Древна България (Бактрия, Балхара)

http://www.varna-bg.com/museums/archaeology/reference_library/pametnici.htm

=============================================

Х. и К. Шкорпил.
Преглед на древнобългарските паметници

Варненското Арх. Дружество е било най-подходящо да произведе изследвания на североизточната част на балканския полуостров, дето е била люлката на нашата държава.

Бесарабски окопи. Аспарух, като напуснал "старата велика България", която се е намирала в поречията на р. Дон и Кубан, в приазовските страни, преминал р. Днепър и Днестър и се спуснал към Дунав. Аспарух си построил за отбрана укрепен лагер и е поставил граница. Лагерът се намирал в най-южната част на Бесарабия, естествено защитен с р. Дунав, Прут и езерото Сисик (Кундук) и с отбранителен насип (с берме), който се простира от "Vadu lui Isac" до р. Прут чак до езерото Сисик. Пограничният окоп се почва от р. Прут (до Леово) и се простира до устието на р. Ботна в Днестър, на юг от гр. Бендер. Подробното изучаване на южна Бесарабия е от голям интерес за българската история.
Добруджански окопи. Северна Добруджа е люлката на българската държава на балканския полуостров. Аспарух, ползувайки се от критическото положение на византийската империя, която била силно застрашавана от арабите, преминал Дунав и се установил в Добруджа, като съградил за защита грамаден укрепен лагер до Исакча и прокарал пограничен окоп между морето и Дунав, между гр. Кюстендже и с. Кокерлени (до Черна вода). Аспарух не успял да го довърши на разстояние няколко километра (по средата). Причината за това била, види се, тази, че византийският император Константин ІV Погонат, щом като арабите се оттеглили от Цариград, в 677г., почнал да прави приготовления да нападне Аспарух. Императорът стъкмил сухопътна и морска войска и потеглил против българите. Обаче походът свършил с безбойна победа на българите, които след нея навлезли във владенията на императора, минали южна Добруджа и стигнали до "Варна близо до Одесос".
Исакченският лагер "Аспаруховият Онгъл". Като опорни точки на лагера са използувани стръмните склонове към Исакченското поле, към долината на р. Таица и доловете Стайко и Пърлита. Сравнително най-достъпна е югоизточната страна на лагера. Лагерът се състои от две главни части: 1) външен и 2) вътрешен лагер и от 3) средни окопи между двата лагера, които са служили да пазят достъпа към вътрешния лагер. Общата форма на лагера е отъпен триъгълник, на който основата е обърната към югоизток и отъпения връх към северозапад. Страничните му стени са обърнати към североизток (Исакченското поле) и към югозапад (долината на р. Таица). Основната линия на лагера се опира до северозападния склон на върха Стража и от другата югозападна страна се опира до най-високата част на каменистия гребен Боклуджа-тепе, наречена Цигуета (397м.). Тази страна е най-достъпната. Цялата страна е дълга 7,5км. Югозападната страна е дълга 10км. Северозападният пресечен ъгъл на лагера се опира о две срещуположни височини, Бял камък и Бъдила. Североизточната страна има четири опорни точки: върховете Бъдила, Червен камък, водоразделен гребен и склона на върха Стража. Цялата дължина на тази страна е 8,5км. Вънкашният лагер е обграден с окопи, които с малки изключения вървят по най-стръмните места. Цялото пространство на лагера е 48,8кв. километра (Абобският лагер е 23,3кв. км.).
Окопът се състои само от насип от вътрешната и ров от външната страна на лагера.
Вътрешният лагер се състои от три окопови крепости, наречени Голямо кале (ЮZ), Флорилор кале (CZ) и кале Гургой (CU). Първото кале има вид на правоъгълник, дълъг триста крачки и широк 80. До него личат две заградени пространства с окопи. Първото е залепено до калето; то е 180 крачки дълго и стеснено към края (до 40 крачки). Второто е самостоятелно: то е отдалечено от първото 30 крачки и има неправилна форма. Окопите на крепостта показват пълен профил, същият с какъвто се отличават старобългарските окопи в източна България, а именно: насип, берме (до 6 м. широко) и ров. Насипът е от пръст, която е била носена от друго място, защото почвата на крепостта е камениста. При направените от нас просеки в насипа се намериха пластове от 2, 3 или 4 реда тухли. Няма съмнение, че тухлите са служили за закрепяване на насипа. Тухлите са повече фрагменти и нарядко цели; те са повечето квадратни (0,35х0,35х0,04м.).
Другите две крепости, калето Флорилор и Гургой, представляват входни крепости във вътрешния лагер; те са напълно еднакви по устройството си. Двете крепости пазят вътрешния лагер в най-достъпните към него места по водоразделния гребен, който те препречват от северните към южните му стръмнини.
Калето Флорилор се състои от два успоредни помежду си окопа (на разстояние до 35м един от друг). Калето Гургой препречва водоразделния гребен между малката стръмнина над Николицелската котловина и един десен страничен дол на Рагазулуй. Калето се състои от два успоредни окопа. Под склона на върха Малка Торложа се намира Малкото кале. На това място се разкрива широк изглед към Исакченското поле, р. Дунав и бесарабската равнина. Калето има вид на четириъгълник 200х150 крачки. Ъглите са обърнати към световните страни. Окопите на вътрешния лагер съединяват първите три крепости помежду им. Пространството на лагера има форма на една трапеция. Цялото пространство на лагера заема 0,875 кв. килом. (В Абобския лагер вътрешната крепост е 0,5 кв. км.). Вътрешният лагер е бил запазен още с един ред окопи от югоизточната и северозападната му страни, които препречват водоразделният гребен от северните стръмнини към доловете, които пазят вътрешния лагер.
Местното население нарича окопите с турско име "герме" (т. е. проточено).
Галацкият лагер. Ъгълът, който се образува между най-долните течения на реките Серет и Прут с езерото Братеш, край левия му бряг, образува един лагер. Градът Галац се намира почти в средата между устията на двете реки. От северозападната страна лагерът е заграден с окоп, който се почва на левия бряг на р. Серет, 125км. от устието й до с.Старо Сербещи и във вид на една дъга от 27км., изпъкнала към CZ, достига до брега на езерото Братеш до с. Тулучещи до р. Прут.
Окопът се състои от насип, берме и ров. От другите страни лагерът е запазен от р. Серет, Дунав и езерото Братеш. Галацкият лагер пазил Аспаруховите владения от запад.
Варна. Аспарух се е установил, види се, най напред във Варна, за да земе мерки за осигуряване на черноморското крайбрежие против гръцките десанти и да прокара погранични окопи по билото на ниския източен балкан.
Няма съмнение, че Аспарух се е срещнал във Варна с представителите на славянските племена, които населявали заетата от Аспарух страна между Дунав и Балкана и че е сключил с тях отбранителен съюз. След уреждането на тези работи Аспарух избрал по-централно място, между славяните и своите българи, до с. Абоба (близо до Каспичан), та изместил едното от славянските племена (северите) от устието на Карнабадския проход към Лопушенския.
Десантовите окопи били съградени по ниските места на цялото крайбрежие между устието на Дунав и Балкана. Устието на р. Камчия било укрепено с особен укрепен лагер, от който била изпращана войска за пазене десантовите окопи. Устието имало важно стратегическо значение, защото през него е могла да навлезе неприятелска войска във вътрешността на страната, по долината на реката и да стигне до старобългарската столица.
Пограничните окопи в източния Балкан се почват близо до морето, над с. Гьозекян и вървят по билото на Балкана до шосето от Варна за Бургас.
В десантовите окопи са били намерени няколко камъка и клони със старобългарски буквени знаци (руни). Пет знака, отбелязани в приключената фигура са намерени между с. с. Бяла и Гьозекян. До Варна е намерена мраморна плоча с първия, третия и четвъртия знак. В гръцкия надпис от Омуртаг, намерен в Шумен, се среща последният знак. Най-често се срещат трите средни знаци; такива намерихме шест при разкопките в Преслав. В Абоба са били намерени 138 знака. Старобългарските знаци имат особена важност, защото от тях е било, види се, съставено славянското писмо.

Абоба./Плиска/ Нашата първа българска столица, наричана Плиска, е била подробно описана и илюстрирана в едно голямо съчинение и албум, издание на руския Археологически Институт в Цариград, като Х том на Известията на Института (1905). Съчинението има голям формат (30х22см.) с 596 страници (58 рисунки в текста) и албумът, който съдържа 117 големи таблици (40х28см.). Съдържанието на съчинението и на таблиците в албума е поместено в притурката ІІ на настоящите Известия.
Южнобългарски окоп "еркесия". Окопът се почва от Бургас и се свършва до р. Марица (Търново-Сеймен). По предание той минава от Черно море до Бяло море. Следите му, между Марица и Бялото море не са още констатирани. За очакване е да се намерят по направлението към най-тясното място край брега, между Родопите и езерото Буругьол (близо до Порто Лаго). Това място е само около четири километра широко; през него минава железопътната линия между Гюмурджина и Ксанти. Тясното място образува естествената граница между Македония и Тракия. По сведенията, които имаме за това място излиза, че то е било защитено с укрепление (Буру-кале), от което излизал един зид с кули към близките поли на Родопите (Кара-оглу-тепе, 1300м.).
За еркесията имало разни предания и песни. За жалост те не са били навреме събрани. Сега е вече късно. Направихме последен опит. Дружеството ни се обърна през 1920 г. до учил. окр. инспектор в Бургас с молба да се съберат из народа разни предания и песни за окопа, с помощта на народните учители. Резултатът е жалък. Песните са забравени вече. Интересни сведения достави само учителят в с. Иени-махле (Ямболско), Ив. Т. Чешмеджиев. По предание крал Стефан имал намерение да се ожени за сестра си. Майка им казала: "когато се съедини Черно море с Бяло, тогава брат и сестра могат да се оженят". Крал Стефан почнал прокопаването на канала (еркесия).
Западнобългарски окопи (Островски, Хайредински и Ломски). По същата причина се обърнахме до училищните окр. инспектори във Враца и Видин. Отговорите на учителите са много оскъдни. Интересни са само сведенията за продължението на Островския окоп към Балкана.

--------------------
ПРОМЕНЯЙ НЕЩАТА В СЕБЕ СИ, А НЕ ОКОЛО СЕБЕ СИ !

http://protobulgarians.com/Kniga%20za%20etnonima/7-Balh%20i%20Balhika.htm

================================================

ДРЕВНАТА ДЪРЖАВА БАХЛИКА И ГРАД БАЛХ

На Фиг. 2 са показани пътищата за миграция на племената на древните българи от Средна Азии към степите северно от Кавказ в първите векове на новата ера. Това са основно източноирански племена от състава на сарматите и саките (мидийци, балхарци, согдийци), населяващи първоначално страните Бахлика (Балхара), Согдиана. Възможно е и включване на малки общности от тохари от Таримската низина, както и на племена от вида ди, динлини и юе-джи – европеиди, живели дълго време в областта Ордос, Северен Китай. Главен център в този район бил днешния град Балх (Balkh), Северен Афганистан [The genesis of India – according to Bernard Sergent. A review by Koenraad Elst, Leuven (Belgium), 31 august 1999. Genese de l’India, p. 180; Ш. Камалиддинов Историческая география Южного Согда и Тохаристана по арабоязычным источникам IX - начала XIII в., Ташкент, "Узбекистон", 1996, стр. 298-316]. Този град съществува от 3500 години и е наричан с едно и също име, Бахлика при индийците, Балл при арменците, Балх при таджиките, Бахли и по-късно Бахди при персите [Ш. Камалиддинов, Историческая география Южного Согда и Тохаристана по арабоязычным источникам IX - начала XIII вв., Ташкент, "Узбекистон", 1996, стр. 298-316]. В Европа градът и страната около него са известни с гърцизираното си име Бактра, Бактера, даже Бактерия.

Рис. 2. Миграция на индоевропейските племена, образували ядрото на древния първобългарски етнос (2 в пр. н. е. – 4 в.).

Ранни сведения за страната Бахлика (Балхара) срещаме в редица исторически извори. Първият книжовен паметник, написан на санскрит, “Ведите”, по-точно в “Атхартва веда”, пише, че на север от Индия живеят народите булинги, балхики, врики, хунга и хети. В “Махабхарата” (X-VII в. пр. Хр) бахликите (болхики, болги) са сред най-споменаваните имена – над седемдесет пъти. В “Латински анонимен хронограф” (354 год.) пише, че българите произлизат от сина на Ной - Зиези, а в арменската география “Ашхарацуиц” (VII век) българите, заедно с масагетите, са споменати като най-развитите народи в Централна Азия. От описанията, които има в тези и в други писмени източници, става ясно, че държавата Бахлика обхваща планината Имеон (Памир, Хиндукуш, Тян Шан), земите на запад от нея, както и част от Таримската котловина, между северен Тибет и Тян Шан. На запад и югозапад са се намирали и други арийски народи, на североизток – хуните и на изток Китай. Нейната столица е бил град Балх (в днешен северен Афганистан), който е наричан “люлката на царете”. На север от град Балх се е намирал град Бакат, център на областта където са живеели оногурите. Племето оногури, по-късно известно още и като оногундури се появява в района на Северното Причерноморие и става централното племе образувало ядрото на Стара Велика България. От него са излезли владетелите от рода Дуло - Кубрат и Еспор.

В религиозните вярвания на древните иранци град Балх играе основна роля. Богът Ахура Мазда (Мъдрия бог - Слънцето) създал първият човек на земята, легендарния Гая Маретан (gayehe marathnô – “първоначален човек” – авестийски). Иранците са вярвали, че Гая Маретан е основал първия град на Земята, град Балх и става първи владетел на първата държава на Земята със столица град Балх. Действително, в средата на III хилядолетие пр. н.е. в района на град Балх възниква мощната цивилизация на индоиранците (арийците), която по-късно оказва силно влияние върху езика и културата на Северна Индия и Иран [Ш. Камалиддинов. Историческая география Южного Согда и Тохаристана по арабоязычным источникам IX - начала XIII вв., Ташкент, "Узбекистон", 1996, стр. 298-316].

През по-голямата част от своето съществуване, в периода от II-ро хилядолетие пр. н.е. до неговото разрушаване от арабите (709 г.), а в последствие от огузите (1155 г.) и монголците(1221 г.), Балх е най-големият град в Средна Азия и един от най-големите градове на Изтока [Ш. Камалиддинов. Историческая география Южного Согда и Тохаристана по арабоязычным источникам IX - начала XIII вв., Ташкент, "Узбекистон", 1996, стр. 298-316]. В средновековието, град Балх е бил разположен на равна местност. На юг от него, на разстояние 4 фарсанга (около 20 км) се е намирала най-близката планина Елбурз, а през града е протичала голямата река Балх (Балх аб). В древноиранската митология Елбурз е легендарна планина за всички иранци, известна още като Гара березайти (Hara berezaiti - Високата бяла планина).

В една от най-важните зороастрийски книги, Видевдат, е описан пътят на проникване на индоарийците в Азия. От страната Айриана Ваеджа (степта от Днепър до Алтай) те проникнали по междуречието на двете големи реки Сърдаря и Амударя до историческата провинция Баксти (Балх). От тук, след като се закрепили и размножили, те са проникнали на юг към Индия и на запад към Иран. Западният път към Иран е минавал през историческата провинция Ария (Харойва), разположена в района на съвременния град Херат, Северозападен Афганистан. От там, движейки се на запад, те са достигнали до района на езерото Ур и Варна (източен Азърбайджан). Пътят на това придвижване на населението е засвидетелствано археологически с появата на характерни бойни оръжия и колесници.

Бактрия се намирала от двете страни на могъщата река Оксус (Амударя), водите на която, благословени от великия речен бог Оахшо, течели в продължение на хиляди години на север в не по-малко известния Хорезъм. По двата бряга на тази река, в епохата на бронза възниква блестящата цивилизация на държавата Балх, впоследствие средоточие на великите култури на Изтока, симбиоза между цивилизациите на Изтока и Запада.

Цивилизацията на индоарийците в района на Балх възниква едновременно с цивилизацията Харапа и Мохенджо Даро в близкия район на реката Инд. Ако цивилизацията на бялото население на ариите има подчертано военен, милитаристичен и фронтови характер, то тази на протоиндийското население от негроиден тип в долината на Инд е предимно от стопански и търговско-занаятчийски тип [The genesis of India – according to Bernard Sergent. A review by Koenraad Elst, Leuven (Belgium), 31 august 1999. Genese de l’India, p. 180]. В края на II-ро хилядолетие пр. н. е. в този район настъпват големи промени, изразяващи се с постепенното изчезване на градовете населени с протоиндийско население, включително и тези в Харапа и Мохенджо Даро и с нахлуването на индо-арииите в днешна Северна Индия. Този миграционен поток от централна Азия към индийския субконтинент се подновява многократно и по-късно. От тогава и до днес, езиците, културата и до голяма степен и физичния облик на населението от индийския свят (днешните Индия, Пакистан, Бангладеш, Цейлон и др.) са променени основно и формирани главно от наследниците на индоариите. Едно от основните доказателства, че индоариите преминават през областта на град Балх е огромната близост на древния предбактрийски (авестийски) език и староиндийския, санскритскси език до степен на пълно взаимно разбиране. От друга страна, авестийският език е бил доста различен от староперсийския език - пехлеви.

В най-ранната ведическа литература, страната около град Балх е наричана Uttara Kuru, което на санскрит означава държавата Северната Куру. В държавата Утара Куру – Северната Куру се разиграват драматични събития, описани в древноиндийския епос Махабхарата, чиято историческа истинност никой не оспорва. Името Махабхарата се разтълкува като “Велико (повествование за битката между потомците на рода) Бхарата”. Основател на рода Бхарата и родоначалник на т.н. Лунна династия е легендарният цар Бхарата, чието име означава “благороден”. Един от потомците на Бхарата е цар Куру, управлявал в Северната Куру. Царският род Бхарата произхожда от древно индоарийско племе, което се споменава още в "Ригведа". Това племе по-късно влиза в основата на всички народности в Северна Индия, които образуват там държави в началото на I хилядолетие пр. н.е. Името на рода Бхарата дава и първото название на древна Индия - Бхаратаварша, Страната на потомците на Бхаратите. Тези факти и събития от ведическия епос на индийците са в съгласие с представата, че индо-ариите са дошли от района на град Балх.

След смъртта на цар Куру от Лунната династия започва династична борба между неговите синове, Кауравите и техните първи братовчеди от рода Панду -Пандавите. Борбата за власт се превръща във 18-дневна война, в която са участвали всички известни дотогава на индийците народи. Кауравите губят сражението и всички загиват. Обаче победителите Пандави се отказват от властта и тръгват на пътешествие.

В индийската литература, създадена през I хилядолетие пр. н.е. (Махабхарата и Рамаяна, даже в Кама сутра) градът Балх традиционно се назовава Бахлика. Със същото име Бахлика се назовава и страната с център този град и нейния народ. Древноиндийския автор Панини, живял през средата на I хилядолетие преди н.е. също споменава град Балх под формата «Бахлика». Много съвременни български изследователи [П. Голийски, П. Добрев) приемат, че названието на населението от района на гр. Балх стои в основата на българския етноним.

По-късно, цивилизацията в Балх повлиява решително и на населението на днешен Иран. През VI-ти в. пр. н. е. в Балх живее големият мислител и реформатор Заратуштра. Реформирайки религията на иранците, той създава по същество монотеистична религия с главен бог Слънцето - Ахура Мазда. С помощта на новия владетел на Балхика, Виштаспа, тя става държавна религия отначало в Балх, а после в повечето ирански държави по това време. Новата монотеистична религия зороастризъм, описана в книгата “Авеста” е синтез на културата на уседналото земеделско население, осъзнало защитната роля на държавата срещу нашествията на северните ирански номади от района Туран. Много основни представи, понятия и символи от тази религия после се възприемат от християнството и исляма. Религиозните представи за рай и ад, за човешката душа, легендата за Ной, общи за християнството и исляма са всъщност зороастрийски. Съществуващата в исляма представа за тънката нишка над ада, по която трябва да мине починалия по пътя си към рая е също зороастрийска. Религиозните символи “кръст” при християнството и “полумесец и звезда” при исляма са древни зороастрийски символи. Езикът на Балх по това време, условно наречен авестийски по заглавието на книгата “Авеста”, става държавен и църковен език в Персия и другите ирански държави. По отношение на езиците в тези страни, авестийският изиграва роля, подобна на ролята на латинския във формирането на езиците от латинската група.

През периода VI –IV в. пр. н.е. района на Балх изпада във васална зависимост спрямо персийската династия на Ахаменидите, след което в Бахлика започва нахлуване на многочисленни племена и народи, привлечени от богатствата и славата на тази страна. Първи там отсядат и създават семейства Александър Велики със своите войници (330 г. пр. н.е.). След гръко-македоните идват партяните (248 г. пр. н. е.), което предизвиква силна миграция на сарматите на запад към Северното Причерноморие (виж фиг. 2). На север от Черно море се появяват аланите, както и първите български племена оставили прабългарски имена в историята на Грузия и Армения от времето около началото на н.е. След партяните, в Бактрия идват тохарите (128 год. в. пр. н.е.), кушаните (I-ви век) и хефталитите (втората половина на IV-ти век). Всички тези племена и народи са от индоевропейски произход и идват от съседната Таримска котловина, прогонени първоначално от китайците, а в последствие от монголоидните хуни.

През периода на тази драматична промяна в управлението и етническия състав на Бахлика/Балхара, тази страна се нарича в съвременната историческа наука с имената на новопоявилите се племена, Тохаристан по време на управлението на тохарите (I век пр.н.е.– I в.) и Кушанска империя по време на господството на кушаните (I – IV-ти в.). Предполага се, че кушаните са също тохари (или източноиранци), дошли от района на таримския град Куча. Останалите по местата си тохари са асимилирани от монголоидните хуни от което се поражда един нов етнос - тюрките. Етнонимът тюрки идва от името на едно от тези племена и се появява за пръв път в средата на VI-ти век. През 565 година в района на Балх идват и новосформираните тюрки и управляват района до нашествието на арабите през средата на VII-ми век.

Независимо от тези промени обаче, до късни времена (V-ти век) индийците продължават да регистрират района, народа и държавата около град Балх със старото му име Бахлика. Например, на знаменитата неръждаема желязна колона близо до град Делхи е поместен надпис-възхвала от IV-ти век в чест на индийския цар Чандрагупта II, в който се казва, че този цар покорил Пенджаб и преминавайки през седем притока на река Инд, победил вахликите (т.е. жителите на Бахлика). В китайски източници от VII-ми век района на Балх се упоменава като владението По-хо-ло, т.е. Балх, а столицата му се нарича «малък царски град». По данните на ал-Йа'куби, в епохата до арабското нашествие Балх е столица на целия Хорасан, а царят на тази държава носи източноиранската титла «таркан» (производна от иранския глагол tark - съдя). Управителят на град Балх също носи титлата «таркан», употребявана и в Стара Велика България и в Дунавска България до приемане на християнството под формата “управител на област или град”.

До епохата на арабското завоюване град Балх е крупен религиозен и култов център, в който се събират много поклонници от всички краища на Бактрия-Тохаристан и от съседните страни. По данни на китайския поклонник Сюан Цзан, посетил Балх в 630 г., във владението По-хо-ло, т.е. Балх, има около 100 будистки манастира и три хиляди монаси [Ш. Камалиддинов, Историческая география Южного Согда и Тохаристана по арабоязычным источникам IX - начала XIII вв., Ташкент, "Узбекистон", 1996, стр. 298-316].

Най-забележителен от всички манастири бил така наречения Нау бахар-Нов манастир. По данни на ал-Мас'уди, храмът Наубахар в Балх бил посветен на култа към Луната. (Може би в този храм е била освещавана т.н. Лунна династия, династията на Кауравите от държавата Северната Куру?). Съществуват много данни, че това е много стар храм, който във времето до н.е.е бил посветен на луната, в последствие през епохата на Кушаните е превърнат в будистки манастир. При Сасанидите (IV— V –ти в.) Наубахар става зороастрийски храм, а през VI— VII в. при тюрките той отново е превърнат в будистка светиня, тъй като тези тюрки са будисти. В храма били поставени идоли, донесени от Индия, Синд и различни области на Тохаристан. Всяка година, през пролетта на шестия ден на празника Науруз в Балх пристигали многочисленни поклонници от целия Тохаристан, Туркестан, Индия, Иран и Шам, т.е. Сирия. Празничните обреди в околностите на храма Наубахар продължавали 7 дена (числото седем е почитано като равно на броя на планетите).

Вътре в града и около него имало три концентрични крепостни стени, строени още преди III-ти в.пр. н.е. (Фиг. 3). Площта на древния град Балх била разделена на три части, всяка обградена със стена. Най-вътрешната част представлявала замък на владетеля. Средната част на града е била разделена на занаятчийски квартали. Най-отвън е имало предградие, чието многолюдно население е било заето със земеделие и животновъдство. В това предградие е имало многобройни пазари. По този начин, ядрото на средновековния град Балх се състои от три части: “кухандиз” (цитадела, замък) наречен вътрешен град (шахр-и дарун), “мадина –араб.” или “шахристан”, известен като външен град (шахр-и бирун) и предградие (рабад-араб.).

Рис. 3. Разположение на вътрешния и външния град в пределите на Балх. Концентричните кръгове изобразяват крепостните стени.

Показани са схематично и вратите по крепостните стени.

Стената на “мадината”, т.е. втората градска стена, била построена от глина и нямала ров, но била извънредно мощна. В епохата до арабското нашествие, в тази стена имало 6 врати, които били наричани: Сатманд, Бахи, Хинд, Йахудийа, Турк и Чин. Предполага се, че до тези врати е имало и квартали, компактно населени съответно с индийци (хинд), евреи (йахудийа), тюрки (турк) и китайци (чин).

Улиците на средневековния Балх били широки и просторни. В града имало множество великолепни дворци и канали с чиста и проточна вода, покрай които нагъсто растели дървета. Жилищните квартали на средновековния Балх се намирали в «шахристана», където са били разположени и отделните квартали на занаятчиите. Самият «Шахристан», т.е. външния град бил обкръжен с обширен «рабад», т.е. крайградски квартал, в който били разположени многобройни пазари. Обширният «рабад» в древността е бил обкръжен с голяма стена, която обхващала също и всички прилежащи поселища, земеделски участъци и места за паша. Разстоянието от нея до втората градска стена на Балх е било 5 фарсанга. В стената на рабада имало 4 врати, разположени на разстояние от 12 фарсанги една от друга.

Подобен план на изграждане е имал и град Плиска. Развалините на стария Балх заемат площ не по-малко от 4500 дка. По археологически данни, първите две градски стени на Балх, т.е. стената на «кухандиза» и стената на «шахристана» са издигнати още в епохата на античността. Към това време се отнася и построяването на третата градска стена, т.е. стената на «рабада». Тя е построена в III в. пр. н.е. и има дължина над 200 км. В древността тази стена обкръжавала обработваемите земи и целия Балхски оазис и го защищавала от настъпването на пясъците и от нашествията на чергарите. Външната стена на Балхския оазис не е толкова мощна като вътрешните две градски стени, но тя е усилена отвън с кули и има многобройни бойници.

В района на града се отглеждали кайсии, захарна тръстика, лозя, овощни градини, чиято продукция поради доброто качество се изнасяла в други страни. Отглеждали се голямо количество коне и камили (т.н. бактрийски или балхски камили), които се изнасяли в Индия и Китай и се считали за най-добрата порода, поради чистата им кръв и великолепните пасища около града. От града се изнасяли още сяра, калай, ориз, орехи, животинска мас, сапун, слънчогледово масло, спирт, захар. В съчинението «Худуд ал-'алам» градът Балх се нарича «убежище на търговци» и «търговски център на Индия». В по-ранна епоха, населението от района на Балх, т.н. арийци навлезли в Индия, където те са култивирали ориза и пренесли камилата.Известни са и като носители на големия меч, изработен от бронз [Ш. Камалиддинов, Историческая география Южного Согда и Тохаристана по арабоязычным источникам IX - начала XIII вв., Ташкент, "Узбекистон", 1996, стр. 298-316].

Преди V-ти век по китайски източници се съобщава за преселения от Балх (Боло), свързани с образуване на ново царство в югозападна посока, а “през 424 г. от град Балх в Китай отиват майстори и от тях китайците се научават на един рядък занаят - отливането на цветни стъкла” [Бичурин, 1950, с. 264-265; Добрев, 1991, с. 44; 2002, с. 106]. От раздела за емайла на ал-Бируни става ясно, че през Средновековието е било познато производството на пурпурночервено стъкло с диспергирано колоидно злато (понастоящем наричано “рубиново” стъкло). По данни на ад-Димишки се е произвеждало главно синьо на цвят стъкло или емайл, което е било “заместител” на лазурита (например “египетски лазур”, срв. Костов, 1998, с. 38).

--------------------
ПРОМЕНЯЙ НЕЩАТА В СЕБЕ СИ, А НЕ ОКОЛО СЕБЕ СИ !