Словото

Слово.бг · Словеса · Галерия · Книжарница

all.BG Форуми



Форуми » Култура и Изкуство » Език и литература

Страници: 1 | 2 | 3 | 4 | 5 | 6 | 7 | 8 | 9 | 10 | 11 | 12 | 13 | 14 | 15 | 16 | 17 | 18 | 19 | 20 | >> (покажи всички)
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Въведение ІІ
    #1371758 - 07.08.2006 05:27

("Санаториумът на интелигентите") ТВОРЧЕСКО САМОЧУВСТВИЕ (1.)

Продължение от 27.10.


Снощи през петия учебен час, за да привлека вниманието на осмокласниците към предстоящия урок по български, хванах се да им разправям за някои чисто психологически - и затова невидими - особености: например, за разстоянието, което всеки човек подсъзнателно създава между себе си и своя събеседник, спътник в автобуса, на опашката в магазина, за това, че в лично прилежащото пространство допускаме само най-близки на сърцето си същества... Че жените и момичетата (за разлика от мъжете и момчетата) допускат по-близко до себе си лица от своя пол... и пр., и пр. Моите палета от VІІІ-г ме зяпнаха. Накрая, като си предадох трудния урок за глаголните особености в българския език, идва Антония, шепне и ме гледа в очите: "Господине, ах, господине може ли всеки час така... да ни говорите по мъничко за тия работи, де... за разстоянията между жените и мъжете?"

Вчера колегата Татяна Бояджиева, която е рускиня, а преподава английски, ми показва пето или шесто стихотворение от "Кардиф", което е превеждала на руски в нейната кухничка. Идея ми е да видя "Кардиф" в руски превод, та както се изразява в баладичното "Невярната съпруга" Федерико Гарсиа Лорка, "с дълги уговорки стана". Родената в Мурманск етична и нежна Татяна първо се дърпаше, после - като видя, че много не настоявам, сама дойде да ми каже: "Ще помисля" - подир седмица ми показа "опит за превод"; прибра си листа, пък подир още два или три дни, като ми връчваше почти тържествено други две неща преведени ("Чудо любви" и "Непоправимое"), пожела да й намеря листове, та да продължи, "доколкото е възможно". И отново се застрахова, казва: "Георгий, поезията е отговорно нещо. Страхувам се дали ще успея", па цитира, струва ми се, Александър Сергеевич Пушкин какво мислел по въпроса. От своя страна, отговарям й нещо, прочетено кой знае къде, а може пак от Пушкин да е, но остроумно измислено: че за превода важи същото, както за жената: ако е вярна - грозна е, пък хубава ли е - не ще да е вярна.

Ден подир това представя ми на руски точно ключовото стихотворение "Кардиф". То става в присъствието на младия поет, лауреата на Голямата награда за дебютна лирика през 1990 година в Националния конкурс "Южна пролет" Гален Ганев, също преподавател по английски, женен пък за рускиня. Младият поет възкликва: "Аха-а, така значи! Продължавате да превеждате!" и горката Татяна, доловила нещо като упрек в кокетната изненада на колегата, ситно-ситно примигва от смущение, па отвръща целомъдрено, тъй че да я чуят всички в учителската стая: "За друг не бих се наела! Това е много отговорна работа и не зная дали ще успея да се справя".

Сега, като описвам с усмивка ситуацията, ми иде на ум как подир разгорещен учителски съвет, където се държах не особено уважително към новата ни шефка, милата Татяна беше ми рекла, че съпругът й българин, и той се държал така безкомпромисно и рязко, когато се чувствал прав; в нейните очи това е типична, българска национална черта.

* * *

Искам да съм с Re. край реката, на "нашето си" местенце. Значи - походната маса, двата сгъваеми стола, чиста покривка, две порцеланови чашки димящо ароматно кафе и моя милост с цигара в ръка. Говорим... Какво говорим! Няма значение, важното е, че ми е хубаво с Re. Мисля си... И какво измислих?... Че трябва да си купя термос. Стария го счупих... Нали! Без термос как ще се дотъркаляме до Марица, на десетина километра от Пловдив, и докато разгъна масата, оправя столовете да не се клатят, докато извадя покривката от багажника и не подредя порцелановите чашки... задължително с чинийка отдолу, и докато запаля цигара... Пък греещата Re. ще ми духа огънчето да не мога да запаля, понеже цигарите са вредни... Изобщо, докато се натутаме-набутаме, кафето (при отсъствие на термос!) отдавна ще е изстинало и... ега ти аромата, ега ти и студеното кафе!

Термос - ето кое притопляло щастието!!!

* * *

Едва когато се уверят, че не те е еня за тях, едва тогава почват да те ценят. Ама то важи не само за жените, ами и за литературните телета. Колега с докторска степен по филологическите науки два месеца вървяла безуспешно по петите на великия поет и редактор г-н Тодор Биков, само за да благоволи тоя последният да й отпечата онова (нещо за Йовков), което обещал веднъж в пристъп на велико снизхождение. Същият мил господин "ме четка" по телефона колко съм готин и прочие... Е, как се получава тоз номер! Ако ми пукаше за него, за мижавото му и затънало в гадно славянофилство, попщини и ленинофилство вестниче, сигурно нямаше да съм тъй уважаван.

Онова, дето ти се набутва в изобилие, кой го цени! Пазарът всъщност не е ли надлъгване между търговеца и клиента? Женският свят се изтрепва да харчи за боклуци с престижни имена. Мазах колата си със свинска мас и я пастирах не по-зле, отколкото бих я пастирал с три-четири вида прескъпи и прехвалени полир-пасти за автомобилни тенекии. Поетът Ганев ровичка завчера из книгата ми "Кардиф", за да ми съобщи кое му харесало и кое иска доработване... Като че има значение това! Добричкият Гален... Търси не там, където трябва. Казвам му: "Като нарежеш нещо живо и цялостно на парчета, това не ти ли мирише на аутопсия?" - а той, внезапно зачервен, усмихва ми се насреща свенлив, недоумяващ.

Точно заради пазарните хитрости крия "Кардиф". Значи, както се изразил оня Наполеонов офицер, Камброн ли беше! - към англичаните, дето го обкръжили - него и оредялата му войска - в 1815-та... Милозливо му предлагали мирно и кротко да си се предаде: "Лайно! (На френски звучи по-красиво, по-звучно - "Merde!") Гвардията загива, но не се предава"... За да бъде оценена, трябва да принудя света - Ай, как става това! - да я търси моята книга. Хем като я търси, тя да не му се предлага удобно като долнопробна проститутка.

Луксозните любовници не висят по сергиите, не преследват минувачите и шофьорите с предизвикателни сексуални намеци, а се предават много внимателно от ръка на ръка при подходящо обществено осветление/затъмнение. И защо?... Заради тайнството, необходимо на всяка магия... Бих перифразирал мъжествения генерал с перфидно удоволствие:

"Лайнари! Голямата литература не се предлага като шантонерка по пазарищата. Трябва да се напрегнеш, да я търсиш с тревожно питащо съзнание. Тя е като Любовта: може и да те разочарова отначало, да сметнеш, че е твърде обикновена, твърде простовата, липсват й витиевати словосъчетания, придихания и (най-често нищо не значещи) многозначителни уж метафори, липсват й финтифлюшките и панделките, по които така си пада беснеещата снобска паплач от нихилисти. Но внимавай! Точно когато решиш, че пак си се излъгал... че някой идиот отново ти е подложил динена кора, вързали са ти тенеке на задника... точно тогава с нещичко незабележимо и толкова обикновено, с нещо делнично, присъщо на нормалния живот уж, тя изведнъж те хваща за гърлото, влиза в сърцето ти и то усеща спазъма на Голямата тръпка... Ти политаш, мили мой! Ти вече не си същият. Тя те е инжектирала неусетно с най-сладката отрова - с любознателност към света, с любопитство и състрадание към човека и всяко живо същество във вселената, което си щъка угрижено под слънцето: а ето, ти вече си влюбен в тоя странник, изкушава те неговото страдание, мечтите му, как диша, как спи нощем, върти ли се в леглото, какво сънува, какво бълнува трескаво в просъница, от какво се гърчи душата му и как се буди бистрият поглед към божественото у него... Това е. Черупката ти е строшена, щитът - разпилян на късове, сърцето ти кърви, ти си обсебен от Нея - Тя те е направила частица от човечеството, едновременно силен и безкрайно слаб и нежен - венеца на Сътворението, оголения нерв на Космоса".

Знам какво би раздвижило тинята на обществения интерес: ей тия мои статии в "Арт-клуб"-чето на Тодор Биков работят в чест на "Кардиф". "Кой е тоя, бе? - питат се вероятно вече. - Какво толкова е написал, та статиите му са правени с такова самочувствие!"

Следва

Редактирано от МММитов (07.08.2006 07:57)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІ
    #1373504 - 08.08.2006 08:11 [Re: tisss]

("Санаториумът на интелигентите") ТВОРЧЕСКО САМОЧУВСТВИЕ (2.)

Продължение от 27.10.


Хитрост и манипулации - това е панаирът на пазарището! Пари лежат в края на цялата верига от лъжи, понякога много пари... Това е Държавата на интелигентните хамелеони, които си сменят кожата при всяка смяна във властта. "Дръжте парвенюто!" - зове именно Госпожа Франческа*.

А колко красота има в живота! Дъждът. Хоризонтът с това облачно небе. Свежият мирис на влажна угар. Печалното ухание на есенната шума. Фините шумове, долитащи до теб, които подсказват, че всичко наоколо е живо, диша, тече и се променя, радвайки се на своята естествена жизненост. Разкошен дар си, Живот!

Съпругата на младия поет Гален Ганев рекла на своя благоверен, па той ми предава думите й: "Виждаш ли как обикновено може да се напише нещо красиво". Това - по повод стихотворение от "Кардиф", което той не успя (?!) да си спомни, но общо взето държеше да ми го покаже.

Тщеславен ли е бил земният Иисус???

И още как! Много, ама много самолюбив. И обичал да го канят на гости. Често се и самопоканвал... Човешка слабост - що, като е бил (възможно и сега да е) истински бог! Усещам как леко се опиянявал от влиянието си над тълпата. Земният му край е логичен завършек на предварително обречено, набиращо все по-високи обороти въртене около собствената си ос. Сила на Разума и Съвестта. Материалният бит го изхвърлил от греховната Земя като чужда субстанция, както примерно морето изхвърля подутия труп на удавника, понеже е изгубил умение да се справя с вълните.

Във филма "Томас Бекет" Кралят (Питър О'Туул) уби праведния Бекет (Ричард Бъртън), понеже Бекет взе да става досаден за Негово Величество, да тежи на съвестта на грешника и сладострастника Хенри Незнамкой си. И после - показателно! - убиецът обяви жертвата за светец, въздигна храм в нейна чест и тържествено шествайки сред слуги, грешници и те като господаря си, отиде да пали свещи, да коленичи, да се моли, и накрая - с прояснено лице: да държи патетична реч за величието на нравствеността, разбира се. О, ароматно съчетание от Дяволско и Божествено!

Ей таз амалгама от Добро и Зло, праведно и греховно ме очарова. Има тръпка в тоя живот, велика тръпка! И как да се въздържа сега да не кажа какво удоволствие ми достави, какъв кеф... милият Евгени, като обяви пред четири пияндета, без да броим приятелката му, че много съм му напомнял на ирландеца Питър О'Туул. "Точно такъв си го представям - рече, - като теб." "Така ли! - разтваря се златната ми уста. - Че какво общо имам баш пък с тоя?!" И криминалистът, печеният Евгени, най-доброто ченге в борбата със столипиновските крадци-артисти, се хваща на въдицата, принуден е още веднъж да рече, тоя път три пъти по-убеден: "Не, сериозно!... Много ми напомняш на ирландеца О'Туул във филма за Томас Бекет".


16.11.1998. Двайсет дни - нито ред.

На 27 октомври към десет и половина сутринта бързаме за час-два да се изнесем с Re. към "нашето си местенце край реката". Re. се промъква в гаража, ето, настанява се на предната седалка, отгръщам едното крило на голямата метална врата, сядам зад волана, завъртам ключа и... двигателят не пали. Включвам още един стар акумулатор във веригата, както съм го правил десетки пъти, и в мига, когато допирам положителната клема към извода на стартера, горният - пластмасовият, акумулатор се разлетява на късове, в буквалния смисъл - гръмна, оплиска ръцете и лицето ми с киселина. Облак бяла пара с люта миризма изпълва гаража. Re. изскача от купето, втурва се да отваря и другото крило на вратата. Полива да си наплискам очите с вода от пластмасовото шише.

Три-четири дни лявото око бе кърваво; слава богу! - без ходене на лекар, без капки, без илачи, мина от само себе си, както винаги досега е било при мен. Малкият Дявол!... Мисля си по тоя повод: как уязвимо е всичко у нас. Сред предмети се движим, съществуваме машинално някак, не подозираме колко близичко са Нещастието, Смъртта. И ми "изгрява" новозаветната мъдрост за преходното материално, за силната уязвимост, когато си щастлив, за суетата на всичко-всичко алчно и горделиво у човека.

Обявявам на разтревожената Re. по телефона, че тая неприятност има и положителна страна: няма как, налага се да купя нов акумулатор. Което и сторих още същия ден.

Чудно нещо е женското присъствие! В такива моменти мъжкият свят би трябвало да проумее каква великодушна жизненост се таи в женското състрадание. Докато сме уязвени, разстроени в самочувствието си на всичко знаещи, с всичко справящи се горделивци, точно в най-тревожния ни час до нас застава оная, пред която сме издували перки, по всевъзможни начини сме унижавали с юнашки егоизъм. Като ангел от Небето слиза рани да превързва, от нас самите да ни пази.

При всичко, което Re. е сторила за мен, тия приказки са нередни, нещо кощунствено има в това, че ги записвам. Понеже не състраданието е същност на връзката ни. Разпилян, умозрителен, самонадеян, самовлюбен, нехаен се виждам, погледна ли се отстрани. А може би женската душа е инструмент на природния финес у човека: интуиция, подмолни - не винаги осъзнати и от самата нея - импулси, настроенията й, острото й зрение за детайла, за дреболийките, които крият кодове на познанието... То е излъчването на царствено великодушие у влюбената жена.

Но ето, отплеснах се, крайно време е да спра по тая тема.

_______________________________________________
* Вж. във "Въведение" двете реплики от 03.05. и предпоследния абзац на есето "Ястреб плячка не дели" от 28.06. пак в тая тема.

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІ
    #1375511 - 09.08.2006 18:30 [Re: tisss]

("Санаториумът на интелигентите") "FREE EUROPE" (1.)

Продължение от 16.11.


Снощи, неделя, в течение на близо два часа четирима интелигенти, плюс водещата предаването на тема "Чистота на българската реч", показваха как у нас дори специалисти езиковеди и литератори бъбрят с грешки книжовния български. Току се засичаха един друг, току си откриваха сами грешки, та ми се видя интересно на живо (in live) да чуя какъв батак е в устната официална речева практика. Ето някои образци из снощния мухабет от студиото на радио "Свободна Европа".

Дами и господа вм. родното "госпожи и господа",

четеме, пишеме, твърдиме вм. "четем, пишем, твърдим",

русизмите считам и примерно вм. "смятам" и "например",

претенциозното по отношение на вм. българското "за" в случаи от типа "изказвам се за...",

русизма нелицеприятно в смисъл "неприятно", когато всъщност руската дума означава на чист български "безпристрастно",

заетата от руски конструкция във връзка с... вм. "за".

Вместо "бъбрим си за Пешо", според нафукания им начин тия спецове би рекли бъбрим си относно Пешо. Предполагам простичкият български предлог "за" им се вижда твърде простоват пред русизмите относно... или във връзка с... Учени хора - от госпожа министърката до попадията и клисаря, говорят, мислят, вършат все по отношение на... може би така им звучи по-умно, по-отговорно.

Служат си с неправилни словесни конструкции господин председател (като обръщение) вм. "господин председателю", или Вие сте чел/а вм. книжовното "Вие сте чели" (учтивата форма за единствено число). Правилно е, например, да кажем: Вие ужасно много сте чели и сте се изкачили високо в личното си самочувствие, господин интелигенте, ама не сте разбрали, че неуважението към България може да личи и по това как говорите родния български език.

Тия приятни хора, барабар с водещата Стефка Маймарева някак не успяваха да скрият неуважението си към отсъстващите от разговора опоненти - "другарите комунисти" (т.е., някакви си там господа от БСП). Чаровно то бе подчертано у езиковеда Владко Мурдаров в есето му, четено от г-н Георги Цанков с артистично възмущение и треперещ уж от искреност глас (което си е чиста проба преиграване, с една дума: фалш). Уж всичко бе наред: громяха страстно вражеските позиции, разпердушиниха противника противен, изиграха типичен за дълбокия битов провинциализъм хъз да омаскарят колкото може "врага".

Мила родна картинка! Чичовци от "елита" в ролята на "борци за демокрация". Нагледахме им се. По същия мил начин преди разпердушинваха капитализма и световния империализъм. Тъй или иначе, ние (говорещите, демек!) все сме с ореола на праведници.

Когато властта бе здраво у комунистите, тия същите кротичко си тъчаха кариерката; смени се вятъра и ей ги: олио над водата. Пущат гневни лакърдии срещу Световното зло. И защо е таз патърдия, драги вечни чиновници! Какво постигате... освен дето настройвате срещу демократичните промени общо взето обръгналия, паметлив и наблюдателен "прост българин". Вероятно овчар го е рекъл: "Куче, дето не знае да лае, само вкарва вълка в кошарата!" Колкото по ги слушам как се самоопияняват от собствения си глас, толкоз по ме боде: "Абе тез бившите... май не бяха таквиз маскари, щом тия тук толкоз жупел избълваха върху им!"

Почти всеки божи ден слушам емисиите на "Свободна Европа". Доста смислени предавания съм чул, независимо от леката досада, че повечето коментатори дрънкат все на една струна. Ей, че щуро желание да ми набият в ума колко противни са уж преустроилите се "леви, модерни, евро- и прочие марксисти"... Па що се хабят тъй??? То е като да атакуваш кале, дето е отворило порти и през прозорците му висят байраци, съшити от снежнобелите копринени гащи на вчерашните принцове, графове и барони - отбор Татови благородници.

Дали наперенките новопокръстени радетели за световно щастие с тия вибриращи авторитетни гласове, афористично нахакани ("Да, ама не!") съзнават как от чучелата фабрикуват герои?

Къде ги комунистите?! "Другарките и другарите" отдавна не са в крепостта. Разлетяха се капиталисти да стават, скупчиха се в новите демократични структури на властта като мухи на мед. Преобразени, модернизирани, по-демократи от всеки в тая наша опоскана България... Къде ги търсите, драги! С отлично школувани в бившите партийни школи гласове на "стопани", те - кокошкарите от Татово време, по-набожни днес и от папата, и от вселенския патриарх Вартоломей даже, пак лицемерни - трижди по-хитри и от вас, и от нас.

Следва

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІ
    #1376018 - 10.08.2006 07:41 [Re: tisss]

ИНТЕРЛЮДИЯ*


- Бети, докато си пиеш кафето виж, моля те, какво пуснах току-що... Важно ми е твоето мнение... Ако не прекалявам де!

- В коя тема точно?

- "Въведение ІІ", третия постинг от новата поредица.

След десетина минути:

- Да, прочетох го, ама ми е малко странно защо ти е важно моето мнение.

- Нямам под ръка кого да попитам. Все пак страничният поглед по-ясно вижда.

- Ами добре са, аз нямам забележки; това са твои стари мемоари, доколкото разбирам. Има попадения тук-таме, но като се омешат с имена на хора и случки, и междуособици вестникарски, малко ми замязва на клюкарник.

- "Стари мемоари"... Чудесно звучи!!!

- Клъцнах ли те, ей!?

- То ако не ми дръпва юздите някой, знаеш ли каква напаст ще съм!

- Аз бих отделила двете или даже трите. Като казах "имаш чудесни попадения", само тях може да събереш в отделна книга с по-художествена насоченост. На второ място поставям по-абстрактните социално-политически размишления; те могат да са във втора, отделна книга, или само част от тях да се прокрадват в първата, художествената. И на трето място - пасажите с имена на хора, които ми идват малко в повече с твърде насочената си конкретизация и мязат на памфлети с кафанджийски привкус.

- Владко Мурдаров е професор и има специално отличие от Виенски незнам какъв си важен държавен иститут. Бяхме колеги в университета, в един и същи курс... И се знаем. А за да не напомня клюкарник, съм спестил имената на Иво Инджев, Петко Бочаров, Татяна Ваксберг... Това не е ли милост от моя страна! Искам да ми се отчете.

- Ами точно тия, дето си изпуснал, пък според мен са по-популярни, а другите са по-неизвестни за широката публика. Ама няма да ми се сърдиш, че ти казвам направо нещата! Пък може и да не съм права, защото си имам някаква моя си, може би съвсем частична гледна точка.

- За коя "широка публика"?! В Европа Владко Мурдаров е светило. А тия, дето тук ги превъзнасяме, извън България ги знаят само старите им авери от СССР...

- Е, аз значи не съм в час...

- Не се притеснявай! Като ми казваш как възприемаш нещата, това е най-приятелският жест, който можеш да ми направиш. Отде да ми мине през ума, че тия неща стоят като кафененска клюка!!! Така ще мога да помисля как да избягна тая опасност за тоя текст.

- ?!

- А това, дето смяташ... разделянето на книгата на публицистика, философия, етика, художествена литература... мисля, че именно в съчетанието на тия неща изобщо от човекознанието ще са силата и ароматът на тая книга... Три тома, по 500 страници всеки, представяш ли си? В нашата литература и публицистика това не е често срещано.

- На мен малко ми се губи ароматът на непреходното в конкретизацията тук, някак е нарушен балансът сякаш.

- Зодия Лъв, какво искаш? Моля за снизхождение! Да не ме съдиш толкова строго... Аз иначе съвсем не съм толкова лош, колкото изглеждам.

- И така книгата става твърде...хмм...подвластна на времето.

- Знаеш ли какъв им е номерът на дръвниците, които и днес са по върховете на държавата, както е било и преди Десети ноември... Номерът им е: че ще се забрави. Младите не ги интересува. И прочие. А тия неща тук носят документирани "сладостите" на миналите дни... Две поколения българи съсипа управлението на Тато. Всички сме забравили собственото си потекло, рода си. Ще ставаме европейци, вятър! Европейците ни чакат за обслужващ персонал: да им чистим кенефите, да им оправяме леглата и да им готвим ястия... Ако се изгуби споменът за миналите дни, ние сме обречени да бъдем претопени... Виж евреите колко здраво работят за своето!

- Да, ммм, тук съм съгласна с тебе.

- На задната корица отвън си мечтая да е "Писарят", изображение от египетските фараонски гробници... Човек, седнал с кръстосани нозе, в ръцете - плочка от влажна глина и пръчица за писане; вперил е очи напред не към лъчезарния г-н Фараон, а към бъдещите поколения, бих казал, към паметта на нацията, на човешкия род изобщо... Велика мисия, велика тръпка е това... Но нямам аудитория... Засега!!!

- А защо не на предната?

- Защото на лицевата корица не съм го измислил. Може би човешки образ, но - в гръб, вгледан в нещо пред себе си... Това ми се върти в ума.


9 август 2006 година, Пловдив-Чикаго (по скайпа)

_____________________________
* Театрална пиеска с фарсов характер.


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІ
    #1378128 - 11.08.2006 12:06 [Re: tisss]

("Санаториумът на интелигентите") "FREE EUROPE" (2.)

Продължение от 16.11.


Етично ли е да се нападат стотици хиляди сънародници, манипулирани от Марксизма и неговата рожба Комунизма, само затова че не успели да се префасонират тъй бързичко и ловко като вчерашните Татови мекерета? Насила никого не можеш да принудиш да се покае, още по-малко - като си тикаш показалеца в челото му.

Мисля си, Демокрацията не се спуска отгоре, а е стил на поведение, нравствена система и право на личен избор, което значи край на така любимата за комунисти и седесари "колективна отговорност". Манталитетът на седесаря е изграден именно върху тая тъпотия.

Отвратително е доцент от идеологическата светая светих на Марксизма да размахва назидателно пръст над българите, че не гласували за него, били прости. Това е болшевишкият подход: не ми става играта, и хайде цял народ в кюпа. Говоря за нещо основно, което седесарските манипулатори не могат да променят у себе си - това е болшевишкият, нацисткият, фашисткият стил на обобщенията. Движен от тоя стил, Сталин цели нации, като татарите, например, или като евреите - пресели от селищата им на хиляди километри, чак в далекоизточните пущинаци.

Заслужава си нашите доморасли спецове по демокрация да препрочетат Основи на психологията, да си преговорят притчи от Евангелието, па да не се изживяват като слон в стъкларски магазин. Уважение към отделния човек (който е да е той) е първо изискване, ако искаме да бъдем демократично общество. А то какво стана - нароиха се едни фанатизирани демократи!... Е па нема такова животно, както би рекъл шопът.

Стилът на "Свободна Европа" се поизмени от времето, когато долавяхме излъчванията й през бръмченето на заглушителните радиоустройства, с които бе осеян комунистическият концлагер насред цивилизована Европа. Но да се внасят методите на Студената война в националното ни пространство е отживяла работа: вместо да помага, пакости. Да, бой с комунистическата химера по всички фронтове, но - много моля! - уважавайте правото ми на собствено мнение. Нали! Не е красиво да се натискаме като зубрачи, да припираме кой кога и как ще се покайва на Синия площад на Партията-ръководителка СДС, ДСБ или някоя друга казионна фантасмагория.


БЕЛЕЖКА от по-ново време, от 04.07.2000.:

От 1 юли т.г. предаването "Позиции" с водещ г-жа Стефка Маймарева логично бе преустановено като рубрика във финансираната от Конгреса на САЩ радиостанция "Свободна Европа" (за България). Тоя род предавания минират българското общество с патетичните речи срещу комунизма и комунистите. Показателно бе последното излъчване в петък вечер, 30 юни, от 17 до 19 часа, когато изказванията по телефона от Залцбург на един университетски преподавател, г-н Иван Младенов, в течение на стотина минути нагнетяваха конфронтация в най-пошлата й версия; интелигентно звучащият иначе глас на въпросния "антикомунист" даваше тон на някакъв вид "всеобща скръб", че хората отвън (в случая - заинтересованите фактори от Щатите) не съзнавали каква велика загуба за демокрацията у нас било спирането на тия емисии.

Мили родни чичовци и лелки! - дали проумяват колко важно е да се отнеме на защитниците на марксизма и комунизма издигането им в ранг "Мишена за бръщолевеници с апломб". Толкова елементарно ли - с повишаване на децибелите и квакане иззад микрофона ще демаскирате именно такава отработена, рафинирана и прилагана над столетие напаст като Марксовите лъженаучни компилации.

Настървяването срещу Злото също е Зло, служи на самото Зло. Точно тук здрави нерви и хладен разум е нужен (да не цитирам хубавия девиз на железния Феликс Едмундович*).


Следва

________________________________________________
* Дзерджински (1877-1926), един от първооснователите на днешния КГБ (Комитет государственная безопасность).


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІ
    #1379232 - 12.08.2006 05:40 [Re: tisss]

("Санаториумът на интелигентите") "FREE EUROPE" (3.)


17.11.1998. Отново по темата "Свободна Европа". Двучасовият разговор в софийското им студио на водещия Иво Инджев с "хипара", както сам се представи, Васко Кръпката... Няма да е пресилено да се каже, че в българската секция на тая радиостанция работят част от най-добрите български журналисти; каквито и кусури да им откривам, то са неслучайни хора, доказани таланти. Снощният диалог между водещия Иво Инджев и емблематичния рок-певец на прохождащата у нас демокрация, мисля си, е сред най-доброто като начин да се внушава, че България вече не е същата, че - няма как! - под каквито и табели да се крие, Комунизмът няма как да възстанови позициите си.

Видях и себе си в артистичното нехайство, в непукизма на певеца на блусове и балади. Всъщност нито е непукизъм, нито е нехайство, защото иначе нямаше да ни боли заради съсипията наоколо... Та Васко Кръпката разправи как по онова време карал стария си москвич като частно такси и на Десети (ноември) в колата си качил леко пийнала клиентка, чийто приятел бил нещо си в УБО-то*. УБО се грижеше за висшите партийни и държавни кадри, всяваше особен респект сред простосмъртните. От тая подпийнала дама Васко научил, че Тодор Живков е свален и т.н. Не й взел пари за курса. Вечерта отишъл с момичето си при приятели и от радост всички се напили. Самият той изкарал банджото си, излязъл в нощта, свирел, пеел, разхождайки се по необикновено оживените в оная нощ софийски улици, а шофьорите на някои коли присветкали насреща с фаровете си като знак и поздрав за нещо празнично...

Вярвам, било е тъй. Сантиментален, красив епизод отпреди девет години. И си спомних почти същото. Като таксиметров шофьор, с жигулата карах около 35-годишна интелигентна и симпатична жена. В приповдигнато настроение тя разправи - точно когато бавно минавахме ниското място в подлеза на Коматевския възел, спускахме се откъм Централната жп-гара Пловдив към булевард "Южен"... Та точно там, докато се промушвахме между трите колони движещи се на фарове коли, тя спомена как увиснала челюстта на бай Тошо, как сащисано гледал какво става в залата на Народното събрание. "И всичко съм записала на видеото" - завърши моята спътница. После, вече като слизаше, каза, че тъкмо се събират група приятели да отпразнуват случая, ето затова се е натоварила с тия чанти: мъкне ликьор, водка и уиски, бадеми, фъстъци, три кутии шоколадови бонбони и видеокасетата със записа. Ще си въртят таз касета, ще се кефят как виснало ченето на ошашавения дърт тарикат бай Тошо. Това бяха думите й: да отпразнуваме случая.

Други аналогии... Васко Кръпката отишъл да се запише за член на Екогласност. Аз пък се завтекох за учредяването на първата Демократическа партия (автентичната). По-късно формираната, т.нар. софийска Демократическа партия, чрез фалшифициран протокол иззе правото за регистрация под това име, обяви се за приемник на традиционната, съществувала и кратко подир 9.ІХ.1944-та Демократическа партия. Същото стана и с първия Съюз на демократическите сили, чийто строители бяха елиминирани с подправени протоколи. Така се пръкна Жельовото СДС, така се пръкна Демократическата партия на милиционерския доносник Борис Кюркчийски, който нареди пък Стефан Савов за лидер, същият всеизвестен госсин Савов, когото за наглата безскрупулност и лисичи нюх във вътрешнопартийните игри между някогашните три формации на ДП наричахме под сурдинка "Дон Корлеоне".

Да-а, спомням си как от чисто любопитство се завтекох на първата официална сбирка за учредяването на първата Демократическа партия, което стана в салона на пловдивското кино "Балкан". Спомням си къде паркирах жигулата, препълнената зала, как празнично се вълнуваше множеството, как попълних бланка за членство. Било е 7 януари 1990. Хем ми е мило, хем ми се стяга сърцето, като го пиша сега.

Къде са днес ония вътрешно осветени от еуфорията хора! За дни се бяхме почувствали общество на равни, доброжелателни и свободни граждани. Бяхме преизпълнени с мечти. Бяхме сякаш до един безкористни, самопожертвувателни като влюбени. Сърбяха ни ръцете и душите час по-скоро да изринем онова мъртвило.

Моят роден Пловдив като да разцъфтя в снежната зима. По булевардите и площадите наизлезе сума народ. Гази тоя народ преспите, ръкува се и си пожелава здраве и късмет, мръзне по митинги и събрания, уверен в своята значимост.

България зависеше от нас - шега ли бе? Очите ни гледаха бистро, а някакви сенки - познавах неколцина "от голямото Добрутро"... виждах да се мотаят посивели наоколо, да се присламчват, свалили тенекиената си маска от лицето; просто за пръв път ги виждах с човешкото им лице - помръкнали, не така нагло самоуверени в позата на праведници. Гушеха се отстрани. Гледаха ни иронични, леко притеснени. До вчера думата не можеш да вземеш от тях, самодоволни, надменни, смалиха се някак, станаха на вид безобидни. Най-наперените изчезнаха, затвориха се по вилите си или на село. Докато по-обикновените, общителните между тях ей тъй ни говореха: "Почакайте, ей вие там, демократите! Комунизмът не може ей така да си иде, за една нощ и хоп - събуждаш се господин или госпожа?! Това сега е прочистване на нашите редички! Един милион партийни членове на БКП да не би да се изпарят тутакси!? Ний пак сме тук!** Изобщо не сме мърдали оттук. Ще ви дадем да си поиграете с властта на кукли, па - кога решим, пак ще си я вземем. Ще видите! Не бързайте да ни отписвате".

Тогава тоя бард от бедняшкия работнически квартал Подуяне с ония улички на ужасяваща беднота край старото игрище "Герена", с плешивите плъхове край канала с помията, с ровещите из купчините боклук и сгурия кокошки, кучета и прасета... Живях с тая София, Татова София на крайните квартали, нищо, че по националното радио често въртяха мазен шлагер - "София, фупафа София" - пееше лигаво май мексиканска банда пишман-музиканти, някакви си там "Лос Мучачос". Живял съм там като студент на квартира (ул. "Георги Гачев" № 20) у погражданили се шопи в далечната 1968-ма.

Та Васко Кръпката, тая палава душа, се изкрещя пръв: "Комунизмът си отива!" А моя милост от март 1990-та до март 1991-ва дращех статии за победилата Демокрация във вестник с красивото заглавие "Демократическо ЗНАМЕ"...

Наивници ли сме били?... Не мисля. Това е животът. Каквито и да сме - хубави, лоши, егоисти или кариеристи, комунисти и в червата или демократи, мекерета или ченгета - всички ние, живите днес българи, сме само брънка от общо сто и шейсетте милиона българи, населявали тая част от Балканите от 1300 години. Затова си дължим човещина един-другиму. Ама то не е попска бръщолевеница, а единственият начин да не се самоизтребим, да не хлопнем кепенците на Отечеството.

Когото и да съдим, да го съдим като човек от нацията! Има такава притча в Библията, за заблудената овца... Оптимист съм в тия работи. Страданието има свойството да пречиства, да обединява разпиления народ пред вихрите на връхлитащия отвън хаос. Да се отнеме на Комунизма и Национализма, и на фанатичната ярост изобщо... нравственото основание - не е елементарна работа, както им се струва на припрените и затова готови лесно да се отчаят млади българи.

_____________________________
* Управление за безопасност и охрана.

** Девиз на пребоядисаните комунисти от страниците на техния партиен вестник.


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІ
    #1379956 - 13.08.2006 08:03 [Re: tisss]

("Санаториумът на интелигентите") ДУХОВНА ЕНЕРГИЯ


25.11.1998. Престолонаследникът на Великобритания ни оказа кралска чест - долетя и кацна в най-престижния тракийски град на Европа, за да види как живеят върху собствената си смет жителите на най-големия цигански конгломерат на континента. Двайсет и шест елитни британски журналисти документираха с кино- и фотокамери историческата разходка на принц Чарлз из бунищата и лайната на Столипиново. Очевидно кралското семейство е разтревожено повече за ония, които основно консумират западните помощи за България. Всяка седмица почти срещам съобщения във вестниците за българи, които са сложили край на живота си... И не защото не умеят да страдат! А защото не знаят да се оплакват - нищо, че цял живот са работили съвестно, плащали са си данъците и сметките и са спазвали Десетте божи заповеди и добре преписаните от Запада закони на тая калпава наша Република.


22.12.1998. Източноправославната версия на християнската религия, казват, била най-човеколюбива, най-близо до първосъздателя на църковната институция апостол Павел. Народите, които изповядват източното православие обаче в момента са най-закъсалите на континента: Русия, Украйна, Беларус, Румъния, Молдавия, Сърбия, Черна гора, Македония, България, че дори и Гърция, чийто просперитет се дължи на факта, че заможният Запад я гали и ухажва заради елинското й минало... Дали католицизмът и - в още по-голяма степен - протестантството не са по-пригодни за човешката двулична: между Дявола и Бога - природа?

Може и да греша. Но да не си помисли някой, че ми е тясно в кожата!... Харесва ми това, което съм: харманлийските "тъмнини дълбоки" (бащиният ми род), калугеровският трепет пред бумтенето на големите черковни камбани, перущенският романтически авантюризъм с едни мотики да се изправиш срещу империя, вбила нозете си в три континента и въоръжена до зъби, ръководена от майстори на военното изкуство, притекли се от Западна Европа поляци, немци, австрийци за нейни наемници и ръкоположени в сан паша.

Поради что нашите първи люде заемат стойка на провинила се ученичка, дойде ли ред за преговори, общи дела и продажби на български имот!? Може би парите, спечелени с честен труд от българина, миришат по-зле от западните пари!? Като просим заеми от богатите западните банки, нали не иде реч за милостиня, а за суми, които и правнуците ни ще изплащат с огромна лихва до последния цент!? Тогава защо тез признания в лоялност, която никой не ни ще! Защо това пълзене по колене, по лакти с притисната длан пред изгладнели уста, лееща благи желания "Господ здраве да ви дава! Здраве и берекет за Вас, благодетели!"

Пак ще гласувам за СДС, и не че са ми симпатични, а понеже не виждам по-засвета сред кратуните, изложени на политическото тържище. Все някой трябва да управлява! Отвратителното е, че и седесарите се главозамаяха: вълнуват ги само личната банкова сметка и дереджето на крадливата им партийка, въобразиха си, че са по-важни от народа.


23.12.1998. Тия дни лош човек утрепал милия Татарчев приятел Иво Карамански. Ами да, крайно време е значителни личности - гребеца Карамански, професора Велко Вълканов, Батето - зорко да ги охраняват като редки екземпляри на чезнещата от нашите географски ширини гениалност... Не е нужно актьори да се търкалят като смахнати по сцената, да кукуригат и пелтечат, да гримасничат и се правят на щури, че да ни веселят. Достатъчно е чат-пат да пускат на живо въпросния господин по националните TV, та да си оправяме настроението... Пред Чочо Попйорданов предпочитам Велко, ами да!

Детайл от теркя му на общуване in live на господин Вълко... Водещата популярно предаване, уплашена от гневния му тон и буйни жестикулации, шепне умолително: "Ама не бива да се вълнувате, професор Вълканов. Какво казах! Аз не ви противореча"... На което великият приятел на Саддам, Фидел и Милошевич, на кръшните кюрдски партизанки и арабските терористи-воини на Исляма, отвръща в присъщата си патетична гама: "Кой се вълнува? Аз!!! Аз не Ви се сърдя, госпожо, не ви се карам. Моят повишен тон е израз на моята духовна енергия, уверявам Ви". Забележителен шоумен! Само дето не заби няколко шамара на горкото момиче.


Говоря не само от името на анонимния гражданин на Републиката. Говоря и от името на моите мъртви родители, приятели, близки. Сега, след тяхната смърт, мога вече да открия: Те съвсем не бяха анонимни хора, а личности! Да, понякога с отвратителен, опак нрав, но винаги наясно със себе си и света. Не лъжеха повече от необходимото, за да оцелеят. Почти не крадяха. Печелеха основно - освен в редки случаи - от труда и настойчивостта си. Бяха това, което са; ни грам, нито милиметър повече.

Вярно, съдбата ги пощади, та не им се наложи, доколкото ми е известно, да лицемерничат, да кършат гръб подмазвачески или да се перчат по Панаирите на суетата. Мога да го кажа без заобикалки: Представям се, че говоря от свое име; самата Истина обаче: изразявам тяхното меродавно, подпечатано с респектиращия печат на Смъртта искрено становище. Мисля, в някои отношения щяха да са далеч по-крайни от мене... И да искат, нищо от това, което са сторили, не могат да променят, префасонират, преиначат, да се представят в благоприятна за световната конюнктура светлина. Край! Станалото - станало! Тяхното благородство е в скромността им, в смирението, с което нощем, когато си мисля за България, ме гледат и отговарят мълчаливо на тревогите ми.

Не мога да съм съвършен като тях. Може би ще бъда някога, но засега все още ми се живее; имам куп неуредени сметки тук и там (в Рогош, например - най-дребната!), вътре в себе си и навън, между хората.

"Иво Карамански и Иван Татарчев, колкото и да са ти противни, са българи - нашепват ми моите мълчаливци. - Единият все още сее зловоние, но и двамата са свързани с твоя български генетичен код. Не ги мрази дотолкова, че да скъсаш връзката си с българския им нрав и корен! Ние не сме многолюден народ, виждаш... някакви проскубани шест-седем милиона, между които сбръчканите и уморените са мнозинство. Малко сме, значи, а от друга страна - добрият стопанин не броди като вълк сред стадото. Те, човече божи, са овци от твоето стадо. Приеми ги със сърцето, приласкай противните им фигури, погали ги по косицата, по челцето, по темето. Не ги отпъждай в мислите си. Виж, стоят пред теб, анонимния, като пред храм - чакат да отвориш врати, да ги допуснеш до олтара на твоята Любов... Не бъди жесток, сине!

Защото те са слаби. На слабия му е простено да се защитава, като се прави на страшен; те затова така се перчеха досега - защото малодушието е изгризало отвътре душата им. Но това, което са (и живият Татарчев, и мъртвият Карамански), има значение за теб, за България... Понеже са добър пример как не бива да се живее, как не бива човек да се съсипва заради власт, богатство, слава. Не забравяй, България има нужда както от добрите, така и от лошите. Добрият стопанин наглежда стадото си, не го дели, не го разпилява".

Ей така ми говорят моите мъртви прадеди и родители. Но аз все пак съм жив и грешен; смирението, към което се вглеждам като към тих пристан, все ми убягва, все нещо ръмжи у мене като хищен звяр, надушил плячка за разкъсване... Зле унижиха моя народ, за да им простя в мислите си, да ги погаля с любов като блудни, и затова - скъпи, особено скъпи, страшно скъпи... противни мои синове.

tisss


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІ
    #1380717 - 14.08.2006 05:42 [Re: tisss]

("Санаториумът на интелигентите") ПАСТИРЪТ И СТАДОТО


24.12.1998. Утре е Коледа, Рождество Христово.

Милият Петрович (Петър Петров)!... Той бил за смъртното наказание. "Да се изпълняват присъдите! - обажда ми се по телефона вчера. - Иначе, да ги оставят цял живот в затвора, е нечовешко. Ще напиша статия по тоя въпрос и ще я публикувам." Кой ще му публикува статията, дявол знае, но ми е чудно що пък баш халът на осъдените на смърт го е вдигнал в тревога, та пробвам за повече светлина: "Не спори ли тая чудесна идея с твоето религиозно милосърдие? Значи, да ги разстрелят, казваш, е по-харно, тъй ли?!" "По-добре е!" - отвръща убеден... Та си мисля: и човеколюбието си има своите гримаси.

Стадото не е по-голямо от пастира, но народът е по-велик от своите водачи. Без стадо пастирът какво е! Той не може да бъде пастир ей така, сам по себе си. Тъй че стадото със своите си грехове и катаклизми осмисля съществованието на самия пастир. В опозицията "народ-власт" все пак народът е невидимата страдаща, но раждаща и отглеждаща своите властници велика Сила. Те си въобразяват, че вършат каквото са си наумили, но всъщност са изпълнители, слуги на духовни енергии, които самият народ е вложил у тях.*

Така германската нация - една от най-изявените творчески нации на континента, е истинският виновник за идиотщините на националсоциализма, руската нация - за идиотщините на болшевишкия военен комунизъм. Изглежда кощунствено да бъдат обвинявани цели народи, но нали всеки народ формира свое общество, където в борба надделяват едни или други идеи... Така е! Истинските духовни лидери (Тодор Живковци, Жан Виденовци, Иван Костовци - в нашия случай!) не са водачите и властниците във видимия спектър, а учителите са истинските духовни водачи, изречено в тесния смисъл на това понятие. За България те са двама-трима за цялата ни многовековна трагична история: Климент, Евтимий, Левски... Паисий не; той е предвестник, нещо като Йоан Предтеча, дето кръщавал във водите на реката Йордан и говорел на народа: "...Иде по-силният от мене, Комуто не съм достоен да развържа ремъка на обущата" (вж. Лука, ІІІ-16), па пояснявал: Който ще дойде, е над мен, защото е бил по-преди от мен - преведено от гръцки в Йоановото евангелие (І- 15) не особено сполучливо: Идещият след мене ме изпревари, защото съществуваше по-напред от мене.

Величаят Стамболов, но въпреки размаха, с който устройва Нова България като държава, тоя си остава чистопробен хъш, което (въпреки благородното покритие от днешно време вследствие спомени за митотворчеството на Вазов) си значи "баш вагабонтин и нехранимайко". Ако смъртта е логичен завършек на един стил, то ужасната сеч над тялото на 41-годишния физически дребничък Стефан Стамболов насред София в далечната 1895-та се вписва съвършено в стилистиката на целия му раздиран между Добро и Зло несретен живот на далновиден строг държавник и разпуснат безскрупулен хъшлак. Детайл: жена му Поликсени - "ръст по-голям от среден, жива, много бледно лице... черни и големи очи", както я описват, била външно спокойна, сдържана благодарение на силна воля и съсредоточеност. Мълчаливо понасяла буйствата на недоклания си, умиращ в разстояние на три дни съпруг. Говорът й бил забързан, с кратки думи и изрази, често прекъсвани от дълги паузи... Тая жена в бита си е забележителен характер, ала кой между нас забелязва това!

Изобщо, странно ми е присъствието на гротеската в подтекста на националния ни пантеон от "светци", като Раковски, Ботев, Бенковски, Стамболов, Стамболийски... все задъхани, потни честолюбци, ще речеш: добрата версия на общо взето непривлекателния, но силно жизнен и повратлив Алеков герой Ганьо Балкански. Нима нямаме друг тип характери, да ни служат и те за пример?!

Имаме, разбира се. Но тия, дето са заемали длъжността учители и възпитатели на народа (т.е. нашите публицисти и писатели класици), не са сметнали здравословно да ни ги представят. Родната историческа памет е в плен на синдром за малоценност изглежда, щом бъка историята ни от едностранчиво развити, огреяни от фанатична страст лица, които поради ужасната им кончина ни ги налагат като единствено достоен за следване пример.

Е, добре, но дали е задължително да се умира! Какви са тез Пирови победи с цената на кървища, сеч, трупове?! Противопоставянето на всичкия свят, който не е съгласен с нас, липсата на умение да следваме гъвкаво, но неотстъпно дълготрайна целенасочена политика в защита на националния интерес, липсата на приоритети в управлението на държавата ни, дори нежеланието да се правят каквито и да било отстъпки (в дипломацията ги зоват "компромиси"), страстното настояване да постигнем максимума от мечтите си - това ли е есенцията на цялата ни История? Колениченето пред саможертвата на националните ни герои защо изключва респекта пред достопочтените, не по-малко драматични образи на талантливи и строги стопани, умрели от естествена смърт в постелята си, но оставили образец как човек може, и без да гине, да е полезен за Отечеството. Или и то иде от легендата за кончината на Иисус тук, на Земята? За да се въздигне в духа, за да царства в небесата, задължително според легендата трябвало да бъде разпнат на хълма Голгота.

Както се представя общото ни минало, имам усещането, че сме в плен на закъснял романтизъм, докато ни е нужен много по- съобразен с реалния живот рефлекс към себе си и към многоизмерния свят отвъд границите на България.

______________________________________________
* На чаша бира вчера, 13 август 2006-та, убеждаваше ме един приятел философ колко масовият българин не проумява каква ценност за България е възкресителят на демократическия централизъм вождът, т.е. Командирът, г-н Иван Костов. Бел.м, Г. Б.


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
filopsy
търсещ
*

Регистриран: 14.08.2006
Мнения: 20
Re: Въведение ІІ
    #1381604 - 14.08.2006 18:37 [Re: tisss] Прикрепен файл (137 тегления)

Чета твоето есе и намирам ето тези думи:: "Стадото не е по-голямо от пастира, но народът е по-велик от своите водачи. Без стадо пастирът какво е… В опозицията "народ-власт" все пак народът е невидимата страдаща, но раждаща и отглеждаща своите властници велика Сила. Те си въобразяват, че вършат каквото са си наумили, но всъщност са изпълнители…” и т.н.

Знаеш ли, чета иначе интересното есе, и се питам: как е възможно интелигентен човек като теб да остане в плен на толкова дискредитирани представи. Позволи ми да ти покажа, че е крайно немодерно това, което казваш: така се е мислело в 19 и 20 век, а сега вече сме 21!

Казваш: "Без стадото пастирът какво е?", а малко по-надолу "народът е раждащата своите властници велика сила". Това знаеш ли на какво ми напомня? Преди време марксизмът-ленинизмът-комунизмът казваше: "КЛАСАТА е великата сила, КЛАСАТА никога не греши...", и също поетът коленопреклонно добавяше: "... какво там значи някаква си личност?". Фашизмът и нацизмът в същото време са благославяли народа, но забележи добре: и двата най-варварски режима, благославяйки тоталности от рода на "класа", "народ", "партия", все пак на дело най-високо са поставяли... Вожда, Фюрера, Тато и дори намиращия се сега на смъртен одър... Команданте Кастро, последният голям диктатор (ако изключим чучелото Ким Чен Ир).

Та сега такива като теб, за да изглеждат "демократични", на мястото на "Класата" поставят... "народа-стадо", а пък личността ("вожда") най-лицемерно се поставя долу, за да се подчертае "величието на народа". Също по косвен път се демонстрира "любов към народа" от рода на тази, която най-безсрамно и безскрупулно показва "бащицата Първанов", Гоце де. Та всички обичат твърде много народа, като се почне от хаплюто Първанов, та се мине през "фюрерчето" Волен, през "мъдрия Симеон", през "народния трибун дон Бойко", през “славният Слави”, през плямпалото Вучков и пр., и пр., всички до един се кълнат в любов към народа, милият толкова силно обичан наш народец... как ли се чувства от тази толкова силна, непосилна даже любов...

Та и ти си в тази разнолика компания от "любители на народа", да те попитам: не ти ли е малко неуютно в такава компания?

Аз пък ти казвам нещо различно.

Личността е най-важното, не народът. Народът се състои от личности – и, уви, от твърде много безличия. Личността е живото и реалното, а “народът” е фикция и абстракция. Ето затова не по друго се познава колко струва един народ, а се познава по това какви са и кои са неговите лидери. На нас “лидер” днес ни е “Гоце” Първанов, това добре ли говори за нас? Едва ли това e голяма чест.

Работата обаче е онази безличност, която през всичките тези години комунизмът насаждаше сред нас, да бъде из основи подкопана и да се родят колкото се може повече смели, свободни, отговорни личности. Иначе България да не чака добро.

А отдолу казваш: "На чаша бира вчера убеждаваше ме един приятел колко масовият българин не проумява каква ценност за България е възкресителят на демократическия централизъм, вождът, т.е. Командирът, г-н Иван Костов". Уж го вметваш ей-така, но не чувстваш ли колко е злобна и обидна тази вметка?

Защо ли? Ще ти кажа...

Защото сред тази разнолика компания, съставена все от страстни любители на народа, има една личност, наш съвременник, която всички тези “народни любители и любимци” най-единодушно мразят, и която (както твърдят единогласно всички медии, и то така, че да ни проглушат ушите!), същият този многообичан народ особено и най-силно мрази. И тази личност, омразна и мразена, се нарича… Иван Костов. Аз не съм от поклонниците на Костов, сигурно е че и сред тях има лицемери и мекерета, но съм крайно заинтригуван от този феномен на “всеобща любов-омраза".

Защото Костов (съдя по поведението му като публична личност, като министър-председател и сега като лидер на опозицията) е различен от цялата тази пасмина, която изброих по-горе. Той никога не говори за безразделната си любов към народа, а той, забелязал съм това, говори – единствен при това! – за съвсем други неща. Чувал съм го да говори за това, че като личности трябва да се опитваме да бъдем силни, да издържим, да се борим за успеха си, да постигаме със свои сили благоденствие, да не чакаме държавата да ни “оправя” и т.н. Спомням си едно интервю на Костов преди време, и то по Хоризонт, по време на което една журналистка си позволи направо грубо отношение към него, а той беше действащ министър-председател. Тя го настъпи за това, че хората у нас били бедни, че било тежко, а Костов знаеш ли какво каза? Каза това, предавам думите му по памет: “Наистина е трудно, и на държавата в момента е трудно. Но трябва да издържим. Трябва и всеки да се опита нещо да направи за себе си, да започне бизнес, да прояви инициатива. Друг изход няма...” Тогава журналистката го прекъсна: “Но как така, та хората са бедни, нали се иска капитал?!”. И Костов каза, че най-голям капитал е самият човек, че когато човек повярва в себе си, тогава винаги ще намери изход. Каза също, че ако един човек е решил да работи за успеха си, никой не може да го спре, той дори може да вземе кредит, да ипотекира имот, да заложи дори жилището си. Тогава умната журналистка му се изсмя най-нагло в очите, а пък той спокойно каза: “Да, госпожо, ще ви кажа като икономист. Това, че хората имат собствено жилище, е възможност, която би трябвало да използват. Съвсем нормално е да се вземат кредити срещу залог, и това да бъде старт на един бизнес. Но се иска смелост, готовност за риск, иска се мисъл, за да направиш много изчисления. И едва тогава да вземеш кредит. Така се прави по цял свят…”. Журналистката с глас на краварка пак му се изсмя в лицето, а Костов едва по-късно, по друг повод, когато тя мина всякакви граници, си позволи да каже: “Госпожо, моля Ви, все пак разговаряте с министър-председателя, мисля, че това не е възпитано!”. И толкоз. Скандала беше раздут от вестниците, не може да не си го спомняш. Журналистката стана “народна героиня”, обра овациите че поставила “натясно” т.н. “Командир”, народът приспивно се сепна и запомни само това, което медиите му внушиха: “Вижте колко е лош Костов, вижте колко е злобен Костов!”. А аз пък запомних неговите думи и с кредити успях за това време оттогава да издам три свои книги…

Та Костов говори обратното, той не говори за народа, той не говори и за “хората”, а той разговаря с човека, той търси сред нас личността, той апелира към свободата ни. Дали пък точно заради това толкова... не го обичат?

Знаеш ли какво, май време е да изразя тезата си.

Народ, “класа”, “партия” не могат да бъдат обичани. Любовта към народа е лицемерие. Може да обичаш този или онзи човек, можеш да мразиш този или онзи човек, но както не можеш да мразиш цял един народ, така не можеш и да обичаш цял един народ. Когато чуеш някой да се кълне в безразделна любов към народа, ако чувствата ти са здрави и неизвратени, трябва да разпознаеш в него лицемера, лъжеца, шарлатанина, мекерето, за което говори Алеко. Народът не може да се обича, той не може даже да се почита. Можеш да почиташ само отделно взетото човешко същество, само този или онзи човек.

Защо ли? Ще ти кажа.

Защото “народът” като такъв не съществува реално. Народът е дума, общо понятие, абстракция. Народът това сме ти и аз, моят съсед, жена му, реално съществуват само конкретни индивиди, които са толкова различни. Боже мой, нима не разбираш тази проста истина?! Ти нима никога не си обичал?! Можеш ли да обичаш “жените”, кажи ми поне това? Или обичаш само “ето тази жена”? Да обича “жените” може само любимецът ти дядо Стефчо, който е напълно безопасен за жените. Да обича “народът” може само оня, който не знае що е любов…

Ето защо е непонятно за разбиращия какво е любов (и също за разбиращия какво е народ!) да се обича народа. Народът – това са толкова различни хора, някои от които можем да обичаме, други да ненавиждаме, но повечето ние просто не познаваме. Как да обичаш онзи, които не познаваш, когото не си срещал даже?

Мисля, че вече ме разбра.

А за Костов (понеже така или иначе подхванахме тази тема) ще ти кажа, че също толкова странна и непонятна ми се вижда тази “всеобща” и “общонародна” ненавист към него. Той е “най-мразеният политик”, а другите политици, явно за да ни баламосват (не че ние тях пък ги обичаме) ни проглушават ушите с това че ни обичат “всинца нас”, та по обиколен път след това медиите да ги обявяват за наши “любимци”. Знаеш ли кой най-много обича днес народът? Естествено че знаеш, това знаят всички, народът обича… дон Бойко и веднага след него… Гоце Първанов! Серьожка Станишев също е обичан.

Знаеш ли, аз пък не искам да ме обича… Първанов. В тези предизборни дни Първанов се е превърнал целият в любов. Всички обича, любовта струи на талази от всяка негова фибра. Аз обаче не искам той да ме обича. Вижда ми се гадно. Аз не искам Първанов да ме обича, защото Първанов е там, за да работи, а не да ме обича…

Само Костов обаче всички мразят.

Усети ли, че “тук има нещо гнило в Дания”?

Знаеш ли, тоталната “омраза” към Костов (тук слагам настрана влиянието на медиите, някои от които взеха доста суха пара за да подклаждат “народната ненавист” срещу Костов!) е най-големият комплимент за Костов.

Защо така ли?

Ами ще ти кажа.

Сред тази маса от любители и любими от народа има една личност, Костов, която явно е толкова различна, че са я удостоили с “всенародна омраза”. Това означава (за ония, които разбират): Костов е различен, той не лъже, той говори различни неща, той не лицемери, той казва истината, той е разумен човек, Костов е човек. Ето това последното може би е най-важното. Костов е човек. Защото само човек може да бъде мразен. Когото мразят, той е човек. А това е чудо на нашия политически небосклон, осеян все с “любимци”, които уж обичаме, за които ни натрапват “всеобща любов”, но от които си патим толкова години вече.

Костов, нека да не забравяме, направи много за България. Това дори и най-заклетите му врагове не могат да отрекат.

А за фалшивата любов на любителите на народа към самия народ и за всеобщата любов на народа към своите любимци просто не ми се говори. Тук всичко е лъжа, тук всичко е тотална наглост.

Разбра ли сред кои се нареждаш със своята така наивна “любов към народа” и със своята толкова искрена ненавист спрямо Костов?

Това исках да ти кажа. Все прости неща, които обаче не разбираме и за това си патим. Съветвам те повече да помислиш над моите думи. Моля те даже. Защото идат избори. Защото си избирател като мен. Защото в нашия избор зависим един от друг. България за всички е една. Да, избори идат. И “любимците на народа” ще ни удавят от любов...

Редактирано от filopsy (14.08.2006 20:18)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІ
    #1382234 - 15.08.2006 05:50 [Re: tisss]

Ти, жалък, подъл, скучен шут - прощавай!
За по-голям те взех: каква съдба!
Но виж, опасно е да се стараеш
премного...


Уилям Шекспир, "Хамлет", из ІІІ действие


("Санаториумът на интелигентите") АРТИСТЪТ


17.01.1999. Изкуството изобразява, а не обяснява. Обясненията са отвъд, последица от импулсите, раздвижени от пристрастия и образи. Задача на артиста е да събуди безпокойство, да изгони застиналата делнична пепел от жизнеността и творческата енергия у човека. Един Балзак, като образ на обясняващия докрай, ми е непонятен; смятам, ме амплоато му би трябвало да е в архивистиката, икономическите анализи, социологията, ако щете - човек на науката, но защо непременно писател!

"Случаен" щрих в платното на голям творец понякога съобщава повече от тонове скрупульозно осчетоводени факти. Артистът именно с това си умение е божествен. Какво, да не искате доказателства за обективност и безпристрастие у него? Не мисля, че Творецът (или самият Господ) е бил когато и да било безпристрастен, т.е. неангажиран. Отворете Стария завет и се постарайте да откриете зрънце обективност и порядъчна разумност от тая, която ни е нужна в делничния живот... Няма такова нещо. Там логиката е космическа, но не и човешка.

Времето няма власт над истинските прозрения в изкуството. Формата, словосъчетанията избледняват, архаизират се; ароматът на изкуството е отвъд сенките на думите. И подир 2700 години зле преведените стихове на Сафо продължават да излъчват към нас духовна аура, което ще рече: страст и жизнелюбие. Страст и жизнелюбие - ето стихията на артиста.

Което е важно за оцеляването, то като че ли се е съхранило. Това добре ли е?... Разбира се!!!

Поради разни обстоятелства обявяват сръчния версификатор за творец. Когато измрат всички, които са го виждали на живо, тогава нещата си идват на място. Суетата отлетяла, останали да се подмятат някакви късове от напомпания фалшив образ. С двайсетте си миниатюрни стихотворения в сборник за неизвестни автори, сполучливо назован уж на шега "братска могила" или "обща гробница", Йордан Кръчмаров от добруджанското село Гурково за мен е много по-значима стойност в лириката от трудолюбиво-неуморния Иван Николов, родом нейде из хасковските села. Днес и двамата са мъртви физически, но духом Данко стои къде по-високо от някогашния широко известен на публиката у нас и в чужбина поет, преводач и главен редактор в издателство Иван.

Литературна награда с името на Йордан Кръчмаров, доколкото ми е известно, има учредена от Добричкия писателски кръжец. Литературна премия с името и в памет на Иван Николов всяка година учредява и пловдивската бизнес-дама и радетелка на литературата Божана Апостолова. Кое от двете отличия е по-ценно?

Иван Николов умееше да се пласира; Данко Кръчмаров бе разхвърлян и неумел дори в стиховете си. И въпреки това... И въпреки това!

Литературната буболечка Петко Рачов Славейков (вж. Пантелей Зарев, "Панорама на българската литература, т. І,1966 г., 171) от Търново, искрено влюбен в България и всичко българско, прави през 70-те години на ХІХ век една изящна поема - "Изворът на Белоногата". Общественото пространство на поробена и току-що изскокнала от робството България е изпълнено с неговите вестници, книги, надежди, хленчения. Стига до депутат в Учредителното Народно събрание, народен трибун, обаятелен оратор на лакърдии от парламентарната трибуна. Обичан е. Уважаван е. Широко известен. Ценен и хулен, въздиган и пренебрегван, винаги в центъра на обществените вихри. Без съмнение той е един от предтечите на българските върхове в литературното изкуство. Споменатата поема е ненадмината по изяществото си и досега.

...Тогава защо не ми е на сърце? Дали заради аромата на пот, който се просмуква от цялата му родолюбива дейност?!

"След обилна - по селски - вечеря..." Стих от Иван Николов. Така почва едно от хилядата му стихотворения.

"Легнал съм между щурците..." Така пък почва цикълът "Цялото ми богатство" в сборника "Общежитие" (изд. 1985 г., с. 126). Общо единайсет поети, кой от кого по-неизвестни. Но това тук е Данко!... И мисля, че между двамата именно Данко е големият, а не трудолюбивият и етичен Иван.

Защо ли ги деля?! И двамата са орачи на българската поетична ниво. Или... Иван е орачът на нивата, а Данко - пилето над полето.

Подсказано от Re. - "Кардиф" била предназначена да се чете при по-особена обстановка. Вечер. Свещи върху свещника. Уиски "Балантайн" в кристална чаша. Цигари "Кралски Ротмънс", тънки, дълги... Романтични аромати, аристократично пренебрежение към формата, грубовата на места фраза, под нея - нежност, печал, есенни пространства самотност, движения или застиналост, която ги прикрива. Гордост на просяк, смирение на отшелник.

Пропуснах - и камерна музика, долитаща някъде издалеч. Или симфонична, например - Бах, може би Моцарт, Шопен, Шуберт... Не, мила; предпочитам "Литургиите" на Чайковски.

Момченце, какъв е тоя сплин!... Загиваш ли?


23.01.1999. Обади се сестра ми. Забравил съм, че днес й е рожденият ден, виж ти! Някога много я обичах, милата ми сестрица. Тя още си мисли, че съм й близък, пък мен драмата й отдавна не ме вълнува. Същото се получи първо с бившата ми съпруга, после и с Мария, за която насмалко да се оженя... Ужасно е, но е истина: някога имената на тия жени са ме вълнували; днес като да назовавам мумии отпреди три хиляди години.

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
Страници: 1 | 2 | 3 | 4 | 5 | 6 | 7 | 8 | 9 | 10 | 11 | 12 | 13 | 14 | 15 | 16 | 17 | 18 | 19 | 20 | >> (покажи всички)



Допълнителна информация
0 регистрирани и 2 анонимни потребители в момента разглеждат този форум.

Модератор:  nousha 

Изпечатай темата

Възможности в този форум:
Не можете да добавяте нови теми
Не можете да отговаряте на мненията
HTML - забранен
Псевдо-HTML - разрешен

Рейтинг: ***
Брой показвания: 25581

Мнението ти за темата:

Прехвърли се в



ALL.BG не носи отговорност за съдържанието на мненията, публикувани във форумите.

НАЧАЛОРЕКЛАМАВРЪЗКА С НАСКОНТАКТИЗА НАС

©1999-2015 ALL.BG Всички права запазени!

Generated in 1.119 seconds in which 1.105 seconds were spent on a total of 12 queries. Zlib compression enabled.