Словото

Слово.бг · Словеса · Галерия · Книжарница

all.BG Форуми



Форуми » Култура и Изкуство » Език и литература

Страници: 1 | 2 | 3 | 4 | 5 | 6 | 7 | 8 | 9 | 10 | 11 | 12 | 13 | 14 | 15 | 16 | 17 | 18 | 19 | 20 | >> (покажи всички)
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1583057 - 09.01.2007 00:50 [Re: tisss]

(„Житената нива”) ЧОВЕКЪТ Е САМОТНО ЖИВОТНО



20.05.2007.
Преди години, било е някъде през 1975-76-та, пътуваме с първата жигула на баща ми към София, отиваме по някаква работа, а и да се видим с роднините, с чичо ми Стефан и семейството му. Та спукаме се по стария път, по стръмно нанадолнище малко преди Ихтиман, и виждам на 300 метра пред нас долу, в падината, над асфалта се вдигна изведнъж облак прах, огромен предмет се мерна, преобръщайки се във въздуха, чу се грохот, а колите пред нас, забавяйки ход, накрая се наредиха, спрели в две ленти. Изскочих навън. Затичах се стотина метра ; гледам, и други наскачали от колите...

По средата на склона лек автомобил комби с турски регистрационен номер, със смачкана предница стоеше напреки на платното, а вътре, приклещен от ламарините, зад волана – шофьорът, младо момче, горе-долу на моя възраст, седи неподвижен и охка: не, не крещи, а охка, ей така, тихичко. Двама го подхванахме внимателно от две страни, пренесохме го и го облегнахме седнал до едно дърво.

Спомням си, силно впечатление – кой знае защо! – ми направи, че стоеше вдървен, а и на бос крак беше с гуменки. От колата му по пътя се бяха разпилели пакети лигнин; това карал той, пътувайки към София.

Нямаше кръв, нямаше рани, само това тихичко охкане на втрещения, пострадал човек. И нито думица.

Понеже на стотина метра по-надолу видях в канавката отляво синя ифа, камион с колелетата нагоре, хукнах край ремарке, отскубнало се от камиона, забило се в храстите отдясно. Край ифата имаше неколцина, но не смееха да приближат; откъм задницата й други оживено говореха...

Понеже кабината бе с муцуната към мен, мернах – нещо шава, и докато приближа тичешком, показаха се главата и раменете на шофьора, който се мъчеше да изпълзи. Подадох му ръка, прихванах го под мишницата, помогнах му да се измъкне. След тая главоломна каскада на тоя брадясал дребосък, прашен, пребледнял и вмирисан на кисело от стара пот, и той - младо момче, май нищо му нямаше.

Викам му (ама сме още сами; другите заничат отдалече, колебаят се дали да приближат, че ги е вероятно шубе резервоарът с горивото да не гръмне), викам му на това нашенче: „А бе, приятел, какво стана?” Нещо игриво злобничко припламна в очите му, загледа се нагоре към оня пикап напреки на пътното платно: „Цунахме се... Ама не го пущих да ме изпревари, д`ейба неговата мамица манафска!” И още нещо рече, стори ми се, рече го на диалект, ама не съм го запомнил.

Почакахме половин час; появи се катаджийска кола, милиционери се измъкнаха от нея, такива едни омачкани, сънливи; появи се и цивилен, очевидно - канцеларски плъх, и взе да си записва нещо в джобен бележник, попита за свидетели; и понеже не съм бил пряк очевидец кое как е станало, върнах се при баща ми в жигулата. Върху асфалтовата настилка кардановият вал на ифата бе издълбал дълбок към двайсетсантиметров улей; може би затова и камионът с доста високата си каросерия се бе превъртял във въздуха на 180 градуса.

Мислел съм си после: до каква степен може да освирепее нормален иначе, кротък човек, та да помеле камиона си, да си рискува живота, а и живота на други хора наоколо. Ей тая внезапно избухнала злост, която и мен ме е обземала неведнъж, трудно мога да я обясня.

* * *

Снощи към 2 часа и половина се будя от силна болка в стомаха. От зор легнах върху пода на банята... И както лежах, оросен от пот, за миг си представих колко лесно мога да умра и че нямам на кого да се обадя, да му кажа какво ми е и колко много ме боли.

Живеем в самота, драги човеци. Любим се в самота. В самота умираме. Пред собствената си съвест пак сме самички и голи, беззащитни. Любими, приятели... не са ли те част от илюзията, която ни помага да прецапаме през ужаса и страданието? Философията, историческите разкази, политическите идеи дали не ни заблуждават, като все ни представят лъжата, че живеем в група, в род, в общество? Zoon politikon*... Вятър! Човекът е много самотно животно. Надникни в бездната, в ада на болестите и страданията на душата и ще видиш колко за кратко сме тук, преди да изчезнем, както сме се и появили. След три години забравят образа ти. Подир трийсет години няма кой да си спомня за тебе. А какво са трийсет години в рамките на вечността. Всички наше е нетрайно, понеже е тлен. Духът единствено е нетленен, в духа е истинската свързаност помежду ни.

Най ме е толкова страх обаче от бясно препускащото време, колкото от озверяла сган, защото у нея духовността е изтрита, изблъскана от съзнанието.


21.05.2001. Чета информативно (без да поправям и да бележа въпросителни) неумелите, общо взето, опити за публицистично съчинение на моите десетокласници. Добротата надделява, въпреки отсъствието на задълбоченост и особен опит. Изобилна е горчивината от неуютната ни държава, от озлоблението, което властва наред с безогледното, егоизма, грандоманията. Моето поколение сякаш по-малко бяхме склонни да се самосъжаляваме... Били сме заблудени, но сме имали красиви илюзии. А тия тук дори илюзии си нямат. Махнем ли илюзиите, остава цинизмът. Лошо!

tisss

_______________________
* От гръцки: обществено животно.


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
EIРHNH
самотен
***

Регистриран: 19.08.2006
Мнения: 2116
От: България, София
Re: Въведение ІІІ
    #1584790 - 10.01.2007 03:36 [Re: tisss]

Цитат:


"Живеем в самота, драги човеци. Любим се в самота. В самота умираме. Пред собствената си съвест пак сме самички и голи, беззащитни. Любими, приятели... не са ли те част от илюзията, която ни помага да прецапаме през ужаса и страданието? Философията, историческите разкази, политическите идеи дали не ни заблуждават, като все ни представят лъжата, че живеем в група, в род, в общество? Zoon politikon*... Вятър! Човекът е много самотно животно. Надникни в бездната, в ада на болестите и страданията на душата и ще видиш колко за кратко сме тук, преди да изчезнем, както сме се и появили."






--------------------
pehliova.wordpress.com


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1584834 - 10.01.2007 07:00 [Re: EIРHNH]

"Как цъфти плътта ми по-уханна,
ти откак пред мене се вести;
виж, вървя по-стройна, по-желана,
а ти чакаш само: кой си ти?..."


Райнер Мария Рилке, из стих. "Жертва" (1905-1906)*



(„Пшеничената нива”) ПИЕДЕСТАЛ НА ЖЕНСКАТА ХУБОСТ



22.05.2001. Хубавото голо женско тяло е празник за очите и душата именно заради сексуалното изкушение. Етичното издига язовирни стени, зад които мъжът се изпълва с енергия; наричаме я страст, животински нагон, ала в нея би могло да има и естетично затаяване. Красотата в най-женствените й форми облагородява порива, поставя му кожени юзди със златен обков, опитва да укроти неукротимото – чисто мъжкото начало.

„Хем кършете, хем ломете,
а по-много миришете! –


съветва народният гений в песента: –

У Недини слънце грее,
то не било ясно слънце,
най ми била сама Неда...”


Т.е. любувайте се, юнаци. Но това любуване да носи отблясъка на преклонение пред божественото.

Сексуалната вакханалия съчетава бога и животното у нас. Прегръщайки жена, прегръщайки знойната й тръпнеща под ласките му плът, сатирът, фавнът, дивият козел от свитата на Дионис чува могъщите мелодии на природата. Това вече не е стопанинът, а празнуващият, освободен от задръжки първичен човек. Точно в тия лудо препускащи мигове настава истинско сражение, ечи тръбен зов, веят се знамена, времето изгубва смисъл. И не виждам по-интензивно живеене от съвкуплението между влюбени.

Каква тръпка е това за изкуството и философията!


На дъното, в подтекста на великите постижения на духа, на цивилизацията винаги е притаен изящният образ на хубава млада жена. И си мисля: не самото обладаване, а пътечката към коитуса е Върховното блаженство. Който разбира, строи пиедестал на жената-богиня, не – овча кошара, не клетка за Нея. Желаеш да й се насладиш?... Тогава не я унижавай, не я притискай алчно и грубо, не мачкай душата й. Позволи й да ти се яви в целия си блясък и хубост на свободния й порив.

Е, възможно е не точно ти да си ощастливеният да я целува и гали, но защо ти е робиня?! Ако само тялото й е при тебе, пак ще си сам, дори много по-самотен; нали затова се стремиш към нея – за да вплетете телата, но и душите си, за мигове макар, в едно цялостно изживяване за вас двамата...

Какво общо има това нещо с приятелството! Не е приятелство, а обяздване на необяздено досега животно: всъщност, обяздвате се и двамата; ти вземаш нещо от нея, но и тя взема от тебе своето, както вълчица с плячка между зъбите гъвкаво се отдалечава сред буйните зелени треви и нацъфтелите храсти. Не мога да си представя любовта без свободата.

...Ревността?! Може би е страхът, че някой по-добре от тебе ще направи щастливо твоето момиче, по-добре от тебе ще го изстреля в божествения космос. Но кое момиче сред парцалените и пластмасови кукли, които се движат на стада по улиците или седят с бленуващи очи по луксозните заведения, действително си заслужава усилията, за да го притежаваш, което ще рече – да му позволиш то да те притежава, да ти се качи на главата?


26.05.2001. В компанията на двама съседи – Моню, 66-годишен, и Гошо, 62-годишен, в кварталното кръчме „Диксън”. Пием бира двамата с Монката, пък Гошо, понеже го свива язвата, пие мешено мастика и гроздова за илач: да го отпуснат болките. Черпя за 24 май, за Празника. Нали съм даскал, тъй е редно; обаче приказките се въртят все около болестите, та им казвам по някое време: „Я да сменим плочата! Що да не си побъбрим за любовта, а?” И Гошо Въргов, който ходи да пази нощем склада на някакъв бизнесмен, на някаква трийсетгодишна мутра-хайванин, забравил сякаш болките си, Гошо захваща следната история...

Отиват при него и колегата му една нощ двама с две жени: единият – циганин, другият – младо момче българче, срамежливец. Пък жените – хубави, изрусени, изписани като картина, както се изрази: „Да им се чудиш кому го търсят с тез двамата посреднощ в покрайнините на града”.

Мангото заговорил на пазачите: „А бе, приятели, няма ли някоя стая при вас?”

Жените кротували настрани нагиздени, нагласени. Колегата на Гошо рекъл: „Е, вървете там, в моята стаичка”. Но младото българче срамежливо почнало да се колебае, демек, как тъй четирима ще се напъхат в едно стайче любов да правят... Мангото повел по-кипрата хубавица нататък.

Тогава другата хубавица припряно дръпнала срамежливеца: „Хай да вървим и ний с онез, не ща тук да висим, кво толкова се чудиш!” И поели и те към онова стайче. Двамата нощни пазачи останали да мятат заровете на табла...

Питам Гошо, пък той отговаря: „Бе не бяха проститутки. Проститутките от сто метра ги различавам. Нормални жени, а по за пет лева се навили да легнат с ей тия. Ама това са луксозни жени, братче. Предполагам, мъжете им са паралии, от които светът трепери. Чудя им се на тез двечките: за пет лева три часа се затвориха любов да правят. Представяш ли си какъв секс е било. Три часа са това!”

На Моню очите му блестят: „Аз да бях на теб, щях да поставя условие. Така де, що да не погледате поне ония хубавици как ги събличат, галят, натискат?” А Гошо махва ядно: „Хайде бе! Такива работи за гледане ли са? То си е тяхна лична работа. Мен ако питаш, чудя им се само на тия двечките. Хубави млади жени, българки, гледани жени, изглеждаха интелигентни, а как са паднали толкова ниско, докъде са я докарали, та особено оназ, по-хубавата, с циганин беше съгласна да легне за някакви си пет лева”.

Слушам ги тия приятели и съседи как говорят, гледам ги как се оживиха. Забравиха болестите, забравиха лекари, лекарства, страхове, а като станахме да се прибираме, Гошо рече: „Знаеш ли, вече не ме пробожда язвата**. Отпусна ме, бе! Май от ракията ме отпусна таз пущина”.

По-късно, докато си правя вечерята, представям си цялата ситуация, като на филмова лента я възпроизвеждам. И най-ясно от всичко виждам премълчаното, неизреченото.

Значи, студена, влажна нощ... Мижаво свети крушката в стаята на пазача, където са се сврели в мъглата четиримата любовници. Какво е това наистина? Любов ли е! Щом има пазарене, пари щом се намесват, значи, не е любов. Но какъв пир на сексуалността, на дивата похот и страст трябва да е било... И то става оргия, точно защото куп обстоятелства насочват към необикновеното, към извънредното, към опасното, което изостря животинското в нашите сетива.

Докато върви по утъпканите пътеки на общоприетото, човек, макар и с подсъзнанието си, остава островче на цивилизацията, длъжен се чувства да се съобразява с кое-що, да се самоограничава. А тук, в мизерното стайче далеч от уютните затоплени, добре обзаведени домове, тия две Евини щерки приели да играят ролята на жертва, т.е. да бъдат похитени, обладавани по всякакъв начин, напълно зависими от капризите, от странностите и сексуалните фантазии на двама съвсем непознати (поне на теория) мъжкари.

Парите играят ролята на отключващ фактор, оформят рамката на взаимоотношението „мъж-жена”, „хищник-жертва”, „ловец-дивеч”. Отвъд тая рамка, по-точно – в сърцевината й, остава да властва оголеният сексуален нагон.

Въпросът ми е: в състояние ли е жената от тая позиция на жертва да изживее фазите на възбуда, желание, страстен зов, екстаз, самозабрава? Вземам случая във възможно най-абстрактната му форма, мисля си: а може би тоя код – да бъде приемана като стръв, дивеч, жертва – е заложен в женската психика? Тя, Ева, приема тая игра с идеята, че нещо печели в крайна сметка... Тия пет лева, цената за услугата. Видимо проститутката е обладаваната, но крайният резултат нея многостранно я удовлетворява (макар и при такова ниско ниво на стандарта).

Какво толкова може да й се случи! Мъжкарят, в крайна сметка, ще излее семето си, ще стигне до оня миг, когато ще се почувства заситен и... ще я остави да отнесе спомена за неговото тяло и душа, може би и семето му, па и плячката, която е отскубнала от джоба му... По-детайлно погледнато обаче интересува ме дали тя се отдалечава от него сексуално задоволена, или е участвала в това плътско занятие като неангажирана с чувства, просто участвала професионално, като инструмент за печелене на пари, власт, влияние – при по-високите пластове на обществото?

Човек се среща с другия човек на различни нива:

приятелство, съобщност, плътско привличане, делова връзка, любов (т.е. нещо, дето е преди всичко духовност). Не смятам, че представената история е така елементарна парично-стокова обмяна. Откривам забулени в гъста мъгла неясни очертания на нещо много важно, заложено у всекиго от нас... Подходът на жената е различен от мъжкия подход към сферата на секса като част от омагьосването в любовта. Женското има склонност да се представя като жертва, когато тръгва да ловува. Да изкушава, да излъчва сексапил, да привлече внимание към себе си, игриво и гъвкаво да увлича мъжкаря подире си, да го насочва именно натам, където предварително е предначертала и премислила – това е Евината стихия.

Една проституираща жена е модел за разбиране на подтекста в женското отношение към нещата от живота. Комплексът на Месалина, на вечно търсещата ненаситна самка като семенце лежи заложен у всяка жена и всички усилия на цивилизацията са устремени да потиснат, или поне да вкарат в определени човеколюбиви и приемливи граници тоя непресъхващ, вечно избликващ иззад плътта й страхотен инстинкт към лова. Затова върховният бог на нашата цивилизация носи мъжки черти: защото единствено в духа мъжът може някак да се състезава с природата, която е майка на всички ни.

Като гради пиедестал на женската хубост, мъжът всъщност хитрува, подмамва своето момиче с ей такива ласкателни внушения, нещо от рода на: ела тук, моя божествена и ненагледна, незаменима моя, застани на това място, което съм издигнал в твоя чест, бъди кралица на Моя Остров, но не пожелавай другите мъже, понеже другите мъже по-зле ще ти служат, по-зле ще въздигат към небесата химни в твоя чест!...

Отскубнала се от омайващите я негови настоявания, тя ще си търси ново светилище, където ще продължи да принася в жертва своята женственост в разкошната опаковка на своята плът (докато излъчва всеизвестните ония флуиди, опияняващи мъжете).

Уседнали, успокоени, свикнали делнично да приемаме Ева, ние често забравяме, че винаги съществува някъде накрая на града едно мизерно помещение, където твоята благоверна е в състояние да възцари за свой жрец дори някой сополив манго за няколко часа. Когато се върне при теб, ти няма да знаеш какво се е случило, ала тя вече няма да е същата: ще си е източила оръжията за предизвикателния чуден свят на женските авантюри, отчайващо заплетени интриги и завоевателни набези.

Тъжен, скучен, тягостен е животът на нашите момичета, на жената, с която сме в брачни или любовни отношения. Можем ли да я разберем, да се погледнем отстрани? Ако не се обновява възхитата, тръпката ни към нея, то личи по жената: тя губи блясъка, пластичността си, изсъхват й косите, стават чупливи, тя престава да те желае, става заядлива и напрегната от вътрешни неясни енергии. И нейният огромен проблем в случая си ти – забравилият колко много й дължиш.

* * *

Ако бях обичал момичетата, с които съм бил – искам да кажа: ако ги бях обичал както са очаквали да ги обичам, сигурно ни едно не би ме напуснало. Че кое момиче ще побегне от любовта! Навярно се е намирал Някой Друг, който да ги приеме по-възторжено, по-романтично, по-изненадващо, а може би просто - по-различно... Трябва голяма глупачка да е едно момиче, че да приеме натрапника... да реши, че някой самовлюбен тип й е на сърце.

Срещал съм закъсали момичета... момичета, на които кой знае защо никой не обръща внимание; но и те имаха своята гордост, държаха да ги приемат за хубавици и принцеси, да ги ухажват, най-малкото: дискретно да им подават сигнал, че са желани.

Момиче, което държи на себе си, няма да ти позволи да се размазваш като мекотело от чувства. Момичетата изобщо желаят да бъдат изкушавани за лов; кой предпочита дивечът сам да му се навира в ръцете! Гледах ги отстрани как изящно замятат тънките си копринени мрежи, любувал съм се на умението им хем да са независими (като котките), хем да изкушават отначало полекичка и постепенно все по-яростно, все по-откровено, докато в ушите на набелязания за отстрел със Стрелите на Амур почне да блъска пулсът на Голямата тръпка, на Щурите копнежи.

Учудвало ме е как момичето, младата жена... успява да разпознае мъжкаря сред куп наперени аполоновци. Често се е оказваво, че избраният екземпляр за ловуване е някое сгушено и на вид не особено привлекателно момче или мъж, който наглед с нищо не блести, най-обикновен е. Младата жена обаче е непредвидима. Сред обсаждащите я не й е нужно да хваща жертва, да й одира скалпа, та да го окачи на колана си покрай отстреляните диви зайци и фазани. Тя търси някой, който като че не отдава значение на женските й любовни предизвикателства. Ето стръв за женското любопитство... Ще направи опити да извади безразличния от неговата черупка, ще му се усмихва гальовно, сладичко ще чурулика наоколо му, докато оня престане да е уравновесен.

Наклони ли се към нея обаче, тя мъничко се отдалечава, сякаш го побутва по челото: „Ехе-ей, хубавецо! Не бързай, моичък-миличък, така лесно няма да ме имаш”. Отчаян, озадачен, той спира преследването, вкопава се на място и ...започва любовната Евина авантюра. Тя вече знае: той е "налапал джама", страда, бленува я, за друго не мисли освен за нея. Може би ще му позволи да я докосне... и тъй, увлечен, ослепял, оглушал и опротивял сам на себе си от страст и грях, ще го отведе до територии, които не е и сънувал. Всичко това напомня опитомяване на диво животно за впрегатен добитък. Само че кой е звероукротителят не всякога е ясно.

Ако нещо ме е облагодетелствало с момичетата, то е вроденото ми нехайство; ако нещо ми е попречило, то е когато са ме усещали, че ги вземам твърде надълбоко. Силно увлеченият мъж плаши, самката усеща, че той ограничава свободата й; обратно – уравновесеният е живо предизвикателство за нея, тя може да се облегне на него като на дъб, може да се прислони под него и даже да го боготвори. Но и дъбът е до време; от него поне става прекрасен ориентировъчен знак, кота, репер – мятайки се в живота като пъстърва в пенлив бързей, тя е наясно поне с дъба, ако не всякога е наясно сама със себе си.

Мисля си: ако ги нямаше момичетата и младите жизнени и страстни жени, колко отдавна щеше да ми е доскучал животът с всичките му посредствени предизвикателства и шарении! Няма по-великолепна тръпка от авантюрите, в които главно действащо лице е Любовта.


tisss
_____________________________________________________________
* Превод: Николай Лилиев.

** Оказа се не язва, а рак тая негова болест, и тя го вкара в гроба наскоро след това. Бел.м., tisss.


--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1586454 - 11.01.2007 07:00 [Re: tisss]

И чашите бяха опразнени,
и бутилката - с гърло разбито,
и вратата беше заключена,
а леглото - широко открито.
И безбройни звезди от стъкло
ни предсказваха щастие в тая
като в приказка великолепна
отдавна неметена стая.
И аз бях мъртвопиян
и с бумтящо от радост сърце,
а ти беше пияна и жива,
и гола във мойте ръце...


Жак Превер, "Фиеста"*


(„Пшеничената нива”) МОМИЧЕТО, ЛЮБИМИЯТ И ХУДОЖНИКЪТ


27.05.2001.
Бил съм 5-6-годишен. Случвало се е, особено през зимата, по цели месеци да съм при баба и дядо, родителите на майка ми в Пазарджик. Там се научих да карам колело с един от дузината поръждавели стари велосипеди, останали от дядовия бизнес с двете колоездачни ателиета в Пазарджик и Перущица за велосипеди под наем. Имаше там, в махалата зад канала, на улица „Тунджа”, една Мария с психични отклонения, както се изразяват медиците. Не ходеше на училище, макар да е била - да е била към 12-13-годишна. Тая Мика, дете на болнави, доста бедни хора – направо старци, ни предизвикваше нас, момчурляците, като се премяташе, чекнеше и клечеше на поляната под оскъдното зимно слънце с главата надолу, а под запретнатите поли на силно захабеното й рокле виждахме посинели кльощави кълки и това, че е без гащи.

Събирахме се на рояк далеч от зорките очи на бабите, лелите и майките, за да я съзерцаваме Мика точно там, между краката... Иначе никой не искаше да играе с нея, че бе сополива и нечиста, остро вонеше на урина, а косите й – силно сплъстени, висяха на кичури. Суркаше подпетени огромни мъжки обуща на бос крак. Целият й неугледен вид отблъскваше, но възрастните от кумова срама й даваха комат хляб с парче сланина, поръсена с чубрица, и тя грабне комата, па му се радва, прегръща го, люлее го като бебче, целува го. По онова време съм бил злояд, та тая любов към хляба също ми се виждаше странна.

Да се показва тъй пред нас е било вероятно начин да предизвика внимание. Инак момиченцата с погнуса я избягваха, а ние, малките момченца по на 5-7 години, забили пръстче в нослето или засмукали палеца вместо биберон, примирахме от кеф. Това са ми били май първите уроци по секс...

Строго погледнато, какво друго преследва модата в облеклото на сексуално активната жена? Тия драперии, финтифлюшки, отворени деколтета, къси блузки, откриващи половината корем и кръст, или т.нар. минижупи, осигуряващи изглед към задните части на момичето, изобщо всички тез едва загатнати, полуоткрити или откровено разголени форми на женското тяло имат за цел изкушението в по-благовидни, приемливи норми, понякога и - направо шокиращо.

Приятел художник, завършил Великотърновския университет, разказваше преди години как в студентската му квартира нахълтала двойка влюбени негови колеги с мерака да ги нарисува с маслени бои. Пожелали с маслени бои да бъде увековечена връзката им точно в оня момент. Нарисувал ги в най-хубавите им дрехи за период от няколко сеанса, за около седмица време. Харесали се те, предложили да ги рисува и ей тъй, по-неглиже, по-разкрепостено. Нарисувал няколко платна. Свикнали да му позират, държали се все по-непринудено от сеанс на сеанс, докато един ден се появили с шише коняк, три кутии шоколадови бонбони и странното, според него, желание да ги изобрази голи.

Озадачен, но и притеснен, опитвал да отклони тая поръчка, но двамата, особено момичето, били все по-настойчиви. Е, съгласил се, докато междувременно тримата полека се подгрявали с коняка, а всъщност се напивали.

Подредил ги в живописна поза, която откровено да изразява колко се обичат и плътски се притежават един друг, и се изправил пред статива. Около час и половина – два ги рисувал. От време на време почивали, бъбрели си това-онова... той – облечен, те – голи-голенички, а момичето ставало все по-предизвикателно. Притискала се към своя любим, галела го, целувала го по корема, духала му в ушите, гъделичкала го по носа с щръкналите зърна на гърдите си.

„Работата съвсем загрубя – разказваше приятелят ми**. – Ами в един момент тя го докара дотам, че той й налетя да я люби...” „И ти?” – питам. „Досрамя ме – рече – и се скрих зад статива да не ги гледам.”

Може и да се заблуждавам, но ми се струва, че младата дама по тоя начин е посегнала да изкуши и втория мъж в тая екзотична компания. Сякаш му внушавала: "Ето, художнико, с какви неща бих могла и тебе да обдаря. Ето как става, виж как го правя”. Това е предизвикателство, изкушение, Евиният натиск е това, ала дали любовникът не е съзнавал за кого всъщност се разиграва шоуто под претекст уж, че дошли да бъде увековечена любовта им?

Сексуално зрялото момиче (младата жена) е силно именно в нюансите, в полутоновете, в двусмисленото, в не докрай изказаното, което винаги може да бъде тълкувано и в рамките на позволеното, макар всъщност да руши именно забраните, правилата. Гъвкаво като змиорка става то, тръгне ли да атакува набелязаната жертва. Ето разказа на една такава млада хищница.

Благовеста Д-ва решава да си върне своя някогашен любим. „Очите му все в другите мацета, не се обажда, не ме търси, наложи се да му дам урок, да го накарам да лудне от нерви” – тъй започна сама историята си. Накратко, поканила бившия любим да й гостува по много специален за нея повод, годишнина от запознанството им в леглото. Отделно поканила от София, без да обяснява защо, и най-добрия приятел на любимия. Накратко, организирала парти за трима, без мъжете да са наясно, че ще се видят за първи път от няколко години насам в нейния апартамент и каква изненада им е подготвила.

...Хапват, пийват, от магнетофона се леят мелодиите на отлетялата любов. Ту единият, ту другият от приятелите става да танцува с младата дама. А младата дама блести в хубостта си и такава една – дяволита, секси, вълнуваща. В разгара на купона, някъде след полунощ, тя изчезва за миг в съседната стая, съблича се, облича ефирна нощница, намята копринен пеньоар, връща се, демонстративно покачена на луксозни обувки с много високи токове, сяда върху коленете на приятеля на своя любим...

„Наложи ми се да правя любов с приятеля му, само да накарам моичкият да ме пожелае, да почне да ревнува. Е, преспах и с двамата, и неведнъж оная нощ, но моят глупак така ми се настърви оттогава, че си развалиха отношенията с оня другия.” „Е да – казвам, - но сега вече никога няма да поиска да се ожени за тебе.” „Тъй ли мислиш! – изгледа ме тържествуваща. – Виж! – Положи ръка с блестящ новичък пръстен с камея върху масата: – Това за нещо да ти говори?!” Годежен пръстен било.

Как да нарека това? Безскрупулно?!... Което е безскрупулно за мъжа, за жената е логично и се разбира от само себе си. Тя преследва по-далечна цел; ние я оценяваме обикновено за моментната ситуация; пропускаме че в преследване на стратегически желания тя е способна да прави тактически отклонения от нравствеността, без да е непременно безнравствена. Доверявам се повече на женския подход в човешките ни работи; тоя подход е присъщ изобщо на изкуството, което олицетворява живота, непресъхващата тръпка от любопитство, изкушение, и в крайна сметка – печал.

В романа на румънския писател Камил Петреску „Последната нощ на любовта, първата нощ на войната” (1930 г.)*** се съдържа горчива, но струва ми се не съвсем вярна констатация за женското предателство – или може би: за онова Шекспирово възклицание: „Непостоянство, твоето име е жена”. Героят на К. Петреску (1894-1957) - от името на румънския мобилизиран офицер Щефан Георгидиу, човек от румънския елит до Първата световна война, се води разказът - страда от изневерите на своята развратна съпруга. Дали героят на Петреску е проумял не знам, но една жена има точно толкова стойност за нас, колкото ние сами й определяме.

По-ясно романтично изречено: жената в живота на един истински мъж е много специален музикален инструмент; неопитното, грубото посегателство най-много да разруши вместо да извади хармонични съзвучия и дори оформена мелодия. Ако не ти е по мярката тоя фин начин да извличаш удоволствие и смисъл от факта, че си жив човек, потърси си чук и длето; скулпторът вае формите отвън, музиката пряко навлиза в сърцевината. Една любовна връзка обаче не може да се гради само върху едностранно излъчване; необходими са два енергийни източника, за да е здрава.

У нас се борят Дяволът и Религиозният човек.


30.05.2001. Катастрофирал край Бургас и загинал Жоро Слона****. Това става днес. Погребението – утре, на пловдивските централни гробища. Към средата на юни т.г. Г. Божилов би навършил 66 години. Отиде си още един от духовните талисмани на Пловдив – най-артистичният, най-непукистки изглеждащият и най-обичаният от моето поколение филибелии. Най-обикновен човек в бита си, в скромността, в отношението към приятели и случайни хора, и необикновен артист в сферата на художествената картина и експеримента с рисувателни техники.

Някой друг би могъл да разкаже много повече за тях двамата с актрисата Катя Паскалева. Кое освен любовта ги свързваше един с друг, дори след като се разделиха, какво сега ги свързва подир смъртта им в представата ни за значителните личности на днешна България...

tisss
__________________________________________________________
* Превод на Валери Петров.

** Пловдивският художник Александър Филев, мой съученик от някогашната пловдивска гимназия „Г. Димитров”.

*** Българско издание от 1975 г. в превод на Спаска Кануркова.

**** Живописецът и графикът Георги Божилов, един от т.нар. „Шестима големи” сред пловдивските художници (заедно с Димитър Киров, Йоан Левиев, Енчо Пиронков, Христо Стефанов, Колю Витковски). Бел.м., tisss.


--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1588263 - 12.01.2007 06:30 [Re: tisss]

(„Пшеничената нива”) ДОСТОЙНИ... ДОНОСНИЦИ (1.)


01.06.2001. Сред т.нар. ченгета, т.е. доносници, е и Доню Донев. Също – Стоян Каролев, университетският професор; Кръстю Петков – бившият шеф на КНСБ; Васил Станилов – основател и главен редактор на патетичното антикомунистическо вестниче "Про и Анти". Зная от 1990-та, че изявен милиционерски доносник е бил Борис Кюркчийски, човекът, който въведе Стефан Савов като председател на Демократическата партия във висшите сфери на властта. Божидар Димитров, директор на националния исторически музей, също бил човек на ДС...

За Кръстю Петков службите си били отбелязали, че не им вършел работа... Което открива тема за интересно размишление. Доню Донев доносничел за художествено-творческата интелигенция; ей тоя вероятно е типичният подлец... Симпатичен, речовит, остроумен чаровник, редактор на хумористичен вестник, талантлив анималист със световна известност и признание. И какво от това! – всичките му достойнства пак не го оневиняват. Псевдонимът му към доносите бил „Тошев”. Мило някак, понеже си то чета като "човек на бай Тошо"!


02.06.2001. По-малко противно е самото доносничество от опитите да бъде прикрита гузната душица. Няма кой по-добре от него да е наясно какви ги е вършил. И горкият опакова своята тайна като копринената буба, свира се вътре в себе си, никой няма достъп до неговата човечност, защото сам се е изолирал... Не, той ходи между нас, сладкодумен или авторитетно мълчалив е, върши услуги или е непоправим саможивец, всякакъв ни се представя, но това не е игра за пред приятели, а бягство... ала бягство не в отдалечеността, ами навътре в своята огромна срамна, унизителна тайна.

Преди големите „артисти”, за които знам или се досещам, пред очите ми са група образи на хора, общо взето, естествени, безобидни, по някаква си лична причина и заради лична изгода били членове на БКП, вирели нос и се гордеели някога с това членство и много неприятно изненадани, че обществото на масовия българин отпреди десетина години захвана да ги гледа с откровена неприязън. Не е странно, дето бързичко прекратиха членството си в БКП; странното настана, когато измежду тях се явиха най-злостните критици на „Партията-ръководителка”. Тия започнаха да се изживяват в ролята на първи демократи, най-гневни и речовити отрицатели на старото статукво и борци за нов ред.

Между тях неколцина ме сочеха с пръст, ехидничеха: „Ето, ти не беше ли комунист! Кой ще допусне да работиш в „Комсомолска искра”, ако не си бил комунистическо мекере!” „Да – казвам, - за мен това беше красива илюзия, не крия, че съм се чувствал дори повече от привързан към тая чудна мечта за свобода, братство, равенство; желал съм, работил съм искрено за нея и не отричам... но член на БКП така и не съм бил, не съм се устройвал лично”.

И се усмихват доволни: „Видяхте ли, призна си”, па сменят темата: за тях въпросът е приключен. Тия най-гръмко агитираха за СДС и обсъждаха най-страстно новите лица в управлението и политиката. Седя срещу трима такива приятели, казано без ирония – Коцето, Гошо Въргов, Митю Георгиев, чудя им се, че ги виждам така настъпателни, така уверени: „А бе, вие не бяхте ли доскоро и тримата с червени партийни билети!” „Е да, но вече не сме” – отговарят. И в това бързичко отричане съзирам колко неприятно им е, колко съжаляват, но то не е покайване. Както се вика, „преоблякъл се Илия, па се оказал пак в тия”... Истинското СДС!

А сега за големите паламуди.

Янко Дунев Янков, сега известен като Янко Янков, напоследък огласен като един от доносниците към VІ управление (най-опасното, т.нар. политическа полиция, комунистическото Гестапо в Т. Живкова България), същият Янко, който през пролетта на 1968-ма с мен не успя, но направи „информатори на ДС” поне трима-четирима от моите състуденти в Софийския университет. (за трима съм уверен: Филип Геров, Вачо Радулов, Димитър Шумналиев – и те направиха кариера от това доносничество). Та същият тоз Янко Дунев от митинга пред Народното събрание, покачен на стълбището пред парадния му вход в горещата пролет на 1990-та с микрофон в ръка клеймеше комунистите, протягаше като криле на стара гарга разперени длани към тълпата с предрезгавял глас: „Смъъърт! Смърт на комунизма! Долу ченгетата и комунистическите отрепки!” и тълпата отдолу еуфорично му отгласяше... После по телевизията въртяха филмов разказ за неговото героично и жестоко прекършено от комунистическата власт битие.

Величествена картина на народното невежество точно като за мен: да ме отрезви от представата, че народът всякога е наясно кои са му водачите и самият той какво точно иска.

Васил Станилов. О, какви гневни тиради за развенчаване на комунизма и комунистите в неговия вестник, трибуна на озлоблението и на неуравновесения лъжеполитически език! А то, оказа се, човекът бил смел доносник на ДС, и той - „светла личност”.

Стефан Савов, когото т.нар. „демократи” превърнаха в икона, в свещен образ на политическия лидер от средите на СДС и Демократическата партия на доносника Борис Кюркчийски. „Дон Корлеоне на българската демокрация”. И господин Савов разгласи сума ти легенди за своето мъченичество по Т. Живково време... за своята „вътрешна емиграция”(?!), за това как бил интерниран (представете си, точно той!) и турците му носили „екмек”, па сетне се оказа, че не е напускал София, следвал право в Софийския университет, без да пропусне семестър и изпитна сесия точно в годините, когато тая специалност бе много особена привилегия само за най-доверени кръгове в самата комунистическа върхушка.

Доню Донев, Чавдар Добрев, Александър Сталийски... Все професионалисти, все обаятелни личности, хора с високи титли в научните среди, все обаятелни личности, все добронамерени уж агитатори на демокрацията у нас... А то какво излиза! Излиза, че били хора от службите на ДС, и то от политическата репресивна централа. И тия личности не са възкачени случайно да оглавят вълната на всеобщото наше възмущение за золумите от близкото минало. Мисля си, това са манипулатори от екстра класа, не жертви, за каквито ни се представяха. Двуличието им е стил.

Жестокото е, че мнозина българи виждахме дълго време у тях новия морал, новото лице на България.

Принудени сме да минем и през тая кал, да изпием до дъно и тая смрадна истина. Моят оптимизъм ми нашепва, че това, което преживяхме, е безценен опит за цялата ни нация от унижавани, мизерно живеещи, но хора с лично достойнство, а не подлеци.

* * *

Бъбрим си на пейката пред блока аз, Веско Чаушев, Димитър Димзов, Монката Бочуков, Гошо Въргов. Обедно време, току съм приключил училище, седнах, колкото да изгоря една цигара, преди да се кача да се пъхна под душа, да си приготвя нещо за ядене. От лаф на лаф, па Гошо възкликва: „Що ги нападат тия хора, бе? Ами те са работили за нас, за България. Били са едни изпълнители, вършели са си съвестно работата. Те не са виновни, такива задачи са им поставяли: да следят за общественото мнение”.

Идва при нас и Панайот Зеков от осмия етаж на съседния вход, слуша какви ги реди Гошо, мълчи си. С изключение на Веско (алпинистът змс Веселин Чаушев, изкачвал няколко осемхилядника в Хималаите), останалите са все хора в пенсионна възраст, преживяващи някак с пенсийката, допълвана от работа тук и там „на парче”, най-често при частници новобогаташи, които могат да им бъдат внуци.

Казвам: „Гошо, представи си сега... Пием си с тебе ракията, имам те за приятел и се отпускам да говоря това-онова, както аз си ги разбирам нещата. Нещо особено не казвам, говоря същото, което всички си го мислим. Обаче... хайде де прадположим, че ти си ми се доверил! Пък аз съм информатор на ДК, нали така! Разделяме се като добри съседи и аз... какво правя, като се прибера! – сядам да опиша до съответния милиционерски началник какво си говорил, какъв враг на държавата си и прочие.

После на тебе ти се случват „некои неприятности”, защото там някъде, в управлението, на теб вече са ти вдигнали мерника, взели са ти мерките и предстои да ти ушият костюм точно какъвто най-малко очакваш, една хубава раирана затворническа пижама или мека ватенка и подплатени с вата работни панталони в някой симпатичен концлагер...

Е?! Какво ще речеш за моето мило приятелство, а? Това е добро според тебе, така ли. Доносникът не е виновен, понеже такваз му работата: гадна, но необходима, за да има ред в държавата. Лошото е обаче, драги, че ти гориш. Лошото е, че точно тебе аз не те виждам как ще се измъкнеш от пандиза при това положение. Значи, градя си аз кариерката на твой гръб, метнал съм те на кръста като умъртвена яребица, и даже се гордея – ти си моят ловен трофей, моето доказателство за вярна служба, моята тиха радост, че си върша съвестно работата. А ти, скъпи, гълташ вода, давиш се, и най-гадното! – и през ум не ти минава кой те топи, кой те прави по-черен от дявола, обрича жена ти на самота, децата ти на презрение, че баща им е политечески неблагонадежден, нещо повече - личен враг на цялото прогресивно човечество, начело с КПСС и БКП. И ти наричаш това нормално...!”


Гошо се запъва като магаре на лед, продължава да държи на своето по темата за доносниците. Знам го, че е добряк по душа, но не обича да отстъпва в спора, просто такъв му е нравът. Останалите обаче мълчаха. Май само Панайот се обади: „Хайде-хайде, ние ще оправим света!”

Следва

tisss

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
Архг.Гримаил
семпъл forever
***

Регистриран: 30.10.2006
Мнения: 1361
От: Бургас
Re: Въведение ІІІ
    #1589927 - 12.01.2007 22:57 [Re: tisss]

Горкия, на теб нямаше ли кой да ти предложи работа на ползу роду по онуй миналохилядолетно време?

--------------------
нов постинг! за тебе е!


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1590218 - 13.01.2007 06:14 [Re: tisss]

(„Пшеничената нива”) ДОСТОЙНИ... ДОНОСНИЦИ (2.)

Продължение от 02.06.


Спомням си времето, когато бях председател на кварталната ОФ-организация. Квартал "Димчо Дебелянов" имаше най-многолюдната ОФ-организация в Пловдив, избирателите по списък брояха над осем хиляди и четиристотин души, повечето пришълци от селата наоколо, пък и от цялата страна. Всяка седмица в партийната канцеларийка (2,5 на 2,5 метра) секретарят Димитър Стойков и партийното бюро на закрито заседание обсъждаха поредната информация за политическите настроения сред населението, пращаха се редовно някакви отчети, някакви таблици с данни до МВР и до по-горната партийна власт.

По статут би следвало освен подписа на партийния секретар на кварталната организация на БКП и моят подпис да се мъдри под тия „секретни сведения”. Нали бях фактически нещо като кмет, макар и без заплата, а ей тъй, на обществени начала.

„Другарите” обаче криеха от мене тия бумажки, въпреки че си пишеха като актив дейността, която развивах в кварталното „офе”. Не ми пукаше за тяхното недоверие и неприкрита подозрителност; за мен те бяха просто част от пейзажа - хора от моята черга, както се казва, само че с възможност да ми сервират някоя неприятна изненада. Най-баналното обвинение, което многократно съм чувал от същото това партийно бюро, което изглежда нищо друго и не вършеше освен да слухти и ниже доноси до властта, беше, че не следвам предписанията да се допитвам до Партията в тяхно лице, „не си сверявам часовника” – според клиширания израз от онова време, ами я карам ей тъй, на кестерме през просото.

По тая причина и откъм монолитната на пръв поглед групичка вечно намусени... или ако не намусени – някак странни с фалшивата си любезност грандоманстващи, чувах, че съм анархист, че пак съм я "подкарал по ръба", че "проявявам склонност да залитна", да им изкривя правата „Красная линия”. Тормозеха се, че клубчето живна и вече не е предишното скучно място, където сто и четиридесет тапицирани стола хващат паяжини и се покриват с тъничък слой прах, но пък са подредени в идеалната права и винаги могат да бъдат „обхванати”, т.е. описани безпроблемно в официалните сводки на официалните квартални доносници.

Много чудно ми беше, но имаше период, когато ме критикуваха на техните си закрити партийни събрания, където не бях допускан, че съм "иззел авторитета на партийния секретар др. Димитър Стойков".* В същото време двама или трима от това тайнствено бюро идваха „да топят” същия тоз партиен секретар, наричаха го с хубавата ароматна думичка „тунеядец” и подъл човек, дето само говори, а работа не върши. Даже касиерката им прелиташе да ми се жалва, кършейки пръсти и кривейки устничка като кокоше дупе, че ...се чувствала много сериозно и много лично притеснена от симпатиите на своя партиен квартален княз.

Всеки месец или през месец-два тук с помощта на приятели и познати уреждах изложби на картини, образователна лектория, турнир по шахмат, или сеанс на елитен шахматист, литературни четения, представяне на нова книга, нова грамофонна плоча или се водеше дискусия по това и онова – от плетки и манджи до възпитанието на децата и дежурните здравни беседи и лектории.

Покрай стените бяха подредени между стъклени плоскости ту графики на ученици от пловдивското училище за сценични кадри, ту рисунките на някой художник-самодеец (като милиционера Чавдар Дюлгеров, да речем). Още се подмятат из папките ми от онова време фотосите от изложбата на професионалния фотограф-художник Стефан Минков, щатен фотограф към областното бюро на БТА. В тоя квартален клуб на края на града моят приятел Минко Танев представи първата си стихосбирка "Участ" пред залата, където имаше и доста правостоящи покрай стените и на входа. И други - основно млади, току-що прохождащи поети и разказвачи тук се виждаха на живо със своите най-обикновени, но не по-малко взискателни читатели. Сред творците имаше както средношколци, така и хора, отдавна преминали средната си възраст, за които литературата, изобщо - изкуството, бе нещо велико и вълнуващо. В заличката имаше 140 стола, а за оформлението на сцената с моя съученик и приятел Сашо Филев една събота и неделя здравата се постарахме. Дотам бяхме запалени, че работихме цялата нощ да рисуваме и оцветяваме с четка, валяче и картонени шаблончета.

В следобедите и надвечер в делник, а в неделите до ранния следобед в кварталния клуб идваха да четат вестници, да поиграят шахмат и деца, и възрастни. Бях се обърнал на нещо като институция за жалби и оплаквания, версия на „Арменския поп”, както сам на себе си се подигравах. Около мене се въртеше групичка от пенсионирани, които у дома жена ми Ася пък на шега наричаше „старци-разбойници” (комедия с това име въртяха по кината). Кварталното „офе” за тия три-четири години подир уволнението ми от вестник „Комсомолска искра” с помощта на моите приятели от квартала, а и откъм артистичните среди на Пловдив се бе превърнало в типично възрожденско читалище със съответните активисти и млади интелигентни мъже и жени с най-разнообразни професии: от лекари и детски учителки до занаятчии, каруцари, рибари, свинегледачи или просто любопитни, както се казва „разтропани”, „окумуш хора”, т.е. хора амбициозни, мечтатели.

Кой знае какви нелепости са били пращани нагоре и за мене! Не бях член на БКП, от младежкия вестник ме бяха уволнили за критичен материал, където бях посочил шест ведомства** - причина за окаяното състояние на нашия работнически квартал на Пловдив, та нищо чудно именно чрез ОФ-ето да са ме държали под око, па и да са ме изпитвали що за гарга съм.

Изобщо, комунистическата партия, предполагам, е била структурирана чисто по военному, на „наши” и „ненаши”. Новите партии след Десети ноември продължават да възпроизвеждат това обграждане от обикновения човек, от обичайните човешки взаимоотношения: все нещо тайно варят и пекат зад дебели крепостни зидове. Ние пък, простосмъртните, свикнахме да си казваме: „Хайде-хайде, ние ли ще оправим света! Има си хора, назначени от Партията да мислят за тия работи. Ние сме от тез, дето изпълняваме, каквото ни наредят, каквото ни спуснат отгоре”.

Ега си посредствеността! Ега ти и тъпотията! Това предоверяване на „ония отгоре”, че те ще ни решат проблемите, е изворът на всичките ни беди като нация. Докато не се научим да се отнасяме като стопани към всичко в тая държава, не виждам кой ще спре подлеците и измамниците да се облагодетелстват на наш гръб.

* * *

Тия дни обявиха на висок глас: Христо Ботев е убит на Околчица от своите. Трима били съзаклятниците в оня трагичен момент, когато войводата отказвал да разпусне дружината, та всеки да се спасява както може; между тия трима е Никола Обретенов, синът на легендарната Баба Тонка от Русчук...

Напредък ли е да изживеем и тая новина със задна дата? Разбира се, че е напредък! Истината не дели хората на свои и чужди. Ореолът на Ботевите четници не виждам да помръква особено от тоя жалък факт; човешко е да пожелаеш живота пред героичната смърт. По-добре горчивата истина, отколкото красивата лъжа. Посягайки да убие жената и дечицата си, Кочо Честименски е много по-велик от фанатичния гениален Ботйов. Кочо не е имал изход; Ботев все пак е имал известен шанс да се спаси.

Не обичам самонадеяните грандомански показни жестове, дори когато целта е да се даде пример на поколенията след нас. Свободата е част от живота, не част от Смъртта.

Разгорещен, потен, настръхнал... един наивен български Дон Кихот... А окървавените четници на Околчица са се молели поне да не пропуснат възможността някой ден да разказват за неговата саможертва и героизъм. Лесно е сега да ги съди, който пожелае, ала тях по ги разбирам.

Нещо подобно са сторили и клетниците, предпочели да сменят човеколюбивата си християнска вяра с исляма, но да се съхранят като продължители на българския род в разгара на мюсюлманските показни кланета и палежи из Родопите, описани в романа "Време разделно" на Антон Дончев.

Дори да умирам,
живота със грубите лапи чилични
аз пак ще обичам!
– пише Никола Вапцаров.

Колко ли са били разгневени, та са му теглили куршума! В оня миг вероятно той пък се е чувствал като сам Господ Бог – властен да предреши участта им. И логично сами са го катурнали тоя „бог” от върха, за да му градят после пиедестал и храмове из цялата българска земя. Диалектика!!!

tisss

____________________________________________________
* "Стойков работа не върши, идете при Бояджиев!" - прелиташе над опашки и сред сутрешната навалица на автобусната спирка закъм центъра и индустриалната зона на Пловдив; това бе станало летяща фразичка, която хич не ме кефеше, понеже зарад хорските дертове кажи-речи само дето не спях в мънзърката като кибритена кутия канцеларийка на ОФ-ето. Щом чак кумата ни Меди Аврамова ми рече в очите ей таз лакърдия: "А бе, Путьо Маринкин, и аз да ти бях жена, и аз щях да ти изневерявам, що не си пренесеш леглото в онуй твойто офе!"...

** Начело с Окръжно управление на МВР... И сега, като си го помисля, се чудя не е ли имало кой да ме предупреди, че Дявола не се бъзика под опашката. Бел.м., tisss.


--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
Архг.Гримаил
семпъл forever
***

Регистриран: 30.10.2006
Мнения: 1361
От: Бургас
Re: Въведение ІІІ
    #1590989 - 13.01.2007 23:17 [Re: tisss]

адски си талантлив иначе...

--------------------
нов постинг! за тебе е!


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1591194 - 14.01.2007 04:48 [Re: Архг.Гримаил]

Споко! Ще ми мине... И Вие сте адски талантлив.

tisss

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1591254 - 14.01.2007 07:45 [Re: tisss]

(„Пшеничената нива”) ЕВГЕНИЙ, ЕДГАР ЛОРЪНС И ГАЛЕН ГАНЕВ



03.06.2001. Емил Калъчев в романа си „Дочакай деня” коментира героя си Желяз, попаднал в подобна ситуация (финала на предишната тема): „Този обезумял човек, дето се бунтува срещу чуждата воля, иска да командва, да принуждава да му служат. Навираше се в чуждия живот, стягаше го в примка и го повличаше накъдето пожелае”.*

Палийски, литературният герой, организатор на антикомунистическата непохватна селска самозащита от колективизацията през 1948-52-ра у нас, няма друго общо с войводата Ботйов освен точно тая страст да управлява чуждата воля, чужди съдби. Но не е ли това посегателство основа и цел на всяка агитация, на всяка откровена манипулация?

Особено изправен очи в очи срещу смъртта, човек е най-силно в правото си да извърши сам своя избор. Вперени в героичното, не съзнаваме ужасяващата му кърваво-сенчеста страна. И въобще не съм навлизал в тоя механизъм за изземване на воля, който съзирам у Георги Бенковски, например, подпалил земята под нозете на Средногорието и хукнал после да си спасява кожата. Подобни ситуации изобилстват не само в българската история...

Повод за размишления в такава насока дава и статията за младия син на даскал Ботю Петков от историка Божидар Димитров във вестник „Труд” от 2 юни 2001 година (стр. 14). По-вероятно е Ботев да е убит от своите четници, макар историкът да оспорва тая версия... Логически: в критична ситуация изкушените от една красива мечта, изправени пред крах, да се обърнат рязко против обожаваните дотогава свои вдъхновители и героични водачи. В разгромния край на Априлското въстание от 1876-та селяни от не едно място пребивали до смърт водачите си и ги замъквали с потрошени кости по конаците да доказват смирение пред Османската империя.

Това какво е! Много лесно е да ги възненавиди именно г-жа Франческа, фукльото грандоман. Представят Историята като произведение на ювелирното изкуство, като мил поучителен разказ, където винаги Доброто побеждава, „нашите” са най-готини: едни такива лъскавки, в чистички и колосани народни носии, добри-и-ички, изпълнени с възвишената идея как само по-славно и поучително да умрат за Отечеството.

Ай сиктир! От непригладената тенденциозно История на Априлското въстание и Гибелта на Ботевата чета кръв капе, вони остро на барут и сяра, а между кориците й розовеят не купешки каранфили и бели маргаритки, а разплискани мозъци и обезобразени тела.


Страхотно разминаване между законите на живота и умозрителните абстрактни идеи за хармония! Как ще постигнеш щастие, пренебрегвайки диалога между различни позиции? Иисус преобръща издъно властта на могъщата Римска империя, без с нито един жест да се опълчва насрещу й. Това е най-велик урок, който човечеството все още не успява да усвои. Отключват хаоса... в името на някаква нова уравновесеност! Как може да се сполучи по тоя начин?!

Нетърпението, дивата припряност води до насилия и загуба на влияние в сферата на нравствеността. Живият живот, естествено наложилите се правила на живеене създават фино балансирана система от взаимозависимости в обществото. Задава се булдозер: бръмчи, пуши, рови, издълбава ями там, дето е никнела моравата... Минават години и тревата пак никне; пред небесата тревата е много по-силна от грохота на желязото.

Виждат у Левски преди всичко революционера, а той е всъщност български вариант на християнски апостол в условията на ислямския деспотизъм. Затова никой от нашите герои не му прилича по скромност, което ще рече: по нравствено великолепие.


04.06.2001. Вчера. Току сме седнали с Емил** „на коневръзите” или „на ивицата Газа”*** срещу Висшия селскостопански институт. Запалил съм цигара, кафенцето – каймаклия, горещо и ароматно, въздухът – свеж, наситен с утринна прохлада... И край масичката ни величествено като презокеански лайнер преминава Евгений Тодоров****. Отбелязвам тоя исторически факт: „Видя ли Евгени Тодоров? Току-що мина, направи се, че не ни познава”, а Емил: „Що бе, можех да го препъна... да дойде на нашата маса!” „Остави го – казвам, - да пътува!... За какъв дявол ни е!”

Евгений (предполагам „й” после си го е добавил, след като се е усетил велик и талантлив; в студентските години съм чел негови къси и доста посредствени текстове, подписани с „Евгени Тодоров”), та Евгени някога, още в младежките си години, правеше впечатление на добре отгледана и добре възпитана личност, която си е поставила висока цел в живота, и това нещо се виждаше с невъоръжено око поне от стотина метра разстояние. Мисля, че мерак му беше да стане поне българския Федерико Фелини. По тая причина посещаваше факултативния курс по киносценаристика на преподавателя Васил Кацев; спомням се, че на тия сбирки сме обсъждали негово (на Евгени) 2-3 минутно филмче, заснето с 8-милиметрова любителска кинокамерка „Made in USSR”.

Сюжетът на тая ярка творба представяше мъж (самият Евгени), който мие трабантче с гъба, напоена със сапунена пяна, после с гюдерия... и дотам се увлича, че започва да целува излъскания картон, любовно и сексуално привлечен.

Накратко, то бе артилерийски залп срещу „еснафа” – идейка, удобна, изключително модерна сред амбициозните млади автори. Сред пловдивските поети мои връстници, например, начело с госпожа Франческа, неколцина покрай таз борба с еснафа се прочуха и не са се отървали и досега от грандоманския апломб, който ги тресе именно от ония славни времена, когато подир борбата с империализма и апологията на Новия човек (комуниста естествено!), борбата с еснафа се вихреше с жар, пъчене и весела патардия.

А еснафът – какво! – товарно муле: носи на лобут, не протестира, няма как да отговори, та беше боксова круша за младежта, която демонстрираше пред чичковците и дядките от Т. Живковия Съюз на българските писатели своите възможности. Чучелото на еснафа нашите славни поети от редичката на Априлското поколение и оттам-насам го размятаха като тюфлек по целия тепих пред смълчаната VIP-ложа.

В онез романтични години младият Евгени (бъдещ Евгений) се движеше в компанията на все такива, подобни нему високо интелигентни и талантливи синове и щерки на хора от елита на обществото. Момичетата от оназ компания употребяваха огромни количества грим, обличаха се шик и повечето от тях по-късно станаха съпруги на добре отхранени проспериращи личности. Момчетата от оная компания ни гледаха с пренебрежение нас, сбралите се от кол и въже простосмъртни. И с основание: нали идеха от каймака на България... Толкоз за еснафа и класовото разделение!

Малко по-късно Евгени се ожени за Нери Терзиева, работеха заедно в студиото на Районния телевизионен център, РТЦ-Пловдив, и бяха симпатично младо семейство. Просто съдбата събра двама млади и талантливи журналисти от тоя бранш. Днес Нери е шеф на медийната политика, доколкото знам, към президентската канцелария на Петър Стоянов, а Евгений е, пък доколкото съм чувал, собственик или ръководещ частно студио за телевизионни филмчета и рекламни клипове.

Всичко дотук стои съвсем прилично и обнадеждаващо. Ала защо тоя вече зрял мъж, творец и бизнесмен ми е тема за размишление? Дали заради едва доловимия аромат на мокра кокоша перушина, който излъчва около себе си в медийното пространство? А може би завиждам?! О да, таз ще да е причината да му отделя толкоз място в тая хронология.


07.06.2001. Чета първите разкази от книга на родения през 1931-ва Е. А. Доктороу*****. Романът му „Рагтайм” (имаше филм с щурата красива Лайза Минели по тоя роман) заедно с отлично направения филм ми хареса преди години, още си го спомням. Харесва ми и сега; удоволствието от тоя сюжет въобще не ми е избледняло. Та в предговора към сборника, който освен „Житията” включва и романа „Световно изложение” (1985), редакторът на българското издание отбелязва, че авторът „заслужено си е извоювал както престиж на един от най-изящните стилисти в днешната художествена проза на САЩ, така и предаността на широка читателска публика”.

Бих желал да имам неговия успех, но го нямам. Бих желал като Е. Л. Доктороу да съм богат и прославен, да обсъждат книгите ми, да ме харесват, да редят сладки слова, които да включват думи, като „престиж”, „преданост”, „извоювал”... Суетността чат-пат и мен яко ме тресе. Но се движа в мъгла и мрак като нощен експрес. Нощният експрес, драги граждани, занимава малцина от по-будните, независимо че пращи от енергия. Самонадеяно си мисля, че таквиз сладости ми се полагат по право. Още по-самонадеяно си мисля, че скромността не ми позволява да прекрача в осветените пространства на известността.

Тая илюзия има горчиво-сладък привкус, пенлива е и замайва полекичка съзнанието. И какво от това?! Животът, пък и писането на книга като част от реалния живот, е по-величествено занимание от всякакви суети.

Вероятно неизвестността е някаква версия на самочувствие от друг вид. Казваш си: „О-о, един ден, когато вече няма да ме има, леле, колко ще им липсвам на ония, дето ще прочетат моите книги! Как само ще съжаляват, че не съм жив да ми стиснат една лапа”.

Иначе първите четири разказа на Доктороу не ми създават кой знае какво впечатление, освен че са направени с нежна ирония и печалното усещане за отминаващото време край нас и вътре в нас. На 54 години, тоя американец (евреин, доколкото разбирам) е богат, известен, прославен; на 54 години моя милост е точно обратното на всичко току-що споменато. И все пак, повтарям: аз съм щастлив Homo scribens (пишещ), просто участта ми е такава: монашеска.

Ай, колко романтична гордост има в тоя жест – да не оставиш върху ръкописа името си, да се скриеш под надпис „смирен раб божи”! Което не намалява значението на написаното, както и възхищението ми от автора.

* * *

„Младият поет” Гален Ганев по елегантен начин ми се похвали, че Дружеството на пловдивските писатели е присъдило за изтеклата година Голямата годишна награда на стихосбирката му, т.е. – на него като автор. Пита ме дали познавам университетския преподавател Живко Иванов, чел ли съм негови книги. Да, чел съм. По мое настояване канихме с колегите филолози тоя литературен изследовател на обсъждане върху любопитната му книга за Алеко и Бай Ганьо.

Тогава Гален не се появи на сбирката в методичния кабинет на ІV етаж на училищната сграда. Сега обаче се почувствал задължен да прочете някоя от творбите на критика, който оценил стиховете в сбирката „Шапка и перо” като успех за Гален Ганев и родната литература.

Расте симпатията ми към Гален; тя няма нищо общо със силата на таланта му, ала ми показва част от собственото ми тщеславие. Ами че не съм ли и аз като него, овладян от представата за своята незаменимост под звездите и слънцето?

tisss
___________________________________________________________
* Е. Калъчев, сборник с трите романа „Дочакай деня”, „Носач на взрив” и „Прощално за времето на самотата”, изд. 1989, с. 14.

** Е. Калъчев, роден през 1933 година, автор на може би първия честен, откровен роман за събитията по време на т.нар. „колективизация” в българското село.

*** Пловдивчани го наричат тъй тоя широк булевард зарад обилното присъствие на арабски студенти по кафененцата, наредени плътно като ластовичи гнезда едно до друго на поне триста метра разстояние.

**** Колега от СУ „Кл. Охридски”, от първи курс. Днес се явява фактор в Пловдивската общинска телевизия; отличително качество - съпруг на Нери Терзиева, която правеше тандем с Асен Агов в първите месеци на бТВ.

***** Едгар Лорънс Доктороу, „Жития на поети”. Бел.м., tisss.


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
Страници: 1 | 2 | 3 | 4 | 5 | 6 | 7 | 8 | 9 | 10 | 11 | 12 | 13 | 14 | 15 | 16 | 17 | 18 | 19 | 20 | >> (покажи всички)



Допълнителна информация
0 регистрирани и 2 анонимни потребители в момента разглеждат този форум.

Модератор:  nousha 

Изпечатай темата

Възможности в този форум:
Не можете да добавяте нови теми
Не можете да отговаряте на мненията
HTML - забранен
Псевдо-HTML - разрешен

Рейтинг: ****
Брой показвания: 47339

Мнението ти за темата:

Прехвърли се в



ALL.BG не носи отговорност за съдържанието на мненията, публикувани във форумите.

НАЧАЛОРЕКЛАМАВРЪЗКА С НАСКОНТАКТИЗА НАС

©1999-2015 ALL.BG Всички права запазени!

Generated in 0.028 seconds in which 0.007 seconds were spent on a total of 12 queries. Zlib compression enabled.