Словото

Слово.бг · Словеса · Галерия · Книжарница

all.BG Форуми



Форуми » Култура и Изкуство » Език и литература

Страници: 1 | 2 | 3 | 4 | 5 | 6 | 7 | 8 | 9 | 10 | 11 | 12 | 13 | 14 | 15 | 16 | 17 | 18 | 19 | 20 | >> (покажи всички)
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1565006 - 22.12.2006 18:46 [Re: tisss]

("Човешки работи") НА КОГО ДА Е ВЯРНО МОМИЧЕТО (2.)


27.03.2001.
Обсъждайки темата за оцеляването, за т.нар. „надживяване” или „безсмъртие”, Е. Канети* използва като илюстрация отношението на Стендал към, най-общо казано, конюнктурата. Ето как изглежда Стендал през очите на Е. Канети.

„Трудно може да се намери човек, който да е по-неблагосклонен към общоприетите представи за религията. Той е напълно освободен от всякакви връзки и обричания на която и да е религия. Чувствата и мислите му са насочени изключително към този живот. Той го чувства и му се наслаждава най-истински и най-пълно. Опитва всичко, което може да му достави радост, и не унива, защото отминава дребнавото. (...) Отнася се с недоверие към всичко, което не е изпитал. Мисли много, но му е чужда безпристрастната мисъл. Всичко, което пише, всичко, което обрисува, е свързано с момента на страстното преживяване (!!! – бел.м., Г.Б.). Обича много, вярва в какво ли не, но всичко остава естествено по възхитителен начин. Всяко нещо може винаги да намери в себе си, без да се поддава на уловките на какъвто и да е порядък.

Този човек, който нищо не допуска, който иска всичко сам да изпита, който е самият живот, доколкото той (животът – бел.м., Г.Б.) е чувства и дух, който е в центъра на всяко събитие и затова може да го наблюдава и отвън и при който думи и дела се покриват по най-естествен начин”...

От тоя умозрително разкодиран образ Канети извежда следния коментар относно надживяването като идея, като гориво за творчеството: „Не може да се приеме, че на живите се гледа с лошо око. Човек (в случая – Стендал, бел.м., Г.Б.) не ги премахва от пътя си, не прави нищо срещу тях, дори не ги смята достойни за противници. Презират се онези, които постигат фалшива слава”.

Тук бих запитал самия Канети: „А коя пък слава не е фалшива? Строго погледнато, славата не е ли висша проява на суетността, не е ли пресилено мнение за върха, когато същественото е планината, която е изобщо майка на всички върхове?”

Говорейки за прославяните, коментиращият обобщава: „Човек дори не им се сърди, защото знае колко много са заблудени. Избира обществото на тези, към които един ден сам ще принадлежи: всички от миналите времена, чието творчество все още е живо (...). Благодарността, която изпитва към тях, е благодарност към самия живот. (...) Но творчеството (...), за да съществува, трябва да съдържа най-голямото и най-чистото мерило за живота (...). Който отгърне Стендал, намира отново него самия и всичко, което го е заобикаляло, и го намира тук, в този живот. Така мъртвите се поднасят на живите като най-изискано ястие. Тяхното безсмъртие е от полза за живите”.


Пресявайки моите си записки от 1994 година до днешния мартенски следобед, в стила на тоя обширен цитат мога да се запитам: „За кого всъщност пиша?! Има известно тщеславие в удоволствието от това, че днес не завися от когото и да било и пиша не за да ме чете някой, колкото заради самия процес на писане. Тщеславието ми обаче не проектира бъдещи почести, слава подир физическата ми смърт. Истина, самолюбието ми е толкоз високо именно понеже не зависи от... и не се свързва с... конюнктурата, а се интересува единствено от наслаждението да витая в абстрактния свят на човешкото достойнство.

Пренебрегвайки изгоди и ползи, човек е много по-свободен да е това, което е.



29.03.2001. Вчера се споминал, предал богу дух Добромир Тонев, роден в Ямбол, жител на Пловдив, поет в най-съвременния смисъл на думата...

Като прехвърлям последните страници на „Маси и власт” на Е. Канети, отбелязвам си съчетание от думи, което ми отключва представа за моето лично дередже през последните няколко седмици (вж. стр. 440, горе): „...който се чувства все повече привлечен от красивата жена (...), изпада в определена зависимост... Тя наистина успява да го обвърже (...) със своята личност... Той се съпротивява на тази (...) съдба, той непрекъснато се опитва да се отдръпне от нея; несъмнено желанието му е изцяло да се освободи... Но притегателната сила на жената е станала твърде голяма”.

Изключвам въобще идеята, която е имал авторът на горния пасаж; в случая тая подредба на фрази оформя следното питане към мене си: „Е, наистина ли съм се превърнал във функция – както спомена приятелят ми от детските години Тодор Ряпов – на някого другиго? Откога започнах да се чувствам щастлив паж от нечия високоблагородна и знатна свита? Това ли е моят възход? За тоя „чудесна длъжност” ли източвах оръжията и таланта си, доколото ми е даден, в разстояние на 40-50 години?”

Моят опит ми шепне в ухото, че има опасност да се продължа като разтекла се лигава диря във високата пролетна морава...

* * *

Нямам никого освен себе си. Разчистих пространството от всичко, което би могло да ми пречи да съм, което съм. Ала Любовта е на път отново да ме разгроми и разпердушини.

Хайде-хайде! Не позирай, моряче... Доста дървеса има на твоя монашески Остров; ще си издялкаш ако не ново корабче, поне сал за корабокрушенеца.

Престана ли да обичам, няма да съм в състояние да напиша нито ред. Написаното дотук все пак не е малко. Може би иде време да престана да съм глас. Баща ми беше мълчалив човек – затова най го ценя. Тия хора наоколо нямат нужда от такива като мен.

Нали!? Има и други наивници!... Уморено ми е и ми е нервно. Искам – ако е възможно, да заспя и да се събудя в тая ми възраст пак след... поне сто години. Или по-добре – никога.

________________________________________________
* Елиас Канети, „Маси и власт”, изд. 1996, с. 271-272. Бел.м., tisss.


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1565775 - 23.12.2006 18:32 [Re: tisss]

ВСЕКИ ОТ НАС В ОСНОВАТА СИ Е ДЕТЕ



04.04.2001.
Ако моите приятели и близки на сърцето ми хора не оценяват това, което смятам за свое достойнство, как да разчитам, че ще го оценят онез, на които съм непознат! Не за мен – за тях е важно: своето и без техните одобрения си го пиша, а и една малка, много малка част от написаното дотук съм се старал (безкористно) да стигне до техните очи и сърца. Своето, и без тях, знам най-добре колко струва.

Самотността, неизвестността ми мен не ми пречи, напротив – чувствам се по-искрено и без особено тщеславие обвързан със света. Обаче това светило, което поставям на прозореца си да ги насочва, те сега не го забелязват. Но какво да сторя повече от това! Не мога да вървя сам пред себе си и да надувам фанфари, огласяйки с тия приспособления за привличане на внимание кой съм и за кого работя.

Показност, слава – инстинктивно съм бягал по-далече от тях, колкото и да продължават да ме изкушават, както биха изкушили всеки нормален простосмъртен. В заявената на висок глас любов и в страдалчески вопли по стъгдите не вярвам; размазани по бузите горещи сълзи не са най-доброто средство, според мен, да привлечеш човека към уравновесено мислене.

Не съм разколебан от неуважението им, от това, дето се правят, че не забелязват. Мисля си: колкото и от ниско място да чуват гласа ми, не може да не им прави впечатление. Защото твърде различен е от всички ония гласове, които гърмят и трещят в пространството наоколо. Защо да се изсилвам, защо да мръщя буреносно вежди, защо да съм гневен, защо да заемам позата на специално посветен и праведен!? Познанието е море, достъпно за всекиго, стига да желае, стига да е готов да отвори сетивата си, но и сърцето си. Всеки от нас в основата си е дете. Детето възприема космоса в целия му блясък и чудноватост. Една калинка върху детското пръстче е събитие, за възрастния понякога е досада.

Имам илюзии и се заблуждавам в това и онова, в тоя и оня; толкова е човешко да се заблудиш, да объркаш посоката в тоя хор от кресльовци и глашатаи на предпоставени решения! Бих поучавал, бих назидавал с вирнат показалец, ала какво общо има то с величието на скромността и човеколюбието?

Нямам по-голямо богатство от любовта си. И като прегръщам, не целувам, за да ме видят и да ме поздравят – а понеже тоя жест иде от глъбините ми. За мен е важно, не за публиката!!!

Който не цени чуждото мнение, чуждото право на избор, дали себе си и своето истински оценява? Изключват ни – мен и тия като мен – от диалога, и като че то ги успокоява; не разбират, че сме мнозинство, че обикновените простосмъртни носим у себе си огромна съзидателна енергия. И дори изолирани, нашето мнение няма как да не влияе върху съдбата на България, на Балканите, на Европа и на света. Въглен под пепелта сме и постепенно нашето пак ще се наложи – ако не докато сме в тоя живот, то в живота на следващите поколения българи, турци, цигани, евреи, граждани на света.

Мълчанието ни говори по-мощно от всякакви крясъци и величествени пози на суетата.

Всъщност, няма особен смисъл да съобщаваш истината на ония, които не желаят да те чуят... сега. Като узреят за тая истина, сами ще дотърчат... и ако не самите те – техните наследници във властта ще тръгнат да те търсят: ще проумеят все някога, че суетността, дивата самоувереност, грандоманията е сигурен белег на невежеството. То не е перспектива, понеже само себе си изяжда от самовлюбеност.

Тъй стоят нещата... Случва се един да разорава спечената камениста пръст, друг да я тори, трети да хвърля семе, пък четвърти и пети да жънат и да се гордеят с придобитото. Светът не се интересува от първите трима, но какво от това! Преди Паисий стотици монаси са поддържали живо пламъчето на българщината... И колкото по-неизвестни, толкоз по-силно отеква техният труд в пожънатото и събраното от хилендарския монах.


07.04.2001. Току-що се обади Петър Петров*. Звъни телефонът, вдигам слушалката: „Ало!” – никой не се обажда. И затварям. Пак се звъни. Тоя път чувам гласа на 76-77-годишния Петров: „Райна умря”. Питам: „Кога, бе?” „Вчера, от инсулт.” „Обади ли се на Марин**?” „Обадих се.” „ И той???” „Пътува за София, има си работа.” Докато кажа нещо, замълчавам. Чувам отсреща как затварят телефона... (08,48 часа)


БЕЛЕЖКА от днешния ден:


Петър Петров, споменатият по-горе... И аз имам своя грях към тоя мил и нежен сърдечен приятел, че в най-труден за него момент не намерих у себе си основание да отида да го видя. Казах си тогава: имам си достатъчно мои си дертове, пък и какво ли бих могъл да му кажа за успокоение!

Споминалата се леля Рени (Райна от копривщенския достолепен род на Тодор Каблешков) беше жена с природен аристократичен дух, светъл характер, незлоблива, с меко чувство за хумор, сдържана, т.е. от тия жени, които винаги са ме привличали с излъчването на чар и достолепие.

Петрович, както го наричах помежду ни на шега, се спомина точно на деветдесетия ден подир нея. Бяха бездетни. Някакъв племенник споменаваха чат-пат, даже го мернах веднъж тоя млад мъж, който обсъждал с тях плановете си да се зажени, водил им приятелката си, та да си кажат мнението... Ей такива човешки работици...

С Емил*** един ден минахме с моята кола оттам. Входа на блока, където живееха двамата бе изпъстрен с некролозите им. Седнахме с Емо в кафененцето на плочника, на петдесетина метра от входа, пихме кафе, изгорихме по няколко цигари. Грееше слънчице, тъкмо си бях купил някаква електронна дрънкулка, която се закачва на кръста да ти свири. Бях я поставил на масата край пепелника, дрънкулката свиреше веселичка мелодия и тогава ми мина през ум колко преходно е всичко наше, колко суета изпълва и моя собствен живот, та не намерих смелост да отида тогава, когато Човекът със съкрушен отпаднал глас ми се обади да ми каже... Какво да ми каже!

Леле, какво дърво се показах към него! Отвратителен си, Жоро Бояджиев, отвратителен си. В оня слънчев ден обаче седяхме с Емил, пушихме си цигарите, греехме се на слънчице и някаква цицореста сервитьорка въртеше задника си около нас, та ме разсейваше. Добре, че в тоя наш сивичък живот са хубавите жени. Мир на праха ви, мили приятели - ти, мила лельо Рени и ти, Петрович, търсачо на справедливостта и човешкото достойнство. Много нещо научих от вас, двамата, и никога не бих могъл да ви се отблагодаря вече.


Пловдив, 23 декември 2006 година

tisss

_______________________________________________________
* Т.нар. "пловдивски писатели" страняха от него, брояха го за графоман, не им се нравеше заядливият му нрав, склонността му докрай да се стреми към истината. Не им харесваше, смятаха го едва ли не за натрапник. Писал съм за него в темата "De nihilo nihil" към форума "Език и литература" и с всичкия си усет към литературата, доколкото го имам, ще кажа: той беше български писател, много по-добър в поне три от осемте си разказа от високо разхвалени имена на съвременни автори-белетристи, назначени за писатели, но всъщност имитатори и добри версификатори. И за да не съм голословен, ще спомена тук трима, от които той беше по-верен спрямо живота: Светослав Минков, Павел Вежинов, Дончо Цончев.

Всъщност, версификаторите, т.е. занаятчиите, в съвременната българска литература са ужасно много, но за това ще отворя дума по-обстойно вероятно в следващите есета от хронологията "Въведение".

** Университетският преподавател Марин Кадиев, един от малцината приятели на Петров, между които бе и поетът Евтим Евтимов. Срещал съм го тоя бивш читалищен деец Евтимов в дома на Райна и Петър Петрови.

*** Писателят Емил Калъчев. Бел.м., tisss.


--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1566139 - 24.12.2006 06:29 [Re: tisss]

(„Човешки работи”) СМЪРТ В СЕВЕРНИЯ АТЛАНТИК


09.04.2001.
Хераклит от Ефес (520-460 г.пр.Хр.): „За закона народът е длъжен да се бие така, както се бие за градските стени”*. И веднага подир това, коментар на тълкувател, наш съвременник**: „Възненавидял хората заради тяхната глупост, Хераклит се оттеглил и живял в планината, като се хранел с корени и треви или, по други сведения, целият му живот минал в полумрака на един храм, където се уединил, за да се отдаде на философията. Само вечер... излизал пред храма, където с увлечение играел с децата на топчета”.

Очарователно (и вероятно – закономерно) е това съчетание между високи духовни изследвания с чистотата и непринудеността на детското съзнание в играта. Та ще се повторя: всеки от нас в основата си е дете; детството е по-близо до божественото, до т.нар. „висш разум” именно понеже е естествено и необвързано с тежкия товар от натрупания личен опит, където – подчинени на пристрастията си, често се и лъжем.

Какъв очистителен душ за обременения възрастен е детската игра! Сетивата на детето са много по-отворени за висшия тип информация интуитивно – не логически; чрез необремененото си с налепи от жизнен опит съзнание то, детето, по-успешно от нас, възрастните, различава Истинското от Фалша. Странно ли е това?!

От друга страна, мисля си: „полумракът на един храм” или полумракът въобще има свойството да изостря усета ни към същественото. Полумракът е и алегория на подсъзнанието, където генетично са заложени послания от миналия преди нас живот, от житейския опит на нашите предци. В ярката светлина надделява функцията на окото, приемащо външните очертания на материалния образ за сметка на по-глъбинното и по-важно съдържимо.

Тишината е изпълнена с повече звуци; мракът – с по-ярка картина на въображението. Нали именно затова в кулминацията на любовния плътски екстаз жената плътно затваря очи? Очите не виждат, обаче то са образи и мелодии, излитащи отдън душа, отвътре-навън; душата ги излъчва с чар и аромат в търсене на Духа.

* * *

Преди години в книга*** за транспортирането на оръжия и муниции от САЩ към Съветска Русия в разгара на Втората световна война срещнах описание, което сега изплува пред мен като метафора за цялата ни планета в началото на третото хилядолетие подир Христа...

Значи, през ледените Северни ширини на Атлантика в посока Мурманск, въобразявайки си, че вече са заобиколили и загърбили смъртната опасност откъм дебнещите хищно нацистки подводници, американските моряци от огромен трансатлантически лайнер запалили всичките му светлини; високоговорителите на кораба, усилени до крайност, огласят мразовитата нощ, по трите палуби цари веселие, вихрят се танци, самоуверени подвиквания ехтят възторжено към небесата.

С две думи казано, кипи живот... там, на кораба, който се извишава над конвоиращите го плаващи наоколо в мрака значително по-дребни, сивички и едва забележими в тъмнината бойни кораби. Техните екипажи с трепет следят тая вакханалия на самоувереността, веселието и сладостта от живота... До болка им е ясно, че ония веселяци там горе са прекрасна мишена за дебнещата Смърт. И неизбежното не закъснява.

От няколко посоки почти едновременно през разпенените вълни пробръмчават немски торпеда. В гигантски факел се превръща луксозният самоуверен лайнер, накланя се рязко, потъва и върху водна пустош се понасят безредно като тресчици разни отломки с покачени върху им отчаяно борещи се за живота си хора.

И на това място свидетелстващият прави кратко отклонение, предавам по смисъл... Знаете ли какво става с човешката плът, попаднала в условията на минусовите температури на Северния Атлантик! За няколко секунди плътта се сгърчва, почернява, свива се като бъбрече в разжарено олио. Дори извадените все още дишащи оцелели успяват да преживеят едва час, час и нещо.

Ей тая тревога за вихрено носещата се през космоса наша планета, струва ми се, не бива да ни напуска – особено сега, когато сме се размечтали, и устремени към Селенията на хармонията, бленуваме поляни от щастие. Мило мое момиче, бой се от данайците, когато идват с дарове! Особено когато идват с дарове към теб, тогава внимавай, мила.

* * *

Българската ни душа има мрачни пластове от минал трагичен опит. По-богати сме на трагично минало от народите, които живеят наоколо. Нищо не е останало от великолепните ни дворци, храмове, светилища, градове. За разлика от населяващите Западна Европа, където във видимия за окото пейзаж е съхранено някогашното великолепие, у нас тия някогашни достойнства продължават да съществуват под слой нагла до безумие грубост и душевна простотия.

Всички виждат как изглеждаме отвън, но духовното у нас само ние можем да го извадим от миналото и да го имаме за ориентир. Не сме наказани от бога, ала зле сричаме собствената си История. Това е!

_____________________________________________________________
* Цитатът е по книгата на Ангел Грънчаров „Изкуството на мисълта”, изд. 2001, с. 22.

** Авторът на цит.съч.

*** Книгата, доколкото си спомням, се казва "Конвоят PQ-19". Бел.м., tisss.


--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1567397 - 26.12.2006 08:48 [Re: tisss]

(„Човешки работи”) НАРАНЯВАЩА СЪРЦЕТО СТРЕЛА

Продължение от 09.04.



За коцкаря (елементарния активен мъжкар) разстоянието между съдържание (обективно възприеманото) и форма (идеята за обладаване) е твърде късо или почти не съществува. В момента, когато съзира сексапилната женска, у него избликва сексуалният нагон. Тоест представата за щастието у него е точка, връх, не изкачване към Монт Еверест, а парче плът за обладаване, ей тъй - минавайки, между другото: за една нощ, за месец, просто заради физиологията вероятно; не продължително, обагрено от сърдечна тръпка действие и състояние, подвластно на разкошна мечта. Оттук може би оназ отчайваща, вечна неудовлетвореност у Дон Жуан, у „наследниците” на Джакомо Казанова.

Интересно – как типичната нимфоманка изразява нещо глъбинно от структурата на женската природа изобщо! За самката най-същественото се свежда до акта на съвкупление; всичко предхождащо и следващо относно самеца й е, общо взето, безразлично. Това е сексуалното начало у нас; то не се интересува от процеса: флирт, влюбване, бленуване, желание да бъдеш изкусителен, да бъдеш изкусен... а единствено се интересува от заключителната фаза, от коитуса, от механиката на половия акт. И понеже природата ни е създала стандартни в някаква физиологическа и анатомическа амплитуда, изборът не играе особена роля – по-силното, в смисъл: по-заможният, по-славният, по-наглият, по-устроеният в обществото кандидат-жених надделява. Затова са турнирите между мъжкарите в дивата природа, пък и в тинята на обществото: мутри, модерни неандерталци, бабаити, самозванци с кресливи претенции. Но и у снобите, у филистерите го има тоя стил при избора на това кой да е "принцът", коя да е "принцесата".

Изисканост, вкус към нещата от живота, интелект, илюзия, структура на характера човек проявява едва когато се докосне до Любовта. В сферата на любовния глад претенциите ни са многобройни, и веднъж фиксирали вниманието си към едного, следваме не толкова живия човек (мъж или жена), колкото собствената си представа за него/ нея. Истинската любов е моногамия: не търпи раздвоение при следването на целта, макар да е готова всякакви ограничения, страдания, нещастия да изтърпява.

Започне ли да размишлява над нараненото си „аз”, човек всъщност се колебае дали обича още своята илюзия.

Красиво е една-единствена Любов да пронизва живота ти, но колко рядко се случва това напоследък! Дали не сме станали по-повърхностни и елементарни, разглезени от удобствата на техническия прогрес?... И все пак! – плът, удоволствие за сетивата (осезание, зрение, обоняние, вкус, слух), лесно се подменя с друга плът; когато обаче е станал част от сърдечния ритъм, от вътрешните пространства на личността ти – тоя имагинерен образ за конкретния обект на въжделенията ти, вече не можеш току-тъй да го замениш с някой друг „обект”. Новичкият „образ” изисква коренно преподреждане на смисъла да се живее.

Първото, което предприема жената, изкушена от нова любовна авантюра, обикновено е да си боядиса в различен цвят косата, да си смени прическата, парфюма, червилото, тоалетите. Дори едни и същи фрази звучат вече различно от устата й, а и самата тя открива други послания в това, което чува.

Обхванатият от нова любовна страст мъж пък рязко сменя местата, които доскоро е наобикалял, няма го вече там; търсете го на други места и не му припомняйте какво е било вчера. Фактически това е същият човек, но от него се излъчва присъствието на друга жена, на друга страст. (13,45 ч.)

* * *

По времето, докато работех във вестник "Комсомолска искра", имах доста приятели сред пловдивските художници: Александър Филев, Кирил Цифкански, Стефан Лютов, Христо Стойчев, Пламен Желязков, Матей Матеев, Владимир Шчербак, Минчо Панайотов, Георги Гърдев, Младен Гърдев...; за някои от тях съм писал статии или интервюта за Радио Пловдив съм вземал от неколцина. Та приятел художник ми е казвал, че – рисувайки голо женско тяло (т.нар. актова рисунка), без да докосва модела, се чувства така, сякаш при всеки сеанс отново и отново физически обладава момичето пред себе си. А доколкото подсказвали личните му впечатления – в ролята на обладавана пък... в чисто сексуален план се чувствала позиращата. Неговият модел идвала в ателието му с все повече „вдъхновение”.

Тя (и това се повтаряло с различни жени модели) проявявала блед интерес как е нарисувано тялото й, лицето й; това сякаш й било безразлично. Изглеждало, според него (според художника), че дамата идва дори не и заради хонорара... А дали е така, когато неколцина рисуват голото момиче, питам се, и си припомням как в ателието на пловдивския живописец Младен Гърдев, в мансарда под покрива на жилищен блок току до реката, петима художници рисуваха голо момиче, и макар че всички вътре бяхме мъже във възрастта 25-30-годишни, по едно време ми стана криво за момичето. Лежеше полегнало на кушетката, а моите приятели съвсем професионално, безразлични направо... я рисуваха.

Дали уединението в ателието между Художника и Неговия модел не е в основата на тая неочаквана хармония и сексуално предизвикателство? Между петимата художници онова голо момиче бе изгубило чара и женствеността си; видях насреща си врабче в клетка.

Жените ловуват различно от нас, мъжете; много по-фини са инструментите им за манипулация. Говоря за интелигентните момичета, разбира се.

От друга страна, съпругата му, която знаеше за тия сеанси, не проявявала ревност, да не кажа – насърчаваше го, защото вероятно го е усещала, че се прибира от ателието обзет от творчески планове, зареден с проекти за бъдещия им съвместен семеен живот.

Какво ми се изплъзва в тая ситуация? Какво е същественото встрани от професионалните занимания на художника? Възможно ли е сексуалното да има (извън плътското) чисто духовни форми на удовлетворение?

Вероятно да!...

Той, художникът*, доколкото го познавам, не изпитва влечение към своите модели. Дразни се, ако момичето не дойде по някаква си нейна причина, но не страда по нея, а само отбелязва, че си е загубил времето да я чака. За него тя е прекрасно Тяло, на което той чрез рисунката си се старае да придаде друг, по-духовен вид излъчване. И нищо – което да ангажира любопитството му: как живее тя, в каква среда се движи, какво мечтае, какво я тревожи или изкушава...

Всъщност, по за час-два в течение на месеци тия двамата, Художникът и Момичето натурщица, многократно изживявали сексуално привличане, някакъв род вътрешна сексуална възбуда от разстояние. И уж необвързани с чувства...

Дали наистина е тъй?!

„Имам почти физически усещането, че се любя с нея – казва той. – А как иначе бих могъл да предам в картината това излъчване от женската й природа!” Като страничен наблюдател, бих добавил: него го интересува какво има под външната обвивка, което ще рече – какво се крие под пластовете от жестове, мимики, мелодика на движенията, постановка на тялото в пространството, мимолетни погледи, въздишки, височина и оцветеност на тембъра, някои детайли, като отмятане на косите, строго индивидуалният ъгъл на лицето спрямо вертикалата, рефлекторни, простички нещица: като начин да пие от чаша, да посегне към предмет и прочее, и прочее. Всичко у нас излъчва обилна, при това - достоверна! - информация за тренираното око.

Тъй като става дума за изкуство, по-точно – за отношението между Твореца и Неговия модел, нещо ми подсказва, че тук - въпреки отдръпването на двамата, Той и Тя, в техните лични, строго вътрешни душевни трепети, има прелестна проява на Любов. Той я е пожелал, а пък Тя го е допуснала отвъд т.нар. „потерна” (от фр.) – тайна врата в крепостно укрепление, допуснала го е в нейния дълбоко интимен свят. То е и нежност, и уважение към отсрещния, и Абсолютната божествена свобода може би.

То е страст, която не ламти, притежание без власт и насилие. Тия двамата не желаят да притежават, великолепни са именно понеже желаят да бъдат, да са това, което са. (15,10 ч.)

* * *

Защо мнозинството от мъжете не цени „лесните” момичета! Нали Самецът у нас получава онова, което е пожелал с толкова сексуална страст? Защо тогава, едва наситил й се плътски, бърза да скочи от леглото, да се облече и излезе от стаята? Дали в пренебрежението му няма разочарование, че е получил не точно и не всичко, което е очаквал?... Поднесли са му в прекрасно блюдо само предястие, не основното, за което се е приготвил.

Неосъзнато търсим, и вероятно много повече от чисто плътските ласки – търсим Любовта като пристрастие към Конкретния човек, а не към Когото и да е. Любовта неизбежно е моногамия. Прегръщаш конкретния човек и очакваш, че си незаменим (незаменима) за него.

Любовта в някои моменти изсвистява като нараняваща сърцето стрела, като гръм от ясно небе, но винаги, при всякакви ситуации узрява бавно, в продължителни отрязъци време. Висока стойност придобива постигането на нещо, което е успяло в съзнанието ни да приеме очертанията на Мечта, станало е повод за продължителни усилия и приготовления, принудило ни е да източваме и излъскваме до блясък оръжията си, рицарските си доспехи (за мъжа), изкусителните подмолни послания в държанието (за жената).

Лесно постигнатото лесно се и губи.

Мисля си, драмата на Западния човек, за която едва ли се досещат мнозинството българи, е в леснотията да завоюва това и онова, преди да е изстрадал желанието си и то да е кристализирало като мечта. Сменящият – както ризите си, все по-модерен тип луксозни возила едва ли изпитва удоволствието, присъщо за бедняка, който с жестоки лишения купува кола на старо подир години бленуване да се вози в собствена машина.

Относителни са стойностите; относително вярно (или не) е всяко лично мнение. Принципно погледнато по въпроса за щастието – изстраданото, спечеленото с повече усилия повече топли сърцето. Велика е любовта между Ромео и Жулиета, но я си представете! – ако не бе поставена пред ония непоносими пречки, дали би се разгоряла буйно тая пламенна любов? (16,15 ч.)

* * *

Essential (лат.) – същност. Intuitia (лат.) – съсредоточено, втренчено гледам, взирам се; интуиция, т.е. усет, догадка, проницателност, прозрение...

Не оценяват подобаващо което винаги им е под ръка. Удобството съсипва не по-зле от лютите препирни в семейството. Престане ли да се обновява, бракът се разпада на низ от делнични задължения, от празник става делник. Любов от разстояние е пак любов; понякога в нейна чест цял живот съчиняват любовни сонети.

Нямаше да чуем за флорентинеца Франческо Петрарка, едва ли щяхме да се радваме на прекрасните му любовни прехласвания под формата на класически сонет, ако красивата 20-24-годишна Лаура, достолепна съпруга, бе легнала с него. Поетът я съзерцавал от разстояние, когато прекосявала улицата на път към пазарището вероятно...

Жената е царствена и царува върху острието между изкушението и греха. Което здраво държим в ръцете си, то вече ни убягва... рано или късно ще отлети, ще ни зареже. Умната жена умее да отпуска юздите на г-н съпруга си. Покрай умната жена мъжът се чувства окрилен, импулсиран, мотивиран да твори подвизи, чудовища да громи, изпитания да превъзмогва; покрай глупавата ходи с букаи на нозете, пък умът му е зает с копнеж по други жени. Не е ли тъй!?


БЕЛЕЖКА от днешния ден:


Понеже от детските си години имам като че ли подадине (склонност) да рисувам, в последния месец, преди да се разделим с Re., у мен се появи желанието да я рисувам. Приготвих листове за целта, креда, черни и тъмносини маркери и... Излязоха шест не особено сполучливи актови графики, към всяка от които добавих еротично стихотворение – нещо, което в разстояние на десет години не ми бе и минало през ум.

Отбелязвам го тоя факт и си мисля: Било е един вид сбогуване. Подсъзнателно съм усещал, че милата е на вълна „пренастройване”, та по тоя начин егото ми е подсказвало вариант да съхраня представата си за конкретната, жизнелюбивата чаровна жена, отърсващ се същевременно, отдалечавайки я от себе си, пренасяйки образа й в друга сфера – по-духовна, по-изчистена от налепите на обичайното физическо привличане.


Пловдив, 26 декември 2006 година

tisss

________________
* Александър Филев.

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1568288 - 27.12.2006 09:14 [Re: tisss]

(„Човешки работи”) СКРИТА И ЯВНА ИНФОРМАЦИЯ



11.04.2001. „Нещата освен да бъдат мислени могат да бъдат и чувствани (...). Тук вече се намесва по-пълно интуицията, пренебрегната при мисленето или поне оставена в сянка.”* Жената е повече интуитивно отколкото мисловно... отнасяща се и преценяваща. Интуицията (чрез чувството, усета) е много по-проницателна от мисълта, от разума.

Разумното е открито, изнесено на показ, какъвто е стилът на древните елини: можеш да го прекосяваш отзад-напред и отпред-назад, без да го съсипеш като завършена цялост. Интуитивното, чувственото е почти неоформено, въпреки че разтърсва много по-силно, седи аморфно, ала е кристално строго подредено и блести отвътре, какъвто е стилът на траките, владетели на езотеричното знание за света, а непроницаеми за света и до днес.

Интуитивното разтърсва много по-силно; можеш да го възстановиш като точка на лъчение на информация, но то е затворено в себе си, неясно в яснотата и плътността си. Апокалиптичните видения на най-интелигентния между евангелистите – ап. Йоан, са такъв род приближавания към Истината; логически, чрез разума няма как да стигнеш до тях като първооткривател.

По друг начин се е подготвяла душата, преди да ги „види” в образи от предстоящото. Ванга също е пример за тия отворени канали към Космоса, но отворени не чрез причинно-следствени мисловни връзки, а като врата, изкъртена от пантите, отнесена от вихър... Минава ми през ум пясъчната буря**, която я сполетяла край някакъв кладенец и след която губи зрението си за видимото от всички нас, но пък придобива зрение към отвъдното, далече над обикновените ни човешки възможности за „прочит”.

* * *

Еstetikos (гр.) – сетивно възприемащ, чувстващ. Meditatio (лат.) – разсъждавам; медитирам = разсъждавам (?).

Като записвам разни размишления, случаи или картини върху белия лист - придавам им свои чувства и настроения, фактически хармонизирам себе си спрямо заобикалящия ме свят. Творчеството, разбирано в най-баналния смисъл като „създаване на ново”, тонизира, изпълва ме със самочувствие; написал съм пет реда текст и вече знам: денят не отминава напразно. Nulla dies, sine linea!*** Дори и да греша, дори написаното да не струва пукната пара, за мен то има и друга стойност – зарежда ме с илюзията, че не живея напразно.

Ако река: „Пиша, за да ме четат” – няма да е вярно. Писането в моя случай е равнозначно на дишане, то е моето кръвообращение. Обичам тоя свят, любопитството да го проумявам у мен е безгранично. Колко пъти съм се заричал: „Край! Стига вече. Достатъчно си графоманствал, Жоро Бояджиев!” – и тръгвам като болен подир това, не мога място да си намеря, зърната на броеница като че ли се разпиляват у мен... Връвта, дето ги е държала едно за друго, се изплъзва като змийче в процеп между скалите на неясното пред мен.

Три неща - писането, любовта и опасностите – силно ме тонизират. Не си представям живота без тях, трите.

* * *

Западният манталитет набляга върху резултата от каквото и да е действие; източният – върху самия процес на дейността, гледайки към крайния успех преди всичко като завършек на дейност. Успехът често съпровожда усета за щастие, но „успех” и „щастие” не са синоними. Вероятно „щастие” е да се движиш, да работиш с оглед възможен (но не задължителен) успешен изход. Да бъдем по-смирени: фактът, че сме живи, не е ли успех?! (17 ч.)

Догма (от гр.) – мнение, решение, постановка. Скепсис (от гр.) – съмнение.

И Симеон ІІ, Цар Симеон... в няколко интервюта напоследък по БНТ, по Дарик-радио, вероятно - и другаде... демонстрира умение, което бледият софийски адвокат Филип Димитров, в качеството на премиер-министър, преди години прилагаше: да говори с часове, без да каже нещо. За разлика от младичкия напорист политик обаче аристократът, син на цар Борис ІІІ и внук на "Фердинад Лисицата" (определение, споменато в репортажите на младия Ърнест Хемингуей), не ме подразва, понеже в неизреченото от него има поне заявена претенция за нравственост, която липсва у парвенюшкия „елит”, окупирал върховете на държавата през последните шейсетина години.

Дали не греши Петко Бочаров, като казва, че появата на царя в политическото пространство сварила неподготвени маскираните като социалисти бивши членове на управата в „преустроената” БКП/БСП?! Пребоядисаните комунисти вече се протягаха към властта, рейтингът им (около 19-20 %) се изравняваше с рейтинга на т.нар. „сини”. Обновените „демократи социалисти” не се обявиха срещу Симеон ІІ**** тъй рязко обаче, колкото мнозина от нашите политолози. Това за бай Петко Бочаров не е ли показателно!

Седесарите, и особено земеделската партийка на Анастасия Мозер, както и евролевичарите на Александър Томов, пропуснаха основното – че царят с неговото „всенародно движение” можеше да им бъде съмишленик във властта. Разшумяха се политическите маргинали, притесниха се; това, което обикновеният гражданин прие къде с овации, къде със замълчаване, тия политикани не разбраха. Нужна е все пак известна доза култура, за да приемеш уравновесено позиция, несъответна на твоя манталитет и очаквания.

Колко по-лесно би им било да оспорят някой, обявил се насрещу им, а сега - какво! – как да реагират срещу човек, у когото идеята за „враг, за така нужния на всеки явен или маскиран марксист враг”, просто отсъства.

Един стопанин се появява на хоризонта без гръмогласни претенции и заявки*****. Любопитно е да виждаме как „сините досегашни народни любимци-грандомани” кръжат наоколо и джафкат смаяни, въртят се тия палета край Народното събрание. А Народното събрание като че ли най-после имаме шанс да се превърне наистина от помиярско свърталище на далавераджии в достойна национална институция. Или се лъжа и аз като мнозинството българи, отчаяни, че пак сме гласували за фалшива партия, не за Отечеството?!


БЕЛЕЖКА от днешния ден:


Това по-горе е писано преди пет-шест години. А днес? Днес, както неизменно от есента на 1944-та! - пак комунистите печелят. Пак в челните редички към... Европа. Умилени... "Най-достойни синове и дъщери, и внуци"... Уви!

Оказа се, СДС изигра ролята на буфер за натрупалото се негодувание от 45 години предателства спрямо България и най-конспиративната партия в България отново е водеща политическа сила... Старите неплатени сметки пред България си остават потънали в паяжини и прашец, посипал се от празничните фойерверки. Влизаме в ЕС с цялата славна бутафория и лицемерие на третото поколение комунисти в Републиката.


Пловдив, 27 декември 2006 година

tisss

____________________________________________
* Ангел Грънчаров, „Изкуството на мисълта”, изд. 2001, с. 44.

** Красимира Стоянова, „Ванга”, биография на ясновидката Вангелия Гущерова, "Петричката врачка", феномен, останал необяснен от логическата наука.

*** (лат.) Любима фраза на Апелес, древноелински художник: „Ни ден без черта”... нанесена с четчица върху платното, което рисувал.

**** Минава ми през ум, че между ръководството на БСП и Симеон Кобурготски е възможно да е имало споразумение... зад гърба на самонадеяните глупаци от онова СДС, решили, че са незаменими и могат зулуми да вършат безнаказано в Република България. Седесарските управници не БСП, не Симеон ІІ, тия "сини" парвенюта, допуснати от Луканов и лукановци до властта, народът ги изхвърли на сметището, в покрайнините на политическото тържище като гнилоч, която вече е непродаваема. Тоя път народът постъпи като суверен. И просто няма как повече да ни мамят за какво се борят.

***** В края на 2006-та вече зная защо Симеон ІІ запокити короната. Жалка работа, но то е висше лицемерие, аристократска грандомания към нас, българите. Бел.м., tisss.


--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1569676 - 28.12.2006 09:36 [Re: tisss]

(„Човешки работи”) ДЯВОЛЧЕТО В МЕН



12.04.2001. От известно време пред мен се оформя оглозганият скелет на особен разговор със себе си: от какви импулси се чувствам принуден да обсъждам едно или друго?... Може би е инерция вследствие установилия се вече у мен делничен ритъм „четене – съпреживяване на ситуации – обмисляне – докосване до някакъв специфичен (не явен, пулсиращ на приливи и отливи) канал за информация.

Пишейки, често се оказвам очи в очи с качествено ново за мене си познание. То е като лъх от въздушна вълна на прелитаща птица; птицата не виждам, усещам обаче докосването, полъха.

Фактически започвам да записвам някаква логическа конструкция, без да ми е ясно къде ще ме изведе продължението й... Постепенно, в процеса на записването, съзирам иззад неяснотата очертаващ се силует; това ме увлича, събужда ловеца у мен: аз трябва да разбера, да узная кое пришпорва интуицията, доколкото я имам.

Приключвам записването озадачен – отпреде ми пърха нещо, за което не съм си давал сметка досега: не, това не е кървящото тяло на убита птица, а нещо, подобно на еуфория, на екстаз; белязал съм птицата със свой знак, пуснал съм я да отлети на воля, но там – на крачето й, блести мое пръстенче, и където й да я отнесат времето и обстоятелствата, тя вече отнася по света, освен себе си, и моята обич и възхищение.


13.04.2001., Разпети петък , Петък тринайсети, когато, казват, на Запад борсите не работели заради чиновниците, обзети от трепет пред сатанинското число „13”... Странен свят!

От вчера имам GSM. Снощи до три часа след полунощ се въртях около тая машинка като сполетян от бедствие. Уплаших се, че освен Re. всеки чрез нейния GSM може да проникне „на острова”, т.е. да ми чете от разстояние обажданията, разговорите с нея, да ми чете мислите – да се набърква в много личното ми пространство.

Чувствам се като поставен под микроскоп, като човек, поставен на шмиргел... Не ми се е случвало досега; налага ми се да я проумея издъно тая дяволска машинка. Не аз на машинката, а машинката би трябвало да ми служи. То е умно животинче, но ако не го разбера как работи, сума поразии може да ми стори.

Какви опасности ни дебнат иззад удобствата? Колко по-естествен би бил животът без цялата тая механизирана електронна напаст! Ето например, това малко чудо как посяга да ме блокира до три след полунощ.


14.04.2001. Лястовичките ми се завърнаха. Чувам около седем – седем и половина, че пеят, т.е. цвърчат, извиват гласче по лястовичи. Една беше кацнала върху кабела към гаража и любопитно въртеше главица в слънчевото утро. Липата пред прозореца ми се е разлистила и клоните й вече се подават над парапета на балкончето като заешки ушенца. Щастлив ли съм, че съм закотвил себе си именно тук, в България, когато светът е главозамайващо открил цялата планета пред учудения ми поглед?

Завчера надникнах към далечното минало, към къщата и дворчето на улица „Ниш” № 4, където мина ранното ми детство и част от юношеството (до VІ клас). Сви ми се сърцето – така порутена, занемарена, бедняшка изглежда днес, сгушена между новите, щръкнали наоколо й модерни постройки от стъкло и алуминий. Ако иска да ме разбере някой, би трябвало да види тая къща. Тя е обиталище на хлапето, дяволчето в мен. Живее това хлапе в оназ потънала в полумрак изба, шест стъпала надолу в земята. Хлапето седи все тъй на прозоречния перваз с книга в ръце, чете и чете, и чете... отнесено нейде там, в чудесните слънчеви пространства на фантазията.


16.04. 2001. Стихотворение на Минко Танев* във вестника на Тодор Биков** ми възкресява самия Минко, когото съм споменал мимоходом с шеговита ирония, затова че бе попаднал преди време като извънземен в нашия занемарен краен квартал на Пловдив.

Ние тук сме буквално тероризирани от циганската врява, кавгите, музиката, помията по улиците, заровените в боклука дечица, кражбите, нахълтванията в апартаментите ни, тършуването по гаражи, изби, мазета, нападенията над самотни възрастни жени или млади жени, преследвани, за да бъдат насилени от тумби „братовчеди”. Няма съсед, който да не е пострадал от тия налети на мизерията и наглостта. Обадиш ли се да се защитиш, зейват отвисоко чиновниците и политиците: „Расисти-и! Защо не уважавате бедните роми? Те не са ли хора и граждани на България?” Тъй че търпим издевателствата, не смеем да се оплакваме. Моите съседи дори не си правят труда да викат полицията. Полицията тук работа не върши. По-лесно е да се разбереш с тукашните босове на крадците, наркотиците и невръстните проститутки.

По тая тема можеш много да говориш и без всякаква полза, особено ако си жител на нашия квартал „Изгрев-изток”, дето живеем двайсетина хиляди простосмъртни граждани на Републиката, без да се брои съседното, двукратно по-многолюдно, циганско гето Столипиново с неговия апашки, лекомислен, използвачески манталитет и особен стил на живот.

Та нежният, възпитаният, крехкият поет Минко Танев бе попаднал в тая гюрултия и мръсотия като извънземен... Очевидно любовното стихотворение в „Арт-клуб”-чето на Биков е посветено на онова моме, около което Минко се движеше като замаян тогава – същата може би Анелия. Той бе, както казваме тука, „изтупан” в хубави дрехи, а въпросната млада дама припърхваше от самодоволството на ухажвано самовлюбено същество...

Мисля си сега как безпомощен е нежният Минко, но и колко чар от нараненото си сърце е изтръгнал, страдайки по своята мила кокетка. Усетих го много близък за мене човек точно днес заради това стихотворение, набрано с по-ситен шрифт (нонпарей) и сбутано най-долу, подир куп гласовити посредствени стихове от разни претенциозни „поети и поетеси”. Ето го!


ПОЛЪХ ОТ РУИНИТЕ


Антична моя, свидна Ани,
с усмивка – ангелско сияние
и с неподправеност хлапашка –
била си вече Пепеляшка.
Приех небесната присъда
един от свитата да бъда.
И синя междузвездна болка
кърви в душата ми дълбоко.
Приветстват камерите Принца
в потайните митични джинси.
И стъпките богоизбрани,
прекрасна, безутешна Ани.


30 март 2001 година


Ако не ревнува и не страда от любов, нямаше да ми е толкова симпатичен.

Спомням си, студент в университета, кръгъл наивник и още девствен при това, опитвах трезво да си отговоря: кое е по-важно? – да имам нов, лъскав мерцедес или любимо красиво и сладко момиче! Ами че момичетата са така непостоянно и преходно нещо, разсъждавах си, че и случва се понякога бързо да се наситиш на поредната авантюра... Плюс това – хапят, дращят с думи, ужасно бъбриви и повърхностни са повечето от тях, все като че целят да те наранят ей тъй, за няма защо, понеже такава им е шибаната женска природа.

Значи, какво излиза?! – продължавах великите си разсъждения: имаш ли мерцедес, ще се лепят по тебе като мухи на мед, даже ще вириш глава и някак ще си застрахован от поредното разочарование. Ей това си въобразявах някога като човек без опит в тез деликатни, тънки работици.

После научих защо се самоубил Ърнест Хемингуей***, моят кумир, образецът ми за писател от шестнайстата ми година, та допреди десетина години.

Докато кърви от любов, докато се възторгва или се усеща изоставен, отминат с безразличие, Поетът, Художникът, Творецът изобщо... има за какво да живее. Любовта е живот. Престане ли да те вълнува, какъв смисъл има тогава да продължаваш да се храниш, обличаш, да си сресваш крилцата, да понасяш цялата суетня на тоя свят!

* * *

Сигнал по GSМ-чето, че някой ме търси. Но не се свързваме, защото вече е изключил. Сега вече мога да разбера от кой номер са ми се обадили. Естествено – Re. Набирам номера й: „Какво има, сърце?” „А, нищо! Звънях ти просто ей така.”

"Звъняла е да напомни: мисля за тебе" - шепне у мене хидалгото от Ла Манча. "Ах! - въси се скептикът, събрат на Хамлет. - А може ли и да не е тъй!?" Обаче смееш ли да питаш?! Пък и що да питам! Тъй, в неяснотата, има привкус на пространства, обзети от полумрак, и ветрове, издуващи алените платна на най-чудновати чудовища и красиви илюзии.


tisss

___________________________________________________________
* Автор на няколко стихосбирки, от които първата, ако се не лъжа – „Участ”, излезе като притурка към списание „Тракия”, а същата година, 1983-та, в пловдивското издателство „Христо Г. Данов” се появи и сборникът стихове „Анонимен човек” с редактор Тодор Чонов.

** Вестник „Арт-клуб”, бр. 115 от април 2001.

*** Неофициалната версия, според мен – най-вероятната: Папа Теди се самоубива с ловната си пушка в 61-та си година заради сексуална немощ. Тоя близо двуметров (190 см) гигант, бивш спаринг-партньор на големи имена в бокса, е легендарна личност за кубинските рибари и работниците от плантациите за захарна тръстика. Невъздържаният, импулсивният Фидел Кастро се отнасяше с него приятелски, дори с респект, досущ като към голяма фигура сред писателите и журналистите на ХХ век. Бел.м., tisss.


--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1571282 - 29.12.2006 07:43 [Re: tisss]

(„Човешки работи”) КРЕСЛЬОТО ЗАЩО КРЕЩИ


17.04.2001.
Част от съня ми от изтеклата нощ… В дома на семейство Петрови съм; двамата сме с Вера, голямата ми дъщеря – ама в съня ми тя е десетинагодишно дете. Петрович някъде по съседите се е запилял и жена му леля Рени (Райна) ме кани в кухнята (ама то не е тяхната кухничка): „Хайде, Жоро! Идвайте да хапнете. Той, Петьо, няма скоро да дойде”. Сядаме около масата, тя сипва супа, чак препълва порцелановите купички. Казвам: „Ще се разлее на покривката”, а тя: „Не се притеснявай, няма да се разлее”.

Ядохме ли? - май не ядохме. Прибираме се у дома с Верка. Лягам си, ама не е моята спалня, а друга стая. На разсъмване в просъница ми идва на ум: ама чакай, бе, нали леля Рени е умряла… В съседната стая спи дъщеря ми; чакам я да се събуди. Показвам й снимка на възрастната Райна Петрова: „Нали тая жена снощи ни слагаше да ядем?” „Да, същата” – казва Верка. „Че тая жена скоро почина – казвам, - как така!” И добавям на себе си: „Да, бе, изглежда има нещо вярно, като говорят, че мъртвите до деветия ли, до четиридесетия ли ден наобикалят дома, дето са живели.”

Преобръщам страниците на тоя дневник и какво виждам? – минали са малко повече от девет дни, откак леля Рени се е споминала. Чист човек беше; мъжът й е невротичен характер, изпълнен със съмнения към света, недоверчив; не го знам какво му е тия дни, откак тя се пренесе в отвъдното, ала споменът за кроткия й глас и слънчевото й присъствие у мен пари. Образът й в съзнанието ми се слива с образа на баба ми Вена (перущенлийката Невена), с Богородица, с нещо тъй човешки мило, едновременно взискателно, грижовно и нежно, както само жена може да бъде.

Благословени - вие, млади и стари момичета, които огрявате мъжкия ни умозрителен път в живота и превързвате раните ни с кротост!

* * *

Чаша чай или кафе, току-що запалената първа за деня цигара, тоя бележник – и вече съм щастлив. Това е монашеската ми килия, кабината ми на астронавт. Защото в тоя момент, когато пиша, вътрешното ми зрение търси присъщата за тоя свят хубост и уравновесеност в динамиката на ставащото. Обичам си приятелите. И… враговете – доколкото всеки среща неприятели, завистници, настръхнали, неприветливи и зли хора, и тях, мисля си, също ги обичам. Това не е толкоз проста обич; в нея са и моите несъгласия с тях, и моите възражения, и угрижеността, че така калпаво – едностранно и скучно, приемат живота.

Как лесно е да осъдиш, колко трудно е да разбереш защо човек се обръща с лошата си страна към тебе, и не толкова с думи – с неприязненото си излъчване те наранява!


18.04.2001. Въведението към книгата „Универсумът на свободата” от Ангел Грънчаров ми подсказва до каква степен е уязвимо самоуважението, достойнството на човек, изпълнен уж с добри намерения, ала служещ си с лош тон. Как да ме убеди тоя гръмогласен текст?! Няма начин!

Не мога да си позволя грубите, изречените на едро квалификации от страна на Ангел Грънчаров към когото и да било. Т.нар. „комунизъм” не бива така елементарно да се третира, понеже е явление твърде сложно и се нуждае от обективен поглед.

Преди време по подобен начин (като злощастния Грънчаров) агитпропчиците опровергаваха на едро християнската религия, Запада, т.нар. „капитализъм и империализъм”. Ако ще повтаряме стария стил, стария модел, лошо му се пише на тоя нашенец, размечтал се: като хвърли на бунището вчерашните си илюзии, бързичко да се освободи от тях.

Налепите от т.нар. „комунистически манталитет” личат точно в непремерените гръмки речи. Повече самообладание днес е нужно. Да си демократ, мисля си, най-малкото си длъжен да не затлачваш каналите за информация с ярост и предизвикателни подвиквания като селски грубиян. Доверявам се на уравновесеното зрение към каквото и да било. „Горещо сърце, но хладен разум!” – казал го е Феликс Дзерджински по не знам какъв повод, но е умно изречено. Руските чекисти* го имаха за девиз в подлата си дейност, но това не променя гадостта, дори и когато ни се представя в интелектуални одежди.

Как да продължа четенето на тая уж научна книга, която толкова зле започва! Ангел дали разбира, че сам си обезценява позицията, преди още да е съобщил уж важните неща, обект на философските му изследвания, леле!... Не мога да му помогна по друг начин, освен като му посоча, че лична работа е да облагороди и уравновеси стила си на изразяване. Такъв вид „крещене” е типично за стила на Карл Маркс, напомня фразичката на Владимир Илич Ленин (срещал съм я цитирана в списание "Огонек"), че интелигенцията трябвало от време на време да се бие по главата, да се мачка, да се мачка… за да се отнася с респект към властта.

Българите сме се наслушали на такъв род гневни назидания; толкова трудно ли е на "философа и психолога" Грънчаров да се изразява човешки?

По същия терк във вестничето "Арт-клуб" на Тодор Биков пишат Владимир Куцаров и още един грандоман, който по стил ми напомня Грънчаров - комунистът и в червата Лазар Мастагарков. За Куцаров и преподобния "философ и историк" Мастагарков бива, за Грънчаров – не! Нека Куцаров злобее; тия като него така най-добре опровергават своята нелепа назадничавост, заслепението си пред новото; представата за враг им е жизнено необходима; иначе висят в общественото пространство ненужни и нелепи, понеже нямат какво съществено да кажат.

Значи, доволен съм „куцаровци и мастагарковци” по нрав в присъщия си наплевателски стил да пишат – който има ум, ще види, че именно с това те (парадоксално, но…) работят за… демокрацията. Отвратен от тона, от стила им на общуване в общественото пространство, как да не изпиташ желание за спокоен дебат по обществените ни проблеми?!

Изобщо, кресльото е слаба ракия. За какъв дявол крещи, пули очи, изпъва жили, въси вежди, размахва юмруци! Силният човек не излиза така лесно от кожата си, не си скубе косите, не си посипва главата с пепел на площада… Изгубил любовта си към света, ставаш безпомощен и жалък. Имайте доверие в любовта. Любовта ще ни помогне всичко докрай да разберем: как си послужиха с нас, как ни омайваха с Марксовия манифест от 1848-ма не само нас, но и цвета на Европа, на човешкия род върху планетата в течение на сто и петдесет години.

Марксизмът, с особения си принос с вкус на щури компилации във философската наука, както и естественият му продължител – комунизмът и ленинизмът/сталинизмът, болшевишкият тип военен комунизъм… са всъщност огромна крепост, яко вкопана в съзнанието на няколко поколения мислещи хора и творци. Това е горчив, но необходим опит за човечеството. Силно искаме да се завърнем към добродетелите на християнската цивилизация, ала таз работа с припряност и нагли крясъци и ведра със словесна помия по стъгдите не става. Идва ми на помощ като илюстрация част от стихотворение на комуниста Георги Джагаров. Не ми бърка какъв по убеждение е авторът, щом съм открил нещо положително в неговото творение – такова е мнението ми по въпроса! Та ето какво пише Джагаров:

Трябва да сме умни, да сме умни!
Трябва над живота и смъртта
огънят на мисълта да лумне,
за да бъде по-добър света.
Трябва да сме умни, казвам, умни!
Трябва умно да горим, да спорим,
умно да мълчим и да говорим,
умно да живеем, да се борим,
умно с умни хора да дружим…


Големите поети понякога казват истини, които многократно ги надвишават като реални личности. Георги Джагаров беше комунист, талантът му обаче е по-велик от личните му драми и пристрастия. Харесвам тоя поет; за човека ми е криво. Преди години две писма му писах, не ми отговори... Да върви по дяволите, грандоманът му с грандоман!


19.04.2001. Наивник ли съм бил, че съм му писал? Впрочем, текстовете на писмата ми до Джагаров пазя, и нямам повод да се чувствам неудобно – писал съм ги до Поета, когото уважавам и досега, не до държавника-парвеню Георги Джагаров, присламчилия се към Тодор Живковата глутница, и той като Емилиян Станев – втори от трите-четирите Живкови куртизанки от ловната Татова дружина, иначе стойностни автори от комунистическата каменна ера.

У човека има различни пластове. На повърхността са ни суетите. До човека, чиято лапидарна лирика ми е харесвала, не е имало как да проникне радостта ми, че съм видял на светло първата ми стихосбирка. Правил съм го като жест към един от учителите ми в поетическото изкуство, а държавникът у него, тъпото сливенско парвеню у него е сметнало вероятно, рекло си е самоуверено, по селяндурски: аха-а, ето още едно парвеню, което се старае да се възползва от моята благосклонност, за да се устрои...

Чел съм и ужасно бездарни стихове, печатани в периодиката само понеже са стихове на Джагаров. Било ми е интересно как главозамайването може да подхлъзне дори и значителен автор, но това не ме разочарова от Поета, а от простосмъртния и греховен човек, който не всякога може да е на висотата на собственото си творческо начало.

Тъй че нямам угризения, дето съм се разминал с човека Георги Джагаров. Сторил съм каквото мога – да ме разбере; грандоманът у него ми е захлопнал вратата. По дяволите! Не съм толкоз упорит да отварям очите на слепци, колкото и величествено да изглеждат в общественото пространство. Пред съвестта си (пред Бога, ако щете) не деля хората на богати и бедни, властни и безвластни, славни и непрославени; друга ми е мярката: ако търсиш някого, ако се интересуваш от вниманието му, да е желание на сърцето, не на пресметливостта у теб.

Тълпи от предприемчиви, напористи и талантливи млади провинциалисти (Балзаков тип, какъвто в Париж е бил и самият Оноре дьо... със смешната си претенция да се прави на аристократ по рождение!), та тълпи от млади българчета провинциалисти и сега, както е било винаги, обсаждат това и онова столично светило. Можело е да бъда сред тая тълпа; когато ми предлагаше Негово величество Шансът обаче да се устроя в столицата, моят калугеровски и перущенски избор по генетични заложби бе да ида учител в Добруджа. Писнало ми бе точно от тая - снобската София, София на беснеещите сноби, където истинските софиянци се движат като бледи негативи сред напористата провинциалистка паплач, обладана от алчност и лакомия за слава.

Не съжалявам за избора „Добруджа”. Нямаше да срещна Данко, нямаше да се оженя, нямаше да ги има точно тия две мои златни дъщери. Изборът, който правим, не всякога се възприема като тест за достойнството ни – доколко сме свободни и свободолюбиви. Затова и така щастлив мога да съм – и не толкова с приказки, а в реалния си живот; нищо, че - случва се! - и да бъркам, да губя неведнъж. Но то е мой избор и мое вътрешно убеждение. Който веднъж само се е продавал, цял живот, мисля, носи гузността, неувереността си, върти се неспокоен и жалък пред себе си, старае се да изтрие спомена за самоунижението.

Нали затова точно възкачилите се, проникналите в сферите на слава, власт, богатство полудяват, стават невменяеми да се кичат с достойнства, които вече не им принадлежат.

Страничен човек, жена**, която не зная, казала мимоходом за мене: „Беден е. Много те обича, но е беден, мила моя”. Когато Re. ми го спомена, стана ми чоглаво – не бях оглеждал нещата си от тая страна. Наистина ли съм беден?!

* * *

Не щеме ний богатства,
не щеме ний пари,
а искаме свобода,
човешки правдини...***


– писал вдъхновено младичкият Стефан Стамболов; като се усетил властник, години по-късно... въртял далавера с недвижими общински имоти, а приятелите му вагабонти и съпартийци го тачели, че и на тях помагал да се облажат. Това е опакото лице на великия политик, може би най-великия, който Третата българска държава в тия сто и двайсет години е имала досега.

Ако е пропуснел да се обогати, като хайдук да се възползва, щели да го съжаляват... И това се случвало; случва се и ще продължава да се случва не само у нас, в сиромашка България. Съпругата му на премиер-министъра Стамболов, клюкарстват, му изневерявала с някакъв частен учител по френски. Романтична любов имала тая жена. Той пък, държавникът, лидерът на управляващата партия, от когото и сам княз Фердинанд Лисицата треперел, задирял невръстни девойчета... Извеждал ги с файтон из София, любел ги из храсталаците.

Пикантни историйки, няма що; не точно те ме интересуват; любопитно ми е как у един и същи човек дяволът и геният се състезават. Подозирам, не е бил щастлив Стамболов в брака си. Инак защо ще посяга към девствениците, склонни да му се подложат! Смъртта му е закономерен резултат, ужасен, отвратителен финал за силен бивш властник и слаб характер в личните си дела.

Като вълк живял, като вълк си излязъл от живота. Сега новите властници в Пловдив паметник пред Общината му вдигнаха, ала дали са наясно колко противоречива личност е? И коя част от Стамболов им се нрави – хайдукът и неморалният тип или далновидният строител на Нова България!

tisss

_________________________________________________________
* Названието „чекисти” иде от абревиатурата ЧК („че-ка”) за словосъчетанието от първите месеци след Октомврийския преврат (1917) в Русия „Чрезвычайная комиссия” (извънредна комисия).

** Майката на всеизвестния Жоро Торнев.

*** „Песни и стихотворения от Ботйова и Стамболова”, изд. 1989, с. 72. Бел.м., tisss.


--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1572296 - 30.12.2006 06:03 [Re: tisss]

(„Човешки работи”) НИЩО ДАРОМ СЕ НЕ ПОЛУЧАВА (1.)


20.04.2001.
В дебрите на душата често пейзажът няма нищо общо с онова, дето е на повърхността. Случва се като волтова дъга да прескочи енергия от бездните на подсъзнателното към небесата. И оставаш с впечатление, че не си им безразличен на тия небеса, че нещо отгоре внимателно те наблюдава... Какво е то? – собствената ти съвест или информационна банка, която от раждането ни вече знае какво ще ни споходи, та до самата ни смърт?!

Смъртта възприемаме обикновено като физически срив, като разрушение на плътта, но страшно е духовното умиране, когато частици от личността отлитат безвъзвратно. Лакомо посегналият да се възползва издава именно обедняването, фиаското на личното си достойнство. Тогава хубавата жена се превръща в хубава проститутка, самостоятелният мъж – в роб на страстите, играчка в чужди ръце.

Край най-пищните трапези виждам наредени най-много самоунижили се. Във всеки разкошен дворец всъщност живее един аристократ и хиляди слуги и куртизанки, щастливи, че са се оказали в свитата.

Нищо даром се не получава. Изкусителна тръпка е, когато предлагат да ни купят. Ужасно е никой да не се интересува от теб, да живееш еднообразно и без авантюри. Когато търсят близостта, присъствието ни в някой чужд живот, какво наистина ги вълнува повече – нас самите (душа + тяло) или собственият им егоизъм? И да питаш, няма да ти кажат; остава сам да си отговориш.


24.04.2001. Съседки приятелки... Израснали от деца заедно, заедно момували; едната се омъжва и живее щастливо: съпругът й – шеф на културния дом в градчето, уважавана личност, обаятелен мъж. Имат момиче, и момичето израства обградено от слънчева домашна атмосфера. Грижат се за дъщеричката не само родителите, но и съседката, която – независимо че е знойна, желана от много мъже жена, но така и не й личи да се терзае, че е останала сама в живота. Затова пък постоянно е у приятелката си: заедно шетат, заедно посрещат и изпращат милия съпруг.

Тая идилия се точи с години. Мир и съгласие царят в тоя дом.

Дъщерята на тия хора – студентка вече, почва от един момент да се досеща, че приятелката на майка й има любовен роман с директора на културния фронт. По някои незабележими на пръв поглед подробности: погледи, шегички, особен трепет в компанията... момичето открива „ужасната истина”, че и таткото не е безразличен, че под повърхността на женското сътрудничество баща й живее фактически с две жени, с две жени споделя и леглото.

„Знаеш ли – каза ми, - най ми е странна реакцията на майка ми. Ами виждам, мама обича тате, но защо не ревнува? Тая любов се разгаря пред очите й, а тя е спокойна и дори като че благосклонно се отнася към двамата любовници. В почивните дни те често излизат да се разхождат сами, а мама отива на село при своите.”

Спомням си нещо, разказано преди много време, и се питам: тоя мъж с коя от двете жени е наистина? Дъщерята, силно привързана към татенцето, завърши така своя разказ: „Жал ми е за мамината приятелка леля Данче”.

Кой тук греши? Или всеки е праведен за себе си!

В предимствата на обичащия може би е и примирението да приемеш „твоят човек” да бъде щастлив на всяка цена... Като е свободен да избира с кого да бъде, защо непременно с теб трябва да е?!

Има тук изкусителна тръпка. Преди да „познае” Адам, Ева вече се е любила с Дявола. Именно Дяволът я подтиква към еуфорията и екстаза на плътските удоволствия. Иначе двамата с милия Адам – Тя и Той, биха си живели и до днес необезпокоявани, като брат и сестра в Едемската градина. Като я научава Дяволът да ловува, тя вече става жена в действителния смисъл на думата. Оръжие, което не влиза в употреба, поръждавява, губи стойност, става бреме, петлави ти се в краката, спъва те. Е!??? За какво ти го е връчила Природата това нещо?

Кога възбуждаме страстта? Когато се въртим кротичко и еднообразно в делничното, или когато прескачаме телените заграждения на забраните и правилата?! Онова, което се повтаря, без да се обновява, бързичко омръзва. А каква тръпка е да проникнеш в чужди пространства, да се усетиш ловец, завоевател, пиратски кораб в открито море!... Оная съпруга може би тъй съхранява любовта на мъжа си към себе си: като му позволява... дори като се отстранява от хоризонта му, докато той силно се вълнува и преживява страстта си по другата жена.

Голяма е опасността да го изгуби, но не е ли по-честно и по-достойно по тоя начин да приеме нещата – защото свещено е правото на личен избор (със съответните гроздове от задължения и тегоби). Но който изпитва истинска любов – дори и страдайки жестоко, ще отстъпи, ще замине на село при своите или където и да е другаде... за да не пречи. Никой не може да ни унижи по-болезнено от нас самите. В самоунижението освен ревност виждам и края на всяка любовна история.

Завоевателният рефлекс понякога се изразява в чудни неща у влюбената... Понеже мъжът, когото горещо обича, изгубил интерес към нея, Благовеста К. - интелигентно, артистично, дяволито, отракано момиче, чрез най-близкия му приятел урежда интимно парти за трима в апартамента си. Пред безразличния свой любим изкушава плътски приятеля и буквално пред очите му се люби... Изненадан, замаян от поетия алкохол, скучаещият наблюдател внезапно е обзет от дива ревност. И тя се люби едновременно с двамата. Луд секс!...

„И какво стана?” – питам. „Ами какво да стане! – гледа ме лъчезарна хитрушата. – Глупакът му с глупак пак залепна за мен. Върви ми по петите, диша ми във врата. И в тоалетната да вляза, стои на стража пред вратата, пази някой да не ми налети, та сега пък взех да умувам как да се куртулисам от него.” *


26.04.2001. В просъница, събуждайки се, в ушите ми звучи музика: акустична китара, дрезгав баритон, нещо в стил „кънтри”. И ей тия думи...

Богатите... а-ах, богатите!
Защо им са паричките на богатите,
ако не за да дават на бедните!
Богатите... а-ах, богатите!
Богатите правят парички,
бедните правят дългове и деца.
Богатите... а-ах, богатите!
Защо им е бизнес на богатите,
ако не за да дават на бедните,
ако не за да дават на нас, талантливите,
дето движим света на оная си работа
и правим изкуство, и правим деца –
просто защото сме тук от любов.

Богатите... а-ах, богатите!
Вагабонти са те, колко грешни са те!
Ала Господ така е решил –
да ги отрупва с пари, със пари,
за да помагат на бедните,
бедните да си раждат децата,
да ги хранят и обличат,
талантливите да си правят изкуството –
и тъй да се радва светът.

Богатите... а-ах, богатите!
Колко скучно е да си само богат,
да си лапаш сам паричките,
да си носиш модните дрешки,
лъскавите дрънкулки да си носиш
и да те гони безсъние,
че никому не си помогнал!

Богатите... а-ах, богатите!
Боже, кажи им защо са на тоя свят,
кажи им – Теб ще Те чуят! –
кажи им, за да прогледнат,
защото ми е жал за тях,
защото ми е жал за всички тях.


Колко лесно изглежда печеленето на пари, мисля си, едва излязъл от света на сънищата, почти на вратата между Наяве и Наужким! Само малко усилие – и стиховете, книгите ми, мелодиите, които звучат у мен, картините, които рисувам в илюзиите си, ще се превърнат в истина.

Щастлив съм, мога да направя малко по-щастливи много хора, но нещо пречи. Защото тоя свят не е никак зле устроен (Не е прав поетът Вапцаров**, ама хич не е прав!), ала някой трябва да запали свещта, кандилото си да запали и да тръгне да разнася славата на Сътворението, радостта да раждаш и отглеждаш деца, песни, стихове, картини. "Мога ли да запаля тая свещ, това кандило, тоя двехилядигодишен вълшебен фенер?" – питам се.

Следва

____________________________________________________________
* На всеки петнайсетина минути (общо шест пъти!) джиесемчето й звънеше и тя - ухилена до уши, но с дискретен траурен глас, обясняваше, че не, няма проблеми, наоколо е чисто и нищо не я заплашва, намира се еди къде си (споменаваше заведение в другия край на Пловдив) и разговаря с еди коя си приятелка за хемороиди.

** "Ех, лошо,/ ех, лошо/ светът е устроен!..." реплика на лирическия герой в стихотворението на Никола Вапцаров "Песен за човека". Бел.м., tisss.


--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1573173 - 31.12.2006 04:44 [Re: tisss]

(„Човешки работи”) НИЩО ДАРОМ СЕ НЕ ПОЛУЧАВА (2.)


Продължение от 26.04.


Омръзна ми да живея, ограничавайки се. Омръзна ми да се заравям в неизвестността. Омръзна ми тая черупка, тая коруба на костенурка. Построил съм минаре, кула до небето съм вдигнал, ала не за себе си, а за тоя глас – глас от низините, който трябва да бъде чут най-после.

Не мога да правя тънки сметки; друга ми е мисията; защо да се преструвам на какъвто не съм?! Къде са тия, дето ще разгонят стражата около мене, ще ме погледнат любопитно като странна птица, която говори странни неща, от които по-ведро, по-умно изглежда животът?

Съобщавам ги тия работи не от себе си – някой друг говори. Настройвам таланта си от тридесет години и повече, опъвам до скъсване в самота тия тънки струни, за да звучат по-ясно, по-красиво. Ювелирът така, в течение на дълго време работи, шлифова парченце диамант, за да се кичи той с хубостта му ли? Ако глупаците смятат това за самолюбуване и грандомания, аз ли не зная какво е то и какви усилия ми струва участта да се родя с тая дарба!

Очакват да моля: „Дайте възможност, помогнете!” Но така бъбри отчаяният, а аз не съм отчаян. Жал ми е, че така нелепо подреждат живота си. Да коленича, да пропълзя, ръце да протягам за милостиня – не себе си, тях бих унижил, ако постъпя тъй. Не искам да ги унижавам. Семето зрее у мен, не е обикновено семе то, а енергия за добро. И не съм единствен; мнозина сме, ала кой ни знае! Тълпите се заплесват по шарении, по кукерски дрънкулки и плашила им изтичат очите, лигите им се точат. Предвкусват нещо хубаво, а получават захарен памук, дрънкулки и лъскави опаковки на празни работи.

Нещо се кълби, бунтува се у мен, едва удържам напиращите коне с пръхтящи ноздри и тръпнещи мускулести тела...

Ако не проявят усилие да разберат какво имам предвид, нищо повече не мога да сторя. Каквото ми е поръчано изпълнявам го и нямам намерение скоро да спра. Своето не съм престанал да върша и тая съдба ми е достатъчна да съм спокоен. Ала не съм спокоен, грижа ми е, че семето си сякаш само върху камъни и спечена угар съм хвърлял. Няма самота, по-открита към хоризонта.

* * *

От десетина дни чета писма на Франц Кафка* и не мога да се изплъзна от тягостното усещане, че преживявам версия на собствения си живот. Смалявайки се, Кафка се справя някак с личната си драма, присъща на човек, виждащ арматурата, скелета на живота и света. При мен това справяне понякога избива в придаване на повече тежест върху собствения ми незначителен, обективно погледнато, стил на живеене.

Случвали са ми се обаче почти същите събития в личен план: например, бягството от Ася през далечния юли 1972-ра, съденето, не като при Кафка - в някакъв хотел обкръжен от хора, опитващи се да го разберат, а в истинска съдебна зала, в Балчик, пред настръхнала публика, стекла се с намерение да ме заклейми, да ме види унижен и наказан, че не желая да се женя... И т.н. Споменавам само началото на купища аналогии.

Същата невъзможност да мисля за друго повече от писането. Същата самообреченост, подчиняваща денонощния цикъл преди всичко на писането, т.е. на размишлението върху всяка дреболия наоколо. Същият ад, който понякога избива с клокочене на повърхността. Същата липса на склонност да се обвързвам здраво с приятелства на битова основа. Само дето той, Кафка, е по-болезнено нежен, по-оголена кървяща рана, по-краен в самоохулването, криво-ляво прикривайки могъщия глас, изригващ от дълбините му.

Това просто плаши! Затова и чета тия негови твърде лични писма с потрес, с усилието на изправения върху ръба на клокочещ кратер. Той наистина е доста предизвикателен и ужасен в нежността, в страха да не бъде окован, да не му се наложи да отстъпва пред когото и да е... а пък представяйки си за жалък и нищожен, и тъй – изхлузвайки се от обичайните клопки, които отклоняват и разпиляват всеки от нас встрани от основното в собствения ни живот.

Такъв респект към тоя евреин..., че дори не посягам да поправя правописните коректорски грешки, допуснати в отпечатания на български превод! Но не казвам, че ми е симпатичен; пресметливостта, еврейското у него, ме държи на почетно разстояние. Боже, та той е пресметлив дори в любовта си към някаква си Фелице**, в егоизма да я направи придатък на творчеството (колкото и гениално да е то)! Такъв грях не се прощава с усмивчица и нехайно махване с ръка: не заради конкретната дългокоса Евина щерка, а заради Любовта лесно не се прощават тоя род пренебрежения.

Могат ли Любов и Творчески гений да се взират подозрително насрещу си?! Може и да не съм прав за Кафка. Ето възможност сам да се защити, цитат от книгата!

Стр. 196, цит.съч.: „...Аз те обичах, когато беше естествена, и само когато проявяваше враждебност към работата ми, се страхувах от тебе. Понеже те обичах толкова много, не бих могъл да ти сторя нищо друго, освен да ти помогна да се запазиш такава, каквато си. Все пак това не отговаря напълно на истината, беше и заплашвана, но нима никак не желаеше да бъдеш заплашвана? Никога? Съвсем никак?”

Цитираното е част от писмо до оная Фелице. Той пише „Аз те обичах”, „понеже те обичах толкова много”... Думи-думи! А ето нещо, под което бих се подписал...

Стр.209, цит.съч.: „Известно ли ти е? Вървяла ли си някога сама надалече? За такова нещо са необходими голям брой минали неволи, а и много щастие. Зная, като момче често бях сам, но по-скоро по принуда, много рядко щастливо и волно. Сега обаче бързам към усамотението както водата към морето”.

Да не пропусна, че съдя, опитвам се да преценя един 29-33-годишен чиновник от 1912-16 година и отношението му към четири години по-младата му годеница; и двамата – от заможни семейства, с добре осигурен доход, със строго установено място в йерархията на предвоенна Австро-Унгария и Германия. Шетането назад-напред из Европа, из луксозните й кътчета (Карлсбад, Мариенбад, Швейцария, Италия и пр.) е нещо, което се приема за естествено. Фонът на цялата история няма нищо общо с мизерията, невежествената простотия и ограниченията, на които имам „удоволствието” да се любувам от раждането си до днес в тоя лицемерен мой роден град с неговото византийско коварство към собствените си чеда. И все пак. И все пак!

Европо!!! Не те ли плашат очите ми? Толкова предвзетост на едно място, колкото в оня период, предшестващ двете световни войни... Толкова аристократична разнеженост!

Едни и същи фрази, изречени от различни хора, имат различен подтекст. Кафкианският подтекст няма нищо общо с подтекста, който влагаме ние тук, на Балканите. Строго погледнато, не може да е аристократ (във високия смисъл на понятието) човек, вперил се в шепа трохи, непрестанно измъчван от въпроса какво би спечелил, ако еди що си би сторил или дал някому.

Психоанализата понякога ми напомня такова броене на плюсове и минуси. Излиза, че общо взето сме по-широко скроени характери от скрупульозно придирчивите и охтичави от страха да не се минат западно- и средноевропейци, макар Кафка да е за мен образ по-скоро на силно пресметливия евреин-амбулантен търговец, колкото и гениален да е.


27.04.2001. Сякаш имам затаена неприязън спрямо гениалността... Кафка ме занимава като подход към всеки човек. Почнеш ли подробно да се самоанализираш, какво друго освен затаени разочарования и комплекси ще откриеш!


28.04.2001. (11,25) Луксозните, по мое мнение, кътчета на континента, които Кафка посещава или където пребивава известно време: в Париж и Берлин (27-годишен); пътуване през лятото на 1911-та (28-годишен) – Цюрих, Милано, отново Париж, във Ваймар (...Йохан-Волфганг Гьоте...) през 1912-та; престой в два швейцарски санаториума: в Юнгборн, планината Харц (1912), и Ерленбах при Цюрих (1911); пътуване от Виена за Триест, с параход от Триест до Венеция, оттам през Верона („Ромео и Жулиета”) и Дезенсцано за Рива и Лаго ди Гарда (1913); (1915 г.) пак в санаториум – Румбурк, Северна Чехия; командировка до Карлсбад и Мариенбад (1916)... И по-нататък, през следващите години: Мюнхен, пътуване през Будапеща за Арад (1917), в Цюрау (1918), престой в Меран, посещение във Виена (1920), декември 1920 – в Татрите, Матлиари; в 1922 г. – януари-февруари, в Шпиндлеров млин (курортно селище в Чехия) и т.н.

Умира на 3 юни 1924 година, месец преди да навърши 41 година. Напомня ми трескаво търсене на нещо, или по-скоро – бягство оттук и оттам, без да успее от себе си да избяга.

За мен - уседналият, вкопалият се в дома си наблюдател, тия лутаници, от една страна, изглеждат празнични шествия на суетността, от друга – бягства на човек, изплашен до смърт от ада в душата си.

Защо след толкова красиви фрази – „...ние, хората, би трябвало да се изправяме един пред друг така почтително, така замислено, така любещо, като че ли стоим пред вратата на ада” (цит.съч., стр. 377), оставам със съмнението, че авторът се е наслаждавал, любувал се е суетно на нещастието си?

„Как живееш с тоя ад вътре в себе си!” – беше възкликнала преди години, ядосана, Ася, бившата ми съпруга и майка на дъщерите ми. Бих запитал сега: „Е, добре, говоренето за собствения ти ад не е ли слабост, или – което е още по-лошо – не е ли някакъв вид отчаяна героическа поза?"

Умирайки, часове преди да издъхне в страшни мъки, баща ми (роденият на 22 юли 1922-ра в бедняшкия и занемарен градец Харманли) ми предаде последния си мълчалив - в съответствие с неговия стил! - урок: направи всичко възможно в онова ужасно свое състояние да не ни притесни, нас, най-близките му хора. Отстраняваше ни лекичко от страданието, обръщайки очи на другата страна, шепнейки: „Майко! Майчице!...”

А когато от време на време лекарят, 42-годишен бохема и непукист, типичен пловдивски майничка, който вече го бе отписал от живота***, надничаше през прозорчето откъм шофьорската кабина бодро да попита: „Е-е, как е? Как е, бай Кириле?” – моят баща с надебелял език и обгорено лице отговаряше възможно най-спокойно (?!): „Нормално, докторе! Няма проблеми, докторе”.

Да казвам ли кого поставям по-високо – луксозния, изнежения Франц Кафка или моя неизвестен дърводелец!!! Имам толкова величие в негово лице пред очите си като образец, че свят ми се завива.

Следва

__________________________________________
* Франц Кафка, „Роден съм да живея в самота”, изд. 1981.

** Felicite (фр.) Блаженство, върховно щастие.

*** Тоя същият д-р Иван Бошев, син на професор по медицина, три месеца и нещо по-късно почина от оток в черепа, тъй като паднал от табуретката, като се качил да сменя изгорелия бушон. За тая нелепа смърт сестра ми Ели говореше смахнато, че ето на! – клетвите й за нехайството и непукизма му спрямо баща ни, са се изпълнили. Бел.м., tisss.


--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1573601 - 01.01.2007 06:25 [Re: tisss] Прикрепен файл (272 тегления)

("Човешки работи") ИНТЕРМЕДИЯ


КАРДИФ, МОЯ ЛЮБОВ!



Българи и румънци, двете нации лежат върху тракийския субстрат, т.е. основният ни ген иде от най-древното население на Балканите. Елинските племена са минали през тия земи, траките просто са ги изтласкали отвъд своите пасбища към неплодното варовиково крайбрежие на Северното Средиземноморие... Та от нямай къде древните елини станали мореплаватели и рибари.

Генетично съм трак, тракиец, потомък на траките, оня най-многолюден след индийците народ, според Херодот, който владеел езотериката и живял подредено и прибрано, преди всичко обърнат навътре към себе си - за разлика от общителните и фукливи древни елини.

Никога не съм излизал от България; животът ми дотук е минал основно в Пловдив, като се добави и това, че съм живял четири години в София (1967-71-ва), докато следвах в СУ ”Климент Охридски”. Познавам Пазарджик (родния град на майка ми), Балчик, в чиято черква „Св. Георги” са вписани като кръстени християнчета дъщерите ми Вера и Надя. Познавам бегло Хасково: край тоя град служих две години войник в ракетно поделение (от есента на 1965-та до есента на 1967-ма). Познавам бегло Варна, Бургас, Перущица, Калугерово, Търново, Карлово, Сопот, Калофер, Хисаря и... май това е.

Не съм напускал пределите на Републиката, независимо че редовно (три пъти) под натиска обикновено на поредната ми приятелка съм си вадил паспорт за чужбина... с тъжната усмивка, че евентуално може да ми се наложи, нищо се не знай, нали!? Животът предлага и красиви изненади.

Е, и не ми се е случило да съм красиво изненадан. Една позната, стара любовна история, преди около три години по телефона ме уговаряше да ме заведяла в Кардиф; подхвърли да ми пратела билет за самолетчето и след три часа, значи, да съм й кацнел на летище Хийтроу, откъдето пък щели сме да хлътнем в първия автосалон, ще ми купи автомобил (поспорихме даже: тя предложи Volkswagen, аз обаче капризничех, настоявах за BMW) и след пет часа кефско каране по магистралата, минавайки през Бирмингам, ще се озовем в пристанищния град Кардиф. „Кардиф” се казва втората от всичко двете ми книги, понеже ключовото стихотворение там има такъв завършек: „О, нека не узная никога Кардиф!” Накратко казано, нека мечтата си остане мечта.

„В Кардиф има кътчета, които ще ти напомнят артистичната атмосфера на Стария Пловдив – убеждаваше ме тая Милена П. - Ще дойдеш тука и нищо не искам от тебе, освен да пишеш, да пишеш, да си пишеш своите книги. Просто, като те знам, бясно ще ти се пише. Да-а, бясно ще ти се пише, когато се озовеш в Кардиф, изобщо като дойдеш във Великобритания” – тъй ме убеждаваше това момиче, с което някога в Търново, а и не само в Търново, изкарахме щура любов, докато си вземаше изпитите.

Както и да е. Разминах се и с Кардиф. Отказах с гордо вдигната глава: мене никой не може да ме купи – реших в себе си. Преди това, в годините, докато още бях женен, а то значи – докато бях по щат литературен сътрудник, а всъщност редактор, в пловдивския младежки вестник, една рускиня направи пътека между родния си град Белая Калитва и Пловдив, и предлагаше да осинови малката ми щерка, която й е едноименничка; предлагаше ни да й гостуваме в Саветскам саюзе.

И жена ми Ася тогава беше бая навита да пуснем нашето русо слънчице лъвицата ми Надя при Надя Морозова, която по онова време ни се представяше като главен прокурор на града Комрот, втория по големина град в Молдовската ССР, имаше метални коронки на зъбите и всъщност накрая, когато вече се развеждахме с жена ми, долетя от Саюзе, престоя около месец в най-усилното за нас време тук, у нейна позната, която стана и наша добра позната – Катя Огнянова от Детската педагогическа стая към Второ РУ на МВР, и ме извика накрая, значи, у Катини, за да ми каже със сълзи на очи ей тая драматична вест: „Ах, Георгий, Георгий, как ты не понял, что я уже десять лет тебя люблю”. Не знам дали граматически вярно предавам думите й, въпреки че в дипломата от Софийския университет са ми писали, че руският език ми е втора специалност, а френският – трета специалност.

Даже съм и преподавал една учебна година едновременно руски – в седми клас, и френски – в осми клас... на чисто новичкото по онова време (от ноември 1971-ва до юли 1972-ва) училище в село Гурково, което отстои на осем километра пеш от Балчик.

Защо ги споменавам дотук тия детайли от собствената ми биография? Може би за да се изправя чист пред цивилизована Европа и на логичния въпрос, който възпитаните европейци няма да посмеят да ми зададат, на въпроса им, значи: „Откъде съм, откъде, демек, съм се пръкнал и съм се залетял към тяхната подредена и чиста Европейска общност?” ...да отвърна с цялото останало ми в наличност човешко достойнство, да отвърна, перифразирайки думите на писателя-концлагерист от бившия СССР Владимир Буковски: „Не съм от България аз. Аз съм от концлагера, дами и господа европейци!”

Свикнал съм, казано в резюме, и да ме подслушват, и да ме подсичат подло, крак да ми подлагат, и да чувам как бетонни комунисти днес се правят лицемерно на първи демократи, макар пак да размахват назидателно пръст над главата ми. Във форум „Политика” на all.bg – например, се е развихрил такъв един чешит, дето ми се пише приятел, пък той - костовист, т.е. лицемер и в червата, и пръв – както гледам тая сутрин, е избързал да ни поздрави след снощните поздравления на други двама червени другари, които оглавяват в момента Републиката – съветския възпитаник Сергей Станишев, и сътрудника на Татовото ДеСе Георги Първанов, красивия строен знаменосец бивш на техникума или гимназията си в Перник.

За униженията, с които съм израсъл и съм се срастнал, тая дружелюбна в тоя момент Европа нищо не знае. И тая огромна есеистична хронология, която от април 2006-та съм захванал да публикувам в тоя форум с продължение, има за цел да разкаже за моето поколение българи, поколението на родените непосредствено след Втората световна война и доживели, някак додрапали да се видят в една общност рамо до рамо с останалите християни, от които, от тяхната Западна Европа всъщност... бяхме напъдени, изоставени, изолирани като прокажени в разстояние на шейсет дълги и изнурителни години.

И най-накрая ще добавя, че лично аз, както и хората от моето поколение, нямам... нямаме капчица вина, че някога си в някаква си виенска луксозна кръчма сър Уинстън Чърчил и таваришч Йосиф Висарьонович тъй се договорили относно зоните на влияние върху континента Европа, като трампили Австрия срещу България. В нашето положение иначе щяха да са сега чистичките и благовъзпитани австрийци.

Е, добре ни заварили, драги мои съграждани европейци! Шоуто продължава, но вие всъщност не знаете нищо от онова, което от рождението ни до днес сме преживели в неандерталските пещери на комунизма, или на социализма... както щете там си го наричайте.


Пловдив, 1 януари 2007 година

tisss

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
Страници: 1 | 2 | 3 | 4 | 5 | 6 | 7 | 8 | 9 | 10 | 11 | 12 | 13 | 14 | 15 | 16 | 17 | 18 | 19 | 20 | >> (покажи всички)



Допълнителна информация
0 регистрирани и 4 анонимни потребители в момента разглеждат този форум.

Модератор:  nousha 

Изпечатай темата

Възможности в този форум:
Не можете да добавяте нови теми
Не можете да отговаряте на мненията
HTML - забранен
Псевдо-HTML - разрешен

Рейтинг: ****
Брой показвания: 48595

Мнението ти за темата:

Прехвърли се в



ALL.BG не носи отговорност за съдържанието на мненията, публикувани във форумите.

НАЧАЛОРЕКЛАМАВРЪЗКА С НАСКОНТАКТИЗА НАС

©1999-2015 ALL.BG Всички права запазени!

Generated in 0.075 seconds in which 0.057 seconds were spent on a total of 12 queries. Zlib compression enabled.