Словото

Слово.бг · Словеса · Галерия · Книжарница

all.BG Форуми



Форуми » Култура и Изкуство » Език и литература

Страници: << 2 | 3 | 4 | 5 | 6 | 7 | 8 | 9 | 10 | 11 | 12 | 13 | 14 | 15 | 16 | 17 | 18 | 19 | 20 | 21 | 22 | >> (покажи всички)
Светозар*
звездоброец-езотерик
***

Регистриран: 29.01.2003
Мнения: 9656
От: София
Re: "Стипчивият плод"
    #1707211 - 12.04.2007 10:44 [Re: tisss]

Цитат:

Притеснява ме донякъде фактът, че общо взето никой не коментира моите коментари.



Не коментирам, защото нямам какво да добавя, Тис. Иначе приемам напълно Вашите разсъждения върху исляма и при случай ще се позова на тях. Благодаря за написаното досега!

Бъдете здрав и все така непримирим към фалша!

--------------------
Езотеричен, поетичен,
хумористичен, прозаичен -
такъв е моят семпъл сайт,
където срещам ви със "Hi!".
vilea22.free.bg


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: "Стипчивият плод"
    #1708245 - 13.04.2007 04:25 [Re: Светозар*]

Лично Re: Надценяван, дали човек става по-щастлив?! Благодаря, Светозаре, но може би сме малко по-любопитни, по-нетърпеливи, та оттам - тоя дъх на тревожност.

Желая Ви здраве и успехи!



Лично Re: Ай, fred... Лесно е да осъдиш; майката му е да разберем, па ако стане с по-малко дразнене, хич нe ще е зле. Мислим едно и също галиба, всеки откъм своя си двор. За Ана Политковская не смея да кажа, освен: че шубелиите живеем по-мижаво, но и то е мисия вероятно.

Желая Ви здраве и все таз находчивост!




("Стипчивият плод") ОТЛЕТЕЛИЯТ ФАЛШИВ ОБРАЗ



16.06.2003. Убит с четири куршума, изстреляни от лека кола, преминаваща край дома му, в София на улица "11 август", е някой си Тодор Толев, 59-годишен, " честен бизнесмен"*. Оказва се, "честният бизнесмен" приживе бил съдружник на бившия съдебен министър и член на БСП г-н Младен Червеняков, както и на "силно приближения до" г-н Иван Костов също така изключително "честен бизнесмен и праведен демократ" г-н Славчо Христов. Последният пък, от своя страна, бил съдружник на г-н Бойко Борисов от МВР, но и бивш информатор** в славната Държавна сигурност, в оня отдел, дето отговаряли за т.нар. "художествена интелигенция", същевременно - съдружник на г-н Майкъл Чорни, бизнесмен от световен мащаб, както и на шефа и собственик на футболния отбор "Литекс" г-н Гриша Ганчев... и още, и още.

Очевидно убитият Толев обаятелен човек ще да е бил, толкоз мразещи се помежду си хора тъй единно да го обичат... Трябва да е бил наистина изключително стойностна личност.

Днес е шейсет и шестият рожден ден на Симеон ІІ. От десетина обадили се in live по телефона в студиото на Дарик Радио, което слушах тая сутрин, един само поздрави с добра дума управлението на г-н Симеон Кобургготски; останалите сипеха невъздържани квалификации и обидни реплики, от които на г-н Симеон би трябвало да му парят ушите, ако и той е станал по рано таз сутрин от царските си покои. Наричаха го, кой знае защо! - "лъжец" и прочие все от тоя сорт. Та си помислих: "Брееей, добре, че не съм на негово място!Много нахъсани тез радиослушатели, бре..."


18.06.2003. От книгата на Джеймс Фрейзър, спомената вече в предишните записки... Харесвам скептичния леко ироничен, шеговит тон на неговия разказ; засипва те с факти от различни епохи и райни на света, но предлага не статистика, а преживявания на сетивното у човека. Логическите му размишления са сбито и прегледно изложени, тъй че текстът леко се чете, па се и запомня като картини от лично преживяно.

Към тоя стил се стремя и мисля, че понякога ми се удава... Ех, пуста скромност!

Ахелой е име на речен бог (вж.стр.269 от цит.съч.). Мидас е цар на Фригия... Израил е име, дадено на Иаков (за нас Яков), което означава "Борещият се с Бога" (вж.стр. 268).


19.06.2003. Мойсей - "Изваденият от водата" (вж. Библията, Екзод, ІІ: 2-10).

Първият семитски цар на Вавилон е Саргон І Стари, живял около 2600 г.пр.н.е. (цит.съч., стр. 283 долу).

Самсон и Далила... Самсон "проявявал склонност към кавги и сбивания, към палежи на чуждите житни копи и налети върху блудни жени и момичета - с две думи, блестял като развратник и скандалджия, а не като строг съдник, съдийствал според Светото писание цели двайсет години" (цит.съч., стр. 287). Разказът за него е "отначало докрай историята на изключителен егоист, безскрупулен авантюрист, подбуждан от пристъпи на непостоянни страсти и безразличен към всичко, освен към удовлетворяване на моментните си прищевки" (стр. 288). Пред нас се изправя "гротескната фигура на наперен самохвалко и побойник".


24.06.2003. Починал поетът и бизнесменът Веселин Сариев, съобщиха снощи по пловдивското ТВ-студио. Показаха на екрана "рецитиращия Весо", после - "Весо, който приема някаква награда от местното кметство", после - "Весо с червена кърпа, вързана по пиратски на тиквата".

Показаха и двама други известни интелектуалци: г-н Михаил Неделчев (на мен известен най-вече с т.нар. Списък на дисидентите в България по времето на Т. Живков) и г-н Недялко Славов - поет (на мен известен преди всичко като син на баща си хумориста Слави Славов).

Гледам снимка на Весо от годините на първата му стихосбирка "Здраво утро" (изд. "Христо Г. Данов", 1982 г.), и като поставям оня нежен момчешки изглед от 1982-ра до образа с червената пиратска забрадка от 2002-2003-та, си помислих какви шегички си бие с всички нас Животът...

Разбогателият Весо една седмица гулял и си пийвал, хапвал печено в двора на Араповския манастир на 7 километра от Асеновград (тоя манастир Николай Хайтов го споменава като крепост за легендарния по тия места от робските времена Ангел Войвода.) Та моя връстник, кажи-речи Веселин се появил преди две лета с два луксозни автомобила. Отпред с мерцедес дошла жена му, подир нея - пак с мерцедес - самият Весо. "Много хубав човек - усмихнат дяволито, ми съобщава домакинът на манастира бай Тодор. - Като се напи, цяла седмица не изтрезня. Донесе цветен телевизор. И други работи обеща да дари на манастира.

Били са доста големичка компания... Доколкото разбирам, тоя същия Весо Сариев, роден на 22 септември 1951 година, се явява благодетел, човек, подпомогнал с парите си да се укрепят част от рушащите се сгради на манастира.

Суета на суетите... Как съчетаваш иронично пияндето с алена забрадка и едно от светилищата на християнската философия!

Ама и защо ли се дразня! Правил далавери, с комбинативния си усет... ама част от спечеленото за манастира дал. Дали не съм сбъркан, като се дразня на окичван със знаци на благородството... за да не се узнае, че е бил мъртъв още приживе!


tisss
___________________________________________________________
* Изречено в стила на типичното за Негово височество г-н Петьо Блъсков тънко чувство за хумор.

** Има ли там бивши не съм наясно, не се намира и кой да ни каже. Бел.м., tisss.


--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: "Стипчивият плод"
    #1710057 - 14.04.2007 05:01 [Re: tisss]

("Стипчивият плод") НЕ НАЗЛОБЯВАЙ СРЕЩУ ЗЛОТО, ЧЕ ТОВА МУ Е ЦЕЛТА



25.06.2003. Когато мнозина имат насреща си озлобен или злонамерен по нрав, как би следвало да се защитят от неговите посегателства? Ап. Павел съветва: сторете му добро. Колко трудно е това обаче!

Тоя съвет е продължение на Иисусовото: ако те ударят от едната страна, обърни и другата си страна да те ударят. Обсъждал съм го вече тоя философски казус. Сега обаче си мисля, че основното усилие в такава ситуация е как да изправиш злостния срещу собствената му злост, за да усети колко сам на себе си вреди тоя нещастник. Добре ли е да отстъпваш, мисля си. Думите не могат да помогнат, знам.

Съзирам няколко вида отговор на злонамереността.

Първият вид е най-лесен, не иска обмисляне; просто се втурваш в схватка и слизаш на нивото "Зъб за зъб, око за око". Мен това не ме привлича, понеже съм го опитвал и резултатът почти неизменно е плачевен и за двете страни. Пасивното обкръжение тайничко ти се чуди, може дори и да ти се възхищава, но то не вижда в твое лице Стопанина, а един герой, тръгнал да развонява тресавището, като рови из него раздърпан и окървавен, изпаднал в плен на собствените си бесове да доказва нещо, което не се нуждае от доказване - а именно: че злият е зъл.

Вторият вид е т.нар. "градивна критика". Това е по-сложен подход и в него откривам известна доза лицемерие и склонност да се приспособяваш ти лично към проекциите на Злото, като се стараеш да го умилостивиш, като се прилепиш към злостния. Но кого устройва тоя подход освен самия тебе?!

Третият вид реакция ми се струва най-перспективен... А той се свежда до усилието да анализираш детайлно защо човекът насрещу ти се е почувствал уязвим и слаб, та му се е наложило да се защитава зад такава жалка работа като злонамереността. А после да се потрудиш без много страст и уравновесено да изнесеш проблемите на злобния в общественото пространство.

Тогава пасивното и страдащо мнозинство (което основно е и цел на тия размишления, на таз казуистика) има шанс да се почувства ангажирано със самата личност, а не с действията и думите, зад които тая личност се прикрива.

В никакъв случай обаче не бива да допускаш сам да се озлобяваш срещу Злото. Формулирай общите места, по които множеството не се колебае - само толкоз! - останалото ще свърши сам злонамереният, разрушавайки собствения си образ на необходим, самоуверен и добър в собствените си очи човек. Посочи резултатите от уж полезната му дейност, нищо повече... и Истината сама ще закрещи, земята под нозете му ще се продъни. Нека после тича да догони отлетелия си фалшив образ, маската си на нормален човек отново да нахлузва!


26.06.2003. (...)* Понеже напоследък започнах да се замислям как бихме могли да се отървем от тая напаст, силно впечатление ми прави колко гръмогласни са хленчещите и колко успокояващи са приглушените гласове на подмазващите се. Между осемдесет души интелигентни, доказали се в професията си не може да не открия поне петима сърцати, мисля си. Възможно е обаче нещата да са много по-жалки, отколкото си ги представям. На робско стадо не може да се помогне, това е!

Себе си знам как да защитя от всякакъв натиск, за смачканите познати и близки на сърцето ми хора си заслужава да изляза от тишината, в която уютно си пиша книгите и мечтая красиви хоризонти.

Злото ме тонизира, но тия хора трябва да ги видя не дотам робски душици, та да си припомним някогашния кълн на гражданско общество в тоя душен концлагер.


27.06.2003. Имам понякога усещането, че ми е възможно земята да преобразя, да я обгърна с доброта и нежност. Но аз не съм добрият и нежен човек, а то е усещане за особената енергия, която любовта към унижения човек ни придава. И това вероятно е заложено у всекиго от нас, изправен пред муцуната на Грубостта, кощунственото Възгордяване, алчното Невежество.

Където Злото зацарува, там близичко - като семенце, полекичка покълва воюващото, активното Добро. Ние всички вкупом се страхуваме за здравето, за живота, за мястото си под слънцето, и това е нормално. Трябва да си идиот като Александър Македонски, за да обичаш Войната само заради самата война; има обаче сражения, които са неизбежни, понеже отложиш ли ги, ставаш пленник на своето малодушие. А страховете и лошотиите никога не идват случайно, не идват и сами, ами се точат в дълга редица.

Прекосяваме от четиринайсет** години тресавището на пост-комунизма. Нямаме смелост да си създадем гражданско общество и всеки поединично се спасява както може: слабите - с подлизурство и хленчене, хитреците - с хитрост, а единичните личности са като самотни островчета в мътната разбушувала се пяна от посредственост. Да живеем по правила за концлагер, където хората се делят на надзиратели и простосмъртни грешници, изтърпяващи наказание - това устройва ли ни?

Само че кой пише правилата в днешното наше ерзац-общество! - пишат ги надзирателите, докато ние пасуваме, крием се под миндера по време на избори. И онова ехидно малцинство на надзирателите, на приближените до Big brother се е разживяло и възгордяло за сметка на нашето унижение и предстоящото унижение на нашите деца и внуци. Защо приемаме за нещо редно капризите, грандоманията, чувството за вечна непогрешимост у властващия? Не му искаме властта, въобще не му завиждаме, но защо се примиряваме да издевателстват над нас, понеже били власт!?

Няма по-висока власт от нравствеността. И ако някъде властващите са станали нагли и жестоки, вина носи и огромното множество страхливци, роби, мижитурковци, отчаяни глупаци, смелчаци на чашката, кръчмарски герои на думи, идеалисти с импутирана съвест пред стъклени миражи за благоденствие, което ще ни се спусне наготово като манна небесна.

Тия са същинските виновници за всяка безнравствена управия на тоя свят.


30.06.2003. (...)* Как да постъпя? В момента съм почти сам. Съмишлениците ми естествено не са герои, както и аз не съм обладан от ерупции на героичното. Съмишлениците на думи сме сговорчиви; опре ли до нещо съществено, трепет ни обзема. А без действия нашата мила съобщност нищо не е, пък и аз нищо не съм освен Големи празни приказки, заявени в романтически симпатична поза. Отвратително! С малко думи казано: нямам на кого да разчитам, на кого да се опра сред тоя масов хленч и погром. И ще продължат така да ни мачкат.

Общо взето, имам представа за съпротивата, която ще срещам оттук-нататък, но за мен лично вече зарът е хвърлен. Връщане назад, след като съм излязъл от близо десетгодишното си замълчаване, няма да има.

* * *

На балкончето съм. Една от оцелелите мои миналогодишни двайсетина лястовици кацна на кабела, който е на три метра от моята маса. Гледам я и тихичко й шепна (като лудите): "Леле, да знаеш колко си хубава! Усещаш ли, че те обичам?" И... невероятно: тя почна да подрежда перцата. Продължавам да й говоря тихичко: "Хайде, пей, миличка, пей!" И като да ме разбра: зацвърча по лястовичи, вдигна се във въздуха, направи изящен завой на метър от лицето ми и отлетя.

Реших, че това е добър знак. Разкодирах го като поздрав, че съм наред и не бъркам точно днес, точно обхванат от тия мои настроения за униженията, на които сме подложени. Не мога да помогна на когото и да било да се изправи, ако той силно не го пожелае това изправяне с лице към унизителя и посредствеността у самите нас.

Познавам доста бивши идеалисти, които бързичко прегоряха, решиха, че българинът е овча натура и сами злобничко започнаха своето да нападат. Защо? Защото бързаха, припрени бяха - затова и бързичко се обезвериха. На една място Вазов, правейки обобщение за дейността и характера на Васил Левски, възкликва (предавам по смисъл): С какво превъзхожда другите наши националреволюционни дейци? Имаше много по-луди, много по-готови на саможертва от него, имаше и по-учени, а вероятно - и по-умни. Той обаче притежаваше едно извънредно рядко качество - бе настоятелен и нечовешки упорит да следва поставената цел...

Това е извод на сопотчанина Иван Вазов, а на мен ми е обеца на ухото: Тръгнеш ли, не се спирай! Всъщност, то е страничен епизод в моята си работа над ръкописите. Приемам го като моя си, лична самопроверка на устойчивостта.

...Сега пък накокошинен врабец на метър и половина от мене чирика, джиджика и ме принуди да му подвикна тихичко: "Хей! Влюбен ли си, бе? Какво си настръхнал и крещиш като разбойник?" Поне трима от съседните клони се надпяват с него, та си рекох: ето каква била работата, състезават се очевидно за сърцето на някоя женска.


tisss
__________________________________________________________
* Текст, който съзнателно пропускам; ще го публикувам по-късно, след години може би, но ще се върна към основния текст от тоя ден, просто няма как да забравя!

** В днешния ден, когато качвам в Internet таз хронология, годините са вече над осемнайсет. Бел.м., tisss.


--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: "Стипчивият плод"
    #1710906 - 15.04.2007 04:03 [Re: tisss]

("Стипчивият плод") УЧИТЕЛИ, КОИТО НЕ СА НИКАКВИ УЧИТЕЛИ



01.07.2003. Мъгливо, влажно като печално настроение... Интересно, християнството залага основно на хора най-обикновени; сведущите, добре информираните уж - книжовници, фарисеи, интелигенти - както бихме ги нарекли днес, не са обект на християнския месия. Без изключение, дванайсетте апостоли, най-преданите ученици на Иисус, са хора с най-обикновени и непрестижни за онова време занятия.

В първото си послание до коринтяни ап. Павел настоява: Защото Христос не ме прати да кръщавам, а да благовествувам, и то не с мъдри думи*, за да не се обезсили кръстът Христов. Защото словото за кръста е безумство за ония, които гинат, а за нас, които се спасяваме, е сила Божия. Защото писано е: "ще погубя мъдростта на мъдреците и ще отхвърля разума на разумните". Де е мъдрецът? де е книжовникът? де е разисквачът на тоя век? Не обезумя ли Бог мъдростта на тоя свят? - (гл. І, ст. 17-20 вкл.).

И по-нататък (в ст.26-28): Гледайте, братя, какви сте вие, призваните: не мнозина сте мъдри по плът, не мнозина силни, не мнозина благородни, ала Бог избра онова, що е безумно, що е слабо на тоя свят, за да посрами мъдрите; Бог избра онова, що е от долен род на тоя свят и е унижено, и това, що е нищо, за да съсипе онова, що е нещо...

В гл. ІІ, ст. 3-4: ...и аз бях у вас в немощ, в страх и в голям трепет. И словото ми, и проповедта ми бяха не в убедителни думи на човешка мъдрост, а в проява на дух и сила.

Не "убедителни думи", а "проява на дух и сила" - това ни не достига днес. Хленченето, подробните разкази и преразкази как някой овластен издевателства над достойнството ни, взаимното нахъсване срещу възцарилата се Посредственост и Злонамереността (във всичките й преображения: завист, интриги, лъжи...) - то са все клапани, през които отслабваме насъбралата се енергия. Но ни едно от тия дотук не носи перспектива, а ни носи само временно удовлетворение, че не само нас унижават, че и други са унижавани: самоунижението е дори много по-жалко от унижението, на което сме подложени.

Каква глупост е сами да губим духовната си енергия в оплакване и празни приказки! Предлагам им да канализираме енергията си, а те се страхуват; всеки се сврял в своя мъничък мизерен ад и оцелява някак с притискане до земята, със снишаване в робската участ, с преглъщане на обидите, дори с коленичене и учтиво преклонение пред настървената Злост.




tisss
______________________________
* Съществен детайл относно стила е обстоятелството защо "не с мъдри думи", какво "мъдрите думи", т.е. изречените с претенция слова, променят в смисъла на Божиите послания. Бел.м., tisss.

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: "Стипчивият плод"
    #1710921 - 15.04.2007 06:57 [Re: tisss]

("Стипчивият плод") УЧИТЕЛИ, КОИТО НЕ СА НИКАКВИ УЧИТЕЛИ


Продължение от 01.07.


Замислено като светилник, като храм на духовността, дали Училището от институция на благородството не се е превърнало - особено през последните години, в обиталище за обезверени чиновници и напористи млади утрешни тарикати, които пробват тук първите си непохватни стъпчици по измама? Българското учителство, особено през последните четиринайсет години на хаос и безнравственост, боледува. Синдикатите, като структура са замислени да бранят правото ни на човеци, но сбор от робски съзнания никога не води добро.

Мога да изброявам учители - учители от ранното ми детство, та до днес - хора в калъф, приятни на вид чиновници и нищо повече. Смятам, че вината си е у нас, учителите, властта именно човеци на толкова нравствена длъжност да третира като робска маса от послушници и треперковци. И ние приемаме тоя натиск, това унижение на всички нива като нещо в реда на нещата. Поединично сме слаби и непрекъснато ни раздробяват; мижитурковци шетат като сенки из учителските среди. И какво усилие трябва, за да ги разбудиш да се самоуважават именно защото са призвани да работят с най-ценното, което нацията ни притежава - нашите деца!

Стигнахме дотам учениците ни да са по-предни от нас, когато се съпротивяват на унижението, и даже се утешаваме тъпичко: млади, неопитни жребчета са, ще се опари всеки от тях и ще приеме от един ден нататък да живее и той като нас - унизен, духом смачкан, наплашен.

Дали това не е от основните бедствия, което ни сполетя откак държавата ни стана разграден двор за престъпници от всякакъв калибър: от мангото-кокошкар до депутата и висшия държавен чиновник?

* * *

От интервю* с проф. Здравко Митков, ректор на НАТФИЗ:

"Обичам задълбочените автори, които ми предлагат много по-богата материя за работа (като режисьор - бел.м., Г.Б.) и ме изненадват в хода на реализация на представлението. (...) Мисля, че доказаните големи автори витаят винаги над нас, интерпретаторите, режисьорите, актьорите и в това е божественото тайнство на нашето общуване с тях, което е трудно осъществимо..."

И по-нататък: "Съществува тенденцията на опростачване, на фейлетонизиране на театралната среда. (...) Това е едната страна. Другата е цинизмът...

Училището през призмата на театралното изкуство... колко пошла пиеса!


05.07.2003. Долу пред блока чувам гръмогласен просташки говор на някакъв мъж, който си приказва с друг мъж, и гласовете им отекват, отразени чак от жилищния блок на стотина метра отсреща. Заслушай се, и ще чуеш едни битови "бисерчета" наред с несекващото "Аз знам", "аз него така ще го наредя", "аз ще му дам да се разбере", "аз-аз-аз" с дразнеща настойчивост за внимание, с оценки за тоя и оня непремерени, изречени с унизително самочувствие на самонадеян глупак и грубиян.

Простотията шупна като мръсна пяна; интелигентният, уравновесен човек се скри, изчезна сякаш през последните четиринайсет години от общественото пространство у нас, в България. И как да приема успеха на известен любимец чалгаджия и шоумен (а те не са един и двама), другояче освен като тържество на наглата байганьовска посредственост!

"Много са чудните неща,
но човекът е пръв сред тях."


Цитатът е от трагедията "Антигона" на живелия преди две хиляди и петстотин години Софокъл.

Сентенцията на тоя древен елин е простичко изречена, без претенциозност, и това ми харесва. Откривам напоследък, че доста от нещата ги съпоставям с подтекста в романа"Ламски", с която се занимавам усилено напоследък.

На повърхността тая книга е простовата, но в нея съм пробвал да вградя моята си философия - че обикновеният, унижаваният е по-близо до великите прозрения за живота и света от т.нар. "обществени оратори" (държавници, политици).

В трагедията "Електра" на Еврипид за пръв път в световния океан от информация е провъзгласена същата идея: че човекът от низините, при това - необразованият, може да бъде носител на възвишеното и достойното.

Хуморът е призван да възвисява, не да мачка духовното начало у човека. Относно хумора, сякаш сме забравили тая съществена подробност изобщо за сферата на изкуството. Да, животът бива да се приема като игра и забавление, но в основата си тая сладост носи горчивата истина за строгите правила на нравствеността. Нравствеността... която говори уравновесено и понякога е иронична към нас.

Чуеш ли някой да се гневи, да клати назидателно показалец, да трепери от възмущение, гневен "глас на истини от последна инстанция" - внимавай дали не е политически актьор, милият г-н Парвеню**, вечният Герой на нашето време. Преди години по същия начин е назидавал и крател пръст над множеството, независимо че властта е била антидемократична; ако утре нещата се завъртят пак на сто и осемдесет градуса, господинът като тенекиено петле-ветропоказател пак ще назидава от някоя висока трибуна. Той винаги е бил специален... Няма нищо общо с нас.


Странно, но простодушното множество в унижението си е склонно да им вярва и да ги обожествява тия "гласове на възмутената съвест, на уж-истината от последна инстанция". Ленин, Сталин, Мусолини, Хитлер са от тоя вид манипулатори, възползващи се умело от първичното у нас, от грубото отрицание и фанатичната ярост.

Големите умове говорят уравновесено, изтеглени вътре в себе си. Стилът им на изразяване в публичното пространство ми говори: "Ако решиш, повярвай, но не е страшно да не си съгласен с мене".

Културата е човеколюбива материя. Тия световни "величия" са твърде умни, твърде енергични, но са дълбоко некултурни.

Какво да очаквам от личности, които ме настройват да деля човечеството на "свои" и "чужди", на "правоверни" и "робска рая"!

Извадили са те от равновесие? Сега вече си страшно уязвим; гневиш се, но именно това е твоята слабост: станал си опасен за самия себе си, станал си най-върлия си враг.

А може би това е целта на Злото - да те озлоби, да станеш зависим от бесовете си, не от духа си...!?

Защо ти е да доказваш превъзходство, ако наистина си по-добър от тях? Ще ти се да ги дразниш ли, или си търсиш белята!

Не унижавай охлюва, Заеко! Неговата мисия е друга.

Отмини Злото, и то ще гледа подир тебе безпомощно. Но ако е непрекъснато на пътя ти, трябва да си готов и да убиваш.

Страхливи и подли - това е толкоз просто и логично!!!


БЕЛЕЖКА: Тоя и предходният текст със същия наслов са всъщност едно цяло, което по технически причини (трафика в Internet) се наложи да излезе на части.


tisss
_______________________________________________
* Вж. вестник "Аз-буки", бр. 5 от 2003 година.

** Който се е издигнал бързо на високо положение в обществото, но няма духовните качества, навици и култура за това (от фр.). Бел.м., tisss.


--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: "Стипчивият плод"
    #1712200 - 16.04.2007 06:43 [Re: tisss] Прикрепен файл (161 тегления)

("Стипчивият плод") МОНАШЕСКИ ЖИВОТ



14.07.2003.
Двайсет лева заем от 72-годишната съседка Стела*, които до края на месеца обещах да върна... С известно усилие удържам моя си стил на живот. Добри цигари... Карам си колата два-три пъти в седмицата (до павилиончето на афганистанеца Маруф и обратно най-често). Ям което ми се яде. Сутрин - кафе, надвечер понякога - бира в кафенето на блока с Митко Йовчев (съседа от втория етаж или с някой друг). До тоя момент си плащам всички данъци и такси - ток, телефон. Разполагам с GSM. Понякога мога и да почерпя някого едно кафе или бира... Каквото по-скъпо съм купил, купено е със заем от учителската взаимоспомагателна каса или с кредит от банка, която банка затова пък ми одира кожата след това.

Остава ми дълг 120 лева към дружеството "Техем", насадило се удобно между мен и "Топлофикация", за парното през миналата зима, което дружество "Техем", по мои си изчисления, нечестно ми надвзема 40 лева, т.е. една трета, като гледам колко съм ползвал отопление. "Ползвал" е силно казано! Зъзнал съм цялата зима, за да огранича някак грабежа от тия цивилизовани мародери в държавата.

Занимавам се с илюстрациите за романа "Ламски". Проблем ми е да ги вкарам в плътта на книгата, тъй че да стоят не като илюстрации, а като ироничен и мил коментар към героите ми... Да речем, както е сторил Йозеф Лада, илюстрирал романа "Швейк" на Ярослав Хашек. Едно от българските издания идиотите издатели си позволиха лукса да пуснат без илюстрациите, друго излезе с илюстрации на някой си Иван Кожухаров, ако се не лъжа. Въпросният Кожухаров може да е иначе идеален илюстратор и художник, но в тоя случай графиките му съсипваха излъчването на Хашековия текст, а не го допълваха.

Мечтая да си купя скенер и принтер до таз Коледа. Планирам да съм приключил с издаването на поне 200 екземпляра от романа "Ламски" (31 печатарски коли) до есента-зимата на 2004-та. Много красива мечта!

* * *

Снощи сънувах Re. в някаква сексуална сцена, но всъщност Re. не ме интересува. Интересни са ми няколко жени - първата от тях: като верен приятел и секс... на второ място, другите - като любопитство и сексуално изкушение, но не бих сторил нищо от моя страна, просто им се любувам от разстояние.

Монашески живот! А и липсва ми тръпката на някогашните ми авантюристични набези. Чувствам се като река, която спокойно и удобно се е разляла и бавничко тече към морето. Чудесно време за равносметки и писане.

Наоколо умират приятели и съседи - Гошо Въргов, Димитър Димзов, Митьо Чомпала, Слави Бахчевански, Илийката Кръчмаров, Димитър Чавдаров, Гогото от втория етаж, Васко Новев. Наоколо се раждат деца; дечицата прохождат, растат неусетно и ги виждам вече ученици. Появяват се новодомци, на които им предстои и те да си родят детенце. Някогашните наперени мъже и някогашните знойни жени виждам как се смаляват, привеждат се, сбръчкват се; телата им стават грозновати, очите им - глупави, приказките им - без кой знае каква стойност.

Като че самото живеене ги изхабява; вместо да им дава духовност, мъдрост, отнема им някогашния блясък и енергия. И то се дължи може би на факта, че тия хора от един момент нататък са престанали да мечтаят, да се амбицират, да творят нещо - дребно макар. Че какъв живот е това?!

Мястото, дето живея, става все по-мълчаливо, все по-тихо. Къде изчезна живецът на тия хора? Ако има някой да шуми, да създава движение, това са циганите. Циганската маса все по-плътно ни обсажда. Колкото българинът става по-мрачен, по-угрижен и изнурен, толкова това дяволито, крадливо и бързо умножаващо се племе става по-войнствено, по-наперено. Не си спомням в годините досега (56 години) циганинът да е бил с повече самочувствие, но и с повече наглост. Чувствам сякаш, че ние, българите, отвътре сме предадени. Нашите деца са все по-унижавани, а и все по-обикновени в желанията си. "Нашите" казвам, не децата на разживялата се дяволита, склонна на апашки набези и щури веселия, живееща ден за ден симпатична сган.


16.07.2003. Човек открива, че е загубил някого, обикновено далеч по-късно. Просто в миг на внезапно прояснение разбира, че инерцията на всекидневието му е създавала фалшива сигурност и е живял с убеждението за непроменящия се свят наоколо.

А светът не е никога спирал да се променя! Оказва се, представите, образите в съзнанието ни са далеч по-устойчиви от самата действителност.

И тогава си склонен да раздаваш присъди: да обвиняваш, страдайки от загубата, вместо да проумееш мига на очистване. Това, което сега ти липсва, си е отишло в някой отминал слънчев ден и ти тогава не си го забелязал това отсъствие, защото покрай формата си ослепял за истински същественото - че човекът ти духом отдавна е някъде другаде, но сянката му все още е у тебе като излъчване и отпечатък в засъхнала кал.

* * *

Жените, които са си отивали от мене, не са били предателки, както съм си казвал на себе си, а просто разочаровани, че съм престанал да ги зареждам с енергия, с тръпката на привличането и сладострастието. Някой друг е предлагал на всяка от тях в нейното време на царуване при мен... та предлагали са им нов хоризонт, нова и по-силна доза изкушения. То не е в основата си сексуално обсебване, понеже са продължавали и след години да кръжат от време на време наоколо ми, да ми се обаждат, за да питат как съм, как я карам без тях, не съм ли се променил...

И всяка заставаше пред очите ми изкусителна с излъсканите си оръжия - нещо от рода на "Виж ме! Нали пак съм хубава за тебе?" Но външността им, женствените им тела вече не ми говореха сексуално, а ги приемах както се приема и помни приятел, с когото сте извървели някога заедно определено разстояние в живота: подкрепяли сте се взаимно, давали сте си кураж, тръпнели сте един за друг... ала вече това безвъзвратно е приключено. Парфюмът, мирисът на косите, на плътта им вече е станал чужд и в държането им усещам присъствието на друг мъж.

И тогава си казвам: "О, мила! Няма да си позволя с мене да предателстваш спрямо оня друг самец. Нека останем с хубавите си спомени. Между нас, мила, нищо повече не може да се случи". Може би ме е страх да не ме принудят пак да страдам?! А не е ли именно това страдание тръпката, очарованието на живота?

Колкото и различни по външност, по нрав (а те всички бяха разкошни в женската си природа)... повтаряха все един и същи модел на отношения с Миналото. Разбирам: жалят за оназ магия, Магия с главно "М", посягат да си я върнат, пък нещо се е променило, животът е прекрачил в друг пейзаж, и дори да повторим някой отминал епизод на кокетство, на сексуално докосване - нищо вече не е същото. Някои от тях великодушно ми предоставяха тая възможност, например - пак да си легнем, но не съм им отвръщал, не съм се отзовавал на тихите им изстрадани призиви за близост.

Не-е, не съм всеопрощаващият Благородник. Хлапето у мен в такива ситуации прокървява, заинатява се и ми крещи: "Не ги докосвай! Остави ги сами да се справят със своите бесове и моменти на слабост".

Два пъти по-краткотраен е активният сексуален живот у жената. Два пъти по-късо е времето, когато е желана и пожелавана силно като плът. Природата е по-жестока към нея, защото освен за Любовница я е създала да бъде и Майка на родените си или още неродени деца. Пак природата я праща да си търси сред мъжете оня, който е достоен за Баща на рожбите й. А това не е толкова лесно... Защото мъжете сме по-плахи и по-самолюбиви, по-малко великодушни от животворящата Ева.

Адам е истински глупак, когато пожелава една жена заради секса, който е водещото начало в нашите мъжки работи с жените. Мъжът е логичен преди всичко; жената - интуитивно същество. И това е нейното царство - мисълта за потомство. Затова не я обвинявай в предателство, глупако!


24.07.2003. От месец насам съм се заровил в личния дневник на Богдан Филов (1883-1945).


tisss
____________________________________
* Еврейско име, което значи "звезда". Бел.м., tisss.

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: "Стипчивият плод"
    #1713689 - 17.04.2007 02:11 [Re: tisss]

("Стипчивият плод") МАНИПУЛИРАНИ ДА МРАЗЯТ



26.07.2003.
Карам със заеми (дребни суми от по 10-20 лева, не повече), за да доживея от аванс до заплата. Вчера подхвърлих на сириеца, около 40-годишния д-р Малек идея, че арабската кауза в спора с държавата Израел може да бъде защитавана много по-умело и от трибуна (аналог на известната телевизия Al Djazira) или достатъчно авторитетен вестник, до който да има достъп европеецът от Източна Европа, и вестникът, например, да се издава в България. Заинтригуван ми се видя, като споменах, че имам послание от 1991 година - обем 11 страници в ръкопис, превод на оригиналното писмо от Рауф Денкташ, президента на т.нар. "Кипърска турска република"*. До мен пратено в качеството ми на главен редактор на политическия вестник "Демократическо ЗНАМЕ" (излизал до 25-хиляден тираж в най-усилното време през периода 19 май 1990 - 26 февруари 1991 година).

В шест тая сутрин е хладно, влажно и свежо. Снощи до към един и половина след полунощ млади глупаци на висок глас бъбреха под прозореца ми, та не можах да заспя, но днес раничко ми се ставаше...

По проблемите за Палестина - нравствената позиция, когато е интелигентно отстоявана, т.е. без да се изкрещява, а балансирайки върху вроденото изобщо у всеки човек и народ инстинктивно сякаш чувство за Добро и Зло, може да бъде голяма сила. Но може и да бъде провалена заради припряност или несъобразяване с истината, че обществото бавно узрява. И това е проблем на арабската нация.

Спрямо арабите у нас има изградена стереотипна представа, която не е твърде ласкава: мързеливи, бъбриви, глупави, наивни и страхливи. Откъде и откога е тоя образ у българина? Ще се опитам да изясня изворите му у самия мен... представа, тръгнала от студентските ми години 1967-71 в София.

1. Арабинът е мюсюлманин като турчина; и той като турчина е дембел**, което значи (от персийски) "мързелив и отпуснат човек". За разлика обаче от турчина, арабинът е мек по характер, склонен да се съгласява или склонен да се пали в спор, но е "слаба ракия", т.е. недостатъчно твърд да отстоява своето.

2. Арабинът е наивен и глупав... Това бе всеобщото мнение на моите състуденти в 1967-68 година в Софийския университет, понеже бе всеизвестно, че хитрите италиански мафиоти ползват араби - студенти в България, като "мулета" за внос и пренос на забранени стоки (злато, опиати и пр.) през България. Италианец не влизаше в капаните на българското МВР, но с араби-наивници чувахме, че българските секретни служби непрекъснато се занимават. Самите араби го разправяха.

3. Арабинът е бъбрив, лесно се пали и бързо прегаря... В далечната 1968-ма, когато шестдневната война от 1967-ма още се коментираше в София около университета, арабски студенти говореха предизвикателни остроти срещу евреите, без да си дават сметка, че българинът има специална симпатия към евреина - да, евреинът е беден, знаехме го от ранно детство, но е смел и предприемчив човек, верен приятел, когато си в беда, самопожертвувателен и с достойнство, макар и хитрец в личните си дела.

"Еврейски сметки" е наш си, български израз, който означава "много тънко премерени действия и приказки". За нас евреинът е свой, арабинът (като турчина изобщо) е чужд, защото не го познаваме добре.

4. Арабинът е страхлив... За това мнение аргументи са самите факти от войните между Израелската държава и арабските й съседи, факти - огласени нашироко в медиите. За българина арабинът (за разлика от турчина) е страхливец, както лош войник е и италианецът; само че италианецът е лош войник именно защото е умен и гони личния си интерес да оцелее, докато арабинът е наивен като дете, сляпо вярва на своите началства и е лесна плячка за чуждия интерес.

Тия стереотипни представи не са от ден или два, и естествено за кратко време не могат да бъдат променени.

* * *

Да формулираш правилно един проблем, това е като лекарска диагноза и означава да си свършил три-четвърти от работата по решаването му. Уравновесеното говорене по спора между евреи и араби като две враждебни общности е ахилесова пета, слабото място изобщо в политиката на Арабския свят. Между обикновения евреин и обикновения арабин са нужни мостове на сътрудничество и съгласие, колкото и трудно да е да бъдат открити или наново проправени такива точки на взаимно доверие.

Според мен, арабската кауза "Палестина" се обезценява на първо място от разнопосочната противоречива външна политика на арабските общества и държави. Фундаментализмът в Ислямския свят обезценява нравствената стойност на тая кауза...

За общественото мнение в Християнския свят може да се воюва с много по-интелигентни средства, вместо деца и юноши, и млади жени да се самовзривяват по площадите на многолюдни градове. Смъртта не решава, след като е така предизвикателна изобщо към цялото човечество. Как да съм уравновесен и благонамерен по тоя въпрос, като в тия бомбени саможертвени акции има и двама (а може да са и повече***) българи убити... и аз, като българин, съм лично засегнат, наранен не от античовешката дейност на държавата Израел, а кръвно засегнат от оня арабски център за отмъщение, който не помага, а върши най-голямо зло и спрямо самите араби.

Априлското въстание през 1876-та у нас започва с убийството на копривщенско заптие. Тоя човек е убит не защото е бил лош човек, а понеже е носел белезите на Османската власт. Тая жестокост е обаче единичен факт, докато мюсюлманските камикадзета следват стила, който отривам в огромна редица от факти, чиято идея е "блестящо изложена" в Стария завет и в Корана - и тая "красива" идея гласи: "Зъб за зъб, око за око".

Така спорове при днешната скорост на комуникациите и днешното ниво на недоизградена цивилизация няма как да бъдат решавани!

* * *

В условията на активния обмен информация ролята на нравственото начало става все по-значима пред настръхналия образ на Злото. За мен Злото е обсебило и араби, и евреи - и то се корени в самата им религиозна основа. Фанатикът не проумява човешката необходимост от перспектива, от мечти за хармоничен живот в съгласие с останалия свят. Капсулирана във враждебността и надменността си общност не може дълго време да бъде щастлива сред останалата многообразна част от шестмилиардното човешко множество на планетата.

Показните самоубийства не казват нищо ново на света, освен че издават недостиг на разум и интелект. Жалко за самоубилите се, но те в никакъв случай не са герои, а нещо отвратително - убийци на невинни хора. Кой печели от тяхната нелепа смърт?! Всеки случай, не виждам простосмъртният палестинец каква полза има.

Печелят истинските му врагове - враговете на арабската кауза така получават стабилни аргументи за своята жестокост, а и за своя бизнес: с петрол, с оръжия...

Историята напомня как цели народи са били манипулирани да мразят. В началото на ХХ век французите мразеха германците, германците мразеха за пораженията и отнетите земи, освен французите, и своите братовчеди - англичаните, руснаците мразеха германците, поляците мразеха и германците, и руснаците... и пр., и пр. Пита се в задачката: Какво добро постигнаха със своята национална ненавист всички тия самоопиянили се в ненавистта си национални общества?

Нацистка Германия се срина в руини под тежестта на грандоманията си. Грандоманстващите французи изпитаха унижението мразените германци да тръгнат да ги завладяват. А колаборационисткото куклено правителство на маршал Петен е най-голямо унижение за самата Франция... Руснаците сами се унижиха победената през 1945 година Германия да ги измъква от хаоса и собствената им мизерия няколко десетилетия подир Победата.

Отрочетата, родили се от семето на марксовата лъже-теория за просперитет, т.е. Сталинският болшевизъм и роилите се изпод неговия опит италиански фашизъм и германски националсоциализъм... всички те като идеология се основаваха върху едно и също: върху омразата. Омразата, озлоблението срещу човека отсреща бе техният фундамент. Без "образа на врага" се видя, че те са безпомощни и слепи като къртица на слънчева светлина пред нравствеността.

Безпомощни, смешни и жалки днес изглеждат някогашните фашисти със своето самохвалство и самонадеяност, някогашните нацисти, някогашните агитатори на комунизма в Русия, в България... Чудно за днешните ни представи относно света е колко дълго - почти век и половина, Марксизмът владее ума и душата на стотици хиляди интелектуалци по света. И как никой не видя, че основното в марксистката философия е пак омразата или антагонизма, както я прекръщава евреинът Маркс?!


11.08.2003. Необходимостта си проправя път през гора от случайности. Отричат се взаимно, и така се доказват. Силният дух е уравновесен, хармонизиран; духовният дребосък - ако не лае, ако не се спуска да хапе - няма и да го забележиш.

Абсолютизирана, прилагана за тесни практически изгоди, Истината се превръща в лъжа. (Ислямският фундаментализъм, Комунизмът, Марксизмът, Инквизицията, Кръстоносците...)

Лъжата се защитава с пищни "доказателства". Голата Истина е нещо естествено и простичко наглед; сложна е обаче структурата й, скритичкото зад обикновеността.

Чарът - това са твоите малки недостатъци. Куклата затова е безлична, защото е идеално приятна от всички гледни точки. За да е хубаво, виното трябва да е леко стипчиво, да понагарча - иначе не е вино, а шербет.


tisss
__________________________________________________________
* Това странно, пратено до "Демократическо ЗНАМЕ" писмо си обяснявам с факта, че в няколко броя (2, 3, 6, 7, 8 и 9) на вестника пусках спомените на учителя Красимир Т. Шишков под наслов "Турците" за издевателствата над мюсюлманите при преименуването на турскоезичното население от селищна система Бенковски в някогашния Кърджалийски окръг. Също както с продължение бе публикувано и есето "Що е демокрация" със специалното разрешение (както бе отбелязано) на автора Чарлз А. Моузър, съпругът на г-жа Анастасия Мозер.

** По-късно, от двайсет и петата до трийсетата си година, вече в Добруджа ще откривам, че простосмъртният турчин е верен до гроб като приятел, трудолюбив, съвестен, подреден в личните си дела.

*** Днес, 17 април 2007-ма, когато преписвам тоя текст на РС-то си, знам, че убитите българи са много повече... Бел.м., tisss.


--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: "Стипчивият плод"
    #1715299 - 18.04.2007 04:23 [Re: tisss]

("Стипчивият плод") ОРЕОЛИ, НИМБИ И... КОЗИ РОГЦА



14.08.2003.
Снощи имаше пълнолуние, когато сякаш в лепкавия задух не прилепи, а извънземните около балкончето ми кръжаха. Затова пък днешното утро е кристално свежо като планински извор. Нямало ги е сякаш 35-градусовите жеги от последните две седмици. Мушкатата пред масата ми на балкончето са разцъфнали и са толкоз красиви! Подир два-три дни лекичко ще помръкнат, после ще се сбръчкат сякаш внезапно. Може би то е свойство на красивото - да е краткотрайно, ефимерно, силно уязвимо, пък докато да му се нарадваш, и го няма.

Отбих се вчера при Маруф за около час. Маруф е мюсюлманин, афганистанец, роден на 40 километра от столицата Кабул, таджик по народност. Дошъл е преди петнайсетина години да учи в моя Пловдив, изучил се, взел диплома, и - както е лафът, окачва дипломата на пирона, па отваря павилионче за цигари и дребни лакомства край големия булевард край висшия селскостопански институт. Така и се запознахме... заради тез фъшкии цигарите. Заприлича ми на естрадния певец Вили Кавалджиев, та рекох: "Ей, Вили Кавалджиев, какво правиш тук?" Той се засмя и това мигом предреши, че ще бъдем приятели, че в оня ден съм срещнал добър човек от свят, който не познавам, и че тоя добряк ще ме изненадва, като го гледам как страда, как се пали повече от нас, българите, заради българските ни батаци.

Да, тъй е наистина! Като видиш Маруф, няма как да не се сетиш за Вили Кавалджиев с дрезгавия му школуван глас, който ечи над развълнувано множество фенове на СДС върху софийски площад. Само че за разлика от г-н Вили Кавалджиев... Маруф е таджик от Афганистан и в събота или неделя към десет-единайсет се отбивам напоследък за чаша ароматно и силно кафенце, което специално и само за мен ще свари на котлончето. Самият Маруф пък се налива с чай, понеже кафе, казва, не пиел.

Та се отбих вчера при Маруф. Сами сме на масата в обедната мараня, бъбрим по една от вечните мъжки теми - за хубави момичета, за знойни жени. Забелязвам, че отварям таз тема с лековатост и нехайство уж, а всъщност за мен лично точно тук нещата са ужасно сериозни. Харесвам, пожелавам плътски, пък сърцето мълчи... Бих желал да съм влюбен, а сърцето у мен се затаило като зверче в дупката си.

Кокетките наоколо фино или по-грубичко, по-очевидно замятат мрежи, казано с една дума - ловуват... Та си казвам твърдоглаво: тез лисанки природата ги пришпорва, вътрешният биологичен часовник ги принуждава да си търсят семе за посев, да търсят мъжа, който ще ги изстреля в по-високата орбита на Любовта и инстинкта за Майчинство; а това пък последното вероятно не всякога съзнават.

Дали ще раждат или не, е друг въпрос, но устремът им към любов напомня онез риби, дето прекосяват океана, за да си хвърлят хайвера в устието на някаква американска река и после да умрат, изпълнили мисията на живота си.

При нас, мъжете, дали е тъй. Нас ни изкушава хубостта, чарът, външните прояви на женствеността: дупе, цици, стройни нозе, плътни бедра, стегнат корем, сладка муцунка, крехки раменца, нежни ръце с нежни пръсти. И о, тоз дяволит блясък в очите, който иде от жаравата за възможна плътска връзка!

Душата им - земна, конкретна, материално зависима от така любимите им дрънкулки и мазила, а духом ги виждам да се клатушкат като жълти патета. Каква любов! Става дума за секс. И това усещане - примесено с опасение да не бъдат захвърлени от мъжа, след като се е наситил и налюбувал. Наоколо е пренаселено от тоя тип момичета и жени.

Творчеството, мелодията ме изкушава - тъй различна при всяка от тях. Изкушава ме възможността да предизвиквам чара й, да я видя застанала насреща ми с наточени до блясък всички оръжия на женствеността, а пък да я предизвиквам да бъде изящна в духовното - и оттам вече: изящна в плътта. Ширещата се посредственост не подминава и днешните момичета, откривам гримасите на грубостта и безсърдечието зад не една симпатична фасада. Ех ти, свят на пеперудени крилца и мъх в разкошни нюанси! Мимолетната връзка с тебе има горчив вкус и тръпка.

Тя - Любовта, е неустановена, виси като облаче ухание, което всеки миг може да се стопи. Не мисли за утре, човеко! Не виждаш ли, тя цялата е пожелаване да се осъществи докрай илюзията ти именно сега, в предизвикателен миг от монотонната вечност.

Тя е самата Свобода, излязла от пяната край острова на Афродита, извадена от контекста на твоя стил и възпитание. Тя е хем хищна, хем мила мръсница... като Природата, но е и храм в полето, който настоява да бъде осквернен, ограбен, съсипан, разрушен до основи. И се питам: какво е общото между пеперудените крилца, руините от храма и ефимерните цветчета мушкато на моя балкон?


16.08.2003. Вчерашния ден "посветих" на фаянсовия перваз в антрето. Отворих място в бетона (чукане, праскане два часа), рязах плочки, лепих и... изобщо, подготвих се за тапетите, които пък днес ще лепя. Никъде не съм излизал; слязох само до гаража за инструментите.

В моите си представи непохватният автор на къси заядливи спомени и реплики за това и онова Петър Петров, който се подписва с псевдоним, лъхащ мил архаичен романтизъм, Василен Ведров, или Петрович, както ми е навик да го наричам, е по-висока стойност в литературата от литератори с доказан и широко похвален талант.

Написал е осем изящни, според мен, в своята наивна по възрожденски - и затова особено мила - сантименталност. Проблемът на мъртвия телом счетоводител е извън контекста на конюнктурата у нас; затова и никой не крещи: "Урррра-а! Открих интересен писател".

Да осребриш таланта, дарбата си, като съградиш параклис в общественото пространство - то е психологическа техника. А на мене "Петрович" ми се нрави заради факта, че го виждах как страда, как се вълнува, как преживява сюжетите на разказите си за... любов безразсъдна и връхлитаща изневиделица човека. Моите познати - Емил Калъчев, Тодор Чонов, Георги Алексиев, Марин Кадиев... приемат "писателя-счетоводител" за графоманстващ пишурка; и мисля, че бъркат. Той просто не съответства на тяхната мерна система, и това не говори добре именно за тях.

Слабост ми е да развенчавам ореоли, нимби в живота и в изкуството. Един Пабло Пикасо (1881-1973), например, възприемам не като гений, а като гениално иронизиращ художествената форма в представите на сноба. По същество ироничното е неуравновесено и наличието му е често израз на поза, а не позиция. Еразъм Ротердамски (1466-1536) в трактата "Възхвала на Глупостта", Диего Веласкес (1599-1610) в платното си "Цялото кралско воинство", Лев Толстой (1828-1910) в романа "Идиот" иронизират пошлостта, но у тях тоя убийствен (при Толстой - и сантиментален) сарказъм е само детайл от облика им на духовни титани.

За мен "счетоводителят Петрович" е идеален модел на истинския творец, напомня ми един от персонажите - дребния чиновник Гран, в романа "Чужденецът" на Албер Камю (1913-1960). И това е именно защото е истински, стои дразнещо в добре подреденото и степенувано уж по качества наше родно провинциално духовно пространство. Красиво ми звучи по тоя повод оназ строфа от стихотворението "Албатросът"* (бих го превел "Буревестникът") на Шарл Бодлер (1821-1867):

Лежи на пода той между въжа дебели,
той - царят на лазура - направо е за смях!
Но става и криле огромни, снежнобели
като весла печално повлича покрай тях.


И следващите редове:

О, пътникът крилат! Сега е тъй неловка
и грозна тази птица - в очите й печал!
Един й пуска дим в разтворената човка,
а друг след нея куца, моряците разсмял.
- - - - - -
...насила тук свален - сред гмежа на тълпата, -
крилата исполински му пречат да върви
.

Съобразяващите се с търсенето и предлагането на Пазара, забелязвам, нищо ново и нищо съществено не казват, понеже поръчението за работа им иде отвън и отдолу, не отвътре и отгоре, т.е. - откъм духовните енергии, излъчвани към нашето човешко множество. Облъчени сме от посредственост и не забелязваме Твореца, а харесваме оня, за когото най-силно крещят в прослава по площадите.

Като защитавам моето си частно мнение за Петров, отчитам и че това ми е задължение пред паметта на един колкото настръхнал на вид характер, толкова уязвим и нежен човек. Той се влюбваше, Боже мой! - влюбваше се тепърва, когато бе на 75-76 лазарника, и говореше така възбудено, така дяволито и отчаяно за флиртовете си на стари години!...


tisss
______________________
* Превод на Марин Кадийски.

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: "Стипчивият плод"
    #1717120 - 19.04.2007 06:06 [Re: tisss]

("Стипчивият плод") ЛЮБОВНИТЕ ДОГОВОРИ СЕ СКЛЮЧВАТ В НЕБЕСАТА



19.08.2003.
Защо птицата не казва "Схващат ми се крилата. Имам болки в ставите. Жилите ми изтръпват. Вече съм стара и грозна и ми е време да си почивам"? Може би защото престане ли да лети, тя просто загива... Животът у човека е повече над сферата на конкретното: работа физическа с ясно видими резултати; затова и случва се човекът да изглежда жив, пък духът му отдавна отлитнал, няма го у него.

И тогава хленчовете издават, че тоя тип насреща само вегетира, мъжди и сам на себе си вече е омръзнал. Друг пък изпъва шия, напряга мускули, с две думи - труди се, обаче в дейността му няма живот, дяволитост няма, и защо? - защото всичко върши по инерция като стар кон на селски геран.

Талантливостта някак произтича от нашия здравословен егоизъм, който пък ни пришпорва да търсим Любовта в най-различните й форми. Искат да бъдат обичани, почитани, уважавани - и едва проходилото детенце, и престарелият лъв. И естествено предприемат някаква авантюра, някакви походи през заснеженото поле, за да им се учуди и възхити светът или поне веднъж да ги оцени и запише в нечия история.

Започвам да отграничавам плътската любов (секса) от любовта като душевно вълнение. Завчера любител-художник, очевидно мислещ човек, каза, че всички ние мислим с усреднени представи, т.е. не схващаме всички подробности от цялото, ами по няколко бегли щриха си изграждаме модел, който възприемаме за истина. И си мисля: ето, значи, защо личността Хикс ми се явява в ореол от оптимистично оранжево и дори ми розовее, а личността Игрек в моите представи - до каквото се докосне, то посинява и се сгърчва в печал.

Вътрешната матрица създава слънчевото или гротескното върху вътрешния ни екран с мними изображения, а оттам и честотите на излъчването, на които честоти възприемаме отделния човек. Умореният от връхлитащите го събития лесно ще открие мотиви за песимизма си, но истинската причина за неговия песимизъм са не нещата извън, а нещата вътре в неговото съзнание. Престанал е да обича, да се изкушава, да се любува на живота и света, пък другите му виновни.

* * *

Завчера, в неделя, при Маруф... посочих на Емил** да прочете есето от 16 юли и той, като го видя, рече късо: "Албум... Албумни редове" или нещо в тоя смисъл пак с тия думи "албум, албумна". Не зная доколко издържа сериозен прочит написаното в тия мои записки, истината е, че ми доставя удоволствие извличането на някакви резки логически построения от хаоса на най-обикновения мой живот.

Имам усещането, че опъвам струните на музикален инструмент, акордирам пиано, което стопаните са държали десетилетия в мазето с въглищата, а извадено от паяжините и кюмюра, това пиано зазвучава ту в героическа гама, ту в романтичния стил на Любовта и Веселието от живота.

Писано с удоволствие, би трябвало да носи за прилежен читател удовлетворението, че с него споделят нещо лично, което касае всички ни - всеки човек на планетата, та и така научава и той, читателят де, още нещичко за себе си.

Обичам потайните нежни сражения между духа и рутината. Това е моето амплоа, моите "Малки войни". Овациите ме обезоръжават, правят ме безпомощен; виж, иронията е храна за честолюбието и егоизма ми. "Албумна поезия", "албумни редове" ще рече сладникаво-сантиментална литература (или публицистика), без особено художествено значение. Рано или късно, тоя вече надвишаващ хиляда печатани на пишеща машина страници текст, наченат от 1994-та, ще се срещне със своите отрицатели и добре е, когато това са мои приятели, за да мога без ожесточение сам да проверя има ли изобщо смисъл за света това почти всекидневно писане и обмисляне на вътрешните духовни пространства.

* * *

Любовните договори се сключват в небесата от нашите ангели. Тук, на грешната земя, се сключват само браковете по сметка, при които двете страни приемат куп компромиси и в крайна степен взаимно сами си затварят пътя към щастието заради мнимо удовлетворение, че - видите ли! - "и ние сме като другите".

Моят ангел е доста своенравен - не се съобразява с желанията ми, но ме пази може би точно по тая причина... Просто аз лично не виждам онова, което той знае за мене.

Опити за сентенция... Ако си лицемер в дребните нещица, как ще пишеш честно за големите неща в живота!

Любов се не купува, тя е дар от небесата. Казват: "Еди кой си воювал за своята любов..." - и това ми изглежда глупаво. Любовта просто е - идва и си отива, когато пожелае, в състояние е да разруши и най-строгите мерни системи, които ние непрекъснато си създаваме, уж за да проумеем собствената си природа, собствените си странности.

Учудва ме как една жена успява да открие сред множеството мъжкари точно тоя, който й е нужен. В това отношение ние, мъжете, сме слепци.

Ако ти е усилно и не намираш поради каква причина ти е чоглаво, влез в себе си и се разбери с твоя ангел. Достатъчно е да подходиш със смирение към Съдбата, и твоят ангел ще ти подскаже в мълчанието как да постъпиш, за да си върнеш хармонията и жизнения ритъм, който те изпълва със самочувствие.

Ям, спя, работя, мечтая - отпивам на малки глътки от горчивото и от сладкото; и това всъщност е разкошът, че съм жив и все има много желани неща за постигане. Наситя ли се, отпусна ли си сам юздите, тогава какъв смисъл повече да живея?!

Боли те?!... Това значи, че си жив. Мъртвото не боли.

Ако разкодират механиката на любовните желания, ще изчезне чарът, уханието; и отдолу ще се озъби грубата арматура на Необходимостта, която унизително се отнася към божественото, към Бога във вътрешната наша вселена.


tisss
________________________________________________________
* В предишния постинг две грешки съм допуснал при преписа. 1) Диего Веласкес е живял до 1660 година; и 2) Името на преводача, съобщено под линия, е Кирил Кадийски.

** Емил Калъчев. Бел.м., tisss.


--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: "Стипчивият плод"
    #1724896 - 24.04.2007 05:47 [Re: tisss]

("Стипчивият плод") ОБЕКТЪТ НА ВЪЗХВАЛАТА



20.08.2003.
Във вестник "24 часа" от 18 август т.г. под пищното заглавие "Обран българин в Москва: Ще спя пред мисията ни!" чета:

"Обран българин заплаши, че ще спи пред Посолството ни в Москва, тъй като не може да се върне у нас, съобщи Би Ти Ви снощи. Ангел Грънчаров обяснил, че неизвестни откраднали валутата му, но успял да запази документите си. Нашенецът поискал от мисията ни пари за самолетен билет, но не получил съдействие от дипломатите ни в руската столица, съобщил приятел на потърпевшия. (...) Дипломатите му обяснили, че не могат да му осигурят 300 долара за билет (...). Там обаче проявили добра воля и помогнали на Грънчаров да се свърже с близките си в България. Служител му платил с лични пари връзката в Интернет. (...) Мисията ни в Москва ще предложи на Ангел Грънчаров да отседне временно в сградата на посолството ни, ако пожелае, съобщи говоритерят на външното министерство Любомир Тодоров. Той заяви, че дипломатите ни в Москва са направили всичко, което е трябвало да се направи".

И така - "до момента парите* не били преведени. Руската виза на Грънчаров изтича на 2 септември т.г."

Да плачеш или да се смееш! Нашенският Остап Бендер опитал да изкрънка гратис тия триста долара, но ударил на камък. Предполагам, това е моят добър приятел философ и колега учител, с когото чат-пат се срещаме да пием кафе или бира и да говорим за книги и политика. Ще да е отишъл през ваканцията на гости "в Маскве" и като не открил т.нар. спонсор, измисля версията за грабежа. Типична байганьовска история, обаче и нашите чиновници не са вчерашни. Това не ти е Иречек с неговата европейска култура и меко сърце. Като познавам горе-долу стила на Ангел да върви по острието на бръснача, да дразни света, ето го и поредния скандал, който наивният хитрец забърква. За такива личности казват: "Ходи със свещ в ръка и си търси белята". Като го видя, ше проверя верни ли са догадките ми, че именно за философстващия Грънчаров са писали във вестника, или става дума за някой негов съименик... То аслъ Ангел Грънчаровците в България с лопата да ги ринеш, на всеки ъгъл и хоп... изтърколи ти се пред нозете някой от тях.


21.08.2003. Белосах с блажна боя парапета на балкончето и отвън рамката на кухненския прозорец и балконската врата, направих си кафенце и ето ме... с тоя бележник пред мене си.

Има сцена в третата част на "Ламски", където две съседки се скубят, захрачват се и се ругаят, а множеството наоколо сеир си гледа, поредното махленско театро. Подобна сцена описва и Вазов в една от ранните си повести - "Митрофан и Дормидолски", дето жените на Селямсъза и Варлаам Копринарката душмански се пенявят и кълнат, та явно таз нашенска черта не е от днес и от вчера.

В понеделник седим със зетя Светлозар в кафененцето на ъгъла на блока и ей тъй от нищото се зачепкаха Дечо Докса и Дора Калайджиева от първия етаж на нашия вход. Намеси се синът на Дора двайсет и няколкогодишният Петър, запрехвърчаха псувни, кръвнишки закани, размахаха се юмруци и двамата мъже Пешо и Дечо Докса налетяха да се млатят. Извадиха тояги, та едва ги разтърваха.

А ние със зетя седим, пием си бирата. Гледам, Зарко понастръхна - нали е млад, необръгнал на тез махленски пунически баталии, та му казвам: седи си кротко, тез и тримцата са от един дол дренки, не защитавай жената, че бие баша сред тукашните кавгаджийки, гласът й честичко оглася орталъка, и значи, сама най-сетне си е намерила майстора; пък петдесетгодишният Дечо, дето са го блъскали двайсет години поне по главата в бокса, акълът му е като на тийнейджър, пубертетски...

Същите тез двама хлевоусти - Дора и Дечо, съм ги виждал и в други ситуации, знам - не са лоши хора, но простотията ги тресе, па и на никого не прощава, та от време на време крещят, пенявят се, па после им минава, все едно нищо не е било. То не им е за пръв път.

Ей така възвишено и низко вървят ръка за ръчица в тоя наш живот накрая на града, накрая на света, в най-дълбоката духовна провинция. Идеята ми е в романа "Ламски" да покажа как възвишеното се ражда и вирее именно сред тоя батак. Има жестоки неща в тая книга, ако се замислиш, но хуморът, шегата, самоиронията, и в крайна сметка - Любовта към тия нашенци я правят, мисля си, оптимистична летопис.


23.08.2003. Вчера по-малката от дъщерите ми навърши своите 28 години; аз пък целия ден монтирах ново лагерно тяло (кожух) на разпределителния вал на жигулата.

Nulla dies sine linea**, казват древните римляни, аз пък се опасявам, че написаното в тия бележници, които водя от 1994-та, доста нарасна и се чудя как да се ограничавам в писането.

Nihil probat, qui omnia probat***... и ми иде наум литературният критик Яко Молхов (1915-2001) с книгата му за пловдивските литературни дейци. Да кажеш горчивата истина уравновесено, т.е. добронамерено - това е духовен аристократизъм. Палетата лаят ожесточено или хвалят на провала, палетата по това ще ги познаеш... А дори в похвалата човек трябва да спазва благоприличие, но за това нещо се иска не толкоз ерудиция, колкото вродена духовна култура.

Забавни ми са хвалебствия, които настройват отрицателно спрямо обекта на възхвалата; крещящ, или по-точно казано: креслив, пример за такъв тип невежество са грандоманските изстъпления на мнозинството пишещи в многотиражката на Тодор Биков с хубавото име "Арт-клуб". Комунистоидите в България обикновено се изразяват в стила на грубата чалга - "во весь голос", както го формулира тоя тип говорене Владимир Маяковски. Затова и при нашите "артисти" в ироничния смисъл на таз думица артисти звучат несериозно, за разлика от драматичните покъртителни стихове на Маяковски.

Истинското познание не търси опонента като враг, като "козел опущения", а като евентуален съмишленик, с когото именно оспорвайки се, правите стъпка към Истината. Но човек с дребна душица как да го проумее!


25.08.2003. Вчера целия ден ремонтирах двигателя на колата.

"Ние ще ви кажем това, което другите не могат или не искат да ви кажат"... Озадачава ме фукнята в тоя анонс на Радио "Свободна Европа" на български език. Какво ли пък толкоз важно и скрито има да ми каже радиостанцията на САЩ за нашето си българско дередже! И онез хора там, зад микрофоните, яко ги тресе грандоманията.


31.08.2003. Последният ден от ваканцията, последният августовски ден, а жегите са убийствени. На тоя ден по същото това следобедно време (около 15,30 - 16 часа) преди двайсет години горя в колата си баща ми. Същата кола, която ремонтирам...

В два часът термометърът ми на балкона сочеше 37оС, а сега - в 16,30, сочи 38оС. Такава жега не си спомням да е имало скоро. Макар че в апартамента ми е не толкова жежко, пък се и често мушвам под душа в банята. Последно четене на ръкописа на "Ламски" - част І... На страница 30-та съм. Снощи работих на компютъра до към два часа.


06.09.2003. На тоя ден от годината през 1983-та издъхна в софийската клиника "Пирогов" баща ми. Запалих свещица в металния свещник, за да си помисля за татко, а в ума ми са планове за книгата "Ламски". Това от баща ми съм го научил: да се стремя към постижими цели и да се радвам на малките завоевания в материалния свят.

Баща ми винаги имаше поне няколко проекта в ума си. И залягаше здраво, но и с удоволствието, което доставя самата работа, когато й се любуваш като на върховна благодат. Неговата съсредоточеност на това се дължеше. Мислите му бяха конкретни, осъществими идеи, които осветяваха живота му на простосмъртен, а нас, неговите близки, ни сгряваха.

Обичам го тоя мой Дърводелец; струва ми се, неговата работа чрез ръкописите си продължавам. Като си представям как би реагирал на това и онова, получавам и досега съвети от тоя мълчалив мой баща, потънал под троскота на гробището край един от централните пловдивски булеварди.

* * *

За което няма думи, то не съществува. Но не така - то пак си съществува, само че ние сякаш му заповядваме: стой си в небитието! Давайки название на това и онова, ние всъщност признаваме правото му да участва в нашите мисли, в нашия живот. Затова е и оназ приказчица: "Не споменавай Дявола, че да не дойде при теб!"


tisss
____________________________________________
* Които негови роднини трябвало да пратят.

** и *** от лат. съответно: Нито ден без чертица и Нищо не одобрява този, който всичко одобрява. Бел.м., tisss.


--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
Страници: << 2 | 3 | 4 | 5 | 6 | 7 | 8 | 9 | 10 | 11 | 12 | 13 | 14 | 15 | 16 | 17 | 18 | 19 | 20 | 21 | 22 | >> (покажи всички)



Допълнителна информация
0 регистрирани и 2 анонимни потребители в момента разглеждат този форум.

Модератор:  nousha 

Изпечатай темата

Възможности в този форум:
Не можете да добавяте нови теми
Не можете да отговаряте на мненията
HTML - забранен
Псевдо-HTML - разрешен

Рейтинг: ****
Брой показвания: 48595

Мнението ти за темата:

Прехвърли се в



ALL.BG не носи отговорност за съдържанието на мненията, публикувани във форумите.

НАЧАЛОРЕКЛАМАВРЪЗКА С НАСКОНТАКТИЗА НАС

©1999-2015 ALL.BG Всички права запазени!

Generated in 0.029 seconds in which 0.009 seconds were spent on a total of 12 queries. Zlib compression enabled.