Словото

Слово.бг · Словеса · Галерия · Книжарница

all.BG Форуми



Форуми » Култура и Изкуство » Език и литература

Страници: 1 | 2 | 3 | 4 | 5 | 6 | 7 | 8 | 9 | 10 | 11 | 12 | 13 | 14 | 15 | 16 | 17 | 18 | 19 | 20 | 21 | >> (покажи всички)
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: За испанските галеони
    #1647687 - 24.02.2007 04:11 [Re: tisss]

("Цинк") ПОСЕГАТЕЛСТВА И ОПАСЕНИЯ (7.)


Продължение от 14.02.


Разрушаването на любовна връзка обикновено е едностранна инициатива. Никой не бяга от хубавото, от приятното, от доброто. Приемам, че съм допускал поредица от грешки и Re. е напълно в правото си да развали един неизгоден от нейна страна интимен договор. Постарах се да не й преча, да не я натоварвам с моите си преживелици по тоя повод, нещо повече - отстраних се от всички ония сфери, където нейният нов любим успя да проникне, да си навре носа.

Оставих човека самодоволно да се настани в освободените от мен вътрешни пространства. Но... моите отстъпления са дотук: физически, в материален план тая жена постепенно престана да ми действа като изкушение и стимул за живот, което ще рече - за писане; защо обаче тя продължава да ме търси за събеседник и душеприказчик?! Ако онова там е пълноценна връзка, тия "изпълнения" на хубавата Re. проява на някакъв вид остатъчна любов, привързаност поради навик, заради неустановилия се още стабилно в съзнанието й нов стереотип ли е... или е белег за нещо друго, за нещо далеч по-съществено?

Обичам я не по оня начин, както бе до 18 октомври 2001-ва, това ми е ясно. И смятам, че съм го казал и съм го изразил с поведението си. Тогава???

Иде ми на ум крайно неприятната версия, че в тия два-три последни месеца човекът, когото поставях десет години (или поне последните седем от тия десет) на пиедестал, върши тихо и нежно издевателство над мене. Нещо, присъщо за преобладаващата част привлекателни в сексуален смисъл хубавици-хищници, чието самолюбие се храни именно със смачканото достойнство на мъжкарите, които са ги пожелали и са си проектирали щастие именно с такава прелестна във физическия си облик дяволица.

Да приема таз версия за истина, означава донякъде, че съм се предал. Когато й казах, че любовникът й е невъзпитан, имах (и имам) предвид, че е изкушавал Re., някогашното "мое момиче", с материалното си благоденствие и лични перспективи за възход.

Такива неща не съм си позволявал, пък и не бих могъл... да предлагам, тъй като мисля: жената не бива да се купува като стока. Ако за някого Любовта е "Дай ми, за да ти дам!" - нямам желание за такъв тип сделка. Всъщност, любопитно ми е, вече мога по-уравновесено, по-хладнокръвно да наблюдавам гърчовете на тия двама щастливи влюбени, поне тия ми предоставят живописна гледка към някакъв свой обвит в полумрак интериор.

Щастлив ли е хоризонтът пред тях? Дано е щастлив! Дяволчето у мен обаче ми подшушва, че за Re. няма друга възможност освен да приеме да бъде стока, собственост, аксесоар към нечий чужд живот - или рязко да се освободи от химерата, че можеш да си щастлив, когато друг, пък дори и най-обаятелнатата личност на света, взема решенията какъв да си, как да живееш, как да мислиш и чувстваш нещата от живота. Не мога да си представя любовта като подчинение към когото и да било.

Въобразявам ли си, че Re. я влече към мен именно усещането за свобода? Не, не я желая за себе си, не съм такъв глупак; ще ми е жал да я видя окована и примирена духом, това е!

- - - -

След обяд, около пет без двайсет, я чувам от отсрещния край на учителската стая, изправена до телефонния автомат да говори: "Кажи, мили!... Но разбери, много съм заета, в момента имам ученици... После ще ходя... Можем да се чуем... Но защо трябва да ми звъниш!" - откъслечни фразички, които би могла и да не изговаря, след като ме видя, когато влезе. Чоглаво ми е, струва ми се, че е демонстрация точно като за пред мен, но така и приключи важният разговор. Гледах някаква телевизионна програма; не ме интересуват техните взаимоотношения, помислих си тогава и приех за естествено, че след като тракна слушалката, тя бързо напусна помещението.

Записано в полето отстрани: Createur (фр.) творец, създател; сreation (фр.) сътворяване.

Опитвам сега да си припомня дали някога с подобен, настръхнал от досада тон е разговаряла с мене. Не думите, тонът й ми се стори унизителен за човека от другия край на жицата... Някой отмъстителен тип на мое място би тържествувал, а мен защо ми е криво?!

Когато посегнеш да унижиш някого, унижаваш и себе си. Не е ли тъй? Не съм я виждал в такава светлина. Познавам ли я всъщност? Години наред я отвиквах да ми казва "Обичам те". И тя го замени това "обичам те", изречено сякаш според препоръките на американските психоаналитици (колкото по-често, по-добре!!!), което ме дразнеше... Та го замени това найлоново и стереотипно като американска дъвка "Обичам те" с... "Мразя те, о-о, мили, да знаеш колко те мразя!" - изречено с понижен, плътен, идещ сякаш от утробата й глас, изречено със страстна обич, както съм го приемал... Но това иронично "Кажи, мили!" днес ми прозвуча ужасно обидно. Не-е, не му завиждам на Новичкия: "моята" Re. здраво му натри носа.

Строго изречено, тоя любим не ме интересува; иначе бих задълбал в драмата, която сам си подготвя и в която ще е вечно съмняващият се ревнивец.


19.02.2002. Животът, умението да се живее... не е ли умение да вършиш компромиси, да приемаш поражения и удари като нещо закономерно и естествено?

"Уплашена съм от твоята книга - каза ми 34-годишна колега, на която дадох да прочете ръкописа на романа "Ламски"... - Да, уплашена!... И знаеш ли кое е най-точното определение за твоята позиция? Това е интелектуална надменност, да-да, интелектуална надменност. Не съм подозирала, че това е твоят характер. Децата няма да издържат да четат втората част. Втората част е за възрастните читатели. Това... това са жестоки неща. Чудно ми е как можеш да съчетаеш в едно толкова нежност и толкова безпощадност. Очевидно в живота си един мъж пази много по-жестоки спомени от детството. И това е, защото вие, мъжете, сте много по-умозрителни и помните неща, които у една жена избледняват с годините."

Re. ме наобикаля. Поглежда ме дяволито или подхвърля думички, за да й отвърна. Запазвам невъзмутимо изражение, мълча. И след обяда, пак в хранилището на библиотеката, застава пред мене задъхана: "Какво става с теб?" "А, нищо - казвам, - всичко е наред." Май вече неколкократно повеждаме все същия безсмислен опит за диалог.

В отношението си с нея съм оставил нещата като самолет, който се движи сред облаците на автопилот. Не очаквам радостни изненади, а рано или късно полетът трябва да приключи, т.е. да се приземя възможно с най-малко поражения. Само дано е върху някоя равна самолетна писта, а не като челен удар в планински хребет или бетонен бункер. "Не се научих да правя компромиси, коте; май това си ми е фабричен дефект. Бъди щастлива! Обичам те." Това послание пратих като есемес по джиесема току-що. Защо го пратих, и аз не знам!


23.02.2002. Започвам да проумявам, че от самото си осъзнаване като човече (от петгодишна възраст) съм бил подсещан, изкушаван, озадачаван от чисто религиозния подход към нещата, хората и големия непонятен свят (планета, луна, слънце, звезди, планини, Тракийската равнина, реката Марица). В ушите ми бучаха грохотно камбани от катедралите на християнството, но християнин в оня ритуален смисъл не съм - понеже не успях да приема Бог над себе си, а живея и досега със съзнанието, че самият аз (както вероятно и мнозина други биха потвърдили за себе си) съм едно от лицата на тоя бог.

И тъй, религия не означава за мен Вяра в свръхестественото, в "Царство небесно", а означава доверие в необятните способности на човешкия ум и на човешката интуиция. Иначе какво е Бог, освен олицетворение на чувството за Добро и Подреденост, за Красиво и Хармония, т.е. все олицетворения на съвестта?!

Записано в полето отстрани: Еternuer (фр.) кихам; ether (фр.) ефир; eternel (фр.) вечен; eternite (фр.) вечност.

Силен, но и радостен...
Убеден в своето, но не фанатик...
Влюбен и обичащ, но без сантименталничене...
С въображение, но все пак земен човек...
Чист, но не изнежено стерилен...
Бъркащ често посоките, но не отчаян...
Вземащ предвид Смъртта, но жив като огънче на свещица...
Горчив, но и смирен...
Изоставян и пренебрегван, но никога надменен, никога отмъстителен...


Такъв желая да съм. Такъв желая да бъде светът. Защото "аз" не съм само аз, а цялото човечество.

Следва


tisss

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
агаве
на припек
****

Регистриран: 26.07.2006
Мнения: 259
От: Sector General
Re: За испанските галеони
    #1647858 - 24.02.2007 11:11 [Re: tisss]

Цитат:

Това е положението! Очевидно всеки от нас ще се запъне като магаре на лед върху своето лично мнение. Обаче тук имам известно морално предимство: Вие защитавате позиция, която е всеобщото мнение на огромна група почитатели на знатния Умберто Еко, пък аз съм комай сам в своето пристрастие. Което си е обаятелно все пак, да речем, от позицията на един ъ-ъ-ъ... Чарлз Буковски.



Tisss, не знам какво е морално предимство. Горният цитат ме кара да си мисля, че е нещо, което придобиваш заемайки позиция различна от общоприетата. Спомних си за Джордано Бруно (и Буковски е добър пример) и се зачудих заради моралното предимство ли името му е достигнало до мен или заради нещо друго... Кому е нужно моралното предимство?


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: За испанските галеони
    #1648599 - 24.02.2007 23:30 [Re: tisss]

Това е положението! Очевидно всеки от нас ще се запъне като магаре на лед върху своето лично мнение. Обаче тук имам известно морално предимство: Вие защитавате позиция, която е всеобщото мнение на огромна група почитатели на знатния Умберто Еко, пък аз съм комай сам в своето пристрастие. Което си е обаятелно все пак, да речем, от позицията на един ъ-ъ-ъ... Чарлз Буковски. (Фрагмент от реплика към good zombie)

- Tisss, не знам какво е морално предимство. Горният цитат ме кара да си мисля, че е нещо, което придобиваш, заемайки позиция различна от общоприетата. Спомних си за Джордано Бруно (и Буковски е добър пример) и се зачудих заради моралното предимство ли името му е достигнало до мен или заради нещо друго... Кому е нужно моралното предимство? (Реплика на агаве)


- Не ми е по-ясно, отколкото на Вас, агаве... А дали във въпроса не се съдържа отговорът? Истината не иде от едно място, а от много места - и често сме свидетели да ни представят част от истина за нещо цялостно.

Има философска притча, ако се не лъжа, при зен-будизма - как трима слепци описали що е слон... Разпването на Богочовека Иисус е поучителен отговор за т.нар. "морално предимство". От друга страна, ако Вселената е дело на свръхразум (Бог, Йехова и пр.), основата й ще да е духовна, не материална, понеже материалното е подвластно на времето, докато духовното (нравственото) не е подвластно на времето.

Разбира се, селският тарикат сладко-сладко ще ми се надсмее, но не бих искал да съм на мястото на селския тарикат. Нека селският тарикат царува в кочината, дето пак ще се накърка, и вероятно пак с чужди пари, и тъй ще е по своему щастлив в живота. Неговото щастие не ме изкушава; след пиене махмурлукът и дантеленият черен дроб морят пияниците-селски тарикати, и не само по околните на моя роден град села...

Бъдете здрав!

Пловдив, 24 февруари 2007 година



("Цинк") ПОСЕГАТЕЛСТВА И ОПАСЕНИЯ (8.)


Продължение от 23.02.



Преди да променим обществото, трябва да променим себе си, т.е. - обратно на Марксовата теза относно битието и съзнанието. Левски е качествено друга структура, непозната дотогава не само в съзнанието на европееца. Април 1876-та е затихваща вълна от личности, които изкушават обикновените българи да променят не толкова битието, колкото подхода към себе си и света.

Пътуванията на карловеца из Българско, т.нар. от нашите историци "обиколки" за изграждане на революционна мрежа, напомнят мисиите на ап. Павел. Сходното е, че двамата въвеждат качествено нова основа за организация; и двамата наблягат не върху отрицанието, а върху вид съгласие, договор между равноправни, обща мечта, творческа интуиция, обединяване без фанатизъм, чрез смирение във външното, за да избуи и укрепне вътрешната убеденост в своето.

Най-злостните отрицатели, антиподите на Апостола, колкото и странно да е, не са ни турските мекерета и шпиони, нито самите бейове и чорбаджии, а хора от самата вътрешна структура, измежду т.нар. "посветени" - Анастас (или Атанас) п.Хинов, Димитър Общи... Това, което и ап. Павел, и Васил Кунчев внасят, е обръщането на посоката за революция преди всичко към съзнанието, решително не - към битието.

Къде отива тогава идеята на Карл Маркс за битието, което определяло съзнанието! Значи, прав ще да е англичанинът Пол Джонс*, когато твърди, че Маркс чете, т.е. прилага евангелието и въобще библейските прозрения наопъки, с главата надолу. "В началото бе слово", "рече Бог: да бъде светлина. И биде светлина"...

Неслучайно фарисеи и книжници са най-злостните противници на Иисус, а предател е най-любимият му сред учениците - и това е ковчежникът, ползващият се с най-голямо доверие.

Народ с ниско самочувствие не е способен на решителни промени в материалното. А самочувствие, т.е. осъзнаване на собствените достойнства и задачи - това е сфера на интелигентния ум. Оръжия, стратегия и тактика идат подире. Затова днешните ни проблеми като нация предстои да бъдат решавани първо от единични прозорливи умове, а не от тълпите бедстващи, които скандират по площадите на България със стиснати юмруци и злост към управниците.

Обществото е единна структура. Хаосът е преддверие на стремежа към ред и хармония. Аристократите на духа са част от човечеството, плът от "народа", и съвсем не богоизбрани самодоволни вождове, обитаващи дворци и оазиси на славата. В тоя смисъл духовните личности са натоварени с нашите общи очаквания, призвани са да служат, не да ни управляват и не да се лумкат в гърди самодоволно. Тяхна задача е да формулират какво следва да се върши от нас, мнозинството унижени и оскърбени.

Най-решително подкопава властта на престъпниците не оръжието на Силата, а формирането на обща убеденост, че повече така не бива. Всичко друго върви подир това.

Снишили сме се не поради малодушие, а защото не сме наясно какво да правим. От двата възможни подхода - бунт или съгласие - смятам съгласието за перспектива. Героизмът не решава проблемите, а ги заобикаля, като реди образи на достойнство в хаоса. Наивно е да мислим, че Паисий, Раковски, Ботев, Левски са се размечтавали как по-героично да загинат. Животът не се нуждае от красиви мъртъвци; смъртта на неколцина от най-духовните ни личности лежи извън контекста на тяхната прозорливост за България.

Изобщо, революцията в сферата на творческите проекти няма нищо общо с трупове и кръв. Трупове и кръв се появяват там, където нетърпението и фанатизмът избиват връх. Какви яки спирачки трябва да има у Левски, ама сякаш не го виждаме! В дейността му събирането на оръжия и муниции, изработването на планове за въстание е средство за промяна на съзнанието у българина, а не крайна цел.

Да обориш погрешна теза, учение, философия, оръжие понякога е бунтът, въстанието, стихийният метеж, тоталното отрицание? Струва ми се обаче: Бенковски не е разбрал докрай силната страна у Левски... Наложи ли се да се доказваш с куршуми, с кръв, значи, като разум вече си изгубил най-необходимото за разумността - спокойствие... за проникване във вътрешната субстанция на противника. Крепостите се превземат отвътре, понеже са градени тъй, че отвън да са напревзимаеми.


24.02.2002. "Със свобода на избора и с достойнство, като създател и ваятел на самия себе си, ти можеш..." Начало на по-обширна мисъл, изречена в зората на Ренесанса от Пико дела Мирандола. Защо ли именно Поезията и Драматургията вървят преди останалите изкуства, а според мен, вървят и на стъпка пред философията? Имам доста да напиша оттук-нататък, но и знам, че не бива да бързам, не трябва да съм припрян.

Някои идеи, гледни точки, сюжети на мисълта ми се явяват накуп като Апокалипсиса на Йоан, други - които са с по-песъклива структура - буквално ми се ронят между пръстите, посегна ли да ги описвам веднага щом ги съзра. За тия, вторите, ми е необходимо време, докато се настанят (изскочили веднъж от подсъзнанието) в съзнателното и заемат свободно съответните си форми.

Още на 20-22 години преживях потреса да открия, че повечето от т.нар. меродавни оценки на най-авторитетни личности (писатели, литературни критици, политици, университетски преподаватели по философия и езикознание) ако не са дълбоко сбъркани, са ни изкривено представени заради конюнктурата.

Възпитаваха ни, че мнозинството (и тук употребяваха оназ фалшива, но любима, така обичана от демагозите думичка - "народът"), та мнозинството по-вярно виждало нещата от отделната личност... Сега проумявам, че оценката за това и онова не е само лъч, стрела, бойно копие срещу обекта, но има и обратно действие: самата оценка веднага ни дава представа кой, що за птица е оценяващият.

Цялата ни сглобена през последните шейсетина години История е погрешно написана не защото историците са били некадърни, а защото в миналото са имали други задачи, една от които е да вдъхновят, да оправдаят кое-що. Тия стари тълкувания ми пречат днес спокойно да обсъждам взаимоотношенията си със съседите ни на Балканския полуостров. Промяната в съзнанието ми на българин вече не може да приеме, че за мен е изгодно да съм опозиция на Европа или Северна Америка. Щатите или Русия бих ли могъл да възприема в себе си не като заплаха или като мил господар и бащица? Само в това ли е моята история???

Имам най-могъщото средство да поставя на местата им и Русия, и разбогатялата Северна Америка - просто да ги разиграя като фигури от гледна точка на моя личен интерес - аз, простосмъртен жител на планетата. Защо да гледам към себе си все като към жертва; нещата могат да бъдат и другояче поставени.

Осама бин Ладен би т.нар. "цивилизован свят" с оръжията, които тоя цивилизован Запад бе изработил, за да пази господството и самочувствието на богатите. Стореното от идиотите на бин Ладен е отвратително, но е основано като проект именно от най-неочаквана гледна точка. Ето какво значи преосмисляне на историческата, традиционната картинка!

Грешката на бин Ладен е поради елементарен тип "философия"; то е подходът до края на Втората световна война... Ала не унижавай човека (или страната, с която смяташ да договаряш), защото достойният е по-добър дори за противник, отколкото да имаш край себе си слуга (или - както си мислиш, приятел) със смачкан фасон!

В момента, когато изоставяш сражението, печелиш. Какво?! Печелиш завръщане към уюта на своето "аз" и възможности: да потърсиш (а то ще рече - да откриеш...) друг вид подходи. Едно сражение е само епизод и какъвто и да е изходът от тоя епизод, не бива да губим представа за многообразието на шансове, които ще ни изненадват приятно в следващите дни и години.

Да напусна полето на конфронтация, ще рече: тоя противник, опонент, антипод престава да ме озадачава, пренасочвам духовната си енергия, важно е аз какво решавам, а не една натрапена битка, не противник, за когото бих бил удобен аргумент да се докаже пред света.

Човек не воюва с жаби, нали! Защото каквото и да направиш във войната с жабите, винаги ще изглеждаш, пък и ще си - смешен, празен, глупав.

Висша техника при сблъсък (битка, война, спорове от всякакъв вид) е, смятам, овладяването на умението да сменяш ритъма, да забавяш или ускоряваш, да засилваш или отслабваш натиска; тая гъвкавост не значи да се обезличиш, а точно ти да си диктуващият, водещият "играта". Защо ли човечеството досега все забравя, че в живота освен принципите останалото най-често е игра... често игра на живот и смърт, но все пак игра?!

Да погубиш, да убиеш, да обезличиш - това цел ли е! Цел за неандерталеца, не за мен. Моят противник може да ми е всъщност най-верен съмишленик; аз съм длъжен да го уважавам, понеже ми помага да узная кой съм, какви са слабостите и достойнствата ми.

Страхувайте се от оня, който не отвръща на удара Ви! Той е най-опасният... Просто не знаете кога ще ви се яви на пътя в блестящи доспехи, въоръжен с неприятни за вас изненади.

Фукльото, елементарният тип грандоман и самовлюбен се възторгва от победата само заради овациите, заради чисто материални лични изгоди, т.нар. "аванта". Въобразявам ли си, че са възможни сблъсъци, в които и двете страни печелят??? Цитат от Корана: "Хората са заспали. Трябва ли да умрат, преди да са се събудили?"

Богат е отличаващият същественото, а не трупащият ненужно; богат е разхвърлящият товара, а не събиращият знаци на власт и влияние; богат е свободният, а не самооковалият се от амбиции и подозрения. Отпусни сърцето си, то знае как да тупти! Следвай естествения ход на нещата и няма да съжаляваш!

- - - -

Спрямо Re. съм се освободил вече от желания, не се чувствам обвързан пряко. То обаче не означава безразличие и липса на ангажираност; за мен тя остава "моето момиче". Така продължавам да бъда влюбен, без да съм зависим от реалността, от променената ситуация.

Външно, за страничния наблюдател навярно ще да съм кръгъл наивник, ала всъщност съм по-богат отпреди, моята любов не изисква ответни реакции, не зависи от нечия благосклонност или капризи; в такъв смисъл съм по-свободен отпреди, а и любовта ми (без да е платонична) е станала по-духовна, по-изчистена от рутина и дълг.

Нещо повече - самата Re., реалната Re. не може повече да ми влияе; любовта ми си остава моя лична, вътрешна работа: не влечение към плът, а към една илюзия, далеч от битовите традиционни стереотипи за жена и любовница.

Очевидно случаят е фиаско, понеже съм пренебрегнатият; вземайки обаче ситуацията като игра, откривам качествено нов, различен подход към себе си в тая игра - моя си живот и Любовта, която го огрява.

Следва


tisss
__________________________________________________________
* Пол Джонсън, "Интелектуалците", бълг.изд. 1994, с. 76 и нататък. Бел.м., tisss.


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: За испанските галеони
    #1649654 - 26.02.2007 04:43 [Re: tisss]

("Цинк") ПОСЕГАТЕЛСТВА И ОПАСЕНИЯ (9.)


25.02.2002.
И тъй вече съм независим от Re., а и не се притеснявам за нещо изключително несправедливо и странно - не страдам повече по клетката с дебели решетки, в която сам се бях напъхал заради тая жена. Бях пленник на илюзията; вече съм господар на илюзията. Тая илюзия някак естествено стана сектор от периферията - мога да я призовавам за известно време, мога да забравям за нея, мога изобщо да я оставя да избледнее съвсем, т.е. тя изгуби онова драматично влияние над моето "аз".

Трябва ли да съжалявам, че точно такъв тип жени (неверни, самовлюбени, безскрупулни, егоисти и изкушени само от материалната изгода) са ми се изпречвали в моя живот? Или такива са всички Евини щерки поради естеството на женската природа?

Следствието определя често причината, но досега не бях забелязвал това. Свободата - за да я осъзнаем, изисква разочарование и отвращение от предишното статукво. Промяната завърта калейдоскопично все същите уж елементи, обаче фигурките са нови...

Снощи (или тая сутрин) сънувах татко. Тикаше ми в ръцете дебела пачка банкноти, газех бистра, плискаща се вода, изкачвах с жигулата стръмни улици, а сестра ми лапаше сладолед на клечка и все нещо ме дразнеше с желанията си. Като ми връчваше парите, баща ии рече: "Прави, каквото намериш за добре, искам синът ми да е щастлив"... Нещо от тоя род рече. Дори в съня съзнавах, че е дошъл за кратко при нас от Света на мъртвите. Но на сестра ми не обърна никакво внимание; пък приживе много я харесваше, гордееше се, че има толкова красива дъщеря.

- - - -

Тъжно ми е да го изрека, но моите страхове и грижи нямат всъщност нищо общо с нея; реалната Re. е най-мъртвият човек за мен, не ме интересува тоя очарователен мъртвец, по-далечен за сърцето ми от всички действително отишли си от живота мои родственици и приятели. Не желая да я виждам. Не желая да ми задава с учтив тон каквито и да са въпроси. Изобщо не ми е необходима повече.

"Именно отчаянието и само отчаянието поражда героичната надежда, абсурдната надежда, безразсъдната надежда" - писано е от испанеца Мигел де Унамуно, най-вещият тълкувател на Сервантесовия Дон Кихот.

Говорейки за смъртта на една любов (твърде лична история междувпрочем), имам пред очи контекста на цялата ни планета, предвид надеждата и отчаяната страст за интензивен живот в пространствата на духа.

"Ако мозъкът беше толкова прост, че да можехме да го разберем, щяхме да сме тъй прости, че нямаше да можем" - Лайъл Уотсън, биолог от САЩ, за изследванията върху особеностите на човешкия мозък...

"Равновесието на живота е "пунктирано" от време на време от жесток стрес" - обяснение в популярна форма за изследвания върху еволюцията от Стивън ван Гулд: харвардски био- и геолог, и Найлз Елдридж от Американския музей на естествената история (в САЩ).

"Мисли така, сякаш всяка твоя мисъл ще бъде изписана с огън на небето, за да я видят всички и всичко" - из "Книгата на Мирдад" (?!).

"Това, което търсим, е онова, което търси" - мисъл на св. Франциск Асизки (1182-1226), живял едва 44 години... колкото А. П. Чехов.

"Някъде в сърцевината на опита има един ред и свързаност, които биха ни изненадали, ако проявявахме достатъчно внимание, достатъчно обич или достатъчно търпение" - Лорънс Даръл, североамерикански писател, в съчинението му "Джъстин".


26.02.2002. От началото на тая година Re. излъчва сигнали, че желае да се срещаме и да разговаряме. Защо отбягвам ли?! Защото откривам нарастващото й пренебрежение към мене (парадокс!). И разбира се, правя всичко по силите си да й помогна в тая насока.

Не ме ласкае идеята й да ме вмести някак между другото в живота си, изпълнен с присъствието на новия й любим. Аз лично нямам необходимост от нейните разкази, споделени чувства, идеи, планове и съмнения.

Жените, с които ми се е налагало да се разделям, независимо че са ме отритвали по своя воля - все един и същи подход ми демонстрират: появяват се на хоризонта след време, все едно нищо не се е случило и старата връзка си съществува непокътната. Тия намерения са затихващи вълнения: все по-ефирни вълнички върху езерото, дето преди е бликал гейзер от чувства, напрежения, изпепеляващи страсти... С време старата любов престава да им пречи да се посветят изцяло на новата си любовна връзка... и тогава най-сетне ме оставят на мира. Горките лисанки!

Приемам изневярата за най-лошия тип посредственост. Просто жените, които ми се намесиха по свое желание в живота, до една сами се сриваха в материалния си егоизъм и ограниченост. Жал ми е за тях, но не мога да се правя на бавачка, на впрегатно животно или на машинка за удовлетворяване на женски капризи и желание за плътски удоволствия. В ролята на жиголо някак не се виждам.

Вероятно Принцесата, която е била отредена за мене, някое говедо сега я прегръща... и аз никога няма да я срещна в тоя живот, уви.

- - - -

Когато дълго време притежаваш диамант, преставаш от един момент да го цениш, просто не го и забелязваш. Къде е причината? Във всеки случай диамантът не е виновен, нали!

Нямам самочувствие на незаменима ценност, но когато съм поемал ангажимент по неписани договори, не съм предателствал. Инак знам, наоколо гъмжи от бъдещи предатели с меки влажни очи, които предатели са готови да ти съчувстват, след като са те предали. Някой да разчита на тебе, да ти има доверие.. смятам за отговорност, но и за начин да се докажеш кой си и склонен ли си да се продадеш.

Мижитурковци, духовни джуджета на висока длъжност и обградени от възторжени почитатели - това все по-често ми се случва да виждам напоследък.

Лечителят вътре в нас е най-мъдрото, най-сложното, най-интегрираното (приобщеното) същество във Вселената.

Емил* завчера се оплакваше от съботния си крос и аз му казах по тоя повод, че физическите упражнения трябва да са с мярка, колкото да доставят радост за тялото и духа. Добавих, че се уча от котката; котката все уж мързеливо се изтяга, а как успява да съхрани взривната си пъргавина!...

Ако духът ти е ведър, енергичен, оптимистичен, цигарите, мисля, не биха вредили; явяват ми се необходима доза стрес за преодоляване - нещо като репетиция за аварийни ситуации в бъдеще. Животните, например, са много по-наясно с това, което им помага при болести и травми. Любовта лекува; не познавам по-добро съчетание за лек от Любовта и Приятелството. Който обича красиво, не боледува; той е зареден с положителна енергия от ангелите в небесата над нас. Понякога нощем в просъница, с полуоткрехнато съзнание, затворил очи... ги виждам тия великолепни в нежността си същества, усещам пърхането на поне четириметровите им в разперено състояние белоснежни криле.

Почти възвърнах усещането, че съм щастлив; в дреболиите съм по-щастлив отпреди 18 октомври 2001-ва... може би понеже откривам неподозиран дотогава разкош в изследването върху трансформацията от плътска към духовна привързаност спрямо Re.


27.02.2002. Източна мъдрост**: "Ако видиш Буда на пътя, убий го!" Авторитетът оковава творческия гений у човека, затваря го в схеми; антипод на авторитета могат да са, мисля си, съчувствието, приятелската ирония, радостта, любовта към живота в развитие, а не към закостенели, към застинали монолитно представи и форми.

"Истинското страдание е безпощадно" - не знам от кой духовен учител в древността е казано, но съм се уверил, че е вярно. Ценя стипчиво-горчивия вкус на истинското приятелство, а не поглаждането по крилцата с милозливото "Ай, колко сме си добрички!" Болезненият тласък в муцуната е по-здравословна реакция от успокояващото примирение с болката, отколкото отклоняващата встрани лъжа.

"Трябва да живееш вътре в себе си и да зависиш от себе си, постоянно със запретнати ръкави и в готовност да започнеш" - мисъл на Хенри Торо, трансценденталист от първата половина на ХІХ век, янки, от САЩ, роден около 1836-та, малко преди да се роди Васил Левски (1837).

Паисий е роден в 1722 година, Джордж Вашингтон, първият президент на САЩ - роден в 1732 година. Двама бащи на две съвременни национални общности с коренно различен характер, макар формирани по едно и също историческо време.***

Съзнанието е моето битие, моята авантюра. Нищо от реалността няма значение, докато не го вплета в моите представи, докато не го усетя и съживя със сърцето си. Не е достатъчно да знам, нужно ми е познание, трансформирало се в чувство, както става това в музиката, в песента.

Ние променяме света според собственото си отношение към него. Егоизмът капсулира живота, превръща ни в затворници на самите себе си; Любовта е, която ни приобщава към растенията и животните, към морета и планини, към останалите човешки същества на тая залутана из Космоса планетка.

Политическото разделение на партии донесе купища разочарования вместо очакваната еуфорично радост. Защо, Боже мой, толкова се объркахме с тия партии-мартии?!

Вместо да ни бранят от Злото, партиите-мартиите ни вкараха в спирала на озлоблението и ненавистта между хора и държави, между етноси и религии. Това не е перспективният подход, защото не служи на обикновения, честния и отрудения гражданин, а изключително служи на групи самозванци и грандомани, устойващи се за наша сметка, ползващи се с нашето доверие.

Тия грандомани са духовно осакатени от амбиция за власт, за успех, за слава на всякаква цена. Истинският лидер на едно общество е гражданинът, а не ония, които сме избирали да ни служат, но всеки ден, всеки миг нарушават договора си с нас.

Ние сме огромна сила, която търси, но все още не е открила своето величие и красота в духа.

Учениците трябва да открият учителя си, а не обратно. "Застани над нещата, продължи пътя си и бъди свободен" - още един съвет на цитирания вече Ринзай. Човек следва качества, а не хора.

Често бъркаме стила с някоя личност, у която съзираме тоя стил; но личността може да се промени, да смени ритъма и посоката... Затова човек следва да търси качества, а не хора.

Вече отбелязах, когато обсъждах Левски в контекста на Иисус, че Левски продължава Иисус, доразвива учението, философията на Христос, а и че самият Иисус би бил доволен (ако съществува), защото задава не границите, не лимита, а посоката на разкрепостяваща човечеството плодоносна идея за сътрудничество и добронамереност между човеците. Няма граница за разума, съчетаващ се равностойно с интуиция, т.е. с особена чувствителност към ядрото от информация в Космоса около нас.

Океан от светлина пред въображението... И колко ръждясала, скърцаща допотопно машинария изглежда от тая позиция световната политика в зората на днешния уж модерен ХХІ век!


tisss
__________________________________________________________
* Емил Калъчев... Дължа му извинение, че дотук в тия записки все бъркам датата на раждането му... Та отворих втория том на българската литературна енциклопедия и веднъж завинаги да уточня: въпросната дата е 12 август 1932 година.

** Изречена от Ринзай, който пояснил: "Не се впримчвайте в никое учение!"

*** Съвременното обществено съзнание, не средновековното! - започва да се формира у нас, следвайки сякаш драматичния Предговор на Хилендарския монах към сборника компилации относно колко велики в далечното минало били българите. Бел.м., tisss.


--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
zombie
undead
***

Регистриран: 22.11.2005
Мнения: 2767
Re: За испанските галеони
    #1650544 - 26.02.2007 19:57 [Re: tisss]

Цитат:

Карамба! Абсолютно прав сте, good zombie. Накарахте ме да се почувствам гаден брадясал еднокрак тип с две патерици и чувал сухоежбина на гръб край пристанищната кръчма "Пияната русалка". Понеже имам изблици на романтизъм чат-пат, а и понеже все пак съм оптимист по природа, рррррешително си избирам да съм едно от хлапетата, които си играят на чилик и мачка, но не край пристанището на Барцелона, а да речем - по някоя от прашните улички на Харманли.




Да, трябва да внимаваме с Тъмната Страна.
Let the Force be with you.


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: За испанските галеони
    #1650687 - 26.02.2007 22:11 [Re: zombie]

Да, трябва да внимаваме с Тъмната Страна.*


("Цинк") СЪРЦЕТО Е САМОТЕН ЛОВЕЦ



10.03.2002.
Внезапно бях обхванат от привличането на жена, която никога до тоя момент не съм срещал на живо, виждал съм я само на телевизионния екран да чете вечерните новини, а вчера сутрин я видях в едно студио сред други известни от по-преди телевизионни говорители... (Пиша това не от 17 часа на 10 март, както съм отбелязал първоначално в бележника си, а на следващата сутрин, понеже доста се колебаех, надсмивах се над себе си; реших, че не е сериозно да изпадам чак в такова умопомрачително настроение на нежност.)


11.03.2002. Пишейки горните редове, сега вече си мисля, че има връзки между мъж и жена, за които логическият подход е направо неподходящ и неспособен нещо да изясни. Ароматът на любов е като едва доловимото ухание на розов цвят в стаята. Ала колко плътна и разтърсваща е тръпката, може би точно защото няма никаква - абсолютно никаква, възможност тая "любов" да се материализира.

Екранният образ ме изкуши вчера в непознати пространства, идеше от дълбините на подсъзнанието, от друг живот, когато съм бил в предишни времена някой друг; идеше при мен като спомен...

В някакъв вестник преди месец или два бях мернал цветни фотографии на цяла страница - същата жена край новичък велосипед. Отгърнах проспект на магазините "Метро" там, където е заснет подобен велосипед, и си помечтах да имам такава вещ. Усетих се щастлив заради спомените, когато яздех велосипед "пони", заради спомена за ветреца, който свисти тихичко в ушите, разпилява косата ми, докато препускам край зелени поляни или из алеите край Марица, или където и да било в тишина и радост, огрян от слънце.

Ето че - докато записвам, образът й полека-лека избледня, стопи се от само себе си, но вече знам: тя е моя, заселила се е в подсъзнанието ми, очарователно неспокойна, представяща се обаче в строг образ и всъщност изкушаваща ме.

Не е ли то ангелският вариант на привличането? Тя не знае какво излъчва, но лъчистата й енергия ме кара да фосфоресцирам от стотици километри разстояние.

Съсредоточавайки се върху физическата й повърхност, откривам уют у себе си, там, където част от мене се прегръща и целува с част от нея. Целомъдрената Лаура вероятно така е предизвикала стотиците стихове у влюбения в образа й Франческо Петрарка.


13.03.2002. Колкото са ти по-плитки корените, по-лесно мразиш. Дъбът не мрази; мрази копривата. Злобата е безпомощност на духа, липса на духовност, бездарие, нещо срамно, което - като кървящите язви у прокажените - те изолира от света.


25.03.2002. От няколко дни, седем или осем вече, лениво чета, препрочитам разкази на Хайнрих Бьол; някак печално навлязоха у мен позабравени мелодии от студентските ми години. Конкретно, припомням си моя разказ "Мелодиите на Дино", писан, когато съм бил двайсет - двайсет и еднагодишен. Та тая сутрин, кой знае защо, измъквам цветен географски атлас и проследявам по картата на Германия откъде е минал героят от разказа, дал наслов и на сборника в българския превод - "Джуджето и куклата"...

За суетността, за случайните дреболии, които така някак, уж минават между другото, а оказват толкова силно влияние над нас, се говори в тоя разказ за дъждовен ден, когато на пръв поглед като че нищо особено не се случва... Толкова безсмислен понякога изглежда животът, именно когато е най-изпълнен с послания!

Такава плътна меланхолия ни обгръща, особено когато дните са като днешния - начумерени, ветровити, хладни, сънливи!

Снощи се будих на три пъти; първия път като се събудих, прониза ме като ток откритието, че тая любов с Re. аз сам я удуших. "Не си виновна ти, коте! - помислих си. - Аз съм удушвачът. Аз не мога да простя пренебрежението. Ти стори всичко възможно нещата помежду ни да си останат непроменени, но в своето безразсъдство горях ден подир ден всички мостове между моето и твоето сърце.

Сърцето обича, когото си иска.
О, как с никого не се съобразява!
Ти му казваш: "Не бива, грешно е, невъзможно е" -
а то своето си знае...
И всички му казват: "Не бива! Не бива!"
Поставят му примки, забрани поставят,
и колкото повече "не бива, не бива",
толкова по-силно то се налага:
тропа с краче, дяволито те гледа
и прави със тебе каквото си иска.

Такова безпомощно, а толкоз капризно!
Ще го съсипят, но своето си знае.
Ден подир ден тъче своите мрежи
и идва мигът, когато се чудиш:
"Щастлив ли съм или съм нещастен!
Може би без сърце ще живея спокоен,
разумен и трезвен, безобиден и кротък?
Дали без сърце не е по-лесен животът?"



02.04.2002. Мелодиите... Всяка от жените в моя живот на самец звучи в определена, строго индивидуална тоналност и различен ритъм.

Ула, както обичах да я наричам, бе романтична история от моите двайсет и осем - трийсет години, свързана с латиноамериканска песничка, в която се настоява нежно: "О ке те пас!"**

Мария, която пожелах за съпруга след развода си и боготворях от четирийсетата до четирийсет и четвъртата си година, си тръгна от мен с оназ отрезвяваща свежест от шлагера на 1990-91-ва "Вятърът на промените" на "Скорпиънс".

Re. в съзнанието ми звучеше, и още звучи с много нежна мелодия от репертоара на пианиста Ричард Клайдерман из албума "Еspecially for you"***. Ако се не лъжа, това е мелодията "Memory"... Но не! То е предпоследната композиция от друг албум ("The very best"), която е пак известен шлагер - "Don't Cry For Me Argentina". Да!!! Точно тая е мелодията, която казва всичко, което не бих могъл да й кажа с думи.


tisss
___________________
* Реплика на good zombie.

** Не си отивай!

*** Специално за теб. Бел.м., tisss.


--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: За испанските галеони
    #1650998 - 27.02.2007 07:41 [Re: tisss]

("Цинк") ЗА ЛЮБОВТА, КАКТО И ЗА ХРИСТИЯНСТВОТО...


26.04.2002.
Подир месец католическият върховен патриарх Йоан-Павел ІІ ще посети моя роден град като официален гост. Направих си справка и ето що...

Източното православие датира от 33 г. от н.е., кажи-речи, от Христовото разпятие. В 51 г. е т.нар. Апостолски събор, в 325-326 - Никейският, и т.н. Значи, ако приема първия събор на християните от Сирия за начало (51 г.), днес нашата ортодоксална черква е в 1951-та си година.

Римокатолическата черква начева от 867 г., т.е. две години подир официалното покръстване на българите (в 865 г.) от княз Борис І. Което ще рече: католицизмът днес е в своята 1135 година.

Протестантската черква датира от 1800 г., т.е. днес е в 202-та си година.

Лютеранството е от 1524-та, т.е. днес е в 478-та си година.

Баптизмът - от 1600 г., т.е. днес е в 402-та.

Дали са прави нашите висши клирици да се отнасят с известно снизхождение, без големеене - доколкото усещам - към поляка Карел Войтила в длъжността му на папа римски. Папата и стоящите зад него дипломати и стратези на Ватикана би трябвало да бъдат приемани от нас, българите, с уважение заради усилията им да се постигне някакъв вид обединение между основните и най-разпространени версии на християнството - ортодокси, католици, протестанти, лютерани, баптисти... Без да се забравя естествено, че именно източното православие следва най-плътно посланията и завета на евангелистите, на апостолите и на самия Иисус.

България не е случайно място, а един от стълбовете, върху които се гради продължението на създадената от ап. Павел религиозна йерархия. Християнската философия може да бъде тълкувана най-различно, но истинските й основи са именно в точното съобразяване с първоначалните (свещени?!) текстове, като израз на човеколюбие, прогласено на Европейския материк.

Доколкото ми е известно, единствено източноправославната черква не се е оплискала с кръв, не се е възгордявала маниакално и фанатично от показно величие; в скромността, в смиреното всекидневно бдение над нравствеността е нейното великолепие.

С 816 години в повече е нашият източноправославен исторически опит от историческия опит на католицизма. Такива са фактите. В сферата на морала модернизациите звучат най-меко казано, странно. Един мощен компютър, например, е превъзходно средство, но пръчицата, с която Сократ е чертаел върху пясъка пред своите ученици, е много по-близо до човешката ми природа. Средствата не бива да закриват от очите ни образа, духа, излъчването на Учителя. Човекът е всъщност най-добрият храм за човеколюбието.


04.05.2002. Който е честен, няма да рече "честен съм"; "честен съм" изричат с огромно удоволствие именно измамниците, фалшивите светци, фарисеите, подлеците.

Ясното е просто; сложна е неяснотата - тя активира подсъзнателното океанско дъно от бесове, фантазии на страстта, парещи страстни изкушения.


19.05.2002. На 19 май 1990 година се завъртя на печатарската машина в пловдивския полиграфически комбинат брой първи на вестник "Демократическо знаме" - "моя вестник", орган на автентичната, първата Демократическа партия у нас след декември 1989-та. Двайсет и петхилядният тираж на първите десетина броя на вестника се топяха за два-три дни почти само в Пловдив и няколкото по-големи градове: Варна, Русе, Стара Загора, Бургас, София...

- - - -

"Една материална култура не служи за нищо, щом не е условие за реализирането на духовни цели" - думи на Христо Христофоров от драмата "В полите на Витоша" от 33-годишния в 1911-та Пейо К. Яворов. На следната 1912-та авторът се венчава за разведената Лора Каравелова и веднага (а защо веднага?!) заминал като войвода на чета в току-що избухналата Балканска война.

"Ако има вече нещо направено у нас, то не е резултат на съзнание, а на подражание. И затова е почнато с онова, което трябваше да бъде последно, за да не е само едно парадно украшение" - пак думи на същия герой - резоньор на автора, 33-годишния чирпанлия, присадил се в снобска и самодоволна София на добре обзаведените богаташки фамилии.

В любовта на Яворовия Христофоров има обсебваща страст, което противоречи на представите ми за Любовта... Любовта, даваща, отваряща хоризонти, сестра на Свободата. Ето какви глупости ниже 33-годишният автор, уж изречени от литературния му двойник:

Христофоров (я гледа продължително): "Чувствам желание да те отнеса накрай света и да бдя над тебе... Ревнувайки те от слънцето, което те грее... Пазейки те от вятъра, който те докосва".

По-нататък в същия диалог "влюбеният" ще рече: "...аз се чувствам слаб. Силата, моята мъжка сила, гордостта ми, самонадеяността ми, волята ми, самата моя безгранична любов към тебе - ето моята слабост в тая минута".

Ако то не са предвземки, какво са тогава!

Разплезените фразички от диалога на влюбените Мила и Христофоров... Идея за разказ, където отвратително дебела и глупава възрастна "госпожа с претенции" чурулика като пиленце любовните излияния на Яворовата Мила или нещо близко до тоя лигав начин на изразяване. Пък "любимият" отсреща (в моя си разказ...) ще да трепери от... погнуса, от ужас дебеланата да не го нападне. Ей, с какъв разкош от хумор, от веселие при такава постановка на "любовта" би прозвучал монолог, който следва...

Мила: "Кажи ми още веднъж туй. Целуни ме и го повтори. Като сме на открито, ти мислиш, че някой ни гледа, та не ме целуваш днес... Така... Благодаря... (Засмива се.) Аз благодарих за целувката? Но как се уплаших. (Почти мрачно.) Сега аз се боя. (Хваща дрехата му.) Не, Христо, аз няма да те оставя вече!"

- - - -

Чета бележки на акад. Михаил Арнаудов, илюстрирани обилно с реплики на Пейо Яворов относно литературното творчество и прочие; внезапно ми изгряват аналогии, сходства в сюжет, тема, настроение, внушение. Ами Яворовото "Две хубави очи" дори по начина на написване съответства в някаква степен на моето си "Дъжд в следобеда", което нахвърлих на един дъх, дето се вика, върху бюрото си в редакцията на "Комсомолска искра"...

Бях слязъл да си взема кафе и на връщане, точно пред входа на хлебарницата на първия етаж, се разминах с млада красива жена, почти момиче. Очите й ме пронизаха като електически ток. Имаше лунички около очите... Друго не запомних. Качих се, седнах в ъгъла зад бюрото си вдясно от вратата и стихотворението просто само се подреди.

Бях сам в стаята. Навън вече притъмняваше. Заплиска дъжд. Отсреща, край шадравана пред сградата на общината, прекоси жена с червено чадърче... И тя също "влезе" в стихотворението, което всъщност бе печална равносметка от приключилата току-що по онова време тайна афера с Ала (може би първата ми любов в живота). Това - през късната есен на 1977-ма, когато бях трийсетгодишен.

Започнах да търся напосоки и - "Дворът на детската градина" от сборника "Кардиф" открих като продължение, доразработка върху тема и внушение от Яворовото "В часа на синята мъгла", което пък е доразвивал и Вапцаров в "Не бойте се, деца", а по-късно - и Пеньо Пенев... в няколко доста плакатно издялани грапави като талпа стихотворения.

"Песен на песента ми" у Яворов напомня Пеньо Пеневата поема "Дни на проверка". Като не се вглежда човек в "идейния му патос", при Пеньо Пенев градусът е още по-висок, а интелигентщините и декадентските финтифлюшки съвсем отсъстват; въобще "Дни на проверка" е много-много българска по дух, по трезво самовглеждане, по рязкост и тъга.


11.06.2002. Когато посегнеш към изясняване на някой важен за много хора проблем, случва се да подразниш някого, случва се и да те унижат с думи, дори с пренебрежителен тон в гласа. Трябва ли това да те спира, да си кажеш: "Е, опитах да сторя нещо добро, не ме разбраха. Това ще ми е за урок, че в тоя наш свят човеците се делим на едни, които вземат решения, и други - които сме простосмъртни изпълнители... Значи, не ми е работа. Я си кротувай, драги! Карай си кротко каручката, значи".

Тъй сме възпитавани от малки: че сме поколение от послушни, кротки, незначителни българи... Но така ли е всъщност?!


tisss

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
Светозар*
звездоброец-езотерик
***

Регистриран: 29.01.2003
Мнения: 9656
От: София
Re: За испанските галеони
    #1651018 - 27.02.2007 08:30 [Re: tisss]

Според мен, ако се погледне по-мащабно, католицизмът, протестантизмът и православието са също такива секти в рамките на юдео-християнството, каквито са на по-ниско ниво баптизмът, методизмът, презвитерианството и пр. Същото относно сунизма и шиизма в рамките на исляма. И да се спори кой е по-, по-, най-, е безсмислено - дори само заради факта, че всяка от тези секти - повече или по-малко - претендира за монопол върху истината. (Както впрочем правят и почти всички вероизповедания.) А тези претенции за мен са показател за съмнителност.

--------------------
Езотеричен, поетичен,
хумористичен, прозаичен -
такъв е моят семпъл сайт,
където срещам ви със "Hi!".
vilea22.free.bg


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: За испанските галеони
    #1652053 - 27.02.2007 19:40 [Re: Светозар*]

ДВЕ ПОЯСНЕНИЯ*


1. - Придържам се към факти, Светозаре. Нищо повече. Пък и целта не ми е да отварям спор кой е по-по-най... Надявам се, с Вас се разбираме, че най-малко имам претенции да обсъждам чисто клирическия спор за икуменизма**, например, и прочие.

Желая здраве! И наистина с тия реплики ми давате глътка въздух. За което съм Ви задължен.


От Светозар:

- Да, разбира се, tisss - излагате само факти, но останах с впечатление, че желаете да изтъкнете хронологичното първенство и моралното превъзходство на източното православие над другите два клона. Пък и като помня Вашите заявени православни предразсъдъци (или бяха пристрастия?) във връзка с У. Еко... Впрочем и аз не го харесвам като писател.

Също Ви желая здраве!


2. - Религията ме вълнува, доколкото служи да се разбере някакъв пласт от човешката ни природа. А че ортодоксията пренася Иисусовите послания, каквито са били в първоначалния си вид и не посяга да ги "опреснява", "осъвременява" и прочие "тълкувания за удобство на непросветеното множество", е факт.

Между другото, според моя си версия, Калугеровският ми род започва от двама братя, избягали от някогашното Търново. Предполагам, имали са кръвна връзка с монаси, ако не са били и самите те някогашни монаси от манастир край старата българска столица. Хич не е случайно, че селището е плащало данък не към Османската държава, а към християнския мъжки манастир "Св. Никола", пък и името... Калугерово... на мен лично доста ми говори.

Тъй че имам за какво да съм силно пристрастен към източното православие, ама не съм!!!

Още веднъж - бъдете здрав!



("Цинк") ИЗДИРВАМ СЪМИШЛЕНИЦИ, НЕ ВРАГОВЕ!


Продължение от 11.06.


В училището, където общо сме към хиляда и двеста души учители, ученици, помощен персонал, администрация, имаме един голям общ проблем: как училището ни да продължи да бъде храм на науката и цивилизованото поведение. Наистина ли ще се делим на хора, които са вътре в проблема, и на хора, които това не им е тема за размишление и за работа?

Всяка учебна година губим не само значителна част от най-добрите си ученици, губим понякога цели паралелки. Дали нашите възпитаници, особено в VІІ и VІІІ клас, бива да ги държим настрана от нашето общо безпокойство? Децата ни, каквито и да са оценките ни за тях, не са наивни, не са глупави. Животът и тях ги учи на разни неща. И те ни преценяват, и те не са безразлични към училището.

Мисля, можем спокойно да им се доверим, да ги държим в течение на нашите професионални тревоги.

От анкетата, която проведох в две паралелки седмокласници (VІІ-д и VІІ-е) тая седмица в час за упражнение по умението да се обмисля и отстоява собствено мнение, съм оптимистично настроен. Не срещнах ни едно злобно или нехайно подмятане за училището и учителите. Дори, смятам, децата в някои отношения ни превъзхождат нас, възрастните, в мечтите си, в оптимизма си за България изобщо.

Каза ми колега, че не било редно да питам учениците по тия въпроси, имало си точно определен човек, който можел да формулира питанията ни към нашите ученици, особено пък такива въпроси били едва ли не опасни...

Изводите в сферата на педагогиката не започват от нас, опитът на двехилядигодишната ни християнска цивилизация с кървави букви е извел и подчертал: доверявайте се на възрастния и на детето, ако имате тревоги и притеснения, които засягат общия ни живот, общите ни духовни ценности; не се капсулирайте, не се ограничавайте в затворена група посветени. И ако сте добронамерен човек, хората ще ви разберат, а може и да ви последват.

Училището е точно мястото, където от невръстния палавник израства гражданин на Републиката. Ако в юношеските му години човекът го изолираме от сериозните въпроси, питам се, кога тоя човек ще се почувства отговорен за всичко случващо се наоколо.

Оцеляването на училището като институция и Храм на Доброто не смятам, че е работа само на специални хора. От анкетата научих нещо много хубаво: децата са привързани към своите учители. Толкова ли е трудно и ние, учителите, да ги посветим в големия ни общ за цялото образование проблем?


12.06.2002. От седмица насам романът на някой си Томас Пинчън "Обявяването на серия № 49" лежи на нощното ми шкафче. Преди дни прочетох първата глава от общо шестте и "не ме хвана": стори ми се претрупано, досадно, сложно четиво. Днес най-сетне набрах решителност да продължа четенето; и втората глава на романа ме накара да почна четене отначало... Сега вече усетих в какъв "ключ" (стил) е писал авторът. Видя ми се нещо разкошно, нещо "супер".

Когато фалшивото стане съвсем нагло и непоносимо, появяват се единични личности, които първо го пародират, а сетне се чуват призиви за бунт и революция. Младото поколение започва да мечтае за коренна промяна, а възрастните - понеже ги плаши промяната, обикновено призовават за благоразумие, докато нещата не придобият очертание на остър сблъсък на интереси, докато стане ясно, че по досегашния начин повече не може да се живее с достойнство.

Променяйки из основи обществената нагласа, обикновено отричайки "старото", забравят правилата за човеколюбие: с мръсната вода изхвърлят от коритото и детето, както казва нашенската поговорка. Така се случва у нас подир Освобождението, така се случва подир края на Втората световна война (след 9.ІХ.1944 г.), така се случи след 10.ХІ.1989-та. Първо надделяват идиотите, безскрупулните; минава десетилетие или две и един слънчев ден проумяваме, че сме си пак същите: просто извъртял се е поредният цикъл от неосъществими проекти и разочарования като последица от това.

Хубавото е, че който може, разбира: успехът нас ни главозамайва и ни прави "щастливи" егоисти; разочарованията, страданието, въобще, ни правят по-добри, по-човечни... Поколенията се менят, а историята е низ от повторения! Човекът пред компютъра не е по-съвършен от библейския Адам, крачещ подир ралото. А може би е и по-далеч от Истината, понеже от всички посоки е манипулиран със съвършени средства за промиване на съзнанието, каквито древността вероятно не е познавала.

В луксозното си жилище дори не проумява природата, смяната на сезоните, движението на небесните тела, Космоса като хармонично цяло, лукса да усещаш със собствената си кожа колко грапава и все пак любяща е Земята под нозете ти.


20.06.2002. Приключих с "Обявяването на серия № 49" от североамериканеца Томас Пинчън. Объркана работа. Побъркана проза с високо заявени претенции за артистичност, стил, многопластови послания. Не ми хареса! Тоя е луд, макар и доста интелигентен.

Накратко - пренасяме информация, която в повечето случаи не осъзнаваме или нямаме сили да осъзнаем докрай... Е, и?! В Библията същото е изречено по-величествено и по-простичко. Защо са изобщо интелигентските трикове не го разбирам г-н Пинчън.


22.06.2002. От доста време смятам себе си за манипулатор, за човек, който накланя хората наоколо не за своя полза, а за да бъдат по-истински. В основата на цялата работа, разбира се, е моето тщеславие, самочувствието ми, че мога да се справя със заплетени ситуации. Това измамно чувство ми е необходимо като гориво за двигателя.

Много е красиво да река, че Славата не ме изкушава; напротив - силно изкушен съм; но колкото по-силно изкушен, толкова по-ниско в сенчестите места се спускам. Гръмогласна похвала бих приел като удар в кръста, като варакосана рамка, в която ме оковават. В тъмнината и сумрака ми е уютно, неизвестността ми е удобна дреха; сливам се с пейзажа и тъй ми е най-добре. Защото гласът ми трябва да звучи не като глас от върха на планината, а като глас от множеството унижени и оскърбени.

Самурайският меч не се занимава с дреболии, не служи за разгонване на мухи. Тия, дето размахват оръжията си с вдъхновение, не ме възторгват. Преекспонирана страст приемам за слабост на характера. Животът по силно осветените от слънчевата светлина места не е най-жизнен; там е пустиня и ветровете разместват пясъчните планини с лекотата на дете в причудливи, но уморени и безплодни форми. Тия пясъци, тия пясъчни наноси от думи са погребали не само оазиси, но и цели цивилизации са консервирали в смъртта.

Не обичам да ме наблюдават, аз съм наблюдателят. Не обичам да ме тълкуват; аз съм тоя, който тълкува... и се старая това да не е във вреда на когото и да било.

По-лесно е да атакуваш, по-елементарно е; истинското постижение е да разбереш как действа системата... не просто да я разрушиш. Не ми се застава срещу зъби, нокти и рога; душата на "врага" е нежна, бледорозова на цвят и със зърнеста структура - тя е моята цел. Издирвам съмишленици, не врагове.

Злото е като лош дъх от устата, вони. Уханията идат на талази към нас откъм най-безобидната наглед част от Вселената. Толкова крехък и уязвим в очарованието си е току-що развилият се цвят!

- - - -

Доброжелателен? Да, дори да те дерат, да те разпват на кръст, на огън да те пекат... Ала тия три възможности са само предположения; най-вероятно е да те вземат за слабохарактерен, за Душко Добродушков. Което не е чак толкова зле, понеже ще означава, че не разбират каква сила стои маскирана насрещу им.


19.07.2002. По-често успешният, блестящият външно живот е белег за дълбока духовна запуснатост и поквара. В моята България днес идиотите и вагабонтите (пладнешките разбойници) живеят сито и доволно, но те са не повече от стотина хиляди, включително адвокатите им, журналистите им, гувернантките им, телохранителите им, шоумените им, куртизанките им. От друга страна, тия дни видях цитирани хладни статистически сведения, че всяка година около три хиляди българи слагат край на живота си поради нежеланието да живеят в унижение по разни причини, и това са преди всичко възрастни хора.


tisss
_________________________________________
* До Светозар, пратени и получени като ЛБ.

** Движение за обединение на разделените от хилядолетие насам християнски общности по света в единно цяло. Бел.м., tisss.


--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
Believer
рекордьор
***

Регистриран: 05.10.2005
Мнения: 3431
От: UK
Re: Ортодоксията против останалите религии?
    #1652073 - 27.02.2007 19:58 [Re: tisss]

Цитат:

А че ортодоксията пренася Иисусовите послания, каквито са били в първоначалния си вид и не посяга да ги "опреснява", "осъвременява" и прочие "тълкувания за удобство на непросветеното множество", е факт.



Кои са религиите ,които опресняват и осъвременяват
Иисусовите писания ?
На какво основание това е факт?
Ортодоксална е источно -православната църква.
Ортодоксална ,също така,е и юдейската църква.
Коя точно църква вие имате предвид?

--------------------
Истината е за всички!

Редактирано от Believer (27.02.2007 20:54)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
Страници: 1 | 2 | 3 | 4 | 5 | 6 | 7 | 8 | 9 | 10 | 11 | 12 | 13 | 14 | 15 | 16 | 17 | 18 | 19 | 20 | 21 | >> (покажи всички)



Допълнителна информация
0 регистрирани и 6 анонимни потребители в момента разглеждат този форум.

Модератор:  nousha 

Изпечатай темата

Възможности в този форум:
Не можете да добавяте нови теми
Не можете да отговаряте на мненията
HTML - забранен
Псевдо-HTML - разрешен

Рейтинг: ****
Брой показвания: 48595

Мнението ти за темата:

Прехвърли се в



ALL.BG не носи отговорност за съдържанието на мненията, публикувани във форумите.

НАЧАЛОРЕКЛАМАВРЪЗКА С НАСКОНТАКТИЗА НАС

©1999-2015 ALL.BG Всички права запазени!

Generated in 0.065 seconds in which 0.044 seconds were spent on a total of 12 queries. Zlib compression enabled.