Словото

Слово.бг · Словеса · Галерия · Книжарница

all.BG Форуми



Форуми » Култура и Изкуство » Език и литература

Страници: 1 | 2 | 3 | 4 | 5 | 6 | 7 | 8 | 9 | 10 | 11 | 12 | 13 | 14 | 15 | 16 | 17 | 18 | 19 | 20 | >> (покажи всички)
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1606749 - 23.01.2007 18:02 [Re: tisss]

(„Пшеничената нива”) ПРЕГРЪДКИ И ЛАСКИ (4.)



28.07.2001.
Снощи качих блока на двигателя върху шасито. Помогнаха ми Николай, синът на съседката от петия етаж, и Ивайло, синът на Митю и Лина от седмия етаж. Иван Пенев от вход „Г”, който е печен в тия ремонти – поне знам, че бил началник на ремонтната работилница към „Балкантурист”, гледаше от пейките пред нашия вход „Б” как се мъчим, но дойде да види какво съм направил, едва когато момчетата си отидоха.

Интересен човек е тоя Иван. Имам ли радости или проблеми по колата, сякаш веднага се появява да ми даде акъл или да ме поучава, пък и дразни се, като му оспорвам съветите. И Иван Пенев, както и Димитър Димзов - пенсионери вече, препатили, преживели доста, са се обърнали с най-добрата, най-нежната си част към мене. Как да изразя тяхната разсъдителност и грижа, които ми напомнят татко, макар че по-точно е да се рече, че се държат към мене, сякаш съм им по-малък брат!

И двамата са споделяли пред често едва прикритото ми раздразнение твърде лични неща за себе си, но когато съм канел да ги почерпя с бира, например, все някак свенливо са ми отказвали. „Не мога да пия бира, лекарите ми забраняват – доверително шепне Иван, па добавя: - Ама да не разберат другите, ей!” Димзов преди година време ми носи чисто нова оригинална руска гарнитура за сглобката между блока и главата на двигателя, вика ми: „Подарявам ти я”, категорично не пожела да му я платя, въпреки моята скрупульозна настойчивост. (Не исках да се чувствам задължен...) Иван пък ме укорява: „Що правиш настройките със старо масло! Ела да ти отлея свежо машинно за сглобяването на вала и буталата”.

Без да съм го молил, носи ми неотваряна силиконова паста за гарнитурите, казва: „Тая е червена, най-добрата. Ама ползвай я с мярка. Ще ми я платиш, когато можеш”. Даже ми предлагаше пари. „Виж – казва, - ако закъсаш около тоя ремонт, че то са харчове, ей!... ще ти дам, колкото са ти нужни”.

Иначе и двамата почти всяка надвечер пляскат карти с останалите десетина мъже на възраст пред блока: карат се, ръмжат на висок глас наравно с другите постоянни белотаджии, ала явно някаква душевна необходимост или мила слабост им е да ми се явят на помощ, когато имам проблем с колата.

Снощи виждам съседа Гошо Въргов от вход „А”, когото са изписали тия дни от хирургията след тежката многочасова операция и след като лежа на системи към двайсет денонощия. Ходили да се поразходят наблизичко с Радка, съседката, за която клюкарките говорят, че му е на сърце. Пристъпя едва-едва силно отслабнал, блед като смъртник, а Рада около него грее. Стиска ми ръката, колкото може по-силно и отминава като отнесен от вятър край пейките, дето са се наредили на хлад надвечер жените от блока.

И те, глупачките, го гледат съжалително, а една рече намусена: „Жена му Дочка разправя, че лекарите му давали не повече от година. Една година живот още, рекли й, много ще му е даже... Горката Дочка! Какво й се струпа на главата!”

Дочка, между другото, доколкото я познавам... горе или решава кръстословици, или чопли слънчоглед пред поредната порция сапунени сериали по телевизията. И като си помисля, иде ми да вия от гняв: каква мизерия сме понякога хората!


31.07.2001. Къса лятна червена рокля с тънки презрамки, червени сандали с висок ток и шнола-щипка, за да държи косите й на кок... Тънките презрамки – за да подчертават хубавите й налети гърди; късата рокля и високите токове – за да подчертават стройните й нозе и високия ханш, щипката – за да подчертава бялата й дълга шия и нежните раковини на двете й ушета... И ще отидем на близкия манастир: тя – да пали снопове свещи пред иконите и да се кръсти в името господне, аз - да пална една-единствена свещица в чест на любовта ми към нея. И ще се правя на сдържан и благопристоен, ала очите ми ще блестят като у изгладнял хищник...

Усвоявам изкуството да живея. Много е важно в каква светлина ще поставиш делничните ситуации, как ще успееш лекичко да се поотдалечиш от себе си, за да се видиш по-добре отстрани: да се насладиш на хляба и солта, на глътката кафе и тютюнев аромат, смесен с аромата на кожата й.

Всякакви умопостроения бледнеят пред вълнението, с което прелъстителното тяло и муцунка на твоето момиче те предизвикват, карат кръвта ти да чука в слепоочията. Какво по-възвишено от това! Подвизи?!... Героични саможертви?!... Търпеливост на впрегатен добитък?!... Отстъпления от своето?!... О-о-о не! Сега и тук е твоята територия - това тяло, тая женска душа, стремежът и целта на всичко, което вършиш.

Истинският мъж трупа богатство и слава не че богатството и славата сами по себе си нещо означават, а за да ги положи пред пиедестала на оная малка богиня, която го зарежда с любов.

Ток да те бие в слабините, като помислиш за нея. В любовната тръпка да забравиш колко си уязвим, грешен и преходен на тоя свят... Отведи я край реката да я нацелуваш и я нагалиш! Смачкай плътта на зрялата праскова! Вдъхни и вкуси от плътните й устни! Зарови лице в разпилените й коси! Потъни целия в дълбините на страстта!... За такива мигове истинският мъж е готов империя да съсипе, славата и богатството си да попилее.

Където си с нея, там е Рио де Жанейро, остров Палма ди Майорка и златистите плажове на Флорида. Ето, гледай – полюлява се върху вълните твоята яхта с раздипления на най-високата й мачта пиратски флаг „Черният Роджър”. Какво чакаш? Още тук ли си?...

Тръгвай, пътнико! Звездите и слънцето с неговите планети са благосклонни към теб, морските ветрове и течения са на твое разположение: остава само да избереш посоката и далечната цел. Толкова е хубаво! Толкова е подлудяващ дъхът на Свободата, съчетан с плътската неистова страстна любов!

А идиотите превръщат това в намръщено делнично утро, в което законната благоверна трака паници в мърлявата кухничка да им приготви закуската, за да... ядат. Производители на капризи, намусени, горделиви мъжкари. Да ти е драго да ги пребиеш, че тъй посредствено живеят. И се чудят после къде отишла Любовта, защо леля Скука гризе сърцето им, защо чаршафите в спалнята вонят на спарено, а собственият дом им е противен.

Любовта е свещенодействие; не всекиму е дадено да я оцени подобаващо. Тогава от какво се оплакват? Би трябвало на себе си да се сърдят, че са се опитали да я впрегнат, оковат и превърнат в слугиня, обслужваща тялото им, дома им, децата им, тъпата им филистерска суетност и докачливост за дреболии.


01.08.2001. Китайската роза на южната тераса, на верандата ми... пощуря да оформя тъмноалени кадифени пъпки. Тая сутрин ме посреща с четири нови, едновременно разцъфнали кичести цвята. Приемам ги жест, като поздравление от нейна страна за добре приключената работа по ремонта на колата и в чест на настъпващия август – моя месец. Душата й е женска, момичешка – на тая роза; само не съм съвсем наясно душа на момиче ли е или на знойна жена... Може би - второто. Не мога инак да си обясня толкова великолепие в някакъв си розов храст.

Откривам у нея така присъщата на Re. нежна настойчивост, умение да води самостоятелен живот, подвластен на небесните цикли, и същевременно да е прилежна във верността към илюзии (които са пък моя стихия). Нещо от любовните стихове на персийските поети излъчва китайската ми роза: звънлив ромон от фонтан сред тучната морава край дворец, дъх на утро в горещото сухо пловдивско лято, легенди за любовни похождения и сладости, негата на страстни нощи под звездното тракийско небе, омайващ глас на славей, шепот на женски устни, накъсано от страст дишане... Бих го нарекъл тоя цветен посланик на терасата ми с името Нефертити или с името на древна тракийска принцеса.

Вчера, 31 юли, в пет след обяд чух двигателя как работи. Най-после! Снощи в десет изкарах колата от гаража и покарах малко из съседния квартал „Тракия”. Спрях под фенер срещу Мебелната къща, излязох, запалих цигара, седнах на тротоара... Тоя ремонт, проточил се двайсетина дни и изпълнен с толкова тревоги, ми е малка победа над неприятностите, които се опитват да ме приковат на място.

Е, жив съм. Дишам. Пътищата отново са открити за мен във всички посоки на Тракия и на света изобщо. Жигулата е моето сечиво, моят инструмент – така, както сечиво е бил едномоторният самолет за наблюдение на нацистките подводници и морски конвои за французина-аристократ Антоан дьо Сент Екзюпери, загинал безследно във водите на Западното Средиземноморие, струва ми се, в един августовски ден... Съобщението, което пратих тържествуващ, обзет от мълчалива еуфория по джисемчето до Re.: Жълтото Ленче* е готова за излитане. Ваше сиятелство да реши коя посока да хванем”. След няма и минута гласът на озадачената Re. ми отекна в ухото: „Наистина ли?... Да знаеш как се радвам!”

Следва

tisss

___________________________________
* Името, дадено на жигулата от мен. Бел.м., tisss.


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1609440 - 25.01.2007 04:44 [Re: tisss]

(„Пшеничената нива”) ПРЕГРЪДКИ И ЛАСКИ (5.)



03.08.2001.
Преди двайсетина години една млада и романтична съпруга, както казват – кръшнала встрани от семейната идилия, успокояваше своя мил и объркан рогоносец с ей тия страшно логични обяснения: какво значение, че си била легнала с някакъв си смотан елтехник от местната жп-бригада; условията при това лягане били отвратителни... Вечер на наровете в техническата работилница, сред всякакви смазки, спирт, нафта, железарии, при острата воня на урина откъм задръстената с боклук тоалетна, край светлините и съскането на плъзгащите се по жиците отвън, зад прозорците, тролеи, гонени от страха някой от колегите на въпросния елтехник да не ги изненада голи, да не нахълта неочаквано... И нали всеки може да си представи какво би се получило тогава!

В крайна сметка тя съвсем не е някаква си шантонерка, магистрална проститутка, дотам загоряла за мъж пропаднала жена, пък и мъжът на тая жена съвсем не е случайна личност, така че... има неща недопустими. Нали?... И го загледа с честни сини очи, с оня много ласкав поглед на верните до гроб съпруги, въпреки всички капризи и превратности на гадната съдба. Туй то, съдбата е виновна, че го срещна тоя Янко от Прослав на автобусната спирка пред пловдивския университет и той я попита колко е часът, та от лаф на лаф... гледай, мили, какви изненади се получиха, вместо да поема към "Изгрев", прекосихме подлеза и от отсрещната спирка хванахме автобуса за централната пловдивска жп-гара.

И после има една важна подробност: тая сексуална гимнастика той, съпругът, да не си въобрази, че й е доставяла кой знае какво удоволствие! Просто ей така си лежала на твърдите вбиващи се в гърба и дупето й дъски и чакала с нетърпение оня любовен, тъп и разгонен овен да свърши с неговото „лака-лака-лака”, па да се надигне от нея, та да тръгне горката да се замива в умирисаната тоалетна. О, това хич не е за завиждане и сръдни в семейството – защото...

И тук обръщаше очи към тавана, т.е. към небесата с ангелите, светиите, апостолите и самия Господ Бог: всички те са й свидетели колко посредствен и елементарен бил оня мъж, оня смотан елтехник: един грубиян от пловдивския квартал Прослав с такова едно тъпо именце Янко, семеен, с две невъзпитани деца и съпруга-повлекана, която по цял ден се мотае чорлава, с размъкнати чорапи из селската им къща или из частния им парник за зеленчук и лалета.

„Мили мой – продължаваше тя да говори, като посягаше да го погали по навъсената физиономия, - ти си нещо много значимо в моя живот, аз те обичам, мили мой, ти това не го ли разбираш? А Янко Бакалов хич не го обичам, ама да знаеш, никога не съм го харесвала като мъж; обаче понеже той много настояваше да се любим, и аз накрая взех, че се съгласих, само за да му угодя, понеже... знаеш ли, мили!... той ми вършеше разни услуги и от тая гледна точка се чувствах задължена в известна степен към него. Вече така да се каже, дългът ми е издължен. Стана танто за кукуригу, ама аз какво губя! Пък и ти нищо не губиш. Затова нямаш право да се сърдиш! Ето, нали съм при теб, пак съм цяла и здравичка. Ако поискаш, веднага ще си извъртим един секс. Само кажи!

Всъщност, оня глупак е губещият, понеже имах да му връщам за услугите. Обаче ти не се тревожи, в леглото той съвсем, ама съвсем не е върхът... Просто елементарен селски коч, серсемин, един умирисан на кисела пот овню и нищо повече. А ти благоухаеш, мили, когато се любим.”


След което младата дама, прилежна съпруга и майка на две невръстни дечица, четири- и шестгодишно... кокетно подгъна устничка, подпряла с юмруче брадичка, въздъхна веднъж-дваж и почти със сълзи в очите отрони със звънливо ангелско гласче: „Как щях да узная колко ценен си за мен, ако това не беше ни се случило?!”

И настояваше да бъде отбелязан и дебело подчертан фактът, че и косъм не е паднал от любовта й към съпруга, понеже какво е сексът без любов!... Ами сексът без любов това са физкултурни упражнения, пак да повтори: едно лака-лака-лака... и нищо повече; и отиваш в гадния вонлив кенеф да се почистиш от неговото лепило.

Какво да се рече за толкова искрена, детайлна, предизвикана от мълчанието на озадачения съпруг изповед! Недостижими са за който и да е влюбен мъж извивките, гъвкаво усуканите изрази на неговата пухкавичка Дулсинея дел Тобозо, посегнала към друг мъжкар. Няма да престана да се възхищавам на невероятната женска логика; понеже това е логиката на самия живот, където всеки миг жизнелюбивата Ева-Евичка се стреми към свободата да избира и на кефа да бъде избирана между стотици свои посестрими и съпернички.

Любовта не е константна (постоянна) величина. Пулсира на тласъци любовта, на приливи и отливи както вълната се устремява в един миг към скалистия прибой, пък в следващия миг, гледаш, отдръпнала се далеч навътре в моренцето. Посегне ли, размечтае ли се за друг ездач, за друг овен, вироглав брадясал до пъпа Робин Худ или приятелче-жокей, не е виновна Ева... а природата й.

Женската природа я тласка да ускори нещата, излизайки на кръстопътя, където ветровете носят върху крилете си свежия лъх на Свободата и я изкушават по-далеч от рутината и скуката на познатото и вече завоювано влияние над едного, дето и без туй й е в кърпа вързан.

Къде ще ходи, глупчото! А-ама ха! Голяма работа, че била преспала петдесетина пъти с някакъв си селски коч: хем краставичар, хем тъпа цветарка на скапани градински лалета за продан!


04.08.2001. Трима се реят като смъртници – изсъхнали, с мек всеопрощаващ поглед, кожа и кости; цветът на кожата им сивее-жълтее с оттенък на пепел: Борката Шейтанов, някогашен волейболист, Митю Кожухаря и Гошо Бакалина. Движат се като сенки, носени от поривите на вятъра. Излизат надвечер да се разтъпчат, да походят наблизичко. Па сядат за половин-един час при мъжете от блока. Тихичко и някак напевно приказват...

Страданието, страхът от Смъртта са отмили шлаката от заядливост, тарикатско самочувствие, мъжко самолюбие, хъз. Повече се вслушват какво казват другите; като говорят, опипват с думи пространството на живите, суетните, нахаканите. Измениха се, измениха се в няколко седмици и месеци само.

Оная С Кухите Очни Дупки И Косата През Рамо вече ги белязала, сложила костелива длан върху плещите им. А сякаш бе вчера, доскоро бръмчаха със самоуверен тембър.

Как бързо прехожда животът!

Около „смъртниците” витае облак недоизречено. Гледам приятеля Гошо колко силно се е изменил – това същият човек ли е? Къде се стопи мъжественият режещ глас, приказките за любовни и други подвизи, за постигнато и отвоювано, жежките спорове, налитането на побой със стиснати корави юмруци! Казва, че не спял нощем, лежал в тъмното с отворени очи да не заспи, че го е страх: „Заспя ли, сънувам мъртъвци, и аз – сред тях, питам се що не са ме откачили още от разните му тръбички, банки с хранителен разтвор и гликоза, системи за втичане и изтичане на течности от моето тяло”.

Хвали колко добри били лекарите в интензивното отделение на окръжната клиника, колко човечно се държали с него, как никоя друга професия не би могла да се мери по находчивост, майсторлък и смелост с професията на хирурга. Чак сега проумял как малко ценим благородството, хуманността на лекарите.

Ние, останалите от четирите входа на блока, слушаме и никой не гъква, пък той замълчава насред приказката. Седи тъй оборил глава на гърдите минута-две вслушан в нещо у себе си, па обръща избелели очи учуден като невръстно дете към нас, големите и здравите: „А?!... Докъде бях стигнал? За какво ви говорех преди малко?”


07.08.2001. Навършвам петдесет и четири (Записано на 10 август обаче). Ходихме на Араповския манастир с Емил* и жена му, а после и до местността „Четиридесетте извора” край Асеновград. Re. дойде с мене, когато отидох да паля свещ в черквицата „Света Неделя” насред манастирския двор, ама преди това кой знае защо рече: „Ако не ме щеш, няма да идвам"...

Обявих на компанията, че тоя път не съм усетил магията: стоял съм като дърво пред иконите... Запалих огънче за Rе. и мен пред Богородица, за децата ни - пред Иисус, и за моите мъртви родители - да не ме напуска споменът за тях... бучнах две долу в тавата с пясъка за упокой на умрелите. Но – повтарям – всичко това бе сторено механично, още повече като се има предвид че никога не съм бил набожен, колкото и да ми се е искало понякога в тежки моменти.


tisss

_________
* Е. Калъчев.

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1610238 - 25.01.2007 16:29 [Re: tisss]

("Пшеничената нива") ЕПИТАФИЯ ЗА ПРОСТОСМЪРТНИЯ ПЕТРОВ (1.)



10.08.2001.
Починал Петър Петров (или Василен Ведров), един от героите на тия записки*. Споминал се на 4 юли от рак, това - на деветдесетия ден подир смъртта на жена му Райна Сарафова (леля Рени от рода на Каблешковите). Съобщава ми за Петров Емил*, по телефона от дома на Тодор Чонов в ЖК "Тракия"; на Чонов някой му бил обадил пак по телефона...

Видяхме се тримата в едно кръчме край пазарчето за зарзават в "Тракия". По-късно с Емил седнахме в кафенето на ъгъла срещу блока на семейство Петрови, улица "Съборище" № 5, ако се не лъжа. Отскочих да чета некролога; изненада ме - човекът починал на 4 юли, а мене ми го съобщават днес, 10 август, като новина... Дяволитият, сантименталният, мнителният, докачливият, подозрителният Петрович ще ми липсва, въпреки че престанах да го посещавам подир смъртта на леля Рени. Бях му обещал да го навестя заедно с преподобния г-н Марин Кадиев, но незаинтересоваността на Кадиев, нехайното му отношение към Петров ми послужиха за оправдание и на собственото ми безобразие и немарливост.

Отиде си български писател, когото всички продължаваме да възприемаме като графоман, а той всъщност бе по-честен към изкуството от мнозина титулувани и вписани в литературната енциклопедия на България чиновници в изкуството. Бързаше да издаде писанията си не за облага или да се изкипри снобски пред властта и факторите (както сториха повечето от т.нар. соц.реалисти у нас), а с невероятното ожесточение на саможивец и особняк да документира как комунистическата държава мачкаше самоуважението и таланта на най-нежните и най-достойните край нас.

Той бе типичният дисидент, т.е. в известна степен симпатизиращ на комунистическата химера, израснал в семейство, приятелски свързано с известния Кръстю Раковски**, но достатъчно честен към себе си, за да обяви истината на висок глас. Е, обществото на провинциалните пишещи братя от Пловдив му отвръщаше с пренебрежително мълчание, ехидни подмятания, дори - колебая се дали да го разкажа с подробности! - с опити за откровено изнудване... за пари от известни в литературните среди всеобщи любимци и галеници, като Т. Б. и Д. Т.***

Не-е, не беше обаятелна личност Петрович! На доста хора с добро самочувствие тихо им тровеше спокойствието; ала какво да очакваме от счетоводител, от човек, дето цял живот е раздиплял кирливи ризи!? Беше се наситил да гледа самодоволни престъпници с власт; кой знае защо, страхуваше се, че някой иска да го убие, да го изличи от земята...

Тоя страхливец и заядливец на моменти ми се е показвал като може би един от най-деликатните характери, до които съм се докосвал. Леле, какви Пунически войни води да го приемат за свой местните литературни телета! Предупреждавах го, че така им доставя удоволствието да му се гаврят открито, в лицето, да му се надигат, да го унижават, но... на него това признание му е било нужно, за да погледне светът със сериозно око написаното.

Строго погледнато, цялата стойност на творчеството му е в документираната гадост; то не е чиста проба висока литература, изящно изкуство, украсени образи и събития, а самият живот на две поколения българи между 1930-та и 2000-та година. Това е периодът на вкореняването на комунизма в България и разрастването му по-нататък като ракова метастаза: болшевизацията отначало, суровият сталинизъм - после, развихреният социализъм по съветски модел, "рухването" (уж!) на едномилионната (в късната есен на 1989-та) БКП, манипулацията с т.нар. "демократическа опозиция", укрепването на СДС и редица ефимерни партийки с гръмки имена като "антикомунистически" формации, а то бъкани с партийни секретари, кадрови ченгета и "обаятелни" доносници на Държавна сигурност.

Дисидентът Петър Христов Петров нямаше как да бъде радушно приет като свой в стройните редички на самодоказалите се новоизлюпени "борци за Демокрация"; пък и неговите амбиции от периода, в който бях по-близък с него, се ограничаваха преди всичко в сферата на псевдолитературното общество от сноби. Не-е, не бе удобният свидетел на подвизи постфактум; знаеше истината за новоизлюпените дисиденти, та ги е плашела вероятно неговата скрупульозност, моралът, който бе възприел от патриархалната чистота на българския градски еснаф и стопанин от епохата преди Деветосептемврийската трансформация на нравите.

От 1993-та до 2001-ва П. Петров сколаса да издаде с помощта на приятели, с дребната лепта на случайни и неслучайни съмишленици и на свои разноски шест малки по обем книжлета, напомнящи по-скоро ученически тетрадки: "Погребаха ми сполуката" (32 страници), "Кремена" (32 с.), "Възкресена" (32 с.), две с едно и също заглавие - "В бездната на безверието" - І и ІІ (общо 136 с.), и още една може би... за която не знам със сигурност, все в малък тираж и на най-евтина вестникарска хартия. Тия книжлета му носеха радост, че е осъществил някак мисията си на Малък човек, съвестен свидетел и коментатор от своя позиция на случващото се след 1989 година.

Обществото на пишещите местни величия ги възприе като стандартен тип графомания и ги отмина с презрение, както често става у нас спрямо неудобни на конюнктурата - с ярко демонстрирано безразличие.

Той бе израснал в средите на комунисти и симпатизанти на комунизма като мечта; никога не се нарече комунист, въпреки че го болеше за сриването на тая химера. Всъщност, бе личност, показателна с поведението, с житейската си драма - един Малък голям човек, непоканен от никого съдник и коментатор на събитията у нас, както би ги тълкувал искреният, непредубеденият, честният гражданин на Републиката.

Не искам да го противопоставям на останалите творящи литература и публицистика; той си има своето място в пейзажа на писателите. Е да, недоработен, недоразвит докрай талант... ала за отминаване ли е фактът, че ни оставя толкоз поводи за горчиви размисли, за трезви самооценки! И в крайна сметка, за кого е предназначена литературата - за шепа самонапомпали се плондери, плуващи по повърхността на политическата конюнктура, или за простосмъртните, които сме над 96% от българите в България!

Следва


tisss
_________________________________________
* Писателят Е. Калъчев.

** Висш фукционер на Сталин, един от най-интелигентните чиновници във външното министерство на болшевишка Русия, убит впоследствие от Сталиновите НКВД-ейци.

*** Преборя ли се с отвращението да ровя в човешката низост у всепризнати поети, имената зад тия инициали ще ги кажа на висок глас. Бел.м., tisss.


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1610900 - 26.01.2007 06:40 [Re: tisss]

(„Пшеничената нива”) ЕПИТАФИЯ ЗА ПРОСТОСМЪРТНИЯ ПЕТРОВ (2.)

Продължение от 10.08.


Препрочетох - доста внимателно тоя път, "В бездната на безверието - 2 (публицистика) или Спестяваните истини", както е пълното й и малко объркано заглавие. И тръпки ме побиха. Тая е последната книга, която Петър Петров ми е подарил с автограф от януари 1999-та. Потресе ме кощунственото, изнудваческото отношение на двама автори на средна възраст към болнавия, обладан от страхове и съмнения Петрович*.

Пожълтих с маркер имена на "хубави хора", споменати в тая документална проза; ето ги: Алекс С., Георги С. (името е спестил, но ми е казвал кой е тоя "образ ненагледен" на оял се мастит редактор), Стефан Продев, Георги Джагаров, двамина, за които може да се досети, който желае, вж. с. 19 от книгата - "мастит български поет, назовал Т. Живков съвременния Левски" и "писател-емигрант" - той пък оприличил на Левски не кого да е, а точно г-н Ахмед Доган, Николай С. - директор на столично издателство с престижна литературна награда, "владиката Неофит" литературния критик Иван Спасов, многоуважавания Георги П. от пловдивския вестник "Марица" (вж. с. 28), според когото обявените за репресирани от периода 1944-1990 година били... криминални престъпници...) Але!!! Трябва да си хептен гьон-сурат, че да го изречеш тоз бисер на наглостта.

Преди да си отиде, простосмъртният Петров в ужасна оскъдица успя да уреди сметките си с малка част от удушвачите на българското национално достойнство. При всичките стилистични слабости и недоглеждания някогашният счетоводител все пак е извел докрай идеята на своя объркан живот - Никакво замълчаване пред злобните, самовлюбените, игривите пакостници и посредствените характери в литературата! Живот - до последен дъх за човещина и взаимно уважение.

Книжлетата на Петров бележат процес на освобождаване от илюзии, вкоренени в съзнанието на средностатистическия българин от ранно детство. Роден през 1924 година, авторът е бил до старостта си впримчен от комунистическата химера; дори на 77-годишна възраст обаче, успява да отскубне от себе си отровните пипала и метастази на една от най-човеконенавистните философии, доусъвършенствана, жизнена и днес. Малкият голям човек Петров успява да се пребори с тоя връх на арогантността и агресията над личността. Успява да осъзнае манипулирането на огромни човешки маси в продължение на век и половина, от януари 1848-ма, та до днес

Нямам спомен друг български автор да е подхождал тъй простосърдечно, така детайлно, с такъв доверчив трепет към светая светих на марксизма. При това - изхождайки от най-ниска позиция в обществената йерархия. Нашите местни сноби обаче не го броят за писател.

И това, мисля си, е урок: че за големите прозрения не титлите, не хубавината, не славата, не всеобщото признание и всенародна симпатия са определящи, а определяща и важна в най-велика степен е честността, вярата в нежните неписани закони на човеколюбието и достойнството у т.нар. малки хора.

Малък му бил талантът... Но кога той се е изживявал като писател и публицист?! Това смирение да чопли насаме със себе си световните неправди, да издава писанията си с лишения и подаяния, подхвърлени оттук-оттам, за което учтиво благодари и благославя... Тая страст до самата му смърт, това младежко неспокойствие на духа... За какво говорят? За посредствен провинциален писарушко ли!!!

Не би трябвало да го противопоставям на когото и да било, понеже е едно от най-автентичните наши, български, изражения пред света. Възхищавали са ме аристократи по кръв с благородното си излъчване, такт, фини нюанси в обноските; много по-силно преклонение изпитвам обаче към човека от нашата черга, извисил се над дебелоочието, тепегьозлука, простащината. Еталон на такова преображение е Джендю - Захари Стоянов.

Промените у Петър Петров се извършваха пред очите ми. Последните десетина години многократно сме спорили и обсъждали неговите пристрастия и антипатии. С някои негови изводи не всеки би се съгласил; основното обаче е това състояние на неспокойствие, тревожност на будния ум, непримиримост спрямо дори собствената си греховна природа. И още по-достойно е, когато тия качества работят за България, за нашето така проскубано и занемарено самочувствие на българи.


13.08.2001. За суетните, самонадеяните, егоистите, ехидничещите, за ония, които са се гаврили с болнавия, объркания в себе си и търсещ верния път Петров искам да напиша. За мен той е Библейският човек, бленуващ светлината, а всички по-горе споменати са му се надсмивали с искрящото самочувствие на богоизбраници, доказани величия и прославени заради реални или мними достойнства, но горещо самовлюбени особи.

Наложи ми се отново да разгръщам и прелиствам страница по страница, ред по ред изложеното от ап. Павел и евангелистите, свидетелстващо за християнския морал и философия. И какво! Сърцето ми се разтупка, кръвта усетих да блъска в слепоочията, рекох си: "Не бива сега, сега си ядосан, иде ти да ги изтребиш, ако да имаше власт, тия лицемери и самозванци - и между тях мнозина, кълнящи се в същия тоя Иисус. Не сега! Трябва да си спокоен, когато описваш издевателствата, да си уравновесен, обзет от добро чувство. Защото вината не е у тях, а в системата, която ги е подтиквала да станат такива. А пък и кой си ти, че да ги съдиш!? Да не излезе, че се самопохвалваш, като ги кориш! Не бива укорна фраза да изскочи изпод тая длан; тънкостта, сложността на задачата ти е да ги изправиш същите тия "хубави хора" пред собствената им съвест, ако още я имат у себе си. Допуснеш ли да ти се подразнят, то ще е като да си бръкнал с пръсти в кървяща рана. Раната да им покажеш, ала без да ги нападаш и ядосваш - това си пожелай! Пък те сами да си дирят лек".

Всички вкупом - добри и зли, уязвими и изкусени за лошото, склонни да се самоизтъкваме и облагодетелстваме за чужда сметка, всинца сме едно цяло, дето отдавна боледува; за да се поправим, нужна ни е любов, разбиране, готовност да прощаваме дори и на гада, и на фарисея, затънал до уши в преходни страсти по материалното.

Е, богобоязливи счетоводителю! Приюти се на стари години под купола на религията; за теб то бе изход, но за мен не е изход. Любопитството ми занича отвъд християнството. Не мога да бъда това, което не съм. Християнската философия обаче ме очарова, не отричам, именно с оптимизма и човещината си. Да воюваш, без да обявяваш война на когото и да било, да следваш генетично заложения си код, без показно да се биеш в гърди, без да пулиш очи към небето - това ми харесва. Ако помогна на някого да стане мъничко по-добър, по-искрен, по-откровен със своето "аз", това и мен ще облагодетелства, и на мен ще помогне да се усетя щастлив.

Цитати. Ап. Павел до колосяни (І-22): "Ако само пребъдвате във вярата твърди и непоколебими и бъдете непоклатими в надеждата на проповядваното (...) благовестие, което чухте и на което аз, Павел, станах служител"... (ІІ-1-4) "желая да знаете в каква голяма борба съм заради вас и заради всички (...) за да се утешат сърцата им, та - съединени с любов за всяко обогатяване със съвършено разбиране, да познават тайната на Бога и Отца и на Христа, в Когото са скрити всички съкровища на премъдростта и на знанието. А това казвам, за да не би някой да ви прелъсти с примамливи думи".

За подхода на Иисус. "...Като отне силата на началства и власти, Той явно ги изложи на позор и на кръста възтържествува над тях (ст. 15-16)...

В І послание до солуняни (V-15 и нататък): "Гледайте никой никому да не отвръща зло за зло; а винаги да желаете доброто и един другиму, и на всички (...). Духа не угасяйте. Пророчествата не унижавайте. Всичко изпитвайте, о доброто се дръжте. Въздържайте се от всякакво зло".

У Лука (ХХ-46-47): "Пазете се от книжниците, които обичат да ходят пременени и обичат поздрави по тържищата, предни седалки в синагогите и първи места по гощавките, които изпояждат домовете на вдовиците и лицемерно дълго се молят" (думи на Иисус). Пак там (ХХІ-36): "...И тъй, бъдете будни във всяко време".

У Йоан (ХІІ-47): "...Няма да го съдя, защото не дойдох да съдя света, а да спася света". Иисус умива нозете на учениците си - за да въздигне нищия, става за кратко дори негов слуга - той, богочовекът. Страхотно прозрение, непостижим жест за мнозина от нас.

Гордостта (в смисъл - горделивост, възгордяване, грандоманство) случайно ли е турена първа сред Седемте смъртни гряха? Преди Сребролюбие, Блудство, Чревоугодничество, Завист, Леност, Злоезичие???

Следва

tisss
___________________________________
* Фамилното е Петров, но това Петрович ми залепна за небцето, че ми създава омерзителна дяволитост, каквото е и отношението ми изобщо към сърбина. Сърбинът винаги е грандоманствал като обществено самочувствие над българина. В името "Петрович" влагам моята си приятелска ирония заради момчешкия хъз у многострадалния счетоводител да каже всичко, и то тук и сега. Колкото до сърбите и тяхната щура грандомания да пренареждат Историята както им изнася, има лаф, изречен от американец: Да ги питаш сърбите (името според една версия иде от латинското "серве" - слуга, сервитьор), то и американският президент не се е казвал Томас Джеферсън, а Томислав Джеферсонович, па е родом и от паланките около Пожаревац... Бел.м., tisss.

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1612809 - 27.01.2007 12:01 [Re: tisss]

(„Пшеничената нива”) ЕПИТАФИЯ ЗА ПРОСТОСМЪРТНИЯ ПЕТРОВ (3.)



14.08.2001.
Двамина от подгаврилите се с Петрович според Емил* са "перфектни в изкуството: Т. Б-в е автор на висока публицистика, и двамата са поети от екстра класа". Не бива да споря с приятеля Емил, ала споря:

- Как може до болезненост грандоман да е талантлив?! Не е ли точно грандоманията им знак за тяхната посредственост!

Разбира се, че не съм прав. А не мога да се спра; пред очите ми е разколебаният, обезвереният Петров, та казвам мрачно усмихнат:
- Че какво стойностно са създали господата Т. Б-в и Д. Т-в! Нима в плетениците на Б-в откриваш образ, мисъл, чувство? Някакви ребуси от една гола претенция... За "публицистиката му" да не говорим; освен откровено наплевателство**, патос заради самата поза да се говори надменно, предизвикателно. Това ли е "високата му публицистика"! Не откривам и помен от опит да се проумее чуждата позиция. За мен да си талантлив значи да се стремиш към яснота и хармония, а не вражди да сееш. Леле, колко силно си се обичат и двамцата! Да бе, притежават красивия усет как да се впишат в конюнктурата, но това е престижно качество за предприемача и търговеца, не и за човека на изкуството и честта, който нехае какво ще рекат факторите, понеже е подвластен на духовността, а не на материалния просперитет. То е все едно да си представим Христос... размечтал се за трона на Ирод.

И понеже Емил мълчаливо си пафка цигарата, а вече съвсем ми е накипяло, продължавам:
- Познавам университетски преподаватели, дето грам не разбират от литература, въпреки че са професори в тая област. Един такъв съм го спипвал по бели гащи: в елементарно неразбиране на творчеството у поетеса, благодарение на чийто стихове сума печатни коли натрупа. Тия като него окачат нимба и крилца на шмекерите и наглите некадърници в изкуството.

- Това е известно - кротко казва Емил.

- А кои са учителите на Петров? - питам разпалено, и си отговарям: - Георги Райчевски и Николай Гюлев, като лектори в местния клуб на самодейците. И от кого да се учи смачканият счетоводител? От самодейните кръжоци и групичките любители, дето взаимно си се четкат по косъма, подбелват очи от прехласване по стихчета-римушки или водят махленски свади кой е по-удобен за редактора на литературния подлистник?!... Тоя човек имаше едно ценно качество: беше израснал сред почтени, нравствени личности, между тях - и злополучният Кръстю Раковски. Да, Петрович наистина не е имал условия да усъвършенства стила си, таланта си; но като типичен случай, тоя Петров е показателен за отвратителния факт как умело у нас се задушава и отстранява от общественото внимание най-ценното в изкуството - неговата актуалност, силата му да служи на простосмъртните, а не на шепа богопомазани.

- Лесно му е било да пише за несправедливостите от миналото - казва Емил, - но какво е правил, когато са ставали тия безобразия! Мълчал си е. И той, като много други сегашни разпалени критици на комунизма. Тогава... тогава да е писал! Ама си траел...

И му разправям на моя приятел и автор, когото уважавам именно заради уравновесения му нрав, колко пъти Петрович е тръгвал беззащитен срещу ръжена само защото съвестта му го е принуждавала, колко пъти преследван, унижаван, тормозен е бил от хубавите хора***, устроили се във властта и конюнктурата. Тоя неврастеник Петров, тоя уж графоман... всъщност е твърде уязвима душа, за да приеме каквито и да са компромиси със строгата представа за чест, достойнство, родолюбие.

Ала събеседникът ми не знаеше тия подробности; знаем ги аз, Марин Кадиев (може би) и съпругата на простосмъртния счетоводител.


16.08.2001. Петър Петров е написал осем добри разказа, разпилени в три от книжлетата му. То е тип белетристика, родствена на модерните в началото на ХХ век романтически внушения за любовта, греха, силата на нравственото начало. Жената заема средищно място в наблюденията му, в размислите му за греховната човешка природа; най-често именно жената е потърпевша, страдаща, но и одухотворяваща битието.

Едрена, Кремена, Възкресена... Не са случайна приумица тия не особено обикновени имена на ключови образи; това насочва към някакъв вид изключителност в обикновеното наглед, в делничното и повтарящото се. Ето как репортажно, сякаш под влияние на въведенията от Чеховите разкази започва разказът "Едрена".

"Преди години - като ревизор на една високопланинска опитна земеделска станция, стигнах с теснолинейката до малката гаричка, където дочаквах рейса, отвеждащ ме нагоре в планината. Само през студените и дъждовни дни се застоявах в опушения и нечист ресторант, пълен най-често с обядващи железопътни работници и с дървосекачите. Ала постоянните посетители бяха селяните, слезли от махалите наоколо. Нахълтваха и цигани, шумни и весели, които с песните и танците си разведряваха обстановката. Тогава в ресторанта настъпваше оживление и заетите в обслужването му хора се разбързваха".

На тоя фон, сред това пъстро, заето със себе си множество, като разказ в разказа, следва драмата на една душа, устремила се към любов и наказана за тоя си стремеж с унижение и пренебрежение до края на живота си. Едрена е образ на чистия човек, оплетен, окован от правилата на посредствеността.

Внушението на разказа е вик за човечност, за внимание към най-високото духовно изживяване; тая, която би трябвало да царства, да грее в любовта, е смазана от ненавистта, от грубото, надменно, показно благопристойно, непрощаващо лицемерие. Далечна алюзия или реплика спрямо героини у Йовков и Елин Пелин е Едрена. За мен тоя образ се родее изобщо с класическите ликове на унижени, озлочестени женски съществования от световната литература. Ето типовите характери, на чийто фон блести Едрена...

"Бабаджанка един, с недодялано безизразно лице, мереше, отсипваше и подаваше пълни чаши на стоящите пред тезгяха посетители. Възрастна жена - в кухнята, едно петнайсет-шестнайсетгодишно момче с почти идиотска физиономия, което се хилеше за щяло и не щяло, и между тях - друга, по-млада жена. Тя миеше посудата, изнасяше отпадъците и тогава чувах гласа й, звънък и топъл, да отпъжда кучето. Понякога само, когато навалицата се увеличаваше, изпълняваше и поръчки на клиентите.

Като я гледах как мълчаливо и безропотно се отнася към задълженията си, как грубо се обръщат към нея онези, с които работи, застиналото й лице, силно опънатите назад коси, флегматичното и равномерно тътрене на нозете й в скъсани под коленете чорапи и с подпетени обувки, имах чувството, че край нас се движи сянка от отвъдния свят".

Атмосферата в тая селска крайпътна кръчма напомня тягостното настроение, в което великият Достоевски изгражда сюжета на романа "Престъпление и наказание". Находка за Петър Петров е тонът на лека фриволност и склонност към флирт у случайния свидетел на драмата.

"- Как се казваш? - рекох й, без да знам защо, шепнешком.
- Едрена! - отговори тя рязко, като че ли бе очаквала въпроса ми, а очите й питаха: "Защо? С какво те заинтересувах!"
- Хубава си, знаеш ли?...
- Зная! И какво от това?... Само вреда съм имала!
- Не бива толкова да работиш! Млада си! Ще се похабиш без време! - впивах очи в нея аз. Беше едрогърдеста, възпълна, пухкава. - Ела! Седни при нас! - И посегнах да я хвана за ръката.
- Какво правиш! Мъжът й всеки момент ще влезе! - бутна ме лесничеят. - Съобразявай се, можеш окончателно да я погубиш!"

Следва разказът на лесничея, т.е. дотук е въведение към истинската история на една поломена любов, довела до пагубни последици. Млада омъжена, Едрена - някога весело, жизнерадостно момиче, била принудена дълги години да живее без мъжа си. Сама родила, сама отгледала децата си. От самотия се влюбила в друг...

"...ума си загубила подире му. Живеела като в несвяст. Виждали я да търчи нагоре по урвите с разпилени от вятъра коси, да гази през тръни и коприва, да се свлича по сипеите, да прегазва бързеите - все обзета от онзи мъчно преодолим копнеж, със закопняло за ласки сърце.

- Полудяла е - шепнели старите свахи, - ще ни докара някоя беля тая севда!
- Не е на добре! Поличба е! - пророкували други.
Най-често я виждали, когато берели тютюна или прекопавали картофите. Макар и улисани в работа, селяните забелязвали Едрена, която по никое време се появявала по къра. Обзета от неосъзнато безпокойство, тя се отправяла към малиновите храсти, които оглеждала и където я очаквали... Как е предугаждала и какви сили са я подтиквали - тя си знаела.
- Магия й е правена! - шушукали под път и над път, докато стигнало до ушите на нейния мъж."

Пестеливо, с бегли щрихи е представена любовната стихия, но... какво богатство от нюанси и картини, боже мой! От дълбините на миналото дочувам жалостивия напев на родопска легенда. Тежък е животът в планината: труд, труд и само труд; въртят се сезоните - покълва тютюневият разсад, картофите пускат корен, буренакът наваля върху мизерните нивици. И ето я Любовта - нечакана, безразсъдна, разрушаваща правила и забрани: тя нахлува буйно като неудържим порой. "Магия й е правена!" - шушукат наоколо и се кръстят, озадачени, уплашени от толкова щастие - именно ония, за които животът е тегоба. Толкова щастие не е на добро, подсказва разумът; в това подсказване е драмата на тоя онеправдан, мизерно преживяващ дните си народ.

Озадачава ме как мимоходом, пестеливо е подсказано толкова много. Иначе сериозната литературна критика не забелязва тоя автор, сложила му е определението "графоман"... А тоя самоук творец докосва рядко докосвани от съвременната българска литература струни в човешкото съзнание, в историческите ни спомени, заложени генетично у нас, българите. Любовта е престъпление в свят на ограничения и недоимък - настоява националната традиция; защо се събират наедно мъжът и жената - уговаря ни тя, - нали за да се подкрепят един друг, рожби да раждат, покъщнина да трупат?! И "престъплението" следва да бъде жестоко изнесено на показ, за да се знае: такава любов не бива.

През целия ни живот материалното и духовното, вместо да са в съгласие, водят борба за надмощие; и обикновено материалното побеждава. Ала на каква цена? - пита сякаш авторът.

Следва

tisss
_____________________________________
* Е. Калъчев.

** От "наплевать" (рус.) 1. Наплюя, оплюя; 2. Прен. смисъл в разговорната реч: да се отнеса пренебрежително към някого или към нещо. Вж. Руско-български речник на Сава Чукалов, изд. 1969 г., с. 487-488.

*** От вида AngelPotter, ползвал привилегиите на комунист или син на комунисти. Бел.м., tisss.


--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1613046 - 27.01.2007 16:30 [Re: tisss]

(„Пшеничената нива”) ЕПИТАФИЯ ЗА ПРОСТОСМЪРТНИЯ ПЕТРОВ (4.)

Продължение от 16.08.


Прави ми впечатление идеалната структура на разказа. Половината му обхваща точно самото наказание заради „престъплението”. Кратко изречено, озверелият съпруг, сварил двамата прелюбодейци в плътска прегръдка, посича по погрешка не жена си, а любовника... И Едрена е отново сама.

Мъжът й прекарва доста години в затвора и тя, пак самичка, отглежда двете си рожби, заболява тежко, престоява по болници и санаториуми. И отново – странно наглед – но пак в съответствие с традиционния морал: когато мъжът излиза от затвора, тя отива в дома му... да моли за прошка. Прощава й той, но на каква цена!

Следва показателен, кратък, но драматичен диалог:

„- Не заслужаваш прошка! Махай се!
- Деца имам. Те са тук и моето място е при тях – не отстъпвала тя.
- Не я пъди! – намесили се и жените, които ги били наобиколили. – По-голям грях ще сториш! Не виждаш ли, млякото я връща. Нека да остане! Прости й! Млада е била, съгрешила е. А кой на младини не е съгрешавал? Хайде, бъди човек! Било, каквото било!

- Бива! – рекъл мъжът й, след като дълго обмислял. – Ще й простя, ама искам тука пред всички да се закълне и да обещае, че напрек на думата ми няма да върви! Че ще е мирна и послушна!

Със сълзи на очи Едрена обещала. Прибрал я мъжът й. Но скоро на всички направило впечатление нейното усамотяване и онемяване. Не я чули дума да пророни, не видели усмивка да пробегне на устните й, бял вятър да обветри лицето й”.

Както хорът в античната трагедия отглася, така и жените сякаш жалостиво припяват: „Не я пъди! По-голям грях ще сториш. Не виждаш ли, млякото я връща... Прости й!... Хайде, бъди човек! Било, каквото било!” Това е величественият мотив за прошката, един от любимите сюжети в световната литературна класика. П. Петров решава конфликта в стил, типичен за балканските литератури – прошката е само формално дадена. Всъщност, няма прошка; грехът ще се изважда всеки божи ден наяве, ще се изнася на показ да го видят всички, да го видят и да разказват...

Всеки ден, когато семейството сяда край масата, едно от местата ще е празно; там ще се слага ядене като за пред член от рода, ще се поставя чаша червено вино и стопанинът, лукаво усмихнат, ще подканва с висок глас...

„- Наздраве, ортак! - викал стопанинът и се чукал с чашата пред празния стол. - Не сме те забравили, а, видиш ли! Няма и да те забравим! - смеел се той гърлено. - Хайде, жено, чукни се и ти! Чукни се с него, де! Не ти забранявам! Твой човек е! Ха наздраве, ортак!..."

Петров логично оставя образа на Едрениния съпруг на полуосветено място: за него се говори между другото:

"...отбивал редовната си военна служба на другия край на България. Рядко си идвал в отпуск, а когато си идвал, не се задържал вкъщи. Обикалял като шугав баирите, пилеел си младините по другите махали... Заради непокорството си бил осъден от военните, та години се губел по черните роти и затворите. През това време Едрена успяла да му роди две деца, да ги отгледа криво-ляво".

Събеседникът в "опушения нечист ресторант" ще внуши с репликата си какво излъчване носи съпругът. "Какво правиш! Мъжът й всеки момент ще влезе! Съобразявай се, можеш окончателно да я погубиш!" Силно се врязва в съзнанието ми на читател тоя така оскъдно представен, изолиран в полусянка образ. Зад гърба му е хилядолетната представа за властния, своеволен, решителен и корав в мъжествеността си, нетърпящ възражения стопанин. Ала стопанин ли е в действителност или развейпрах героят - авторът оставя сами да преценим, особено като се замислим над "вината" у Едрена.

Жената е създадена за обич, за да украси света, да го одухотвори - сякаш долавям притеснението на Петров, тая жена не е добитък: само да ражда, да оправя постелята и самочувствието на мъжа; едното не спори с другото, ала който не цени женската привързаност и хубост, няма право да бъде съдник. Изневярата не иде от женското сърце, а по-често е последица от неуважение, от пренебрежение спрямо човека до теб.

С печален акорд, но изящно приключва разказът. Историята е разказана, жената се е прибрала в кухнята на кръчмата, при отпадъците, назидаващите я викове и кучешкия лай, двамата случайни посетители са обронили глави пред празните си чаши...

"- Страшна е понякога човешката участ! - завърши лесничеят.
- А още по-страшна е мъстта! - додадох аз".

* * *

Имало е период в нашата литература, когато романтическото светоусещане и подход са се състезавали или допълвали успешно с материализма на критическия реализъм. Най-добрите между разказите на Петър Петров възкресяват романтизма в наши дни, съединяват разкъсаните нишки на близостта ни до фолклора (митове, легенди, предания, поверия), до исконно българското отношение към света, в което съзерцателният елемент, т.е. духовното, надделява. Грубият практицизъм изсушава душевността на съвременния българин. Младите поколения българи с упоение пригласят на присъщия за протестантска Северна Америка и Западна Европа девиз "Ние нямаме приятели, ние имаме интереси" или на наглото обръщение на заможния простак "Като си умен, защо си беден!"

Разкази като "Едрена" възстановяват самочувствието ни чрез достойнството и уравновесеността на източното православие, най-близкия до смирението и мъдростта на евангелистите и ап. Павел клон от християнството. Впрочем, ето за илюстрация... къс от І послание до солуняни (ІV, 11-12):

"И усърдно да се стараете да живеете тихо, да си гледате работата и със собствените си ръце да работите (...), за да се държите благоприлично към външните и да нямате нужда от никого".

И още един цитат от ап. Павел (ІІ послание до солуняни, ХІІ, 14):

"Търся не вашето, а вас".

* * *

Самоук, служещ си с няколко чужди езика - говоримо френски и немски, пренебрегван, оклеветен, охулван през целия си живот, упорито търсещ внимание от литературните среди на Пловдив, Петър Петров (Василен Ведров) е все пак оптимистичен пример за човек, източвал таланта си в най-непоносими условия: болнав, изпълнен със страхове, ехидно отминаван като недоразумение. Малко по обем е стойностното у него - седем-осем добри разказа, два публицистични сборника, осветени от тревожна, романтическа доверчивост, че си заслужава да заложим повече на нравственото начало, отколкото на така модния напоследък крещящ цинизъм (особено в стихове на снобеещи автори с недоразвит талант). Това творчество - силно се надявам - тепърва ще ни служи да разберем какви сме, за какво сме на тая земя и накъде вървим.

Ще ми липсваш, Саможивецо, Отшелнико между четири стени... Треперещата ръка няма да пише. Бъбривата уста няма повече да говори едно през друго за световните неправди... Две лъскави лимузини мазно минават под балкончето ми, и кой мислиш ги кара, чии са? - двама нахакани кокошкари се возят в тях; но това за теб вече не е важно, търсачо на Истината и Любовта.

Пловдив, август 2001 година


Записано в полето на последната страница от ръкописа:

На 13 септември 2001 година копие от тоя ръкопис дадох на Тодор Чонов за списанието му. Вероятно няма да посмее да го отпечата... Тест от моя страна що за птица е въпросният редактор, дали не е прикрит страхливец, представящ се за храбрец. Тест, разбира се, и за мен - доколко мога да издържам на натиска откъм вихрещия се цинизъм наоколо.

Все пак - мисля си, идеята дотук е изведена на показ: да поставя на дневен ред личното мнение, че достойнството в литературата се изразява и чрез отказ да приемеш гадостите за творчество и талант. Изкуството не напразно от древни времена се олицетворява от Слънцето, от бога на древните елини Аполон, от представата за излъчване на светлина и хармония в нашия така греховен, нехармоничен и жесток свят.


tisss

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1614994 - 29.01.2007 07:35 [Re: tisss]

(„Пшеничената нива”) ОТЕГЧАВАМ НАЙ-БЛИЗКИ ХОРА



17.08.2001.
Вчера сутрин в 5 и 30 часа точно в процепа на прозореца ми в спалнята Луната като сърп грееше между две много ярки звезди откъм изток. Днес, 17 август, по същото време (05 и 30 часа) лунният сърп бе отдолу, а над него светеха все същите ярки звезди. (Рисунка с червен, син и жълт химикал и флумастер съм направил в бележника.) И накрая, с дата 18 август: Луната вече я нямаше, но стояха двете ярки звезди. (Това също съм го нарисувал с добавката "Тая сутрин Луната я няма...")


18.08.2001. Има ли смисъл да пиша? Наоколо всичко ми говори: „Не! Писането ти е от тщеславие”. Създавам един успореден на действителния свят. Може би някои работи са вярно описани, други – невярно, и какво? Описанието влияе ли някому?!

Реторични въпроси... Един празен човек записвал претенциозно „великите” си наблюдения и открития. Но тия записки са мъртви без своите читатели; а какво ми гарантира, че някой някога ще ги прочете с необходимото внимание...?

Отегчавам най-близки хора с илюзията, че настоявам за нещо важно; а какво важно в това, дето някой някъде си някъде си си въобразявал велики работи? Аз съм тоя „някой си” и как да не призная, че и това е пак от суета, суета, суета!


19.08.2001. Изправям се пред Космоса като малко дете: нищо не ми е ясно, любопитен съм за много неща, които ще си останат загадка за мен до смъртта ми; може би в някой отвъден живот, ако изобщо съществува живот подир смъртта на тялото, душата ми ще срещне Истината за света и човека, ала сега, въпреки самолюбието си, трябва да призная: твърде оскъдно е познанието ми, а илюзиите, заблудите... твърде пищно са се разположили у мен.

Не мога да проумея как са стигнали до толкова детайлно познание библейските автори. Прекланям се пред мъдростта и смирението, проявени от тия древни философи и коментатори върху случващото се на нашата залутана в дебрите на Вселената планетка.

Време е да приключа тия записки. Седем години те придаваха някакъв смисъл на живота ми на простосмъртен, живеещ в лишения и унижаван по всевъзможни начини човек. Не е лесно да си българин, жител на Балканите – регион от културата на Европа, пренебрегван и обграждан с лицемерие от хиляда години почти.

Ние сме жизнени, но малокултурни, интелигентни в лошотиите, в умението да си вгорчаваме сами живота... уж изпълнени и неизменно все с най-добри намерения. А бе, лъже те най-безогледно, парите ти до шушка обира, остави парите! - мечтата ти, която си лелеял дванайсет години, с безобразията си скапва и превръща в мръсен парцал, и пак има наглостта да заяви пред света: "Пари ми дължи. Книгата му е отпечатана, даже отстъпка му правя, че занаят съм му дал в ръцете, научил съм го сам да издава книги".

Наистина, изисква се великодушие, за да ни разбере страничният наблюдател. Опитах се да кажа кое-що от самата преизподня. Сигурно съм проявил пристрастие, когато съм оценявал тоя и оня, но какво да сторя повече: не съм пророк, липсва ми смирение и любов, за да бъда достатъчно уравновесен. Нищо не ме извинява, просто човек не може да надскочи себе си.

Надявам се, оня, който някога ще има търпение да прочете написаното тук, поне ще научи как сме оцелявали в тия години, какви теми са ни вълнували, до каква степен сме успявали да се съхраним такива, каквито сме.

Така голям си, Живот,
че стоя в подножието ти като малко дете.
Както малко дете стои пред огромна сграда,
чийто връх се губи високо нейде,
в Небесата
и там се кълбят страховити Облаци...*




(Край на част VІІІ „Пшеничената нива” от хронологията „Въведение”)

tisss
_________________________________________________________
* От сб. "Кардиф", изд. на собствени разноски през 1997-98 година, начало на стихотворението "Пред Живота", което продължава тъй:

То не знае къде започва и къде
свършва всичко това. То само може да пита
с ей такива блестящи очи. Но няма
кой да му отговори. Лъжливи са
човешките представи, твърде ограничени от сетивата,
от усета ни за течението на времето,
за явленията в пространството
и взаимодействията между събитията и телата...

Човечество, душата ти е дете. То знае
цветовете на измамата, ала не знае как
да се справи с тях. Сега се учи.
То знае какво е Любов и Предателство,
но не знае как да се справи с тях. Сега се учи.

Време! Дай ни възможност, Време! Дай ни
усет да довършим каквото почнахме
и пак да започнем... Дай ни бистрия ум
и чистотата на детското зрение
пред високата сграда на живота безкраен...

Бел.м., tisss.


--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1616512 - 30.01.2007 08:25 [Re: tisss]

(„Цинк”) Д-Р МАЛЕК ОТ ЛАТАКИЯ



28.08.2001.
В неделя с Емил бяхме на кафе при павилиончето на Маруф, таджик от Афганистан. По някое време се появи висок мургав строен мъж, около 35-годишен, с когото Маруф по мое настояване ни запозна. Казвал се Малек, от сирийския град Латакия на Източното крайбрежие на Средиземно море. Малек, чието име на български означава „ангел” (т.е. божи пратеник), е университетски преподавател, дошъл да защити титлата „магистър по пчеларство” в пловдивския висш селскостопански институт. Има самочувствие на излязъл от селище с древна история; мюсюлманин е, но казва: „Сирия е приютила първите християни, християнството от Сирия тръгва по света”.

Говорихме това-онова за Изтока, за високата някогашна цивилизация на някогашните перси, таджики и изобщо източни племена и народи, за която римляните от времето на Древния Рим дори не подозирали. Напомних, че всъщност нашите прародители са били поданици на Османската империя; а хилядолетия преди това някогашните траки, бриги или фриги са преживели няколкостотин години в Близкия Изток, преди да се отправят към високите скалисти земи на Памир*.

Предложих на Маруф и Малек следващата неделя в 10-11 часа пак да се срещнем на кафе, обещах да нося исторически учебни карти за Близкия Изток и Средиземноморието, за да продължим тоя разговор...

* * *

Имена на сегашния град Латакия... Според историческите карти, с които разполагам, в периода Х в. пр.Хр.– І в. сл.Хр. това селище се е наричало Антиохия**. Първата от четирите мисии на апостол Павел започва от Антиохия и приключва пак там.

През периода І – ІІІ век Антиохия е културен център на Сирия в пределите на Римската империя, през града минава военен и търговски път. През ІV век тук вече е седалището на християнската патриаршия. Такива седалища общо за Източната Римска империя са градовете Константинопол, Александрия (в Египет) и Антиохия (в Сирия), докато за Западната Римска империя патриаршеско седалище е единствено Рим.

В V – VІ век Византийската империя има вече четири патриаршии – освен изброените три, и в Йерусалим. По това време Антиохия е почти на границата между територии с ислямизирано население и християнския свят, но е в сферата на исляма.

През VІІ – ІХ век Антиохия (от 661 до 750 г.) е част от териториалното разширение на Арабския халифат и в града освен християнска има и юдейска религиозна общност, не и ислямска общност обаче. В ІХ век вече Антиохия е в зоната на влияние на Византия и е значителен търговски център, но не е вече патриаршески или какъвто и да е значителен за християнството пункт.

В ІХ – ХІ век селището отсъства от историческия атлас, но в следващия период, от ХІ до ХІІІ век, е отбелязано като средище на романското изкуство наред с Константинопол, Никея, Кандия, Йерусалим и Никозия. В ХІ – ХІІ век е вече патриаршески, културен и икономически пункт.

От 1098 г. Антиохия е княжество, граничещо с графство Едеса, Малка Армения, графство Триполи, и откъм изток – с обширния по територия Халифат на аюбидите, чийто главен град е Дамаск, на късо разстояние от града Триполи, установен върху брега на морето.

Вече в ХІV век Антиохия е част от Държавата на мамелюците заедно с градовете Алепо, Бейрут, Дамаск. Към края на ХV век градът вече се назовава с името Латакия; продължава да е крепост на източноправославната църква и патриаршески град.

...В по-стари епохи край това място е бил градът Угарит или Рас-Шамра в годините на Хетското царство (ХVІІ – ХІІІ в. пр.Хр.). С други думи, не е изключено във вените на днешния жител на Латакия да плиска и кръв с финикийски гени.


30.08.2001. Бившият й учител по литература дал на Re. проект за – както си спомням, нещо като банка за творчески идеи по нашите си български проблеми. Чета в тоя проект разни „хубави работи”, и понеже Re. се затруднявала що да му отговори (помолил я бил да си каже мнението), седнах писмено да съчинявам възражения по изразените в проекта нападки изобщо срещу нас, българите.

И тъй, ето отговора на трите основни – и не за първи път, и не само от тоя „умен човек” – отправени обвинения.

Човекът написал: „Причините за провала на социализма са в особеното заиграване на народа с властта”.

Отговорът: Екзотично обяснение; не издържа критика, защото същото се е случило и в други общества и народи (руснаци, украинци, поляци, чехи, словаци, словенци, хървати, сърби, грузинци, арменци, таджики, узбеки, власи, унгарци, немци от бившата ГДР, литовци, латвийци, естонци, албанци. А може би фактът, че социализмът не се е провалил в Китай, Виетнам, Куба – е аргумент, че обществата и народите на тия държави не са "заигравали с властта"?!...

Човекът написал второ обвинение: „Национално и социално предателство са типична българска черта”.

Отговор: „Кан Кубрат и снопчето пръчки” като притча, спомената от автора на проекта за неразбрана от българите, я има, например, и у древните римляни, откъдето фашизмът на Бенито Мусолини черпи идеи за т.нар. „фасции” (сноп пръчки, сред които е поставена секира). Има известна живопис за тоя ритуал от времето на Древния Рим, да кажем – нейде от ІІІ в. пр.Хр., далеч преди Кубратова България. „Съединението прави силата” е буквално пренесено от девиза на белгийската конституция върху фронтона на нашето Народно събрание.

За национално предателство можем да говорим и у такъв висококултурен, свободолюбив, нравствен и прочие народ като французите по време на колаборационисткото правителство на маршал Петен във Виши от годините на нацистката окупация. По същото време „национално и социално” предателство проявяват и националистични прослойки в Полша, да речем. Оръжието на нацистка Германия, подложила на геноцид евреите (5-6 милиона жертви), например, е купувано и произвеждано до голяма степен с капитали на евреите-мултимилионери от САЩ.

Няма общество или народ без исторически периоди на национален нихилизъм и жалки предателства. Цитат от есеистичната книга „Писма до г-жа Z.” на поляка Казимеж Брандис за Европа: „Историята на този материк е брутална и лицемерна. От лъжа, егоизъм, подлост, предателство и жестокост е изплетена тази хубава приказка (...). Дори да вземем само фактите, историята на Европа ще ни се стори отвратителна”.

К. Брандис споменава за „погнуса от многобройни взаимни измами и кървави подлости”***.

Човекът написал и трето обвинение: „Отказът от традиционни ценности – култура, образование и пр.”

Отговор: Народопсихолози (Иван Хаджийски, Тончо Жечев, Антон Дончев, Николай Хайтов, да не забравим – и Захари Стоянов) въз основа на проучвания върху минало и настояще свидетелстват за нравствената устойчивост у българина. Не е прозорливост характерни черти на тънка прослойка новобогаташи и парвенюта по наши дни в България да се превръщат в характеристика на българската нация като общност, обединяваща българите по произход с хора от друг генетичен корен.

В заключение, българинът днес не би пострадал особено от още няколко обвинения в тежки грехове. По-трудно е да се проумее тоя угрижен българин, като го погледнем с обич и уважение. Защото както е писано в Йоановото евангелие (гл. 3, ст. 17), „Бог не проводи Сина Си на света, за да съди света, а за да бъде светът спасен чрез Него”. Който желае да изписва вежди, не бива да вади очи.

* * *

На днешния ден, пак четвъртък беше! – преди осемнайсет години, около три и половина след обяд, баща ми горя в колата си и след седмица почина. Той бе един от милионите угрижени и оскърбени от криворазбрани „интелигенти” и властници простосмъртен. Не съм го чул да се кълне в Христос, да бъбри за своята праведност; Иисус, допускам, особено в последните му месеци, се бе вселил у него. Ала аз, синът на простосмъртния дърводелец, почувствах това, едва когато човекът си отиде от нас.

tisss
__________________________________________________
* Според хипотезата на доц. Петър Добрев, описана в книгата му от 1993 г. за древното минало на българите.

** Според сириеца Малек някогашната Антиохия днес е градът с името Антакия, а не неговият роден град Латакия.

*** Казимеж Брандис, „Писма до г-жа Z.”, изд. 1980, с.48. Бел.м., tisss.


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1617950 - 31.01.2007 06:37 [Re: tisss]

(„Цинк”) ИКОНА В МУЗЕЯ?!



03.09.2001.
Романтичната струя в литературата, която се основава върху фолклора (легенди, митове, приказки, народни песни) и неговите възпитателни родолюбиви функции, не престава да търси героичното у човека. Героят загива, но споменът за неговата героична смърт зарежда младите поколения с жизнена сила.

„Илиадата” е героичен епос за Троянската война и е всъщност паноптикум от модели за поведение както за мъжа и жената, така и за юношата и девойката, за стареца и старицата. Но дали е по-малък героизъм да бъдеш неизвестен простосмъртен, човек естествен в слабостите и уязвимостта си, уникален със своя характер, оцеляващ, въпреки удобно предлаганите от разни обстоятелства героически, ужасно сантиментални изходи от живота?

Някога, преди много години, моята учителка от отделенията (І – ІV клас) госпожа Дора Попова тъй се изразила пред майка ми: Госпожа, Вашият син има заложби, но за съжаление, от една страна, аз и класът тъкмо му изградим пиедестал, и той – от друга страна, вземе, че направи някоя магария и всичко хубаво около него се срути, стане на пух и прах. Не мога да разбера, това е първият ми случай в моята дългогодишна педагогическа практика човек така да върви против себе си. Да знаете, госпожо, от него ми побеляха косите. Тоя е последният ми випуск и като се пенсионирам, надявам се да си почина от сина Ви.

Тя наистина бе може би най-добрата ми учителка; запомнил съм не само побелелите й коси, но и строгите й добри очи, кафявите петънца и сините жилчици по кожата на восъчнобелите й ръце, с които понякога ме биеше през лицето. Сега, когато тя отдавна е в гроба, а моя милост е 54-годишен мъж, баща на две дъщери и дядо на внучка, изправям човеколюбивия й образ пред себе си, за да защитя някогашния палав неудачник и антигерой, за да й кажа:

- Госпожо, Вие сте се стремили да оковете в красива златна рамка един според Вас бъдещ пример за подражание, но тоя Ваш така желан измислен герой бясно се е съпротивявал именно на рамката, на хубавата изящна клетка, госпожо. Искали сте още една икона в музея си от восъчни фигури, но живият човек у онова дете просто не е знаел друг начин да протестира срещу посегателството. Много настоявам да се знае, госпожо, че малчуганът интуитивно е предпочел да бъде какъвто си е – истински, изпълнен с недостатъци, склонен да греши, да се заблуждава, но да е верен, а не фалшив и възползващ се от Вашата слабост любимец с нимба и звездичка на челото.

Истинното е по-достойно от нашите дори и най-съвършени умозрителни предначертания. За да приемем живота, и особено отделното човешко същество във величествената му противоречивост – за това все пак се изисква известно усилие и устойчивост на характера пред странностите на простосмъртието. А инак който е тръгнал да става Герой пред блесналите от възторг погледи на тълпата, допускал е да го вкарат в златната клетка, и нерядко, случвало се... е жестоко да си заплати за тоя миг суета.

Нима не е героизъм да се приемеш какъвто си!


04.09.2001. Озлоблението е духовна немощ, маскирана с физическите белези на Силата. Празният човек често ни се явява с угрижения вид на мно-о-ого ангажирана личност. Най-отрудените хора не въздишат показно тежко; който прави истински, а не фалшив жест в наша полза, не ходи по площадите да обяснява стореното. Най-гръмко звучи изпразнената от съдържание кратуна. Плъховете хапят винаги в гръб, докато се трудиш.

Стремя се да овладея умението да стоя смирен срещу войнстващото Нищожество; науча ли се на това, ще смятам, че съм постигнал най-ниската степен на духовното просветление. Лозунгите, които крещят над множествата разни архиереи, обикновено не означават друго освен желание за надмощие. Слепият вижда по-дълбоко.


05.09.2001. Вчера, 4 септември, издъхнал Стефан Продев, още един от героите на тия записки. Току-що съобщиха по радиото, че днес щяло да има поклонение пред тленните му останки. Но какво да кажа за него?... Отишъл си от живите още един талантлив човек, объркан от комунизма, отишъл си още един сеяч на антагонизъм, т.е. на грандомания и на марксистка омраза в българското обществено пространство.

Особено ми бе любопитно да проучвам модулациите на грандоманията в публицистичните му работи. Тоя назидаващ глас със самочувствието на вечерял с дейците на Парижката комуна от 1789-та и със самия Карл Маркс дълго ще отеква и в моето съзнание като пример как не бива да се прави публицистика. Личната му драма на човек, разкъсван между стихиите на Суетността, така силно напомня съдбата и на други, подобни нему „гръмовержци на Истината” (Георги Джагаров, например), у които откривах липса на скромност и смирение.

Тия фалшиви апостоли защитаваха и уж защитават не човека, а някаква умозрителна идея. Познават се по това, че още приживе се изживяват като паметници от метал и камък. В сътвореното от тях има, разбира се, и бисери на талантливостта им, но тия постижения са затлачени от така характерния за посредствеността тон на предизвикателност, нетърпящ други мнения.

Могат ли изобщо да се сравнят техните текстове с величието на такива редове, като написаното от премръзнали пръсти:

Аз, грешният Георги, в стълп, върху блюдо, писах в светите врачове, на 30-ия ден от декември. Поменувайте ме, братя мои, защото ми мръзнат ръцете: тук пишех, тук ядех, тук лежах без огън*,

или – Недостойният да се нарече раб божи Никола... Защото медът, дори на кора от беснурка да е, пак е сладък. Така и словата...

или – Тази книга, наречена Патерик, бе писана в лаврата на безплътния първоначалник Михаила... от грешния, бедния и последния от иноците**,

или – По повеля и трудолюбиво залягане пише и превежда от гръцки на български Лалое грешният, непотребният и многострадалният***,

или – многогрешният уж свещеноинок Лаврентия, грешният дяк Радомир, недостойният и най-малкият от писателите, уж монах****.

Иде ми и аз в тоя ред да призова: Полюбувайте се, братя мои и сестри българи, сравнете сътвореното от скромност и благоразумие със сътвореното от хора с издути пренебрежително устни и огромно самочувствие, които живяха не с народа си, а край него и над неговата мизерия и страдание, любимци на властта и почитани от множеството като светци и пророци! Амин!

А може би новите времена изискват писателят, творецът да се държи като грандоман?!


21.09.2001. Последна реплика от филм за живота и личността на Галилео (ХVІ-ХVІІ в. или: 1564-1642 г.): „Цялата тая Вселена се сви до пространство, заемано от моята собствена личност” (Г. Галилей).


27.09.2001. По радиото ми звучи оркестрова симфонична музика*****, в която водещата мелодия изпълнява пиано. На 11 септември ислямски терористи разрушиха Световния търговски център в Щатите. Веселичко захващаме третото хилядолетие, няма що. Но това е тема за друг разговор, много жесток разговор - за една от световните религии.

tisss
______________________________
* Приписка от Битолския триод.

** Приписка на някой си Висарион от 1346 г.

*** Приписка в Зографския апостол от 1358 г.

**** Приписка от безимен автор от 1337 г.

***** "Концерт за оркестър и пиано" от Феликс Менделсон-Бартолди. Бел.м., tisss.


--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1619624 - 01.02.2007 07:25 [Re: tisss]

(„Цинк”) ВСИЧКО, ГРАДЕНО С ЛИШЕНИЯ...



12.10.2001.
Преди тринайсет години, в последните дни на лятото на 1988-ма, жена ми ме напусна, след като се измъчи с мене в продължение на петнайсет бедняшки, петнайсет усилни години. На 12 септември, спомням си, подир серия сцени на ревност от моя страна и все пак колебаеща се, понеже беше свикнала с мене, обяви, че е подала молба за развод до пловдивския районен съд.

Доколкото си давам сметка сега, без да съм особено наясно и до днес, тя търсеше нещо, което може да бъде назовано с една-единствена дума – свобода, свободата да разполага със себе си, както й диктува природата. По онова време беше на трийсет и шест, зад гърба си имаше поне дузина любовни афери, в които се впускаше току пред очите ми; приятелките й я обсъждаха полунасериозно-полунашега: „Много я иска животът”.

До оня 12 септември съвместният живот с Ася ми изглеждаше тунел без изход; не си представях развода инак освен като крах на всичко, градено с лишения и усилен труд, крах на всичко, което бяхме постигнали заедно, или по-точно казано – бе постигнато с цената на упоритостта, ината, спортната злоба да преодолявам всякакви препятствия, подлости от най-близки хора около нас и изобщо...въпреки неблагополучията от всякакъв род.

Между другото, ако не си изпадал в ужасни положения, никога нямаш шанс да разбереш що за хора са около тебе. У един и същи човек с изненада, но и неведнъж съм откривал, че може да бъде както изключително подло същество, тъй и изключителен благородник. Има някаква алхимия тук, някаква магия точно кой образ в неговата природа събуждаш в дадения момент у човека отсреща.

Затъвал съм до уши в какви ли не занимания и ангажименти, и Ася е имала сериозни основания да се смята пренебрегната. Истината е, че когато е имала нужда от помощ, втурвал съм се, и неведнъж! – да я измъквам от разни заплетени положения; до такава степен беше обсебена от моето влияние, че неведнъж е заявявала уж на смях пред наши приятели: „Аз не съм Ася, аз съм Жоро в рокля”.

Къде и кога почнахме да се разминаваме? Може би от първия ден на нашия съвместен живот... Може би след като тръгна на работа и се почувства в известна степен самостоятелен човек?! Оттам-нататък почти всяка пролет се появяваше ей тъй, от нищото сякаш силуетът на някой мъж – далеч по-възрастен от мен, значително по-млад – без значение, нисък и дебел или висок и строен, без значение какъв... и страдах като всеки нормален млад мъж, когото са пренебрегнали по всички линии.

В такива периоди се впусках като обладан от бяс в каква да е работа, която не ми е носела кой знае какви печалби освен една – чувството, че съм необходим и че съзнанието ми не раздипля поредната любовна интрига около съпругата ми. Беше ме превърнала едновременно в болногледачка, санитар на душевните й драми, най-доверен приятел. Жена ми все ме курдисваше за изпълнител именно на тая роля:

„Мацинко, ти си ми най-добрата приятелка! Искам да ти разправя какво ми се случи с Янко”, в друго време изречено: „...искам да ти разправя как ме чакаше Иван Щипков от Калояново в Раковото кафене и после отивахме в квартирата му да се любим. Колко много го обичах, но не исках да се разделя с тебе, понеже си много добър. Защо да не се срещам веднъж на седмица с Иван по за три часа, а? Какво толкова ще ми стане. Ти можеш, ти всичко можеш. Просто искам да ми позволиш да се срещам с него, не искам да се разделям с теб, за мен ти си като въздуха и водата, но Иван е слънцето”.

При последния от трите опита за самоубийство бе оставила четири писма в запечатани пощенски пликове: до родителите й – как и къде да бъде погребана, до дъщерите – с молба да не я съдят сурово, до мене – с извинение за причинените неприятности, до любовника – любовно послание за любов... голяма любов, която не й позволявала да живее без него.

Отношението ми към жена ми не бе точно любов, а някакъв вид чувство за сътрудничество и привързаност; ако е имало страст, тя беше при мене повече страст към оцеляване, към съхраняване на това, което сме били като съпружеска двойка. Изневерите приемах като посегателство върху честолюбието ми на мъж, който активно се нуждае от жена до себе си. Продължавах да се изживявам като център на Вселената, и това е може би голямата ми грешка: писането на текстове.

Не мога и досега да си представя, че мога да съм подробност в пейзажа. Това не може да не я е потискало и наранявало; говорила ми е неведнъж: „Ти си самият ад! Как живееш с тоя ад у себе си?” или „Измислен човек си ти. Всичко у теб е измислено”. Втурванията в някакъв си мой виртуален, непонятен за нея, както тя се изразяваше – измислен! - живот я озадачаваха. Нали всяка млада жена бленува да е слънце, около което кръжи някоя планета, най-малкото една Луна, която да отразява слънчевата й светлина?

Разделихме се: драматично – от нейна страна, с облекчение – от моя. Появяваше се наоколо ми с един 120-килограмов млад мъж, здрав, набит като бик в месеците преди и подир развода ни. Бил съм издирван и бях посветен от съпругата на сантименталния Мишо за тайния живот на двамата любовници. Слушах я и тая женица, с шестмесечното си момиченце изхвърлена на улицата от своя мил съпруг заради жена ми и се чувствах като чиновник на гара Разпределителна... Леле, какво пак Ася е минирала около нашия дом!

После същият Мишо, заради когото уж се разведохме и на когото бях обещал да го черпя в най-луксозния пловдивски ресторант (не си устоях на обещанието поради ред обстоятелства), та същият тоя млад поет-мечтател и механик в селскостопанската авиация или по хеликоптерите, чух от женицата му: почнал да бие 45-килограмовата Ася, и накрая тя се омъжи подир година и нещо за друг човек, роди на другия човек син и е заживяла, доколкото мога да си я представя, най-сетне спокойна. Дето има една дума: „седнала си на задника”.

Срещахме се – и винаги с кандърми от нейна страна! – няколко пъти по-късно, години след развода, когато за по-голямата от щерките наближи абитуриентският бал. Срещахме се, значи, няколко пъти все по настояване на Ася, и на срещите ни тя обикновено въздъхваше в един момент: „Е-е, с тебе поне не си правим мизерии след развода”.

Сега, като си помисля за нея, все едно никога не сме живели заедно, не сме делели радост и мъка. Майка й веднъж, пет-шест години подир развода, тъй рече: „Вий двамата просто не бяхте един за друг”.

* * *

След Ася се появи Мария. Мария беше преживяла преди мен своя развод, беше трезва, разсъдлива; отначало ме възприела като мимолетна авантюра, а връзката ни продължи три години и половина. На втората година почнах да си внушавам, че това е жената, която цял живот съм търсел. Обсъждахме да се оженим, и дори по мое предложение се спряхме на човека, който да ни бъде кум – поета, родом от Стара Загора Михаил Берберов, който ме бе нарекъл „духовен брат” пред сестра си в деня, когато тъкмо бяха погребали баща си Ангел.

Отпътувахме до София с колата и говорихме двайсетина минути в мижава канцеларийка, запълнена от огромно като фурнаджийски тезгях бюро в издателство „Български писател”, дето Мишо работеше. Навън, след като бяхме получили съгласие, оставаше да насрочим датата, Мария се разплака. През сълзи обясни: не се смята готова за женитба. „Документ ли ти е необходим? – питаше. – Нали и двамата знаем колко сила имат някакви си документи, когато става дума за чувства!” и... продължихме да се виждаме като мъж и жена, които се обичат, но от оня момент в себе си като да прогледнах...

Всичко, всичко в моя живот е нестабилно, градено върху пясък, временно, както съм случаен и аз самият, и всичко около мен; в тоя мой нескопосан и хубав все пак живот едно-единствено нещо има стойност – текстовете, които пиша. Ако има нещо стабилно, то е стръвта ми към писането. Защото “Ars longa’ vita brevis”*, както рекли мъдрите римляни.

А после... после се появи ти, Re. – красива и някак невероятно разбираща и самостоятелна. Мария беше много красива, изобщо жените, с които съм бил, винаги са блестели с красота и чар. Но ти, мила, се оказа много по-красива, много по-чаровна от всички тях вкупом, но десет години, макар да знаех това, не съм си давал сметка какъв шанс е умната, интелигентна, вътрешно спретната и красива жена за един мъж, впуснал се с пиратската си флотилия да завоюва нови земи в океана на интуитивното, т.е. – на изкуството. Казвала си, че четири (може и повече да са!) години си ми се „любувала” как се мотая от илюзия в илюзия.

Научих се напоследък като механизиран папагал да ти пращам по джиесема посланието „Обичам те” от време на време; но тия припадъци на любовно излияние оставят гузното усещане, че заставам в поза, която не обяснява нищо, понеже думите – колкото и удобно да ти се предлагат в стройни редички – най-често са безпомощни да кажат истината за онова, което става в душата на човека. Истината винаги е там, между редовете от думи.

tisss
_______________________________
* Изкуството е вечно, животът е кратък (лат.).

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
Страници: 1 | 2 | 3 | 4 | 5 | 6 | 7 | 8 | 9 | 10 | 11 | 12 | 13 | 14 | 15 | 16 | 17 | 18 | 19 | 20 | >> (покажи всички)



Допълнителна информация
0 регистрирани и 5 анонимни потребители в момента разглеждат този форум.

Модератор:  nousha 

Изпечатай темата

Възможности в този форум:
Не можете да добавяте нови теми
Не можете да отговаряте на мненията
HTML - забранен
Псевдо-HTML - разрешен

Рейтинг: ****
Брой показвания: 48415

Мнението ти за темата:

Прехвърли се в



ALL.BG не носи отговорност за съдържанието на мненията, публикувани във форумите.

НАЧАЛОРЕКЛАМАВРЪЗКА С НАСКОНТАКТИЗА НАС

©1999-2015 ALL.BG Всички права запазени!

Generated in 0.069 seconds in which 0.049 seconds were spent on a total of 12 queries. Zlib compression enabled.