Словото

Слово.бг · Словеса · Галерия · Книжарница

all.BG Форуми



Форуми » Култура и Изкуство » Език и литература

Страници: 1 | 2 | 3 | 4 | 5 | 6 | 7 | 8 | 9 | 10 | 11 | 12 | 13 | 14 | 15 | 16 | 17 | 18 | 19 | 20 | >> (покажи всички)
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1574060 - 02.01.2007 02:00 [Re: tisss]

(„Човешки работи”) НИЩО ДАРОМ СЕ НЕ ДАВА (3.)

Продължение от 27.04.


Най-детайлно разказват за жестокостите концлагеристи от лагерите в Скравена, Белене и пр., които не са били пряк обект на мерзостите и мъченията. Едва оцелелите, сами измъчвани до смърт, до полуда, избягват да говорят какви унижения, какъв потрес са изпитали. И това е логично, защото от ужасите най се интересуват хора, които не знаят всъщност що е ужас; за тях ужасът е тръпка от екшън-филм, или роман на ужасите, където - удобно изтегнат, като страничен наблюдател - се кефиш със сладка усмивчица: „Леле, какви гадости ставали по света!”

Така, спомням си, баща ми не обичаше да го разпитвам какво е преживял на фронта; почти гневен, веднъж рече: „Какво да ти кажа, първата седмица в окопа от вонята на трупове само повръщах, не можех да се храня. Касапницата ли те вълнува?” А се бе върнал като герой от фронта, с Орден за храброст ІІ степен, сребърен, със сребриста лентичка, който орден ненужен се подмята днес нейде из шкафовете на старата къща. Защо не искаше да се покаже герой, пред мен поне?!

Веднъж все пак отстъпи на настойчивите ми натяквания. Разказа случай, когато войник от ротата, чийто черва висели от разпрания му корем, крещейки, с кървави сълзи ги молел да се смилят, да го застрелят... „И какво направихте – продължих да досаждам, понеже замълча, - застреляхте ли човека?” Той изсумтя, стана от масата, слезе в избата, в работилницата, и работи до късно оная вечер, та масата тъй си остана с чашата му ракия недопита и яденето – недокоснато.

Та за мъчениците и лъже-мъчениците говоря!

През пролетта на 1990-та група от точно такива мъченици бяха пратили послание до вестника, който правех, че се отказват от пенсиите, които тогава правителството на Андрей Луканов „великодушно” им бе определило като компенсация за преживяното насилие. Те дори не настояваха за присъди над извергите: желаеха само имената на мъчителите да бъдат публично огласени.

Впрочем ето част от това - адресирано до главния редактор на органа на първата регистрирана в България Демократическа партия със седалище в Пловдив и с председател Илия Кожухаров - писмо от концлагеристи и политзатворници на Оня режим. То бе поместено на първа страница, под главата на „Демократическо знаме”, в брой 2. от 29 май с.г. като „Обръщение”, подписано от жителите на Карлово Господин Тачев, Христо Велинов, Иван К. Петков, Матю Астарджиев, Матей Недялков, Минко В. Цолев, Величко Канев. Има там редове, дето не им е нужен коментар.

Тъй красноречиви! И така рязко демаскират лъжестрадалците, дето се роиха подир „славния Десети ноември” с претенции, че са първи демократи в отечеството: разбира се, с претенция за привилегии. Заради сравнението, което се налага между реакциите на истинските и на лъжливите „демократи”, ето част от това „Обръщение”.


КЪМ ДЕМОКРАТИЧНАТА ОБЩЕСТВЕНОСТ В БЪЛГАРИЯ

Копие: До г-н Г. Б., главен редактор на вестник „Демократическо знаме"



Господа,

Управляващите комунисти от БСП изиграха последния си коронен номер. С постановление на Министерския съвет 38 от 28 април 1990 г. ще „обезщетят” своите жертви – репресирани след Девети септември 1944 година.

Какви са подбудите и каква е целта на този акт?

1. Да се създаде впечатление, че сегашното партийно и държавно ръководство, както и членовете на сегашната БСП, нямат нищо общо с комунистическата партия, извършила тези престъпления.

2. Да запушат устата на опозицията и замажат очите на репресираните по един елементарно демагогски начин, за да не се споменава вече за позорните деяния на комунистите
.

(Следват още три пункта към тия дотук два, и по-нататък предавам само част от останалия текст.)

Ние смятаме за очевидна истина, че не може да има компенсация или обезщетение за всички морални и социални вреди, нанесени от БКП на хората, които тя репресира физически и духовно. Няма компенсация за избитите, които сега лежат в знайни и незнайни гробове и чийто дух витае над тази изстрадала страна и зове не за пари. Този дух вечно ще нашепва за позора на едни нечовеци, вилнели през годините след 1944-та. Безкрайни са злодеянията на комунистите в България. Историята вече е произнесла справедливата си присъда, и това е единствената утеха и удовлетворение за страдалците.

Ние не снемаме отговорността на всички членове на БКП, които продължават да са членове на БСП, както и на новопостъпилите в тази партия, и ги считаме за потенциални продължители на безчовечните й идеи. Колкото и да се стараят, че са други,
ТЕ си остават пак ТЕ.

Ние приветстваме онези будни съвести, които бяха в редиците на БКП, но в последните месеци напуснаха тази компрометирана партия и с цялата си душа и сърце прегърнаха идеите на демокрацията и християнския хуманизъм.

Ако трябва да се даде обезщетение само за материалните щети на репресираните, то КОЙ ТРЯБВА ДА ПЛАТИ И ПРИ КАКВИ УСЛОВИЯ? Тези репресии не са акт на един, двама или петима човека. Те са дело на БКП. А партията, това са нейните членове. Идеологията на тази партия (комунистическата идеология) е изградена върху принципа на насилие и безчовечност. Всеки член на БКП (сега член на БСП) е приел тази идеология и носи отговорността за осъществяването й на практика. Не може този, който е членувал редица години в тази партия, дори и само мълчаливо да се е съгласявал с нейните прийоми, да смята сега, че е освободен от отговорност за нейните деяния...”*


29.04.2001. У всекиго – може и да се заблуждавам, но все пак ми е необходима тая илюзия! – има глъбина, където е нежно, уязвимо и пулсира обич, примесена със страхове. Това е лоното на душата. Усилията на всякакъв род докосвания са всъщност прицелени именно към това съкровено кътче; то е капризно, своенравно, не се поддава лесно на логическите ни оръжия, съпротивява се страстно на всяка абстрактно права линия, а и преди да достигнеш до него, има баражи, мочурища, понякога – настръхнали предизвикателно телени заграждения.

Седя на маса, отрупана с празнични ястия и напитки, до брата на моя приятел от ранното юношество инж. Тодор Ряпов – Христо, година по-голям от над двамата с Тошо, разменяме фрази, изпразнени от съдържание. То е ритуал, не фразите имат смисъл, а общото послание зад тях: че нямаме нищо против един друг, приемаме се, каквито сме, ще поседим, значи, ще погледаме сватбеното празненство (жени се по-малкият син на моя приятел Ряпов). Ресторантът е „Ловна среща” край пловдивската Гребна база, луксозно обзаведен, пращи по шевовете от суетност – официално облекло, дамски тоалети, бижута, фантастични прически, приповдигнати изражения, шумна музика, отмерени жестове, погледи, ръкостискания.

Всеки е дошъл да засвидетелства уважение, да се покаже откъм възможно най-представителната си страна... Ще се гледаме, ще бъбрим, ще се веселим и фактически нищо няма да си кажем.

Наоколо са освен нас, двамата с Ицо, още: съпругата му – силно гримирана, с повяхнало личице; най-малкият от тримата братя Ряпови – Никола, който от време на време ми смига приятелски от далечния ъгъл на масата; тук е неговата (на Колю) съпруга – оперена, понапълняла булка; тук е сестра им на тримата братя Ряпови - Анастасия. Сийка е вдовица с четири поизрасли вече деца, но тях ги няма между нас: седи си и лекичко, струва ми се - от неудобство... се усмихва; в усмивката й личи колко трудно, но с достойнство носи товара на собствената си орис...

...И внезапно си помислих за Re., слязох до колата си пред ресторанта, донесох си подаръка; побутвам Ицо по рамото: „Имам бойна задача!” – смигнахме си и бързичко си тръгнах. В колата на път към къщи реших, че съм щастлив.

Не съжалявам. Ресторантът бе пълен с народ; гледах ги как играят ролите си на самоуверени млади мъже и предизвикателни с прелестите си млади съпруги и госпожици. А възрастните не ме интересуваха; какво ли бихме си казали в такава ситуация! – любезности, реверанси към куртоазията и... толкоз.

Леле, как скучно и пустинно изведнъж ми се стори това шумно и весело празнично стълпотворение!!!

Когато вече бях излязъл изпод душа, бях се изсушил надве-натри и освежен се пъхнах в леглото, тъкмо тогава иззвъня телефонът. Обаждаше се Re. Ето нещо, което силно ме интересува, казах си.

Следва

____________________________________________________________
* Пълният текст е в посочения по-горе брой на вестника. Между другото, лицето на този брой наред с брой 1. от 19 май 1990 г. се оказа единствен от българските вестници сред първите лястовици на опозиционния печат в тогавашния Съветски съюз; вестник "Демократическо знаме", органът на първата Демократическа партия в България, бе показан в едър план на цяла първа страница на руския вестник, който се разпространява в милионен тираж, като се препечатва в Атина, Будапеща, Кьолн, Лондон, Милано, Москва, Париж, Талин - всеизвестния „Московские новости", в броя от 19 август 1990 година, а и по-късно – в броя на руския седмичник от 23 декември с.г. Бел.м., tisss.

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1574934 - 03.01.2007 07:10 [Re: tisss]

(„Човешки работи”) НИЩО ДАРОМ СЕ НЕ ПОЛУЧАВА (4.)

Продължение от 29.04.


Меди, съпругата на моя приятел от детство Тодор Ряпов, е наполовина с еврейска кръв – по линия на баща си Бенцион. Бенцион си бе завършен мълчаливец, доколкото го познавах, и почина преди 16-17 години, но еврейски черти външно носят и двамата му внука от Меди, Янко и Венцислав. Венцо е по-слънчевият от двамата. Напомня ми по лице графическия портрет на Франц Кафка от корицата на българското издание („Роден съм да живея в самота”). Сега е новоизгряващ перспективен д-р по стоматология, 25-годишен, бивш възпитаник на пловдивската елитна математическа гимназия, с развито чувство за хумор – което ще рече, според мен: естествен. За разлика от брат си, когото подозирам, че в демонстрациите на самолюбие притъпява някакъв свой комплекс.

Като че няма връзка между Венцо и Кафка, който занимава напоследък съзнанието ми, освен тая външна прилика. Художникът на графическия портрет е предал своето усещане за излъчване от личността на гениалния австрийски евреин. Но има и нещо, което ми говори подсъзнателно: за еврейския ген, за шанса светът да разполага със сюжетите, съхранени и пренесени до нас от евреите.

В тия десет-дванайсет години напоследък, когато преживяваме сгромолясването на купища химери, когато все по-голямо множество уста шепнат, хленчат, вайкат се, че сме изгубили смисъла на собствения си живот и загиваме, обречени сме били, направо нямало смисъл да се живее по-нататък... Та в тия години, струва ми се, „случаят Кафка” е образец какво може да сполети човека, изгубил вяра и надежда, та да успява някак да преодолява неприятностите, потреса от разгромената ценностна система наоколо.

Слушам бъбривите оплаквачки със затаено отвращение, защото – колкото и вярно да говорят – посягат към оная част от нашите души, която при никакви обстоятелства не бива да коленичи, да се снишава, да пълзи. Случайно може би съм кръстил дъщерите си Вера и Надя; Вяра и Надежда са ми жизнено необходими, за да не почна да се чувствам пръст и кал, тлен, обречена да умре.

„Нормално, докторе!” – отговаряше в изнемога, събрал последните си съпротивителни сили в зъби, баща ми. Това, дето ни се случва днес, се е случвало и на други преди нас; нормално е, значи, да се случва от време на време Злото, разрушението да надделява. Но нима с това се изчерпва всичко, което имаме да направим?!

Ето фрагмент от писмо на 21-годишния Кафка, определящ ролята на книгата, т.е. на обмисленото слово, именно в такива трудни периоди...

„...Добре е, когато в съвестта зейват дълбоки рани, защото така тя става по-чувствителна към всяко докосване. Изобщо мисля, че човек би трябвало да чете само такива книги, които хапят и бодат. Ако книгата, която четем, не ни събужда като удар с пестник по главата, за какво да я четем? За да ни направи щастливи (...)?! Господи, та ние бихме могли да сме щастливи и ако нямахме книги, а такива книги, които да ни ощастливяват, бихме могли в краен случай и сами да си ги пишем. Ние обаче имаме нужда от книги, които ни въздействат подобно на нещастие, от което много ни боли, като смъртта на някого, когото сме обичали повече от самите нас, като прокуждане вдън горите, далеч от всички хора, като самоубийство; книгата трябва да бъде брадва за заледеното море вътре в нас.”

Ако не събужда, ако не вдига на всеоръжие всичката ни съвест и достойнство, какъв смисъл тогава има да ни се случва, да ни се струпва върху кратуните толкова мерзост в тая наша България! Нищо не иде случайно. Достатъчно дълго сме живели глухи и слепи като нация, значи, дошъл е ред да преоценим преди всичко собственото си място в собствения ни живот. (14,20 ч.)


Четох току-що, преди час-два „гробищната статия” на Марин Халачев, известен като писател (статия, печатана в един от последните броеве на леко снобското вестниче „Български писател”), гърмяха над мен апокалиптичните му прогнози – „Обречени сме да загинем. България ще изчезне от картата на света. Да помислим кому да завещаем поне спомените от миналото на тоя народ, историческите ни паметници”... И прочие, и прочие все с тоя запев на черно отчаяние. Питам (на масата в кафенето е и Емил Калъчев): „Как с такива мисли в ума да уча моите ученици на родолюбие, на увереност и достойнство?”

Страшно е не когато врагът е многочислен и те побеждава, страшното е, когато сами отвътре вече сме коленичили и сме се предали. Тоя образ (нещастният, страдащият Марин Халачев) го боли много, но не мога да му съчувствам. Такъв вид предателство, струва ми се, е най-опасно, понеже от него нататък започват тарикатлъците, цинизмът, спасяването поединично... Раковата клетка, която - превърне ли се в метастаза, е в състояние действително да ни погуби като нация, като народ и държава.

Знам, казвали са ми, че когато организмът престане да се съпротивява, т.е. престане да повишава температурата си, престанат гърчовете, световъртежът, трескавото бълнуване и мятане, тогава настъпва особено затишие – огънят спада, съзнанието се изключва, болният престава да се мъчи, лежи си притихнал, кротък – един полека угасващ труп...

Защо така лесно ни отписват, боже мой! (14,45 ч.)


30.04.2001. Завчера, като танцуваха някакъв специално обявен в чест на родителите на младоженците танц, като обикаляха в кръг дансинга на втория етаж на ресторанта под насочените насреща им прожектори, а и под благосклонните възторжени очи на празничната публика („публика” в условен смисъл, разбира се – защото, строго погледнато, всички тук бяхме актьори и публика едновременно)... та като гледах как приятелят Т. Ряпов, с дълбоки прикляквания, с гмуркащи се движения от кръста нагоре наляво и надясно, въодушевен, дяволит, та чак малко по циркаджийски смешно се кърши с Меди в, да го наречем, буен и страстен танц, танго д`аморе може би! – сърцето ми конвулсивно потръпна: почувствах жал, мъчно ми стана за него, не знам защо.

Май то беше причината така бързичко да отплувам от цялата менажерия. Ала той беше щастлив: женеше по-малкия от двамата си сина, и всъщност, у мене нещо не е наред.

Мисля си, че жена му дори не го познава така добре, както аз го познавам. За миг ми се стори, че не аз, а той е много самотен; доплака ми се за него – не точно за сегашния му вид и статут на големия господин шеф на поне две хиляди работници, трети или втори по ранг в управата на някакъв си там комбинат, а за някогашния хлапак у него ми се сви сърцето.

Целия ден преди да се появя на това празненство, бях си припомнял как живяхме години наред заедно като хлапаци, юноши и млади мъже. Обсъждали сме какво ли не, но откакто се ожени, откакто по-късно и аз се ожених и създадохме семейни огнища, дом и дечурлига... животът ни дръпна в различни посоки, а детството остана далеч назад, зад хребета на други пътища, връзки – моите многообразни връзки с жени, например, за разлика от него...

За тая самота детското приятелство най-добре помни. И се питам: защо по празнични поводи така остро я усещам тая библейска самотност под небесата, откъдето някой е вперил очи върху всекиго от нас?

Опитвам се да запазя спокойствие при вида на връхлитащото време. Сега разбирам до каква степен Re. – изобщо, присъствието на сексуалното предизвикателство „жена”... ми е нишка към детското очарование от живота. Пред жестокостта мога да съхраня хладнокръвие и инат без особени проблеми; нежността обаче ни превзема отвътре.

tisss

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1576175 - 04.01.2007 08:22 [Re: tisss]

"Моралът съвсем не се намира в предразсъдъка, нито в церемониите, той няма нищо общо с догмите. Няма смисъл много да се повтаря, че всички догми са различни и че моралът е един и същ у всички хора, които си служат с разума. Значи, моралът идва от бога, като светлината."

Волтер (1694-1778), из "Философски речник"


"Моралното следва да се взима в този по-широк смисъл, в който то означава не само морално - добро. Le moral на френски се противополага на psychique и означава духовно, интелектуално изобщо." И по-нататък: "...В държавата обективният дух получава своето върховно нравствено олицетворение, своето действително нравствено назначение".

Георг В. Фридрих Хегел (1770-1831), из "Философия на духа"



(„Човешки работи”) Г-Н НИКОЙ И ОТРЕПКИТЕ


03.05.2001.
No-hoper (англ.) – пропаднал, безперспективен човек, нищожество, г-н Никой”; произнася се [ноу хоупъ]; To live in sin (англ.) – Живея в грях, извънбрачно.

Симеон Борисов Сакскобургготски, заради когото съм чувал и за себе си фразичката „Живееш си като Симеончо” (беше ми я рекнал преди десетина години Слави Бахчевански, бивш строител, шофьор и настоящо пиянде от съседния вход на блока) – тоя „Негово величество Цар Симеон ІІ”, както го титулуват т.нар. „царедворци” от монархическите партийки и сдружения; Симеон, с една дума, ми е симпатичен и като характер, и като човек, чийто слабости личат отдалече.

Може да е вид манипулация, но потърся ли в себе си личност, която да противопоставя на лица, будещи отвращение (господата Филип Димитров, Жан Виденов, Христофор Събев, Александър Божков и пр. парвенюта* на политическата сцена), виждам единствено тоя аристократ по кръв и по манталитет.

Обвиняват го, че не казвал конкретни неща, бил прикрит, говорел онова, което тълпата обича да чува... Ала малко чудо ли е в днешната вакханалия на аморалността между нас тук, в България, да чуем уравновесен глас - глас, който не крещи, не се заканва, не ръси гнусотии, най-малкото: не обвинява безогледно и нагло**. Писна ми от усти, дето не си мерят приказките! И не знам още дали бих гласувал за него, ако все пак ми позволят тоя избор, но такава личност, мисля, крайно време беше да се появи.

Думите имат свойството да заблуждават като логически инструменти; интуитивно мнозинството разочаровани като мен като че съглеждат най-после не политическа парцалена кукла, не духовно джудже, а човек от плът, независимо от странностите му, от претенциите му.

Посягайки да го унижат, себе си унижават. Вижда се, обърка сметките на т.нар. политици, стратези, политолози, та се засуетиха, взеха да се хвърлят от крайност в крайност. Ей, как замириса на кокоша перушина от довчерашните домашни хищници!

Моят народ има необходимост от една неосъществена (може би неосъществима!) вълшебна приказка - защо да не помечтаем за истинско Царство на нравствеността, където аристократи няма да се самоназовават крадци-кокошкари, потомствени крадци на добитък (Цар Киро***), внезапно разбогатели поради ембаргото над петролни продукти за Милошевичева Югославия (Барона, Чомбе, Златистия, Васил Илиев, Илия Павлов).

Тия отрепки станаха власт, която не може да бъде пренебрегвана при управлението на Република България.

Учудва ме как стойностни хора това качествено Ново не го разбират. Отсега-нататък всеки възкачил се да управлява ще бъде мерен по мярката на нравствеността, не по материалните придобивки, по-скоро – недоимъци, които като народ ни е „навлякъл”.

Не потръпна от погнуса никой, когато сред народните представители в най-висшия орган на Републиката се завърна Дон Цеци - кокошкарят Цветелин Кънчев. Виж, за вероятността Симеон ІІ да влезе в политиката, се чуха протести. Това какво показва? Г-н Кънчев, от когото бе пропищяла Златица, какъв им е? А аристократът Симеон какъв им е? Първият – свой, втория го усещат като чуждо тяло, виждат се заплашени. С какво ги притесни - това простосмъртният българин проумя по-бързичко, отколкото им се щеше.

Може и да се лъжем. Да не излезе романтична илюзия това, дето сега си представяме потресени от властващата аморалност? Дори Симеон да не се окаже онова, за което го вземаме, прецедентът може да стане правило: устремените към властта да покриват пред нас, седемте милиона български граждани, първо тест за нравственост.

Библията е извор за познания върху човешката природа. Чули ли сме друго откъм тия седемдесет и седем книги освен строгост? Строгост – от Стария завет, Любов – от Новия завет... това е нужно и в нашата политическа „идилия”. Като пиша тия две - „строгост и любов”, виждам огромната, символ на вдъхновение, строена в течение на шестотин години (от 1248-ма и осветена чак в 1880-та) Кьолнска катедрала, скулптурата „Лаокоон”**** насред Рим, чувам тържествените акорди от музиката на Йохан-Себастиян Бах, която ми проправя пътека от югоизточния ъгъл на континента Европа към небесата, „Хорът на евреите” от операта „Набуко” на Джузепе Верди чувам... И пред очите ми са кадри от филм на Федерико Фелини, който филм започва в абсолютна тишина, и постепенно от беззвучно движещите се изпращачи и пътници край презокеански кораб изплува звукът първо на жужаща филмова камера, после... делнични шумове, и от тях – тоя хор, който събужда усещане за суетата и величието на живота, за нашата преходност, крехкост, ефимерност.

tisss
____________________________________________________________
* Парвеню ( от фр. рarvenu) – човек, издигнал се бързо на високо обществено положение, без да притежава духовните качества, навици и култура за това.

** Мнение отпреди шест години.

*** Предците на въпросния Цар Кокошкар са прогонени с полиция от някогашните съдебни власти в Белград за системни золуми, чрез които манговците се препитавали. Когато българските власти им дават достъп, тия конекрадци се заселват в покрайнините на пловдивското село Катуница. С пари, натрупани от кражби на добитък в Сърбия, освен потомственото си занятие практикували отначало и търговия с розово масло, а в наше време вече – производство на менте ракия.

След края на Т.Живковото управление из Пловдив се носеха фантастични разкази, които обаче са с документална основа: за пищното погребение на т.нар. Цар Гого. Разказвахме си като измишльотините за Хари Потър как полиция охранявала живота на опечалените, докато полагали в земята издъхналия Гого излегнат върху дюшек с втъкани пендари, как след затварянето на гробната камера три самосвала налели отгоре десетина кубика бетон и полицията вардела две денонощия, докато бетонът се втвърди като плоча за вечни времена, как в опелото участвали босове от кланове на тогавашната циганска мафия откъм Бургас, Пазарджик, София, Варна, Русе, Стара Загора, Видин, а мощите на починалия били носени на ръце от дома му до гробището, все едно траурната процесия изпращала в Отвъдното някой египетски фараон, да речем, Тутанкамон ІІ.

**** "Скулптурната група "Лаокоон" е изложена във Ватиканския музей и годишно я гледат над един милион посетители, а сред тях има хиляди и хиляди такива, които са били и в Рим, но не са счели за необходимо да видят папата. Всички са на мнение, че това е една изключителна творба. Обаче това е съществременно всичко, което е ясно и безспорно по отношение на нея. Неясен например остава въпроса, кога е създадена. Винкелман я причислява към епохата на Александър Велики, т. е. към втората половина на IV в. пр. н. е. През миналото столетие е преобладавало мнението, че е създадена в средата на II в. пр. н. е., но не липсвали и сериозни твърдения, че е възникнала в Рим в началото на I столетие от н. е. Днес се счита, че творбата е създадена на Родос вероятно в средата на първото столетие преди нашето летоброение. А кой ли я създал? Плиний пише: "Направили са я най-великите майстори, родосците Агесандър, Полидор, Атенодор". Сведението е от сайта kaldata.com. Бел.м., tisss.


--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
Светозар*
звездоброец-езотерик
***

Регистриран: 29.01.2003
Мнения: 9647
От: София
Re: Въведение ІІІ
    #1576756 - 04.01.2007 16:38 [Re: tisss]

Цитат:

Може и да се лъжем. Да не излезе романтична илюзия това, дето сега си представяме потресени от властващата аморалност? Дори Симеон да не се окаже онова, за което го вземаме, прецедентът може да стане правило: устремените към властта да покриват пред нас, седемте милиона български граждани, първо тест за нравственост.



Е, струва ми се, че отдавна се изясни, че сте се лъгали, Тис. Аз се усъмних във "величеството" още при пристигането му - като го чух как мънка, и бях склонен да повярвам на онези политолози, които предупреждаваха, че ако той спечели изборите, ще настъпи такова ограбване на България, в сравнение с което Ал. Божковите далавери ще изглеждат невинни белИчки. Както и стана. Има стадо примери за това, какво всъщност означаваше прословутият "нов морал".

--------------------
Езотеричен, поетичен,
хумористичен, прозаичен -
такъв е моят семпъл сайт,
където срещам ви със "Hi!".
http://vilea22.free.bg


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1576997 - 04.01.2007 18:48 [Re: Светозар*]

"...Отдавна се изясни, че сте се лъгали, tisss . Аз се усъмних във "величеството" още при пристигането му - като го чух как мънка..."

(Из реплика на Светозар)


Прав сте. Любопитното е как потомствен "играч" заложи именно на нравствеността в отношенията "елит" - "национално общество". Тактиката му бе успешна, защото дойде в България с ореола на историческа фигура. Нали е тръпка да си представиш как пред някогашното 5-6-годишно хлапенце в къси панталонки чинно стоят изпънати като струна българските полкове, обветрени във вихъра и кървищата по фронтовете, рапортуват генерали, самите те с ореола на богоизбрани за простолюдието.

Крупен играч постави за първи път на дневен ред темата за морала в отношенията между "политическия елит" и "множеството простосмъртни". Като в покера, човекът блъфира и номерът успя. "Случаят Симеон ІІ" има обаче и друга страна: обвиненията на разочаровани стари муцуни в политиката, че народът бил недорасъл да ги оцени...

Грешейки, масовият българин (броя се в това множество) тепърва учи какви манипулации, какви хитри хватки му прилагат, за да им даде кредит доверие. Тоя кредит обаче не е вечен.

Рискове и слабости на демокрацията - какво да се прави, има да се учим! По върховете са трето поколение от същите до болка познати другари и другарки. Симеон, както и управлението преди него, според мен, бяха все епизоди от славната история на БКП/БСП.

А в нормалните общества ни броят за европейци най-сетне. Оле!

tisss

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1577640 - 05.01.2007 09:45 [Re: tisss]

„Религиите са като светулките – за да светят, нужна им е тъмнина.”

Артур Шопенхауер (1788-1860)


(„Човешки работи”) ИНТЕРЕСУВАТ МЕ АБСУРДИТЕ! (1.)


04.05.2001.
Търся Личността! – ето парафраза на онова Hominem quaero!* от Диоген. Определяйки се срещу някого, себе си изтъкваме, себе си очертаваме, себе си изнасяме на показ. Интересен подход в елиминиране точно на пряката конфронтация демонстрира легендата за Богочовека.

Иисус избягва сферата на бесовете, където фарисеи и книжници (т.е. лицемерите) са силни, гръмогласни. Гласът на нравственото не е гръмовен във физическия, в материалния смисъл; тоя глас царствува в съзнанието, в душата, когато е най-тихо, когато човек е гол и незащитен сам пред съвестта си. Към тоя вътрешен бог са обърнати посланията на Христос. Това е революционен акт, качествено нов подход, който – предполагам – до 33-годишната си възраст Иисус е усвоявал от тибетските монаси.

По-жестоко е наказанието, което кара не плътта, а душата да потрепери. Струва ми се, Симеон прилага стил, заимстван от католическия набор манипулации в общуването между личност и инертно множество хора. Елиминирайки го според техните си тайни правила и закони, нашите фараони фактически го въздигат в образа на мъченик пред очите ни, жадуващи нравственото. Българите сме духовно устроена нация, така сме зададени от генетичните ни първостроители траките, митичните бриги (или фриги), изтласкани из великолепното Царство на езотериката** от честолюбивия Александър, синът на Филип Македонски.

Да, българите сме духовна в основата си нация, обърната строго към себе си, но и любопитна за света; ще се повторя: така сме зададени от нашите предци далеч преди християнството да се появи като философия на човечността. Това досега никой от политиците ни като че ли не проумя, за да ни отстоява като идентичност, като стил и манталитет пред чуждите интереси.

* * *

Из предговора „Философията на Сьорен Киркегор” от Исак Паси***; цитат от „Повторението”, книга от 1843 г. на Киркегор (1813-1855): "Ако поетът би имал по-дълбок религиозен опит, той не би станал поет. (...) Религиозният индивид е образуван от самия себе си и отхвърля всички детски лудории на действителността" (стр. 41).

Моят уверено звучащ вътрешен глас трябва ли да ми носи безпокойство задето без „страх и трепет” – две ключови понятия от Библията (стр. 630 и 1446, изд. 1983 г.), взети от датчанина Киркегор на въоръжение – възприемам бездната на духовното около материалния свят? Нужно ли е да се взирам в страданието, за да усещам пълноценно присъствието си именно в собствената си плът?! Като всяко човешко същество, и аз мечтая, стремя се към щастието. Това непоносимо ли е за философията!

Бог над мене бих го приел като заплаха и назидание във всеки миг, особено когато не логически, а интуитивно ме притеснява. Е, добре, но заради какви причини и обстоятелства откриват бога точно там, горе? Не е ли по-човеколюбиво и боголюбиво да си представям Бог вътре в мен (или го нося в себе си, или ме е напуснал)?!

Ако Христос среща себе си в разни версии, докосвайки се до отделни човешки съдби, нима тия срещи следва да го гневят, да го разочароват от нас?... Не възприемам Учителя по тоя страховит начин; смятам, че би бил удовлетворен да го носим вътре в себе си, не над себе си. В религията, каквато ни я проповядват, не ми се нрави, че отците работят с крайни мерки. Съгласен съм: моят живот е краен, възможностите ми са ограничени, знанието ми е колкото пшеничено зрънце в океана от неизвестно, и въпреки това... И все пак! Пътят към Истината не опира в крайното; такова нещо няма; и представата за божественото е лъч, пътеводна звездичка за творческата ни енергия, не средство за ограничение.

Да вярваш в Бог, според мен, означава да вярваш в божествения стремеж, заложен генетично у човека, а не да му поставяш рамки, да му се любуваш на тоя затворен в клетка човек като на екзотично животно от космическата Райска градина. Big Brother е противен образ.

Животът, който ми е даден, е велик дар и не желая да се сбогувам с „всички детски лудории на действителността” само за да ме определят като предан някому, пък бил той и самият Господ Бог. Вярата (не религията като форма за напътствия и страстно убеждаване), според мен, е целта, голямата цел на Създателя. Без да отричаме религията, пак сме в състояние да бъдем достойни, преодолели в съзнанието си чисто религиозния (чрез страх и трепет) подход към света.

Левски нарушава обета си на духовно лице: формално съблича расото, подрязва си косите, престава да служи като дякон в църквата; от това обаче не следва, че е преставал до края на живота си да бъде нещо много повече от дякон, да бъде Апостол – личност, носеща из многострадалната българска земя Бога в себе си.

Не ми е ясно как високата строга философия ще разтълкува съдбата му, житейската му пътечка, ала простият народ отлично схванал мисията на реалния Васил Иванов Кунчев, сирака от Карлово – и то разбрал го не по законите на логическите размишления, а с интуицията на духовна нация, обърната строго към себе си и любознателна за света; под грубите невежествени налепи и горчиви самообвинения го е разбрал още докато е бил жив, а не post factum, както правят отрепките и по-късно присъединилите се „глашатаи на истини от последна инстанция”, каквито винаги сме си ги имали в изобилие, понеже ламтящите тарикати са като винената мушица, самовъзпроизвеждат се от невежествената наглост.


05.05.2001. Обичам си момичето и с плътта, и с душата, но... снощи, а може би тая сутрин, в съня ми нахълта една от седемнайсетгодишните ми ученички. Някак раздвоена, в два образа нахълта: първия – свенлив, едва докосващ, целомъдрен; втория – настъпателен, вакханален, изкусителен, търсещ сексуален досег, както орлица налита върху плячката си...

В плътска прегръдка, усетих, „видях в съня” как свенливият образ се отдръпна, стопи се. Бях гузен, объркан; животинското надмогваше гузността, елиминираше ориентирите ми за кое е редно и кое не. В крайна сметка, вакханката постигна каквото искаше... И се будя объркан. Мамка му, обладаният бях аз! Със затворени очи пробвам да възстановя какво и как стана. Леле, толкова ли съм лесен?!

Поколебах се дали да разкажа съня. Реших: ако бягам, ако се крия, по-зле!... Как да обърна гръб на опасността? Вроден рефлекс ми е да съм очи в очи с опасността, да не бягам. Не искам от себе си да бягам, гръб сам на себе си да обърна не желая. Сякаш някой отгоре бе пратил това, изживяно подсъзнателно, насън, за да провери, да ме изпита... Е!? Победен ли съм! А светците дали са имали еротични сънища?

Като описвам, мисля си: отдалечавам бесовското, безогледната страст от мене си отклонявам. То няма общо с любовта. Е!?... Но извикам ли във въображението си моето момиче, лъчезарната в женствеността си Re. ме гледа ококорена, нищо не казва, и вече знам: тия широко разворени очи дълго време ще ми парят.

Какво още? Вярност, която не е преживяла изкушения, каква вярност е, Боже мой! Не е важно какво ти се е случило, важното е как си го преживял, и какъв опит става оттук-нататък преживяното (дори насън) за тебе.

Следва
_________________________________________________

* Hominem quaero! Денем със запален фенер шетал Диоген из Атина и тъй отвръщал на недоумяващите си съграждани: „Човека търся!” (лат. версия).

** Първо това: бастисал Одриското царство, принудил огромна маса траки да поеме на югоизток, да се установи в земите между Тигър и Ефрат (днешен Ирак) в течение на 300 години рамо до рамо с предците на днешните кюрди... А след още пет столетия, извършвайки огромен кръг през планините на Алтай и спускайки се оттам към коритото на Волга и Северното черноморско крайбрежие, потомците на някогашните траки през Истър (Дунав) се завърнали около ІV-V век „в земите на своите”, както пише през Х век византийският хронист Дмитрий Хоматиан, изследвайки потеклото на Климент Охридски. Работна хипотеза на историка Петър Добрев, която ми е известна от 1983 година, а мой си е коментарът, че Елинската цивилизация е немислима без приноса на траките, най-древните, най-многолюдните (според Херодот) племена на Балканите, вероятно - и върху целия Европейски материк.

*** Към книгата на Сьорен Киркегор, „Дневник на прелъстителя”, с. 41. Бел.м., tisss.


--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
C'est la vie
новак
***

Регистриран: 04.06.2006
Мнения: 44
От: въд океана
Re: Въведение ІІІ
    #1577712 - 05.01.2007 10:30 [Re: tisss]

Цитат:

Вярата (не религията като форма за напътствия и страстно убеждаване), според мен, е целта, голямата цел на Създателя. Без да отричаме религията, пак сме в състояние да бъдем достойни, преодолели в съзнанието





Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1579167 - 06.01.2007 07:30 [Re: C'est la vie]

Вяра – божествена лудост според древните гърци.

Абсурдът е обект на вярата, според датчанина Сьорен Киркегор.

De profundis ad te, Domine, clamavi!*



(„Човешки работи”) ИНТЕРЕСУВАТ МЕ АБСУРДИТЕ! (2.)

Продължение от 05.05.


Задачка: Да проверя какво се случва в семейния триъгълник „Авраам – Сара – слугата Елиезер”...

Апостол Петър три пъти се отрича от Иисус, три пъти изневерява на Вярата, в която се е клел; тия отричания разрушават ли чисто човешкото му величие?

Бащата от библейската притча поставя Блудния син на най-почетно място край трапезата, празнува завръщането, щастлив е, говори на хората ей тия приказки, знак, че тържествува, че е щастлив като стопанин и баща на челядта си: „Тоя мой син мъртъв беше, и оживя, изгубен беше, и се намери”**.

...Редя думи, като да адвокатствам на себе си. Кой може да управлява сънищата! Не изпитвам вина: плътта е слаба, няма смисъл да се отрича слабостта й. Има обаче сила в нравственото, което е основа на истинската любов. Опрощаването на греха обаче иде само подир покаяние. Покаянието свързва по-здраво... чрез божествения жест на опрощаващия.

Развратниците и ония, които никога не били грешили, според собствените им уверения, не знаят това. Грехът е най-сигурното средство за трупане на опит; трупане на тъга е то, но и трупане на дивиденти от страна на силната (т.е. нравствената) страна, в какъвто и да е случай. Който не е бил в греха, не разбира живота.

Един мъдър човек - Спиноза***, си пожелава: „Не да осмивам човешките достойнства и не да ги оплаквам, нито да ги проклинам, а да ги разбирам”. Ей богу, сънят ми от тая сутрин, в навечерието на Гергьовден, може и другояче да се тълкува: не от гледна точка „грях - нравственост”, а от гледна точка целесъобразност, необходимост, реални изгоди...И това тълкуване отключва бесовете, страстите, които култура, цивилизация цял живот човеколюбиво потискат.

Сега въображението развихря сюжети на необуздани пиршества, дионисиевско опиянение, втурване в джунглата дълбоко у всекиго от нас. Няма задръжки. Няма условности, уговорки, увещания. Няма съобразяване с никого другиго освен с животинския нагон: Тя самката и Той самецът... Какви ритуали в чест на плътта, на тленното, но и на жизненото са то! Добре, но колко време може тъй да се живее?

От друг зрителен ъгъл, дали г-жа Природата не цели точно това: оплождане и "Чао, скъпи, беше ми много приятно!" – отместила е вече вниманието, грижата си към Оня, който следва да се роди от това съвкупление?...

„Някой е станал велик, когато е очаквал възможното, друг – когато е очаквал вечното; но онзи, който е очаквал невъзможното, е по-велик от всички... Онзи, който се е борил със света, става велик чрез покоряването му, а онзи, който се е борил с бога, става най-велик от всички... Авраам е най-велик от всички, велик с онази мощ, чиято сила е безсилието, велик чрез онази мъдрост, чиято тайна е глупостта, велик с онази надежда, чиято форма е лудостта, велик чрез любовта, която мрази себе си” – страховито гърми шепотът на Киркегор****.

Интересуват ме абсурдите не в отношението „човек – бог”, а в отношението на човека към себе си. В различни пластове на моето „аз” властват различни императиви. Проблемът е кое от тия едновременни съществования, оформящи общата представа и форма на моето „аз”, е водещо.

Човекът не е монолит; може би най-чаровното му човешко качество е склонността да изненадва, да изневерява на себе си, да изскача извън строги рамки и гранични ровове, пълни с кървава каша, да се мени – оставайки един и същ. Лесно е да обвиниш грешника; непосилно е понякога да разберем как така е бил сварен неподготвен: гол, беззащитен срещу изкушението да се възползва, срещу егоизма, срещу тъпата алчност и грандомания, като основна част от характера.

Преживял греха (насън!), виждам моето момиче по-красиво, по-страстно и с повече обич отпреди. Завръщам се като корабокрушенец в родно пристанище, по-жив откогато и да било. И въпреки това, и въпреки това... Просто - никога не знаеш!

* * *

Върху картонче с квадратен отвор, за да отделям една шахматна задачка от другите, докато вися над шаха в хола, съм турил надпис: „Животът е игра на случая”. Случайно един от четирите милиарда сперматозоиди се е оказал в яйцеклетката. Сред четирите милиарда точно „аз" е победителят; всмуканият в лоното „аз” се е оказал единствената осъществена възможност: уррра-а-а!; това може да го каже всеки от нас на тая планета. Моята свобода генетически произтича именно от случайното. Нямам вина, че съм се оказал на онова място в подходящия миг, с подходящите свои качества и слабости и точно аз да съм Победителят.

Човекът, според Киркегор, е същество трагически самотно и трагически обречено. Киркегор се противопоставя на всеки опит да се отстрани свободата като съпричинител на историческото развитие. Човешката история трябва да се разглежда не от гледище на необходимостта, както прави това Хегел, а единствено от гледище на случайността и свободата.

Необходимостта затова е необходимост, защото подчинява свободата и я разглежда като своя форма, докато случайността именно като случайност, т.е. като независима, необусловена и непредвидима, естествено произтича от свободата и се оказва нейна форма. (...) Философията на Киркегор е всъщност хомоцентрична – човекът е нейна изходна точка, неин център и нейна крайна цел”
***** (за изследване, бих добавил! – бел.м., Г.Б.).

Но датският философ прекалява. Защо му е да отива толкова далеч. Случайно на пръв поглед един мъж обладава, или е обладан от... 17-годишно момиче. Да позволи да се случи случката, все пак не е случайност, а въпрос на избор... избор, макар и между два огъня: изкушен от младата дама, но и от собствените си бесове - егоизъм, самолюбие, сласт, похот. За тоя свой избор, каквото и да каже, носи отговорност, следователно: "случайното" няма как да го оневини. В човешкото общежитие-общебитие състоянията извън контрол са short cut към ада у самите нас.

tisss
______________________________
* Лат.: От бездната, Господи, те призовавам!

** Лука, 15-24.

*** Бенедикт (Барух) Спиноза (1632-1677), холандски философ. Из съчинението му „Политически трактат”.

**** От „Страх и трепет” на Сьорен Киркегор, вж. с. 50 от „Дневник на прелъстителя”.

***** Исак Паси, цит.съч., с. 51. Бел.м., tisss.


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1580667 - 07.01.2007 07:53 [Re: tisss]

(„Пшеничената нива”) ПОТРЕС, НАГЛОСТ И ВЪЗТОРГ (1.)


12.05.2001.
Може би има щастливи изключения, но те, според мен, са именно изключения, потвърждаващи наложилата се – особено през последните десетина години (значи от 1997-ма) „идилия” в горния курс на българското училище. В българското училище царства откровена, нагла, безкомпромисна съпротива срещу учителя като нравствена институция. В известен смисъл Учителят, не репродуциращия папагалски чужди, заимствани пози чиновник – даскал в класната стая, сред 15-19-годишните българи е последното оцеляло усилие да се удържи достойнството на личността.

Младите не могат да разберат какви унижения съпровождат учителското поприще през годините на тоталния хаос в държавата; липсва им опит, а и дори сянка от старание, да усетят тая печална лична драма. Те са свежи, бойки, напористи, с добро самочувствие – и в това не би имало нищо лошо, ако не бе тая великолепна младежка жизненост отлята най-често в бронзови гротескни форми на наглост и липсата на домашно възпитание.

Вилнее откровената гавра с учителя.

Мога безкрайно да изреждам случаи, и не само от моята педагогическа практика, но и от времето, когато съм бил ученик в една от пловдивските многолюдни гимназии, когато бе нормално в ІХ-ХІ клас паралелките да са седем, осем, и то препълнени с ученици... Защо е тъй? Учителите ли са причина? А дали просто тоя народ поначало е невъзпитан, грубиянски, циничен спрямо всичко духовно?

Не смея да обвинявам шестнайсетгодишните: те следват модели на поведение, които обществото на възрастните българи им задава. Вижте какви хъшлашки схватки се водят показно по нашите медии! Нарушаването – не мимолетното нарушение, направо стремителното целенасочено разрушаване на всякакви правила, норми, неписани и писани закони на благоприличието, на двехилядигодишната ни християнска цивилизация се приема у нас, в България, за тържество на егоистичното самодоволство. За уравновесеност, за уважение към човека, за смирение просто вече не може и да се говори.

Обричаме сегашното младо поколение българи да бере в бъдеще все същите плодове на безпощадността, на неандерталщините, от които толкова страдаме като народ.

Имам своите естествени възражения на мислещия срещу недомлъвките на Симеон Сакскобурготски, ала чувствам – масовият българин веднага, за някакви си два месеца от появата му на политическата сцена, го обгради с доверчивостта си на народ, наплашен до смърт от домораслите ни безскрупулни политици, от безгръбначните ни интелектуалци.

Потресени сме от самите себе си и няма да си го признаем с ясни покаяния, понеже сме упорити, понеже сме израсли в ръцете на лицемерстващи вождове и партийни ръководители до един. Сочеха ни партизаните като пример за честно служене на Отечеството, а оцелелите партизани след Девети септември 1944-та с малки изключения бяха изтикани в сакралните пространства на митологията и красивите фалшиви легенди; ако бяха все пак стойностни личности, държаха ги настрана от пряката работа, ползваха ги единствено за аргумент, като първа отбранителна траншея на властващото подчинение спрямо Съветската държава.

Завръщаме се при корените на своето, но сме объркани. Леле, какъв вой от бесове се надигна, как тинята изкипя на повърхността и продължава да ни замъгля зрението! Но за всичко това ни отмъщават сега нашите деца. Те нямат нашите романтични илюзии, липсва им обаче добрият пример. Ние не можем да бъдем пример за тях, та ми е тягостно заради всеки истински Учител, когото невежествените тълпи с гаври и проклятия разпват на кръста, докато бленуват Симеон ІІ как идва на бял кон да ни оправя батаците.

Българското училище днес вони на нравствен разврат. Не съм си представял толкова пренебрежение към възпитанието, събрано на едно място. Лицемерието по Тодор Живково време не вонеше толкова! Да си учител в прекия смисъл на това понятие днес е особен вид героизъм. Критериите от миналото – отречени, охулени; по камбанарии и минарета джуджета и уроди възвестяват законите на джунглата, която назовават кой знае защо „Демокрация”, а то не е демокрация, ами власт на наглостта и егоизма.

Ето в тоя ред на разсъждения стихотворение, което писах вчера през четвъртия и петия учебен час, докато приготвях табло със снимки „от едно време”, когато Училището изглеждаше (поне отстрани!) мечтания Храм на науката и възпитанието.

ЕЧИ ЗВЪНЧЕТО

Което е било, си е отишло,
и все пак в нас е още живо то –
навярно спомените са излишни
като варак, подобен на злато.

Училище, с теб бавничко стареем:
звучат различно детските ята,
ала учител просто е идея –
учителят не може да е стар!

Науката е храм и плодна нива –
да се погледнем честно във очи:
животът е една голяма книга
и школското звънче докрай ечи.

Налепих едрите пъстри снимки от 1983-85 година с оживени, ведри лица и фигури на учители и ученици със знамена, ученически униформи (всяко училище – със своя уникална униформа), гирлянди, фанфари, чисти, светнали от майското слънце класни стаи, а по средата с флумастер нарисувах текста на това стихотворение, писано за срещата същата надвечер с бивши наши випускници. Канен бях, но не отидох на тая среща. Какво повече да им река, пък и за какво ли!


13.05.2001. Един съсед чат-пат ми гостува: играем шах, пием кафе, чай, понякога – бира, бъбрим за вестници, политици, известни писатели и прочие. Някога той, Георги Въргов, родом от Златоград, но с родов корен нейде откъм Егейска Тракия, рецитирал стихове пред публика. Гласът му - плътен, изразителен и сега: мъжки глас, внушаващ респект. Казва: „Не ми е удобно пред жената и сина, но понякога, като остана сам вкъщи, пак си рецитирам ония стихотворения. Не съм ги забравил, доставя ми удоволствие хубавата поезия”.

От тема на тема, захващаме спор по повод взаимоотношенията на двама известни български писатели, Николай Хайтов и Радой Ралин. Понеже е ревностен читател на Хайтовите статии във вестник „Нова Зора”, Гошо говори люти приказки срещу Радой Ралин, значи: как тоя човек, Р. Ралин, бил до такава степен безскрупулен, все в тоя смисъл... Опитвам да обясня, че не прави чест, не е достойно творец с авторитет, какъвто е Хайтов (пък и Р. Ралин) да слиза толкова ниско не в опозицията, а в тона, с който се обявява пред публика.

„Лошият тон – казвам на моя приятел - подбива стойността на изреченото. Недопустимо е това да върши умен човек; за глупака може, но за писател от такъв калибър е недопустимо така пристрастено, така кавгаджийски да влиза в спор.” „А защо не! – инати се Гошо. – Хайтов казва истината. Ето, аз, например, дълго време съм вярвал в Радой Ралин, в написаното от него, слушал съм го хубаво да говори за демокрация, за права... А то всичко било двуличие. Ами че Радой Ралин толкоз гадости е извършил! Ако не беше Хайтов, тия работи как бих ги научил?! Ралин бил много подъл човек!”

Горещи се моят съсед, чак се нервира, пък се питам: какви непоправими беди може да натвори личност, която просто не успява да се задържи на нивото на високия си писателски талант. Писателят, големият талант е духовен учител на нацията. На учителя е забранено да говори неуравновесено, да се явява чорлав и с опулени от злост очи, колкото и за праведен да се смята, когато излиза да говори.

Ами в тая разпаленост е натискът, манипулацията над всички нас. „Истината носи спокойно сърце” – твърди Уилям Шекспир. За да определя своето мнение, нужно ми е равновесие; не обичам в тоя момент някой с юмрук и назидателни речи да блъска по вътрешните мои везни. За мен това е посегателство, изземване на основно лично право.

В японското общество сред обезверена, разтерзана Япония подир Втората световна война не случайно водеща става идеята, че възпитанието на един народ се започва именно с възпитание на възпитателите. Не ме вълнува толкова прав ли е Николай Хайтов и доколко е с Истината, не ме вълнува толкова и дали Радой Ралин е дал достатъчно поводи да се говори така срещу личността му – главното, според мен, е, че двама стойностни автори в българското духовно пространство сами се сриват пред любопитните ни, учудени от изненада очи.

Защо у нас, в България, всеки едва издрапал над нивото на простосмъртните се изживява в ролята на вечерялия с Бога? Ако не е противна простотия, обзета от фанатизъм и грандомания (така присъщи на Глупостта), какво друго ще да е! И резултатът от тия „упражнения” е, че никой никого не слуша, всеки живее сам със своята велика, неоспорима, крайна и съвършена жалка, много жалка „истина”.

Следва


БЕЛЕЖКА от днешния ден:


Разговорихме се вчера с отец Иван от пловдивската църква „Св.св. Кирил и Методий” и още двамина на пет-шест метра от ямата, която двама яки цигани засипваха и буците пръст още трополяха върху капака на спуснатия на дъното й ковчег. Ритуалът по погребението тъкмо бе завършил, отецът бе изговорил своето утешително слово за смисъла на човешкия живот, за Божията милост, за нравствеността като висша санкция и промисъл, беше пял с красив колоратурен баритон черковно песнопение, докато опечалените близки и съседи на 77-годишната Катерина минаваха за „Последно прости!”

На двайсетина метра зад нас току-що ми бяха посочили гроба на известния волнодумец от Татово време архитект Никола Чинков*, починал през 2002-ра; едва ги разчетох тия цифри върху плочата, на която са изписани имената и на родителите му. И значи, Ангел, пръв приятел на братовчед ми Георги, подхвана темата, че са се събрали все бивши хлапаци македончета от някогашния Кичукпариж, а отецът – достолепен мъж, около 55-годишен, някак тъй, патриаршески побелял, внезапно рече: „Това младото поколение българи е отчайващо посредствено в сравнение с нас и нашите родители. Влезте в Интернет да видите какви цинизми, какви глупости се леят от младите! Нищо свято няма за тях. С всичко и всички се подиграват. От никого нямат респект. Към никого не изпитват уважение”.

Мислех да се обадя, да възразя нещо; като чух другите двама – 69-годишния Ангел и 52-годишния Стефан какви ги редят, само казах, че са ми добре известни младите, понеже преподавам на 15-18-годишни българчета.


Пловдив, 7 януари 2007 година

tisss
____________________________________________________________
* Арх. Чинков. За него, говореха във Филибето, че се застъпил пред някогашните управници самият Де Гол на времето. Иначе другарите одма да са го пъхнали в концлагер, да са му „светили маслото”. Един от безбройните му анекдотични случаи... Уговорил се архитектът в мекичарницата срещу пловдивската централна жп-гара, че поема разноските за сутрешните продажби, изтъпанил се пред витрината и се провикнал: „Насам, народе-е! Днес мекиците и бозата са без пари!” Че като се юрнал тоя ми ти народ, ще се изпотрепе.

Блъсканица, кавги, олелия до бога. Чак на гарата се чува. Изнервени, чорлави, злостни... натискали се обичайните кротки до тоя ден клиенти към авантата. Някои па се редили по три-четири пъти, и пак се натискат, пак с шамари и лакти, със зъби и нокти към мекиците и бозата напират. Появил се милиционер ред да въвежда; взел си и той от безплатните горещи мекици, пийва си от бозичката, па с пълна уста пита архитекта: „Ти-и сеаЧинков, кво... що черпиш?” А зевзекът Чинков рекъл, ама тъй, че повече народ да чуе: „Ей тъй ще сме при комунизма, кога всекиму ще се дава според потребностите. Виждаш ли, другарю старшина!”

Друга негова история. В магазина за обувки на пловдивската главна, и то в най-щурата тарапана. Избира Чинков обувки, обръща ги, бара подметката и все недоволен. „Какви ги желаете?” – пита продавачката. „Желая ги с големи, ама много големи грайфери – рекъл зевзекът, па допълнил към тълпата: - Нали в комунизма ще се леят мед и масло; да не се пързалям, като ходя де!” Бел.м., tisss.


--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1581691 - 08.01.2007 05:18 [Re: tisss]

(„Пшеничената нива”) ПОТРЕС, НАГЛОСТ И ВЪЗТОРГ (2.)


Qued antea fuit impetusq nunc ratio est (лат.)*



14.05.2001. „Колкото по-развита е рефлексията, толкова повече тя умее да се владее.”** Отвращава ме просташкият маниер да изтъкваш своето, унижавайки и демонизирайки опонента открай-докрай, зачерквайки всякакви качества и човешки черти у него. Е, това прави, това демонстрира напоследък писателят Николай Хайтов! Не виждам начин да се съглася с него; не обичам простака, пък ако ще да ми се явява и в образа не на Хайтов, ами на султан Абдул Хамид Великолепни.

„Интересното винаги съдържа една рефлексия към себе си, така например в изкуството интересното винаги пресъздава заедно със себе си и своя творец. Едно младо момиче...” и т.н. Отнесена към изкуството, аналогията с младото непокварено момиче ми изглежда твърде многозначителна (бел.м., Г.Б.): „Най-благоприятното за едно младо момиче е да получи свобода, но да няма достъп до удобния случай. По този начин то става хубаво и бива предпазено от опасността да стане интересно (...). Човекът, притежаващ развито естетическо чувство, винаги ще намери, че едно момиче, което е невинно в дълбокия и в истинския смисъл на думата, би трябвало да му се яви забулено...”***

Тая страст у Хайтов не е обикновената нашенска простотия; тя е отсъствие на по-дълбока основа за уважение. „Диви разкази” са сред най-доброто в съвременната българска проза и това е авторът сред съвременните български писатели, когото поставям кажи-речи най-високо; възможно ли е в тоя лудешки натиск (макар да има сериозни основания спрямо Радой Ралин) писателят Хайтов да се проявява като елементарен човек, когато е автор на блестяща белетристика?!... А защо да не е възможно!

„Не желая нищо, което да не бъде в истинския смисъл дар на свободата. Нека подобни средства използват слабите прелъстители. Но какво ли могат да постигнат те? Онзи, който не умее да оплете едно момиче тъй, че собствените му желания да бъдат изричани от момичето, той е и си остава некадърник. Аз не бих завидял на неговата наслада.”**** Отнесени към художествената литература, а в случая – и към публицистиката, тия еротомански редове у Сьорен Киркегор откриват корена на моето дразнене от навика на големия Николай Хайтов безмилостно да налага своето мнение, като мачка с тежестта на авторитета си по-нежни и далеч не толкова злостни в упоритостта си характери.

А може би е дошло времето и един толкова тачен, но и толкова обладан от представата за собственото си величие типичен грандоман да бъде поставен на точното място в националната ни менажерия от шаячни, с аромата на кисела байганьовска пот характери. Кой съм, че да го съдя! Българин, и нищо повече. Именно като простосмъртен, мога ли да си позволя лукса да слизам на неговото ниво? Казват: когато Дяволът реши да ритне някого, рита го не с копитото, а с човешки крак. Изкушен съм да го докарам до бяс... Е, в такъв случай тоя тип самовлюбени са моята слабост: обичам ги точно както котката обича мишленца, както окото зад микроскопа внимателно изучава реакциите на прищипнатия жабешки мускул...

От една страна, това е голяма фигура сред писателите, самороден талант. Възхищавали са ме негови текстове („Вълшебното огледало”, легенди и историйки от Родопския край, сценарият на сериала „Капитан Петко войвода”, който сериал залепяше България за телевизора, епичните разследвания за кощунствата на идиоти с костите на Левски). От друга страна, липсата на чисто академична култура (въпреки че Н. Хайтов официално е академик), т.е. липсата на оня тип цивилизованост – малко скучен, малко досадно любезен, ала все пак необходима предпоставка за умни дебати по важни за нацията дела; та това си е чиста проба липса на възпитание, боже мой.

Ала Хайтов не идва на голо място, нито е пръв в тая форма на безогледно отрицаване. Мнозинството от големите личности в нашата най-нова история са хора именно от тоя сорт: личности едро скроени, със замах - Раковски, Бенковски, Стамболов, Стамболийски... И как силно губят тия мили родни фигури пред личности с друг душевен строй: Климент Охридски, Патриарх Евтимий, Пайсий, Софроний Врачански, Васил Левски, Алеко Богориди, Александър Малинов, цар Борис ІІІ, академик Михаил Арнаудов, Иван Башев – някогашният външен министър, когото Т. Живковите хора убиха на Витоша.

Едните стоят предизвикателно и героично. На вторите като да са им любими сенчестите места; у тях именно откривам повече духовност и те ме зареждат с повече оптимизъм и вяра в България.


19.05.2001. На днешния ден излезе брой 1. на строго политическия вестник „Демократическо знаме”. Тщеславието ми нашепва, че тая дата ми е личен празник. Вестникът бе сред първите „различни” издания в пост-комунистическа България. Като редактор (главен – леле!) опитвах да въведа уравновесения тон на писане точно в началото на развихрящия се Пир на посредствеността*****, когато подир мъртвешкото шепнене от 32-те години Т. Живково управление започнаха да падат табута и националното медийно пространство взе да се пълни с кресливи речи и призиви за мъст.

Никой като да не подозираше още, че именно фанатичната „справедлива” ярост иде от стила на говорене в бившата комунистическа преса. Замъти се бързичко информационното пространство и това помогна на палачите и мародерите да се преоблекат, да се обновят, да се изваят пред нас, потресените от тая наглост... та да се изваят, значи, пред нас в образи на родолюбиви професионалисти и първи, ако не и единствените демократи в Републиката.

Вече поуморените поостарели „правоверни” стари партийни водачи и шефове на социалистическото „народно” стопанство отстъпиха място на младите хищници, помогнаха им да се вградят в новоформиращата се политическа и стопанска върхушка, да натрупат банков капитал и кредит доверие сред въодушевения, обзет от наивни очаквания народ.

Спомените около правенето на вестника сега ми носят куп горчиви послания, но и известна гордост пред мене си, че още в ония първи еуфорични месеци на 1989-90-та съм налучквал кое-що от грандиозната манипулация, на която ние, обикновените българи, бяхме подложени. „Вълкът козината си мени, нрава – никога!” В материален, битов план съм си все същият, а услужливите някогашни „приятелчета и съмишленици” Теодор Димитров, Спас Гърневски, Златка Русева, Христо Марков, Андрей Захариев... - членове на оная първа в България Демократическа партия – сега разбирам! – са гледали преди всичко себе си да уредят, да се възкачат в парвенюшкия елит.

Дали са успели не е съществено. Същественото е, че са се представяли за едно, а са били нещо друго.

Можеш ли да си щастлив в бягство от себе си! Ето защо извършилите компромиси с нравственото все се ограждат с каменни зидове, копаят ров между своите затворени „елитни” общества и света, притесняват ги естествените човешки взаимоотношения. Когато пък тръгнат из народя, т.е. когато излязат от луксозните си обиталища и тръгнат сред нас, обикновените граждани на Републиката, то е показно мероприятие, то е шествие, веселие на популизма: пак фалш, фалш... фалш и мила родна суета. Питал съм се, например, защо естрадната глезла Бисер Киров тъй силно ми напомня... г-н Петър Стоянов, т.нар. от мечтателните пловдивски майнички "бате Петьо". Актьорът Георги Мамалев, ако се не лъжа, правеше фурор на хумористичните си представления с репликата "Бисер Киров - целият в бяло, целият в зъби!"

Дребни подлости и мизерии съпровождаха "Демократическо знаме" от раждането до мига, в който ми писна да обикалям с колата си, натъпкана догоре със снопове от пресния брой, и реших да го спра. Вестникът изразяваше моя стил, манталитет, лична философия, независимо колцина и доколко разнопосочни са били авторите и сътрудниците. Доколкото съм могъл, пазил съм на не един личното му достойнство – дотам, да бъда подозиран в мекошавост. Фразичката „комунистическа подлога” няма как да забравя... Така стоят нещата в живота: нормално, и вината си е у мен. Но това няма да ми развали празника. Да, имам повод да празнувам, че си останах, какъвто съм.

Мили татко! Дърводелецо, Мълчаливецо мой, само да можеш да ме зърнеш... Нали не съм те разочаровал? Що да казвам, че то е повече от заклеване: няма как на своето предател да стана. Огъвай се, тревице жилава, но си длъжна да продължиш тоя стил на уравновесеност, отдръпнат дълбоко в себе си и с лека, слънчева самоирония и ирония към света – стил, зададен от Великите първоучители на България и на християнската двехилядигодишна цивилизация.

tisss

__________________________________________
* Там, дето преди са царували диви страсти, сега цари разумът.

** Сьорен Киркегор, „Дневник на прелъстителя”, с. 62.

*** Цит.съч., 113.

**** Цит.съч., с 151.

***** Нейчо Неев сред приятели, фиркан до козирката: "Еба си държавата, щом аз съм й заместник-министър председател!" Бел.м., tisss.


--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
Страници: 1 | 2 | 3 | 4 | 5 | 6 | 7 | 8 | 9 | 10 | 11 | 12 | 13 | 14 | 15 | 16 | 17 | 18 | 19 | 20 | >> (покажи всички)



Допълнителна информация
0 регистрирани и 6 анонимни потребители в момента разглеждат този форум.

Модератор:  nousha 

Изпечатай темата

Възможности в този форум:
Не можете да добавяте нови теми
Не можете да отговаряте на мненията
HTML - забранен
Псевдо-HTML - разрешен

Рейтинг: ****
Брой показвания: 47297

Мнението ти за темата:

Прехвърли се в



ALL.BG не носи отговорност за съдържанието на мненията, публикувани във форумите.

НАЧАЛОРЕКЛАМАВРЪЗКА С НАСКОНТАКТИЗА НАС

©1999-2015 ALL.BG Всички права запазени!

Generated in 0.066 seconds in which 0.046 seconds were spent on a total of 12 queries. Zlib compression enabled.