Словото

Слово.бг · Словеса · Галерия · Книжарница

all.BG Форуми



Форуми » Култура и Изкуство » Език и литература

Страници: 1 | 2 | 3 | 4 | 5 | 6 | 7 | 8 | 9 | 10 | 11 | 12 | 13 | 14 | 15 | 16 | 17 | 18 | 19 | 20 | >> (покажи всички)
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1630230 - 09.02.2007 12:02 [Re: tisss]

(„Цинк”) ДЪЛГИЯТ ОТЛИВ НА ГОЛЯМАТА ВЪЛНА (2.)


22.12.2001.
Седим с Re. в кафенето до училището, говорим; правя й компания, докато чака любимият й да й обади кога ще дойде да я вземе с колата си. Това - вчера, след празненството на учителите горе, в методичния кабинет...
- Странно ми е - казва, - че на всичко между мене и него гледам съвсем трезво.
- Няма я тръпката ли - допълвам, - така ли, коте?

- Обичам го. За мен той е човекът, който всичко може, всичко е готов да направи за мене. Преди за теб съм си мислела по тоя начин, но какво направи ти! Отдръпна се, виждам, не ти е приятно да ми нарисуваш афиша за коледния концерт... И той го направи тоя афиш. Може би си прав, не трябва да те ангажирам повече със свои желания. Сигурно ти е неприятно да ти се обаждам.
- А, защо! Приятно ми е - казвам. - Но ноли не е редно да заставам между вас двамата? Иначе непрекъснато си мисля за тебе.
- И аз си мисля - казва. Замълча, допълни: - От време на време... Ще се радвам да видя до тебе някоя много по-интелигентна и по-хубава жена от мен, която живо се интересува от това, което пишеш.

- Може би е време да сложим точка, да се разминаваме като добри колеги, като делови хора... А! Какво ще кажеш? - питам. Не казва. И продължавам надолу по хлъзгавата тема: - Не мислите ли да се устроите някъде в чужбина. Значи, сключвате брак и се подреждате прекрасно в някоя добре подредена държава, по-далеч от тая, занемарена и ограбена България.

- Той все подхваща да се оженим, но съм му дала да разбере, че не ми е приятна тая идея. Не ми е ясно какво точно искам; харесва ми, че го усещам непрекъснато до мене. Пък ако той не ме потърси, търся го аз, викам му: какво става? Ето, вчера с колата ходи до София, до летището, да посрещне дъщеря си от Германия, и като тръгваше, му казвам да кара по-внимателно. И той вика: че аз повече от деветдесет километра в час нямам намерение да вдигам; но се притеснявах за него.

Разбирам, приятно й е да говори за любимия; вероятно не съм най-подходящият слушател на това какви добри качества притежава въпросният господин, или напротив - точно аз трябва да чуя всичко онова, което ми е липсвало в десетгодишната ни любовна връзка с нея.
- Интересно ти е, любуваш му се като на нова придобивка - гледам я в очите, - но колко дълго ще трае това, след като, както казваш, подхождаш към тоя нов роман съвсем трезво, обмислено? Дали тая трезвост у теб няма да е цената за удобствата и уюта? Какво е Любовта! Спомни си какво пърхане, какъв летеж, каква еуфория си преживяла, когато деветнайсетгодишна, направо от абитуриентсия бал си тръгнала да се омъжваш.

- Сега съм на трийсет и четири - замисля сe, - има разлика, нали! А пък и той е интелигентен, възпитан, старае се да ми угоди. Макар че съм станала капризна и се отнасям с него, как беше оная приказка!... вечно болно, вечно недоволно. Все намирам поводи да му опъвам нервите. Казвам си: чакай, миличък, да те видя веднъж ядосан, да почнеш да ръмжиш, да наостриш рога насрещу ми! Ама се сдържа. Опита ли се да откаже нещо, тогава просто му обръщам гръб, настава едно такова тягостно мълчание, и той... какво!... вика: добре де, ще стане ти както желаеш.

- В крайна сметка, досега всичко планирано от него, се е случило в тая ваша връзка. Разбираш ли, коте, в любовта все единият е ловецът, а другият обичаният. В твоя живот май за първи път ти се случва да бъдеш именно ти набелязаният дивеч.

Казвам това и дяволчето у мен се събужда:
- Отстраних се, да не му преча. Нека реализира каквото си е планирал с помощта на оня чудесен компютър! Не съм посягал да те спирам, нали! Нито пък към хукнал да се състезавам с Новичкия. Истината е обаче, че г-н Новичкия много силно ме заинтригува, фактически явява ми се като Враг в ужасно чувствителна област за който и да е мъж. Нямаш представа, коте, колко ме изкушава именно на такъв целенасочен тип характер да му смачкам фасона по всички правила на духовния побой! Това е всъщност западният, немският модел мислене; става дума за два противоположни подхода към живота: източния и западния. Тоя западняшки стереотип все се движи в идеално прави линии, абсолютно логичен е, точен, еднообразен. И аз винаги мога със сигурност да предвидя след колко време в коя точка от пространството ще се намира въпросният господин. Тия хора са роби на идеята за успеха.... успеха на всякаква цена, а такава праволинейност няма много общо с живия живот. Животът е разкошен именно заради своята непредсказуемост, заради невероятните лъкатушения и превъплъщения в най-неочакван момент, коте. Любовта не е идилия на разума, тя е сражение, много "сладко" сражение между мъжа и жената, и само с логика не можеш да я задържиш при себе си.

- С него ми е спокойно - казва отнесено, както ми се стори: вгледана навътре в себе си. - За разлика от теб, той реализира своите проекти. И не се оплаква, че не го забелязали, не го оценили. Добре печели. Направо се забравя в работата си. И го уважават заради неговата перфектност. Веднъж допуснал някакъв набор да се отпечата с грешки, а там, при неговата професия, във фирмата... всяка грешка се изчислява в много долари, които се приспадат от хонорара. Веднъж само, каза, допуснах да ми се случи... и оттогава не се повторило.

Слушам я, виждам се нищожен и нещастен през нейните очи. Ами да, какво друго съм, освен окаян несретник, навикнал да живее с илюзии!... Надвечер, точно в осемнайсет и трийсет по джиесема пратих следното послание: "Благодаря, благодаря, благодаря! Може би съм прокълнат, но те обичам". Беше ми подарила тоя ден бял пуловер като Коледен подарък; аз и досега не съм решил какво да й подаря за Коледа и изобщо струва ли си. А че я обичам, е истина. Иначе с предатели процедурата, знам, е ясна и кратка.


23.12.2001. Има три основания да бъда разбит като нравствена позиция:

1) Който се превъзнася, ще бъде унизен.

2) Измамната самоувереност пропуска без противодействие наченките на увлечение у най-близкия си човек, вместо да опита да го спечели наново.*

3) Обич, която остава пасивна и бездейна, когато обичаният се нуждае от помощ и подкрепа, е измамна и фалшива.


22.12.2001. Слязох в гаража при колата. Тая жигула двайсет и една години винаги като че ли съм я възприемал като жива душа. Лъснах я с полирпаста, оправих задния десен калобран, пуснах двигателя да поработи, долях спирачна течност, изчистих стъклата... И ето ме сега горе, в кухничката сам: никой не се интересува от мене; представям си около Re. какъв живот кипи, каква празнична възбуда е. Но мен ме няма там. Захлопнаха ми полекичка вратата и най-лошото е, че нещо сбъркано има у мен, у мен е причината това да се случи. Ще трябва да се наказвам, няма що.

Не съм пазарил за празниците, вкъщи всичко е изобрано - малко хляб е останал, малко картофи, олио, пакет юфка, чай, захар. Така е най-добре: като е пост и отшелничество, да е! На никого няма да звъня, у никого не ми се ходи на гости; ако гости спрат пред вратата ми, няма да им отворя, просто мене ме няма в моя дом за целия свят. Най-после и аз имам право да остана насаме със себе си и да отпразнувам Коледните празници и Нова година според собствената си природа и възглед за живота.

На мен това отричане от празника ми е необходимо, за да си преосмисля живота, да погледна към себе си от друг ъгъл. Много наранен съм, като звяр се свивам в леговището си: ще слушам, ще гледам, ще душа въздуха с нос - и колкото повече боли от тая самотност, толкова по-ясно би трябвало да ми изгрява в ума: не съм част от празничната врява, и никога не съм бил... Защото мисията ми е различна, чувствам се като войник на пост, когото са забравили в заснеженото поле да пази погребите с най-страшните оръжия - оръжията на интуитивното познание за всички нас. Но аз нищо не знам за разрушителната сила на тия средства за масово поразяване, моята работа е да обикалям около мястото, където са светилищата на познанието, нищо повече. Роля на куче-пазач, като това, което съм си избрал за аватар към тия текстове в Internet.**

Завчера термометърът падна до - 21оС, днес обаче е около нулата, меко е, вали ситен като брашънце снежец и натрупва. Одеве, като излизах от гаража, почти не личеше, че съм правил алея в преспите. Тодор Чонов от Рогош би трябвало да прави днес визитките ми, на които е емблемата с гарвановата глава; защо ли ми стана ведро, след като говорих по телефона с него?!... Визитки... Голяма работа, драги ми Смехурко Жоро Бояджиев, голяма работа си, ле-ле!


25.12.2001. Моето момиче ми казва, че обича друг; бъркам ли, дето продължавам да я възприемам именно като "мое момиче"? Завчера, като се разделяхме край задния вход на детската градина, откъдето щеше да вземе малкия и да чака г-н Новичкия да долети с колата си, за да ги откара към центъра на града... та завчера, значи, за довиждане тя ми маха с ръчица: "Не съм твой пратеник в чуждия лагер, не съм..."

...От двайсетина дни й внушавам: на гръцки "пратеник" е ангел, коте, ти си моят ангел там, не забравяй. И сега тя протестира нещо, но я отрязвам: "Върви, върви, не се разсейвай!"

Откъде у мен тоя оптимизъм?!

Вчера надвечер ми звъни по телефона:
- Как си?
- Ами добре съм!
- Има ли някой при тебе?
- Сам съм, коте, и ми е много добре така.
- А мислиш ли си за мен?
- Че за кого друг да мисля!
- И аз си мисля за теб... от време на време.

На два пъти после: "Ох, пък днес какво премеждие имах!"
- Е добре де, сигурно си се подхлъзнала в снега...
- А, не е точно това, ама нещо подобно.
- Добре! Не разправяй, щом ще се спираш - казвам.
- А защо не си поканиш някого? - подпитва.
- Че кой ми е нужен, коте! Мен така си ми е страшно добре. Нищо не ми липсва.
- Аха... Е, щом никой не ти липсва... - казва и мълчи, чувам дъха й в слушалката.

Мълча и аз, но ми става тягостно, та добавих като някой ръб:
- Любовта ми си е у мене, коте. Кой може да ми я отнеме? Никой!

И чувам гласа й отсреща:
- Можехме да сме заедно.
- Можехме - съгласявам се, - но и тъй не е зле. Хайде сега да приключваме, че сигурно имаш доста работа! - Чувам как на няколко пъти "строява" някое от децата.

- При мен тук е доста оживено - казва. - Пълна къща с хора сме...
- Разбирам. Ето защо давай да приключваме тоя разговор.
- Не е хубаво да седиш сам в такава вечер и... въобще - продължава тя.
- Не му мисли толкова - успокоявам я, - тук всичко е наред и аз се чувствам много добре, защото си мисля, че те обичам и никой не е в състояние да ми отнеме "моето момиче".
- Така може - съгласява се вече "не моята" Re. и най-после слагаме край на тоя телефонен диалог.

Следва


tisss
______________________________________________________
* Principis obsta! - съветват римските мъдреци: Противодействай в зачатък!

** Последното, за аватара... добавено при преписа днес, на 9 февруари 2007 година. Бел.м., tisss.


--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1631396 - 10.02.2007 05:08 [Re: tisss]

(„Цинк”) ДЪЛГИЯТ ОТЛИВ НА ГОЛЯМАТА ВЪЛНА (3.)

Продължение от 25.12.


Лъжливо ли е усещането ми, че тоя роман с Re. преминава в нова фаза, където вече не мирише на плът и секс, я на нещо по-изискано, по-разкошно? Не-е, сексуалното не е изчезнало помежду ни, само е слязло по-дълбоко и точно сега се маскира с нови одежди. Още не ми е ясно накъде ще се обърнат нещата, но в никакъв случай то не е платонична връзка, ама в никакъв случай.

От една страна, желая Re. да е вярна и щастлива със своя кандидат-съпруг, от друга страна обаче нещо в Оня човек силно ми намирисва на посредственост в най-откровения си вариант... И си мисля: ти, Жоро Бояджиев, като оня митичен островен цар десет години от мрамора извайваше разкошен в женствеността и интелекта си образ и какво! - ще се отречеш ли от оживялата си мечта? Ще гледаш спокойно как някой я притежава, понеже имал пари, и значи, самочувствието да си купи всичко - дори и твоята Галатея, Пигмалионе*?!

Гледам вече спокойно на грабежа, по-силен съм точно на това място, където се появява егоизмът, представящ се за големия мъж, всеотдайния мъж, самопожертвувателния герой от романтичните времена.

Ако тая жена стане щастлива и й е било писано да заживее пълноценно именно с тоя "герой", питам се: какво губя? По дяволите да вървят и двамата!!! Но не губя аз. Сигурно е, че по белия свят припкат тълпи от подобни кандидат-съпруги на добре печелещи, проспериращи в материалното напористи мъжлета.

Не била тая, объркал съм материала, взел съм го за чистокръвен мрамор и 24-каратово злато, пък то се оказала най-обикновена пръст - и какво от това! Нима и аз не съм от пръст и кал?... Разкошното в любовта е именно проясняването - когато Истината почва да изяжда Илюзията, а светът наоколо крещи озадачен: "Как можа да се случи?" Странно ли е, че гледам спокойно на грабежа?... Ако ми унищожат таз илюзия, друга ще се заема да извайвам, стига да си въобразя отново, че у някоя от братовчедките на Дулсинея дел Тобозо** откривам синапено зрънце духовна светлина.

Обичам Re. и вероятно ще продължа като последен несретник и прокълнат да настоявам за своята любов дотогава, докато реалната Re., т.е. Re. от плът, не ми даде поне един солиден аргумент, че се е уподобила, че е станала част от преуспяващата посредственост.

* * *

Интересна точка за тълкуване откривам в легендата за зачеването и раждането на Иисус. Мария е младо момиче, Йосиф - мъж поне с четирима сина и две дъщери от предишен брак, от който останал вдовец. Обикновеното еврейско момиче изгрява пред нас в Сиянието на Вярата не заради Йосиф, а заради нещо нематериално - тя зачева от самия Дух Божи. Духът я прави Богородица, т.е. самото Състрадание, Милосърдия, Благородство, женственост с голяма буква. В тоя смисъл, тук е моята изненада - Христос е резултат на извънбрачна връзка, каквото и да означава това.

Изводът??? В брака, от брака могат да се родят милиарди Йосифовци, Авраамовци, защото бракът е рутина, призвана да зарежда материалния свят на човечеството със суровина, с плът, кости и тленност; ала Иисус е извън обичайното, извън общопризнатото "нормално" - и затова стои празнично дори когато е разпнат на кръста, дори когато Го унижават, гаврят се с него и го подлагат на ужасни мъчения. Роденото от духа е винаги по-перспективно, притежава повече жизнена енергия в сравнение с роденото от плътските, от материалните импулси и изкушения.

Момичетата, дето се появяват сами по пътя ми, ли са неспособни да надскочат стандартния стереотип на живеене? Или си въобразявам, че от кал мога да изфабрикувам елмази? Не съм канил ни една от тия за съпруги, не съм проектирал да ги правя жени или майки на децата ми - сами идваха, изкушаваха ме, радваха се да ме видят влюбен във всяка от тях известен период от моя живот на мъж. И какво са очаквали разбирам едва, когато си тръгват от мен.

В монах ли да се превърна! Или да се примиря с ролята на самодоволен слуга на женски капризи, когато виждам далеч по-висок, но и обречен на самота стил на живеене? За да имаш целия свят у себе си, нищо свое да нямаш - условието, което Учителят поставя на ония, които са готови да го последват като бъдещи Апостоли на Вярата.

"Което взехме, ни изоставя; следва ни именно невзетото! Живеем заради илюзии, страдаме заради постигнатото материално. Обичам те!" - пратено като SMS по джиесема естествено до кого на 30 декември 2001 година вечерта.


31.12.2001. Днес е 6о над нулата; преспите бавничко се топят и покрай тротоара весело лъкатушат ручеи. Почистих асфалта пред гаража, намазах с отработено машинно масло гаражните врати; разходих се до близките квартални магазинчета и си купих за новогодишен подарък транзисторен приемник от девет лева. Пих кафе в съседното кафене със зетя и 24-годишния Николай, сина на съседката от етажа под мене. Животът полека-лека разчиства ненужното около мен; би трябвало да съм доволен - посрещам новогодишната вечер в най-изискана компания: сам със себе си.

Със себе си никога не ми е било скучно, още повече - сега имам куп промени да огледам, да ги премисля откъм добрата и откъм лошата им страна. Каквото и да си говоря, отиде си от моя живот дяволитата жизнена Re., както са си отивали по друго време и другите жени... увлечени в преследване на Птичето на щастието, което са откривали да пърха над някой друг мъж. От моя живот може да излезе поучителен, изпълнен с романтика роман. Все нещо губя, все късничко откривам, че не съм бил в съответствие с нещо от изискванията (бих казал - от претенциите) на поредната любима. Тия любими, до една, бяха любими за мен и вярност не им е липсвала, но защо, в крайна сметка, всяка си тръгваше след своята изневяра?

У мен е причината - не мога да отговоря на нарастващите им желания да ме обсебят, да ме превърнат до обезличаване в свой придатък, в удобен паж от свитата, в човека, който носи парички, устройва гнездото, трепери косъм да не падне от главицата на благоверната и само чака знак от Нейно величество, за да полети стремглаво в указаната посока. Уви, непрекъснато се провалям, не ставам за тоя роля и... сега, точно днес, си давам сметка какъв щастливец съм бил.

Не мога да понасям малки хленчещи създания около себе си, дразнят ме; ако майката харесвам у жената, харесвам я като излъчване на благородство, а не защото е родила най-умното и най-проклетото хленчещо и сополивещо се чедо на тоя материален свят. Предлагал съм свобода на своята любима, а всяка от тия любими ме е тъкмяла за удобна възглавница. Може би съм виновен, че имам други планове за себе си, за приложение на своя живот!

Писах стихове, разкази, романи в тяхна чест; това обаче им се е виждало несъществено. Е, за мен най-същественото е писането, не потенето за пари и семейни удобства. Монашески ми е стилът, от Калугерово ми е семката вероятно, а калугеровската семка е долетяла от манастир откъм някогашната великолепна книжовна столица на България Велико Търново.*** Монашески ми е стилът, и това ги принуждава да ме изоставят, вероятно за да ме накажат...

Изобщо така постъпват нормалните жени: предават те по най-естествения начин, намиран си друг ездач, върху когото да изпробват ловната си страст и умението си да манипулират с всички позволени и недотам позволени средства на Любовта, коята всъщност законодателства на тоя свят, и това именно му е разкошното на света ни.

Известно време ще ми е самотно, но какво от това! "Свободата, Санчо..." - докато открия отново някоя Дулсинея и почна в илюзиите си да я кича с най-разкошните качества на човешката природа. А тя ще ми се отблагодарява с ласки, с кокетство, ще чурулика около мен, ще си кипри въодушевена, че си е намерила диво говедо за опитомяване. Опитомяват те, като ти позволяват да ги яздиш. Опитомяват те, като предано те гледат в очи и те въздигат до небеса. Страшна е женската - ласкава като котешка лапичка - природа...

Обичам таз еуфория, тая тръпка на дебненето кой кого. Защото по света няма ни една, която тайничко или явно да не си крои планове как най-добре би могъл да й послужиш да се устрои в пространството. Бързичко тече времето в живота на една жена, бързичко повяхва цветът и ароматът им, и те това го знаят много по-добре и много по-драматично го възприемат от нас, мъжете. Питам се, толкова страшно ли е да проживееш хубавите си години с вярност към един-единствен мъж; защо все гледат докрай да оползотворят шансовете си - това не е ли именно знакът на посредствеността?!

Ставам все по-капризен; замирише ли ми на уседналост, на лелина идилия, отщява ми се въобще да си помисля за плътска любов. Защо ми е домашна прислужница, като ще настоява да й заплащам с независимостта и свободата си! Да обичам за мен е празник, авантюра, изключително преживяване, Голяма тръпка. Десет години така съм се чувствал при срещите ни с Re.. С един замах милото момиче разпиля всичко красиво.

Тя губи. Не виждам какво бих спечелил, ако съм женен за нея.

Здравей и бъди ми честита 2002-ра! Богатствата ми са у мене****. Знам кой съм; затова ми се налага от време на време да страдам, да се мятам, докато избродя тресавището на плътските страсти и стъпя отново на оная територия, в ония светли свежи пространства, където царстват в своето слънчево великолепие Свободата и Любовта.

Морето и Любовта си приличат по това, че не търпят трупове на мъртъвци в лоното си. Някой си е отишъл по живо - по здраво, дългият отлив на голямата вълна ще се превърне в прилив на духовна енергия, резултат от придобитите нови познания върху човешката природа, където сам себе си съм заложил докрай.


tisss
__________________________________________________________
* Вж. древногръцкия мит за скулптора Пигмалион и неговата мраморна статуя, която очаровала дори боговете и те я превърнали в жена от плът и кръв.

** Буквално от испански: Сладичката от Тобозо, с ироничен оттенък - любимата на обеднелия Алонсо Кехана, повече известен на света като рицаря Дон Кихот де ла Манча.

*** Имало го в книга на професор някой си Бешевлиев, ако се не лъжа, но все не намирам време да надникна в пловдивската общинска библиотека: че Калугерово не е случайно име и съвсем не случайно османската власт дава особени привилегии, особен статут на неговите жители сред околните християнски селища.

**** Стих от "Сиротна песен" на Димчо Дебелянов, открито сред ръкописите и отпечатано едва подир смъртта му. Бел.м., tisss.


--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
Believer
рекордьор
***

Регистриран: 05.10.2005
Мнения: 3431
От: UK
Re: Въведение ІІІ
    #1631467 - 10.02.2007 09:15 [Re: tisss]

Цитат:

Морето и Любовта си приличат по това, че не търпят трупове на мъртъвци в лоното си. Някой си е отишъл по живо - по здраво, дългият отлив на голямата вълна ще се превърне в прилив на духовна енергия, резултат от придобитите нови познания върху човешката природа, където сам себе си съм заложил докрай.




Приливът на духовна енергия = на себеотдаване +(аз бих казала)екстремно силни чуства.Интересна формула!

--------------------
Истината е за всички!


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1632230 - 11.02.2007 04:21 [Re: Believer]

("Цинк") КАТАСТРОФАТА (1.)


01.01.2002.
Въртях се цял ден около тоя бележник и нищо не записах. И ето сега, след десет вечерта...

Имам разкошния шанс за мъж с добро въображение да режисирам по-нататъшния развой на ситуацията с Re.. Всъщност, от самото начало - за мен 16 октомври вечерта, когато научих, се държа в моя си стил: независим, не особено интересуващ се, а е точно обратното: тоя случай за мен е възможност да си изпробвам и аз, от своя страна, оръжията.

Re. сама се постави в ролята на вещ за купуване; колкото и красива да е една личност, щом си определя цена, това вече окончателно я обезсмисля. В сферата на любовта, тук - където нещата опират до самолюбие и достойнство, не съм склонен на покупко-продажби от какъвто и да е вид.

Но... какво да я правя; като всяка жена, и тя се е изкушила да се подреди, като се остави да бъде завоювана от най-удобния според представите й мъж измежду тия, които й се мотаят пред очите. Леле, какви сметки, каква припряност да не изпусне "щастието"!

Интересно ми е до каква степен интелигентна жена на трийсет и четири може да се вживее в ролята на стока, залагайки душата си, макар в случая не това да ме предизвиква най-силно. Предизвикателствата идат основно откъм Оня човек. За моя начин на преценяване няма по-тъп подход от тоя, да си пазаруваш любов и семеен комфорт с пари, с подаръци, с демонстрации на всеотдайност и неотклонно преследване. Ама че глупак!

Залогът е Re. Дълбоко в себе си от два месеца насам тя престана да е онова, което дотогава съм ценил и обичал. Няма прошка за предателя, докато сам не се покае. Разкаянието й ли е моята цел?! Защото освен предателство (може би поради наивност...) отдавна съзирам и лицемерие в отношението към религиозните ритуали: постенето по четирийсет и пет дни, вярата в Христос, която никак не се съгласува с извличането на материални изгоди.

Обичам я, но не по същия начин, както преди тая нейна авантюра, подплатена уж с най-добри намерения да се пожертва заради децата си. Ако действително вярваш в християнския бог, не разбирам какви извънредни обстоятелства биха те извадили от равновесие, та да залитнеш встрани от смирението и съвестта.

Дотук с нищо не съм попречил да осъществи намерението си; помагах, колкото можах, да прилепне по-плътно към оня самоуверен многознайко. Отстранявах се отвсякъде, където успяваше оня да се навре; освободих му територии, за да се усети господар на положението. Интелигентната Re. почти ме разконспирираше на моменти, озадачена как така, защо не се боря, защо дори не проявявам желание да видя г-н Съперника.

Желая и двамата докрай да осъществят плановете си: тя - нейния план, той - своя. Оттам-нататък ще е моето удовлетворение. Горчивият ми досегашен опит с интелигентни млади жени ми говори, че нищо не съм загубил от достойнството си, дотук не съм извършил груба грешка, за която да съжалявам.

И тъй - обичам Re., но не бих я желал за съпруга, както не съм си го пожелавал и досега. Като се отдалечава от мен обаче, тя се отдалечава и от себе си.


02.01.2002. Щастлив ли е бил някога Иисус, какво пишат евангелистите... Да проверя! Струва ми се, не е бил щастлив в нито един миг от земния си живот. Той е пратен тук, за да страда и чрез страданието си да ни извиси до духовността.

Тогава защо сам се уподобява с Любовта? Нали Любовта е тържество на хармонията, т.е. на щастието, че си такъв, какъвто си!

У всяко женско същество живее приказката, чийто сполучлив финал е Щастливото омъжване за Принца. И си съсипват живота, обричайки се на някой мухльо, вземайки го в първоначалната еуфория на любовната страст за Оня приказен син на заможни родители.

Какво е това! Може ли любов да вирее без крилатото усещане за необятни пространства и свободата да мечтаеш? За мен животът свърши на 17 октомври 2001 година; остава спокойно да достигна деня (или нощта) на физическата си смърт. Понякога - все по-често напоследък, си мисля, че жените никак не ме вълнуват. То не е разочарование, а печално откритие на истината - че жената повече заслужава да й съчувстваш, отколкото да я въздигаш в образа на кралица.

"Мили Жоро, Честита Нова година! Желая много здраве! Нека се сбъдне поне една твоя мечта! Re." Това послание по джиесема получих около десет и двайсет тая сутрин, докато пиех кафе в компания на зет си и внучката Невенка в кафенето до училището. "Много здраве" ми звучи като Върви си със здраве! - а "Нека се сбъдне поне една твоя мечта" носи удовлетворението у Re., че се е отървала от такъв безподобен мечтател, наивен като моя милост.

Подир час и половина отговорът ми гласеше: "Здраве и да си много-много щастлива през Новата 2002-ра ти желая, коте мило!"

Изобщо, в иронията, струва ми се, и двамата сме на висота.

- - - -

От тая връзка с Re. нищо повече не мога да очаквам освен горчивия привкус, че съм затворил последната страница от годините на щастие и любовна страст. Заплашен съм от участта да се превърна в измъчен, преиграващ фалшив оптимист или в мърморещ, фъфлещ отдавна открити истини досадник.

Разочарования ме връхлитат едно през друго. Чувствам се ненужен, и това е най-отвратителното, което можеше да ме сполети. Ставам завистлив; започнах да откривам сполучливи хора около себе си и това ме изкушава да се намразя, че съм се появил на тоя свят точно такъв, какъв съм.

Нарядко телефонът ми звъни, но не изпитнам желание да говоря с когото и да е точно в тоя отрязък от живота ми. Нямам какво да им кажа, не ме вълнува и онова, което някой би пожелал да сподели с мен... Че кой съм! Да не би да съм арменският поп! Писна ми да ставам душеприказчик и спасителен пояс за давещи се или за... щастливци.

Енергията ми се обръща срещу мен. Ако точно днес изчезна от тия шарении и суети на живота, ще ме споменават вероятно като безобиден събеседник, който е пописвал нещо си за свое удовлетворение. Всичко, всичко за късо време изгуби стойност.

И тая трезва яснота ме довършва съвсем. Без илюзиите си съм като риба на сухо. Предпочитам да спя, да спя, да спя... да спя. В сънищата нарядко се усещам пак щастлив донякъде.

Хубаво ми е и като се заровя обратно в спомените от ранните детски години, където ми беше така уютно с майка и татко и където всичко си беше на мястото... Нищо, че жестоко ме биеха, биеха ме тъй, че чак се нараняваха един друг, само и само да ме ударят по-жестоко, по-болезнено; но патината на годините обгръща дори и това във вълшебно сияние, в розова мъглица, където всичко е точно тъй, както би трябвало да бъде, защото в основата му все пак е Любовта.

Следва


tisss

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1633073 - 12.02.2007 05:35 [Re: tisss]

("Цинк") КАТАСТРОФАТА (2.)


03.01.2002.
На 24 декември, Бъдни вечер, към единайсет и трийсет вечерта Re. и новият й приятел катастрофирали на кръстовище близо до жилището му. Засекли пътя с ляв завой на идеща от дясната им страна коля, в която се возели неколцина яки мъжаги.
- Дясната предна врата хлътна навътре. Намерих се върху С., а обувките ми пълни с парченца стъкло. Бях се вцепенила... И С. отиде да се разбере с ония мъже. Представяш ли си, дал им двеста и четирийсет лева, всичките си пари, които в тоя момент имал у себе си! А на оная кола й нямаше нищо. Жигула беше. Да, точно жигула ни удари, това никак не е случайно. Точно жигула! - Тъй представя нещата женското съзнание.

"Как можа да им дадеш толкова пари?" - укорила го, а той отговорил: "Бях в шок. И повече да имах, повече бих им дал."

- Вината беше у него - коментира милата Re.. - Ние им засякохме пътя. А сега?... Тия парченца стъкла в ботушите все ми късат чорапогащниците. И С. се притесни, казва ми: Сега твоите родители няма да ми имат доверие, когато тръгваш с мене.

...Моята двайсет и еднагодишна жигула става част от всички враждебно настроени коли от тоя модел, които заплашват щастливо препускащите фолксваген-голф, каквато била колата на кандидат-съпруга С. Чудно е съзнанието на влюбената самка; понеже допреди месец жълтата ми жигула й беше на сърце като емблема на възможността да се срещаме през тия последни десет години. Re. е причината да не се разделя с моята стара кола, да се захвана с дълги, безуспешни, изнурителни и финансово съсипващи ме ремонти. Е, сега вече, при новите обстоятелства, за нея всяка жигула на света е символ на неприятното сбогуване със старата, отминала любов.

Тая динамика в смяната на опорните точки, на стереотипа при жената въобще няма нищо общо с мъжкия, типичния за мъжа подход към нещата. Ако не е тип Казанова, развейпрах, мисля си, мъжът дълго кърви с отминалата го любовна страст; в тоя смисъл жената е по-адаптивна по природа към промените, когато те настъпват с новата й любовна авантюра.

Не обвинявам; отбелязвам факти, които ми дават храна за размишления. Лесно е да обичаш тоя, който ти върши добро; в такова обичане няма нищо интересно; такива са, предполагам, 99 на сто от връзките между хората: основават се на всякакъв вид взаимна изгода. Не съм попадал досега на жена, която да ме обича заради самата Любов: сякаш всички те се стремят да изчоплят някое зрънце материална придобивка. Нужен съм им бил, за да се оглеждат в моите очи, да се откриват колко красиви, нежни, обаятелни и добрички са. Ей това женско кокетство иде от вродения у тях очарователен егоизъм.

"Мечтая да печелиш добре и аз да ти харча парите. Искам къща да построиш в моя чест" - това бе рефрен от последните месеци на любовта у Re. към мен. Звучало ми е прекрасно, звучало ми е като призив към любов, но тъй ли е било всъщност?

Подобни фразички употребяват милиони самоуверени кокетки по света. Значи, тя вижда мъжа до себе си като Герой, като Закрилник, като Строител, като Личен ковчежник за бижута и финансови средства; това е логично, нали! В замяна тя му предлага себе си, по-точно казано, предлага му добре гледаното си и добре тренирано за любовни ласки тяло, докато душата й е като актьор на театрална сцена: очарователният образ няма нищо общо с деловия, трезво изчисляващ активите и пасивите си разум.

Като съм се учудвал защо от Сократ до Ницше и Киркегор философите са поставяли женската любов и привързаност в покрайнините на жизнената си цел, не мисля, че са прави. Тоя тип пренебрежение не отчита, че в идеалния случай мъжът и жената в любовта (не в онова, дето се представя за любов!) са най-завършеното и неразделно цяло, което е великолепието на човешкия вид на планетата.

Истинска любов е да обичаш, когато точно обичаният от теб най-жестоко те наранява. В известното стихотворение на Хайне славеят се стреми към розовия храст, към розата и заради бодлите й, от които кърви влюбеното му сърце. Грешат, които натоварват любовното чувство с материални очаквания. Всичко материално е тленно и се саморазрушава в естествения ход на живота. Да би постигнал плътски Лаура, Петрарка би престанал да пише любовните си сонети; овещественото престава да изкушава и вълнува; да имаш не означава да бъдеш; постигната цел вече не е цел.

Затова ключово в сборника си "Кардиф" направих едноименното стихотворение*; но хората днес зле четат поезия, а пък и не съм авторитетно име в тая област, че някой по-внимателно да чете стиховете ми. От което, разбира се, нищо не губя, като изключим личното ми неудовлетворение. Какво да сторя, като светът е навикнал духовните послания да очаква все откъм някоя високо разположена и добре видима камбанария, откъм небесата и облаците, а не откъм простосмъртието и сивата глина на делничното наглед? Слепци! Не съм тоя, който би им отварял със скрупульозна настойчивост очите.

Тая сутрин на три пъти досега телефонът ми продължително звъни; предполагам кому толкова съм необходим, но време е да сложим точка на нежната драма. Отсъствието, мълчанието в такива ситуации казват много повече от потоци словоизлиятелни обяснения. Тая жена ми е необходима от разстояние. "Отдалечен, ще бъдеш близо" твърди близкият на сърцето ми Михаил Берберов от Стара Загора. Ако искаш да те чуят наистина, да те разберат, налага се да замълчиш... понякога задълго, понякога завинаги, т.е. до края на живота си, без някой да ти дава гаранции, че ще бъде чут и разбран твоят мълчалив вик.

То не значи, че си прекънал връзката с твоето момиче (с твоето момче); то значи само, че си пренесъл тая обвързаност в оная много съкровена интимна сфера на съзнанието, където всеки от нас разговаря насаме със своята съвест, т.е. с Бога, когото носим у себе си по рождение.

Така, когато баща ми почина, почувствах гласа му да гърми в ушите ми.

Фанатизъм ли е да изисквам повече вярност, отколкото Re. би могла да понесе? Не смятам, че е фанатизъм. Фанатизмът във всичките си превращения и превъплъщения е първичен белег на Нейно величество Посредствеността. В духовната сфера място за компромиси няма: излъгалият веднъж губи ореола си, няма повече право да претендира за стойност, независимо дали се покайва или не; с него оттук-нататък имаш свободата да си играеш най-различни игрички, но нищо сериозно. И подир покаянието (ако изобщо достигне до тая степен прозрение) той си остава дамгосан, жертва на собствената си слабост, на собствената си сбъркана природа. Съжалявам, но такава е жестоката истина. От друга страна, апостол Павел не би бил може би най-продуктивният сред учениците на Иисус, да не бе имал зад гърба си оня период, когато е преследвал именно християните, известен с онова страховито прозвище Савел Разбойника.

Не съм склонен да съдя, не съм безгрешен, но бих препоръчал: да бягаме от оня, когото сме разочаровали, да бягаме по-далеч от мястото на греха си... Хиляди възможности са пред всекиго от нас, грешниците, да почнем от друго място и с друг човек наново да градим своя светъл (илюзорен, лъжлив, разбира се!) нов образ.

Убийте съвестта, убийте детето, божественото у себе си, ако желаете да се изживявате като безгрешни! Разкошна е Притчата за блудния син, да, той се покайва и баща му го приема отново до себе си, но да не забравяме - притчата не се нарича Притча за опростения грешник, а именно Притча за блудния син. И тоя блуден ще си остане такъв до свършека на света.

Християнската философия ни съветва да прощаваме, да обичаме ония, които ни нараняват, да ги обичаме повече от себе си, но това е съвет към нас, които живеем в тленността, не в духа. Големият проблем е всъщност: грешейки, да се стараем по-малки разочарования да сеем у близките на сърцето ни хора.

Възможна ли е любов подир предателство? А защо не! Но то е вече друг вид любов, бих рекъл: то е вече Любов, т.е. не материална, а духовна субстанция. Затова, като зная, че съм греховен и простосмъртен човек, ще се оглеждам за друга жена, която бих могъл да обичам плътски. Ако срещна такава, която да ме заблуди в достатъчна степен, че не е грешница, склонен съм отново да приема играта, която събира мъжете и жените в едно цяло.

Странно ли е, че за изключителните откровения в творчеството си големите личности са и големи самотници?!

- - - -

Вярата е океан, усещане за мощ, която те приютява. Материално тя е невидима за сетивата и ума; постига се интуитивно - откриваш у себе си светлина, озаряваща вътрешните ти пространства от преживяно.

Пред лъчението на Вярата всички ние сме деца в седмата си година. Вярата облагородява, приобщавайки мизерното човешко съществование към нравственото величие на Космоса. Започваш да разбираш себе си като брънка от човешкия род, начевайки от Адам и Ева. Колкото по-смирен, толкова по-обогатен от избор на възможности за духовен растеж. Отказвайки се от своето, придобиваш общочовешкото.

Надеждата е устрем, залог за утрешните дни. Дори на смъртния си одър, човек все се надява, надзърта любопитно в пространствата отвъд собствената си кончина. Надеждата винаги е свързана с конкретна цел, с точка в предстоящото. Надеждата е активното начало на мечтите. Без вяра може да се живее; без надежда останал, човекът е мъртъв духом, колкото и продължителен да е физическият му път през света.

Надеждата ни приобщава към земята, към работата ни, към нашите близки и приятели. Ако вярата е дихание на звездите над нас, надеждата ухае на човешка близост.

Най-лъчезарна обаче е Любовта, може би понеже е пряко свързана с усета за хармония, за съзвучие с някого другиго, а защо не - и с огромни множества от природата наоколо. Обладаният от любов страда и е ревнив, докато не изкачи първите седем стъпала на "своето" и докато не помаха за сбогом на егоизма си.

Нищо не е в състояние да ти отнеме любовта, освен ти самият. Предадеш ли си любовта, тя те изоставя; затова не предателствайте спрямо любовта си и тя ще е у вас, каквито и разочарования да ви споходят!

- - - -

Re. ми звъни вече трети път (веднъж по телефона, два пъти по джиесема), затова й пратих следното: "Жив съм и те обичам, не се притеснявай за мен, коте. Нужно ми е да остана известно време насаме със себе си". В десет и четвърт е изписала съобщение: "Искаш ли да се видим на кафе към 14 часа?"...Пропуснах възможността да се видя с нея, вперил очи в часовника, докато не отмина четиринайсет часът. После се опитах да заспя... И ето ме сега отново с писалото в ръка пред тоя бележник.

Ако Re. се откаже от мен и престане да ме търси, нищо не губя. Re. от плът не ме изкушава вече, а колкото до душата й, имам отпечатък на тая душа у себе си и това ми е предостатъчно.

Седемнайсет без три минути... Джиесемът ми отново пиука, естествено - това е тя. Което би могло да значи или "мисля те", или "върви по дяволите, мизернико!" Отвърнах с двукратно късо позвъняване.

Следва


tisss
_______________________________________________________
* Ключова в това стихотворение е фразичката "О, нека не узная никога Кардиф!" Постигната докрай, мечтата се обезсмисля, престава да е мечта. Бел.м., tisss.

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1634266 - 13.02.2007 04:58 [Re: tisss]

("Цинк") КАТАСТРОФАТА (3.)

Продължение от 03.01.2002.


Оттук-нататък, мисля, е ясно: въвеждаме нов стил в отношенията си. Ето тъй ми се нрави. Не ми е необходима жизнената очарователна жена от плът и нерви; с душата й от разстояние общуването ми носи повече радост.

Започваме нова игра, на ново място. Тук, надявам се, не би се набутал някакъв задник. Задниците обичат успеха, когато могат да го целуват и прегръщат с две ръце... Е, няма ме на хоризонта в света на материалното! Дали има някой по-добре от трима ни да съзнава каква страшна сила е духовната близост?! Мисля си самонадеяно сега, че столетия бих проживял, без да се докосвам до материалната Re. Любопитно ми е тя какво мисли по тая тема; ако се срине, ако отмине по пътя си, поне ще зная, че не е било нужно да се кося толкова.

Това ако не е изпробване на издръжливостта, здраве му кажи, Жоро Бояджиев! Тия от категорията "хубава женичка" са свикнали да ги гладят по косъма все, да им угаждат на капризите. Редно бе да проверя дали и Re. ще се отнася към мен по тоя начин.

Екзюпери* настоява: "Да обичате не значи да гледате един в друг, а да гледате заедно в една посока", т.е. любовта е и вид сътрудничество, усещане за рамо на приятел в трудни моменти, което изисква доверие, доверчивост, приемане априори на човека до теб неизменно за чиста монета. Бих допълнил френския аристократ и професионален пилот: любовта е да летите като две волни птици и в буря, и в слънчеви дни.

Откривал съм се пред Re., казвал съм й: "Внимавай с оня, който настоява, че нищо не иска от тебе; той всъщност иска душата ти, т.е. всичко, което има у тебе някаква стойност"... Залагам всичките си активи на една-единствена карта: или всичко, или нищо! Но и "нищо" е победа за мен: ще се отърва от фалшивата илюзия и ще съм свободен от спомени по изтеклите десет години любов с Re.

За духовно джудже не мога да съжалявам.


04.01.2002. Логиката на живота и логиката на творчеството би трябвало да си съвпадат, или поне да са успоредни, ориентирани в една посока. Защо обаче се чувствам изхвърлен зад борда на случващото се наоколо? Чета последните редове от писаното вчера и откривам дразнещо високо самочувствие - то не е уравновесен монолог, а демонстрация на наранено самолюбие. Какво печеля!

Да твориш не означава ли форма на съпротива към установеното, към рутината, която превръща красивата горда скала в досадна сива пепел? Творецът чисти шлаката на рутината, като от мечти конструира нещо ново; той се поставя над успеха и по-често се случва да си троши главата в зидове; него филистерите го сочат като черната овца в стадото, чешита, особняка, странния човек със странните му капризи; присмиват му се, понеже отстрани изглежда съвсем непохватен, непригоден за нормален живот...

Тъй като в почти нищо досега не съм постигал успех, успехът органически ме отвращава. Видях успелите и преуспелите колко бързо се превръщаха в грандомани, в надменни егоисти, в деспоти, в малки домашни сатрапи, зорко бранещи придобитото. И то е суета - понеже, строго погледнато, нищо не ни принадлежи, всичко ни е временно дадено. Да се възползваш, подреждайки вътрешното си пространство в съответствие със средата, която те обгражда, това ли е щастието?!

Слизащи по стъпала в бездните на страданието, ставаме по-човечни. Страданието също има своя лечебен ефект, когато не ни убива. Бедстващият живее много по-пълноценно. За да твориш стойностна литература, трябва да си готов да бъдеш унижаван, да приемеш бедствието като извор на духовна енергия, а не като божие наказание. Пак ще кажа: творчеството е съпротива на натиска отвън; кървящото сърце усеща много по-рязко пулса на света.

Иисус изгрява високо над нас в духа именно когато най-стръвно се опитват да го унижават като плът; губейки в материалното, Богочовекът осветява духовни пространства в самите ни души. Да се отрекат от имот, от най-близките си роднини - такова условие поставял пред пожелалите да го следват. Кажи-речи в наши дни Георги Бенковски праща хора да палят къщите на излезлите в гората селяни в периода на Априлското въстание; защо, с каква цел? Ако си стопанин на имота си, не можеш да бъдеш стопанин на света. Левски не е имал нищо свое, но цялата земя, населена от българи, е чувствал своя нива и е работил до изнемога, за да засее тоя имот със семената на духовното просветление. Епизод от живота на строителя на Руската империя Петър Велики... Застанал насред Русь, императорът пита своя верен слуга има ли някой, който да не краде в тая огромна страна, и сам си отговаря: "Единствен аз не крада, защото всичко тук е мое".

Преживяваме разцвет на егоизма, може би най-противната западняшка болест, която иде наред с респекта към личността, влачи се подир респекта към личността като мръсен шлейф от духовни гадости: алчност, лакомия, стремеж към излишества, прекалено самолюбие, грандомания в страховити мащаби, нечовешка надменност, фанатичен стремеж към блясъка на парите. Всичко се купува в Онзи проспериращ свят, но какъв просперитет е това!

Всяко нещо според ония там има цена; "Което не се купува с пари, се купува с много пари!" - това е девизът на Западния тип Простак с високо самочувствие на проспериращо Нищожество: служебни постове, министерски кресла, място в съдилището, влияние в медиите, съвест, любов, уважение, слава... Всичко, всичко се купува - и ако не с пари, купува се с много пари... Оле! Да живее Западната демокрация. И комунизмът беше зло, и е още зло, което ни души, ама и това, дето се задава... майчице мила: разцвет на говедата в България!

Бракът по сметка е като че мечта за всяко момиче в Онзи свят на просперитета, налага се и се възпроизвежда чрез модните журнали и дефилета като Модел за мечта. И мечтите там са превърнати в своего рода конфекция за масовия консуматор и къси бутикови серии от Специални мечти за любимци на съдбата. Впрочем Съдбата, нашепва същият западен манталитет на католицизма и особено на всички форми и разклонения на протестантството... та ролята на г-жа Съдба за ония хора играе Негово величество Бизнесът.

Морален-неморален, това за оня манталитет са сякаш подробности, важното е - заявяват ни го непрекъснато! - вложенията да имат по-висока възвръщаемост. Каква тълпа от противни идоли е създал тоя манталитет! Да спомена само двамина от тия бизнесмени в изкуството: сексуалната хищница с името Мадона (кощунство с християнската представа за Мадоната, т.е. за Богородица!) и педофила Майкъл Джексън... Ами тия двама са противнив именно заради своята безнравственост, ровнеш ли под дебелия слой грим и уж артистични предизвикателства към рутината. За нашите си български условия такъв Идол на посредствеността в духовен план е примадоната Азис, типичният хитрец-кокошкар в сферата на изкуството от редичката Ванко 1, Кондьо, харема на фолк-певачките, каквито и да са гласовите им данни.**

И тъй, бракът по сметка е мечта за всяко момиче, според целулоидно наложения западен възглед върху живота. Но каква е тая любов, щом се предлага като стока!

Не искам да повярвам, че моето момиче се е продало. Онова, от което в най-голяма степен зависи щастието на отделната личност, не се изчислява във финикийски знаци, то няма цена, не се разменя срещу благинки и разкош. И ми иде на ум какви унижения и страдания са претърпявали любимите жени на декабристите, пратени за наказание в сибирската каторга. Млади, в разцвета на младостта и хубостта си, тия славни момичета са следвали вярно своите любими мъже; а никой не е изисквал това от тях. Очевидно обаче тласкала ги е Любовта, истинската, смирената, всеотдайна Любов.

В наше време има ли изобщо такива жени?

Блясъкът на златото и диаманта не може да се сравни с духовната привързаност и страст. Наивник ли съм, като подир толкова преживени разочарования продължавам да вярвам, че има любов неподкупна, неизкушена и вярна дори срещу планини от богатство, слава и разкош?

Още един аргумент в защита на любовта... Ърнест Хемингуей приключва своята любовна поема в проза "Безкраен празник"*** по следния блестящ начин: "Но аз описвам какъв беше Париж в ония далечни години, когато бяхме много бедни и много щастливи". Живял е прославен и материално презадоволен подир брака си с Полин Пфайфър, щерка на един от североамериканските милионери, срещал е и други жени - обаятелни, интелигентни, разкошни като характер и физическа хубост... и въпреки всичко разкошна печал лъха от спомените му за първата, може би единствена истинска любима Хелен. И струва ми се, зная защо.

- - - -

Цял ден никой не ми се е обаждал по телефона, нито по джиесема. От единайсет до един след обяд чистих снега, натрупал се пред вратите на гаража. Съседът по гараж Петьо взе коплект нови свещи от мен да ги пробва на своята кола; каза, че ще ги плати, като види как работят. Разтъпках се до училището, уж да си купя цигари, но ходих само понеже ми се стягаше сърцето. Много ми е самотно днес.

Мисля си за Re. и горчивината не намалява дори и в работата, дори и подир обичайните мъжки приказки за коли и двигатели, за курви и алкохолни запои. Но защо това момиче все пак ми липсва?...

Давам й възможност да се освободи от своите скрупули спрямо мене; не тя! - аз пожелах да не се свързваме "за известно време" нито по телефона, ни по джиесема. Върша обратното на онова, което сърцето ми диктува. Руша изтъняващия мост, останал да се люшка над пропаст. От моя страна брегът е скалист, неприветлив, глух, да не кажа - никакъв; отсреща съзирам цветни поляни, ухание на пролет се носи, пилци весело прелитат, цвърчейки.

Срещнах съученик край училището... Попето. Учихме заедно в VІІІ клас, когато класна ни беше знойната хубавица математичката Кирякова, по която дори ние, осмокласниците се заглеждахме. Толкова сексапилна беше тая жена, напомня ми сега нещо от излъчването на Мерилин Монро. Остави ме на поправителен изпит в края на тоя осми клас и по време на изпита вместо да ме изпитва... се заливаше от смях с другата учителка: "Виж, гледай само как пише латинското "b", не е ли сладък, а!" И накрая ми завъртя петица, като сама довърши наполовина решената на дъската задача.

Та... навехнал си крака Попето, ходи с бастун, подпира се досущ като стар дядо. Беше се запътил към пивницата да се сгреел с чаша вино. Безпомощен, едва-едва прекоси заледената, полирана от леките коли улица, и го оставих да си бъбри със зарзаватчията Дончо. И едрият възпълен, здрав като млад бик Дончо е един самотник... Нафунял от студ, седи скръхнал се край сергийката, а върху кафез опрени - няколко връзки вледенен праз.

Е... Това са моите хора, това е моят бедняшки свят. Какво празнично тук?! И си мисля пак за момичето, което ме изостави, защото не пожела да вегетира повече в тая мизерна, унила част на България. А аз я виня... И с какво право я обвинявам! Само с илюзии живее ли се???

- - - -

Боря се със собствените си бесове. Одисей наредил да го вържат здраво за вертикалната греда на кораба, когато минавали край Острова на сирените. Тъй устоял на изкушенията им и оцелял, не успели да го погубят... Каква ми е Re. на мене?! Дърпа ме непрекъснато от два месеца назад към спомените. А спомените ме оплитат с пипала на октопод, замайват съзнанието ми. Тая жена си е отишла, а си играе кокетно със слабостта ми към нея. Защо съм й? Нима не продължава да храни самолюбието си с моето унижение?

Повтарям като луд "Обичам те" - а тя отдавна е престанала да ме обича: озъртала се е пресметливо с кого другиго да ме замени. Намерила си е друг нещастник и ще го яха, докато й е полезен, пък той ще си въобразява също както аз съм си въобразявал, че е обичан. Ама че гадост! Не е гадна тя; гадна е природата й... Защото е хубава в лице и тяло; защото тоя номер досега винаги й е носил успех; защото е освободена от задръжки, от скрупули.

Това е алчността, мили мой! Бягай, крий се, стани невидим за нея, ако искаш да се спасиш, да минеш край омагьосания й остров с колкото се може по-малки поражения!

Следва


tisss
__________________________________________________________
* Антоан дьо Сент Екзюпери, роден в Лион през 1900 година. На 31 юли 1944-та изтребител на нацистка Германия разстрелва над Средиземно море едномоторния разузнавателен самолет, пилотиран от автора на книгите "Южна поща" (1928), "Нощен полет" (1931), "Земя на хората" (1938), "Боен пилот", "Писмо до един заложник" и "Малкият принц" (последните три - от периода 1941-43 г.).

** Случаят Азис - добавен като илюстрация на нахлуващата бездуховност при преписа на 13 февруари 2007 година.

*** Документалният роман-поема е отпечатан след самоубийството на Хемингуей благодарение на последната от трите му съпруги. Бел.м., tisss.


--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1635534 - 14.02.2007 05:05 [Re: tisss]

("Цинк") КАТАСТРОФАТА (4.)



05/06.01.2002.
Което ми се възлага от ситуацията, е интелектуално предизвикателство - срещу "достойнствата" на материалното да противопоставя нравственото, духовното като същинска творческа сила. Обречен привидно на бездействие, търся вътрешни трансформации на подхода към себе си и към живота изобщо. Егото ми настоява да бъде боготворено, не признава половинчатости, случайни засвидетелствания на респект или обич.

...Преди години, било е вероятно през 1980-та, в Международния младежки център (ММЦ) край Приморско едно момиче, рускиня, ми направи силно впечатление. Беше крехка, изящна като ваза от китайски порцелан, изключително красива, но не по близкоизточния образец за женска натрапчива хубост, а ей така, по аристократски някак: загатващо и нежно; чарът й бе насочен не толкоз към плътското, колкото към нещо извънредно изискано.

Тая Галина или Наташа да я наречем, дискретно ми хвърляше погледи през рамо; седяхме един до друг в шумно разнородна (българо-руска) младежка компания върху дивана на луксозно кафене. Бях зашемети от чара й, от зелените й очи. Отпивах от чашата си водка и се правех на разсеян, колкото можех, когато приближи съквартирантът ми по бунгало - висок, отворен главок, около 27-28-годишен, родом от Пазарджик, бивш волейболист и бивш личен шофьор на престарелия член на ЦК на БКП академик Тодор Павлов. Като видя хубавицата главокът прекрачи неколцина, па седна до нея.

Още от първите му думи стана ясно, че се заема да я ухажва. Завърза се оживен разговор, поръча й сладолед, за себе си трета чаша водка, и като мина не повече от час, излязоха заедно...

Повече не я видях; заминала си рано сутринта. Вечерта волейболистът се отнесе да се хвали какво правил с това момиче. "Много нежна й беше кожата - рече, - и понеже беше изгоряла от слънцето, братле, гърбът й на пясъка, докато съм я лашкал, го изжулих до кръв. Представяш ли си как съм вършеел из нея, как съм я драмяскал из ония ми ти пясъци по дюните... Страхотно парче! Див секс беше, на толкова страстна рускиня не бях случвал. От болка и кеф скимтеше все едно агне дерях под мене."

Слушах как се хвали и с кървави сълзи ми се доплака; това животно бе съсипало красивата ми илюзия, към която не посмях да посегна, да не я разруша. Той обаче бе посегнал, вероятно наистина я е направил щастлива, понеже разправяше как хълцала в шепи, когато се сбогували.

Може би представата ми за жената е сбъркана. Може би не трябва да вземам насериозно младите жени, за които преди векове и поетът на любовната страст Саади* препоръчва да си вземеш, каквото можеш да вземеш от тях, и бързичко да бягаш по-надалеч, докато не са те вързали за себе си с копринена примка, ума ти не са омаяли; понеже - допълва Саади - хубавата жена няма сърце: влюбиш ли се в нея, изгубен си, ще ти разруши живота, ще те накара сам себе си да намразиш заради униженията, които ще те принуди да изтърпиш, а и сам да си погодиш заради нея.

Да бъде пожелавана е движещата сила у младата знойна самка; това е смисълът на всичко, което върши, подготвяйки се да ловува; тогава кой наистина е големият мъж в живота на изкусителната хубавица, която целува, гали се и се усуква наоколо ти?


06.01.2002. Не открих жена, която да ме приеме какъвто съм. Животът ми е крах, понеже не успях да създам здраво семейство - бил съм мекошав стопанин; всяка от жените, пресекли пътя си с моята пътека, е откривала в един момент, че съм подвластен на илюзии, а това от тяхна гледна точка ще рече: безотговорен, лишен от перспектива, инертен. И бягаха от мене като от прокажен.

Да, чувал съм съчувствените им прощални слова, но са го правили от съжаление; къде да се скрия от техните оплакващи ме прощални мелодии! И сам се вживявах в ролята на добрия човек, когото съдбата наказва заради илюзиите му изобщо спрямо степента на женската любов. Какъв жалък тип съм бил!

Няма несправедливост тук, изобщо не става дума за справедливост. Всичко е точно. Получавал съм от жените онова, което съм заслужил. Съзнавам таланта си да описвам; с такава увереност и самолюбие се отнасям към писането, ме станах черната овца в стадото. А нищо всъщност нямам насреща... Някой да е казал колко велик автор съм???

Суета и посредственост, ето това съм аз, "великолепният" драскач на текстове, царят на глупаците.(0,10 часа)

- - - -

Да естетизирам страданието перверзно ли е? В пасажа, писан снощи, около полунощ, има, разбира се, хленч, и Емил**, с когото се видяхме днес в същото хубаво, слънчево кафене както вчера, веднага забеляза преиграването. Авторът, който преиграва в текстовете си, е като актьор, дето плаче на сцената с истински сълзи, дълбоко потресен, забравил наистина, че това е само ролята му за тия два часа на сцената, когато публиката го съзерцава. Та Емил се възмути, казва: "Ами като признаваш своята посредственост, стани дърводелец като баща ти, зарежи писането. Нали!" - И се подсмихва. Отвръщам: "Прав си. Тъп ми изглежда тоя пасаж от снощи, но вероятно това слизане в преизподнята на отчаянието ще ми послужи за отскок нагоре, мисля си".

Бъбрех, та бъбрех! Станах досаден и на себе си. "Въртиш се в кръг - отбеляза Емил, - едно и също повтаряш по различни начини. Захвани се да направиш нещо със сюжет, това тук лесно се пише."

Насилвам се да защитя откритието си от последно време (откритие единствено за мен, естествено!), че трябва да се откажеш от всичко свое, особено от своя егоизъм и от самолюбието си, да си склонен да се унижиш до дъно, за да почувстваш човечеството в цялото му противоречиво многообразие, за да започнеш да възприемаш планетата като свой имот, като камениста земя, която си изкушен да превърнеш в плодна нива.

Идеята изглежда идиотска навярно, ако някой трезвомислещ ме слуша отстрани какви ги редя... Опитът от пораженията е по-ценен от опита, натрупан чрез победите. Щастието в материален план капсулира човека в собствения му егоизъм, докато страданието, пораженията - най-общо казано, имат качеството да ни отварят хоризонти към останалите човешки същества, растения, животни, птици, насекоми, т.нар. неодушевено природа, която - все повече се съмнявам напоследък - не е сигурно дали наистина е неодушевена...

Ако не убива, страданието е бременно с възможности за творчество. Соча на Емил легендата, която разпнатият Иисус поставя в основата на онова страхотно в духовната си извисеност послание: да обичаме врага повече от себе си. Какво е това! Що за послание е то??? Лудост някаква... или чиста проба диалектика...!

От онова, което напипвам интуитивно, никак не съм склонен да се откажа. Трупам самочувствие именно от пораженията си; пък който желае, нека ме смята умозрителен, наивник, измислен образ, куха кратуна и... дървен философ!


07.01.2002. Манталитетът на американеца янки или изобщо на английски говорещия свят: "To Look Like a million dollars" (типичен за янки израз, който на български се превежда като фразата "изглеждам чудесно", но буквално преведен, а не като идиом, е иронична, пошла наглост или дебелащина: "имам великолепния вид на един милион долара".

Подозирам, усвояването на английския, особено в североамериканската му версия... е приобщаване към оная ценностна система, където щастието се измерва с количествени показатели, нещо противоречащо на християнската философия в нейната сърцевина, както и противоречащо на девноизточните мъдреци. В Западния свят естественият човешки стремеж към щастие се е изродил в натрупването на излишнни материални придобивки, нещо, което ми напомня силно на ракова метастаза. Лакомията, алчността раждат изроди като значителна част от западните идоли от естрада, политика, бизнес.

Жителите на едно село, квартал, град, държава, континент, жителите на планетата... съставляваме неразчленим организъм, независимо съзнаваме ли това обстоятелство или не го съзнаваме. Маниите облитат Земята по-бързо откогато и да било, но и плодовете на положително настроения човешки разум по-бързо са пред очите ни, а защо не - и в домовете ни, в личното ни пространство, където боледуваме, празнуваме, радваме се на цветущо здраве, страдаме жестоко или сме опиянени от щастие, и в крайна сметка, това е мястото, където най-вероятно ще умрем.

Проектите за лично благополучие обаче все по-настоятелно влизат в противоречие с благополучието на цялата човешка общност днес, в тоя миг. Защо? Защото моделът, който ни се представя като образец, е сбъркан. Стръвно стремящият се да притежава материални блага е всъщност един невежа и нещастник в собственото си битие. Него го преследват глобални страхове и неврози да не изгуби мястото си сред боричкащото се множество подобни на него самия наплашени, изнервени, потни от амбиция невротизирани до крайност човеци. Освиенцим на благополучните е това.

Към талантливите, успешно реализирали се личности ние престанахме да сме взискателни. Любуваме им се, завиждаме им, сочим ги за пример, опитваме да се уподобим по някакъв начин или най-малкото - да се самопреценим чрез формулата на техния успех... Но човекът е твърде крехък в тленността си, бързо се състарява и умира. И тогава, ако го няма духа! - какво остава освен черупка на мида или охлювче сред пластовете на отминаващата по пътя си двехилядигодишна поредна след петте или шестте дотук прекосили планетата ни цивилизации!

Интересува ме такава точка в небесните пространства, която би осигурила непреходността на отминалия по реда си човешки живот. Гробищата са изпълнени с изгнили мъртъвци, градовете са изпълнени с препускащи като мравки ненужни за цялото човечество живи мъртъвци. Имотното благоденствие, славата, високото им самочувствие на преуспели егоисти не ги спасява от духовна разруха, в която се съсипва закономерно всеки някогашен млад хищник.

Възприемаме Легендата за Богочовека ограничено, едностранчиво, както ни диктува моментната ситуация, а не стратегически, като проекция към бъдещите поколения. Маса, стол, легло, покрив над главата, поприще за работа - това е предостатъчно, за да си пълноценен, свободен и влюбен в живота човек.

Нищо ново не казвам, но тия работи трябва да се повтарят непрекъснато заради невежествената лакомия и завист, които ни заливат до самите ни чела. Любов се не купува. Любовта се не продава, понеже е състояние на духа, и оттам става състояние на тялото. Обичащият живее за другите, и така e щастлив. Най-умаленият модел за щастие е, когато един мъж се грижи за една жена, но то е само първата буква от азбуката на живота.

Следва


tisss
__________________________________________________________
* Шеих Мослех ед-Дин Саади (1184-1291) - персийски поет, един от най-почитаните "певци на любовта" в източните литератури.

** Емил Калъчев - приятелят, роден в 1933 година. Бел.м., tisss.

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1636818 - 15.02.2007 06:23 [Re: tisss]

("Цинк") КАТАСТРОФАТА (5.)



09.01.2002.
Вчера сутрин, към девет и четирийсет, Re. ми звънна по джиесема и изключи. Отговорих й по същия начин, т.е. "жив съм, не съм си изключил достъпа до света".

Нямам желание да се виждам с нея; не ми носят положителни емоции срещите с нея от два и половина месеца насам. Нали никой не бяга от приятното и хубавото! Нищо приятно и хубаво не съзирам около нея... вече. Нямам повече желания за авантюри в тая посока, където материализмът се е възкачил върху трон от слонова кост и копринени драперии.

До трийсет и третата си година нормално е мнозинството хора да са идеалисти, духовно ориентирани и романтици по душа. Оттам-несетне страхът от задаващата се на хоризонта им, далечна все още, но неминуема Старост (особено при жените) ги прави предатели спрямо собствените им младежки мечти: от склонни да рискуват заради мечтата си "революционери, воюващи срещу рутината", те се превръщат малко неочаквано и бързичко в уседнали пресметливци, с костеливи треперещи пръстчета устройващи предимно личното си удобство. Което е нормално, но и доста тъжно.

През последните три-четири дни дори само мисълта за преобразената току пред очите ми Re. ми носят отрицателна енергия, по-точно изречено, отнемат ми от оптимизма да продължавам да живея верен на моя си стил.

Очевидно тоя катарзис ми е бил необходим, за да се изпробвам (за кой ли път!) какъв съм и защо съм на тоя свят. Хубавата Re. се очертава напоследък в представите ми като емблема на посредствеността. Пътищата ни рязко се разминават, не мога да имам нищо общо с типичната за преуспелите наглост и пошлост в сферата на чувствата. Звучи като присъда, но не искам да е присъда. Такива хора се сгромолясват в един миг, независимо че публиката щураво им ръкопляска и ги обгражда с уважение и кротка завист.

Мисля си, Омир не е могъл да отговори на оная гатанка, понеже не е познавал Мечтата. Мечтата е онова, което - постигнем ли, го губим, а не го ли постигаме, следва ни вярно по петите, или по-точно казано: пред очите ни е като Звезда керванджийка. Митът за титана Сизиф е оросена от пот притча за мечтата, която фактически осмисля живота. Нали щастието не е да стоиш на върха самотен като Паметник на незнайния воин, сполучил да изтикаш илюзията си до самото й овеществяване?!

Има прозрачна, тънка като ципа, но непреодолима стена между Дух и Материя. Наказаният Сизиф е всъщност непрестанно изкачващият се към небесата.

Късно вечерта снощи отново забих показалец напосоки в оная час от Библията, където са евангелските текстове. За трети път попадам на пасаж, богат на възможности за размишление. И понеже тия дни все обсъждам нещата през призмата на сбогуването ми с една Любов, ето какви послания откриха учудените ми очи.

Значи (стр. 1265; евангелие от Лука, глава 5, стихове от 29-ти до 39-ти), някой си Левий дава гощавка в дома си за Иисус, апостолите и "много митари и други, които седяха на трапезата с тях". Учените (книжници и фарисеи) роптаят: защо ядете и пиете с грешници? На което Иисус отговаря: "Не съм дошъл да призова праведници, а (съм дошъл да призова - бел.м., Г.Б.) грешници към покаяние".

Грешният е именно обектът на християнската философия, а не обзетият от самочувствие, че не греши!

За да влезеш в ума му на тоя грешник, следва да се уподобиш на него, да седнеш с него на трапезата, когато празнува успеха си (в случая - когато гуляе на сватбата в присъствието на Младоженика).

И тук мъдростта влиза в нов коловоз, в ново послание... "Младоженикът" е самият Христос; сега е сред тях, за да почувстват отсъствието му, когато им бъде отнет досегът с Бога. Чиста психология! Остраняването, отстранението, отсъствието, замълчаването в тоя случай активира интереса, любопитството към нематериалната сфера на живота.

Следва трета сентенция: "никой не пришива на вехта дреха кръпка от нова дреха", "и никой не налива ново вино във вехти мяхове". Новото качество ще се усети именно чрез оскъдицата, чрез липсата, чрез отсъствието.

И завършва тая глава пета у Лука с обръщането към материалния опит: "И никой откак пие старо вино, не ще поиска веднага ново; понеже, казва: старото е по-добро". Т.е. получава се елиптична стилистична фигура - грешните се увличат към покайването с ясното разбиране доколко човекът е привързан към досегашния си личен опит.

"Старото е по-добро" звучи двусмислено: от една страна, това е доверие в материалността, в бита, в установената традиция (добра или лоша); от друга страна, това е вече ограничено съзнание, което следва да се преодолее, да се разчупят рамките му, т.е. "новото вино" налага нов стил на живот, който "би спукал старите мяхове".

Към катарзиса се пристъпва първо чрез уподобяване с греховните страсти. Второто стъпало е изграждането на усет за нещо отсъстващо, някакъв вид недоимък: един от "сватбарите", най-важният - "Младоженикът", се отстранява. Върху тоя психологически трик бе построена, например, интригата в американския филм от 80-те години "Ужилването" с Пол Нюмън и Робърт Редфорд в главните роли. Там двама професионални мошеници по подобен начин увличаха поредната жертва, преди да я ограбят.

Трето стъпало е вече основанието да се пристъпи към търсене - какво е това, дето ни липсва, защо не сме вече спокойни и уравновесени както досега? Искаш ли да бъдеш чут, налага се да замълчиш... понякога - за продължителен период от време. "Понякога трябва да млъкнеш, за да бъдеш изслушан" - един от любимите ми афоризми от книжлето "Невчесани мисли" (бълг.изд. 1968, стр. 37) на Станислав Йежи Лец. Посятото семе само ще покълне и ще се развие без повече намеси, ако почвата е добра. Сеячът се прибира у дома, в небесата, без видимо да се коси какво ще му се случи на семето в лютата зима, и колкото по-дебели снегове (разбирай, тишина, ненамеса, замълчаване) - толкоз по-добре за бъдещата нива.

Т.нар. синоптични евангелисти (т.е. описващи успоредно последните дни на 33-годишния Иисус) Матей, Марк и Лука - в единогласие риторично твърдят: "каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си?" (Матей, 16-26); абсолютно същото е при Марк (гл. 8-36), а при Лука (гл. 9-25) с вариация: "Каква полза за човека, ако придобие цял свят, а себе си погуби или повреди?"

Съчетаването на материална изгода и душевна хармония у нас върви по линията на компромисите. Във всеки случай победата, успехът в едното води до загуби и поражения в другата сфера. Не се виждам в бъдещето заможен, властник и прославен именно по тая причина - би се променила структурата ми, бих се превърнал в друг човек.

Преуспелите не случайно вдигат черкви, уреждат си домашен параклис, където да бият чело пред черковните икони, постят прилежно или правят значителни дарения за мизерстващите... И защо е цялата таз пищна благотворителност? Навярно за да си докажат първо на себе си, че не са се изродили, не са се върнали обратно в примитивния стадии на пещерния егоизъм. Ама че избиване на комплекси! Ето защо съм толкоз недоверчив към нашенските т.нар. ...меценати.

- - - -

Очарователната Re. - неотложно са й необходими уши, които да слушат колко достойнства притежава новият й избраник, каква успешна личност е и как навсякъде е в състояние да реши неразрешимите й до днес женски проблеми. Но защо да съм длъжен точно аз да изслушвам всичко това!

Моят спартански начин на живот съвсем не ми дава шансове да се възторгвам от точно такъв тип преуспяващи герои. Ясно, затова ме търси през последните два-три месеца, разговорите ми с нея все някак си се отклоняваха към обаятелните качества на обаятелния господин.

Вероятно съм ревнив, твърде ограничен и пристрастен, за да участвам пълноценно по-нататък в подобен вариант разговори на чаша кафе или на крак в промеждутъците от ония позвънявания по джиесемчето й, с които г-н Новичкият маркираше нещо от рода на "Тая жена ми е запазен периметър, внимание!"

Милата кокетка не съзнава може би до каква степен нашите две орбити - моята и нейната, са се разминали и продължават да се раздалечават в Космоса*: онова, което я възторгва, у мен буди отвращение и миниатюрна доза съжаление към нея, че се е продала като стока на един дребен хищник със самочувствието на бакалин. Тия господа бизнесмени и Любовта преценяват от гледна точка на "правила при нарушаването на Десетта божи заповеди", които правила осигуряват изобщо успеха им.

Хлапакът у мен с плебейския си нрав настръхва срещу посегателството. Разкош! Първо ти ограбват любовта, а сетне - понеже не им е, види се, достатъчно, посягат за десерт да ограбят и достойнството ти. Ужасно е, когато най-близък на сърцето ти човек тръгва да предателства насреща ти. Такъв бесен натиск върху самолюбието ми не ми е оказвала ни една от другите жени в моя живот.

В отговор нямам какво да противопоставя, освен писането на тия записки. Надявам се, подир години ще ми дават обилен материал за психологията на предателството. Към ситуацията поглеждам с огромното любопитство на експериментатор, заложил живота си, за да научи детайлно как от добър, честен човек се получава уродливата субстанция на подлостта.

Следва


tisss
_____________________________________________________
* Т.е. в представата ни за красотата. Тук думата "космос" е употребена в първичния й смисъл. Бел.м., tisss.

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1638188 - 16.02.2007 04:28 [Re: tisss]

("Цинк") КАТАСТРОФАТА (6.)



10.01.2002.
Обичам ли я? Наложих си да не се виждаме и чуваме, за да изболедувам раздялата. Ето, повече от седмица не ми е звъняла дори по джиесема като знак "Мисля те", както сме се уговаряли преди, през декември, например... Ала раната от време на време прокървява, болезнено усещам липсата й по различни поводи. Би трябвало вече да съм по-спокоен, по-хладно да премислям станалото.

Това, дето кърви, честолюбие ли е или любов? Не мога да кажа.

По обяд звъни телефонът, обажда ми се колега (Димитър Радев). Е, видяхме се, побъбрихме за това-онова в едно от кафенетата срещу селскостопанския институт. Изпратил току-що жена си за Швейцария, където от пет години вече била лекарка... Предполагам, и той изживява някаква лична драма, но не питам. Оплака се, че съпругата му била много ревнива. "Но какво иска - рече, - да не е вчерашна, та да й обяснявам, ме сам, без жена не бих могъл да живея? Пък и тя, сама жена там, нищо чудно да си има някой друг мъж..."

- Защо не се съберете - предлагам, - защо не заминеш при нея?
- На тоя етап не е възможно - рече сухо той.

Гони фустите, кара я веселяшки през просото: секс, женски компании през вечер, шведска тройка... Разправял ми е колко хубаво му било, когато с приятел някой си се забавлявали с една мацка в леглото. Но не му е твърде весело май, като го гледам, колкото и да се хвали с тоя род "подвизи".

Леле, какво им става на тия жени! Губя вкус към тоя род авантюри, от които се събуждаш на следното утро с горчилката между зъбите, че си правил не любов, а физкултурни упражнения с някоя палава глезанка.

Неусетно Re. все по-малко я мисля като сексуален обект; липсва ми жената, която да усещам, че се вълнува за мене. Отвратително е да откриваш празнота и студенина там, където доскоро е туптяло едно сърце за теб. Не ми е нужно тялото, плътта й; жената като специален вид много близък човек ми липсва. Иначе приятелства бол, жени много, но между тях я няма оная, единствената, няма го "моето момиче". Колкото и хубави, интелигентни, сладки на вид да са, то са все чужди момичета.

Приключих препрочитането на "Златният телец" от Иля Илф и Евгений Петров. Весело върви, а в края разбираш: печална история си чел; животът, драги читателю - сякаш ти шепнат на уше двамата автори, е трагична работа.


11.01.2002. Плътна и бяла почти, като кисело мляко мъгла зад прозорците. Едва се виждат гаражите отсреща, пред входа на блока. Липата под балкона на кухничката, където съм се сврял с чаша току-що направено кафе, е цялата в скреж, прилича на голяма новогодишна сурвачка. Врабци зиморничаво нафунели кълват трохите от снощното ми ядене, напомнят пухкави подскачащи топчици по балкона.

Самотно, пусто, глухо... Докога? Оттук-нататък все тъй ли ще е!

Огромен трактор с гребло, висок колкото едноетажна къща, разчисти снежните купчини, избута ги настрани от паркинга днес надвечер. Отвори се просторно място там, дето бяха непроходими дълбоки по около метър преспи. Дали така едно спокойно изречено "сбогом" не би ми отворило пак хоризонт към света? Кой жали по руините от вчерашната вълшебна снежна приказка!

Нещо празнично имаше у нас, изправени безпомощни като свидетели на чудото. С огромни гумени колела, диаметърът им човешки бой, машината ни освободи от излишни драми и колизии. Но сега пред вратите на гаража ми, дето старателно бях почиствал, като дрипави парцали са се прострели няколко къса от могъщите до преди малко преспи... "Не си отивай, Любов! - хълца хлапето у мене. - Носи ми беди и разочарования, но не си отивай; най-нещастният съм без теб!"

Гостува ми съседката. Седим, пийваме чай в хола и бъбрим. Съседката е седемдесет и двегодишна, много мил човек, сама изгледала двамата си сина, които са почти на моя възраст. Родена е на същата дата както Re.
- Ще й простиш, знам - казва ми, - ако се върне при тебе.
- Не я обвинявам - отвръщам не с моя си глас, - но доколкото се познавам, вътре в себе си никога вече няма да я пожелая като жена, и значи не виждам как би могло да се възстанови онова, което беше доскоро.


12.01.2002. Абсолютен наивник ли съм? Въртя се в моя си свят, който изглежда толкова обикновен, беден откъм събития и прелести! Издигам в култ неща, от които кой ли веме се интересува...

Отрезвявам, и пак не се отказвам от своето - човек живее истински с простите велики сечива на живота - вярата, любовта, оптимизма на бедния простосмъртен. Като обмислям света наоколо и вътре у самия мен, предизвикан от падащите отломки на рухнала любов, откривам какъв простор за разума има, когато си готов да защитиш именно Любовта, именно тая, дето най-силно те наранява. Как иначе бих разбрал що е любов! - устойчивостта или промяната са преобладаващото в любовта, с други думи - творческото начало или бесовете на реалния бит в инстинктите ни?

Щом тая материя се поддава на обсъждане и преценка, трябва да съм оптимист, да откривам къс спокойствие сред вълните на бушуващия хаос с огромни деветметрови вълни, сред боричкащите се за своето щастие хора. Това тук е територия на моето щастие: тук мога да се видя уравновесен, цялостен като огромен симфоничен оркестър, от който долавям разкошната мелодия на живота.

Тема и сюжет са ми: какво печели човек, когато губи, има ли начин да си съхраниш любовта като стимул за работа в момент, когато човекът до теб е сторил всичко, за да го отхвърлиш, да те разочарова, а ти не желаеш да приемеш това разочарование и си повтаряш "Каквото се случи е добро, от мен единствено зависи да не изгубя вара в тоя именно греховен и изкушил се мой любим".

Вярата не е обърната към миналото, а към бъдещето. Нищо не спира да се развива, нещата съществуват на приливи и отливи: отливът на едно води до прилив на друго; същественото е да проумееш зараждането на ново качество, на ново добро в морето от сълзи, овации, хлипания, предсмъртни хрипове и възторжени следродилни възклицания. Всичко се движи оттук напред към утрешните дни, години, десетилетия, нови епохи в живота на човечеството. Нищо не спира да се развива, нещата съществуват на приливи и отливи - отливът на едно води до прилив на друго; същественото е да проумееш зараждането на ново "добро" в това море от съдби.

Предателството е стъпка към нравствения подход; да нямаше предатели, не бихме узнали що е Иисус, божественото у нас не бихме усетили, ако не съществуваше животинското. Така егоизмът и алчността очертават образа на добродетелите, научаваш кой си в борба с онова, дето те отрича или те ограничава. Любовта се зарежда с духовна енергия именно когато поставят препятствия на пътя й.

Не знаем изпитвала ли е Ляура някакви чувства към обожествяващия я Франческо Петрарка, оказва се, това изобщо не е важно за нас; важното е, че от облика на тая двайсет-двайсет и четиригодишна реална матрона влюбеният е сътворил образа на своята Любов - илюзия, по-конкретна днес от отдавна изгнилата плът на хубавицата. Практично устроеният ще каже: това е глупост. И може би е прав. Глупаво е да не търсиш изгода за себе си. Глупаво е да загърбиш материалното. Оказва се обаче, че именно в това загърбване се е съхранила и до ден-днешен свежестта на ония чувства. И никой сега и не помисля какво е изпитвал оня мъж, който плътски се е любувал на физическите прелести на хубавата Лаура.

Животът ми е низ от загуби и поражения, преливане от пусто в празно. Не е ли това животът на всекиго от нас, родените на тая планета! Дом градих - съсипаха ми го; две дъщери отгледах - няма ги при мен, пък и защо ли да са при мен! Няколко са жените, които съм обичал - и всяка отмина по своя път в своето си време, отиде другаде да се устройва, другаде да гони пилето на щастието.

Защо съм се родил, като поражения и загуби ме преследват, а не ще река, че съм между най-онеправданите. Какъв е смисълът на всичко дотук преживяно, дотук изболедувано, не съм наясно. Дотук криво-ляво добре, ами по-нататък??? Следва мизерната част от живота, това поне зная със сигурност. И остава, мисля си, единствено илюзията, която съхранявам внимателно: че някому съм нужен за нещо си, макар тоя някой да не се е още родил може би, или да не го науча никога кой е той, как изглежда, мъж ли е или жена, дете или старец.

Безсмислено текат дните без любов. Любовта на всичко придава хубост и смисъл. Без любов душата е пещера, чийто съкровища са ограбени и разпилени. Понякога заместваме отсъстващата любов с нечии съчувстващи очи; напразно и суетно е да хленчиш, лошо е живият да се оплаква над себе си надвесен като над пресъхнал кладенец. И остава смирението да си приемеш участта, каквато е, да изболедуваш докрай поражението, но сам, а не пред нечии състрадателни артистично кършещи се пръсти.

Любов, къде си ти? Как опустяха
площадите до вчера пълни с влюбени!
*

В най-мразовити дни как силна е мечтата да бъда отново любим, отново влюбен, готов на пренебрежения към своето заради някого другиго!

Следва


tisss
________________________________________________________
* Финал на стихотворението "Варварите" от сб. "Сутрин рано", изд. 1983 г. Бел.м., tisss.


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
Believer
рекордьор
***

Регистриран: 05.10.2005
Мнения: 3431
От: UK
Re: Въведение ІІІ
    #1638252 - 16.02.2007 08:53 [Re: tisss]

Цитат:

Безсмислено текат дните без любов. Любовта на всичко придава хубост и смисъл. Без любов душата е пещера, чийто съкровища са ограбени и разпилени. Понякога заместваме отсъстващата любов с нечии съчувстващи очи; напразно и суетно е да хленчиш, лошо е живият да се оплаква над себе си надвесен като над пресъхнал кладенец. И остава смирението да си приемеш участта, каквато е, да изболедуваш докрай поражението, но сам, а не пред нечии състрадателни артистично кършещи се пръсти.

Любов, къде си ти? Как опустяха
площадите до вчера пълни с влюбени!*

В най-мразовити дни как силна е мечтата да бъда отново любим, отново влюбен, готов на пренебрежения към своето заради някого другиго!





Да, тъжно е без любов,но когато я превърнем в самоцел,
объркването става още по-голямо.

--------------------
Истината е за всички!


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
Страници: 1 | 2 | 3 | 4 | 5 | 6 | 7 | 8 | 9 | 10 | 11 | 12 | 13 | 14 | 15 | 16 | 17 | 18 | 19 | 20 | >> (покажи всички)



Допълнителна информация
0 регистрирани и 7 анонимни потребители в момента разглеждат този форум.

Модератор:  nousha 

Изпечатай темата

Възможности в този форум:
Не можете да добавяте нови теми
Не можете да отговаряте на мненията
HTML - забранен
Псевдо-HTML - разрешен

Рейтинг: ****
Брой показвания: 47297

Мнението ти за темата:

Прехвърли се в



ALL.BG не носи отговорност за съдържанието на мненията, публикувани във форумите.

НАЧАЛОРЕКЛАМАВРЪЗКА С НАСКОНТАКТИЗА НАС

©1999-2015 ALL.BG Всички права запазени!

Generated in 0.015 seconds in which 0.005 seconds were spent on a total of 12 queries. Zlib compression enabled.