Словото

Слово.бг · Словеса · Галерия · Книжарница

all.BG Форуми



Форуми » Култура и Изкуство » Език и литература

Страници: << 2 | 3 | 4 | 5 | 6 | 7 | 8 | 9 | 10 | 11 | 12 | 13 | 14 | 15 | 16 | 17 | 18 | 19 | 20 | 21 | 22 | >> (покажи всички)
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: "Нищо случайно"
    #1662145 - 07.03.2007 16:30 [Re: tisss]

("Нищо случайно") ЕСЕТАТА НА ГЕОРГИ МАРКОВ



05.09.2002.
От няколко дни се занимавам с "Литературни есета" на Георги Марков, оня, дето го убиха насред Лондон. Досега бях чувал като че ли и двете страни в спора що за птица сред ятото на българските писатели е тоя автор - от една страна, "репортажите", както ги беше сам назовал, четени от професионален говорител по Радио "Свободна Европа" преди 1989-та, от друга - позицията на Любомир Левчев, внушена в книгата "Ти си следващият...", издадена преди няколко години.

Тоя сборник есета иде да уплътни мои си представи за това и онова, което вече съм описвал или ми е било тема за размишление... относно българския писател, и изобщо - относно нашия си, чисто национален манталитет в сферата на култура и политика.

Изтекла е доста вода, някои образи, рисувани от Джери Марков, ми звучат по-различно в днешния пейзаж: Радой Ралин, Тончо Жечев; сред тях е Атанас Славов - фрапиращ пример за фалшива стойност; споменат в тая хронография по повод пасквила му срещу Тончо Жечев "Разсмърдяхте се" в многотиражен национален всекидневник (вестник "Труд" от 26 август 1999 г., стр. 10). А г-н Славов, някогашен (в 1963-та) ярък апологет на соцреализма, днес е академик, борец за демокрация, антикомунист. Странни са преображенията на тоя род клоуни в съвременната българска литература. Ето, рекох си, добър повод да съпоставя реплики от сборника на Г. Марков с мои си пристрастни, много пристрастни лични впечатления...

За Т. Жечев: ...и е почтен и честен до мозъка на костите... Тончо Жечев наистина си създаде непоклатима репутация на честен човек*.

Писани са тия неща преди 1978-ма**, а "героите" продължили да се развиват, пък и да изневеряват понякога на своя стил; и това е колкото любопитно, толкова и логично, та не ме озадачава. Аз също харесвам основния - мъдър - тон на Тончо Жечевия "Български Великден...", и именно заради възхищението ми от книгата не мога да подмина жалкия компромис. И то бива да се каже не заради Т. Жечев, а заради поуката от самия факт. Към големите и мярката следва да е по-висока, с повече съжаление, че са посегнали да предателстват срещу самите себе си.***

Отбелязвам си мимоходом аргумент, сентенция на Г. Марков: ...българските историци и писатели на исторически теми подхождаха твърде едностранчиво и предубедено към повечето от тези действуващи лица. Те основаваха своите оценки на трайни исторически факти и резултати, пренебрегвайки елементарната мъдрост, че човек не винаги е това, което външните фактори показват. Имаме толкова примери, когато високопрокламирани от историческия фойерверк герои по същество са били маниаци, луди или пък хитреци, докато други, върху които се е стоварвало бремето на обстоятелствата, са били обявявани за опортюнисти, конформисти или чисто и просто предатели****.

Детайл, чисто географски, но пък многозначителен: Целият огромен простор на жива и вълнуваща се България от Тулча до Солун, от Ниш до Цариград с обикновените й жители, с местните й личности и първенци, с по-изтъкнатите й дейци, с българите на високи турски постове, със списователите на българските вестници - всичко това тъне в мъглата на собственото ни невежество*****.

Е, как да не се изкефя на едно мимоходом ей тъй, между другото плеснато: литературната посредственост на някой си Дончо Цончев..., споменато в рецензия за книга на Богомил Райнов (вж. стр. 99), или малко по-нататък (стр. 102): писателското мусакеседжийство на Стоян Ц. Даскалов. Статията на Г. Марков (или есето) е от 1973 година; и къде съм бил по онова време? Какви илюзии са ме люлеели примамливо, какви химери?!

Иван Сарандев, воден от симпатия вероятно, ми предложи да се настаня в гарсониерата му в кв. Дървеница, а бил уредил, както ми каза тогава - след разговор с главния редактор на официоза вестник "Народна младеж" Генчо Арабаджиев, да започна работа като щатен журналист...

Дъщеря ми Вера беше шестмесечно бебче, жена ми настояваше горещо, че това е шансът да се устроя, да се уредя в столицата, после двете с бебчето да дойдат при мен. "Някакви шест месеца най-много, и ще се съберем, какво се мислиш!" - чудеше ми се Ася. Измислих отказа си с приказката, че камъкът си тежи на мястото, така еуфорията от изгодната перспектива отшумя и останах в Пловдив, моя роден град, да газя тресавището на наивните си представи за комунизма и за "най-прогресивното на света общество".

Питам се сега коя сила би ме удържала, ако се бях възползвал тогава, какво би попречило да се превърна в мазен хитрец, пъплещ около някогашните правоверни и големци.

Без да съм задълбал из прозата на Богомил Райнов, никога не ме е изкушавал неговият стил на писане, нито темите му, нито ореолът му на потомствен интелектуалец. Разминал съм се и с тая плява; моят ангел ме е пазел, същият ангел може би, който ме окриляваше да бъбря пред майка ми ей такива "глупости": "Не мога да настигна татко, защото е бил в Голямата война, но си пожелавам, точно затова, да имам моите Малки войни".

Тия "Малки войни" ги бях вече споменавал в далечната 1968-ма, в разказа "Мелодиите на Дино". С тоя и с още един разказ - "Спомени, спомени... за мъжество", ходих като студент третокурсник първо при Йордан Радичков в редакцията на "Литературен фронт", а сетне тия два разказа станаха повод да се запозная с Михаил Берберов и Иван Сарандев, през първата седмица откакто бяха назначени за редактори в литературния отдел на вестник "Народна култура".

Така криволичеше пътечката ми към "голямата" литература - без точно планиране, без целенасочени "приятелства" и реверанси в определена посока; единствено подтикван бях от вътрешната си, спотайвана мечта да пиша честно и по съвест, без да се съобразявам с тоя и оня.

Благосклонни жестове и досега ме изпълват с подозрение; не обичам да се чувствам задължен на когото и да било - това ми осигурява свободата да казвам както хубавите, така и неприятните неща по съвест. В нашите, а и изобщо във всякакви времена и епохи... не е ли точно това най-големият авантюризъм, най-големият разкош?!

Е, за приятели случвало се е и да посмекча остротите, но пак го правя повече заради себе си, не заради приятелите; пък не забравям, че и аз съм грешен... Атанас Далчев в един от фрагментите си казва, че преданият на истината, честният докрай е... чудовище за приятелите си и за своите близки. Струва ми се, точно тая беше думата - "чудовище". Да, у Далчев****** тая мисъл звучи ето как: За един писател, влюбен в истината, не съществуват ни приятели, ни семейство, ни родина. Той е чудовище. И малко по-нататък може би още по-жлъчно казано (стр. 71): Аз се прекланям пред честността, но нека признаем, честните хора имат тясна душа, на тях им е чужд големият жест. Те не могат да пожертвуват дори парите, които не са техни. И как ще простят чуждите грешки, когато не са в състояние да простят своите?

Сякаш точно за такъв екземпляр като мен е писано. Това имаше предвид и жена ми Ася, когато нощем хлипаше от ярост на рамото ми: "Ти си самият ад. Как живееш с тоя ад у себе си!"


tisss
____________________________
* Георги Марков, "Литературни есета", изд. БП - 1990 г., с. 86 и с. 87.

** Кончината на Г. Марков - 7 септември 1978 година, рождения ден на Т. Живков, случайно съвпадение може би...

*** Имам предвид проведения през 1997-ма т.нар. Първи национален конкурс "Развитие" за нов, неиздаван досега роман от български автор, чието жури се оглавяваше от г-н професора, а членове бяха бившата вице-президент на Републиката г-жа Блага Димитрова, Атанас Свиленов, Георги Цанков, Начо Халачев. Журито отличи със Специална награда между четири ръкописа и откровената помийна проза срещу достойнството ни на българи, романа на Здравка Ефтимова "В студената ти сянка, лейди".

**** Цит.съч., с. 88.

***** Цит.съч., с. 90.

****** Атанас Далчев, "Фрагменти", изд. 1967 г., с. 61. Бел.м., tisss.


--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: "Нищо случайно"
    #1664223 - 09.03.2007 06:02 [Re: tisss]

("Нищо случайно") ИСТИНСКАТА БЪЛГАРИЯ (1.)



08.09.2002.
С Емил* и жена му по тяхно предложение се изкачихме с колата до Кукленския манастир "Св.св. Козма и Дамян". Читирите километра над селото Куклен бяха най-занемареният и изровен от пороищата път, по който е минавала моята жигула, но местността около манастира, а и самият манастир ми се сториха чудесни.

Не ми се и влизаше в двора на тая монашеска "конюшня" - толкова тъпа ми се стори отначало това катерене, тръскане, суркане и подскачане из коловозите дотук, та се замотах около колата, докато ми спадне адреналинът. Е, после... все още ядосан на мене си, се запътих сам към градището, правено - както по-късно обясняваше Емил, някъде през ХІ век, горе-долу по едно и също време с манастира над село Белащица в чест на победата, която византийски военачалник извоювал над българите...

По стръмното и широко, градено от едри камъни стълбище с килнати настрани железни, потъмнели от ръждата перила, на слизане към черквицата се разминах с две полусакати възрастни жени, а преди да вляза при иконите и кандилата, минах на верев край дъщерята на съседа Димитър Димзов, болна от множествена склероза или нещо от тоя род пак така неизлечимо. Носеше я на ръце млад мъж, почти момче още; бе обвила ръце около шията му като детенце, та ми стана неприятно и неудобно, че се явявам неволен свидетел на тая болезнена драма, та се престорих, че не ги виждам.

Запалих две свещи, бучнах едната пред иконата на Иисус - нарекох я за себе си и за книгите ми, а другата мушнах в пясъка долу ниско и я нарекох за моите починали родители.

...В дворчето пред черквицата цъцри вода от градена стара чешма, а ябълковите дървета бяха отрупани с плод, чак клоните им бяха виснали до земята. Мина ми през ума: защо ли никой не си къса от зрелите, зачервени като бузки на млади момичета ябълки? По земята доста бяха нападали.

Умих си очите, плиснах две шепи изворна вода върху лицето и побързах да изляза, да подиря моите спътници извън зидовете на манастира. Неколцина монаси, твърде добре изглеждащи, ми се мярнаха край горната площадка, дето са им килиите. Ай! Тез пращящи от здраве и сила мъже как ли я карат в тоя пущинак, позачудих се; всеки случай не ми се сториха мързеливци, будали, смотаняци някакви си или дембели...

Изкарахме си бая добре на хубава сочна поляна. Въпреки че от време на време ме пронизваше като стрела: "А бе какво правя аз тука?!"

Защо ги нижа тия!... Може би защото вечерта към девет от Лондон (???) ми се обади моя позната, която... която поне от шест години бях отписал, така да се каже. И тая 36-годишна дама, с която преди 14-15 години бяхме преживели някаква там любовна авантюра, почна тричасовия среднощен разговор именно с това как непрекъснато или многократно напоследък ме сънувала, а тая сутрин ходила при втора или трета врачка да си изясни коя е причината, че сънува точно мен...

Но не пожела да каже какви ги върша в сънищата й, като какъв там й се явявам. Не ми каза и какво й рекла госпожа английската врачка.

В края на цялата "идилия" по настояване на младата дама пратих чрез сателитните комуникации следното GSM-послание до "братски" Лондон: "Животът е с развинтена фантазия. Ти си готина".

Любопитно все пак ми изглеждат въпросите, на които се наложи да давам уклончиви, или както обичат да се изразяват политолозите, един Иван Кръстев, например - "обтекаеми, силно обтекаеми" отговори... в течение на три астрономически часа, когато би трябвало блажено да спя. Това момиче ми крадеше от съня, наистина! Та ето ги въпросченцата.

1. Женен ли съм?

2. Имам ли желание да се женя?

3. Кой живее при мен?

4. Влюбен ли съм бил тогава, през оная година и половина (1987-88), в нея?

5. Какво ми е становището за идеята някой (?!) да ми роди дете... по принцип, не конкретно, естествено! - сега или поне в следващите две-три години?

6. Как бих реагирал на предложението да ми прати лири стерлинги (леле-е-е!) и да прелетя със самолет от моя краен пловдивски квартал до Северен Лондон, за да й погостувам?

7. Защо да не пропътуваме разстоянието Лондон-Кардиф, например, с новичък лъскавичък фолксваген-голф или беемве... да, бе, да!... с беемве, разбира се, за да видя града, на чието име съм си кръстил стихосбирката?

8. Съгласен ли съм да ми прати пари да си купя веднага тоя компютър, дето го бълнувам и ми е мечта от четири-пет години?

9. Дали би ме познала, ако ме види, т.е. сбръчкал ли съм се вече до неузнаваемост? Макар че това нямало, както се изрази, абсолютно никакво значение за нея...

10. Спомням ли си какви сме ги вършили в нашия... незабравим за нея любовен роман? (Ами спомням си ярко, че ми беше бая мъгливо, но това не й казах.)

11. Изкушава ли ме още гласът й? Кара ли ме да потръпвам сексуално, така да се каже?

12. И накрая дванайсетия въпрос, с който ме закла, простреля ме право в челото: Как ще реагирам, ако я видя застанала пред вратата на апартамента ми (Тя никога не го е виждала тоя мой апартамент.), да речем - да речем, подир броени дни, до седмица, да кажем?

... Та си викам сега, докато записвам снощната анкета: "Опомни се, човече! Ако броденето по манастири и паленето на свещи пред икони ти носи подобни изненади, помисли си хубавичко, преди да поемеш към следващата религиозна монашеска пустош!"


11.09.2002. Жестоко, но е истина: всичко пърхащо, вдигащо шум, пулсиращо, тръпнещо от страсти, от отчаяние или копнеж, рано или късно умира, изчезва сякаш никога не се е раждало; остава единствено описаното в добрата (пък и в лошата) литература. Добрият автор, както самия Господ Бог, раздава безсмъртие, в състояние е да накара камъните дори да говорят.

Животът е низ от случки, образи, пейзажи, размишления. Мимолетният жест, искрицата в мигновено хвърления поглед често говорят повече от томове сериозна литература. Галопираме - ездитни коне, пришпорвани от луд жокей; и кой, ако не е пишещият, скрибуцащият с перото гъше върху сухата заешка кожа... кой иначе ще съхрани богатството от нежни послания, разкоша от багри, аромати и състояния на духа и плътта за идещите подир нас? Кой!

В самота човек, някои хора... успяват да се хармонизират, да усетят вибрациите, излъчващи се от милиардното множество дишащи, мечтаещи и страдащи, обичащи се и ненавиждащи се, богати и бедни, властни и нищи, прославени и потънали в забвение.

Самото писане е удоволствие, както дишането, както съзерцанието на звездите или единственото, което според мен може да се сравни с таз космическа хубост - съзерцанието на красиво женско лице или тяло. То е като спомена и мечтата.

Нямам основание да се притеснявам, че материално от един ден нататък ще съм далеч от живите; сред живите - ако си заслужава, ако има стойност - ще остане ненаситното ми любопитство и доверие в Добрата сила, която е създала човешкия разум върху планетата Земя, залутана из Космоса.


Ненаситен оптимист съм, стоя на върха на невидима за окото пирамида: раздавам късчета вечност със самочувствието на бог... и това може да го прави всеки простосмъртен - то е заложено като способност у всекиго от нас, които все още не сме престанали да дишаме и да се надяваме**, подреждайки редици от думи върху белия лист или върху драната заешка кожа.

Следва


tisss
______________________________
* Писателят Емил Калъчев.

** Dum spiro, spero (лат.: Докато дишам, надявам се). Бел.м., tisss.


--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: "Нищо случайно"
    #1664827 - 09.03.2007 16:24 [Re: tisss]

("Нищо случайно") ИСТИНСКАТА БЪЛГАРИЯ (2.)



21.09.2002.
Печална роля отреждат на интелигента - придворен шут, лала, палячо за разтуха на кралския двор, пъстро пернато - често с брада и мустаци a la Салвадор Дали, с обичка на ушенцето като швейцарска крава на тучна морава или с плитчица на тила, вързана с червено парцалче, а понякога - бръсната тиква, подобна на белен картоф, може и с папийонка: червена на бели точки или черна на червени ивички, и косата в такъв случай задължително да е разрошена, в главата интелигентният екземпляр да напомня разплетена дамаджана, пълна със зелева чорба.

Щом е интелигент, значи е умен, който се прави на глупак, значи е разсъдливо същество, което коленопреклонно пълзи около златните пантофки на Негово величество Властника, реди сладникави остроти с приятния вкус на канела и какао в горещо мляко. Понякога остротите му са истински, т.е. цинични, откровено вонят на брутален секс, от което чистоплътните пуритани потръпват и неспокойно се въртят във фотьойла или в леглото, докато народът се радва и крещи: "Ето, видяхте ли нашето момче как му каза всичко онова, дето ние само си го мислим. Хем така хубаво му го рекна право в лицето. Ура! Да живей нашето момче!"

Медиите в наше време струват пари, ужасно много пари... А у кого са парите?!... Днес вече е почти невъзможно от трибуната на някакво мижаво вестниче-многотиражка да се състезаваш в честен спор, например, с медийните империи. Оня романтичен период, когато отвъд Дунава някой с величествена осанка е раздиплял и сочел с пръст мухлясалите драперии на властта, възторгвайки множеството брадясали и недояли българи, или - изобщо - обнадеждавайки някак поруганите човеци, оня романтичен период, значи, отдавна е отминал.

Илюзия ли е справедливостта? Добрият тон, зад който не се таи лицемерие, отживелица ли е? Дали безпомощната позиция не се прикрива с остроти и цинични каламбури? Само който не работи, само той не бърка - не е ли ясно, че да приемем с достойнство известното от хилядолетия, а именно: властващият, управляващият естествено греши, естествено е и да търпи повече упреци; и в това няма нищо необикновено.

Като грешим и се поправяме, вървим всъщност през живота. Но защо приемаме интелигентния, т.е. мислещия с толкова ироничен подтекст? Защо постоянните говорители в нашето обществено пространство така категорично настояват винаги единствено чрез техните уста да говори Истината?

Това, дето е истина за мене, за другиго може и да не е; пък и кой е между нас тоя, дето е вечерял с Бога! Да речем, г-н бившият финансов министър съобщава доста верни неща, ала с тоя нетърпящ възражение вид и тон как да приема, че освен верните му констатации няма и стръв да обезличи опонентите си като бивш преподавател по политикономия во имя светаго Карл Маркс, та да обезсмисли и онова, което преди него другите добре са свършили?

Лицемерието у нас, в България, започна да ни се предлага и в далеч по-човеколюбиви версии отколкото въобще е в състояние да ни представи г-н Иван Костов. Известен, талантлив скулптор като фигура в общественото пространство говори умно, уравновесено; приказването му излъчва особена, тъжна багра и аз му съчувствам, но не мога да му повярвам, когато реди мъдри лакърдии за реда и достойнството в моята България, за унижението, на което сме подложени... Не мога да му повярвам, понеже посегна да бие полицай насред София, пред самата софийска общинска управа, долу, на паркинга... Жалка работа!

Естествено, случва се при самозащита да удариш някого непредвидено, но... господинът не защитаваше себе си, таланта си, а защитаваше статута си на недосегаема от българските закони персона. За Вежди Рашидов говоря. Е, къде отидоха всичките му сносни приказки!

Велико е да бъдеш смирен. А всички сме грешни: бесовете ни понякога надделяват. Затова дваж по-велико е покаянието. Да се бе покаял талантливият скулптор, бих го приел какъвто е, бих му станал фен до гроб не на изкуството, а на личността. Но човекът нема доблестта да признае греха си, не се разкая. Негова си работа! Майната му! И престанах да го слушам; сам се срина пред очите ми като статуйка, ваяна от мокър пясък, когато влагата се изпари и остане нещо оглозгано от ветровете на морския бряг.

Задължително ли е талант и битова посредственост да съжителстват така любовно, както е у тая гарга шарена?!

Нашите интелигентни личности са заслужили участта да стоят встрани от важните за нацията въпроси. Послушайте за какво и как се задяват: кой е по-величествен, кой е по-близо до "народа", кой е повече "демократ" и праволинеен... Скучно, неприятно от суета и самовлюбеност. Но всъщност що е то интелигентният, объркахме се вече.

В зората на грандиозния експеримент с "най-прогресивното и най-хуманното учение на света" обожествявана осем-девет десетилетия личност (В. И. Ленин) именуваше интелигенцията в родната си Русия "насекоми", т.е. досада, която трябва да се държи изкъсо, да се гали по главицата, но и от време на време да й се дърпат дизгините, па й направо да се прорежда и преподрежда от властта. "Кекава интелигенция" бе любима фразичка за няколко поколения партийни агитатори и комисари на правдата.

Представяха интелигента като очилат дърдорко, пощурял от четене на книжки; с тая фигурка на приказливото човече ни учеха да обичаме "трудещите се работници и селяни", т.нар. български народ. А интелигент е всъщност всеки мислещ трезво с ума си, независимо в какво поприще се подвизава.

Нима не сме срещали глупаци с по две и три дипломи за висше образование, или хитреци с високи научни титли. Иван Славков, например, е академик... това какво трябва да ни говори!

Истинската България, огромното множество от хора, които нямат достъп, нито представители в медиите, изпитва на свой гръб кощунството и мизерията... в това множество от простосмъртни е енергията, тук е и опитът, и мъдростта на нацията. Ако управляващите придобият навика да се вслушват и вглеждат какво си говори множеството българи, най-малкото нашите властници не биха се главозамайвали толкоз, не биха се държали в нагло самодоволство от себе си. А и по-другояче биха възприемали самоназоваващи се сламени чучела за "елит", за "цвета на нацията", за "българска интелигенция" и прочие. А иначе шутът... каква му е на шута грижата, освен да разсмива властта!


26.09.2002. Краят на есето "За какво ли са умирали?" - занимаващо се със случая "Веселин Андреев", из т.нар. "Нови задочни репортажи за България"*: ...че е много по-лесно да бъдеш евтин герой в един или два мига, отколкото да бъдеш честен, обикновен човек цял живот.

Обяснил съм преклонението пред баща ми Кирил, дърводелец-мебелист, мълчалив, вглъбен в работата си, недоверчив, неразбиращ политическите събития и странящ от политика и всякаква т.нар. "обществена дейност"... Обяснил съм възхищението си на син към своя Голям баща точно в тоя "ключ". Оттам може би и раздразнението ми спрямо героичните пози, независимо кой и с каква идея ми позира пред очите - дали е "Йохан" на Смирненски, "Стършел" на Етел Войнич или някой друг самоотвержен фанатик на някоя чудесна идея.

Животът е велик дар и трябва да се пази! В цитираната фраза на Георги Марков не ми се нрави думата "евтин"; стои ми тая дума там като оголен зъб на залаял пес, обезценява, прави лековата позицията на автора. Защо да не отдам мимоходом дължимото и на героизма?!

Герой, изненадващ и самия себе си, може да се окаже кой ли не; важното е, че е тъпо, лицемерие е да се разхождаш в героическа поза из множеството, да вириш пръст нагоре, да цвилиш драматично, да заразяваш с бесовете си света.

Героите ги убиват; не желая да бъда нито герой за която и да е идея, нито да призовавам другите да стават герои. Смятам, героично всъщност е да останеш честен и обикновен дори след като ти се е наложило да извършиш подвиг, а глупаците са се стълпили пред дома ти да те прославят.

Арабите-мюсюлмани, дето се самовзривяват на многолюдни места в Близкия изток, възприемам - първо, като страхливци, второ - като подлеци, трето - като жертва на политици-манипулатори. Това обаче милиони наивници назовават "героизъм" и аз нямам логично обяснение защо. Нима богът на която и да е религия не ни повелява да пазим живота? Чий бог изисква трупове и се радва на мъртъвци?!

Следва


tisss
______________________________________
* Георги Марков, "Нови задочни репортажи за България", сборник, изд. 1991 г. с предговор от Стефан Цанев. Бел.м., tisss.

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
Believer
рекордьор
***

Регистриран: 05.10.2005
Мнения: 3431
От: UK
Re: "Нищо случайно"
    #1665141 - 09.03.2007 20:49 [Re: tisss]

Цитат:

Арабите-мюсюлмани, дето се самовзривяват на многолюдни места в Близкия изток, възприемам - първо, като страхливци, второ - като подлеци, трето - като жертва на политици-манипулатори. Това обаче милиони наивници назовават "героизъм" и аз нямам логично обяснение защо. Нима богът на която и да е религия не ни повелява да пазим живота? Чий бог изисква трупове и се радва на мъртъвци?!






Никой бог не се радва на мъртъвци освен езическите богове,доколкото ми е известно.Защото поставяш въпроса за жертвата и саможертвата ,напълно съм съгласна ,че тия невинни души,които се самовривяват са жертви на политици- манипулатори.
Дали за самите тях ,това-саможертвата-
не е техният личен приност в борбата им за СВОБОДА и национална независимост?
Може би те обичат Родината си - във всичките тълкования на тази дума -и вярват ,че тяхната жертва ,ще допринесе за извоюването на
свещенната свобода?Поне това ние ,българите,
трябва да сме способни да го съприживеем.


Редактирано от Believer (09.03.2007 21:24)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: "Нищо случайно"
    #1665447 - 10.03.2007 02:00 [Re: tisss]

("Нищо случайно") ИСТИНСКАТА БЪЛГАРИЯ (3.)


Продължение от 26.09.


Ако някой на този свят е писател, той винаги и при всички обстоятелства пише. И той винаги и при всички обстоятелства търси трибуна, т.е. да публикува. И когато тази трибуна му се отказва в родната му страна, талантът му го задължава да намери, където може.*

В евангелието обаче това същото нещо е казано образно, говори се за светилника, който не ни е даден да го държим под одъра...

И тогава по ирония на съдбата Сталин беше този, който спаси романа на Шолохов** от унищожение, от гнева на предшествениците на квадратните момченца от "Литературен фронт".*** На едно такова квадратно момченце от "Литературен фронт" имах удоволствието да се дивя в разстояние на три-три и половина часа миналия неделен ден... Светлозар Игов - впрочем, професор Светлозар Игов.

Имах неясна представа за "насилен талант", а се оказа, че и това определение надхвърля истината. Насилен талант... има такова животно; но реалният Св. Игов ме разочарова. Жалко, приемал съм го за нещо глупаво, но свежо, пък се оказа мек плондер с аромат на мокра кокошка.

Запознах се днес в училищната библиотека с хроника на кариерата му до 1978 година. Роден на 30 януари 1945-та в село Радуил, Софийско (пиперливи анекдоти се носят из околните селища за жителите на Радуил, знам от Ангел Грънчаров, негов кажи-речи земляк). Завършил славянска филология в Софийския университет "Кл. Охридски" през 1966-та. Специализирал в Белград и Загреб, вероятно аспирантура (1967-68). Редактор на 24-25 години (1969-70) в "Литературен фронт", списание "Съвременник" (от 1971), в Института по изкуствознание при БАН (от 1976). Автор на книгата "Високо при извора. Критики и есета", изд. 1974 година.

Такава кариера можех да имам. Избрах друго, и като се сравнявам с г-н професора, кефя се, че не съм сбъркал. Леле, какъв ли тъпоъгълник, какво ли "квадратно момченце" щях да съм!

...Един час господин професорът прави разбор на Славейковата поема за Гергана и везира османлия... "Концептуално", "субординация" и прочие подобни термини - прекрасни чуждици, ми прелитаха край ушите, за да разбера вероятно какъв лъв е. Стана ми неудобно за него, та го побутнах по едно време с лакът в ребрата (дяволчето у мен се бе ухилило до уши, влизах в ролята на Глупака Ванка пред човека до мене): "Не е ли то поема за любовта? За любовта ти нищо не спомена. Каква е това субординация! Където има любов, везирът слиза при робинята, или издига робинята при себе си; или според теб**** в любовта е като в казармата, има субординация?!"

Все пак, да не го съдя! Ей такива си ги мисля... Бързам, пристрастен съм повече от необходимото. Възможно е да бъркам; ще се радвам човекът да излезе стойностен. Ама и мен ми се насъбра... Толкова години да се правя на балък!!! И естествено, човешко е честолюбието да ми се разбръмчи сърдито: "Алооо, Умника! Виждаш ли къде можеше да си!" Но и оттук пък иде оня кеф да си река сам: "Гледай си работата, Жорес*****! Всичко ти е наред".

Игов поне двайсетина пъти употреби думата "концептуално" и аз, любопитен, объркан уж в тез сложни научни тълкувания, зяпнах: Че какво толкоз му е харесала "концептуално", та ми вади очите с тоя синоним на българската дума "основно"!... Ама не, концептуално звучи бамбашка, хептен научному!

Попитах Игов къде му е центърът, оста на неговата мерна система за оценяване коя творба е стойностна, коя не. Гледа ме, стори ми се изненадан. Не се разсърди, та си рекох: умен е, бързо схвана. "Ами всяка творба, всеки автор оценявам според контекста, според стила му... епохата. За всеки случай - различно". Възможно е да не бяха точно тъй подредени и точно тия думите му, но в тоя смисъл бе отговорът.

"И все пак - продължих, - коя е твоята Полярна звезда, точката, според която се ориентираш? Ще го кажа по-образно... Къде на картата на Европа, върху континента на християнската ни цивилизация е твоят ориентир, еталонът, с който сверяваш мерната си система?"

Изгледа ме от патъците до щръкналата ми на всички посоки коса. Озадачен ли, що ли?! И се опитах да го успокоя. "Ето, говоря интуитивно... Твоят център не е Италия с нейните Флоренция, Рим, Неапол, но не е и Франция. А може би... Германия?! Е! Не, не и Германия. Всеки случай, на запад е от България твоята точка за ориентиране, поне така интуитивно те усещам. Къде точно ти е центъра, твоята Полярна звезда, а? - питам.

И той рече тогава: "Да, малко по на запад от България, в оная тясна крайбрежна ивица, където е Хърватско. Там е, където Изтокът се среща със Запада".

Логично би следвало да го питам защо не България, но не попитах. Спрях се, да не би да се засегне... Говори като грамофонна плоча около час колко сме изостанали от Западна Европа, духовното ни развитие колко е пострадало от исторически и други обстоятелства.

"Нищо ново не чухме - казах; освен него в стаята бяхме още трима филолози - двама гимназиални преподаватели, аз и Георги Башиянов, и домакинът на апартаментчето, издателят и поетът Тодор Чонов, дето се води редактор на мижавата ми първа стихосбирка. Та продължих: - Дотук минусите добре ги знаем. Но ти кажи това изоставане от Запада какви предимства ни носи!

Отмина с мълчание тоя въпрос... Час по сетне, когато седяхме навън, в близкото кафене насред пловдивския жилищен комплекс "Тракия" същите тия четирима, се обърна и рече с човешкия си, а не с тенекиения си глас на университетско светило: "Да, наистина, това изоставане може да ни носи и някои предимства. Заслужава да се помисли. Ето, виждаш ли, не съм ти забравил въпроса".

Беше бая словоохотлив. Припомни кога какво написал и как партийната (комунистическа, демек) критика го фиксирала под око. В мухабета почти не участвах. Тримата се нахраниха, пих и аз една бира с тях. Между другото, похвали се, че е написал добър роман; "Най-добрият роман в съвременната литература" - подметна, като се усмихваше.

"Как се казва твоят роман?" - попитах. "Елените", това му е заглавието" - отговори. Станаха, тръгнаха към квартирата на Чонов, а аз се прибрах с колата. Минах край пазарчето в нашия занемарен за разлика от "Тракия" краен квартал, зад някогашния РУМ "Изгрев", паркирах колата в гаража, качих се горе и се хвърлих в леглото.

От изпушените цигари, от кафетата тоя ден и от изпитата бира усещах се леко замаян, но и странно спокоен. На въпросите, които като да го учудиха, отдавна вече знаех кой е моят отговор. Само дано не съм ядосал човека! - мина ми през ума в просъница.

- - - -

Това беше миналата неделя. Днес се зарових в книгата му, сборник, явно вестникарски статии, уж есета - "Грозните патета", продукт на издателство "Български писател" от 1989 година. Не ми хареса стилът, доста сух, па и малко претенциозен ми се видя. Очевидно обаче е "мислеща тръстика"; бихме били добри приятели с него, ако поизчисти от себе си суетата и самодоволството си на университетски професор, свикнал да му се възхищават, да го четкат все по косъма.


27.09.2002. Вълнуващо преживяване ми доставя четенето... Бих желал есеистичната ми хронография да се чете със същия интерес, който ми донесе сборникът есета на Георги Марков "Когато часовниците са спрели", издаден в мътната и еуфорична за нас, българите, 1991-ва.

Светлозар Игов, обект на предишните наброски, разбира се, е част от огромния партиен механизъм за смазване на талантите или за приспособяването на тия таланти според нуждите на комунистическата партокрация в България. Такива обаятелни като него приказливци и суетни врани служеха за притегателен център на неопитните млади автори, неусетно за младостта манипулираха в имета на "червената правда", подготвяха следващата вълна наивници, които да прославят марксизма-ленинизма, без да съзнават сами хищната му същност.

Мнозина от моите приятели ей тъй, неусетно се бяха превърнали в гласове на т.нар. "партийна съвест", поласкани от височайше внимание, печатани и приветствани в литературната периодика. Имам ли право да ги съдя? Нали сам бях почти до четирийсетата си година в плен на червената Илюзия за Свободата-Братството-Равенството?! В първата си книга ("Сутрин рано", 1983 г.) имам и такива верноподанни патетични редове, като:

Но всъщност болшевики мъртви няма!
Те все така безшумно ще вървят
през обръчи, засади и куршуми,
ще минат всеки път и кръстопът
и в днешното ще бъдат помежду ни
.

Може би различното в моя случай е, че много плътно бях привързан към средата, в която се бях родил и в която се бях учил да мисля и да възприемам света наоколо. Тая родна стихия ме зарежда с желание да пиша и до днес, нищо че нерядко жестоко ми се е надсмивала или - още по-лошо - просто не ми е обръщала внимание на писаниците.

Имал съм шанс, че не са ме разгалили като симпатично глезено детенце властниците. И колко лесно биха ме превърнали в суетен, самовлюбен агитпропчик и "наше момче"!

Впрочем, къде ли е това село Радуил; ще ми се да го потърся на картата на България... Има село Радуй, Пернишко, но Радуил, Софийско няма на моята пътна карта. Трябва да е малко, кипро, занемарено селце с мирис на оборски тор, на овча непрана вълна и горени дръвца, на печени чушки и лютеница, варена на двора, с ухание на дюли и на дъсчен селски под, търкан с керемида и с мушкато на прозорците... Всеки случай не се намира в границите на Хърватско, ни по бреговете на Адриатика.

Следва


tisss
_________________________
* Георги Марков, цит.съч., стр. 15.

** Става дума за романа "Тихият Дон".

*** Вж. с. 18 от цит.съч. на Г. Марков.

**** На "ти", в ролята на невежия.

***** Тъй ме знаеха: Христо Джелебов от Ивайловград, Митко Папазов от Ямбол, Марио от Сливен, неколцина състуденти. Бел.м., tisss.


--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: "Нищо случайно"
    #1666343 - 11.03.2007 03:26 [Re: tisss]

("Нищо случайно") ИСТИНСКАТА БЪЛГАРИЯ (4.)



28.09.2002.
Занимания с речника... Концепция (от лат. conceptio) - 1. Схващане, система от възгледи. 2. Идея, замисъл на творба в изкуството. 3. Документ на централизирано планиране. Концепт (от лат. conceptus) Мисъл. Концептуално - Няма такава дума във френския, докато в английския cоnceptual - "отнасящ се до понятие".

Предизвика ме настойчивостта на Емил за книгата му "Прощално за времето на самотата", дадена за набор кажи-речи на рождения му ден през август преди деветнайсет години от пловдивското издателство, та... седнах да я чета "под лупа" още веднъж, ето, двадесет години след написването й. Предизвика ме, абсолютно в правото си да е особено пристрастен точно към тоя "роман", по-скоро - новела*, равносметка на цяло поколение българи, които приемахме комунизма откъм възможно най-романтичната му страна - като върховна нравственост.

Тъй е, някои книги узряват в течение на десетилетия подир написването им; то е вид ферментация, а може би предусещане за преобръщане на пластове, за земетръсни зони след периоди на привидно спокойствие и уседналост. Общественият климат у нас в 1982-ра, година след като ме уволниха от пловдивския младежки вестник, биха ми шута, с три думи казано... та година след това повратно за мене събитие, остро вонеше на екарисаж не само на Червения площад в Пловдив**; на екарисаж, образно казано, засмърдя цяла България, когато се заточиха към Турция изселническите колони на носещите арабски имена граждани на Народната ни република. Та предполагам кое е изкушило Емил Калъчев да възкреси мечтата на ония, които назовавахме "истинските комунисти" и върху чиято кръв и идеализъм властваха след 1945-та "партийците", т.е. нагаждачите, алчните, вечните парвенюта на всяка власт, безскрупулните, надменните, лицемерите, селските тарикати.

Днес вече, като отшумяха и опротивяха вълните креслив неандерталски антикомунизъм (пък то бе пак комунизъм, макар и с обратен знак; "сини" и "червени" си бяха пак ония две групи: нагаждачи и праведници. Само че народът това май късно почна да го проумява. И дойде време, значи, тая новела на Емил да бъде прочетена с оглед скритото... дори за автора й! - послание. Тя е обръщане към праосновата, към ония пространства на духа, чиято енергия иде към нас далеч отпреди Карл Маркс, преди марксизма. Струва ми се, авторът тук преодолява сам себе си, своята увереност: логически сюжетът, образите му внушават друго - не преданост към идеята, а привързаност към човечността и усилието да се противопоставяме на фанатизма във всичките му често красиви, лъжливи за окото форми и разцветки.

Изречено накратко, вярващият се е изправил срещу своето човеколюбие, сякаш версия на библейския разтерзан, разколебан вярващ - Йеремия срещу Йеремия. И не смятам, че новелата защитава комунизма. Смятам, че това е - парадоксално! - фина критика, тотално отрицание на всякакви предпоставени тези и стройни умозрителни теории за щастието, за смисъла на живота, за умението да се живее пълноценно, уравновесено, и все пак страстно. Тъй че книгата има и по-дълбок, философски смисъл.

* * *

Елегично звучи заглавието, навява ми възпоминание за шансона на френския актьор и певец от шейсетте години на века Ив Монтан "Балада за смъртта на едно листо". Печално есенна е атмосферата и в самата книга. То е психологически разказ не само за нашите си, български, илюзии и спомени, но и разказ въобще за случилото се на Европейския материк през последните петдесет-шестдесет години. Войната, безбрежните руски степи, болшевизмът, фашизмът и нацизмът (както върви хронологично тая световна чума, произлязла от фанатичната предубеденост изобщо) са фон, дълги отблясъци от гигантски сблъсък, ехо иззад планините... Всичко това е било, настъпила е есента на равносметките, да видим какво сме научили и как ще се живее по-нататък, все пак трябва да има в какво да вярваме... В безверие не се живее!

Емблема на връщането към нравствеността е Павлов, струва ми се, силно идеализиран от автора, но пък името нашепва нещо; буквално значи "на Павел", "принадлежащ на Павел", апостол Павел може би?!... но това последното авторът едва ли е имал на ум.

Двама пътуващи кореспонденти - младичкият репортер (разказвачът, аз-героят на новелата) и доста преживелият, масивно-мудният Благов*** - участник в антифашистката съпротива и прочие. Ученикът и Учителят във фоайето на северен хотел... Вали лепкав, мокър сняг, очертава се тягостна, скучна вечер далеч от България, и то точно в най-мечтаното място за млад възхитен, очарован от СССР българин в Москва.

Навън се случват навярно хиляди любопитни и важни събития; оказва се обаче, че отвътре, в съзнанието си, човек носи далеч по-интересен свят. Така започва книгата, от кратко съобщение, сбутано в днешния вестник: някой обявява, че търси, издирва, нуждае се от... Павлов. Бегли сведения кой е Павлов и калейдоскоп от възпоминания се завихря пред очите ни. Началото е вик на давещ се в океана от рутина и скука; това изненадва, увлича ме да чета. Тъй де, нали в оная 1981-82 година всичко у нас в България изглеждаше да е наред, какъв е тоя вик?!

Разказването тук съдържа в подтекста си внушение за патетика; по-доволен щях да съм, ако патетичното не ми го задава авторът, ами се роди в моите си представи на размишляващ читател. Тоя тип засилване на градуса е белег на публицистичния стил... Но какво, да не би аз да я пиша тая новела! Авторът така е преценил, а книгата е завършен факт; хубавото е, че ме мотивира да си въобразявам разни работи, и не от суетност, а именно понеже ме "хваща"...

Не виждам и за какъв дявол е пренасянето на разказа назад и напред във времето; да смятам все пак, че именно авторът е меродавен да реши; а че ме дразни - не е никак зле!

От днешна (края на септември 2002-ра) гледна точка нещата, послужили за хубавата идея на Емил Калъчев в тоя ръкопис, съвсем не издържат подобно - определено партийно, от позиция на комунистическата теория - тълкуване. Гибелта на партизанския отряд "Антон Иванов" през дълбоката и сурова зима на 1942-1943-та, например, това вече е исторически факт, е предначертана именно от канцелариите на Москва... Не обвинявам, само казвам - сега вече е страшно, като си представя между какви челюсти са се напъхали с доверчивостта и чистосърдечната си вяра в Голямата световна химера нашите възторжени, неопитни в Европейския покер между империите романтични наивници.

Ценното, а и любопитното, е как писателят противопоставя логичеката си убеденост на вроденото си човеколюбие и състрадателност. Зад силуетно представения многозначителен Павлов виждам библейската фигура на строителя на христовата черква... Да не би да съм набожен?! Или не мога да чета отвъд думите? Злото, Антихристът ни се представя с много лица и имена (Сократ, кълбо от змии, питон, красиво женско лице), воюващото Добро винаги е едно.


29.09.2002. Трансформацията на някогашните седемнайсетгодишни възторжени наивници Пайо и Зарко, които с карабина на пост бранят "нашата, народната власт" в тревожната есенно-зимна пловдивска нощ... преобразяването им от съмишленици в непримирими противници е пак от редицата противостояния на Доброто и Злото. И двамата - възпитани в духа на комунизма, и двамата - кръвни синове на т.нар. "червена власт", но странно... защо се оказват непримиримо един срещу друг? Какво ги е разделило?

[b]"Не теренът трябва да се пригоди към проекта, а проектът към терена" - настоява инженерът-строител Пайо Дамянов; иззад масивното началническо бюро на партиен галеник бившето приятелче от 1944-45-та, настоящ страховит властник инженер Зарко Вергилов победоносно отвръща: "Нямаш никакви шансове. Решението за строителството е в ход и само глупак като теб може да си въобрази, че ще спре машината". Задвижат ли се лостовете и големите маховици на тежкотонажният партиен апарат на тоталитарната държава, човешки кости и съвести е в състояние да смеле, цели народи да затрие от лицето на земята. Това последното си е мое допълнение.

...Строи се язовирна стена - нещо красиво, изящно като идея; основата, върху която е стъпила обаче стената, тая основа е податлива, очевидно няма да издържи огромния натиск на реалността. Е, каква по-ясна алегория за комунизма! Сега е лесно да се каже, но в 1981-1982-ра кой можеше да си позволи подобни намеци за родното духовно смърдящо блато?!

Дали Пайо не е едно от превъплъщенията на митичния Павлов (т.е. "принадлежащ на Павел", както е лексикално точното му съответствие), а това има ли отношение спрямо човечността, която воюва срещу цялата многообразна допотопна машинария на Сталинския болшевизъм у нас, в България?... Силно е да се каже!

Минава ми през ум: "Леле, как доверчиво, като народ, наплашен и унижаван от еничари, сме се втурвали в капаните на чуждоземната арогантност и високомерието на някой спасител отвън! Дали пак поради подобна причина снощи, 28 септември, пред храма на източното православие "Александър Невски" изпусталели тълпи наивници не крещяха три-четири часа от възторг "България - да! Да за НАТО!"

Такава ли е националната ни орис? Все лъгани, все идиотски манипулирани от сияйни миражи? И защо забравяме, че именно по нашите тракийски градове е шетал по време на най-плодотворното си мисионерство апостол Павел? Ето, Библията съхранява тая мъдрост пред болестите, пред струпеите на цивилизацията, но кой чете, кой се интересува! Модерните комуникации, модерните технологии са замъглили очите, пристиват съвестта, та се и гаврим глупешки над морала, над самия живот в духа...

Не съм очарован от мозаечно накъсаната структура на "романа" - защото книгата трудно се чете, написана по тоя почти репортажен маниер, а повече читатели би трябвало да я видят, да я преживеят като драма, ако искат да разберат своите предци. Но авторът така е решил да я напише, това е негово право.

Сблъсъкът между Доброто и Злото тук далечно ми напомня романа "Чумата" на Албер Камю с оная заложена в подтекста идея за неспокойствието и трезвостта, за уязвимостта ни и за човешката ни устойчивост пред изпитанията. Множеството, тълпата винаги по-късно стигат до прозрение. Прозрението се ражда първо у самотници, пътуващи от град на град отшелници, живеещи несретно, и затова - с изострени сетива за истина и лъжи.

Следва


tisss
____________________________________________________________
* Новела - голям по обем разказ предимно с психологическо съдържание; роман - голямо повествование, многостранно изобразени типични герои, пространни картини на живота, събития. Обхваща обширен кръг социални явления и характери, показани в развитие. Вж. Речник на чуждите думи в българския език, изд. 1978 г., с. 642 и с.781-782.

** Тая фраза от статията ми във вестника ("Комсомолска искра", май 1981) най ги бе разгневила ония отгоре.

*** Името "Благов" звучи и като алюзия за предтечата на българските червени фанатици, тесният социалист Димитър Благоев. Бел.м., tisss.


--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: "Нищо случайно"
    #1667198 - 12.03.2007 01:06 [Re: tisss]

("Нищо случайно") ИСТИНСКАТА БЪЛГАРИЯ (5.)


Продължение от 29.09.


Образът на мекерето, на конюнктурната личност, на възползвалия се от обстоятелствата, на парвенюто... тоя образ, съпътстващ винаги и навсякъде троновете на властта, не може да обясни истината защо именно фашизмът и именно нацизмът и комунизмът като всеобгръщащи с подозрение простосмъртния, душейки и слухтейки по петите му, се нуждаеха и по най-закономерния начин произведоха за целта на това следене тълпи от невежествени ренегати, хора без чест и лично достойнстство, комисари и секретари на партийната "правда".

Курбон и синът на Вергил Спасителя ли са оправдание за озлоблението, което все диреше врага, дори в собсвените си редици издирваше параноично "врага с партиен билет"? Така глутницата вълци се самоизяжда, че да дели все по-едри късове плячка от потта и кръвта на народа; и същевременно до небесата вдига знамена и лозунги колко предана е на същия тоя народ.

Да поставим пръст в кървящата рана! Отдавна назрява тоя разговор. Двайсет години новелата на Емил Калъчев предизвиква това, дето ни е останало от съвестта, за да изречем, да артикулираме с ясни думи какво и защо се случи с нас, българите и гражданите на т.нар. социалистически лагер. Това е наш си, много личен разговор.

Парвенюто е следствие, не причина за краха на комунизма и неговия родител марксистката схема. Фашизмът на Мусолини, нацизмът на Хитлер бяха много по-елементарни за разкодиране; комунизмът е с повече опит в лицемерието. Откакто се появява в 1848-ма комунистическият манифест, мислещата част от човечеството, и особено всички млади поколения оттогава насам намират изход от отчаянието в тая красива, но неприложима и спореща с човешката природа химера.

Марксизмът и роденият от него комунизъм преобръщат с краката нагоре християнската максима, императива на Любовта. В името на бленувана световна хармония, лъжеапостолите на Маркс и Ленин уж рушаха "старото", а то: създаваха условия човекът да бъде тотално окован, затворен в клетка, ограничен зад телени мрежи и гранични полоси, наблюдаван, преследван, гост в собствения си дом, слуга на собствената си имот, "лосче и винтче на Световната революция" - не уникат, а нещо лесно заменяемо, стандартно, повторимо.

Странно, книгата ме зарежда с енергия. Достатъчно мълчахме, сякаш нищо не се е случило между 1945-та и 2002-ра. Мълчанието също може да бъде предателство, твърди насред объркания в репортажен миш-маш от случки сериозен, но и струва ми се, леко усмихнат Емил Калъчев. Може би се мамя, може би само ми се е сторило или силно ми се ще да е така. И Маркс го е изрекъл: "Човечеството се сбогува с илюзиите си, като им се надсмива". Или поне нещо в тоя смисъл е казал, ако не го цитирам точно...


03.10.2002. Драматична проява на невежеството е т.нар. "говорене на истини от последна инстанция". Това, което за нормално интелигентния човек е естествено навлизане в познанието: непрекъснато се уча и все има нещо, което не ми е известно - за невежия е точно установено, фиксирано, не подлежи на развитие като информация. Невежият кокоши мозък не може да си представи и за миг, че това, което веднъж е прочел или научил, може да е само стъпало към откриването на светата Истина, тресе се от възмущение, че някой се усъмнил в онова, което изглежда вече казано и доказано от авторитетите преди нас.

Невежеството обича да цитира авторитети от науката и информацията изобщо; зад тяхната фасада то се чувства удобно, без тревоги и любопитство, без съмнения. Невежият се страхува да не сгреши в преразказването на чужди авторитети, дразни го именно съмнението, да не би да го разберат, че е некомпетентен, че е сбъркал в нещо основно.

Мисля си, че талантът много по-често и дори почти непрекъснато греши; грешейки, той навлиза в територии, неосветени досега от разума и рутината, и така именно прави своите открития. Грешката се оказва важен елемент от процеса на познание, понеже е вид проверка за истинността на тая или оная формула върху човека и вселената.


06.10.2002. Огромна маса от осем милиона несретници, които се оправдаваме с комунизма, както бихме се оправдавали и с всяка друга обществена система - изглежда това сме ние, българите! Комунизмът е насилие над интелекта, насилие от страна на болни мозъци, но в коя обществена формация това насилие не съществува?! Грандоманията тресе както комунисти, фашисти, нацисти, фундаменталисти от разни религиозни общности, тъй и всяка институция на Българската държава. Слугата се изживява като господар над своя суверен. Самите избори непрекъснато се провеждат в условия на злонамерена манипулация над личността, над правото ни за уравновесеност и спокойна атмосфера именно когато трябва да преценим разните политически оферти.

Участието в която и да е партийна организация оковава таланта, слага юзди върху съзнанието ни, монтира наочници и бленди върху зениците, за да сме удобни за управление. Дисциплинирани послушни редици от редници без свое мнение и воля - това е тайният, свенливият блян на всяка партийна централа.

Вярвам в силата на свободните личности, обединени за обща конкретна работа, но обединени не до гроб, не на живот и смърт, а обединени, доколкото го изисква отрязък от живота ни в общество. Ние сме твърде различни в духа и интелекта, това защо никой не забелязва! Един и същи човек в многообразието на собственото си живеене се променя, развива се към по-добро или по-лошо, но не стои като камък на едно място. Камъкът - и той се мени, а защо фанатизмът все се опитва да ни уеднаквява като веднъж завинаги непроменими стойности?

Бягам далеч от удобно подредените по пътя ми изкушения. Подхвърлят ми възможности, смятат ме за дивеч, за наивник, а виждам приготвени клопки и капани. Благодаря! Не участвам в тая лотария на щастието. Пиша онова, което интуитивно ме подтиква да защитавам у всеки мъдър или наивен човек правото му свободно да избира, правото му - дори с риск да го сметнат за противен - да бъде себе си.

Животът в обществото налага ограничения на бесовете ни; и в тоя смисъл Държавата е необходимо зло. Но всеки сам отговаря за постъпките си, сам си носи кръста... и в привидния хаос от противоречиви, разнородни идеи най-великото постижение за отделната личност, мисля, е да се изскубва непрекъснато от рутината и скуката на посредствеността, като взема решенията си, без да се надценява.

Омръзна ми да срещам нещастни, недоволни, хленчещи само защото изключително насериозно приемат себе си за Пъпа на вселената. Хубави сме, чаровни сме, защото сме различни. И всеки си има своята мисия, която красиво проваля или осъществява с пот на чело успешно, и то главно поради вътрешни, а не поради външни причини.

Надникни в себе си като в кладенец и ще видиш какви богатства, какъв разкош от багри свети на дъното ти. Ако виждаш тиня там, на твоето дъно, сам си си виновен.

Следва


tisss

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: "Нищо случайно"
    #1667672 - 12.03.2007 15:06 [Re: tisss]

("Нищо случайно") ИСТИНСКАТА БЪЛГАРИЯ (6.)


Продължение от 06.10.


Мога да обясня простичко откъде у мен иде отвращението ми към комунизма. Четири поколения мъже в моя род преди мене са утвърждавали своето върху трудолюбие и нравственост. От трудолюбието и нравствените си разбирания за живота тия четирима са ми предали чрез примера си усещането що е това Свобода. В невъобразимо трудни положения тях ги е водил интуитивно именно резливият дъх на усещането за Свобода.

Прапрадядо ми по майчина линия е от рода, за който в Калугерово знаят, че е основан, заселил се, водещ началото си от двама братя бегълци. Тия двамина дошли откъм Търново, понеже убили турчин. Заселили се край река Тополница между тракийските могили и останки от древно селище. И построяват керемидарна, чийто дебели зидове, казват, личат и днес. Тия двамина дават началото на един от четирите стари рода, основали селището, известно от турско време с името Калугерово. Споменава ги и ги описва в "Записките" калугеровци от годините около Април 1876-та Захари Стоянов.

За овчаря Джендо (З. Стоянов) това са буйни, склонни към остър присмех, страхотно трудолюбиви хора с особен, свободолюбив дух, което ги отличава от останалата рая. Затова и турските чапкъни от околните селища ги нападали често, вилнеели по имотите им, и не всякога безнаказано.

І. Прапрадядо ми Ангел и неговият брат Георги са отбелязани върху паметната плоча насред селището под номер 14 и номер 19 сред тридесетината участници в Хвърковатата чета на Бенковски. Ангел бил кмет на селото, най-младият между петима братя и четири сестри. Затова, че заклал двама турски чапкъни*, които безчинствали и мърсували в дома му, бил посечен насред селото на дръвник, за назидание. А младата му жена с шестмесечно пеленаче на ръце побягнала през нивите и се укрива при свои роднини в Пазарджик. Единственият си син кръстила Ненко, че го носела на гърдите си навсякъде със себе си, израсъл на ненките й, демек.

ІІ. Тоя Ненко Ангелов ми е прадядо. Израства в мизерия, събира имот, жени се, ражда двама сина (Борис, Димитър) и една дъщеря (Мария), и когато се отваря Балканската война, отива доброволец на фронта, както казал, да отмъщава за баща и майка. Умира от холера нейде по някогашните фронтове в земите на днешна Северна Гърция, в някакъв военен лазарет, през есента на 1912-та.

ІІІ. Големият му, първородният Борис Ненков Ангелов ми е дядо. И той израства от 12-годишен като сирак и в мизерия. На шестнайсетгодишна възраст тоя Борис се отделя от вдовишкия дом на майка си и захваща да събира пари къща да си построи. Чукал коноп зя въжарницата наблизо, излязъл му прякор Борис Дявола, че работел като бесен, както казвали учудени другите чукачи на коноп. Жени се за перущенска мома, ражда пет деца (четири дъщери и един син), замогва се с труд и предприемчивост, със страхотно пестене. Преди Девети септември (1944) помагал на нелегалните, единственият му син - вуйчо ми Любен, като момче, Методи Шатаров - известен координатор на съпротивителното движение в Пазарджишкия край, ползвал за личен куриер.

След Девети комунистите не сметнали за необходимо да закачат дядо ми и той до 1963-та обработваше сам с челядта петте си лозови градини, имаше двама калфи на колоездачното си ателие насред Пазарджишката чаршия и един ратай циганин, на когото купи кон и каруца и му помогна къща да си построи в циганския край на Пич-маала.

Ред и съгласие имаше в дядовия дом. От петгодишен ме водеше със себе си по нивите и градините да му помагам. Той оре, аз водя коня в браздата. Върти камшик, плющи тоя камшик над главата ми, а дядо Борис отзад току изръмжи: "Кьопекьолосън"** - че залитам сред големите буци лъскав тракийски чернозем.

От всичките си деветима внуци мене може би най ме обичаше. Ала и обичта му бе грапава и остра; току ме сграби като някой едър мечок и пищя от страх и болка, а дядо се смее, ама като се смее, пак ръмжене излиза...

На тоя страшно работлив човек комунистите най-сетне през лятото на 1963-та нахълтаха в двора и според списък в една зелена папка обраха всички земеделски сечива и машини, подкараха му коня и талигата и го оставиха 63-годишен на една земеделска пенсия от 10 (десет) лева месечно. Трън им е бил в очите, защото до тоя момент благоденстваше, а съседите изнемогваха.

ІV. Четвъртият голям мъж в моя живот - баща ми Кирил, от шестнайсетгодишен (и той!) напуска родителите си бедняци (в харманлийската махалица били най-бедните) и идва в Пловдив, хваща се чирак при арменец-мебелист, някой си Ончо, трупи да разбичва. Разбичвали трупи с още един чирак, а нощем хвърляли талаш върху тезгяха и така спели с другото момче, опрели гръб до гръб да се топлят.

От юношеските си години баща ми мечтаел да си има своя мебелна работилница, едно по едно събирал инструменти: рендета, дърводелски стяги, длета, триони, медно котле за варене на туткал, тезгях и пр. Татко работеше в държавното предприятие "Напредък", а вечер слизаше в избата, където си беше устроил с мерак работилница. Но комунистите и на него му попречиха. Направи два или три гардероба комплект с нощни шкафчета и легло за двама и ето, появиха се и тук "другарите"; намусени, строги, запечатаха с три подпечатани хартии избата, а мисля, че и го глобиха, задето си позволявал да поработва тайно след работа в държавното предприятие.

Та ето само дебелите зидове, върху които се издигна чак до небесата с течение на годините отвращението ми към комунистите - съвсем конкретно, осезаемо отвращение от едни хора, които освен да ти се пречкат, да издевателствуват над честта и достойнството ти, нищо друго не вършат. Намразих отдън душа тия лицемерни хора, които патетично говореха и се биеха в гърди колко мислят и се жертват за българския народ и въобще - за унижените и оскърбените по света.

Ако трябва да спомена всички гадости, на които съм се "любувал до насита" през всичките тия години на моя живот, включително и досега (като имам пред очи гадостите на пребоядисаните комунисти и ония другите, дето се нарекоха "антикомунисти" между тях), то ще е кула, по-висока от кулата сред библейския Вавилон.

Питам се: ако не беше ни сполетяло това "добро", тоя "най-прогресивен и най-хуманен стил на управление", къде ли щяхме да сме ние, българите, сред семейството на европейските народи? Петдесет години ни рязаха родовите корени, учеха ни на преданост към една чужда държава и дори ни внушаваха, че дължим благодарност на Съветския съюз. Ако не е предателство спрямо България и българина, как да назова това!

До трийсет и третата си година наивно вярвах в комунизма, та спомням си, питах веднъж баща ми: "Защо не си станал комунист? Бил си на фронтовата линия срещу нацизма, върнал си се с орден за храброст от Унгария, какво те спря, татко?" А той: "След войната появиха се по улиците едни хора с червени ленти на ръкава. И като ги видях, че това са някогашните михлюзи или младежи, дето не мислеха за занаят, за дом да свъртят, казах си, че не ми е мястото между тях. С политика се занимаваха тогава ония, дето им викат "развейпрах"; ние работим, та пушек се вдига, те пушилката вдигат на думи по площадите, та митинги ли не щеш, та заклеймяване на враговете ли не щеш, все трибуни по площадите вдигат"...

Несведущ беше баща ми в политиката, усещах го - за него с политика се занимават, както той казваше, "шмекери, нехранимайковци, фалшиви хора".

Как тия празни хора оглавиха управлението, е доста занимателна тема за размишление. Истина е, че народът им повярва на медените приказки; пък и доста жертви паднаха или бяха прогонени от родината, заплашени от куршум или скалъпен политически процес по системата Вишински***. А народ без мислещи хора лесно се лъже!

Ние, родените вече след кървавата комунистическа вахканалия на сталинизма в България подир края на Втората световна война, с жълто около устата, бяхме вече лесна плячка за манипулиране, за типичните за марксизма дебели лъжи.

И все пак кой носи вина остава открит въпрос за нас, днешните българи. Какви претенции мога да имам към властта, освен да осигури ясни правила за живот и за работа! Останалото да зависи от мен самия, а не от някой партиен комисар, от някой празен човек, който да ми подрежда живота, да ми нарежда какво да сторя, какво да работя, колко деца да раждам и да ме омайва, че се жертва за моето щастие, пък да го гледам, че живее като паразит на мой гръб.

Следва


tisss

______________________________
* Чапкънин (от тур.) Развратен, разпуснат човек; уличник, коцкар.

** (тур.) Кучи син.

*** Екзекутираните по тая, възприета от СССР съдебна практика, в НР България са над три хиляди, по официални, и предполага се, силно занижени данни - повече, отколкото вкупом във всички разположени на запад от нас европейски страни от бившия соцлагер. Фигурата на партийната злост Андрей Вишински сама по себе си е епоха в историята на т.нар. реален социализъм от времето на Сталин, та до първите години от управлението на Т. Живков у нас. Бел.м., tisss.


--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: "Нищо случайно"
    #1668965 - 13.03.2007 17:22 [Re: tisss]

("Нищо случайно") ИСТИНСКАТА БЪЛГАРИЯ (7.)


Продължение ІІ от 06.10.


Българинът по природа е самостоятелна личност, вълк единак - в най-лошия вариант. Изкуственото присаждане на източни или западни, чужди на нашия национален нрав идеологии обслужва посредствеността, унижава талантливото, което носим у себе си като наследство от нашите далечни прадеди траките - носители на цивилизаторска мисия сред дивите племена на Европа и Азия, и в Близкия Изток.

Сами себе си виним, че сме търпеливи, едва ли не овчедушни; това е обаче смирението на творчески устроените личности, най-атакуваната цел за идеологиите на фанатизма.

Прилепчивостта на посредствените ни политици към общества и държави, проспериращи в ограничени отрязъци от най-новата история на света - дали към Третия райх на Хитлер, дали към СССР на Ленин и Сталин, дали към САЩ и Великобритания - като факт звучи твърде унизително.

Защо българската интелигенция е обект на толкова ожесточен натиск от 1878 година насам? Това случайност ли е? Или сме неспособни да оценим собствените си достойнства, та приемаме да ни назидават ту червени комисари, ту мекерета на някоя друга поредна велика самозабравила се, освирепяла в суетата си империя?


08.10.2002. Ровичкане из речниците за често употребявани думи... Виртуален - (от лат. virtus "годност") - възможен; който се проявява при определени условия. Имагинерен (от лат. imago) - само мислимо възможен; въображаем. Афронтирам (от фр. affronter) - оскърбявам, пренебрегвам или не зачитам някого на публично място; отблъсквам. Дезавуирам (от фр. desavouer) - обявявам някого за лишен от доверие и пълномощие, снемам доверие от някое лице. Top-lofty - разг.: надменен, надут, високомерен, горделив. Free and easy - непринуден, свободен, необвързан от условности; разг.: забавление.

Моята внучка Невена днес навършва своите осем годинки. Чудесна възраст, но нямам какво да й подаря освен увереността, "че утре ще бъде живота по-хубав, живота по-мъдър"*. Пък и нали осемгодишната госпожица може би случайно (?!) е дъщеря на първородната ми дъщеря Вера. И аз, значи, се явявам дядо. Леле!

Живея, нижейки редици от думи. Живея в дома си като отшелник в сумрачен параклис. Макар да зная, че в параклис се не живее. Думата "сумрачен" ме озадачава с тревожността, която излъчва и придава на това словосъчетание...
Тоя сумрачен параклис е моята наблюдателна кула към вихрещия се наоколо песимизъм, а мене ме изпълва спокойствие. Да, разбира се, в оскъдица и сред бесове живеем, ала кога ли тук, на Балканите, е било по-леко, по-охолно! И си мисля какъв дар е животът, мила ми Невенче, ако го живеем по съвест и с достойнство.

Ето, сготвих си тая вечер супа от леща, а знаеш ли колко вкусна е тая бедняшка гозбица, когато нямаш от какво да се срамуваш, хубавичко си огладнял и сметките ти са наред! Започнах тая несвършваща книга за нас, които крачим преди тебе в своя си живот на простосмъртни българи; започнах я кажи-речи в часа на твоето рождение (нощта на седми срещу осми октомври 1994-та; като че вчера беше). Ето, цели осем години до днес я пиша, и сега, в тоя час, си мисля, че някой ден, като пораснеш, няма да е зле да я попрелистиш оттук-оттам; пък може и да се почувстваш поне две пръстчета по-висока, като узнаеш, че не сме толкова лоши, толкова посредствени ние, българите от твоите два рода. Пък аз съм от майчиния ти род.


17.10.2002. Когато Петър влизаше, Корнилий го посрещна, падна пред нозете му и му се поклони. А Петър го подигна и каза: стани, и аз съм човек! Когато влиза при очакващите го мнозина, роднини и близки приятели на същия тоя Корнилий, стотник от Италийския полк в областта Кесария, Петър добавя: Бог ми яви да не смятам никой човек мръсен или нечист. И после, вече беседвайки: Бог не гледа на лице.**

В моменти на разочарование бива да си припомням това "да не смятам никой човек за мръсен" и да не гледам и съдя хората според както изглеждат, представят ми се "по лице". Понеже същността у човека обикновено е нежна, уязвима; а пък когато тоя човек е наранен, значи, прокървява, душата му хълца, размазва сълзи, него го е страх да не го усетят слаб - пък той наистина е слаб духом в оня момент! - и тогава настръхва, тежки думи изрича, нахвърля се да кълне и хапе, с думи да те бие.

Голяма глупост е да вземам тия остроти насериозно; но ще продължа да го предизвиквам, да го разкървявам, Боже мой, за да изгребе, да изстиска от себе си цялата мръсотия и духовна смрад от дън душата си. Какво, че я плиска срещу мен! Аз това го искам, за да изтече тая гной. И през това време ще си мисля, като го чакам да се изразходва: само да не ми се разсипе на късове пред очите, само да не побеснее съвсем!

Постъпвам тъй понякога с най-наглите от тия, дето са ми пратили за ученици, с ония между тях, които са невъздържани, без усет за скритите мелодии у самите себе си, крайно честолюбиви, груби. Отминава бурята им, разбират, че не съм им отстъпил, не са постигнали нищо с мен. И тогава ги виждам озадачени, учудени, все едно очите им питат: тоя човек защо ни гледа с такава кротост! И вече не ехидничат, идат разколебани, заничат какво върша и как го върша; чудно им е защо и аз не съм им се ядосал, не съм се разкрещял от омраза.

Вчера тъй ми се разкрещя дванайсетокласничка (Петя от ХІІ-а), че съм й писал тройка на писмената работа - пък ми провали учебния час. Не си предадох урока, както е по учебвата програма за деня, но защо да съжалявам! - стигна се дотам, че стана противна на част и от съучениците си. А мене ми стана особено мила, когато рече извън кожата си от гняв: "И не ми казвайте, господине, че съм Ви симпатична!"

Преди години тая Петя ме беше напсувала в час по литература; после идва сама да ми се извинява, после на няколко пъти ми е казвала или показвала, че не желае да пропуска уроци при мен. Напомня ми жребче, което хапи юздата и с копитцата си къчове хвърля. От такива жребчета подир време излизат разкошни млади жени и мъже.

Разгневи ми се, и какво! - и то е част от работата ми, може би най-чаровната, най-тънката част, когато се изковава доверието между учител и ученик. Изкушават ме да ги съдя; пък не бива да ги съдиш, просто трябва да направиш известно усилие да ги приемеш такива, каквито ти се явяват, даскале.


21.10.2002. Homo scribens*** да озаглавя цялата книга; точно с латинските букви заглавието ще подсказва, че става дума не за нещо, отнасящо се единствено до българските ни домашни истории, а за неща, които касаят изобщо християнския свят, за християнския рефлекс към човека и света.

И ми иде в ума оная фигура, изобразяваща египетския писар на фараона Незнамкой си... Не г-н Фараонът, мен простосмъртният писар живо ме интересува... А последната част от книгата да се нарича "Гарваново око" или "Окото на гарвана"... с онова мото, където се казва какъв символ е тая птица.****

Имам личната претенция, че гледната ми точка, моето записващо свръх-аз е много отвисоко вгледано в тоя живот наоколо. И всъщност ароматът на книгата би трябвало да се получава именно от моята чисто човешка безличност в материалното, простосмъртието ми на преходен, един от множеството човек и... високата - уравновесена, доколкото ми е било възможно! - гледна точка за преценки. В тоя смисъл България с цялата й трагична История и сиво Настояще е оста, пъпната връв на тия записки; антената е забита в българската пръст на дълбочина над осем хилядолетия...

Дали имам право да се вглеждам толкова самоуверено, ми е проблемът.


05.11.2002. ...И само малцина разбират пълната, абсолютната несъвместимост между партия и изкуство, партия и култура. (...) Когато партията тържествува, няма изкуство. Когато изкуството тържествува, няма партия.*****


22.11.2002. Това, което пиша за България, надявам се, се отнася до всяка държава по света. Навсякъде подлостта се явява гримирана с пищни привидни достойнства, навсякъде истинското достойнство е принудено да се сблъсква със стени, с турски зидове от пренебрежително снизхождение или просташка назидателност.

Всяка власт обособява тлъста паша за хрантутници, които да я прославят. Пак така старателно и неизменно всяка власт рано или по-късно строи тъмни подземия за крилете на духа. И тъй е от хилядолетия. По-точно, от времето, което разумът може спокойно да обхване, без особено напрягане на фантазията, т.е. от две хиляди години насам.


tisss
___________________________
* Никола Вапцаров, из стих. "Вяра".

** Библията, Деяния, из гл. 10.

*** От лат.: "пишещият човек", или по-точно - "записващият".

**** Ирма Димитрова, из "Литературен вестник", с. 6, бр. от 29.03.1993 г.: Гарванът - птицата-медиум между света на живите и света на мъртвите... Гарванът е вестител, пратеник на Смъртта, но и говорител на Истината - тъй като не е обвързан с фалша и маскировката на отсамното.

***** Георги Марков, из есето "Вечният и неизбежен конфликт". Бел.м., tisss.


--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: "Нищо случайно"
    #1670808 - 15.03.2007 05:01 [Re: tisss]

("Нищо случайно") АЗ, ГРАЖДАНИНЪТ... И ЦЯЛОТО КРАЛСКО ВОИНСТВО



30.11.2002. На 3 декември в 9 часа съм призован с призовка от... 26 юни т.г. като свидетел (а всъщност съм потърпевш!) по дело срещу извършителя на пет кражби за период от една седмица, както научавам от Постановление на Районната прокуратура в Пловдив с подписа на зам.районния прокурор някой си Б. Мендев. Може би е Борис, може да е Богомил, Богонемил, Боян, Бойко и още каквото ми дойде на ум, но ми се явява свенливо някак, едва ли не анонимен.

Зя сметка на това за крадеца всичко като да е подробно и ясно. Казва са тоя нещастник Андрей Стефанов Атанасов, роден на 21 април 1983-та, което ще рече, че през въпросната оназ седмица от своя интензивен млад живот, когато е извършил петте кражби с разбиване на врати, дето ще рече - кражби с взлом, ако се не лъжа... та по онова време тоя човек е бил петнайсетгодишен. Живее, научавам от документа на прокуратурата, в Пловдив, на улица "Елба" № 21 (цигански блок в гетото Столипиново, това ще науча по-късно).

Първата отбелязана в постановлението на "моята районна прокуратура" кражба е на 30 юли 1998 година, четвъртък; втората кражба е на 5 август, в сряда; третата - на 6 август, четвъртък; за останалите две не разполагам със сведения*, но ме известяват за още две все в същата интензивна за крадеца "работна седмица".

Забележките ми на лаик в юридическата наука по хода на следствието...

1. Пръстовите отпечатъци по стъклата и вратата на жигулата се виждат ясно, папиларните линии бяха тъй отлично очертани, че можех и да ги нарисувам, но г-н следователят Иванов (и той свенлив, и той без малкото си име ми се явява, в България хората с фамилно име Иванов с лопата да ги ринеш!), та Иванов е документирал, че отпечатъци по гаражната врата и по колата ми... липсват.

2. Крадците са били петима - все момчета между 12- и 15-годишни, и сред тях едно по-ситно циганче - на около 9-10 години. Видяла ги съседка, която отказа да свидетелства пред служителите на районното полицейско управление, защото мъжът й месец преди това бил пребит и ограбен в същото това Столипиново, като се прибирал у дома към 22 часа и нещо след втора смяна в Кожухарската фабрика "Пулпудева", дето е на триста метра зад гетото. Каза ми тая женица, че не са се оплаквали, понеже - както заявил мъжът й: "Крадците и полицаите играят комбина". Тъй рекъл пребитият по думите на госпожа съпругата.

3. Крадците в нашия жилищен комплекс "Изгрев" не се и крият, хората ги знаят и всеки се бои да не го набележат. Денем обикалят, оглеждат какво и къде има за грабеж, нощем между нула нула и четири и трийсет - особено лятно време... шетат на глутници в тъмното. Обикновено двама-трима застават по ъглите на съответния жилищен блок и вардят, пък един или двама разбиват врати, върлуват по стълбища, по етажи, мазета и гаражни клетки. Сигнализират си, като подсвиркват тъничко. И чуеш ли в непрогледния мрак такава хайдушка свирчица, значи, "почела" ви е глутницата, моли се на Богородица да не нахлуят и при тебе в спалнята.

Оборудвани са мародерите с лостове "кози крак", както ги наричат, специални клещи-резачки, дълги отвертки, ножици за дебела ламарина и арматурно желязо... Изненадани от кралския дог на съседите от първия етаж, докато "работели" току пред спалнята им, двамина бяха изоставили, отървавайки кожата, крика си под една кола. Странното е, че се явили подир два дена да молят за крикчето, че без него не могат... да работят. Е, това е Република България, драги европейци!!!

Краденото се пласира (и това също е обществена тайна!) на пазара в кв. Секирово, както чувам, в град Раковски, па и на пазарчето в самото Столипиново. На това пазарище, второто, са ми предлагали цветен телевизор, новичък 20-инчов "Панасоник", за смешната цена от 120 лева.

Крадат и по предварителна заявка. Това все пак е бизнес. Казваш на съответния бос какво ти трябва и още на следния ден или до два-три дни най-много са в състояние да ти го продадат изгодно. Непрекъснато обхождат паркираните автомобили и питат какво ти е нужно; един манго, добре облечен и с интелигентен вид, ми вървеше по петите известно време да ми предлага радиостанция, крадена от таксиметрова кола. На съседи предлали радиокасетофони, бормашини, ъглошлайф, комплект гаечни ключове, стъкла (предно и задно) за кола, фарове, стопове... въобще, всичко, дето има иначе висока стойност в магазина.

От времето, когато бях председател на кварталното ОФ-е (1983-86 г.), зная, че в Столипиново има изградена стройна организация за кражби и пласиране на краденото. Крадците са почти изключмтелно малолетни или непълнолетни, а истинските организатори, поръчителите са мъже между 35- и 50-годишни, които се ползват с особен респект сред населението на Столипиново. Около тия усмихнати бабаити в модна дреха и отрупани със златни пръстени лапи винаги се навърта рояк циганчета. За децата от Столипиново тия са героите, образецът за просперитет в живота.

Мой приятел имаше магазинче; заради това, че го рекетираха на три пъти за пари - уж да го пазят от крадците, затвори павилиончето и отиде да пази на двайсет и няколкогодишна мутра складовете като нощна охрана за шейсетина лева месечно. Шейсет са си шейсет, ама кой ти ги дава! - макар и да не са кой знае каква пара.

4. Сред нас, жителите на тоя краен пловдивски район зад най-голямото циганско гето на Балканския полуостров, се носи мълвата, че част от полицаите служат като информатори и закрилници на мародерите. Което съответно на тия хора "на реда и закона" им носи процент от продажбите на крадените вещи.

По същата причина съседите отказват да свидетелстват, страхуват се както от престъпниците, така и от полицията като институция. Ние, гражданите, които спазваме закона и сме данъкоплатци в нашата община, не можем да кажем, че Българската държава ни защитава, това е факт!

Тая ситуация жестоко потиска. Учител съм и виждам как моите ученици българчета с лошо око гледат към жителите на Столипиново. Кражбите и изнудванията, на които сме подложени, са върхът на отдавна занемарена работа. Гражданинът стана апатичен, отказва да съдейства на властта, огромно подозрение към държавните органи го тресе.

5. Шест пъти ме призовават и се срещам с различни следователи. Разпитват ме сякаш аз съм крадецът, питат ме все едно и също, и шест пъти на призовката все пишат грешно фамилното ми име, та помолих г-н районния заместник-прокурор въпросният г-н Б. Мендев да си го запише това българско име в книжата по делото . Питам се, тия служители с добра заплата с каква цел са ме разкарвали, та би трябвало да пускам и молба за неплатен отпуск от работа...

Петима били крадците, които разбили масивните железните врати на гаража ми. Петима още следната вечер, около полунощ дойдоха да надничат през стъклата на гаража ми и когато разбраха, че ги гледаме ние, трима души българи, отдалечиха се смеешком, припявайки весело думите "Имаш хубава кола... Ала твоя ли е тя!"... А защо в документите на следователя един е крадецът, нямам представа.

6. От нощта на пети срещу шести август 1998-ма до 3 декември 2002-ра са цели 1215 (хиляда двеста и петнайсет) денонощия. Служител, един от криминалистите на въпросното VІ райнно полицейско управление, ми каза още през август 1998-ма: "Знаем кои са крадците. Двама сержанти от нощната патрулка са ги гонили между блоковете... Ама как да ги хванат с краденото, като циганчетата са хвърлили касетофона ти в контейнера с боклук, пък двете ти бормашини са вече продадени в село Пъдарско, на цигани от пазара в село Пъдарско са продадени, къде ще ги откриеш?! Пък от касетофона ти нищо не става. Те при гонитбата циганчетата няколко пъти са го изпускали на асфалта, преди да го метнат в контейнера с лайняната каша. Сто и трийсеткилограмов мъж полицай как ще стигне бързо като вятър циганче! Прескочили са мангасарчетата през високата ограда на детската градина край улица "Ландос" и колегата после отишъл да рови в контейнера"...

Ще ми се да попитам уважаемия съд: "Хиляда двеста е петнайсет денонощия са минали от престъплението, докато се открие заседание по делото. Посоченият за извършител през 1998-ма е бил петнайсетгодишен момчурляк. За седмица само извършил пет обира с взлом, докато е бил още почти дете. Може би тия пет кражби, придружени с разбиване на врати, са случайна грешка и това момче днес е принудено да отговаря и за това, че десетки, а може би и стотици държавни служители само отчитат дейност, пишат си старателно отчетите, пък всъщност напразно харчат нашите пари на граждани и данъкоплатци в... нашата България?"

7. Същинската вина е другаде. Досега шест пъти са ми разбивали колата, да ме ограбят. Затворих я в гараж - ето, че ми разбиха и гаража. От избата в блока на два пъти ми отмъкнаха - веднъж велосипед, втори път - пак велосипед; вратата й седи разбита и досега, символично я заключвам. Сред съседите, кажи-речи, единици са ония, дето не са пострадали. Крием се зад стоманени решетки и порти като на сейфове, треперим в собствената си родина, в собствения си дом.

Колеги учители, които пътуват с общинския транспорт на Пловдив, разказват за банди по тролейните линии и по автобусните две линии № 6 и № 26, обслужващи Столипиново. Мародерите се качват и слизат на определени спирки; пътниците ги знаят по лице, шофьорите ги знаят кои са... И това - от години вече.

Купих си от магазина пистолет. Виждам, и други се въоръжават. Един дори си купи ловна пушка. Зад входните врати на апартаментите си нормално е да сме си приготвили желязна тръба, дебела гьостовица... Че то като да се готвим за гражданска война!

Удобно е за съдебната власт да отсъди: крадецът, престъпникът е причина за това състояние. Почваме да проумяваме, че другаде е причината. Всеки случай, прояснява ми се напоследък: не крадците, някой друг има изгода да сме притеснени и наплашени като стадо овце за клане.

8. Тая седмица, през нощта на 28-ми срещу 29-ти ноември, още две гаражни клетки до моя гараж бяха претарашени. Отраднати са автокасетофон, инструменти и други, по-дребни вещи: фарове, тонколони и пр. Никой от съседите не се е обадил в полицията. "От какъв зор да се обаждам точно на тия, които ми пращат крадците! Няма смисъл. Ще ги хванат тия циганета за парлама, колкото да отчетат дейност, и пак ще ги пуснат, циганчетата са техни хора" - размишлява на глас съседът. Човекът пооправи криво-ляво вратата, замени счупения катинар. Вече никому и през ум не му минава друго, освен да преглътне, да замълчи, да си затрае. Че оплачеш ли се в полицията, по-лошо става... Все пак България ни е родина, българи сме и по-разумно стана да не ни сочат чужденците като жертви. Нали сме божем стопани! Понеже престъпниците имат права, които ние, простосмъртните, не сме си извоювали още.

9. Чудно ми е защо призовката за това дело ми пращат от Пловдивския районен съд 160 (сто и шестдесет) денонощия преди датата за първото съдебно заседание. От 26 юни до 3 декември са сто и шейсет дни... Дали съдът, следствието и прокуратурата не разчитат да забравя за това дело?! Я да взема да се обадя и на другите пострадали, призовани като свидетели! Сурова логика има в това разтакаване във времето...

Вече си мисля, че държавата работи срещу мен и другите като мен, които я издържаме на плещите си. Обаче госпожа Държавата зле си е направила сметките, ако смята, че нещо от нейните подлички трикове ще пропусна аз, Гражданинът. В крайна сметка тая държава аз я храня, аз я поя и рано или късно пак аз, Гражданинът, ще трябва да я науча да ми служи вярно, за да я уважавам и ценя.


tisss
_______________________________________________________
* По тях не съм сред пострадалите, но са извършени в най-усилното време за работа на крадците - летните нощи на петък срещу събота, и защо ли! Защото събота е пазарен ден за Секирово, квартал на град Раковски. Бел.м., tisss.

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
Страници: << 2 | 3 | 4 | 5 | 6 | 7 | 8 | 9 | 10 | 11 | 12 | 13 | 14 | 15 | 16 | 17 | 18 | 19 | 20 | 21 | 22 | >> (покажи всички)



Допълнителна информация
0 регистрирани и 2 анонимни потребители в момента разглеждат този форум.

Модератор:  nousha 

Изпечатай темата

Възможности в този форум:
Не можете да добавяте нови теми
Не можете да отговаряте на мненията
HTML - забранен
Псевдо-HTML - разрешен

Рейтинг: ****
Брой показвания: 48217

Мнението ти за темата:

Прехвърли се в



ALL.BG не носи отговорност за съдържанието на мненията, публикувани във форумите.

НАЧАЛОРЕКЛАМАВРЪЗКА С НАСКОНТАКТИЗА НАС

©1999-2015 ALL.BG Всички права запазени!

Generated in 0.03 seconds in which 0.01 seconds were spent on a total of 12 queries. Zlib compression enabled.