Словото

Слово.бг · Словеса · Галерия · Книжарница

all.BG Форуми



Форуми » Култура и Изкуство » Език и литература

Страници: 1 | 2 | 3 | 4 | 5 | 6 | 7 | 8 | 9 | 10 | 11 | 12 | 13 | 14 | 15 | 16 | 17 | 18 | 19 | 20 | >> (покажи всички)
C'est la vie
новак
***

Регистриран: 04.06.2006
Мнения: 44
От: въд океана
Re: Въведение ІІІ
    #1619697 - 01.02.2007 09:33 [Re: tisss]

Цитат:

У един и същи човек с изненада, но и неведнъж съм откривал, че може да бъде както изключително подло същество, тъй и изключителен благородник. Има някаква алхимия тук, някаква магия точно кой образ в неговата природа събуждаш в дадения момент у човека отсреща.


Като психотерапия е ...Благодаря ти за удоволствието да търся текстовете ти всяка сутрин и да ги откривам..
Анализи,проницателност,тълкуване,насърчение и противопоставяне с любов...


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1620437 - 01.02.2007 18:03 [Re: C'est la vie]

Безпомощен пред подлостта изглежда честният, C'est la vie. Фарисеят се отдалечава горд на вид с осанка на закоравял измамник. С Вас знаем, че току-що оттук е минал посредствен нагъл тип. Той не е имал какво свое да каже на света, никога не е бил поет и няма как да бъде.

Наподобявайки изкуство, фалшивото най-бляскаво лъщи.

Надушваме лентяя зъл и хитър -
две кончета сме в гъстата трева.
Усетя ли сърдитото в очите,
аз знам: това е твойта синева.

Такива като нас са доверчиви,
ний мъкнем своя делничен ярем
и аз те виждам гневна и красива
до смърт да се сражаваш зарад мен.


Пловдив, 1 февруари 2007 година

tisss

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1620944 - 02.02.2007 08:29 [Re: C'est la vie]

(„Цинк”) ЗАПЛЕТЕНИТЕ ВЪЗЛИ НЕ РАЗСИЧАМ



16.10.2001.
Тая нощ... Ах, тая нощ! Иде ми да крещя „Не е честно, не е честно” – но трябва да се превърна в облак от мълчание. Свалих пръстенчето, гривната от злато, синджирчето за шия с кръстчето: дреболийки – знаци на нещо, дето си отива. Как обаче да се примиря!

Рано или късно, това е било обречено. Усещам се като талибан; навярно са прави идиотите-талибани да гледат към Евините щерки с подозрение; в такова гледане има уплах, защото у жените г-жа Природата гърми със страшна сила. Леле, готов съм за манастир!!!

Каквото и да сторя, ще сбъркам. Каквото и да кажа, няма да е вярно. Очертава се сурова зима и ми се налага бързичко да си потърся нови мечти и илюзии за огрев, да не ми измръзне сърцето.

Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее, не безчинства, не дири своето, не се сърди, зло не мисли (...) всички извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява. И накрая пак там* ап. Павел приключва тая ХІІІ глава с думите: А сега остават тия три: вяра, надежда, любов; но по-голяма от тях е любовта.

Съжалявам, съжалявам, съжалявам... Момичето няма вина – вяра и надежда си имам, любовта обаче иска повече грижи, понеже – като не се обновява, отлита, момченце. Е, какво да правя с тая купчина спомени за щастие? Кому да обяснявам? Кого да стопля с нея?... Някога, в зората на живота си на мъж, деветнайсетгодишен, бях писал ей такива драматични думи: „В нещастието си щастие намирам. Напуснат от любов, любов съзирам”. Щом кървя, значи сърцето е живо, тупти и – „Деца, да продължим по-нататък към следващия урок, към следващите поучителни епизоди от умението да се живее и страда талантливо!”

Благодаря ви, Небеса, че ме дарихте в течение на десет години с това щастие. Благодарен съм, че тая любов бе плодотворна за мен – написах няколко книги, куп стихотворения, и най-важното – че ги преминах тия десет години в душевно и телесно здраве и със самочувствието на простосмъртен, който знае мисията си на земята. В дните на щастие не забравих родителите си и ония близки, от които произлизам. И не се главозамаях, че виждам мъничко по-надалече и чувствам мъничко по-издълбоко света около мен.

Да, навярно съм се вземал понякога по-насериозно, отколкото е редно, но още не съм изгубил самоиронията, което ще рече: усмивката си, и дано не я никога изгубя в тоя мой хубав живот.


Захлопвам вратата, спускам кепенците, свивам се зиморничаво в себе си, загръщам се – дойде времето да си се посмея над мене си до насита. Боже, какъв симпатичен наивник си ме създал! Остров градих сред океана, населих го тоя екзотичен райски кът с животни и птици, с обич и бесовете на човешката си природа... Плисна вълна, разпиля пясъчния дворец, изчезна островчето, сякаш никога не го е имало. Сега съм сам на сала – пак доверчив, пак нехаен, пак обзет от любопитство, говоря си: „А какво ли ще стане по-нататък? Да бе, какво ли ще последва!”

Нищо не е свършило. Жив съм, по-жив от когато и да било. Двама приятели се преселиха в Отвъдното през последните три-четири месеца**, тъй че имам свои застъпници и Там; те ще свидетелстват, че не съм зъл и подлец, че като измамник не съм ял и пил за чужда сметка, не съм се облагодетелствал от чуждото нещастие, че съм се опитвал (макар и по-често неуспешно) да защитавам изпадналите в беда и отчаяние, че прилежно дотук според силите и таланта си, доколкото ми е даден, записвах какво става наоколо и у нас, в душите ни – за да се знае и помни какви сме; нищо, че наоколо са руини и пепелища: семенцето е жизнено, няма да се затрием, ще ни има и по-нататък в нашите деца и във всички ония, дето вървят по тая земя.


18.01.2001. Изключих джисема, прекратих договоря си в офиса им в ЖК „Тракия”. Минах с колата в сервиз „Тракия” годишния технически преглед. Платих сметката за телефона и електричеството. Майстор-тенекеджия накарах да огледа ауспуха на колата откъде издиша – оказа се, че саксът (17 лева за нов оригинален, руски) е за подмяна. Вчера регулирах клапаните, но днес, чувам, колата пак по познатия вече начин: има притракване в двигателя. Според съседа Иван Пенев трябва да е разхлабен бутален болт или биелен лагер; възможно е от старото бутало, дето го приспособих от автоморгата, да е.

Казах на зетя Светлозар, че търся купувач за колата. Пита: колко? Викам: колкото дадат. За джиесема съседка каза, че може да го купи, пита за цената, казах й: колкото даде. Вчера по обяд с Re. обсъждахме и спорехме за „международното положение”, т.е. за хората около нас. Зле ми се очертават нещата, но съм оптимист – няма лошо без хубаво; ще пекне слънце и над таз моя улица, нека само оттече в канализацията целият батак, в който съм до шия, та чак едва дишам от недоспиване, от изпушени цигари и от това, че ям насила, колкото да се каже, че ям.

Много ми е зле, но познавам се добре: от подобни ситуации – пет-шест с Ася, една с Мария и вече втора - с Re. – надмогвам си бесовете. Знам, не се явяват случайно тия кризисни ситуации, ще загърбя и тоя горчив урок. Важно е да не сбъркам, понеже точно сега съм доста уязвим. Интересно, мисля си: ето, психологическа задачка, която да решавам в движение. Разчитам на усета си за стил и ритъм на динамичното равновесие у мен.

Когато съм сам, съм по-силен. Ангелът ми е особен характер: изглежда податлив на външния натиск откъм стоварилите се накуп скрити дотук обстоятелства, но е жилав, тъй че няма да се прекърша.

...Видях през междучасието към пет след обяд Re. да излиза бързешком и напето с разкошен букет цветя от детската градина зад училището, а малкият подтичваше веселичко край нея. Сви ми се сърцето. Тая картина на щастието ще я помня, няма начин да не я помня! - докато съм жив, понеже ми се представя в момент, когато почти си настъпвах носа, а единайсетокласниците се държаха безобразно, докато ги гледах с унилата физиономия вероятно на индиански воин, ударен смъртоносно.

Мамка му и живот! Естествено е да ми се случва точно на мен, и не за пръв път! Чувствам се изпитател на свръхзвукова бойна машина. Ще го преживея и това "очарование", няма начин. Ай, какъв опит трупам!!! Сега основното е да изляза на чисто. Развързвам възли. Още някой и друг ден, живот и здраве, и ще почна да изглаждам гънки и бръчки.

Казал съм какво става с мен на Емил, на Панайот Зеков, ей тъй, на бира в близкото кръчме (че флегматичният Панайот ми е далечен по нрав) и на зетя Светлозар. Това казване ми е автотерапия, инак ще блокирам. Никого не съм нападал и съм горд пред себе си, че любовта ми си е у мен – само на тая любов, за която дотук на никого нищо не казах, ми се крепи самочувствието... Няма по-гадно нещо от хленчещи мъже.

Връхлитат ме от време на време картини на развихрената ми сексуална фантазия; с цигари, с някакви занимания успявам да укротя бесовете. Ето и сега... това писане. Пиша и паля цигара от цигара, вече пета по ред. Но то ме спасява някак от врага, който се е разположил по турски вътре в мен.

Вярвам на Re., дано само не се е лъгала! Ако е истина, което дотук от нея знам, има изгледи даже по-рано от мен да си намери отново оня хубав ритъм на живеене, който прави живота сладостно приключение. Силен характер е, а силните характери сами си търсят силни изкушения. Дори да се разделим, ще запазя само добри спомени за нея. Макар че ако „случаят Николай” преди четири години приех за изключение, сега разбирам, че е тайна клауза, която пак ще я хвърля от авантюра към авантюра. Младите жени ловуват, и какво лошо има в това?! Лошото ще е, ако ме няма повече в съзнанинето й, ако стигнем дотам, че престане интуитивно, без да се виждаме и говорим, да ме усеща.

Казах й вчера по обяд, когато си тръгваше от мен, казах й го на вратата, в антрето пред изхода: че е мой пратеник в чуждия лагер и че „пратеник” на гръцки е „ангел”***.

Съжалявам, съжалявам, съжалявам... Нека е щастлива по свой избор и там, където сама реши!

Снощи, към три часа след полунощ, както се въртях като вретено в леглото, реших, че бих могъл и аз да спра колата си пред очите на родителите й и да я гледам как прекосява площадката пред блока им с двете си деца, за да се отправи, да речем, към... Багдад. То ме прониза. Скочих. Запалих цигара и излязох на верандата.

В далечината тъмносиньосиви в мрачната безлунна зимна нощ едва се очертаваха Родопите. Гледах мъртвилото пред мен, гледах под ниско надвесените оловни облаци заспалите бели, като от вар направени, жилищни блокове - безжизнени паралелепипеди като световно гробище отсреща... И тогава ми изгря: не от мене е зависело дали да направя тоя романтичен показен парад на самоувереността и честолюбието. Тя не го е пожелала точно от мен, именно понеже с усета си на жена е съзнавала, че не съм склонен заплетените възли да разсичам със замах.

Не! Категорично... Моят стил е в съгласие с внушенията на ап. Павел, доколкото съм ги проумял. А иначе Re. пак може да ме обвинява за липсата на смирение, да ме напада колкото си ще. Това смирение ще го уча, има още да го уча, но рррррешително: имам вече известни постижения в смиреността.

Обичам ли я тая красива котана? Ама разбира се!

Днес й е рожденият ден. Снощи по телефона й пожелах да е щастлива с човека, когото е намерила най-после; изразих увереност, че тоя човек ще реши, дано й реши всички проблеми. Па накрая го заметох това излишно обяснение с тъмночервена лисича опашка: „Отсъствие ми от празненството, коте, е част от подаръка ми за теб”. Ай как нафукано го казах!

Отнасям се към такива събития (смърт, любовни раздели) като към епизод от сюжет на роман. Романът на моя си живот сам режисирам, не бих позволил, докато съм себе си, друг да ми диктува жестовете, репликите в тая драма in live, в тая чудна пиеса. Глупаци! Мислят си, че като постигнат успеха, това ще ги направи щастливи. В нещастието си щастие намирам. Така е тръгнало, така и ще бъде при мен, докато дишам. Крайно време е и нещо хубаво да ми се случи. Крайно време е! Ще поразчистя старите сметки, ще разплета с нежни и жилави пръсти сложно и здраво заплетените около мен възли, без да късам нишката... без да се правя на фукльото-глупак Александър Македонски.

...Осем фаса! Че кога ги изпуших тия осем? Странно съвпадение... 18 октомври бил Денят на парашутиста – обявиха по телевизията. Многозначително ми се стори: ще речеш, някой от нас тъдява виси между земята и небето. Чий съм? На земята ли син или човек, снижаващ се от небесата??? Ужасното и прекрасното на тая ситуация, която вече съм преживявал наяве****, е, че изостря до краен предел сетивата, отхвърля делничното и пошлото; преодолял мизерията на плътското у себе си, изведнъж откриваш колко неочакван и нов се разстила хоризонтът пред тебе, какви разкошни нюанси, картини и аромати има все още от теб невидени, неусетени.

tisss
______________________________________
* І до коринтяни.

** Петър Петров (76) и Георги Въргов (61).

*** "Вестител" е значението на думата „ангел” всъщност, знаех това, но ми бе угодно да представям иначе нещата.

**** 16-годишен, скачах в разстояние на половин час два пъти с парашут ПД-47 от 800 м височина над стария пловдивски аеродрум, където сега е Мебелната къща в ЖК „Тракия”. Бел.м., tisss.


--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1622222 - 03.02.2007 06:27 [Re: tisss]

Но аз зная, братя, че вие, както и вашите началници, сторихте това по незнание; а Бог, както бе предизвестил чрез устата на всичките Си пророци, че Христос ще пострада, така и изпълни. И тъй, покайте се и обърнете се, за да се заличат греховете ви...

Из Библията, Деяния на светите апостоли, гл. ІІІ, ст.17-19


(„Цинк”) ...ЗА ПО-ВИСОКА ОРБИТА?!



19.10.2001.
Едва удържам: говоря оптимистично, колкото по-силно ме боли. Собствения си крах назовавам „победа”; победа над кого и над какво обаче! Свивам се на кравай – вълк в зимно леговище, но още по-ярко се озовава пред мен предизвикателно блестящият образ на Предателството. Това е точната дума.

Сам го създадох това предателство, овчедушието дали не наричам „смирение”? Жената е като вода – заема формата, която й позволиш: интуитивното женско начало си търси господар, водач и стопанин; не съм бил очевидно ни едно от трите; затова жените, които си обичал отдън душа, в отговор са те унижавали, Жоро Бояджиев. Женски сълзи, удобни обяснения, уж за да ти спестят болката. Това е твоята жътва – едни сухи тръни и самотност, за която всякакви определения са бледи.

Усещам се празен и ненужен. Никой не се интересува от мене, никой не ме мисли; всичко дотук е било илюзия, красива наистина, но измислица, плод на моите фантазии, че има в тоя свят жена, достойна за любов, същество от плът и нерви, неподвластно на суетност, егоизъм и лицемерни жестове.

Ако Re. е наистина онова скъпо нещо, което ме възторгваше досега, дали би ми се случило именно с нея?! Много лесно ме отстрани и не разбирам смисъла на стореното. Какво се оказа! – човек трябва да се пази най-много от оная, която обича??? Не мога да се побера в кожата си от изненада. Така жестоко да съм се лъгал в жената, която бях приел за образец на всички женски достойнства?

Щом и тая жена не е това вярно и предано човешко същество, за което съм си мечтал от детството, то ясно е – няма такава жена. Прав е Шекспир„Непостоянство, твоето име е жена!” Нима не бях проумял тая печална истина?! Колко пъти вече съм лъганият, униженият, оскърбеният! И за какъв оптимизъм у себе си бръщолевя!

Ако я пренебрегваш и мачкаш самочувствието й, следва те като предан оръженосец; поставиш ли я в пространството редом до себе си, дадеш ли й възможност да определя нещата помежду ви – свършен си, вече си обречен, вече си causa perduta*.

Във филма „Бодигард” актьорът Кевин Костнър (46-г.?) изгражда оня образец на Големия мъж, който възторгва мъжете в цивилизования свят: самотник, недоверчив и силно подозрителен към женските предизвикателства, вглъбен в работата, уравновесен, кратък, рязък, пестелив на каквито и да са обяснения относно личните си дела. Ако казва нещо, изрича го не с думи, а със самото си поведение, в което едва сега, след тоя мой крах, откривам тъничка иронична пренебрежителност.

Сякаш наставлява: жената не бива да се приема прекалено сериозно; постъпвай с нея като с красива крехка играчка: обличай я, накичи я с лъскави дрънкулки, остави я сама да се опиянява от радостната възбуда колко е прелъстителна, употребявай я като временна и случайна кукла – и тя ще бъде доволна. Това й е предостатъчно: да си представя, че е прелъстявана със страст, на дъното на която звъни метално острието на самурайски меч.

Допуснах да си поиграят с мене и да ме захвърлят настрани като омръзнала дреха. Никой не ми е виновен. Re. е такава, каквото са всички останали жени дълбоко в същността си. Изгубвам нещо много скъпо. Липсва ми. Не зная какво ще последва; ще ми се да я заваря някой ден – да отворя вратата, да видя обувките й в антрето, да чуя гласа й откъм спалнята, където нехайно се е излегнала, опряла високо пети на стената, с блестящи от вълнение очи на влюбена...

Господи, това вече никога няма да се случи! Питам, защо си толкова жесток; с какво те подразних, къде сгреших, та се наложи да ми отредиш толкова болка?


20.10.2001. Re.! Обичам те. Странна е моята любов, но те обичам. Не мога да си простя как глупаво съм се отнасял към Любовта; сега тая самота ми е наказанието за пропиляното щастие. Бях Цезар, сега съм най-нищият, Просякът на света. Срам ме е да се гледам. Тъй повърхностен, тъй недостоен през всичките десет години, откак я срещнах, откакто учуден я съзрах в Оназ ябълкова градина край Пловдив – учуден не от нея, от себе си учуден: стоях като един Голям глупак в зеленото поле, в Райската градина стоях, типичният Адам, който никога не ще проумее какъв разкош е Любовта.

„Щом любов нямам, нищо не съм!” Обичам те, мило момиче. Животът ми губи смисъл без теб. Всичко случило се напоследък между нас ме наранява; обвинявам се за куп неща - и ни едно от всичките не мога да поправя. Колко слаб изведнъж се почувствах, колко безпомощен! Изключих джиесема, да не се изкуша да ти се обаждам, когато ме връхлитат вълни на покруса. Нощем прекарвам в полусън, скачам от леглото, бродя из стаите.

Боли, но не бива да ме съжаляваш – заслужил съм си я таз болка. Нямам къде да отида, кому да се оплача, че съм си разрушил мостовете: нямам приятели, всичко около мен е фалшиво, пошло, търси лична изгода. Гарван върху сухо дърво – кому е притрябвала такава птица! Ненужен съм, и то ме ужасява, място не мога да си намеря. Чакам да ми позвъниш... И в тоя миг чувам телефона от съседната стая. Обажда се Re.: „Може ли да се видим?”

Дойде с половин час закъснение; към девет вече сме в едно от „нашите” кафенета и тя каза, че черпи за рождения си ден. „Защо си изключил джиесема? – учуди се. – Точно сега имам нужда да знам, че си близо до мен.”

Заради съвпадението между последното, което написах („Чакам да ми позвъниш...”) и това, че точно в оня момент, докато съм го писал, е набирала домашния ми телефон, почвам да мисля: А дали наоколо не летят извънземни или нашите два ангела небесни кръжат над масата ни като буревестници с разперени неподвижно огромни белоснежни крила?

... Други съвпадения. Re. казва, че е съхранила в джиесема едничко мое послание – „Коте, обичам те!”: 21 август т.г., получено, когато била във вила край хижа „Здравец”** с децата и господин Новоизгряващия. При положение че не ми е навик да пращам подобни послания, кой ме е подтикнал да го сторя в оня час и минута??? Съседката Стела („звезда” от гр. или евр.), от която заех днес пари да възстановя връзката на джиесема си с М-тел, оказа се, е родена на същия ден 18 октомври, макар преди повече от 70 години.

С тоя г-н Н. (новоизгряващ) Re. се запознава на 2 юни, в деня на 20-годишнината от запознанството с първия си мъж. Същата вечер съпругът й рекъл: „Имаме повод да отбележим кръгла годишнина!” Казал го вечерта, когато се добрала премръзнала и превъзбудена от излета до местността Белинташ в Родопите, от който се оплакваше, че го преживява отново и отново като кошмар: сама с шестгодишното синче на тясна площадка край трийсетметрова пропаст, в дъжд и пронизителен вятър, далеч от Пловдив. Местостта Белинташ - вероятно култово място от езическите времена на древните ни предци траките... Решиш ли да потърсиш Извънземния свръхразум или Отвъдните стихии в нашия материален свят, и те се тълпят вече около тебе!

В оня миг бе пратила тревожно съобщение, че не знае дали ще оцелеят с малкия, че е в паника, а аз – пак по джиесема, я питах къде се намират, как да ги открия... Групата на излетниците, с които се добрали до Онова място, продължила без тях двамата, всъщност, ония хора се отправили да посетят древното тракийско светилище.

Завива ми се свят. Ясновидката от близкото до града село П. Люба (и това име ми се вижда неслучайно!) последния път, когато сме ходили, рекла на Re., че желае да ми "гледа", излязла от къщата, от двора, тръгнала в полумрака към мене, а аз съм се запътил зад колата. И тогава рекла на Re. разочарована: „Е, не сега! Но много скоро сам ще ме потърси”. И се запътила обратно към къщи.

- - - -

Питам: ако се случва едно и друго, понеже е предопределено, понеже е съдба, орис, участ, земен дял, нещо свише предначертано, зададено априори – тогава защо да страдам, защо да се притеснявам?! Което е писано да се случи, няма да ми се размине, но виж – основният ми проблем е да си съхраня достойнството и любовта към живота, каквито и да са последствията за мен.

Предателството на Re. – инстинктивна, правилна реакция за млада жена в нейното положение - не е ли стъпало по пътя към Голгота? Защо да преставам да я обичам тая жена, която по тоз странен начин ме подтиква към смирение, без да предателствам към себе си?

Но и тя как би разбрала, как би била уверена в своята любов (ако е любов, а не друго!) без това изпитание, дето като въртоп ни е завихрило и двамата? Новичкият дали си дава сметка какви проблеми появата му катализира между мен и Re.? Много важно - Новичкият! Не ме интересува тоя образ; седи ми плосък, безинтересен, Досада някаква; от оная страна нещата са недвусмислени, за да има каквато и да било интрига. Иначе, усещам: с добро самочувствие е, самоуверен; според подхода му към Re. като всичко да му е ясно, та пре-ясно. Боже мой, тоя нещастник е дошъл да купува! Какво прави в храма? Името на моя храм е Любов. Любов купува ли се?!

А тая жена, която е твърде умна, разбира в що за сделка я канят стока да бъде – тая жена, Господи, ще я изоставиш ли отстрани да върви с изранена душа като прокълната? Тъй хубава е душата й, по-хубава от тялото и лицето й! Няма друга с такава душа в моя живот... Ала как да й помогна пред Изкушението, като съм по слаб от нея, по-слаб и от много други, по-грешен, по-нещастен, разтерзан в Изпитанието.

Ще стане каквото има да става. Така съм объркан! Не си спомням по-слаб да съм бил... Писарушко жалък, размазващ сълзички, докога ще живееш с илюзии?

Жив съм, дишам. Това е животът ми. Ако си ми дал мъничко талант, защо ти е да ми погубваш звездичката, Господи? Или ме готвиш за по-висока орбита, за самотност, обречена да се саморазпалва, да свети на идещите подире!

Може би са прави да казват, че когото обичаш, Господи, изпращаш... изпращаш му най-сурови изпитания, да го извисиш, не да го унижаваш, да го привлечеш към себе си, не да го отблъснеш. Ако искаш да ме видиш силен, защо ме караш да се гърча слаб като червей!


tisss
_________________________________________________________
* Бита карта (прен. от лат.), изгубена позиция, предварително обречена кауза.

** Родопска местност на двайсетина километра от града, любимо място за пловдивчани по всяко време на годината. Бел.м., tisss.


--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1623082 - 04.02.2007 06:48 [Re: tisss]

(„Цинк”) ЛЮБОВТА Е ГОЛГОТА



05.11.2001. Край. Край на Re. Няма такава личност и никога не е била. Спокоен, най-после знам какво да правя оттук-нататък със себе си.


09.11.2001. „Липсва ни именно взетото, с нас е, което не взехме”... Гатанка, затруднила Омир, зададена от децата на рибарите от остров Хиос. Изпаднал в затруднение, Омир умрял, без да разгадае вложеното послание в тая уж детска гатанка.

Вземането е акт в материален смисъл; невземането е духовен жест – именно то е, което ще следва Невзелия, ще си остане вечно обновяващ се спомен за него, невзелия. То е не гатанка, а по-скоро сентенция, мъдрост, афоризъм от зората на хилядолетната ни цивилизация.


25.11.2001. Кой съм? Глас от преизподнята на битието, глас, който шепти, но съвсем не е смирен. Защо съм в тоя свят? Явно - не съм нужен; скрито - ида от мъртвите да кажа нещо, което и на мен е неясно. Мечтая хармония, а срещам враждебност. Не мога да си представя живота без тая бясна съпротива на материалното и посредственото срещу ми. Лицемерничи, усмихва се ехидно, крещи ми назидателно то: „Отрепка си. Умозрителен и непохватен си, само внасяш смут, чуждо ти е мъдрото спокойствие”.

И що да сторя, от себе си не бягам; това съм: не посягам да се кръстя пред икони, защото Бог (ако го има) е у нас; Той отваря хоризонти, пространства, наситени със светла печал. Кръстенето, ако някога го сторя, ще ми е от лицемерие; който ще да се кръсти, на мене не ми се полага да се кръстя пред мене си.

Любовта е Голгота. Предават те тъкмо ония, които обичаш. Не им се гневи, защото не са те разбрали; търсели са друго у теб, и това е тяхната грешка. Не откри досега истинската Мария Магдалена, може би изобщо няма такава жена в тоя свят. Ала не съжалявай за Илюзията, че има такова същество. Тая илюзия поддържай жива и свежа у себе си и не се отричай от нея, защото истинският мъж е като Зорба Гърка: живее и твори в илюзии, нерядко – в чест на тоя измислен от печал и мъжки копнежи женски образ.

Това трябваше да се случи, трябвало е многократно да ти се случва и е закономерно, защото точно в изпитанието човек открива най-очевидно какъв е вътрешният му състав и защо е на тая земя. Вече знам кой съм – водач на слепци и глухонеми. Нито ме виждат, нито ме чуват, но знам техните желания и мечта да живеят пълноценно и според вярата и нравствеността.

По-грешен съм от мнозина, но кожата ми е загрубяла отвън, за да е отвътре нежна и уязвима. Колкото по-уязвим съм, толкова по-силен ставам. Колкото по ме бият по лице, толкова по-висок се усещам. Величието ми на простосмъртен е именно в униженията и оскърбленията спрямо моето. Нещастни – убивайки мен, себе си погубват, понеже нищо тяхно не съм пожелал, а те хем моето взеха, хем ми се гавреха в лицето, като лукаво се облазяваха от присъствието ми сред тях.

И ще си отида и аз по реда. Други ще заговорят в тоя стил, който не аз съм измислил и не от тщеславие е роден, а от покайване. А може наистина да съм се главозамаял, самовлюбен и луд да съм станал сред тълпи от трезви и разумни?

- - - -

Колко объркана ми се представя Re.! Преди двайсетина минути се обади да каже, че се пренася у Новичкия, за когото – доколкото става ясно, планира да се омъжи. Но то е вече чужда съдба, не бива да ме занимава.

Свободна ли е в своя избор? Какво има на ум, та ме държи в течение на объркания си живот? Не знам, смислен отговор нямам. Казвам си: ще поживеем – ще се изясни. Но не си пожелавам раздвоение като нейното. И за какво??? С каква идея, в името на коя кауза? Около нея – грохот от ръкопляскания и овации, публиката най-после е щастлива около нея; единствен може би, мисля, че греши, особено като сама се поднася в дар някому, комуто ще почерни живота за награда и отмъщение.

Суета... Колко страсти напразни ни носиш! Но не е ли това животът ни в цялата си величественост и пошла шарения? Казах да си запали свещица, но да е сама. Защото пред съвестта си човек не може да се изправя с друг до себе си, пред любопитните очи на други хора изобщо.

- - - -

Най-краткият път една идея относно материалното да се сгромоляса е, като не й пречиш да се осъществи докрай. Така детето не е в състояние да определи за новата си играчка скромно място в редицата на другите лични вещи, докато не се наиграе с нея до насита, именно за да свикне с нея и да престане да я възприема като нещо особено. Омагьосал сам себе си, втрещен от чудото да си поиграе със стойности, което жестоко се наказва, човек не подозира колко далеч може да стигне в играта и залага сам себе си на рулетката на щастието, където всъщност печеливши няма. Печели крупието, не залагащите, ала странични хора тук не обсъждам.

„Любовта – това са дарове в кладата, и винаги за нищо” – твърди руската поетеса Марина Цветаева (1892-1941)*. „Страшно е да вложиш себе си в другиго за нищо, без гаранции. Но само механиците на перални машини дават гаранции; животът не ги дава. И затова тъй се опасяват хората от истинската любов. Та нали тя – без нищо да гарантира – само ужасно много задължава! И затова така често се разбива в страхливостта. И нерядко по-леко е да се измислят възвишени мотиви и да се избяга, отколкото да се поеме тежестта на нейното бреме... А после занапред е пустош, обида, че животът те е заобиколил в нещо главно. А после е тъга.”**


27.11.2001. До Re.!... Не искаш да ме боли, нали? Желаеш от все сърце да съм щастлив, поне да не ми личи страданието. А може би трябва да съм весел, духовит, да стоя здраво на нозете си, когато всичко мое виждам да се люлее, в руини да рухва, да губи смисъл!

Имам чувството, че ме познаваш по-добре от когото и да било, но и не съм предполагал колко остро си в състояние да ме съдиш. Въобразявам си, че съм силен, точно когато съм тъй безпомощен: и едно дете с детската си логика може да ме повали по гръб. О, колко непохватен се чувствам! Как никъде не съм на мястото си! Колко излишно и неуместно е което изричам и което върша! Всъщност, стоя вкопан до гърди насред вълни от пясъци. Суетен и смешен, гледан отстрани, егоист, който изведнъж открива, че не е пъпа на Вселената, а скучновато човече от периферията, от покрайнините на живота. Я-я-я, какво нещо?!

Имам ли свой личен живот? Не. Подчиних всичко на писането и в твоя чест, Слънце. Стоящият в сянка, подземният книжен червей съм. Приех тая роля, за да не те притеснявам с мене си. Наистина, какво знаеш за моите безсънни нощи, за моите вътрешни неуредици и несъгласия! Приех тоя дял заради разкоша да се усещам обичан и необходим; нито едното, нито другото е било вярно. Леле, как боли, че и тая илюзия ми се сгромоляса!

Какво ли знам за теб?! Била си до мен, а нехайно съм отминавал подробности от твоята горчива участ. Но и ти тъй малко си ми казвала как самотно и мизерно преживяваш край мен годините, когато би трябвало да си най-щастлива. В години, когато би трябвало да си най-щастлива, ти предлагах щастие крадешком, щастие на откраднатите мигове усамотение на Райския остров. Какъв нагъл лъжец, какъв веселяк и фалшив Клоун съм бил, коте!

Нищо, нищо не ме извинява. Заслужил съм да ме пренебрегнеш. В тоя наш объркан досегашен живот такъв като мене не може да ти е опора. Но питам, как толкова бързо, как така друг мъж е бил посветен в твоята лична драма? Къде съм бил, когато тъжно си му разказвала онова, което десет години си премълчавала от мен?

Просяк съм, а Оня човек е герой. Геройски се сражава за тебе и до тебе. Позволила си му да ти стане водач през скалистите сипеи, през слънчевите дни на лятото. Когато идваше при мен задъхана, той те е изпращал почти до вратата ми. Той знаел, него си посветила, пуснала си го да оглежда храма отвътре; а къде съм бил аз?... Бил съм на пътя ви един към друг; като голям объл камък сте ме изтъркаляли настрани, и виждам – отминавате хванати за ръце напред, най-после сякаш истински, най-после докрай заедно и щастливи...

Това, което десет години си ми отказвала, на него си го поднесла на тепсия, поднесла си го с грациозен поклон на жена, която знае цената си и държи да я купят скъпо и прескъпо.

И тук си задавам въпроса: какво правя аз, работа ли ми е да те мисля, да страдам по теб? Разумът гърми: „Не ти е работа повече да я мислиш!” Сърцето обаче друго шепне. От сърцето ми са тия гърчове. И не ми се живее повече с това сърце; така и не можах да го науча да тупти ритмично, звънливо като безчувствена хладна камбанка от бронз в гърдите. Тия дни времето сякаш спря своя бяг и стана тихо, много тихо, ужасяващо, космически тихо и пусто, смисъла си внезапно изгуби суетният свят.

* * *

Най-долу в ада бих поставил предателите в любовта.
Бих плакал с тях и бих ги жалил, и страдал бих наравно с тях.
От суета светът пиян е – прослава, вещи, власт, пари...
ала над всичките ни драми красиво Любовта гори.

Ех, Любовта се не продава, не се разменя с нищо тя
и който не я заслужава, е най-нещастният в света.
Обичай грешния, обичай, в печална кротост разбери,
че без любов човек е никой. Красиво в любовта горим.

От почести не се нуждае, изгодата не търси тя –
сред нас лети като ухание, ала по-силна от Смъртта.
За тебе, мила, тук написах разочарован тоя стих,
Декември е у мен, но мисля, че вече всичко ти простих.

И ти пред мене пак сияеш по-лъчезарна отпреди –
Красива грешница, до края със мен в успехи и беди.
Щастлив съм, че все пак те има, че образът ти е у мен
като Жена, като Любима до сетния ми ден.



tisss
__________________________________________________________
* Цитирано от психолога Галина Башкирова в книгата „Насаме със себе си”, бълг.изд. 1977 г.

** Цит.съч., с. 214, разсъждение на Г. Башкирова. Бел.м., tisss.


--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1623771 - 05.02.2007 03:40 [Re: tisss]

("Цинк") ВСЯКА ХУБАВА ЖЕНА (1.)



16.11.2001.
Върху лист от ученическа тетрадка, следа от двата часа за писмени упражнения...

Коте,

Когато оставам сам и подреждам мислите си, разбирам, че имам много неща да ти кажа. За съжаление досега доста премълчах, доста преглътнах. Дори се бях зарекъл въобще да не отварям дума какво най-много ме наранява от случилото се между нас напоследък.

Но ето, измина точно месец откакто зная за твоята авантюра от юни досега с някакъв мъж, и мисля, че е глупаво да ти спестя какво ми е мнението по случая. Няма да крия, станалото ме изненада не толкова като предателство спрямо мен, колкото като предателство спрямо теб самата, спрямо твоя стил и подход към нещата от живота. Много силно ми се ще да вярвам, че в някакъв момент от живота си на жена ще осъзнаеш какво правиш.

Отношението ми към теб нищо не е в състояние на промени, просто няма такава сила, макар че какъв смисъл има да ти го казвам! В нашата връзка духовното винаги е било, надявам се - и сега е! - водещо. Написах купища текстове под влияние на тая светлинка, която съм съзирал винаги да грее у теб. И пак ти казвам: това не е твоят стил, виждам те устремена към успеха на всяка цена.

Е добре, да предположим, постигнеш онова, което сега те изкушава - устроен дом, уют, възможности да пътуваш по света, сигурност, обществено положение... Да предположим, че станеш част от онова проспериращо, заможно и живеещо в разкош общество от двете или десетте хиляди истински богати и интелигентни българи... Да предположим, че това стане... Питам те: колко дълго ще издържиш, любувайки се на тия придобивки за сметка на твоята лична свобода и право да живееш по съвест?!

Аз ще бъда, както и досега, все на твоя страна. Но се страхувам това, към което така разумно се стремиш, да не се окаже луксозен капан за хубава жена. Просто те купуват като стока и ще очакват благодарност и вярност по задължение. Не виждам как би могла от един момент нататък да се освободиш от тая плътна прегръдка, в която ще си задължена да отстъпваш дотогава, докато те превърнат в придатък към нечий чужд живот. Това ми се струва най-вероятно да стане. А случи ли се, не виждам защо ще съм ти необходим повече.


(14,50 ч., петък; подписът ми.)


28.11.2001. Вчера. Сещаме се случайно в коридора пред учителската стая.
- Много объркано е всичко около мен. Снощи мислех на няколко пъти да ти се обадя. Легнала съм си чак в три след полунощ.
- Е, подреждали сте се, устройвала си се в новото жилище – колкото да кажа нещо. – Това не е лошо. Би трябвало да си щастлива. Какво, започна ли да си избираш модел за сватбената рокля?

Изсумтя:
- Ако само знаеш какво ми е, нямаше да се заяждаш!
- Защо! – Не успявам да си удържа „златната уста”: - Не се заяждам, просто вчера гледах едни сватбени рокли във вестник за жените... и си помислих, че вече планирате деня на сватбената церемония.

Рязко се обърна, тръгна към своя кабинет:
- Не искам да разговарям повече с теб. Отвратително се държиш.

Малко по-сетне по джиесема й пратих следното: „Каквото и да кажа, дразниш ми се, нали? Мога и да престана да те забелязвам”...

Никакъв отзвук. Разминавайки се пак в коридора следващото междучасие, питам я:
- Получи ли съобщението? Можеше поне да звъннеш (само сигнал, „стреличка” – бел, м.), че си го получила.
А тя:
- Какво да ти отговарям! Ясно е, ти се заяждаш.
Вдигам рамене и я оставих на мира.

На 25 ноември по обяд е пренесла пианото си от старата квартира в апартамента на Новичкия, компютърен спец в някаква престижна кокошкарска фирма. Владеел перфектно немски, английски, с изискани обноски, четиридесетгодишен, едничък на мама и тате и т.н. Безличен образ, доколкото интуицията ми говори: от тия, за които казват "обтекаем отвсякъде". Чувал съм, за ченге това е ужасно ценено качество: да нямаш нищо характерно, което да оставя следи у хората. Житието му ме интересува, доколкото се опитвам нея да разбера.

Няколко месеца се срещали като добри познати, по-точно Re. го посещавала в някакъв Интернет-клуб за електронни игри, понякога заедно обядвали в луксозен ресторант, а напоследък с колата си я докарвал близо до моя дом, когато идвала да ме посещава. В самото начало на връзката им тя заявила: „Спокойно! Мястото до мене е заето. Имам си човек” и той се каел после с известна доза предвзетост (както си представям): „Като връщам назад времето - тъй говорел, - питам се, какво направих аз; не биваше да влизам между двама, които толкова се обичат”.

Но тия угризения бързичко приключили и от началото на септември почнал да настоява: „Каза ли вече на твоя досегашен приятел за това, че се разделяте? Защо протакаш?” „Как да му кажа, като не знам как ще реагира? – питала се и Re.Пък и не съм още сигурна какво да правя.”

И тогава на господина му хрумнало да уредят среща с мен, на която милият да ми обясни „по мъжки” колко, значи, той държи на Re., как тя, от своя страна, държи на него... и аз, „ако съм бил мъж”, би трябвало да ги разбера „тях двамата”, т.е. да си ходя по живо – по здраво, да си вървя кротичко по пътечката. „Ако наистина е мъж” – повторил и потретил – би трябвало да знае истинските мъже как постъпват в подобна ситуация”. Изобщо, гениално простичко и ясно е всичко, което иде като послание от тоя образ ненагледен...

На това красиво романтично предложение, предадено ми от притеснената Re., отвърнах ей тъй:
- Как си я представяш тая! Значи, сядаме един срещу друг и се пазарим, а ти като стока стоиш, киприш се и слушаш кой по-висока цена наддава за тебе. Това ли?! Благодаря, нямам какво да обсъждам с тоя хубавец.

Хубавият човек изтърчал при майка й, уредил си среща по телефона и скромно обяснил кой е, какво работи, какво е имотното му състояние и какви проекти има относно Re. „Сега – рекъл, - на тоя етап брак не мога да й предложа, но нека мине известно време, и тогава ще реша.” По двайсетина съобщения на ден и пространни разговори по телефона провеждали двамата с Re. Почнал да я докарва до училище и да я откарва с колата си, веднага след като приключвала занятия. Предлагал да покрие разноските й по това и онова и; а както научавам, страхувал се от сянката ми, но вече от месец насам престанал да ме споменава.

Иначе преди три четвърти от разговорите им били да ме обсъждат. Натворил на компютъра си пет-шест варианта как ще живеят заедно, кое от децата какво ще учи, с какво ще се занимава и как ще е с тях. На Re. предоставил да си избере кой от вариантите му й е най-изгоден. В разговор преди две седмици тя поне три пъти употреби любимата думичка на днешните „юпита”*: думичката „сделка”, когато я попитах какво прави около тоя така целеустремен Компютърен мозък.

- Не мога повече така да живея – каза, - разделена на три. А ето, сега виждам всичко: децата, родителите ми, мъжът до мен... събрани на едно място.
- Няма що, безупречна логика. На защо настояваш да се чуваме и виждаме? – попитах.
А тя:
- Нямаш представа колко си ми нужен точно в тоя момент. Решил си да продадеш колата, за закриеш джиесема си**... Твоя воля, но знай, че искам да те чувствам до себе си. Ако имам нужда от нещо, първо за тебе се сещам.

- Но той те купува, не разбираш ли?
- И какво от това! Това е сделка. Иначе кога най-после ще се видя устроена в тоя живот?! Какво ми предлагаш ти? Още десет години да се разпокъсвам между тебе, съпруг, който никакъв го няма, и децата си ли???

- Прекрасно, коте, но къде е тук любовта?
- Това е сделка, не разбираш ли? А не мога да си представя, че вече няма да те има. Мислела съм си кого бих поставила на твое място, но като го мисля, махнеш ли се, остава дупка и нищо не може да я запълни.

- - - -

Това е накратко историйката, каквато ми се явява от 17 октомври насам, представена от разкошната и любвеобилна Re. Простичко изречено, едно красиво предателство, планирано с интелект, с разум, планирано с помощта на мощен компютър, и осъществено изрядно.

Обичам я по-силно откогато и да било, но не мога повече да я приемам спокойно и смирено. Изглежда предателството генетично е заложено у хубавата жена, именно защото мъжете я обграждаме с изключително внимание; около нея звънти наелектризиран въздухът от страст и похот, и естествено е мозъкът й да се врътне, да започне да си въобразява, че може да се възползва като на пазар дори от Любовта.

Мили грешни момичета, това ако не е посредственост, питам се, какво ли друго ще да е?!

Следва


tisss
_______________________________________________
* Млади интелигентни дами и господа с добро обществено положение, бързо проспериращи, чийто живот се свежда до т.нар. „удари” от сделки и комбинации с какво ли не. На Запад, пък напоследък и у нас, в големите градове на България, са възприемани като най-престижната част от елита на нацията. Юпита са например младите политици от т.нар. „нова левица”. Типични юпита са Милен Велчев, Емил Кошлуков, Мартин Карбовски, групата интелигентни мъже, които творят сценариите за „Шоуто на Слави”. Явлението лично пишещият тоя текст смята за елемент, съществен фрагмент от глобализацията като световен феномен, появил се първо в канторите на Североамериканските щати десетина години след края на Втората световна война.

** Джиесемите тя купи. Тръгнахме да избираме апарат за нея. Избрахме модела и веднага обяви, че що й е джиесем, ако няма как с мене да си говори. Купихме, въпреки подозрително бурните ми протести, джиесем и за мене. Спомням си, ходи да тегли валута, която й бе останала от турнетата в чужбина. Бел.м., tisss.




--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1624758 - 05.02.2007 20:08 [Re: tisss]

("Цинк") ВСЯКА ХУБАВА ЖЕНА (2.)


Продължение от 28.11.


Два пъти днес ми звъни по джиесема (само сигнал и затваря); два пъти й отвръщам по същия начин - защо й е? Почвам да се настройвам като експериментатор; ами да, твърде любопитен експеримент! Пред озадачените ми очи жената, в която вложих за десет години моето си отношение към Свободата и Любовта, към правото на личността да избира според собствените си вътрешни хармонии, тая същата жена сега, доколкото я усещам, изживява тежко своето раздвоение.

Наистина, как да събере наедно и Свободата, и Любовта, когато материалното така силно я изкушава и посяга да се разпорежда с личността й на самостоятелен и независим уравновесен човек?

Имал съм илюзии спрямо нея. Е, сгромолясаха ми се и очарованието, и илюзиите. Нищо - казвам си, - ако си силен духом, какво ти вреди, че човекът до тебе се е провалил вдън земя; живият човек все ще намери с какво да те изненада неприятно, нали - идеални са единствено мъртъвците! Същественото за мен е да не изгубя Любовта у себе си, по дяволите да върви живият, реалният човек; мен илюзията ми е хиляди пъти по-необходима, за да продължавам да живея в моя си ритъм и стил.

В слаба позиция ли съм? И кой може да отслаби позицията ми освен мен, освен аз самият да я отслабя!

Откакто научих вестта за въпросния обаятелен господин, след като ми помогна да го сглобя като образ от късове разпилени уж случайни детайли, казах на Rе.: "Очертава се чудно противоборство строго логическият подход към живота срещу интуитивното". Сега вече съм сигурен: каквото и да се случи по-нататък с Re., тя ми предостави шанса да се проверя в реална ситуация, ужасно горчива, при това и болезнена любовна драма.

Продължавам да съм това, което съм - в неизречените обвинения, в мълчанието и мрака, където ми е най-удобно. Нека светът си мисли, че съм се отчаял и отказал от тая любов. Не жената, любовта ми към илюзията е важна в случая. Защото човек живее не толкова в реалността, колкото в представите си за това и онова. Ние с това си качество (или слабост) именно сме божествени. Че какво е Бог, какво са Любов, Свобода, Щастие?! Можеш ли да ги опредметиш, без да ги съсипеш!

Рехава и аморфна е тъканта на духовното, интуитивното; но Боже мой, колко здраво ни влияе таз прозрачна и незабележима копринена паяжина! В тоя смисъл съм щастлив, че мога да проверя сам себе си; самолюбието ми, че не бъркам...

Е, не става плавно; става с лутаници и на тласъци; доста нощи не успявах да се смиря, отслабнах телесно, пуша по кутия цигари на ден, ала полека-лека се отскубвам от тоя батак, от това материално тресавище на егоизъм, лицемерие, лакомия, невежество.

Ако Re. ми е достойна ученичка, сама ще намери изход за своето. Желая й да е щастлива, когато остава насаме със себе си, да престане да се лута и терзае къде всъщност я насочва природата й.

Докрай в падението, в гордостта докрай! - стих от една моя работа в книгата "Кардиф"... Това й желая от все сърце, за да е наистина щастлива.

* * *

Като говорят за цивилизационния избор, господа като Петър Стоянов, президента на Републиката, сочат Западна Европа и САЩ за модел и образец. Тоя мой казус с Re. ме настройва скептично, че типичната за един немски възпитаник целеустременост е по-перспективна от типичното за Изтока и Балканите съзерцателно подхождане към проблемите на живота. Ония там са материално ориентирани; нашего брата с всичките си неразбории сме преди всичко богати в духа. То е следствие пак от източното православие.

"Отдалечен, ще бъдеш близо" - ключов стих, изведен за наслов на сборник стихове от моя "духовен брат" (по собствените му думи) Михаил Берберов. Това, дето го държиш в ръце и прегръдка, лесно отмилява; не престава да ни вълнува прикритото зад разхвърляност и бесове, недостижимо докрай Духовно. Тялото се насища; душата е ненаситна в стремежа си към Духа, т.е. към Небесата и Божественото край нас и в нас.

* * *

Човек живее преди всичко сам със себе си. Спомням си, дете, вървя по напечената от августовското слънце улица. Прахоляк. От дворовете долита ухание на цветя и зрели кайсии и зарзали. Мирис долавям и от нагорещените тухлени зидове, и откъм изсъхналите посивели дъсчени тараби. Лято. Моят роден Пловдив, моят квартал от детството, моята бедняшка, но щастлива в несретността си махалица от двайсетина едноетажни и двуетажни къщи край Пещерско шосе, потънали в зеленината на плодните дръвчета и розовите храсти по дворовете. И във всеки двор, дори и в най-миниатюрното дворче - цветна леха, където жужат колкото пчели, поне толкова и търтеи. Улица "Ниш", съставена от осем къщи, е в подножието на Джендемтепе, най-високия от седемте пловдивски хълма.

Животът се е ширнал безкраен пред нозете ми като августовски дълъг ден. Ровя с боси нозе финия като брашно пепелак, приятно гъделичкат босите ми ходила дребните камъчета... Къде съм се запътил, дявол знай. Впрочем, имах си няколко любими местенца - Джендемтепе, северните му склонове, обрасли с диви храсти, избуяла висока до кръста трева, където - клекнеш ли, ставаш невидим, дъбовите дръвчета наоколо, бъзът, трънкосливките, глогините, шипките, бадемовите дръвчета, масивите на дивата дюля, шипките, къпинаците, драките. Изворчето - дето водата в тънка струйка цъцри в една от гънките на тепето. Кварталната библиотека, сместена в шест-седем шкафа със стъклени врати в сладкарничката на бай Димчо.

Обичах да си купувам четвърт килограм тахан-халва за 27 стотинки или две-три масленки по 4 стотинки всяка. Сядах направо на пода край стъклените витринки с подредените по лавиците опърпани от четене книги за деца... Можех с часове да преобръщам приличните на баница омазнени и погрознели страници с чудесни (според тогавашния ми вкус) истории.

Мечтаех си как, като порасна един ден, ще си имам любимо момиче, красиво, умно, сдържано и гальовно, и няма да се караме, няма да си говорим неприятните думички, с които възрастните около мен... ако не всеки ден, през няколко дни се замеряха като вражески залпове от двете страни на някоя порутена ограда. Не, ние двамата с моята принцеска ще се обичаме просто и естествено, както се обичат животните помежду си, които не си пречат едно на друго. О, колко бавно се точеше времето! Аз кога ще порасна, Боже мой?

...Живичко е онова момченце у мен, не съм го удушил, не съм го убил и изкормил с яростта на възрастен. Това дете непрекъснато ме боцка отвътре с пръстче, любопитно ме следи с блестящи от страст очи. И какво да сторя с него, като ме прави така непохватен, така особен на моменти?!

Не че нямах приятели; цяла сюрия момчурляци все се търсехме за игри, за набези покрай Марица, на Острова или в далечния край на Тепето, отзад, долу в ниското, по траверсите на жп-линията за Карлово.

Вряхме се по таванчета и мазета, по задните дворове, шетахме къде ли не. И все пак винаги съм се усещал най-добре, когато оставах сам. Самотността ми носеше светла печал, но и свободата да мечтая.

Промених ли се през тия години? В основата съм си като че пак същият. Безразборното говорене, шумът, блъсканицата, меренето на сили, както става винаги в момчешки компании, не ми харесваха, караха ме тревожно да настръхвам. Не обичах да се бия, но ми се налагаше да се бия с юмруци до кръв. Предпочитах честното състезание, е... да се затичаме например и да видим кой пръв ще стигне хе-е-е дотам.

Момичетата от най-ранно детство бяха екзотика за мен. Не ги разбирах. Някои се държаха като капризни ревли, другите пък - прекалено сгушени, според мен... Представях си, че моето момиче ще е опърничаво като козичка, една такава дръпната и своенравна хитранка, дето тайничко ще ме обича, та другите да не разберат...

Въобще, от най-ранна възраст за мен Любовта беше (и досега е) тайнство, нещо съкровено, което не се показва пред другите. Това ми е вродено, никой не ми го е внушавал. Интуитивно съм предусещал, че нахълтат ли другите между двамата, в онова лично и светло интимно пространство, заредено с бесове и страст, то всичко ще окалят, изпотъпчат, съсипят. Вече няма да е Любов, вече нещо друго ще е. От татко ми е тая свенливост, това затаяване в нежността на вътрешното лично пространство.

И досега - вече мъничко поопознал себе си! - почна ли да обсъждам с тоя и оня личните ми отношения с моята любима, това значи край, нещо се е прекършило в любовта ми, Любовта е тръгнала да си отива от мен.

Подозирам, жените не изпитват тая пареща сърдечна болка, когато Любовта ги напуща; те много по-ловко от нас преустройват оръжията си и винаги изгодата ги мотивира по-силно от самоотверженото донкихотовско самолюбие. Но за сметка на присъщия им женски наивен егоизъм успяват по-умело да се поставят в общественото, в живота. Една жена, за разлика от мнозинството мъже... предварително набелязва целта си, знае какво иска от Любовта; обикновено то е нещо толкова конкретно (накити, обществено положение, уют, закрила...), че чак болно и смешно ми става за горките лисанки.

Една жена не може да бъде толкова самотна, колкото един мъж, а пък ако е хубава и интелигентна, не виждам препятствие или цел, които да й се опрат. Където е успехът, там гъмжи от жени с прелъстителни тела и мили муцунки.

Преживях го през пролетта на далечната 1984-та в Хасково, на литературната тридневка за дебютни книги "Южна пролет". За кратко бях център на внимание - четох текста на писмото си до Георги Джагаров, без да споменавам името "Джагаров"; после имах чувството, че мацетата, дето се навъртаха около дискусията, изведнъж се струпаха отгоре ми - с усмивчици, с влажни погледи, с проява на интерес какво съм писал и къде могат да прочетат нещо, писано от мене... Жалка работа! Така оголено и ясно не виждам как Любовта би могла да ме превземе.

Случвало се е да реша - ето, това момиче ми харесва; и в повечето случаи, почти винаги... момичето е минавало покрай мене с очи, вперени в някой друг. Мога да го кажа и по-категорично: не ми се е случвало аз да избера коя да обичам. Ако бих наложил поне веднъж моя си предварителен избор, вероятно щях да съм щастливо оженен мъж с верен и предан човек до себе си - жена от плът и кръв, кълбо от нерви и страст. А може би го казвам със следа от горчилката, която няма как още да не пари сърцето ми?!

От един момент - подир историите с бившата ми съпруга и подир краха на илюзията "Мария" - се зарекох към никоя жена да не се отнасям с цялата сериозност на проектиран брак. Свободата и Любовта взаимно се нуждаят едно от друго; където има документ, каква ти Любов... Ето нещо, което научих от Мария. Мария - единствената жена, за която някога съм пожелавал да се оженя!

* * *

Самотност, ти ме зареждаш със сила. Перифраза на Шекспировата сентенция ме очарова - "Предателство, твоето име е жена!" Особеното днес, на тоя век на лесни запознанства и страхотна подвижност в пространството, - женската вярност и устойчивост на чувствата е просто мит. Не че не съм готов да се доверявам отново и отново на Евините щерки, но това е може би необходимият тежък данък за разкоша да живееш - рано или късно ти ще си отритнатият, ако не им създаваш проблеми, ако винаги си налице, когато призивно почнат да хленчат или да въртят женските си предизвикателства наоколо ти.

И се питам: дали жената не е права, дали мъжете не сме само придатък към нейния живот, който е в основата на човешкия род изобщо, пък и на цялата ни християнска двехилядигодишна цивилизация?

Следва


tisss

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ *DELETED*
    #1626505 - 07.02.2007 05:35 [Re: tisss]

Мнението изтрито от МММитов

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1626746 - 07.02.2007 11:44 [Re: tisss]

("Цинк") ВСЯКА ХУБАВА ЖЕНА (3.)



29.11.2001.
Лесно е да убиеш птиче. Телцето на убитото птиче е така безпомощно и некрасиво; ето човчица, крилца, ноктенца, безредно разпиляващи се перца и пухчета-перушинки. И тай-тъжното - помътнели-посивели оченца. Мъртвото птиче напомня мръсна дрипа, за нищо не става, дори котките не биха посегнали към него, ако не са в крайна нужда от глад.

Една прекършена любов е мъртва птица; птиците летят по две, но умират сами. Ако не е улучена в полет, усещайки смъртта, птицата се скрива някъде и ние даже не научаваме веднага, че вече я няма. Дълго време тя продължава да лети, да маха с крила в нашето съзнание, огряна от слънчевите лъчи, красива и нежна, тръпнеща от скоростта на летенето.

Откривал съм мъртви врабчета под керемидите, когато поправях покрива на къщата в село Тригорци, на двайсетина километра от Балчик, навътре в Добруджанското плато; било е поне преди трийсет години, но още помня колко ненужни и неуместни за живия живот ми се сториха тогава тия безформени клъбца от полуизгнили костици, покрити с пух и пера.

До каква степен задръстен и освирепял от егоизъм и лакомия трябва да е убиецът на птиче? Един млад мъж от съседния вход - трийсетгодишният син на Митьо Чомпала... Наско, който наскоро се прибра от Украйна, дето е бил строителен работник, трепе за кеф врабците от липата под прозореца на спалнята ми. Но не изглежда ни лаком, нито свиреп егоист, в известна степен дори е симпатичен с умението си на точен стрелец с въздушна пушка.

Не съм виждал флоберката на Наско, виждал съм нападалите по двайсетина и повече телца на избитите пилета, които поне дузината улични котки край блока миролюбиво си разпределят с окървавени муцунки. Та тоя Наско не се и хвали, само излиза някой ден, като му скимне с въздушната си пушка, и за радост на котките застеле асфалта и плочника с поредната порция трупове на врабци. И спира за месец поне онова цвърчене и суетно боричкане из клоните, настават ред и тишина, настава спокойствие.

- - - -

Постепенно всичко у мене се смирява. Надничам все по-лъчезарно към шаренията наоколо; посредствеността някак престана да ме дразни: учуден, откривам позабравени чак от детските си години усещания - мирис на влажни треви, полъха на лекия ветрец, когато вървя по улицата и той роши косите ми, навира се в яката на якето и винаги играе на точно определено място по улицата на път за или от училище. Просто на ъгъла срещу последния от шестте огромни 18-22-етажни жилищни блока има нещо като улей, някакъв Бързей на ветровете.

И тъй, когато вървя по улицата, започнах да се радвам на зелената тревица край плочника и тротоара, на късните есенни цветя с тяхното печално ухание, на мъглата и ситния дъждец, който кара пейките, стволовете на оголелите дървета и покривите на редиците тенекиени гаражи да лъщят.

Започвам отново да населявам моето вътрешно пространство с докосвания и отражения; опустошеното и изгореното полека-лека се покрива с първичните усещания от ранните ми детски години, когато бяхме толкова бедни и толкова щастливи сякаш всички ние, и децата, и отрудените ни родители.

Събужда се хлапето у мен и не ми е вече самотно. Оказва се, животът бил разкошен и тъй, а може би именно тогава го усещаш тоя разкош, когато ти е най-самотно. Бях забравил какво значи самота от времето, когато бях женен за палавата и често сменяща любовниците си Ася.

- - - -

Вчера на два пъти преди обяд, към десет и към единайсет, Re. ми звъни по джиесема. Отговарям й с двукратен сигнал, което би трябвало да значи: "И аз мисля за теб"... нещо такова. В три след обяд джиесемът пак звъни, тоя път настоятелно звъни, буди ме; чувам гласа й:
- Няма ли да дойдеш с колата да ме вземеш! Тук съм, пред профсъюзния дом (в центъра на града, на шест километра от нашия краен квартал - бел.м.). Да те чакам ли?

Измънках сънено, че от четири трябва да съм в училище, имам занятия; но пак скланям:
- Добре де, ще дойда.
- Имаш време - увещава ме, - до четири е цял час. Не искаш ли да се видим?
- Идвам. Чакай ме - казвам.

Подир две минути пак се обажда:
- Извинявай, не прецених! Няма смисъл да идваш чак дотук. Сама ще се прибера. Довечера съм у майка, оттам ще ти звънна.

Вечерта не е успяла да позвъни. Или не е пожелала. Впрочем, какво ли имаме да си кажем!... Може би е любопитствала дали не съм си изключил пак джиесема, т.е. дали не съм вече захлопнал вратичката. Пуста суетност, как се храни женското тщеславие със самочувствието, че някой страда за тях! Е, тоя някой вече не им е необходим за друго освен да им повдига цената в собствените им очи, а може би - в очите на приятелките и тайните съпернички в любовта?

Крайно наложително й е да се убеди, че съм аз тоя, който прекъсва връзката, нещо от рода на... "Ето, виждаш ли, мой мили Августин, ти си причина всичко между нас да се срине!" ...Е, добре! Що да не поема и таз роля, на мизерника, макар да не е приятно да те пекат на тих огън, да опитват да ти обърнат душата с хастара навън, да те оглеждат любопитно, любознателно точно когато сърцето кърви.


14.12.2001. Животът - тая красива илюзия! Прашецът на пеперудени крилца е по-траен от очарованието на мига, когато жена те погледне влюбена. Щастието е със зърнеста структура, на зрънца, подобни на диаманти в кал и пръст; но дали съзнаваме кога именно сме щастливи? Или го узнаваме, когато щастието е отлетяло безвъзвратно от нас? Никой не може, строго погледнато, да е сигурен защо сме на тоя свят; може би - за да изпитаме любов, щастие, опиянение от свободата... Макар да не сме свободни в нито един миг от живота си.

Впрочем, тая илюзия - Свободата, е като въздуха, като кислорода за пъстървата, която играе в планинския ручей, прескача двуметрови прагове с мощен мах на опашната си перка. Така и Любовта граници прекроява, заличава междусъсловни вековни традиции, руши ги като картонен декор и крехки тресчици. И винаги - със страхотното очакване за нещо по-добро от сегашното. Дали не се стремим към нещо, което изобщо го няма в света, пренаселен от егоизъм, невежество и тщеславие?

Тогава, питам, защо младата жена си търси мъж и го заглежда предизвикателно с блеснали очи и зачервени от свян страни? Защо изобщо момичетата се стараят да се представят по-хубави отколкото са в действителност? Тоя грим, сенки, червила, туш за мигли в десетки нюанси, очни линии, моливчета за очертаване на устни, руж, помада, аркансил, благоуханни парфюмчета, спрейове, мазила... цялото това многообразие на суетността кому се подчинява?

И да отговориш, не ще е точно казаното, понеже и мъжете, и горките момичета и жени не с разума... с чувствеността си предизвикват изкушението. Да изкушиш е най-приятният начин да излъжеш. Изкушаващият не си дава сметка, че се представя за някого другиго; него природата му го тласка да промени формата, облика си, да създаде по-красива и предизвикателна повърхност за своята душа.

И така пропускаме главното - душата и духа на човека, застанал срещу ни. Влюбената е шедьовърът на природата. Грациозна, омайваща като силно питие. Удря мъжа в коленете, в слабините, демонстрира какъв разкош са междучовешките отношения, когато са хармонизирани двете начала - мъжкото и женското.

Жалко, но не за дълго е това динамично съвършено равновесие. Изкуството да се живее може би е в съхраняването на илюзията, в заблуждението, че Любовта е нерушима крепост, оазис на Доброто и Достойнството.

А колко уязвим е влюбеният, това той след време ще узнае; и колкото по-щастлив и нехаен е бил в любовтя, толкова повече ще му горчи. Финалът на една любов е естествен завършек само на епизод от твоя живот; тъй че що да съжаляваш! Само се постарай да откриеш посланията от отлетялата си любов, които са в състояние понякога изцяло да ти променят структурата на личността. Знам за такива хора... От нелюбов може и да се умре за месец-два, за по-малко от година. И то не е шега.

Нещо ново си научил за себе си, за човека, в когото си вярвал безусловно и с огромна доверчивост. Невежият първо си представя някакво отмъщение, а би трябвало да е щастлив, че го е напуснал предател: най-опасният за него човек го е напуснал; нали именно тоя "мил и любим дотук" знае за тебе повече, отколкото и самият ти знаеш за себе си!

Той те е наблюдавал отстрани, тихо... старателно е проправял пътека към някого другиго. Ти, драги, не си напуснат в оная вечер, когато "твоето" момиче за първи път си е легнало с друг мъж, и не вини тая твоя досегашна любима! Защото тя е по-объркана и от тебе, години ще й трябват да проумее сама себе си - защо й е била нужна новата авантюра, т.е. Оня друг човек...

Сърцето е големият ловец у нас, не умът. Умът иде само да подреди кое що от хаоса на чувствата и най-често логическите обяснения звучат прекалено сериозно именно защото са несериозни, неистинни, т.е. лъжливи.

Сигурен съм, че изневерилият в една любовна връзка е нещастният. Оттук-нататък няма да има спокойствие за него - и не че някой го сочи с пръст като прокажен, а защото повече пред себе си няма как да се изправи великолепен в достойнството си.

Чудно ми е колко енергия губим понякога да си възвърнем изгубената любов. А за какъв дявол ни е... сами не знаем. Ей тъй, наумил си и страда човекът като детенце за счупената си играчка. А всичко наше е тъй преходно, така бързо се изнизва и подир някакви си месеци, подир година или две, като престанеш да кървиш, ще се усмихнеш лъчезарно към божественото небе, към тая разкошна звезда Слънцето много по-уверен в своето...

Ти вече ще си приел живота, какъвто ти е даден, и случващото се ще приемеш не като нелепа случайност, а като закономерно изпитание за твоя дух. Силен си и твоята любима е пак с тебе, само че вече не я възприемаш с плътските си сетива, а с нещо много по-чудесно: образът й грее в твоите мисли, и дишайки, ти всъщност дишаш за двама, живееш за двама.

(Училището, класната стая, кабинет 206, петък, 17,45 часа)


29.12.2001. На днешния ден преди години сключих брак с двайсетгодишната Ася. Има ли тоя факт отношение към случващото ми се днес? Разбира се, че има значение. С тоя опит зад гърба мога да кажа: Жената не бива да се възприема твърде насериозно. Това ми е грешката, която повтарям за кой ли път - че приемам жената до себе си като същество с много високи духовни качества, по-високо съм я поставял от себе си и винаги съм губел именно от това положение на нещата между нас, двамата партньори в любовната двойка.

Защото Тя е изменчива, играе като змийорка във вода, лъже те, без всякога да съзнава, че те лъже, ей тъй, както предано те гледа в очи. Просто такава й е природата - да бъде сателит на мъжа, но никак не успявам да се опазя: превръщам реалността в красива илюзия и всъщност съм живял успоредно не с реалния човек (жената или момичето), а с моята си романтична представа за нея.

Тя е слабо, безпомощно същество, ала каква огромна сила са нейното вродено лицемерие, егоизъм (заради децата,които й предстой да роди, или е вече родила), склонността й да предателствува в името на... живота.

Майка ми висшистката никога не съм поставял по-горе от мълчаливия, недоучил поради бедност и неоправен в двубоите с наглата държавна администрация мой баща... Татко мой, ти, който си на небесата!

- - - -

Сега е осем и петдесет; чувам настойчивия звън на телефона: зная кой ме търси. Но мене ме няма точно за теб, мила Re. Омръзнах на себе си да играя роля на боксова круша, на удобното рамо, върху което да пророниш няколко горещи кристални сълзички над съсипаната си внезапно състарила се Любов.

Крайно време е да се отърва от тебе, за да опазя илюзията за хубавата и вярна Re. Десет години се съобразявах с твоите настроения, желания, настоявания; време е да започна да се съобразявам преди всичко със себе си. Защото за съжаление си била нещо времено в моя живот, а трябва най-после да се науча да живея за себе си и за онова, за което съм на тоя свят.

- - - -

Забих пръст в Библията върху отгърната напосоки страница, като се обърнах към моя мъртъв баща да ми подскаже как да постъпя. Ето текста на тоя стих 44-ти от глава V на Евангелие от Матея:

Аз пък ви казвам: обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят...

Какво си решил ти, Свят на духовете? Изпитваш ме и ме напътстваш, но за какво ме готвиш! - не съм ли недостоен да се занимаваш с мен, не съм ли твърде обикновен и посредствен да ме въздигаш от пепелта? Окаляно е лицето ми, целият съм в дрипи, най-нищожният съм точно сега под небето... На себе си станах противен, нищо мое ме не радва, мисля как бих излязъл от света на живите по най-безболезнен начин: да заспя и да не се събудя никога повече... Пък ти ми протягаш ръка - за какво съм ти?

Не мога да послужа и за назидание на когото и да било; никой освен неколцина приятели не е наясно какво ми е, неизвестен съм; и не е ли най-добре да изчезна без следа, все едно никога не ме е имало - от пръст роден, превърнат на пръст отново и завинаги?

* * *

Ще отида в черквата "Света Петка" да запаля свещ за щастието на двамата - Re. и г-н Новичкия. Дано заживеят в хармония и пълнокръвно! Домът им да свети като фар за корабокрушенците от Океана на мрака и посредствеността. Дано постигнат всичко онова, за което дори нямах смелост да си го помечтая.


tisss

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1627947 - 08.02.2007 07:34 [Re: tisss]

(„Цинк”) ДЪЛГИЯТ ОТЛИВ НА ГОЛЯМАТА ВЪЛНА (1.)


20.12.2001.
Да отхвърля, да отрека, да отблъсна с думи и действия тая, която продължавам (въпреки всичко, сторено от нейна страна) да чувствам близка със сърцето... Това ще ме направи ли по-щастлив?!

А може би като преглъщам, замълчавам си, не обвинявам, приемам случващото се за естествена част от любовта – може би по тоя начин оказвам натиск, държа в някакъв вид подчинение човека отсреща и той пред очите ми се раздвоява между старата си любов и новата си любов, и значи върша издевателство, защото не го отблъсквам от себе си рязко, решително – и това е лошо, това е престъпно, така ли???

Но какво право имам да се намесвам в чуждия живот! Не изкушавам, не нахълтвам с нищо свое в отсрещната територия, само грея премръзнали пръсти на огън от минали работи – и следва ли за това да се обвинявам? Да жаля ли, че любовта ми си е у мен и нищо дотук не я потисна, а напротив – разпалва я, прави я по-духовна, по-смирена, по-търпелива?!

Как да вървя против себе си!

Живият човек ме разочарова, но очарованието от красивата илюзия не е преставало у мене и как бих продължил да творя, ако любов нямам у себе си? Стоя сам – един отшелник на върха на планината, ала не съм сам; докато продължавам да я обичам, животът разстила неподозирани бездни и възшествия на Доброто. Усещам се необходим, има смисъл да съм в тоя свят, а не в отвъдния.

Разсичането на възли не боли така страшно, знам, но ако със замах разсека тоя възел, значи нишката да прекъсна, значи да започна с безразличие да гледам към тоя човек, който десет години изпълваше със светлина съзнанието ми. Не съм аз тоя, който ще захлопва врати; каквото и да става, вярвам дори в неколцина, които до три пъти са предателствали срещу моето.

Унижението потиска в първите дни и нощи; после идва мигът, когато си казваш: „Ще те понеса, Унижение, както бисерната мида от страданието създава един символ на красота”. В тишина и самотност тя вае полека това великолепие, с което друг ще се накити след време. Малодушие ли е да се смиря?

Не мога да се отдалеча, не мога да бъда безличен и безразличен! Мене ме лъжат, пренебрегван съм, ограбват ме и ми се смеят в очите, върху унижението ми си градят самочувствие и се гордеят, видимо щастливи; тях ги обграждат с внимание и почести, всичко тяхно блести и сияе и светът му се възхищава; тях животът красиво ги носи към нови хоризонти... Пък при мене сега и тук всичко е в мрак и мълчание обвито. Като че никога не съм бил по-мъртъв, ала съм жив и дишам, татко мой, ти, който си на небесата! И не съм свил знамената, не съм престанал да се надявам...

Не са плътски тия работи. Не ме измъчваш напразно, знам.

- - - -

Три нощи сърцето ме боля; въртях се като вретено из леглото, ставах, шетах из стаите и всичко ми изглеждаше безсмислено. В затвор да бях, по-свободен бих бил; чудя се – откъде светлинка да подиря. Хората наоколо: и в пряк, и в преносен смисъл – заспали; кому да се обадя, на кого да позвъня? Няма такъв човек, пък и да има – какво да му река: „Здравей, аз умирам!” – това ли???

Мисля си за книгата „Ламски”: колко препятствия пред тая шеговито-печално книга... Дали ще доживея да се порадвам на успеха й? Газовият пистолет е до възглавницата ми; кротичко си представям... Ама че глупаво! Да не съм избудалял!?... Имам още дълъг път да вървя, много дни са занапред, там някъде ще изгрее пак и моето слънчице. Нищо не е изгубено, само сърцето така да не ме стяга! Ще отмине и тоя огън. Тъй де, да не ми е за пръв път! Има да се надсмивам над себе си един ден...

Три дни не запалих цигара.


21.12.2001. Състояние на постоянна потиснатост – това ме мъчи от два месеца насам. Оптимистично устроен характер съм и малко се изненадвам, че не откривам извън себе си ни най-малки признаци на положителното. У мене си, общо взето, ми е уютно, но наложи ли се да разговарям с когото и да било, говоренето ми е участие на човек, чието съзнание се е спотаило отстрани и мълчаливо наблюдава като зверче от дупката си.

Ограничих коментарите си, изразяването на мнение както никога досега. Тщеславието ми е жизнено, но го оградих с кордон от кървавопредупредителни наставления: „Стоп! Спри се! Замълчи! Преглътни! Внимавай! Не се увличай! Забранено ти е да се откриваш, наоколо ти дебнат опасности!”

Вчера през последния ми след обяд учебен час, петия, единайсетокласничка, на която бях писал по милост тройка за невежествената й писмена работа, ми се разкрещя. Наричаше ме „старец”, „вмирисан дърт пръч”, „некадърник”, „мухльо”, „посредствен... и затова изгонен от работа бивш журналист”, „какво ми били виновни учениците, че никоя жена не ме поглеждала, не желаела да спи с мене, та затова съм си го изкарвал на тях”, щяла да стане и да ми даде да разбера – репликата беше буквално: „Не ме гледай, че да не дойда да те оправя!”

А в това време друга се обади: „Пенке, остави го! Не се занимавай с него, той е тренирал бокс”. И повечето дружно ми се смееха, а аз стоях и мълчах. Стоях и ги гледах, усмихвах се лекичко и това ги вбесяваше изглежда. Чувствах се попаднал между непознати, изгладнели млади неопитни и симпатични хищници.

Животът е пред тях, мислех си, далече ще стигнат с тая настървена жизненост, но – Боже мой! – къде сбърках, нали досега търпеливо съм ги учил, че в тоя живот има неписани правила, и едно от тия правила е да се отнасяш с уважение към работата си, към хората около тебе!

Разочарования, разочарования от всички посоки... Но какво мога да сторя? Беззащитен съм като островче в разбушувал се океан от предизвикателна безсърдечност и озлобление, от алчност и егоизъм, от кресливи претенции да се възползват даром от неща, които съвестта, Десетте божи заповеди... забраняват.

- - - -

Re. ми гостува вчера по обяд. Прегръщах я и я галех по косите, допирах устни до шията й, а тя лекичко ме отдалечава от себе си и подхваща да говори за мъжа, с когото се усещала добре: как обиколили щандовете на „Метро”, колко много неща накупил той и как й намекнал вероятно за коледния си подарък: „Не е ли голям тоя твой джиесем? Нещо така, по-миниатюрно, не ти ли се струва, че ще е по-добро за теб?”

- Завиждам ти – казах й, - наистина си щастлива.

И си помислих: да, това е мъжът, когото е търсела досега; но какво правя аз, защо галя и целувам тая чужда жена? Защо я желая плътски и продължавам да се измъчвам, като мисля за нея?... Великодушно ми казва, че понякога ме мисли, дори с новия си любим споделила, че нещо съм се криел напоследък и предполагала – причината вероятно ще да е самата тя. Била дала да се разбере, че съм част от неприкосновената й лична територия.

- И какъв съм ти – питам – според образа, който ми изграждаш?
- Мой приятел! – отвръща.

И Оня човек знае как десет години с нея сме били мъж и жена в леглото...? Свят ми се завива. Че съм Особен случай, това ясно, но тез двамата не са ли по-чудати и от мен!

Пълзя ли, унижавам ли се, малодушен ли съм? – това е големият ми въпрос пред мене си. За себе си зная със сигурност, че съм безкрайно любопитен. Приемам да съм вътре в проблема, отколкото да го обсъждам отвън и отстрани. Това страдание ми носи куп познания изобщо за човешката душа; как да пропусна златния шанс да науча повече дори върху собствените си реакции?!

Отнасям се към собствената си участ като към сюжет за оптимистичен роман. Който ще, да ме вини!

Следва


tisss

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
Страници: 1 | 2 | 3 | 4 | 5 | 6 | 7 | 8 | 9 | 10 | 11 | 12 | 13 | 14 | 15 | 16 | 17 | 18 | 19 | 20 | >> (покажи всички)



Допълнителна информация
0 регистрирани и 5 анонимни потребители в момента разглеждат този форум.

Модератор:  nousha 

Изпечатай темата

Възможности в този форум:
Не можете да добавяте нови теми
Не можете да отговаряте на мненията
HTML - забранен
Псевдо-HTML - разрешен

Рейтинг: ****
Брой показвания: 48595

Мнението ти за темата:

Прехвърли се в



ALL.BG не носи отговорност за съдържанието на мненията, публикувани във форумите.

НАЧАЛОРЕКЛАМАВРЪЗКА С НАСКОНТАКТИЗА НАС

©1999-2015 ALL.BG Всички права запазени!

Generated in 0.03 seconds in which 0.01 seconds were spent on a total of 12 queries. Zlib compression enabled.