Словото

Слово.бг · Словеса · Галерия · Книжарница

all.BG Форуми



Форуми » Култура и Изкуство » Език и литература

Страници: 1 | 2 | 3 | 4 | 5 | 6 | 7 | 8 | 9 | 10 | 11 | 12 | 13 | 14 | 15 | 16 | 17 | 18 | 19 | 20 | >> (покажи всички)
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1592508 - 15.01.2007 05:31 [Re: tisss]

(„Пшеничената нива”) ВСИЧКО ДУХОВНО СЕ ОБРУГАВА



08.06.2001.
Сред 38-те седемнайсетгодишни, на които преподавам роден език и уроци по литература от западноевропейската и руската класика (ХІІІ-ХІХ век) и български възрожденски автори, се чувствам мисионер сред племе антропофаги*. Всякакви форми на пренебрежение, ехидничене, сарказъм, агресивност, егоизъм ми се представят в откровения си вид. Често ме докарва до отчаяние тоя факт.

Опитвам се да ги разбера, да ги приуча към езика на цивилизацията, към подхода с любов и уважение спрямо света, и те грубичко се съпротивяват: посягат със зъби и нокти към мене, настръхват, излъчват на моменти омраза дори. Какво да правя? Изслушвам внимателно, гледам уж с благосклонни очи, а сърцето ми се качва в гърлото.

Дали любовта, която проповядва ап. Павел, е наистина всепобеждаваща?! О, колко посредственост, злост, унижение трябва да си готов да изтърпиш смирено, Учителю, за да не изгубиш тия млади неандерталски души за твоята кауза!

Изпробвам разни похвати да ги привлека на своя страна, и често безрезултатно, но нямам право да се отказвам. Жал ми е, дето са тъй хаотични, склонни да приемат наглостта за свободолюбие. Такива идват от гнездата си; срам ме е да се нарека техен учител, та и на какво ли за тия две учебни години съм успял да ги науча?...

Може би драматизирам, виждам нещата по-тягостни, отколкото са? Колегите ми са вдигнали ръце от тях; доколкото ги разбирам, част от моето поколение ги приема с погнуса. Но това е още по-лошо. Все пак това са деца, нашите деца, най-ценното, най-хубавото, което българската нация в момента има.

Всеки от тия младежи е различен характер, различна съдба. Допуснал съм да се обединят в лошото, но те не са родени с посредствеността и озлоблението; посредствеността и озлоблението са им наложени от средата, в която израстват. Като говоря поотделно с всекиго от тях, те са крехки, податливи за доброто, съжаляват, че са се показвали лоши. Към всяко сърце води тънка, криволичеща през бурени и тръни пътечка. Това събужда у мен странна любов. Дразня им се, но ги обичам, защото това са моите деца, нашите деца, объркани от хаоса в държавата ни, от хаоса в душите ни.

Общество, род, семейство, които не могат да изградят човеколюбив модел на поведение у младото поколение, са обречени на крах. Учителят, Училището като институция... са последната много нежна и крехка преграда пред безчинстващата наглост и грандомания в най-наглия й вид. Българският учител е сред най-унижаваните днес граждани на нацията. Но не са виновни децата, младежите за това положение, защото – без да го съзнават – те всъщност са най-ощетените. За тях униженията тепърва предстоят, ако продължат живота си неуки и невъзпитани.

Всичко духовно и светло се обругава в тая наша родина-мащеха. Има ли смисъл да съществува България, ако тоя стил не променим?


10.06.2001. Чувам реплика в добре направен английски филм („В защита на кралството” или нещо подобно), който въртяха снощи по телевизията: „Да, случват се безобразия, но все пак ние не сме България!”

Кога е правен филмът! Ако днес, тия дни... ме питат какво е Отечеството ми, бих отвърнал с репликата на Роналд Рейгън (той я изрече за Съветския съюз някога, и струва ми се на тая основа спечели президентския пост в едно от най-проспериращите общества), та ето какво бих казал: България ли? Това днес е Империя на Злото, малък къс райска земя, завзет от Злите сили. Тук пращат вероятно душите, извършили тежки грехове в предишния си живот, заточават ги подир инкарнацията**, за да получат възмездие именно тук, в обществото на българите.

Градският транспорт. Претъпкан от хора тролейбус, автобус. Задуха... Разказват ми история, която от години чувам в разни версии, но тя е една и съща...

Петима-шестима яки около 25-30-годишни цигани нахълтват от спирката срещу пловдивските централни гробища, завардват изходите и тръгват методично да преобръщат джобовете на пътниците. Не се крият. Даже не би могло да се каже и че крадат. Те просто си вземат. Издърпат ти ципа на якето, разкопчават ти палтото, провират ръка към вътрешния ти джоб, вадят ти портфейла, отварят го пред очите ти, и ако ти го върнат, макар и олекнал, ги гледаш с признателност и си благодарен, че няма да плащаш глоба в полицията или общината, че не си опазил личните си документи. Мнозина съседи и колеги знам, които са я платили таз глоба от 50 (петдесет лева) – общинска такса, че са преживели in live екшъна: тролеят им е бил превзет на абордаж от мургавите пирати посред бял ден.

Крадат не само пари. Крадат... вече не крадат, а просто си вършат работата: изскубват от вратовете, от пръстите, от китките златни накити, бъркат из чантите на жените, обръщат джобовете на мъжете, разкопчават и ловко измъкват париците дори от пазвите на старици.

Наплашени, нашите хора се извръщат да не гледат: гледат гузно настрани, гледат равнодушно в очакване на реда си да бъдат пребъркани. И нямя протести, никой вече не се възмущава, не повишава глас, да не би да го налети изотзад някой с нож, пистолет или парче водопроводна тръба. Тия професионалисти и на полицая, дето би дръзнал да им попречи, не ще простят.

„Предупредих го хем! – захваща Гошо Въргов. – Беше доста възрастен човек. Викам му: внимавай, циганите тарашат. Наобиколиха го, сбутаха го отляво-отдясно, притиснаха го до стъклото, опразниха му джобовете и той взе да плаче. Вайка се, моли да му върнат портфейла с документите, парите халал да им са. А рейсът пълен с народ! Здрави, яки българи... И всеки си мълчи. Защото ония - с ножове, пък и все бабаити. Намесиш ли се да отървеш стареца, сам ще пострадаш. Прибраха му документите, трийсет лева имал... взели му парите. Плаче тоя завалия, сърцето ми къса... Да беше – да беше към 75-годишен, болнав. Да го питаш къде е тръгнал!” „Към гробищата, къде!” – обажда се Димитър Димзов от втория етаж на съседния вход.

Такивя случки са всекидневие, и не само по линията „26” и „6”. Хиляди са пострадалите пловдивчани. От няколко години не вече кражбата, а пладнешкият грабеж, обирът се е утвърдил като бизнес за част от населението на съседния квартал Столипиново. Ако циганин открадне от своите, самите цигани ще го пречукат, няма да му дадат да вирее. Ей това се вика солидарност и здрав племенен морал.

От т.нар. ромско население – от него не крадат; крадат от българите, мизерно едва преживяващи с мижавите си пенсии или оскъдни, заработени с унижение и пот заплати. Ония, богатите, при които моите сънародници отиват да работят, често са и те българи, но тия богати не ползват нередовния общински транспорт, не живеят в бетонните работнически гета. Луксозните им лимузини, луксозните им домове – не домове, а имения, луксозният им начин на живот карат хлапенцата да мечтаят да са непукисти като тях, а младежта външно ги наподобява в пренебрежението към всичко българско – традиции, песни, бит, начин на говорене. Наглата грандомания – най-тежкият от Седемте смъртни гряха според Библията, ни залива отвсякъде.

Мисля, че това е подла, мръсна, отвратителна война срещу моя народ от крайните квартали. Сякаш някой ловко ни навира в очи мракобесието, което вони на Столипиново, за да обсъждаме циганите колко са лоши. Разбира се, не са лоши всички цигани, но огромен процент от тия наши съграждани крадат, просят, проституират, продават дрога, мародерстват по апартаментите ни, изнудват, мамят, изнасилват, пребиват, убиват... И съм склонен да повярвам, че някой доста успешно ни навира екзотичния манго в лицето, за да не видим кой всъщност е големият грабител в държавата, кой всъщност е облагодетелстваният от нашето унизително положение на цигани и българи, гледащи се изпод вежди. Няма случайни неща!!!

Двайсетина шайки кокошкари мародерстват из автобусните и тролейните линии на града, От десетилетие никой не си е мръднал пръста да стори нещо по тоя проблем. Вероятно и то е част от сценария по разграждането на България чрез противопоставянето на етносите по ей тоя отвратителен начин.

Върха на лицемерието бе, когато Престолонаследникът на Великобритания принц Чарлз специално долетя в България, па кацна с двайсет и шест елитни екипа репортери, за да се разходи като щъркел сред помийните локви и ямите с оглозгани кости на Столипиново, всички да видят колко го е еня за циганите.

Европейската общност чрез своите благотворителни институции проявява майчинска загриженост пак предимно към нашите цигани. Българинът, който плаща такси и данъци, е осъждан и назидаван за лошо отношение към т.нар. хора от малцинството. Говорят за нарушените им права, и вероятно с основание говорят, но за правата на нормалния български гражданин - данъкоплатец и изнасящ на гърба си тегобите на цялата тресяща се от скандали държава, никой зъб не обелва.

И какво излиза?! Българинът си казва: „Абе не стига, че аз му плащам тока, водата, данъците на тоя манго, не стига, че аз страдам най-много от циганските зулуми, мародерства, мързел и гюрултия, ами и белоснежна Европа ме съди, че не съм му постлал и сервирал, не съм му избърсал задника, когато за себе си нямам как да оцелея. Та и защо да раждам деца!” Не желая да мразя, ала някой очевидно има изгода от това състояние на нещата в моето отечество.

* * *

Парадокс ли е? До 1878-ма българите са най-многолюдният и най-обширни територии заемащ на Балканите народ. Северна Гърция, Европейска Турция, Република Македония, Източна Сърбия, Ниш, Пирот, Кавала, Солун, Одрин, Делтата на Дунав, Тулча, Браила, Северна Добруджа – това днес са области и селища, където живеят други хора, небългари. А както е в Гърция и Македония – дори българи да са, назовават се с имената на други етноси. В Одрин, например, някога един от най-българските градове, днес живеят три семейства българи. Предполагам, захранвали сме с население съседните нации. Това добро ли е или лошо не знам, но българският ген е населил целия полуостров с хора, които чувствам свои кръвни родственици. Както щат да се назовават, виждам ги, че са българи, държат се като българи помежду си.

Ще се получи, както с траките. Никой не нарича себе си „трак”, а носим техните характерни особености в манталитета, в своята уседналост, опърничавост, инат (или упоритост – ако повече ви харесва).

tisss
_________________________________
* Човекоядци.

** Прераждането.


--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1593993 - 16.01.2007 04:25 [Re: tisss]

Мистър Гроган затрака на апарата. Отговориха му и той почна да пише телеграмата на пишещата машина. Но докато пишеше, заговори тъй гордо и енергично, че на Омир изведнъж му стана драго-драго.

- Искат да ме изхвърлят! – викаше той. – Мене, най-бързия телеграфист в света! Аз предавам и приемам по-бързо и от самия Волински, и не правя грешки. Уили Гроган! Името ми е известно на всички телеграфисти в света. Те знаят, че Уили Гроган е най-добрият телеграфист! – Той замълча и се усмихна на раздавача – момчето, дошло от бедняшките покрайнини, постъпило на работа едва вчера, тъкмо навреме!

- Изпей още една песен, момче – каза старият телеграфист, - ние с тебе сме все още живи!


Уилям Сароян, из повестта „Човешка комедия”*



(„Пшеничената нива”) СЛУГА НА ИЛЮЗИИ



13.06.2001.
Владимир Куцаров: „В професионален план най-голямото ми постижение е, че сума главни редактори, издатели и други така ми завидяха на таланта в началото на демократичния процес, та напоследък и не рачат да публикуват и едно редче, под което да стои моето име. Разбирам ги”. И т.н. – от статията „Журналистически друмища, пътеки и съдби” в последния брой на вестник „Арт-клуб” (стр. 1-2 на броя от май 2001 г.), която статия представлява изповед, един вид равносметка, отговор на самозададени драматични въпроси от и към автора на поредица саркастични изложения в периодиката.

Чета самоуверени наброски за един труден живот, но не му съчувствам на тоя мой връстник и съграждани. Изправя се пред мен така объркан, така ожесточен! Обичал Джек Лондон и Уилям Сароян; Сароян и на мен ми е между любимите автори... Но основното у великия американски арменец Владимир Куцаров като да не е разбрал – любовта и шеговитата мелодика, утвърждаваща човечността.

Владимир Куцаров бил талантлив??? Ала сарказмът обезсмисля откритията, които прави; напомня ми герой от комиксите, така откровен в ожесточението (а уж защитник на унижените и оскърбените), дотам яростно убеден в собствената си правота, че отблъсква. Предполагам, не успява да се справи със свирепите бесове у себе си. Затова публицистиката му стои плакатно назидателна, плоска, липсва й дълбочината на истински страдащия.

Всичко написано от него може лекичко да бъде отстранено с нежна ирония; той е смешен образ, но не от типа на донкихотовците. В наивността му има безогледност и преиграване, присъщи на войнстващата посредственост** Е, питам се: как човек става слуга на илюзиите си и погубва таланта си?

Речта му изобилства с прекалености, с непремерени изблици на отвращение и гняв – и така сама се обезсмисля; от прекалено засилване губи сила. „Аз-аз-аз” откънтява от тоя стил на изразяване, „аз и ние сме добрите, а ония там, отсреща, са лошите”. Аман! Бактън от твоето самовлюбено "аз", драги незаменими велик Куцаров!

Днешната ни журналистика се задъхва от подобни гласове и не е чудно, че точно Владимир Куцаров бил избран таз година за председател на едно от петте люто враждуващи помежду си сдружения на пловдивските вестникари. Жал ми е за похабения му от омразата талант. Казва „мразя алчността, лъжата, фалша, лицемерието”... но за да ги надмогнеш тия форми на Злото, тъпичко е да ги мразиш, нужно е да ги обясниш грижовно, внимателно; иначе сам падаш в тяхната власт.

Израснах в среда, дето кавгаджийските крясъци бяха част от ежедневието. Макар че не бих могъл да кажа като съседа над мен Васко Новев: "Как да не ми е мръсен езикът бе, братче, като съм закърмен с тия псувни. Ми у дома това "Да ти еба майката" ний си го имахме за "Добро утро, как си!" Усетя ли някой заканително да настръхва, вежди да бърчи, света да оглежда с мръсен блясък в зъркелите, казвам си: „По-далеч от тоз болен мозък! На тоз болен мозък му избили балансите, нищо добро не го чака... ни него, ни ония, дето му се възхищават”. Край такива „захарни петлета” тълпата се сбира за сеир; вдига се пушилка, гръм-трясък... яйце и орех, ах, недей! - труд кървав, боже, пожалей! – па никаква работа не вършат.


16.06.2001. Към осем снощи звъни ми по телефона Гошо Въргов, съседът: да дойдел за малко... „За какво да дойдеш?” – питам грубичко, не точно питам, ами повече отказвам. А той: „Трябва да говорим по една работа. Удобно ли е? Да не си зает?” „Не съм зает. Идвай!” И след петминутка тичам да отворя вратата.

Открили му рак.

Като отишъл за резултата от изследванията на стомаха, представил се за съсед на болния. „Вие какъв сте му на тоя човек? – попитали го. Той казал: „Комшия ми е, лежи на легло. Прати мен да му взема изследванията”.

Човекът, именит специалист в тая област, заклатил глава печално: „Не са му добри резултатите, хич не са добри. Ако решите, кажете му. Сам преценете дали да му кажете, но то си е стопроцентов чистокръвен рак”.

Отърчава Гошо с епикризата при позната лекарка, оная, дето го насочила към тия изследвания. Разправя: „Седя аз, а тя, значи, е встрани от мене. И като прочете, спогледаха се със сестрата и поклати глава, устни прехапа, демек – лошо. Ама не знае, че с крайчеца на окото следя реакцията й. Обръща се към мене, мило ми се усмихна, взе да говори как ще се оправя... че ще се оправя де, и все от тоя род... Пък аз й викам: Нали миналия път, като идвах, ви казах: рак е. Не се тревожете, аз съм психически подготвен”...

Облякох се, отидохме в кварталното кръчме „Диксън”. Усещам, не го свърта на едно място. Изпуших осем цигари за нула време. Аз пия бира, той – неговата мастика с гроздова, ама не си чукаме чашите... Стори ми се кощунствено да река „Наздраве!” Зад гърба ми креслива компания от вечните махленски михлюзи пляска белот, гнусно се препира, пак се псуват на майка, както обикновено. „Не трябваше да казваш на Дочка***. На нея не трябваше да казваш.” „Да. Сбърках, че й казах. Само ще се притеснява, пък и хич не е добре със здравето. Не знам как ще се справя сама жена.”

После заговорихме за предстоящите избори, за нашите политици: че българският политически елит основно се състои от измамници и селски тарикати, морално провалени хора. Казвам му: „Щом имаш болки от месец-два, може да е в начален стадий. Да-да, сигурно е в началния си стадий... Ще го изрежат, ще те тропосат, ще го запечатат туй чудо веднъж завинаги. Добре е, че са го хванали още от началото”.

Разбърза се. Тръгна да плаща сметката. Плати, и ето – вървим полекичка двамата в тъмното. Нашият блок е на двеста метра пред нас; огрян от запалените по апартаментите крушки, напомня ми централния корпус на пътнически кораб. Минава ми през ум, че всички в тоя кораб сме пътници закъм Рогошките гробища. „Ей, ама това лекарство, дето ми го биха, голяма работа... – рече моят приятел внезапно обнадежден сякаш. – Ама така ми е добре на стомаха...” „Ще се оправиш – говоря повече на мене си, - медицината напоследък много е напреднала. Няма как да не се оправиш. Сигурен съм, че ще се оправиш, знам си аз, ти си издръжлив, печен си, какво ли не ти е минало през главата! Няма начин да не се оправиш.” - И преметнах ръка през рамото му.

tisss

_______________________________________________________
* Уилям Сароян, „Човешка комедия”, бълг.изд. 1959, финалът на глава шеста.

** По подобен начин из форумите за политика се подвизава личност, която себе си титулува под път и над път „Философ” и „Психолог”. Бях в девети клас, учехме в сградата на старата търговска гимназия, когато в аулата влетя един подобен образ: старче с лъскава като кратунка за баня главица, върху чийто гърди се полюшваха като ордени и медали вързани с телчета капачки от консервни кутии и бирени шишета. Старчето настояваше, че се сражавало с турците на връх „Свети Никола”, че за него е Вазовото „Опълченците на Шипка” и че от известната картина на Ярослав Вешин именно то - човечето с тенекиените отличия, държи камък над главата си тъкмо преди да го зафучи към урвата. Художникът Вешим в разгара на боя го рисувал, тъй да се каже, от натура. И за всички тез лакърдии идиотът искаше от нас, дето го бяхме зяпнали като паднал от небето, да му дадем по мизерни някакви си двайсет стотинки да си купел венец от алени рози. Па що алени... и къде ще ги дене, един дявол знай.

*** Евдокия, откакто я помня - вечно болнавата, вечно мрънкаща съпруга, за която Гошо все се притесняваше. Бел.м., tisss.


--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1595661 - 17.01.2007 04:46 [Re: tisss]

(„Пшеничената нива”) СТУДЕНОКРЪВНО НЯКАК СИ ОПИСВАМ... (1.)



23.06.2001.
Вижда се, че им е нагорно на тия, които изгубиха в изборите; разбираеми са вайканията, понеже свикнаха да живеят в охолство, слава и власт над народа. Доста беззакония натвориха, умножиха богатствата си и простолюдието прогледна, почнаха да си говорят хората: „Тия са по-лакоми и по-горделиви и от комунистите. Нетърпимо е не, дето толкова са разбогатели, колкото надменността да размахват назидателно пръст над главите ни, да говорят уж от името на закона точно тия, дето умножиха беззаконията в България”.

И ги катурна народът, търкулна ги от връо баш у дерето със змиите и гущерите, па се завтече да слуша речите на Оня човек, дето си дойде с новички празни куфари от Испания да ни припомни старата царска мечта, илюзията от времето на дядо си Фердинанд и на баща си Борис, па и на прабаба си Клементина за една подредена овощна и зеленчукова доходоносна България, цъфтяща и връзваща, възродена в нравствеността нация от трудолюбиви и предприемчиви стопани на своя имот.

И пак народът се показа като дете, което – уплашено, излъгано, изоставено – повярва на новопоявилия се месия. А нашите учени хора: политолози, журналисти, водачи на партии, писатели – и те объркани, не проумяха отведнъж, че народът има нужда от вяра и надежда за нравствен живот; а тия се държаха с него като вечеряли с бога.

И стана нетърпимо повече така да се мизерува в духа и в бита.

Симеон нищо не каза, все отлагаше преките отговори, но простолюдието усети, че е различен човек, че – най-малкото, не е от пасмината на дребните кокошкари; приказките му са в друг стил, а и отиде да го видят как влиза в храма да целува ръка на патриарха, да пали свещ пред иконите и да стои смирено и чинно сред множеството зад владиците по Великден.

Това първо стори той, и сетне се държеше повече не като съдник, а като благ баща и смирен човек. Никого не нападна, не унижи, та помислихме, че не е толкова лесен, няма да им се даде да го вкарат в техните политически спорове и ежби. Фарисеите хвърляха кал по него, замеряха го с присъщата им просташка воня, а колкото повече се горещяха и му се дразнеха, присмиваха му се и го обвиняваха, че не разбира българските ни работи, толкова по-мил ставаше тоя човек на унижените и оскърбените.

По същия начин и ние бяхме отпъждани от държавата, та намразихме заради тях отечеството си дори.

Видяхме какво натвориха, пък те гръмко ехидничеха: „Дайте доказателства за пред съда, не ни говорете празни приказки. Няма кой да ви слуша празните приказки!” Така говореха довчерашните народни любимци. България е малка, всичко се вижда и знае. Няма скрито покрито. Но пък и съдът, и съдиите - все техни хора. На кого да се оплачеш! Налетя ни гад, налетя ни синята напаст като мароканския скакалец: изгриза, опоска до корен каквото ни принадлежеше, и на всичко отгоре весел, присмива ни се тоя марокански скакалец и ни говори с гласа на някой си Александър Божков или някой си Стефан Софиянски: „Ето ни! Няма други, по-кадърни от нас. Виждате ли по-достойни и по-верни на България!”

Ега си, тия по-нагли и от Батето!

Лицемерието на комунистите още не сме забравили, пък тия надминаха и онова лицемерие. Приятно е сега, подир изборите, да ги гледа човек толкоз объркани, направо ошашавени, щурат се насам-натам - разнебитена команда, начело със своя Командир, притеснени най-сетне, че вече не са недосегаеми и може би ще им се наложи да отговарят за греховете си. Ама и на Командира поясът му се влачи, нищо, че пак се зъби, па и мъчи да се изкара по-чист от момина сълза, направо белоснежен. Доживяхме и тях разтревожени да ги видим. Хайде, сини другарчета-колибарчета, стягайте дрешки за пандиза!

Не зная какво ще се случи оттук-нататък, възможно е пак да сме излъганите, но нещо коренно се променя: народът полекичка излиза от апатията. Е, това малко ли е?!


24.06. 2001. Еньовден и рожденият ден на Йоан Кръстител, Йоан Предтеча, оня, дето вървял пред Иисус и говорел с гръмовен глас: „Иде подире ми оня, който е всъщност отпреди мене, на когото съм недостоен дори връзките на сандалите да привържа”. Нещо в тоя смисъл... Което Христос със своя естествен и по-тих глас нямало как да каже. Нали не можеш сам пред себе си да крачиш и да надуваш фанфари: „Елате ме вижте!”

Гарваново око, все гарванови работи го интересуват!* Изкушавам се да съм другаде, но при себе си съм, не мога да се отдалеча от корена, от низината, от мене си. Най-страшно ми е, като си помисля, че никому не съм нужен; животът като бързей тече-изтича, влачи шарении, суети, а усещам често какъв мрак е извън любовта, извън приятелството. Да прокървяваш от време на време за някой друг, не за себе си – може би това е най-разкошното сега и тук. Да откриваш, че другите са важни, не ти – защото много повече страдат от тебе, а ти... какво си ти? - ти си само един препинателен знак в тоя свят, фалшиво отронен звук в неговата космична полифония.

В предговора към книгата „Боливар. Един континент и една съдба” авторът Хосе Луис Салседо-Бастардо цитира мисъл на Йохан Волфганг Гьоте (1749-1832)**. Та ето я тая странна сентенция: „Това, което не можеш да постигнеш, те прави велик”. Бих я отричал въз основа на логически аргументи и разсъждения, ала парадоксалното все пак ми изглежда по-вярно: интуитивното дяволче, седнало по турски в дъното на подсъзнанието, ми подсказва, че духовното величие се осъществява именно в ситуации на унижение, и оттам унижението пък е майка на най-смелите ни мечти.


28.06.2001. Видовден. На този ден се ходи при оня човек, когото си наранил, обидил, ощетил, смирено да го погледнеш, да поискаш прошка. Чудесен празник на нравствеността и човеколюбието – което е всъщност едно и също. Който е нравствен, няма как да не е човеколюбив. Както и другото е вярно: човеколюбивият е нравствен: и да е бил ядосван, прощава, не гони до дупка, не къса меса, не хапе и зъби не кърти, не постъпва, както старозаветният принцип диктува.

Ай, колко омраза свисти помежду ни, като куршуми пиука покрай ушите ми! Но въпреки пиукането - студенокръвно някак си описвам.

Някогашният скъп приятел на славната БСП и нашите славни аленочервени ръководители Слободан Милошевич го отвозили със самолет до военно селище на НАТО, отстоящо на 40 км от Хага, където в близките дни ще бъде изправен пред Международния трибунал като военен и политически престъпник.

Прецедент изобщо в сферата на правото, Хагският трибунал е създаден през 1993 година за съдене на международни престъпници. На Видовден през 1914-та е убит в Сараево австро-унгарският престолонаследник и това е всъщност началото на Първата световна касапница през ХХ век.

Какво са били виновни милиони млади мъже от двете страни на фронтовата линия, та трябвало да бъдат осакатявани и умъртвявани чрез намушкване с щик в корема, чрез разфасоване с помощта на фугасни бомби и далекобойна артилерия?!

Ако питаш историците обаче, всичко твърде прилежно и чистичко ще ти обяснят, и в крайна сметка ще научиш, че няма на тоя свят невинни. Невинни са само неродените, ама и то - ако се поразмислим - не е толкова сигурно, и всеки отделен случай подлежи на съмнение за умисъл от страна на бебето.


Следва

tisss

____________________________________________________

* „Гарван” – името на регистрираното на мое име студио от 1994 година.

** Паисиевата „История славянобългарска” от седем години се преписва и разнася по българската земя, когато се ражда духовният ориентир на културна Германия. Бел.м., tisss.


--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1597227 - 18.01.2007 07:55 [Re: tisss]

(„Пшеничената нива”) СТУДЕНОКРЪВНО НЯКАК СИ ОПИСВАМ... (2.)

Продължение от 28.06.


Постиженията на 36-годишния през 1966-та Емил Калъчев в разгара на Т. Живковото т.нар. „строителство на новия човек”:

1) Че човек не се ражда враг, т.е. Емил оборва фактически една от аксиомите, върху които се основава „класовата омраза” – термин, насаждан от комунизма като идеология на практика от 1917-та, па и до днес в метастазите на посткомунистическите общества, в новоименуваните у нас неокомунистически партийни центрове БСП, СДС, Савовата Демократическа партия, Мозеровото БЗНС, Догановото ДПС...

2) Че като автор се е вглеждал съчувствено и с разбиране към човешката драма на т.нар. "народен враг", защото тая лична трагедия на погубения от политическите омрази живот просто крещи от страниците на романа „Дочакай деня”;

3) Че книгата призовава към човечност – нещо така противоречащо на партийния фанатизъм и ортодоксия не само у комунистите; видяхме го тоя фанатизъм като стил най-ярко и най-противно изявен у хардлайнерите на СДС – ще се изпоядат помежду си...

4) Че тоя сюжет разбулва суровата истина за уж първобитните типове по строежите на социалистическата държава, но и снема лакираната табела „Ние строим пътя, пътят строи нас!”

5) Че показва начина, по който у нас масово се е провеждала колективизацията в селското стопанство. Не че тая истина не е била известна, но това, доколкото ми е известно, е първият сполучлив текст за обглеждане отвътре на драмата у стопанина в периода на колективизацията, а не плакатна показност от позицията на партийната „правда”.

Романът „Дочакай деня” внушава: „Не си играйте със съдбата на човека! Не го мачкайте, не му натрапвайте вашите готови генерални решения за щастие, не му навирайте в очите безогледно умозрителните си идеи за живота и света! Оставете го сам да решава; коренът, генът, творческото начало (ако го има у него) ще му подскажат личния му път в живота".

Тая теза воюва с манипулаторите на цели нации, с разпоредителите над съвести и съществования, с бетонното самолюбие на партийните галеници и шмекери не само от времето на Леонид Брежнев и Т. Живков.

Едва ли 36-годишният автор е предполагал каква буря си поръчва. Тук, разбира се, е необходима значителна доза чистосърдечна наивност и неразбиране срещу каква мракобесна, идеално смазвана от потрошени кости и кръв човешка огромна машинария се изправя. Това е 1963-та – разгара на концлагерите, където пребит с тояга полумъртъв човекът е хвърлян за храна на освирепелите от глад домашни прасета. Буквално!!! Мога с часове да преразказвам тук ужасии: от превръщане на човек в леден къс, обливан с вода при сибирски мраз, до страхотни перверзии над човешкото съзнание.

Такъв наивник през 1981-ва бях и аз; наивник бях и през 1990-та, когато за няколко месеца време повярвах, че комунизмът наистина си отива от нас...

Когато прочита оригиналния ръкопис, независимо че Емил е приеман за свой – работи в партийното издателство „Народна младеж”, пише по договор тоя роман... – шефът на издателството Дико Фучеджиев („Звездите над Велека” на Фучеджиев бе нашумяла книга през 80-те години, Фучеджиев го представяха като значителен автор)... та шефът на издателството, един от нашумелите успешни белетристи по онова време, се държи като човек, решен да премълчи какъвто и да е коментар, но дава да се разбере, че да се пише за тия неща по такъв – уравновесен, придържащ се към факта – начин не е безопасно.

И естествено договорът е разтрогнат.

Година или две по-късно все пак книгата се появява като продукция на едно провинциално издателство – пловдивското „Христо Г. Данов”, където сърцати хора явно рискуват с тоя ръкопис не само служебната си кариера... Десетина дни романът „Дочакай деня” е по рафтовете на книжарниците, след което книгата е иззета по нареждане отгоре, от централата на партийните копои, такива като Георги Джагаров и стари кримки на Партията като Тодор Павлов, да кажем. Редакторът Георги Стоянов* е пренасочен към друга работа – нищо, че е бил до тоя момент партиен секретар в пловдивското издателство. Художникът на титулната илюстрация Христо Брайков – дотогавашен отговорник по културата в ЦК на БКП, е смъкнат от високия пост и пратен в „седма глуха”. Авторът е натирен, остава без работа.

Преди това обаче е имал драматичен разговор с тогавашния шеф на окръжната партийна организация Дража Вълчева**, с която ги свързва младостта им в Карлово. „Е!? Как си могъл да ги напишеш тия работи!” – Нещо от тоя род укорно изрекла Вълчева...

Има елемент на тщеславие, но ме озадачава, да не кажа: възхищавам се на - настойчивостта на автора, предложил отново за печат „Дочакай деня” години по-късно, току в навечерието на горещите събития от лятото и есента на 1989-та, като първа книга в сборник с още два негови романа („Носач на взрив” и „Прощално за времето на самотата”). Трилогията излиза от печат на 25 ноември 1989 година. И... отново същата реакция

Тоя път книгата не стига до масовия читател. Застоява в складовете на ДП „Печатни произведения” из цялата страна. Приятел от Търговище успява да задели стотина бройки, звъни на автора да иде да си ги прибере, т.е. да си ги изкупи. Останалият тираж от общо 20 137-те екземпляра на сборника с романа „Дочакай деня” на Емил Калъчев е изпратен във „Вторични суровини” за претопяване. Истинско аутодафе над книга, в която се съдържа истината за едно от най-срамните деяния на червената власт в България. Забележете, това става година след „славния” Десети ноември, когато ние наивно припявахме шлагера на Васко Кръпката "Комунизмът си отива, о йе!" Отива си комунизмът, ама друг път!

А ние си мислихме, че комунизмът си отива, че комунизмът, след като БКП се е преименувала в БСП, вече не е манталитет и стил, зает от Маркс, Ленин и Сталин, а нещо друго: обновен и демократичен модел на обществени отношения.

Студенокръвно някак си описвам тия факти, но зад тях са завъртени ужасно много съдби, страсти, странности, присъщи на културата и изкуството у нас. В 1989-та и 1990-та, мисля си, когато комунизмът като водеща теория по-скрито или явно вече даваше знаци, че слиза от историческата сцена, тайно и трескаво са се копаели новите, по-удобни укрития и траншеи за предстоящите новобогаташи, за появилите се буквално из небитието за една нощ родни капиталисти и „демократи”... Какво толкоз би ги притеснил тях, „червените гробокопачи на България” някакъв си роман от провинциален писател?!...

Е, добре! Но вижте ожесточението, вакханалията, дивата еуфория от същата тая 1989-та и последвалите я десетина години на бурни обществени преобразования! Кой разпиляваше народа на парцели и партийки – фиктивни партии с гръмки имена и войнствени декларации. Тия „нови демократи” – сега вече все повече се разбира! – мътеха тинята, тях обслужва всичката тая отврат - мутри, простащина, чалга, шоумени на гаврата, наркотици, фалшиви застрахователи, показни убийства, насилие-насилие-насилие, обезличаване на културните институции, училището, срив на възпитанието, срив на семейството като институция, срив на нравствеността в невиждани досега у нас „феномени на пошлостта”.

Свършиха си работата: присвоиха, каквото можаха да докопат от общонародната собственост, сега могат и да огласяват колкото си щат списъци на верни ченгета, безкористни доносници и храбри социалистически разузнавачи в чест на собствения си унижаван до смърт народ.


01.07.2001. Прозата на Емил Калъчев – впечатления от разказа „Тончовци” и романа „Дочакай деня”...

Аромат на горска шума, на планина, на снежни преспи и подгизнала камениста пръст, на потни тела, цигарен дим, на дъсчени бараки, обитавани от шумни, задъхани, открити и жизнени несретници, които – бягайки от миналото си, тук на обекта, откриват своето малко, изстрадано щастие.

Те са хубави така, с илюзиите си. Едновременно наивни и дръзки, присмехулни уж, а всеки – затаил някоя човешка драма. Писателят - ненатрапчиво, без интелектуална претенциозност, е сякаш един от тях: приема ги каквито са, обгражда ги с обич, опитва се да ги разбере, рядко се случва да осъди някого от тях, и то е непряко, осъждане чрез внушение.

„Тончовци” е може би най-хубавият разказ на Емил. Свеж, сочен разказ. Разказва минали работи, но и доказва, че добрата, честно написаната литература не губи стойност, при каквито и обстоятелства да я поставим, през каквито и перипетии да минава през пътя си до нас, читателите.

Хуморът надделява. С обична ирония са осветени отвътре образите на назованите: Тончо, Киряк, Милан, Стамат, Дългото... и неназованите. Това е психологически изпипано платно на т.нар. „бачкатори”, хора от кол и въже, от плът и кръв, които трудът облагородява, без да ги прави светци.

Рисувано е с едри мазки. Напомня ми на места прозата на Михаил Шолохов („Разораната целина”, например), но е наситено това платно с нашенски колорит, с българско светоусещане от времето на 50-те и 60-те години на ХХ век, когато – както писа роденият в село Добромирка, Габровско, наметнат с работническа ватенка Пеньо Пенев – ...когато се наливаха основите на една неосъществила се (а може би и изобщо неосъществима!) много красива мечта за общество на Свободата, Братството и Равенството.

Киряк е бивш семинарист. Мерак му е да стане бригадир. Милан е новобрачен, към 25-годишен. Ражда му се момченце... Дългото е 40-годишен, за пари дошъл; бяга, за да не плаща издръжка за извънбрачно дете.

Чудна е сцената, когато Стамат и Дългото дежурят през нощта, а навън е порой и двамата, фиркани, се ловят на бас дали реката ще ги отнесе барабар с бараката, в която са се сврели...

Ето я и „конкуренцията” – все млади прилежни, нахакани момчета. Наричат ги „чапайците”. Идат с бригадира си на обекта... Ето го и новодошлия ръководител инженер, дошъл да смени бившия, уволнен дисциплинарно заради далавери... Ето и готвачката, 19-годишно моме, окумуш, хубавица... Любовта на готвачката връща Дългото на обекта.

Стамат, към 40-годишен, връстник на Дългото, бивш магазинер в бакалски магазин, пък е образ на любовчията-коцкар, мор за женското сърце и женски блянове за опитомен добитък...

Бившият отец Никодим, с пет щерки и двама сина зад гърба си, е тръгнал по обектите пари да напечели за къща на всеки от синовете, па го повлякъл самотния живот на бекярин (стар ерген) и „забравя” да се върне у дома си, тук му е по-мило...

Всички тия хора Равнината (разбирай: несретният скучен живот) ги е изтласкала в планинското усое, сякаш за да се пробват сами кой колко струва. В тоя котел от характери и съдби стават явни и дребните слабости, и тежките грехове, но то е и оздравително, и пречистващо събитие за силния характер.

Бурята иде да напомни, че току-тъй не можеш да си тръгнеш. Тръгват си Тончо, Стамат и Дългото, решени веднъж завинаги да скъсат с обекта, с това лудешки амбициозно прокопаване на тунел през каменната гръд на планината... Тръгват си, ала се връщат. Оказва се, човек от себе си не може да избяга. Щом сърцето е тук, на обекта, при калта, пороищата, усилния труд, безсънните нощи, когато щастието прелита наоколо и не го виждаш, но усещаш пърхането на крилата му като собствения си пулс...

Романът „Дочакай деня” е правен чрез друга бленда; това е сдържан, по-строг разказ, обединяващ чисто криминална история (убийство, бягство от концлагера, бягство през границата) с печалната мелодия на една обречена любов (Желяз и Евдокия). Четейки за тия двама нещастни влюбени, не можеш да не намразиш до смърт комунизма. Не знам за друг тип читатели, но за мен това бе точно така: преживях го тоя литературен сюжет като емоционален потрес.

tisss

___________________________________________________________
* Белетрист на романи и разкази за българското село, между които ми се е вбил в съзнанието „Хубавицата крадла”, ама повест ли бе то или роман, не помня.

** По това време Дража Вълчева е кандидат-член на свещения кръг партайци около Т. Живков, неговото Политбюро, огненият стълб на властта в България.Бел.м., tisss.


--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1598672 - 18.01.2007 22:31 [Re: tisss]

(„Пшеничената нива”) ПИЯНСТВОТО НА ЛЕСНИТЕ ДУМИ



03.07.2001.
Цитат от Владимир Янев, от стихотворение (?) „Писмо да Димитър Кирков”:

В предградията на нещата винаги съм бил,
а никога не съм ги завладявал...


(Из книгата „Цигулката на Енгр”).

Наброски от прочита на двете, издадени през 2000 година, книги на Вл. Янев, особено от „Цигулката на Енгр”.

И тъй... Литературщини, дестилиран снобизъм. Митологизиране на пиянството в буквалния му смисъл като вид героизъм. Цитатничеството възведено в качеството стил, т.е. демонстрации на рутина и начетеност заради самата демонстрациия: демек, много чело - много знай!

Всезнайство. Авторът има отговор на всякакви въпроси, нещо като готварска книга с готови рецепти за прилежната домакиня.

„Остроумия, зад които е мрачно” (стр. 37 от книгата „Съдържания”, сборник на нещо като разкази, да използвам част от остроумно заглавие на Уилям Сароян - "нещо като нищо на света"... Пак от тая книжка: някой си... „искаше да го измъчва (някого си – бел.м., Г.Б.) или по-точно да види как той се преструва, че се измъчва” (стр.44). Това какво ли ще да рече?

Чета и – леле, каква скука, каква напудрена дълбокомудрена проза! Но то не е проза, а претенция за изключителни постижения в сферата на словото. Виждам лицето, образа на пишещия: чоглаво ми е за него – толкова чист, толкова непокварен! Това е отворен, любопитен за света характер. До дълбоки старини (а обикновено тоя рядък вид образцови личности живеят по 110-130 години) тия носят детското у себе си; просто не успяват истински да се отчаят и страдат именно по тая причина: животът някак ги заобикаля, обгръща ги, без да ги докосва – като пеперуда, носена по течението на Марица. "Животът с грубите лапи чилични" сякаш внимателно се грижи да не изтрие пеперудената им окраска*, прашеца от нектар, вкуса на амброзия, който излъчват.

Не ми е под ръка книгата „Великият Гетсби”; под ръка ми е може би най-хубавата книга на Ърнест Хемингуей, издадена посмъртно, та ще се задоволя с по-обширен пасаж на Хемингуей относно Скот Фицджералд. Университетският преподавател по литература Владимир Янев заслужава тоя жест на внимание.

Признавам, пристрастен съм към човека и някогашния приятел Владимир Янев, какъвто го познавах в реалността, и не мога да не се отнасям със симпатия. Имам сериозна лична причина поради жест преди двайсет и три години (1984), когато ми позвъни по телефона да ме окуражи; смяташе, че съм отчаян и потиснат от пасквила, които бе писал за стихосбирката ми „Сутрин рано” някой си Свилен Панков... Такъв жест не се забравя!

Затова, и за да няма илюзии помежду ни, ще го кажа ясно: не си падам по прозата на Владо, но харесвам човека, артистичния характер у него. Неговите студенти от Пловдивския университет имат късмет, че именно той им преподава българска литература; изкушавам се някой ден да си залепя изкуствени мустаци, брада от изкуствена кожа и оборудван с тъмни очила да вляза в залата, където свещенодейства: говори разпалено, горещи се, преживява чуждите сюжети, както може би и самите писатели не са ги преживявали.

Та ето го въпросния пасаж, който не знам точно защо, но мисля – приляга към представата ми за тоя мой връстник почти и съгражданин филибелия...

„Талантът му – отбелязва Папа Теди** във въведение към главата „Скот Фицджералд” в „Безкраен празник”беше тъй естествен като шарките от прашеца по крилата на пеперуда. Едно време той не разбираше това, както не го разбира и пеперудата, и не забеляза кога прашецът се изтри и шарките избледняха. По-късно той разбра, че е с повредени крила, разбра как те са устроени и се научи да мисли, но не можеше вече да лети, защото любовта към полета беше изчезнала и той можеше само да си спомня как непринудено бе летял по-рано.”

Не зная как изглежда за посветилите се на филологическата наука младежи, но е интересен тоя стремеж именно от гледна точка на понятието „инфантилен” не в назидателен, а във възможно най-добронамерен смисъл. Защо някой иска да изглежда по-едър, по-умен, по-авторитетен – досещате ли се защо? В сборника „Съдържания” преобладават текстове, претенциозни до немай къде, и пак авторът не е успял да развали от снобизъм очарованието на някогашния бедняшки, естествен, наивен, самолюбив, глуповат и щастлив в ориенталщините си Пловдив.

Всички ние, родените тук, сме негови деца и аз съм радостен, че Владко е мой съгражданин, а пък и аз съм съгражданин на един много велик български писател, публицист, учен и човек, „способен на мощни пристъпи на справедливо възмущение”".

„Истинската история на Христос и Юда” – един от текстовете е, подозирам, упражнение по софизъм и реторика, по доказване на всичко и нищо, всеядност – макар и устроена върху една от строгите зен-будистки притчи. Многозначителност толкова обширна, че преиначава и обезсмисля философията, в случая – сюжета за предателството.

Най-приятното е, че авторът сам си вярва и личи колко е доволен от себе си, точно когато бъбри кощунствено... Още един ефрейтор с маршалски жезъл в раницата****. И какво от това! И какво толкова!

Не съм сигурен изкуството, и по-конкретно - художествената литература какво е; има талантливи личности, на които и то им е ясно. Затова изглежда ходят по площада с угрижено вдъхновено лице – избират най-подходящо място за мраморен паметник, който да ги увековечи за поколенията прозорливи тълкуватели: в снежнобяла тога с ресни по края и широки дипли, горди, мъжествени, достойни за възхищение.

Ала защо си мисля, че има някой много по-велик, по-значим от ония, дето ръкомахат и възгласят патетично от трибуната. Въпросът е как нему да внушим колко именно от него самия животът му зависи; пък и всички ние, ръкомахащи и сладкогласни оратори, именно нему дължим преди всичко уважение и вярност. И това е обикновеният простосмъртен човек, в нашия случай – униженият и оскърбен българин.

Не е ли тъй?!

Сред анархистите били известни доста чисти, високо морални личности. Това обаче оправдава ли анархизма, отрицаването на всякакви форми за организация? Любопитна ситуация – Юда и Христос хвърлят жребий кой от тях да е Предателят и кой – Светецът (вж. стр. 91 от цит.съч.!) „Истинската Идея не се нуждае от Организации. Организацията е лъжа – колкото по-съвършена и по-мощна, толкова по-вредна” (стр. 93).

И по-обширна извадка накрая (стр. 109), която ми звучи като просветление, та спокойно може да се отнесе към самолюбивия автор: „А самият ти се увличаш от пиянството на лесните думи, пронизват те тръпките на инфантилния възторг”.

Колкото до руските писатели, до споровете, възторзите и общуването с тяхната разкошна атмосфера... тук нищо не мога да река, освен да завидя на Владимир Янев, ама ей тъй, най-приятелски, най-смирено.


tisss

____________________________________________________________
* В шедьовъра „Великият Гетсби” Скот Фицджералд има пасаж, в който – ако се не лъжа - използва пеперудата като метафора, когато коментира главния герой.

** Така се обръщали към Хемингуей близките и приятелите му.

*** Цитатът е от романа „Параграф 22” на Джоузеф Хелър, с. 73 на бълг. издание, сам ми се навира в очите...

**** Любима сентенция на руския маршал Александър Василиевич Суворов (1730-1854) от епохата на Наполеоновите походи. Бел.м., tisss.


--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1598986 - 19.01.2007 06:35 [Re: tisss]

(„Пшеничената нива”) ЗАЩО НЕ СЪМ ПОСЛАНИК



07.07.2001.
В края на зимата тая година, в коридора на третия етаж, край тоалетните една от моите десетокласнички, Теодора, след като злобееше насреща ми десетина минути, пък аз мълчаливо я слушах, внезапно избухна в жалки ридания, разхлипа се, заразмазва сълзи, зашепна, съскайки конвулсивно, обзета от отчаяние:

- Мразя Ви! Разбирате ли...? О-о, как Ви мразя!

- Защо ме мразиш? – заекнах потресен.

- Вие сте причина моят брат да умре. Не може да не знаете! Моят брат си отиде и заради Вас...

- Не знам кой е брат ти.

- Не може да не го знаете. Били сте му учител в осми клас и трябваше да се явява при Вас на поправителен изпит?

- Но аз не оставям на поправителни изпити – казвам, – попитай когото искаш, и ще видиш, че трябва да е изключителен случай да остане някой на поправителен изпит при мене.

- Казали сте му да научи наизуст „Изворът на Белоногата” и той много се притесняваше. О-о, как Ви мразя! Брат ми беше много болен, брат ми умираше, не можеше да става вече от леглото, и все учеше тая скапана поема, защото Вие така сте му казали. Мразя! Мразя Ви! Мразя Ви... – цялата подгизна от сълзи.

- Не знам кой е брат ти – повтарям и потретям като развалена грамофонна плоча, - нищо не си спомням.

- О-о, знаете го, и още как! Не може да не си спомняте.

- Добре, покажи ми снимка на брат ти, ако имаш.

И тя с треперещи пръсти ми подава цветна фотография на брат си, сниман с другата й сестра, и двамата вече мъртви: бяха ми ученици и всички, които им преподавахме, виждахме, че са обречени; лицата им имаха оня вид, присъщ на неизлечимо болните от левкемия (рак на кръвта) – нещо вродено, нещо объркано в биохимията им по рождение.

- Да – казвам, - това е Тошко. Тодор. Наистина е бил мой ученик. И сестра ти ми е била ученичка... Но защо досега нищо не си ми казала? Защо толкова дълго си носила у себе си тая злоба?

И тя пак:
- Мразя Ви!!!

Не виждах за какво да се чувствам виновен, стана ми жал за Теодора. И тогава й казах: - Лесно е да обвиниш. Но помага ли ти с нещо омразата! Омразата те разяжда като киселина отвътре. Ето, изрече нещо, което ти е тровило живота. Така е по-добре, че го изрече, изкара го от себе си навън... Но не оставяй тая киселина да те разяжда повече, а пък аз ще се опитам да ти помогна, доколкото ще ми позволи твоята омраза и доколкото ми позволяват силите. Човек не бива да живее в омраза, разбираш ли. За тебе е лошо, ако не превъзмогнеш омразата.

Ей такива глупави празни приказки й наговорих там, в коридора през голямото междучасие край ученическите тоалетни. И тя се отдалечи с приятелката си Пенка, която ме гледаше настръхнала, с ненавист; да можеше, би ме изпепелил тоя презрителен поглед.

На страница 412 от романа „Параграф 22” на американеца Джоузеф Хелър откривам изречение, което възкресява тоя епизод от миналата зима; ето го това изречение: „Йосарян усещаше как омразата го гори отвътре като киселина”.

Две учебни години – миналата и тая, това момиче, Теодора, ми създаваше непрекъснато проблеми с предизвикателното си държане в часовете по литература и български. Засичало ме е с груби, отвратително невъздържани реплики винаги когато е откривало повод да изрази своята ненавист. Веднъж я изнесох заедно със стола през вратата на класната стая, само за да не я ударя, ей така, мълчешком я грабнах и я изнесох в коридора. И чак след като научих как е преживяла смъртта, как се е заклевала да ми отмъщава, усетих, че съм попаднал в ситуация, когато единствено съчувствието, любовта може да ти помогне, ако си учител... ако наистина си учител, когато някой хубав и млад иначе човек злобее насреща ти, унижава те, а ти дори нямаш право да се защитиш.

Леле, как съм успял да я изнеса със стола, след като тая 17-годишна ученичка стърчи поне с десет сантиметра над мене и е поне с двайсетина килограма по-тежка от моите шейсет и четири килограма!

Изобщо, книгата на Джоузеф Хелър, която чета за първи път, изправя пред мен куп преживени неща, за които тепърва ще си давам отчет. В лицето на Йосарян, 28-годишния пилот на бомбардировач през 1944-та, откривам непрекъснато себе си... Самовлюбеност ли е това? Или сам се нареждам в редичката на Швейковци и Йосаряновци, леко озадачен от собствената си незначителност и обикновеност?

Не-е, не съм безобиден и безхарактерен тип. Но оръжията ми са твърде безпомощни пред системата, бълваща като Ниагарския водопад настървени, хитри, пресметливи, безскрупулни до умопомрачение преуспяващи неврастеници. Мечтая да живея в съгласие със себе си, не им завиждам, не бих се заинтересувал от тяхната славна и заможна пасмина, ако не натрупваха толкова подлост и фарисейщина в тоя свят.

* * *

- Защо не си посланик! – въздъхва Re. И сама си отговаря: - Защото не знаеш да отстъпваш, да се преклониш, да правиш компромиси. Да-а, тия работи са свързани с гъвкавост, която ти не владееш.

- Доста героичен съм в твоите представи – казвам, - би било хубаво да е вярно, ама не е. Не разбираш ли, такива ми са способностите... Един ограничен човек, какво има толкова да се обяснява! Много са разочарованите от тая неприятна черта в характера ми: велики проекти, последвани от посредствени резултати... Но... това е моят стил.

- Ако беше по-дипломатичен, по-отстъпчив – продължава тя, - сега можеше да имаш свой вестник, например. Но не! Колко малко се е искало да отстъпиш, и сега друг щеше да си...

- И нямаше да се познаваме.

- Друга щеше да е на моето място. Нямаше да те изостави предишната ти приятелка, за която си мечтал да се ожениш...

- Така е – съгласявам се, - права си. Щеше да бъде щастлива може би. Въобще, при мене нещата бавничко, флегматично се развиват. Щъкам си по земята като костенурка, която ще живее поне триста години.

Говоря си ей тъй, правя се на важен, пък си мисля: като че нищо не е променило у мене, нищо не се е развило, ами съм си все същият... хлапак от някогашния Пловдив. Зле ли ми е?!


18.07.2001. Петдесет лева авансово измолих от училищната касиерка. Re. е край моренцето с майчето си, децата си и със семейство Ряпови (кумовете от скършения ми първи и единствен брак). Чат-пат си бъбрим по джиесема, но и то ми стига: понеже дертовете ми са основно по жигулата. Разглобил съм двигателя от 8 юли и досега, вече над десет дни, заради сегмент и бутало (едното от четирите беше разбито, на първия цилиндър буталото)... та заради тоя дефицит, значи, в паричките не мога да приключа.

При мен винаги е тъй: зависи ли нещо от някой друг, все ще се разочаровам на тая всеобща немарливост българска: да обещаваш, да изричаш гръмки съгласия, че ще свършиш еди какво си и еди кога си, а на практика да си само един дребен лъжец, егоист, самохвалко, типичният българин. Можеш ли да се лишиш от услугите му, бягай по-далеч от тая напаст на голите обещания или направо казано – нагли лъжи!

Неколцина вече ме излъгаха. Не, не ми взеха пари, но си пропилявах времето с тях (Колю Герганов, Илия Сотиров, Иван Пенев) ...уж автомонтьори, дето са ми нужни не да ми работят, а да ме гледат в ръцете нещо да не сбъркам, като си правя сам ремонта. И затова бях готов да платя. Обещаваха и... забравяха. Е, как да го цениш такъв приятел, такъв съсед, като всичките сме такива!


19.07.2001. Ако не е слънчицето Re., за какво ли да стоя вкопан в тая тълпа от невежи и груби? Голямо е отчаянието ми от тоя народ. Турци, евреи, арменци са по-добри, по-човечни. По-лоши сме от циганите. У столипиновски циганин съм срещал повече човещина към мене, българина, повече разбиране, повече деликатност...

Груби, потни, занемарени, нечистоплътни, задъхани от завист и злоба, самохвалци, невъзпитани, нахални, цинични – какво лошо да не кажем за нас!!! А живеем може би в най-уютното кътче на Европа. И сме го превърнали тоя райски кът в занемарено място, в бунище за всякакви боклуци. Това не бива да ни бъде простено.

Малцина са стопани между нас. Мнозинството разсъждава като аргатин на чужда нива: да претупа надве-натри работата, да открадне, да се облажи за чужда сметка – това му е кефът, туй му е мечтаното щастие. И аз съм като тях, защото израснах с вързани очи и криле.

Между другото: 53 700 католици живеят в България, според преброяването от 1992 година. 313 000 според официалната статистика са цигани, около 800 000 са турците. За турците не знам, но циганите са поне три пъти повече, нещо се бърка май статистиката... Па ако и нас си броим за цигани, значи сме общо минимум шест милиона завалии в тоя оазис за властници ченгета и комунисти – най-хубави хора: другарки и другари с обновено мислене, първи демократи под слънцето и в цялата вселена околовръст.


tisss

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1601059 - 20.01.2007 05:23 [Re: tisss]

- Да знаеш, бате, от нашту Стулипинуву по-хубав няма. Тука, да знаеш, си е баш Раят на света! Апсилютен рахат!

Реплика на възрастен мъж от Столипиново


(„Пшеничената нива”) ГОРЕЩНИЦИ В СТОЛИПИНОВО



20.07.2001.
Днес, мисля, е първият от трите т.нар. „горещници”. Термометърът на прозореца към спалнята ми сочи 35оС. Духа горещ сух вятър. Пак направих обиколка из Столипиново. Как живеят тия хора! Ужасно занемарена работа; кварталът им напомня джунгла, но в джунглата все има хармония, а тук как балансират в мизерията тия хора не ми е понятно.

Крясъци, писъци... Жените им постоянно за нещо имат да се карат с опулени зъркели и вдигнати над главата разперени ръце или юмруци; застанали една срещу друга в театрални образи на омразата, щуро се кълнат. Очите накървени, устните побелели, а от устните заедно с клетви и крясъци на техния си език парцали пяна хвърчат. По тротоарите – цялата менажерия... Клекнали или седнали върху черга на земята край вада с вонлива помийна вода, чоплят слънчоглед почернели от старост... поне стогодишни жени и две-три годишни дечица, но и яки мъже – ама мъжете пийват и бира, пък рояците палави дечурлига търчат, ровят се из пепелака или се навъртат около възрастните, които лениво някак, мимоходом ме удостояват с поглед.

Дребна търговийка кипи: всякакви неща за продан - от чехли, папуци, маратонки, дамски копринени блузки и бельо, чорапи, обуща, панаирджийска стока – свирки, пищялки, плодове, зеленчук до по-едри неща: домашни електроуреди втора употреба, печки, котлони, фаянсово корито, вана, бойлер, хладилник, телевизор... И за по едрите вещи от електроуредите трябва да си уверен, че самата им ниска цена вече означава, че са крадени и крадецът, който ви продава въпросната стока, просто бърза да се отърве от нея, да й вземе парите, да ви направи щастлив с нещастието на някой ограбен дом.

Разбират, че не съм от техния миллиет (народ, племе), крача делово като семинарист сред племе туземци. За разлика обаче от австралийските аборигени, тия съвсем не са безобидни. Кавгите, крясъците избухват просто от нищото и не дай, боже! – да се завърти около теб валмото на ненавистта...

Всяко лято тук стават брутални насилия: изнасилвания, масови сбивания, убийство с нож, с тояга по главата, по нарядко – с боен пистолет или пушка.

Минавам през воня от препържена риба, омешена с кисела смрад на помийна яма, край купища разлагащ се боклук, струпан безредно на тротоара; кресливи подвиквания долитат откъм кривите тесни понякога по метър-метър и половина сокаци между къщите, дето няма да видиш стрък зеленина. Всичко - опоскано, всичко - излъскано, изтрито, излющено от боси пети и ръчички, а отгоре мазано с дебел пласт вар, оцветена в техните любими цветове – тъмносиния, пембения или охрата.

По оградите виси захабено пране; кокошки ровят за червейче; кучета и котки се припичат на слънце край своите примижали от кеф в сенките стопани. Току се мерне кон, пуснат ей тъй да се поразходи из улиците на воля, или коза с две козлета и сакато момиченце ще притрополят край тебе.

Симпатично момче - сресана назад смолисточерна коса, интелигентно лице, с гипсиран до коляното крак - седи на стол пред портичка на кирпичена къщурка, залепена за осеметажен жилищен блок. Момчето е петнайсетинагодишно, излъчва кротост, вглъбеност, доброта... Кой знае защо, минава ми през ум, че у него може би сега дреме на слънцето бъдещ велик шахматист или човек на абстрактните науки. Ама ако си роден и израснал в тая обстановка, питам, каква перспектива те очаква?

Лесно е да ги кориш отстрани, а те едва оцеляват в боричкане помежду си. И все раждат, раждат, раждат деца, възпроизвеждат се като да докажат, че светът е длъжен най-после да вземе и с тях да се съобразява, стига се е правил, че не ги забелязва тоя наш трескаво вгледан в техническите придобивки европеец и гражданин на света. Столипиново е манталитет, то не е просто някакво си там случайно циганско гето, драги българи и членове на Обединена Европа. Мислим си, че можем да заобиколим, да ни отмине тоя проблем?! Ама как ще стане това! По кой начин?

Парадокс ли е – чак когато изпаднеш в беда, разбираш колко разнолик, многопластов, едновременно жесток и нежен е животът. И тоя най-голям на Балканите цигански квартал ми дава сериозен урок по толерантност... Каквото питам, отговарят ми добронамерено. Тия манговци имат изострен усет към нещастието и към радостта. Живеят напук на всякакви правила. Тяхното битие е предизвикателство изобщо към цивилизацията, с която толкова се гордеем и кичим. По-жизнени са от нас. Ние сме изнежени, мекошави, самовлюбени егоисти пред техния величествено хитър и все пак твърде естествен стил на общуване.

Те всячески се съобразяват с капризите на живота, а ние сме умозрителни, абстрактно добри; всъщност сме лоши, сравним ли се с тях.

Търся бутало с размер, какъвто рядко се намира. Питам двама, които режат с ножовка болт от алуминиев блок на жигула. Момчето скача: „Ей сега ще питам батко, той може да има такова бутало”. От килната кирпичена къщурка със закована черга вместо врата се появява сънлив баткото, търка очи: „Чакай да видя!” – рови из натрупани безредно купчини части от разглобени леки коли. Не открива. После ми казва къде точно имало три бутала от тоя размер. „Ще отидеш в автоморгата отсам моста преди Рогошките* гробища, вдясно, зад голямото дърво. Внимавай, че две бесни кучета. Там имат от тоя размер бутала, завчера ги видях, щото и аз търсих. Ама на мен не ми вършат работа. Ще ти искат по пет лева на бутало. Там иди! Пред мене ги отделиха, скриха ги, ама за продан им са”.

Ей така от случаен човек, който най-малкото до тоя момент и аз съм гледал с подозрителност и едва прикрито негодувание, получавам особен урок. Моите съседи българи гледат с подозрение всеки преминаващ край входа на блока ни манго. Разбира се, тия от тях, дето най-често се навъртат около входовете, избите и гаражите ни, са крадци или най-малкото – съгледвачите на крадците. Денем обикалят със зорки, любопитни очи, нощем идат да разбиват и тарашат. И аз пострадах от тия нощни неканени гости, разбиха ми вратата на гаража. Чувам, и по апартаментите влизат вече да мародерстват, и няма кой да ги спре, решат ли да проникнат, където са надушили плячка... Ала у тях ли е причината за нашата недоверчивост и едва прикрита омраза или причината е някъде над нас, у тия, които сме пратили да управляват държавата, пък те не си вършат работата.


21.07.2001. Вчера или в четвъртъка звъня. Обажда се Вера. „Вера, татко ти е на телефона, Зарко там ли е?” „Зарко е на морето.” „Какво правите?” – питам, а тя: „Благодаря, добре сме”. И приключваме разговора. Нямам какво да й кажа, няма какво да ми каже; баща и дъщеря, двайсет и две години заедно сме живели; сега е под наем с внучката, зетя и по-малката ми дъщеря Надя на двеста метра от мен... Другото разстояние – помежду ни, като баща и дъщери, сякаш се е увеличило на хиляди километри, сякаш живеем не на различни континенти, а в различни светове. И това, мисля си, никак не е далеч от истината.

Сърдити са ми дъщерите, че не им помагам; доказват ми, че нямат нужда от мен. А и аз, макар от време на време да ги мисля, се държа като да съм ги отписал. Няма човек, който да ме съди по-строго от тях двете. Живея саможиво, като същински монах. Даже приятелят Маруф, родом афганистанец, при когото в събота или неделя чат-пат ходя да си пия сутрин кафето, ме дразни: „Къде ходиш, Жоро!” и се обръща към останалите, с които се виждаме и се знаем отдавна, но усмихнат допълва: „Това е един жив монах... от Калугерово”.

...Нужен ми беше зетят, да отидем с неговата кола да ровим по гробниците за автомобили. Щеше да дойде, ако не беше сега на море. Колата ми е повредена, никъде не мога да мръдна без тая кола, а и къде ли да ходя! Мазоли ми излязоха на нозете да обикалям пеш по работилниците наоколо без резултат.

В деня, когато се видях в болницата със съседа**, който претърпя осемчасова операция (откриха му ракова метастаза и го изчистиха уж, но не спряха смъртта), в същия тоя ден ми се повреди колата. Прегърнах го него, изнемощелия, едва почналия да се съвзема от упойките и стреса, сякаш да му вдъхна от моята си жизненост, а ето... мотая се вече две седмица, въртя се в гаража, влизам-излизам, човъркам това-онова, но не става и не става, кажи-речи, не помръдва тоя ремонт. Почнах да се отчайвам. На никого не мога да разчитам за съдействие. Вълк-единак, свикнах сам да се справям; терсене ми е, че и на никому с нищо не бих могъл да помогна.

Живеейки в духа, човек е физически много самотен. Но... такова е моето щастие, такъв е стилът ми на живот.

tisss

___________________________________________________________
* Селото Рогош, отстоящо на десетина километра от Пловдив, няма нищо общо с въпросното пловдивско гробище, освен че пътят за Рогош минава край гробищните ями и кръстове. За мен лично, след историята, когато бях измамен с отпечатването на романа ми „Ламски”, вложих спестяванията си от две години учителска заплата и бях ограбен, името Рогош придоби нравствен смисъл. Ще се постарая светът да запомни именно в тоя нравствен смисъл името Рогош, Пловдивско. "Рогошлия" - в смисъл „селски тарикат, мошеник, пияница и побойник, лош човек, измамник и лицемер”, както подир Април 1876-та е звучало името на друго едно село - Балдево, та оттам и на жителите му, известни с предателствата си: „балдевци”. Така както селото Радилово, дето е организирана хайката, причинила гибелта на Алеко, едва сега, подир стотина години, се отърсва от позорния отпечатък. Добавено при преписа на 20 януари 2007 година.

** Георги Въргов. Бел.м., tisss.


--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1602200 - 21.01.2007 01:38 [Re: tisss]

(„Пшеничената нива”) ПРЕГРЪДКИ И ЛАСКИ (1.)


Продължение от 21.07.


Днес е първият ден от моята отпуска. Утре, 22 юли, е църковен празник на Мария Магдалина. Тя първа съзряла възкръсналия Иисус, първа изрекла думите „Христос воскресе!” Според предположение това е жената, в която богочовекът от легендата бил плътски (?!...) влюбен. Рожденият ден на баща ми Кирил...

Възможно ли е въздигналият Любовта като единствена предпоставка за щастието и хармонията в живота да е пренебрегнал плътската й форма? Църквата настоява, че е възможно. И по какви съображения, моля!

Където царува Любов, там е богът, там е бързеят на реката. Любовта законодателствува. Всичко на нея е подвластно, желае ли да е здраво и дълготрайно. За да разбереш, трябва да заобичаш. Казват, Любовта заслепява очите... но тя отваря друго сетиво за света, и на първо място - за човека край нас.

Обичащият излъчва сияние и когато страда, силен е и когато наглед е безпомощен, свободен е и когато са го приковали, жив е и когато умира. Той не се озлобява срещу злодеите, а ги съжалява – жали ги, че живеят без любов и сами се съсипват.

Любов не се договаря. С любовта се не търгува. Няма заместители на Любовта – ни пари, ни слава, ни успехи в материалното... нищо не компенсира липсващата Любов.

Говорят за някого, че прелюбодействал; но ако тоя човек е открил какво е Любовта за него самия, какъв прелюбодеец е той! Одумват го и го съдят, защото сами живеят фалшиво и суетно, и скучно.

Не Любовта се съобразява с правилата, а тя законодателствува, тя царствува. Сторете й път! Не й пречете, не опитвайте да я препънете. И без това именно препятствията я укрепват и силата й расте. Радвайте се, когато е пред дома ви, на улицата ви, у други хора. Не ви е споходила – виновни сте си вие, отминала ви е – пак не търсете причина другаде, освен у себе си.

Тя не обича да й се натрапват, да я сочат с пръст, да я преследват по петите. Не очаквайте да ви бъде слугиня. Не й нареждайте какво да върши, как чинно да се държи... Тя е! Или я има, или я няма; идва или си отива, когато сама пожелае. Чувствам, че се разпалва, когато съм в работата си, на нивата си и не я очаквам точно в усилния ми час, в оная минута. Като че предпочита тя да ме гледа, не аз нея да следя какво прави.

Пресреща ме един (Неделчо Грозев) към 50-годишен мъж, здрав като бик, хвали се колко момичета и жени успял да покори, какъв герой, леле... „Щом са толкова много и ни една не се задържала при теб, значи всички са се лъгали в тебе или ти си се лъгал в тях – казвам му. – Това не разбираш ли?” Той говори за секс, не за любов, не прави разлика, не проумява колко жалко е, дето се е разминавал именно с любовта.

Друга една (Радинела З.) доскоро сменяше мъжете като цветя във вазичката си. Все бързичко им се насищала... Докато я споходи любовта; и сега човекът й е зад девет планини, а тя седи и го мисли, чака го, мечтае да му роди дете и не се сеща за другите красавци, които припкат да я ухажват и изкушават с имот, дрънкулки, власт и слава.

Трети казал на хубавото момиче: „Мечтая за тебе, ще те чакам, докато узрее любов у теб. Готов съм много дълго да те чакам”. И чака човекът. Ала любовта е капризно пиле, не се знае ще му кацне ли на рамото, въпреки че горкият добре се е подготвил, почистил е гнездото си, изкъпал се е, сресал си е перчема, облякъл си е най-хубавите дрехи, изтрепва се да прави добрини на „своето” момиче. И ходи неспокоен, изнурен, уплашен някой друг да не го пререди... Какво е това! Това любов ли е?

Срещал съм „щастливци”, някак домогнали се до ласки и прегръдки от жената, която решили да направят своя любима. Предполагам, било е изнудване: възползвали се от моментната й слабост, от женското й кокетство. Но не е било любов! И жената отминала по пътя си. Обаче нещастният живее със спомена за нея, не може да се освободи от собствената си илюзия.

Как да определиш истинския мъж, с какви особени качества блести той в женската душа?

Моят връстник Александър Ф. има порядъчно семейство. Бракът с жена му, предполагам, е добър договор по сметка, но човекът си остава все тъй извън разкоша и тръпката на Голямата любов. Стотици хиляди семейства обзавеждат дом, деца раждат, видимо успешно преживяват и... не случват в любовта. Тая скрита трагедия пълни литературата със сюжети на неудовлетвореност, апатия, дисхармония, отчаяние (Ана Каренина, Ема Бовари...). Жените изглежда са повече страдащите в тия рутинни бракове.

Един мизерник, хаймана и пройдоха има повече шансове за любов от кроткия почтен добродушко; защо! – имам отговори бол, и пак не мога да отговоря. Случай отпреди десетилетия... Той е нехаен към Нея, изневерява й с приятелките й, ревнува я, тормози я, посяга да я бие. И тя през месец - през два тича да се прислони при родителите си. А сетне сама се връща. И като я попитах защо, каза: „Не мога без него. Станал е част от моя живот, най-важната част. Сърцето ми страда по него. Разтопявам се, премалява ми под корема, като си помисля за него вечер в леглото”.

Господи, тя наистина го обича; всичко останало са обстоятелства, несходство в характерите и прочие подробности – именно подробности пред Голямата тръпка на любовта. Нека всички говорят, че той не я заслужавал; кой по-добре от нея може да знае как стоят работите!

Дядо ми Борис изневерявал с двайсетина години по-млада от баба ми хубавица. Моята баба Невена в един период от брака им обмисляла да сложи край на живота си, носела кожена торбичка с отрова на шията си. Когато обаче след години легна на смъртния одър, беряла душа вече, стискала ръката му, шептяла с хрипкав отслабващ глас: „Борьо, мили, не ме оставяй, Борьо! Искам да живея заради тебе, Борьо”.


22.07.2001. Дето е духовната любов, там плътското иде като второ и трето, като допълнение, като дар спрямо плътта. Всички сме в плътското от ранното си детство; плътското е началото на осъзнаването ни като обособена част от света. Едва когато почне да се очертава нравът ни, тогава се отваря път към духовността. Отиващата си от живота някъде през шейсетте години на века Невена търсела близостта на своя неверен Борис не другаде, а в духовното. Въпреки изневерите му, тя го усещала с душата си; думите й ми звучат не толкова като вик за помощ, колкото като последно сбогом. „Не ме оставяй!” ще рече „Не ме забравяй, бъди с мен и когато прегръщаш знойните женски тела”. Пред смъртта тая Любов тъй го заклевала в друг вид вярност, много по-изискан, по-възвишен (идиотите биха рекли: много по-перверзен).

Тогава, питам се, защо Църквата представя Иисус като странящ от материалната телесна любов? Ученикът Петър три пъти се отрича от Учителя, но се отрича не от духа му, а за да предпази плътта си от поругаване, да се съхрани за живите. Толкова е човешки тоя трепет пред страданието; кой не би се огънал в такъв момент!... Не би се огънал фанатикът, ала фанатиците са изключението, което подкрепя правилото: твърде уязвими сме, нелепо е да се изживяваме като герои на мига, който ни убива!

Парадоксалното е, че отстъпилите – включително ученикът Петър, по-сетне стават крайъгълен – основен – камък в укрепването на християнската философска система.

Следва


tisss

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1602252 - 21.01.2007 07:11 [Re: tisss]

(„Пшеничената нива”) ПРЕГРЪДКИ И ЛАСКИ (2.)


Продължение от 22.07.


Говорим си снощи с Димитър Димзов, съсед, към 68-годишен. Разправя за новопоявил се чудодеен лечител, който водел телевизионна рубрика. Силно му вярва, убеден е, че може да помогне за излекуването на дъщеря му, с чиято напредваща болест медицината не успява да се пребори. Чувствителен, нежен характер е тоя Димитър: от една страна, склонен да повярва силно в чудеса, от друга – отхвърлящ с възмущение, със страст други мнения. Той търси спора, за да докаже колко е прав.

И му казвам: „Защо предпочиташ да осъдиш, отколкото да разбереш! Осъждането е много по-лесно от разбирането. Осъждащият неминуемо изпитва отрицателни чувства, зарежда се със самочувствие, основано на противопоставянето. Но не ти помага, а те отдалечава от истинското решение на твоя проблем. Повярвай в себе си, не в хора, които ти свалят звезди от небето. Когато в себе си усещаш любовта, дори гада ще гледаш със съчувствие, ще си силен, а не слаб. Слабият духом бърза да осъди”.

А той: „Не мога да се стърпя – казва. – Случва се, река остра дума на някого, пък после се размисля защо нападнах тоя човек”.

Неговият подход е неговото проклятие. Цялото му семейство живее в тоя стил. Като попарени ходят, злото се е настанило в кухничката им като турчин с чалма, а те търсят някой отвън да направи чудо, да ги отърве от нарушената хармония, от болестите на духа.

„Любовта прощава, тя е дълготърпелива” - твърди ап. Павел. И пак питам: защо е тая рязка граница между плътта и духа, не се ли срещат плът и дух именно в нашите души? Дали не е по-перспективно да приемем дребните предателства на плътта изобщо като част от компромисите в живота, за да съхраним от разрушение нашето същество в духовната сфера? Иисус предсказва трикратното отричане на Петър, но не отлъчва Петър от себе си, и така го прави полезен за Вярата: като знае собствените си слабости, Петър не би бил склонен рязко да осъжда, би бил склонен да разбере грешниците, да ги приобщи.

Разграничаването между плътската любов и духовната любов не е случайна грешка от страна на Църковните отци. Това съзнателно, преднамерено разделение на нещо цялостно, каквото е Любовта, вероятно иде от недоверие към човека. „Как – питали са се може би – да озаптим плътската вакханалия между обичащите се мъж и жена? Ами това е нещо крайно изкусително за околните, които наблюдават!” И са пропуснали, че Любовта е тайнство, че е нещо твърде лично и не се обсъжда по площадите.

Които се показват могъщи отвън, слабички са отвътре. Любовта не търси доказателства, тя топли, но не изгаря околните, дава смисъл на живота, но не крещи, не се хвали предизвикателно.

* * *

Сам по себе си духът нищо не е; материализира го плътта, тя му позволява той да я оформя: да я вае, да я гали, да я въздига или укорява, да я оре и засява със семето на божественото. И най-съвършеният инструмент не звучи, ако не го докоснат пръстите на майстор. Това жената по природа го усеща, то й е вродено. И тя интуитивно търси оня сред мъжете, в чийто ръце, под чийто пръсти умът и тялото й най-гъвкаво биха се изявявали.

Грижата за тялото й не е просто женска приумица, женска слабост, а произтича от мечтата да открие най-добрия сред мъжете, когото ще възнагради с душата и плътските си хубости. Тя ще го изкуши с това тяло, за да подчини неговата гордост и самолюбие, та да образуват двамата с приласкания мъж тайнството на Любовта.

Какво лошо има в това?

Когато мъжът ляга със своето момиче, двамата са божествени именно заради съчетанието между духовно и плътско: момичето (жената) се осъществява чрез него като пълноценен човек; той пък (мъжът) заблестява във великолепието си именно чрез нея. Това е началото на бъдещия плод, на един предстоящ човек сред човеците. И аз виждам тоя мъж в образа на Иисус, а жената, която е целувана, галена и прегръщана – в образа на Мария Магдалина.

Църквата се страхува сякаш от женското (интуитивното) начало в човешката природа. Тая дискриминация е жест пред олтара на логическия (типично мъжки) подход към Нещата от живота. Логическото познание обаче признава само правите линии и идеалните умопостроения; недостатъкът му е, че не успява да проследи пластичността, която преобладава в Природата на Земята. Тая форма на познание води началото си видимо за нас... откъм древногръцките философи. И все пак има няколко изключителни личности сред тях, които напомнят, че най-старинната форма на висше прозрение все пак си остава интуитивното.

Такава е основата на будистката религиозна философия, от която вероятно (ако действително е съществувал) уроци е вземал и самият Иисус в периода преди тридесет и третата година от земния си живот, когато следите му са неясни или се губят.

В сърцевината на християнството също откриваме отглас от интуитивния модел. Богът казва „Вярвай в мене!” и тая вяра е нещо предпоставено – или Го приемаш на доверие, или не. Не Го ли приемаш, нямаш достъп до Божиите послания, извън Бога си. Но защо е това настояване, ако не за да отграничи „своето” от „чуждото”, „нас” от „другите”...?

Фарисеите и книжниците са противни на Бога не защото са незнаещи и немислещи, а понеже Го оспорват.

А пък си мисля, че за да бъда наистина в стъпките на Христос, необходимо ми е да Го чувствам блестящ, но и подобен на мене именно в болката и покрусата... Когато Го виждам отчаян на кръста, тогава ми е най-мил, защото виждам там себе си. Не е ли желанието Му да ни извиси, не да ни потиска?! Най-добри са учениците, които се стремят да продължат учителя си, не да се примиряват с неговите уроци като край, лимес, граничен зид на познанието ни.

Разкошен дар е любовта; разкошен като живота, който ни е даден не само да го съхраним, но и за да го продължим и подир смъртта си. Не виждам защо да не се допълват Логика и Интуиция, нали това е самият творчески процес! Мъжът и Жената са непълноценни един без друг според същата идея, по която Дух и Материя взаимно изграждат човешката ни общност. В тоя смисъл двете субстанции вървят заедно, от тяхната хармония произтичат най-чаровните постижения, първо сред които е Любовта, открояваща невероятни хоризонти пред човечеството.

Търсещите конфронтация, дори и когато горещо се кълнат във вярност, са извън Бога.

Следва


tisss

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1605393 - 23.01.2007 02:23 [Re: tisss]

(„Пшеничената нива”) ПРЕГРЪДКИ И ЛАСКИ (3.)



23.07.2001.
Бледа представа имам какво чувства жената, когато си търси мъж – мъж не в смисъл екземпляр за някакъв вид споразумение или сделка, каквото са брачният договор и проституирането, а мъж, комуто да посвети душата и тялото си, без да я занимават обстоятелства и подробности.

Богатство, слава, обноски, интелект – кое от тях, или всичките вкупом влияят върху нейния избор? Подозирам, това са външни и не така съществени за любовния избор атрибути. Тя отдава огромно значение на ръката, която я гали, на гласа, който я омайва, на очите, които я карат да потръпва като млада и своенравна кобилка необяздена. Да й бъдеш предан не е достатъчно – сляпата вярност бързо й доскучава, но виж, да бъдеш активна личност, да излъчваш енергия, което ще рече да я държиш постоянно нащрек... това си заслужава тя да те последва.

Едновременно постоянен и неочакван, сдържан и все пак впускащ се изведнъж в риска и авантюрата, напомнящ голяма хищна котка, която уж спи, но всъщност дебне в храстите – ето какъв тя те желае, независимо какво разправят жените.

И мъжът, от своя страна, бързичко би се наситил на доверчивата, вярна безусловно, добродушна гугутка, въпреки че мъжете именно за такава мечтаем. Тая мечта обаче е само пожелание; на практика най-силно очарова именно непредвидимата, поставяща условия за верността си жена.

Любовта е динамично и неустойчиво – непрекъснато преоформящо се – равновесие между две воли, между две излъчващи страст същества. Тя изисква да се държим на ниво, да сме господари на себе си при всякакви ситуации. Безветрието прави отпуснати платната. Безбурното спокойно море бързо дотяга, обраства с досада. Тъй като е във висша степен творческа стихия, любовта се нуждае от сътресения и препятствия, които да я обновяват, поставяйки й все по-високи и по-трудни изисквания. Така тя се обновява, завладявайки нови хоризонти не извън, а вътре в нашите души.

Като лежи в прелъстителна поза гола в леглото, влюбената жена е божествена. Ти пристъпваш като завоевател, но всъщност тя вече те е завладяла: подчинила те е на собствения си жизнен ритъм, който зависи от лунните фази и от излъчвания, които тялото и душата й възприемат откъм Земята и Космоса. На това се дължи силно развитата й интуиция – нещо, което ние, мъжете, не притежаваме в такава степен.

Ти си й необходим, за да се осъществи тя в своята царствена женственост. Какво е тя без тебе, любимия! – джунгла, буренясала нива, оазис, който никого не ползва, оазис, чийто жители са отпътували безследно и безвъзвратно. Тия меко заоблени бедра, двете розовеещи пъпки върху плътно налетите й гърди, леката вдлъбнатинка сред опънатия призивно корем, тъмните къдрави косъмчета в дъното на корема й, косите – разпилени върху раменете, едва прикриващи нежната шия, устните й, набъбнали като току-що разпъпило се цвете, блестящата светлинка под дяволито спуснатите клепачи – всичкото това чудно женско притворство те зове, пътнико.

Ела, наслади му се! Отпий от извора. Изживей страстта... Оттук започва твоето възшествие към небесата. Дори да загинеш веднага след това, вече не си живял напразно.

* * *

Болен си от любов...? Не, не си болен; болни са ония, които живеят нелюбими, защото други работи са им в ума. Който любов няма, е най-нищият между нас, дори златни дворци да притежава, дори славата да пърха с огромни бели крила от раменете му.


24.07.2001. Омразата... Светът е сякаш изпълнен с нея, но какво друго да й противопоставим! Две омрази една срещу друга не са решили ничий проблем. Върхът на християнската философия „Обичай врага си, както обичаш себе си, обичай го дори повече от тебе самия!” разбирам като да обградя с повече нежност и внимание онова, което се сили да ме унижи и унищожи.

То ме предизвиква: крещи яростно, въоръжено е и настръхнало, всячески ме отпъжда от своето. И какво? – аз същото ли да сторя! Ако дори по старозаветния начин надделея, отровата на озлоблението вече ще се е просмукала в кръвта ми, опиянението от такава победа ще кара очите ми трескаво да лъщят... Но то ще е руменината на обладания от треска – мислим го, че е в крепко здраве, а той всъщност сериозно боледува.

На друга плоскост, в други сфери препоръчва Иисус да водим битката. Защото Злото винаги е в нас като ракова клетка: нужно е да го преодоляваме непрекъснато у себе си преди всичко, да изземваме неговата инициатива, като закрачим успоредно с него, а не насреща му. Това в никакъв случай не е пасивност; то е противостоене в по-високи измерения, иска повече спокойствие.

Японските мъдреци казват: „На най-добрия нинджа не му се налага да се бие”. Защото е страхливец ли!!!... От двайсетина години съм приел тая далекоизточна максима за личен девиз. Бих я изписал със златни букви на герба си, да бях рицар-благородник.

Великият Омир еднакво жали и за Хектор, и за Ахил; без да го съобщава пряко, все пак го е внушил: и двамата са части от една общност. За съжаление добронамереният Хектор не е открил с какво друго да се въоръжи срещу озлоблението на Ахил освен гордостта си на мъж и воин, достойнството си на герой. И не е успял да спаси ни себе си, ни Отечеството, нито идеята си за помирение и взаимност в човечността.

Това е неговата трагедия, която повтаряме вече над три хиляди години подир Троянската война. Нравствеността, благородството са велика сила, ала ние все ги ограничаваме, понеже просто не можем да ги разберем, не си даваме сметка какви необятни пространства отваря пред нас Любовта.

Не ме очароват героичните пози. Реката е по-мощна от каменния истукан Планината... Способна е да го заобиколи тоя истукан, да подкопае основите му, да го разпилее меко и неотстъпчиво зрънце по зрънце чак до бреговете на световния океан и нищичко да не остане от внушителната грамада подир това попиляване по течението й надолу. А-ах, тая меко криволичеща и кротка наглед като излегнала се матрона Река на живота!

Г-жа Историята обича героическите изображения, но малко е изрекла за динамиката на любовта като жизнена сила, пронизваща народите, зареждаща с оптимизъм цели генерации, а и отделния човек, ей тъй кротичко, без гръмки призиви и пози.


25.07.2001. Като пиша ей тия работи по-горе, изглеждам в своите очи по-добър отколкото съм, по-уравновесен, по-логичен... А не е ли то от стремеж да потисна бесове? Склонен съм да лицемернича, да се кипря с качества, които не притежавам; наивен и доверчив, преди всичко склонен себе си да мамя, а после – и другите.

Всъщност, имам моменти, когато мога човек да убия или... да треперя от страх в малодушие, да ме обзема черно отчаяние. Та писането ми е вид терапия, опити за просветление, за глътка свеж въздух в ширещата се скука, в трескавата простотия наоколо, опит за връщане в хармонията, прекосявайки българския ни хаос от последните години на луд грабеж. Ограбваше ни и ни унижаваше всеки, комуто се доверихме. Комуто се доверихме, без изключение, как ни един не направи изключение! - всеки, повтарям, се възползва от доверието ни на нация единствено за да ни ограби, жестоко да ни унижи.

Като типичен българин, твърде уязвим съм за всякакви предателства. Дотук се постарах поне да не бъда предател към себе си. Утрото днес е слънчево и спокойно, имам да свърша няколко делнични работи, но това не ме удовлетворява; свило ми се е сърцето пред опасения, които се опитвам да прогоня от мене си, и колкото по ги пъдя, толкова по-натрапчиво ме сподирят... Няма да ги опиша*; нека останат неясни силуети и сенки в тоя бележник!

Да си влюбен в живота не е толкова просто, Санчо!

Следва


tisss

___________________________________________________________
* Въпреки това по-късно ми се наложи да ги опиша... най-детайлно. Но то ще е тема на по-следващи фрагменти от тая хронология на чувствата и логическите упражнения за свирене на пиано на четири ръце. Бел.м. от 23.І.2007., tisss.

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
Страници: 1 | 2 | 3 | 4 | 5 | 6 | 7 | 8 | 9 | 10 | 11 | 12 | 13 | 14 | 15 | 16 | 17 | 18 | 19 | 20 | >> (покажи всички)



Допълнителна информация
0 регистрирани и 4 анонимни потребители в момента разглеждат този форум.

Модератор:  nousha 

Изпечатай темата

Възможности в този форум:
Не можете да добавяте нови теми
Не можете да отговаряте на мненията
HTML - забранен
Псевдо-HTML - разрешен

Рейтинг: ****
Брой показвания: 47332

Мнението ти за темата:

Прехвърли се в



ALL.BG не носи отговорност за съдържанието на мненията, публикувани във форумите.

НАЧАЛОРЕКЛАМАВРЪЗКА С НАСКОНТАКТИЗА НАС

©1999-2015 ALL.BG Всички права запазени!

Generated in 0.157 seconds in which 0.135 seconds were spent on a total of 12 queries. Zlib compression enabled.