Словото

Слово.бг · Словеса · Галерия · Книжарница

all.BG Форуми



Форуми » Култура и Изкуство » Език и литература

Страници: << 2 | 3 | 4 | 5 | 6 | 7 | 8 | 9 | 10 | 11 | 12 | 13 | 14 | 15 | 16 | 17 | 18 | 19 | 20 | 21 | 22 | >> (покажи всички)
Светозар*
звездоброец-езотерик
***

Регистриран: 29.01.2003
Мнения: 9655
От: София
Re: Ортодоксията против останалите религии?
    #1652134 - 27.02.2007 20:47 [Re: Believer]

Цитат:

Ортодоксална е источно -православната църква.
Ортодоксална ,също така,е и юдейската църква.
Коя точно църква вие имате предвид?



Тис изглежда упогребява в случая "ортодоксална" в тесния смисъл на думата.

--------------------
Езотеричен, поетичен,
хумористичен, прозаичен -
такъв е моят семпъл сайт,
където срещам ви със "Hi!".
vilea22.free.bg


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: За испанските галеони
    #1653752 - 28.02.2007 21:32 [Re: tisss]

("Цинк") ГОЛЕМИЯТ ХАЙТОВ И... НИЕ, БЪЛГАРИТЕ



27.07.2002. Заговорихме завчера с Емил* за отиващите си от тоя свят напоследък значими за българската нация личности. Преди две седмици, на 82 години, болен от рак почина Николай Хайтов. В началото на тая седмица бе погребението на актрисата Катя Паскалева. Снощи съобщиха по новините, че издъхнал поетът Христо Фотев.

От три часа днес с малки прекъсвания целия следобяд (и досега) вали дъжд. Небето плаче. А аз не съм излизал от къщи. Креслива чалга веселеше циганите от блок 226, но дъждът явно им попречи да тероризират притаения, смълчан квартал, населен от десетина хиляди потиснати българи.

Не си спомням циганските кражби и мародерства да са се радвали на повече благосклонност от Българската държава. На българина му натискат лицето в калта; циганите стават все по-шумни, все по-празнични, все по-високо заявяват претенциите си (и сигурно с основание!), ала малцина са между тях онез, дето смятат, че имат и известни задължения към общността, на чийто гръб живеят, докато Българската държава, както и администрацията на Обединена Европа ги покровителства за наша сметка.

Тая вътрешна политика постепенно нагнетява напрежение между българи и цигани. Лъстивите демагогски приказки за общност на нацията отдавна стават все по-безпочвени. Ако някой планира да намразим циганина, очевидно успешно си върши работата.


30.07.2002. Та заговорихме завчера с Емил за отиващите си от тоя свят значими за българската ни нация личности. С кончината на един политик или мафиот драматично се разтърсва тъничка прослойка от общественото пространство, докато физическата смърт на един артист, на човек на изкуството - да го кажем, бележи началото на равносметки в сферата на масовото съзнание.

Живият актьор, писател, поет, литературен критик, музикант, художник в известен смисъл ни пречи да възприемем обективно творчеството му. Налепи от делничната врява, непремерени речи, самолюбиви изригвания или - обратният случай: пози на скромност, пози - казвам... а не естественото смирение на простосмъртния. Все по някакъв начин това пречи на отношението ни.

Ето го жалкия факт! - големите личности придобиват ореол едва след като буците пръст изтрополят върху сандъка с мъртвото материално тяло, едва след като приятели и роднини изплакнат очи от сълзите и траурните речи отшумят.

Животът продължава, и значи, истинският (не набеденият) творец заживява в духа на нацията най-великолепен едва подир разпването му на кръста. Така е при нас, в България и на Балканите. А може би навсякъде е тъй.

- Бих поставил, да речем, името на Катя Паскалева до името на Георги Божилов върху мраморната плоча - казвам. Пием си кафето, вали дъжд, по булеварда със свистене прелитат леки коли; неделя е, тъкмо време за равносметки. - А Хайтов - продължавам, - бих отредил за Хайтов някое високо, усамотено място. Които отиват, да им се налага да се задъхат от изкачването, да им се разтупти сърцето.

- Как никой не изрече, че е велик, докато беше жив! - възкликва Емил, докато си пали цигарата.
- Е, велик - дразня се, - това велик отблъсква. Другояче го усещам; много близък как да нарека велик?!


Николай Хайтов е от оня тип големи автори на България, които са възможно най-неподходящи за адвокати на собственото си творчество. Колко остри сблъсъци, колко настървеност да смачкаш нищожеството, Боже мой! Такъв вулканичен темперамент, и винаги убеден до крайност в определенията си. А естеството на живота е гъвкаво, измамно, на приливи и отливи, както са писали древните мъдреци: има време за събиране на камъни, има време за разхвърляне на камъни...

Не виждам по-чувствителна, повече изпълнена с тревога и напрежение фигура сред писателите, доживели третото хилядолетие у нас. Чарът му е именно в неговата невъздържаност и предизвикателствата идат откъм оная страна на унижените и оскърбените, от чиято среда се втурна в идиличния следдеветосептемврийски, йерархически строго подреден пейзаж на родната култура. Можеш да не се съгласяваш с него, но не можеш да го пренебрегнеш, да го заобиколиш.

Затънали до уши в това тържество на травестити, палячовци, парцалени кукли, насилващи се да ораторстват от името на българина, джуджета на духа с пура в ръка, говорещи с изкусно задебелен глас, подпухнали от надменност и сарказъм с циничен, сексуален намек, хора без домашно възпитание... Затънали в хаоса от преобърнати наопъки нравствени стойности - все уж в името на "демокрацията" - сега разбирам, страшно ни е нужен Хайтов като духовно излъчване.


В деня подир поклонението сврели сме се десетина колеги в хранилището на училищната библиотека. Ваканция... Отваря се дума за онова, дето са излъчвали снощи по националната телевизия, и покрай другото госпожа на средна възраст се учудва, че не забелязала официалните ръководители на държавата, ала виж, господин... (Тук назова един от могъщите босове, някогашно борче, което днес може да купи презокеански лайнер за рождения ден на благоверната си.) . Та тоя г-н Голям Бос тихо и скромно се курдисал в редичката опечалени, положил букетче в ковчега на покойника, постоял минутка-две с наведена главица и все тъй мълчаливо излязъл от полезрението на телевизионните камери.

- Каква работа има един кокошкар да се мотае на онова осветено пространство точно в такъв момент? - извиках; сам себе си изненадах, и разбира се, веднага съжалих... Такава реакция от моя страна, моля ви се! Защо бе, викам си, бива ли бе, господин даскале!

- Защо бе? - рече колегата Митко Радев. - Възможно е наистина да уважава Хайтов. Що да не отиде на поклонението, що като е бандит! То си му е човешко право. Кой си ти, да му забраниш?!

Нямаше къде да отстъпвам; повтарям, съжалявах преди още Митко Радев да ме засече. Тъй де, наистина кой съм! Нима е забранено мафиотският бос да изпитва почит към писателя Хайтов, лично пристрастие, тъга? Чувам, сред бандитите имало и свестни момци, пък и най-гледаните трилъри нали все утвърждават образа на Симпатичното лошо момче... Та ето, по тоя повод наложи ми се да разправя, доколкото мога, сцена от класически трилър на САЩ с актьора Робърт де Ниро.

...Значи, двама братя се виждат в гостната у майка си. Дошли са поотделно и случайно се засичат тук. По-малкият: отвратителен, лигав като гол охлюв, наконтен, мазен, хитрец на дребно, провален като човек - вече си сърба кафенцето, когато се появява големият.

Големият (Робърт де Ниро) е могъща личност, дон, един от страховитите кръстници в престъпния свят. Майка му сервира и на него кафенцето, и значи, се оттегля, завира се пак при тенджерите и паниците да трака нещо, да готви в омърлявената си кухничка. Като фон, от съседното помещение едва чуто долита говор и музика от някаква местна провинциална радиостанция... Абсолютно равна, непретенциозна ситуация. Какво ли пък толкова може в такава ситуация да се случи?

И тъй... Големият внимателно взема чашката с кафето и започва да си разбърква захарта, като бавно, много бавно крачи няколко стъпки наляво, няколко стъпки надясно по дължината на масата, дето се е курдисал малкият, Кокошкарят.

Две-три минути навярно трае цялата сцена. Малкият разбойник е дошъл пак да изкрънка нещо от брат си. Още не се е обадил, но то се разбира - съзерцава го с такъв един предан, кучешки топъл поглед... гледа крачещия из стаята явно настръхнал брат. Звукът от лъжичката в порцелановата кафяна чашка, мълчанието... (Побиват ме тръпки, колкото пъти си спомня тоя епизод.) Тихо големият Робърт де Ниро произнася, сигурно ужасно неточно предаден от мен своя великолепен монолог. Повтарям, всичко е казано с тих равен тон, почти кротко сякаш, почти печално:

Братко! Ти си ми брат и аз не мога да променя това положение... Нищо, което и да си пожелал досега, не съм ти отказал. Защото си ми брат, защото сме синове от една майка... Имал си... и пак ще имаш и занапред всичко, което си пожелаеш. Пари? - Пари. Мацки? - Мацки. Екзотични острови и околосветски пътешествия? - Да, всичко, което пожелаеш: лимузини, яхти, крайморски замъци, адвокати, висока длъжност в директорски бордове, банки, заводи. Всичко, разбираш ли!

Едно обаче оттук-нататък да ти е ясно... Не искам да те виждам, когато идвам при майка ни. Ще се обаждам да й кажа кога ще идвам, за да те няма... Не искам да усещам миризмата от твоето тяло, дъха ти, приказките, шегичките, парфюма, оплакванията ти... Нищо твое, ясно ли е! Каквото ти е нужно, обаждай се на моите хора, и ще го имаш... Но предупреждавам те... за пръв и последен път те предупреждавам... Видя ли те още веднъж да се мотаеш около майка ни, когато идвам да говоря с нея, ще те убия.




ПОСЛЕСЛОВ

Есето излезе първо в малотиражния "Арт-клуб" през август на 2002-ра. На 7 октомври същата година вестникът на Мултигруп развя чаршаф от две страници захаросано интервю, поднесено от главния редактор на "Стандарт" г-н Юлий Москов. Визираният по-горе бе показан в обаятелни краски и с две чудесни фотографии под нафукания цитат - очевидно верую на "великия човек": Любимият ми хотел е този, който още не притежавам.

По-добрата от споменатите две фотографии после бе монтирана в траурната зала при собственото му опело на боса.


tisss
_____________________
* Емил Калъчев. Бел.м., tisss.


--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: За испанските галеони
    #1655416 - 01.03.2007 20:26 [Re: tisss]

("Цинк") ЖЕНСКИТЕ КАПРИЗИ У ХУБАВИЦАТА (1.)



03.08.2002.
На 1 август т.г. починала певицата Мария Нейкова; тя изпълняваше основната песен в Николай Хайтовия филм "Козият рог". Имам за нея неясен спомен, че е година по-възрастна от мене, че е родом от Смолянския край и е учила в пловдивския електротехникум "В. И. Ленин". Към техникума водеше улицата, дето - за последно под наем - деляхме с арменско семейство първия от двата етажа в масивната къща на "Люлебургаз" № 17.

"Жирайчо, егур-егур, ичка нез!" - с писклив гласец викаше всеки ден по няколко пъти свекървата баба Азник, която подгъзуваше на сина (забравил съм му името) и снахата Луиза: да им шета, готви и наглежда петгодишния вечно трополящ като козле внук. Луиза очевидно имаше високо мнение за себе си: ходеше като да бе глътнала бастун и ни оглеждаше мене и седем-осемгодишната ми сестра Ели мълчаливо, с едва затаено презрение. Докато мъжът й беше добряк, чиновник-чантаджия, кротушко от тия, които и на мравката път струват.

Бо-о-оже, оттам съм намразил тия женуря, дето се разхождат из къщи цял ден сънени, по пенюар и с коса, навита на книжни фишечета, за да станела къдрава.

Не знам защо Мария Нейкова я свързвам с онез години, когато от време на време ме обземаше огромна, всепоглъщаща неясна печал, някаква страхотна необходимост от любов, от желанието да посветя бъдещите си подвизи на някое прелестно нежно момиче, и тая страст по не знам какви подсъзнателни импулси като спомен отзвучава у мен с една руска песен, където рефренът бе "Третий должен уйти".

Разказваше се в тая песен за момче и момиче, които се обичат, но се появява трети; момичето изоставя любимия и тогава именно прозвучава замайващо-печалното "Третий должен уйти" - третият е излишен, казано в прав текст. Мисля, и Мария Нейкова имаше песен с подобно съдържание, но не съм толкова сигурен...

Е-ех, какви знойни вечери бяха!

Към къщата, дето живеехме, можеше да се влезе и откъм празното място на ул. "Пещерско шосе" № 34. Там някога имаше частна автомивка, а когато ние вече се нанесохме да живеем, от канала на автомивката бяха останали бетонни парчетии и камънак, и всичко това - обрасло със сочна трева, бурени, живовлек и в дъното на поляната - високи до гърдите ми, магарешки тръни.

В края на пролетта и началото на лятото, та до първите есенни дъждове през септември на поляната вечерно време често се появяваха непознати батковци с китари и кварталчето наоколо се огласяше от гръцки песни. Никой не ни обясняваше защо пеят точно на тая поляна големите момчета; шушукаше се, че е заради Лила - хубавицата съседка, щерка им на Митрето и Калиопа или Калиопито, както я наричахме - двама саможиви, затворени гърци-бедняци от кирпичената къщурка с гръб към поляната.

"Правят й серенада на Лила" - пулехме очи, искрящи от любопитство и неясна някаква тръпка, предусещане за чудото на Любовта. Докато момците дрънкаха на китарите, естествено винаги имаше и гръцкия тип тамбура, мисля, казва се бузуки... Та докато момците пееха онез гръцки песни, саможивите родители на Лила се затваряха в къщата и нос не подават, а Лила току излезе наперена, строга на верандата отзад под мижавата лампа да реше дългата си до кръста смолисточерна коса и да я подрежда на плитки.

Толкова имам да разказвам, толкова аромати и трепети неясни като копнеж под звездно небе! И хладината, която полъхваше от надвисналото сякаш над улица "Пещерско шосе" Джендем тепе, и песните на славеите нощем, които долитаха пак от тая потънала в мрака на езическите времена грамада.

- - - -

Романът "Ламски" изскача - ползвам метафора, изречена от В. Г. Белински* - изпод вехтичкия мундир на редника от австро-унгарската армия чеха Йозеф Швейк.

Ламски е духовен син на всеславянския рефлекс за хумор и пародия в трагични и отвратителни обществени исторически обстоятелства. И Ламски, както и Швейк, се ражда в епоха на междуцарствие, когато старата нравствена система се е вече проявила с уродливото си лице, а т.нар. "нов морал" се олицетворява от алчни и ограничени самозванци, наричащи себе си "демократи", "антикомунисти" или кой знае защо - "дисиденти", което ще рече: не баш комунисти, ами леко кривнали от комунизма.

Простодушните коментатори от компанията около семейство Ламски са отглас, реплики срещу настъплението на тарикатите както в България, тъй и изобщо в останалите общества от бившия "идиличен" свят на "строящия се комунизъм". Освен отговори, тия изпълнени с жизнерадостен смях реплики са ирония срещу алчността и тъпоумието... ирония от гледна точка на християнския възглед за естествения ход на живота.

Тия пародии се градят върху печални явления от края на второто и началото на третото хилядолетие от развоя на християнската цивилизация; те би трябвало да внушават, че здравите семена на културата все пак се носят не от специално назначените царски вестоносци (писатели, вестникари, лит. критици и всякакъв род модерни фарисеи и книжници), а от най-най-обикновените хора.


08.08.2002. От това, че циганската чалга така кресливо, така разярено ме следва по петите, не виждам как бих могъл да я заобичам. Толкова фалш, толкова показност в уж-любовта и в страданието за любов може да си позволи само изключителен невежа или провален тип.


09.08.2002. Цяла сутрин правих приписки към тъпата уводна статия на литературния критик Кръстьо Куюмджиев, турена за предговор към сборника "Съчинения на Димитър Димов", том І**. Леле, как пошло са ни промивали мозъка с идеологически схеми и апология на комунизма!


11.08.2002. От седмица се занимавам с "Поручик Бенц", романа на 25-29-годишния Димитър Димов за авантюрите на красива кокотка през 1917-18 година, сред ужасите и подлостите на войната, когато българската нация се сбогува с идеала си за обединение на българските земи в една държава.

Чета бавно, непрекъснато правя съпоставки с доста подробните хронографии в публицистичната "История на Нова България, 1878-1941" от Никола Станев. Възможно е Д. Димов да е ползвал тълкуванията на Н. Станев.

По повод образа на Елена Петрашева...

Хубавата, привлекателна за мъжете жена е като торба жълтици на кръстопът. Всеки я пожелава, но успелите да се докоснат до нея сладострастници губят основното достойнство за мъжа - своята обективност и независимост от страстите.

Хубавата жена не бива да се притежава, а е достатъчно само да й се любуваме. Който влезе плътно в нейната орбита, рискува да изгуби мяра за нещата от живота. Сама хубавицата е гонена от неудовлетворение и стремеж за все нови и нови от предлагащите й се възможности за завоевание.

Липсата на мярка погубва личността. Изкушенията са много силни, малцина са мъжете (и хубавиците), които да им устоят на тия изкушения, а и да не се съсипят от алчност и самовлюбеност.

Женските капризи у хубавицата, ако е интелигентно същество, често са облечени в изключително логични обяснения и доводи. Това заблуждава мъжа и е лесно той да се превърне в придатък, в паж от свитата й. Наистина, колцина могат да се удържат сред мъжете!?

Пази, Боже, да не превърна страстта си във водач! Нужен е силен характер и опитност, за да оцелееш, без да предателстваш срещу себе си. Но и продажната хубавица не е щастлива.

Радостта от живота няма нищо общо с разврата на нравите. След няколко подобни Пирови победи човек (независимо мъж или жена) е духовна развалина.

...Дочетох романа.

Чете се бавно. Усложнена, "провлечена" проза. Не е от южняшки или дори от славянски или романски, т.е. от игрив, жизнерадостен тип, а е текст в стила на умозрителната и пронизана от идеално прави линии немска литературна класика.

Съвършена конструкция, но не ми допада фаталистичният й аромат на ледена пустош. Предпочитам Бокачовите разкази или дори тревожната белетристика на Камю. Обичам, когато литературният герой ме зарежда с енергия, а не обратното - да ми навява трагично усещане колко преходни сме в суетата и страстите.

Следва


tisss
______________________________________________________
* Висарион Григориевич Белински (1811-1848) - руски литературен критик и публицист, философ и демократ. Без него как да си представя руската литературна класика; той просто й дава лице, оформя сякаш структурата и постиженията й. И като помисля колко обидно кратко е живял...

** Издание на "Български писател" от 1974 година. Бел.м., tisss.


--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: За испанските галеони
    #1657408 - 03.03.2007 05:04 [Re: tisss]

("Цинк") ЖЕНСКИТЕ КАПРИЗИ У ХУБАВИЦАТА (2.)



12.08.2002.
Романът "Осъдени души" е сюжет от Испания около 1936-37 година. Понеже с Испания е свързан и сюжетът на "Фиеста" на Хемингуей, съпоставките се налагат от само себе си. Димитър Димов, десет години по-млад от Ърнест Хемингуей, описва същата атмосфера на мадридските кафенета, но текстът му е обърнато навътре размишление, докато при североамериканския писател има щрих от наблюдения уж мимоходом под диалогичния пласт, но тоя щрих много повече пространство отваря за съпричастие, за доработване на оценки у читателя.

Немският, педантичен тип стил у Димитър Димов изсушава, канализира изводите в тесни улеи; привидната лековатост у Хемингуей е заредена с повече дълбочина и човеколюбие, с доверие към света и жал.

- - - -

За романа "Ламски"... Тая книга се писа почти десет години дотук. Не ми се е налагало твърде да доизмислям, доукрасявам или преувеличавам; действителността ми поднасяше през тоя период, между 1994-та и 2002-ра, каскади и фойерверки от жизнерадостен смях, който иде от съчетаването на велико и нищожно, от капризи на грандоманията и жалката същност на духовния червей, изкачил се до върховете на властта.

В края на ноември 2001 година се обърнах по телефона към редактор и собственик на проспериращо, известно с поредицата си любовни романчета от бабино време издателство. Едва заговорих за каква книга се отнася предложението ми, човекът отсреща се усъмни, че такъв ръкопис изобщо би могъл да се вмести в тяхната издателска политика, но все пак... ако толкова настоявам, да съм го потърсел подир месец, за да поговорим по-обстойно, тъй като точно тия дни, значи, предвид Коледните празници, се чувствал зает, бе, направо казано - здравата претоварен.

И реших, че е логична реакцията му, че от мен се очаква да не досаждам на тоя и оня литературен лъв, това или онова литературно сдружение, че от мен се очаква да не създавам проблеми на българските книгоиздателства, пък и на техните творчески екипи от литературни критици и литературни редактори-стилисти, ами всичко ми подсказва, че най-достойно ще е да се нагърбя да изкарам"Ламски" сам, единствено на свои разноски на пазара. Колкото и да чувам предупреждения, че това ще да е акция самоубийствена, акция саморазрушителна.

"Само че не са познали, господата и госпожите, самонавивах се... - ами тия дами и господа, търговци и производители на стоки всякакви, просто не са виждали автентичен Дон Кихот. За автентичия Дон Кихот именно това е Достойният път към Голгота: рискът, и особено когато тоя риск те прави наивен и смешен в очите на професионалистите-занаятчии и търговци в Храма, от които зависят толкова неща в сферата на културата изобщо". И не само в България...

Обвита в луксозни одежди, посредствеността се тиражира в милионни тиражи по света. Подработена от съответната рекламна кампания, публиката очаква с дни, с месеци появата на следващата част от "найй-великото творение на века" - поредната изгъзица с фантасмагории, които нямат нищо общо с живота, който живеем. И по тия фантасмагории се проектират филм, че втори, трети филм. Провеждат се т.нар. кастинги за избор на най-подходящи актьори, които ще представят книжния образ на екрана. Овации се чуват дори и затова че единият от противните образи в романа ще се изпълнява от нашенче. Па щом е наше момче, няма да е толкоз противен изсмуканият от пръстите на скучаеща английска домакиня сюжет...

Отбелязвам го. Факт. Нищо лично! - както се казва в такива случаи.

Бях чул вече за пенсионирана даскалица, която в момента преживява в мазенце под наем и ровене из кофите за боклук, че в преследване на мечтата да види биографична някаква история под формата на роман заложила семейното жилище да плати на печатарите за хартии, труд и мастила. Заложила апартаментчето; банката-лихвар после, позовавайки се на закона, я прогонва чрез съдия-изпълнител и полиция от семейния наследствен имот. Кой й е крив, че е била наивна!

Сега бившата даскалица обикаля контейнерите за боклук, а като си засити глада, сяда на трикрако столче край някоя спирка на градския автотранспорт и подрежда на сгъваема туристическа масичка тухления си роман, който е съсипал живота й. Предлага го на половин, на четвърт цена, малко остава да иде да го продаде във вид на хартия за претопяване. В краен случай и оттам ще падне някоя пара, а!

Та ето, като знаех всичките мизерии, които се крият в лъскавата мечта "своя книга", "книгата на моя живот"... Като знаех тия "хубости", реших да тръгна с главата напред срещу крепостта на печатарите и издателите в България. Майната ви, ще си издам романа на собствени разноски, ще направя точно обратното на всички ония коленопреклонни унижения, на които сте се наканили да подложите неизвестния автор, само за да го признаете за автор. Книгата вече не е духовна стойност, важна е търговската изгода, процентът печалба е важен. Ще се опитам да ви докажа... Какво да доказвам, кому?... Пука му на някого, че си решил, драги, да си издадеш книжлето!

И тъй като за такава самостоятелна акция се изискват немалко пари, трябваше да поотложа отпечатването, докато събера нужния дялов капитал в учителската взаимоспомагателна каса, че да тегля нужната сума. Тръгнах, значи, по дългия, осеян с тръни и драки път, което обаче смятам и досега за по-достойният начин за твореца от целуването на мутренски лапи и умилкването около богаташки задници.

Не се сърдя. Не обвинявам. Да минат своя Рубикон като автори се случва на повечето пишещи, които съдбата не е погалила с розово гъше перце. Изобщо, думичката "напук", мисля, най-синтетично, най-изчерпателно формулира "обстоятелствата около раждането на "Ламски" точно на това място - Пловдив, България, 42-и паралел, задния двор на благоустроена Европа.


13.08.2002. Четейки третата част от "Осъдени души" на Димитър Димов... До края на втората част, т.е. до 195-та от общо към 270-те страници, книгата като сюжет, включващ за фон епидемията от петнист тиф на Иберийския полуостров от 1935-36 година, ми напомня за "Чумата" на Албер Камю, макар и в друг философски ключ. У Камю чумната епидемия е алегория на фашизма и нацизма; у Д. Димов епидемията от петнист тиф е катализатор, който отключва съпротивителните сили и оголва човешката същност, очиства я (макар и не докрай) от налепите на суетността и останалите розови илюзии за щастие.

Българският автор е по-универсален, внушавайки разрушителната стихия на фанатизма изобщо (комунизъм, йезуитщина, фашизъм, нацизъм, страхотна увереност в собствената правота, грандомания в демонични мащаби).

Отбелязвам си, че двата романа ("Осъдени души" и "Чумата") се допълват, че основните образи - на д-р Рийо при Камю, и на Фани Хорн при Д. Димов, са родствени характери: първият - монолитен остров в разбушувалия се океан от уплах и смърт, вторият - сам обладан от вътрешните си противоречия... Но и двата образа - силни характери, та като чета, вдига ми се адреналинът, чувствам как заживявам по-интензивно, с повече уважение към естествения ход на нещата от живота.

Такива книги озонират съзнанието, изправят ни пред фанатизма като пред главното зло от древността до наши дни.

Фани Хорн е чудесен образ на женствеността; струва ми се обаче, че авторът е прекалил в идеята си да покаже Любовта като разрушителна егоистична стихия в духа на Ницше и Шопенхауер. Текстът пробужда у мен като читател изкусителното желание да я защитя, да я оправдая пред строгия съд на нейния автор тая влюбена Фани Хорн. Защото, каквато и да е, Любовта е все пак висша творческа енергия.

Край на частта "Цинк"


tisss

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
Shureя!
респираторен
****

Регистриран: 26.10.2003
Мнения: 8053
От: Базата
Re: За испанските галеони
    #1657430 - 03.03.2007 07:34 [Re: tisss]

Цитат:

Та ето, по тоя повод наложи ми се да разправя, доколкото мога, сцена от класически трилър на САЩ с актьора Робърт де Ниро.




всъщност, това е Ал Пачино.

--------------------
PEPELATZ


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: За испанските галеони
    #1657439 - 03.03.2007 07:57 [Re: Shureя!]

Така е, Марлон Брандо и Ал Пачино изпълняват ключовите роли в "Кръстникът", по романа на Марио Пузо за рода Корлеоне, за хора, преселили се в Щатите от най-бедната част на Италийския ботуш - Сицилия... Имам ги двете или трите серии на тая филмова класика, записани на видеокасета. Ще ми се наложи пак да ги изгледам, да се уверя дали наистина сте прав.

Цитираната сцена обаче в съзнанието ми е от друг филм, където двама братя-мафиоти са в основата на сценичното действие, и там именно играе Робърт де Ниро (пак италианец по потекло). Както и да е! - не това е същественото в текста, където за илюстрация е ползван именно тоя епизод от филм, за чието заглавие не мога сега да се сетя. Дали не беше "Разгневеният бик"?! Тая взривна духовна мощ я откривам и у Ал Пачино, на чийто талант също съм горещ фен. Има я и особено завладяваща във филмите на Марлон Брандо. Спомням си такъв един филм с много ярка финална сцена - "По Мисури"... Мен това избухване от нищото ми прави страхотно впечатление.

Бъдете здрав. Дори и да сте прав, то не променя смисъла на цитираната сцена, надявам се...


tisss

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: "Нищо случайно"
    #1658452 - 04.03.2007 08:51 [Re: tisss]

("Нищо случайно") МИСИЯ И НЕВЕЖЕСТВО (1.)


14.08.2002.
Току-що по телефона от Пазарджик се обади учиная ми Трепка. "Снощи в пет часа - каза - почина Васка."

Леля ми Василка, както е всъщност името й, е родена шест години подир майка; двете си приличаха по сприхавия нрав и изостреното чувство за справедливост, черта на двата майчини рода - Перущенския и Калугеровския. С това пусто изострено чувство за справедливост към собствените си деца бяха склонни да се отнасят най-строго и безкомпромисно. Като жени, сега си давам сметка, бяха обичани - всяка от своя съпруг... може би повече, отколкото самите те обичаха. За разлика от най-малката, най-кипрата от сестрите - леля ми Виолета, която се настрада от своя съпруг, но дума не издума против него, а го крепеше като малко детенце, когато той на стари години се поболя и често ронеше сълзи, като ни видеше, тоя силен-буен някога и все налитащ на бой Славчо от село Крали Марко, Пазарджишко.

Леля ми Васа си отиде от тоя свят в 71-та си година. Когато тръгнахме да изнасяме сандъка, оказа се тясно антренцето и мъртвата ме фиксираше строго с полуотворените си застинали очи, скръстила ръце между карамфилите. Докато накланяхме на една страна сандъка с мъртвата, имах чувството, че всеки миг ще се захлупи по очи и ще се изсули на цимента. "Хич не й се тръгва" - мина ми щурава мисъл през ума.


16.08.2002. Вчера започнах поредния ремонт на колата. Взех двайсет лева назаем от съседката Стела, обещах да ги върна до края на месеца. Разбити са двете карета на кардана; затова ми бяха нужни тия пари. Иначе можех и да го изгладувам тоя период до месечната даскалска заплата. Завчера се охарчих в автосервиза, дето Павел, човекът, при когото напоследък често се отбивам да си пием кафето, хич не беше склонен да се заеме с тая терсене работа. Но какво да ме прави, нали му бях приятел! У нас в България човек от приятелите си пати, не толкова от враговете! Потъна в пот тоя Павка*, докато оправи реактивните щанги към задния мост на жигулата.


17.08.2002. На балкончето съм. Запалих цигара, кафето ми е топло, ароматно, денят е облачен, около 22оС. Снощи към 2 часа се будя от някаква младежка компания, която усърдно се веселеше с чалгаджийска помия. Събудих се и след минута-две заеча оназ сръбска "Йорговани" ("Люляци"), която в представите ми е знак за излизане от кризата около историята с Re. Ставах, разхождах се из стаите, пак лягах, натисках си лицето във възглавницата да спя, спах на пресекулки до 6 часа и в 6 слязох в гаража да дооправя нещо по колата.

В 7 се качих и пак спах, до към 10. После разглобих видеото и успях да разблокирам механиката, която се нуждаеше от смазване. Между зъбчатките от пластмаса сложих малко крем за ръце вместо технически вазелин и... видеото проработи.

Пак легнах да спя; навън захващаше да ръми. Спал съм до към 1 и нещо. Пържих картофи, ядох и ей ме сега с четиво за Албер Камю на балкончето: ровя се из предговора на книгата му "Чумата". И междувременно още куп дреболии ми се въртят в ума - равносметки, съпоставки и над всичко това виси отвратителният въпрос "Кой съм, защо се обръснах в десет и половина, защо никой не ме търси, не ми се обажда; ще си отида някой ден и светът няма да усети, че съм си отишъл; защо живея, Боже мой; защо не мога да се влюбя отново?"

Ето и сега, пак заръмя, чувам нежно шумолене в листата на липата под балкона и хем ми е печално, хем ми е хубаво; ама че работа! Подухна свеж ветрец, ще ми се да съм някъде другаде, но и тук не е зле, мисля си.

- - - -

Роден на 7 ноември 1913-та в алжирското селце Мондови, израснал в земеделско бедно семейство, на 29 години Камю публикува първия си роман - "Чужденецът", на 30 години - есеистичният сборник "Митът за Сизиф", на 34 години - голямата книга на своя живот, романа "Чумата", главна причина да бъде отличен на 44 години (през 1957-ма) с Нобелова награда за литература. Умира при автомобилна катастрофа на 4 януари 1960-та, когато съм бил дванайсетгодишен.

Дванайсетгодишен, правих първия си вестник в живота, ученическия хумористичен лист от три страници с тъпото именце "Бодливата писалка". Закачвах го тайно преди сутрешната смяна да нахлуе в училищния двор, смесвах се с тълпата пред тия шарении от сатирични мои текстове и неумели карикатури и наддавах ухо как го оценяват. Най ме кефеше, че гадаеха кой ли може да го е направил това нещо тук, на стената в класната стая на VІ-а...

Записвам си ония работи за Албер Камю, и над главата ми виси простичкият въпрос: "А аз? Какво съм направил до тая си възраст, в която съм сега, когато седя и си пия кафето на балкончето, а дъждецът ръми в августовския прохладен ден?"


19.08.2002. Вчера получих половината от поръчаните през октомври 2001-ва 250 екземпляра визитки. Човекът беше обещал да ги отпечата до края на седмицата, а се извъртяха около шейсет седмици, но все пак наполовина работата е свършил... Не са в тоя вид, който имах наум, и не ми харесаха отначало; още повече, че е пропуснат Е-mail адресът (идеята за страница в Internet...); после обаче реших, че Тодор Чонов (печатарят) е изчистил част от знаците на тщеславие - една от слабостите ми на саможивец. Май започнах да харесвам тия визитки...

Събудих се в четири, па се зарових из шкафовете с книги; отделих десетина, в които авторите им са ми надписвали на ръка любезни послания. Спомних си за пътните наброски на пловдивския автор Атанас Сейков от един брой** на литературния алманах "Юг". Сейков ми го подари тоя екземпляр, където от 127 до 140 страница е публикуван откъс от пътеписа му. Откъсът е наречен "Надникване в Япония - ІІІ" и въобще, и досега не съм си направил труд да го прочета...

Та господинът само си е поставил автографа и е отбелязал датата 29.ІІІ.1984 г.

Случихме се съквартиранти за една нощ в хасковския хотел по време на литературната тридневка "Южна пролет" за млади, току-що издали дебютните си книги автори. Беше жест от негова страна, не знам защо - може би понеже за кратко, за един ден... станах център на внимание сред пишещите братя и сред снобеещата публика: четох текста на посланието си до Георги Джагаров, сетне проф. Иван Попиванов нещо се заяде публично с мене, та присъстващите взеха, че ме обградиха с внимание... Искаха да си купят стихосбирката "Сутрин рано" или просто да бъбрим за литература.

Нямах ни една бройка от "Сутрин рано" и това на мнозина се стори още по-интересно, вероятно и защото освен прочита на писмото, без да съобщавам до кого е пратено, рецитирах болезнено гневно стихотворение a la Пеньо Пенев в хасковския киносалон "Клокотница" по време на литературното четене.

От оная нощ в хотела си спомням, че съквартирантът ми хъркаше яко, че от другия ъгъл на стаята се излъчваше ароматът на кисела пот, и като не можех да заспя в присъствието на тоя възрастен мъж, питах се що не съм с някое от сладките мацета в леглото и ръчният часовник върху нощното шкафче на господина отсреща защо така отчетливо трака, като отброява секундите.

Та от тоя масивен, умирисан на едро уморено животно пътешественик из екзотични непознати земи - поуката: да не прекалявам със знаците на самовлюбеност: просто подписал се и турил датата! Ей затова си мисля, че визитките определено ми се нравят в тоя си вид, който им е придал Чонов.

Нещата - забелязвам - идат до мен като мъниста, низани на връв. Разлиствам алманаха "Юг" нехайно и попадам на разговор с Ефрем Каранфилов, където един от абзаците започва тъй: "Ще ви кажа и моето мнение за Хашек и за храбрия войник Швейк..." А след пет абзаца: "Хашек е изживял и изстрадал своя герой. В дълбоката си същност Швейк е трагичен образ... (...) Понякога най-веселият смях се подхранва от най-дълбокото страдание"...

Момченцето Ламски е моя си версия за отговор спрямо натиска, който оказват мародерите, или с други думи - политическите гамени и тарикати, върху беззащитния унижен и оскърбяван простосмъртен в днешната Република България. Не пунтирам Хашек, простичко изречено - харесвам, много ми допада тоя подход: от огорчението да правиш смях, нежен на повърхността, публицистичен някак, заради анекдота уж, а всъщност - израз на категорично несъгласие с хленченето и отпуснатите рамене и ръчички.

Бандитът няма и да ме чете; цел ми е да ме чете т.нар. "масов читател"; желая точно на тоя простосмъртен да внуша колко е готин, колко е велик, именно защото от всички посоки го унижават и притесняват. Той има нещо, което "каймакът, елитът на обществото", снобеещата интелигенция, изнежените естрадни глезли са изгубили безвъзвратно: той е честен, има достойство, и е естествено, че идиотите точно това няма как да му простят.

- - - -

Роденият в 1884 година Ярослав Хашек, вестникар и бохема (в хубавия смисъл на думата) е писал "Швейк" до смъртта си на 3 януари 1923-та. В 41-та си година е издъхнал, докато диктувал от болничното легло последните епизоди на романа... Тъжно! А как гръмогласно ечи присмехът му над пошлостта и лицемерието!!! Не, той не осъжда, не се бори, не проклина, не гледа предизвикателно, не въси вежди, не размахва показно юмрук; той нежно... се шегува.

Следва


tisss
_____________________________________
* Пет години по-късно от заелия работното му хале ще науча, че Павката, милият Павка, е превъртял, станал "друг човек", нещо на психическа основа, и се затворил на село: от дворчето не излизал, изпълнен със злост и тревога към света. Бел.м., tisss.

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: "Нищо случайно"
    #1659234 - 05.03.2007 03:36 [Re: tisss]

("Нищо случайно") МИСИЯ И НЕВЕЖЕСТВО (2.)


Продължение от 19.08.


Израснах в среда на кавгаджии, на хора, които се биеха с юмруци, за да докажат, че са прави; и колкото по-гневно се палеха, толкова по-съмнително ставаше. Да, бе! Защо е тоя гръм и трясък? Защо им е като че ли жизнено необходим врагът?

Като хлапак, като юноша, като млад мъж и аз се биех; биех се с юмруци. Биех се на живот и смърт. Така се разкървавихме с най-добрия ми приятел Ичо Махинов заради едно нищожество, един Методи Попрелков, който ни насъскваше един срещу друг. Заради гадината Методи развалих приятелството си, а съм бил едва 13-годишен. Но още помня. Помня и че горните ми четири резци са зъбите, които изгубих в бой; блъсна ме с чело през рамото на оня, дето уж ни разтърваваше, блъсна ме къдрокосият набитак Стоил, келемето му с келеме, което сега, чувам, станало уважаван бизнесмен в Щатите. Ей, чувствата са страхотно нещо, не избледняват!

Е! Тия побоища решили ли са проблема ми?! Днес 25-40 години по-късно, не разбирам как съм си позволил с омраза и дива ненавист да тръгвам срещу когото и да било. "Йохан на барикадата", сега си мисля, е кич, вид невежество и посредственост. За да узнаеш скрития код на подлостта, предателството, алчността, високомерието, мисля си, ти е нужна любов, ама не към подлите, предателите и алчните, а към множеството на неизвестните и обезверените.

"Не съм дошъл на тоя свят да съдя, дошъл съм да ви помогна да разберете колко сте силни и колко сте добри" - това, като перифраза на Исусови думи към учениците му, допълва и Уилям Шекспир с откритието, че "Истината има спокойно сърце".

Мисията на твореца, смятам, е да формулира нещата, които обединяват нацията в нравствеността. И колкото по-простичко, и колкото по-естествено - толкоз по-внушително.

В шегата, в леката и нехайна наглед ирония откривам по-строги изисквания към личността, отколкото в гръмогласието. Нарушителите на правила, и особено когато са хора с власт и пари, не се страхуват от осъждане, от заклеймяване по площадите (имат си печени съдии, адвокати, имат си платени слуги - главни прокурори, ако се наложи - хора като Иван Татарчев или Никола Филчев*; разполагат с продажни политици, които да зеят убедително по трибуните и по многолюдните митинги, на разположение са им и палячовци като Иван Кулеков**); номерът е да ги покажеш тия отвратителни хора, че са побеснели от грандомания, да ги покажеш смешни за нормално живеещия бедстващ, но съхранил достойнството си българин. От смеха на нормалните хора най ги е страх.

Не съм вечерял с Бога, Истината постоянно ми убягва, понякога попадам в мъгла, в облак от дезинформация: тогава имам усещането, че съм уста, която говори, че съм глас, който звучи, но това не е мое, а е изречено от милиони простосмъртни. Инак съм простосмъртен, иначе съм никой. На визитката под името ми обаче пожелах да пише author - данък "самолюбие", няма що!

Потвърждение, че няма нищо случайно, че Някой отгоре ниже мънистата по тая връв живота ми: петата част от пътните бележки на Атанас Сейков в алманаха "Юг" от 1984 година е озаглавена "Визитна картичка", а десет реда подир заглавието се мъдри изречение: "Най-случайно не носих часовник на ръката си".

Тоя липсващ "най-случайно" от ръката му часовник вероятно е онова общо, свързващо всички неспокойни, разтревожени съзнания, които - изкушени от странностите и страстите на милиарди "спящи", ни карат да записваме мимолетното и суетното, преследвайки Истината като мираж в най-голямата арабска пустиня.


20.08.2002. Отвъд (или отсам) думите има обширни пространства от субстанция, с която подсъзнанието се зарежда (или разводнява). Не всяко мълчание съдържа енергия; енергийни потоци излъчва онова, което - обслужвайки наглед мига, мимолетната ситуация... иде всъщност от могъщите корени на общия живот на милиардното множество съществования.

Индивидуалните особености са важни само когато ни насочват към нещо характерно за цялото човечество, което досега ни е убягвало, ала ето - у отклонилата се в самота интуитивно настроена личност то се забелязва и с невъоръжено око. Т.е. изключението подкрепя правилото и го затвърждава.

В любовта към другия, особено когато се отнася до сексуално привличане между мъж и жена, е затаена любовта към самия себе си. Отнасящите се повърхностно към света не биха оценили и чуждото с подобаващата мярка и уважение.

Битието определя съзнанието, но и съзнанието дава форма на битието. Вещите, изобщо материалните белези, средата, която личността само създава около себе си, говорят каква е вътрешната подредба, какъв е характерът, а оттам и участта.

Мълчанието у подредения вътрешно характер те зарежда с хармония; руините дори около такъв човек не стоят зловещо, а те призовават към работя, сякаш ти говорят: "Запрятай ръкави, бъди! Нещата от теб зависят". А кой хленчи, кой си скубе косите, кой се гневи и озлобява?!

Седим с трийсетина години по-млада жена, почти момиче. Седим в августовския пек в сянката на гаровото кафене. Докарал съм я с колата; влакът й към далечно селце в пазвите на Средна гора, където е тригодишното й детенце, тръгва подир двайсетина минути. В знак на благодарност, че съм я докарал до жп-гарата, отиде да поръча нещо разхладително и ето ни... седим, бъбрим това-онова, но приказките нищо не значат... Когато подкарвам колата си сам към дома, усещам, че тоя августовски ден е станал по-просторен, небето - по-високо, хората по улиците на града - по-красиви, по-интелигентни, по-добри.

Толкоз непосилно ли е да си засвидетелствате добронамереност с ония, които съзираш на някоя спирка обезверени и тревожни край пътя?! Като правиш жест към някого, всъщност правиш жест към себе си - стига тоя някой да заслужава да му се притечеш на помощ. Когато видя обаче човек, който призивно и показно търси съдействие и благосклонност от мене, защо инстинктивно се отдръпвам навътре в себе си и го подминавам тоя нуждаещ се?

Много фин механизъм подсъзнателно ни импулсира; в пристрастията ни всъщност има тишина и шепот, а не силни викове. Силният човек е нежен. Чувате ли с колко нежен шепот е наситено пространството или ви пречат сърцераздирателните крясъци?

Жените по природа притежават по-силен усет за тия неща; смятам, че и преценките им са по-верни, ако не са глупачки по рождение, естествено. Вибрациите, резонансът между две души е от същия род, от който е и връзката между човека и звездите върху среднощното небе.


tisss

________________________________________
* и ** Имената - добавени при преписа на 5.ІІІ.2007 г.

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: "Нищо случайно"
    #1659578 - 05.03.2007 14:06 [Re: tisss]

("Нищо случайно") ПОТОКЪТ МЕЖДУ КАМЕННИ ИСТУКАНИ (1.)



21.08.2002.
Романа си "Тютюн" - върхово постижение в своя живот, Димитър Димов пише от 1944-та до средата на 1951-ва, т.е. когато е във възрастта 35-42 години*. Четенето на тоя роман, за разлика от предишните му два ("Поручик Бенц" и "Осъдени души"), ми доставя особена естетическа, печално-нежна наслада; може би понеже откривам детайли, напомнящи ми хора и събития от моето детство: например, жените, които ходеха с налъми на работа...

Наричаха ги "склададжийките", бедни жени от т.нар. Македонска махала в подножието на Джендем тепе. Също - големите платформи за превозване на балите тютюн, теглени от чифт антрацитени на цвят или сивочерни тромави биволи, от чиято муцуна вечно се точат белезникави лиги. Също - тютюневите складове, чиито безлични огромни туловища по сегашния булевард "Руски" и из уличките срещу коловозите между Централната жп-гара и пловдивската товарна, т.нар. Сточна гара, още излъчват нещо заплашително и безформено. Колко труд, колко сълзи, колко затаени въздишки на жените, получаващи мизерна заплата за тягостния труд в задушните помещения за обработка на тютюна!

Един от централните персонажи още от първите глави на книгата, Борис Морев, чувствам много близък, едва ли не себе си виждам в негово лице; такъв напорист заряд на млад хищник притежавах и аз в годините на юношеството и ранната си младост. Имал съм амбицията, че света бих могъл да преобърна, да го подредя по своя воля и свой вкус. И след като се ожених, и след като ми се родиха двете щерки, почти до трийсетата си година... от време на време, но постепенно все по-рядко, ме тресяха гърчове на ненавист срещу всичко, което ми е пречило да се осъществя докрай.

Жена ми три пъти опитва да се самоубие с хапчета и аз все я измъквах от Смъртта като някой Рицар на честта, а тя - в отговор чисто по женски - ми говореше нощем в ухото, хлипайки от ярост, хапейки възглавницата, за да не закрещи: "Ти си самият ад! Как живееш с тоя ад вътре в себе си?" Преди година и сестра ми рече нещо в тоя смисъл: "Батко, ти беше много зъл преди, нямаш си представа колко озлобен ми изглеждаше отстрани".

Та у Борис Морев, докато е още неизвестен, съзирам нещо от себе си, нещо, с което съм си взел сбогом... може би поради "мекошавост", отстъпчивост вследствие на четене и занимания с литература и психология, а може би и заради прозрението, че по тоя начин - с настъпателност, със стремеж към успеха на всякаква цена - не може и не бива да се живее. Просто такъв, преуспяващ на всяка цена, мачкащ всичко по пътя си тип не може дълго да оцелее.

Жизнелюбието ми помогна да се размина с участта да стана жертва на прекалените амбиции за успех. Съдбата и тогава, а и по-късно многократно ми е предоставяла шанса да напредна главоломно, да се изстрелям в орбитата на заможните, властните и прославените; и аз инстинктивно винаги съм избирал друго... И така останах поне верен на себе си... и на ония, които са ме създали.


22.08.2002. Двайсет и седмият рожден ден на Надя, по-малката от двете ми дъщери...

...Да не се възползваш от шанса, това ли е начинът да се осъществиш?! Дали не бъркам? И всъщност за какви изгоди ми е тоя шанс, ако ме отклонява от главното, което следвам!

Понякога удобно стеклите се обстоятелства налагат поемане на отговорност, на риск. Пропускаш една, втора, трета възможност - и това уместно ли е да смяташ за достойнство? Не е ли страхлив пропускащият шанса си?

Но аз говоря за по-взискателния тип, който не е склонен да се задоволява с трохите от живота. Пропуснатите ползи могат да означават отлагане на звездния час, нещо от рода на горчивите равносметки, които настояват, че щастието не е в самото щастие, а именно в стремежа към щастие.

Ще тръгна за Кардиф.
Ще тръгна някой ден, а по-добре ще е да бъде вечер,
да бъде вечер като тая - с високи токове, със тънък кръст,
с коси на кок, с предизвикателни възпламващи бедра на Запад,
със дълга лебедова шия, с кипариси тъмни
от съпротивяваща се свежа плът.

Ще тръгна за Кардиф.
Наопъки ще сложа шапката широкопола.
Над веждите си ниско периферията на хоризонта
ще опъна. Усмихвайки се, сбогом ще си взема
с мостовете, с детството кристално, със сълзата
и усмивката на татко във смъртта,
с продажността на котките, искрящи в мрака...

Ще тръгна за Кардиф. Земята ще обиколя...;
Макар че няма, няма никъде да ходя.
И все така ще тръгвам за Кардиф...

Ще тръгна някой ден. А по-добре ще е да бъде вечер
като тая... О, нека не узная никога Кардиф!**


Една осъществена амбиция всъщност означава край, означава, че си стигнал предела, който те задоволява; стъпил си на върха и хайде, започвай да се окопаваш, вдигни си дворец и... вегетирай самодоволно! Но Върхът, който ме предизвиква, е твърде висок и не желая да се разпилявам с по-достъпни цели. Харесва ми самото движение нагоре, изкачването ми харесва. И не мечтая това някога да престане. Философската притча, която екзистенциалистът Камю тълкува***, сякаш не се отнасяше до мене...

Ей такива романтически главозамайвания, докато материално бедствахме и случваше се с торба сух фасул и сланина, пратена от Добруджа, да караме десетина дни, две, че и три седмици, и то не толкова рядко.

В ония години, докато работех в "Комсомолска искра" и сътрудничех на три редакции в Радио Пловдив, па и пишех чат-пат за някое софийско издание, като списание "Младеж", да речем, водех рубриката "Барикада" с есета в областния всекидневник, или пишех рецензии за новите книги на издателство "Христо Г. Данов", които дразнеха самите издатели, та и създаваха главоболия на редакторката на "Пловдивчето"****, където се печатаха рецензиите ми... В тия усилни години дори майка ми ме кореше: "За да постигнеш нещо, което си си наумил, способен си семейството ти на хляб и сол да я кара. Себе си като не жалиш, за тях помисли!"

Властта, славата, богатството са красиви окови. Анонимният простосмъртен е истински Свободният човек - парадокс ли е това! А може би съм се лъгал? Потокът, криволичещ между каменни истукани, е образ на Свободата... А може би жестоко съм се заблуждавал?

Не ме задоволява и най-великолепният палат - за какъв дявол ми е луксозен затвор между крепостни стени, когато мога да имам цялата планета и небето над главата си, без нещо да ме ограничава в материалното! Тъй разсъждавах, така мисля и днес; ала тогава не съм съзнавал колко жесток съм към най-близките ми до сърцето хора заради някаква си щура мечта.

Следва


tisss
_________________________________________
* Според древните елини мъжът около четирийсетата си година е в своето "акме" - зенита на физическите и духовните си способности.

** Не ме интересува как самите ирландци или англичани произнасят името на реалния град с това име. Това име е съвпадение с виртуалния вълшебен Кардиф - алегория на щастието, чието име в стихотворението се произнася с ударение върху втората сричка.

*** Има се предвид есето на Албер Камю "Митът за Сизиф".

**** Седмичен информационен бюлетин, където тия къси, оперативни рецензии уж с рекламна цел се печатаха срещу нищожен хонорар. Бел.м., tisss.


--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: "Нищо случайно"
    #1660789 - 06.03.2007 15:17 [Re: tisss]

("Нищо случайно") ПОТОКЪТ МЕЖДУ КАМЕННИ ИСТУКАНИ (2.)



23.08.2002.
"Отпразнувахме" рождения ден на Надя у дома, в кухничката. Криво ми е, засяда ми буца в гърлото, като си помисля за нас, тримата: аз и моите две дъщери...

На стр. 158 от "Тютюн"*, което представя оригиналния първи вариант на романа - мисъл, подкрепяща моите си разсъждения от предните дни; като описва вече разбогателия властен около 30-годишен Борис в момент, когато среща случайно любовната си авантюра от бедняшките години, авторът отбелязва: Сега той обръщаше погледа си назад. Нещо му липсваше. Може би това бяха часовете при параклиса**. Навярно искаше да постигне в душата си някакво равновесие, което за него беше изобщо недостижимо. Той притежаваше изкуството да постига всичко, но след успехите му постигнатото се оказваше недостатъчно. (...) Всъщност той беше измъчен и нещастен човек. Каква ненаситност, каква тревога, каква напрегнатост имаше в тия тъмни ледени очи!... Той беше осъден да загине. И тъй нататък...

Та за равновесието между духовно и материално, което именно е извор на щастието, а не за самия успех става дума. В успеха откривам нещо отблъскващо, кой знае защо. Кой знае защо!!!


24.08.2002. За ролята на македонския елемент от българската нация по мои си спомени като че винаги се е говорило под сурдинка: сред купища премълчавани истини спестявали са ни и факти, които напомнят разбойническата грандомания на днешните "мутри". Ето какво споменава мимоходом в романа си Димитър Димов: Баташки нае десетина четници от македонската революционна организация, на която всички тютюневи фирми плащаха редовно задължителен (?! - бел.м., Г. Б.) данък, а правителството и Дворецът търпяха отчасти от родолюбие (?!), отчасти защото не можеха да се справят с нея. Това бяха дребни, сухи мъже - наемници по професия. В името на някакъв идеал (?!), който изобщо не мислеха да постигат, те спокойно застрелваха всеки, който се опитваше да им противоречи, а на наивните гостилничари, които се осмеляваха да им поискат сметка, отговаряха небрежно и кратко: "Денеска е лош ден. Некем да платам".***

Като описва подготовката и протичането на една стачка, авторът - независимо от собствените му предпоставени внушения - открива и механизма, по който са манипулирани огромни маси бедстващи работници от страна на "Петата колона" на болшевизма и военния, сталинския тип комунизъм.

"Да живее Съветският съюз!" - скандират стачкуващите тълпи... Изтеклите десетилетия "реален социализъм/комунизъм", дистанцията от време за осмисляне на случилото се не само в България подсказват колко уязвим е човекът в беда, попаднал между алчна посредствена власт, от една страна, и една красива, привлекателна с лозунгите си, но хищна тоталитарна доктрина - от друга.

Каквото и да предприеме, тоя човек е играчка в лапите на хищници; тогава къде е изходът, кое е правилното решение? Парламентарната форма, въпреки че е много по-мудна, струва ми се, е начинът. Но тоя вид отстояване на интересите на множеството унижени и експлоатирани изисква личности с висок интелектуален заряд, нравственост и достойнство.

Печалното е, че такъв тип личности трудно намират достъп до Народното събрание. Всичко е така изчислено, че точно такива личности да не попаднат в Народното събрание, в това все повече се убеждавам, колкото повече проумявам как функционира изборът у нас и кого тоя избор всъщност обслужва. Обслужва тъничка прослойка от хитреци и тарикати, не и седемте милиона българи в пределите на Републиката.

Изобщо, няма бързи решения при национална криза в сферата на духовното. Човешкият живот е кратък и нетърпението, припряността все водят до оня извод, до оная горчива сентенция - "От трън, та на глог!" Социалните катаклизми консолидират, но и поляризират обществото; това е златен шанс за големите измамници да приложат своя фокус, да противопоставят хората по партийна принадлежност или друг подобен повърхностен знак (раса, националност, социална принадлежност и пр.), т.е. да ни делят на "свои" и "чужди", на "наши" и "врагове", на "прогресивни" и "назадничави"... докато истинската разделителна линия е между честния човек и пасмината тарикати в държавата.

Вакуумът подир всяка "успешна" революция първо се разправя безогледно с честните, а след това настъпва вакханалното празненство на лицемери, шмекери, наглеци и алчни самозванци по върховете на държавата. Уж коренно се променя стилът на управление, а в действителност бедните са си пак бедни, унижените - пак унижени.

"Хилядолетен Райх", "планетарен Комунизъм" - не се ли наситихме на утопии! Всеки сам носи кръста си. Независимо пред чия икона пали свещи и бие чело, убиецът си остава убиец, крадецът - крадец, лъжецът - лъжец, изменникът - изменник. В сферите на нравствеността не може да има обща вина. Колко великолепен човешки потенциал съсипаха и съсипват епидемиите на фанатична преданост и себеотрицание пред идоли от кал и глина!

Психологически детайл, съществена черта у т.нар. проспериращи "успешни персони", отбелязан от Д. Димов за литературния му герой Борис Морев: Той изглеждаше с успехите си много силен, но всъщност беше слаб и страхлив и се спасяваше от малодушието си с бягство при алкохола. И по-нататък****: Той беше само случайно забогатяло, безцветно и сухо парвеню. И понеже нямаше никакви други интереси, които да го отвличат, обмисляше и вършеше единствената си работа безпогрешно. Това беше работата да печели, да трупа пари, които у него събуждаха само грандоманията на нищите духом и жестокостта на страхливец, докопал случайно властта.


29.08.2002. Слабият човек, притеснен от човека насрещу си, понякога е готов да убие, за да се справи с бесовете си. Евреи и палестинци взаимно са се обезверили дотам, че мечтаят унищожението на "вражеската" нация като условие за собственото си оцеляване. Дали това не е поредният случай на масово полудяване от ненавист? И какво значение тогава кой владее електронни оръжия и кой се самовзривява, омотан с кутии, пълни с гвоздеи, за да избие повече "врагове"?

Нациите, обществата, също като всичко в природата, боледуват - боледуват може би непоправимо. Унищожението на Израел, мисля, не би решило проблема, който тресе арабския свят; нима самите араби не виждат пропастта между приказно богатите шейхове и милионите водещи полугладно съществование бедняци араби? Или може би държавата Израел с нейната предизвикателна вътрешноетническа политика е удобен претекст арабските князе да се чувстват неуязвими, докато простосмъртният арабин се занимава именно с Израел и евреите, а не със скритите покровители на конфронтацията, които населяват разкошните оазиси на властта и богатството в арабските държави?!

Арабските петродолари са в основата на самонадеяната модерна империя САЩ; военната машина на САЩ и монополите на едрия бизнес са основата на войнствената израелска политика; и какво излиза?! - кой е истинският враг на милиони унижавани и оскърбявани в достойнството си араби?

А може би сме забравили, че преди малко повече от половин столетие холокостът, нацисткото изтребване на евреите се основаваше именно на огромните финансови средства, които заможни еврейски династии вложиха в Адолф Хитлер и неговата партия, както се прави изобщо в бизнеса и днес. Или нещо в природата на бизнеса днес коренно се е променило?!

Слепци умират, за да избиват слепци. Трябва ли всички да измрат, да се избият взаимно, за да прогледнем? В раздразнението си от политиците ние сме отклонили вниманието си в посока към несъщественото и маловажното, към следствието, а не ни е ясно кой има интерес цели народи взаимно да се изтребват.


01.09.2002. Посредствеността воюва с посредственост. Кажи ми срещу кого се сражаваш, срещу кого се изправяш - и ще ти кажа кой си! Нередно, глупаво е със самурайски меч да гониш мухи. Оръжието (а талантът е може би най-могъщото от дадените ни, наред с разумността и уравновесеното мислене, оръжия) не ти е даден, за да се опияняваш от суета и тщеславие. Няма нужда да се биеш в гърди; така най-много да станеш смешен. Толкова много са дребосъците, които ще се опитват да те отклонят, толкова много са и хитреците, които ще се опитат да се възползват от твоята сила... Но какво си ти, защо си на тоя свят - това никой по-добре от теб не би могъл да знае.

И объркаш ли посоката на главния удар, започнеш ли да се разпиляваш по дребни цели, дори да те хвалят, дори да потънеш във власт и богатство, ти ще се превърнеш не толкоз в предател спрямо себе си, колкото в предател спрямо ония милиони отрудени и оскърбени достойни простосмъртни, заради които са те изпратили на Земята.

Нищо не е случайно в тоя живот. И нито един от нас не е случаен: нито просякът, нито безделникът, нито работникът, нито подлецът... Всички ние сме една огромна общност, която все накъде прокървява, докато по другите си части самодоволно се опиянява от суета. Затова когато говориш, мисли си колко души всъщност говорят чрез твоята уста.

Посредствеността навсякъде ражда бесове. Тя мрази. Тя посяга да заграби нещо, което не й принадлежи. Тя все се тресе от негодувание, все хвърля запалителни стрели по чуждите плевни. Тя издига барикади и дълбае пропасти между сърцата, вместо мостове, строи огнени стени и ходи с нос, вирнат към небето. Глупаци ли сме, та пак да й се връзваме на номерата!

Не е ли по-могъща нежността, която отхвърля? Не е ли по-силна, питам, от кресливите лицемерни гласове!? В тишината бихме чули много повече важни послания, но не! - посредствеността гърми и произвежда ужасни бъркотии, за да ни попречи да се разберем, за да постеле непроходими тресавища пред каналите за информация.

Глупаци ли сме, та посягаме да се уловим за гушите вместо да погледнем кой и за чия полза мъти водата, затлачва проходите към Истината?! Манипулират ни, като ни изправят един срещу друг да се избиваме или да се унижаваме взаимно с лоши думи. Ала това й е работата на посредствеността - да воюва с посредственост.


tisss
_________________________________
* Изд. 1992 г.

** И тоя параклис, място на някогашните им любовни срещи, никак не е случаен...

*** Цит.съч., с. 237.

**** Цит.съч., с. 272. Бел.м., tisss.


--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
Страници: << 2 | 3 | 4 | 5 | 6 | 7 | 8 | 9 | 10 | 11 | 12 | 13 | 14 | 15 | 16 | 17 | 18 | 19 | 20 | 21 | 22 | >> (покажи всички)



Допълнителна информация
0 регистрирани и 2 анонимни потребители в момента разглеждат този форум.

Модератор:  nousha 

Изпечатай темата

Възможности в този форум:
Не можете да добавяте нови теми
Не можете да отговаряте на мненията
HTML - забранен
Псевдо-HTML - разрешен

Рейтинг: ****
Брой показвания: 48217

Мнението ти за темата:

Прехвърли се в



ALL.BG не носи отговорност за съдържанието на мненията, публикувани във форумите.

НАЧАЛОРЕКЛАМАВРЪЗКА С НАСКОНТАКТИЗА НАС

©1999-2015 ALL.BG Всички права запазени!

Generated in 0.029 seconds in which 0.009 seconds were spent on a total of 12 queries. Zlib compression enabled.