Словото

Слово.бг · Словеса · Галерия · Книжарница

all.BG Форуми



Форуми » Култура и Изкуство » Език и литература

Страници: 1 | 2 | 3 | 4 | 5 | 6 | 7 | 8 | 9 | 10 | 11 | 12 | 13 | 14 | 15 | 16 | 17 | 18 | 19 | 20 | >> (покажи всички)
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Въведение ІІІ
    #1555139 - 16.12.2006 08:04

("Господ е българин") ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (11.)

Продължение от 08.02.2001.


Руснакът не ми е враг, защото още по-жестоко е мачкан все от същия тип безскрупулни управници. Имам приятели сред руснаците: това са широко скроени, интелигентни и с вродено благородство хора; чак ме е изненадвала всеотдайността им, сърдечността им в приятелството... Но това е жестоко смилан в разстояние на осем десетилетия народ, може би един от най-великите на планетата.

Съсипването на всичко руско започва, да не забравяме, с капиталите на Западния свят, който винаги се е страхувал от вероятността Русия, като източноправославна християнска общност, да не затъмни блясъка на католицизма и протестантството с тяхното лицемерие и по-свободно (както те си го назовават – „модерно”) тълкуване на Иисусовите послания, на философията, която поставя Любовта в основата на човешките взаимоотношения). Източната ортодоксия не си е позволила ни веднъж да тръгне с огън и меч, с кланета и военни походи да се налага по света.

Алкохолизъм, вилнееща престъпност, страховита мизерия – това, подозирам, е проектирано преди стотина години в имперските канцеларии далеч от нас, нейде на Запад... Но и през ум не ми минава да смятам Руската държава за нещо положително. Тая Руска държава почти неизменно е била през последното столетие най-човеконенавистното оръжие за посичане на всичко талантливо и светло в руския човек.


Устремявайки мечтите, въжделенията си към Русия, нашите поробени прадеди са се предоверявали на Руската империя, обърквайки, смесвайки двете понятия – Руския народ и Руския фанатичен чиновник. Обявяваме Стамболов за русофоб, „русофобията му” днес половината ни политически централи въздигнаха за модел на мислене, за ориентир. Но това е мит: тия умни манипулатори и днес ни пречат да проумеем, че обикновеният руски гражданин е антипод на руското мракобесие и държавен цинизъм.

Отвратителната истина е, че нашите два народа никога през последните хиляда години не са имали право на мнение за уредбата на своето отечество. В това отношение Западният човек е стоял значително по-стабилно в политическото пространство на своята държава. И това всъщност е ренесансовата структура на проспериращото общество, което в основата си от ХІІІ век насам неизменно се е съобразявало с интересите на отделната личност, на отделния самостоятелен, уверен в себе си стопанин.

Властникът на Запад, общо взето, само в сравнително къси исторически периоди е бил незаинтересован, безгрижен за това какво мисли за него редовият гражданин или поданик на короната. Представата ни за държавност е изкривена. Избираме уж, а то талантливи, уредни, честни люде – стъпили веднъж във властта, коренно се променят. За година-две някогашните чисти идеалисти виждаме преобразени в безскрупулни негодяи. Защо се случва това?

Защо ли! Защото системата на контрол от низините към върха просто никога не е функционирала в ни една държава на Източна Европа. А то е последица от върховенството не на личността и съвестта (т.е. Бога), а от върховенството на Негово величество Чиновника, Канцеларския плъх, Партийния секретар, Доносника, Мекерето, дървения Лъжефилософ, назначения Писател.

В една селска къща хората са наясно кой е стопанин и кой – перекенде**; разбира се по благосъстоянието, по авторитета на тоя труженик. В държавата обаче на нас непрекъснато ни пречат да разберем кой чиновник колко струва и как служи на народа, който го е избирал за съответната длъжност. Които пълнят общественото пространство с кресливи словесни изстъпления, те ни пречат да видим истината. Тия отровни нарциси са истинските ни врагове, сеячите на раздори поради грандомания и произтичащите от грандоманията ужасни грехове. И става тъй, че раздвояват, разтрояват, разбиват народното всеобщо мнение на парчета. Divide et impera!* Това им е главна грижа на лъжците и продажниците в днешна България.


За личното си достойнство човек се налага да воюва всеки божи ден. Защо допускаме от наше име да говорят недостойни личности! Съвестта е нещо много лично, не се ли предоверяваме от наше име мнението ни да определя, да изразява човек, когото нито сме го виждали, нито го знаем що за птица е? Не искаш да гласуваш, за да не се окажеш в положението на отново излъган; но твоя глас все пак го броят...

Оказва се, всеобщото ни омерзение и потрес от нашите посредствени – и поради това безскрупулни! – политици... пак е в услуга на същите тия политически циркаджии, които десет години ни разпиляват като нация. Е, продължавай да хленчиш тогава, че политиката е мръсна работа, бягай от нея, крий се, заравяй глава в пясъка!

* * *

Стр. 330, гл. ХХVІ от книгата на Томас Ман „Д-р Фаустус”... Коментиращият Серенус Цайтблом фиксира: „...доколкото съставях последните глави, настъпи април 1944 година”. А разказът му се отнася до събития от частния живот на гениален музикант до есента на 1912-та, т.е. три хронологически пласта се налагат един върху друг:

1) относителният ход на сюжета в тъканта на фабулата;
2) времето на авторовия коментар върху сюжета и действащия литературен герой; и
3) времето на самия прочит, когато читателят се изправя пред завършената вече книга.

Това последно „време” е особено важно за мен, читателя – мога да извличам точно ония внушения, които са актуални лично за моето съвремие. (Подир страница-две дословно същото чета у Т. Ман; все едно ме е ограбил, така се почувствах...)

Цивилизацията не е застинал модел, тя е развиващ се прогресивно или регресивно (като налитащи към брега морски вълни) ход на човешкото развитие. Четейки Т. Ман, мисля си как стоят нещата при мене, при нас днес, 53-57 години след като романът е бил още в процес на писане. Авторът е визирал своя опит от вихрещата се по онова време кървава вакханалия (80 милиона убити, поломени съдби, разпокъсани нации). Моето четене е в период, външно спокоен за континента, но не по-малко драматичен, не по-малко наситен с грандомания – най-противния от Седемте смъртни гряха, според Библията.

Четейки, налага ми се да дописвам изреченото от великия писател, фактически ставам един вид съавтор на сюжет, който вече не се отнася толкова и единствено до германската национална трагедия, но включва нещо много съществено за мен – драмата на моя живот като частица от трагедията на моя народ.

Това грандиозно есе, тоя „роман за гениалната личност” мога и да го иронизирам, но то е повод чрез чужда бленда да видя съдбата на таланта в моето отечество. А това живо ме вълнува, понеже у нас талантливото е в много по-голяма степен отхвърляно, отритвано, изтласквано извън обществения дебат за нашите си български драми. В общественото пространство се кипрят какви ли не образи: уроди, травестити, непукисти, самовлюбени – и все напиращи да бъдат възприемани като образец.

Когато животът изиска от нас трезва яснота, тая шумна говорилня пречи. Важно е, разбира се, да ги знам и тия, но по-важно, мисля, е да реша тоя ли е Пътят, тия ли са Личностите, които най-добре служат на обикновения българин и източноевропеец. Обидно малко са спокойните гласове у нас. Не обичам да ми крещят. Не желая повече да ме стряскат с апокалиптични картини на разрухата. Разрухата аз и без тях я знам, виждам я, с кожата и със сърцето я усещам... Интересува ме не какво е състоянието, каква е клиничната картина, това вече го знам; интересува ме конкретно какво аз трябва да предприема, с какво всеки от нас, осем милиона граждани, неотложно да се заеме.

Не мога повече да чакам някой друг да ми се прави, че ми урежда държавата. Държавата, България – това съм аз, простосмъртният гражданин на Републиката! Нима е трудно да го каже всеки от нас, унижените и оскърбените в тая част на континента Европа?

Не им ща помощите, не им ща лакърдиите, дори не ща да ги виждам; нека се изпокрият по разкошните си резиденции, вили, семейни замъци, и там да си живеят щастливи с награбеното... Но боже мой, защо не ме оставят сам да се грижа за себе си, а посегна ли да си потегна имота, работата да си подредя – але-ей хоп! – тутакси изскачат да ми връзват ръцете и краката с измислени от тях страховити данъци, неотложни плащания, хиляди пречки само и само да ми докажат колко съм безпомощен, колко нужни са ми именно техните „грижи”.

Печеля ли добре и по честен начин, държавата ще има повече полза от мен... Ала тях ги притеснява фактът, че – печелейки добре, стъпил здраво на нозете си, разчитащ на своето трудолюбие и предприемчивост, на таланта си... (О-о, това ще е крайно неприятно за тях!), независимият човек, труженикът на своята нива ще се усети достатъчно силен да ги отърси от плещите си, да ги принуди да му пазят интересите точно защото мястото им е да бъдат слуги на тоя угрижен, навъсил чело стопанин на Отечеството.

Как ще им отнемеш „нравствената” позиция, в която сами са се поставили, ако не ги атакуваш нравствено!? Силният личи в спокойствието, което излъчва. Забравихме ли! – куче, дето много лае, не хапе... Само плаши гаргите. Затова ми е криво: че още не осъзнаваме каква сила сме. Милионно множество наскърбени в собствения си дом българи... Здрави, прави – а крещим, вайкаме се, хленчим...

Изборът е върховното ни право. Спокойно гледащия, разчитащия на себе си трудно ще го заблудят. Избираме си слуги, не вождове – това е истината! Когато си търси помощници, ратаи, аргати... стопанинът не го вълнува кой крещи, кой скандира по-верноподанно, а кой от кандидатите действително ще му е от полза. Това да гледаме!


09.02.2001. Стр. 365... Срещам това словосъчетание - "кариеристична революционност", "пристъпа на кариеристичната революционност", та ме подсеща: че всред борещите се "за народа", "за свобода и човешки правдини" особена и многолюдна е тълпата на младите напористи кариеристи, т.е. хора, готови да трошат глави (и собствената си дори), за да се видят във върховете, да са по някакъв начин горе, на трибуната, сред официалните лица, във VIP-ложата, тапицирана с мека ярешка кожа и позлатен обков. И - колкото се може по-близичко да са до микрофона, до рупора, често сами превърнали се в усилвателно устройство, в озвучители на чужда за България идея. Голяма част от "най-достойните другарки и другари" в младостта си са се стрелкали като петлета с червена лентичка на ръкава из опиянения и замаян от движението на чуждите армии из България народ.

Ей таз "кариеристична революционност" е израз на невежественото, завтекло се да управлява. И понеже е именно невежо, то всеотдайно - със зъби и нокти, с цената на младостта, здравето, живота си се вкопчва в някоя особено красива - и поради красотата си - непонятна докрай чужда (присадена отвън) идея.

Тия някогашни перекендета дадоха на страната ни такива "светли образи" като Добри Терпешев, Антон Югов, Тодор Живков, Георги Трайков - хора, колкото посредствени, толкова очарователни (?! - очарователни за кого...) в откровената си "природност". Ами някогашният министър на Външните работи Иван Башев заради интелигентността си рязко се отличаваше от сивеещата бетонно дванайсетица на "Партийните апостоли от Политбюро на ЦК на БКП"; май затова го убиха - че не им пасваше на компанията...

Неспособни да управляват собствен имот, тия обладани от "кариеристична революционност" станаха (по-точно - са станали, понеже не съм бил роден по онова време) учители, възпитатели, вождове на моя народ, "гениални стратези и идеолози" или червената пяна, простичко изречено. Верни до смърт емисари на чуждия за България интерес.

Доброто от годините на социализма у нас е изградено не поради, а въпреки тяхната намеса в обществения живот. У нас, в средите на простосмъртните, за тяхната откровена посредственост вицове се разказваха. А самият Тодор Живков като селски пехливанин разхвърляше по-далеч от себе си по-интелигентните, като Чудомир Александров, Александър Лилов, Андрей Луканов, Огнян Дойнов, независимо че се ползваше от таланта, от знанията им.

И така се установи жалката традиция властта да се огражда преди всичко с верни и послушни, посредствеността в разстояние на половин век да мултиплицира посредственост по-най-горните етажи на обществото. В летописа на грандоманстващата посредственост в България "Славният Ноември 1989-та" е логическо продължение (консеквентност, както би се изразил българският о.з. монарх).


Мечтая си заможен човек, спечелил имане с труд и предприемчивост по честен път, такава личност да видя във властта. Да влезе в управлението не като апаш кокошкар в чужда къща по време на бедствие, а като стопанин, оставил за късо време своите печалби, за да поработи съгласно оная диамантена реплика на Апостола Левски: "Ако спечеля, печеля за цял народ - ако загубя, губя само мене си" от април 1868 година.

То не е нито грандоманщините на Бенковски, нито върлата страст на Стамболов към върховете. То е монашеско самообричане от обич.

Следва

______________________________________________________
* „Разделяй – владей!” (от лат.) Девиз, прогласен от Николо Макиавели (1469-1527), но всъщност основа на взаимоотношенията на Древния Рим с обкръжаващите го племена.

** Неплодна земя, изоставени на самотек угари. Бел.м., tisss.


--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1555883 - 16.12.2006 23:22 [Re: tisss]

("Господ е българин") ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (12.)


10.02.2001.
Стр. 408... „ защото човешката неудовлетвореност е без съмнение извор на пророческа интуиция”. Че то е вариант на извода, че изкуството при всички случаи е форма на критика спрямо властта; почне ли да хвали властта, престава да е в пълния смисъл на понятието „изкуство”, превръща се в ерзац.

Стр. 418... „да търси просто общуване, без да изпростява, и да говори на език, който да се разбира и от (...) непосветения...”

Стр. 419:.. „Защото тъй лесно беше да се изпадне в лъжлив примитивизъм, следователно пак в романтизъм. Да се остане на висотата на духа; да се вдъхне естественост на най-издържаните постижения на европейската (...) култура, така че всеки да схване тяхната новота (...); като им се придаде простота...” И т.н. все в тоя затлачен Томас Мановски стил.

Но зад разплулото се надлъж и нашир разсъждение все пак се прецежда истината: че изкуство неразбираемо от обикновените хора, при всички оправдания, обстоятелства, уговорки от страна на автора – си остава някаква форма на тщеславие, егоизъм, безплоден нарцисизъм. Голямата литература е понятна като библейските притчи.

Стр. 421:... „Изкуството е дух, а духът съвсем не трябва да се чувства задължен спрямо обществото, спрямо общността – това според мене (С. Цайтблом говори тук - бел.м., Г.Б.) то не бива да прави заради своята свобода, заради своето благородство. Изкуството, което „отива сред народа”, което прави от потребността на масата, на малкия човек, на еснафа свои потребности, се обрича на духовна нищета...”

Ако Мишо Берберов би видял това (а може и да го е чел...), щеше още по-високо да вирне нос: „Аз съм трансце-е-едентален автор”. Като всяко крайно мнение, и това горкото е невярно; още повече, че думи-понятия, като „свобода”, „благородство”, „потребностите на масата” ми звучат колкото нафукано, колкото снобски, толкова и в разрез с изстраданото, изживяното в тая сфера.


11.02.2001. Защо най-високите сфери в изкуството да са непонятни за – нека го наречем – простосмъртния, стандартния човек, не ми е ясно. Профанацията (снижаването на философския елемент или идея) компромис може да е не защото обикновеният Адам трябва да го разбере, пък не успява, а понеже авторът толкова може, казано в прав текст – няма талант да бъде автор.

Христос е избирал за свои ученици не книжници и фарисеи, а рибари, орачи, занаятчии, хора неизкушени от „изящното”. Но що е „изящно” впрочем! Оказва се, то е тук, долу, в делничния бит, не в принебесните селения, не в пищните замъци и дворцови паркове с каскада от фонтани и позлатени скулптури, пунтиращи древноелинските мраморни статуи на Тирон или друг велик творец на древността. Да приучи човека да открива, да усеща това „изящно” около себе си, вътре в себе си – това е, мисля, мисията на творческата натура.

Другото е алхимия, фокуси заради самите фокуси.

Да се затваря в езотерични (скрити, затворени, непроницаеми) общности от специално посветени е вид отрицание на човеколюбието – нещо противопоказно на самото понятие „изкуство”, степен на изящна безнравственост, на фино лицемерие.

Когато един поет или художник се кичи именно с непонятното, това винаги ми е намирисвало на опасение, на страх да не би да го открият колко безпомощен е. Без да е в положението на слуга, на нещо подчинено, изкуството е начин да се приучи обикновеният човек сам себе си да разбира, на своя делничен живот да гледа като на много специален дар от небесата. Тая наша връзка с Космоса (т.е. с красотата във Вселената) е именно човешкото, което ни отличава от всичко останало на нашата планета.

Какво унизително има в библейската притча! Но виж, унизително е поведението на автор, който се преизпълва със самочувствие именно затова, че читателите му били посредствени, прости, невежи да го проумеят. Не успяваш да омагьосаш публиката, да я докараш до положение да открива у себе си каналите за общуване с най-висши сфери на духа – е, най-лесно е да се правиш тогава на велик, ама не си! Величието е в това повече хора да направиш сами в себе си да се почувстват нравствени, творци в своя живот. Това е демократичната субстанция на истинското творене; другото са ефектни пози, снобизъм.


Друга тема е вече, че самият процес на сътворяването е преминаване през кръстни мъки; Христос върху кръста и... последвалото възкръсване – това е чудото на творчеството. Казваме, че то е радост, но преди да усетиш просветление налага се да изживееш, да преодолееш ада у себе си. Големите творци са и големи страдалци, под тях винаги клокочи, тресе, глухо ръмжи бездната, разделяща като две континентални плочи епохите.

„В мен срещата на две епохи стана – изрича Пеньо Пенев, - ехтя у мен двубоят им жесток!” И по-нататък, пак в същата поема* следва пароксизмът на творческото горене:

„О, възели на сто въпроса, търсещи решение!
О, възели на напрежението!
Зад моето чело, родени от съмнението,
насрещни ветрове се бият, вият страховито,
събарят канари от неотменните задачи,
бунтуват с бяс едно небе, тревожно, гръмовито;
връхлитат тежки облаци, бучат и плачат
и слепоочията се замерват със светкавици:
клокочи буря, адска буря вдън душата ври,
от нервите ми опнати тя звънки струни прави си
и моя мозък осветкавичен гори...”


В нощта на самоубийството (14 април 1930 година) Владимир Маяковски, пишейки последни редове, пренебрегвайки всякакви канони, задръжки, паразитиращи обяснения и обстоятелства, пренебрегвайки дори пунктуационните огради, на един дъх като изливащ се втечнен бронз ще изплаче с гордостта на гения:

„Знам силата на думите на думите гнева
Не тези на които ръкопляскат ложите
Ковчезите скачат при такива слова
и марширувайки напускат гробищата
Задраскват не печатат Но късайки юздите
препускат думите език изплезили
след тях пълзейки влаковете идат
да лижат ръцете груби на поезията
Знам силата на думите Ще кажат ах
листенца стъпкани във вихъра на танца
Но въпреки това човек с душа и устни
и с гръбнак...**


Фарисеите продължават да нижат „величествени” изповеди, да се загръщат плътно в златоткани царствени мантии, но не виждам по-велико нещо в тоя наш живот, по-гордо нещо не знам от оголеното, изтерзано до кръв сърце на Любовта.

* * *

Между „кървавото варварство” и „анемичния интелектуализъм” лежи просеката, по която от култ се върви към култура, която пък култура (ако не се зарежда с първични, „бесовски” енергии – би се изродила в хилава предвзетост, в префърцунен цивилизасион... Това – по повод Т. Манови разсъждения (вж. стр. 482-483). Философската позиция на Т. Ман е на угрижения за разклатената здравина буржоа от Западна Европа; тоя тип мислене е готово да се възторгва от колективистичния порив на комунистическия модел тоталитаризъм.

Колкото и да е велик като мислител и романист, на автора му липсва именно реалният досег с мракобесието на военния болшевизъм. Комунизмът е далеч по-перфидно злодейство от откровената наглост на националсоциалистите в Хитлерова Германия. Фашистите на Мусолини са като хлапаци-пакостници пред извергите на сталинизма; тия изверги обаятелно се кипрят и днес, навлечени в агнешки одежди на демократи. Дори се правят на обидени. Обидени... че не били разбрани от народните маси.***

Стр. 491... „Примитивност – решаващо качество във всяко изкуство и преди всичко в театралното”... Любопитно! Не случайно от детските си години още съм подозирал, че не говоренето, не изговарянето, а изразяването с мълчание е по-интелигентният, по-пълноценният начин за съобщност. Баща ми беше мълчаливец, и въпреки че не бе многоучен (учил бе до съответстващия на сегашния VІІ клас), поставял съм го винаги по-горе в интелигентността от майка ми, завършила висше образование по педагогика и може би най-интелигентна между децата на Борис Дявола от Пазарджик, пък така я преценил и баща й, та само за нея бил склонен да се охарчи за обучение в чужд град.

Да кажеш, да изрецитираш... пред мълчаливото лице, което говори – то си е наистина в известен смисъл примитивност.

Подозирам, има примитивност, която не иде откъм животинската ни субстанция, а от противоположната страна – като ехо, като откат от излъскания, безплоден, огладен от прекалено достъпната информация мозък. Едно състояние на умствена недостатъчност поради пресищане с готово смляна информация; просто човешкият ум е повече излъчвател, отколкото депо за сведения откъде ли не: отнемат ли му възможността да обработва данни, да комбинира спомени и проекти – той, интелектът, загива... Задръстването на каналите за информация е също форма на мракобесието, на средновековния обскурантизъм****.

De profundis (лат.) – от глъбините ...въздавам тебе, Господи... Начало на католическа молитва (стр. 423).

Стр. 491: ...”Не умееше да разграничи сцената от живота; тя беше артистка и подчертаваше, че е артистка (може би тъкмо защото не беше истинска артистка) и в държането си вън от театъра”. Фалшивото ще ти извади очите, за да го забележиш: така и говорещите на висок глас за поезията си „поети”.


12.02.2001. Стр. 512: ...”така че не беше вече необходимо да се притежава извънредна пророческа интуиция, за да се прозре, че тук има нещо за оценяване, нещо, което чака да бъде разгласено”.

На „Кардиф”, строго погледнато, сега – три години след като я издадох на свои ( и на Re.) разноски и никъде с нищо не ми бе сторена отстъпка при издаването – та на „Кардиф” не усетих някой да е обърнал внимание, да е „прозрял” (смешна за тоя случай дума), „че тук има нещо за оценяване, нещо, което чака да бъде разгласено”. И какво правя! И как приемам това пренебрежително отношение, което сборникът не заслужава!... Правя се, давам вид, че не забелязвам липсата на внимание. Заравям по-дълбоко у мене си тая пареща болка:

„Слепци! Просяци! Суетни! Няма да си мръдна пръста дори повече за тая книга с послания до вас. Виждам колко разбирате от изкуство... Каквото трябваше, направил съм го от моя страна; но нямам капка желание да ограмотявам фарисеи, които се пъчат пред други фарисеи колко разбират от духовни работи”.

Поставил съм светилника на прозореца; не го държа тоя светилник под одъра, ала светлината му кого е направила по-благ, по-човечен! Или изпадам в ситуацията на героя княз Мишкин от романа „Идиот” на Достоевски?! В моя си живот, чувствам, няма да го срещна тоя мой читател. Писано ми е кресльовци и луди да ми се изпречват на всяка крачка. Ала с кресльовци и луди не ми се занимава.

Заравям тия ръкописи като семе, за да послужи на Някого, който може би не съществува, няма и да се появи...

Стр. 531: ... Адриан Леверкюн е 38-годишен вече. Вече е написал най-важното. Известността му се гради върху (донякъде!) бягството му от светското общество... Така е според автора на романа. Но ах! – моля ви се, какво бягство е то?! Та милият Леверкюн е непрекъснато канен на светски и снобски приеми, около него като рибка-сателит кръжат скрити и явни почитатели на таланта му... Хищното зверче у мен се усмихва, ехидничи: „Какво ви е известно за самотността, г-н Томас (Ман)! Та знаете ли какво е да бъдеш самотен Вие, във Вашата (поне стремяща се да изглежда благовъзпитана, колкото и комплексирана да е) Германия. А какво да кажем ний, с гайдите? (Да използвам Радичковия лаф.) Можете ли да си представите как се живее сред народ, чийто мозък е промиван денонощно от "високи" личости като шоумена Слави Трифонов, духовния камертон г-н Иван Кулеков и музикалния гений травестита Азис!*****

Стр. 589: ... "Да се теглят граници, ще рече да се престъпват”.

Стр. 611: ...”Типичното не ни въздейства, само индивидуалното ни кара да загубим самообладание”.

Стр. 631: Откривам още едно съвпадение (пак с чувство на ограбеност): „Но защо на художествената парадоксалност (...) да не отговаря един религиозен парадокс, а именно, че от най-дълбоката безнадеждност (...) може да се долови и някакъв зачатък на надежда? Това би било вече надежда отвъд безнадеждността, би било трансцедентация (?! – бел.м., Г.Б.) – не предателство спрямо него, а чудо, което е нещо повече от вярата”. Все тъй объркано написано или объркано преведено! Това съм го изразил вече, има го в част 3. на есето, печатано в последния за 2000 година брой на вестничето „Арт-клуб”.

Стр. 638: ...Хубаво казано (макар и не нова мисъл): „Предимството на музиката, която не говори нищо и казва всичко, пред еднозачността на думите никога не ми е била по-очевидна закрилящата необвързаност на изкуството изобщо в сравнение с откритата грубост на пряко изреченото признание”.

Стр. 639: ...”то беше тиха, безмилостна сериозност, беше изповед, истина...”

Следва

_____________________________________
* Пеньо Пенев, „Дни на проверка”, 1958 г.

** Превод: Стефан Цанев.

*** Точно ролята на обиден и неразбран щеше да изиграе месеци по-късно главозамаял се г-н, дето съсипа СДС и вече е Командир на сегашната ДСБ.

**** Обскурантизъм – (от лат.) схващане, според което простолюдието следва да се държи далече от просвещението.

***** Добавено при преписа таз вечер, 16 декември 2006 година. Бел.м., tisss.


--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1556855 - 17.12.2006 18:46 [Re: tisss]

(„Господ е българин”) ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (13.)



14.02.2001.
За естественото човешко право личността да доработва, да променя както позицията си, така и сама себе си... Нали докато сме живи, все се учим! Иде ми това на ум, като чета в книгата на Стефан Цанев „Убийците са между нас”, издадена през 1996-та, спомен за известния детски поет, любим автор на хиляди деца от моето поколение*.

Тук Стефан Цанев разказва как в далечната 1963-та тогавашният главен редактор на вестник „Стършел”, печатайки на уводно място стихотворението „Репетиция за парад” на младия в ония години поет, го е предпазил от репресия не само от страна на партийната цензура, но – много по-важно! – предпазил го е от физическа разправа от страна на силовите органи на властта.

Да си припомним, това е оня исторически отрязък от най-новата ни история, когато функционираха лагерите, в които психически, а не рядко и физически, са умъртвявани т.нар. от комунистическия агитпропчик „ренегати”, „буржоазни отрепки”, „шпиони”, „агенти на империализма”, т.е. меко казано – личности, заподозрени, че не споделят вдъхновено и безрезервно „единствено правилната партийна линия”.

Не стихотворение, цяла поема бях написал, само че десетина години по-късно, някъде към 1973-74-та; та и от тоя факт се чувствам пристрастен към така описания случай. Може да е било и под влияние на лириката на Стефан Цанев, с чийто стихове още в 1963-та като кръжочници при Никола Джоков в пловдивския младежки вестник „Комсомолска искра” – някакви запалени по литературата гимназисти, ние, десетина души с жълто около устата, се учехме на журналистика и поезия, събирахме се всеки четвъртък надвечер около Джоката.

Всъщност, в оная 1963-та името Стефан Цанев за нас беше символ на истинска, честна позиция спрямо фалша и скудоумието в България. Значи, също съм писал нещо, вероятно посредствено и неумело, за ония траещи по седмица-две необикновени зрелища – да се репетира на площада... масов, всенароден ентусиазъм със съответните скандирания „Да живее БКП”, „Вечна дружба с СССР” и прочие за предстоящия, пак „всенароден” празник.

Дивотия! Може ли ентусиазъм да се отрепетирва?! Естествено тая вакханалия на сляпата вяра, на партийния фанатизъм не може да не буди учудване у човек, който разсъждава с ума си.

В статията си Стефан Цанев припомня жест на Асен Босев; ето какво казва (както твърди авторът на статията) самият Босев десетина години подир случая: „Не знам защо реших да ти помогна. (...) Спасението беше да се играе ва банк: на първа страница, на най-видното място (...), афиширано - лично аз поръчах винетките – в упор, да се стъписат: „Сигурно ние бъркаме...” (т.е. бъркат тия от политическата цензура – подчертаното и бележката мои, Г.Б.). И успяхме, нали?”

Това са думите на Асен Босев, да кажем, около 1973-та изречени в собствения му дом. Хубаво звучат! И тъкмо да реша, че ставам свидетел на кристално ясна постъпка, пример как рицарството, духовният аристократизъм надделява над уродливата бетонна убеденост на „праведниците”, тъкмо да си помисля, казвам... пред очите ми лъсва частушка, писана от Асен Босев в навечерието на 20 декември 1949 година, 70-ия рожден ден на Йосиф Висарионович Сталин:

На един предател...

Днес цял народ за него казва:
- Държал съм бил змия у пазва!
А винаги змията той
я щедро награждава с бой –
за миг главата й премазва...


И за да не си помислите, да не объркате в чия чест са писани тия редове, ето началото на хубавичко послание в същия стил, сътворено очевидно с участието на същата личност (А. Босев е сред „водещите български интелектуалци” в 1949-та):

До генералисимус Сталин

Само Вашето проницателно око можа да види и разкрие престъпната шпионска група на
(...). Ние Ви изказваме дълбоката си благодарност, задето ни помогнахте да разкрием и обезвредим шпионската група на Трайчо Костов, която в съгласие с предателската банда на (...) и под диктовката на англо-американския империализъм си беше поставила за цел да...

Е, драги ми Смехурко! Това е все същият Асен Босев. Има разлика, разбира се, когато говориш изобщо – и когато пред теб е съдбата на конкретен човек (в случая – съдбата на талантливия млад Стефан Цанев). Озадачават обаче последните думи на въпросната статия от книгата „Убийците са между нас”:

Ние си водим много точна сметка кой и кога ни е забил нож в гърба, а много бързо изтриваме от паметта си ония, които са ни прикривали със себе си. Защо?”

Наистина – защо Сатаната и неговите подопечни посягат понякога към казана с врящата смола да изтръгнат от мъки някоя „грешна душа”? То проява на милосърдие ли е? Индулгенция за натворени гадости? Или – което ми се струва най-логично – начин да се купи талантът, да се огради, да се прикотка, да се подчини?! Ами тоя стил у господина! (Вж. подчертаното с удебелен курсив в предходния абзац.)

Отбелязвам си тия работи като читател, пристрастен към творчеството на поета, драматурга, публициста Стефан Цанев. Крилати фрази за цялото ни поколение на родените след 9.ІХ.1944-та бяха изхвъркналите като искри откровения:

„Носете си новите дрехи, момчета!”
„Момчета, внимателно на завоите!” или
„Послушните момчета не ги съдят”...

Да, ние лягахме и ставахме с тия горди стихове. Колкото се отнася до поета Асен Босев, не виждам какво толкова може да се каже освен латинската сентенция: "De mortius aut bene, aut nihil"**, но с горчивата усмивка, че е бил и той в договорни отношения с дявола.


15.02.2001. Джефри Чосър (1340-1400), „Кентърберийски разкази”***. Не зная как звучи на английски език, на български обаче тоя Чосъров слог твърде ми допада. Както се изрази Re. тия дни: „Стига толкова си се задълбочавал в разни драми и нещастия; необходимо ти е вече нещо по-весело, по-свежо”. Е, може и не точно с тия думи да го е казала, важното е, че аз така го приех; това съм разбрал, значи. И тъй, да сменим иронично-строгото с иронично-шеговитото!

Ето няколко реда (стр. 41), за мото подходящи...

А подир туй, без много да отлага,
Той яхнал коня си, раздиплил флага
и тръгнал със войските си...


Една думица – „раздиплил”... и лъсва усмивката. Ха оттук-нататък гледай сериозен, гледай трагично на сюжета!

Стр. 48: Понякога, уви, така безумно
срещу съдбата ний роптаем шумно,
а тя ни дава често, без да знаем,
дар по-богат, отколкото желаем.
Мнозина към охолство се стремят,
а то им носи болест или смърт,
мнозина други бягат от затвора,
а вкъщи ги убиват близки хора.
И често, паднали на колене,
не знаем за добро ли, или не
се молим...


* * *

Асен Иванов Босев, роден на 22 ноември 1913 година в село Руска Бяла, Врачанско. Печата едновременно с Вапцаров от 1932-36-та. Завършил право и дипломация през 1942 година; за разлика от поета от Банско прави успешна кариера в живота: зам.главен редактор на партийния вестник „Заря” след 9.ІХ.1944 г., редактор на „Работническо дело”, после – съветник по културните въпроси при Българското посолство в Москва, от 1961 до 1965-та (епизодът с младия Ст. Цанев) е главен редактор на партийния вестник „Стършел”.

____________________________________________________________
* Вж. епистоларно оформената, като писмо до поетесата Станка Пенчева статия „Спасението беше да се играе ва банк”.

** За мъртвите или добро, или нищо.

*** Изд. 1980 г., превод на новелите в стихове от английски: Александър Шурбанов. Бел.м., tisss.


--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1557359 - 18.12.2006 07:32 [Re: tisss]

(„Господ е българин”) БЛАТОТО И ЛИЛИИТЕ



17.02.2001. Задушница...
Всичко се е родило от недоимък. От недоимък, казано с друга дума – от неудовлетворението. Защото ситият е спокоен и не се изкушава. Неудовлетворението е раззинала уста; ходи назад-напред, обикаля света, а очите му гледат внимателно за плячка. Всичко се е родило от недоимък, което си е самото нарушено равновесие, самата нарушена хармония, самата ранена Любов.

Ситият не твори, не създава; той и не търси, понеже всичко му е под ръка. Кой мечтае най-силно, моля!... Който най си няма, той най мечтае.

И като назовава нещата, които иска, по име, значи, като ги кръщава... дава им златен образ, прави ги икони на мечтите си. А това си е опитомяване на дивото, на животинското, на природното.

Ето как човекът се научил да говори. Всяка дума той издърпвал с копринена нишка от неудовлетвореното си, от изпълненото си с лакоми желания изгладняло сърце. И обличайки в звук, в членоразделна реч нещата наоколо, ние ги опитомяваме, караме ги да ни се подчиняват някак. Което бяга подплашено настрани и съзнанието не успее да го улови, да го опише, да го изкаже, то си остава неясно и чуждо, то е сянка на облак, нещо заекващо с оросено от пот лице и тяло, но неопределимо. То е самият хаос, но и вече предчувствие, но и вече предвкусване на ловна страст.

Кой твори, кой бленува, ако не гладният!

* * *

Нарекох я „гургулица” и не знам защо, даже не се и бях замислил – думата сама ми дойде на устните. И то е представа за нещо с бяла лебедова шия, вдигната брадичка. Не трябва да звучи обидно: гургулицата не е гугутка, макар двете да назовават като че едно и също. Ето как странно се държат понякога думите; оказва се, самата подредба на звукове вече говори над смисъла. Понеже „гугутка” е нещо сивеещо и обикновено, което кълве трохи по земята или чисти пера, кацнало на стряхата, а „гургулица” е птицата, когато лети, предизвиква възхищението, подканва ни за улов.

Едното е самата скромност, другото е недосегаемото – и точно в него е изкушението, гладът за творчество, което вече е самата красота.

Всяка дума (освен назоваването) е и образ от звуци и сенки от облаци. Така си обяснявам защо моите приятели така чудно съответстват на собствените си имена. А оттам вероятно иде и желанието да доработваме сами официалните имена... Защото „Георги” не е „Гошо”, нито е „Жоро”, а и версиите на „Георги” са повече от петдесет. Тия варианти на името са като нюанси в палитрата на художник: художникът най-добре си знае защо посяга към една, втора, трета от представите си за строго определена натура... А може би това става интуитивно, т.е. импулсивно, вследствие неподвластен на разума вътрешен подтик.

Назоваването е хвърляне на ласо, на копринена примка върху общите настроения и представи. Назоваването определя не само целта, но и кой е ловецът: добър човек ли е той или мерзавец. О, как силно ни говорят цветята, птиците, обикновените предмети, с които така сме свикнали, че сами вече преставаме да ги забелязваме! Обаче да сътворяваш, то е да виждаш обичайното наоколо си в златиста, особена премяна и значение. Мене пренебрежението към едно или друго ме зарежда с желание за работа.

* * *

Човечеството, хората – мравки, които издигат гигантски дворци, нещастни бедстващи, които създават великолепие, непрестанно се съревновават с представата си за някой си Бог, който нито го има, нито ни забелязва от Космоса.

Живеем като термити – достатъчна е стая, три на три метра, и ако крехката врата е добре затворена, сме спокойни; въоръжаваме се до зъби, а врагът ни най-страшен е в самите нас: носим го в гените си, носи се той като тресчица по вълните на алената ни кръв пенлива – невидим, недосегаем. Какви наивници, леле! Все чуждите богатства в очите ни, а своите богатства не ценим...

И защо му е на човек да се съизмерва с някакъв си бог?! Чудна работа! Ама че глупаво! Вместо да се радваме на това, което ни е дадено, ламтим света да налапаме, да го смелем с думи и език нахален.

Че смиреност липсва ни, то е пределно ясно. Ала не е ли разкош самото мечтаене, подготовката за война, потягането на ловното снаряжение! Мравки ли?! Че какви мравки сме ние, така наивни, но и така жизнени именно с илюзиите си!

* * *

„Амон” – оня, който крие себе си (от древноегипетски), т.е. неназованият, творецът на вселената; „скрита същност”. Амон е "Онзи, който сам се създаде". Който опита да го обясни, загива. Нещо като любопитство с голи сетива, като да галиш късче радий... Вселената била тъмна, мълчалива, неподвижна. Амон е творческият изблик на енергия... От него започнало „времето”...

Змията е като изстрелване на семе в утробата; затова вероятно преди три и половина хиляди години змията са назовавали Кем-Атеф или „Оня, който е завършил своя миг”. Че има ли по-върховен от екстатичния фокус на съвкуплението, мисля си. Жреците в Древния Египет не са за гледане отвисоко; грешим, като се мислим за по-напреднали: логическото познание не би трябвало да се състезава с интуитивния образ, а да се допълва от разкоша му, а защо пък не – понякога да му дава преднина, старателно описвайки сетне гъвкавите му откровения.

Ако, строго погледнато, Истината е трансцендентална (винаги изплъзваща се от логиката ни), не е ли интуитивното познание оня светкавичен лъч, който ще я фиксира върху хартията или папируса?!

Древните митове са кодирани откровения за Човешката душа, за Духа, който е в нас, за собствените ни странности. Ето, например, цикъла от сюжети около митичния град Тива. Върху им се гради философското великолепие и величие на цялата Древноелинска драматургия (Есхил, Софокъл, Еврипид...). Какви хоризонти за изследване са това! Съвременната модерна философия бледнее пред тяхната многопластовост и многопосочност. Подозирам, самата философия като човеколюбие е по-малко изящна и по-малко ужасяваща в апокалиптичните си видения от космическата хладна яснота на Древния мит.

Не говоря за постижения като крайна цел, като стремеж към завършек; говоря за самия ход на познавателния процес като безкрайна спирала от собствения ни пламтящ интелект (което ще рече „усет”) към ледената сърцевина на Космоса.

Не се притеснявам от любопитството си в тая сфера. Тракийската пепел под нозете понякога скърца между зъбите ми, за да не забравя, че не съм нищо повече от другите простосмъртни: просто стрък трева, който се любува на небесата над нас. Ако не аз, някой друг ще го запише – ако вече не е отбелязано в книги, които не съм чел.


20.02.2001. Няма по-висок духом от оня, който твори в смирение за другите, пренебрегвайки своето – самолюбие, разни суети. Висок е орачът, на чиято нива се уповава светът, без да се интересува кой е орачът. Нозете му в калта газят, очите му са в облаците. Приоблачен е погледът, с който ни гледа, а ние крещим: „Наивник ли е тоя? Защо е такъв отнесен, сякаш не е от тоя наш свят?” ...И друго крещим: „Тоя пък за какъв се мисли! Я да го смъкнем долу, сред нас! Стига е броял звезди посред бял ден”.

Но кой е тоя?... Аз мисля – човек като всички ни, само зрението му е малко по-остро, та ни плашат тия негови очи. Поне упрек да имаше в тях, ала не – няма назидания, няма мръщене от негова страна. Така ни съзерцава Космическата бездна отгоре. Е, няма прошка за такъв човек. И се втурваме да му покажем каква мизерия е животът... Ала колкото повече го мачкаме и бием по лице, толкова по-висок израства. Пък ние – джуджета, боричкаме се да се покатерим по глезените му.

* * *

Лоши работи. Цигански банди от няколко години върлуват, крадат по автобусите и няма кой да ги озапти... Дотам са станали нагли, че вече открито грабят пред очите на пътуващите българи. Чувам разкази за грабежи по градския транспорт, линия „36” и линия „26”, и линия „6” в Пловдив. Жертвите обикновено са жени или възрастни хора. Граби се по най-хайдутлъшкия начин, по всички „правила” на мародерството и откритата престъпност.

Кого да обвинява народът! Простият обвинява манговците, циганите му са в очите; пък си мисля: виновни са тия с белите ризи и скъпите вратовръзки, дето съсипваха – разрушиха я издъно държавата ни уж демокрация да правят, ала тяхната „демокрация” превърна българския гражданин (бил той българин, циганин, турчин...) в измет, в наплашено стадо, което търчи назад-напред из кошарата и се блъска в бетонни стени с побелели от ужас очи.

Отнеха ни гордостта да се назовем българи, достойнството ни опитват да изкоренят. Бедният, гладният е готов ръка и на касапина си да целува; жените станаха само за подгавряне; младежта се изражда поради отсъствие на други образци освен проспериращи лекета, мухльовци, мекерета, разбойници, селски тарикати, опропастители на българщината. Къде са нашите бащи и деди, къде сме ние! Зъбите ни тракат от шубе, и има защо даже от един манго да се страхувам вече, че ще ми влезе в стаята посреднощ да ме ограби, да ме убие, жена ми или дъщеря ми да изнасили. Ей това е целта на занятието – да се хванем с циганите гуша за гуша, та ония отгоре да си веят байрака безнаказано.

Е, да продължим да си делим народеца на враждуваши партии, на късове да трошим нацията? Не сме ни „сини”, ни „червени”, ни „зелени”, ни „жълти” и „оранжеви”, ни „виолетови”. Глупаци сме, щом сме пуснали вълци между нас да ни кръщават ту в Светия Дух, ту в Аллах акбар, ту в „цивилизасиона на Западна Европа”, ту в богатирските билини за Матушка Русь.

Хей, отродници ли сме? Забравихме ли си родовете, корените, историята? Защо да се опираме на някого отвън и отдалеч! Отписахме ли се вече от тефтера на стопаните! Господар ли пак си търсим?! – милостив, нежен бащица с кралимарковска сила, та да ни нареди как да живеем, как да се плодим, как да му слугуваме на имота?! Единствено оптимистично пред онаглелите цигански банди ми иде на ум: „Колкото по-лошо, толкова по-добре! Най-разкошните лилии са в най-вонливите блата”.


tisss

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
pagane
езичница
***

Регистриран: 09.07.2004
Мнения: 14894
Re: Въведение ІІІ
    #1557445 - 18.12.2006 09:42 [Re: tisss]

Уважаеми tisss, възнамерявам да изкоментираме цитирания по-долу текст във форум "Нещата от живота". Надявам се, че нямате нищо против, и се надявам да участвате в обсъждането.



Цитат:

Всичко се е родило от недоимък. От недоимък, казано с друга дума – от неудовлетворението. Защото ситият е спокоен и не се изкушава. Неудовлетворението е раззинала уста; ходи назад-напред, обикаля света, а очите му гледат внимателно за плячка. Всичко се е родило от недоимък, което си е самото нарушено равновесие, самата нарушена хармония, самата ранена Любов.

Ситият не твори, не създава; той и не търси, понеже всичко му е под ръка. Кой мечтае най-силно, моля!... Който най си няма, той най мечтае.

И като назовава нещата, които иска, по име, значи, като ги кръщава... дава им златен образ, прави ги икони на мечтите си. А това си е опитомяване на дивото, на животинското, на природното.

Ето как човекът се научил да говори. Всяка дума той издърпвал с копринена нишка от неудовлетвореното си, от изпълненото си с лакоми желания изгладняло сърце. И обличайки в звук, в членоразделна реч нещата наоколо, ние ги опитомяваме, караме ги да ни се подчиняват някак. Което бяга подплашено настрани и съзнанието не успее да го улови, да го опише, да го изкаже, то си остава неясно и чуждо, то е сянка на облак, нещо заекващо с оросено от пот лице и тяло, но неопределимо. То е самият хаос, но и вече предчувствие, но и вече предвкусване на ловна страст.

Кой твори, кой бленува, ако не гладният!






Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1558768 - 18.12.2006 23:35 [Re: tisss]

„...Полша е такава страна, в която един обущар от Познан, като чуе новината, че каноникът в Бялисток е станал прелат, ляга болен на легло за една седмица. (...) Обущарят става от леглото, изпълнен с ужас. Наистина каноникът е далеч, ала той е нарушил равновесието на едно цяло. Повишаването на духовника е намалило ограничения контингент от успехи(...). И това трябва да се знае, за да се разбере защо обущарят се е почувствал разтърсен в основата на своето битие...”*



ПИАНОТО, СМЪРТТА, ПИСТОЛЕТЪТ



22.02.2001. Направи добро, ако щеш да те намразят! Така е по нашенско. Чуден народ сме това българите. Re. извоюва, кажи-речи в буквалния смисъл, пиано за училището. Разчувствал се новият посланик на една далечна държава у нас и помага човекът със значителна (за нас!) сума за обзавеждане на Кабинет по пиано. Е, то стана причина неколцина между колегите, вместо да се порадват на придобивката, вместо да рекат на Re.: „Браво ме, момиче! Как ги правиш тия работи... Дай да ти стиснем ръката за упоритостта, за умението, за туй, че си хубав човек и не толкова за себе си го направи с много тичане, с много мерак”.

Но не! Госпожа една, ехидна, вирна главица като костенурка от корубата си: „Аз когото отпиша, значи отписвам го от раз и за мен вече е мъртъв!” Е, то се изрича по повод Re., демек – как е посмяла на баба костенурка път да мине. Баба костенурка не трае друг великодушен, с душа красива наоколо.

Пак за това пиано, понеже трябваше да се изплати, пък не беше още изплатено, един колега, мъж (той си знае поради каква причина, поради какви чувства и настроения) решава да направи жест: да плати от джоба си сума, колкото половин заплата даскалска. Тия пари откъде да ги отдели завалията! – правят взаимопомощна каса десетина учители, теглят чоп и не щеш ли, нему, на добрия човек се пада редът първи да ползва правото си да вземе сто и двайсет лева от събраните пари.

Спуска се като кукумявка връз мишле друга една кипра хубавица: „Ти луд ли си, бре? Ако теб тия сто и двайсет лева са ти артък (излишни), мен те са ми жизнено необходими. Няма да позволя. Отнюдь! Що за глупости!” ...И госпожа кукумявката героически настръхнала предотвратява въпросния „глупав”, според нея, жест: пари да се даряват за някакво си училищно пиано.

Значи, хайде сега, ний нямаме какво да ядем, тоя жестове ще ми прави! Предполагам, изтърчала е да си купи нови гащи с тая така окупирана сума госпожа кукумявката.

Отворя ли уста, доста леш ще се окаже, че шета из българското училище, е – да не се обидят, понеже са тънкообидни точно тоя сорт „хубави хора”, няма да им съобщавам имената. То и не само тия. Ако са само те, с мед да ги намажеш!

Трета една, кипра ненагледна, пък весело изрекла по повод новата придобивка, но то си е повече захапване на пор, ама захапване ей тъй, изотзад... Рекла таз веселуша: „Ами то не ни остава друго, ами да се наредим на просия пред знатните господа, че да устроим и ние школото! Добре, ама на нас не ни се удават тез мурафети”. Искала да рече: що да си плюем на фасона, като сме нравствени и не иде да се правим на хубавици от ония, дето клечат край магистралата някой да ги пожелае...

На четвърти и пети изведнъж им щукнало, че звуците на пианото им вредят на учебния процес, тръгнала някаква жалба, някакъв организиран протест, значи: „Това пиано, тоя кабинет по музика тук ли му е мястото!” Интересното е, че тоя вопъл, тоя запев иде откъм човек, който двайсетина години работи в стая, точно под която бръмчи и тресе аспирационната уредба на учебната дърводелска работилница.

Намерила любителката на тишина от що да страда! Не й пречат трясъците на вентилатора, дето бръмчи като самолет при излитане, ставало й лошо, вдигала кръвно от музиката на Бах, Бетховен и Шопен, която излиза изпод пръстчетата на осем-деветгодишните ученици по пиано.

* * *

Какъв народ сме, леле! Как пъргаво се спущаме да задушим хубавото, което между нас се ражда. Търчим да го окепазим, да го оклепаме с душевна смрад, с мръсотия, та да не рече някой отстрани нещо добро за нашего брата.

Пиша ги тия работи, за да се видим що за стока сме. Ала не искам да си вадим един-другиму очите, искам сами да се погледнем, да си кажем кривиците, па да се поправим, както казал Апостола Левски, и ако сме хора, дружно да продължим напред. Ако ли не, кучета ни яли! Ако сме си все същите завистливи и дребни душици, хак ни е калпавото дередже на българския учител.

Това е, което искам да кажа с болка на сърце, мили мои ненагледни и все страдащи и хленчещи госпожи и господа българи. Не се ли променим, не се ли вземем в ръце, това хленчене, това скърцане със зъби край няма... Защото учениците ни нас гледат, нас повтарят. Един подлец, една посредствена фигура води подире си тълпи невежествени и претенциозни бъдещи нещастници в собствения им имот, в собствения им живот.

Как трудно, как непосилно е да простим някому, че е нещо повече от нас! Жив ще го изядем, живота ще му отровим, та да разбере, че в България гений ако има, както твърди Елин Пелин, то ще е единствено Геният на завистта. От носа си по-далеч не виждаме сякаш. Не можем да спим спокойно; „как бе, джанъм, ако не си егоист, можеш да си щастлив???” Щом някой стори нещо за общото благо, той трябва да е непременно голям хитрец, голям лицемер... „А-а-ах – мислим си всинца, – омайва ни тоя с жест на великодушие уж, че да си оплете кошницата. Не може да е инак. Полза за себе си има хитрецът, иначе що ще се хаби, що ще се старае тъй в работата!”

Ей така, преди доста години, в далечната 1984-та интелигентна дама, лекар, патоанатом, ми постави чистосърдечно въпроса, който обсъждала с колегите си патоанатоми от пловдивската морга: „Не е възможно да наваляш така в уреждането на кварталното клубче за вечери на литературата, на шахмата, на художниците от рисувалното училище и за разни здравни беседи с родителите, ако не си тръгнал голяма печалба да гониш. Признай си, права ли съм? Никой не вярва, че човек у нас, в България, ще се блъска толкоз, за да са добре другите”.


23.02.2001. Посланието за твоята смърт е закодирано вече някъде в спомените ти, Жоро Бояджиев. Човек си тръгва от тоя свят по начин, който е само нему присъщ. Смъртта, баба Смърт, Оная с косата и с чипото носле иде към нас, сграбчва ни – и то е в същия стил, какъвто е стилът на човека. Ако е живял, хленчейки, свършва в собствените си фекалии; ако е размахвал гордо орлови крила, загива, летейки; ако е бил жива скука, дори тревата на гроба му е хилава; ако е бил страхливец, приключва като лалугер в дупката си.

Разсеяният загива разсеян. Представям си го как прекрачва в отвъдното, а роднините му с насълзени гласове реват: „Какво направи? Защо ни оставяш!” – пък той им махва с ръчица: нещо като „Сбогом! Сбогом!” – все едно заминава за Америка или Австралия, понеже не съзнава, че му свършва животът. Толкова е разсеян, милият!

Ей тоя, разсеяният, най ми е симпатичен.

* * *

Вчера си купих пистолет. Газов. Ама и той можел да трепе. Така пише по вестниците поне. Виждал съм различни пози на мъртъвци: сериозни; усмихващи се; гледащи изцъклено; кротичко задрямали; с изплезен език; с прехапан език и посинели устни...

То бе 17-годишно момче, обущата - на четири пръста от земята; дотам се превило дръвчето, на което се обесил, че приятелката му го зарязала. Висеше на градинарска тел сред тепето, току над нашата гимназия, под големия добре отоплен и озвучен с оркестър на живо ресторант „Бунарджика”. Беше краят на февруари и снежните преспи вече бяха прокъсани от зелена трева по припеците. Почувствал се излишен, глупчото, в преддверието на Пролетта. Обаче у мене тоя разочарован в любовта си самоубиец е къде-къде по-жив от стотици вонливи мъртъвци, които виждам как ядат, пият, разхождат новите си дрешки, кипрят ми се от телевизионния екран, говорейки важно-важно цинични вицове или вълшебни приказки за светлото ни бъдеще като народ.

Хей, миличък, какво направи! Биваше ли заради някаква си пикла да си тръгваш?

...Защо ми е патлак?! Защо, наистина! Нямам намерение никого да трепя. Даже... Не! То си е рефлекс, отвън дошъл. Известно чувство за стабилност в хаоса от крадци и изнасилвачи по улиците на нашия краен квартал. В блока, дето живея, почти няма семейство, което да е останало пожалено от набезите на „братовчедите”, както помежду си озадачени ги наричаме. Боже, опази българите, боже! Това си е необявена подла война с гражданина на Републиката.

Хайде сега. Не ща да ходя като жертва, като безобидно тревопасно между хищници. И как променя нещата, гледната точка една нищо и никаква чугунена „играчка”!

Не вярвам на държавата, която храня, поя, обличам с труда, с кръвта си, с целия си досегашен живот на кротък труженик. Не вярвам на тая подла държава. Вярвам на себе си – това е: „Спасяването на давещия се е в ръцете на самия давещ се!” Много прогресивен лозунг, няма що!

Колега, 24-25-годишна госпожица, възкликна, като видя картинката върху инструкцията под наслов „Пистолет газовый ИЖ-76”: „Я! Същият. И аз имам такъв”.

Народът „тайно и полека” почва да се въоръжава... Може пък това да е същинската демокрация, т.е. – вземаме нещата в свои ръце.

_____________________________________________________
* Казимеж Брандис, „Писма до госпожа Z.”, изд. 1980, с. 285. Бел.м., tisss.

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1560314 - 19.12.2006 20:37 [Re: tisss]

ПОРАЖЕНИЯТА, ИЗГУБЕНИТЕ БИТКИ



01.03.2001. Компенсират липсата на увереност с липса на възпитание. Перифразирам реплика от писмо на Френсис Скот Фицджералд, писано в 1929-та до някой си Джон Пийл Бишъп; у Фицджералд звучи така: „ …ти си се опитал да компенсираш липсата си на увереност с липсата на покорност към формата”* В моята версия фразата е насочена към прегръмогласните заявления за позиция от страна на автори (Стефан Цанев, Вежди Рашидов и прочие), които именно поради тая насилена самоувереност в собствената им правота (или истинност) не мога да приема.

Впрочем, изблиците на лош тон възприемам не както вероятно очакват съответните автори, а като белег за вътрешна неубеденост. Тая именно нестабилност избива иззад кресливо заявените им становища по едно или друго.

Обичам да виждам зад написаното угрижено човешко разбиране, да ми звучи умореният, но уравновесен глас, а не патетични изблици. За сериозни неща патетиката, артистичната поза не върви, стои фалшиво, предизвикателно, все едно ми говори: „Виж колко съм готин, колко съм смел и правилен! А ти…? Защо не си като мен?!” Абсолютен нарцисизъм. Това просто отблъсква, жалко е.

Но у нас, в България, повечето (да не кажа: с редки изключения) пишат точно по тоя героически начин. Такъв стил е израз на затаен комплекс за ниско самочувствие, за недоученост, за еуфорията на простака, добрал се някак до трибуната. Тоя невежа говори, говори, говори – и в поройния брътвеж има само рошав, настръхнал войнствено перчем, изпулени от фанатична ярост очи, заканително стиснати юмруци, скърцане на зъби, съскане… Е??? Това ли е силата!

„Обичай врага си!” е недостижимо за тия хора. Те създават гранични ровове и минни полета навсякъде, където проникнат. Кого устройва такъв пароксизъм? Да обичам врага си, мисля, означава да опитам да го проумея; ала не като го обсъждам отстрани, а като проникна (чрез любовта си към гада) до неговата светая светих и така, откъм неговия олтар, от гледна точка на неговата мерна система да видя нещата, по които спорим и са го наострили насреща ми. Какво той върши, си е негово право, негов избор; не се чувствам длъжен да се съгласявам с него, но се чувствам задължен да уважа неговата личност; това е въпрос на елементарна култура. А нашите умни хора и това елементарно изискване на цивилизования свят не владеят.

Като не успяват да се справят с бесовете в себе си, питам: как ще се справят с бесовете, които ни разпиляват като нация?

И второ! – защо поставят Русия или Запада като лакмус, та да разберат кой е по-българин? Не стоят ли и едните, и другите еднакво или не, но твърде далеч от самоуважението, от респекта към собствения ни корен? Понятието „България” е не особено изяснено у нас и днес, сто и двайсет години откакто Третата българска държава съществува. Кога ще се случи това?

Който толкова е привързан към Западна Европа или към Русия, каква му е идеята, та седи тук, ами не се завтече към любимото си място под слънцето?! Те вероятно не желаят да се съгласят, че „България”, „българин” – това от хиляда и триста години е манталитет, начин на живот, начин на присъствие между останалите народи и държави. Имам горчивото съмнения, че и едните, и другите не мислят толкова за Отечеството, колкото за това как да се уподобим по-прилежно на някого другиго. Жестоката истина е, че нацията се обезличава, обезкръвяваме се в препирни и хайдушки свади, а имотът ни е разграден двор за набезите на чужди за обикновения български гражданин интереси.

Добрият стопанин обединява, консолидира (т.е. укрепва, затвърдява) своето. Защо става тъй, че седем-осем милиона** сме заложници в собствените си домове, ниви, пространства заради благоденствието на десетина хиляди отродници от нацията? Безкрайните спорове, партийни катаклизми, междупартийни ожесточени сблъсъци у нас като че преследват едничката цел – да не разберем ние, мнозинството от осем милиона граждани, че законът - при положение че не е писан от хайдуци! - има за цел да закриля именно съвестния, честния, трудолюбивия, добронамерения човек.

Един кокошкар и мутра***, от когото треперят Златица и околните селища, когото не знам по какви човеколюбиви съображения съдебната ни система освободи от затвора, пред репортерка от националната телевизия заяви с превъзходно самочувствие, че се връщал като депутат в Народното събрание, понеже именно тук е работното му място. Щеше да е виц, ако не е страшно… Обаче ако някой рече, че имам нещо против кокошкаря, ще отговоря: Не е виновен, че са го помилвали от най-високо място по не знам какви чисто политически съображения; виновните са други; и не ми навирайте кокошкаря-мутра в очи, защото мародерите, които съсипваха и продължават да ни съсипват живота, са цели-целенички, косъм не пада от главата им, награбеното е пред нас, те не го и крият; пък ние сме наивни, че не знаем кому даваме доверието си по време на избори.


02.03.2001. Възпитанието – най-болният проблем за цялата ни нация в началото на третото хилядолетие. И понеже става дума за младежта, за сегашните деца и юноши, треперя от притеснения: „Какво бъдеще! Настоящето им е школа по разпиляване на талантите (в буквален и в преносен смисъл)”.

Значи, две неща – съдебната система и образованието!

Щатите, подозирам, са почнали да градят просперитета си именно върху тия (така занемарени днес у нас!) обществени сфери. Лични впечатления ми подшушват, че с невежественото си поведения нашите 12-16-годишни са чудесен материал за утрешни слуги, камериерки, обслужващ персонал за старчески домове на заможни чуждестранни прослойки, санитари, временно наемани селскостопански работници и прочие дейности, които не изискват особена квалификация и проява на творчество и предприемчивост. Нашите млади поколения са много по-невъзпитани от нас, по-агресивни, далеч по-безскрупулни, далеч по-нарцистично влюбени в себе си; ориентацията им за Добро и Зло е съвършено объркана.

Но вина за това положение не носят те, макар да са обречени на страдания за тая своя неадекватност към моралните стойности.

Има дни, когато влизам между тях с усещането, че току съм захлопнал капака на вонлива свинска кочина: насреща грухтящото свинско рисува зурлите си, кипри се, отърква се лъстиво по дъските, трополи с копитца, върти опашле. Но това са доскорошни дечурлига… В грубостта, царяща помежду им, детското е синьо-посиняло от задушаване, и задачата ми, както я схващам, е да помогна на детенцето да се ориентира що-годе, да оцелее от задушаването в тоя хаос - моята днешна България.

Говоря за децата на бедните осем милиона граждани на Републиката. Те израстват сред бурените в занемарена, запусната нива. Виж, за отроците на т.нар. „елит”… Отдалеч лъскавеят; не ги обичам и зная, че не съм прав, но моята любов е тук, вътре, в свинската кочина: между зурлите откривам сгушени очарователни стръкчета женственост, чар, нежност, готовност да се страда заради някого тайно и продължително. И най-чудесното е, че тия „стръкчета” не съзнават своето очарование. Нищо фалшиво! Нищо нафукано! И те всъщност са моят празник, моят личен Великден.


03.03.2001. Изгубил си влияние, позицията ти е разклатена, съсипана, чувстваш се притеснен…? Чудесно! Имаш прекрасния повод да погледнеш към себе си от нов ъгъл. Монолитният паметник ли те изкушава?!

Човекът е нещо живо, пулсиращо, тръпнещо. И това го изисква Негово величество Животът. Безцелно сякаш еднообразно към каменистия бряг вълни моделират пейзажа. Panta rhei, panta kineitai kai ouden menei**** и ако застанеш като рак посред бързея на летящото време, какво очакваш да ти се случи? Плувай, пъстърво, плувай! Плувай нагоре срещу праговете на реката, скачай нагоре срещу течението или се спускай надолу по течението, изследвай дълбоките вирове, подмолите на живота, сенчестите места... Това е то щастието – да усещаш промените като стимул, като подканяне, да не се заравяш глупаво в тинята на отчаянието, безсилен - да се предаваш.

И в цялата тая бъркотия и суетня, пулсации, непостоянство все пак да не забравяме, че каквото и да се случва, докато обичаме, докато ни върти кръговратът на сезоните и настроенията, живи сме именно понеже губим, понеже имаме какво да губим. Успехът, печалбите, придобитото виси като камък на шията; обратно – пораженията, изгубените битки, тревогите пришпорват, усилват усещането, че живеем. Аз искам! – това да ни е девизът. Никой не атакува съсипани крепости. Оплакваш се, че си бил атакуван, бил си наранен... Прекрасно! То значи: преценили са, че си нещо в тоя свят. Нали?

________________________________________
* Френсис Скот Кей Фицджералд (1896-1940), „Избрани творби в три тома”, т.. ІІІ, с. 509.

** В края на 2000-та останахме 8 060 000 граждани на Републиката.

*** Цветелин Кънчев – лидер на една от етническите партийки у нас.

**** Всичко тече, всичко се движи и нищо не остава неизменно (постулат, приеман за изходно положение от древноелинския философ Хераклит от Ефес (ок. 544-484 г.пр.Хр.). Бел.м., tisss.


--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1560969 - 20.12.2006 07:53 [Re: tisss]

("Господ е българин") НИЕ, НЕКАДЪРНИЦИТЕ...


На Uma Rojo... не знам защо!



04.03.2001. Някога, преди трийсетина години, един университетски преподавател, доцент Христо Първев от катедрата по езикознание, ми предложи да продължа аспирантура при него. Виждах по-примамливи възможности за избор, мозъкът ми се бе врътнал на тема разкази, стихове, журналистика... и се направих на две и половина, дори не сметнах за нужно да се замисля над хубавото предложение.

Ама тогава (1969-71) бях сътрудник на хонорар във вестник „Народна култура”, за един репортаж или интервю с известна персона ми плащаха колкото дърводелската месечна заплата на татко и естествено вирех нос. Нещо повече, гледах с вкиснала физиономия София, тая същата снобска София на интелектуалци и мекеренца, към която така пламенно се стреми всеки що-годе прогледнал провинциалист.

Отказах и на предложението от едни приятели (М. Берберов и И. Сарандев) да поостана за половин-една година в столицата, докато се открие възможност... дупка в щата на „Народна култура”. Да, и това отказах.

Когато през януари 1972-ра прекосих България от Добруджа край Балчик до шоплъка, за да си получа дипломата от Софийския университет, чух, че доцента щели да го правят професор, имал оферта да замине на Запад (Швейцария, Белгия или Холандия). Три години по-късно професор Първев (вероятно с латински букви се пише Purweff, а защо не и Parwev's)* заедно с двамата си асистенти отлетял за Щатите...

Така ми каза моя състудентка, Лиляна Янчева, която по някое време бе нещо си като прес-аташе към правителствената резиденция на Тато в Бояна, ако се не лъжа. Та Лилито от София така ми каза: „Видя ли какъв шанс изпусна”, докато въздишахме по студентски спомени над чаша лично от нея направено специално кафе с детелинка (четирилистна), образувана в каймака най-отгоре.

И си мисля разни работи по тоя повод, а и по редица други поводи (един от които е, че си купих пистолет, за да се отбранявам от местни негодяи и мародери), и си мисля, значи... че любовта към България у нас, "плюли върху късмета си някогашни щастливи овчарчета, някогашни Калитковци", тая любов, това родолюбие е толкоз надълбоко впило се в сърцето, че всеки следващ - пореден неочакван или разгромяващ - неуспех в личния ни мизерен живот по-силно ни привързва към Балканите, към тоя смрадлив котел от простотия, нагло самолюбие и първобитна грандоманщина.

Да бях поел подир доцента, може би сега щях да съм, да речем, собственик на кокетна къщурка с пет спални, три гаража, джип „Чероки, Гран туризъм” плюс „Тойота Корола” спортен модел с две врати, ниско настъпана предница-ритната задница, сребриста на цвят и пъргава колкото си ща: да речем – 100 km/h за 4,5- 5,1 s., плюс басейн в задния двор 25х50 m - да си плувам, отмаряйки в летните жеги, плюс вила или ранчо нейде около границата с Канада, дето въздухът е чист и горите рядко населени, плюс няколко декара равно подстригана поляна за голф нейде на майната си пак в пустата му Америка; щях да гледам към родната пловдивска махалица с болка на сърце, с огромна носталгия и сълзичка в окото, щях да съм един проспериращ материално нещастник, някакъв си там университетски учен или автор на криминалета в стил „Пътеводител на галактическия стопаджия” или страхотии в стил „Стивън Кинг” или „Стивън Хокинг”, но в никакъв случай - автор на интелектуални бози в стил Паоло Куелю...

Да-а, ех как лъскаво да ми се е наредил животът!... Докато сега – ей ме на! – съм ма-а-алко поразочарован, ма-а-алко с посмачкано като стара войнишка флигорна самочувствие, обаче щастлив-щастлиииииив, дами и господа съдебни заседатели.

Та си казвам: "Ние, некадърниците... Ние, несретниците... Ние, неслучилите в живота, по-силно я обичаме тая своя очукана и разграбена родина, понеже си нямаме нищичко, с което да се изфукаме пред света". Това ни е бащиния. Е, позанемарено, мръсно, долно, подло място, свинска кочина... Обаче никой не може да бъде по-българин от нас, скъпи съграждани от Републиката. Когато измрем един мразовит декемврийски ден, новите собственици на тая част от Полуострова, най-вероятно готини янки с дъвка в уста, гордо-гордо ще ни се изпикаят на фасона, дето сме били до такава степен наивници.

* * *

Парадокс: пропуснатата възможност ни съпътства; осъществен, шансът остава зад нас забравен, затрупан от блясъка на придобитите нови хоризонти за успешен живот. Но що е успех? Има ли успехът пряка връзка с успешната кариера в обществото? Познавам хора, които цял живот все са губели, все губят, и въпреки това... имат успешен личен живот, не-е, в никакъв случай не ще река, че са нещастни, даже най-малкото заради това, че жените или любовниците им, разбирам го не по думите, всеки случай! – силно ги обичат.

Излиза, че – губейки, те нещо са придобивали, и това нещо не се бележи с материални знаци: висок пост, луксозно жилище, прослава сред снобите, цветущо банково състояние, дори не се бележи и с цветущо здраве (загар, блясък в очите, гъвкава стъпка, интелектуална поза: умислен, лапи... лявата подпира дясната в лакътя, пък дясната - с показалец и среден пръст опрени небрежно под ушенце, отработени артистични жестикулации, балансиран тембър, склонност към дискретен флирт и разни дребни авантюрки, свързани с флиртуването: да речем – див секс в луксозни хотелски стаи с мраморна вана и веранда към моренцето...).

Непостигнатото остава да грее в сферата на мечтата. Блясъкът му огрява мизерното днес с особено откровение: „Ето, такъв щях да съм, ако бях избрал друг свой отговор някога си, преди трийсет години!” Припомняш си оня слънчев миг, софийската златна есен (тогава нямаше криза за боклука**, нощем някои от нас, студентите, ходехме да мием улиците по за пет лева, с които 5 лева цяла седмица си осигуряваш поне уискито... 0,40-0,60 лв./0,1 л., обаче аз винаги съм предпочитал полската „Водка виборова”, понеже е по-мека и ми напомня за Полша и полския химн с ей тез думи "Еще Польска не сгинала", кой знае защо.).

Припомняш си лекия бриз, бухлатите девствено бели облачета по бездънното софийско небе. Припомняш си дори факта, че в градинката пред Университета тогава те чакаше едно леко мургаво момиче (кожата й - какао с шоколад и малко уиски) с маслинено черни очи, и как ти дотича, тръшна се до нея на пейката, прегърна я силно през кръста и издекламира бойко, че не се виждаш канцеларски плъх, книжно насекомо, дървояд някакъв, а си роден за друго.

Защо не забравяме точно тия мигове, питам се. Дали тия мигове не съставят златния и диамантения пиедестал на илюзията за собственото ни величие?!... Казваш си: „Ле-ле, колко очарователно! Ле-ле, колко нехайно!” – и това те изпълва със задоволство. Защото коя посредствена душица би пропуснала дори едничък от шансовете за просперитет, които ти (и не само в младостта си, но и по-късно!) с лекота си подритвал фалцово или боц, ей тъй... с палеца на левия си крак!

______________________________________________
* По онова време живо ме занимаваше проблемът как да префасонирам вонящото си на турчин-чалмалия фамилно (изключая родителния падеж в окончанието -ев), та се подписвах под материалите си във вестник "Софийски университет" Кирилов, т.е. принадлежащ към четата на свети Константин-Кирил Философ, блазнех се снобски.

** Добавено при преписа тая сутрин, 20 декември 2006 година. Бел.м., tisss.


--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1562695 - 21.12.2006 09:48 [Re: tisss]

("Господ е българин") ГРЯХ, СТОРЕН ОТ ЛЮБОВ



15.03.2001. Как да се правя на глух, като не съм глух! Как да се правя на сляп, като не съм сляп! В тия половинчато речени-недоизречени извивки на авантюристичното очевидно са и моята печал, и моят възторг. Не, не съм толкова елементарен тип, колкото и да сте праволинейни, мои оръжия и мои слабости!

Колкото и странно да е, живеех повече със сънища и илюзии спрямо живота; когато треперя от слабостите си, тогава – разбирам го след време – съм по-жив, повече изкушен от тръпката на живота. Благодаря ти, моя съдба, че не ме оставяш щастлив да се плъзгам по повърхността. Преди доста години, по време на собствената ми девственост, бях съчинил стихотворение, чийто рефрен „в нещастието си щастие намирам” и до днес ме съпътства. И нека да е така, докато изобщо дишам.

Не обичам театралния грим по лицето; знае ли публиката, например, че гримът на актьора е засилен, грубо и едро нанесен именно за да се вижда лицето-маска и от последния ред в партера на театралния салон? Великолепието не е в категоричните истини, а в нюансите на близостта между сърцата, в преливанията между Вярно и Невярно. Разпнат, чувствам се по-близо до божественото. Страшно е да замълчиш, когато отсреща очакват рев, сълзи, гърчове, порой думи на болка и отчаяние.

Страшно е да замълчиш в такъв момент – и това е силната позиция за такъв момент; всичко останало – думи, хленч, обвинения наляво и надясно, изблици на самолюбие... всичко-всичко останало са неща, които няма как да си простиш по-късно, ако държиш на себе си, без да се заблуждаваш, че си нещо особено... просто ако приемаш себе си с нормална доза уважение, без да се главозамайваш.

Обвинявали са ме, че съм монолитен**, че твърде самоуверено се изразявам, че доста надценявам своето „аз”, че в критични ситуации докрай опъвам нервите на врагове и приятели, че не владея умението плавно да преживявам завоите на живота. Тъй е, но и не точно тъй; с ръка на сърце, мога да кажа: тия, които са ми създавали притеснения, винаги съм ги чувствал най-близки. Да съобщавам на висок глас, че ми е добре, когато кървя, това ли очакват?! Това ли е решението на проблема?!

Гласът ми е глас на унижените и оскърбените, мисля си... на всички, които в страданието си живеят по-интензивно и често са принудени очи в очи със себе си да смиряват обзелото ги вълнение...

Боли ли я косената трева?* Боли я, разбира се. Ала където е било наранено, тревата най-разкошно избуява, цъфти, дъха на аромат и свобода. Тоя е изворът на моя оптимизъм.

Да поглеждам, да заничам любопитно зад гърбовете и туловищата на неприятностите днес, да проектирам слънчеви дни отвъд днешното отчаяние – ама то си е такава авантюра, боже мой! Никой не може да ми отнеме точно това щастие.

Сво-бо-ден!!! Така разкошно е утрото! Всички пътища са открити към теб, сърце. Не желая да имам когото и да било. Не ми трябват трохи от чужда трапеза. Аз съм си такъв, какъвто съм: предпочитам да съм в съответствие със собствената си природа. Това предпочитание отхвърля всякакви половинчати решения и постъпки. И се оттеглям днес от своето вчера не като еретик, а по-плътно с бога, който сме си измислили да ни обича именно понеже сме греховни, преходни, непостоянни.


16.03.2001. Защо да сочим лошото у човека като единствен начин, като единствено средство той да се замисли, та сам да се поправя? Колкото и благонамерени да сме, тоя същият човек е съвсем логично да си рече: „Какви са ми тез поправители на недъзите, не ги ли гони тщеславие да се самоизтъкват чрез моята мъка, на мой гръб?” ...И си мисля, че със злото у човека да се справяме (ако действително искаме да помогнем) по-хубавият начин е: като сочим добрите постъпки и хвалим добрите качества у грешника, но с подсказването: колко жалко е каца с мед да се съсипва зарад лъжица катран.

И ако насреща ни е разумна душа (пък такива, колкото и греховни да сме в отделни помисли и постъпки, сме всички почти), та... ако насреща ни е нормален човек, той сам ще се досети и поне мъчно ще е да приеме подсещането за издевателство. Стабилна вътрешна мотивация не се постига с кресливи похищения над егото на човека, каквито и солидни основания да имаме, за да го съдим.

Събуждам се преди час и пред очите ми са грозни постъпки на мои колеги учители... Просто събуждам се с такова едно калпаво настроение, та почвам да изправям грешниците на съд пред моята си представа за кое е редно и кое – нередно. Е?! Стана ли ти по-ведро, драги ми господин прокуроре? Не ти стана по-ведро. По-зле... хептен ми се затули с черни облаци хоризонтът. И взех да подхващам от другия край нещата...

Казвам си: „Тоя е всъщност добър човек, я виж, децата си храни и облича, трепери им; та ако обстоятелствата не го притискат до стената, всъщност е незлоблива душа; гадостта му не произтича от неговия стил, а е сторена от невежество, от моментна немарливост, а може би от страх или малодушие"... За да уравновеси ниското си самочувствие, да приспи някакъв свой комплекс за малоценност. "Ами да! – казвам си обнадежден, понеже нещата вече не ми изглеждат тъй отвратително... – Ами да! Да съм сторил някаква подлост, то е заболяване, то е вирус, временно проникнал у мен. Какво ще ми е нужно тогава – да ме бият с възмущението си? Или – да ме погледне някой с майчински (приятелски) грижовни очи, дето страдат, че съм станал толкова лош?"

Аз, човекът, по природа не съм лош, замислен съм от Твореца (има ли го или не, е друг въпрос) като благородно същество. Злото е предателство, отстъпление от мене си, каквито и временни ползи привидно да ми носи с пълни шепи.

Понякога си мисля, че бих оправдал – не, но че нямам сили да осъждам грях, сторен от любов. Любовта – тя е основа и връх Монт Еверест: всичко украсява с чар и аромат на пролет, тегли ни към небесата. Който обича истински, той е по-склонен да се смирява, да страда и да прости със замълчаване. Чуя ли някой да си скубе косите по площада, ясно ми е – любов няма у такъв човек, той сега е по-нищ от нас, понеже бесува: крещи обвинения, за да не се види неговото; бесовете са го налетели, обкръжили са го от всички страни и го карат да дивее с подпухнала от злоба внезапно погрозняла душа.

_____________________________________________
* Началният ред на стихотворението "Косената трева" от сб. "Сутрин рано", изд. 1983., с.36. Редактор: Тодор Чонов.

** Свилен Панков, "Сутрин рано"... много рано", вестник "Литературен глас", 28.VІІІ.1983. и Катя Митова, "Далече от поезията", вестник "Литературен фронт", 7.VІ.1984. "Лирическият "аз" в тези стихотворения е монолитен, единен, без никакви вътрешни противоречия, той е белият, а светът около него е или черен (...), или сив. Към "черния свят" той се отнася с презрение, към "сивия" - със снизхождение" и т.н. Авторката на тия редовце днес живее в Чикаго, професор е по литература, уважавана интелигентна дама с чар в обществото на тамошните българи-емигранти. Не обича да си спомня периода, когато е служела на БКП в литературната критика и на указанията на Георги Джагаров, страстен борец срещу т.нар. "идеологическа диверсия". Бел.м., tisss.


--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1564247 - 22.12.2006 02:44 [Re: tisss]

("Човешки работи") НА КОГО ДА Е ВЯРНО МОМИЧЕТО? (1.)


На Ванчето, която нарече „писател” автора на настоящия текст



20.03.2001. „Хората напускат стари обвързвания и влизат в нови само при сериозен обрат” и „Нищо не плаши така човека, както съприкосновението с непознатото. Човек иска да види какво посяга към него, иска да го разпознае или поне да определи мястото му”.*

Мечтата може да ни връхлети, да ни свари неподготвени, когато я усетим да се материализира пред възторжените ни очи. Колко пластове преобръща! Как неочаквано преживяното дотук става товар! Болка съпровожда това щастие. Твоите близки са дошли донякъде да те поизпратят и всеки от тях помахва с ръчица: „Сбогом! Сбогом!” Един подир друг те изостават назад в досегашното, и ако си млад, раздялата не ти нагарча, хоризонтът се раздипля, пронизват те тръпки, неусетени до тоя момент: животът те зове – ускорявай, ускорявай своя бяг, сърце! Дошъл е върховният миг да се отскубнеш от гравитацията на миналите дни; късай със старите стереотипи, ето – вече почваш да се изкачваш, по-скоро! - шансът те поема към по-висока орбита и ти постепенно свикваш с мисълта, че вече не си същият.

Това е толкоз човешко, толкова естествено – понеже авантюристичното начало генетично е заложено у всекиго от нас. Всичко се движи, всичко се променя; ние, до един, до последния човек, сме Търсачи на силни усещания... И у част от нас това трае цял живот. Макар че „втората половина от живота на човека е дълъг процес, в който той се отърсва от разни неща”, според Ф. Скот Фицджералд**. Фицджералд има предвид илюзиите, а аз не съм съгласен с него, защото да ги изгубя, да кажа „Край! Преставам да желая” – за мен значи да стана предател спрямо себе си.

Престане ли да мечтае, птицата вече не е птица; престане ли да мечтае, човекът престава да носи божественото в себе си. „Кой знае от каква дълбока самота е възникнала тази връзка”...** Понякога, заобиколени от приятели и любими, не съзнаваме колко самотни сме били всъщност. Едва новата връзка ни напомня за тая наша „дълбока самота” в привидната шарения от събития и близки, от радости на дребно.

Животът е процес. Нашите временни състояния на равновесие и строга вътрешна неподвижност в действителност са низ от трептящи, вибриращи състояния на привличане и отблъскване, едно динамично равновесие, което ни задържа в делничната земна суета.

Изпитваме центробежните ускорения най-силно в любовта. Любовта обновява, рушейки онова у нас, на което му липсва перспектива. Тя е висшата творческа сила, без нея едва ли си струва човек да предприема каквото и да е. Изправен пред изкушенията на шанса, на щастливото съчетание от обстоятелства и вътрешна предразположеност в определен период от своя живот, човекът е очарователен и страда именно изправен пред своя избор. Усетът ни подсказва, че ако е верен на своя стил, тоя човек, каквото и да избере, няма да сбърка.

Така преди време пишещият тия неща си наложи да пренебрегне любовта и след това петнайсет години носи последиците от тоя опит да подчини любовното чувство, да го омаломощи със слабите оръжия на волята си. Да забравим думичката „аз”, когато пристъпяме в омайния приказен свят на любовта, това може би е нужно; другото е тщеславие, самолюбие, нелюбов.


26.03.2001. Из книгата на Елиас Канети „Маси и власт”... "Сламки" за дообмисляне в друг контекст... Стр. 196 и нататък:

„Психологията на завладяването и поглъщането, както и на храненето като цяло (...). Ние никога не се замисляме върху многото загадъчни процеси, които протичат в нас (...). Доближаването на едно създание до друго (...) става по различни начини, всеки от които има своето особено традиционно значение, преди всичко дебненето на плячката: тя е подложена на преследване дълго преди да осъзнава нашето намерение.

Наблюдават я, следят я и я охраняват с чувство на одобрение и наслада; гледат я като все още жива плът, толкова силно и неумолимо преследвана като плът, че нищо не може да отклони човек от намерението му (...). През цялото време докато се върти около нея, той чувства колко много тя му принадлежи; от момента, когато съществува в представите му като плячка, тя вече е обсебена”.


Преди години eдна дама - К. Д., чиято майка бе израснала на същата уличка и по същото време с петимата харманлийски братя, особено с най-малкия от тях, с баща ми, бе определила така отношението ми към жената в любовната авантюра: „Имам чувството, че ходя боса по сочна зелена морава, а небето е бездънно високо и синьо, полъхва пролетен ветрец и там, горе нейде, кръжи детско хвърчило”. Тая жена изпитваше силно желание да се отскубне от плътните задиряния, от преследването по всички правила на ловното изкуство, което упражняваше върху нея типичен мъжкар – настойчив, строг, безапелационен.

Онова, което вероятно между тях двамата е почнало като мимолетно заиграване, като привличане мимолетно, неочаквано за нея се бе изродило в низ от претенции и забрани, наложени пряко волята й. „С Атанас се чувствам като принцеса, в чиято чест са построили разкошен мраморен замък и ми е отредено да живея сред царски удобства, облечена в царски одежди, с корона на главата, обслужвана от цяла свита придворни. Но зная, че замъкът е здраво охраняван, има дълбоки ровове около него, отредено ми е да живея в най-високата кула от злато и слонова кост, а ключът към тая кула той (въпросният Атанас - бел.м., Г.Б.) носи винаги у себе си... и просто няма излизане от тоя ад”.

В крайна сметка, мъжкарят, след като сам бе успял да се разведе с бившата си съпруга, която изоставил с единствената им дъщеря, 12-13-годишно девойче, принудил – много ми е странно как стават тия работи! – К. Д. да се разведе с мъжа си и после я направил своя съпруга, като поел, доколкото съм чул, грижа и за трите й деца.

Няколко години подир това седим пъстра компания в едно кафене и ми беше тъжно като страничен човек да виждам несполучливите опити на К. Д. да се похвали колко щастлива е в новия си брак. Имах усещането, че наблюдавам птица с прекършени крила, която прави опити да наподобява летене...

Какво правят от себе си! Можеш ли да изпитваш любов, ако ти отнемат свободата – дори в най-висша степен: свободата да се разделите?! Изкушава ги тялото и всичките старания се свеждат до амбицията да го подчинят и окупират завинаги; обаче и най-съвършеното тяло е само обвивка на божествения дух, частица от когото всеки носи дълбоко в същността си.

Врабчето в бедняшката си премяна ми е по-мило от славея, затворен в златна клетка – понеже то, врабчето (Едит Пиаф чувам с оня разтърсващ шансон, с рефрена „Rien du rien” или „No, monsieur, no!”), живее за себе си и със самото себе си, докато приклещеният сладкогласен славей очевидно служи само за удоволствие на оня, който разбира от лов и е тънък ценител на славееви песни.

„Често човек си служи с истинската дарба за преобразяване и се преоблича като животното, което преследва. Той съумява така добре да се престори, че животното му вярва. Този начин на дебнене може да се назове ласкателство. На животното се казва: „Аз съм също като тебе, аз приличам на тебе. Ти можеш да ме допуснеш близо до себе си”.

След промъкването и скока (...) следва първото докосване. Може би то предизвиква най-голям страх. Пръстите опипват онова, което скоро изцяло ще принадлежи на тялото. (...) Намерението на едното тяло по отношение на другото става конкретно от момента на докосването. (...) В този момент има нещо решаващо. Той съдържа и първичния ужас; ние мечтаем (?!? – бел.м., Г.Б.) за него; възпяваме го; нашият живот в цивилизацията не е нищо друго освен едно-единствено усилие да го избегнем. От съотношението на силите между докосващия и докоснатия зависи дали от този момент нататък съпротивата ще продължи, или ще се преустанови съвсем (...). Най-често той (докоснатият – бел.м., Г.Б.) се опитва да пази кожата; няма да предприеме нищо само срещу сила, която му се струва, че го превъзхожда. (...)

Следващата степен на приближаването е сграбчването (...). При хората ръката, която вече не пуска, е истинското олицетворение на силата. „Той го държи в ръцете си” – подобни изрази се срещат често и са добре познати във всички езици.”


Анализът на Елиас Канети се разпростира изобщо върху животинското в човешката ни природа. В крайна сметка авторът визира храненето, набавянето на плячка, задоволяването на първичен инстинкт, какъвто е гладът. Но какво ми пречи точно в тия философски разгъвки да не видя и част от механизма, който задействува у всеки пълноценен зрял човек (мъж или жена) един от най-силните ни нагони – сексуалния! Да, докато е в състояние, човекът ловува. И никак не е зле да си ловец.


(Два часа по-късно същия ден на март 2001-ва.) Препрочитам писаното тоя ден дотук, и за да не излезе, че нещо съм се прехвалил около драмата на К. Д., налага се да допълня:

Любовта винаги ме е сварвала неподготвен(Може би тъй е при повечето хора.), но за себе си едно съм забелязал – вървиш ли нехайно, тя пърха наоколо, каца ти по раменете, по дланите, гледа те доверчиво с леко разногледи от желание очи; решиш ли обаче уверено да посегнеш към нея, като си мериш предварително стъпките, ами тогава нищо не става: отлита, както е и дошла.

Странна птица, своенравна. Какво ли не измисля хитрецът да я изкуши, не му става играта. Защото даже и да се добере до мечтаното тяло, душата за кратко тържествува самодоволна от постигнатото, а после я сполетява такава печал!... Такава печал!!!

Дали Любов и Свобода не са синоними, или просто – двете крила, лявото и дясното – на божественото, на екстаза да се радваме на живота?!

Какво значи „вярност”! Не е ли верността окови за любовта? Преживях крака на собствените си илюзии за брачно съжителство. Колкото и да бе на моя страна, момичето, което само избра да ми бъде съпруга, изведнъж открило (по нейните думи): „В момента, в който ти се ожени за мен, престана да си ми проблем. Преди не можех да си представя живота без тебе; ето че почнах да мисля други неща”.

На кого да е вярно момичето? – на своя женски усет за бързо отлитащите мимолетни чувства, или на умозрителния образ на безвремието? Излиза, че любов се появява там, където има пречки: неизвестност, болка, притеснение, изпадане в състояния на самозабрава, луд копнеж за непостигнати далечни пространства, безсъние, бълнуване, висока температура, тръпки по тялото, тръпка в сърцето, а стомахът се свил на топка. Ужасно хубаво!

Следва

_________________________________________________
* Елиас Канети, „Маси и власт”, изд. 1996, съотв. с. и с.5.

** Френсис Скот Фицджералд, сб. „Диамант, голям колкото хотел „Риц”, изд. 1991, с. 118, вж. разказа „Три часа между два полета”.

*** Ф. Скот Фицджералд, цит.съч., с. 111 от разказа „Последната целувка”, Бел.м., tisss.


--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
Страници: 1 | 2 | 3 | 4 | 5 | 6 | 7 | 8 | 9 | 10 | 11 | 12 | 13 | 14 | 15 | 16 | 17 | 18 | 19 | 20 | >> (покажи всички)



Допълнителна информация
0 регистрирани и 2 анонимни потребители в момента разглеждат този форум.

Модератор:  nousha 

Изпечатай темата

Възможности в този форум:
Не можете да добавяте нови теми
Не можете да отговаряте на мненията
HTML - забранен
Псевдо-HTML - разрешен

Рейтинг: ****
Брой показвания: 39219

Мнението ти за темата:

Прехвърли се в



ALL.BG не носи отговорност за съдържанието на мненията, публикувани във форумите.

НАЧАЛОРЕКЛАМАВРЪЗКА С НАСКОНТАКТИЗА НАС

©1999-2015 ALL.BG Всички права запазени!

Generated in 1.134 seconds in which 1.117 seconds were spent on a total of 12 queries. Zlib compression enabled.