Словото

Слово.бг · Словеса · Галерия · Книжарница

all.BG Форуми



Форуми » Култура и Изкуство » Език и литература

Страници: 1 | 2 | 3 | 4 | 5 | 6 | 7 | 8 | 9 | 10 | 11 | 12 | 13 | 14 | 15 | 16 | 17 | 18 | 19 | 20 | >> (покажи всички)
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Въведение ІІІ
    #1555139 - 16.12.2006 08:04

("Господ е българин") ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (11.)

Продължение от 08.02.2001.


Руснакът не ми е враг, защото още по-жестоко е мачкан все от същия тип безскрупулни управници. Имам приятели сред руснаците: това са широко скроени, интелигентни и с вродено благородство хора; чак ме е изненадвала всеотдайността им, сърдечността им в приятелството... Но това е жестоко смилан в разстояние на осем десетилетия народ, може би един от най-великите на планетата.

Съсипването на всичко руско започва, да не забравяме, с капиталите на Западния свят, който винаги се е страхувал от вероятността Русия, като източноправославна християнска общност, да не затъмни блясъка на католицизма и протестантството с тяхното лицемерие и по-свободно (както те си го назовават – „модерно”) тълкуване на Иисусовите послания, на философията, която поставя Любовта в основата на човешките взаимоотношения). Източната ортодоксия не си е позволила ни веднъж да тръгне с огън и меч, с кланета и военни походи да се налага по света.

Алкохолизъм, вилнееща престъпност, страховита мизерия – това, подозирам, е проектирано преди стотина години в имперските канцеларии далеч от нас, нейде на Запад... Но и през ум не ми минава да смятам Руската държава за нещо положително. Тая Руска държава почти неизменно е била през последното столетие най-човеконенавистното оръжие за посичане на всичко талантливо и светло в руския човек.


Устремявайки мечтите, въжделенията си към Русия, нашите поробени прадеди са се предоверявали на Руската империя, обърквайки, смесвайки двете понятия – Руския народ и Руския фанатичен чиновник. Обявяваме Стамболов за русофоб, „русофобията му” днес половината ни политически централи въздигнаха за модел на мислене, за ориентир. Но това е мит: тия умни манипулатори и днес ни пречат да проумеем, че обикновеният руски гражданин е антипод на руското мракобесие и държавен цинизъм.

Отвратителната истина е, че нашите два народа никога през последните хиляда години не са имали право на мнение за уредбата на своето отечество. В това отношение Западният човек е стоял значително по-стабилно в политическото пространство на своята държава. И това всъщност е ренесансовата структура на проспериращото общество, което в основата си от ХІІІ век насам неизменно се е съобразявало с интересите на отделната личност, на отделния самостоятелен, уверен в себе си стопанин.

Властникът на Запад, общо взето, само в сравнително къси исторически периоди е бил незаинтересован, безгрижен за това какво мисли за него редовият гражданин или поданик на короната. Представата ни за държавност е изкривена. Избираме уж, а то талантливи, уредни, честни люде – стъпили веднъж във властта, коренно се променят. За година-две някогашните чисти идеалисти виждаме преобразени в безскрупулни негодяи. Защо се случва това?

Защо ли! Защото системата на контрол от низините към върха просто никога не е функционирала в ни една държава на Източна Европа. А то е последица от върховенството не на личността и съвестта (т.е. Бога), а от върховенството на Негово величество Чиновника, Канцеларския плъх, Партийния секретар, Доносника, Мекерето, дървения Лъжефилософ, назначения Писател.

В една селска къща хората са наясно кой е стопанин и кой – перекенде**; разбира се по благосъстоянието, по авторитета на тоя труженик. В държавата обаче на нас непрекъснато ни пречат да разберем кой чиновник колко струва и как служи на народа, който го е избирал за съответната длъжност. Които пълнят общественото пространство с кресливи словесни изстъпления, те ни пречат да видим истината. Тия отровни нарциси са истинските ни врагове, сеячите на раздори поради грандомания и произтичащите от грандоманията ужасни грехове. И става тъй, че раздвояват, разтрояват, разбиват народното всеобщо мнение на парчета. Divide et impera!* Това им е главна грижа на лъжците и продажниците в днешна България.


За личното си достойнство човек се налага да воюва всеки божи ден. Защо допускаме от наше име да говорят недостойни личности! Съвестта е нещо много лично, не се ли предоверяваме от наше име мнението ни да определя, да изразява човек, когото нито сме го виждали, нито го знаем що за птица е? Не искаш да гласуваш, за да не се окажеш в положението на отново излъган; но твоя глас все пак го броят...

Оказва се, всеобщото ни омерзение и потрес от нашите посредствени – и поради това безскрупулни! – политици... пак е в услуга на същите тия политически циркаджии, които десет години ни разпиляват като нация. Е, продължавай да хленчиш тогава, че политиката е мръсна работа, бягай от нея, крий се, заравяй глава в пясъка!

* * *

Стр. 330, гл. ХХVІ от книгата на Томас Ман „Д-р Фаустус”... Коментиращият Серенус Цайтблом фиксира: „...доколкото съставях последните глави, настъпи април 1944 година”. А разказът му се отнася до събития от частния живот на гениален музикант до есента на 1912-та, т.е. три хронологически пласта се налагат един върху друг:

1) относителният ход на сюжета в тъканта на фабулата;
2) времето на авторовия коментар върху сюжета и действащия литературен герой; и
3) времето на самия прочит, когато читателят се изправя пред завършената вече книга.

Това последно „време” е особено важно за мен, читателя – мога да извличам точно ония внушения, които са актуални лично за моето съвремие. (Подир страница-две дословно същото чета у Т. Ман; все едно ме е ограбил, така се почувствах...)

Цивилизацията не е застинал модел, тя е развиващ се прогресивно или регресивно (като налитащи към брега морски вълни) ход на човешкото развитие. Четейки Т. Ман, мисля си как стоят нещата при мене, при нас днес, 53-57 години след като романът е бил още в процес на писане. Авторът е визирал своя опит от вихрещата се по онова време кървава вакханалия (80 милиона убити, поломени съдби, разпокъсани нации). Моето четене е в период, външно спокоен за континента, но не по-малко драматичен, не по-малко наситен с грандомания – най-противния от Седемте смъртни гряха, според Библията.

Четейки, налага ми се да дописвам изреченото от великия писател, фактически ставам един вид съавтор на сюжет, който вече не се отнася толкова и единствено до германската национална трагедия, но включва нещо много съществено за мен – драмата на моя живот като частица от трагедията на моя народ.

Това грандиозно есе, тоя „роман за гениалната личност” мога и да го иронизирам, но то е повод чрез чужда бленда да видя съдбата на таланта в моето отечество. А това живо ме вълнува, понеже у нас талантливото е в много по-голяма степен отхвърляно, отритвано, изтласквано извън обществения дебат за нашите си български драми. В общественото пространство се кипрят какви ли не образи: уроди, травестити, непукисти, самовлюбени – и все напиращи да бъдат възприемани като образец.

Когато животът изиска от нас трезва яснота, тая шумна говорилня пречи. Важно е, разбира се, да ги знам и тия, но по-важно, мисля, е да реша тоя ли е Пътят, тия ли са Личностите, които най-добре служат на обикновения българин и източноевропеец. Обидно малко са спокойните гласове у нас. Не обичам да ми крещят. Не желая повече да ме стряскат с апокалиптични картини на разрухата. Разрухата аз и без тях я знам, виждам я, с кожата и със сърцето я усещам... Интересува ме не какво е състоянието, каква е клиничната картина, това вече го знам; интересува ме конкретно какво аз трябва да предприема, с какво всеки от нас, осем милиона граждани, неотложно да се заеме.

Не мога повече да чакам някой друг да ми се прави, че ми урежда държавата. Държавата, България – това съм аз, простосмъртният гражданин на Републиката! Нима е трудно да го каже всеки от нас, унижените и оскърбените в тая част на континента Европа?

Не им ща помощите, не им ща лакърдиите, дори не ща да ги виждам; нека се изпокрият по разкошните си резиденции, вили, семейни замъци, и там да си живеят щастливи с награбеното... Но боже мой, защо не ме оставят сам да се грижа за себе си, а посегна ли да си потегна имота, работата да си подредя – але-ей хоп! – тутакси изскачат да ми връзват ръцете и краката с измислени от тях страховити данъци, неотложни плащания, хиляди пречки само и само да ми докажат колко съм безпомощен, колко нужни са ми именно техните „грижи”.

Печеля ли добре и по честен начин, държавата ще има повече полза от мен... Ала тях ги притеснява фактът, че – печелейки добре, стъпил здраво на нозете си, разчитащ на своето трудолюбие и предприемчивост, на таланта си... (О-о, това ще е крайно неприятно за тях!), независимият човек, труженикът на своята нива ще се усети достатъчно силен да ги отърси от плещите си, да ги принуди да му пазят интересите точно защото мястото им е да бъдат слуги на тоя угрижен, навъсил чело стопанин на Отечеството.

Как ще им отнемеш „нравствената” позиция, в която сами са се поставили, ако не ги атакуваш нравствено!? Силният личи в спокойствието, което излъчва. Забравихме ли! – куче, дето много лае, не хапе... Само плаши гаргите. Затова ми е криво: че още не осъзнаваме каква сила сме. Милионно множество наскърбени в собствения си дом българи... Здрави, прави – а крещим, вайкаме се, хленчим...

Изборът е върховното ни право. Спокойно гледащия, разчитащия на себе си трудно ще го заблудят. Избираме си слуги, не вождове – това е истината! Когато си търси помощници, ратаи, аргати... стопанинът не го вълнува кой крещи, кой скандира по-верноподанно, а кой от кандидатите действително ще му е от полза. Това да гледаме!


09.02.2001. Стр. 365... Срещам това словосъчетание - "кариеристична революционност", "пристъпа на кариеристичната революционност", та ме подсеща: че всред борещите се "за народа", "за свобода и човешки правдини" особена и многолюдна е тълпата на младите напористи кариеристи, т.е. хора, готови да трошат глави (и собствената си дори), за да се видят във върховете, да са по някакъв начин горе, на трибуната, сред официалните лица, във VIP-ложата, тапицирана с мека ярешка кожа и позлатен обков. И - колкото се може по-близичко да са до микрофона, до рупора, често сами превърнали се в усилвателно устройство, в озвучители на чужда за България идея. Голяма част от "най-достойните другарки и другари" в младостта си са се стрелкали като петлета с червена лентичка на ръкава из опиянения и замаян от движението на чуждите армии из България народ.

Ей таз "кариеристична революционност" е израз на невежественото, завтекло се да управлява. И понеже е именно невежо, то всеотдайно - със зъби и нокти, с цената на младостта, здравето, живота си се вкопчва в някоя особено красива - и поради красотата си - непонятна докрай чужда (присадена отвън) идея.

Тия някогашни перекендета дадоха на страната ни такива "светли образи" като Добри Терпешев, Антон Югов, Тодор Живков, Георги Трайков - хора, колкото посредствени, толкова очарователни (?! - очарователни за кого...) в откровената си "природност". Ами някогашният министър на Външните работи Иван Башев заради интелигентността си рязко се отличаваше от сивеещата бетонно дванайсетица на "Партийните апостоли от Политбюро на ЦК на БКП"; май затова го убиха - че не им пасваше на компанията...

Неспособни да управляват собствен имот, тия обладани от "кариеристична революционност" станаха (по-точно - са станали, понеже не съм бил роден по онова време) учители, възпитатели, вождове на моя народ, "гениални стратези и идеолози" или червената пяна, простичко изречено. Верни до смърт емисари на чуждия за България интерес.

Доброто от годините на социализма у нас е изградено не поради, а въпреки тяхната намеса в обществения живот. У нас, в средите на простосмъртните, за тяхната откровена посредственост вицове се разказваха. А самият Тодор Живков като селски пехливанин разхвърляше по-далеч от себе си по-интелигентните, като Чудомир Александров, Александър Лилов, Андрей Луканов, Огнян Дойнов, независимо че се ползваше от таланта, от знанията им.

И така се установи жалката традиция властта да се огражда преди всичко с верни и послушни, посредствеността в разстояние на половин век да мултиплицира посредственост по-най-горните етажи на обществото. В летописа на грандоманстващата посредственост в България "Славният Ноември 1989-та" е логическо продължение (консеквентност, както би се изразил българският о.з. монарх).


Мечтая си заможен човек, спечелил имане с труд и предприемчивост по честен път, такава личност да видя във властта. Да влезе в управлението не като апаш кокошкар в чужда къща по време на бедствие, а като стопанин, оставил за късо време своите печалби, за да поработи съгласно оная диамантена реплика на Апостола Левски: "Ако спечеля, печеля за цял народ - ако загубя, губя само мене си" от април 1868 година.

То не е нито грандоманщините на Бенковски, нито върлата страст на Стамболов към върховете. То е монашеско самообричане от обич.

Следва

______________________________________________________
* „Разделяй – владей!” (от лат.) Девиз, прогласен от Николо Макиавели (1469-1527), но всъщност основа на взаимоотношенията на Древния Рим с обкръжаващите го племена.

** Неплодна земя, изоставени на самотек угари. Бел.м., tisss.


--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1555883 - 16.12.2006 23:22 [Re: tisss]

("Господ е българин") ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (12.)


10.02.2001.
Стр. 408... „ защото човешката неудовлетвореност е без съмнение извор на пророческа интуиция”. Че то е вариант на извода, че изкуството при всички случаи е форма на критика спрямо властта; почне ли да хвали властта, престава да е в пълния смисъл на понятието „изкуство”, превръща се в ерзац.

Стр. 418... „да търси просто общуване, без да изпростява, и да говори на език, който да се разбира и от (...) непосветения...”

Стр. 419:.. „Защото тъй лесно беше да се изпадне в лъжлив примитивизъм, следователно пак в романтизъм. Да се остане на висотата на духа; да се вдъхне естественост на най-издържаните постижения на европейската (...) култура, така че всеки да схване тяхната новота (...); като им се придаде простота...” И т.н. все в тоя затлачен Томас Мановски стил.

Но зад разплулото се надлъж и нашир разсъждение все пак се прецежда истината: че изкуство неразбираемо от обикновените хора, при всички оправдания, обстоятелства, уговорки от страна на автора – си остава някаква форма на тщеславие, егоизъм, безплоден нарцисизъм. Голямата литература е понятна като библейските притчи.

Стр. 421:... „Изкуството е дух, а духът съвсем не трябва да се чувства задължен спрямо обществото, спрямо общността – това според мене (С. Цайтблом говори тук - бел.м., Г.Б.) то не бива да прави заради своята свобода, заради своето благородство. Изкуството, което „отива сред народа”, което прави от потребността на масата, на малкия човек, на еснафа свои потребности, се обрича на духовна нищета...”

Ако Мишо Берберов би видял това (а може и да го е чел...), щеше още по-високо да вирне нос: „Аз съм трансце-е-едентален автор”. Като всяко крайно мнение, и това горкото е невярно; още повече, че думи-понятия, като „свобода”, „благородство”, „потребностите на масата” ми звучат колкото нафукано, колкото снобски, толкова и в разрез с изстраданото, изживяното в тая сфера.


11.02.2001. Защо най-високите сфери в изкуството да са непонятни за – нека го наречем – простосмъртния, стандартния човек, не ми е ясно. Профанацията (снижаването на философския елемент или идея) компромис може да е не защото обикновеният Адам трябва да го разбере, пък не успява, а понеже авторът толкова може, казано в прав текст – няма талант да бъде автор.

Христос е избирал за свои ученици не книжници и фарисеи, а рибари, орачи, занаятчии, хора неизкушени от „изящното”. Но що е „изящно” впрочем! Оказва се, то е тук, долу, в делничния бит, не в принебесните селения, не в пищните замъци и дворцови паркове с каскада от фонтани и позлатени скулптури, пунтиращи древноелинските мраморни статуи на Тирон или друг велик творец на древността. Да приучи човека да открива, да усеща това „изящно” около себе си, вътре в себе си – това е, мисля, мисията на творческата натура.

Другото е алхимия, фокуси заради самите фокуси.

Да се затваря в езотерични (скрити, затворени, непроницаеми) общности от специално посветени е вид отрицание на човеколюбието – нещо противопоказно на самото понятие „изкуство”, степен на изящна безнравственост, на фино лицемерие.

Когато един поет или художник се кичи именно с непонятното, това винаги ми е намирисвало на опасение, на страх да не би да го открият колко безпомощен е. Без да е в положението на слуга, на нещо подчинено, изкуството е начин да се приучи обикновеният човек сам себе си да разбира, на своя делничен живот да гледа като на много специален дар от небесата. Тая наша връзка с Космоса (т.е. с красотата във Вселената) е именно човешкото, което ни отличава от всичко останало на нашата планета.

Какво унизително има в библейската притча! Но виж, унизително е поведението на автор, който се преизпълва със самочувствие именно затова, че читателите му били посредствени, прости, невежи да го проумеят. Не успяваш да омагьосаш публиката, да я докараш до положение да открива у себе си каналите за общуване с най-висши сфери на духа – е, най-лесно е да се правиш тогава на велик, ама не си! Величието е в това повече хора да направиш сами в себе си да се почувстват нравствени, творци в своя живот. Това е демократичната субстанция на истинското творене; другото са ефектни пози, снобизъм.


Друга тема е вече, че самият процес на сътворяването е преминаване през кръстни мъки; Христос върху кръста и... последвалото възкръсване – това е чудото на творчеството. Казваме, че то е радост, но преди да усетиш просветление налага се да изживееш, да преодолееш ада у себе си. Големите творци са и големи страдалци, под тях винаги клокочи, тресе, глухо ръмжи бездната, разделяща като две континентални плочи епохите.

„В мен срещата на две епохи стана – изрича Пеньо Пенев, - ехтя у мен двубоят им жесток!” И по-нататък, пак в същата поема* следва пароксизмът на творческото горене:

„О, възели на сто въпроса, търсещи решение!
О, възели на напрежението!
Зад моето чело, родени от съмнението,
насрещни ветрове се бият, вият страховито,
събарят канари от неотменните задачи,
бунтуват с бяс едно небе, тревожно, гръмовито;
връхлитат тежки облаци, бучат и плачат
и слепоочията се замерват със светкавици:
клокочи буря, адска буря вдън душата ври,
от нервите ми опнати тя звънки струни прави си
и моя мозък осветкавичен гори...”


В нощта на самоубийството (14 април 1930 година) Владимир Маяковски, пишейки последни редове, пренебрегвайки всякакви канони, задръжки, паразитиращи обяснения и обстоятелства, пренебрегвайки дори пунктуационните огради, на един дъх като изливащ се втечнен бронз ще изплаче с гордостта на гения:

„Знам силата на думите на думите гнева
Не тези на които ръкопляскат ложите
Ковчезите скачат при такива слова
и марширувайки напускат гробищата
Задраскват не печатат Но късайки юздите
препускат думите език изплезили
след тях пълзейки влаковете идат
да лижат ръцете груби на поезията
Знам силата на думите Ще кажат ах
листенца стъпкани във вихъра на танца
Но въпреки това човек с душа и устни
и с гръбнак...**


Фарисеите продължават да нижат „величествени” изповеди, да се загръщат плътно в златоткани царствени мантии, но не виждам по-велико нещо в тоя наш живот, по-гордо нещо не знам от оголеното, изтерзано до кръв сърце на Любовта.

* * *

Между „кървавото варварство” и „анемичния интелектуализъм” лежи просеката, по която от култ се върви към култура, която пък култура (ако не се зарежда с първични, „бесовски” енергии – би се изродила в хилава предвзетост, в префърцунен цивилизасион... Това – по повод Т. Манови разсъждения (вж. стр. 482-483). Философската позиция на Т. Ман е на угрижения за разклатената здравина буржоа от Западна Европа; тоя тип мислене е готово да се възторгва от колективистичния порив на комунистическия модел тоталитаризъм.

Колкото и да е велик като мислител и романист, на автора му липсва именно реалният досег с мракобесието на военния болшевизъм. Комунизмът е далеч по-перфидно злодейство от откровената наглост на националсоциалистите в Хитлерова Германия. Фашистите на Мусолини са като хлапаци-пакостници пред извергите на сталинизма; тия изверги обаятелно се кипрят и днес, навлечени в агнешки одежди на демократи. Дори се правят на обидени. Обидени... че не били разбрани от народните маси.***

Стр. 491... „Примитивност – решаващо качество във всяко изкуство и преди всичко в театралното”... Любопитно! Не случайно от детските си години още съм подозирал, че не говоренето, не изговарянето, а изразяването с мълчание е по-интелигентният, по-пълноценният начин за съобщност. Баща ми беше мълчаливец, и въпреки че не бе многоучен (учил бе до съответстващия на сегашния VІІ клас), поставял съм го винаги по-горе в интелигентността от майка ми, завършила висше образование по педагогика и може би най-интелигентна между децата на Борис Дявола от Пазарджик, пък така я преценил и баща й, та само за нея бил склонен да се охарчи за обучение в чужд град.

Да кажеш, да изрецитираш... пред мълчаливото лице, което говори – то си е наистина в известен смисъл примитивност.

Подозирам, има примитивност, която не иде откъм животинската ни субстанция, а от противоположната страна – като ехо, като откат от излъскания, безплоден, огладен от прекалено достъпната информация мозък. Едно състояние на умствена недостатъчност поради пресищане с готово смляна информация; просто човешкият ум е повече излъчвател, отколкото депо за сведения откъде ли не: отнемат ли му възможността да обработва данни, да комбинира спомени и проекти – той, интелектът, загива... Задръстването на каналите за информация е също форма на мракобесието, на средновековния обскурантизъм****.

De profundis (лат.) – от глъбините ...въздавам тебе, Господи... Начало на католическа молитва (стр. 423).

Стр. 491: ...”Не умееше да разграничи сцената от живота; тя беше артистка и подчертаваше, че е артистка (може би тъкмо защото не беше истинска артистка) и в държането си вън от театъра”. Фалшивото ще ти извади очите, за да го забележиш: така и говорещите на висок глас за поезията си „поети”.


12.02.2001. Стр. 512: ...”така че не беше вече необходимо да се притежава извънредна пророческа интуиция, за да се прозре, че тук има нещо за оценяване, нещо, което чака да бъде разгласено”.

На „Кардиф”, строго погледнато, сега – три години след като я издадох на свои ( и на Re.) разноски и никъде с нищо не ми бе сторена отстъпка при издаването – та на „Кардиф” не усетих някой да е обърнал внимание, да е „прозрял” (смешна за тоя случай дума), „че тук има нещо за оценяване, нещо, което чака да бъде разгласено”. И какво правя! И как приемам това пренебрежително отношение, което сборникът не заслужава!... Правя се, давам вид, че не забелязвам липсата на внимание. Заравям по-дълбоко у мене си тая пареща болка:

„Слепци! Просяци! Суетни! Няма да си мръдна пръста дори повече за тая книга с послания до вас. Виждам колко разбирате от изкуство... Каквото трябваше, направил съм го от моя страна; но нямам капка желание да ограмотявам фарисеи, които се пъчат пред други фарисеи колко разбират от духовни работи”.

Поставил съм светилника на прозореца; не го държа тоя светилник под одъра, ала светлината му кого е направила по-благ, по-човечен! Или изпадам в ситуацията на героя княз Мишкин от романа „Идиот” на Достоевски?! В моя си живот, чувствам, няма да го срещна тоя мой читател. Писано ми е кресльовци и луди да ми се изпречват на всяка крачка. Ала с кресльовци и луди не ми се занимава.

Заравям тия ръкописи като семе, за да послужи на Някого, който може би не съществува, няма и да се появи...

Стр. 531: ... Адриан Леверкюн е 38-годишен вече. Вече е написал най-важното. Известността му се гради върху (донякъде!) бягството му от светското общество... Така е според автора на романа. Но ах! – моля ви се, какво бягство е то?! Та милият Леверкюн е непрекъснато канен на светски и снобски приеми, около него като рибка-сателит кръжат скрити и явни почитатели на таланта му... Хищното зверче у мен се усмихва, ехидничи: „Какво ви е известно за самотността, г-н Томас (Ман)! Та знаете ли какво е да бъдеш самотен Вие, във Вашата (поне стремяща се да изглежда благовъзпитана, колкото и комплексирана да е) Германия. А какво да кажем ний, с гайдите? (Да използвам Радичковия лаф.) Можете ли да си представите как се живее сред народ, чийто мозък е промиван денонощно от "високи" личости като шоумена Слави Трифонов, духовния камертон г-н Иван Кулеков и музикалния гений травестита Азис!*****

Стр. 589: ... "Да се теглят граници, ще рече да се престъпват”.

Стр. 611: ...”Типичното не ни въздейства, само индивидуалното ни кара да загубим самообладание”.

Стр. 631: Откривам още едно съвпадение (пак с чувство на ограбеност): „Но защо на художествената парадоксалност (...) да не отговаря един религиозен парадокс, а именно, че от най-дълбоката безнадеждност (...) може да се долови и някакъв зачатък на надежда? Това би било вече надежда отвъд безнадеждността, би било трансцедентация (?! – бел.м., Г.Б.) – не предателство спрямо него, а чудо, което е нещо повече от вярата”. Все тъй объркано написано или объркано преведено! Това съм го изразил вече, има го в част 3. на есето, печатано в последния за 2000 година брой на вестничето „Арт-клуб”.

Стр. 638: ...Хубаво казано (макар и не нова мисъл): „Предимството на музиката, която не говори нищо и казва всичко, пред еднозачността на думите никога не ми е била по-очевидна закрилящата необвързаност на изкуството изобщо в сравнение с откритата грубост на пряко изреченото признание”.

Стр. 639: ...”то беше тиха, безмилостна сериозност, беше изповед, истина...”

Следва

_____________________________________
* Пеньо Пенев, „Дни на проверка”, 1958 г.

** Превод: Стефан Цанев.

*** Точно ролята на обиден и неразбран щеше да изиграе месеци по-късно главозамаял се г-н, дето съсипа СДС и вече е Командир на сегашната ДСБ.

**** Обскурантизъм – (от лат.) схващане, според което простолюдието следва да се държи далече от просвещението.

***** Добавено при преписа таз вечер, 16 декември 2006 година. Бел.м., tisss.


--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1556855 - 17.12.2006 18:46 [Re: tisss]

(„Господ е българин”) ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (13.)



14.02.2001.
За естественото човешко право личността да доработва, да променя както позицията си, така и сама себе си... Нали докато сме живи, все се учим! Иде ми това на ум, като чета в книгата на Стефан Цанев „Убийците са между нас”, издадена през 1996-та, спомен за известния детски поет, любим автор на хиляди деца от моето поколение*.

Тук Стефан Цанев разказва как в далечната 1963-та тогавашният главен редактор на вестник „Стършел”, печатайки на уводно място стихотворението „Репетиция за парад” на младия в ония години поет, го е предпазил от репресия не само от страна на партийната цензура, но – много по-важно! – предпазил го е от физическа разправа от страна на силовите органи на властта.

Да си припомним, това е оня исторически отрязък от най-новата ни история, когато функционираха лагерите, в които психически, а не рядко и физически, са умъртвявани т.нар. от комунистическия агитпропчик „ренегати”, „буржоазни отрепки”, „шпиони”, „агенти на империализма”, т.е. меко казано – личности, заподозрени, че не споделят вдъхновено и безрезервно „единствено правилната партийна линия”.

Не стихотворение, цяла поема бях написал, само че десетина години по-късно, някъде към 1973-74-та; та и от тоя факт се чувствам пристрастен към така описания случай. Може да е било и под влияние на лириката на Стефан Цанев, с чийто стихове още в 1963-та като кръжочници при Никола Джоков в пловдивския младежки вестник „Комсомолска искра” – някакви запалени по литературата гимназисти, ние, десетина души с жълто около устата, се учехме на журналистика и поезия, събирахме се всеки четвъртък надвечер около Джоката.

Всъщност, в оная 1963-та името Стефан Цанев за нас беше символ на истинска, честна позиция спрямо фалша и скудоумието в България. Значи, също съм писал нещо, вероятно посредствено и неумело, за ония траещи по седмица-две необикновени зрелища – да се репетира на площада... масов, всенароден ентусиазъм със съответните скандирания „Да живее БКП”, „Вечна дружба с СССР” и прочие за предстоящия, пак „всенароден” празник.

Дивотия! Може ли ентусиазъм да се отрепетирва?! Естествено тая вакханалия на сляпата вяра, на партийния фанатизъм не може да не буди учудване у човек, който разсъждава с ума си.

В статията си Стефан Цанев припомня жест на Асен Босев; ето какво казва (както твърди авторът на статията) самият Босев десетина години подир случая: „Не знам защо реших да ти помогна. (...) Спасението беше да се играе ва банк: на първа страница, на най-видното място (...), афиширано - лично аз поръчах винетките – в упор, да се стъписат: „Сигурно ние бъркаме...” (т.е. бъркат тия от политическата цензура – подчертаното и бележката мои, Г.Б.). И успяхме, нали?”

Това са думите на Асен Босев, да кажем, около 1973-та изречени в собствения му дом. Хубаво звучат! И тъкмо да реша, че ставам свидетел на кристално ясна постъпка, пример как рицарството, духовният аристократизъм надделява над уродливата бетонна убеденост на „праведниците”, тъкмо да си помисля, казвам... пред очите ми лъсва частушка, писана от Асен Босев в навечерието на 20 декември 1949 година, 70-ия рожден ден на Йосиф Висарионович Сталин:

На един предател...

Днес цял народ за него казва:
- Държал съм бил змия у пазва!
А винаги змията той
я щедро награждава с бой –
за миг главата й премазва...


И за да не си помислите, да не объркате в чия чест са писани тия редове, ето началото на хубавичко послание в същия стил, сътворено очевидно с участието на същата личност (А. Босев е сред „водещите български интелектуалци” в 1949-та):

До генералисимус Сталин

Само Вашето проницателно око можа да види и разкрие престъпната шпионска група на
(...). Ние Ви изказваме дълбоката си благодарност, задето ни помогнахте да разкрием и обезвредим шпионската група на Трайчо Костов, която в съгласие с предателската банда на (...) и под диктовката на англо-американския империализъм си беше поставила за цел да...

Е, драги ми Смехурко! Това е все същият Асен Босев. Има разлика, разбира се, когато говориш изобщо – и когато пред теб е съдбата на конкретен човек (в случая – съдбата на талантливия млад Стефан Цанев). Озадачават обаче последните думи на въпросната статия от книгата „Убийците са между нас”:

Ние си водим много точна сметка кой и кога ни е забил нож в гърба, а много бързо изтриваме от паметта си ония, които са ни прикривали със себе си. Защо?”

Наистина – защо Сатаната и неговите подопечни посягат понякога към казана с врящата смола да изтръгнат от мъки някоя „грешна душа”? То проява на милосърдие ли е? Индулгенция за натворени гадости? Или – което ми се струва най-логично – начин да се купи талантът, да се огради, да се прикотка, да се подчини?! Ами тоя стил у господина! (Вж. подчертаното с удебелен курсив в предходния абзац.)

Отбелязвам си тия работи като читател, пристрастен към творчеството на поета, драматурга, публициста Стефан Цанев. Крилати фрази за цялото ни поколение на родените след 9.ІХ.1944-та бяха изхвъркналите като искри откровения:

„Носете си новите дрехи, момчета!”
„Момчета, внимателно на завоите!” или
„Послушните момчета не ги съдят”...

Да, ние лягахме и ставахме с тия горди стихове. Колкото се отнася до поета Асен Босев, не виждам какво толкова може да се каже освен латинската сентенция: "De mortius aut bene, aut nihil"**, но с горчивата усмивка, че е бил и той в договорни отношения с дявола.


15.02.2001. Джефри Чосър (1340-1400), „Кентърберийски разкази”***. Не зная как звучи на английски език, на български обаче тоя Чосъров слог твърде ми допада. Както се изрази Re. тия дни: „Стига толкова си се задълбочавал в разни драми и нещастия; необходимо ти е вече нещо по-весело, по-свежо”. Е, може и не точно с тия думи да го е казала, важното е, че аз така го приех; това съм разбрал, значи. И тъй, да сменим иронично-строгото с иронично-шеговитото!

Ето няколко реда (стр. 41), за мото подходящи...

А подир туй, без много да отлага,
Той яхнал коня си, раздиплил флага
и тръгнал със войските си...


Една думица – „раздиплил”... и лъсва усмивката. Ха оттук-нататък гледай сериозен, гледай трагично на сюжета!

Стр. 48: Понякога, уви, така безумно
срещу съдбата ний роптаем шумно,
а тя ни дава често, без да знаем,
дар по-богат, отколкото желаем.
Мнозина към охолство се стремят,
а то им носи болест или смърт,
мнозина други бягат от затвора,
а вкъщи ги убиват близки хора.
И често, паднали на колене,
не знаем за добро ли, или не
се молим...


* * *

Асен Иванов Босев, роден на 22 ноември 1913 година в село Руска Бяла, Врачанско. Печата едновременно с Вапцаров от 1932-36-та. Завършил право и дипломация през 1942 година; за разлика от поета от Банско прави успешна кариера в живота: зам.главен редактор на партийния вестник „Заря” след 9.ІХ.1944 г., редактор на „Работническо дело”, после – съветник по културните въпроси при Българското посолство в Москва, от 1961 до 1965-та (епизодът с младия Ст. Цанев) е главен редактор на партийния вестник „Стършел”.

____________________________________________________________
* Вж. епистоларно оформената, като писмо до поетесата Станка Пенчева статия „Спасението беше да се играе ва банк”.

** За мъртвите или добро, или нищо.

*** Изд. 1980 г., превод на новелите в стихове от английски: Александър Шурбанов. Бел.м., tisss.


--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1557359 - 18.12.2006 07:32 [Re: tisss]

(„Господ е българин”) БЛАТОТО И ЛИЛИИТЕ



17.02.2001. Задушница...
Всичко се е родило от недоимък. От недоимък, казано с друга дума – от неудовлетворението. Защото ситият е спокоен и не се изкушава. Неудовлетворението е раззинала уста; ходи назад-напред, обикаля света, а очите му гледат внимателно за плячка. Всичко се е родило от недоимък, което си е самото нарушено равновесие, самата нарушена хармония, самата ранена Любов.

Ситият не твори, не създава; той и не търси, понеже всичко му е под ръка. Кой мечтае най-силно, моля!... Който най си няма, той най мечтае.

И като назовава нещата, които иска, по име, значи, като ги кръщава... дава им златен образ, прави ги икони на мечтите си. А това си е опитомяване на дивото, на животинското, на природното.

Ето как човекът се научил да говори. Всяка дума той издърпвал с копринена нишка от неудовлетвореното си, от изпълненото си с лакоми желания изгладняло сърце. И обличайки в звук, в членоразделна реч нещата наоколо, ние ги опитомяваме, караме ги да ни се подчиняват някак. Което бяга подплашено настрани и съзнанието не успее да го улови, да го опише, да го изкаже, то си остава неясно и чуждо, то е сянка на облак, нещо заекващо с оросено от пот лице и тяло, но неопределимо. То е самият хаос, но и вече предчувствие, но и вече предвкусване на ловна страст.

Кой твори, кой бленува, ако не гладният!

* * *

Нарекох я „гургулица” и не знам защо, даже не се и бях замислил – думата сама ми дойде на устните. И то е представа за нещо с бяла лебедова шия, вдигната брадичка. Не трябва да звучи обидно: гургулицата не е гугутка, макар двете да назовават като че едно и също. Ето как странно се държат понякога думите; оказва се, самата подредба на звукове вече говори над смисъла. Понеже „гугутка” е нещо сивеещо и обикновено, което кълве трохи по земята или чисти пера, кацнало на стряхата, а „гургулица” е птицата, когато лети, предизвиква възхищението, подканва ни за улов.

Едното е самата скромност, другото е недосегаемото – и точно в него е изкушението, гладът за творчество, което вече е самата красота.

Всяка дума (освен назоваването) е и образ от звуци и сенки от облаци. Така си обяснявам защо моите приятели така чудно съответстват на собствените си имена. А оттам вероятно иде и желанието да доработваме сами официалните имена... Защото „Георги” не е „Гошо”, нито е „Жоро”, а и версиите на „Георги” са повече от петдесет. Тия варианти на името са като нюанси в палитрата на художник: художникът най-добре си знае защо посяга към една, втора, трета от представите си за строго определена натура... А може би това става интуитивно, т.е. импулсивно, вследствие неподвластен на разума вътрешен подтик.

Назоваването е хвърляне на ласо, на копринена примка върху общите настроения и представи. Назоваването определя не само целта, но и кой е ловецът: добър човек ли е той или мерзавец. О, как силно ни говорят цветята, птиците, обикновените предмети, с които така сме свикнали, че сами вече преставаме да ги забелязваме! Обаче да сътворяваш, то е да виждаш обичайното наоколо си в златиста, особена премяна и значение. Мене пренебрежението към едно или друго ме зарежда с желание за работа.

* * *

Човечеството, хората – мравки, които издигат гигантски дворци, нещастни бедстващи, които създават великолепие, непрестанно се съревновават с представата си за някой си Бог, който нито го има, нито ни забелязва от Космоса.

Живеем като термити – достатъчна е стая, три на три метра, и ако крехката врата е добре затворена, сме спокойни; въоръжаваме се до зъби, а врагът ни най-страшен е в самите нас: носим го в гените си, носи се той като тресчица по вълните на алената ни кръв пенлива – невидим, недосегаем. Какви наивници, леле! Все чуждите богатства в очите ни, а своите богатства не ценим...

И защо му е на човек да се съизмерва с някакъв си бог?! Чудна работа! Ама че глупаво! Вместо да се радваме на това, което ни е дадено, ламтим света да налапаме, да го смелем с думи и език нахален.

Че смиреност липсва ни, то е пределно ясно. Ала не е ли разкош самото мечтаене, подготовката за война, потягането на ловното снаряжение! Мравки ли?! Че какви мравки сме ние, така наивни, но и така жизнени именно с илюзиите си!

* * *

„Амон” – оня, който крие себе си (от древноегипетски), т.е. неназованият, творецът на вселената; „скрита същност”. Амон е "Онзи, който сам се създаде". Който опита да го обясни, загива. Нещо като любопитство с голи сетива, като да галиш късче радий... Вселената била тъмна, мълчалива, неподвижна. Амон е творческият изблик на енергия... От него започнало „времето”...

Змията е като изстрелване на семе в утробата; затова вероятно преди три и половина хиляди години змията са назовавали Кем-Атеф или „Оня, който е завършил своя миг”. Че има ли по-върховен от екстатичния фокус на съвкуплението, мисля си. Жреците в Древния Египет не са за гледане отвисоко; грешим, като се мислим за по-напреднали: логическото познание не би трябвало да се състезава с интуитивния образ, а да се допълва от разкоша му, а защо пък не – понякога да му дава преднина, старателно описвайки сетне гъвкавите му откровения.

Ако, строго погледнато, Истината е трансцендентална (винаги изплъзваща се от логиката ни), не е ли интуитивното познание оня светкавичен лъч, който ще я фиксира върху хартията или папируса?!

Древните митове са кодирани откровения за Човешката душа, за Духа, който е в нас, за собствените ни странности. Ето, например, цикъла от сюжети около митичния град Тива. Върху им се гради философското великолепие и величие на цялата Древноелинска драматургия (Есхил, Софокъл, Еврипид...). Какви хоризонти за изследване са това! Съвременната модерна философия бледнее пред тяхната многопластовост и многопосочност. Подозирам, самата философия като човеколюбие е по-малко изящна и по-малко ужасяваща в апокалиптичните си видения от космическата хладна яснота на Древния мит.

Не говоря за постижения като крайна цел, като стремеж към завършек; говоря за самия ход на познавателния процес като безкрайна спирала от собствения ни пламтящ интелект (което ще рече „усет”) към ледената сърцевина на Космоса.

Не се притеснявам от любопитството си в тая сфера. Тракийската пепел под нозете понякога скърца между зъбите ми, за да не забравя, че не съм нищо повече от другите простосмъртни: просто стрък трева, който се любува на небесата над нас. Ако не аз, някой друг ще го запише – ако вече не е отбелязано в книги, които не съм чел.


20.02.2001. Няма по-висок духом от оня, който твори в смирение за другите, пренебрегвайки своето – самолюбие, разни суети. Висок е орачът, на чиято нива се уповава светът, без да се интересува кой е орачът. Нозете му в калта газят, очите му са в облаците. Приоблачен е погледът, с който ни гледа, а ние крещим: „Наивник ли е тоя? Защо е такъв отнесен, сякаш не е от тоя наш свят?” ...И друго крещим: „Тоя пък за какъв се мисли! Я да го смъкнем долу, сред нас! Стига е броял звезди посред бял ден”.

Но кой е тоя?... Аз мисля – човек като всички ни, само зрението му е малко по-остро, та ни плашат тия негови очи. Поне упрек да имаше в тях, ала не – няма назидания, няма мръщене от негова страна. Така ни съзерцава Космическата бездна отгоре. Е, няма прошка за такъв човек. И се втурваме да му покажем каква мизерия е животът... Ала колкото повече го мачкаме и бием по лице, толкова по-висок израства. Пък ние – джуджета, боричкаме се да се покатерим по глезените му.

* * *

Лоши работи. Цигански банди от няколко години върлуват, крадат по автобусите и няма кой да ги озапти... Дотам са станали нагли, че вече открито грабят пред очите на пътуващите българи. Чувам разкази за грабежи по градския транспорт, линия „36” и линия „26”, и линия „6” в Пловдив. Жертвите обикновено са жени или възрастни хора. Граби се по най-хайдутлъшкия начин, по всички „правила” на мародерството и откритата престъпност.

Кого да обвинява народът! Простият обвинява манговците, циганите му са в очите; пък си мисля: виновни са тия с белите ризи и скъпите вратовръзки, дето съсипваха – разрушиха я издъно държавата ни уж демокрация да правят, ала тяхната „демокрация” превърна българския гражданин (бил той българин, циганин, турчин...) в измет, в наплашено стадо, което търчи назад-напред из кошарата и се блъска в бетонни стени с побелели от ужас очи.

Отнеха ни гордостта да се назовем българи, достойнството ни опитват да изкоренят. Бедният, гладният е готов ръка и на касапина си да целува; жените станаха само за подгавряне; младежта се изражда поради отсъствие на други образци освен проспериращи лекета, мухльовци, мекерета, разбойници, селски тарикати, опропастители на българщината. Къде са нашите бащи и деди, къде сме ние! Зъбите ни тракат от шубе, и има защо даже от един манго да се страхувам вече, че ще ми влезе в стаята посреднощ да ме ограби, да ме убие, жена ми или дъщеря ми да изнасили. Ей това е целта на занятието – да се хванем с циганите гуша за гуша, та ония отгоре да си веят байрака безнаказано.

Е, да продължим да си делим народеца на враждуваши партии, на късове да трошим нацията? Не сме ни „сини”, ни „червени”, ни „зелени”, ни „жълти” и „оранжеви”, ни „виолетови”. Глупаци сме, щом сме пуснали вълци между нас да ни кръщават ту в Светия Дух, ту в Аллах акбар, ту в „цивилизасиона на Западна Европа”, ту в богатирските билини за Матушка Русь.

Хей, отродници ли сме? Забравихме ли си родовете, корените, историята? Защо да се опираме на някого отвън и отдалеч! Отписахме ли се вече от тефтера на стопаните! Господар ли пак си търсим?! – милостив, нежен бащица с кралимарковска сила, та да ни нареди как да живеем, как да се плодим, как да му слугуваме на имота?! Единствено оптимистично пред онаглелите цигански банди ми иде на ум: „Колкото по-лошо, толкова по-добре! Най-разкошните лилии са в най-вонливите блата”.


tisss

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
pagane
езичница
***

Регистриран: 09.07.2004
Мнения: 14894
Re: Въведение ІІІ
    #1557445 - 18.12.2006 09:42 [Re: tisss]

Уважаеми tisss, възнамерявам да изкоментираме цитирания по-долу текст във форум "Нещата от живота". Надявам се, че нямате нищо против, и се надявам да участвате в обсъждането.



Цитат:

Всичко се е родило от недоимък. От недоимък, казано с друга дума – от неудовлетворението. Защото ситият е спокоен и не се изкушава. Неудовлетворението е раззинала уста; ходи назад-напред, обикаля света, а очите му гледат внимателно за плячка. Всичко се е родило от недоимък, което си е самото нарушено равновесие, самата нарушена хармония, самата ранена Любов.

Ситият не твори, не създава; той и не търси, понеже всичко му е под ръка. Кой мечтае най-силно, моля!... Който най си няма, той най мечтае.

И като назовава нещата, които иска, по име, значи, като ги кръщава... дава им златен образ, прави ги икони на мечтите си. А това си е опитомяване на дивото, на животинското, на природното.

Ето как човекът се научил да говори. Всяка дума той издърпвал с копринена нишка от неудовлетвореното си, от изпълненото си с лакоми желания изгладняло сърце. И обличайки в звук, в членоразделна реч нещата наоколо, ние ги опитомяваме, караме ги да ни се подчиняват някак. Което бяга подплашено настрани и съзнанието не успее да го улови, да го опише, да го изкаже, то си остава неясно и чуждо, то е сянка на облак, нещо заекващо с оросено от пот лице и тяло, но неопределимо. То е самият хаос, но и вече предчувствие, но и вече предвкусване на ловна страст.

Кой твори, кой бленува, ако не гладният!






Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1558768 - 18.12.2006 23:35 [Re: tisss]

„...Полша е такава страна, в която един обущар от Познан, като чуе новината, че каноникът в Бялисток е станал прелат, ляга болен на легло за една седмица. (...) Обущарят става от леглото, изпълнен с ужас. Наистина каноникът е далеч, ала той е нарушил равновесието на едно цяло. Повишаването на духовника е намалило ограничения контингент от успехи(...). И това трябва да се знае, за да се разбере защо обущарят се е почувствал разтърсен в основата на своето битие...”*



ПИАНОТО, СМЪРТТА, ПИСТОЛЕТЪТ



22.02.2001. Направи добро, ако щеш да те намразят! Така е по нашенско. Чуден народ сме това българите. Re. извоюва, кажи-речи в буквалния смисъл, пиано за училището. Разчувствал се новият посланик на една далечна държава у нас и помага човекът със значителна (за нас!) сума за обзавеждане на Кабинет по пиано. Е, то стана причина неколцина между колегите, вместо да се порадват на придобивката, вместо да рекат на Re.: „Браво ме, момиче! Как ги правиш тия работи... Дай да ти стиснем ръката за упоритостта, за умението, за туй, че си хубав човек и не толкова за себе си го направи с много тичане, с много мерак”.

Но не! Госпожа една, ехидна, вирна главица като костенурка от корубата си: „Аз когото отпиша, значи отписвам го от раз и за мен вече е мъртъв!” Е, то се изрича по повод Re., демек – как е посмяла на баба костенурка път да мине. Баба костенурка не трае друг великодушен, с душа красива наоколо.

Пак за това пиано, понеже трябваше да се изплати, пък не беше още изплатено, един колега, мъж (той си знае поради каква причина, поради какви чувства и настроения) решава да направи жест: да плати от джоба си сума, колкото половин заплата даскалска. Тия пари откъде да ги отдели завалията! – правят взаимопомощна каса десетина учители, теглят чоп и не щеш ли, нему, на добрия човек се пада редът първи да ползва правото си да вземе сто и двайсет лева от събраните пари.

Спуска се като кукумявка връз мишле друга една кипра хубавица: „Ти луд ли си, бре? Ако теб тия сто и двайсет лева са ти артък (излишни), мен те са ми жизнено необходими. Няма да позволя. Отнюдь! Що за глупости!” ...И госпожа кукумявката героически настръхнала предотвратява въпросния „глупав”, според нея, жест: пари да се даряват за някакво си училищно пиано.

Значи, хайде сега, ний нямаме какво да ядем, тоя жестове ще ми прави! Предполагам, изтърчала е да си купи нови гащи с тая така окупирана сума госпожа кукумявката.

Отворя ли уста, доста леш ще се окаже, че шета из българското училище, е – да не се обидят, понеже са тънкообидни точно тоя сорт „хубави хора”, няма да им съобщавам имената. То и не само тия. Ако са само те, с мед да ги намажеш!

Трета една, кипра ненагледна, пък весело изрекла по повод новата придобивка, но то си е повече захапване на пор, ама захапване ей тъй, изотзад... Рекла таз веселуша: „Ами то не ни остава друго, ами да се наредим на просия пред знатните господа, че да устроим и ние школото! Добре, ама на нас не ни се удават тез мурафети”. Искала да рече: що да си плюем на фасона, като сме нравствени и не иде да се правим на хубавици от ония, дето клечат край магистралата някой да ги пожелае...

На четвърти и пети изведнъж им щукнало, че звуците на пианото им вредят на учебния процес, тръгнала някаква жалба, някакъв организиран протест, значи: „Това пиано, тоя кабинет по музика тук ли му е мястото!” Интересното е, че тоя вопъл, тоя запев иде откъм човек, който двайсетина години работи в стая, точно под която бръмчи и тресе аспирационната уредба на учебната дърводелска работилница.

Намерила любителката на тишина от що да страда! Не й пречат трясъците на вентилатора, дето бръмчи като самолет при излитане, ставало й лошо, вдигала кръвно от музиката на Бах, Бетховен и Шопен, която излиза изпод пръстчетата на осем-деветгодишните ученици по пиано.

* * *

Какъв народ сме, леле! Как пъргаво се спущаме да задушим хубавото, което между нас се ражда. Търчим да го окепазим, да го оклепаме с душевна смрад, с мръсотия, та да не рече някой отстрани нещо добро за нашего брата.

Пиша ги тия работи, за да се видим що за стока сме. Ала не искам да си вадим един-другиму очите, искам сами да се погледнем, да си кажем кривиците, па да се поправим, както казал Апостола Левски, и ако сме хора, дружно да продължим напред. Ако ли не, кучета ни яли! Ако сме си все същите завистливи и дребни душици, хак ни е калпавото дередже на българския учител.

Това е, което искам да кажа с болка на сърце, мили мои ненагледни и все страдащи и хленчещи госпожи и господа българи. Не се ли променим, не се ли вземем в ръце, това хленчене, това скърцане със зъби край няма... Защото учениците ни нас гледат, нас повтарят. Един подлец, една посредствена фигура води подире си тълпи невежествени и претенциозни бъдещи нещастници в собствения им имот, в собствения им живот.

Как трудно, как непосилно е да простим някому, че е нещо повече от нас! Жив ще го изядем, живота ще му отровим, та да разбере, че в България гений ако има, както твърди Елин Пелин, то ще е единствено Геният на завистта. От носа си по-далеч не виждаме сякаш. Не можем да спим спокойно; „как бе, джанъм, ако не си егоист, можеш да си щастлив???” Щом някой стори нещо за общото благо, той трябва да е непременно голям хитрец, голям лицемер... „А-а-ах – мислим си всинца, – омайва ни тоя с жест на великодушие уж, че да си оплете кошницата. Не може да е инак. Полза за себе си има хитрецът, иначе що ще се хаби, що ще се старае тъй в работата!”

Ей така, преди доста години, в далечната 1984-та интелигентна дама, лекар, патоанатом, ми постави чистосърдечно въпроса, който обсъждала с колегите си патоанатоми от пловдивската морга: „Не е възможно да наваляш така в уреждането на кварталното клубче за вечери на литературата, на шахмата, на художниците от рисувалното училище и за разни здравни беседи с родителите, ако не си тръгнал голяма печалба да гониш. Признай си, права ли съм? Никой не вярва, че човек у нас, в България, ще се блъска толкоз, за да са добре другите”.


23.02.2001. Посланието за твоята смърт е закодирано вече някъде в спомените ти, Жоро Бояджиев. Човек си тръгва от тоя свят по начин, който е само нему присъщ. Смъртта, баба Смърт, Оная с косата и с чипото носле иде към нас, сграбчва ни – и то е в същия стил, какъвто е стилът на човека. Ако е живял, хленчейки, свършва в собствените си фекалии; ако е размахвал гордо орлови крила, загива, летейки; ако е бил жива скука, дори тревата на гроба му е хилава; ако е бил страхливец, приключва като лалугер в дупката си.

Разсеяният загива разсеян. Представям си го как прекрачва в отвъдното, а роднините му с насълзени гласове реват: „Какво направи? Защо ни оставяш!” – пък той им махва с ръчица: нещо като „Сбогом! Сбогом!” – все едно заминава за Америка или Австралия, понеже не съзнава, че му свършва животът. Толкова е разсеян, милият!

Ей тоя, разсеяният, най ми е симпатичен.

* * *

Вчера си купих пистолет. Газов. Ама и той можел да трепе. Така пише по вестниците поне. Виждал съм различни пози на мъртъвци: сериозни; усмихващи се; гледащи изцъклено; кротичко задрямали; с изплезен език; с прехапан език и посинели устни...

То бе 17-годишно момче, обущата - на четири пръста от земята; дотам се превило дръвчето, на което се обесил, че приятелката му го зарязала. Висеше на градинарска тел сред тепето, току над нашата гимназия, под големия добре отоплен и озвучен с оркестър на живо ресторант „Бунарджика”. Беше краят на февруари и снежните преспи вече бяха прокъсани от зелена трева по припеците. Почувствал се излишен, глупчото, в преддверието на Пролетта. Обаче у мене тоя разочарован в любовта си самоубиец е къде-къде по-жив от стотици вонливи мъртъвци, които виждам как ядат, пият, разхождат новите си дрешки, кипрят ми се от телевизионния екран, говорейки важно-важно цинични вицове или вълшебни приказки за светлото ни бъдеще като народ.

Хей, миличък, какво направи! Биваше ли заради някаква си пикла да си тръгваш?

...Защо ми е патлак?! Защо, наистина! Нямам намерение никого да трепя. Даже... Не! То си е рефлекс, отвън дошъл. Известно чувство за стабилност в хаоса от крадци и изнасилвачи по улиците на нашия краен квартал. В блока, дето живея, почти няма семейство, което да е останало пожалено от набезите на „братовчедите”, както помежду си озадачени ги наричаме. Боже, опази българите, боже! Това си е необявена подла война с гражданина на Републиката.

Хайде сега. Не ща да ходя като жертва, като безобидно тревопасно между хищници. И как променя нещата, гледната точка една нищо и никаква чугунена „играчка”!

Не вярвам на държавата, която храня, поя, обличам с труда, с кръвта си, с целия си досегашен живот на кротък труженик. Не вярвам на тая подла държава. Вярвам на себе си – това е: „Спасяването на давещия се е в ръцете на самия давещ се!” Много прогресивен лозунг, няма що!

Колега, 24-25-годишна госпожица, възкликна, като видя картинката върху инструкцията под наслов „Пистолет газовый ИЖ-76”: „Я! Същият. И аз имам такъв”.

Народът „тайно и полека” почва да се въоръжава... Може пък това да е същинската демокрация, т.е. – вземаме нещата в свои ръце.

_____________________________________________________
* Казимеж Брандис, „Писма до госпожа Z.”, изд. 1980, с. 285. Бел.м., tisss.

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1560314 - 19.12.2006 20:37 [Re: tisss]

ПОРАЖЕНИЯТА, ИЗГУБЕНИТЕ БИТКИ



01.03.2001. Компенсират липсата на увереност с липса на възпитание. Перифразирам реплика от писмо на Френсис Скот Фицджералд, писано в 1929-та до някой си Джон Пийл Бишъп; у Фицджералд звучи така: „ …ти си се опитал да компенсираш липсата си на увереност с липсата на покорност към формата”* В моята версия фразата е насочена към прегръмогласните заявления за позиция от страна на автори (Стефан Цанев, Вежди Рашидов и прочие), които именно поради тая насилена самоувереност в собствената им правота (или истинност) не мога да приема.

Впрочем, изблиците на лош тон възприемам не както вероятно очакват съответните автори, а като белег за вътрешна неубеденост. Тая именно нестабилност избива иззад кресливо заявените им становища по едно или друго.

Обичам да виждам зад написаното угрижено човешко разбиране, да ми звучи умореният, но уравновесен глас, а не патетични изблици. За сериозни неща патетиката, артистичната поза не върви, стои фалшиво, предизвикателно, все едно ми говори: „Виж колко съм готин, колко съм смел и правилен! А ти…? Защо не си като мен?!” Абсолютен нарцисизъм. Това просто отблъсква, жалко е.

Но у нас, в България, повечето (да не кажа: с редки изключения) пишат точно по тоя героически начин. Такъв стил е израз на затаен комплекс за ниско самочувствие, за недоученост, за еуфорията на простака, добрал се някак до трибуната. Тоя невежа говори, говори, говори – и в поройния брътвеж има само рошав, настръхнал войнствено перчем, изпулени от фанатична ярост очи, заканително стиснати юмруци, скърцане на зъби, съскане… Е??? Това ли е силата!

„Обичай врага си!” е недостижимо за тия хора. Те създават гранични ровове и минни полета навсякъде, където проникнат. Кого устройва такъв пароксизъм? Да обичам врага си, мисля, означава да опитам да го проумея; ала не като го обсъждам отстрани, а като проникна (чрез любовта си към гада) до неговата светая светих и така, откъм неговия олтар, от гледна точка на неговата мерна система да видя нещата, по които спорим и са го наострили насреща ми. Какво той върши, си е негово право, негов избор; не се чувствам длъжен да се съгласявам с него, но се чувствам задължен да уважа неговата личност; това е въпрос на елементарна култура. А нашите умни хора и това елементарно изискване на цивилизования свят не владеят.

Като не успяват да се справят с бесовете в себе си, питам: как ще се справят с бесовете, които ни разпиляват като нация?

И второ! – защо поставят Русия или Запада като лакмус, та да разберат кой е по-българин? Не стоят ли и едните, и другите еднакво или не, но твърде далеч от самоуважението, от респекта към собствения ни корен? Понятието „България” е не особено изяснено у нас и днес, сто и двайсет години откакто Третата българска държава съществува. Кога ще се случи това?

Който толкова е привързан към Западна Европа или към Русия, каква му е идеята, та седи тук, ами не се завтече към любимото си място под слънцето?! Те вероятно не желаят да се съгласят, че „България”, „българин” – това от хиляда и триста години е манталитет, начин на живот, начин на присъствие между останалите народи и държави. Имам горчивото съмнения, че и едните, и другите не мислят толкова за Отечеството, колкото за това как да се уподобим по-прилежно на някого другиго. Жестоката истина е, че нацията се обезличава, обезкръвяваме се в препирни и хайдушки свади, а имотът ни е разграден двор за набезите на чужди за обикновения български гражданин интереси.

Добрият стопанин обединява, консолидира (т.е. укрепва, затвърдява) своето. Защо става тъй, че седем-осем милиона** сме заложници в собствените си домове, ниви, пространства заради благоденствието на десетина хиляди отродници от нацията? Безкрайните спорове, партийни катаклизми, междупартийни ожесточени сблъсъци у нас като че преследват едничката цел – да не разберем ние, мнозинството от осем милиона граждани, че законът - при положение че не е писан от хайдуци! - има за цел да закриля именно съвестния, честния, трудолюбивия, добронамерения човек.

Един кокошкар и мутра***, от когото треперят Златица и околните селища, когото не знам по какви човеколюбиви съображения съдебната ни система освободи от затвора, пред репортерка от националната телевизия заяви с превъзходно самочувствие, че се връщал като депутат в Народното събрание, понеже именно тук е работното му място. Щеше да е виц, ако не е страшно… Обаче ако някой рече, че имам нещо против кокошкаря, ще отговоря: Не е виновен, че са го помилвали от най-високо място по не знам какви чисто политически съображения; виновните са други; и не ми навирайте кокошкаря-мутра в очи, защото мародерите, които съсипваха и продължават да ни съсипват живота, са цели-целенички, косъм не пада от главата им, награбеното е пред нас, те не го и крият; пък ние сме наивни, че не знаем кому даваме доверието си по време на избори.


02.03.2001. Възпитанието – най-болният проблем за цялата ни нация в началото на третото хилядолетие. И понеже става дума за младежта, за сегашните деца и юноши, треперя от притеснения: „Какво бъдеще! Настоящето им е школа по разпиляване на талантите (в буквален и в преносен смисъл)”.

Значи, две неща – съдебната система и образованието!

Щатите, подозирам, са почнали да градят просперитета си именно върху тия (така занемарени днес у нас!) обществени сфери. Лични впечатления ми подшушват, че с невежественото си поведения нашите 12-16-годишни са чудесен материал за утрешни слуги, камериерки, обслужващ персонал за старчески домове на заможни чуждестранни прослойки, санитари, временно наемани селскостопански работници и прочие дейности, които не изискват особена квалификация и проява на творчество и предприемчивост. Нашите млади поколения са много по-невъзпитани от нас, по-агресивни, далеч по-безскрупулни, далеч по-нарцистично влюбени в себе си; ориентацията им за Добро и Зло е съвършено объркана.

Но вина за това положение не носят те, макар да са обречени на страдания за тая своя неадекватност към моралните стойности.

Има дни, когато влизам между тях с усещането, че току съм захлопнал капака на вонлива свинска кочина: насреща грухтящото свинско рисува зурлите си, кипри се, отърква се лъстиво по дъските, трополи с копитца, върти опашле. Но това са доскорошни дечурлига… В грубостта, царяща помежду им, детското е синьо-посиняло от задушаване, и задачата ми, както я схващам, е да помогна на детенцето да се ориентира що-годе, да оцелее от задушаването в тоя хаос - моята днешна България.

Говоря за децата на бедните осем милиона граждани на Републиката. Те израстват сред бурените в занемарена, запусната нива. Виж, за отроците на т.нар. „елит”… Отдалеч лъскавеят; не ги обичам и зная, че не съм прав, но моята любов е тук, вътре, в свинската кочина: между зурлите откривам сгушени очарователни стръкчета женственост, чар, нежност, готовност да се страда заради някого тайно и продължително. И най-чудесното е, че тия „стръкчета” не съзнават своето очарование. Нищо фалшиво! Нищо нафукано! И те всъщност са моят празник, моят личен Великден.


03.03.2001. Изгубил си влияние, позицията ти е разклатена, съсипана, чувстваш се притеснен…? Чудесно! Имаш прекрасния повод да погледнеш към себе си от нов ъгъл. Монолитният паметник ли те изкушава?!

Човекът е нещо живо, пулсиращо, тръпнещо. И това го изисква Негово величество Животът. Безцелно сякаш еднообразно към каменистия бряг вълни моделират пейзажа. Panta rhei, panta kineitai kai ouden menei**** и ако застанеш като рак посред бързея на летящото време, какво очакваш да ти се случи? Плувай, пъстърво, плувай! Плувай нагоре срещу праговете на реката, скачай нагоре срещу течението или се спускай надолу по течението, изследвай дълбоките вирове, подмолите на живота, сенчестите места... Това е то щастието – да усещаш промените като стимул, като подканяне, да не се заравяш глупаво в тинята на отчаянието, безсилен - да се предаваш.

И в цялата тая бъркотия и суетня, пулсации, непостоянство все пак да не забравяме, че каквото и да се случва, докато обичаме, докато ни върти кръговратът на сезоните и настроенията, живи сме именно понеже губим, понеже имаме какво да губим. Успехът, печалбите, придобитото виси като камък на шията; обратно – пораженията, изгубените битки, тревогите пришпорват, усилват усещането, че живеем. Аз искам! – това да ни е девизът. Никой не атакува съсипани крепости. Оплакваш се, че си бил атакуван, бил си наранен... Прекрасно! То значи: преценили са, че си нещо в тоя свят. Нали?

________________________________________
* Френсис Скот Кей Фицджералд (1896-1940), „Избрани творби в три тома”, т.. ІІІ, с. 509.

** В края на 2000-та останахме 8 060 000 граждани на Републиката.

*** Цветелин Кънчев – лидер на една от етническите партийки у нас.

**** Всичко тече, всичко се движи и нищо не остава неизменно (постулат, приеман за изходно положение от древноелинския философ Хераклит от Ефес (ок. 544-484 г.пр.Хр.). Бел.м., tisss.


--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1560969 - 20.12.2006 07:53 [Re: tisss]

("Господ е българин") НИЕ, НЕКАДЪРНИЦИТЕ...


На Uma Rojo... не знам защо!



04.03.2001. Някога, преди трийсетина години, един университетски преподавател, доцент Христо Първев от катедрата по езикознание, ми предложи да продължа аспирантура при него. Виждах по-примамливи възможности за избор, мозъкът ми се бе врътнал на тема разкази, стихове, журналистика... и се направих на две и половина, дори не сметнах за нужно да се замисля над хубавото предложение.

Ама тогава (1969-71) бях сътрудник на хонорар във вестник „Народна култура”, за един репортаж или интервю с известна персона ми плащаха колкото дърводелската месечна заплата на татко и естествено вирех нос. Нещо повече, гледах с вкиснала физиономия София, тая същата снобска София на интелектуалци и мекеренца, към която така пламенно се стреми всеки що-годе прогледнал провинциалист.

Отказах и на предложението от едни приятели (М. Берберов и И. Сарандев) да поостана за половин-една година в столицата, докато се открие възможност... дупка в щата на „Народна култура”. Да, и това отказах.

Когато през януари 1972-ра прекосих България от Добруджа край Балчик до шоплъка, за да си получа дипломата от Софийския университет, чух, че доцента щели да го правят професор, имал оферта да замине на Запад (Швейцария, Белгия или Холандия). Три години по-късно професор Първев (вероятно с латински букви се пише Purweff, а защо не и Parwev's)* заедно с двамата си асистенти отлетял за Щатите...

Така ми каза моя състудентка, Лиляна Янчева, която по някое време бе нещо си като прес-аташе към правителствената резиденция на Тато в Бояна, ако се не лъжа. Та Лилито от София така ми каза: „Видя ли какъв шанс изпусна”, докато въздишахме по студентски спомени над чаша лично от нея направено специално кафе с детелинка (четирилистна), образувана в каймака най-отгоре.

И си мисля разни работи по тоя повод, а и по редица други поводи (един от които е, че си купих пистолет, за да се отбранявам от местни негодяи и мародери), и си мисля, значи... че любовта към България у нас, "плюли върху късмета си някогашни щастливи овчарчета, някогашни Калитковци", тая любов, това родолюбие е толкоз надълбоко впило се в сърцето, че всеки следващ - пореден неочакван или разгромяващ - неуспех в личния ни мизерен живот по-силно ни привързва към Балканите, към тоя смрадлив котел от простотия, нагло самолюбие и първобитна грандоманщина.

Да бях поел подир доцента, може би сега щях да съм, да речем, собственик на кокетна къщурка с пет спални, три гаража, джип „Чероки, Гран туризъм” плюс „Тойота Корола” спортен модел с две врати, ниско настъпана предница-ритната задница, сребриста на цвят и пъргава колкото си ща: да речем – 100 km/h за 4,5- 5,1 s., плюс басейн в задния двор 25х50 m - да си плувам, отмаряйки в летните жеги, плюс вила или ранчо нейде около границата с Канада, дето въздухът е чист и горите рядко населени, плюс няколко декара равно подстригана поляна за голф нейде на майната си пак в пустата му Америка; щях да гледам към родната пловдивска махалица с болка на сърце, с огромна носталгия и сълзичка в окото, щях да съм един проспериращ материално нещастник, някакъв си там университетски учен или автор на криминалета в стил „Пътеводител на галактическия стопаджия” или страхотии в стил „Стивън Кинг” или „Стивън Хокинг”, но в никакъв случай - автор на интелектуални бози в стил Паоло Куелю...

Да-а, ех как лъскаво да ми се е наредил животът!... Докато сега – ей ме на! – съм ма-а-алко поразочарован, ма-а-алко с посмачкано като стара войнишка флигорна самочувствие, обаче щастлив-щастлиииииив, дами и господа съдебни заседатели.

Та си казвам: "Ние, некадърниците... Ние, несретниците... Ние, неслучилите в живота, по-силно я обичаме тая своя очукана и разграбена родина, понеже си нямаме нищичко, с което да се изфукаме пред света". Това ни е бащиния. Е, позанемарено, мръсно, долно, подло място, свинска кочина... Обаче никой не може да бъде по-българин от нас, скъпи съграждани от Републиката. Когато измрем един мразовит декемврийски ден, новите собственици на тая част от Полуострова, най-вероятно готини янки с дъвка в уста, гордо-гордо ще ни се изпикаят на фасона, дето сме били до такава степен наивници.

* * *

Парадокс: пропуснатата възможност ни съпътства; осъществен, шансът остава зад нас забравен, затрупан от блясъка на придобитите нови хоризонти за успешен живот. Но що е успех? Има ли успехът пряка връзка с успешната кариера в обществото? Познавам хора, които цял живот все са губели, все губят, и въпреки това... имат успешен личен живот, не-е, в никакъв случай не ще река, че са нещастни, даже най-малкото заради това, че жените или любовниците им, разбирам го не по думите, всеки случай! – силно ги обичат.

Излиза, че – губейки, те нещо са придобивали, и това нещо не се бележи с материални знаци: висок пост, луксозно жилище, прослава сред снобите, цветущо банково състояние, дори не се бележи и с цветущо здраве (загар, блясък в очите, гъвкава стъпка, интелектуална поза: умислен, лапи... лявата подпира дясната в лакътя, пък дясната - с показалец и среден пръст опрени небрежно под ушенце, отработени артистични жестикулации, балансиран тембър, склонност към дискретен флирт и разни дребни авантюрки, свързани с флиртуването: да речем – див секс в луксозни хотелски стаи с мраморна вана и веранда към моренцето...).

Непостигнатото остава да грее в сферата на мечтата. Блясъкът му огрява мизерното днес с особено откровение: „Ето, такъв щях да съм, ако бях избрал друг свой отговор някога си, преди трийсет години!” Припомняш си оня слънчев миг, софийската златна есен (тогава нямаше криза за боклука**, нощем някои от нас, студентите, ходехме да мием улиците по за пет лева, с които 5 лева цяла седмица си осигуряваш поне уискито... 0,40-0,60 лв./0,1 л., обаче аз винаги съм предпочитал полската „Водка виборова”, понеже е по-мека и ми напомня за Полша и полския химн с ей тез думи "Еще Польска не сгинала", кой знае защо.).

Припомняш си лекия бриз, бухлатите девствено бели облачета по бездънното софийско небе. Припомняш си дори факта, че в градинката пред Университета тогава те чакаше едно леко мургаво момиче (кожата й - какао с шоколад и малко уиски) с маслинено черни очи, и как ти дотича, тръшна се до нея на пейката, прегърна я силно през кръста и издекламира бойко, че не се виждаш канцеларски плъх, книжно насекомо, дървояд някакъв, а си роден за друго.

Защо не забравяме точно тия мигове, питам се. Дали тия мигове не съставят златния и диамантения пиедестал на илюзията за собственото ни величие?!... Казваш си: „Ле-ле, колко очарователно! Ле-ле, колко нехайно!” – и това те изпълва със задоволство. Защото коя посредствена душица би пропуснала дори едничък от шансовете за просперитет, които ти (и не само в младостта си, но и по-късно!) с лекота си подритвал фалцово или боц, ей тъй... с палеца на левия си крак!

______________________________________________
* По онова време живо ме занимаваше проблемът как да префасонирам вонящото си на турчин-чалмалия фамилно (изключая родителния падеж в окончанието -ев), та се подписвах под материалите си във вестник "Софийски университет" Кирилов, т.е. принадлежащ към четата на свети Константин-Кирил Философ, блазнех се снобски.

** Добавено при преписа тая сутрин, 20 декември 2006 година. Бел.м., tisss.


--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1562695 - 21.12.2006 09:48 [Re: tisss]

("Господ е българин") ГРЯХ, СТОРЕН ОТ ЛЮБОВ



15.03.2001. Как да се правя на глух, като не съм глух! Как да се правя на сляп, като не съм сляп! В тия половинчато речени-недоизречени извивки на авантюристичното очевидно са и моята печал, и моят възторг. Не, не съм толкова елементарен тип, колкото и да сте праволинейни, мои оръжия и мои слабости!

Колкото и странно да е, живеех повече със сънища и илюзии спрямо живота; когато треперя от слабостите си, тогава – разбирам го след време – съм по-жив, повече изкушен от тръпката на живота. Благодаря ти, моя съдба, че не ме оставяш щастлив да се плъзгам по повърхността. Преди доста години, по време на собствената ми девственост, бях съчинил стихотворение, чийто рефрен „в нещастието си щастие намирам” и до днес ме съпътства. И нека да е така, докато изобщо дишам.

Не обичам театралния грим по лицето; знае ли публиката, например, че гримът на актьора е засилен, грубо и едро нанесен именно за да се вижда лицето-маска и от последния ред в партера на театралния салон? Великолепието не е в категоричните истини, а в нюансите на близостта между сърцата, в преливанията между Вярно и Невярно. Разпнат, чувствам се по-близо до божественото. Страшно е да замълчиш, когато отсреща очакват рев, сълзи, гърчове, порой думи на болка и отчаяние.

Страшно е да замълчиш в такъв момент – и това е силната позиция за такъв момент; всичко останало – думи, хленч, обвинения наляво и надясно, изблици на самолюбие... всичко-всичко останало са неща, които няма как да си простиш по-късно, ако държиш на себе си, без да се заблуждаваш, че си нещо особено... просто ако приемаш себе си с нормална доза уважение, без да се главозамайваш.

Обвинявали са ме, че съм монолитен**, че твърде самоуверено се изразявам, че доста надценявам своето „аз”, че в критични ситуации докрай опъвам нервите на врагове и приятели, че не владея умението плавно да преживявам завоите на живота. Тъй е, но и не точно тъй; с ръка на сърце, мога да кажа: тия, които са ми създавали притеснения, винаги съм ги чувствал най-близки. Да съобщавам на висок глас, че ми е добре, когато кървя, това ли очакват?! Това ли е решението на проблема?!

Гласът ми е глас на унижените и оскърбените, мисля си... на всички, които в страданието си живеят по-интензивно и често са принудени очи в очи със себе си да смиряват обзелото ги вълнение...

Боли ли я косената трева?* Боли я, разбира се. Ала където е било наранено, тревата най-разкошно избуява, цъфти, дъха на аромат и свобода. Тоя е изворът на моя оптимизъм.

Да поглеждам, да заничам любопитно зад гърбовете и туловищата на неприятностите днес, да проектирам слънчеви дни отвъд днешното отчаяние – ама то си е такава авантюра, боже мой! Никой не може да ми отнеме точно това щастие.

Сво-бо-ден!!! Така разкошно е утрото! Всички пътища са открити към теб, сърце. Не желая да имам когото и да било. Не ми трябват трохи от чужда трапеза. Аз съм си такъв, какъвто съм: предпочитам да съм в съответствие със собствената си природа. Това предпочитание отхвърля всякакви половинчати решения и постъпки. И се оттеглям днес от своето вчера не като еретик, а по-плътно с бога, който сме си измислили да ни обича именно понеже сме греховни, преходни, непостоянни.


16.03.2001. Защо да сочим лошото у човека като единствен начин, като единствено средство той да се замисли, та сам да се поправя? Колкото и благонамерени да сме, тоя същият човек е съвсем логично да си рече: „Какви са ми тез поправители на недъзите, не ги ли гони тщеславие да се самоизтъкват чрез моята мъка, на мой гръб?” ...И си мисля, че със злото у човека да се справяме (ако действително искаме да помогнем) по-хубавият начин е: като сочим добрите постъпки и хвалим добрите качества у грешника, но с подсказването: колко жалко е каца с мед да се съсипва зарад лъжица катран.

И ако насреща ни е разумна душа (пък такива, колкото и греховни да сме в отделни помисли и постъпки, сме всички почти), та... ако насреща ни е нормален човек, той сам ще се досети и поне мъчно ще е да приеме подсещането за издевателство. Стабилна вътрешна мотивация не се постига с кресливи похищения над егото на човека, каквито и солидни основания да имаме, за да го съдим.

Събуждам се преди час и пред очите ми са грозни постъпки на мои колеги учители... Просто събуждам се с такова едно калпаво настроение, та почвам да изправям грешниците на съд пред моята си представа за кое е редно и кое – нередно. Е?! Стана ли ти по-ведро, драги ми господин прокуроре? Не ти стана по-ведро. По-зле... хептен ми се затули с черни облаци хоризонтът. И взех да подхващам от другия край нещата...

Казвам си: „Тоя е всъщност добър човек, я виж, децата си храни и облича, трепери им; та ако обстоятелствата не го притискат до стената, всъщност е незлоблива душа; гадостта му не произтича от неговия стил, а е сторена от невежество, от моментна немарливост, а може би от страх или малодушие"... За да уравновеси ниското си самочувствие, да приспи някакъв свой комплекс за малоценност. "Ами да! – казвам си обнадежден, понеже нещата вече не ми изглеждат тъй отвратително... – Ами да! Да съм сторил някаква подлост, то е заболяване, то е вирус, временно проникнал у мен. Какво ще ми е нужно тогава – да ме бият с възмущението си? Или – да ме погледне някой с майчински (приятелски) грижовни очи, дето страдат, че съм станал толкова лош?"

Аз, човекът, по природа не съм лош, замислен съм от Твореца (има ли го или не, е друг въпрос) като благородно същество. Злото е предателство, отстъпление от мене си, каквито и временни ползи привидно да ми носи с пълни шепи.

Понякога си мисля, че бих оправдал – не, но че нямам сили да осъждам грях, сторен от любов. Любовта – тя е основа и връх Монт Еверест: всичко украсява с чар и аромат на пролет, тегли ни към небесата. Който обича истински, той е по-склонен да се смирява, да страда и да прости със замълчаване. Чуя ли някой да си скубе косите по площада, ясно ми е – любов няма у такъв човек, той сега е по-нищ от нас, понеже бесува: крещи обвинения, за да не се види неговото; бесовете са го налетели, обкръжили са го от всички страни и го карат да дивее с подпухнала от злоба внезапно погрозняла душа.

_____________________________________________
* Началният ред на стихотворението "Косената трева" от сб. "Сутрин рано", изд. 1983., с.36. Редактор: Тодор Чонов.

** Свилен Панков, "Сутрин рано"... много рано", вестник "Литературен глас", 28.VІІІ.1983. и Катя Митова, "Далече от поезията", вестник "Литературен фронт", 7.VІ.1984. "Лирическият "аз" в тези стихотворения е монолитен, единен, без никакви вътрешни противоречия, той е белият, а светът около него е или черен (...), или сив. Към "черния свят" той се отнася с презрение, към "сивия" - със снизхождение" и т.н. Авторката на тия редовце днес живее в Чикаго, професор е по литература, уважавана интелигентна дама с чар в обществото на тамошните българи-емигранти. Не обича да си спомня периода, когато е служела на БКП в литературната критика и на указанията на Георги Джагаров, страстен борец срещу т.нар. "идеологическа диверсия". Бел.м., tisss.


--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1564247 - 22.12.2006 02:44 [Re: tisss]

("Човешки работи") НА КОГО ДА Е ВЯРНО МОМИЧЕТО? (1.)


На Ванчето, която нарече „писател” автора на настоящия текст



20.03.2001. „Хората напускат стари обвързвания и влизат в нови само при сериозен обрат” и „Нищо не плаши така човека, както съприкосновението с непознатото. Човек иска да види какво посяга към него, иска да го разпознае или поне да определи мястото му”.*

Мечтата може да ни връхлети, да ни свари неподготвени, когато я усетим да се материализира пред възторжените ни очи. Колко пластове преобръща! Как неочаквано преживяното дотук става товар! Болка съпровожда това щастие. Твоите близки са дошли донякъде да те поизпратят и всеки от тях помахва с ръчица: „Сбогом! Сбогом!” Един подир друг те изостават назад в досегашното, и ако си млад, раздялата не ти нагарча, хоризонтът се раздипля, пронизват те тръпки, неусетени до тоя момент: животът те зове – ускорявай, ускорявай своя бяг, сърце! Дошъл е върховният миг да се отскубнеш от гравитацията на миналите дни; късай със старите стереотипи, ето – вече почваш да се изкачваш, по-скоро! - шансът те поема към по-висока орбита и ти постепенно свикваш с мисълта, че вече не си същият.

Това е толкоз човешко, толкова естествено – понеже авантюристичното начало генетично е заложено у всекиго от нас. Всичко се движи, всичко се променя; ние, до един, до последния човек, сме Търсачи на силни усещания... И у част от нас това трае цял живот. Макар че „втората половина от живота на човека е дълъг процес, в който той се отърсва от разни неща”, според Ф. Скот Фицджералд**. Фицджералд има предвид илюзиите, а аз не съм съгласен с него, защото да ги изгубя, да кажа „Край! Преставам да желая” – за мен значи да стана предател спрямо себе си.

Престане ли да мечтае, птицата вече не е птица; престане ли да мечтае, човекът престава да носи божественото в себе си. „Кой знае от каква дълбока самота е възникнала тази връзка”...** Понякога, заобиколени от приятели и любими, не съзнаваме колко самотни сме били всъщност. Едва новата връзка ни напомня за тая наша „дълбока самота” в привидната шарения от събития и близки, от радости на дребно.

Животът е процес. Нашите временни състояния на равновесие и строга вътрешна неподвижност в действителност са низ от трептящи, вибриращи състояния на привличане и отблъскване, едно динамично равновесие, което ни задържа в делничната земна суета.

Изпитваме центробежните ускорения най-силно в любовта. Любовта обновява, рушейки онова у нас, на което му липсва перспектива. Тя е висшата творческа сила, без нея едва ли си струва човек да предприема каквото и да е. Изправен пред изкушенията на шанса, на щастливото съчетание от обстоятелства и вътрешна предразположеност в определен период от своя живот, човекът е очарователен и страда именно изправен пред своя избор. Усетът ни подсказва, че ако е верен на своя стил, тоя човек, каквото и да избере, няма да сбърка.

Така преди време пишещият тия неща си наложи да пренебрегне любовта и след това петнайсет години носи последиците от тоя опит да подчини любовното чувство, да го омаломощи със слабите оръжия на волята си. Да забравим думичката „аз”, когато пристъпяме в омайния приказен свят на любовта, това може би е нужно; другото е тщеславие, самолюбие, нелюбов.


26.03.2001. Из книгата на Елиас Канети „Маси и власт”... "Сламки" за дообмисляне в друг контекст... Стр. 196 и нататък:

„Психологията на завладяването и поглъщането, както и на храненето като цяло (...). Ние никога не се замисляме върху многото загадъчни процеси, които протичат в нас (...). Доближаването на едно създание до друго (...) става по различни начини, всеки от които има своето особено традиционно значение, преди всичко дебненето на плячката: тя е подложена на преследване дълго преди да осъзнава нашето намерение.

Наблюдават я, следят я и я охраняват с чувство на одобрение и наслада; гледат я като все още жива плът, толкова силно и неумолимо преследвана като плът, че нищо не може да отклони човек от намерението му (...). През цялото време докато се върти около нея, той чувства колко много тя му принадлежи; от момента, когато съществува в представите му като плячка, тя вече е обсебена”.


Преди години eдна дама - К. Д., чиято майка бе израснала на същата уличка и по същото време с петимата харманлийски братя, особено с най-малкия от тях, с баща ми, бе определила така отношението ми към жената в любовната авантюра: „Имам чувството, че ходя боса по сочна зелена морава, а небето е бездънно високо и синьо, полъхва пролетен ветрец и там, горе нейде, кръжи детско хвърчило”. Тая жена изпитваше силно желание да се отскубне от плътните задиряния, от преследването по всички правила на ловното изкуство, което упражняваше върху нея типичен мъжкар – настойчив, строг, безапелационен.

Онова, което вероятно между тях двамата е почнало като мимолетно заиграване, като привличане мимолетно, неочаквано за нея се бе изродило в низ от претенции и забрани, наложени пряко волята й. „С Атанас се чувствам като принцеса, в чиято чест са построили разкошен мраморен замък и ми е отредено да живея сред царски удобства, облечена в царски одежди, с корона на главата, обслужвана от цяла свита придворни. Но зная, че замъкът е здраво охраняван, има дълбоки ровове около него, отредено ми е да живея в най-високата кула от злато и слонова кост, а ключът към тая кула той (въпросният Атанас - бел.м., Г.Б.) носи винаги у себе си... и просто няма излизане от тоя ад”.

В крайна сметка, мъжкарят, след като сам бе успял да се разведе с бившата си съпруга, която изоставил с единствената им дъщеря, 12-13-годишно девойче, принудил – много ми е странно как стават тия работи! – К. Д. да се разведе с мъжа си и после я направил своя съпруга, като поел, доколкото съм чул, грижа и за трите й деца.

Няколко години подир това седим пъстра компания в едно кафене и ми беше тъжно като страничен човек да виждам несполучливите опити на К. Д. да се похвали колко щастлива е в новия си брак. Имах усещането, че наблюдавам птица с прекършени крила, която прави опити да наподобява летене...

Какво правят от себе си! Можеш ли да изпитваш любов, ако ти отнемат свободата – дори в най-висша степен: свободата да се разделите?! Изкушава ги тялото и всичките старания се свеждат до амбицията да го подчинят и окупират завинаги; обаче и най-съвършеното тяло е само обвивка на божествения дух, частица от когото всеки носи дълбоко в същността си.

Врабчето в бедняшката си премяна ми е по-мило от славея, затворен в златна клетка – понеже то, врабчето (Едит Пиаф чувам с оня разтърсващ шансон, с рефрена „Rien du rien” или „No, monsieur, no!”), живее за себе си и със самото себе си, докато приклещеният сладкогласен славей очевидно служи само за удоволствие на оня, който разбира от лов и е тънък ценител на славееви песни.

„Често човек си служи с истинската дарба за преобразяване и се преоблича като животното, което преследва. Той съумява така добре да се престори, че животното му вярва. Този начин на дебнене може да се назове ласкателство. На животното се казва: „Аз съм също като тебе, аз приличам на тебе. Ти можеш да ме допуснеш близо до себе си”.

След промъкването и скока (...) следва първото докосване. Може би то предизвиква най-голям страх. Пръстите опипват онова, което скоро изцяло ще принадлежи на тялото. (...) Намерението на едното тяло по отношение на другото става конкретно от момента на докосването. (...) В този момент има нещо решаващо. Той съдържа и първичния ужас; ние мечтаем (?!? – бел.м., Г.Б.) за него; възпяваме го; нашият живот в цивилизацията не е нищо друго освен едно-единствено усилие да го избегнем. От съотношението на силите между докосващия и докоснатия зависи дали от този момент нататък съпротивата ще продължи, или ще се преустанови съвсем (...). Най-често той (докоснатият – бел.м., Г.Б.) се опитва да пази кожата; няма да предприеме нищо само срещу сила, която му се струва, че го превъзхожда. (...)

Следващата степен на приближаването е сграбчването (...). При хората ръката, която вече не пуска, е истинското олицетворение на силата. „Той го държи в ръцете си” – подобни изрази се срещат често и са добре познати във всички езици.”


Анализът на Елиас Канети се разпростира изобщо върху животинското в човешката ни природа. В крайна сметка авторът визира храненето, набавянето на плячка, задоволяването на първичен инстинкт, какъвто е гладът. Но какво ми пречи точно в тия философски разгъвки да не видя и част от механизма, който задействува у всеки пълноценен зрял човек (мъж или жена) един от най-силните ни нагони – сексуалния! Да, докато е в състояние, човекът ловува. И никак не е зле да си ловец.


(Два часа по-късно същия ден на март 2001-ва.) Препрочитам писаното тоя ден дотук, и за да не излезе, че нещо съм се прехвалил около драмата на К. Д., налага се да допълня:

Любовта винаги ме е сварвала неподготвен(Може би тъй е при повечето хора.), но за себе си едно съм забелязал – вървиш ли нехайно, тя пърха наоколо, каца ти по раменете, по дланите, гледа те доверчиво с леко разногледи от желание очи; решиш ли обаче уверено да посегнеш към нея, като си мериш предварително стъпките, ами тогава нищо не става: отлита, както е и дошла.

Странна птица, своенравна. Какво ли не измисля хитрецът да я изкуши, не му става играта. Защото даже и да се добере до мечтаното тяло, душата за кратко тържествува самодоволна от постигнатото, а после я сполетява такава печал!... Такава печал!!!

Дали Любов и Свобода не са синоними, или просто – двете крила, лявото и дясното – на божественото, на екстаза да се радваме на живота?!

Какво значи „вярност”! Не е ли верността окови за любовта? Преживях крака на собствените си илюзии за брачно съжителство. Колкото и да бе на моя страна, момичето, което само избра да ми бъде съпруга, изведнъж открило (по нейните думи): „В момента, в който ти се ожени за мен, престана да си ми проблем. Преди не можех да си представя живота без тебе; ето че почнах да мисля други неща”.

На кого да е вярно момичето? – на своя женски усет за бързо отлитащите мимолетни чувства, или на умозрителния образ на безвремието? Излиза, че любов се появява там, където има пречки: неизвестност, болка, притеснение, изпадане в състояния на самозабрава, луд копнеж за непостигнати далечни пространства, безсъние, бълнуване, висока температура, тръпки по тялото, тръпка в сърцето, а стомахът се свил на топка. Ужасно хубаво!

Следва

_________________________________________________
* Елиас Канети, „Маси и власт”, изд. 1996, съотв. с. и с.5.

** Френсис Скот Фицджералд, сб. „Диамант, голям колкото хотел „Риц”, изд. 1991, с. 118, вж. разказа „Три часа между два полета”.

*** Ф. Скот Фицджералд, цит.съч., с. 111 от разказа „Последната целувка”, Бел.м., tisss.


--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1565006 - 22.12.2006 18:46 [Re: tisss]

("Човешки работи") НА КОГО ДА Е ВЯРНО МОМИЧЕТО (2.)


27.03.2001.
Обсъждайки темата за оцеляването, за т.нар. „надживяване” или „безсмъртие”, Е. Канети* използва като илюстрация отношението на Стендал към, най-общо казано, конюнктурата. Ето как изглежда Стендал през очите на Е. Канети.

„Трудно може да се намери човек, който да е по-неблагосклонен към общоприетите представи за религията. Той е напълно освободен от всякакви връзки и обричания на която и да е религия. Чувствата и мислите му са насочени изключително към този живот. Той го чувства и му се наслаждава най-истински и най-пълно. Опитва всичко, което може да му достави радост, и не унива, защото отминава дребнавото. (...) Отнася се с недоверие към всичко, което не е изпитал. Мисли много, но му е чужда безпристрастната мисъл. Всичко, което пише, всичко, което обрисува, е свързано с момента на страстното преживяване (!!! – бел.м., Г.Б.). Обича много, вярва в какво ли не, но всичко остава естествено по възхитителен начин. Всяко нещо може винаги да намери в себе си, без да се поддава на уловките на какъвто и да е порядък.

Този човек, който нищо не допуска, който иска всичко сам да изпита, който е самият живот, доколкото той (животът – бел.м., Г.Б.) е чувства и дух, който е в центъра на всяко събитие и затова може да го наблюдава и отвън и при който думи и дела се покриват по най-естествен начин”...

От тоя умозрително разкодиран образ Канети извежда следния коментар относно надживяването като идея, като гориво за творчеството: „Не може да се приеме, че на живите се гледа с лошо око. Човек (в случая – Стендал, бел.м., Г.Б.) не ги премахва от пътя си, не прави нищо срещу тях, дори не ги смята достойни за противници. Презират се онези, които постигат фалшива слава”.

Тук бих запитал самия Канети: „А коя пък слава не е фалшива? Строго погледнато, славата не е ли висша проява на суетността, не е ли пресилено мнение за върха, когато същественото е планината, която е изобщо майка на всички върхове?”

Говорейки за прославяните, коментиращият обобщава: „Човек дори не им се сърди, защото знае колко много са заблудени. Избира обществото на тези, към които един ден сам ще принадлежи: всички от миналите времена, чието творчество все още е живо (...). Благодарността, която изпитва към тях, е благодарност към самия живот. (...) Но творчеството (...), за да съществува, трябва да съдържа най-голямото и най-чистото мерило за живота (...). Който отгърне Стендал, намира отново него самия и всичко, което го е заобикаляло, и го намира тук, в този живот. Така мъртвите се поднасят на живите като най-изискано ястие. Тяхното безсмъртие е от полза за живите”.


Пресявайки моите си записки от 1994 година до днешния мартенски следобед, в стила на тоя обширен цитат мога да се запитам: „За кого всъщност пиша?! Има известно тщеславие в удоволствието от това, че днес не завися от когото и да било и пиша не за да ме чете някой, колкото заради самия процес на писане. Тщеславието ми обаче не проектира бъдещи почести, слава подир физическата ми смърт. Истина, самолюбието ми е толкоз високо именно понеже не зависи от... и не се свързва с... конюнктурата, а се интересува единствено от наслаждението да витая в абстрактния свят на човешкото достойнство.

Пренебрегвайки изгоди и ползи, човек е много по-свободен да е това, което е.



29.03.2001. Вчера се споминал, предал богу дух Добромир Тонев, роден в Ямбол, жител на Пловдив, поет в най-съвременния смисъл на думата...

Като прехвърлям последните страници на „Маси и власт” на Е. Канети, отбелязвам си съчетание от думи, което ми отключва представа за моето лично дередже през последните няколко седмици (вж. стр. 440, горе): „...който се чувства все повече привлечен от красивата жена (...), изпада в определена зависимост... Тя наистина успява да го обвърже (...) със своята личност... Той се съпротивява на тази (...) съдба, той непрекъснато се опитва да се отдръпне от нея; несъмнено желанието му е изцяло да се освободи... Но притегателната сила на жената е станала твърде голяма”.

Изключвам въобще идеята, която е имал авторът на горния пасаж; в случая тая подредба на фрази оформя следното питане към мене си: „Е, наистина ли съм се превърнал във функция – както спомена приятелят ми от детските години Тодор Ряпов – на някого другиго? Откога започнах да се чувствам щастлив паж от нечия високоблагородна и знатна свита? Това ли е моят възход? За тоя „чудесна длъжност” ли източвах оръжията и таланта си, доколото ми е даден, в разстояние на 40-50 години?”

Моят опит ми шепне в ухото, че има опасност да се продължа като разтекла се лигава диря във високата пролетна морава...

* * *

Нямам никого освен себе си. Разчистих пространството от всичко, което би могло да ми пречи да съм, което съм. Ала Любовта е на път отново да ме разгроми и разпердушини.

Хайде-хайде! Не позирай, моряче... Доста дървеса има на твоя монашески Остров; ще си издялкаш ако не ново корабче, поне сал за корабокрушенеца.

Престана ли да обичам, няма да съм в състояние да напиша нито ред. Написаното дотук все пак не е малко. Може би иде време да престана да съм глас. Баща ми беше мълчалив човек – затова най го ценя. Тия хора наоколо нямат нужда от такива като мен.

Нали!? Има и други наивници!... Уморено ми е и ми е нервно. Искам – ако е възможно, да заспя и да се събудя в тая ми възраст пак след... поне сто години. Или по-добре – никога.

________________________________________________
* Елиас Канети, „Маси и власт”, изд. 1996, с. 271-272. Бел.м., tisss.


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1565775 - 23.12.2006 18:32 [Re: tisss]

ВСЕКИ ОТ НАС В ОСНОВАТА СИ Е ДЕТЕ



04.04.2001.
Ако моите приятели и близки на сърцето ми хора не оценяват това, което смятам за свое достойнство, как да разчитам, че ще го оценят онез, на които съм непознат! Не за мен – за тях е важно: своето и без техните одобрения си го пиша, а и една малка, много малка част от написаното дотук съм се старал (безкористно) да стигне до техните очи и сърца. Своето, и без тях, знам най-добре колко струва.

Самотността, неизвестността ми мен не ми пречи, напротив – чувствам се по-искрено и без особено тщеславие обвързан със света. Обаче това светило, което поставям на прозореца си да ги насочва, те сега не го забелязват. Но какво да сторя повече от това! Не мога да вървя сам пред себе си и да надувам фанфари, огласяйки с тия приспособления за привличане на внимание кой съм и за кого работя.

Показност, слава – инстинктивно съм бягал по-далече от тях, колкото и да продължават да ме изкушават, както биха изкушили всеки нормален простосмъртен. В заявената на висок глас любов и в страдалчески вопли по стъгдите не вярвам; размазани по бузите горещи сълзи не са най-доброто средство, според мен, да привлечеш човека към уравновесено мислене.

Не съм разколебан от неуважението им, от това, дето се правят, че не забелязват. Мисля си: колкото и от ниско място да чуват гласа ми, не може да не им прави впечатление. Защото твърде различен е от всички ония гласове, които гърмят и трещят в пространството наоколо. Защо да се изсилвам, защо да мръщя буреносно вежди, защо да съм гневен, защо да заемам позата на специално посветен и праведен!? Познанието е море, достъпно за всекиго, стига да желае, стига да е готов да отвори сетивата си, но и сърцето си. Всеки от нас в основата си е дете. Детето възприема космоса в целия му блясък и чудноватост. Една калинка върху детското пръстче е събитие, за възрастния понякога е досада.

Имам илюзии и се заблуждавам в това и онова, в тоя и оня; толкова е човешко да се заблудиш, да объркаш посоката в тоя хор от кресльовци и глашатаи на предпоставени решения! Бих поучавал, бих назидавал с вирнат показалец, ала какво общо има то с величието на скромността и човеколюбието?

Нямам по-голямо богатство от любовта си. И като прегръщам, не целувам, за да ме видят и да ме поздравят – а понеже тоя жест иде от глъбините ми. За мен е важно, не за публиката!!!

Който не цени чуждото мнение, чуждото право на избор, дали себе си и своето истински оценява? Изключват ни – мен и тия като мен – от диалога, и като че то ги успокоява; не разбират, че сме мнозинство, че обикновените простосмъртни носим у себе си огромна съзидателна енергия. И дори изолирани, нашето мнение няма как да не влияе върху съдбата на България, на Балканите, на Европа и на света. Въглен под пепелта сме и постепенно нашето пак ще се наложи – ако не докато сме в тоя живот, то в живота на следващите поколения българи, турци, цигани, евреи, граждани на света.

Мълчанието ни говори по-мощно от всякакви крясъци и величествени пози на суетата.

Всъщност, няма особен смисъл да съобщаваш истината на ония, които не желаят да те чуят... сега. Като узреят за тая истина, сами ще дотърчат... и ако не самите те – техните наследници във властта ще тръгнат да те търсят: ще проумеят все някога, че суетността, дивата самоувереност, грандоманията е сигурен белег на невежеството. То не е перспектива, понеже само себе си изяжда от самовлюбеност.

Тъй стоят нещата... Случва се един да разорава спечената камениста пръст, друг да я тори, трети да хвърля семе, пък четвърти и пети да жънат и да се гордеят с придобитото. Светът не се интересува от първите трима, но какво от това! Преди Паисий стотици монаси са поддържали живо пламъчето на българщината... И колкото по-неизвестни, толкоз по-силно отеква техният труд в пожънатото и събраното от хилендарския монах.


07.04.2001. Току-що се обади Петър Петров*. Звъни телефонът, вдигам слушалката: „Ало!” – никой не се обажда. И затварям. Пак се звъни. Тоя път чувам гласа на 76-77-годишния Петров: „Райна умря”. Питам: „Кога, бе?” „Вчера, от инсулт.” „Обади ли се на Марин**?” „Обадих се.” „ И той???” „Пътува за София, има си работа.” Докато кажа нещо, замълчавам. Чувам отсреща как затварят телефона... (08,48 часа)


БЕЛЕЖКА от днешния ден:


Петър Петров, споменатият по-горе... И аз имам своя грях към тоя мил и нежен сърдечен приятел, че в най-труден за него момент не намерих у себе си основание да отида да го видя. Казах си тогава: имам си достатъчно мои си дертове, пък и какво ли бих могъл да му кажа за успокоение!

Споминалата се леля Рени (Райна от копривщенския достолепен род на Тодор Каблешков) беше жена с природен аристократичен дух, светъл характер, незлоблива, с меко чувство за хумор, сдържана, т.е. от тия жени, които винаги са ме привличали с излъчването на чар и достолепие.

Петрович, както го наричах помежду ни на шега, се спомина точно на деветдесетия ден подир нея. Бяха бездетни. Някакъв племенник споменаваха чат-пат, даже го мернах веднъж тоя млад мъж, който обсъждал с тях плановете си да се зажени, водил им приятелката си, та да си кажат мнението... Ей такива човешки работици...

С Емил*** един ден минахме с моята кола оттам. Входа на блока, където живееха двамата бе изпъстрен с некролозите им. Седнахме с Емо в кафененцето на плочника, на петдесетина метра от входа, пихме кафе, изгорихме по няколко цигари. Грееше слънчице, тъкмо си бях купил някаква електронна дрънкулка, която се закачва на кръста да ти свири. Бях я поставил на масата край пепелника, дрънкулката свиреше веселичка мелодия и тогава ми мина през ум колко преходно е всичко наше, колко суета изпълва и моя собствен живот, та не намерих смелост да отида тогава, когато Човекът със съкрушен отпаднал глас ми се обади да ми каже... Какво да ми каже!

Леле, какво дърво се показах към него! Отвратителен си, Жоро Бояджиев, отвратителен си. В оня слънчев ден обаче седяхме с Емил, пушихме си цигарите, греехме се на слънчице и някаква цицореста сервитьорка въртеше задника си около нас, та ме разсейваше. Добре, че в тоя наш сивичък живот са хубавите жени. Мир на праха ви, мили приятели - ти, мила лельо Рени и ти, Петрович, търсачо на справедливостта и човешкото достойнство. Много нещо научих от вас, двамата, и никога не бих могъл да ви се отблагодаря вече.


Пловдив, 23 декември 2006 година

tisss

_______________________________________________________
* Т.нар. "пловдивски писатели" страняха от него, брояха го за графоман, не им се нравеше заядливият му нрав, склонността му докрай да се стреми към истината. Не им харесваше, смятаха го едва ли не за натрапник. Писал съм за него в темата "De nihilo nihil" към форума "Език и литература" и с всичкия си усет към литературата, доколкото го имам, ще кажа: той беше български писател, много по-добър в поне три от осемте си разказа от високо разхвалени имена на съвременни автори-белетристи, назначени за писатели, но всъщност имитатори и добри версификатори. И за да не съм голословен, ще спомена тук трима, от които той беше по-верен спрямо живота: Светослав Минков, Павел Вежинов, Дончо Цончев.

Всъщност, версификаторите, т.е. занаятчиите, в съвременната българска литература са ужасно много, но за това ще отворя дума по-обстойно вероятно в следващите есета от хронологията "Въведение".

** Университетският преподавател Марин Кадиев, един от малцината приятели на Петров, между които бе и поетът Евтим Евтимов. Срещал съм го тоя бивш читалищен деец Евтимов в дома на Райна и Петър Петрови.

*** Писателят Емил Калъчев. Бел.м., tisss.


--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1566139 - 24.12.2006 06:29 [Re: tisss]

(„Човешки работи”) СМЪРТ В СЕВЕРНИЯ АТЛАНТИК


09.04.2001.
Хераклит от Ефес (520-460 г.пр.Хр.): „За закона народът е длъжен да се бие така, както се бие за градските стени”*. И веднага подир това, коментар на тълкувател, наш съвременник**: „Възненавидял хората заради тяхната глупост, Хераклит се оттеглил и живял в планината, като се хранел с корени и треви или, по други сведения, целият му живот минал в полумрака на един храм, където се уединил, за да се отдаде на философията. Само вечер... излизал пред храма, където с увлечение играел с децата на топчета”.

Очарователно (и вероятно – закономерно) е това съчетание между високи духовни изследвания с чистотата и непринудеността на детското съзнание в играта. Та ще се повторя: всеки от нас в основата си е дете; детството е по-близо до божественото, до т.нар. „висш разум” именно понеже е естествено и необвързано с тежкия товар от натрупания личен опит, където – подчинени на пристрастията си, често се и лъжем.

Какъв очистителен душ за обременения възрастен е детската игра! Сетивата на детето са много по-отворени за висшия тип информация интуитивно – не логически; чрез необремененото си с налепи от жизнен опит съзнание то, детето, по-успешно от нас, възрастните, различава Истинското от Фалша. Странно ли е това?!

От друга страна, мисля си: „полумракът на един храм” или полумракът въобще има свойството да изостря усета ни към същественото. Полумракът е и алегория на подсъзнанието, където генетично са заложени послания от миналия преди нас живот, от житейския опит на нашите предци. В ярката светлина надделява функцията на окото, приемащо външните очертания на материалния образ за сметка на по-глъбинното и по-важно съдържимо.

Тишината е изпълнена с повече звуци; мракът – с по-ярка картина на въображението. Нали именно затова в кулминацията на любовния плътски екстаз жената плътно затваря очи? Очите не виждат, обаче то са образи и мелодии, излитащи отдън душа, отвътре-навън; душата ги излъчва с чар и аромат в търсене на Духа.

* * *

Преди години в книга*** за транспортирането на оръжия и муниции от САЩ към Съветска Русия в разгара на Втората световна война срещнах описание, което сега изплува пред мен като метафора за цялата ни планета в началото на третото хилядолетие подир Христа...

Значи, през ледените Северни ширини на Атлантика в посока Мурманск, въобразявайки си, че вече са заобиколили и загърбили смъртната опасност откъм дебнещите хищно нацистки подводници, американските моряци от огромен трансатлантически лайнер запалили всичките му светлини; високоговорителите на кораба, усилени до крайност, огласят мразовитата нощ, по трите палуби цари веселие, вихрят се танци, самоуверени подвиквания ехтят възторжено към небесата.

С две думи казано, кипи живот... там, на кораба, който се извишава над конвоиращите го плаващи наоколо в мрака значително по-дребни, сивички и едва забележими в тъмнината бойни кораби. Техните екипажи с трепет следят тая вакханалия на самоувереността, веселието и сладостта от живота... До болка им е ясно, че ония веселяци там горе са прекрасна мишена за дебнещата Смърт. И неизбежното не закъснява.

От няколко посоки почти едновременно през разпенените вълни пробръмчават немски торпеда. В гигантски факел се превръща луксозният самоуверен лайнер, накланя се рязко, потъва и върху водна пустош се понасят безредно като тресчици разни отломки с покачени върху им отчаяно борещи се за живота си хора.

И на това място свидетелстващият прави кратко отклонение, предавам по смисъл... Знаете ли какво става с човешката плът, попаднала в условията на минусовите температури на Северния Атлантик! За няколко секунди плътта се сгърчва, почернява, свива се като бъбрече в разжарено олио. Дори извадените все още дишащи оцелели успяват да преживеят едва час, час и нещо.

Ей тая тревога за вихрено носещата се през космоса наша планета, струва ми се, не бива да ни напуска – особено сега, когато сме се размечтали, и устремени към Селенията на хармонията, бленуваме поляни от щастие. Мило мое момиче, бой се от данайците, когато идват с дарове! Особено когато идват с дарове към теб, тогава внимавай, мила.

* * *

Българската ни душа има мрачни пластове от минал трагичен опит. По-богати сме на трагично минало от народите, които живеят наоколо. Нищо не е останало от великолепните ни дворци, храмове, светилища, градове. За разлика от населяващите Западна Европа, където във видимия за окото пейзаж е съхранено някогашното великолепие, у нас тия някогашни достойнства продължават да съществуват под слой нагла до безумие грубост и душевна простотия.

Всички виждат как изглеждаме отвън, но духовното у нас само ние можем да го извадим от миналото и да го имаме за ориентир. Не сме наказани от бога, ала зле сричаме собствената си История. Това е!

_____________________________________________________________
* Цитатът е по книгата на Ангел Грънчаров „Изкуството на мисълта”, изд. 2001, с. 22.

** Авторът на цит.съч.

*** Книгата, доколкото си спомням, се казва "Конвоят PQ-19". Бел.м., tisss.


--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1567397 - 26.12.2006 08:48 [Re: tisss]

(„Човешки работи”) НАРАНЯВАЩА СЪРЦЕТО СТРЕЛА

Продължение от 09.04.



За коцкаря (елементарния активен мъжкар) разстоянието между съдържание (обективно възприеманото) и форма (идеята за обладаване) е твърде късо или почти не съществува. В момента, когато съзира сексапилната женска, у него избликва сексуалният нагон. Тоест представата за щастието у него е точка, връх, не изкачване към Монт Еверест, а парче плът за обладаване, ей тъй - минавайки, между другото: за една нощ, за месец, просто заради физиологията вероятно; не продължително, обагрено от сърдечна тръпка действие и състояние, подвластно на разкошна мечта. Оттук може би оназ отчайваща, вечна неудовлетвореност у Дон Жуан, у „наследниците” на Джакомо Казанова.

Интересно – как типичната нимфоманка изразява нещо глъбинно от структурата на женската природа изобщо! За самката най-същественото се свежда до акта на съвкупление; всичко предхождащо и следващо относно самеца й е, общо взето, безразлично. Това е сексуалното начало у нас; то не се интересува от процеса: флирт, влюбване, бленуване, желание да бъдеш изкусителен, да бъдеш изкусен... а единствено се интересува от заключителната фаза, от коитуса, от механиката на половия акт. И понеже природата ни е създала стандартни в някаква физиологическа и анатомическа амплитуда, изборът не играе особена роля – по-силното, в смисъл: по-заможният, по-славният, по-наглият, по-устроеният в обществото кандидат-жених надделява. Затова са турнирите между мъжкарите в дивата природа, пък и в тинята на обществото: мутри, модерни неандерталци, бабаити, самозванци с кресливи претенции. Но и у снобите, у филистерите го има тоя стил при избора на това кой да е "принцът", коя да е "принцесата".

Изисканост, вкус към нещата от живота, интелект, илюзия, структура на характера човек проявява едва когато се докосне до Любовта. В сферата на любовния глад претенциите ни са многобройни, и веднъж фиксирали вниманието си към едного, следваме не толкова живия човек (мъж или жена), колкото собствената си представа за него/ нея. Истинската любов е моногамия: не търпи раздвоение при следването на целта, макар да е готова всякакви ограничения, страдания, нещастия да изтърпява.

Започне ли да размишлява над нараненото си „аз”, човек всъщност се колебае дали обича още своята илюзия.

Красиво е една-единствена Любов да пронизва живота ти, но колко рядко се случва това напоследък! Дали не сме станали по-повърхностни и елементарни, разглезени от удобствата на техническия прогрес?... И все пак! – плът, удоволствие за сетивата (осезание, зрение, обоняние, вкус, слух), лесно се подменя с друга плът; когато обаче е станал част от сърдечния ритъм, от вътрешните пространства на личността ти – тоя имагинерен образ за конкретния обект на въжделенията ти, вече не можеш току-тъй да го замениш с някой друг „обект”. Новичкият „образ” изисква коренно преподреждане на смисъла да се живее.

Първото, което предприема жената, изкушена от нова любовна авантюра, обикновено е да си боядиса в различен цвят косата, да си смени прическата, парфюма, червилото, тоалетите. Дори едни и същи фрази звучат вече различно от устата й, а и самата тя открива други послания в това, което чува.

Обхванатият от нова любовна страст мъж пък рязко сменя местата, които доскоро е наобикалял, няма го вече там; търсете го на други места и не му припомняйте какво е било вчера. Фактически това е същият човек, но от него се излъчва присъствието на друга жена, на друга страст. (13,45 ч.)

* * *

По времето, докато работех във вестник "Комсомолска искра", имах доста приятели сред пловдивските художници: Александър Филев, Кирил Цифкански, Стефан Лютов, Христо Стойчев, Пламен Желязков, Матей Матеев, Владимир Шчербак, Минчо Панайотов, Георги Гърдев, Младен Гърдев...; за някои от тях съм писал статии или интервюта за Радио Пловдив съм вземал от неколцина. Та приятел художник ми е казвал, че – рисувайки голо женско тяло (т.нар. актова рисунка), без да докосва модела, се чувства така, сякаш при всеки сеанс отново и отново физически обладава момичето пред себе си. А доколкото подсказвали личните му впечатления – в ролята на обладавана пък... в чисто сексуален план се чувствала позиращата. Неговият модел идвала в ателието му с все повече „вдъхновение”.

Тя (и това се повтаряло с различни жени модели) проявявала блед интерес как е нарисувано тялото й, лицето й; това сякаш й било безразлично. Изглеждало, според него (според художника), че дамата идва дори не и заради хонорара... А дали е така, когато неколцина рисуват голото момиче, питам се, и си припомням как в ателието на пловдивския живописец Младен Гърдев, в мансарда под покрива на жилищен блок току до реката, петима художници рисуваха голо момиче, и макар че всички вътре бяхме мъже във възрастта 25-30-годишни, по едно време ми стана криво за момичето. Лежеше полегнало на кушетката, а моите приятели съвсем професионално, безразлични направо... я рисуваха.

Дали уединението в ателието между Художника и Неговия модел не е в основата на тая неочаквана хармония и сексуално предизвикателство? Между петимата художници онова голо момиче бе изгубило чара и женствеността си; видях насреща си врабче в клетка.

Жените ловуват различно от нас, мъжете; много по-фини са инструментите им за манипулация. Говоря за интелигентните момичета, разбира се.

От друга страна, съпругата му, която знаеше за тия сеанси, не проявявала ревност, да не кажа – насърчаваше го, защото вероятно го е усещала, че се прибира от ателието обзет от творчески планове, зареден с проекти за бъдещия им съвместен семеен живот.

Какво ми се изплъзва в тая ситуация? Какво е същественото встрани от професионалните занимания на художника? Възможно ли е сексуалното да има (извън плътското) чисто духовни форми на удовлетворение?

Вероятно да!...

Той, художникът*, доколкото го познавам, не изпитва влечение към своите модели. Дразни се, ако момичето не дойде по някаква си нейна причина, но не страда по нея, а само отбелязва, че си е загубил времето да я чака. За него тя е прекрасно Тяло, на което той чрез рисунката си се старае да придаде друг, по-духовен вид излъчване. И нищо – което да ангажира любопитството му: как живее тя, в каква среда се движи, какво мечтае, какво я тревожи или изкушава...

Всъщност, по за час-два в течение на месеци тия двамата, Художникът и Момичето натурщица, многократно изживявали сексуално привличане, някакъв род вътрешна сексуална възбуда от разстояние. И уж необвързани с чувства...

Дали наистина е тъй?!

„Имам почти физически усещането, че се любя с нея – казва той. – А как иначе бих могъл да предам в картината това излъчване от женската й природа!” Като страничен наблюдател, бих добавил: него го интересува какво има под външната обвивка, което ще рече – какво се крие под пластовете от жестове, мимики, мелодика на движенията, постановка на тялото в пространството, мимолетни погледи, въздишки, височина и оцветеност на тембъра, някои детайли, като отмятане на косите, строго индивидуалният ъгъл на лицето спрямо вертикалата, рефлекторни, простички нещица: като начин да пие от чаша, да посегне към предмет и прочее, и прочее. Всичко у нас излъчва обилна, при това - достоверна! - информация за тренираното око.

Тъй като става дума за изкуство, по-точно – за отношението между Твореца и Неговия модел, нещо ми подсказва, че тук - въпреки отдръпването на двамата, Той и Тя, в техните лични, строго вътрешни душевни трепети, има прелестна проява на Любов. Той я е пожелал, а пък Тя го е допуснала отвъд т.нар. „потерна” (от фр.) – тайна врата в крепостно укрепление, допуснала го е в нейния дълбоко интимен свят. То е и нежност, и уважение към отсрещния, и Абсолютната божествена свобода може би.

То е страст, която не ламти, притежание без власт и насилие. Тия двамата не желаят да притежават, великолепни са именно понеже желаят да бъдат, да са това, което са. (15,10 ч.)

* * *

Защо мнозинството от мъжете не цени „лесните” момичета! Нали Самецът у нас получава онова, което е пожелал с толкова сексуална страст? Защо тогава, едва наситил й се плътски, бърза да скочи от леглото, да се облече и излезе от стаята? Дали в пренебрежението му няма разочарование, че е получил не точно и не всичко, което е очаквал?... Поднесли са му в прекрасно блюдо само предястие, не основното, за което се е приготвил.

Неосъзнато търсим, и вероятно много повече от чисто плътските ласки – търсим Любовта като пристрастие към Конкретния човек, а не към Когото и да е. Любовта неизбежно е моногамия. Прегръщаш конкретния човек и очакваш, че си незаменим (незаменима) за него.

Любовта в някои моменти изсвистява като нараняваща сърцето стрела, като гръм от ясно небе, но винаги, при всякакви ситуации узрява бавно, в продължителни отрязъци време. Висока стойност придобива постигането на нещо, което е успяло в съзнанието ни да приеме очертанията на Мечта, станало е повод за продължителни усилия и приготовления, принудило ни е да източваме и излъскваме до блясък оръжията си, рицарските си доспехи (за мъжа), изкусителните подмолни послания в държанието (за жената).

Лесно постигнатото лесно се и губи.

Мисля си, драмата на Западния човек, за която едва ли се досещат мнозинството българи, е в леснотията да завоюва това и онова, преди да е изстрадал желанието си и то да е кристализирало като мечта. Сменящият – както ризите си, все по-модерен тип луксозни возила едва ли изпитва удоволствието, присъщо за бедняка, който с жестоки лишения купува кола на старо подир години бленуване да се вози в собствена машина.

Относителни са стойностите; относително вярно (или не) е всяко лично мнение. Принципно погледнато по въпроса за щастието – изстраданото, спечеленото с повече усилия повече топли сърцето. Велика е любовта между Ромео и Жулиета, но я си представете! – ако не бе поставена пред ония непоносими пречки, дали би се разгоряла буйно тая пламенна любов? (16,15 ч.)

* * *

Essential (лат.) – същност. Intuitia (лат.) – съсредоточено, втренчено гледам, взирам се; интуиция, т.е. усет, догадка, проницателност, прозрение...

Не оценяват подобаващо което винаги им е под ръка. Удобството съсипва не по-зле от лютите препирни в семейството. Престане ли да се обновява, бракът се разпада на низ от делнични задължения, от празник става делник. Любов от разстояние е пак любов; понякога в нейна чест цял живот съчиняват любовни сонети.

Нямаше да чуем за флорентинеца Франческо Петрарка, едва ли щяхме да се радваме на прекрасните му любовни прехласвания под формата на класически сонет, ако красивата 20-24-годишна Лаура, достолепна съпруга, бе легнала с него. Поетът я съзерцавал от разстояние, когато прекосявала улицата на път към пазарището вероятно...

Жената е царствена и царува върху острието между изкушението и греха. Което здраво държим в ръцете си, то вече ни убягва... рано или късно ще отлети, ще ни зареже. Умната жена умее да отпуска юздите на г-н съпруга си. Покрай умната жена мъжът се чувства окрилен, импулсиран, мотивиран да твори подвизи, чудовища да громи, изпитания да превъзмогва; покрай глупавата ходи с букаи на нозете, пък умът му е зает с копнеж по други жени. Не е ли тъй!?


БЕЛЕЖКА от днешния ден:


Понеже от детските си години имам като че ли подадине (склонност) да рисувам, в последния месец, преди да се разделим с Re., у мен се появи желанието да я рисувам. Приготвих листове за целта, креда, черни и тъмносини маркери и... Излязоха шест не особено сполучливи актови графики, към всяка от които добавих еротично стихотворение – нещо, което в разстояние на десет години не ми бе и минало през ум.

Отбелязвам го тоя факт и си мисля: Било е един вид сбогуване. Подсъзнателно съм усещал, че милата е на вълна „пренастройване”, та по тоя начин егото ми е подсказвало вариант да съхраня представата си за конкретната, жизнелюбивата чаровна жена, отърсващ се същевременно, отдалечавайки я от себе си, пренасяйки образа й в друга сфера – по-духовна, по-изчистена от налепите на обичайното физическо привличане.


Пловдив, 26 декември 2006 година

tisss

________________
* Александър Филев.

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1568288 - 27.12.2006 09:14 [Re: tisss]

(„Човешки работи”) СКРИТА И ЯВНА ИНФОРМАЦИЯ



11.04.2001. „Нещата освен да бъдат мислени могат да бъдат и чувствани (...). Тук вече се намесва по-пълно интуицията, пренебрегната при мисленето или поне оставена в сянка.”* Жената е повече интуитивно отколкото мисловно... отнасяща се и преценяваща. Интуицията (чрез чувството, усета) е много по-проницателна от мисълта, от разума.

Разумното е открито, изнесено на показ, какъвто е стилът на древните елини: можеш да го прекосяваш отзад-напред и отпред-назад, без да го съсипеш като завършена цялост. Интуитивното, чувственото е почти неоформено, въпреки че разтърсва много по-силно, седи аморфно, ала е кристално строго подредено и блести отвътре, какъвто е стилът на траките, владетели на езотеричното знание за света, а непроницаеми за света и до днес.

Интуитивното разтърсва много по-силно; можеш да го възстановиш като точка на лъчение на информация, но то е затворено в себе си, неясно в яснотата и плътността си. Апокалиптичните видения на най-интелигентния между евангелистите – ап. Йоан, са такъв род приближавания към Истината; логически, чрез разума няма как да стигнеш до тях като първооткривател.

По друг начин се е подготвяла душата, преди да ги „види” в образи от предстоящото. Ванга също е пример за тия отворени канали към Космоса, но отворени не чрез причинно-следствени мисловни връзки, а като врата, изкъртена от пантите, отнесена от вихър... Минава ми през ум пясъчната буря**, която я сполетяла край някакъв кладенец и след която губи зрението си за видимото от всички нас, но пък придобива зрение към отвъдното, далече над обикновените ни човешки възможности за „прочит”.

* * *

Еstetikos (гр.) – сетивно възприемащ, чувстващ. Meditatio (лат.) – разсъждавам; медитирам = разсъждавам (?).

Като записвам разни размишления, случаи или картини върху белия лист - придавам им свои чувства и настроения, фактически хармонизирам себе си спрямо заобикалящия ме свят. Творчеството, разбирано в най-баналния смисъл като „създаване на ново”, тонизира, изпълва ме със самочувствие; написал съм пет реда текст и вече знам: денят не отминава напразно. Nulla dies, sine linea!*** Дори и да греша, дори написаното да не струва пукната пара, за мен то има и друга стойност – зарежда ме с илюзията, че не живея напразно.

Ако река: „Пиша, за да ме четат” – няма да е вярно. Писането в моя случай е равнозначно на дишане, то е моето кръвообращение. Обичам тоя свят, любопитството да го проумявам у мен е безгранично. Колко пъти съм се заричал: „Край! Стига вече. Достатъчно си графоманствал, Жоро Бояджиев!” – и тръгвам като болен подир това, не мога място да си намеря, зърната на броеница като че ли се разпиляват у мен... Връвта, дето ги е държала едно за друго, се изплъзва като змийче в процеп между скалите на неясното пред мен.

Три неща - писането, любовта и опасностите – силно ме тонизират. Не си представям живота без тях, трите.

* * *

Западният манталитет набляга върху резултата от каквото и да е действие; източният – върху самия процес на дейността, гледайки към крайния успех преди всичко като завършек на дейност. Успехът често съпровожда усета за щастие, но „успех” и „щастие” не са синоними. Вероятно „щастие” е да се движиш, да работиш с оглед възможен (но не задължителен) успешен изход. Да бъдем по-смирени: фактът, че сме живи, не е ли успех?! (17 ч.)

Догма (от гр.) – мнение, решение, постановка. Скепсис (от гр.) – съмнение.

И Симеон ІІ, Цар Симеон... в няколко интервюта напоследък по БНТ, по Дарик-радио, вероятно - и другаде... демонстрира умение, което бледият софийски адвокат Филип Димитров, в качеството на премиер-министър, преди години прилагаше: да говори с часове, без да каже нещо. За разлика от младичкия напорист политик обаче аристократът, син на цар Борис ІІІ и внук на "Фердинад Лисицата" (определение, споменато в репортажите на младия Ърнест Хемингуей), не ме подразва, понеже в неизреченото от него има поне заявена претенция за нравственост, която липсва у парвенюшкия „елит”, окупирал върховете на държавата през последните шейсетина години.

Дали не греши Петко Бочаров, като казва, че появата на царя в политическото пространство сварила неподготвени маскираните като социалисти бивши членове на управата в „преустроената” БКП/БСП?! Пребоядисаните комунисти вече се протягаха към властта, рейтингът им (около 19-20 %) се изравняваше с рейтинга на т.нар. „сини”. Обновените „демократи социалисти” не се обявиха срещу Симеон ІІ**** тъй рязко обаче, колкото мнозина от нашите политолози. Това за бай Петко Бочаров не е ли показателно!

Седесарите, и особено земеделската партийка на Анастасия Мозер, както и евролевичарите на Александър Томов, пропуснаха основното – че царят с неговото „всенародно движение” можеше да им бъде съмишленик във властта. Разшумяха се политическите маргинали, притесниха се; това, което обикновеният гражданин прие къде с овации, къде със замълчаване, тия политикани не разбраха. Нужна е все пак известна доза култура, за да приемеш уравновесено позиция, несъответна на твоя манталитет и очаквания.

Колко по-лесно би им било да оспорят някой, обявил се насрещу им, а сега - какво! – как да реагират срещу човек, у когото идеята за „враг, за така нужния на всеки явен или маскиран марксист враг”, просто отсъства.

Един стопанин се появява на хоризонта без гръмогласни претенции и заявки*****. Любопитно е да виждаме как „сините досегашни народни любимци-грандомани” кръжат наоколо и джафкат смаяни, въртят се тия палета край Народното събрание. А Народното събрание като че ли най-после имаме шанс да се превърне наистина от помиярско свърталище на далавераджии в достойна национална институция. Или се лъжа и аз като мнозинството българи, отчаяни, че пак сме гласували за фалшива партия, не за Отечеството?!


БЕЛЕЖКА от днешния ден:


Това по-горе е писано преди пет-шест години. А днес? Днес, както неизменно от есента на 1944-та! - пак комунистите печелят. Пак в челните редички към... Европа. Умилени... "Най-достойни синове и дъщери, и внуци"... Уви!

Оказа се, СДС изигра ролята на буфер за натрупалото се негодувание от 45 години предателства спрямо България и най-конспиративната партия в България отново е водеща политическа сила... Старите неплатени сметки пред България си остават потънали в паяжини и прашец, посипал се от празничните фойерверки. Влизаме в ЕС с цялата славна бутафория и лицемерие на третото поколение комунисти в Републиката.


Пловдив, 27 декември 2006 година

tisss

____________________________________________
* Ангел Грънчаров, „Изкуството на мисълта”, изд. 2001, с. 44.

** Красимира Стоянова, „Ванга”, биография на ясновидката Вангелия Гущерова, "Петричката врачка", феномен, останал необяснен от логическата наука.

*** (лат.) Любима фраза на Апелес, древноелински художник: „Ни ден без черта”... нанесена с четчица върху платното, което рисувал.

**** Минава ми през ум, че между ръководството на БСП и Симеон Кобурготски е възможно да е имало споразумение... зад гърба на самонадеяните глупаци от онова СДС, решили, че са незаменими и могат зулуми да вършат безнаказано в Република България. Седесарските управници не БСП, не Симеон ІІ, тия "сини" парвенюта, допуснати от Луканов и лукановци до властта, народът ги изхвърли на сметището, в покрайнините на политическото тържище като гнилоч, която вече е непродаваема. Тоя път народът постъпи като суверен. И просто няма как повече да ни мамят за какво се борят.

***** В края на 2006-та вече зная защо Симеон ІІ запокити короната. Жалка работа, но то е висше лицемерие, аристократска грандомания към нас, българите. Бел.м., tisss.


--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1569676 - 28.12.2006 09:36 [Re: tisss]

(„Човешки работи”) ДЯВОЛЧЕТО В МЕН



12.04.2001. От известно време пред мен се оформя оглозганият скелет на особен разговор със себе си: от какви импулси се чувствам принуден да обсъждам едно или друго?... Може би е инерция вследствие установилия се вече у мен делничен ритъм „четене – съпреживяване на ситуации – обмисляне – докосване до някакъв специфичен (не явен, пулсиращ на приливи и отливи) канал за информация.

Пишейки, често се оказвам очи в очи с качествено ново за мене си познание. То е като лъх от въздушна вълна на прелитаща птица; птицата не виждам, усещам обаче докосването, полъха.

Фактически започвам да записвам някаква логическа конструкция, без да ми е ясно къде ще ме изведе продължението й... Постепенно, в процеса на записването, съзирам иззад неяснотата очертаващ се силует; това ме увлича, събужда ловеца у мен: аз трябва да разбера, да узная кое пришпорва интуицията, доколкото я имам.

Приключвам записването озадачен – отпреде ми пърха нещо, за което не съм си давал сметка досега: не, това не е кървящото тяло на убита птица, а нещо, подобно на еуфория, на екстаз; белязал съм птицата със свой знак, пуснал съм я да отлети на воля, но там – на крачето й, блести мое пръстенче, и където й да я отнесат времето и обстоятелствата, тя вече отнася по света, освен себе си, и моята обич и възхищение.


13.04.2001., Разпети петък , Петък тринайсети, когато, казват, на Запад борсите не работели заради чиновниците, обзети от трепет пред сатанинското число „13”... Странен свят!

От вчера имам GSM. Снощи до три часа след полунощ се въртях около тая машинка като сполетян от бедствие. Уплаших се, че освен Re. всеки чрез нейния GSM може да проникне „на острова”, т.е. да ми чете от разстояние обажданията, разговорите с нея, да ми чете мислите – да се набърква в много личното ми пространство.

Чувствам се като поставен под микроскоп, като човек, поставен на шмиргел... Не ми се е случвало досега; налага ми се да я проумея издъно тая дяволска машинка. Не аз на машинката, а машинката би трябвало да ми служи. То е умно животинче, но ако не го разбера как работи, сума поразии може да ми стори.

Какви опасности ни дебнат иззад удобствата? Колко по-естествен би бил животът без цялата тая механизирана електронна напаст! Ето например, това малко чудо как посяга да ме блокира до три след полунощ.


14.04.2001. Лястовичките ми се завърнаха. Чувам около седем – седем и половина, че пеят, т.е. цвърчат, извиват гласче по лястовичи. Една беше кацнала върху кабела към гаража и любопитно въртеше главица в слънчевото утро. Липата пред прозореца ми се е разлистила и клоните й вече се подават над парапета на балкончето като заешки ушенца. Щастлив ли съм, че съм закотвил себе си именно тук, в България, когато светът е главозамайващо открил цялата планета пред учудения ми поглед?

Завчера надникнах към далечното минало, към къщата и дворчето на улица „Ниш” № 4, където мина ранното ми детство и част от юношеството (до VІ клас). Сви ми се сърцето – така порутена, занемарена, бедняшка изглежда днес, сгушена между новите, щръкнали наоколо й модерни постройки от стъкло и алуминий. Ако иска да ме разбере някой, би трябвало да види тая къща. Тя е обиталище на хлапето, дяволчето в мен. Живее това хлапе в оназ потънала в полумрак изба, шест стъпала надолу в земята. Хлапето седи все тъй на прозоречния перваз с книга в ръце, чете и чете, и чете... отнесено нейде там, в чудесните слънчеви пространства на фантазията.


16.04. 2001. Стихотворение на Минко Танев* във вестника на Тодор Биков** ми възкресява самия Минко, когото съм споменал мимоходом с шеговита ирония, затова че бе попаднал преди време като извънземен в нашия занемарен краен квартал на Пловдив.

Ние тук сме буквално тероризирани от циганската врява, кавгите, музиката, помията по улиците, заровените в боклука дечица, кражбите, нахълтванията в апартаментите ни, тършуването по гаражи, изби, мазета, нападенията над самотни възрастни жени или млади жени, преследвани, за да бъдат насилени от тумби „братовчеди”. Няма съсед, който да не е пострадал от тия налети на мизерията и наглостта. Обадиш ли се да се защитиш, зейват отвисоко чиновниците и политиците: „Расисти-и! Защо не уважавате бедните роми? Те не са ли хора и граждани на България?” Тъй че търпим издевателствата, не смеем да се оплакваме. Моите съседи дори не си правят труда да викат полицията. Полицията тук работа не върши. По-лесно е да се разбереш с тукашните босове на крадците, наркотиците и невръстните проститутки.

По тая тема можеш много да говориш и без всякаква полза, особено ако си жител на нашия квартал „Изгрев-изток”, дето живеем двайсетина хиляди простосмъртни граждани на Републиката, без да се брои съседното, двукратно по-многолюдно, циганско гето Столипиново с неговия апашки, лекомислен, използвачески манталитет и особен стил на живот.

Та нежният, възпитаният, крехкият поет Минко Танев бе попаднал в тая гюрултия и мръсотия като извънземен... Очевидно любовното стихотворение в „Арт-клуб”-чето на Биков е посветено на онова моме, около което Минко се движеше като замаян тогава – същата може би Анелия. Той бе, както казваме тука, „изтупан” в хубави дрехи, а въпросната млада дама припърхваше от самодоволството на ухажвано самовлюбено същество...

Мисля си сега как безпомощен е нежният Минко, но и колко чар от нараненото си сърце е изтръгнал, страдайки по своята мила кокетка. Усетих го много близък за мене човек точно днес заради това стихотворение, набрано с по-ситен шрифт (нонпарей) и сбутано най-долу, подир куп гласовити посредствени стихове от разни претенциозни „поети и поетеси”. Ето го!


ПОЛЪХ ОТ РУИНИТЕ


Антична моя, свидна Ани,
с усмивка – ангелско сияние
и с неподправеност хлапашка –
била си вече Пепеляшка.
Приех небесната присъда
един от свитата да бъда.
И синя междузвездна болка
кърви в душата ми дълбоко.
Приветстват камерите Принца
в потайните митични джинси.
И стъпките богоизбрани,
прекрасна, безутешна Ани.


30 март 2001 година


Ако не ревнува и не страда от любов, нямаше да ми е толкова симпатичен.

Спомням си, студент в университета, кръгъл наивник и още девствен при това, опитвах трезво да си отговоря: кое е по-важно? – да имам нов, лъскав мерцедес или любимо красиво и сладко момиче! Ами че момичетата са така непостоянно и преходно нещо, разсъждавах си, че и случва се понякога бързо да се наситиш на поредната авантюра... Плюс това – хапят, дращят с думи, ужасно бъбриви и повърхностни са повечето от тях, все като че целят да те наранят ей тъй, за няма защо, понеже такава им е шибаната женска природа.

Значи, какво излиза?! – продължавах великите си разсъждения: имаш ли мерцедес, ще се лепят по тебе като мухи на мед, даже ще вириш глава и някак ще си застрахован от поредното разочарование. Ей това си въобразявах някога като човек без опит в тез деликатни, тънки работици.

После научих защо се самоубил Ърнест Хемингуей***, моят кумир, образецът ми за писател от шестнайстата ми година, та допреди десетина години.

Докато кърви от любов, докато се възторгва или се усеща изоставен, отминат с безразличие, Поетът, Художникът, Творецът изобщо... има за какво да живее. Любовта е живот. Престане ли да те вълнува, какъв смисъл има тогава да продължаваш да се храниш, обличаш, да си сресваш крилцата, да понасяш цялата суетня на тоя свят!

* * *

Сигнал по GSМ-чето, че някой ме търси. Но не се свързваме, защото вече е изключил. Сега вече мога да разбера от кой номер са ми се обадили. Естествено – Re. Набирам номера й: „Какво има, сърце?” „А, нищо! Звънях ти просто ей така.”

"Звъняла е да напомни: мисля за тебе" - шепне у мене хидалгото от Ла Манча. "Ах! - въси се скептикът, събрат на Хамлет. - А може ли и да не е тъй!?" Обаче смееш ли да питаш?! Пък и що да питам! Тъй, в неяснотата, има привкус на пространства, обзети от полумрак, и ветрове, издуващи алените платна на най-чудновати чудовища и красиви илюзии.


tisss

___________________________________________________________
* Автор на няколко стихосбирки, от които първата, ако се не лъжа – „Участ”, излезе като притурка към списание „Тракия”, а същата година, 1983-та, в пловдивското издателство „Христо Г. Данов” се появи и сборникът стихове „Анонимен човек” с редактор Тодор Чонов.

** Вестник „Арт-клуб”, бр. 115 от април 2001.

*** Неофициалната версия, според мен – най-вероятната: Папа Теди се самоубива с ловната си пушка в 61-та си година заради сексуална немощ. Тоя близо двуметров (190 см) гигант, бивш спаринг-партньор на големи имена в бокса, е легендарна личност за кубинските рибари и работниците от плантациите за захарна тръстика. Невъздържаният, импулсивният Фидел Кастро се отнасяше с него приятелски, дори с респект, досущ като към голяма фигура сред писателите и журналистите на ХХ век. Бел.м., tisss.


--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1571282 - 29.12.2006 07:43 [Re: tisss]

(„Човешки работи”) КРЕСЛЬОТО ЗАЩО КРЕЩИ


17.04.2001.
Част от съня ми от изтеклата нощ… В дома на семейство Петрови съм; двамата сме с Вера, голямата ми дъщеря – ама в съня ми тя е десетинагодишно дете. Петрович някъде по съседите се е запилял и жена му леля Рени (Райна) ме кани в кухнята (ама то не е тяхната кухничка): „Хайде, Жоро! Идвайте да хапнете. Той, Петьо, няма скоро да дойде”. Сядаме около масата, тя сипва супа, чак препълва порцелановите купички. Казвам: „Ще се разлее на покривката”, а тя: „Не се притеснявай, няма да се разлее”.

Ядохме ли? - май не ядохме. Прибираме се у дома с Верка. Лягам си, ама не е моята спалня, а друга стая. На разсъмване в просъница ми идва на ум: ама чакай, бе, нали леля Рени е умряла… В съседната стая спи дъщеря ми; чакам я да се събуди. Показвам й снимка на възрастната Райна Петрова: „Нали тая жена снощи ни слагаше да ядем?” „Да, същата” – казва Верка. „Че тая жена скоро почина – казвам, - как така!” И добавям на себе си: „Да, бе, изглежда има нещо вярно, като говорят, че мъртвите до деветия ли, до четиридесетия ли ден наобикалят дома, дето са живели.”

Преобръщам страниците на тоя дневник и какво виждам? – минали са малко повече от девет дни, откак леля Рени се е споминала. Чист човек беше; мъжът й е невротичен характер, изпълнен със съмнения към света, недоверчив; не го знам какво му е тия дни, откак тя се пренесе в отвъдното, ала споменът за кроткия й глас и слънчевото й присъствие у мен пари. Образът й в съзнанието ми се слива с образа на баба ми Вена (перущенлийката Невена), с Богородица, с нещо тъй човешки мило, едновременно взискателно, грижовно и нежно, както само жена може да бъде.

Благословени - вие, млади и стари момичета, които огрявате мъжкия ни умозрителен път в живота и превързвате раните ни с кротост!

* * *

Чаша чай или кафе, току-що запалената първа за деня цигара, тоя бележник – и вече съм щастлив. Това е монашеската ми килия, кабината ми на астронавт. Защото в тоя момент, когато пиша, вътрешното ми зрение търси присъщата за тоя свят хубост и уравновесеност в динамиката на ставащото. Обичам си приятелите. И… враговете – доколкото всеки среща неприятели, завистници, настръхнали, неприветливи и зли хора, и тях, мисля си, също ги обичам. Това не е толкоз проста обич; в нея са и моите несъгласия с тях, и моите възражения, и угрижеността, че така калпаво – едностранно и скучно, приемат живота.

Как лесно е да осъдиш, колко трудно е да разбереш защо човек се обръща с лошата си страна към тебе, и не толкова с думи – с неприязненото си излъчване те наранява!


18.04.2001. Въведението към книгата „Универсумът на свободата” от Ангел Грънчаров ми подсказва до каква степен е уязвимо самоуважението, достойнството на човек, изпълнен уж с добри намерения, ала служещ си с лош тон. Как да ме убеди тоя гръмогласен текст?! Няма начин!

Не мога да си позволя грубите, изречените на едро квалификации от страна на Ангел Грънчаров към когото и да било. Т.нар. „комунизъм” не бива така елементарно да се третира, понеже е явление твърде сложно и се нуждае от обективен поглед.

Преди време по подобен начин (като злощастния Грънчаров) агитпропчиците опровергаваха на едро християнската религия, Запада, т.нар. „капитализъм и империализъм”. Ако ще повтаряме стария стил, стария модел, лошо му се пише на тоя нашенец, размечтал се: като хвърли на бунището вчерашните си илюзии, бързичко да се освободи от тях.

Налепите от т.нар. „комунистически манталитет” личат точно в непремерените гръмки речи. Повече самообладание днес е нужно. Да си демократ, мисля си, най-малкото си длъжен да не затлачваш каналите за информация с ярост и предизвикателни подвиквания като селски грубиян. Доверявам се на уравновесеното зрение към каквото и да било. „Горещо сърце, но хладен разум!” – казал го е Феликс Дзерджински по не знам какъв повод, но е умно изречено. Руските чекисти* го имаха за девиз в подлата си дейност, но това не променя гадостта, дори и когато ни се представя в интелектуални одежди.

Как да продължа четенето на тая уж научна книга, която толкова зле започва! Ангел дали разбира, че сам си обезценява позицията, преди още да е съобщил уж важните неща, обект на философските му изследвания, леле!... Не мога да му помогна по друг начин, освен като му посоча, че лична работа е да облагороди и уравновеси стила си на изразяване. Такъв вид „крещене” е типично за стила на Карл Маркс, напомня фразичката на Владимир Илич Ленин (срещал съм я цитирана в списание "Огонек"), че интелигенцията трябвало от време на време да се бие по главата, да се мачка, да се мачка… за да се отнася с респект към властта.

Българите сме се наслушали на такъв род гневни назидания; толкова трудно ли е на "философа и психолога" Грънчаров да се изразява човешки?

По същия терк във вестничето "Арт-клуб" на Тодор Биков пишат Владимир Куцаров и още един грандоман, който по стил ми напомня Грънчаров - комунистът и в червата Лазар Мастагарков. За Куцаров и преподобния "философ и историк" Мастагарков бива, за Грънчаров – не! Нека Куцаров злобее; тия като него така най-добре опровергават своята нелепа назадничавост, заслепението си пред новото; представата за враг им е жизнено необходима; иначе висят в общественото пространство ненужни и нелепи, понеже нямат какво съществено да кажат.

Значи, доволен съм „куцаровци и мастагарковци” по нрав в присъщия си наплевателски стил да пишат – който има ум, ще види, че именно с това те (парадоксално, но…) работят за… демокрацията. Отвратен от тона, от стила им на общуване в общественото пространство, как да не изпиташ желание за спокоен дебат по обществените ни проблеми?!

Изобщо, кресльото е слаба ракия. За какъв дявол крещи, пули очи, изпъва жили, въси вежди, размахва юмруци! Силният човек не излиза така лесно от кожата си, не си скубе косите, не си посипва главата с пепел на площада… Изгубил любовта си към света, ставаш безпомощен и жалък. Имайте доверие в любовта. Любовта ще ни помогне всичко докрай да разберем: как си послужиха с нас, как ни омайваха с Марксовия манифест от 1848-ма не само нас, но и цвета на Европа, на човешкия род върху планетата в течение на сто и петдесет години.

Марксизмът, с особения си принос с вкус на щури компилации във философската наука, както и естественият му продължител – комунизмът и ленинизмът/сталинизмът, болшевишкият тип военен комунизъм… са всъщност огромна крепост, яко вкопана в съзнанието на няколко поколения мислещи хора и творци. Това е горчив, но необходим опит за човечеството. Силно искаме да се завърнем към добродетелите на християнската цивилизация, ала таз работа с припряност и нагли крясъци и ведра със словесна помия по стъгдите не става. Идва ми на помощ като илюстрация част от стихотворение на комуниста Георги Джагаров. Не ми бърка какъв по убеждение е авторът, щом съм открил нещо положително в неговото творение – такова е мнението ми по въпроса! Та ето какво пише Джагаров:

Трябва да сме умни, да сме умни!
Трябва над живота и смъртта
огънят на мисълта да лумне,
за да бъде по-добър света.
Трябва да сме умни, казвам, умни!
Трябва умно да горим, да спорим,
умно да мълчим и да говорим,
умно да живеем, да се борим,
умно с умни хора да дружим…


Големите поети понякога казват истини, които многократно ги надвишават като реални личности. Георги Джагаров беше комунист, талантът му обаче е по-велик от личните му драми и пристрастия. Харесвам тоя поет; за човека ми е криво. Преди години две писма му писах, не ми отговори... Да върви по дяволите, грандоманът му с грандоман!


19.04.2001. Наивник ли съм бил, че съм му писал? Впрочем, текстовете на писмата ми до Джагаров пазя, и нямам повод да се чувствам неудобно – писал съм ги до Поета, когото уважавам и досега, не до държавника-парвеню Георги Джагаров, присламчилия се към Тодор Живковата глутница, и той като Емилиян Станев – втори от трите-четирите Живкови куртизанки от ловната Татова дружина, иначе стойностни автори от комунистическата каменна ера.

У човека има различни пластове. На повърхността са ни суетите. До човека, чиято лапидарна лирика ми е харесвала, не е имало как да проникне радостта ми, че съм видял на светло първата ми стихосбирка. Правил съм го като жест към един от учителите ми в поетическото изкуство, а държавникът у него, тъпото сливенско парвеню у него е сметнало вероятно, рекло си е самоуверено, по селяндурски: аха-а, ето още едно парвеню, което се старае да се възползва от моята благосклонност, за да се устрои...

Чел съм и ужасно бездарни стихове, печатани в периодиката само понеже са стихове на Джагаров. Било ми е интересно как главозамайването може да подхлъзне дори и значителен автор, но това не ме разочарова от Поета, а от простосмъртния и греховен човек, който не всякога може да е на висотата на собственото си творческо начало.

Тъй че нямам угризения, дето съм се разминал с човека Георги Джагаров. Сторил съм каквото мога – да ме разбере; грандоманът у него ми е захлопнал вратата. По дяволите! Не съм толкоз упорит да отварям очите на слепци, колкото и величествено да изглеждат в общественото пространство. Пред съвестта си (пред Бога, ако щете) не деля хората на богати и бедни, властни и безвластни, славни и непрославени; друга ми е мярката: ако търсиш някого, ако се интересуваш от вниманието му, да е желание на сърцето, не на пресметливостта у теб.

Тълпи от предприемчиви, напористи и талантливи млади провинциалисти (Балзаков тип, какъвто в Париж е бил и самият Оноре дьо... със смешната си претенция да се прави на аристократ по рождение!), та тълпи от млади българчета провинциалисти и сега, както е било винаги, обсаждат това и онова столично светило. Можело е да бъда сред тая тълпа; когато ми предлагаше Негово величество Шансът обаче да се устроя в столицата, моят калугеровски и перущенски избор по генетични заложби бе да ида учител в Добруджа. Писнало ми бе точно от тая - снобската София, София на беснеещите сноби, където истинските софиянци се движат като бледи негативи сред напористата провинциалистка паплач, обладана от алчност и лакомия за слава.

Не съжалявам за избора „Добруджа”. Нямаше да срещна Данко, нямаше да се оженя, нямаше да ги има точно тия две мои златни дъщери. Изборът, който правим, не всякога се възприема като тест за достойнството ни – доколко сме свободни и свободолюбиви. Затова и така щастлив мога да съм – и не толкова с приказки, а в реалния си живот; нищо, че - случва се! - и да бъркам, да губя неведнъж. Но то е мой избор и мое вътрешно убеждение. Който веднъж само се е продавал, цял живот, мисля, носи гузността, неувереността си, върти се неспокоен и жалък пред себе си, старае се да изтрие спомена за самоунижението.

Нали затова точно възкачилите се, проникналите в сферите на слава, власт, богатство полудяват, стават невменяеми да се кичат с достойнства, които вече не им принадлежат.

Страничен човек, жена**, която не зная, казала мимоходом за мене: „Беден е. Много те обича, но е беден, мила моя”. Когато Re. ми го спомена, стана ми чоглаво – не бях оглеждал нещата си от тая страна. Наистина ли съм беден?!

* * *

Не щеме ний богатства,
не щеме ний пари,
а искаме свобода,
човешки правдини...***


– писал вдъхновено младичкият Стефан Стамболов; като се усетил властник, години по-късно... въртял далавера с недвижими общински имоти, а приятелите му вагабонти и съпартийци го тачели, че и на тях помагал да се облажат. Това е опакото лице на великия политик, може би най-великия, който Третата българска държава в тия сто и двайсет години е имала досега.

Ако е пропуснел да се обогати, като хайдук да се възползва, щели да го съжаляват... И това се случвало; случва се и ще продължава да се случва не само у нас, в сиромашка България. Съпругата му на премиер-министъра Стамболов, клюкарстват, му изневерявала с някакъв частен учител по френски. Романтична любов имала тая жена. Той пък, държавникът, лидерът на управляващата партия, от когото и сам княз Фердинанд Лисицата треперел, задирял невръстни девойчета... Извеждал ги с файтон из София, любел ги из храсталаците.

Пикантни историйки, няма що; не точно те ме интересуват; любопитно ми е как у един и същи човек дяволът и геният се състезават. Подозирам, не е бил щастлив Стамболов в брака си. Инак защо ще посяга към девствениците, склонни да му се подложат! Смъртта му е закономерен резултат, ужасен, отвратителен финал за силен бивш властник и слаб характер в личните си дела.

Като вълк живял, като вълк си излязъл от живота. Сега новите властници в Пловдив паметник пред Общината му вдигнаха, ала дали са наясно колко противоречива личност е? И коя част от Стамболов им се нрави – хайдукът и неморалният тип или далновидният строител на Нова България!

tisss

_________________________________________________________
* Названието „чекисти” иде от абревиатурата ЧК („че-ка”) за словосъчетанието от първите месеци след Октомврийския преврат (1917) в Русия „Чрезвычайная комиссия” (извънредна комисия).

** Майката на всеизвестния Жоро Торнев.

*** „Песни и стихотворения от Ботйова и Стамболова”, изд. 1989, с. 72. Бел.м., tisss.


--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1572296 - 30.12.2006 06:03 [Re: tisss]

(„Човешки работи”) НИЩО ДАРОМ СЕ НЕ ПОЛУЧАВА (1.)


20.04.2001.
В дебрите на душата често пейзажът няма нищо общо с онова, дето е на повърхността. Случва се като волтова дъга да прескочи енергия от бездните на подсъзнателното към небесата. И оставаш с впечатление, че не си им безразличен на тия небеса, че нещо отгоре внимателно те наблюдава... Какво е то? – собствената ти съвест или информационна банка, която от раждането ни вече знае какво ще ни споходи, та до самата ни смърт?!

Смъртта възприемаме обикновено като физически срив, като разрушение на плътта, но страшно е духовното умиране, когато частици от личността отлитат безвъзвратно. Лакомо посегналият да се възползва издава именно обедняването, фиаското на личното си достойнство. Тогава хубавата жена се превръща в хубава проститутка, самостоятелният мъж – в роб на страстите, играчка в чужди ръце.

Край най-пищните трапези виждам наредени най-много самоунижили се. Във всеки разкошен дворец всъщност живее един аристократ и хиляди слуги и куртизанки, щастливи, че са се оказали в свитата.

Нищо даром се не получава. Изкусителна тръпка е, когато предлагат да ни купят. Ужасно е никой да не се интересува от теб, да живееш еднообразно и без авантюри. Когато търсят близостта, присъствието ни в някой чужд живот, какво наистина ги вълнува повече – нас самите (душа + тяло) или собственият им егоизъм? И да питаш, няма да ти кажат; остава сам да си отговориш.


24.04.2001. Съседки приятелки... Израснали от деца заедно, заедно момували; едната се омъжва и живее щастливо: съпругът й – шеф на културния дом в градчето, уважавана личност, обаятелен мъж. Имат момиче, и момичето израства обградено от слънчева домашна атмосфера. Грижат се за дъщеричката не само родителите, но и съседката, която – независимо че е знойна, желана от много мъже жена, но така и не й личи да се терзае, че е останала сама в живота. Затова пък постоянно е у приятелката си: заедно шетат, заедно посрещат и изпращат милия съпруг.

Тая идилия се точи с години. Мир и съгласие царят в тоя дом.

Дъщерята на тия хора – студентка вече, почва от един момент да се досеща, че приятелката на майка й има любовен роман с директора на културния фронт. По някои незабележими на пръв поглед подробности: погледи, шегички, особен трепет в компанията... момичето открива „ужасната истина”, че и таткото не е безразличен, че под повърхността на женското сътрудничество баща й живее фактически с две жени, с две жени споделя и леглото.

„Знаеш ли – каза ми, - най ми е странна реакцията на майка ми. Ами виждам, мама обича тате, но защо не ревнува? Тая любов се разгаря пред очите й, а тя е спокойна и дори като че благосклонно се отнася към двамата любовници. В почивните дни те често излизат да се разхождат сами, а мама отива на село при своите.”

Спомням си нещо, разказано преди много време, и се питам: тоя мъж с коя от двете жени е наистина? Дъщерята, силно привързана към татенцето, завърши така своя разказ: „Жал ми е за мамината приятелка леля Данче”.

Кой тук греши? Или всеки е праведен за себе си!

В предимствата на обичащия може би е и примирението да приемеш „твоят човек” да бъде щастлив на всяка цена... Като е свободен да избира с кого да бъде, защо непременно с теб трябва да е?!

Има тук изкусителна тръпка. Преди да „познае” Адам, Ева вече се е любила с Дявола. Именно Дяволът я подтиква към еуфорията и екстаза на плътските удоволствия. Иначе двамата с милия Адам – Тя и Той, биха си живели и до днес необезпокоявани, като брат и сестра в Едемската градина. Като я научава Дяволът да ловува, тя вече става жена в действителния смисъл на думата. Оръжие, което не влиза в употреба, поръждавява, губи стойност, става бреме, петлави ти се в краката, спъва те. Е!??? За какво ти го е връчила Природата това нещо?

Кога възбуждаме страстта? Когато се въртим кротичко и еднообразно в делничното, или когато прескачаме телените заграждения на забраните и правилата?! Онова, което се повтаря, без да се обновява, бързичко омръзва. А каква тръпка е да проникнеш в чужди пространства, да се усетиш ловец, завоевател, пиратски кораб в открито море!... Оная съпруга може би тъй съхранява любовта на мъжа си към себе си: като му позволява... дори като се отстранява от хоризонта му, докато той силно се вълнува и преживява страстта си по другата жена.

Голяма е опасността да го изгуби, но не е ли по-честно и по-достойно по тоя начин да приеме нещата – защото свещено е правото на личен избор (със съответните гроздове от задължения и тегоби). Но който изпитва истинска любов – дори и страдайки жестоко, ще отстъпи, ще замине на село при своите или където и да е другаде... за да не пречи. Никой не може да ни унижи по-болезнено от нас самите. В самоунижението освен ревност виждам и края на всяка любовна история.

Завоевателният рефлекс понякога се изразява в чудни неща у влюбената... Понеже мъжът, когото горещо обича, изгубил интерес към нея, Благовеста К. - интелигентно, артистично, дяволито, отракано момиче, чрез най-близкия му приятел урежда интимно парти за трима в апартамента си. Пред безразличния свой любим изкушава плътски приятеля и буквално пред очите му се люби... Изненадан, замаян от поетия алкохол, скучаещият наблюдател внезапно е обзет от дива ревност. И тя се люби едновременно с двамата. Луд секс!...

„И какво стана?” – питам. „Ами какво да стане! – гледа ме лъчезарна хитрушата. – Глупакът му с глупак пак залепна за мен. Върви ми по петите, диша ми във врата. И в тоалетната да вляза, стои на стража пред вратата, пази някой да не ми налети, та сега пък взех да умувам как да се куртулисам от него.” *


26.04.2001. В просъница, събуждайки се, в ушите ми звучи музика: акустична китара, дрезгав баритон, нещо в стил „кънтри”. И ей тия думи...

Богатите... а-ах, богатите!
Защо им са паричките на богатите,
ако не за да дават на бедните!
Богатите... а-ах, богатите!
Богатите правят парички,
бедните правят дългове и деца.
Богатите... а-ах, богатите!
Защо им е бизнес на богатите,
ако не за да дават на бедните,
ако не за да дават на нас, талантливите,
дето движим света на оная си работа
и правим изкуство, и правим деца –
просто защото сме тук от любов.

Богатите... а-ах, богатите!
Вагабонти са те, колко грешни са те!
Ала Господ така е решил –
да ги отрупва с пари, със пари,
за да помагат на бедните,
бедните да си раждат децата,
да ги хранят и обличат,
талантливите да си правят изкуството –
и тъй да се радва светът.

Богатите... а-ах, богатите!
Колко скучно е да си само богат,
да си лапаш сам паричките,
да си носиш модните дрешки,
лъскавите дрънкулки да си носиш
и да те гони безсъние,
че никому не си помогнал!

Богатите... а-ах, богатите!
Боже, кажи им защо са на тоя свят,
кажи им – Теб ще Те чуят! –
кажи им, за да прогледнат,
защото ми е жал за тях,
защото ми е жал за всички тях.


Колко лесно изглежда печеленето на пари, мисля си, едва излязъл от света на сънищата, почти на вратата между Наяве и Наужким! Само малко усилие – и стиховете, книгите ми, мелодиите, които звучат у мен, картините, които рисувам в илюзиите си, ще се превърнат в истина.

Щастлив съм, мога да направя малко по-щастливи много хора, но нещо пречи. Защото тоя свят не е никак зле устроен (Не е прав поетът Вапцаров**, ама хич не е прав!), ала някой трябва да запали свещта, кандилото си да запали и да тръгне да разнася славата на Сътворението, радостта да раждаш и отглеждаш деца, песни, стихове, картини. "Мога ли да запаля тая свещ, това кандило, тоя двехилядигодишен вълшебен фенер?" – питам се.

Следва

____________________________________________________________
* На всеки петнайсетина минути (общо шест пъти!) джиесемчето й звънеше и тя - ухилена до уши, но с дискретен траурен глас, обясняваше, че не, няма проблеми, наоколо е чисто и нищо не я заплашва, намира се еди къде си (споменаваше заведение в другия край на Пловдив) и разговаря с еди коя си приятелка за хемороиди.

** "Ех, лошо,/ ех, лошо/ светът е устроен!..." реплика на лирическия герой в стихотворението на Никола Вапцаров "Песен за човека". Бел.м., tisss.


--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1573173 - 31.12.2006 04:44 [Re: tisss]

(„Човешки работи”) НИЩО ДАРОМ СЕ НЕ ПОЛУЧАВА (2.)


Продължение от 26.04.


Омръзна ми да живея, ограничавайки се. Омръзна ми да се заравям в неизвестността. Омръзна ми тая черупка, тая коруба на костенурка. Построил съм минаре, кула до небето съм вдигнал, ала не за себе си, а за тоя глас – глас от низините, който трябва да бъде чут най-после.

Не мога да правя тънки сметки; друга ми е мисията; защо да се преструвам на какъвто не съм?! Къде са тия, дето ще разгонят стражата около мене, ще ме погледнат любопитно като странна птица, която говори странни неща, от които по-ведро, по-умно изглежда животът?

Съобщавам ги тия работи не от себе си – някой друг говори. Настройвам таланта си от тридесет години и повече, опъвам до скъсване в самота тия тънки струни, за да звучат по-ясно, по-красиво. Ювелирът така, в течение на дълго време работи, шлифова парченце диамант, за да се кичи той с хубостта му ли? Ако глупаците смятат това за самолюбуване и грандомания, аз ли не зная какво е то и какви усилия ми струва участта да се родя с тая дарба!

Очакват да моля: „Дайте възможност, помогнете!” Но така бъбри отчаяният, а аз не съм отчаян. Жал ми е, че така нелепо подреждат живота си. Да коленича, да пропълзя, ръце да протягам за милостиня – не себе си, тях бих унижил, ако постъпя тъй. Не искам да ги унижавам. Семето зрее у мен, не е обикновено семе то, а енергия за добро. И не съм единствен; мнозина сме, ала кой ни знае! Тълпите се заплесват по шарении, по кукерски дрънкулки и плашила им изтичат очите, лигите им се точат. Предвкусват нещо хубаво, а получават захарен памук, дрънкулки и лъскави опаковки на празни работи.

Нещо се кълби, бунтува се у мен, едва удържам напиращите коне с пръхтящи ноздри и тръпнещи мускулести тела...

Ако не проявят усилие да разберат какво имам предвид, нищо повече не мога да сторя. Каквото ми е поръчано изпълнявам го и нямам намерение скоро да спра. Своето не съм престанал да върша и тая съдба ми е достатъчна да съм спокоен. Ала не съм спокоен, грижа ми е, че семето си сякаш само върху камъни и спечена угар съм хвърлял. Няма самота, по-открита към хоризонта.

* * *

От десетина дни чета писма на Франц Кафка* и не мога да се изплъзна от тягостното усещане, че преживявам версия на собствения си живот. Смалявайки се, Кафка се справя някак с личната си драма, присъща на човек, виждащ арматурата, скелета на живота и света. При мен това справяне понякога избива в придаване на повече тежест върху собствения ми незначителен, обективно погледнато, стил на живеене.

Случвали са ми се обаче почти същите събития в личен план: например, бягството от Ася през далечния юли 1972-ра, съденето, не като при Кафка - в някакъв хотел обкръжен от хора, опитващи се да го разберат, а в истинска съдебна зала, в Балчик, пред настръхнала публика, стекла се с намерение да ме заклейми, да ме види унижен и наказан, че не желая да се женя... И т.н. Споменавам само началото на купища аналогии.

Същата невъзможност да мисля за друго повече от писането. Същата самообреченост, подчиняваща денонощния цикъл преди всичко на писането, т.е. на размишлението върху всяка дреболия наоколо. Същият ад, който понякога избива с клокочене на повърхността. Същата липса на склонност да се обвързвам здраво с приятелства на битова основа. Само дето той, Кафка, е по-болезнено нежен, по-оголена кървяща рана, по-краен в самоохулването, криво-ляво прикривайки могъщия глас, изригващ от дълбините му.

Това просто плаши! Затова и чета тия негови твърде лични писма с потрес, с усилието на изправения върху ръба на клокочещ кратер. Той наистина е доста предизвикателен и ужасен в нежността, в страха да не бъде окован, да не му се наложи да отстъпва пред когото и да е... а пък представяйки си за жалък и нищожен, и тъй – изхлузвайки се от обичайните клопки, които отклоняват и разпиляват всеки от нас встрани от основното в собствения ни живот.

Такъв респект към тоя евреин..., че дори не посягам да поправя правописните коректорски грешки, допуснати в отпечатания на български превод! Но не казвам, че ми е симпатичен; пресметливостта, еврейското у него, ме държи на почетно разстояние. Боже, та той е пресметлив дори в любовта си към някаква си Фелице**, в егоизма да я направи придатък на творчеството (колкото и гениално да е то)! Такъв грях не се прощава с усмивчица и нехайно махване с ръка: не заради конкретната дългокоса Евина щерка, а заради Любовта лесно не се прощават тоя род пренебрежения.

Могат ли Любов и Творчески гений да се взират подозрително насрещу си?! Може и да не съм прав за Кафка. Ето възможност сам да се защити, цитат от книгата!

Стр. 196, цит.съч.: „...Аз те обичах, когато беше естествена, и само когато проявяваше враждебност към работата ми, се страхувах от тебе. Понеже те обичах толкова много, не бих могъл да ти сторя нищо друго, освен да ти помогна да се запазиш такава, каквато си. Все пак това не отговаря напълно на истината, беше и заплашвана, но нима никак не желаеше да бъдеш заплашвана? Никога? Съвсем никак?”

Цитираното е част от писмо до оная Фелице. Той пише „Аз те обичах”, „понеже те обичах толкова много”... Думи-думи! А ето нещо, под което бих се подписал...

Стр.209, цит.съч.: „Известно ли ти е? Вървяла ли си някога сама надалече? За такова нещо са необходими голям брой минали неволи, а и много щастие. Зная, като момче често бях сам, но по-скоро по принуда, много рядко щастливо и волно. Сега обаче бързам към усамотението както водата към морето”.

Да не пропусна, че съдя, опитвам се да преценя един 29-33-годишен чиновник от 1912-16 година и отношението му към четири години по-младата му годеница; и двамата – от заможни семейства, с добре осигурен доход, със строго установено място в йерархията на предвоенна Австро-Унгария и Германия. Шетането назад-напред из Европа, из луксозните й кътчета (Карлсбад, Мариенбад, Швейцария, Италия и пр.) е нещо, което се приема за естествено. Фонът на цялата история няма нищо общо с мизерията, невежествената простотия и ограниченията, на които имам „удоволствието” да се любувам от раждането си до днес в тоя лицемерен мой роден град с неговото византийско коварство към собствените си чеда. И все пак. И все пак!

Европо!!! Не те ли плашат очите ми? Толкова предвзетост на едно място, колкото в оня период, предшестващ двете световни войни... Толкова аристократична разнеженост!

Едни и същи фрази, изречени от различни хора, имат различен подтекст. Кафкианският подтекст няма нищо общо с подтекста, който влагаме ние тук, на Балканите. Строго погледнато, не може да е аристократ (във високия смисъл на понятието) човек, вперил се в шепа трохи, непрестанно измъчван от въпроса какво би спечелил, ако еди що си би сторил или дал някому.

Психоанализата понякога ми напомня такова броене на плюсове и минуси. Излиза, че общо взето сме по-широко скроени характери от скрупульозно придирчивите и охтичави от страха да не се минат западно- и средноевропейци, макар Кафка да е за мен образ по-скоро на силно пресметливия евреин-амбулантен търговец, колкото и гениален да е.


27.04.2001. Сякаш имам затаена неприязън спрямо гениалността... Кафка ме занимава като подход към всеки човек. Почнеш ли подробно да се самоанализираш, какво друго освен затаени разочарования и комплекси ще откриеш!


28.04.2001. (11,25) Луксозните, по мое мнение, кътчета на континента, които Кафка посещава или където пребивава известно време: в Париж и Берлин (27-годишен); пътуване през лятото на 1911-та (28-годишен) – Цюрих, Милано, отново Париж, във Ваймар (...Йохан-Волфганг Гьоте...) през 1912-та; престой в два швейцарски санаториума: в Юнгборн, планината Харц (1912), и Ерленбах при Цюрих (1911); пътуване от Виена за Триест, с параход от Триест до Венеция, оттам през Верона („Ромео и Жулиета”) и Дезенсцано за Рива и Лаго ди Гарда (1913); (1915 г.) пак в санаториум – Румбурк, Северна Чехия; командировка до Карлсбад и Мариенбад (1916)... И по-нататък, през следващите години: Мюнхен, пътуване през Будапеща за Арад (1917), в Цюрау (1918), престой в Меран, посещение във Виена (1920), декември 1920 – в Татрите, Матлиари; в 1922 г. – януари-февруари, в Шпиндлеров млин (курортно селище в Чехия) и т.н.

Умира на 3 юни 1924 година, месец преди да навърши 41 година. Напомня ми трескаво търсене на нещо, или по-скоро – бягство оттук и оттам, без да успее от себе си да избяга.

За мен - уседналият, вкопалият се в дома си наблюдател, тия лутаници, от една страна, изглеждат празнични шествия на суетността, от друга – бягства на човек, изплашен до смърт от ада в душата си.

Защо след толкова красиви фрази – „...ние, хората, би трябвало да се изправяме един пред друг така почтително, така замислено, така любещо, като че ли стоим пред вратата на ада” (цит.съч., стр. 377), оставам със съмнението, че авторът се е наслаждавал, любувал се е суетно на нещастието си?

„Как живееш с тоя ад вътре в себе си!” – беше възкликнала преди години, ядосана, Ася, бившата ми съпруга и майка на дъщерите ми. Бих запитал сега: „Е, добре, говоренето за собствения ти ад не е ли слабост, или – което е още по-лошо – не е ли някакъв вид отчаяна героическа поза?"

Умирайки, часове преди да издъхне в страшни мъки, баща ми (роденият на 22 юли 1922-ра в бедняшкия и занемарен градец Харманли) ми предаде последния си мълчалив - в съответствие с неговия стил! - урок: направи всичко възможно в онова ужасно свое състояние да не ни притесни, нас, най-близките му хора. Отстраняваше ни лекичко от страданието, обръщайки очи на другата страна, шепнейки: „Майко! Майчице!...”

А когато от време на време лекарят, 42-годишен бохема и непукист, типичен пловдивски майничка, който вече го бе отписал от живота***, надничаше през прозорчето откъм шофьорската кабина бодро да попита: „Е-е, как е? Как е, бай Кириле?” – моят баща с надебелял език и обгорено лице отговаряше възможно най-спокойно (?!): „Нормално, докторе! Няма проблеми, докторе”.

Да казвам ли кого поставям по-високо – луксозния, изнежения Франц Кафка или моя неизвестен дърводелец!!! Имам толкова величие в негово лице пред очите си като образец, че свят ми се завива.

Следва

__________________________________________
* Франц Кафка, „Роден съм да живея в самота”, изд. 1981.

** Felicite (фр.) Блаженство, върховно щастие.

*** Тоя същият д-р Иван Бошев, син на професор по медицина, три месеца и нещо по-късно почина от оток в черепа, тъй като паднал от табуретката, като се качил да сменя изгорелия бушон. За тая нелепа смърт сестра ми Ели говореше смахнато, че ето на! – клетвите й за нехайството и непукизма му спрямо баща ни, са се изпълнили. Бел.м., tisss.


--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1573601 - 01.01.2007 06:25 [Re: tisss] Прикрепен файл (272 тегления)

("Човешки работи") ИНТЕРМЕДИЯ


КАРДИФ, МОЯ ЛЮБОВ!



Българи и румънци, двете нации лежат върху тракийския субстрат, т.е. основният ни ген иде от най-древното население на Балканите. Елинските племена са минали през тия земи, траките просто са ги изтласкали отвъд своите пасбища към неплодното варовиково крайбрежие на Северното Средиземноморие... Та от нямай къде древните елини станали мореплаватели и рибари.

Генетично съм трак, тракиец, потомък на траките, оня най-многолюден след индийците народ, според Херодот, който владеел езотериката и живял подредено и прибрано, преди всичко обърнат навътре към себе си - за разлика от общителните и фукливи древни елини.

Никога не съм излизал от България; животът ми дотук е минал основно в Пловдив, като се добави и това, че съм живял четири години в София (1967-71-ва), докато следвах в СУ ”Климент Охридски”. Познавам Пазарджик (родния град на майка ми), Балчик, в чиято черква „Св. Георги” са вписани като кръстени християнчета дъщерите ми Вера и Надя. Познавам бегло Хасково: край тоя град служих две години войник в ракетно поделение (от есента на 1965-та до есента на 1967-ма). Познавам бегло Варна, Бургас, Перущица, Калугерово, Търново, Карлово, Сопот, Калофер, Хисаря и... май това е.

Не съм напускал пределите на Републиката, независимо че редовно (три пъти) под натиска обикновено на поредната ми приятелка съм си вадил паспорт за чужбина... с тъжната усмивка, че евентуално може да ми се наложи, нищо се не знай, нали!? Животът предлага и красиви изненади.

Е, и не ми се е случило да съм красиво изненадан. Една позната, стара любовна история, преди около три години по телефона ме уговаряше да ме заведяла в Кардиф; подхвърли да ми пратела билет за самолетчето и след три часа, значи, да съм й кацнел на летище Хийтроу, откъдето пък щели сме да хлътнем в първия автосалон, ще ми купи автомобил (поспорихме даже: тя предложи Volkswagen, аз обаче капризничех, настоявах за BMW) и след пет часа кефско каране по магистралата, минавайки през Бирмингам, ще се озовем в пристанищния град Кардиф. „Кардиф” се казва втората от всичко двете ми книги, понеже ключовото стихотворение там има такъв завършек: „О, нека не узная никога Кардиф!” Накратко казано, нека мечтата си остане мечта.

„В Кардиф има кътчета, които ще ти напомнят артистичната атмосфера на Стария Пловдив – убеждаваше ме тая Милена П. - Ще дойдеш тука и нищо не искам от тебе, освен да пишеш, да пишеш, да си пишеш своите книги. Просто, като те знам, бясно ще ти се пише. Да-а, бясно ще ти се пише, когато се озовеш в Кардиф, изобщо като дойдеш във Великобритания” – тъй ме убеждаваше това момиче, с което някога в Търново, а и не само в Търново, изкарахме щура любов, докато си вземаше изпитите.

Както и да е. Разминах се и с Кардиф. Отказах с гордо вдигната глава: мене никой не може да ме купи – реших в себе си. Преди това, в годините, докато още бях женен, а то значи – докато бях по щат литературен сътрудник, а всъщност редактор, в пловдивския младежки вестник, една рускиня направи пътека между родния си град Белая Калитва и Пловдив, и предлагаше да осинови малката ми щерка, която й е едноименничка; предлагаше ни да й гостуваме в Саветскам саюзе.

И жена ми Ася тогава беше бая навита да пуснем нашето русо слънчице лъвицата ми Надя при Надя Морозова, която по онова време ни се представяше като главен прокурор на града Комрот, втория по големина град в Молдовската ССР, имаше метални коронки на зъбите и всъщност накрая, когато вече се развеждахме с жена ми, долетя от Саюзе, престоя около месец в най-усилното за нас време тук, у нейна позната, която стана и наша добра позната – Катя Огнянова от Детската педагогическа стая към Второ РУ на МВР, и ме извика накрая, значи, у Катини, за да ми каже със сълзи на очи ей тая драматична вест: „Ах, Георгий, Георгий, как ты не понял, что я уже десять лет тебя люблю”. Не знам дали граматически вярно предавам думите й, въпреки че в дипломата от Софийския университет са ми писали, че руският език ми е втора специалност, а френският – трета специалност.

Даже съм и преподавал една учебна година едновременно руски – в седми клас, и френски – в осми клас... на чисто новичкото по онова време (от ноември 1971-ва до юли 1972-ва) училище в село Гурково, което отстои на осем километра пеш от Балчик.

Защо ги споменавам дотук тия детайли от собствената ми биография? Може би за да се изправя чист пред цивилизована Европа и на логичния въпрос, който възпитаните европейци няма да посмеят да ми зададат, на въпроса им, значи: „Откъде съм, откъде, демек, съм се пръкнал и съм се залетял към тяхната подредена и чиста Европейска общност?” ...да отвърна с цялото останало ми в наличност човешко достойнство, да отвърна, перифразирайки думите на писателя-концлагерист от бившия СССР Владимир Буковски: „Не съм от България аз. Аз съм от концлагера, дами и господа европейци!”

Свикнал съм, казано в резюме, и да ме подслушват, и да ме подсичат подло, крак да ми подлагат, и да чувам как бетонни комунисти днес се правят лицемерно на първи демократи, макар пак да размахват назидателно пръст над главата ми. Във форум „Политика” на all.bg – например, се е развихрил такъв един чешит, дето ми се пише приятел, пък той - костовист, т.е. лицемер и в червата, и пръв – както гледам тая сутрин, е избързал да ни поздрави след снощните поздравления на други двама червени другари, които оглавяват в момента Републиката – съветския възпитаник Сергей Станишев, и сътрудника на Татовото ДеСе Георги Първанов, красивия строен знаменосец бивш на техникума или гимназията си в Перник.

За униженията, с които съм израсъл и съм се срастнал, тая дружелюбна в тоя момент Европа нищо не знае. И тая огромна есеистична хронология, която от април 2006-та съм захванал да публикувам в тоя форум с продължение, има за цел да разкаже за моето поколение българи, поколението на родените непосредствено след Втората световна война и доживели, някак додрапали да се видят в една общност рамо до рамо с останалите християни, от които, от тяхната Западна Европа всъщност... бяхме напъдени, изоставени, изолирани като прокажени в разстояние на шейсет дълги и изнурителни години.

И най-накрая ще добавя, че лично аз, както и хората от моето поколение, нямам... нямаме капчица вина, че някога си в някаква си виенска луксозна кръчма сър Уинстън Чърчил и таваришч Йосиф Висарьонович тъй се договорили относно зоните на влияние върху континента Европа, като трампили Австрия срещу България. В нашето положение иначе щяха да са сега чистичките и благовъзпитани австрийци.

Е, добре ни заварили, драги мои съграждани европейци! Шоуто продължава, но вие всъщност не знаете нищо от онова, което от рождението ни до днес сме преживели в неандерталските пещери на комунизма, или на социализма... както щете там си го наричайте.


Пловдив, 1 януари 2007 година

tisss

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1574060 - 02.01.2007 02:00 [Re: tisss]

(„Човешки работи”) НИЩО ДАРОМ СЕ НЕ ДАВА (3.)

Продължение от 27.04.


Най-детайлно разказват за жестокостите концлагеристи от лагерите в Скравена, Белене и пр., които не са били пряк обект на мерзостите и мъченията. Едва оцелелите, сами измъчвани до смърт, до полуда, избягват да говорят какви унижения, какъв потрес са изпитали. И това е логично, защото от ужасите най се интересуват хора, които не знаят всъщност що е ужас; за тях ужасът е тръпка от екшън-филм, или роман на ужасите, където - удобно изтегнат, като страничен наблюдател - се кефиш със сладка усмивчица: „Леле, какви гадости ставали по света!”

Така, спомням си, баща ми не обичаше да го разпитвам какво е преживял на фронта; почти гневен, веднъж рече: „Какво да ти кажа, първата седмица в окопа от вонята на трупове само повръщах, не можех да се храня. Касапницата ли те вълнува?” А се бе върнал като герой от фронта, с Орден за храброст ІІ степен, сребърен, със сребриста лентичка, който орден ненужен се подмята днес нейде из шкафовете на старата къща. Защо не искаше да се покаже герой, пред мен поне?!

Веднъж все пак отстъпи на настойчивите ми натяквания. Разказа случай, когато войник от ротата, чийто черва висели от разпрания му корем, крещейки, с кървави сълзи ги молел да се смилят, да го застрелят... „И какво направихте – продължих да досаждам, понеже замълча, - застреляхте ли човека?” Той изсумтя, стана от масата, слезе в избата, в работилницата, и работи до късно оная вечер, та масата тъй си остана с чашата му ракия недопита и яденето – недокоснато.

Та за мъчениците и лъже-мъчениците говоря!

През пролетта на 1990-та група от точно такива мъченици бяха пратили послание до вестника, който правех, че се отказват от пенсиите, които тогава правителството на Андрей Луканов „великодушно” им бе определило като компенсация за преживяното насилие. Те дори не настояваха за присъди над извергите: желаеха само имената на мъчителите да бъдат публично огласени.

Впрочем ето част от това - адресирано до главния редактор на органа на първата регистрирана в България Демократическа партия със седалище в Пловдив и с председател Илия Кожухаров - писмо от концлагеристи и политзатворници на Оня режим. То бе поместено на първа страница, под главата на „Демократическо знаме”, в брой 2. от 29 май с.г. като „Обръщение”, подписано от жителите на Карлово Господин Тачев, Христо Велинов, Иван К. Петков, Матю Астарджиев, Матей Недялков, Минко В. Цолев, Величко Канев. Има там редове, дето не им е нужен коментар.

Тъй красноречиви! И така рязко демаскират лъжестрадалците, дето се роиха подир „славния Десети ноември” с претенции, че са първи демократи в отечеството: разбира се, с претенция за привилегии. Заради сравнението, което се налага между реакциите на истинските и на лъжливите „демократи”, ето част от това „Обръщение”.


КЪМ ДЕМОКРАТИЧНАТА ОБЩЕСТВЕНОСТ В БЪЛГАРИЯ

Копие: До г-н Г. Б., главен редактор на вестник „Демократическо знаме"



Господа,

Управляващите комунисти от БСП изиграха последния си коронен номер. С постановление на Министерския съвет 38 от 28 април 1990 г. ще „обезщетят” своите жертви – репресирани след Девети септември 1944 година.

Какви са подбудите и каква е целта на този акт?

1. Да се създаде впечатление, че сегашното партийно и държавно ръководство, както и членовете на сегашната БСП, нямат нищо общо с комунистическата партия, извършила тези престъпления.

2. Да запушат устата на опозицията и замажат очите на репресираните по един елементарно демагогски начин, за да не се споменава вече за позорните деяния на комунистите
.

(Следват още три пункта към тия дотук два, и по-нататък предавам само част от останалия текст.)

Ние смятаме за очевидна истина, че не може да има компенсация или обезщетение за всички морални и социални вреди, нанесени от БКП на хората, които тя репресира физически и духовно. Няма компенсация за избитите, които сега лежат в знайни и незнайни гробове и чийто дух витае над тази изстрадала страна и зове не за пари. Този дух вечно ще нашепва за позора на едни нечовеци, вилнели през годините след 1944-та. Безкрайни са злодеянията на комунистите в България. Историята вече е произнесла справедливата си присъда, и това е единствената утеха и удовлетворение за страдалците.

Ние не снемаме отговорността на всички членове на БКП, които продължават да са членове на БСП, както и на новопостъпилите в тази партия, и ги считаме за потенциални продължители на безчовечните й идеи. Колкото и да се стараят, че са други,
ТЕ си остават пак ТЕ.

Ние приветстваме онези будни съвести, които бяха в редиците на БКП, но в последните месеци напуснаха тази компрометирана партия и с цялата си душа и сърце прегърнаха идеите на демокрацията и християнския хуманизъм.

Ако трябва да се даде обезщетение само за материалните щети на репресираните, то КОЙ ТРЯБВА ДА ПЛАТИ И ПРИ КАКВИ УСЛОВИЯ? Тези репресии не са акт на един, двама или петима човека. Те са дело на БКП. А партията, това са нейните членове. Идеологията на тази партия (комунистическата идеология) е изградена върху принципа на насилие и безчовечност. Всеки член на БКП (сега член на БСП) е приел тази идеология и носи отговорността за осъществяването й на практика. Не може този, който е членувал редица години в тази партия, дори и само мълчаливо да се е съгласявал с нейните прийоми, да смята сега, че е освободен от отговорност за нейните деяния...”*


29.04.2001. У всекиго – може и да се заблуждавам, но все пак ми е необходима тая илюзия! – има глъбина, където е нежно, уязвимо и пулсира обич, примесена със страхове. Това е лоното на душата. Усилията на всякакъв род докосвания са всъщност прицелени именно към това съкровено кътче; то е капризно, своенравно, не се поддава лесно на логическите ни оръжия, съпротивява се страстно на всяка абстрактно права линия, а и преди да достигнеш до него, има баражи, мочурища, понякога – настръхнали предизвикателно телени заграждения.

Седя на маса, отрупана с празнични ястия и напитки, до брата на моя приятел от ранното юношество инж. Тодор Ряпов – Христо, година по-голям от над двамата с Тошо, разменяме фрази, изпразнени от съдържание. То е ритуал, не фразите имат смисъл, а общото послание зад тях: че нямаме нищо против един друг, приемаме се, каквито сме, ще поседим, значи, ще погледаме сватбеното празненство (жени се по-малкият син на моя приятел Ряпов). Ресторантът е „Ловна среща” край пловдивската Гребна база, луксозно обзаведен, пращи по шевовете от суетност – официално облекло, дамски тоалети, бижута, фантастични прически, приповдигнати изражения, шумна музика, отмерени жестове, погледи, ръкостискания.

Всеки е дошъл да засвидетелства уважение, да се покаже откъм възможно най-представителната си страна... Ще се гледаме, ще бъбрим, ще се веселим и фактически нищо няма да си кажем.

Наоколо са освен нас, двамата с Ицо, още: съпругата му – силно гримирана, с повяхнало личице; най-малкият от тримата братя Ряпови – Никола, който от време на време ми смига приятелски от далечния ъгъл на масата; тук е неговата (на Колю) съпруга – оперена, понапълняла булка; тук е сестра им на тримата братя Ряпови - Анастасия. Сийка е вдовица с четири поизрасли вече деца, но тях ги няма между нас: седи си и лекичко, струва ми се - от неудобство... се усмихва; в усмивката й личи колко трудно, но с достойнство носи товара на собствената си орис...

...И внезапно си помислих за Re., слязох до колата си пред ресторанта, донесох си подаръка; побутвам Ицо по рамото: „Имам бойна задача!” – смигнахме си и бързичко си тръгнах. В колата на път към къщи реших, че съм щастлив.

Не съжалявам. Ресторантът бе пълен с народ; гледах ги как играят ролите си на самоуверени млади мъже и предизвикателни с прелестите си млади съпруги и госпожици. А възрастните не ме интересуваха; какво ли бихме си казали в такава ситуация! – любезности, реверанси към куртоазията и... толкоз.

Леле, как скучно и пустинно изведнъж ми се стори това шумно и весело празнично стълпотворение!!!

Когато вече бях излязъл изпод душа, бях се изсушил надве-натри и освежен се пъхнах в леглото, тъкмо тогава иззвъня телефонът. Обаждаше се Re. Ето нещо, което силно ме интересува, казах си.

Следва

____________________________________________________________
* Пълният текст е в посочения по-горе брой на вестника. Между другото, лицето на този брой наред с брой 1. от 19 май 1990 г. се оказа единствен от българските вестници сред първите лястовици на опозиционния печат в тогавашния Съветски съюз; вестник "Демократическо знаме", органът на първата Демократическа партия в България, бе показан в едър план на цяла първа страница на руския вестник, който се разпространява в милионен тираж, като се препечатва в Атина, Будапеща, Кьолн, Лондон, Милано, Москва, Париж, Талин - всеизвестния „Московские новости", в броя от 19 август 1990 година, а и по-късно – в броя на руския седмичник от 23 декември с.г. Бел.м., tisss.

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1574934 - 03.01.2007 07:10 [Re: tisss]

(„Човешки работи”) НИЩО ДАРОМ СЕ НЕ ПОЛУЧАВА (4.)

Продължение от 29.04.


Меди, съпругата на моя приятел от детство Тодор Ряпов, е наполовина с еврейска кръв – по линия на баща си Бенцион. Бенцион си бе завършен мълчаливец, доколкото го познавах, и почина преди 16-17 години, но еврейски черти външно носят и двамата му внука от Меди, Янко и Венцислав. Венцо е по-слънчевият от двамата. Напомня ми по лице графическия портрет на Франц Кафка от корицата на българското издание („Роден съм да живея в самота”). Сега е новоизгряващ перспективен д-р по стоматология, 25-годишен, бивш възпитаник на пловдивската елитна математическа гимназия, с развито чувство за хумор – което ще рече, според мен: естествен. За разлика от брат си, когото подозирам, че в демонстрациите на самолюбие притъпява някакъв свой комплекс.

Като че няма връзка между Венцо и Кафка, който занимава напоследък съзнанието ми, освен тая външна прилика. Художникът на графическия портрет е предал своето усещане за излъчване от личността на гениалния австрийски евреин. Но има и нещо, което ми говори подсъзнателно: за еврейския ген, за шанса светът да разполага със сюжетите, съхранени и пренесени до нас от евреите.

В тия десет-дванайсет години напоследък, когато преживяваме сгромолясването на купища химери, когато все по-голямо множество уста шепнат, хленчат, вайкат се, че сме изгубили смисъла на собствения си живот и загиваме, обречени сме били, направо нямало смисъл да се живее по-нататък... Та в тия години, струва ми се, „случаят Кафка” е образец какво може да сполети човека, изгубил вяра и надежда, та да успява някак да преодолява неприятностите, потреса от разгромената ценностна система наоколо.

Слушам бъбривите оплаквачки със затаено отвращение, защото – колкото и вярно да говорят – посягат към оная част от нашите души, която при никакви обстоятелства не бива да коленичи, да се снишава, да пълзи. Случайно може би съм кръстил дъщерите си Вера и Надя; Вяра и Надежда са ми жизнено необходими, за да не почна да се чувствам пръст и кал, тлен, обречена да умре.

„Нормално, докторе!” – отговаряше в изнемога, събрал последните си съпротивителни сили в зъби, баща ми. Това, дето ни се случва днес, се е случвало и на други преди нас; нормално е, значи, да се случва от време на време Злото, разрушението да надделява. Но нима с това се изчерпва всичко, което имаме да направим?!

Ето фрагмент от писмо на 21-годишния Кафка, определящ ролята на книгата, т.е. на обмисленото слово, именно в такива трудни периоди...

„...Добре е, когато в съвестта зейват дълбоки рани, защото така тя става по-чувствителна към всяко докосване. Изобщо мисля, че човек би трябвало да чете само такива книги, които хапят и бодат. Ако книгата, която четем, не ни събужда като удар с пестник по главата, за какво да я четем? За да ни направи щастливи (...)?! Господи, та ние бихме могли да сме щастливи и ако нямахме книги, а такива книги, които да ни ощастливяват, бихме могли в краен случай и сами да си ги пишем. Ние обаче имаме нужда от книги, които ни въздействат подобно на нещастие, от което много ни боли, като смъртта на някого, когото сме обичали повече от самите нас, като прокуждане вдън горите, далеч от всички хора, като самоубийство; книгата трябва да бъде брадва за заледеното море вътре в нас.”

Ако не събужда, ако не вдига на всеоръжие всичката ни съвест и достойнство, какъв смисъл тогава има да ни се случва, да ни се струпва върху кратуните толкова мерзост в тая наша България! Нищо не иде случайно. Достатъчно дълго сме живели глухи и слепи като нация, значи, дошъл е ред да преоценим преди всичко собственото си място в собствения ни живот. (14,20 ч.)


Четох току-що, преди час-два „гробищната статия” на Марин Халачев, известен като писател (статия, печатана в един от последните броеве на леко снобското вестниче „Български писател”), гърмяха над мен апокалиптичните му прогнози – „Обречени сме да загинем. България ще изчезне от картата на света. Да помислим кому да завещаем поне спомените от миналото на тоя народ, историческите ни паметници”... И прочие, и прочие все с тоя запев на черно отчаяние. Питам (на масата в кафенето е и Емил Калъчев): „Как с такива мисли в ума да уча моите ученици на родолюбие, на увереност и достойнство?”

Страшно е не когато врагът е многочислен и те побеждава, страшното е, когато сами отвътре вече сме коленичили и сме се предали. Тоя образ (нещастният, страдащият Марин Халачев) го боли много, но не мога да му съчувствам. Такъв вид предателство, струва ми се, е най-опасно, понеже от него нататък започват тарикатлъците, цинизмът, спасяването поединично... Раковата клетка, която - превърне ли се в метастаза, е в състояние действително да ни погуби като нация, като народ и държава.

Знам, казвали са ми, че когато организмът престане да се съпротивява, т.е. престане да повишава температурата си, престанат гърчовете, световъртежът, трескавото бълнуване и мятане, тогава настъпва особено затишие – огънят спада, съзнанието се изключва, болният престава да се мъчи, лежи си притихнал, кротък – един полека угасващ труп...

Защо така лесно ни отписват, боже мой! (14,45 ч.)


30.04.2001. Завчера, като танцуваха някакъв специално обявен в чест на родителите на младоженците танц, като обикаляха в кръг дансинга на втория етаж на ресторанта под насочените насреща им прожектори, а и под благосклонните възторжени очи на празничната публика („публика” в условен смисъл, разбира се – защото, строго погледнато, всички тук бяхме актьори и публика едновременно)... та като гледах как приятелят Т. Ряпов, с дълбоки прикляквания, с гмуркащи се движения от кръста нагоре наляво и надясно, въодушевен, дяволит, та чак малко по циркаджийски смешно се кърши с Меди в, да го наречем, буен и страстен танц, танго д`аморе може би! – сърцето ми конвулсивно потръпна: почувствах жал, мъчно ми стана за него, не знам защо.

Май то беше причината така бързичко да отплувам от цялата менажерия. Ала той беше щастлив: женеше по-малкия от двамата си сина, и всъщност, у мене нещо не е наред.

Мисля си, че жена му дори не го познава така добре, както аз го познавам. За миг ми се стори, че не аз, а той е много самотен; доплака ми се за него – не точно за сегашния му вид и статут на големия господин шеф на поне две хиляди работници, трети или втори по ранг в управата на някакъв си там комбинат, а за някогашния хлапак у него ми се сви сърцето.

Целия ден преди да се появя на това празненство, бях си припомнял как живяхме години наред заедно като хлапаци, юноши и млади мъже. Обсъждали сме какво ли не, но откакто се ожени, откакто по-късно и аз се ожених и създадохме семейни огнища, дом и дечурлига... животът ни дръпна в различни посоки, а детството остана далеч назад, зад хребета на други пътища, връзки – моите многообразни връзки с жени, например, за разлика от него...

За тая самота детското приятелство най-добре помни. И се питам: защо по празнични поводи така остро я усещам тая библейска самотност под небесата, откъдето някой е вперил очи върху всекиго от нас?

Опитвам се да запазя спокойствие при вида на връхлитащото време. Сега разбирам до каква степен Re. – изобщо, присъствието на сексуалното предизвикателство „жена”... ми е нишка към детското очарование от живота. Пред жестокостта мога да съхраня хладнокръвие и инат без особени проблеми; нежността обаче ни превзема отвътре.

tisss

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1576175 - 04.01.2007 08:22 [Re: tisss]

"Моралът съвсем не се намира в предразсъдъка, нито в церемониите, той няма нищо общо с догмите. Няма смисъл много да се повтаря, че всички догми са различни и че моралът е един и същ у всички хора, които си служат с разума. Значи, моралът идва от бога, като светлината."

Волтер (1694-1778), из "Философски речник"


"Моралното следва да се взима в този по-широк смисъл, в който то означава не само морално - добро. Le moral на френски се противополага на psychique и означава духовно, интелектуално изобщо." И по-нататък: "...В държавата обективният дух получава своето върховно нравствено олицетворение, своето действително нравствено назначение".

Георг В. Фридрих Хегел (1770-1831), из "Философия на духа"



(„Човешки работи”) Г-Н НИКОЙ И ОТРЕПКИТЕ


03.05.2001.
No-hoper (англ.) – пропаднал, безперспективен човек, нищожество, г-н Никой”; произнася се [ноу хоупъ]; To live in sin (англ.) – Живея в грях, извънбрачно.

Симеон Борисов Сакскобургготски, заради когото съм чувал и за себе си фразичката „Живееш си като Симеончо” (беше ми я рекнал преди десетина години Слави Бахчевански, бивш строител, шофьор и настоящо пиянде от съседния вход на блока) – тоя „Негово величество Цар Симеон ІІ”, както го титулуват т.нар. „царедворци” от монархическите партийки и сдружения; Симеон, с една дума, ми е симпатичен и като характер, и като човек, чийто слабости личат отдалече.

Може да е вид манипулация, но потърся ли в себе си личност, която да противопоставя на лица, будещи отвращение (господата Филип Димитров, Жан Виденов, Христофор Събев, Александър Божков и пр. парвенюта* на политическата сцена), виждам единствено тоя аристократ по кръв и по манталитет.

Обвиняват го, че не казвал конкретни неща, бил прикрит, говорел онова, което тълпата обича да чува... Ала малко чудо ли е в днешната вакханалия на аморалността между нас тук, в България, да чуем уравновесен глас - глас, който не крещи, не се заканва, не ръси гнусотии, най-малкото: не обвинява безогледно и нагло**. Писна ми от усти, дето не си мерят приказките! И не знам още дали бих гласувал за него, ако все пак ми позволят тоя избор, но такава личност, мисля, крайно време беше да се появи.

Думите имат свойството да заблуждават като логически инструменти; интуитивно мнозинството разочаровани като мен като че съглеждат най-после не политическа парцалена кукла, не духовно джудже, а човек от плът, независимо от странностите му, от претенциите му.

Посягайки да го унижат, себе си унижават. Вижда се, обърка сметките на т.нар. политици, стратези, политолози, та се засуетиха, взеха да се хвърлят от крайност в крайност. Ей, как замириса на кокоша перушина от довчерашните домашни хищници!

Моят народ има необходимост от една неосъществена (може би неосъществима!) вълшебна приказка - защо да не помечтаем за истинско Царство на нравствеността, където аристократи няма да се самоназовават крадци-кокошкари, потомствени крадци на добитък (Цар Киро***), внезапно разбогатели поради ембаргото над петролни продукти за Милошевичева Югославия (Барона, Чомбе, Златистия, Васил Илиев, Илия Павлов).

Тия отрепки станаха власт, която не може да бъде пренебрегвана при управлението на Република България.

Учудва ме как стойностни хора това качествено Ново не го разбират. Отсега-нататък всеки възкачил се да управлява ще бъде мерен по мярката на нравствеността, не по материалните придобивки, по-скоро – недоимъци, които като народ ни е „навлякъл”.

Не потръпна от погнуса никой, когато сред народните представители в най-висшия орган на Републиката се завърна Дон Цеци - кокошкарят Цветелин Кънчев. Виж, за вероятността Симеон ІІ да влезе в политиката, се чуха протести. Това какво показва? Г-н Кънчев, от когото бе пропищяла Златица, какъв им е? А аристократът Симеон какъв им е? Първият – свой, втория го усещат като чуждо тяло, виждат се заплашени. С какво ги притесни - това простосмъртният българин проумя по-бързичко, отколкото им се щеше.

Може и да се лъжем. Да не излезе романтична илюзия това, дето сега си представяме потресени от властващата аморалност? Дори Симеон да не се окаже онова, за което го вземаме, прецедентът може да стане правило: устремените към властта да покриват пред нас, седемте милиона български граждани, първо тест за нравственост.

Библията е извор за познания върху човешката природа. Чули ли сме друго откъм тия седемдесет и седем книги освен строгост? Строгост – от Стария завет, Любов – от Новия завет... това е нужно и в нашата политическа „идилия”. Като пиша тия две - „строгост и любов”, виждам огромната, символ на вдъхновение, строена в течение на шестотин години (от 1248-ма и осветена чак в 1880-та) Кьолнска катедрала, скулптурата „Лаокоон”**** насред Рим, чувам тържествените акорди от музиката на Йохан-Себастиян Бах, която ми проправя пътека от югоизточния ъгъл на континента Европа към небесата, „Хорът на евреите” от операта „Набуко” на Джузепе Верди чувам... И пред очите ми са кадри от филм на Федерико Фелини, който филм започва в абсолютна тишина, и постепенно от беззвучно движещите се изпращачи и пътници край презокеански кораб изплува звукът първо на жужаща филмова камера, после... делнични шумове, и от тях – тоя хор, който събужда усещане за суетата и величието на живота, за нашата преходност, крехкост, ефимерност.

tisss
____________________________________________________________
* Парвеню ( от фр. рarvenu) – човек, издигнал се бързо на високо обществено положение, без да притежава духовните качества, навици и култура за това.

** Мнение отпреди шест години.

*** Предците на въпросния Цар Кокошкар са прогонени с полиция от някогашните съдебни власти в Белград за системни золуми, чрез които манговците се препитавали. Когато българските власти им дават достъп, тия конекрадци се заселват в покрайнините на пловдивското село Катуница. С пари, натрупани от кражби на добитък в Сърбия, освен потомственото си занятие практикували отначало и търговия с розово масло, а в наше време вече – производство на менте ракия.

След края на Т.Живковото управление из Пловдив се носеха фантастични разкази, които обаче са с документална основа: за пищното погребение на т.нар. Цар Гого. Разказвахме си като измишльотините за Хари Потър как полиция охранявала живота на опечалените, докато полагали в земята издъхналия Гого излегнат върху дюшек с втъкани пендари, как след затварянето на гробната камера три самосвала налели отгоре десетина кубика бетон и полицията вардела две денонощия, докато бетонът се втвърди като плоча за вечни времена, как в опелото участвали босове от кланове на тогавашната циганска мафия откъм Бургас, Пазарджик, София, Варна, Русе, Стара Загора, Видин, а мощите на починалия били носени на ръце от дома му до гробището, все едно траурната процесия изпращала в Отвъдното някой египетски фараон, да речем, Тутанкамон ІІ.

**** "Скулптурната група "Лаокоон" е изложена във Ватиканския музей и годишно я гледат над един милион посетители, а сред тях има хиляди и хиляди такива, които са били и в Рим, но не са счели за необходимо да видят папата. Всички са на мнение, че това е една изключителна творба. Обаче това е съществременно всичко, което е ясно и безспорно по отношение на нея. Неясен например остава въпроса, кога е създадена. Винкелман я причислява към епохата на Александър Велики, т. е. към втората половина на IV в. пр. н. е. През миналото столетие е преобладавало мнението, че е създадена в средата на II в. пр. н. е., но не липсвали и сериозни твърдения, че е възникнала в Рим в началото на I столетие от н. е. Днес се счита, че творбата е създадена на Родос вероятно в средата на първото столетие преди нашето летоброение. А кой ли я създал? Плиний пише: "Направили са я най-великите майстори, родосците Агесандър, Полидор, Атенодор". Сведението е от сайта kaldata.com. Бел.м., tisss.


--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
Светозар*
звездоброец-езотерик
***

Регистриран: 29.01.2003
Мнения: 9656
От: София
Re: Въведение ІІІ
    #1576756 - 04.01.2007 16:38 [Re: tisss]

Цитат:

Може и да се лъжем. Да не излезе романтична илюзия това, дето сега си представяме потресени от властващата аморалност? Дори Симеон да не се окаже онова, за което го вземаме, прецедентът може да стане правило: устремените към властта да покриват пред нас, седемте милиона български граждани, първо тест за нравственост.



Е, струва ми се, че отдавна се изясни, че сте се лъгали, Тис. Аз се усъмних във "величеството" още при пристигането му - като го чух как мънка, и бях склонен да повярвам на онези политолози, които предупреждаваха, че ако той спечели изборите, ще настъпи такова ограбване на България, в сравнение с което Ал. Божковите далавери ще изглеждат невинни белИчки. Както и стана. Има стадо примери за това, какво всъщност означаваше прословутият "нов морал".

--------------------
Езотеричен, поетичен,
хумористичен, прозаичен -
такъв е моят семпъл сайт,
където срещам ви със "Hi!".
vilea22.free.bg


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1576997 - 04.01.2007 18:48 [Re: Светозар*]

"...Отдавна се изясни, че сте се лъгали, tisss . Аз се усъмних във "величеството" още при пристигането му - като го чух как мънка..."

(Из реплика на Светозар)


Прав сте. Любопитното е как потомствен "играч" заложи именно на нравствеността в отношенията "елит" - "национално общество". Тактиката му бе успешна, защото дойде в България с ореола на историческа фигура. Нали е тръпка да си представиш как пред някогашното 5-6-годишно хлапенце в къси панталонки чинно стоят изпънати като струна българските полкове, обветрени във вихъра и кървищата по фронтовете, рапортуват генерали, самите те с ореола на богоизбрани за простолюдието.

Крупен играч постави за първи път на дневен ред темата за морала в отношенията между "политическия елит" и "множеството простосмъртни". Като в покера, човекът блъфира и номерът успя. "Случаят Симеон ІІ" има обаче и друга страна: обвиненията на разочаровани стари муцуни в политиката, че народът бил недорасъл да ги оцени...

Грешейки, масовият българин (броя се в това множество) тепърва учи какви манипулации, какви хитри хватки му прилагат, за да им даде кредит доверие. Тоя кредит обаче не е вечен.

Рискове и слабости на демокрацията - какво да се прави, има да се учим! По върховете са трето поколение от същите до болка познати другари и другарки. Симеон, както и управлението преди него, според мен, бяха все епизоди от славната история на БКП/БСП.

А в нормалните общества ни броят за европейци най-сетне. Оле!

tisss

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1577640 - 05.01.2007 09:45 [Re: tisss]

„Религиите са като светулките – за да светят, нужна им е тъмнина.”

Артур Шопенхауер (1788-1860)


(„Човешки работи”) ИНТЕРЕСУВАТ МЕ АБСУРДИТЕ! (1.)


04.05.2001.
Търся Личността! – ето парафраза на онова Hominem quaero!* от Диоген. Определяйки се срещу някого, себе си изтъкваме, себе си очертаваме, себе си изнасяме на показ. Интересен подход в елиминиране точно на пряката конфронтация демонстрира легендата за Богочовека.

Иисус избягва сферата на бесовете, където фарисеи и книжници (т.е. лицемерите) са силни, гръмогласни. Гласът на нравственото не е гръмовен във физическия, в материалния смисъл; тоя глас царствува в съзнанието, в душата, когато е най-тихо, когато човек е гол и незащитен сам пред съвестта си. Към тоя вътрешен бог са обърнати посланията на Христос. Това е революционен акт, качествено нов подход, който – предполагам – до 33-годишната си възраст Иисус е усвоявал от тибетските монаси.

По-жестоко е наказанието, което кара не плътта, а душата да потрепери. Струва ми се, Симеон прилага стил, заимстван от католическия набор манипулации в общуването между личност и инертно множество хора. Елиминирайки го според техните си тайни правила и закони, нашите фараони фактически го въздигат в образа на мъченик пред очите ни, жадуващи нравственото. Българите сме духовно устроена нация, така сме зададени от генетичните ни първостроители траките, митичните бриги (или фриги), изтласкани из великолепното Царство на езотериката** от честолюбивия Александър, синът на Филип Македонски.

Да, българите сме духовна в основата си нация, обърната строго към себе си, но и любопитна за света; ще се повторя: така сме зададени от нашите предци далеч преди християнството да се появи като философия на човечността. Това досега никой от политиците ни като че ли не проумя, за да ни отстоява като идентичност, като стил и манталитет пред чуждите интереси.

* * *

Из предговора „Философията на Сьорен Киркегор” от Исак Паси***; цитат от „Повторението”, книга от 1843 г. на Киркегор (1813-1855): "Ако поетът би имал по-дълбок религиозен опит, той не би станал поет. (...) Религиозният индивид е образуван от самия себе си и отхвърля всички детски лудории на действителността" (стр. 41).

Моят уверено звучащ вътрешен глас трябва ли да ми носи безпокойство задето без „страх и трепет” – две ключови понятия от Библията (стр. 630 и 1446, изд. 1983 г.), взети от датчанина Киркегор на въоръжение – възприемам бездната на духовното около материалния свят? Нужно ли е да се взирам в страданието, за да усещам пълноценно присъствието си именно в собствената си плът?! Като всяко човешко същество, и аз мечтая, стремя се към щастието. Това непоносимо ли е за философията!

Бог над мене бих го приел като заплаха и назидание във всеки миг, особено когато не логически, а интуитивно ме притеснява. Е, добре, но заради какви причини и обстоятелства откриват бога точно там, горе? Не е ли по-човеколюбиво и боголюбиво да си представям Бог вътре в мен (или го нося в себе си, или ме е напуснал)?!

Ако Христос среща себе си в разни версии, докосвайки се до отделни човешки съдби, нима тия срещи следва да го гневят, да го разочароват от нас?... Не възприемам Учителя по тоя страховит начин; смятам, че би бил удовлетворен да го носим вътре в себе си, не над себе си. В религията, каквато ни я проповядват, не ми се нрави, че отците работят с крайни мерки. Съгласен съм: моят живот е краен, възможностите ми са ограничени, знанието ми е колкото пшеничено зрънце в океана от неизвестно, и въпреки това... И все пак! Пътят към Истината не опира в крайното; такова нещо няма; и представата за божественото е лъч, пътеводна звездичка за творческата ни енергия, не средство за ограничение.

Да вярваш в Бог, според мен, означава да вярваш в божествения стремеж, заложен генетично у човека, а не да му поставяш рамки, да му се любуваш на тоя затворен в клетка човек като на екзотично животно от космическата Райска градина. Big Brother е противен образ.

Животът, който ми е даден, е велик дар и не желая да се сбогувам с „всички детски лудории на действителността” само за да ме определят като предан някому, пък бил той и самият Господ Бог. Вярата (не религията като форма за напътствия и страстно убеждаване), според мен, е целта, голямата цел на Създателя. Без да отричаме религията, пак сме в състояние да бъдем достойни, преодолели в съзнанието си чисто религиозния (чрез страх и трепет) подход към света.

Левски нарушава обета си на духовно лице: формално съблича расото, подрязва си косите, престава да служи като дякон в църквата; от това обаче не следва, че е преставал до края на живота си да бъде нещо много повече от дякон, да бъде Апостол – личност, носеща из многострадалната българска земя Бога в себе си.

Не ми е ясно как високата строга философия ще разтълкува съдбата му, житейската му пътечка, ала простият народ отлично схванал мисията на реалния Васил Иванов Кунчев, сирака от Карлово – и то разбрал го не по законите на логическите размишления, а с интуицията на духовна нация, обърната строго към себе си и любознателна за света; под грубите невежествени налепи и горчиви самообвинения го е разбрал още докато е бил жив, а не post factum, както правят отрепките и по-късно присъединилите се „глашатаи на истини от последна инстанция”, каквито винаги сме си ги имали в изобилие, понеже ламтящите тарикати са като винената мушица, самовъзпроизвеждат се от невежествената наглост.


05.05.2001. Обичам си момичето и с плътта, и с душата, но... снощи, а може би тая сутрин, в съня ми нахълта една от седемнайсетгодишните ми ученички. Някак раздвоена, в два образа нахълта: първия – свенлив, едва докосващ, целомъдрен; втория – настъпателен, вакханален, изкусителен, търсещ сексуален досег, както орлица налита върху плячката си...

В плътска прегръдка, усетих, „видях в съня” как свенливият образ се отдръпна, стопи се. Бях гузен, объркан; животинското надмогваше гузността, елиминираше ориентирите ми за кое е редно и кое не. В крайна сметка, вакханката постигна каквото искаше... И се будя объркан. Мамка му, обладаният бях аз! Със затворени очи пробвам да възстановя какво и как стана. Леле, толкова ли съм лесен?!

Поколебах се дали да разкажа съня. Реших: ако бягам, ако се крия, по-зле!... Как да обърна гръб на опасността? Вроден рефлекс ми е да съм очи в очи с опасността, да не бягам. Не искам от себе си да бягам, гръб сам на себе си да обърна не желая. Сякаш някой отгоре бе пратил това, изживяно подсъзнателно, насън, за да провери, да ме изпита... Е!? Победен ли съм! А светците дали са имали еротични сънища?

Като описвам, мисля си: отдалечавам бесовското, безогледната страст от мене си отклонявам. То няма общо с любовта. Е!?... Но извикам ли във въображението си моето момиче, лъчезарната в женствеността си Re. ме гледа ококорена, нищо не казва, и вече знам: тия широко разворени очи дълго време ще ми парят.

Какво още? Вярност, която не е преживяла изкушения, каква вярност е, Боже мой! Не е важно какво ти се е случило, важното е как си го преживял, и какъв опит става оттук-нататък преживяното (дори насън) за тебе.

Следва
_________________________________________________

* Hominem quaero! Денем със запален фенер шетал Диоген из Атина и тъй отвръщал на недоумяващите си съграждани: „Човека търся!” (лат. версия).

** Първо това: бастисал Одриското царство, принудил огромна маса траки да поеме на югоизток, да се установи в земите между Тигър и Ефрат (днешен Ирак) в течение на 300 години рамо до рамо с предците на днешните кюрди... А след още пет столетия, извършвайки огромен кръг през планините на Алтай и спускайки се оттам към коритото на Волга и Северното черноморско крайбрежие, потомците на някогашните траки през Истър (Дунав) се завърнали около ІV-V век „в земите на своите”, както пише през Х век византийският хронист Дмитрий Хоматиан, изследвайки потеклото на Климент Охридски. Работна хипотеза на историка Петър Добрев, която ми е известна от 1983 година, а мой си е коментарът, че Елинската цивилизация е немислима без приноса на траките, най-древните, най-многолюдните (според Херодот) племена на Балканите, вероятно - и върху целия Европейски материк.

*** Към книгата на Сьорен Киркегор, „Дневник на прелъстителя”, с. 41. Бел.м., tisss.


--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
C'est la vie
новак
***

Регистриран: 04.06.2006
Мнения: 44
От: въд океана
Re: Въведение ІІІ
    #1577712 - 05.01.2007 10:30 [Re: tisss]

Цитат:

Вярата (не религията като форма за напътствия и страстно убеждаване), според мен, е целта, голямата цел на Създателя. Без да отричаме религията, пак сме в състояние да бъдем достойни, преодолели в съзнанието





Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1579167 - 06.01.2007 07:30 [Re: C'est la vie]

Вяра – божествена лудост според древните гърци.

Абсурдът е обект на вярата, според датчанина Сьорен Киркегор.

De profundis ad te, Domine, clamavi!*



(„Човешки работи”) ИНТЕРЕСУВАТ МЕ АБСУРДИТЕ! (2.)

Продължение от 05.05.


Задачка: Да проверя какво се случва в семейния триъгълник „Авраам – Сара – слугата Елиезер”...

Апостол Петър три пъти се отрича от Иисус, три пъти изневерява на Вярата, в която се е клел; тия отричания разрушават ли чисто човешкото му величие?

Бащата от библейската притча поставя Блудния син на най-почетно място край трапезата, празнува завръщането, щастлив е, говори на хората ей тия приказки, знак, че тържествува, че е щастлив като стопанин и баща на челядта си: „Тоя мой син мъртъв беше, и оживя, изгубен беше, и се намери”**.

...Редя думи, като да адвокатствам на себе си. Кой може да управлява сънищата! Не изпитвам вина: плътта е слаба, няма смисъл да се отрича слабостта й. Има обаче сила в нравственото, което е основа на истинската любов. Опрощаването на греха обаче иде само подир покаяние. Покаянието свързва по-здраво... чрез божествения жест на опрощаващия.

Развратниците и ония, които никога не били грешили, според собствените им уверения, не знаят това. Грехът е най-сигурното средство за трупане на опит; трупане на тъга е то, но и трупане на дивиденти от страна на силната (т.е. нравствената) страна, в какъвто и да е случай. Който не е бил в греха, не разбира живота.

Един мъдър човек - Спиноза***, си пожелава: „Не да осмивам човешките достойнства и не да ги оплаквам, нито да ги проклинам, а да ги разбирам”. Ей богу, сънят ми от тая сутрин, в навечерието на Гергьовден, може и другояче да се тълкува: не от гледна точка „грях - нравственост”, а от гледна точка целесъобразност, необходимост, реални изгоди...И това тълкуване отключва бесовете, страстите, които култура, цивилизация цял живот човеколюбиво потискат.

Сега въображението развихря сюжети на необуздани пиршества, дионисиевско опиянение, втурване в джунглата дълбоко у всекиго от нас. Няма задръжки. Няма условности, уговорки, увещания. Няма съобразяване с никого другиго освен с животинския нагон: Тя самката и Той самецът... Какви ритуали в чест на плътта, на тленното, но и на жизненото са то! Добре, но колко време може тъй да се живее?

От друг зрителен ъгъл, дали г-жа Природата не цели точно това: оплождане и "Чао, скъпи, беше ми много приятно!" – отместила е вече вниманието, грижата си към Оня, който следва да се роди от това съвкупление?...

„Някой е станал велик, когато е очаквал възможното, друг – когато е очаквал вечното; но онзи, който е очаквал невъзможното, е по-велик от всички... Онзи, който се е борил със света, става велик чрез покоряването му, а онзи, който се е борил с бога, става най-велик от всички... Авраам е най-велик от всички, велик с онази мощ, чиято сила е безсилието, велик чрез онази мъдрост, чиято тайна е глупостта, велик с онази надежда, чиято форма е лудостта, велик чрез любовта, която мрази себе си” – страховито гърми шепотът на Киркегор****.

Интересуват ме абсурдите не в отношението „човек – бог”, а в отношението на човека към себе си. В различни пластове на моето „аз” властват различни императиви. Проблемът е кое от тия едновременни съществования, оформящи общата представа и форма на моето „аз”, е водещо.

Човекът не е монолит; може би най-чаровното му човешко качество е склонността да изненадва, да изневерява на себе си, да изскача извън строги рамки и гранични ровове, пълни с кървава каша, да се мени – оставайки един и същ. Лесно е да обвиниш грешника; непосилно е понякога да разберем как така е бил сварен неподготвен: гол, беззащитен срещу изкушението да се възползва, срещу егоизма, срещу тъпата алчност и грандомания, като основна част от характера.

Преживял греха (насън!), виждам моето момиче по-красиво, по-страстно и с повече обич отпреди. Завръщам се като корабокрушенец в родно пристанище, по-жив откогато и да било. И въпреки това, и въпреки това... Просто - никога не знаеш!

* * *

Върху картонче с квадратен отвор, за да отделям една шахматна задачка от другите, докато вися над шаха в хола, съм турил надпис: „Животът е игра на случая”. Случайно един от четирите милиарда сперматозоиди се е оказал в яйцеклетката. Сред четирите милиарда точно „аз" е победителят; всмуканият в лоното „аз” се е оказал единствената осъществена възможност: уррра-а-а!; това може да го каже всеки от нас на тая планета. Моята свобода генетически произтича именно от случайното. Нямам вина, че съм се оказал на онова място в подходящия миг, с подходящите свои качества и слабости и точно аз да съм Победителят.

Човекът, според Киркегор, е същество трагически самотно и трагически обречено. Киркегор се противопоставя на всеки опит да се отстрани свободата като съпричинител на историческото развитие. Човешката история трябва да се разглежда не от гледище на необходимостта, както прави това Хегел, а единствено от гледище на случайността и свободата.

Необходимостта затова е необходимост, защото подчинява свободата и я разглежда като своя форма, докато случайността именно като случайност, т.е. като независима, необусловена и непредвидима, естествено произтича от свободата и се оказва нейна форма. (...) Философията на Киркегор е всъщност хомоцентрична – човекът е нейна изходна точка, неин център и нейна крайна цел”
***** (за изследване, бих добавил! – бел.м., Г.Б.).

Но датският философ прекалява. Защо му е да отива толкова далеч. Случайно на пръв поглед един мъж обладава, или е обладан от... 17-годишно момиче. Да позволи да се случи случката, все пак не е случайност, а въпрос на избор... избор, макар и между два огъня: изкушен от младата дама, но и от собствените си бесове - егоизъм, самолюбие, сласт, похот. За тоя свой избор, каквото и да каже, носи отговорност, следователно: "случайното" няма как да го оневини. В човешкото общежитие-общебитие състоянията извън контрол са short cut към ада у самите нас.

tisss
______________________________
* Лат.: От бездната, Господи, те призовавам!

** Лука, 15-24.

*** Бенедикт (Барух) Спиноза (1632-1677), холандски философ. Из съчинението му „Политически трактат”.

**** От „Страх и трепет” на Сьорен Киркегор, вж. с. 50 от „Дневник на прелъстителя”.

***** Исак Паси, цит.съч., с. 51. Бел.м., tisss.


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1580667 - 07.01.2007 07:53 [Re: tisss]

(„Пшеничената нива”) ПОТРЕС, НАГЛОСТ И ВЪЗТОРГ (1.)


12.05.2001.
Може би има щастливи изключения, но те, според мен, са именно изключения, потвърждаващи наложилата се – особено през последните десетина години (значи от 1997-ма) „идилия” в горния курс на българското училище. В българското училище царства откровена, нагла, безкомпромисна съпротива срещу учителя като нравствена институция. В известен смисъл Учителят, не репродуциращия папагалски чужди, заимствани пози чиновник – даскал в класната стая, сред 15-19-годишните българи е последното оцеляло усилие да се удържи достойнството на личността.

Младите не могат да разберат какви унижения съпровождат учителското поприще през годините на тоталния хаос в държавата; липсва им опит, а и дори сянка от старание, да усетят тая печална лична драма. Те са свежи, бойки, напористи, с добро самочувствие – и в това не би имало нищо лошо, ако не бе тая великолепна младежка жизненост отлята най-често в бронзови гротескни форми на наглост и липсата на домашно възпитание.

Вилнее откровената гавра с учителя.

Мога безкрайно да изреждам случаи, и не само от моята педагогическа практика, но и от времето, когато съм бил ученик в една от пловдивските многолюдни гимназии, когато бе нормално в ІХ-ХІ клас паралелките да са седем, осем, и то препълнени с ученици... Защо е тъй? Учителите ли са причина? А дали просто тоя народ поначало е невъзпитан, грубиянски, циничен спрямо всичко духовно?

Не смея да обвинявам шестнайсетгодишните: те следват модели на поведение, които обществото на възрастните българи им задава. Вижте какви хъшлашки схватки се водят показно по нашите медии! Нарушаването – не мимолетното нарушение, направо стремителното целенасочено разрушаване на всякакви правила, норми, неписани и писани закони на благоприличието, на двехилядигодишната ни християнска цивилизация се приема у нас, в България, за тържество на егоистичното самодоволство. За уравновесеност, за уважение към човека, за смирение просто вече не може и да се говори.

Обричаме сегашното младо поколение българи да бере в бъдеще все същите плодове на безпощадността, на неандерталщините, от които толкова страдаме като народ.

Имам своите естествени възражения на мислещия срещу недомлъвките на Симеон Сакскобурготски, ала чувствам – масовият българин веднага, за някакви си два месеца от появата му на политическата сцена, го обгради с доверчивостта си на народ, наплашен до смърт от домораслите ни безскрупулни политици, от безгръбначните ни интелектуалци.

Потресени сме от самите себе си и няма да си го признаем с ясни покаяния, понеже сме упорити, понеже сме израсли в ръцете на лицемерстващи вождове и партийни ръководители до един. Сочеха ни партизаните като пример за честно служене на Отечеството, а оцелелите партизани след Девети септември 1944-та с малки изключения бяха изтикани в сакралните пространства на митологията и красивите фалшиви легенди; ако бяха все пак стойностни личности, държаха ги настрана от пряката работа, ползваха ги единствено за аргумент, като първа отбранителна траншея на властващото подчинение спрямо Съветската държава.

Завръщаме се при корените на своето, но сме объркани. Леле, какъв вой от бесове се надигна, как тинята изкипя на повърхността и продължава да ни замъгля зрението! Но за всичко това ни отмъщават сега нашите деца. Те нямат нашите романтични илюзии, липсва им обаче добрият пример. Ние не можем да бъдем пример за тях, та ми е тягостно заради всеки истински Учител, когото невежествените тълпи с гаври и проклятия разпват на кръста, докато бленуват Симеон ІІ как идва на бял кон да ни оправя батаците.

Българското училище днес вони на нравствен разврат. Не съм си представял толкова пренебрежение към възпитанието, събрано на едно място. Лицемерието по Тодор Живково време не вонеше толкова! Да си учител в прекия смисъл на това понятие днес е особен вид героизъм. Критериите от миналото – отречени, охулени; по камбанарии и минарета джуджета и уроди възвестяват законите на джунглата, която назовават кой знае защо „Демокрация”, а то не е демокрация, ами власт на наглостта и егоизма.

Ето в тоя ред на разсъждения стихотворение, което писах вчера през четвъртия и петия учебен час, докато приготвях табло със снимки „от едно време”, когато Училището изглеждаше (поне отстрани!) мечтания Храм на науката и възпитанието.

ЕЧИ ЗВЪНЧЕТО

Което е било, си е отишло,
и все пак в нас е още живо то –
навярно спомените са излишни
като варак, подобен на злато.

Училище, с теб бавничко стареем:
звучат различно детските ята,
ала учител просто е идея –
учителят не може да е стар!

Науката е храм и плодна нива –
да се погледнем честно във очи:
животът е една голяма книга
и школското звънче докрай ечи.

Налепих едрите пъстри снимки от 1983-85 година с оживени, ведри лица и фигури на учители и ученици със знамена, ученически униформи (всяко училище – със своя уникална униформа), гирлянди, фанфари, чисти, светнали от майското слънце класни стаи, а по средата с флумастер нарисувах текста на това стихотворение, писано за срещата същата надвечер с бивши наши випускници. Канен бях, но не отидох на тая среща. Какво повече да им река, пък и за какво ли!


13.05.2001. Един съсед чат-пат ми гостува: играем шах, пием кафе, чай, понякога – бира, бъбрим за вестници, политици, известни писатели и прочие. Някога той, Георги Въргов, родом от Златоград, но с родов корен нейде откъм Егейска Тракия, рецитирал стихове пред публика. Гласът му - плътен, изразителен и сега: мъжки глас, внушаващ респект. Казва: „Не ми е удобно пред жената и сина, но понякога, като остана сам вкъщи, пак си рецитирам ония стихотворения. Не съм ги забравил, доставя ми удоволствие хубавата поезия”.

От тема на тема, захващаме спор по повод взаимоотношенията на двама известни български писатели, Николай Хайтов и Радой Ралин. Понеже е ревностен читател на Хайтовите статии във вестник „Нова Зора”, Гошо говори люти приказки срещу Радой Ралин, значи: как тоя човек, Р. Ралин, бил до такава степен безскрупулен, все в тоя смисъл... Опитвам да обясня, че не прави чест, не е достойно творец с авторитет, какъвто е Хайтов (пък и Р. Ралин) да слиза толкова ниско не в опозицията, а в тона, с който се обявява пред публика.

„Лошият тон – казвам на моя приятел - подбива стойността на изреченото. Недопустимо е това да върши умен човек; за глупака може, но за писател от такъв калибър е недопустимо така пристрастено, така кавгаджийски да влиза в спор.” „А защо не! – инати се Гошо. – Хайтов казва истината. Ето, аз, например, дълго време съм вярвал в Радой Ралин, в написаното от него, слушал съм го хубаво да говори за демокрация, за права... А то всичко било двуличие. Ами че Радой Ралин толкоз гадости е извършил! Ако не беше Хайтов, тия работи как бих ги научил?! Ралин бил много подъл човек!”

Горещи се моят съсед, чак се нервира, пък се питам: какви непоправими беди може да натвори личност, която просто не успява да се задържи на нивото на високия си писателски талант. Писателят, големият талант е духовен учител на нацията. На учителя е забранено да говори неуравновесено, да се явява чорлав и с опулени от злост очи, колкото и за праведен да се смята, когато излиза да говори.

Ами в тая разпаленост е натискът, манипулацията над всички нас. „Истината носи спокойно сърце” – твърди Уилям Шекспир. За да определя своето мнение, нужно ми е равновесие; не обичам в тоя момент някой с юмрук и назидателни речи да блъска по вътрешните мои везни. За мен това е посегателство, изземване на основно лично право.

В японското общество сред обезверена, разтерзана Япония подир Втората световна война не случайно водеща става идеята, че възпитанието на един народ се започва именно с възпитание на възпитателите. Не ме вълнува толкова прав ли е Николай Хайтов и доколко е с Истината, не ме вълнува толкова и дали Радой Ралин е дал достатъчно поводи да се говори така срещу личността му – главното, според мен, е, че двама стойностни автори в българското духовно пространство сами се сриват пред любопитните ни, учудени от изненада очи.

Защо у нас, в България, всеки едва издрапал над нивото на простосмъртните се изживява в ролята на вечерялия с Бога? Ако не е противна простотия, обзета от фанатизъм и грандомания (така присъщи на Глупостта), какво друго ще да е! И резултатът от тия „упражнения” е, че никой никого не слуша, всеки живее сам със своята велика, неоспорима, крайна и съвършена жалка, много жалка „истина”.

Следва


БЕЛЕЖКА от днешния ден:


Разговорихме се вчера с отец Иван от пловдивската църква „Св.св. Кирил и Методий” и още двамина на пет-шест метра от ямата, която двама яки цигани засипваха и буците пръст още трополяха върху капака на спуснатия на дъното й ковчег. Ритуалът по погребението тъкмо бе завършил, отецът бе изговорил своето утешително слово за смисъла на човешкия живот, за Божията милост, за нравствеността като висша санкция и промисъл, беше пял с красив колоратурен баритон черковно песнопение, докато опечалените близки и съседи на 77-годишната Катерина минаваха за „Последно прости!”

На двайсетина метра зад нас току-що ми бяха посочили гроба на известния волнодумец от Татово време архитект Никола Чинков*, починал през 2002-ра; едва ги разчетох тия цифри върху плочата, на която са изписани имената и на родителите му. И значи, Ангел, пръв приятел на братовчед ми Георги, подхвана темата, че са се събрали все бивши хлапаци македончета от някогашния Кичукпариж, а отецът – достолепен мъж, около 55-годишен, някак тъй, патриаршески побелял, внезапно рече: „Това младото поколение българи е отчайващо посредствено в сравнение с нас и нашите родители. Влезте в Интернет да видите какви цинизми, какви глупости се леят от младите! Нищо свято няма за тях. С всичко и всички се подиграват. От никого нямат респект. Към никого не изпитват уважение”.

Мислех да се обадя, да възразя нещо; като чух другите двама – 69-годишния Ангел и 52-годишния Стефан какви ги редят, само казах, че са ми добре известни младите, понеже преподавам на 15-18-годишни българчета.


Пловдив, 7 януари 2007 година

tisss
____________________________________________________________
* Арх. Чинков. За него, говореха във Филибето, че се застъпил пред някогашните управници самият Де Гол на времето. Иначе другарите одма да са го пъхнали в концлагер, да са му „светили маслото”. Един от безбройните му анекдотични случаи... Уговорил се архитектът в мекичарницата срещу пловдивската централна жп-гара, че поема разноските за сутрешните продажби, изтъпанил се пред витрината и се провикнал: „Насам, народе-е! Днес мекиците и бозата са без пари!” Че като се юрнал тоя ми ти народ, ще се изпотрепе.

Блъсканица, кавги, олелия до бога. Чак на гарата се чува. Изнервени, чорлави, злостни... натискали се обичайните кротки до тоя ден клиенти към авантата. Някои па се редили по три-четири пъти, и пак се натискат, пак с шамари и лакти, със зъби и нокти към мекиците и бозата напират. Появил се милиционер ред да въвежда; взел си и той от безплатните горещи мекици, пийва си от бозичката, па с пълна уста пита архитекта: „Ти-и сеаЧинков, кво... що черпиш?” А зевзекът Чинков рекъл, ама тъй, че повече народ да чуе: „Ей тъй ще сме при комунизма, кога всекиму ще се дава според потребностите. Виждаш ли, другарю старшина!”

Друга негова история. В магазина за обувки на пловдивската главна, и то в най-щурата тарапана. Избира Чинков обувки, обръща ги, бара подметката и все недоволен. „Какви ги желаете?” – пита продавачката. „Желая ги с големи, ама много големи грайфери – рекъл зевзекът, па допълнил към тълпата: - Нали в комунизма ще се леят мед и масло; да не се пързалям, като ходя де!” Бел.м., tisss.


--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1581691 - 08.01.2007 05:18 [Re: tisss]

(„Пшеничената нива”) ПОТРЕС, НАГЛОСТ И ВЪЗТОРГ (2.)


Qued antea fuit impetusq nunc ratio est (лат.)*



14.05.2001. „Колкото по-развита е рефлексията, толкова повече тя умее да се владее.”** Отвращава ме просташкият маниер да изтъкваш своето, унижавайки и демонизирайки опонента открай-докрай, зачерквайки всякакви качества и човешки черти у него. Е, това прави, това демонстрира напоследък писателят Николай Хайтов! Не виждам начин да се съглася с него; не обичам простака, пък ако ще да ми се явява и в образа не на Хайтов, ами на султан Абдул Хамид Великолепни.

„Интересното винаги съдържа една рефлексия към себе си, така например в изкуството интересното винаги пресъздава заедно със себе си и своя творец. Едно младо момиче...” и т.н. Отнесена към изкуството, аналогията с младото непокварено момиче ми изглежда твърде многозначителна (бел.м., Г.Б.): „Най-благоприятното за едно младо момиче е да получи свобода, но да няма достъп до удобния случай. По този начин то става хубаво и бива предпазено от опасността да стане интересно (...). Човекът, притежаващ развито естетическо чувство, винаги ще намери, че едно момиче, което е невинно в дълбокия и в истинския смисъл на думата, би трябвало да му се яви забулено...”***

Тая страст у Хайтов не е обикновената нашенска простотия; тя е отсъствие на по-дълбока основа за уважение. „Диви разкази” са сред най-доброто в съвременната българска проза и това е авторът сред съвременните български писатели, когото поставям кажи-речи най-високо; възможно ли е в тоя лудешки натиск (макар да има сериозни основания спрямо Радой Ралин) писателят Хайтов да се проявява като елементарен човек, когато е автор на блестяща белетристика?!... А защо да не е възможно!

„Не желая нищо, което да не бъде в истинския смисъл дар на свободата. Нека подобни средства използват слабите прелъстители. Но какво ли могат да постигнат те? Онзи, който не умее да оплете едно момиче тъй, че собствените му желания да бъдат изричани от момичето, той е и си остава некадърник. Аз не бих завидял на неговата наслада.”**** Отнесени към художествената литература, а в случая – и към публицистиката, тия еротомански редове у Сьорен Киркегор откриват корена на моето дразнене от навика на големия Николай Хайтов безмилостно да налага своето мнение, като мачка с тежестта на авторитета си по-нежни и далеч не толкова злостни в упоритостта си характери.

А може би е дошло времето и един толкова тачен, но и толкова обладан от представата за собственото си величие типичен грандоман да бъде поставен на точното място в националната ни менажерия от шаячни, с аромата на кисела байганьовска пот характери. Кой съм, че да го съдя! Българин, и нищо повече. Именно като простосмъртен, мога ли да си позволя лукса да слизам на неговото ниво? Казват: когато Дяволът реши да ритне някого, рита го не с копитото, а с човешки крак. Изкушен съм да го докарам до бяс... Е, в такъв случай тоя тип самовлюбени са моята слабост: обичам ги точно както котката обича мишленца, както окото зад микроскопа внимателно изучава реакциите на прищипнатия жабешки мускул...

От една страна, това е голяма фигура сред писателите, самороден талант. Възхищавали са ме негови текстове („Вълшебното огледало”, легенди и историйки от Родопския край, сценарият на сериала „Капитан Петко войвода”, който сериал залепяше България за телевизора, епичните разследвания за кощунствата на идиоти с костите на Левски). От друга страна, липсата на чисто академична култура (въпреки че Н. Хайтов официално е академик), т.е. липсата на оня тип цивилизованост – малко скучен, малко досадно любезен, ала все пак необходима предпоставка за умни дебати по важни за нацията дела; та това си е чиста проба липса на възпитание, боже мой.

Ала Хайтов не идва на голо място, нито е пръв в тая форма на безогледно отрицаване. Мнозинството от големите личности в нашата най-нова история са хора именно от тоя сорт: личности едро скроени, със замах - Раковски, Бенковски, Стамболов, Стамболийски... И как силно губят тия мили родни фигури пред личности с друг душевен строй: Климент Охридски, Патриарх Евтимий, Пайсий, Софроний Врачански, Васил Левски, Алеко Богориди, Александър Малинов, цар Борис ІІІ, академик Михаил Арнаудов, Иван Башев – някогашният външен министър, когото Т. Живковите хора убиха на Витоша.

Едните стоят предизвикателно и героично. На вторите като да са им любими сенчестите места; у тях именно откривам повече духовност и те ме зареждат с повече оптимизъм и вяра в България.


19.05.2001. На днешния ден излезе брой 1. на строго политическия вестник „Демократическо знаме”. Тщеславието ми нашепва, че тая дата ми е личен празник. Вестникът бе сред първите „различни” издания в пост-комунистическа България. Като редактор (главен – леле!) опитвах да въведа уравновесения тон на писане точно в началото на развихрящия се Пир на посредствеността*****, когато подир мъртвешкото шепнене от 32-те години Т. Живково управление започнаха да падат табута и националното медийно пространство взе да се пълни с кресливи речи и призиви за мъст.

Никой като да не подозираше още, че именно фанатичната „справедлива” ярост иде от стила на говорене в бившата комунистическа преса. Замъти се бързичко информационното пространство и това помогна на палачите и мародерите да се преоблекат, да се обновят, да се изваят пред нас, потресените от тая наглост... та да се изваят, значи, пред нас в образи на родолюбиви професионалисти и първи, ако не и единствените демократи в Републиката.

Вече поуморените поостарели „правоверни” стари партийни водачи и шефове на социалистическото „народно” стопанство отстъпиха място на младите хищници, помогнаха им да се вградят в новоформиращата се политическа и стопанска върхушка, да натрупат банков капитал и кредит доверие сред въодушевения, обзет от наивни очаквания народ.

Спомените около правенето на вестника сега ми носят куп горчиви послания, но и известна гордост пред мене си, че още в ония първи еуфорични месеци на 1989-90-та съм налучквал кое-що от грандиозната манипулация, на която ние, обикновените българи, бяхме подложени. „Вълкът козината си мени, нрава – никога!” В материален, битов план съм си все същият, а услужливите някогашни „приятелчета и съмишленици” Теодор Димитров, Спас Гърневски, Златка Русева, Христо Марков, Андрей Захариев... - членове на оная първа в България Демократическа партия – сега разбирам! – са гледали преди всичко себе си да уредят, да се възкачат в парвенюшкия елит.

Дали са успели не е съществено. Същественото е, че са се представяли за едно, а са били нещо друго.

Можеш ли да си щастлив в бягство от себе си! Ето защо извършилите компромиси с нравственото все се ограждат с каменни зидове, копаят ров между своите затворени „елитни” общества и света, притесняват ги естествените човешки взаимоотношения. Когато пък тръгнат из народя, т.е. когато излязат от луксозните си обиталища и тръгнат сред нас, обикновените граждани на Републиката, то е показно мероприятие, то е шествие, веселие на популизма: пак фалш, фалш... фалш и мила родна суета. Питал съм се, например, защо естрадната глезла Бисер Киров тъй силно ми напомня... г-н Петър Стоянов, т.нар. от мечтателните пловдивски майнички "бате Петьо". Актьорът Георги Мамалев, ако се не лъжа, правеше фурор на хумористичните си представления с репликата "Бисер Киров - целият в бяло, целият в зъби!"

Дребни подлости и мизерии съпровождаха "Демократическо знаме" от раждането до мига, в който ми писна да обикалям с колата си, натъпкана догоре със снопове от пресния брой, и реших да го спра. Вестникът изразяваше моя стил, манталитет, лична философия, независимо колцина и доколко разнопосочни са били авторите и сътрудниците. Доколкото съм могъл, пазил съм на не един личното му достойнство – дотам, да бъда подозиран в мекошавост. Фразичката „комунистическа подлога” няма как да забравя... Така стоят нещата в живота: нормално, и вината си е у мен. Но това няма да ми развали празника. Да, имам повод да празнувам, че си останах, какъвто съм.

Мили татко! Дърводелецо, Мълчаливецо мой, само да можеш да ме зърнеш... Нали не съм те разочаровал? Що да казвам, че то е повече от заклеване: няма как на своето предател да стана. Огъвай се, тревице жилава, но си длъжна да продължиш тоя стил на уравновесеност, отдръпнат дълбоко в себе си и с лека, слънчева самоирония и ирония към света – стил, зададен от Великите първоучители на България и на християнската двехилядигодишна цивилизация.

tisss

__________________________________________
* Там, дето преди са царували диви страсти, сега цари разумът.

** Сьорен Киркегор, „Дневник на прелъстителя”, с. 62.

*** Цит.съч., 113.

**** Цит.съч., с 151.

***** Нейчо Неев сред приятели, фиркан до козирката: "Еба си държавата, щом аз съм й заместник-министър председател!" Бел.м., tisss.


--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1583057 - 09.01.2007 00:50 [Re: tisss]

(„Житената нива”) ЧОВЕКЪТ Е САМОТНО ЖИВОТНО



20.05.2007.
Преди години, било е някъде през 1975-76-та, пътуваме с първата жигула на баща ми към София, отиваме по някаква работа, а и да се видим с роднините, с чичо ми Стефан и семейството му. Та спукаме се по стария път, по стръмно нанадолнище малко преди Ихтиман, и виждам на 300 метра пред нас долу, в падината, над асфалта се вдигна изведнъж облак прах, огромен предмет се мерна, преобръщайки се във въздуха, чу се грохот, а колите пред нас, забавяйки ход, накрая се наредиха, спрели в две ленти. Изскочих навън. Затичах се стотина метра ; гледам, и други наскачали от колите...

По средата на склона лек автомобил комби с турски регистрационен номер, със смачкана предница стоеше напреки на платното, а вътре, приклещен от ламарините, зад волана – шофьорът, младо момче, горе-долу на моя възраст, седи неподвижен и охка: не, не крещи, а охка, ей така, тихичко. Двама го подхванахме внимателно от две страни, пренесохме го и го облегнахме седнал до едно дърво.

Спомням си, силно впечатление – кой знае защо! – ми направи, че стоеше вдървен, а и на бос крак беше с гуменки. От колата му по пътя се бяха разпилели пакети лигнин; това карал той, пътувайки към София.

Нямаше кръв, нямаше рани, само това тихичко охкане на втрещения, пострадал човек. И нито думица.

Понеже на стотина метра по-надолу видях в канавката отляво синя ифа, камион с колелетата нагоре, хукнах край ремарке, отскубнало се от камиона, забило се в храстите отдясно. Край ифата имаше неколцина, но не смееха да приближат; откъм задницата й други оживено говореха...

Понеже кабината бе с муцуната към мен, мернах – нещо шава, и докато приближа тичешком, показаха се главата и раменете на шофьора, който се мъчеше да изпълзи. Подадох му ръка, прихванах го под мишницата, помогнах му да се измъкне. След тая главоломна каскада на тоя брадясал дребосък, прашен, пребледнял и вмирисан на кисело от стара пот, и той - младо момче, май нищо му нямаше.

Викам му (ама сме още сами; другите заничат отдалече, колебаят се дали да приближат, че ги е вероятно шубе резервоарът с горивото да не гръмне), викам му на това нашенче: „А бе, приятел, какво стана?” Нещо игриво злобничко припламна в очите му, загледа се нагоре към оня пикап напреки на пътното платно: „Цунахме се... Ама не го пущих да ме изпревари, д`ейба неговата мамица манафска!” И още нещо рече, стори ми се, рече го на диалект, ама не съм го запомнил.

Почакахме половин час; появи се катаджийска кола, милиционери се измъкнаха от нея, такива едни омачкани, сънливи; появи се и цивилен, очевидно - канцеларски плъх, и взе да си записва нещо в джобен бележник, попита за свидетели; и понеже не съм бил пряк очевидец кое как е станало, върнах се при баща ми в жигулата. Върху асфалтовата настилка кардановият вал на ифата бе издълбал дълбок към двайсетсантиметров улей; може би затова и камионът с доста високата си каросерия се бе превъртял във въздуха на 180 градуса.

Мислел съм си после: до каква степен може да освирепее нормален иначе, кротък човек, та да помеле камиона си, да си рискува живота, а и живота на други хора наоколо. Ей тая внезапно избухнала злост, която и мен ме е обземала неведнъж, трудно мога да я обясня.

* * *

Снощи към 2 часа и половина се будя от силна болка в стомаха. От зор легнах върху пода на банята... И както лежах, оросен от пот, за миг си представих колко лесно мога да умра и че нямам на кого да се обадя, да му кажа какво ми е и колко много ме боли.

Живеем в самота, драги човеци. Любим се в самота. В самота умираме. Пред собствената си съвест пак сме самички и голи, беззащитни. Любими, приятели... не са ли те част от илюзията, която ни помага да прецапаме през ужаса и страданието? Философията, историческите разкази, политическите идеи дали не ни заблуждават, като все ни представят лъжата, че живеем в група, в род, в общество? Zoon politikon*... Вятър! Човекът е много самотно животно. Надникни в бездната, в ада на болестите и страданията на душата и ще видиш колко за кратко сме тук, преди да изчезнем, както сме се и появили. След три години забравят образа ти. Подир трийсет години няма кой да си спомня за тебе. А какво са трийсет години в рамките на вечността. Всички наше е нетрайно, понеже е тлен. Духът единствено е нетленен, в духа е истинската свързаност помежду ни.

Най ме е толкова страх обаче от бясно препускащото време, колкото от озверяла сган, защото у нея духовността е изтрита, изблъскана от съзнанието.


21.05.2001. Чета информативно (без да поправям и да бележа въпросителни) неумелите, общо взето, опити за публицистично съчинение на моите десетокласници. Добротата надделява, въпреки отсъствието на задълбоченост и особен опит. Изобилна е горчивината от неуютната ни държава, от озлоблението, което властва наред с безогледното, егоизма, грандоманията. Моето поколение сякаш по-малко бяхме склонни да се самосъжаляваме... Били сме заблудени, но сме имали красиви илюзии. А тия тук дори илюзии си нямат. Махнем ли илюзиите, остава цинизмът. Лошо!

tisss

_______________________
* От гръцки: обществено животно.


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
EIРHNH
самотен
***

Регистриран: 19.08.2006
Мнения: 2116
От: България, София
Re: Въведение ІІІ
    #1584790 - 10.01.2007 03:36 [Re: tisss]

Цитат:


"Живеем в самота, драги човеци. Любим се в самота. В самота умираме. Пред собствената си съвест пак сме самички и голи, беззащитни. Любими, приятели... не са ли те част от илюзията, която ни помага да прецапаме през ужаса и страданието? Философията, историческите разкази, политическите идеи дали не ни заблуждават, като все ни представят лъжата, че живеем в група, в род, в общество? Zoon politikon*... Вятър! Човекът е много самотно животно. Надникни в бездната, в ада на болестите и страданията на душата и ще видиш колко за кратко сме тук, преди да изчезнем, както сме се и появили."






--------------------
pehliova.wordpress.com


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1584834 - 10.01.2007 07:00 [Re: EIРHNH]

"Как цъфти плътта ми по-уханна,
ти откак пред мене се вести;
виж, вървя по-стройна, по-желана,
а ти чакаш само: кой си ти?..."


Райнер Мария Рилке, из стих. "Жертва" (1905-1906)*



(„Пшеничената нива”) ПИЕДЕСТАЛ НА ЖЕНСКАТА ХУБОСТ



22.05.2001. Хубавото голо женско тяло е празник за очите и душата именно заради сексуалното изкушение. Етичното издига язовирни стени, зад които мъжът се изпълва с енергия; наричаме я страст, животински нагон, ала в нея би могло да има и естетично затаяване. Красотата в най-женствените й форми облагородява порива, поставя му кожени юзди със златен обков, опитва да укроти неукротимото – чисто мъжкото начало.

„Хем кършете, хем ломете,
а по-много миришете! –


съветва народният гений в песента: –

У Недини слънце грее,
то не било ясно слънце,
най ми била сама Неда...”


Т.е. любувайте се, юнаци. Но това любуване да носи отблясъка на преклонение пред божественото.

Сексуалната вакханалия съчетава бога и животното у нас. Прегръщайки жена, прегръщайки знойната й тръпнеща под ласките му плът, сатирът, фавнът, дивият козел от свитата на Дионис чува могъщите мелодии на природата. Това вече не е стопанинът, а празнуващият, освободен от задръжки първичен човек. Точно в тия лудо препускащи мигове настава истинско сражение, ечи тръбен зов, веят се знамена, времето изгубва смисъл. И не виждам по-интензивно живеене от съвкуплението между влюбени.

Каква тръпка е това за изкуството и философията!


На дъното, в подтекста на великите постижения на духа, на цивилизацията винаги е притаен изящният образ на хубава млада жена. И си мисля: не самото обладаване, а пътечката към коитуса е Върховното блаженство. Който разбира, строи пиедестал на жената-богиня, не – овча кошара, не клетка за Нея. Желаеш да й се насладиш?... Тогава не я унижавай, не я притискай алчно и грубо, не мачкай душата й. Позволи й да ти се яви в целия си блясък и хубост на свободния й порив.

Е, възможно е не точно ти да си ощастливеният да я целува и гали, но защо ти е робиня?! Ако само тялото й е при тебе, пак ще си сам, дори много по-самотен; нали затова се стремиш към нея – за да вплетете телата, но и душите си, за мигове макар, в едно цялостно изживяване за вас двамата...

Какво общо има това нещо с приятелството! Не е приятелство, а обяздване на необяздено досега животно: всъщност, обяздвате се и двамата; ти вземаш нещо от нея, но и тя взема от тебе своето, както вълчица с плячка между зъбите гъвкаво се отдалечава сред буйните зелени треви и нацъфтелите храсти. Не мога да си представя любовта без свободата.

...Ревността?! Може би е страхът, че някой по-добре от тебе ще направи щастливо твоето момиче, по-добре от тебе ще го изстреля в божествения космос. Но кое момиче сред парцалените и пластмасови кукли, които се движат на стада по улиците или седят с бленуващи очи по луксозните заведения, действително си заслужава усилията, за да го притежаваш, което ще рече – да му позволиш то да те притежава, да ти се качи на главата?


26.05.2001. В компанията на двама съседи – Моню, 66-годишен, и Гошо, 62-годишен, в кварталното кръчме „Диксън”. Пием бира двамата с Монката, пък Гошо, понеже го свива язвата, пие мешено мастика и гроздова за илач: да го отпуснат болките. Черпя за 24 май, за Празника. Нали съм даскал, тъй е редно; обаче приказките се въртят все около болестите, та им казвам по някое време: „Я да сменим плочата! Що да не си побъбрим за любовта, а?” И Гошо Въргов, който ходи да пази нощем склада на някакъв бизнесмен, на някаква трийсетгодишна мутра-хайванин, забравил сякаш болките си, Гошо захваща следната история...

Отиват при него и колегата му една нощ двама с две жени: единият – циганин, другият – младо момче българче, срамежливец. Пък жените – хубави, изрусени, изписани като картина, както се изрази: „Да им се чудиш кому го търсят с тез двамата посреднощ в покрайнините на града”.

Мангото заговорил на пазачите: „А бе, приятели, няма ли някоя стая при вас?”

Жените кротували настрани нагиздени, нагласени. Колегата на Гошо рекъл: „Е, вървете там, в моята стаичка”. Но младото българче срамежливо почнало да се колебае, демек, как тъй четирима ще се напъхат в едно стайче любов да правят... Мангото повел по-кипрата хубавица нататък.

Тогава другата хубавица припряно дръпнала срамежливеца: „Хай да вървим и ний с онез, не ща тук да висим, кво толкова се чудиш!” И поели и те към онова стайче. Двамата нощни пазачи останали да мятат заровете на табла...

Питам Гошо, пък той отговаря: „Бе не бяха проститутки. Проститутките от сто метра ги различавам. Нормални жени, а по за пет лева се навили да легнат с ей тия. Ама това са луксозни жени, братче. Предполагам, мъжете им са паралии, от които светът трепери. Чудя им се на тез двечките: за пет лева три часа се затвориха любов да правят. Представяш ли си какъв секс е било. Три часа са това!”

На Моню очите му блестят: „Аз да бях на теб, щях да поставя условие. Така де, що да не погледате поне ония хубавици как ги събличат, галят, натискат?” А Гошо махва ядно: „Хайде бе! Такива работи за гледане ли са? То си е тяхна лична работа. Мен ако питаш, чудя им се само на тия двечките. Хубави млади жени, българки, гледани жени, изглеждаха интелигентни, а как са паднали толкова ниско, докъде са я докарали, та особено оназ, по-хубавата, с циганин беше съгласна да легне за някакви си пет лева”.

Слушам ги тия приятели и съседи как говорят, гледам ги как се оживиха. Забравиха болестите, забравиха лекари, лекарства, страхове, а като станахме да се прибираме, Гошо рече: „Знаеш ли, вече не ме пробожда язвата**. Отпусна ме, бе! Май от ракията ме отпусна таз пущина”.

По-късно, докато си правя вечерята, представям си цялата ситуация, като на филмова лента я възпроизвеждам. И най-ясно от всичко виждам премълчаното, неизреченото.

Значи, студена, влажна нощ... Мижаво свети крушката в стаята на пазача, където са се сврели в мъглата четиримата любовници. Какво е това наистина? Любов ли е! Щом има пазарене, пари щом се намесват, значи, не е любов. Но какъв пир на сексуалността, на дивата похот и страст трябва да е било... И то става оргия, точно защото куп обстоятелства насочват към необикновеното, към извънредното, към опасното, което изостря животинското в нашите сетива.

Докато върви по утъпканите пътеки на общоприетото, човек, макар и с подсъзнанието си, остава островче на цивилизацията, длъжен се чувства да се съобразява с кое-що, да се самоограничава. А тук, в мизерното стайче далеч от уютните затоплени, добре обзаведени домове, тия две Евини щерки приели да играят ролята на жертва, т.е. да бъдат похитени, обладавани по всякакъв начин, напълно зависими от капризите, от странностите и сексуалните фантазии на двама съвсем непознати (поне на теория) мъжкари.

Парите играят ролята на отключващ фактор, оформят рамката на взаимоотношението „мъж-жена”, „хищник-жертва”, „ловец-дивеч”. Отвъд тая рамка, по-точно – в сърцевината й, остава да властва оголеният сексуален нагон.

Въпросът ми е: в състояние ли е жената от тая позиция на жертва да изживее фазите на възбуда, желание, страстен зов, екстаз, самозабрава? Вземам случая във възможно най-абстрактната му форма, мисля си: а може би тоя код – да бъде приемана като стръв, дивеч, жертва – е заложен в женската психика? Тя, Ева, приема тая игра с идеята, че нещо печели в крайна сметка... Тия пет лева, цената за услугата. Видимо проститутката е обладаваната, но крайният резултат нея многостранно я удовлетворява (макар и при такова ниско ниво на стандарта).

Какво толкова може да й се случи! Мъжкарят, в крайна сметка, ще излее семето си, ще стигне до оня миг, когато ще се почувства заситен и... ще я остави да отнесе спомена за неговото тяло и душа, може би и семето му, па и плячката, която е отскубнала от джоба му... По-детайлно погледнато обаче интересува ме дали тя се отдалечава от него сексуално задоволена, или е участвала в това плътско занятие като неангажирана с чувства, просто участвала професионално, като инструмент за печелене на пари, власт, влияние – при по-високите пластове на обществото?

Човек се среща с другия човек на различни нива:

приятелство, съобщност, плътско привличане, делова връзка, любов (т.е. нещо, дето е преди всичко духовност). Не смятам, че представената история е така елементарна парично-стокова обмяна. Откривам забулени в гъста мъгла неясни очертания на нещо много важно, заложено у всекиго от нас... Подходът на жената е различен от мъжкия подход към сферата на секса като част от омагьосването в любовта. Женското има склонност да се представя като жертва, когато тръгва да ловува. Да изкушава, да излъчва сексапил, да привлече внимание към себе си, игриво и гъвкаво да увлича мъжкаря подире си, да го насочва именно натам, където предварително е предначертала и премислила – това е Евината стихия.

Една проституираща жена е модел за разбиране на подтекста в женското отношение към нещата от живота. Комплексът на Месалина, на вечно търсещата ненаситна самка като семенце лежи заложен у всяка жена и всички усилия на цивилизацията са устремени да потиснат, или поне да вкарат в определени човеколюбиви и приемливи граници тоя непресъхващ, вечно избликващ иззад плътта й страхотен инстинкт към лова. Затова върховният бог на нашата цивилизация носи мъжки черти: защото единствено в духа мъжът може някак да се състезава с природата, която е майка на всички ни.

Като гради пиедестал на женската хубост, мъжът всъщност хитрува, подмамва своето момиче с ей такива ласкателни внушения, нещо от рода на: ела тук, моя божествена и ненагледна, незаменима моя, застани на това място, което съм издигнал в твоя чест, бъди кралица на Моя Остров, но не пожелавай другите мъже, понеже другите мъже по-зле ще ти служат, по-зле ще въздигат към небесата химни в твоя чест!...

Отскубнала се от омайващите я негови настоявания, тя ще си търси ново светилище, където ще продължи да принася в жертва своята женственост в разкошната опаковка на своята плът (докато излъчва всеизвестните ония флуиди, опияняващи мъжете).

Уседнали, успокоени, свикнали делнично да приемаме Ева, ние често забравяме, че винаги съществува някъде накрая на града едно мизерно помещение, където твоята благоверна е в състояние да възцари за свой жрец дори някой сополив манго за няколко часа. Когато се върне при теб, ти няма да знаеш какво се е случило, ала тя вече няма да е същата: ще си е източила оръжията за предизвикателния чуден свят на женските авантюри, отчайващо заплетени интриги и завоевателни набези.

Тъжен, скучен, тягостен е животът на нашите момичета, на жената, с която сме в брачни или любовни отношения. Можем ли да я разберем, да се погледнем отстрани? Ако не се обновява възхитата, тръпката ни към нея, то личи по жената: тя губи блясъка, пластичността си, изсъхват й косите, стават чупливи, тя престава да те желае, става заядлива и напрегната от вътрешни неясни енергии. И нейният огромен проблем в случая си ти – забравилият колко много й дължиш.

* * *

Ако бях обичал момичетата, с които съм бил – искам да кажа: ако ги бях обичал както са очаквали да ги обичам, сигурно ни едно не би ме напуснало. Че кое момиче ще побегне от любовта! Навярно се е намирал Някой Друг, който да ги приеме по-възторжено, по-романтично, по-изненадващо, а може би просто - по-различно... Трябва голяма глупачка да е едно момиче, че да приеме натрапника... да реши, че някой самовлюбен тип й е на сърце.

Срещал съм закъсали момичета... момичета, на които кой знае защо никой не обръща внимание; но и те имаха своята гордост, държаха да ги приемат за хубавици и принцеси, да ги ухажват, най-малкото: дискретно да им подават сигнал, че са желани.

Момиче, което държи на себе си, няма да ти позволи да се размазваш като мекотело от чувства. Момичетата изобщо желаят да бъдат изкушавани за лов; кой предпочита дивечът сам да му се навира в ръцете! Гледах ги отстрани как изящно замятат тънките си копринени мрежи, любувал съм се на умението им хем да са независими (като котките), хем да изкушават отначало полекичка и постепенно все по-яростно, все по-откровено, докато в ушите на набелязания за отстрел със Стрелите на Амур почне да блъска пулсът на Голямата тръпка, на Щурите копнежи.

Учудвало ме е как момичето, младата жена... успява да разпознае мъжкаря сред куп наперени аполоновци. Често се е оказваво, че избраният екземпляр за ловуване е някое сгушено и на вид не особено привлекателно момче или мъж, който наглед с нищо не блести, най-обикновен е. Младата жена обаче е непредвидима. Сред обсаждащите я не й е нужно да хваща жертва, да й одира скалпа, та да го окачи на колана си покрай отстреляните диви зайци и фазани. Тя търси някой, който като че не отдава значение на женските й любовни предизвикателства. Ето стръв за женското любопитство... Ще направи опити да извади безразличния от неговата черупка, ще му се усмихва гальовно, сладичко ще чурулика наоколо му, докато оня престане да е уравновесен.

Наклони ли се към нея обаче, тя мъничко се отдалечава, сякаш го побутва по челото: „Ехе-ей, хубавецо! Не бързай, моичък-миличък, така лесно няма да ме имаш”. Отчаян, озадачен, той спира преследването, вкопава се на място и ...започва любовната Евина авантюра. Тя вече знае: той е "налапал джама", страда, бленува я, за друго не мисли освен за нея. Може би ще му позволи да я докосне... и тъй, увлечен, ослепял, оглушал и опротивял сам на себе си от страст и грях, ще го отведе до територии, които не е и сънувал. Всичко това напомня опитомяване на диво животно за впрегатен добитък. Само че кой е звероукротителят не всякога е ясно.

Ако нещо ме е облагодетелствало с момичетата, то е вроденото ми нехайство; ако нещо ми е попречило, то е когато са ме усещали, че ги вземам твърде надълбоко. Силно увлеченият мъж плаши, самката усеща, че той ограничава свободата й; обратно – уравновесеният е живо предизвикателство за нея, тя може да се облегне на него като на дъб, може да се прислони под него и даже да го боготвори. Но и дъбът е до време; от него поне става прекрасен ориентировъчен знак, кота, репер – мятайки се в живота като пъстърва в пенлив бързей, тя е наясно поне с дъба, ако не всякога е наясно сама със себе си.

Мисля си: ако ги нямаше момичетата и младите жизнени и страстни жени, колко отдавна щеше да ми е доскучал животът с всичките му посредствени предизвикателства и шарении! Няма по-великолепна тръпка от авантюрите, в които главно действащо лице е Любовта.


tisss
_____________________________________________________________
* Превод: Николай Лилиев.

** Оказа се не язва, а рак тая негова болест, и тя го вкара в гроба наскоро след това. Бел.м., tisss.


--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1586454 - 11.01.2007 07:00 [Re: tisss]

И чашите бяха опразнени,
и бутилката - с гърло разбито,
и вратата беше заключена,
а леглото - широко открито.
И безбройни звезди от стъкло
ни предсказваха щастие в тая
като в приказка великолепна
отдавна неметена стая.
И аз бях мъртвопиян
и с бумтящо от радост сърце,
а ти беше пияна и жива,
и гола във мойте ръце...


Жак Превер, "Фиеста"*


(„Пшеничената нива”) МОМИЧЕТО, ЛЮБИМИЯТ И ХУДОЖНИКЪТ


27.05.2001.
Бил съм 5-6-годишен. Случвало се е, особено през зимата, по цели месеци да съм при баба и дядо, родителите на майка ми в Пазарджик. Там се научих да карам колело с един от дузината поръждавели стари велосипеди, останали от дядовия бизнес с двете колоездачни ателиета в Пазарджик и Перущица за велосипеди под наем. Имаше там, в махалата зад канала, на улица „Тунджа”, една Мария с психични отклонения, както се изразяват медиците. Не ходеше на училище, макар да е била - да е била към 12-13-годишна. Тая Мика, дете на болнави, доста бедни хора – направо старци, ни предизвикваше нас, момчурляците, като се премяташе, чекнеше и клечеше на поляната под оскъдното зимно слънце с главата надолу, а под запретнатите поли на силно захабеното й рокле виждахме посинели кльощави кълки и това, че е без гащи.

Събирахме се на рояк далеч от зорките очи на бабите, лелите и майките, за да я съзерцаваме Мика точно там, между краката... Иначе никой не искаше да играе с нея, че бе сополива и нечиста, остро вонеше на урина, а косите й – силно сплъстени, висяха на кичури. Суркаше подпетени огромни мъжки обуща на бос крак. Целият й неугледен вид отблъскваше, но възрастните от кумова срама й даваха комат хляб с парче сланина, поръсена с чубрица, и тя грабне комата, па му се радва, прегръща го, люлее го като бебче, целува го. По онова време съм бил злояд, та тая любов към хляба също ми се виждаше странна.

Да се показва тъй пред нас е било вероятно начин да предизвика внимание. Инак момиченцата с погнуса я избягваха, а ние, малките момченца по на 5-7 години, забили пръстче в нослето или засмукали палеца вместо биберон, примирахме от кеф. Това са ми били май първите уроци по секс...

Строго погледнато, какво друго преследва модата в облеклото на сексуално активната жена? Тия драперии, финтифлюшки, отворени деколтета, къси блузки, откриващи половината корем и кръст, или т.нар. минижупи, осигуряващи изглед към задните части на момичето, изобщо всички тез едва загатнати, полуоткрити или откровено разголени форми на женското тяло имат за цел изкушението в по-благовидни, приемливи норми, понякога и - направо шокиращо.

Приятел художник, завършил Великотърновския университет, разказваше преди години как в студентската му квартира нахълтала двойка влюбени негови колеги с мерака да ги нарисува с маслени бои. Пожелали с маслени бои да бъде увековечена връзката им точно в оня момент. Нарисувал ги в най-хубавите им дрехи за период от няколко сеанса, за около седмица време. Харесали се те, предложили да ги рисува и ей тъй, по-неглиже, по-разкрепостено. Нарисувал няколко платна. Свикнали да му позират, държали се все по-непринудено от сеанс на сеанс, докато един ден се появили с шише коняк, три кутии шоколадови бонбони и странното, според него, желание да ги изобрази голи.

Озадачен, но и притеснен, опитвал да отклони тая поръчка, но двамата, особено момичето, били все по-настойчиви. Е, съгласил се, докато междувременно тримата полека се подгрявали с коняка, а всъщност се напивали.

Подредил ги в живописна поза, която откровено да изразява колко се обичат и плътски се притежават един друг, и се изправил пред статива. Около час и половина – два ги рисувал. От време на време почивали, бъбрели си това-онова... той – облечен, те – голи-голенички, а момичето ставало все по-предизвикателно. Притискала се към своя любим, галела го, целувала го по корема, духала му в ушите, гъделичкала го по носа с щръкналите зърна на гърдите си.

„Работата съвсем загрубя – разказваше приятелят ми**. – Ами в един момент тя го докара дотам, че той й налетя да я люби...” „И ти?” – питам. „Досрамя ме – рече – и се скрих зад статива да не ги гледам.”

Може и да се заблуждавам, но ми се струва, че младата дама по тоя начин е посегнала да изкуши и втория мъж в тая екзотична компания. Сякаш му внушавала: "Ето, художнико, с какви неща бих могла и тебе да обдаря. Ето как става, виж как го правя”. Това е предизвикателство, изкушение, Евиният натиск е това, ала дали любовникът не е съзнавал за кого всъщност се разиграва шоуто под претекст уж, че дошли да бъде увековечена любовта им?

Сексуално зрялото момиче (младата жена) е силно именно в нюансите, в полутоновете, в двусмисленото, в не докрай изказаното, което винаги може да бъде тълкувано и в рамките на позволеното, макар всъщност да руши именно забраните, правилата. Гъвкаво като змиорка става то, тръгне ли да атакува набелязаната жертва. Ето разказа на една такава млада хищница.

Благовеста Д-ва решава да си върне своя някогашен любим. „Очите му все в другите мацета, не се обажда, не ме търси, наложи се да му дам урок, да го накарам да лудне от нерви” – тъй започна сама историята си. Накратко, поканила бившия любим да й гостува по много специален за нея повод, годишнина от запознанството им в леглото. Отделно поканила от София, без да обяснява защо, и най-добрия приятел на любимия. Накратко, организирала парти за трима, без мъжете да са наясно, че ще се видят за първи път от няколко години насам в нейния апартамент и каква изненада им е подготвила.

...Хапват, пийват, от магнетофона се леят мелодиите на отлетялата любов. Ту единият, ту другият от приятелите става да танцува с младата дама. А младата дама блести в хубостта си и такава една – дяволита, секси, вълнуваща. В разгара на купона, някъде след полунощ, тя изчезва за миг в съседната стая, съблича се, облича ефирна нощница, намята копринен пеньоар, връща се, демонстративно покачена на луксозни обувки с много високи токове, сяда върху коленете на приятеля на своя любим...

„Наложи ми се да правя любов с приятеля му, само да накарам моичкият да ме пожелае, да почне да ревнува. Е, преспах и с двамата, и неведнъж оная нощ, но моят глупак така ми се настърви оттогава, че си развалиха отношенията с оня другия.” „Е да – казвам, - но сега вече никога няма да поиска да се ожени за тебе.” „Тъй ли мислиш! – изгледа ме тържествуваща. – Виж! – Положи ръка с блестящ новичък пръстен с камея върху масата: – Това за нещо да ти говори?!” Годежен пръстен било.

Как да нарека това? Безскрупулно?!... Което е безскрупулно за мъжа, за жената е логично и се разбира от само себе си. Тя преследва по-далечна цел; ние я оценяваме обикновено за моментната ситуация; пропускаме че в преследване на стратегически желания тя е способна да прави тактически отклонения от нравствеността, без да е непременно безнравствена. Доверявам се повече на женския подход в човешките ни работи; тоя подход е присъщ изобщо на изкуството, което олицетворява живота, непресъхващата тръпка от любопитство, изкушение, и в крайна сметка – печал.

В романа на румънския писател Камил Петреску „Последната нощ на любовта, първата нощ на войната” (1930 г.)*** се съдържа горчива, но струва ми се не съвсем вярна констатация за женското предателство – или може би: за онова Шекспирово възклицание: „Непостоянство, твоето име е жена”. Героят на К. Петреску (1894-1957) - от името на румънския мобилизиран офицер Щефан Георгидиу, човек от румънския елит до Първата световна война, се води разказът - страда от изневерите на своята развратна съпруга. Дали героят на Петреску е проумял не знам, но една жена има точно толкова стойност за нас, колкото ние сами й определяме.

По-ясно романтично изречено: жената в живота на един истински мъж е много специален музикален инструмент; неопитното, грубото посегателство най-много да разруши вместо да извади хармонични съзвучия и дори оформена мелодия. Ако не ти е по мярката тоя фин начин да извличаш удоволствие и смисъл от факта, че си жив човек, потърси си чук и длето; скулпторът вае формите отвън, музиката пряко навлиза в сърцевината. Една любовна връзка обаче не може да се гради само върху едностранно излъчване; необходими са два енергийни източника, за да е здрава.

У нас се борят Дяволът и Религиозният човек.


30.05.2001. Катастрофирал край Бургас и загинал Жоро Слона****. Това става днес. Погребението – утре, на пловдивските централни гробища. Към средата на юни т.г. Г. Божилов би навършил 66 години. Отиде си още един от духовните талисмани на Пловдив – най-артистичният, най-непукистки изглеждащият и най-обичаният от моето поколение филибелии. Най-обикновен човек в бита си, в скромността, в отношението към приятели и случайни хора, и необикновен артист в сферата на художествената картина и експеримента с рисувателни техники.

Някой друг би могъл да разкаже много повече за тях двамата с актрисата Катя Паскалева. Кое освен любовта ги свързваше един с друг, дори след като се разделиха, какво сега ги свързва подир смъртта им в представата ни за значителните личности на днешна България...

tisss
__________________________________________________________
* Превод на Валери Петров.

** Пловдивският художник Александър Филев, мой съученик от някогашната пловдивска гимназия „Г. Димитров”.

*** Българско издание от 1975 г. в превод на Спаска Кануркова.

**** Живописецът и графикът Георги Божилов, един от т.нар. „Шестима големи” сред пловдивските художници (заедно с Димитър Киров, Йоан Левиев, Енчо Пиронков, Христо Стефанов, Колю Витковски). Бел.м., tisss.


--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1588263 - 12.01.2007 06:30 [Re: tisss]

(„Пшеничената нива”) ДОСТОЙНИ... ДОНОСНИЦИ (1.)


01.06.2001. Сред т.нар. ченгета, т.е. доносници, е и Доню Донев. Също – Стоян Каролев, университетският професор; Кръстю Петков – бившият шеф на КНСБ; Васил Станилов – основател и главен редактор на патетичното антикомунистическо вестниче "Про и Анти". Зная от 1990-та, че изявен милиционерски доносник е бил Борис Кюркчийски, човекът, който въведе Стефан Савов като председател на Демократическата партия във висшите сфери на властта. Божидар Димитров, директор на националния исторически музей, също бил човек на ДС...

За Кръстю Петков службите си били отбелязали, че не им вършел работа... Което открива тема за интересно размишление. Доню Донев доносничел за художествено-творческата интелигенция; ей тоя вероятно е типичният подлец... Симпатичен, речовит, остроумен чаровник, редактор на хумористичен вестник, талантлив анималист със световна известност и признание. И какво от това! – всичките му достойнства пак не го оневиняват. Псевдонимът му към доносите бил „Тошев”. Мило някак, понеже си то чета като "човек на бай Тошо"!


02.06.2001. По-малко противно е самото доносничество от опитите да бъде прикрита гузната душица. Няма кой по-добре от него да е наясно какви ги е вършил. И горкият опакова своята тайна като копринената буба, свира се вътре в себе си, никой няма достъп до неговата човечност, защото сам се е изолирал... Не, той ходи между нас, сладкодумен или авторитетно мълчалив е, върши услуги или е непоправим саможивец, всякакъв ни се представя, но това не е игра за пред приятели, а бягство... ала бягство не в отдалечеността, ами навътре в своята огромна срамна, унизителна тайна.

Преди големите „артисти”, за които знам или се досещам, пред очите ми са група образи на хора, общо взето, естествени, безобидни, по някаква си лична причина и заради лична изгода били членове на БКП, вирели нос и се гордеели някога с това членство и много неприятно изненадани, че обществото на масовия българин отпреди десетина години захвана да ги гледа с откровена неприязън. Не е странно, дето бързичко прекратиха членството си в БКП; странното настана, когато измежду тях се явиха най-злостните критици на „Партията-ръководителка”. Тия започнаха да се изживяват в ролята на първи демократи, най-гневни и речовити отрицатели на старото статукво и борци за нов ред.

Между тях неколцина ме сочеха с пръст, ехидничеха: „Ето, ти не беше ли комунист! Кой ще допусне да работиш в „Комсомолска искра”, ако не си бил комунистическо мекере!” „Да – казвам, - за мен това беше красива илюзия, не крия, че съм се чувствал дори повече от привързан към тая чудна мечта за свобода, братство, равенство; желал съм, работил съм искрено за нея и не отричам... но член на БКП така и не съм бил, не съм се устройвал лично”.

И се усмихват доволни: „Видяхте ли, призна си”, па сменят темата: за тях въпросът е приключен. Тия най-гръмко агитираха за СДС и обсъждаха най-страстно новите лица в управлението и политиката. Седя срещу трима такива приятели, казано без ирония – Коцето, Гошо Въргов, Митю Георгиев, чудя им се, че ги виждам така настъпателни, така уверени: „А бе, вие не бяхте ли доскоро и тримата с червени партийни билети!” „Е да, но вече не сме” – отговарят. И в това бързичко отричане съзирам колко неприятно им е, колко съжаляват, но то не е покайване. Както се вика, „преоблякъл се Илия, па се оказал пак в тия”... Истинското СДС!

А сега за големите паламуди.

Янко Дунев Янков, сега известен като Янко Янков, напоследък огласен като един от доносниците към VІ управление (най-опасното, т.нар. политическа полиция, комунистическото Гестапо в Т. Живкова България), същият Янко, който през пролетта на 1968-ма с мен не успя, но направи „информатори на ДС” поне трима-четирима от моите състуденти в Софийския университет. (за трима съм уверен: Филип Геров, Вачо Радулов, Димитър Шумналиев – и те направиха кариера от това доносничество). Та същият тоз Янко Дунев от митинга пред Народното събрание, покачен на стълбището пред парадния му вход в горещата пролет на 1990-та с микрофон в ръка клеймеше комунистите, протягаше като криле на стара гарга разперени длани към тълпата с предрезгавял глас: „Смъъърт! Смърт на комунизма! Долу ченгетата и комунистическите отрепки!” и тълпата отдолу еуфорично му отгласяше... После по телевизията въртяха филмов разказ за неговото героично и жестоко прекършено от комунистическата власт битие.

Величествена картина на народното невежество точно като за мен: да ме отрезви от представата, че народът всякога е наясно кои са му водачите и самият той какво точно иска.

Васил Станилов. О, какви гневни тиради за развенчаване на комунизма и комунистите в неговия вестник, трибуна на озлоблението и на неуравновесения лъжеполитически език! А то, оказа се, човекът бил смел доносник на ДС, и той - „светла личност”.

Стефан Савов, когото т.нар. „демократи” превърнаха в икона, в свещен образ на политическия лидер от средите на СДС и Демократическата партия на доносника Борис Кюркчийски. „Дон Корлеоне на българската демокрация”. И господин Савов разгласи сума ти легенди за своето мъченичество по Т. Живково време... за своята „вътрешна емиграция”(?!), за това как бил интерниран (представете си, точно той!) и турците му носили „екмек”, па сетне се оказа, че не е напускал София, следвал право в Софийския университет, без да пропусне семестър и изпитна сесия точно в годините, когато тая специалност бе много особена привилегия само за най-доверени кръгове в самата комунистическа върхушка.

Доню Донев, Чавдар Добрев, Александър Сталийски... Все професионалисти, все обаятелни личности, хора с високи титли в научните среди, все обаятелни личности, все добронамерени уж агитатори на демокрацията у нас... А то какво излиза! Излиза, че били хора от службите на ДС, и то от политическата репресивна централа. И тия личности не са възкачени случайно да оглавят вълната на всеобщото наше възмущение за золумите от близкото минало. Мисля си, това са манипулатори от екстра класа, не жертви, за каквито ни се представяха. Двуличието им е стил.

Жестокото е, че мнозина българи виждахме дълго време у тях новия морал, новото лице на България.

Принудени сме да минем и през тая кал, да изпием до дъно и тая смрадна истина. Моят оптимизъм ми нашепва, че това, което преживяхме, е безценен опит за цялата ни нация от унижавани, мизерно живеещи, но хора с лично достойнство, а не подлеци.

* * *

Бъбрим си на пейката пред блока аз, Веско Чаушев, Димитър Димзов, Монката Бочуков, Гошо Въргов. Обедно време, току съм приключил училище, седнах, колкото да изгоря една цигара, преди да се кача да се пъхна под душа, да си приготвя нещо за ядене. От лаф на лаф, па Гошо възкликва: „Що ги нападат тия хора, бе? Ами те са работили за нас, за България. Били са едни изпълнители, вършели са си съвестно работата. Те не са виновни, такива задачи са им поставяли: да следят за общественото мнение”.

Идва при нас и Панайот Зеков от осмия етаж на съседния вход, слуша какви ги реди Гошо, мълчи си. С изключение на Веско (алпинистът змс Веселин Чаушев, изкачвал няколко осемхилядника в Хималаите), останалите са все хора в пенсионна възраст, преживяващи някак с пенсийката, допълвана от работа тук и там „на парче”, най-често при частници новобогаташи, които могат да им бъдат внуци.

Казвам: „Гошо, представи си сега... Пием си с тебе ракията, имам те за приятел и се отпускам да говоря това-онова, както аз си ги разбирам нещата. Нещо особено не казвам, говоря същото, което всички си го мислим. Обаче... хайде де прадположим, че ти си ми се доверил! Пък аз съм информатор на ДК, нали така! Разделяме се като добри съседи и аз... какво правя, като се прибера! – сядам да опиша до съответния милиционерски началник какво си говорил, какъв враг на държавата си и прочие.

После на тебе ти се случват „некои неприятности”, защото там някъде, в управлението, на теб вече са ти вдигнали мерника, взели са ти мерките и предстои да ти ушият костюм точно какъвто най-малко очакваш, една хубава раирана затворническа пижама или мека ватенка и подплатени с вата работни панталони в някой симпатичен концлагер...

Е?! Какво ще речеш за моето мило приятелство, а? Това е добро според тебе, така ли. Доносникът не е виновен, понеже такваз му работата: гадна, но необходима, за да има ред в държавата. Лошото е обаче, драги, че ти гориш. Лошото е, че точно тебе аз не те виждам как ще се измъкнеш от пандиза при това положение. Значи, градя си аз кариерката на твой гръб, метнал съм те на кръста като умъртвена яребица, и даже се гордея – ти си моят ловен трофей, моето доказателство за вярна служба, моята тиха радост, че си върша съвестно работата. А ти, скъпи, гълташ вода, давиш се, и най-гадното! – и през ум не ти минава кой те топи, кой те прави по-черен от дявола, обрича жена ти на самота, децата ти на презрение, че баща им е политечески неблагонадежден, нещо повече - личен враг на цялото прогресивно човечество, начело с КПСС и БКП. И ти наричаш това нормално...!”


Гошо се запъва като магаре на лед, продължава да държи на своето по темата за доносниците. Знам го, че е добряк по душа, но не обича да отстъпва в спора, просто такъв му е нравът. Останалите обаче мълчаха. Май само Панайот се обади: „Хайде-хайде, ние ще оправим света!”

Следва

tisss

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
Архг.Гримаил
семпъл forever
***

Регистриран: 30.10.2006
Мнения: 1361
От: Бургас
Re: Въведение ІІІ
    #1589927 - 12.01.2007 22:57 [Re: tisss]

Горкия, на теб нямаше ли кой да ти предложи работа на ползу роду по онуй миналохилядолетно време?

--------------------
нов постинг! за тебе е!


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1590218 - 13.01.2007 06:14 [Re: tisss]

(„Пшеничената нива”) ДОСТОЙНИ... ДОНОСНИЦИ (2.)

Продължение от 02.06.


Спомням си времето, когато бях председател на кварталната ОФ-организация. Квартал "Димчо Дебелянов" имаше най-многолюдната ОФ-организация в Пловдив, избирателите по списък брояха над осем хиляди и четиристотин души, повечето пришълци от селата наоколо, пък и от цялата страна. Всяка седмица в партийната канцеларийка (2,5 на 2,5 метра) секретарят Димитър Стойков и партийното бюро на закрито заседание обсъждаха поредната информация за политическите настроения сред населението, пращаха се редовно някакви отчети, някакви таблици с данни до МВР и до по-горната партийна власт.

По статут би следвало освен подписа на партийния секретар на кварталната организация на БКП и моят подпис да се мъдри под тия „секретни сведения”. Нали бях фактически нещо като кмет, макар и без заплата, а ей тъй, на обществени начала.

„Другарите” обаче криеха от мене тия бумажки, въпреки че си пишеха като актив дейността, която развивах в кварталното „офе”. Не ми пукаше за тяхното недоверие и неприкрита подозрителност; за мен те бяха просто част от пейзажа - хора от моята черга, както се казва, само че с възможност да ми сервират някоя неприятна изненада. Най-баналното обвинение, което многократно съм чувал от същото това партийно бюро, което изглежда нищо друго и не вършеше освен да слухти и ниже доноси до властта, беше, че не следвам предписанията да се допитвам до Партията в тяхно лице, „не си сверявам часовника” – според клиширания израз от онова време, ами я карам ей тъй, на кестерме през просото.

По тая причина и откъм монолитната на пръв поглед групичка вечно намусени... или ако не намусени – някак странни с фалшивата си любезност грандоманстващи, чувах, че съм анархист, че пак съм я "подкарал по ръба", че "проявявам склонност да залитна", да им изкривя правата „Красная линия”. Тормозеха се, че клубчето живна и вече не е предишното скучно място, където сто и четиридесет тапицирани стола хващат паяжини и се покриват с тъничък слой прах, но пък са подредени в идеалната права и винаги могат да бъдат „обхванати”, т.е. описани безпроблемно в официалните сводки на официалните квартални доносници.

Много чудно ми беше, но имаше период, когато ме критикуваха на техните си закрити партийни събрания, където не бях допускан, че съм "иззел авторитета на партийния секретар др. Димитър Стойков".* В същото време двама или трима от това тайнствено бюро идваха „да топят” същия тоз партиен секретар, наричаха го с хубавата ароматна думичка „тунеядец” и подъл човек, дето само говори, а работа не върши. Даже касиерката им прелиташе да ми се жалва, кършейки пръсти и кривейки устничка като кокоше дупе, че ...се чувствала много сериозно и много лично притеснена от симпатиите на своя партиен квартален княз.

Всеки месец или през месец-два тук с помощта на приятели и познати уреждах изложби на картини, образователна лектория, турнир по шахмат, или сеанс на елитен шахматист, литературни четения, представяне на нова книга, нова грамофонна плоча или се водеше дискусия по това и онова – от плетки и манджи до възпитанието на децата и дежурните здравни беседи и лектории.

Покрай стените бяха подредени между стъклени плоскости ту графики на ученици от пловдивското училище за сценични кадри, ту рисунките на някой художник-самодеец (като милиционера Чавдар Дюлгеров, да речем). Още се подмятат из папките ми от онова време фотосите от изложбата на професионалния фотограф-художник Стефан Минков, щатен фотограф към областното бюро на БТА. В тоя квартален клуб на края на града моят приятел Минко Танев представи първата си стихосбирка "Участ" пред залата, където имаше и доста правостоящи покрай стените и на входа. И други - основно млади, току-що прохождащи поети и разказвачи тук се виждаха на живо със своите най-обикновени, но не по-малко взискателни читатели. Сред творците имаше както средношколци, така и хора, отдавна преминали средната си възраст, за които литературата, изобщо - изкуството, бе нещо велико и вълнуващо. В заличката имаше 140 стола, а за оформлението на сцената с моя съученик и приятел Сашо Филев една събота и неделя здравата се постарахме. Дотам бяхме запалени, че работихме цялата нощ да рисуваме и оцветяваме с четка, валяче и картонени шаблончета.

В следобедите и надвечер в делник, а в неделите до ранния следобед в кварталния клуб идваха да четат вестници, да поиграят шахмат и деца, и възрастни. Бях се обърнал на нещо като институция за жалби и оплаквания, версия на „Арменския поп”, както сам на себе си се подигравах. Около мене се въртеше групичка от пенсионирани, които у дома жена ми Ася пък на шега наричаше „старци-разбойници” (комедия с това име въртяха по кината). Кварталното „офе” за тия три-четири години подир уволнението ми от вестник „Комсомолска искра” с помощта на моите приятели от квартала, а и откъм артистичните среди на Пловдив се бе превърнало в типично възрожденско читалище със съответните активисти и млади интелигентни мъже и жени с най-разнообразни професии: от лекари и детски учителки до занаятчии, каруцари, рибари, свинегледачи или просто любопитни, както се казва „разтропани”, „окумуш хора”, т.е. хора амбициозни, мечтатели.

Кой знае какви нелепости са били пращани нагоре и за мене! Не бях член на БКП, от младежкия вестник ме бяха уволнили за критичен материал, където бях посочил шест ведомства** - причина за окаяното състояние на нашия работнически квартал на Пловдив, та нищо чудно именно чрез ОФ-ето да са ме държали под око, па и да са ме изпитвали що за гарга съм.

Изобщо, комунистическата партия, предполагам, е била структурирана чисто по военному, на „наши” и „ненаши”. Новите партии след Десети ноември продължават да възпроизвеждат това обграждане от обикновения човек, от обичайните човешки взаимоотношения: все нещо тайно варят и пекат зад дебели крепостни зидове. Ние пък, простосмъртните, свикнахме да си казваме: „Хайде-хайде, ние ли ще оправим света! Има си хора, назначени от Партията да мислят за тия работи. Ние сме от тез, дето изпълняваме, каквото ни наредят, каквото ни спуснат отгоре”.

Ега си посредствеността! Ега ти и тъпотията! Това предоверяване на „ония отгоре”, че те ще ни решат проблемите, е изворът на всичките ни беди като нация. Докато не се научим да се отнасяме като стопани към всичко в тая държава, не виждам кой ще спре подлеците и измамниците да се облагодетелстват на наш гръб.

* * *

Тия дни обявиха на висок глас: Христо Ботев е убит на Околчица от своите. Трима били съзаклятниците в оня трагичен момент, когато войводата отказвал да разпусне дружината, та всеки да се спасява както може; между тия трима е Никола Обретенов, синът на легендарната Баба Тонка от Русчук...

Напредък ли е да изживеем и тая новина със задна дата? Разбира се, че е напредък! Истината не дели хората на свои и чужди. Ореолът на Ботевите четници не виждам да помръква особено от тоя жалък факт; човешко е да пожелаеш живота пред героичната смърт. По-добре горчивата истина, отколкото красивата лъжа. Посягайки да убие жената и дечицата си, Кочо Честименски е много по-велик от фанатичния гениален Ботйов. Кочо не е имал изход; Ботев все пак е имал известен шанс да се спаси.

Не обичам самонадеяните грандомански показни жестове, дори когато целта е да се даде пример на поколенията след нас. Свободата е част от живота, не част от Смъртта.

Разгорещен, потен, настръхнал... един наивен български Дон Кихот... А окървавените четници на Околчица са се молели поне да не пропуснат възможността някой ден да разказват за неговата саможертва и героизъм. Лесно е сега да ги съди, който пожелае, ала тях по ги разбирам.

Нещо подобно са сторили и клетниците, предпочели да сменят човеколюбивата си християнска вяра с исляма, но да се съхранят като продължители на българския род в разгара на мюсюлманските показни кланета и палежи из Родопите, описани в романа "Време разделно" на Антон Дончев.

Дори да умирам,
живота със грубите лапи чилични
аз пак ще обичам!
– пише Никола Вапцаров.

Колко ли са били разгневени, та са му теглили куршума! В оня миг вероятно той пък се е чувствал като сам Господ Бог – властен да предреши участта им. И логично сами са го катурнали тоя „бог” от върха, за да му градят после пиедестал и храмове из цялата българска земя. Диалектика!!!

tisss

____________________________________________________
* "Стойков работа не върши, идете при Бояджиев!" - прелиташе над опашки и сред сутрешната навалица на автобусната спирка закъм центъра и индустриалната зона на Пловдив; това бе станало летяща фразичка, която хич не ме кефеше, понеже зарад хорските дертове кажи-речи само дето не спях в мънзърката като кибритена кутия канцеларийка на ОФ-ето. Щом чак кумата ни Меди Аврамова ми рече в очите ей таз лакърдия: "А бе, Путьо Маринкин, и аз да ти бях жена, и аз щях да ти изневерявам, що не си пренесеш леглото в онуй твойто офе!"...

** Начело с Окръжно управление на МВР... И сега, като си го помисля, се чудя не е ли имало кой да ме предупреди, че Дявола не се бъзика под опашката. Бел.м., tisss.


--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
Архг.Гримаил
семпъл forever
***

Регистриран: 30.10.2006
Мнения: 1361
От: Бургас
Re: Въведение ІІІ
    #1590989 - 13.01.2007 23:17 [Re: tisss]

адски си талантлив иначе...

--------------------
нов постинг! за тебе е!


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1591194 - 14.01.2007 04:48 [Re: Архг.Гримаил]

Споко! Ще ми мине... И Вие сте адски талантлив.

tisss

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1591254 - 14.01.2007 07:45 [Re: tisss]

(„Пшеничената нива”) ЕВГЕНИЙ, ЕДГАР ЛОРЪНС И ГАЛЕН ГАНЕВ



03.06.2001. Емил Калъчев в романа си „Дочакай деня” коментира героя си Желяз, попаднал в подобна ситуация (финала на предишната тема): „Този обезумял човек, дето се бунтува срещу чуждата воля, иска да командва, да принуждава да му служат. Навираше се в чуждия живот, стягаше го в примка и го повличаше накъдето пожелае”.*

Палийски, литературният герой, организатор на антикомунистическата непохватна селска самозащита от колективизацията през 1948-52-ра у нас, няма друго общо с войводата Ботйов освен точно тая страст да управлява чуждата воля, чужди съдби. Но не е ли това посегателство основа и цел на всяка агитация, на всяка откровена манипулация?

Особено изправен очи в очи срещу смъртта, човек е най-силно в правото си да извърши сам своя избор. Вперени в героичното, не съзнаваме ужасяващата му кърваво-сенчеста страна. И въобще не съм навлизал в тоя механизъм за изземване на воля, който съзирам у Георги Бенковски, например, подпалил земята под нозете на Средногорието и хукнал после да си спасява кожата. Подобни ситуации изобилстват не само в българската история...

Повод за размишления в такава насока дава и статията за младия син на даскал Ботю Петков от историка Божидар Димитров във вестник „Труд” от 2 юни 2001 година (стр. 14). По-вероятно е Ботев да е убит от своите четници, макар историкът да оспорва тая версия... Логически: в критична ситуация изкушените от една красива мечта, изправени пред крах, да се обърнат рязко против обожаваните дотогава свои вдъхновители и героични водачи. В разгромния край на Априлското въстание от 1876-та селяни от не едно място пребивали до смърт водачите си и ги замъквали с потрошени кости по конаците да доказват смирение пред Османската империя.

Това какво е! Много лесно е да ги възненавиди именно г-жа Франческа, фукльото грандоман. Представят Историята като произведение на ювелирното изкуство, като мил поучителен разказ, където винаги Доброто побеждава, „нашите” са най-готини: едни такива лъскавки, в чистички и колосани народни носии, добри-и-ички, изпълнени с възвишената идея как само по-славно и поучително да умрат за Отечеството.

Ай сиктир! От непригладената тенденциозно История на Априлското въстание и Гибелта на Ботевата чета кръв капе, вони остро на барут и сяра, а между кориците й розовеят не купешки каранфили и бели маргаритки, а разплискани мозъци и обезобразени тела.


Страхотно разминаване между законите на живота и умозрителните абстрактни идеи за хармония! Как ще постигнеш щастие, пренебрегвайки диалога между различни позиции? Иисус преобръща издъно властта на могъщата Римска империя, без с нито един жест да се опълчва насрещу й. Това е най-велик урок, който човечеството все още не успява да усвои. Отключват хаоса... в името на някаква нова уравновесеност! Как може да се сполучи по тоя начин?!

Нетърпението, дивата припряност води до насилия и загуба на влияние в сферата на нравствеността. Живият живот, естествено наложилите се правила на живеене създават фино балансирана система от взаимозависимости в обществото. Задава се булдозер: бръмчи, пуши, рови, издълбава ями там, дето е никнела моравата... Минават години и тревата пак никне; пред небесата тревата е много по-силна от грохота на желязото.

Виждат у Левски преди всичко революционера, а той е всъщност български вариант на християнски апостол в условията на ислямския деспотизъм. Затова никой от нашите герои не му прилича по скромност, което ще рече: по нравствено великолепие.


04.06.2001. Вчера. Току сме седнали с Емил** „на коневръзите” или „на ивицата Газа”*** срещу Висшия селскостопански институт. Запалил съм цигара, кафенцето – каймаклия, горещо и ароматно, въздухът – свеж, наситен с утринна прохлада... И край масичката ни величествено като презокеански лайнер преминава Евгений Тодоров****. Отбелязвам тоя исторически факт: „Видя ли Евгени Тодоров? Току-що мина, направи се, че не ни познава”, а Емил: „Що бе, можех да го препъна... да дойде на нашата маса!” „Остави го – казвам, - да пътува!... За какъв дявол ни е!”

Евгений (предполагам „й” после си го е добавил, след като се е усетил велик и талантлив; в студентските години съм чел негови къси и доста посредствени текстове, подписани с „Евгени Тодоров”), та Евгени някога, още в младежките си години, правеше впечатление на добре отгледана и добре възпитана личност, която си е поставила висока цел в живота, и това нещо се виждаше с невъоръжено око поне от стотина метра разстояние. Мисля, че мерак му беше да стане поне българския Федерико Фелини. По тая причина посещаваше факултативния курс по киносценаристика на преподавателя Васил Кацев; спомням се, че на тия сбирки сме обсъждали негово (на Евгени) 2-3 минутно филмче, заснето с 8-милиметрова любителска кинокамерка „Made in USSR”.

Сюжетът на тая ярка творба представяше мъж (самият Евгени), който мие трабантче с гъба, напоена със сапунена пяна, после с гюдерия... и дотам се увлича, че започва да целува излъскания картон, любовно и сексуално привлечен.

Накратко, то бе артилерийски залп срещу „еснафа” – идейка, удобна, изключително модерна сред амбициозните млади автори. Сред пловдивските поети мои връстници, например, начело с госпожа Франческа, неколцина покрай таз борба с еснафа се прочуха и не са се отървали и досега от грандоманския апломб, който ги тресе именно от ония славни времена, когато подир борбата с империализма и апологията на Новия човек (комуниста естествено!), борбата с еснафа се вихреше с жар, пъчене и весела патардия.

А еснафът – какво! – товарно муле: носи на лобут, не протестира, няма как да отговори, та беше боксова круша за младежта, която демонстрираше пред чичковците и дядките от Т. Живковия Съюз на българските писатели своите възможности. Чучелото на еснафа нашите славни поети от редичката на Априлското поколение и оттам-насам го размятаха като тюфлек по целия тепих пред смълчаната VIP-ложа.

В онез романтични години младият Евгени (бъдещ Евгений) се движеше в компанията на все такива, подобни нему високо интелигентни и талантливи синове и щерки на хора от елита на обществото. Момичетата от оназ компания употребяваха огромни количества грим, обличаха се шик и повечето от тях по-късно станаха съпруги на добре отхранени проспериращи личности. Момчетата от оная компания ни гледаха с пренебрежение нас, сбралите се от кол и въже простосмъртни. И с основание: нали идеха от каймака на България... Толкоз за еснафа и класовото разделение!

Малко по-късно Евгени се ожени за Нери Терзиева, работеха заедно в студиото на Районния телевизионен център, РТЦ-Пловдив, и бяха симпатично младо семейство. Просто съдбата събра двама млади и талантливи журналисти от тоя бранш. Днес Нери е шеф на медийната политика, доколкото знам, към президентската канцелария на Петър Стоянов, а Евгений е, пък доколкото съм чувал, собственик или ръководещ частно студио за телевизионни филмчета и рекламни клипове.

Всичко дотук стои съвсем прилично и обнадеждаващо. Ала защо тоя вече зрял мъж, творец и бизнесмен ми е тема за размишление? Дали заради едва доловимия аромат на мокра кокоша перушина, който излъчва около себе си в медийното пространство? А може би завиждам?! О да, таз ще да е причината да му отделя толкоз място в тая хронология.


07.06.2001. Чета първите разкази от книга на родения през 1931-ва Е. А. Доктороу*****. Романът му „Рагтайм” (имаше филм с щурата красива Лайза Минели по тоя роман) заедно с отлично направения филм ми хареса преди години, още си го спомням. Харесва ми и сега; удоволствието от тоя сюжет въобще не ми е избледняло. Та в предговора към сборника, който освен „Житията” включва и романа „Световно изложение” (1985), редакторът на българското издание отбелязва, че авторът „заслужено си е извоювал както престиж на един от най-изящните стилисти в днешната художествена проза на САЩ, така и предаността на широка читателска публика”.

Бих желал да имам неговия успех, но го нямам. Бих желал като Е. Л. Доктороу да съм богат и прославен, да обсъждат книгите ми, да ме харесват, да редят сладки слова, които да включват думи, като „престиж”, „преданост”, „извоювал”... Суетността чат-пат и мен яко ме тресе. Но се движа в мъгла и мрак като нощен експрес. Нощният експрес, драги граждани, занимава малцина от по-будните, независимо че пращи от енергия. Самонадеяно си мисля, че таквиз сладости ми се полагат по право. Още по-самонадеяно си мисля, че скромността не ми позволява да прекрача в осветените пространства на известността.

Тая илюзия има горчиво-сладък привкус, пенлива е и замайва полекичка съзнанието. И какво от това?! Животът, пък и писането на книга като част от реалния живот, е по-величествено занимание от всякакви суети.

Вероятно неизвестността е някаква версия на самочувствие от друг вид. Казваш си: „О-о, един ден, когато вече няма да ме има, леле, колко ще им липсвам на ония, дето ще прочетат моите книги! Как само ще съжаляват, че не съм жив да ми стиснат една лапа”.

Иначе първите четири разказа на Доктороу не ми създават кой знае какво впечатление, освен че са направени с нежна ирония и печалното усещане за отминаващото време край нас и вътре в нас. На 54 години, тоя американец (евреин, доколкото разбирам) е богат, известен, прославен; на 54 години моя милост е точно обратното на всичко току-що споменато. И все пак, повтарям: аз съм щастлив Homo scribens (пишещ), просто участта ми е такава: монашеска.

Ай, колко романтична гордост има в тоя жест – да не оставиш върху ръкописа името си, да се скриеш под надпис „смирен раб божи”! Което не намалява значението на написаното, както и възхищението ми от автора.

* * *

„Младият поет” Гален Ганев по елегантен начин ми се похвали, че Дружеството на пловдивските писатели е присъдило за изтеклата година Голямата годишна награда на стихосбирката му, т.е. – на него като автор. Пита ме дали познавам университетския преподавател Живко Иванов, чел ли съм негови книги. Да, чел съм. По мое настояване канихме с колегите филолози тоя литературен изследовател на обсъждане върху любопитната му книга за Алеко и Бай Ганьо.

Тогава Гален не се появи на сбирката в методичния кабинет на ІV етаж на училищната сграда. Сега обаче се почувствал задължен да прочете някоя от творбите на критика, който оценил стиховете в сбирката „Шапка и перо” като успех за Гален Ганев и родната литература.

Расте симпатията ми към Гален; тя няма нищо общо със силата на таланта му, ала ми показва част от собственото ми тщеславие. Ами че не съм ли и аз като него, овладян от представата за своята незаменимост под звездите и слънцето?

tisss
___________________________________________________________
* Е. Калъчев, сборник с трите романа „Дочакай деня”, „Носач на взрив” и „Прощално за времето на самотата”, изд. 1989, с. 14.

** Е. Калъчев, роден през 1933 година, автор на може би първия честен, откровен роман за събитията по време на т.нар. „колективизация” в българското село.

*** Пловдивчани го наричат тъй тоя широк булевард зарад обилното присъствие на арабски студенти по кафененцата, наредени плътно като ластовичи гнезда едно до друго на поне триста метра разстояние.

**** Колега от СУ „Кл. Охридски”, от първи курс. Днес се явява фактор в Пловдивската общинска телевизия; отличително качество - съпруг на Нери Терзиева, която правеше тандем с Асен Агов в първите месеци на бТВ.

***** Едгар Лорънс Доктороу, „Жития на поети”. Бел.м., tisss.


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1592508 - 15.01.2007 05:31 [Re: tisss]

(„Пшеничената нива”) ВСИЧКО ДУХОВНО СЕ ОБРУГАВА



08.06.2001.
Сред 38-те седемнайсетгодишни, на които преподавам роден език и уроци по литература от западноевропейската и руската класика (ХІІІ-ХІХ век) и български възрожденски автори, се чувствам мисионер сред племе антропофаги*. Всякакви форми на пренебрежение, ехидничене, сарказъм, агресивност, егоизъм ми се представят в откровения си вид. Често ме докарва до отчаяние тоя факт.

Опитвам се да ги разбера, да ги приуча към езика на цивилизацията, към подхода с любов и уважение спрямо света, и те грубичко се съпротивяват: посягат със зъби и нокти към мене, настръхват, излъчват на моменти омраза дори. Какво да правя? Изслушвам внимателно, гледам уж с благосклонни очи, а сърцето ми се качва в гърлото.

Дали любовта, която проповядва ап. Павел, е наистина всепобеждаваща?! О, колко посредственост, злост, унижение трябва да си готов да изтърпиш смирено, Учителю, за да не изгубиш тия млади неандерталски души за твоята кауза!

Изпробвам разни похвати да ги привлека на своя страна, и често безрезултатно, но нямам право да се отказвам. Жал ми е, дето са тъй хаотични, склонни да приемат наглостта за свободолюбие. Такива идват от гнездата си; срам ме е да се нарека техен учител, та и на какво ли за тия две учебни години съм успял да ги науча?...

Може би драматизирам, виждам нещата по-тягостни, отколкото са? Колегите ми са вдигнали ръце от тях; доколкото ги разбирам, част от моето поколение ги приема с погнуса. Но това е още по-лошо. Все пак това са деца, нашите деца, най-ценното, най-хубавото, което българската нация в момента има.

Всеки от тия младежи е различен характер, различна съдба. Допуснал съм да се обединят в лошото, но те не са родени с посредствеността и озлоблението; посредствеността и озлоблението са им наложени от средата, в която израстват. Като говоря поотделно с всекиго от тях, те са крехки, податливи за доброто, съжаляват, че са се показвали лоши. Към всяко сърце води тънка, криволичеща през бурени и тръни пътечка. Това събужда у мен странна любов. Дразня им се, но ги обичам, защото това са моите деца, нашите деца, объркани от хаоса в държавата ни, от хаоса в душите ни.

Общество, род, семейство, които не могат да изградят човеколюбив модел на поведение у младото поколение, са обречени на крах. Учителят, Училището като институция... са последната много нежна и крехка преграда пред безчинстващата наглост и грандомания в най-наглия й вид. Българският учител е сред най-унижаваните днес граждани на нацията. Но не са виновни децата, младежите за това положение, защото – без да го съзнават – те всъщност са най-ощетените. За тях униженията тепърва предстоят, ако продължат живота си неуки и невъзпитани.

Всичко духовно и светло се обругава в тая наша родина-мащеха. Има ли смисъл да съществува България, ако тоя стил не променим?


10.06.2001. Чувам реплика в добре направен английски филм („В защита на кралството” или нещо подобно), който въртяха снощи по телевизията: „Да, случват се безобразия, но все пак ние не сме България!”

Кога е правен филмът! Ако днес, тия дни... ме питат какво е Отечеството ми, бих отвърнал с репликата на Роналд Рейгън (той я изрече за Съветския съюз някога, и струва ми се на тая основа спечели президентския пост в едно от най-проспериращите общества), та ето какво бих казал: България ли? Това днес е Империя на Злото, малък къс райска земя, завзет от Злите сили. Тук пращат вероятно душите, извършили тежки грехове в предишния си живот, заточават ги подир инкарнацията**, за да получат възмездие именно тук, в обществото на българите.

Градският транспорт. Претъпкан от хора тролейбус, автобус. Задуха... Разказват ми история, която от години чувам в разни версии, но тя е една и съща...

Петима-шестима яки около 25-30-годишни цигани нахълтват от спирката срещу пловдивските централни гробища, завардват изходите и тръгват методично да преобръщат джобовете на пътниците. Не се крият. Даже не би могло да се каже и че крадат. Те просто си вземат. Издърпат ти ципа на якето, разкопчават ти палтото, провират ръка към вътрешния ти джоб, вадят ти портфейла, отварят го пред очите ти, и ако ти го върнат, макар и олекнал, ги гледаш с признателност и си благодарен, че няма да плащаш глоба в полицията или общината, че не си опазил личните си документи. Мнозина съседи и колеги знам, които са я платили таз глоба от 50 (петдесет лева) – общинска такса, че са преживели in live екшъна: тролеят им е бил превзет на абордаж от мургавите пирати посред бял ден.

Крадат не само пари. Крадат... вече не крадат, а просто си вършат работата: изскубват от вратовете, от пръстите, от китките златни накити, бъркат из чантите на жените, обръщат джобовете на мъжете, разкопчават и ловко измъкват париците дори от пазвите на старици.

Наплашени, нашите хора се извръщат да не гледат: гледат гузно настрани, гледат равнодушно в очакване на реда си да бъдат пребъркани. И нямя протести, никой вече не се възмущава, не повишава глас, да не би да го налети изотзад някой с нож, пистолет или парче водопроводна тръба. Тия професионалисти и на полицая, дето би дръзнал да им попречи, не ще простят.

„Предупредих го хем! – захваща Гошо Въргов. – Беше доста възрастен човек. Викам му: внимавай, циганите тарашат. Наобиколиха го, сбутаха го отляво-отдясно, притиснаха го до стъклото, опразниха му джобовете и той взе да плаче. Вайка се, моли да му върнат портфейла с документите, парите халал да им са. А рейсът пълен с народ! Здрави, яки българи... И всеки си мълчи. Защото ония - с ножове, пък и все бабаити. Намесиш ли се да отървеш стареца, сам ще пострадаш. Прибраха му документите, трийсет лева имал... взели му парите. Плаче тоя завалия, сърцето ми къса... Да беше – да беше към 75-годишен, болнав. Да го питаш къде е тръгнал!” „Към гробищата, къде!” – обажда се Димитър Димзов от втория етаж на съседния вход.

Такивя случки са всекидневие, и не само по линията „26” и „6”. Хиляди са пострадалите пловдивчани. От няколко години не вече кражбата, а пладнешкият грабеж, обирът се е утвърдил като бизнес за част от населението на съседния квартал Столипиново. Ако циганин открадне от своите, самите цигани ще го пречукат, няма да му дадат да вирее. Ей това се вика солидарност и здрав племенен морал.

От т.нар. ромско население – от него не крадат; крадат от българите, мизерно едва преживяващи с мижавите си пенсии или оскъдни, заработени с унижение и пот заплати. Ония, богатите, при които моите сънародници отиват да работят, често са и те българи, но тия богати не ползват нередовния общински транспорт, не живеят в бетонните работнически гета. Луксозните им лимузини, луксозните им домове – не домове, а имения, луксозният им начин на живот карат хлапенцата да мечтаят да са непукисти като тях, а младежта външно ги наподобява в пренебрежението към всичко българско – традиции, песни, бит, начин на говорене. Наглата грандомания – най-тежкият от Седемте смъртни гряха според Библията, ни залива отвсякъде.

Мисля, че това е подла, мръсна, отвратителна война срещу моя народ от крайните квартали. Сякаш някой ловко ни навира в очи мракобесието, което вони на Столипиново, за да обсъждаме циганите колко са лоши. Разбира се, не са лоши всички цигани, но огромен процент от тия наши съграждани крадат, просят, проституират, продават дрога, мародерстват по апартаментите ни, изнудват, мамят, изнасилват, пребиват, убиват... И съм склонен да повярвам, че някой доста успешно ни навира екзотичния манго в лицето, за да не видим кой всъщност е големият грабител в държавата, кой всъщност е облагодетелстваният от нашето унизително положение на цигани и българи, гледащи се изпод вежди. Няма случайни неща!!!

Двайсетина шайки кокошкари мародерстват из автобусните и тролейните линии на града, От десетилетие никой не си е мръднал пръста да стори нещо по тоя проблем. Вероятно и то е част от сценария по разграждането на България чрез противопоставянето на етносите по ей тоя отвратителен начин.

Върха на лицемерието бе, когато Престолонаследникът на Великобритания принц Чарлз специално долетя в България, па кацна с двайсет и шест елитни екипа репортери, за да се разходи като щъркел сред помийните локви и ямите с оглозгани кости на Столипиново, всички да видят колко го е еня за циганите.

Европейската общност чрез своите благотворителни институции проявява майчинска загриженост пак предимно към нашите цигани. Българинът, който плаща такси и данъци, е осъждан и назидаван за лошо отношение към т.нар. хора от малцинството. Говорят за нарушените им права, и вероятно с основание говорят, но за правата на нормалния български гражданин - данъкоплатец и изнасящ на гърба си тегобите на цялата тресяща се от скандали държава, никой зъб не обелва.

И какво излиза?! Българинът си казва: „Абе не стига, че аз му плащам тока, водата, данъците на тоя манго, не стига, че аз страдам най-много от циганските зулуми, мародерства, мързел и гюрултия, ами и белоснежна Европа ме съди, че не съм му постлал и сервирал, не съм му избърсал задника, когато за себе си нямам как да оцелея. Та и защо да раждам деца!” Не желая да мразя, ала някой очевидно има изгода от това състояние на нещата в моето отечество.

* * *

Парадокс ли е? До 1878-ма българите са най-многолюдният и най-обширни територии заемащ на Балканите народ. Северна Гърция, Европейска Турция, Република Македония, Източна Сърбия, Ниш, Пирот, Кавала, Солун, Одрин, Делтата на Дунав, Тулча, Браила, Северна Добруджа – това днес са области и селища, където живеят други хора, небългари. А както е в Гърция и Македония – дори българи да са, назовават се с имената на други етноси. В Одрин, например, някога един от най-българските градове, днес живеят три семейства българи. Предполагам, захранвали сме с население съседните нации. Това добро ли е или лошо не знам, но българският ген е населил целия полуостров с хора, които чувствам свои кръвни родственици. Както щат да се назовават, виждам ги, че са българи, държат се като българи помежду си.

Ще се получи, както с траките. Никой не нарича себе си „трак”, а носим техните характерни особености в манталитета, в своята уседналост, опърничавост, инат (или упоритост – ако повече ви харесва).

tisss
_________________________________
* Човекоядци.

** Прераждането.


--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1593993 - 16.01.2007 04:25 [Re: tisss]

Мистър Гроган затрака на апарата. Отговориха му и той почна да пише телеграмата на пишещата машина. Но докато пишеше, заговори тъй гордо и енергично, че на Омир изведнъж му стана драго-драго.

- Искат да ме изхвърлят! – викаше той. – Мене, най-бързия телеграфист в света! Аз предавам и приемам по-бързо и от самия Волински, и не правя грешки. Уили Гроган! Името ми е известно на всички телеграфисти в света. Те знаят, че Уили Гроган е най-добрият телеграфист! – Той замълча и се усмихна на раздавача – момчето, дошло от бедняшките покрайнини, постъпило на работа едва вчера, тъкмо навреме!

- Изпей още една песен, момче – каза старият телеграфист, - ние с тебе сме все още живи!


Уилям Сароян, из повестта „Човешка комедия”*



(„Пшеничената нива”) СЛУГА НА ИЛЮЗИИ



13.06.2001.
Владимир Куцаров: „В професионален план най-голямото ми постижение е, че сума главни редактори, издатели и други така ми завидяха на таланта в началото на демократичния процес, та напоследък и не рачат да публикуват и едно редче, под което да стои моето име. Разбирам ги”. И т.н. – от статията „Журналистически друмища, пътеки и съдби” в последния брой на вестник „Арт-клуб” (стр. 1-2 на броя от май 2001 г.), която статия представлява изповед, един вид равносметка, отговор на самозададени драматични въпроси от и към автора на поредица саркастични изложения в периодиката.

Чета самоуверени наброски за един труден живот, но не му съчувствам на тоя мой връстник и съграждани. Изправя се пред мен така объркан, така ожесточен! Обичал Джек Лондон и Уилям Сароян; Сароян и на мен ми е между любимите автори... Но основното у великия американски арменец Владимир Куцаров като да не е разбрал – любовта и шеговитата мелодика, утвърждаваща човечността.

Владимир Куцаров бил талантлив??? Ала сарказмът обезсмисля откритията, които прави; напомня ми герой от комиксите, така откровен в ожесточението (а уж защитник на унижените и оскърбените), дотам яростно убеден в собствената си правота, че отблъсква. Предполагам, не успява да се справи със свирепите бесове у себе си. Затова публицистиката му стои плакатно назидателна, плоска, липсва й дълбочината на истински страдащия.

Всичко написано от него може лекичко да бъде отстранено с нежна ирония; той е смешен образ, но не от типа на донкихотовците. В наивността му има безогледност и преиграване, присъщи на войнстващата посредственост** Е, питам се: как човек става слуга на илюзиите си и погубва таланта си?

Речта му изобилства с прекалености, с непремерени изблици на отвращение и гняв – и така сама се обезсмисля; от прекалено засилване губи сила. „Аз-аз-аз” откънтява от тоя стил на изразяване, „аз и ние сме добрите, а ония там, отсреща, са лошите”. Аман! Бактън от твоето самовлюбено "аз", драги незаменими велик Куцаров!

Днешната ни журналистика се задъхва от подобни гласове и не е чудно, че точно Владимир Куцаров бил избран таз година за председател на едно от петте люто враждуващи помежду си сдружения на пловдивските вестникари. Жал ми е за похабения му от омразата талант. Казва „мразя алчността, лъжата, фалша, лицемерието”... но за да ги надмогнеш тия форми на Злото, тъпичко е да ги мразиш, нужно е да ги обясниш грижовно, внимателно; иначе сам падаш в тяхната власт.

Израснах в среда, дето кавгаджийските крясъци бяха част от ежедневието. Макар че не бих могъл да кажа като съседа над мен Васко Новев: "Как да не ми е мръсен езикът бе, братче, като съм закърмен с тия псувни. Ми у дома това "Да ти еба майката" ний си го имахме за "Добро утро, как си!" Усетя ли някой заканително да настръхва, вежди да бърчи, света да оглежда с мръсен блясък в зъркелите, казвам си: „По-далеч от тоз болен мозък! На тоз болен мозък му избили балансите, нищо добро не го чака... ни него, ни ония, дето му се възхищават”. Край такива „захарни петлета” тълпата се сбира за сеир; вдига се пушилка, гръм-трясък... яйце и орех, ах, недей! - труд кървав, боже, пожалей! – па никаква работа не вършат.


16.06.2001. Към осем снощи звъни ми по телефона Гошо Въргов, съседът: да дойдел за малко... „За какво да дойдеш?” – питам грубичко, не точно питам, ами повече отказвам. А той: „Трябва да говорим по една работа. Удобно ли е? Да не си зает?” „Не съм зает. Идвай!” И след петминутка тичам да отворя вратата.

Открили му рак.

Като отишъл за резултата от изследванията на стомаха, представил се за съсед на болния. „Вие какъв сте му на тоя човек? – попитали го. Той казал: „Комшия ми е, лежи на легло. Прати мен да му взема изследванията”.

Човекът, именит специалист в тая област, заклатил глава печално: „Не са му добри резултатите, хич не са добри. Ако решите, кажете му. Сам преценете дали да му кажете, но то си е стопроцентов чистокръвен рак”.

Отърчава Гошо с епикризата при позната лекарка, оная, дето го насочила към тия изследвания. Разправя: „Седя аз, а тя, значи, е встрани от мене. И като прочете, спогледаха се със сестрата и поклати глава, устни прехапа, демек – лошо. Ама не знае, че с крайчеца на окото следя реакцията й. Обръща се към мене, мило ми се усмихна, взе да говори как ще се оправя... че ще се оправя де, и все от тоя род... Пък аз й викам: Нали миналия път, като идвах, ви казах: рак е. Не се тревожете, аз съм психически подготвен”...

Облякох се, отидохме в кварталното кръчме „Диксън”. Усещам, не го свърта на едно място. Изпуших осем цигари за нула време. Аз пия бира, той – неговата мастика с гроздова, ама не си чукаме чашите... Стори ми се кощунствено да река „Наздраве!” Зад гърба ми креслива компания от вечните махленски михлюзи пляска белот, гнусно се препира, пак се псуват на майка, както обикновено. „Не трябваше да казваш на Дочка***. На нея не трябваше да казваш.” „Да. Сбърках, че й казах. Само ще се притеснява, пък и хич не е добре със здравето. Не знам как ще се справя сама жена.”

После заговорихме за предстоящите избори, за нашите политици: че българският политически елит основно се състои от измамници и селски тарикати, морално провалени хора. Казвам му: „Щом имаш болки от месец-два, може да е в начален стадий. Да-да, сигурно е в началния си стадий... Ще го изрежат, ще те тропосат, ще го запечатат туй чудо веднъж завинаги. Добре е, че са го хванали още от началото”.

Разбърза се. Тръгна да плаща сметката. Плати, и ето – вървим полекичка двамата в тъмното. Нашият блок е на двеста метра пред нас; огрян от запалените по апартаментите крушки, напомня ми централния корпус на пътнически кораб. Минава ми през ум, че всички в тоя кораб сме пътници закъм Рогошките гробища. „Ей, ама това лекарство, дето ми го биха, голяма работа... – рече моят приятел внезапно обнадежден сякаш. – Ама така ми е добре на стомаха...” „Ще се оправиш – говоря повече на мене си, - медицината напоследък много е напреднала. Няма как да не се оправиш. Сигурен съм, че ще се оправиш, знам си аз, ти си издръжлив, печен си, какво ли не ти е минало през главата! Няма начин да не се оправиш.” - И преметнах ръка през рамото му.

tisss

_______________________________________________________
* Уилям Сароян, „Човешка комедия”, бълг.изд. 1959, финалът на глава шеста.

** По подобен начин из форумите за политика се подвизава личност, която себе си титулува под път и над път „Философ” и „Психолог”. Бях в девети клас, учехме в сградата на старата търговска гимназия, когато в аулата влетя един подобен образ: старче с лъскава като кратунка за баня главица, върху чийто гърди се полюшваха като ордени и медали вързани с телчета капачки от консервни кутии и бирени шишета. Старчето настояваше, че се сражавало с турците на връх „Свети Никола”, че за него е Вазовото „Опълченците на Шипка” и че от известната картина на Ярослав Вешин именно то - човечето с тенекиените отличия, държи камък над главата си тъкмо преди да го зафучи към урвата. Художникът Вешим в разгара на боя го рисувал, тъй да се каже, от натура. И за всички тез лакърдии идиотът искаше от нас, дето го бяхме зяпнали като паднал от небето, да му дадем по мизерни някакви си двайсет стотинки да си купел венец от алени рози. Па що алени... и къде ще ги дене, един дявол знай.

*** Евдокия, откакто я помня - вечно болнавата, вечно мрънкаща съпруга, за която Гошо все се притесняваше. Бел.м., tisss.


--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1595661 - 17.01.2007 04:46 [Re: tisss]

(„Пшеничената нива”) СТУДЕНОКРЪВНО НЯКАК СИ ОПИСВАМ... (1.)



23.06.2001.
Вижда се, че им е нагорно на тия, които изгубиха в изборите; разбираеми са вайканията, понеже свикнаха да живеят в охолство, слава и власт над народа. Доста беззакония натвориха, умножиха богатствата си и простолюдието прогледна, почнаха да си говорят хората: „Тия са по-лакоми и по-горделиви и от комунистите. Нетърпимо е не, дето толкова са разбогатели, колкото надменността да размахват назидателно пръст над главите ни, да говорят уж от името на закона точно тия, дето умножиха беззаконията в България”.

И ги катурна народът, търкулна ги от връо баш у дерето със змиите и гущерите, па се завтече да слуша речите на Оня човек, дето си дойде с новички празни куфари от Испания да ни припомни старата царска мечта, илюзията от времето на дядо си Фердинанд и на баща си Борис, па и на прабаба си Клементина за една подредена овощна и зеленчукова доходоносна България, цъфтяща и връзваща, възродена в нравствеността нация от трудолюбиви и предприемчиви стопани на своя имот.

И пак народът се показа като дете, което – уплашено, излъгано, изоставено – повярва на новопоявилия се месия. А нашите учени хора: политолози, журналисти, водачи на партии, писатели – и те объркани, не проумяха отведнъж, че народът има нужда от вяра и надежда за нравствен живот; а тия се държаха с него като вечеряли с бога.

И стана нетърпимо повече така да се мизерува в духа и в бита.

Симеон нищо не каза, все отлагаше преките отговори, но простолюдието усети, че е различен човек, че – най-малкото, не е от пасмината на дребните кокошкари; приказките му са в друг стил, а и отиде да го видят как влиза в храма да целува ръка на патриарха, да пали свещ пред иконите и да стои смирено и чинно сред множеството зад владиците по Великден.

Това първо стори той, и сетне се държеше повече не като съдник, а като благ баща и смирен човек. Никого не нападна, не унижи, та помислихме, че не е толкова лесен, няма да им се даде да го вкарат в техните политически спорове и ежби. Фарисеите хвърляха кал по него, замеряха го с присъщата им просташка воня, а колкото повече се горещяха и му се дразнеха, присмиваха му се и го обвиняваха, че не разбира българските ни работи, толкова по-мил ставаше тоя човек на унижените и оскърбените.

По същия начин и ние бяхме отпъждани от държавата, та намразихме заради тях отечеството си дори.

Видяхме какво натвориха, пък те гръмко ехидничеха: „Дайте доказателства за пред съда, не ни говорете празни приказки. Няма кой да ви слуша празните приказки!” Така говореха довчерашните народни любимци. България е малка, всичко се вижда и знае. Няма скрито покрито. Но пък и съдът, и съдиите - все техни хора. На кого да се оплачеш! Налетя ни гад, налетя ни синята напаст като мароканския скакалец: изгриза, опоска до корен каквото ни принадлежеше, и на всичко отгоре весел, присмива ни се тоя марокански скакалец и ни говори с гласа на някой си Александър Божков или някой си Стефан Софиянски: „Ето ни! Няма други, по-кадърни от нас. Виждате ли по-достойни и по-верни на България!”

Ега си, тия по-нагли и от Батето!

Лицемерието на комунистите още не сме забравили, пък тия надминаха и онова лицемерие. Приятно е сега, подир изборите, да ги гледа човек толкоз объркани, направо ошашавени, щурат се насам-натам - разнебитена команда, начело със своя Командир, притеснени най-сетне, че вече не са недосегаеми и може би ще им се наложи да отговарят за греховете си. Ама и на Командира поясът му се влачи, нищо, че пак се зъби, па и мъчи да се изкара по-чист от момина сълза, направо белоснежен. Доживяхме и тях разтревожени да ги видим. Хайде, сини другарчета-колибарчета, стягайте дрешки за пандиза!

Не зная какво ще се случи оттук-нататък, възможно е пак да сме излъганите, но нещо коренно се променя: народът полекичка излиза от апатията. Е, това малко ли е?!


24.06. 2001. Еньовден и рожденият ден на Йоан Кръстител, Йоан Предтеча, оня, дето вървял пред Иисус и говорел с гръмовен глас: „Иде подире ми оня, който е всъщност отпреди мене, на когото съм недостоен дори връзките на сандалите да привържа”. Нещо в тоя смисъл... Което Христос със своя естествен и по-тих глас нямало как да каже. Нали не можеш сам пред себе си да крачиш и да надуваш фанфари: „Елате ме вижте!”

Гарваново око, все гарванови работи го интересуват!* Изкушавам се да съм другаде, но при себе си съм, не мога да се отдалеча от корена, от низината, от мене си. Най-страшно ми е, като си помисля, че никому не съм нужен; животът като бързей тече-изтича, влачи шарении, суети, а усещам често какъв мрак е извън любовта, извън приятелството. Да прокървяваш от време на време за някой друг, не за себе си – може би това е най-разкошното сега и тук. Да откриваш, че другите са важни, не ти – защото много повече страдат от тебе, а ти... какво си ти? - ти си само един препинателен знак в тоя свят, фалшиво отронен звук в неговата космична полифония.

В предговора към книгата „Боливар. Един континент и една съдба” авторът Хосе Луис Салседо-Бастардо цитира мисъл на Йохан Волфганг Гьоте (1749-1832)**. Та ето я тая странна сентенция: „Това, което не можеш да постигнеш, те прави велик”. Бих я отричал въз основа на логически аргументи и разсъждения, ала парадоксалното все пак ми изглежда по-вярно: интуитивното дяволче, седнало по турски в дъното на подсъзнанието, ми подсказва, че духовното величие се осъществява именно в ситуации на унижение, и оттам унижението пък е майка на най-смелите ни мечти.


28.06.2001. Видовден. На този ден се ходи при оня човек, когото си наранил, обидил, ощетил, смирено да го погледнеш, да поискаш прошка. Чудесен празник на нравствеността и човеколюбието – което е всъщност едно и също. Който е нравствен, няма как да не е човеколюбив. Както и другото е вярно: човеколюбивият е нравствен: и да е бил ядосван, прощава, не гони до дупка, не къса меса, не хапе и зъби не кърти, не постъпва, както старозаветният принцип диктува.

Ай, колко омраза свисти помежду ни, като куршуми пиука покрай ушите ми! Но въпреки пиукането - студенокръвно някак си описвам.

Някогашният скъп приятел на славната БСП и нашите славни аленочервени ръководители Слободан Милошевич го отвозили със самолет до военно селище на НАТО, отстоящо на 40 км от Хага, където в близките дни ще бъде изправен пред Международния трибунал като военен и политически престъпник.

Прецедент изобщо в сферата на правото, Хагският трибунал е създаден през 1993 година за съдене на международни престъпници. На Видовден през 1914-та е убит в Сараево австро-унгарският престолонаследник и това е всъщност началото на Първата световна касапница през ХХ век.

Какво са били виновни милиони млади мъже от двете страни на фронтовата линия, та трябвало да бъдат осакатявани и умъртвявани чрез намушкване с щик в корема, чрез разфасоване с помощта на фугасни бомби и далекобойна артилерия?!

Ако питаш историците обаче, всичко твърде прилежно и чистичко ще ти обяснят, и в крайна сметка ще научиш, че няма на тоя свят невинни. Невинни са само неродените, ама и то - ако се поразмислим - не е толкова сигурно, и всеки отделен случай подлежи на съмнение за умисъл от страна на бебето.


Следва

tisss

____________________________________________________

* „Гарван” – името на регистрираното на мое име студио от 1994 година.

** Паисиевата „История славянобългарска” от седем години се преписва и разнася по българската земя, когато се ражда духовният ориентир на културна Германия. Бел.м., tisss.


--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1597227 - 18.01.2007 07:55 [Re: tisss]

(„Пшеничената нива”) СТУДЕНОКРЪВНО НЯКАК СИ ОПИСВАМ... (2.)

Продължение от 28.06.


Постиженията на 36-годишния през 1966-та Емил Калъчев в разгара на Т. Живковото т.нар. „строителство на новия човек”:

1) Че човек не се ражда враг, т.е. Емил оборва фактически една от аксиомите, върху които се основава „класовата омраза” – термин, насаждан от комунизма като идеология на практика от 1917-та, па и до днес в метастазите на посткомунистическите общества, в новоименуваните у нас неокомунистически партийни центрове БСП, СДС, Савовата Демократическа партия, Мозеровото БЗНС, Догановото ДПС...

2) Че като автор се е вглеждал съчувствено и с разбиране към човешката драма на т.нар. "народен враг", защото тая лична трагедия на погубения от политическите омрази живот просто крещи от страниците на романа „Дочакай деня”;

3) Че книгата призовава към човечност – нещо така противоречащо на партийния фанатизъм и ортодоксия не само у комунистите; видяхме го тоя фанатизъм като стил най-ярко и най-противно изявен у хардлайнерите на СДС – ще се изпоядат помежду си...

4) Че тоя сюжет разбулва суровата истина за уж първобитните типове по строежите на социалистическата държава, но и снема лакираната табела „Ние строим пътя, пътят строи нас!”

5) Че показва начина, по който у нас масово се е провеждала колективизацията в селското стопанство. Не че тая истина не е била известна, но това, доколкото ми е известно, е първият сполучлив текст за обглеждане отвътре на драмата у стопанина в периода на колективизацията, а не плакатна показност от позицията на партийната „правда”.

Романът „Дочакай деня” внушава: „Не си играйте със съдбата на човека! Не го мачкайте, не му натрапвайте вашите готови генерални решения за щастие, не му навирайте в очите безогледно умозрителните си идеи за живота и света! Оставете го сам да решава; коренът, генът, творческото начало (ако го има у него) ще му подскажат личния му път в живота".

Тая теза воюва с манипулаторите на цели нации, с разпоредителите над съвести и съществования, с бетонното самолюбие на партийните галеници и шмекери не само от времето на Леонид Брежнев и Т. Живков.

Едва ли 36-годишният автор е предполагал каква буря си поръчва. Тук, разбира се, е необходима значителна доза чистосърдечна наивност и неразбиране срещу каква мракобесна, идеално смазвана от потрошени кости и кръв човешка огромна машинария се изправя. Това е 1963-та – разгара на концлагерите, където пребит с тояга полумъртъв човекът е хвърлян за храна на освирепелите от глад домашни прасета. Буквално!!! Мога с часове да преразказвам тук ужасии: от превръщане на човек в леден къс, обливан с вода при сибирски мраз, до страхотни перверзии над човешкото съзнание.

Такъв наивник през 1981-ва бях и аз; наивник бях и през 1990-та, когато за няколко месеца време повярвах, че комунизмът наистина си отива от нас...

Когато прочита оригиналния ръкопис, независимо че Емил е приеман за свой – работи в партийното издателство „Народна младеж”, пише по договор тоя роман... – шефът на издателството Дико Фучеджиев („Звездите над Велека” на Фучеджиев бе нашумяла книга през 80-те години, Фучеджиев го представяха като значителен автор)... та шефът на издателството, един от нашумелите успешни белетристи по онова време, се държи като човек, решен да премълчи какъвто и да е коментар, но дава да се разбере, че да се пише за тия неща по такъв – уравновесен, придържащ се към факта – начин не е безопасно.

И естествено договорът е разтрогнат.

Година или две по-късно все пак книгата се появява като продукция на едно провинциално издателство – пловдивското „Христо Г. Данов”, където сърцати хора явно рискуват с тоя ръкопис не само служебната си кариера... Десетина дни романът „Дочакай деня” е по рафтовете на книжарниците, след което книгата е иззета по нареждане отгоре, от централата на партийните копои, такива като Георги Джагаров и стари кримки на Партията като Тодор Павлов, да кажем. Редакторът Георги Стоянов* е пренасочен към друга работа – нищо, че е бил до тоя момент партиен секретар в пловдивското издателство. Художникът на титулната илюстрация Христо Брайков – дотогавашен отговорник по културата в ЦК на БКП, е смъкнат от високия пост и пратен в „седма глуха”. Авторът е натирен, остава без работа.

Преди това обаче е имал драматичен разговор с тогавашния шеф на окръжната партийна организация Дража Вълчева**, с която ги свързва младостта им в Карлово. „Е!? Как си могъл да ги напишеш тия работи!” – Нещо от тоя род укорно изрекла Вълчева...

Има елемент на тщеславие, но ме озадачава, да не кажа: възхищавам се на - настойчивостта на автора, предложил отново за печат „Дочакай деня” години по-късно, току в навечерието на горещите събития от лятото и есента на 1989-та, като първа книга в сборник с още два негови романа („Носач на взрив” и „Прощално за времето на самотата”). Трилогията излиза от печат на 25 ноември 1989 година. И... отново същата реакция

Тоя път книгата не стига до масовия читател. Застоява в складовете на ДП „Печатни произведения” из цялата страна. Приятел от Търговище успява да задели стотина бройки, звъни на автора да иде да си ги прибере, т.е. да си ги изкупи. Останалият тираж от общо 20 137-те екземпляра на сборника с романа „Дочакай деня” на Емил Калъчев е изпратен във „Вторични суровини” за претопяване. Истинско аутодафе над книга, в която се съдържа истината за едно от най-срамните деяния на червената власт в България. Забележете, това става година след „славния” Десети ноември, когато ние наивно припявахме шлагера на Васко Кръпката "Комунизмът си отива, о йе!" Отива си комунизмът, ама друг път!

А ние си мислихме, че комунизмът си отива, че комунизмът, след като БКП се е преименувала в БСП, вече не е манталитет и стил, зает от Маркс, Ленин и Сталин, а нещо друго: обновен и демократичен модел на обществени отношения.

Студенокръвно някак си описвам тия факти, но зад тях са завъртени ужасно много съдби, страсти, странности, присъщи на културата и изкуството у нас. В 1989-та и 1990-та, мисля си, когато комунизмът като водеща теория по-скрито или явно вече даваше знаци, че слиза от историческата сцена, тайно и трескаво са се копаели новите, по-удобни укрития и траншеи за предстоящите новобогаташи, за появилите се буквално из небитието за една нощ родни капиталисти и „демократи”... Какво толкоз би ги притеснил тях, „червените гробокопачи на България” някакъв си роман от провинциален писател?!...

Е, добре! Но вижте ожесточението, вакханалията, дивата еуфория от същата тая 1989-та и последвалите я десетина години на бурни обществени преобразования! Кой разпиляваше народа на парцели и партийки – фиктивни партии с гръмки имена и войнствени декларации. Тия „нови демократи” – сега вече все повече се разбира! – мътеха тинята, тях обслужва всичката тая отврат - мутри, простащина, чалга, шоумени на гаврата, наркотици, фалшиви застрахователи, показни убийства, насилие-насилие-насилие, обезличаване на културните институции, училището, срив на възпитанието, срив на семейството като институция, срив на нравствеността в невиждани досега у нас „феномени на пошлостта”.

Свършиха си работата: присвоиха, каквото можаха да докопат от общонародната собственост, сега могат и да огласяват колкото си щат списъци на верни ченгета, безкористни доносници и храбри социалистически разузнавачи в чест на собствения си унижаван до смърт народ.


01.07.2001. Прозата на Емил Калъчев – впечатления от разказа „Тончовци” и романа „Дочакай деня”...

Аромат на горска шума, на планина, на снежни преспи и подгизнала камениста пръст, на потни тела, цигарен дим, на дъсчени бараки, обитавани от шумни, задъхани, открити и жизнени несретници, които – бягайки от миналото си, тук на обекта, откриват своето малко, изстрадано щастие.

Те са хубави така, с илюзиите си. Едновременно наивни и дръзки, присмехулни уж, а всеки – затаил някоя човешка драма. Писателят - ненатрапчиво, без интелектуална претенциозност, е сякаш един от тях: приема ги каквито са, обгражда ги с обич, опитва се да ги разбере, рядко се случва да осъди някого от тях, и то е непряко, осъждане чрез внушение.

„Тончовци” е може би най-хубавият разказ на Емил. Свеж, сочен разказ. Разказва минали работи, но и доказва, че добрата, честно написаната литература не губи стойност, при каквито и обстоятелства да я поставим, през каквито и перипетии да минава през пътя си до нас, читателите.

Хуморът надделява. С обична ирония са осветени отвътре образите на назованите: Тончо, Киряк, Милан, Стамат, Дългото... и неназованите. Това е психологически изпипано платно на т.нар. „бачкатори”, хора от кол и въже, от плът и кръв, които трудът облагородява, без да ги прави светци.

Рисувано е с едри мазки. Напомня ми на места прозата на Михаил Шолохов („Разораната целина”, например), но е наситено това платно с нашенски колорит, с българско светоусещане от времето на 50-те и 60-те години на ХХ век, когато – както писа роденият в село Добромирка, Габровско, наметнат с работническа ватенка Пеньо Пенев – ...когато се наливаха основите на една неосъществила се (а може би и изобщо неосъществима!) много красива мечта за общество на Свободата, Братството и Равенството.

Киряк е бивш семинарист. Мерак му е да стане бригадир. Милан е новобрачен, към 25-годишен. Ражда му се момченце... Дългото е 40-годишен, за пари дошъл; бяга, за да не плаща издръжка за извънбрачно дете.

Чудна е сцената, когато Стамат и Дългото дежурят през нощта, а навън е порой и двамата, фиркани, се ловят на бас дали реката ще ги отнесе барабар с бараката, в която са се сврели...

Ето я и „конкуренцията” – все млади прилежни, нахакани момчета. Наричат ги „чапайците”. Идат с бригадира си на обекта... Ето го и новодошлия ръководител инженер, дошъл да смени бившия, уволнен дисциплинарно заради далавери... Ето и готвачката, 19-годишно моме, окумуш, хубавица... Любовта на готвачката връща Дългото на обекта.

Стамат, към 40-годишен, връстник на Дългото, бивш магазинер в бакалски магазин, пък е образ на любовчията-коцкар, мор за женското сърце и женски блянове за опитомен добитък...

Бившият отец Никодим, с пет щерки и двама сина зад гърба си, е тръгнал по обектите пари да напечели за къща на всеки от синовете, па го повлякъл самотния живот на бекярин (стар ерген) и „забравя” да се върне у дома си, тук му е по-мило...

Всички тия хора Равнината (разбирай: несретният скучен живот) ги е изтласкала в планинското усое, сякаш за да се пробват сами кой колко струва. В тоя котел от характери и съдби стават явни и дребните слабости, и тежките грехове, но то е и оздравително, и пречистващо събитие за силния характер.

Бурята иде да напомни, че току-тъй не можеш да си тръгнеш. Тръгват си Тончо, Стамат и Дългото, решени веднъж завинаги да скъсат с обекта, с това лудешки амбициозно прокопаване на тунел през каменната гръд на планината... Тръгват си, ала се връщат. Оказва се, човек от себе си не може да избяга. Щом сърцето е тук, на обекта, при калта, пороищата, усилния труд, безсънните нощи, когато щастието прелита наоколо и не го виждаш, но усещаш пърхането на крилата му като собствения си пулс...

Романът „Дочакай деня” е правен чрез друга бленда; това е сдържан, по-строг разказ, обединяващ чисто криминална история (убийство, бягство от концлагера, бягство през границата) с печалната мелодия на една обречена любов (Желяз и Евдокия). Четейки за тия двама нещастни влюбени, не можеш да не намразиш до смърт комунизма. Не знам за друг тип читатели, но за мен това бе точно така: преживях го тоя литературен сюжет като емоционален потрес.

tisss

___________________________________________________________
* Белетрист на романи и разкази за българското село, между които ми се е вбил в съзнанието „Хубавицата крадла”, ама повест ли бе то или роман, не помня.

** По това време Дража Вълчева е кандидат-член на свещения кръг партайци около Т. Живков, неговото Политбюро, огненият стълб на властта в България.Бел.м., tisss.


--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1598672 - 18.01.2007 22:31 [Re: tisss]

(„Пшеничената нива”) ПИЯНСТВОТО НА ЛЕСНИТЕ ДУМИ



03.07.2001.
Цитат от Владимир Янев, от стихотворение (?) „Писмо да Димитър Кирков”:

В предградията на нещата винаги съм бил,
а никога не съм ги завладявал...


(Из книгата „Цигулката на Енгр”).

Наброски от прочита на двете, издадени през 2000 година, книги на Вл. Янев, особено от „Цигулката на Енгр”.

И тъй... Литературщини, дестилиран снобизъм. Митологизиране на пиянството в буквалния му смисъл като вид героизъм. Цитатничеството възведено в качеството стил, т.е. демонстрации на рутина и начетеност заради самата демонстрациия: демек, много чело - много знай!

Всезнайство. Авторът има отговор на всякакви въпроси, нещо като готварска книга с готови рецепти за прилежната домакиня.

„Остроумия, зад които е мрачно” (стр. 37 от книгата „Съдържания”, сборник на нещо като разкази, да използвам част от остроумно заглавие на Уилям Сароян - "нещо като нищо на света"... Пак от тая книжка: някой си... „искаше да го измъчва (някого си – бел.м., Г.Б.) или по-точно да види как той се преструва, че се измъчва” (стр.44). Това какво ли ще да рече?

Чета и – леле, каква скука, каква напудрена дълбокомудрена проза! Но то не е проза, а претенция за изключителни постижения в сферата на словото. Виждам лицето, образа на пишещия: чоглаво ми е за него – толкова чист, толкова непокварен! Това е отворен, любопитен за света характер. До дълбоки старини (а обикновено тоя рядък вид образцови личности живеят по 110-130 години) тия носят детското у себе си; просто не успяват истински да се отчаят и страдат именно по тая причина: животът някак ги заобикаля, обгръща ги, без да ги докосва – като пеперуда, носена по течението на Марица. "Животът с грубите лапи чилични" сякаш внимателно се грижи да не изтрие пеперудената им окраска*, прашеца от нектар, вкуса на амброзия, който излъчват.

Не ми е под ръка книгата „Великият Гетсби”; под ръка ми е може би най-хубавата книга на Ърнест Хемингуей, издадена посмъртно, та ще се задоволя с по-обширен пасаж на Хемингуей относно Скот Фицджералд. Университетският преподавател по литература Владимир Янев заслужава тоя жест на внимание.

Признавам, пристрастен съм към човека и някогашния приятел Владимир Янев, какъвто го познавах в реалността, и не мога да не се отнасям със симпатия. Имам сериозна лична причина поради жест преди двайсет и три години (1984), когато ми позвъни по телефона да ме окуражи; смяташе, че съм отчаян и потиснат от пасквила, които бе писал за стихосбирката ми „Сутрин рано” някой си Свилен Панков... Такъв жест не се забравя!

Затова, и за да няма илюзии помежду ни, ще го кажа ясно: не си падам по прозата на Владо, но харесвам човека, артистичния характер у него. Неговите студенти от Пловдивския университет имат късмет, че именно той им преподава българска литература; изкушавам се някой ден да си залепя изкуствени мустаци, брада от изкуствена кожа и оборудван с тъмни очила да вляза в залата, където свещенодейства: говори разпалено, горещи се, преживява чуждите сюжети, както може би и самите писатели не са ги преживявали.

Та ето го въпросния пасаж, който не знам точно защо, но мисля – приляга към представата ми за тоя мой връстник почти и съгражданин филибелия...

„Талантът му – отбелязва Папа Теди** във въведение към главата „Скот Фицджералд” в „Безкраен празник”беше тъй естествен като шарките от прашеца по крилата на пеперуда. Едно време той не разбираше това, както не го разбира и пеперудата, и не забеляза кога прашецът се изтри и шарките избледняха. По-късно той разбра, че е с повредени крила, разбра как те са устроени и се научи да мисли, но не можеше вече да лети, защото любовта към полета беше изчезнала и той можеше само да си спомня как непринудено бе летял по-рано.”

Не зная как изглежда за посветилите се на филологическата наука младежи, но е интересен тоя стремеж именно от гледна точка на понятието „инфантилен” не в назидателен, а във възможно най-добронамерен смисъл. Защо някой иска да изглежда по-едър, по-умен, по-авторитетен – досещате ли се защо? В сборника „Съдържания” преобладават текстове, претенциозни до немай къде, и пак авторът не е успял да развали от снобизъм очарованието на някогашния бедняшки, естествен, наивен, самолюбив, глуповат и щастлив в ориенталщините си Пловдив.

Всички ние, родените тук, сме негови деца и аз съм радостен, че Владко е мой съгражданин, а пък и аз съм съгражданин на един много велик български писател, публицист, учен и човек, „способен на мощни пристъпи на справедливо възмущение”".

„Истинската история на Христос и Юда” – един от текстовете е, подозирам, упражнение по софизъм и реторика, по доказване на всичко и нищо, всеядност – макар и устроена върху една от строгите зен-будистки притчи. Многозначителност толкова обширна, че преиначава и обезсмисля философията, в случая – сюжета за предателството.

Най-приятното е, че авторът сам си вярва и личи колко е доволен от себе си, точно когато бъбри кощунствено... Още един ефрейтор с маршалски жезъл в раницата****. И какво от това! И какво толкова!

Не съм сигурен изкуството, и по-конкретно - художествената литература какво е; има талантливи личности, на които и то им е ясно. Затова изглежда ходят по площада с угрижено вдъхновено лице – избират най-подходящо място за мраморен паметник, който да ги увековечи за поколенията прозорливи тълкуватели: в снежнобяла тога с ресни по края и широки дипли, горди, мъжествени, достойни за възхищение.

Ала защо си мисля, че има някой много по-велик, по-значим от ония, дето ръкомахат и възгласят патетично от трибуната. Въпросът е как нему да внушим колко именно от него самия животът му зависи; пък и всички ние, ръкомахащи и сладкогласни оратори, именно нему дължим преди всичко уважение и вярност. И това е обикновеният простосмъртен човек, в нашия случай – униженият и оскърбен българин.

Не е ли тъй?!

Сред анархистите били известни доста чисти, високо морални личности. Това обаче оправдава ли анархизма, отрицаването на всякакви форми за организация? Любопитна ситуация – Юда и Христос хвърлят жребий кой от тях да е Предателят и кой – Светецът (вж. стр. 91 от цит.съч.!) „Истинската Идея не се нуждае от Организации. Организацията е лъжа – колкото по-съвършена и по-мощна, толкова по-вредна” (стр. 93).

И по-обширна извадка накрая (стр. 109), която ми звучи като просветление, та спокойно може да се отнесе към самолюбивия автор: „А самият ти се увличаш от пиянството на лесните думи, пронизват те тръпките на инфантилния възторг”.

Колкото до руските писатели, до споровете, възторзите и общуването с тяхната разкошна атмосфера... тук нищо не мога да река, освен да завидя на Владимир Янев, ама ей тъй, най-приятелски, най-смирено.


tisss

____________________________________________________________
* В шедьовъра „Великият Гетсби” Скот Фицджералд има пасаж, в който – ако се не лъжа - използва пеперудата като метафора, когато коментира главния герой.

** Така се обръщали към Хемингуей близките и приятелите му.

*** Цитатът е от романа „Параграф 22” на Джоузеф Хелър, с. 73 на бълг. издание, сам ми се навира в очите...

**** Любима сентенция на руския маршал Александър Василиевич Суворов (1730-1854) от епохата на Наполеоновите походи. Бел.м., tisss.


--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1598986 - 19.01.2007 06:35 [Re: tisss]

(„Пшеничената нива”) ЗАЩО НЕ СЪМ ПОСЛАНИК



07.07.2001.
В края на зимата тая година, в коридора на третия етаж, край тоалетните една от моите десетокласнички, Теодора, след като злобееше насреща ми десетина минути, пък аз мълчаливо я слушах, внезапно избухна в жалки ридания, разхлипа се, заразмазва сълзи, зашепна, съскайки конвулсивно, обзета от отчаяние:

- Мразя Ви! Разбирате ли...? О-о, как Ви мразя!

- Защо ме мразиш? – заекнах потресен.

- Вие сте причина моят брат да умре. Не може да не знаете! Моят брат си отиде и заради Вас...

- Не знам кой е брат ти.

- Не може да не го знаете. Били сте му учител в осми клас и трябваше да се явява при Вас на поправителен изпит?

- Но аз не оставям на поправителни изпити – казвам, – попитай когото искаш, и ще видиш, че трябва да е изключителен случай да остане някой на поправителен изпит при мене.

- Казали сте му да научи наизуст „Изворът на Белоногата” и той много се притесняваше. О-о, как Ви мразя! Брат ми беше много болен, брат ми умираше, не можеше да става вече от леглото, и все учеше тая скапана поема, защото Вие така сте му казали. Мразя! Мразя Ви! Мразя Ви... – цялата подгизна от сълзи.

- Не знам кой е брат ти – повтарям и потретям като развалена грамофонна плоча, - нищо не си спомням.

- О-о, знаете го, и още как! Не може да не си спомняте.

- Добре, покажи ми снимка на брат ти, ако имаш.

И тя с треперещи пръсти ми подава цветна фотография на брат си, сниман с другата й сестра, и двамата вече мъртви: бяха ми ученици и всички, които им преподавахме, виждахме, че са обречени; лицата им имаха оня вид, присъщ на неизлечимо болните от левкемия (рак на кръвта) – нещо вродено, нещо объркано в биохимията им по рождение.

- Да – казвам, - това е Тошко. Тодор. Наистина е бил мой ученик. И сестра ти ми е била ученичка... Но защо досега нищо не си ми казала? Защо толкова дълго си носила у себе си тая злоба?

И тя пак:
- Мразя Ви!!!

Не виждах за какво да се чувствам виновен, стана ми жал за Теодора. И тогава й казах: - Лесно е да обвиниш. Но помага ли ти с нещо омразата! Омразата те разяжда като киселина отвътре. Ето, изрече нещо, което ти е тровило живота. Така е по-добре, че го изрече, изкара го от себе си навън... Но не оставяй тая киселина да те разяжда повече, а пък аз ще се опитам да ти помогна, доколкото ще ми позволи твоята омраза и доколкото ми позволяват силите. Човек не бива да живее в омраза, разбираш ли. За тебе е лошо, ако не превъзмогнеш омразата.

Ей такива глупави празни приказки й наговорих там, в коридора през голямото междучасие край ученическите тоалетни. И тя се отдалечи с приятелката си Пенка, която ме гледаше настръхнала, с ненавист; да можеше, би ме изпепелил тоя презрителен поглед.

На страница 412 от романа „Параграф 22” на американеца Джоузеф Хелър откривам изречение, което възкресява тоя епизод от миналата зима; ето го това изречение: „Йосарян усещаше как омразата го гори отвътре като киселина”.

Две учебни години – миналата и тая, това момиче, Теодора, ми създаваше непрекъснато проблеми с предизвикателното си държане в часовете по литература и български. Засичало ме е с груби, отвратително невъздържани реплики винаги когато е откривало повод да изрази своята ненавист. Веднъж я изнесох заедно със стола през вратата на класната стая, само за да не я ударя, ей така, мълчешком я грабнах и я изнесох в коридора. И чак след като научих как е преживяла смъртта, как се е заклевала да ми отмъщава, усетих, че съм попаднал в ситуация, когато единствено съчувствието, любовта може да ти помогне, ако си учител... ако наистина си учител, когато някой хубав и млад иначе човек злобее насреща ти, унижава те, а ти дори нямаш право да се защитиш.

Леле, как съм успял да я изнеса със стола, след като тая 17-годишна ученичка стърчи поне с десет сантиметра над мене и е поне с двайсетина килограма по-тежка от моите шейсет и четири килограма!

Изобщо, книгата на Джоузеф Хелър, която чета за първи път, изправя пред мен куп преживени неща, за които тепърва ще си давам отчет. В лицето на Йосарян, 28-годишния пилот на бомбардировач през 1944-та, откривам непрекъснато себе си... Самовлюбеност ли е това? Или сам се нареждам в редичката на Швейковци и Йосаряновци, леко озадачен от собствената си незначителност и обикновеност?

Не-е, не съм безобиден и безхарактерен тип. Но оръжията ми са твърде безпомощни пред системата, бълваща като Ниагарския водопад настървени, хитри, пресметливи, безскрупулни до умопомрачение преуспяващи неврастеници. Мечтая да живея в съгласие със себе си, не им завиждам, не бих се заинтересувал от тяхната славна и заможна пасмина, ако не натрупваха толкова подлост и фарисейщина в тоя свят.

* * *

- Защо не си посланик! – въздъхва Re. И сама си отговаря: - Защото не знаеш да отстъпваш, да се преклониш, да правиш компромиси. Да-а, тия работи са свързани с гъвкавост, която ти не владееш.

- Доста героичен съм в твоите представи – казвам, - би било хубаво да е вярно, ама не е. Не разбираш ли, такива ми са способностите... Един ограничен човек, какво има толкова да се обяснява! Много са разочарованите от тая неприятна черта в характера ми: велики проекти, последвани от посредствени резултати... Но... това е моят стил.

- Ако беше по-дипломатичен, по-отстъпчив – продължава тя, - сега можеше да имаш свой вестник, например. Но не! Колко малко се е искало да отстъпиш, и сега друг щеше да си...

- И нямаше да се познаваме.

- Друга щеше да е на моето място. Нямаше да те изостави предишната ти приятелка, за която си мечтал да се ожениш...

- Така е – съгласявам се, - права си. Щеше да бъде щастлива може би. Въобще, при мене нещата бавничко, флегматично се развиват. Щъкам си по земята като костенурка, която ще живее поне триста години.

Говоря си ей тъй, правя се на важен, пък си мисля: като че нищо не е променило у мене, нищо не се е развило, ами съм си все същият... хлапак от някогашния Пловдив. Зле ли ми е?!


18.07.2001. Петдесет лева авансово измолих от училищната касиерка. Re. е край моренцето с майчето си, децата си и със семейство Ряпови (кумовете от скършения ми първи и единствен брак). Чат-пат си бъбрим по джиесема, но и то ми стига: понеже дертовете ми са основно по жигулата. Разглобил съм двигателя от 8 юли и досега, вече над десет дни, заради сегмент и бутало (едното от четирите беше разбито, на първия цилиндър буталото)... та заради тоя дефицит, значи, в паричките не мога да приключа.

При мен винаги е тъй: зависи ли нещо от някой друг, все ще се разочаровам на тая всеобща немарливост българска: да обещаваш, да изричаш гръмки съгласия, че ще свършиш еди какво си и еди кога си, а на практика да си само един дребен лъжец, егоист, самохвалко, типичният българин. Можеш ли да се лишиш от услугите му, бягай по-далеч от тая напаст на голите обещания или направо казано – нагли лъжи!

Неколцина вече ме излъгаха. Не, не ми взеха пари, но си пропилявах времето с тях (Колю Герганов, Илия Сотиров, Иван Пенев) ...уж автомонтьори, дето са ми нужни не да ми работят, а да ме гледат в ръцете нещо да не сбъркам, като си правя сам ремонта. И затова бях готов да платя. Обещаваха и... забравяха. Е, как да го цениш такъв приятел, такъв съсед, като всичките сме такива!


19.07.2001. Ако не е слънчицето Re., за какво ли да стоя вкопан в тая тълпа от невежи и груби? Голямо е отчаянието ми от тоя народ. Турци, евреи, арменци са по-добри, по-човечни. По-лоши сме от циганите. У столипиновски циганин съм срещал повече човещина към мене, българина, повече разбиране, повече деликатност...

Груби, потни, занемарени, нечистоплътни, задъхани от завист и злоба, самохвалци, невъзпитани, нахални, цинични – какво лошо да не кажем за нас!!! А живеем може би в най-уютното кътче на Европа. И сме го превърнали тоя райски кът в занемарено място, в бунище за всякакви боклуци. Това не бива да ни бъде простено.

Малцина са стопани между нас. Мнозинството разсъждава като аргатин на чужда нива: да претупа надве-натри работата, да открадне, да се облажи за чужда сметка – това му е кефът, туй му е мечтаното щастие. И аз съм като тях, защото израснах с вързани очи и криле.

Между другото: 53 700 католици живеят в България, според преброяването от 1992 година. 313 000 според официалната статистика са цигани, около 800 000 са турците. За турците не знам, но циганите са поне три пъти повече, нещо се бърка май статистиката... Па ако и нас си броим за цигани, значи сме общо минимум шест милиона завалии в тоя оазис за властници ченгета и комунисти – най-хубави хора: другарки и другари с обновено мислене, първи демократи под слънцето и в цялата вселена околовръст.


tisss

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1601059 - 20.01.2007 05:23 [Re: tisss]

- Да знаеш, бате, от нашту Стулипинуву по-хубав няма. Тука, да знаеш, си е баш Раят на света! Апсилютен рахат!

Реплика на възрастен мъж от Столипиново


(„Пшеничената нива”) ГОРЕЩНИЦИ В СТОЛИПИНОВО



20.07.2001.
Днес, мисля, е първият от трите т.нар. „горещници”. Термометърът на прозореца към спалнята ми сочи 35оС. Духа горещ сух вятър. Пак направих обиколка из Столипиново. Как живеят тия хора! Ужасно занемарена работа; кварталът им напомня джунгла, но в джунглата все има хармония, а тук как балансират в мизерията тия хора не ми е понятно.

Крясъци, писъци... Жените им постоянно за нещо имат да се карат с опулени зъркели и вдигнати над главата разперени ръце или юмруци; застанали една срещу друга в театрални образи на омразата, щуро се кълнат. Очите накървени, устните побелели, а от устните заедно с клетви и крясъци на техния си език парцали пяна хвърчат. По тротоарите – цялата менажерия... Клекнали или седнали върху черга на земята край вада с вонлива помийна вода, чоплят слънчоглед почернели от старост... поне стогодишни жени и две-три годишни дечица, но и яки мъже – ама мъжете пийват и бира, пък рояците палави дечурлига търчат, ровят се из пепелака или се навъртат около възрастните, които лениво някак, мимоходом ме удостояват с поглед.

Дребна търговийка кипи: всякакви неща за продан - от чехли, папуци, маратонки, дамски копринени блузки и бельо, чорапи, обуща, панаирджийска стока – свирки, пищялки, плодове, зеленчук до по-едри неща: домашни електроуреди втора употреба, печки, котлони, фаянсово корито, вана, бойлер, хладилник, телевизор... И за по едрите вещи от електроуредите трябва да си уверен, че самата им ниска цена вече означава, че са крадени и крадецът, който ви продава въпросната стока, просто бърза да се отърве от нея, да й вземе парите, да ви направи щастлив с нещастието на някой ограбен дом.

Разбират, че не съм от техния миллиет (народ, племе), крача делово като семинарист сред племе туземци. За разлика обаче от австралийските аборигени, тия съвсем не са безобидни. Кавгите, крясъците избухват просто от нищото и не дай, боже! – да се завърти около теб валмото на ненавистта...

Всяко лято тук стават брутални насилия: изнасилвания, масови сбивания, убийство с нож, с тояга по главата, по нарядко – с боен пистолет или пушка.

Минавам през воня от препържена риба, омешена с кисела смрад на помийна яма, край купища разлагащ се боклук, струпан безредно на тротоара; кресливи подвиквания долитат откъм кривите тесни понякога по метър-метър и половина сокаци между къщите, дето няма да видиш стрък зеленина. Всичко - опоскано, всичко - излъскано, изтрито, излющено от боси пети и ръчички, а отгоре мазано с дебел пласт вар, оцветена в техните любими цветове – тъмносиния, пембения или охрата.

По оградите виси захабено пране; кокошки ровят за червейче; кучета и котки се припичат на слънце край своите примижали от кеф в сенките стопани. Току се мерне кон, пуснат ей тъй да се поразходи из улиците на воля, или коза с две козлета и сакато момиченце ще притрополят край тебе.

Симпатично момче - сресана назад смолисточерна коса, интелигентно лице, с гипсиран до коляното крак - седи на стол пред портичка на кирпичена къщурка, залепена за осеметажен жилищен блок. Момчето е петнайсетинагодишно, излъчва кротост, вглъбеност, доброта... Кой знае защо, минава ми през ум, че у него може би сега дреме на слънцето бъдещ велик шахматист или човек на абстрактните науки. Ама ако си роден и израснал в тая обстановка, питам, каква перспектива те очаква?

Лесно е да ги кориш отстрани, а те едва оцеляват в боричкане помежду си. И все раждат, раждат, раждат деца, възпроизвеждат се като да докажат, че светът е длъжен най-после да вземе и с тях да се съобразява, стига се е правил, че не ги забелязва тоя наш трескаво вгледан в техническите придобивки европеец и гражданин на света. Столипиново е манталитет, то не е просто някакво си там случайно циганско гето, драги българи и членове на Обединена Европа. Мислим си, че можем да заобиколим, да ни отмине тоя проблем?! Ама как ще стане това! По кой начин?

Парадокс ли е – чак когато изпаднеш в беда, разбираш колко разнолик, многопластов, едновременно жесток и нежен е животът. И тоя най-голям на Балканите цигански квартал ми дава сериозен урок по толерантност... Каквото питам, отговарят ми добронамерено. Тия манговци имат изострен усет към нещастието и към радостта. Живеят напук на всякакви правила. Тяхното битие е предизвикателство изобщо към цивилизацията, с която толкова се гордеем и кичим. По-жизнени са от нас. Ние сме изнежени, мекошави, самовлюбени егоисти пред техния величествено хитър и все пак твърде естествен стил на общуване.

Те всячески се съобразяват с капризите на живота, а ние сме умозрителни, абстрактно добри; всъщност сме лоши, сравним ли се с тях.

Търся бутало с размер, какъвто рядко се намира. Питам двама, които режат с ножовка болт от алуминиев блок на жигула. Момчето скача: „Ей сега ще питам батко, той може да има такова бутало”. От килната кирпичена къщурка със закована черга вместо врата се появява сънлив баткото, търка очи: „Чакай да видя!” – рови из натрупани безредно купчини части от разглобени леки коли. Не открива. После ми казва къде точно имало три бутала от тоя размер. „Ще отидеш в автоморгата отсам моста преди Рогошките* гробища, вдясно, зад голямото дърво. Внимавай, че две бесни кучета. Там имат от тоя размер бутала, завчера ги видях, щото и аз търсих. Ама на мен не ми вършат работа. Ще ти искат по пет лева на бутало. Там иди! Пред мене ги отделиха, скриха ги, ама за продан им са”.

Ей така от случаен човек, който най-малкото до тоя момент и аз съм гледал с подозрителност и едва прикрито негодувание, получавам особен урок. Моите съседи българи гледат с подозрение всеки преминаващ край входа на блока ни манго. Разбира се, тия от тях, дето най-често се навъртат около входовете, избите и гаражите ни, са крадци или най-малкото – съгледвачите на крадците. Денем обикалят със зорки, любопитни очи, нощем идат да разбиват и тарашат. И аз пострадах от тия нощни неканени гости, разбиха ми вратата на гаража. Чувам, и по апартаментите влизат вече да мародерстват, и няма кой да ги спре, решат ли да проникнат, където са надушили плячка... Ала у тях ли е причината за нашата недоверчивост и едва прикрита омраза или причината е някъде над нас, у тия, които сме пратили да управляват държавата, пък те не си вършат работата.


21.07.2001. Вчера или в четвъртъка звъня. Обажда се Вера. „Вера, татко ти е на телефона, Зарко там ли е?” „Зарко е на морето.” „Какво правите?” – питам, а тя: „Благодаря, добре сме”. И приключваме разговора. Нямам какво да й кажа, няма какво да ми каже; баща и дъщеря, двайсет и две години заедно сме живели; сега е под наем с внучката, зетя и по-малката ми дъщеря Надя на двеста метра от мен... Другото разстояние – помежду ни, като баща и дъщери, сякаш се е увеличило на хиляди километри, сякаш живеем не на различни континенти, а в различни светове. И това, мисля си, никак не е далеч от истината.

Сърдити са ми дъщерите, че не им помагам; доказват ми, че нямат нужда от мен. А и аз, макар от време на време да ги мисля, се държа като да съм ги отписал. Няма човек, който да ме съди по-строго от тях двете. Живея саможиво, като същински монах. Даже приятелят Маруф, родом афганистанец, при когото в събота или неделя чат-пат ходя да си пия сутрин кафето, ме дразни: „Къде ходиш, Жоро!” и се обръща към останалите, с които се виждаме и се знаем отдавна, но усмихнат допълва: „Това е един жив монах... от Калугерово”.

...Нужен ми беше зетят, да отидем с неговата кола да ровим по гробниците за автомобили. Щеше да дойде, ако не беше сега на море. Колата ми е повредена, никъде не мога да мръдна без тая кола, а и къде ли да ходя! Мазоли ми излязоха на нозете да обикалям пеш по работилниците наоколо без резултат.

В деня, когато се видях в болницата със съседа**, който претърпя осемчасова операция (откриха му ракова метастаза и го изчистиха уж, но не спряха смъртта), в същия тоя ден ми се повреди колата. Прегърнах го него, изнемощелия, едва почналия да се съвзема от упойките и стреса, сякаш да му вдъхна от моята си жизненост, а ето... мотая се вече две седмица, въртя се в гаража, влизам-излизам, човъркам това-онова, но не става и не става, кажи-речи, не помръдва тоя ремонт. Почнах да се отчайвам. На никого не мога да разчитам за съдействие. Вълк-единак, свикнах сам да се справям; терсене ми е, че и на никому с нищо не бих могъл да помогна.

Живеейки в духа, човек е физически много самотен. Но... такова е моето щастие, такъв е стилът ми на живот.

tisss

___________________________________________________________
* Селото Рогош, отстоящо на десетина километра от Пловдив, няма нищо общо с въпросното пловдивско гробище, освен че пътят за Рогош минава край гробищните ями и кръстове. За мен лично, след историята, когато бях измамен с отпечатването на романа ми „Ламски”, вложих спестяванията си от две години учителска заплата и бях ограбен, името Рогош придоби нравствен смисъл. Ще се постарая светът да запомни именно в тоя нравствен смисъл името Рогош, Пловдивско. "Рогошлия" - в смисъл „селски тарикат, мошеник, пияница и побойник, лош човек, измамник и лицемер”, както подир Април 1876-та е звучало името на друго едно село - Балдево, та оттам и на жителите му, известни с предателствата си: „балдевци”. Така както селото Радилово, дето е организирана хайката, причинила гибелта на Алеко, едва сега, подир стотина години, се отърсва от позорния отпечатък. Добавено при преписа на 20 януари 2007 година.

** Георги Въргов. Бел.м., tisss.


--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1602200 - 21.01.2007 01:38 [Re: tisss]

(„Пшеничената нива”) ПРЕГРЪДКИ И ЛАСКИ (1.)


Продължение от 21.07.


Днес е първият ден от моята отпуска. Утре, 22 юли, е църковен празник на Мария Магдалина. Тя първа съзряла възкръсналия Иисус, първа изрекла думите „Христос воскресе!” Според предположение това е жената, в която богочовекът от легендата бил плътски (?!...) влюбен. Рожденият ден на баща ми Кирил...

Възможно ли е въздигналият Любовта като единствена предпоставка за щастието и хармонията в живота да е пренебрегнал плътската й форма? Църквата настоява, че е възможно. И по какви съображения, моля!

Където царува Любов, там е богът, там е бързеят на реката. Любовта законодателствува. Всичко на нея е подвластно, желае ли да е здраво и дълготрайно. За да разбереш, трябва да заобичаш. Казват, Любовта заслепява очите... но тя отваря друго сетиво за света, и на първо място - за човека край нас.

Обичащият излъчва сияние и когато страда, силен е и когато наглед е безпомощен, свободен е и когато са го приковали, жив е и когато умира. Той не се озлобява срещу злодеите, а ги съжалява – жали ги, че живеят без любов и сами се съсипват.

Любов не се договаря. С любовта се не търгува. Няма заместители на Любовта – ни пари, ни слава, ни успехи в материалното... нищо не компенсира липсващата Любов.

Говорят за някого, че прелюбодействал; но ако тоя човек е открил какво е Любовта за него самия, какъв прелюбодеец е той! Одумват го и го съдят, защото сами живеят фалшиво и суетно, и скучно.

Не Любовта се съобразява с правилата, а тя законодателствува, тя царствува. Сторете й път! Не й пречете, не опитвайте да я препънете. И без това именно препятствията я укрепват и силата й расте. Радвайте се, когато е пред дома ви, на улицата ви, у други хора. Не ви е споходила – виновни сте си вие, отминала ви е – пак не търсете причина другаде, освен у себе си.

Тя не обича да й се натрапват, да я сочат с пръст, да я преследват по петите. Не очаквайте да ви бъде слугиня. Не й нареждайте какво да върши, как чинно да се държи... Тя е! Или я има, или я няма; идва или си отива, когато сама пожелае. Чувствам, че се разпалва, когато съм в работата си, на нивата си и не я очаквам точно в усилния ми час, в оная минута. Като че предпочита тя да ме гледа, не аз нея да следя какво прави.

Пресреща ме един (Неделчо Грозев) към 50-годишен мъж, здрав като бик, хвали се колко момичета и жени успял да покори, какъв герой, леле... „Щом са толкова много и ни една не се задържала при теб, значи всички са се лъгали в тебе или ти си се лъгал в тях – казвам му. – Това не разбираш ли?” Той говори за секс, не за любов, не прави разлика, не проумява колко жалко е, дето се е разминавал именно с любовта.

Друга една (Радинела З.) доскоро сменяше мъжете като цветя във вазичката си. Все бързичко им се насищала... Докато я споходи любовта; и сега човекът й е зад девет планини, а тя седи и го мисли, чака го, мечтае да му роди дете и не се сеща за другите красавци, които припкат да я ухажват и изкушават с имот, дрънкулки, власт и слава.

Трети казал на хубавото момиче: „Мечтая за тебе, ще те чакам, докато узрее любов у теб. Готов съм много дълго да те чакам”. И чака човекът. Ала любовта е капризно пиле, не се знае ще му кацне ли на рамото, въпреки че горкият добре се е подготвил, почистил е гнездото си, изкъпал се е, сресал си е перчема, облякъл си е най-хубавите дрехи, изтрепва се да прави добрини на „своето” момиче. И ходи неспокоен, изнурен, уплашен някой друг да не го пререди... Какво е това! Това любов ли е?

Срещал съм „щастливци”, някак домогнали се до ласки и прегръдки от жената, която решили да направят своя любима. Предполагам, било е изнудване: възползвали се от моментната й слабост, от женското й кокетство. Но не е било любов! И жената отминала по пътя си. Обаче нещастният живее със спомена за нея, не може да се освободи от собствената си илюзия.

Как да определиш истинския мъж, с какви особени качества блести той в женската душа?

Моят връстник Александър Ф. има порядъчно семейство. Бракът с жена му, предполагам, е добър договор по сметка, но човекът си остава все тъй извън разкоша и тръпката на Голямата любов. Стотици хиляди семейства обзавеждат дом, деца раждат, видимо успешно преживяват и... не случват в любовта. Тая скрита трагедия пълни литературата със сюжети на неудовлетвореност, апатия, дисхармония, отчаяние (Ана Каренина, Ема Бовари...). Жените изглежда са повече страдащите в тия рутинни бракове.

Един мизерник, хаймана и пройдоха има повече шансове за любов от кроткия почтен добродушко; защо! – имам отговори бол, и пак не мога да отговоря. Случай отпреди десетилетия... Той е нехаен към Нея, изневерява й с приятелките й, ревнува я, тормози я, посяга да я бие. И тя през месец - през два тича да се прислони при родителите си. А сетне сама се връща. И като я попитах защо, каза: „Не мога без него. Станал е част от моя живот, най-важната част. Сърцето ми страда по него. Разтопявам се, премалява ми под корема, като си помисля за него вечер в леглото”.

Господи, тя наистина го обича; всичко останало са обстоятелства, несходство в характерите и прочие подробности – именно подробности пред Голямата тръпка на любовта. Нека всички говорят, че той не я заслужавал; кой по-добре от нея може да знае как стоят работите!

Дядо ми Борис изневерявал с двайсетина години по-млада от баба ми хубавица. Моята баба Невена в един период от брака им обмисляла да сложи край на живота си, носела кожена торбичка с отрова на шията си. Когато обаче след години легна на смъртния одър, беряла душа вече, стискала ръката му, шептяла с хрипкав отслабващ глас: „Борьо, мили, не ме оставяй, Борьо! Искам да живея заради тебе, Борьо”.


22.07.2001. Дето е духовната любов, там плътското иде като второ и трето, като допълнение, като дар спрямо плътта. Всички сме в плътското от ранното си детство; плътското е началото на осъзнаването ни като обособена част от света. Едва когато почне да се очертава нравът ни, тогава се отваря път към духовността. Отиващата си от живота някъде през шейсетте години на века Невена търсела близостта на своя неверен Борис не другаде, а в духовното. Въпреки изневерите му, тя го усещала с душата си; думите й ми звучат не толкова като вик за помощ, колкото като последно сбогом. „Не ме оставяй!” ще рече „Не ме забравяй, бъди с мен и когато прегръщаш знойните женски тела”. Пред смъртта тая Любов тъй го заклевала в друг вид вярност, много по-изискан, по-възвишен (идиотите биха рекли: много по-перверзен).

Тогава, питам се, защо Църквата представя Иисус като странящ от материалната телесна любов? Ученикът Петър три пъти се отрича от Учителя, но се отрича не от духа му, а за да предпази плътта си от поругаване, да се съхрани за живите. Толкова е човешки тоя трепет пред страданието; кой не би се огънал в такъв момент!... Не би се огънал фанатикът, ала фанатиците са изключението, което подкрепя правилото: твърде уязвими сме, нелепо е да се изживяваме като герои на мига, който ни убива!

Парадоксалното е, че отстъпилите – включително ученикът Петър, по-сетне стават крайъгълен – основен – камък в укрепването на християнската философска система.

Следва


tisss

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1602252 - 21.01.2007 07:11 [Re: tisss]

(„Пшеничената нива”) ПРЕГРЪДКИ И ЛАСКИ (2.)


Продължение от 22.07.


Говорим си снощи с Димитър Димзов, съсед, към 68-годишен. Разправя за новопоявил се чудодеен лечител, който водел телевизионна рубрика. Силно му вярва, убеден е, че може да помогне за излекуването на дъщеря му, с чиято напредваща болест медицината не успява да се пребори. Чувствителен, нежен характер е тоя Димитър: от една страна, склонен да повярва силно в чудеса, от друга – отхвърлящ с възмущение, със страст други мнения. Той търси спора, за да докаже колко е прав.

И му казвам: „Защо предпочиташ да осъдиш, отколкото да разбереш! Осъждането е много по-лесно от разбирането. Осъждащият неминуемо изпитва отрицателни чувства, зарежда се със самочувствие, основано на противопоставянето. Но не ти помага, а те отдалечава от истинското решение на твоя проблем. Повярвай в себе си, не в хора, които ти свалят звезди от небето. Когато в себе си усещаш любовта, дори гада ще гледаш със съчувствие, ще си силен, а не слаб. Слабият духом бърза да осъди”.

А той: „Не мога да се стърпя – казва. – Случва се, река остра дума на някого, пък после се размисля защо нападнах тоя човек”.

Неговият подход е неговото проклятие. Цялото му семейство живее в тоя стил. Като попарени ходят, злото се е настанило в кухничката им като турчин с чалма, а те търсят някой отвън да направи чудо, да ги отърве от нарушената хармония, от болестите на духа.

„Любовта прощава, тя е дълготърпелива” - твърди ап. Павел. И пак питам: защо е тая рязка граница между плътта и духа, не се ли срещат плът и дух именно в нашите души? Дали не е по-перспективно да приемем дребните предателства на плътта изобщо като част от компромисите в живота, за да съхраним от разрушение нашето същество в духовната сфера? Иисус предсказва трикратното отричане на Петър, но не отлъчва Петър от себе си, и така го прави полезен за Вярата: като знае собствените си слабости, Петър не би бил склонен рязко да осъжда, би бил склонен да разбере грешниците, да ги приобщи.

Разграничаването между плътската любов и духовната любов не е случайна грешка от страна на Църковните отци. Това съзнателно, преднамерено разделение на нещо цялостно, каквото е Любовта, вероятно иде от недоверие към човека. „Как – питали са се може би – да озаптим плътската вакханалия между обичащите се мъж и жена? Ами това е нещо крайно изкусително за околните, които наблюдават!” И са пропуснали, че Любовта е тайнство, че е нещо твърде лично и не се обсъжда по площадите.

Които се показват могъщи отвън, слабички са отвътре. Любовта не търси доказателства, тя топли, но не изгаря околните, дава смисъл на живота, но не крещи, не се хвали предизвикателно.

* * *

Сам по себе си духът нищо не е; материализира го плътта, тя му позволява той да я оформя: да я вае, да я гали, да я въздига или укорява, да я оре и засява със семето на божественото. И най-съвършеният инструмент не звучи, ако не го докоснат пръстите на майстор. Това жената по природа го усеща, то й е вродено. И тя интуитивно търси оня сред мъжете, в чийто ръце, под чийто пръсти умът и тялото й най-гъвкаво биха се изявявали.

Грижата за тялото й не е просто женска приумица, женска слабост, а произтича от мечтата да открие най-добрия сред мъжете, когото ще възнагради с душата и плътските си хубости. Тя ще го изкуши с това тяло, за да подчини неговата гордост и самолюбие, та да образуват двамата с приласкания мъж тайнството на Любовта.

Какво лошо има в това?

Когато мъжът ляга със своето момиче, двамата са божествени именно заради съчетанието между духовно и плътско: момичето (жената) се осъществява чрез него като пълноценен човек; той пък (мъжът) заблестява във великолепието си именно чрез нея. Това е началото на бъдещия плод, на един предстоящ човек сред човеците. И аз виждам тоя мъж в образа на Иисус, а жената, която е целувана, галена и прегръщана – в образа на Мария Магдалина.

Църквата се страхува сякаш от женското (интуитивното) начало в човешката природа. Тая дискриминация е жест пред олтара на логическия (типично мъжки) подход към Нещата от живота. Логическото познание обаче признава само правите линии и идеалните умопостроения; недостатъкът му е, че не успява да проследи пластичността, която преобладава в Природата на Земята. Тая форма на познание води началото си видимо за нас... откъм древногръцките философи. И все пак има няколко изключителни личности сред тях, които напомнят, че най-старинната форма на висше прозрение все пак си остава интуитивното.

Такава е основата на будистката религиозна философия, от която вероятно (ако действително е съществувал) уроци е вземал и самият Иисус в периода преди тридесет и третата година от земния си живот, когато следите му са неясни или се губят.

В сърцевината на християнството също откриваме отглас от интуитивния модел. Богът казва „Вярвай в мене!” и тая вяра е нещо предпоставено – или Го приемаш на доверие, или не. Не Го ли приемаш, нямаш достъп до Божиите послания, извън Бога си. Но защо е това настояване, ако не за да отграничи „своето” от „чуждото”, „нас” от „другите”...?

Фарисеите и книжниците са противни на Бога не защото са незнаещи и немислещи, а понеже Го оспорват.

А пък си мисля, че за да бъда наистина в стъпките на Христос, необходимо ми е да Го чувствам блестящ, но и подобен на мене именно в болката и покрусата... Когато Го виждам отчаян на кръста, тогава ми е най-мил, защото виждам там себе си. Не е ли желанието Му да ни извиси, не да ни потиска?! Най-добри са учениците, които се стремят да продължат учителя си, не да се примиряват с неговите уроци като край, лимес, граничен зид на познанието ни.

Разкошен дар е любовта; разкошен като живота, който ни е даден не само да го съхраним, но и за да го продължим и подир смъртта си. Не виждам защо да не се допълват Логика и Интуиция, нали това е самият творчески процес! Мъжът и Жената са непълноценни един без друг според същата идея, по която Дух и Материя взаимно изграждат човешката ни общност. В тоя смисъл двете субстанции вървят заедно, от тяхната хармония произтичат най-чаровните постижения, първо сред които е Любовта, открояваща невероятни хоризонти пред човечеството.

Търсещите конфронтация, дори и когато горещо се кълнат във вярност, са извън Бога.

Следва


tisss

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1605393 - 23.01.2007 02:23 [Re: tisss]

(„Пшеничената нива”) ПРЕГРЪДКИ И ЛАСКИ (3.)



23.07.2001.
Бледа представа имам какво чувства жената, когато си търси мъж – мъж не в смисъл екземпляр за някакъв вид споразумение или сделка, каквото са брачният договор и проституирането, а мъж, комуто да посвети душата и тялото си, без да я занимават обстоятелства и подробности.

Богатство, слава, обноски, интелект – кое от тях, или всичките вкупом влияят върху нейния избор? Подозирам, това са външни и не така съществени за любовния избор атрибути. Тя отдава огромно значение на ръката, която я гали, на гласа, който я омайва, на очите, които я карат да потръпва като млада и своенравна кобилка необяздена. Да й бъдеш предан не е достатъчно – сляпата вярност бързо й доскучава, но виж, да бъдеш активна личност, да излъчваш енергия, което ще рече да я държиш постоянно нащрек... това си заслужава тя да те последва.

Едновременно постоянен и неочакван, сдържан и все пак впускащ се изведнъж в риска и авантюрата, напомнящ голяма хищна котка, която уж спи, но всъщност дебне в храстите – ето какъв тя те желае, независимо какво разправят жените.

И мъжът, от своя страна, бързичко би се наситил на доверчивата, вярна безусловно, добродушна гугутка, въпреки че мъжете именно за такава мечтаем. Тая мечта обаче е само пожелание; на практика най-силно очарова именно непредвидимата, поставяща условия за верността си жена.

Любовта е динамично и неустойчиво – непрекъснато преоформящо се – равновесие между две воли, между две излъчващи страст същества. Тя изисква да се държим на ниво, да сме господари на себе си при всякакви ситуации. Безветрието прави отпуснати платната. Безбурното спокойно море бързо дотяга, обраства с досада. Тъй като е във висша степен творческа стихия, любовта се нуждае от сътресения и препятствия, които да я обновяват, поставяйки й все по-високи и по-трудни изисквания. Така тя се обновява, завладявайки нови хоризонти не извън, а вътре в нашите души.

Като лежи в прелъстителна поза гола в леглото, влюбената жена е божествена. Ти пристъпваш като завоевател, но всъщност тя вече те е завладяла: подчинила те е на собствения си жизнен ритъм, който зависи от лунните фази и от излъчвания, които тялото и душата й възприемат откъм Земята и Космоса. На това се дължи силно развитата й интуиция – нещо, което ние, мъжете, не притежаваме в такава степен.

Ти си й необходим, за да се осъществи тя в своята царствена женственост. Какво е тя без тебе, любимия! – джунгла, буренясала нива, оазис, който никого не ползва, оазис, чийто жители са отпътували безследно и безвъзвратно. Тия меко заоблени бедра, двете розовеещи пъпки върху плътно налетите й гърди, леката вдлъбнатинка сред опънатия призивно корем, тъмните къдрави косъмчета в дъното на корема й, косите – разпилени върху раменете, едва прикриващи нежната шия, устните й, набъбнали като току-що разпъпило се цвете, блестящата светлинка под дяволито спуснатите клепачи – всичкото това чудно женско притворство те зове, пътнико.

Ела, наслади му се! Отпий от извора. Изживей страстта... Оттук започва твоето възшествие към небесата. Дори да загинеш веднага след това, вече не си живял напразно.

* * *

Болен си от любов...? Не, не си болен; болни са ония, които живеят нелюбими, защото други работи са им в ума. Който любов няма, е най-нищият между нас, дори златни дворци да притежава, дори славата да пърха с огромни бели крила от раменете му.


24.07.2001. Омразата... Светът е сякаш изпълнен с нея, но какво друго да й противопоставим! Две омрази една срещу друга не са решили ничий проблем. Върхът на християнската философия „Обичай врага си, както обичаш себе си, обичай го дори повече от тебе самия!” разбирам като да обградя с повече нежност и внимание онова, което се сили да ме унижи и унищожи.

То ме предизвиква: крещи яростно, въоръжено е и настръхнало, всячески ме отпъжда от своето. И какво? – аз същото ли да сторя! Ако дори по старозаветния начин надделея, отровата на озлоблението вече ще се е просмукала в кръвта ми, опиянението от такава победа ще кара очите ми трескаво да лъщят... Но то ще е руменината на обладания от треска – мислим го, че е в крепко здраве, а той всъщност сериозно боледува.

На друга плоскост, в други сфери препоръчва Иисус да водим битката. Защото Злото винаги е в нас като ракова клетка: нужно е да го преодоляваме непрекъснато у себе си преди всичко, да изземваме неговата инициатива, като закрачим успоредно с него, а не насреща му. Това в никакъв случай не е пасивност; то е противостоене в по-високи измерения, иска повече спокойствие.

Японските мъдреци казват: „На най-добрия нинджа не му се налага да се бие”. Защото е страхливец ли!!!... От двайсетина години съм приел тая далекоизточна максима за личен девиз. Бих я изписал със златни букви на герба си, да бях рицар-благородник.

Великият Омир еднакво жали и за Хектор, и за Ахил; без да го съобщава пряко, все пак го е внушил: и двамата са части от една общност. За съжаление добронамереният Хектор не е открил с какво друго да се въоръжи срещу озлоблението на Ахил освен гордостта си на мъж и воин, достойнството си на герой. И не е успял да спаси ни себе си, ни Отечеството, нито идеята си за помирение и взаимност в човечността.

Това е неговата трагедия, която повтаряме вече над три хиляди години подир Троянската война. Нравствеността, благородството са велика сила, ала ние все ги ограничаваме, понеже просто не можем да ги разберем, не си даваме сметка какви необятни пространства отваря пред нас Любовта.

Не ме очароват героичните пози. Реката е по-мощна от каменния истукан Планината... Способна е да го заобиколи тоя истукан, да подкопае основите му, да го разпилее меко и неотстъпчиво зрънце по зрънце чак до бреговете на световния океан и нищичко да не остане от внушителната грамада подир това попиляване по течението й надолу. А-ах, тая меко криволичеща и кротка наглед като излегнала се матрона Река на живота!

Г-жа Историята обича героическите изображения, но малко е изрекла за динамиката на любовта като жизнена сила, пронизваща народите, зареждаща с оптимизъм цели генерации, а и отделния човек, ей тъй кротичко, без гръмки призиви и пози.


25.07.2001. Като пиша ей тия работи по-горе, изглеждам в своите очи по-добър отколкото съм, по-уравновесен, по-логичен... А не е ли то от стремеж да потисна бесове? Склонен съм да лицемернича, да се кипря с качества, които не притежавам; наивен и доверчив, преди всичко склонен себе си да мамя, а после – и другите.

Всъщност, имам моменти, когато мога човек да убия или... да треперя от страх в малодушие, да ме обзема черно отчаяние. Та писането ми е вид терапия, опити за просветление, за глътка свеж въздух в ширещата се скука, в трескавата простотия наоколо, опит за връщане в хармонията, прекосявайки българския ни хаос от последните години на луд грабеж. Ограбваше ни и ни унижаваше всеки, комуто се доверихме. Комуто се доверихме, без изключение, как ни един не направи изключение! - всеки, повтарям, се възползва от доверието ни на нация единствено за да ни ограби, жестоко да ни унижи.

Като типичен българин, твърде уязвим съм за всякакви предателства. Дотук се постарах поне да не бъда предател към себе си. Утрото днес е слънчево и спокойно, имам да свърша няколко делнични работи, но това не ме удовлетворява; свило ми се е сърцето пред опасения, които се опитвам да прогоня от мене си, и колкото по ги пъдя, толкова по-натрапчиво ме сподирят... Няма да ги опиша*; нека останат неясни силуети и сенки в тоя бележник!

Да си влюбен в живота не е толкова просто, Санчо!

Следва


tisss

___________________________________________________________
* Въпреки това по-късно ми се наложи да ги опиша... най-детайлно. Но то ще е тема на по-следващи фрагменти от тая хронология на чувствата и логическите упражнения за свирене на пиано на четири ръце. Бел.м. от 23.І.2007., tisss.

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1606749 - 23.01.2007 18:02 [Re: tisss]

(„Пшеничената нива”) ПРЕГРЪДКИ И ЛАСКИ (4.)



28.07.2001.
Снощи качих блока на двигателя върху шасито. Помогнаха ми Николай, синът на съседката от петия етаж, и Ивайло, синът на Митю и Лина от седмия етаж. Иван Пенев от вход „Г”, който е печен в тия ремонти – поне знам, че бил началник на ремонтната работилница към „Балкантурист”, гледаше от пейките пред нашия вход „Б” как се мъчим, но дойде да види какво съм направил, едва когато момчетата си отидоха.

Интересен човек е тоя Иван. Имам ли радости или проблеми по колата, сякаш веднага се появява да ми даде акъл или да ме поучава, пък и дразни се, като му оспорвам съветите. И Иван Пенев, както и Димитър Димзов - пенсионери вече, препатили, преживели доста, са се обърнали с най-добрата, най-нежната си част към мене. Как да изразя тяхната разсъдителност и грижа, които ми напомнят татко, макар че по-точно е да се рече, че се държат към мене, сякаш съм им по-малък брат!

И двамата са споделяли пред често едва прикритото ми раздразнение твърде лични неща за себе си, но когато съм канел да ги почерпя с бира, например, все някак свенливо са ми отказвали. „Не мога да пия бира, лекарите ми забраняват – доверително шепне Иван, па добавя: - Ама да не разберат другите, ей!” Димзов преди година време ми носи чисто нова оригинална руска гарнитура за сглобката между блока и главата на двигателя, вика ми: „Подарявам ти я”, категорично не пожела да му я платя, въпреки моята скрупульозна настойчивост. (Не исках да се чувствам задължен...) Иван пък ме укорява: „Що правиш настройките със старо масло! Ела да ти отлея свежо машинно за сглобяването на вала и буталата”.

Без да съм го молил, носи ми неотваряна силиконова паста за гарнитурите, казва: „Тая е червена, най-добрата. Ама ползвай я с мярка. Ще ми я платиш, когато можеш”. Даже ми предлагаше пари. „Виж – казва, - ако закъсаш около тоя ремонт, че то са харчове, ей!... ще ти дам, колкото са ти нужни”.

Иначе и двамата почти всяка надвечер пляскат карти с останалите десетина мъже на възраст пред блока: карат се, ръмжат на висок глас наравно с другите постоянни белотаджии, ала явно някаква душевна необходимост или мила слабост им е да ми се явят на помощ, когато имам проблем с колата.

Снощи виждам съседа Гошо Въргов от вход „А”, когото са изписали тия дни от хирургията след тежката многочасова операция и след като лежа на системи към двайсет денонощия. Ходили да се поразходят наблизичко с Радка, съседката, за която клюкарките говорят, че му е на сърце. Пристъпя едва-едва силно отслабнал, блед като смъртник, а Рада около него грее. Стиска ми ръката, колкото може по-силно и отминава като отнесен от вятър край пейките, дето са се наредили на хлад надвечер жените от блока.

И те, глупачките, го гледат съжалително, а една рече намусена: „Жена му Дочка разправя, че лекарите му давали не повече от година. Една година живот още, рекли й, много ще му е даже... Горката Дочка! Какво й се струпа на главата!”

Дочка, между другото, доколкото я познавам... горе или решава кръстословици, или чопли слънчоглед пред поредната порция сапунени сериали по телевизията. И като си помисля, иде ми да вия от гняв: каква мизерия сме понякога хората!


31.07.2001. Къса лятна червена рокля с тънки презрамки, червени сандали с висок ток и шнола-щипка, за да държи косите й на кок... Тънките презрамки – за да подчертават хубавите й налети гърди; късата рокля и високите токове – за да подчертават стройните й нозе и високия ханш, щипката – за да подчертава бялата й дълга шия и нежните раковини на двете й ушета... И ще отидем на близкия манастир: тя – да пали снопове свещи пред иконите и да се кръсти в името господне, аз - да пална една-единствена свещица в чест на любовта ми към нея. И ще се правя на сдържан и благопристоен, ала очите ми ще блестят като у изгладнял хищник...

Усвоявам изкуството да живея. Много е важно в каква светлина ще поставиш делничните ситуации, как ще успееш лекичко да се поотдалечиш от себе си, за да се видиш по-добре отстрани: да се насладиш на хляба и солта, на глътката кафе и тютюнев аромат, смесен с аромата на кожата й.

Всякакви умопостроения бледнеят пред вълнението, с което прелъстителното тяло и муцунка на твоето момиче те предизвикват, карат кръвта ти да чука в слепоочията. Какво по-възвишено от това! Подвизи?!... Героични саможертви?!... Търпеливост на впрегатен добитък?!... Отстъпления от своето?!... О-о-о не! Сега и тук е твоята територия - това тяло, тая женска душа, стремежът и целта на всичко, което вършиш.

Истинският мъж трупа богатство и слава не че богатството и славата сами по себе си нещо означават, а за да ги положи пред пиедестала на оная малка богиня, която го зарежда с любов.

Ток да те бие в слабините, като помислиш за нея. В любовната тръпка да забравиш колко си уязвим, грешен и преходен на тоя свят... Отведи я край реката да я нацелуваш и я нагалиш! Смачкай плътта на зрялата праскова! Вдъхни и вкуси от плътните й устни! Зарови лице в разпилените й коси! Потъни целия в дълбините на страстта!... За такива мигове истинският мъж е готов империя да съсипе, славата и богатството си да попилее.

Където си с нея, там е Рио де Жанейро, остров Палма ди Майорка и златистите плажове на Флорида. Ето, гледай – полюлява се върху вълните твоята яхта с раздипления на най-високата й мачта пиратски флаг „Черният Роджър”. Какво чакаш? Още тук ли си?...

Тръгвай, пътнико! Звездите и слънцето с неговите планети са благосклонни към теб, морските ветрове и течения са на твое разположение: остава само да избереш посоката и далечната цел. Толкова е хубаво! Толкова е подлудяващ дъхът на Свободата, съчетан с плътската неистова страстна любов!

А идиотите превръщат това в намръщено делнично утро, в което законната благоверна трака паници в мърлявата кухничка да им приготви закуската, за да... ядат. Производители на капризи, намусени, горделиви мъжкари. Да ти е драго да ги пребиеш, че тъй посредствено живеят. И се чудят после къде отишла Любовта, защо леля Скука гризе сърцето им, защо чаршафите в спалнята вонят на спарено, а собственият дом им е противен.

Любовта е свещенодействие; не всекиму е дадено да я оцени подобаващо. Тогава от какво се оплакват? Би трябвало на себе си да се сърдят, че са се опитали да я впрегнат, оковат и превърнат в слугиня, обслужваща тялото им, дома им, децата им, тъпата им филистерска суетност и докачливост за дреболии.


01.08.2001. Китайската роза на южната тераса, на верандата ми... пощуря да оформя тъмноалени кадифени пъпки. Тая сутрин ме посреща с четири нови, едновременно разцъфнали кичести цвята. Приемам ги жест, като поздравление от нейна страна за добре приключената работа по ремонта на колата и в чест на настъпващия август – моя месец. Душата й е женска, момичешка – на тая роза; само не съм съвсем наясно душа на момиче ли е или на знойна жена... Може би - второто. Не мога инак да си обясня толкова великолепие в някакъв си розов храст.

Откривам у нея така присъщата на Re. нежна настойчивост, умение да води самостоятелен живот, подвластен на небесните цикли, и същевременно да е прилежна във верността към илюзии (които са пък моя стихия). Нещо от любовните стихове на персийските поети излъчва китайската ми роза: звънлив ромон от фонтан сред тучната морава край дворец, дъх на утро в горещото сухо пловдивско лято, легенди за любовни похождения и сладости, негата на страстни нощи под звездното тракийско небе, омайващ глас на славей, шепот на женски устни, накъсано от страст дишане... Бих го нарекъл тоя цветен посланик на терасата ми с името Нефертити или с името на древна тракийска принцеса.

Вчера, 31 юли, в пет след обяд чух двигателя как работи. Най-после! Снощи в десет изкарах колата от гаража и покарах малко из съседния квартал „Тракия”. Спрях под фенер срещу Мебелната къща, излязох, запалих цигара, седнах на тротоара... Тоя ремонт, проточил се двайсетина дни и изпълнен с толкова тревоги, ми е малка победа над неприятностите, които се опитват да ме приковат на място.

Е, жив съм. Дишам. Пътищата отново са открити за мен във всички посоки на Тракия и на света изобщо. Жигулата е моето сечиво, моят инструмент – така, както сечиво е бил едномоторният самолет за наблюдение на нацистките подводници и морски конвои за французина-аристократ Антоан дьо Сент Екзюпери, загинал безследно във водите на Западното Средиземноморие, струва ми се, в един августовски ден... Съобщението, което пратих тържествуващ, обзет от мълчалива еуфория по джисемчето до Re.: Жълтото Ленче* е готова за излитане. Ваше сиятелство да реши коя посока да хванем”. След няма и минута гласът на озадачената Re. ми отекна в ухото: „Наистина ли?... Да знаеш как се радвам!”

Следва

tisss

___________________________________
* Името, дадено на жигулата от мен. Бел.м., tisss.


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1609440 - 25.01.2007 04:44 [Re: tisss]

(„Пшеничената нива”) ПРЕГРЪДКИ И ЛАСКИ (5.)



03.08.2001.
Преди двайсетина години една млада и романтична съпруга, както казват – кръшнала встрани от семейната идилия, успокояваше своя мил и объркан рогоносец с ей тия страшно логични обяснения: какво значение, че си била легнала с някакъв си смотан елтехник от местната жп-бригада; условията при това лягане били отвратителни... Вечер на наровете в техническата работилница, сред всякакви смазки, спирт, нафта, железарии, при острата воня на урина откъм задръстената с боклук тоалетна, край светлините и съскането на плъзгащите се по жиците отвън, зад прозорците, тролеи, гонени от страха някой от колегите на въпросния елтехник да не ги изненада голи, да не нахълта неочаквано... И нали всеки може да си представи какво би се получило тогава!

В крайна сметка тя съвсем не е някаква си шантонерка, магистрална проститутка, дотам загоряла за мъж пропаднала жена, пък и мъжът на тая жена съвсем не е случайна личност, така че... има неща недопустими. Нали?... И го загледа с честни сини очи, с оня много ласкав поглед на верните до гроб съпруги, въпреки всички капризи и превратности на гадната съдба. Туй то, съдбата е виновна, че го срещна тоя Янко от Прослав на автобусната спирка пред пловдивския университет и той я попита колко е часът, та от лаф на лаф... гледай, мили, какви изненади се получиха, вместо да поема към "Изгрев", прекосихме подлеза и от отсрещната спирка хванахме автобуса за централната пловдивска жп-гара.

И после има една важна подробност: тая сексуална гимнастика той, съпругът, да не си въобрази, че й е доставяла кой знае какво удоволствие! Просто ей така си лежала на твърдите вбиващи се в гърба и дупето й дъски и чакала с нетърпение оня любовен, тъп и разгонен овен да свърши с неговото „лака-лака-лака”, па да се надигне от нея, та да тръгне горката да се замива в умирисаната тоалетна. О, това хич не е за завиждане и сръдни в семейството – защото...

И тук обръщаше очи към тавана, т.е. към небесата с ангелите, светиите, апостолите и самия Господ Бог: всички те са й свидетели колко посредствен и елементарен бил оня мъж, оня смотан елтехник: един грубиян от пловдивския квартал Прослав с такова едно тъпо именце Янко, семеен, с две невъзпитани деца и съпруга-повлекана, която по цял ден се мотае чорлава, с размъкнати чорапи из селската им къща или из частния им парник за зеленчук и лалета.

„Мили мой – продължаваше тя да говори, като посягаше да го погали по навъсената физиономия, - ти си нещо много значимо в моя живот, аз те обичам, мили мой, ти това не го ли разбираш? А Янко Бакалов хич не го обичам, ама да знаеш, никога не съм го харесвала като мъж; обаче понеже той много настояваше да се любим, и аз накрая взех, че се съгласих, само за да му угодя, понеже... знаеш ли, мили!... той ми вършеше разни услуги и от тая гледна точка се чувствах задължена в известна степен към него. Вече така да се каже, дългът ми е издължен. Стана танто за кукуригу, ама аз какво губя! Пък и ти нищо не губиш. Затова нямаш право да се сърдиш! Ето, нали съм при теб, пак съм цяла и здравичка. Ако поискаш, веднага ще си извъртим един секс. Само кажи!

Всъщност, оня глупак е губещият, понеже имах да му връщам за услугите. Обаче ти не се тревожи, в леглото той съвсем, ама съвсем не е върхът... Просто елементарен селски коч, серсемин, един умирисан на кисела пот овню и нищо повече. А ти благоухаеш, мили, когато се любим.”


След което младата дама, прилежна съпруга и майка на две невръстни дечица, четири- и шестгодишно... кокетно подгъна устничка, подпряла с юмруче брадичка, въздъхна веднъж-дваж и почти със сълзи в очите отрони със звънливо ангелско гласче: „Как щях да узная колко ценен си за мен, ако това не беше ни се случило?!”

И настояваше да бъде отбелязан и дебело подчертан фактът, че и косъм не е паднал от любовта й към съпруга, понеже какво е сексът без любов!... Ами сексът без любов това са физкултурни упражнения, пак да повтори: едно лака-лака-лака... и нищо повече; и отиваш в гадния вонлив кенеф да се почистиш от неговото лепило.

Какво да се рече за толкова искрена, детайлна, предизвикана от мълчанието на озадачения съпруг изповед! Недостижими са за който и да е влюбен мъж извивките, гъвкаво усуканите изрази на неговата пухкавичка Дулсинея дел Тобозо, посегнала към друг мъжкар. Няма да престана да се възхищавам на невероятната женска логика; понеже това е логиката на самия живот, където всеки миг жизнелюбивата Ева-Евичка се стреми към свободата да избира и на кефа да бъде избирана между стотици свои посестрими и съпернички.

Любовта не е константна (постоянна) величина. Пулсира на тласъци любовта, на приливи и отливи както вълната се устремява в един миг към скалистия прибой, пък в следващия миг, гледаш, отдръпнала се далеч навътре в моренцето. Посегне ли, размечтае ли се за друг ездач, за друг овен, вироглав брадясал до пъпа Робин Худ или приятелче-жокей, не е виновна Ева... а природата й.

Женската природа я тласка да ускори нещата, излизайки на кръстопътя, където ветровете носят върху крилете си свежия лъх на Свободата и я изкушават по-далеч от рутината и скуката на познатото и вече завоювано влияние над едного, дето и без туй й е в кърпа вързан.

Къде ще ходи, глупчото! А-ама ха! Голяма работа, че била преспала петдесетина пъти с някакъв си селски коч: хем краставичар, хем тъпа цветарка на скапани градински лалета за продан!


04.08.2001. Трима се реят като смъртници – изсъхнали, с мек всеопрощаващ поглед, кожа и кости; цветът на кожата им сивее-жълтее с оттенък на пепел: Борката Шейтанов, някогашен волейболист, Митю Кожухаря и Гошо Бакалина. Движат се като сенки, носени от поривите на вятъра. Излизат надвечер да се разтъпчат, да походят наблизичко. Па сядат за половин-един час при мъжете от блока. Тихичко и някак напевно приказват...

Страданието, страхът от Смъртта са отмили шлаката от заядливост, тарикатско самочувствие, мъжко самолюбие, хъз. Повече се вслушват какво казват другите; като говорят, опипват с думи пространството на живите, суетните, нахаканите. Измениха се, измениха се в няколко седмици и месеци само.

Оная С Кухите Очни Дупки И Косата През Рамо вече ги белязала, сложила костелива длан върху плещите им. А сякаш бе вчера, доскоро бръмчаха със самоуверен тембър.

Как бързо прехожда животът!

Около „смъртниците” витае облак недоизречено. Гледам приятеля Гошо колко силно се е изменил – това същият човек ли е? Къде се стопи мъжественият режещ глас, приказките за любовни и други подвизи, за постигнато и отвоювано, жежките спорове, налитането на побой със стиснати корави юмруци! Казва, че не спял нощем, лежал в тъмното с отворени очи да не заспи, че го е страх: „Заспя ли, сънувам мъртъвци, и аз – сред тях, питам се що не са ме откачили още от разните му тръбички, банки с хранителен разтвор и гликоза, системи за втичане и изтичане на течности от моето тяло”.

Хвали колко добри били лекарите в интензивното отделение на окръжната клиника, колко човечно се държали с него, как никоя друга професия не би могла да се мери по находчивост, майсторлък и смелост с професията на хирурга. Чак сега проумял как малко ценим благородството, хуманността на лекарите.

Ние, останалите от четирите входа на блока, слушаме и никой не гъква, пък той замълчава насред приказката. Седи тъй оборил глава на гърдите минута-две вслушан в нещо у себе си, па обръща избелели очи учуден като невръстно дете към нас, големите и здравите: „А?!... Докъде бях стигнал? За какво ви говорех преди малко?”


07.08.2001. Навършвам петдесет и четири (Записано на 10 август обаче). Ходихме на Араповския манастир с Емил* и жена му, а после и до местността „Четиридесетте извора” край Асеновград. Re. дойде с мене, когато отидох да паля свещ в черквицата „Света Неделя” насред манастирския двор, ама преди това кой знае защо рече: „Ако не ме щеш, няма да идвам"...

Обявих на компанията, че тоя път не съм усетил магията: стоял съм като дърво пред иконите... Запалих огънче за Rе. и мен пред Богородица, за децата ни - пред Иисус, и за моите мъртви родители - да не ме напуска споменът за тях... бучнах две долу в тавата с пясъка за упокой на умрелите. Но – повтарям – всичко това бе сторено механично, още повече като се има предвид че никога не съм бил набожен, колкото и да ми се е искало понякога в тежки моменти.


tisss

_________
* Е. Калъчев.

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1610238 - 25.01.2007 16:29 [Re: tisss]

("Пшеничената нива") ЕПИТАФИЯ ЗА ПРОСТОСМЪРТНИЯ ПЕТРОВ (1.)



10.08.2001.
Починал Петър Петров (или Василен Ведров), един от героите на тия записки*. Споминал се на 4 юли от рак, това - на деветдесетия ден подир смъртта на жена му Райна Сарафова (леля Рени от рода на Каблешковите). Съобщава ми за Петров Емил*, по телефона от дома на Тодор Чонов в ЖК "Тракия"; на Чонов някой му бил обадил пак по телефона...

Видяхме се тримата в едно кръчме край пазарчето за зарзават в "Тракия". По-късно с Емил седнахме в кафенето на ъгъла срещу блока на семейство Петрови, улица "Съборище" № 5, ако се не лъжа. Отскочих да чета некролога; изненада ме - човекът починал на 4 юли, а мене ми го съобщават днес, 10 август, като новина... Дяволитият, сантименталният, мнителният, докачливият, подозрителният Петрович ще ми липсва, въпреки че престанах да го посещавам подир смъртта на леля Рени. Бях му обещал да го навестя заедно с преподобния г-н Марин Кадиев, но незаинтересоваността на Кадиев, нехайното му отношение към Петров ми послужиха за оправдание и на собственото ми безобразие и немарливост.

Отиде си български писател, когото всички продължаваме да възприемаме като графоман, а той всъщност бе по-честен към изкуството от мнозина титулувани и вписани в литературната енциклопедия на България чиновници в изкуството. Бързаше да издаде писанията си не за облага или да се изкипри снобски пред властта и факторите (както сториха повечето от т.нар. соц.реалисти у нас), а с невероятното ожесточение на саможивец и особняк да документира как комунистическата държава мачкаше самоуважението и таланта на най-нежните и най-достойните край нас.

Той бе типичният дисидент, т.е. в известна степен симпатизиращ на комунистическата химера, израснал в семейство, приятелски свързано с известния Кръстю Раковски**, но достатъчно честен към себе си, за да обяви истината на висок глас. Е, обществото на провинциалните пишещи братя от Пловдив му отвръщаше с пренебрежително мълчание, ехидни подмятания, дори - колебая се дали да го разкажа с подробности! - с опити за откровено изнудване... за пари от известни в литературните среди всеобщи любимци и галеници, като Т. Б. и Д. Т.***

Не-е, не беше обаятелна личност Петрович! На доста хора с добро самочувствие тихо им тровеше спокойствието; ала какво да очакваме от счетоводител, от човек, дето цял живот е раздиплял кирливи ризи!? Беше се наситил да гледа самодоволни престъпници с власт; кой знае защо, страхуваше се, че някой иска да го убие, да го изличи от земята...

Тоя страхливец и заядливец на моменти ми се е показвал като може би един от най-деликатните характери, до които съм се докосвал. Леле, какви Пунически войни води да го приемат за свой местните литературни телета! Предупреждавах го, че така им доставя удоволствието да му се гаврят открито, в лицето, да му се надигат, да го унижават, но... на него това признание му е било нужно, за да погледне светът със сериозно око написаното.

Строго погледнато, цялата стойност на творчеството му е в документираната гадост; то не е чиста проба висока литература, изящно изкуство, украсени образи и събития, а самият живот на две поколения българи между 1930-та и 2000-та година. Това е периодът на вкореняването на комунизма в България и разрастването му по-нататък като ракова метастаза: болшевизацията отначало, суровият сталинизъм - после, развихреният социализъм по съветски модел, "рухването" (уж!) на едномилионната (в късната есен на 1989-та) БКП, манипулацията с т.нар. "демократическа опозиция", укрепването на СДС и редица ефимерни партийки с гръмки имена като "антикомунистически" формации, а то бъкани с партийни секретари, кадрови ченгета и "обаятелни" доносници на Държавна сигурност.

Дисидентът Петър Христов Петров нямаше как да бъде радушно приет като свой в стройните редички на самодоказалите се новоизлюпени "борци за Демокрация"; пък и неговите амбиции от периода, в който бях по-близък с него, се ограничаваха преди всичко в сферата на псевдолитературното общество от сноби. Не-е, не бе удобният свидетел на подвизи постфактум; знаеше истината за новоизлюпените дисиденти, та ги е плашела вероятно неговата скрупульозност, моралът, който бе възприел от патриархалната чистота на българския градски еснаф и стопанин от епохата преди Деветосептемврийската трансформация на нравите.

От 1993-та до 2001-ва П. Петров сколаса да издаде с помощта на приятели, с дребната лепта на случайни и неслучайни съмишленици и на свои разноски шест малки по обем книжлета, напомнящи по-скоро ученически тетрадки: "Погребаха ми сполуката" (32 страници), "Кремена" (32 с.), "Възкресена" (32 с.), две с едно и също заглавие - "В бездната на безверието" - І и ІІ (общо 136 с.), и още една може би... за която не знам със сигурност, все в малък тираж и на най-евтина вестникарска хартия. Тия книжлета му носеха радост, че е осъществил някак мисията си на Малък човек, съвестен свидетел и коментатор от своя позиция на случващото се след 1989 година.

Обществото на пишещите местни величия ги възприе като стандартен тип графомания и ги отмина с презрение, както често става у нас спрямо неудобни на конюнктурата - с ярко демонстрирано безразличие.

Той бе израснал в средите на комунисти и симпатизанти на комунизма като мечта; никога не се нарече комунист, въпреки че го болеше за сриването на тая химера. Всъщност, бе личност, показателна с поведението, с житейската си драма - един Малък голям човек, непоканен от никого съдник и коментатор на събитията у нас, както би ги тълкувал искреният, непредубеденият, честният гражданин на Републиката.

Не искам да го противопоставям на останалите творящи литература и публицистика; той си има своето място в пейзажа на писателите. Е да, недоработен, недоразвит докрай талант... ала за отминаване ли е фактът, че ни оставя толкоз поводи за горчиви размисли, за трезви самооценки! И в крайна сметка, за кого е предназначена литературата - за шепа самонапомпали се плондери, плуващи по повърхността на политическата конюнктура, или за простосмъртните, които сме над 96% от българите в България!

Следва


tisss
_________________________________________
* Писателят Е. Калъчев.

** Висш фукционер на Сталин, един от най-интелигентните чиновници във външното министерство на болшевишка Русия, убит впоследствие от Сталиновите НКВД-ейци.

*** Преборя ли се с отвращението да ровя в човешката низост у всепризнати поети, имената зад тия инициали ще ги кажа на висок глас. Бел.м., tisss.


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1610900 - 26.01.2007 06:40 [Re: tisss]

(„Пшеничената нива”) ЕПИТАФИЯ ЗА ПРОСТОСМЪРТНИЯ ПЕТРОВ (2.)

Продължение от 10.08.


Препрочетох - доста внимателно тоя път, "В бездната на безверието - 2 (публицистика) или Спестяваните истини", както е пълното й и малко объркано заглавие. И тръпки ме побиха. Тая е последната книга, която Петър Петров ми е подарил с автограф от януари 1999-та. Потресе ме кощунственото, изнудваческото отношение на двама автори на средна възраст към болнавия, обладан от страхове и съмнения Петрович*.

Пожълтих с маркер имена на "хубави хора", споменати в тая документална проза; ето ги: Алекс С., Георги С. (името е спестил, но ми е казвал кой е тоя "образ ненагледен" на оял се мастит редактор), Стефан Продев, Георги Джагаров, двамина, за които може да се досети, който желае, вж. с. 19 от книгата - "мастит български поет, назовал Т. Живков съвременния Левски" и "писател-емигрант" - той пък оприличил на Левски не кого да е, а точно г-н Ахмед Доган, Николай С. - директор на столично издателство с престижна литературна награда, "владиката Неофит" литературния критик Иван Спасов, многоуважавания Георги П. от пловдивския вестник "Марица" (вж. с. 28), според когото обявените за репресирани от периода 1944-1990 година били... криминални престъпници...) Але!!! Трябва да си хептен гьон-сурат, че да го изречеш тоз бисер на наглостта.

Преди да си отиде, простосмъртният Петров в ужасна оскъдица успя да уреди сметките си с малка част от удушвачите на българското национално достойнство. При всичките стилистични слабости и недоглеждания някогашният счетоводител все пак е извел докрай идеята на своя объркан живот - Никакво замълчаване пред злобните, самовлюбените, игривите пакостници и посредствените характери в литературата! Живот - до последен дъх за човещина и взаимно уважение.

Книжлетата на Петров бележат процес на освобождаване от илюзии, вкоренени в съзнанието на средностатистическия българин от ранно детство. Роден през 1924 година, авторът е бил до старостта си впримчен от комунистическата химера; дори на 77-годишна възраст обаче, успява да отскубне от себе си отровните пипала и метастази на една от най-човеконенавистните философии, доусъвършенствана, жизнена и днес. Малкият голям човек Петров успява да се пребори с тоя връх на арогантността и агресията над личността. Успява да осъзнае манипулирането на огромни човешки маси в продължение на век и половина, от януари 1848-ма, та до днес

Нямам спомен друг български автор да е подхождал тъй простосърдечно, така детайлно, с такъв доверчив трепет към светая светих на марксизма. При това - изхождайки от най-ниска позиция в обществената йерархия. Нашите местни сноби обаче не го броят за писател.

И това, мисля си, е урок: че за големите прозрения не титлите, не хубавината, не славата, не всеобщото признание и всенародна симпатия са определящи, а определяща и важна в най-велика степен е честността, вярата в нежните неписани закони на човеколюбието и достойнството у т.нар. малки хора.

Малък му бил талантът... Но кога той се е изживявал като писател и публицист?! Това смирение да чопли насаме със себе си световните неправди, да издава писанията си с лишения и подаяния, подхвърлени оттук-оттам, за което учтиво благодари и благославя... Тая страст до самата му смърт, това младежко неспокойствие на духа... За какво говорят? За посредствен провинциален писарушко ли!!!

Не би трябвало да го противопоставям на когото и да било, понеже е едно от най-автентичните наши, български, изражения пред света. Възхищавали са ме аристократи по кръв с благородното си излъчване, такт, фини нюанси в обноските; много по-силно преклонение изпитвам обаче към човека от нашата черга, извисил се над дебелоочието, тепегьозлука, простащината. Еталон на такова преображение е Джендю - Захари Стоянов.

Промените у Петър Петров се извършваха пред очите ми. Последните десетина години многократно сме спорили и обсъждали неговите пристрастия и антипатии. С някои негови изводи не всеки би се съгласил; основното обаче е това състояние на неспокойствие, тревожност на будния ум, непримиримост спрямо дори собствената си греховна природа. И още по-достойно е, когато тия качества работят за България, за нашето така проскубано и занемарено самочувствие на българи.


13.08.2001. За суетните, самонадеяните, егоистите, ехидничещите, за ония, които са се гаврили с болнавия, объркания в себе си и търсещ верния път Петров искам да напиша. За мен той е Библейският човек, бленуващ светлината, а всички по-горе споменати са му се надсмивали с искрящото самочувствие на богоизбраници, доказани величия и прославени заради реални или мними достойнства, но горещо самовлюбени особи.

Наложи ми се отново да разгръщам и прелиствам страница по страница, ред по ред изложеното от ап. Павел и евангелистите, свидетелстващо за християнския морал и философия. И какво! Сърцето ми се разтупка, кръвта усетих да блъска в слепоочията, рекох си: "Не бива сега, сега си ядосан, иде ти да ги изтребиш, ако да имаше власт, тия лицемери и самозванци - и между тях мнозина, кълнящи се в същия тоя Иисус. Не сега! Трябва да си спокоен, когато описваш издевателствата, да си уравновесен, обзет от добро чувство. Защото вината не е у тях, а в системата, която ги е подтиквала да станат такива. А пък и кой си ти, че да ги съдиш!? Да не излезе, че се самопохвалваш, като ги кориш! Не бива укорна фраза да изскочи изпод тая длан; тънкостта, сложността на задачата ти е да ги изправиш същите тия "хубави хора" пред собствената им съвест, ако още я имат у себе си. Допуснеш ли да ти се подразнят, то ще е като да си бръкнал с пръсти в кървяща рана. Раната да им покажеш, ала без да ги нападаш и ядосваш - това си пожелай! Пък те сами да си дирят лек".

Всички вкупом - добри и зли, уязвими и изкусени за лошото, склонни да се самоизтъкваме и облагодетелстваме за чужда сметка, всинца сме едно цяло, дето отдавна боледува; за да се поправим, нужна ни е любов, разбиране, готовност да прощаваме дори и на гада, и на фарисея, затънал до уши в преходни страсти по материалното.

Е, богобоязливи счетоводителю! Приюти се на стари години под купола на религията; за теб то бе изход, но за мен не е изход. Любопитството ми занича отвъд християнството. Не мога да бъда това, което не съм. Християнската философия обаче ме очарова, не отричам, именно с оптимизма и човещината си. Да воюваш, без да обявяваш война на когото и да било, да следваш генетично заложения си код, без показно да се биеш в гърди, без да пулиш очи към небето - това ми харесва. Ако помогна на някого да стане мъничко по-добър, по-искрен, по-откровен със своето "аз", това и мен ще облагодетелства, и на мен ще помогне да се усетя щастлив.

Цитати. Ап. Павел до колосяни (І-22): "Ако само пребъдвате във вярата твърди и непоколебими и бъдете непоклатими в надеждата на проповядваното (...) благовестие, което чухте и на което аз, Павел, станах служител"... (ІІ-1-4) "желая да знаете в каква голяма борба съм заради вас и заради всички (...) за да се утешат сърцата им, та - съединени с любов за всяко обогатяване със съвършено разбиране, да познават тайната на Бога и Отца и на Христа, в Когото са скрити всички съкровища на премъдростта и на знанието. А това казвам, за да не би някой да ви прелъсти с примамливи думи".

За подхода на Иисус. "...Като отне силата на началства и власти, Той явно ги изложи на позор и на кръста възтържествува над тях (ст. 15-16)...

В І послание до солуняни (V-15 и нататък): "Гледайте никой никому да не отвръща зло за зло; а винаги да желаете доброто и един другиму, и на всички (...). Духа не угасяйте. Пророчествата не унижавайте. Всичко изпитвайте, о доброто се дръжте. Въздържайте се от всякакво зло".

У Лука (ХХ-46-47): "Пазете се от книжниците, които обичат да ходят пременени и обичат поздрави по тържищата, предни седалки в синагогите и първи места по гощавките, които изпояждат домовете на вдовиците и лицемерно дълго се молят" (думи на Иисус). Пак там (ХХІ-36): "...И тъй, бъдете будни във всяко време".

У Йоан (ХІІ-47): "...Няма да го съдя, защото не дойдох да съдя света, а да спася света". Иисус умива нозете на учениците си - за да въздигне нищия, става за кратко дори негов слуга - той, богочовекът. Страхотно прозрение, непостижим жест за мнозина от нас.

Гордостта (в смисъл - горделивост, възгордяване, грандоманство) случайно ли е турена първа сред Седемте смъртни гряха? Преди Сребролюбие, Блудство, Чревоугодничество, Завист, Леност, Злоезичие???

Следва

tisss
___________________________________
* Фамилното е Петров, но това Петрович ми залепна за небцето, че ми създава омерзителна дяволитост, каквото е и отношението ми изобщо към сърбина. Сърбинът винаги е грандоманствал като обществено самочувствие над българина. В името "Петрович" влагам моята си приятелска ирония заради момчешкия хъз у многострадалния счетоводител да каже всичко, и то тук и сега. Колкото до сърбите и тяхната щура грандомания да пренареждат Историята както им изнася, има лаф, изречен от американец: Да ги питаш сърбите (името според една версия иде от латинското "серве" - слуга, сервитьор), то и американският президент не се е казвал Томас Джеферсън, а Томислав Джеферсонович, па е родом и от паланките около Пожаревац... Бел.м., tisss.

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1612809 - 27.01.2007 12:01 [Re: tisss]

(„Пшеничената нива”) ЕПИТАФИЯ ЗА ПРОСТОСМЪРТНИЯ ПЕТРОВ (3.)



14.08.2001.
Двамина от подгаврилите се с Петрович според Емил* са "перфектни в изкуството: Т. Б-в е автор на висока публицистика, и двамата са поети от екстра класа". Не бива да споря с приятеля Емил, ала споря:

- Как може до болезненост грандоман да е талантлив?! Не е ли точно грандоманията им знак за тяхната посредственост!

Разбира се, че не съм прав. А не мога да се спра; пред очите ми е разколебаният, обезвереният Петров, та казвам мрачно усмихнат:
- Че какво стойностно са създали господата Т. Б-в и Д. Т-в! Нима в плетениците на Б-в откриваш образ, мисъл, чувство? Някакви ребуси от една гола претенция... За "публицистиката му" да не говорим; освен откровено наплевателство**, патос заради самата поза да се говори надменно, предизвикателно. Това ли е "високата му публицистика"! Не откривам и помен от опит да се проумее чуждата позиция. За мен да си талантлив значи да се стремиш към яснота и хармония, а не вражди да сееш. Леле, колко силно си се обичат и двамцата! Да бе, притежават красивия усет как да се впишат в конюнктурата, но това е престижно качество за предприемача и търговеца, не и за човека на изкуството и честта, който нехае какво ще рекат факторите, понеже е подвластен на духовността, а не на материалния просперитет. То е все едно да си представим Христос... размечтал се за трона на Ирод.

И понеже Емил мълчаливо си пафка цигарата, а вече съвсем ми е накипяло, продължавам:
- Познавам университетски преподаватели, дето грам не разбират от литература, въпреки че са професори в тая област. Един такъв съм го спипвал по бели гащи: в елементарно неразбиране на творчеството у поетеса, благодарение на чийто стихове сума печатни коли натрупа. Тия като него окачат нимба и крилца на шмекерите и наглите некадърници в изкуството.

- Това е известно - кротко казва Емил.

- А кои са учителите на Петров? - питам разпалено, и си отговарям: - Георги Райчевски и Николай Гюлев, като лектори в местния клуб на самодейците. И от кого да се учи смачканият счетоводител? От самодейните кръжоци и групичките любители, дето взаимно си се четкат по косъма, подбелват очи от прехласване по стихчета-римушки или водят махленски свади кой е по-удобен за редактора на литературния подлистник?!... Тоя човек имаше едно ценно качество: беше израснал сред почтени, нравствени личности, между тях - и злополучният Кръстю Раковски. Да, Петрович наистина не е имал условия да усъвършенства стила си, таланта си; но като типичен случай, тоя Петров е показателен за отвратителния факт как умело у нас се задушава и отстранява от общественото внимание най-ценното в изкуството - неговата актуалност, силата му да служи на простосмъртните, а не на шепа богопомазани.

- Лесно му е било да пише за несправедливостите от миналото - казва Емил, - но какво е правил, когато са ставали тия безобразия! Мълчал си е. И той, като много други сегашни разпалени критици на комунизма. Тогава... тогава да е писал! Ама си траел...

И му разправям на моя приятел и автор, когото уважавам именно заради уравновесения му нрав, колко пъти Петрович е тръгвал беззащитен срещу ръжена само защото съвестта му го е принуждавала, колко пъти преследван, унижаван, тормозен е бил от хубавите хора***, устроили се във властта и конюнктурата. Тоя неврастеник Петров, тоя уж графоман... всъщност е твърде уязвима душа, за да приеме каквито и да са компромиси със строгата представа за чест, достойнство, родолюбие.

Ала събеседникът ми не знаеше тия подробности; знаем ги аз, Марин Кадиев (може би) и съпругата на простосмъртния счетоводител.


16.08.2001. Петър Петров е написал осем добри разказа, разпилени в три от книжлетата му. То е тип белетристика, родствена на модерните в началото на ХХ век романтически внушения за любовта, греха, силата на нравственото начало. Жената заема средищно място в наблюденията му, в размислите му за греховната човешка природа; най-често именно жената е потърпевша, страдаща, но и одухотворяваща битието.

Едрена, Кремена, Възкресена... Не са случайна приумица тия не особено обикновени имена на ключови образи; това насочва към някакъв вид изключителност в обикновеното наглед, в делничното и повтарящото се. Ето как репортажно, сякаш под влияние на въведенията от Чеховите разкази започва разказът "Едрена".

"Преди години - като ревизор на една високопланинска опитна земеделска станция, стигнах с теснолинейката до малката гаричка, където дочаквах рейса, отвеждащ ме нагоре в планината. Само през студените и дъждовни дни се застоявах в опушения и нечист ресторант, пълен най-често с обядващи железопътни работници и с дървосекачите. Ала постоянните посетители бяха селяните, слезли от махалите наоколо. Нахълтваха и цигани, шумни и весели, които с песните и танците си разведряваха обстановката. Тогава в ресторанта настъпваше оживление и заетите в обслужването му хора се разбързваха".

На тоя фон, сред това пъстро, заето със себе си множество, като разказ в разказа, следва драмата на една душа, устремила се към любов и наказана за тоя си стремеж с унижение и пренебрежение до края на живота си. Едрена е образ на чистия човек, оплетен, окован от правилата на посредствеността.

Внушението на разказа е вик за човечност, за внимание към най-високото духовно изживяване; тая, която би трябвало да царства, да грее в любовта, е смазана от ненавистта, от грубото, надменно, показно благопристойно, непрощаващо лицемерие. Далечна алюзия или реплика спрямо героини у Йовков и Елин Пелин е Едрена. За мен тоя образ се родее изобщо с класическите ликове на унижени, озлочестени женски съществования от световната литература. Ето типовите характери, на чийто фон блести Едрена...

"Бабаджанка един, с недодялано безизразно лице, мереше, отсипваше и подаваше пълни чаши на стоящите пред тезгяха посетители. Възрастна жена - в кухнята, едно петнайсет-шестнайсетгодишно момче с почти идиотска физиономия, което се хилеше за щяло и не щяло, и между тях - друга, по-млада жена. Тя миеше посудата, изнасяше отпадъците и тогава чувах гласа й, звънък и топъл, да отпъжда кучето. Понякога само, когато навалицата се увеличаваше, изпълняваше и поръчки на клиентите.

Като я гледах как мълчаливо и безропотно се отнася към задълженията си, как грубо се обръщат към нея онези, с които работи, застиналото й лице, силно опънатите назад коси, флегматичното и равномерно тътрене на нозете й в скъсани под коленете чорапи и с подпетени обувки, имах чувството, че край нас се движи сянка от отвъдния свят".

Атмосферата в тая селска крайпътна кръчма напомня тягостното настроение, в което великият Достоевски изгражда сюжета на романа "Престъпление и наказание". Находка за Петър Петров е тонът на лека фриволност и склонност към флирт у случайния свидетел на драмата.

"- Как се казваш? - рекох й, без да знам защо, шепнешком.
- Едрена! - отговори тя рязко, като че ли бе очаквала въпроса ми, а очите й питаха: "Защо? С какво те заинтересувах!"
- Хубава си, знаеш ли?...
- Зная! И какво от това?... Само вреда съм имала!
- Не бива толкова да работиш! Млада си! Ще се похабиш без време! - впивах очи в нея аз. Беше едрогърдеста, възпълна, пухкава. - Ела! Седни при нас! - И посегнах да я хвана за ръката.
- Какво правиш! Мъжът й всеки момент ще влезе! - бутна ме лесничеят. - Съобразявай се, можеш окончателно да я погубиш!"

Следва разказът на лесничея, т.е. дотук е въведение към истинската история на една поломена любов, довела до пагубни последици. Млада омъжена, Едрена - някога весело, жизнерадостно момиче, била принудена дълги години да живее без мъжа си. Сама родила, сама отгледала децата си. От самотия се влюбила в друг...

"...ума си загубила подире му. Живеела като в несвяст. Виждали я да търчи нагоре по урвите с разпилени от вятъра коси, да гази през тръни и коприва, да се свлича по сипеите, да прегазва бързеите - все обзета от онзи мъчно преодолим копнеж, със закопняло за ласки сърце.

- Полудяла е - шепнели старите свахи, - ще ни докара някоя беля тая севда!
- Не е на добре! Поличба е! - пророкували други.
Най-често я виждали, когато берели тютюна или прекопавали картофите. Макар и улисани в работа, селяните забелязвали Едрена, която по никое време се появявала по къра. Обзета от неосъзнато безпокойство, тя се отправяла към малиновите храсти, които оглеждала и където я очаквали... Как е предугаждала и какви сили са я подтиквали - тя си знаела.
- Магия й е правена! - шушукали под път и над път, докато стигнало до ушите на нейния мъж."

Пестеливо, с бегли щрихи е представена любовната стихия, но... какво богатство от нюанси и картини, боже мой! От дълбините на миналото дочувам жалостивия напев на родопска легенда. Тежък е животът в планината: труд, труд и само труд; въртят се сезоните - покълва тютюневият разсад, картофите пускат корен, буренакът наваля върху мизерните нивици. И ето я Любовта - нечакана, безразсъдна, разрушаваща правила и забрани: тя нахлува буйно като неудържим порой. "Магия й е правена!" - шушукат наоколо и се кръстят, озадачени, уплашени от толкова щастие - именно ония, за които животът е тегоба. Толкова щастие не е на добро, подсказва разумът; в това подсказване е драмата на тоя онеправдан, мизерно преживяващ дните си народ.

Озадачава ме как мимоходом, пестеливо е подсказано толкова много. Иначе сериозната литературна критика не забелязва тоя автор, сложила му е определението "графоман"... А тоя самоук творец докосва рядко докосвани от съвременната българска литература струни в човешкото съзнание, в историческите ни спомени, заложени генетично у нас, българите. Любовта е престъпление в свят на ограничения и недоимък - настоява националната традиция; защо се събират наедно мъжът и жената - уговаря ни тя, - нали за да се подкрепят един друг, рожби да раждат, покъщнина да трупат?! И "престъплението" следва да бъде жестоко изнесено на показ, за да се знае: такава любов не бива.

През целия ни живот материалното и духовното, вместо да са в съгласие, водят борба за надмощие; и обикновено материалното побеждава. Ала на каква цена? - пита сякаш авторът.

Следва

tisss
_____________________________________
* Е. Калъчев.

** От "наплевать" (рус.) 1. Наплюя, оплюя; 2. Прен. смисъл в разговорната реч: да се отнеса пренебрежително към някого или към нещо. Вж. Руско-български речник на Сава Чукалов, изд. 1969 г., с. 487-488.

*** От вида AngelPotter, ползвал привилегиите на комунист или син на комунисти. Бел.м., tisss.


--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1613046 - 27.01.2007 16:30 [Re: tisss]

(„Пшеничената нива”) ЕПИТАФИЯ ЗА ПРОСТОСМЪРТНИЯ ПЕТРОВ (4.)

Продължение от 16.08.


Прави ми впечатление идеалната структура на разказа. Половината му обхваща точно самото наказание заради „престъплението”. Кратко изречено, озверелият съпруг, сварил двамата прелюбодейци в плътска прегръдка, посича по погрешка не жена си, а любовника... И Едрена е отново сама.

Мъжът й прекарва доста години в затвора и тя, пак самичка, отглежда двете си рожби, заболява тежко, престоява по болници и санаториуми. И отново – странно наглед – но пак в съответствие с традиционния морал: когато мъжът излиза от затвора, тя отива в дома му... да моли за прошка. Прощава й той, но на каква цена!

Следва показателен, кратък, но драматичен диалог:

„- Не заслужаваш прошка! Махай се!
- Деца имам. Те са тук и моето място е при тях – не отстъпвала тя.
- Не я пъди! – намесили се и жените, които ги били наобиколили. – По-голям грях ще сториш! Не виждаш ли, млякото я връща. Нека да остане! Прости й! Млада е била, съгрешила е. А кой на младини не е съгрешавал? Хайде, бъди човек! Било, каквото било!

- Бива! – рекъл мъжът й, след като дълго обмислял. – Ще й простя, ама искам тука пред всички да се закълне и да обещае, че напрек на думата ми няма да върви! Че ще е мирна и послушна!

Със сълзи на очи Едрена обещала. Прибрал я мъжът й. Но скоро на всички направило впечатление нейното усамотяване и онемяване. Не я чули дума да пророни, не видели усмивка да пробегне на устните й, бял вятър да обветри лицето й”.

Както хорът в античната трагедия отглася, така и жените сякаш жалостиво припяват: „Не я пъди! По-голям грях ще сториш. Не виждаш ли, млякото я връща... Прости й!... Хайде, бъди човек! Било, каквото било!” Това е величественият мотив за прошката, един от любимите сюжети в световната литературна класика. П. Петров решава конфликта в стил, типичен за балканските литератури – прошката е само формално дадена. Всъщност, няма прошка; грехът ще се изважда всеки божи ден наяве, ще се изнася на показ да го видят всички, да го видят и да разказват...

Всеки ден, когато семейството сяда край масата, едно от местата ще е празно; там ще се слага ядене като за пред член от рода, ще се поставя чаша червено вино и стопанинът, лукаво усмихнат, ще подканва с висок глас...

„- Наздраве, ортак! - викал стопанинът и се чукал с чашата пред празния стол. - Не сме те забравили, а, видиш ли! Няма и да те забравим! - смеел се той гърлено. - Хайде, жено, чукни се и ти! Чукни се с него, де! Не ти забранявам! Твой човек е! Ха наздраве, ортак!..."

Петров логично оставя образа на Едрениния съпруг на полуосветено място: за него се говори между другото:

"...отбивал редовната си военна служба на другия край на България. Рядко си идвал в отпуск, а когато си идвал, не се задържал вкъщи. Обикалял като шугав баирите, пилеел си младините по другите махали... Заради непокорството си бил осъден от военните, та години се губел по черните роти и затворите. През това време Едрена успяла да му роди две деца, да ги отгледа криво-ляво".

Събеседникът в "опушения нечист ресторант" ще внуши с репликата си какво излъчване носи съпругът. "Какво правиш! Мъжът й всеки момент ще влезе! Съобразявай се, можеш окончателно да я погубиш!" Силно се врязва в съзнанието ми на читател тоя така оскъдно представен, изолиран в полусянка образ. Зад гърба му е хилядолетната представа за властния, своеволен, решителен и корав в мъжествеността си, нетърпящ възражения стопанин. Ала стопанин ли е в действителност или развейпрах героят - авторът оставя сами да преценим, особено като се замислим над "вината" у Едрена.

Жената е създадена за обич, за да украси света, да го одухотвори - сякаш долавям притеснението на Петров, тая жена не е добитък: само да ражда, да оправя постелята и самочувствието на мъжа; едното не спори с другото, ала който не цени женската привързаност и хубост, няма право да бъде съдник. Изневярата не иде от женското сърце, а по-често е последица от неуважение, от пренебрежение спрямо човека до теб.

С печален акорд, но изящно приключва разказът. Историята е разказана, жената се е прибрала в кухнята на кръчмата, при отпадъците, назидаващите я викове и кучешкия лай, двамата случайни посетители са обронили глави пред празните си чаши...

"- Страшна е понякога човешката участ! - завърши лесничеят.
- А още по-страшна е мъстта! - додадох аз".

* * *

Имало е период в нашата литература, когато романтическото светоусещане и подход са се състезавали или допълвали успешно с материализма на критическия реализъм. Най-добрите между разказите на Петър Петров възкресяват романтизма в наши дни, съединяват разкъсаните нишки на близостта ни до фолклора (митове, легенди, предания, поверия), до исконно българското отношение към света, в което съзерцателният елемент, т.е. духовното, надделява. Грубият практицизъм изсушава душевността на съвременния българин. Младите поколения българи с упоение пригласят на присъщия за протестантска Северна Америка и Западна Европа девиз "Ние нямаме приятели, ние имаме интереси" или на наглото обръщение на заможния простак "Като си умен, защо си беден!"

Разкази като "Едрена" възстановяват самочувствието ни чрез достойнството и уравновесеността на източното православие, най-близкия до смирението и мъдростта на евангелистите и ап. Павел клон от християнството. Впрочем, ето за илюстрация... къс от І послание до солуняни (ІV, 11-12):

"И усърдно да се стараете да живеете тихо, да си гледате работата и със собствените си ръце да работите (...), за да се държите благоприлично към външните и да нямате нужда от никого".

И още един цитат от ап. Павел (ІІ послание до солуняни, ХІІ, 14):

"Търся не вашето, а вас".

* * *

Самоук, служещ си с няколко чужди езика - говоримо френски и немски, пренебрегван, оклеветен, охулван през целия си живот, упорито търсещ внимание от литературните среди на Пловдив, Петър Петров (Василен Ведров) е все пак оптимистичен пример за човек, източвал таланта си в най-непоносими условия: болнав, изпълнен със страхове, ехидно отминаван като недоразумение. Малко по обем е стойностното у него - седем-осем добри разказа, два публицистични сборника, осветени от тревожна, романтическа доверчивост, че си заслужава да заложим повече на нравственото начало, отколкото на така модния напоследък крещящ цинизъм (особено в стихове на снобеещи автори с недоразвит талант). Това творчество - силно се надявам - тепърва ще ни служи да разберем какви сме, за какво сме на тая земя и накъде вървим.

Ще ми липсваш, Саможивецо, Отшелнико между четири стени... Треперещата ръка няма да пише. Бъбривата уста няма повече да говори едно през друго за световните неправди... Две лъскави лимузини мазно минават под балкончето ми, и кой мислиш ги кара, чии са? - двама нахакани кокошкари се возят в тях; но това за теб вече не е важно, търсачо на Истината и Любовта.

Пловдив, август 2001 година


Записано в полето на последната страница от ръкописа:

На 13 септември 2001 година копие от тоя ръкопис дадох на Тодор Чонов за списанието му. Вероятно няма да посмее да го отпечата... Тест от моя страна що за птица е въпросният редактор, дали не е прикрит страхливец, представящ се за храбрец. Тест, разбира се, и за мен - доколко мога да издържам на натиска откъм вихрещия се цинизъм наоколо.

Все пак - мисля си, идеята дотук е изведена на показ: да поставя на дневен ред личното мнение, че достойнството в литературата се изразява и чрез отказ да приемеш гадостите за творчество и талант. Изкуството не напразно от древни времена се олицетворява от Слънцето, от бога на древните елини Аполон, от представата за излъчване на светлина и хармония в нашия така греховен, нехармоничен и жесток свят.


tisss

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1614994 - 29.01.2007 07:35 [Re: tisss]

(„Пшеничената нива”) ОТЕГЧАВАМ НАЙ-БЛИЗКИ ХОРА



17.08.2001.
Вчера сутрин в 5 и 30 часа точно в процепа на прозореца ми в спалнята Луната като сърп грееше между две много ярки звезди откъм изток. Днес, 17 август, по същото време (05 и 30 часа) лунният сърп бе отдолу, а над него светеха все същите ярки звезди. (Рисунка с червен, син и жълт химикал и флумастер съм направил в бележника.) И накрая, с дата 18 август: Луната вече я нямаше, но стояха двете ярки звезди. (Това също съм го нарисувал с добавката "Тая сутрин Луната я няма...")


18.08.2001. Има ли смисъл да пиша? Наоколо всичко ми говори: „Не! Писането ти е от тщеславие”. Създавам един успореден на действителния свят. Може би някои работи са вярно описани, други – невярно, и какво? Описанието влияе ли някому?!

Реторични въпроси... Един празен човек записвал претенциозно „великите” си наблюдения и открития. Но тия записки са мъртви без своите читатели; а какво ми гарантира, че някой някога ще ги прочете с необходимото внимание...?

Отегчавам най-близки хора с илюзията, че настоявам за нещо важно; а какво важно в това, дето някой някъде си някъде си си въобразявал велики работи? Аз съм тоя „някой си” и как да не призная, че и това е пак от суета, суета, суета!


19.08.2001. Изправям се пред Космоса като малко дете: нищо не ми е ясно, любопитен съм за много неща, които ще си останат загадка за мен до смъртта ми; може би в някой отвъден живот, ако изобщо съществува живот подир смъртта на тялото, душата ми ще срещне Истината за света и човека, ала сега, въпреки самолюбието си, трябва да призная: твърде оскъдно е познанието ми, а илюзиите, заблудите... твърде пищно са се разположили у мен.

Не мога да проумея как са стигнали до толкова детайлно познание библейските автори. Прекланям се пред мъдростта и смирението, проявени от тия древни философи и коментатори върху случващото се на нашата залутана в дебрите на Вселената планетка.

Време е да приключа тия записки. Седем години те придаваха някакъв смисъл на живота ми на простосмъртен, живеещ в лишения и унижаван по всевъзможни начини човек. Не е лесно да си българин, жител на Балканите – регион от културата на Европа, пренебрегван и обграждан с лицемерие от хиляда години почти.

Ние сме жизнени, но малокултурни, интелигентни в лошотиите, в умението да си вгорчаваме сами живота... уж изпълнени и неизменно все с най-добри намерения. А бе, лъже те най-безогледно, парите ти до шушка обира, остави парите! - мечтата ти, която си лелеял дванайсет години, с безобразията си скапва и превръща в мръсен парцал, и пак има наглостта да заяви пред света: "Пари ми дължи. Книгата му е отпечатана, даже отстъпка му правя, че занаят съм му дал в ръцете, научил съм го сам да издава книги".

Наистина, изисква се великодушие, за да ни разбере страничният наблюдател. Опитах се да кажа кое-що от самата преизподня. Сигурно съм проявил пристрастие, когато съм оценявал тоя и оня, но какво да сторя повече: не съм пророк, липсва ми смирение и любов, за да бъда достатъчно уравновесен. Нищо не ме извинява, просто човек не може да надскочи себе си.

Надявам се, оня, който някога ще има търпение да прочете написаното тук, поне ще научи как сме оцелявали в тия години, какви теми са ни вълнували, до каква степен сме успявали да се съхраним такива, каквито сме.

Така голям си, Живот,
че стоя в подножието ти като малко дете.
Както малко дете стои пред огромна сграда,
чийто връх се губи високо нейде,
в Небесата
и там се кълбят страховити Облаци...*




(Край на част VІІІ „Пшеничената нива” от хронологията „Въведение”)

tisss
_________________________________________________________
* От сб. "Кардиф", изд. на собствени разноски през 1997-98 година, начало на стихотворението "Пред Живота", което продължава тъй:

То не знае къде започва и къде
свършва всичко това. То само може да пита
с ей такива блестящи очи. Но няма
кой да му отговори. Лъжливи са
човешките представи, твърде ограничени от сетивата,
от усета ни за течението на времето,
за явленията в пространството
и взаимодействията между събитията и телата...

Човечество, душата ти е дете. То знае
цветовете на измамата, ала не знае как
да се справи с тях. Сега се учи.
То знае какво е Любов и Предателство,
но не знае как да се справи с тях. Сега се учи.

Време! Дай ни възможност, Време! Дай ни
усет да довършим каквото почнахме
и пак да започнем... Дай ни бистрия ум
и чистотата на детското зрение
пред високата сграда на живота безкраен...

Бел.м., tisss.


--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1616512 - 30.01.2007 08:25 [Re: tisss]

(„Цинк”) Д-Р МАЛЕК ОТ ЛАТАКИЯ



28.08.2001.
В неделя с Емил бяхме на кафе при павилиончето на Маруф, таджик от Афганистан. По някое време се появи висок мургав строен мъж, около 35-годишен, с когото Маруф по мое настояване ни запозна. Казвал се Малек, от сирийския град Латакия на Източното крайбрежие на Средиземно море. Малек, чието име на български означава „ангел” (т.е. божи пратеник), е университетски преподавател, дошъл да защити титлата „магистър по пчеларство” в пловдивския висш селскостопански институт. Има самочувствие на излязъл от селище с древна история; мюсюлманин е, но казва: „Сирия е приютила първите християни, християнството от Сирия тръгва по света”.

Говорихме това-онова за Изтока, за високата някогашна цивилизация на някогашните перси, таджики и изобщо източни племена и народи, за която римляните от времето на Древния Рим дори не подозирали. Напомних, че всъщност нашите прародители са били поданици на Османската империя; а хилядолетия преди това някогашните траки, бриги или фриги са преживели няколкостотин години в Близкия Изток, преди да се отправят към високите скалисти земи на Памир*.

Предложих на Маруф и Малек следващата неделя в 10-11 часа пак да се срещнем на кафе, обещах да нося исторически учебни карти за Близкия Изток и Средиземноморието, за да продължим тоя разговор...

* * *

Имена на сегашния град Латакия... Според историческите карти, с които разполагам, в периода Х в. пр.Хр.– І в. сл.Хр. това селище се е наричало Антиохия**. Първата от четирите мисии на апостол Павел започва от Антиохия и приключва пак там.

През периода І – ІІІ век Антиохия е културен център на Сирия в пределите на Римската империя, през града минава военен и търговски път. През ІV век тук вече е седалището на християнската патриаршия. Такива седалища общо за Източната Римска империя са градовете Константинопол, Александрия (в Египет) и Антиохия (в Сирия), докато за Западната Римска империя патриаршеско седалище е единствено Рим.

В V – VІ век Византийската империя има вече четири патриаршии – освен изброените три, и в Йерусалим. По това време Антиохия е почти на границата между територии с ислямизирано население и християнския свят, но е в сферата на исляма.

През VІІ – ІХ век Антиохия (от 661 до 750 г.) е част от териториалното разширение на Арабския халифат и в града освен християнска има и юдейска религиозна общност, не и ислямска общност обаче. В ІХ век вече Антиохия е в зоната на влияние на Византия и е значителен търговски център, но не е вече патриаршески или какъвто и да е значителен за християнството пункт.

В ІХ – ХІ век селището отсъства от историческия атлас, но в следващия период, от ХІ до ХІІІ век, е отбелязано като средище на романското изкуство наред с Константинопол, Никея, Кандия, Йерусалим и Никозия. В ХІ – ХІІ век е вече патриаршески, културен и икономически пункт.

От 1098 г. Антиохия е княжество, граничещо с графство Едеса, Малка Армения, графство Триполи, и откъм изток – с обширния по територия Халифат на аюбидите, чийто главен град е Дамаск, на късо разстояние от града Триполи, установен върху брега на морето.

Вече в ХІV век Антиохия е част от Държавата на мамелюците заедно с градовете Алепо, Бейрут, Дамаск. Към края на ХV век градът вече се назовава с името Латакия; продължава да е крепост на източноправославната църква и патриаршески град.

...В по-стари епохи край това място е бил градът Угарит или Рас-Шамра в годините на Хетското царство (ХVІІ – ХІІІ в. пр.Хр.). С други думи, не е изключено във вените на днешния жител на Латакия да плиска и кръв с финикийски гени.


30.08.2001. Бившият й учител по литература дал на Re. проект за – както си спомням, нещо като банка за творчески идеи по нашите си български проблеми. Чета в тоя проект разни „хубави работи”, и понеже Re. се затруднявала що да му отговори (помолил я бил да си каже мнението), седнах писмено да съчинявам възражения по изразените в проекта нападки изобщо срещу нас, българите.

И тъй, ето отговора на трите основни – и не за първи път, и не само от тоя „умен човек” – отправени обвинения.

Човекът написал: „Причините за провала на социализма са в особеното заиграване на народа с властта”.

Отговорът: Екзотично обяснение; не издържа критика, защото същото се е случило и в други общества и народи (руснаци, украинци, поляци, чехи, словаци, словенци, хървати, сърби, грузинци, арменци, таджики, узбеки, власи, унгарци, немци от бившата ГДР, литовци, латвийци, естонци, албанци. А може би фактът, че социализмът не се е провалил в Китай, Виетнам, Куба – е аргумент, че обществата и народите на тия държави не са "заигравали с властта"?!...

Човекът написал второ обвинение: „Национално и социално предателство са типична българска черта”.

Отговор: „Кан Кубрат и снопчето пръчки” като притча, спомената от автора на проекта за неразбрана от българите, я има, например, и у древните римляни, откъдето фашизмът на Бенито Мусолини черпи идеи за т.нар. „фасции” (сноп пръчки, сред които е поставена секира). Има известна живопис за тоя ритуал от времето на Древния Рим, да кажем – нейде от ІІІ в. пр.Хр., далеч преди Кубратова България. „Съединението прави силата” е буквално пренесено от девиза на белгийската конституция върху фронтона на нашето Народно събрание.

За национално предателство можем да говорим и у такъв висококултурен, свободолюбив, нравствен и прочие народ като французите по време на колаборационисткото правителство на маршал Петен във Виши от годините на нацистката окупация. По същото време „национално и социално” предателство проявяват и националистични прослойки в Полша, да речем. Оръжието на нацистка Германия, подложила на геноцид евреите (5-6 милиона жертви), например, е купувано и произвеждано до голяма степен с капитали на евреите-мултимилионери от САЩ.

Няма общество или народ без исторически периоди на национален нихилизъм и жалки предателства. Цитат от есеистичната книга „Писма до г-жа Z.” на поляка Казимеж Брандис за Европа: „Историята на този материк е брутална и лицемерна. От лъжа, егоизъм, подлост, предателство и жестокост е изплетена тази хубава приказка (...). Дори да вземем само фактите, историята на Европа ще ни се стори отвратителна”.

К. Брандис споменава за „погнуса от многобройни взаимни измами и кървави подлости”***.

Човекът написал и трето обвинение: „Отказът от традиционни ценности – култура, образование и пр.”

Отговор: Народопсихолози (Иван Хаджийски, Тончо Жечев, Антон Дончев, Николай Хайтов, да не забравим – и Захари Стоянов) въз основа на проучвания върху минало и настояще свидетелстват за нравствената устойчивост у българина. Не е прозорливост характерни черти на тънка прослойка новобогаташи и парвенюта по наши дни в България да се превръщат в характеристика на българската нация като общност, обединяваща българите по произход с хора от друг генетичен корен.

В заключение, българинът днес не би пострадал особено от още няколко обвинения в тежки грехове. По-трудно е да се проумее тоя угрижен българин, като го погледнем с обич и уважение. Защото както е писано в Йоановото евангелие (гл. 3, ст. 17), „Бог не проводи Сина Си на света, за да съди света, а за да бъде светът спасен чрез Него”. Който желае да изписва вежди, не бива да вади очи.

* * *

На днешния ден, пак четвъртък беше! – преди осемнайсет години, около три и половина след обяд, баща ми горя в колата си и след седмица почина. Той бе един от милионите угрижени и оскърбени от криворазбрани „интелигенти” и властници простосмъртен. Не съм го чул да се кълне в Христос, да бъбри за своята праведност; Иисус, допускам, особено в последните му месеци, се бе вселил у него. Ала аз, синът на простосмъртния дърводелец, почувствах това, едва когато човекът си отиде от нас.

tisss
__________________________________________________
* Според хипотезата на доц. Петър Добрев, описана в книгата му от 1993 г. за древното минало на българите.

** Според сириеца Малек някогашната Антиохия днес е градът с името Антакия, а не неговият роден град Латакия.

*** Казимеж Брандис, „Писма до г-жа Z.”, изд. 1980, с.48. Бел.м., tisss.


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1617950 - 31.01.2007 06:37 [Re: tisss]

(„Цинк”) ИКОНА В МУЗЕЯ?!



03.09.2001.
Романтичната струя в литературата, която се основава върху фолклора (легенди, митове, приказки, народни песни) и неговите възпитателни родолюбиви функции, не престава да търси героичното у човека. Героят загива, но споменът за неговата героична смърт зарежда младите поколения с жизнена сила.

„Илиадата” е героичен епос за Троянската война и е всъщност паноптикум от модели за поведение както за мъжа и жената, така и за юношата и девойката, за стареца и старицата. Но дали е по-малък героизъм да бъдеш неизвестен простосмъртен, човек естествен в слабостите и уязвимостта си, уникален със своя характер, оцеляващ, въпреки удобно предлаганите от разни обстоятелства героически, ужасно сантиментални изходи от живота?

Някога, преди много години, моята учителка от отделенията (І – ІV клас) госпожа Дора Попова тъй се изразила пред майка ми: Госпожа, Вашият син има заложби, но за съжаление, от една страна, аз и класът тъкмо му изградим пиедестал, и той – от друга страна, вземе, че направи някоя магария и всичко хубаво около него се срути, стане на пух и прах. Не мога да разбера, това е първият ми случай в моята дългогодишна педагогическа практика човек така да върви против себе си. Да знаете, госпожо, от него ми побеляха косите. Тоя е последният ми випуск и като се пенсионирам, надявам се да си почина от сина Ви.

Тя наистина бе може би най-добрата ми учителка; запомнил съм не само побелелите й коси, но и строгите й добри очи, кафявите петънца и сините жилчици по кожата на восъчнобелите й ръце, с които понякога ме биеше през лицето. Сега, когато тя отдавна е в гроба, а моя милост е 54-годишен мъж, баща на две дъщери и дядо на внучка, изправям човеколюбивия й образ пред себе си, за да защитя някогашния палав неудачник и антигерой, за да й кажа:

- Госпожо, Вие сте се стремили да оковете в красива златна рамка един според Вас бъдещ пример за подражание, но тоя Ваш така желан измислен герой бясно се е съпротивявал именно на рамката, на хубавата изящна клетка, госпожо. Искали сте още една икона в музея си от восъчни фигури, но живият човек у онова дете просто не е знаел друг начин да протестира срещу посегателството. Много настоявам да се знае, госпожо, че малчуганът интуитивно е предпочел да бъде какъвто си е – истински, изпълнен с недостатъци, склонен да греши, да се заблуждава, но да е верен, а не фалшив и възползващ се от Вашата слабост любимец с нимба и звездичка на челото.

Истинното е по-достойно от нашите дори и най-съвършени умозрителни предначертания. За да приемем живота, и особено отделното човешко същество във величествената му противоречивост – за това все пак се изисква известно усилие и устойчивост на характера пред странностите на простосмъртието. А инак който е тръгнал да става Герой пред блесналите от възторг погледи на тълпата, допускал е да го вкарат в златната клетка, и нерядко, случвало се... е жестоко да си заплати за тоя миг суета.

Нима не е героизъм да се приемеш какъвто си!


04.09.2001. Озлоблението е духовна немощ, маскирана с физическите белези на Силата. Празният човек често ни се явява с угрижения вид на мно-о-ого ангажирана личност. Най-отрудените хора не въздишат показно тежко; който прави истински, а не фалшив жест в наша полза, не ходи по площадите да обяснява стореното. Най-гръмко звучи изпразнената от съдържание кратуна. Плъховете хапят винаги в гръб, докато се трудиш.

Стремя се да овладея умението да стоя смирен срещу войнстващото Нищожество; науча ли се на това, ще смятам, че съм постигнал най-ниската степен на духовното просветление. Лозунгите, които крещят над множествата разни архиереи, обикновено не означават друго освен желание за надмощие. Слепият вижда по-дълбоко.


05.09.2001. Вчера, 4 септември, издъхнал Стефан Продев, още един от героите на тия записки. Току-що съобщиха по радиото, че днес щяло да има поклонение пред тленните му останки. Но какво да кажа за него?... Отишъл си от живите още един талантлив човек, объркан от комунизма, отишъл си още един сеяч на антагонизъм, т.е. на грандомания и на марксистка омраза в българското обществено пространство.

Особено ми бе любопитно да проучвам модулациите на грандоманията в публицистичните му работи. Тоя назидаващ глас със самочувствието на вечерял с дейците на Парижката комуна от 1789-та и със самия Карл Маркс дълго ще отеква и в моето съзнание като пример как не бива да се прави публицистика. Личната му драма на човек, разкъсван между стихиите на Суетността, така силно напомня съдбата и на други, подобни нему „гръмовержци на Истината” (Георги Джагаров, например), у които откривах липса на скромност и смирение.

Тия фалшиви апостоли защитаваха и уж защитават не човека, а някаква умозрителна идея. Познават се по това, че още приживе се изживяват като паметници от метал и камък. В сътвореното от тях има, разбира се, и бисери на талантливостта им, но тия постижения са затлачени от така характерния за посредствеността тон на предизвикателност, нетърпящ други мнения.

Могат ли изобщо да се сравнят техните текстове с величието на такива редове, като написаното от премръзнали пръсти:

Аз, грешният Георги, в стълп, върху блюдо, писах в светите врачове, на 30-ия ден от декември. Поменувайте ме, братя мои, защото ми мръзнат ръцете: тук пишех, тук ядех, тук лежах без огън*,

или – Недостойният да се нарече раб божи Никола... Защото медът, дори на кора от беснурка да е, пак е сладък. Така и словата...

или – Тази книга, наречена Патерик, бе писана в лаврата на безплътния първоначалник Михаила... от грешния, бедния и последния от иноците**,

или – По повеля и трудолюбиво залягане пише и превежда от гръцки на български Лалое грешният, непотребният и многострадалният***,

или – многогрешният уж свещеноинок Лаврентия, грешният дяк Радомир, недостойният и най-малкият от писателите, уж монах****.

Иде ми и аз в тоя ред да призова: Полюбувайте се, братя мои и сестри българи, сравнете сътвореното от скромност и благоразумие със сътвореното от хора с издути пренебрежително устни и огромно самочувствие, които живяха не с народа си, а край него и над неговата мизерия и страдание, любимци на властта и почитани от множеството като светци и пророци! Амин!

А може би новите времена изискват писателят, творецът да се държи като грандоман?!


21.09.2001. Последна реплика от филм за живота и личността на Галилео (ХVІ-ХVІІ в. или: 1564-1642 г.): „Цялата тая Вселена се сви до пространство, заемано от моята собствена личност” (Г. Галилей).


27.09.2001. По радиото ми звучи оркестрова симфонична музика*****, в която водещата мелодия изпълнява пиано. На 11 септември ислямски терористи разрушиха Световния търговски център в Щатите. Веселичко захващаме третото хилядолетие, няма що. Но това е тема за друг разговор, много жесток разговор - за една от световните религии.

tisss
______________________________
* Приписка от Битолския триод.

** Приписка на някой си Висарион от 1346 г.

*** Приписка в Зографския апостол от 1358 г.

**** Приписка от безимен автор от 1337 г.

***** "Концерт за оркестър и пиано" от Феликс Менделсон-Бартолди. Бел.м., tisss.


--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1619624 - 01.02.2007 07:25 [Re: tisss]

(„Цинк”) ВСИЧКО, ГРАДЕНО С ЛИШЕНИЯ...



12.10.2001.
Преди тринайсет години, в последните дни на лятото на 1988-ма, жена ми ме напусна, след като се измъчи с мене в продължение на петнайсет бедняшки, петнайсет усилни години. На 12 септември, спомням си, подир серия сцени на ревност от моя страна и все пак колебаеща се, понеже беше свикнала с мене, обяви, че е подала молба за развод до пловдивския районен съд.

Доколкото си давам сметка сега, без да съм особено наясно и до днес, тя търсеше нещо, което може да бъде назовано с една-единствена дума – свобода, свободата да разполага със себе си, както й диктува природата. По онова време беше на трийсет и шест, зад гърба си имаше поне дузина любовни афери, в които се впускаше току пред очите ми; приятелките й я обсъждаха полунасериозно-полунашега: „Много я иска животът”.

До оня 12 септември съвместният живот с Ася ми изглеждаше тунел без изход; не си представях развода инак освен като крах на всичко, градено с лишения и усилен труд, крах на всичко, което бяхме постигнали заедно, или по-точно казано – бе постигнато с цената на упоритостта, ината, спортната злоба да преодолявам всякакви препятствия, подлости от най-близки хора около нас и изобщо...въпреки неблагополучията от всякакъв род.

Между другото, ако не си изпадал в ужасни положения, никога нямаш шанс да разбереш що за хора са около тебе. У един и същи човек с изненада, но и неведнъж съм откривал, че може да бъде както изключително подло същество, тъй и изключителен благородник. Има някаква алхимия тук, някаква магия точно кой образ в неговата природа събуждаш в дадения момент у човека отсреща.

Затъвал съм до уши в какви ли не занимания и ангажименти, и Ася е имала сериозни основания да се смята пренебрегната. Истината е, че когато е имала нужда от помощ, втурвал съм се, и неведнъж! – да я измъквам от разни заплетени положения; до такава степен беше обсебена от моето влияние, че неведнъж е заявявала уж на смях пред наши приятели: „Аз не съм Ася, аз съм Жоро в рокля”.

Къде и кога почнахме да се разминаваме? Може би от първия ден на нашия съвместен живот... Може би след като тръгна на работа и се почувства в известна степен самостоятелен човек?! Оттам-нататък почти всяка пролет се появяваше ей тъй, от нищото сякаш силуетът на някой мъж – далеч по-възрастен от мен, значително по-млад – без значение, нисък и дебел или висок и строен, без значение какъв... и страдах като всеки нормален млад мъж, когото са пренебрегнали по всички линии.

В такива периоди се впусках като обладан от бяс в каква да е работа, която не ми е носела кой знае какви печалби освен една – чувството, че съм необходим и че съзнанието ми не раздипля поредната любовна интрига около съпругата ми. Беше ме превърнала едновременно в болногледачка, санитар на душевните й драми, най-доверен приятел. Жена ми все ме курдисваше за изпълнител именно на тая роля:

„Мацинко, ти си ми най-добрата приятелка! Искам да ти разправя какво ми се случи с Янко”, в друго време изречено: „...искам да ти разправя как ме чакаше Иван Щипков от Калояново в Раковото кафене и после отивахме в квартирата му да се любим. Колко много го обичах, но не исках да се разделя с тебе, понеже си много добър. Защо да не се срещам веднъж на седмица с Иван по за три часа, а? Какво толкова ще ми стане. Ти можеш, ти всичко можеш. Просто искам да ми позволиш да се срещам с него, не искам да се разделям с теб, за мен ти си като въздуха и водата, но Иван е слънцето”.

При последния от трите опита за самоубийство бе оставила четири писма в запечатани пощенски пликове: до родителите й – как и къде да бъде погребана, до дъщерите – с молба да не я съдят сурово, до мене – с извинение за причинените неприятности, до любовника – любовно послание за любов... голяма любов, която не й позволявала да живее без него.

Отношението ми към жена ми не бе точно любов, а някакъв вид чувство за сътрудничество и привързаност; ако е имало страст, тя беше при мене повече страст към оцеляване, към съхраняване на това, което сме били като съпружеска двойка. Изневерите приемах като посегателство върху честолюбието ми на мъж, който активно се нуждае от жена до себе си. Продължавах да се изживявам като център на Вселената, и това е може би голямата ми грешка: писането на текстове.

Не мога и досега да си представя, че мога да съм подробност в пейзажа. Това не може да не я е потискало и наранявало; говорила ми е неведнъж: „Ти си самият ад! Как живееш с тоя ад у себе си?” или „Измислен човек си ти. Всичко у теб е измислено”. Втурванията в някакъв си мой виртуален, непонятен за нея, както тя се изразяваше – измислен! - живот я озадачаваха. Нали всяка млада жена бленува да е слънце, около което кръжи някоя планета, най-малкото една Луна, която да отразява слънчевата й светлина?

Разделихме се: драматично – от нейна страна, с облекчение – от моя. Появяваше се наоколо ми с един 120-килограмов млад мъж, здрав, набит като бик в месеците преди и подир развода ни. Бил съм издирван и бях посветен от съпругата на сантименталния Мишо за тайния живот на двамата любовници. Слушах я и тая женица, с шестмесечното си момиченце изхвърлена на улицата от своя мил съпруг заради жена ми и се чувствах като чиновник на гара Разпределителна... Леле, какво пак Ася е минирала около нашия дом!

После същият Мишо, заради когото уж се разведохме и на когото бях обещал да го черпя в най-луксозния пловдивски ресторант (не си устоях на обещанието поради ред обстоятелства), та същият тоя млад поет-мечтател и механик в селскостопанската авиация или по хеликоптерите, чух от женицата му: почнал да бие 45-килограмовата Ася, и накрая тя се омъжи подир година и нещо за друг човек, роди на другия човек син и е заживяла, доколкото мога да си я представя, най-сетне спокойна. Дето има една дума: „седнала си на задника”.

Срещахме се – и винаги с кандърми от нейна страна! – няколко пъти по-късно, години след развода, когато за по-голямата от щерките наближи абитуриентският бал. Срещахме се, значи, няколко пъти все по настояване на Ася, и на срещите ни тя обикновено въздъхваше в един момент: „Е-е, с тебе поне не си правим мизерии след развода”.

Сега, като си помисля за нея, все едно никога не сме живели заедно, не сме делели радост и мъка. Майка й веднъж, пет-шест години подир развода, тъй рече: „Вий двамата просто не бяхте един за друг”.

* * *

След Ася се появи Мария. Мария беше преживяла преди мен своя развод, беше трезва, разсъдлива; отначало ме възприела като мимолетна авантюра, а връзката ни продължи три години и половина. На втората година почнах да си внушавам, че това е жената, която цял живот съм търсел. Обсъждахме да се оженим, и дори по мое предложение се спряхме на човека, който да ни бъде кум – поета, родом от Стара Загора Михаил Берберов, който ме бе нарекъл „духовен брат” пред сестра си в деня, когато тъкмо бяха погребали баща си Ангел.

Отпътувахме до София с колата и говорихме двайсетина минути в мижава канцеларийка, запълнена от огромно като фурнаджийски тезгях бюро в издателство „Български писател”, дето Мишо работеше. Навън, след като бяхме получили съгласие, оставаше да насрочим датата, Мария се разплака. През сълзи обясни: не се смята готова за женитба. „Документ ли ти е необходим? – питаше. – Нали и двамата знаем колко сила имат някакви си документи, когато става дума за чувства!” и... продължихме да се виждаме като мъж и жена, които се обичат, но от оня момент в себе си като да прогледнах...

Всичко, всичко в моя живот е нестабилно, градено върху пясък, временно, както съм случаен и аз самият, и всичко около мен; в тоя мой нескопосан и хубав все пак живот едно-единствено нещо има стойност – текстовете, които пиша. Ако има нещо стабилно, то е стръвта ми към писането. Защото “Ars longa’ vita brevis”*, както рекли мъдрите римляни.

А после... после се появи ти, Re. – красива и някак невероятно разбираща и самостоятелна. Мария беше много красива, изобщо жените, с които съм бил, винаги са блестели с красота и чар. Но ти, мила, се оказа много по-красива, много по-чаровна от всички тях вкупом, но десет години, макар да знаех това, не съм си давал сметка какъв шанс е умната, интелигентна, вътрешно спретната и красива жена за един мъж, впуснал се с пиратската си флотилия да завоюва нови земи в океана на интуитивното, т.е. – на изкуството. Казвала си, че четири (може и повече да са!) години си ми се „любувала” как се мотая от илюзия в илюзия.

Научих се напоследък като механизиран папагал да ти пращам по джиесема посланието „Обичам те” от време на време; но тия припадъци на любовно излияние оставят гузното усещане, че заставам в поза, която не обяснява нищо, понеже думите – колкото и удобно да ти се предлагат в стройни редички – най-често са безпомощни да кажат истината за онова, което става в душата на човека. Истината винаги е там, между редовете от думи.

tisss
_______________________________
* Изкуството е вечно, животът е кратък (лат.).

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
C'est la vie
новак
***

Регистриран: 04.06.2006
Мнения: 44
От: въд океана
Re: Въведение ІІІ
    #1619697 - 01.02.2007 09:33 [Re: tisss]

Цитат:

У един и същи човек с изненада, но и неведнъж съм откривал, че може да бъде както изключително подло същество, тъй и изключителен благородник. Има някаква алхимия тук, някаква магия точно кой образ в неговата природа събуждаш в дадения момент у човека отсреща.


Като психотерапия е ...Благодаря ти за удоволствието да търся текстовете ти всяка сутрин и да ги откривам..
Анализи,проницателност,тълкуване,насърчение и противопоставяне с любов...


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1620437 - 01.02.2007 18:03 [Re: C'est la vie]

Безпомощен пред подлостта изглежда честният, C'est la vie. Фарисеят се отдалечава горд на вид с осанка на закоравял измамник. С Вас знаем, че току-що оттук е минал посредствен нагъл тип. Той не е имал какво свое да каже на света, никога не е бил поет и няма как да бъде.

Наподобявайки изкуство, фалшивото най-бляскаво лъщи.

Надушваме лентяя зъл и хитър -
две кончета сме в гъстата трева.
Усетя ли сърдитото в очите,
аз знам: това е твойта синева.

Такива като нас са доверчиви,
ний мъкнем своя делничен ярем
и аз те виждам гневна и красива
до смърт да се сражаваш зарад мен.


Пловдив, 1 февруари 2007 година

tisss

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1620944 - 02.02.2007 08:29 [Re: C'est la vie]

(„Цинк”) ЗАПЛЕТЕНИТЕ ВЪЗЛИ НЕ РАЗСИЧАМ



16.10.2001.
Тая нощ... Ах, тая нощ! Иде ми да крещя „Не е честно, не е честно” – но трябва да се превърна в облак от мълчание. Свалих пръстенчето, гривната от злато, синджирчето за шия с кръстчето: дреболийки – знаци на нещо, дето си отива. Как обаче да се примиря!

Рано или късно, това е било обречено. Усещам се като талибан; навярно са прави идиотите-талибани да гледат към Евините щерки с подозрение; в такова гледане има уплах, защото у жените г-жа Природата гърми със страшна сила. Леле, готов съм за манастир!!!

Каквото и да сторя, ще сбъркам. Каквото и да кажа, няма да е вярно. Очертава се сурова зима и ми се налага бързичко да си потърся нови мечти и илюзии за огрев, да не ми измръзне сърцето.

Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее, не безчинства, не дири своето, не се сърди, зло не мисли (...) всички извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява. И накрая пак там* ап. Павел приключва тая ХІІІ глава с думите: А сега остават тия три: вяра, надежда, любов; но по-голяма от тях е любовта.

Съжалявам, съжалявам, съжалявам... Момичето няма вина – вяра и надежда си имам, любовта обаче иска повече грижи, понеже – като не се обновява, отлита, момченце. Е, какво да правя с тая купчина спомени за щастие? Кому да обяснявам? Кого да стопля с нея?... Някога, в зората на живота си на мъж, деветнайсетгодишен, бях писал ей такива драматични думи: „В нещастието си щастие намирам. Напуснат от любов, любов съзирам”. Щом кървя, значи сърцето е живо, тупти и – „Деца, да продължим по-нататък към следващия урок, към следващите поучителни епизоди от умението да се живее и страда талантливо!”

Благодаря ви, Небеса, че ме дарихте в течение на десет години с това щастие. Благодарен съм, че тая любов бе плодотворна за мен – написах няколко книги, куп стихотворения, и най-важното – че ги преминах тия десет години в душевно и телесно здраве и със самочувствието на простосмъртен, който знае мисията си на земята. В дните на щастие не забравих родителите си и ония близки, от които произлизам. И не се главозамаях, че виждам мъничко по-надалече и чувствам мъничко по-издълбоко света около мен.

Да, навярно съм се вземал понякога по-насериозно, отколкото е редно, но още не съм изгубил самоиронията, което ще рече: усмивката си, и дано не я никога изгубя в тоя мой хубав живот.


Захлопвам вратата, спускам кепенците, свивам се зиморничаво в себе си, загръщам се – дойде времето да си се посмея над мене си до насита. Боже, какъв симпатичен наивник си ме създал! Остров градих сред океана, населих го тоя екзотичен райски кът с животни и птици, с обич и бесовете на човешката си природа... Плисна вълна, разпиля пясъчния дворец, изчезна островчето, сякаш никога не го е имало. Сега съм сам на сала – пак доверчив, пак нехаен, пак обзет от любопитство, говоря си: „А какво ли ще стане по-нататък? Да бе, какво ли ще последва!”

Нищо не е свършило. Жив съм, по-жив от когато и да било. Двама приятели се преселиха в Отвъдното през последните три-четири месеца**, тъй че имам свои застъпници и Там; те ще свидетелстват, че не съм зъл и подлец, че като измамник не съм ял и пил за чужда сметка, не съм се облагодетелствал от чуждото нещастие, че съм се опитвал (макар и по-често неуспешно) да защитавам изпадналите в беда и отчаяние, че прилежно дотук според силите и таланта си, доколкото ми е даден, записвах какво става наоколо и у нас, в душите ни – за да се знае и помни какви сме; нищо, че наоколо са руини и пепелища: семенцето е жизнено, няма да се затрием, ще ни има и по-нататък в нашите деца и във всички ония, дето вървят по тая земя.


18.01.2001. Изключих джисема, прекратих договоря си в офиса им в ЖК „Тракия”. Минах с колата в сервиз „Тракия” годишния технически преглед. Платих сметката за телефона и електричеството. Майстор-тенекеджия накарах да огледа ауспуха на колата откъде издиша – оказа се, че саксът (17 лева за нов оригинален, руски) е за подмяна. Вчера регулирах клапаните, но днес, чувам, колата пак по познатия вече начин: има притракване в двигателя. Според съседа Иван Пенев трябва да е разхлабен бутален болт или биелен лагер; възможно е от старото бутало, дето го приспособих от автоморгата, да е.

Казах на зетя Светлозар, че търся купувач за колата. Пита: колко? Викам: колкото дадат. За джиесема съседка каза, че може да го купи, пита за цената, казах й: колкото даде. Вчера по обяд с Re. обсъждахме и спорехме за „международното положение”, т.е. за хората около нас. Зле ми се очертават нещата, но съм оптимист – няма лошо без хубаво; ще пекне слънце и над таз моя улица, нека само оттече в канализацията целият батак, в който съм до шия, та чак едва дишам от недоспиване, от изпушени цигари и от това, че ям насила, колкото да се каже, че ям.

Много ми е зле, но познавам се добре: от подобни ситуации – пет-шест с Ася, една с Мария и вече втора - с Re. – надмогвам си бесовете. Знам, не се явяват случайно тия кризисни ситуации, ще загърбя и тоя горчив урок. Важно е да не сбъркам, понеже точно сега съм доста уязвим. Интересно, мисля си: ето, психологическа задачка, която да решавам в движение. Разчитам на усета си за стил и ритъм на динамичното равновесие у мен.

Когато съм сам, съм по-силен. Ангелът ми е особен характер: изглежда податлив на външния натиск откъм стоварилите се накуп скрити дотук обстоятелства, но е жилав, тъй че няма да се прекърша.

...Видях през междучасието към пет след обяд Re. да излиза бързешком и напето с разкошен букет цветя от детската градина зад училището, а малкият подтичваше веселичко край нея. Сви ми се сърцето. Тая картина на щастието ще я помня, няма начин да не я помня! - докато съм жив, понеже ми се представя в момент, когато почти си настъпвах носа, а единайсетокласниците се държаха безобразно, докато ги гледах с унилата физиономия вероятно на индиански воин, ударен смъртоносно.

Мамка му и живот! Естествено е да ми се случва точно на мен, и не за пръв път! Чувствам се изпитател на свръхзвукова бойна машина. Ще го преживея и това "очарование", няма начин. Ай, какъв опит трупам!!! Сега основното е да изляза на чисто. Развързвам възли. Още някой и друг ден, живот и здраве, и ще почна да изглаждам гънки и бръчки.

Казал съм какво става с мен на Емил, на Панайот Зеков, ей тъй, на бира в близкото кръчме (че флегматичният Панайот ми е далечен по нрав) и на зетя Светлозар. Това казване ми е автотерапия, инак ще блокирам. Никого не съм нападал и съм горд пред себе си, че любовта ми си е у мен – само на тая любов, за която дотук на никого нищо не казах, ми се крепи самочувствието... Няма по-гадно нещо от хленчещи мъже.

Връхлитат ме от време на време картини на развихрената ми сексуална фантазия; с цигари, с някакви занимания успявам да укротя бесовете. Ето и сега... това писане. Пиша и паля цигара от цигара, вече пета по ред. Но то ме спасява някак от врага, който се е разположил по турски вътре в мен.

Вярвам на Re., дано само не се е лъгала! Ако е истина, което дотук от нея знам, има изгледи даже по-рано от мен да си намери отново оня хубав ритъм на живеене, който прави живота сладостно приключение. Силен характер е, а силните характери сами си търсят силни изкушения. Дори да се разделим, ще запазя само добри спомени за нея. Макар че ако „случаят Николай” преди четири години приех за изключение, сега разбирам, че е тайна клауза, която пак ще я хвърля от авантюра към авантюра. Младите жени ловуват, и какво лошо има в това?! Лошото ще е, ако ме няма повече в съзнанинето й, ако стигнем дотам, че престане интуитивно, без да се виждаме и говорим, да ме усеща.

Казах й вчера по обяд, когато си тръгваше от мен, казах й го на вратата, в антрето пред изхода: че е мой пратеник в чуждия лагер и че „пратеник” на гръцки е „ангел”***.

Съжалявам, съжалявам, съжалявам... Нека е щастлива по свой избор и там, където сама реши!

Снощи, към три часа след полунощ, както се въртях като вретено в леглото, реших, че бих могъл и аз да спра колата си пред очите на родителите й и да я гледам как прекосява площадката пред блока им с двете си деца, за да се отправи, да речем, към... Багдад. То ме прониза. Скочих. Запалих цигара и излязох на верандата.

В далечината тъмносиньосиви в мрачната безлунна зимна нощ едва се очертаваха Родопите. Гледах мъртвилото пред мен, гледах под ниско надвесените оловни облаци заспалите бели, като от вар направени, жилищни блокове - безжизнени паралелепипеди като световно гробище отсреща... И тогава ми изгря: не от мене е зависело дали да направя тоя романтичен показен парад на самоувереността и честолюбието. Тя не го е пожелала точно от мен, именно понеже с усета си на жена е съзнавала, че не съм склонен заплетените възли да разсичам със замах.

Не! Категорично... Моят стил е в съгласие с внушенията на ап. Павел, доколкото съм ги проумял. А иначе Re. пак може да ме обвинява за липсата на смирение, да ме напада колкото си ще. Това смирение ще го уча, има още да го уча, но рррррешително: имам вече известни постижения в смиреността.

Обичам ли я тая красива котана? Ама разбира се!

Днес й е рожденият ден. Снощи по телефона й пожелах да е щастлива с човека, когото е намерила най-после; изразих увереност, че тоя човек ще реши, дано й реши всички проблеми. Па накрая го заметох това излишно обяснение с тъмночервена лисича опашка: „Отсъствие ми от празненството, коте, е част от подаръка ми за теб”. Ай как нафукано го казах!

Отнасям се към такива събития (смърт, любовни раздели) като към епизод от сюжет на роман. Романът на моя си живот сам режисирам, не бих позволил, докато съм себе си, друг да ми диктува жестовете, репликите в тая драма in live, в тая чудна пиеса. Глупаци! Мислят си, че като постигнат успеха, това ще ги направи щастливи. В нещастието си щастие намирам. Така е тръгнало, така и ще бъде при мен, докато дишам. Крайно време е и нещо хубаво да ми се случи. Крайно време е! Ще поразчистя старите сметки, ще разплета с нежни и жилави пръсти сложно и здраво заплетените около мен възли, без да късам нишката... без да се правя на фукльото-глупак Александър Македонски.

...Осем фаса! Че кога ги изпуших тия осем? Странно съвпадение... 18 октомври бил Денят на парашутиста – обявиха по телевизията. Многозначително ми се стори: ще речеш, някой от нас тъдява виси между земята и небето. Чий съм? На земята ли син или човек, снижаващ се от небесата??? Ужасното и прекрасното на тая ситуация, която вече съм преживявал наяве****, е, че изостря до краен предел сетивата, отхвърля делничното и пошлото; преодолял мизерията на плътското у себе си, изведнъж откриваш колко неочакван и нов се разстила хоризонтът пред тебе, какви разкошни нюанси, картини и аромати има все още от теб невидени, неусетени.

tisss
______________________________________
* І до коринтяни.

** Петър Петров (76) и Георги Въргов (61).

*** "Вестител" е значението на думата „ангел” всъщност, знаех това, но ми бе угодно да представям иначе нещата.

**** 16-годишен, скачах в разстояние на половин час два пъти с парашут ПД-47 от 800 м височина над стария пловдивски аеродрум, където сега е Мебелната къща в ЖК „Тракия”. Бел.м., tisss.


--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1622222 - 03.02.2007 06:27 [Re: tisss]

Но аз зная, братя, че вие, както и вашите началници, сторихте това по незнание; а Бог, както бе предизвестил чрез устата на всичките Си пророци, че Христос ще пострада, така и изпълни. И тъй, покайте се и обърнете се, за да се заличат греховете ви...

Из Библията, Деяния на светите апостоли, гл. ІІІ, ст.17-19


(„Цинк”) ...ЗА ПО-ВИСОКА ОРБИТА?!



19.10.2001.
Едва удържам: говоря оптимистично, колкото по-силно ме боли. Собствения си крах назовавам „победа”; победа над кого и над какво обаче! Свивам се на кравай – вълк в зимно леговище, но още по-ярко се озовава пред мен предизвикателно блестящият образ на Предателството. Това е точната дума.

Сам го създадох това предателство, овчедушието дали не наричам „смирение”? Жената е като вода – заема формата, която й позволиш: интуитивното женско начало си търси господар, водач и стопанин; не съм бил очевидно ни едно от трите; затова жените, които си обичал отдън душа, в отговор са те унижавали, Жоро Бояджиев. Женски сълзи, удобни обяснения, уж за да ти спестят болката. Това е твоята жътва – едни сухи тръни и самотност, за която всякакви определения са бледи.

Усещам се празен и ненужен. Никой не се интересува от мене, никой не ме мисли; всичко дотук е било илюзия, красива наистина, но измислица, плод на моите фантазии, че има в тоя свят жена, достойна за любов, същество от плът и нерви, неподвластно на суетност, егоизъм и лицемерни жестове.

Ако Re. е наистина онова скъпо нещо, което ме възторгваше досега, дали би ми се случило именно с нея?! Много лесно ме отстрани и не разбирам смисъла на стореното. Какво се оказа! – човек трябва да се пази най-много от оная, която обича??? Не мога да се побера в кожата си от изненада. Така жестоко да съм се лъгал в жената, която бях приел за образец на всички женски достойнства?

Щом и тая жена не е това вярно и предано човешко същество, за което съм си мечтал от детството, то ясно е – няма такава жена. Прав е Шекспир„Непостоянство, твоето име е жена!” Нима не бях проумял тая печална истина?! Колко пъти вече съм лъганият, униженият, оскърбеният! И за какъв оптимизъм у себе си бръщолевя!

Ако я пренебрегваш и мачкаш самочувствието й, следва те като предан оръженосец; поставиш ли я в пространството редом до себе си, дадеш ли й възможност да определя нещата помежду ви – свършен си, вече си обречен, вече си causa perduta*.

Във филма „Бодигард” актьорът Кевин Костнър (46-г.?) изгражда оня образец на Големия мъж, който възторгва мъжете в цивилизования свят: самотник, недоверчив и силно подозрителен към женските предизвикателства, вглъбен в работата, уравновесен, кратък, рязък, пестелив на каквито и да са обяснения относно личните си дела. Ако казва нещо, изрича го не с думи, а със самото си поведение, в което едва сега, след тоя мой крах, откривам тъничка иронична пренебрежителност.

Сякаш наставлява: жената не бива да се приема прекалено сериозно; постъпвай с нея като с красива крехка играчка: обличай я, накичи я с лъскави дрънкулки, остави я сама да се опиянява от радостната възбуда колко е прелъстителна, употребявай я като временна и случайна кукла – и тя ще бъде доволна. Това й е предостатъчно: да си представя, че е прелъстявана със страст, на дъното на която звъни метално острието на самурайски меч.

Допуснах да си поиграят с мене и да ме захвърлят настрани като омръзнала дреха. Никой не ми е виновен. Re. е такава, каквото са всички останали жени дълбоко в същността си. Изгубвам нещо много скъпо. Липсва ми. Не зная какво ще последва; ще ми се да я заваря някой ден – да отворя вратата, да видя обувките й в антрето, да чуя гласа й откъм спалнята, където нехайно се е излегнала, опряла високо пети на стената, с блестящи от вълнение очи на влюбена...

Господи, това вече никога няма да се случи! Питам, защо си толкова жесток; с какво те подразних, къде сгреших, та се наложи да ми отредиш толкова болка?


20.10.2001. Re.! Обичам те. Странна е моята любов, но те обичам. Не мога да си простя как глупаво съм се отнасял към Любовта; сега тая самота ми е наказанието за пропиляното щастие. Бях Цезар, сега съм най-нищият, Просякът на света. Срам ме е да се гледам. Тъй повърхностен, тъй недостоен през всичките десет години, откак я срещнах, откакто учуден я съзрах в Оназ ябълкова градина край Пловдив – учуден не от нея, от себе си учуден: стоях като един Голям глупак в зеленото поле, в Райската градина стоях, типичният Адам, който никога не ще проумее какъв разкош е Любовта.

„Щом любов нямам, нищо не съм!” Обичам те, мило момиче. Животът ми губи смисъл без теб. Всичко случило се напоследък между нас ме наранява; обвинявам се за куп неща - и ни едно от всичките не мога да поправя. Колко слаб изведнъж се почувствах, колко безпомощен! Изключих джиесема, да не се изкуша да ти се обаждам, когато ме връхлитат вълни на покруса. Нощем прекарвам в полусън, скачам от леглото, бродя из стаите.

Боли, но не бива да ме съжаляваш – заслужил съм си я таз болка. Нямам къде да отида, кому да се оплача, че съм си разрушил мостовете: нямам приятели, всичко около мен е фалшиво, пошло, търси лична изгода. Гарван върху сухо дърво – кому е притрябвала такава птица! Ненужен съм, и то ме ужасява, място не мога да си намеря. Чакам да ми позвъниш... И в тоя миг чувам телефона от съседната стая. Обажда се Re.: „Може ли да се видим?”

Дойде с половин час закъснение; към девет вече сме в едно от „нашите” кафенета и тя каза, че черпи за рождения си ден. „Защо си изключил джиесема? – учуди се. – Точно сега имам нужда да знам, че си близо до мен.”

Заради съвпадението между последното, което написах („Чакам да ми позвъниш...”) и това, че точно в оня момент, докато съм го писал, е набирала домашния ми телефон, почвам да мисля: А дали наоколо не летят извънземни или нашите два ангела небесни кръжат над масата ни като буревестници с разперени неподвижно огромни белоснежни крила?

... Други съвпадения. Re. казва, че е съхранила в джиесема едничко мое послание – „Коте, обичам те!”: 21 август т.г., получено, когато била във вила край хижа „Здравец”** с децата и господин Новоизгряващия. При положение че не ми е навик да пращам подобни послания, кой ме е подтикнал да го сторя в оня час и минута??? Съседката Стела („звезда” от гр. или евр.), от която заех днес пари да възстановя връзката на джиесема си с М-тел, оказа се, е родена на същия ден 18 октомври, макар преди повече от 70 години.

С тоя г-н Н. (новоизгряващ) Re. се запознава на 2 юни, в деня на 20-годишнината от запознанството с първия си мъж. Същата вечер съпругът й рекъл: „Имаме повод да отбележим кръгла годишнина!” Казал го вечерта, когато се добрала премръзнала и превъзбудена от излета до местността Белинташ в Родопите, от който се оплакваше, че го преживява отново и отново като кошмар: сама с шестгодишното синче на тясна площадка край трийсетметрова пропаст, в дъжд и пронизителен вятър, далеч от Пловдив. Местостта Белинташ - вероятно култово място от езическите времена на древните ни предци траките... Решиш ли да потърсиш Извънземния свръхразум или Отвъдните стихии в нашия материален свят, и те се тълпят вече около тебе!

В оня миг бе пратила тревожно съобщение, че не знае дали ще оцелеят с малкия, че е в паника, а аз – пак по джиесема, я питах къде се намират, как да ги открия... Групата на излетниците, с които се добрали до Онова място, продължила без тях двамата, всъщност, ония хора се отправили да посетят древното тракийско светилище.

Завива ми се свят. Ясновидката от близкото до града село П. Люба (и това име ми се вижда неслучайно!) последния път, когато сме ходили, рекла на Re., че желае да ми "гледа", излязла от къщата, от двора, тръгнала в полумрака към мене, а аз съм се запътил зад колата. И тогава рекла на Re. разочарована: „Е, не сега! Но много скоро сам ще ме потърси”. И се запътила обратно към къщи.

- - - -

Питам: ако се случва едно и друго, понеже е предопределено, понеже е съдба, орис, участ, земен дял, нещо свише предначертано, зададено априори – тогава защо да страдам, защо да се притеснявам?! Което е писано да се случи, няма да ми се размине, но виж – основният ми проблем е да си съхраня достойнството и любовта към живота, каквито и да са последствията за мен.

Предателството на Re. – инстинктивна, правилна реакция за млада жена в нейното положение - не е ли стъпало по пътя към Голгота? Защо да преставам да я обичам тая жена, която по тоз странен начин ме подтиква към смирение, без да предателствам към себе си?

Но и тя как би разбрала, как би била уверена в своята любов (ако е любов, а не друго!) без това изпитание, дето като въртоп ни е завихрило и двамата? Новичкият дали си дава сметка какви проблеми появата му катализира между мен и Re.? Много важно - Новичкият! Не ме интересува тоя образ; седи ми плосък, безинтересен, Досада някаква; от оная страна нещата са недвусмислени, за да има каквато и да било интрига. Иначе, усещам: с добро самочувствие е, самоуверен; според подхода му към Re. като всичко да му е ясно, та пре-ясно. Боже мой, тоя нещастник е дошъл да купува! Какво прави в храма? Името на моя храм е Любов. Любов купува ли се?!

А тая жена, която е твърде умна, разбира в що за сделка я канят стока да бъде – тая жена, Господи, ще я изоставиш ли отстрани да върви с изранена душа като прокълната? Тъй хубава е душата й, по-хубава от тялото и лицето й! Няма друга с такава душа в моя живот... Ала как да й помогна пред Изкушението, като съм по слаб от нея, по-слаб и от много други, по-грешен, по-нещастен, разтерзан в Изпитанието.

Ще стане каквото има да става. Така съм объркан! Не си спомням по-слаб да съм бил... Писарушко жалък, размазващ сълзички, докога ще живееш с илюзии?

Жив съм, дишам. Това е животът ми. Ако си ми дал мъничко талант, защо ти е да ми погубваш звездичката, Господи? Или ме готвиш за по-висока орбита, за самотност, обречена да се саморазпалва, да свети на идещите подире!

Може би са прави да казват, че когото обичаш, Господи, изпращаш... изпращаш му най-сурови изпитания, да го извисиш, не да го унижаваш, да го привлечеш към себе си, не да го отблъснеш. Ако искаш да ме видиш силен, защо ме караш да се гърча слаб като червей!


tisss
_________________________________________________________
* Бита карта (прен. от лат.), изгубена позиция, предварително обречена кауза.

** Родопска местност на двайсетина километра от града, любимо място за пловдивчани по всяко време на годината. Бел.м., tisss.


--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1623082 - 04.02.2007 06:48 [Re: tisss]

(„Цинк”) ЛЮБОВТА Е ГОЛГОТА



05.11.2001. Край. Край на Re. Няма такава личност и никога не е била. Спокоен, най-после знам какво да правя оттук-нататък със себе си.


09.11.2001. „Липсва ни именно взетото, с нас е, което не взехме”... Гатанка, затруднила Омир, зададена от децата на рибарите от остров Хиос. Изпаднал в затруднение, Омир умрял, без да разгадае вложеното послание в тая уж детска гатанка.

Вземането е акт в материален смисъл; невземането е духовен жест – именно то е, което ще следва Невзелия, ще си остане вечно обновяващ се спомен за него, невзелия. То е не гатанка, а по-скоро сентенция, мъдрост, афоризъм от зората на хилядолетната ни цивилизация.


25.11.2001. Кой съм? Глас от преизподнята на битието, глас, който шепти, но съвсем не е смирен. Защо съм в тоя свят? Явно - не съм нужен; скрито - ида от мъртвите да кажа нещо, което и на мен е неясно. Мечтая хармония, а срещам враждебност. Не мога да си представя живота без тая бясна съпротива на материалното и посредственото срещу ми. Лицемерничи, усмихва се ехидно, крещи ми назидателно то: „Отрепка си. Умозрителен и непохватен си, само внасяш смут, чуждо ти е мъдрото спокойствие”.

И що да сторя, от себе си не бягам; това съм: не посягам да се кръстя пред икони, защото Бог (ако го има) е у нас; Той отваря хоризонти, пространства, наситени със светла печал. Кръстенето, ако някога го сторя, ще ми е от лицемерие; който ще да се кръсти, на мене не ми се полага да се кръстя пред мене си.

Любовта е Голгота. Предават те тъкмо ония, които обичаш. Не им се гневи, защото не са те разбрали; търсели са друго у теб, и това е тяхната грешка. Не откри досега истинската Мария Магдалена, може би изобщо няма такава жена в тоя свят. Ала не съжалявай за Илюзията, че има такова същество. Тая илюзия поддържай жива и свежа у себе си и не се отричай от нея, защото истинският мъж е като Зорба Гърка: живее и твори в илюзии, нерядко – в чест на тоя измислен от печал и мъжки копнежи женски образ.

Това трябваше да се случи, трябвало е многократно да ти се случва и е закономерно, защото точно в изпитанието човек открива най-очевидно какъв е вътрешният му състав и защо е на тая земя. Вече знам кой съм – водач на слепци и глухонеми. Нито ме виждат, нито ме чуват, но знам техните желания и мечта да живеят пълноценно и според вярата и нравствеността.

По-грешен съм от мнозина, но кожата ми е загрубяла отвън, за да е отвътре нежна и уязвима. Колкото по-уязвим съм, толкова по-силен ставам. Колкото по ме бият по лице, толкова по-висок се усещам. Величието ми на простосмъртен е именно в униженията и оскърбленията спрямо моето. Нещастни – убивайки мен, себе си погубват, понеже нищо тяхно не съм пожелал, а те хем моето взеха, хем ми се гавреха в лицето, като лукаво се облазяваха от присъствието ми сред тях.

И ще си отида и аз по реда. Други ще заговорят в тоя стил, който не аз съм измислил и не от тщеславие е роден, а от покайване. А може наистина да съм се главозамаял, самовлюбен и луд да съм станал сред тълпи от трезви и разумни?

- - - -

Колко объркана ми се представя Re.! Преди двайсетина минути се обади да каже, че се пренася у Новичкия, за когото – доколкото става ясно, планира да се омъжи. Но то е вече чужда съдба, не бива да ме занимава.

Свободна ли е в своя избор? Какво има на ум, та ме държи в течение на объркания си живот? Не знам, смислен отговор нямам. Казвам си: ще поживеем – ще се изясни. Но не си пожелавам раздвоение като нейното. И за какво??? С каква идея, в името на коя кауза? Около нея – грохот от ръкопляскания и овации, публиката най-после е щастлива около нея; единствен може би, мисля, че греши, особено като сама се поднася в дар някому, комуто ще почерни живота за награда и отмъщение.

Суета... Колко страсти напразни ни носиш! Но не е ли това животът ни в цялата си величественост и пошла шарения? Казах да си запали свещица, но да е сама. Защото пред съвестта си човек не може да се изправя с друг до себе си, пред любопитните очи на други хора изобщо.

- - - -

Най-краткият път една идея относно материалното да се сгромоляса е, като не й пречиш да се осъществи докрай. Така детето не е в състояние да определи за новата си играчка скромно място в редицата на другите лични вещи, докато не се наиграе с нея до насита, именно за да свикне с нея и да престане да я възприема като нещо особено. Омагьосал сам себе си, втрещен от чудото да си поиграе със стойности, което жестоко се наказва, човек не подозира колко далеч може да стигне в играта и залага сам себе си на рулетката на щастието, където всъщност печеливши няма. Печели крупието, не залагащите, ала странични хора тук не обсъждам.

„Любовта – това са дарове в кладата, и винаги за нищо” – твърди руската поетеса Марина Цветаева (1892-1941)*. „Страшно е да вложиш себе си в другиго за нищо, без гаранции. Но само механиците на перални машини дават гаранции; животът не ги дава. И затова тъй се опасяват хората от истинската любов. Та нали тя – без нищо да гарантира – само ужасно много задължава! И затова така често се разбива в страхливостта. И нерядко по-леко е да се измислят възвишени мотиви и да се избяга, отколкото да се поеме тежестта на нейното бреме... А после занапред е пустош, обида, че животът те е заобиколил в нещо главно. А после е тъга.”**


27.11.2001. До Re.!... Не искаш да ме боли, нали? Желаеш от все сърце да съм щастлив, поне да не ми личи страданието. А може би трябва да съм весел, духовит, да стоя здраво на нозете си, когато всичко мое виждам да се люлее, в руини да рухва, да губи смисъл!

Имам чувството, че ме познаваш по-добре от когото и да било, но и не съм предполагал колко остро си в състояние да ме съдиш. Въобразявам си, че съм силен, точно когато съм тъй безпомощен: и едно дете с детската си логика може да ме повали по гръб. О, колко непохватен се чувствам! Как никъде не съм на мястото си! Колко излишно и неуместно е което изричам и което върша! Всъщност, стоя вкопан до гърди насред вълни от пясъци. Суетен и смешен, гледан отстрани, егоист, който изведнъж открива, че не е пъпа на Вселената, а скучновато човече от периферията, от покрайнините на живота. Я-я-я, какво нещо?!

Имам ли свой личен живот? Не. Подчиних всичко на писането и в твоя чест, Слънце. Стоящият в сянка, подземният книжен червей съм. Приех тая роля, за да не те притеснявам с мене си. Наистина, какво знаеш за моите безсънни нощи, за моите вътрешни неуредици и несъгласия! Приех тоя дял заради разкоша да се усещам обичан и необходим; нито едното, нито другото е било вярно. Леле, как боли, че и тая илюзия ми се сгромоляса!

Какво ли знам за теб?! Била си до мен, а нехайно съм отминавал подробности от твоята горчива участ. Но и ти тъй малко си ми казвала как самотно и мизерно преживяваш край мен годините, когато би трябвало да си най-щастлива. В години, когато би трябвало да си най-щастлива, ти предлагах щастие крадешком, щастие на откраднатите мигове усамотение на Райския остров. Какъв нагъл лъжец, какъв веселяк и фалшив Клоун съм бил, коте!

Нищо, нищо не ме извинява. Заслужил съм да ме пренебрегнеш. В тоя наш объркан досегашен живот такъв като мене не може да ти е опора. Но питам, как толкова бързо, как така друг мъж е бил посветен в твоята лична драма? Къде съм бил, когато тъжно си му разказвала онова, което десет години си премълчавала от мен?

Просяк съм, а Оня човек е герой. Геройски се сражава за тебе и до тебе. Позволила си му да ти стане водач през скалистите сипеи, през слънчевите дни на лятото. Когато идваше при мен задъхана, той те е изпращал почти до вратата ми. Той знаел, него си посветила, пуснала си го да оглежда храма отвътре; а къде съм бил аз?... Бил съм на пътя ви един към друг; като голям объл камък сте ме изтъркаляли настрани, и виждам – отминавате хванати за ръце напред, най-после сякаш истински, най-после докрай заедно и щастливи...

Това, което десет години си ми отказвала, на него си го поднесла на тепсия, поднесла си го с грациозен поклон на жена, която знае цената си и държи да я купят скъпо и прескъпо.

И тук си задавам въпроса: какво правя аз, работа ли ми е да те мисля, да страдам по теб? Разумът гърми: „Не ти е работа повече да я мислиш!” Сърцето обаче друго шепне. От сърцето ми са тия гърчове. И не ми се живее повече с това сърце; така и не можах да го науча да тупти ритмично, звънливо като безчувствена хладна камбанка от бронз в гърдите. Тия дни времето сякаш спря своя бяг и стана тихо, много тихо, ужасяващо, космически тихо и пусто, смисъла си внезапно изгуби суетният свят.

* * *

Най-долу в ада бих поставил предателите в любовта.
Бих плакал с тях и бих ги жалил, и страдал бих наравно с тях.
От суета светът пиян е – прослава, вещи, власт, пари...
ала над всичките ни драми красиво Любовта гори.

Ех, Любовта се не продава, не се разменя с нищо тя
и който не я заслужава, е най-нещастният в света.
Обичай грешния, обичай, в печална кротост разбери,
че без любов човек е никой. Красиво в любовта горим.

От почести не се нуждае, изгодата не търси тя –
сред нас лети като ухание, ала по-силна от Смъртта.
За тебе, мила, тук написах разочарован тоя стих,
Декември е у мен, но мисля, че вече всичко ти простих.

И ти пред мене пак сияеш по-лъчезарна отпреди –
Красива грешница, до края със мен в успехи и беди.
Щастлив съм, че все пак те има, че образът ти е у мен
като Жена, като Любима до сетния ми ден.



tisss
__________________________________________________________
* Цитирано от психолога Галина Башкирова в книгата „Насаме със себе си”, бълг.изд. 1977 г.

** Цит.съч., с. 214, разсъждение на Г. Башкирова. Бел.м., tisss.


--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1623771 - 05.02.2007 03:40 [Re: tisss]

("Цинк") ВСЯКА ХУБАВА ЖЕНА (1.)



16.11.2001.
Върху лист от ученическа тетрадка, следа от двата часа за писмени упражнения...

Коте,

Когато оставам сам и подреждам мислите си, разбирам, че имам много неща да ти кажа. За съжаление досега доста премълчах, доста преглътнах. Дори се бях зарекъл въобще да не отварям дума какво най-много ме наранява от случилото се между нас напоследък.

Но ето, измина точно месец откакто зная за твоята авантюра от юни досега с някакъв мъж, и мисля, че е глупаво да ти спестя какво ми е мнението по случая. Няма да крия, станалото ме изненада не толкова като предателство спрямо мен, колкото като предателство спрямо теб самата, спрямо твоя стил и подход към нещата от живота. Много силно ми се ще да вярвам, че в някакъв момент от живота си на жена ще осъзнаеш какво правиш.

Отношението ми към теб нищо не е в състояние на промени, просто няма такава сила, макар че какъв смисъл има да ти го казвам! В нашата връзка духовното винаги е било, надявам се - и сега е! - водещо. Написах купища текстове под влияние на тая светлинка, която съм съзирал винаги да грее у теб. И пак ти казвам: това не е твоят стил, виждам те устремена към успеха на всяка цена.

Е добре, да предположим, постигнеш онова, което сега те изкушава - устроен дом, уют, възможности да пътуваш по света, сигурност, обществено положение... Да предположим, че станеш част от онова проспериращо, заможно и живеещо в разкош общество от двете или десетте хиляди истински богати и интелигентни българи... Да предположим, че това стане... Питам те: колко дълго ще издържиш, любувайки се на тия придобивки за сметка на твоята лична свобода и право да живееш по съвест?!

Аз ще бъда, както и досега, все на твоя страна. Но се страхувам това, към което така разумно се стремиш, да не се окаже луксозен капан за хубава жена. Просто те купуват като стока и ще очакват благодарност и вярност по задължение. Не виждам как би могла от един момент нататък да се освободиш от тая плътна прегръдка, в която ще си задължена да отстъпваш дотогава, докато те превърнат в придатък към нечий чужд живот. Това ми се струва най-вероятно да стане. А случи ли се, не виждам защо ще съм ти необходим повече.


(14,50 ч., петък; подписът ми.)


28.11.2001. Вчера. Сещаме се случайно в коридора пред учителската стая.
- Много объркано е всичко около мен. Снощи мислех на няколко пъти да ти се обадя. Легнала съм си чак в три след полунощ.
- Е, подреждали сте се, устройвала си се в новото жилище – колкото да кажа нещо. – Това не е лошо. Би трябвало да си щастлива. Какво, започна ли да си избираш модел за сватбената рокля?

Изсумтя:
- Ако само знаеш какво ми е, нямаше да се заяждаш!
- Защо! – Не успявам да си удържа „златната уста”: - Не се заяждам, просто вчера гледах едни сватбени рокли във вестник за жените... и си помислих, че вече планирате деня на сватбената церемония.

Рязко се обърна, тръгна към своя кабинет:
- Не искам да разговарям повече с теб. Отвратително се държиш.

Малко по-сетне по джиесема й пратих следното: „Каквото и да кажа, дразниш ми се, нали? Мога и да престана да те забелязвам”...

Никакъв отзвук. Разминавайки се пак в коридора следващото междучасие, питам я:
- Получи ли съобщението? Можеше поне да звъннеш (само сигнал, „стреличка” – бел, м.), че си го получила.
А тя:
- Какво да ти отговарям! Ясно е, ти се заяждаш.
Вдигам рамене и я оставих на мира.

На 25 ноември по обяд е пренесла пианото си от старата квартира в апартамента на Новичкия, компютърен спец в някаква престижна кокошкарска фирма. Владеел перфектно немски, английски, с изискани обноски, четиридесетгодишен, едничък на мама и тате и т.н. Безличен образ, доколкото интуицията ми говори: от тия, за които казват "обтекаем отвсякъде". Чувал съм, за ченге това е ужасно ценено качество: да нямаш нищо характерно, което да оставя следи у хората. Житието му ме интересува, доколкото се опитвам нея да разбера.

Няколко месеца се срещали като добри познати, по-точно Re. го посещавала в някакъв Интернет-клуб за електронни игри, понякога заедно обядвали в луксозен ресторант, а напоследък с колата си я докарвал близо до моя дом, когато идвала да ме посещава. В самото начало на връзката им тя заявила: „Спокойно! Мястото до мене е заето. Имам си човек” и той се каел после с известна доза предвзетост (както си представям): „Като връщам назад времето - тъй говорел, - питам се, какво направих аз; не биваше да влизам между двама, които толкова се обичат”.

Но тия угризения бързичко приключили и от началото на септември почнал да настоява: „Каза ли вече на твоя досегашен приятел за това, че се разделяте? Защо протакаш?” „Как да му кажа, като не знам как ще реагира? – питала се и Re.Пък и не съм още сигурна какво да правя.”

И тогава на господина му хрумнало да уредят среща с мен, на която милият да ми обясни „по мъжки” колко, значи, той държи на Re., как тя, от своя страна, държи на него... и аз, „ако съм бил мъж”, би трябвало да ги разбера „тях двамата”, т.е. да си ходя по живо – по здраво, да си вървя кротичко по пътечката. „Ако наистина е мъж” – повторил и потретил – би трябвало да знае истинските мъже как постъпват в подобна ситуация”. Изобщо, гениално простичко и ясно е всичко, което иде като послание от тоя образ ненагледен...

На това красиво романтично предложение, предадено ми от притеснената Re., отвърнах ей тъй:
- Как си я представяш тая! Значи, сядаме един срещу друг и се пазарим, а ти като стока стоиш, киприш се и слушаш кой по-висока цена наддава за тебе. Това ли?! Благодаря, нямам какво да обсъждам с тоя хубавец.

Хубавият човек изтърчал при майка й, уредил си среща по телефона и скромно обяснил кой е, какво работи, какво е имотното му състояние и какви проекти има относно Re. „Сега – рекъл, - на тоя етап брак не мога да й предложа, но нека мине известно време, и тогава ще реша.” По двайсетина съобщения на ден и пространни разговори по телефона провеждали двамата с Re. Почнал да я докарва до училище и да я откарва с колата си, веднага след като приключвала занятия. Предлагал да покрие разноските й по това и онова и; а както научавам, страхувал се от сянката ми, но вече от месец насам престанал да ме споменава.

Иначе преди три четвърти от разговорите им били да ме обсъждат. Натворил на компютъра си пет-шест варианта как ще живеят заедно, кое от децата какво ще учи, с какво ще се занимава и как ще е с тях. На Re. предоставил да си избере кой от вариантите му й е най-изгоден. В разговор преди две седмици тя поне три пъти употреби любимата думичка на днешните „юпита”*: думичката „сделка”, когато я попитах какво прави около тоя така целеустремен Компютърен мозък.

- Не мога повече така да живея – каза, - разделена на три. А ето, сега виждам всичко: децата, родителите ми, мъжът до мен... събрани на едно място.
- Няма що, безупречна логика. На защо настояваш да се чуваме и виждаме? – попитах.
А тя:
- Нямаш представа колко си ми нужен точно в тоя момент. Решил си да продадеш колата, за закриеш джиесема си**... Твоя воля, но знай, че искам да те чувствам до себе си. Ако имам нужда от нещо, първо за тебе се сещам.

- Но той те купува, не разбираш ли?
- И какво от това! Това е сделка. Иначе кога най-после ще се видя устроена в тоя живот?! Какво ми предлагаш ти? Още десет години да се разпокъсвам между тебе, съпруг, който никакъв го няма, и децата си ли???

- Прекрасно, коте, но къде е тук любовта?
- Това е сделка, не разбираш ли? А не мога да си представя, че вече няма да те има. Мислела съм си кого бих поставила на твое място, но като го мисля, махнеш ли се, остава дупка и нищо не може да я запълни.

- - - -

Това е накратко историйката, каквато ми се явява от 17 октомври насам, представена от разкошната и любвеобилна Re. Простичко изречено, едно красиво предателство, планирано с интелект, с разум, планирано с помощта на мощен компютър, и осъществено изрядно.

Обичам я по-силно откогато и да било, но не мога повече да я приемам спокойно и смирено. Изглежда предателството генетично е заложено у хубавата жена, именно защото мъжете я обграждаме с изключително внимание; около нея звънти наелектризиран въздухът от страст и похот, и естествено е мозъкът й да се врътне, да започне да си въобразява, че може да се възползва като на пазар дори от Любовта.

Мили грешни момичета, това ако не е посредственост, питам се, какво ли друго ще да е?!

Следва


tisss
_______________________________________________
* Млади интелигентни дами и господа с добро обществено положение, бързо проспериращи, чийто живот се свежда до т.нар. „удари” от сделки и комбинации с какво ли не. На Запад, пък напоследък и у нас, в големите градове на България, са възприемани като най-престижната част от елита на нацията. Юпита са например младите политици от т.нар. „нова левица”. Типични юпита са Милен Велчев, Емил Кошлуков, Мартин Карбовски, групата интелигентни мъже, които творят сценариите за „Шоуто на Слави”. Явлението лично пишещият тоя текст смята за елемент, съществен фрагмент от глобализацията като световен феномен, появил се първо в канторите на Североамериканските щати десетина години след края на Втората световна война.

** Джиесемите тя купи. Тръгнахме да избираме апарат за нея. Избрахме модела и веднага обяви, че що й е джиесем, ако няма как с мене да си говори. Купихме, въпреки подозрително бурните ми протести, джиесем и за мене. Спомням си, ходи да тегли валута, която й бе останала от турнетата в чужбина. Бел.м., tisss.




--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1624758 - 05.02.2007 20:08 [Re: tisss]

("Цинк") ВСЯКА ХУБАВА ЖЕНА (2.)


Продължение от 28.11.


Два пъти днес ми звъни по джиесема (само сигнал и затваря); два пъти й отвръщам по същия начин - защо й е? Почвам да се настройвам като експериментатор; ами да, твърде любопитен експеримент! Пред озадачените ми очи жената, в която вложих за десет години моето си отношение към Свободата и Любовта, към правото на личността да избира според собствените си вътрешни хармонии, тая същата жена сега, доколкото я усещам, изживява тежко своето раздвоение.

Наистина, как да събере наедно и Свободата, и Любовта, когато материалното така силно я изкушава и посяга да се разпорежда с личността й на самостоятелен и независим уравновесен човек?

Имал съм илюзии спрямо нея. Е, сгромолясаха ми се и очарованието, и илюзиите. Нищо - казвам си, - ако си силен духом, какво ти вреди, че човекът до тебе се е провалил вдън земя; живият човек все ще намери с какво да те изненада неприятно, нали - идеални са единствено мъртъвците! Същественото за мен е да не изгубя Любовта у себе си, по дяволите да върви живият, реалният човек; мен илюзията ми е хиляди пъти по-необходима, за да продължавам да живея в моя си ритъм и стил.

В слаба позиция ли съм? И кой може да отслаби позицията ми освен мен, освен аз самият да я отслабя!

Откакто научих вестта за въпросния обаятелен господин, след като ми помогна да го сглобя като образ от късове разпилени уж случайни детайли, казах на Rе.: "Очертава се чудно противоборство строго логическият подход към живота срещу интуитивното". Сега вече съм сигурен: каквото и да се случи по-нататък с Re., тя ми предостави шанса да се проверя в реална ситуация, ужасно горчива, при това и болезнена любовна драма.

Продължавам да съм това, което съм - в неизречените обвинения, в мълчанието и мрака, където ми е най-удобно. Нека светът си мисли, че съм се отчаял и отказал от тая любов. Не жената, любовта ми към илюзията е важна в случая. Защото човек живее не толкова в реалността, колкото в представите си за това и онова. Ние с това си качество (или слабост) именно сме божествени. Че какво е Бог, какво са Любов, Свобода, Щастие?! Можеш ли да ги опредметиш, без да ги съсипеш!

Рехава и аморфна е тъканта на духовното, интуитивното; но Боже мой, колко здраво ни влияе таз прозрачна и незабележима копринена паяжина! В тоя смисъл съм щастлив, че мога да проверя сам себе си; самолюбието ми, че не бъркам...

Е, не става плавно; става с лутаници и на тласъци; доста нощи не успявах да се смиря, отслабнах телесно, пуша по кутия цигари на ден, ала полека-лека се отскубвам от тоя батак, от това материално тресавище на егоизъм, лицемерие, лакомия, невежество.

Ако Re. ми е достойна ученичка, сама ще намери изход за своето. Желая й да е щастлива, когато остава насаме със себе си, да престане да се лута и терзае къде всъщност я насочва природата й.

Докрай в падението, в гордостта докрай! - стих от една моя работа в книгата "Кардиф"... Това й желая от все сърце, за да е наистина щастлива.

* * *

Като говорят за цивилизационния избор, господа като Петър Стоянов, президента на Републиката, сочат Западна Европа и САЩ за модел и образец. Тоя мой казус с Re. ме настройва скептично, че типичната за един немски възпитаник целеустременост е по-перспективна от типичното за Изтока и Балканите съзерцателно подхождане към проблемите на живота. Ония там са материално ориентирани; нашего брата с всичките си неразбории сме преди всичко богати в духа. То е следствие пак от източното православие.

"Отдалечен, ще бъдеш близо" - ключов стих, изведен за наслов на сборник стихове от моя "духовен брат" (по собствените му думи) Михаил Берберов. Това, дето го държиш в ръце и прегръдка, лесно отмилява; не престава да ни вълнува прикритото зад разхвърляност и бесове, недостижимо докрай Духовно. Тялото се насища; душата е ненаситна в стремежа си към Духа, т.е. към Небесата и Божественото край нас и в нас.

* * *

Човек живее преди всичко сам със себе си. Спомням си, дете, вървя по напечената от августовското слънце улица. Прахоляк. От дворовете долита ухание на цветя и зрели кайсии и зарзали. Мирис долавям и от нагорещените тухлени зидове, и откъм изсъхналите посивели дъсчени тараби. Лято. Моят роден Пловдив, моят квартал от детството, моята бедняшка, но щастлива в несретността си махалица от двайсетина едноетажни и двуетажни къщи край Пещерско шосе, потънали в зеленината на плодните дръвчета и розовите храсти по дворовете. И във всеки двор, дори и в най-миниатюрното дворче - цветна леха, където жужат колкото пчели, поне толкова и търтеи. Улица "Ниш", съставена от осем къщи, е в подножието на Джендемтепе, най-високия от седемте пловдивски хълма.

Животът се е ширнал безкраен пред нозете ми като августовски дълъг ден. Ровя с боси нозе финия като брашно пепелак, приятно гъделичкат босите ми ходила дребните камъчета... Къде съм се запътил, дявол знай. Впрочем, имах си няколко любими местенца - Джендемтепе, северните му склонове, обрасли с диви храсти, избуяла висока до кръста трева, където - клекнеш ли, ставаш невидим, дъбовите дръвчета наоколо, бъзът, трънкосливките, глогините, шипките, бадемовите дръвчета, масивите на дивата дюля, шипките, къпинаците, драките. Изворчето - дето водата в тънка струйка цъцри в една от гънките на тепето. Кварталната библиотека, сместена в шест-седем шкафа със стъклени врати в сладкарничката на бай Димчо.

Обичах да си купувам четвърт килограм тахан-халва за 27 стотинки или две-три масленки по 4 стотинки всяка. Сядах направо на пода край стъклените витринки с подредените по лавиците опърпани от четене книги за деца... Можех с часове да преобръщам приличните на баница омазнени и погрознели страници с чудесни (според тогавашния ми вкус) истории.

Мечтаех си как, като порасна един ден, ще си имам любимо момиче, красиво, умно, сдържано и гальовно, и няма да се караме, няма да си говорим неприятните думички, с които възрастните около мен... ако не всеки ден, през няколко дни се замеряха като вражески залпове от двете страни на някоя порутена ограда. Не, ние двамата с моята принцеска ще се обичаме просто и естествено, както се обичат животните помежду си, които не си пречат едно на друго. О, колко бавно се точеше времето! Аз кога ще порасна, Боже мой?

...Живичко е онова момченце у мен, не съм го удушил, не съм го убил и изкормил с яростта на възрастен. Това дете непрекъснато ме боцка отвътре с пръстче, любопитно ме следи с блестящи от страст очи. И какво да сторя с него, като ме прави така непохватен, така особен на моменти?!

Не че нямах приятели; цяла сюрия момчурляци все се търсехме за игри, за набези покрай Марица, на Острова или в далечния край на Тепето, отзад, долу в ниското, по траверсите на жп-линията за Карлово.

Вряхме се по таванчета и мазета, по задните дворове, шетахме къде ли не. И все пак винаги съм се усещал най-добре, когато оставах сам. Самотността ми носеше светла печал, но и свободата да мечтая.

Промених ли се през тия години? В основата съм си като че пак същият. Безразборното говорене, шумът, блъсканицата, меренето на сили, както става винаги в момчешки компании, не ми харесваха, караха ме тревожно да настръхвам. Не обичах да се бия, но ми се налагаше да се бия с юмруци до кръв. Предпочитах честното състезание, е... да се затичаме например и да видим кой пръв ще стигне хе-е-е дотам.

Момичетата от най-ранно детство бяха екзотика за мен. Не ги разбирах. Някои се държаха като капризни ревли, другите пък - прекалено сгушени, според мен... Представях си, че моето момиче ще е опърничаво като козичка, една такава дръпната и своенравна хитранка, дето тайничко ще ме обича, та другите да не разберат...

Въобще, от най-ранна възраст за мен Любовта беше (и досега е) тайнство, нещо съкровено, което не се показва пред другите. Това ми е вродено, никой не ми го е внушавал. Интуитивно съм предусещал, че нахълтат ли другите между двамата, в онова лично и светло интимно пространство, заредено с бесове и страст, то всичко ще окалят, изпотъпчат, съсипят. Вече няма да е Любов, вече нещо друго ще е. От татко ми е тая свенливост, това затаяване в нежността на вътрешното лично пространство.

И досега - вече мъничко поопознал себе си! - почна ли да обсъждам с тоя и оня личните ми отношения с моята любима, това значи край, нещо се е прекършило в любовта ми, Любовта е тръгнала да си отива от мен.

Подозирам, жените не изпитват тая пареща сърдечна болка, когато Любовта ги напуща; те много по-ловко от нас преустройват оръжията си и винаги изгодата ги мотивира по-силно от самоотверженото донкихотовско самолюбие. Но за сметка на присъщия им женски наивен егоизъм успяват по-умело да се поставят в общественото, в живота. Една жена, за разлика от мнозинството мъже... предварително набелязва целта си, знае какво иска от Любовта; обикновено то е нещо толкова конкретно (накити, обществено положение, уют, закрила...), че чак болно и смешно ми става за горките лисанки.

Една жена не може да бъде толкова самотна, колкото един мъж, а пък ако е хубава и интелигентна, не виждам препятствие или цел, които да й се опрат. Където е успехът, там гъмжи от жени с прелъстителни тела и мили муцунки.

Преживях го през пролетта на далечната 1984-та в Хасково, на литературната тридневка за дебютни книги "Южна пролет". За кратко бях център на внимание - четох текста на писмото си до Георги Джагаров, без да споменавам името "Джагаров"; после имах чувството, че мацетата, дето се навъртаха около дискусията, изведнъж се струпаха отгоре ми - с усмивчици, с влажни погледи, с проява на интерес какво съм писал и къде могат да прочетат нещо, писано от мене... Жалка работа! Така оголено и ясно не виждам как Любовта би могла да ме превземе.

Случвало се е да реша - ето, това момиче ми харесва; и в повечето случаи, почти винаги... момичето е минавало покрай мене с очи, вперени в някой друг. Мога да го кажа и по-категорично: не ми се е случвало аз да избера коя да обичам. Ако бих наложил поне веднъж моя си предварителен избор, вероятно щях да съм щастливо оженен мъж с верен и предан човек до себе си - жена от плът и кръв, кълбо от нерви и страст. А може би го казвам със следа от горчилката, която няма как още да не пари сърцето ми?!

От един момент - подир историите с бившата ми съпруга и подир краха на илюзията "Мария" - се зарекох към никоя жена да не се отнасям с цялата сериозност на проектиран брак. Свободата и Любовта взаимно се нуждаят едно от друго; където има документ, каква ти Любов... Ето нещо, което научих от Мария. Мария - единствената жена, за която някога съм пожелавал да се оженя!

* * *

Самотност, ти ме зареждаш със сила. Перифраза на Шекспировата сентенция ме очарова - "Предателство, твоето име е жена!" Особеното днес, на тоя век на лесни запознанства и страхотна подвижност в пространството, - женската вярност и устойчивост на чувствата е просто мит. Не че не съм готов да се доверявам отново и отново на Евините щерки, но това е може би необходимият тежък данък за разкоша да живееш - рано или късно ти ще си отритнатият, ако не им създаваш проблеми, ако винаги си налице, когато призивно почнат да хленчат или да въртят женските си предизвикателства наоколо ти.

И се питам: дали жената не е права, дали мъжете не сме само придатък към нейния живот, който е в основата на човешкия род изобщо, пък и на цялата ни християнска двехилядигодишна цивилизация?

Следва


tisss

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ *DELETED*
    #1626505 - 07.02.2007 05:35 [Re: tisss]

Мнението изтрито от МММитов

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1626746 - 07.02.2007 11:44 [Re: tisss]

("Цинк") ВСЯКА ХУБАВА ЖЕНА (3.)



29.11.2001.
Лесно е да убиеш птиче. Телцето на убитото птиче е така безпомощно и некрасиво; ето човчица, крилца, ноктенца, безредно разпиляващи се перца и пухчета-перушинки. И тай-тъжното - помътнели-посивели оченца. Мъртвото птиче напомня мръсна дрипа, за нищо не става, дори котките не биха посегнали към него, ако не са в крайна нужда от глад.

Една прекършена любов е мъртва птица; птиците летят по две, но умират сами. Ако не е улучена в полет, усещайки смъртта, птицата се скрива някъде и ние даже не научаваме веднага, че вече я няма. Дълго време тя продължава да лети, да маха с крила в нашето съзнание, огряна от слънчевите лъчи, красива и нежна, тръпнеща от скоростта на летенето.

Откривал съм мъртви врабчета под керемидите, когато поправях покрива на къщата в село Тригорци, на двайсетина километра от Балчик, навътре в Добруджанското плато; било е поне преди трийсет години, но още помня колко ненужни и неуместни за живия живот ми се сториха тогава тия безформени клъбца от полуизгнили костици, покрити с пух и пера.

До каква степен задръстен и освирепял от егоизъм и лакомия трябва да е убиецът на птиче? Един млад мъж от съседния вход - трийсетгодишният син на Митьо Чомпала... Наско, който наскоро се прибра от Украйна, дето е бил строителен работник, трепе за кеф врабците от липата под прозореца на спалнята ми. Но не изглежда ни лаком, нито свиреп егоист, в известна степен дори е симпатичен с умението си на точен стрелец с въздушна пушка.

Не съм виждал флоберката на Наско, виждал съм нападалите по двайсетина и повече телца на избитите пилета, които поне дузината улични котки край блока миролюбиво си разпределят с окървавени муцунки. Та тоя Наско не се и хвали, само излиза някой ден, като му скимне с въздушната си пушка, и за радост на котките застеле асфалта и плочника с поредната порция трупове на врабци. И спира за месец поне онова цвърчене и суетно боричкане из клоните, настават ред и тишина, настава спокойствие.

- - - -

Постепенно всичко у мене се смирява. Надничам все по-лъчезарно към шаренията наоколо; посредствеността някак престана да ме дразни: учуден, откривам позабравени чак от детските си години усещания - мирис на влажни треви, полъха на лекия ветрец, когато вървя по улицата и той роши косите ми, навира се в яката на якето и винаги играе на точно определено място по улицата на път за или от училище. Просто на ъгъла срещу последния от шестте огромни 18-22-етажни жилищни блока има нещо като улей, някакъв Бързей на ветровете.

И тъй, когато вървя по улицата, започнах да се радвам на зелената тревица край плочника и тротоара, на късните есенни цветя с тяхното печално ухание, на мъглата и ситния дъждец, който кара пейките, стволовете на оголелите дървета и покривите на редиците тенекиени гаражи да лъщят.

Започвам отново да населявам моето вътрешно пространство с докосвания и отражения; опустошеното и изгореното полека-лека се покрива с първичните усещания от ранните ми детски години, когато бяхме толкова бедни и толкова щастливи сякаш всички ние, и децата, и отрудените ни родители.

Събужда се хлапето у мен и не ми е вече самотно. Оказва се, животът бил разкошен и тъй, а може би именно тогава го усещаш тоя разкош, когато ти е най-самотно. Бях забравил какво значи самота от времето, когато бях женен за палавата и често сменяща любовниците си Ася.

- - - -

Вчера на два пъти преди обяд, към десет и към единайсет, Re. ми звъни по джиесема. Отговарям й с двукратен сигнал, което би трябвало да значи: "И аз мисля за теб"... нещо такова. В три след обяд джиесемът пак звъни, тоя път настоятелно звъни, буди ме; чувам гласа й:
- Няма ли да дойдеш с колата да ме вземеш! Тук съм, пред профсъюзния дом (в центъра на града, на шест километра от нашия краен квартал - бел.м.). Да те чакам ли?

Измънках сънено, че от четири трябва да съм в училище, имам занятия; но пак скланям:
- Добре де, ще дойда.
- Имаш време - увещава ме, - до четири е цял час. Не искаш ли да се видим?
- Идвам. Чакай ме - казвам.

Подир две минути пак се обажда:
- Извинявай, не прецених! Няма смисъл да идваш чак дотук. Сама ще се прибера. Довечера съм у майка, оттам ще ти звънна.

Вечерта не е успяла да позвъни. Или не е пожелала. Впрочем, какво ли имаме да си кажем!... Може би е любопитствала дали не съм си изключил пак джиесема, т.е. дали не съм вече захлопнал вратичката. Пуста суетност, как се храни женското тщеславие със самочувствието, че някой страда за тях! Е, тоя някой вече не им е необходим за друго освен да им повдига цената в собствените им очи, а може би - в очите на приятелките и тайните съпернички в любовта?

Крайно наложително й е да се убеди, че съм аз тоя, който прекъсва връзката, нещо от рода на... "Ето, виждаш ли, мой мили Августин, ти си причина всичко между нас да се срине!" ...Е, добре! Що да не поема и таз роля, на мизерника, макар да не е приятно да те пекат на тих огън, да опитват да ти обърнат душата с хастара навън, да те оглеждат любопитно, любознателно точно когато сърцето кърви.


14.12.2001. Животът - тая красива илюзия! Прашецът на пеперудени крилца е по-траен от очарованието на мига, когато жена те погледне влюбена. Щастието е със зърнеста структура, на зрънца, подобни на диаманти в кал и пръст; но дали съзнаваме кога именно сме щастливи? Или го узнаваме, когато щастието е отлетяло безвъзвратно от нас? Никой не може, строго погледнато, да е сигурен защо сме на тоя свят; може би - за да изпитаме любов, щастие, опиянение от свободата... Макар да не сме свободни в нито един миг от живота си.

Впрочем, тая илюзия - Свободата, е като въздуха, като кислорода за пъстървата, която играе в планинския ручей, прескача двуметрови прагове с мощен мах на опашната си перка. Така и Любовта граници прекроява, заличава междусъсловни вековни традиции, руши ги като картонен декор и крехки тресчици. И винаги - със страхотното очакване за нещо по-добро от сегашното. Дали не се стремим към нещо, което изобщо го няма в света, пренаселен от егоизъм, невежество и тщеславие?

Тогава, питам, защо младата жена си търси мъж и го заглежда предизвикателно с блеснали очи и зачервени от свян страни? Защо изобщо момичетата се стараят да се представят по-хубави отколкото са в действителност? Тоя грим, сенки, червила, туш за мигли в десетки нюанси, очни линии, моливчета за очертаване на устни, руж, помада, аркансил, благоуханни парфюмчета, спрейове, мазила... цялото това многообразие на суетността кому се подчинява?

И да отговориш, не ще е точно казаното, понеже и мъжете, и горките момичета и жени не с разума... с чувствеността си предизвикват изкушението. Да изкушиш е най-приятният начин да излъжеш. Изкушаващият не си дава сметка, че се представя за някого другиго; него природата му го тласка да промени формата, облика си, да създаде по-красива и предизвикателна повърхност за своята душа.

И така пропускаме главното - душата и духа на човека, застанал срещу ни. Влюбената е шедьовърът на природата. Грациозна, омайваща като силно питие. Удря мъжа в коленете, в слабините, демонстрира какъв разкош са междучовешките отношения, когато са хармонизирани двете начала - мъжкото и женското.

Жалко, но не за дълго е това динамично съвършено равновесие. Изкуството да се живее може би е в съхраняването на илюзията, в заблуждението, че Любовта е нерушима крепост, оазис на Доброто и Достойнството.

А колко уязвим е влюбеният, това той след време ще узнае; и колкото по-щастлив и нехаен е бил в любовтя, толкова повече ще му горчи. Финалът на една любов е естествен завършек само на епизод от твоя живот; тъй че що да съжаляваш! Само се постарай да откриеш посланията от отлетялата си любов, които са в състояние понякога изцяло да ти променят структурата на личността. Знам за такива хора... От нелюбов може и да се умре за месец-два, за по-малко от година. И то не е шега.

Нещо ново си научил за себе си, за човека, в когото си вярвал безусловно и с огромна доверчивост. Невежият първо си представя някакво отмъщение, а би трябвало да е щастлив, че го е напуснал предател: най-опасният за него човек го е напуснал; нали именно тоя "мил и любим дотук" знае за тебе повече, отколкото и самият ти знаеш за себе си!

Той те е наблюдавал отстрани, тихо... старателно е проправял пътека към някого другиго. Ти, драги, не си напуснат в оная вечер, когато "твоето" момиче за първи път си е легнало с друг мъж, и не вини тая твоя досегашна любима! Защото тя е по-объркана и от тебе, години ще й трябват да проумее сама себе си - защо й е била нужна новата авантюра, т.е. Оня друг човек...

Сърцето е големият ловец у нас, не умът. Умът иде само да подреди кое що от хаоса на чувствата и най-често логическите обяснения звучат прекалено сериозно именно защото са несериозни, неистинни, т.е. лъжливи.

Сигурен съм, че изневерилият в една любовна връзка е нещастният. Оттук-нататък няма да има спокойствие за него - и не че някой го сочи с пръст като прокажен, а защото повече пред себе си няма как да се изправи великолепен в достойнството си.

Чудно ми е колко енергия губим понякога да си възвърнем изгубената любов. А за какъв дявол ни е... сами не знаем. Ей тъй, наумил си и страда човекът като детенце за счупената си играчка. А всичко наше е тъй преходно, така бързо се изнизва и подир някакви си месеци, подир година или две, като престанеш да кървиш, ще се усмихнеш лъчезарно към божественото небе, към тая разкошна звезда Слънцето много по-уверен в своето...

Ти вече ще си приел живота, какъвто ти е даден, и случващото се ще приемеш не като нелепа случайност, а като закономерно изпитание за твоя дух. Силен си и твоята любима е пак с тебе, само че вече не я възприемаш с плътските си сетива, а с нещо много по-чудесно: образът й грее в твоите мисли, и дишайки, ти всъщност дишаш за двама, живееш за двама.

(Училището, класната стая, кабинет 206, петък, 17,45 часа)


29.12.2001. На днешния ден преди години сключих брак с двайсетгодишната Ася. Има ли тоя факт отношение към случващото ми се днес? Разбира се, че има значение. С тоя опит зад гърба мога да кажа: Жената не бива да се възприема твърде насериозно. Това ми е грешката, която повтарям за кой ли път - че приемам жената до себе си като същество с много високи духовни качества, по-високо съм я поставял от себе си и винаги съм губел именно от това положение на нещата между нас, двамата партньори в любовната двойка.

Защото Тя е изменчива, играе като змийорка във вода, лъже те, без всякога да съзнава, че те лъже, ей тъй, както предано те гледа в очи. Просто такава й е природата - да бъде сателит на мъжа, но никак не успявам да се опазя: превръщам реалността в красива илюзия и всъщност съм живял успоредно не с реалния човек (жената или момичето), а с моята си романтична представа за нея.

Тя е слабо, безпомощно същество, ала каква огромна сила са нейното вродено лицемерие, егоизъм (заради децата,които й предстой да роди, или е вече родила), склонността й да предателствува в името на... живота.

Майка ми висшистката никога не съм поставял по-горе от мълчаливия, недоучил поради бедност и неоправен в двубоите с наглата държавна администрация мой баща... Татко мой, ти, който си на небесата!

- - - -

Сега е осем и петдесет; чувам настойчивия звън на телефона: зная кой ме търси. Но мене ме няма точно за теб, мила Re. Омръзнах на себе си да играя роля на боксова круша, на удобното рамо, върху което да пророниш няколко горещи кристални сълзички над съсипаната си внезапно състарила се Любов.

Крайно време е да се отърва от тебе, за да опазя илюзията за хубавата и вярна Re. Десет години се съобразявах с твоите настроения, желания, настоявания; време е да започна да се съобразявам преди всичко със себе си. Защото за съжаление си била нещо времено в моя живот, а трябва най-после да се науча да живея за себе си и за онова, за което съм на тоя свят.

- - - -

Забих пръст в Библията върху отгърната напосоки страница, като се обърнах към моя мъртъв баща да ми подскаже как да постъпя. Ето текста на тоя стих 44-ти от глава V на Евангелие от Матея:

Аз пък ви казвам: обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят...

Какво си решил ти, Свят на духовете? Изпитваш ме и ме напътстваш, но за какво ме готвиш! - не съм ли недостоен да се занимаваш с мен, не съм ли твърде обикновен и посредствен да ме въздигаш от пепелта? Окаляно е лицето ми, целият съм в дрипи, най-нищожният съм точно сега под небето... На себе си станах противен, нищо мое ме не радва, мисля как бих излязъл от света на живите по най-безболезнен начин: да заспя и да не се събудя никога повече... Пък ти ми протягаш ръка - за какво съм ти?

Не мога да послужа и за назидание на когото и да било; никой освен неколцина приятели не е наясно какво ми е, неизвестен съм; и не е ли най-добре да изчезна без следа, все едно никога не ме е имало - от пръст роден, превърнат на пръст отново и завинаги?

* * *

Ще отида в черквата "Света Петка" да запаля свещ за щастието на двамата - Re. и г-н Новичкия. Дано заживеят в хармония и пълнокръвно! Домът им да свети като фар за корабокрушенците от Океана на мрака и посредствеността. Дано постигнат всичко онова, за което дори нямах смелост да си го помечтая.


tisss

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1627947 - 08.02.2007 07:34 [Re: tisss]

(„Цинк”) ДЪЛГИЯТ ОТЛИВ НА ГОЛЯМАТА ВЪЛНА (1.)


20.12.2001.
Да отхвърля, да отрека, да отблъсна с думи и действия тая, която продължавам (въпреки всичко, сторено от нейна страна) да чувствам близка със сърцето... Това ще ме направи ли по-щастлив?!

А може би като преглъщам, замълчавам си, не обвинявам, приемам случващото се за естествена част от любовта – може би по тоя начин оказвам натиск, държа в някакъв вид подчинение човека отсреща и той пред очите ми се раздвоява между старата си любов и новата си любов, и значи върша издевателство, защото не го отблъсквам от себе си рязко, решително – и това е лошо, това е престъпно, така ли???

Но какво право имам да се намесвам в чуждия живот! Не изкушавам, не нахълтвам с нищо свое в отсрещната територия, само грея премръзнали пръсти на огън от минали работи – и следва ли за това да се обвинявам? Да жаля ли, че любовта ми си е у мен и нищо дотук не я потисна, а напротив – разпалва я, прави я по-духовна, по-смирена, по-търпелива?!

Как да вървя против себе си!

Живият човек ме разочарова, но очарованието от красивата илюзия не е преставало у мене и как бих продължил да творя, ако любов нямам у себе си? Стоя сам – един отшелник на върха на планината, ала не съм сам; докато продължавам да я обичам, животът разстила неподозирани бездни и възшествия на Доброто. Усещам се необходим, има смисъл да съм в тоя свят, а не в отвъдния.

Разсичането на възли не боли така страшно, знам, но ако със замах разсека тоя възел, значи нишката да прекъсна, значи да започна с безразличие да гледам към тоя човек, който десет години изпълваше със светлина съзнанието ми. Не съм аз тоя, който ще захлопва врати; каквото и да става, вярвам дори в неколцина, които до три пъти са предателствали срещу моето.

Унижението потиска в първите дни и нощи; после идва мигът, когато си казваш: „Ще те понеса, Унижение, както бисерната мида от страданието създава един символ на красота”. В тишина и самотност тя вае полека това великолепие, с което друг ще се накити след време. Малодушие ли е да се смиря?

Не мога да се отдалеча, не мога да бъда безличен и безразличен! Мене ме лъжат, пренебрегван съм, ограбват ме и ми се смеят в очите, върху унижението ми си градят самочувствие и се гордеят, видимо щастливи; тях ги обграждат с внимание и почести, всичко тяхно блести и сияе и светът му се възхищава; тях животът красиво ги носи към нови хоризонти... Пък при мене сега и тук всичко е в мрак и мълчание обвито. Като че никога не съм бил по-мъртъв, ала съм жив и дишам, татко мой, ти, който си на небесата! И не съм свил знамената, не съм престанал да се надявам...

Не са плътски тия работи. Не ме измъчваш напразно, знам.

- - - -

Три нощи сърцето ме боля; въртях се като вретено из леглото, ставах, шетах из стаите и всичко ми изглеждаше безсмислено. В затвор да бях, по-свободен бих бил; чудя се – откъде светлинка да подиря. Хората наоколо: и в пряк, и в преносен смисъл – заспали; кому да се обадя, на кого да позвъня? Няма такъв човек, пък и да има – какво да му река: „Здравей, аз умирам!” – това ли???

Мисля си за книгата „Ламски”: колко препятствия пред тая шеговито-печално книга... Дали ще доживея да се порадвам на успеха й? Газовият пистолет е до възглавницата ми; кротичко си представям... Ама че глупаво! Да не съм избудалял!?... Имам още дълъг път да вървя, много дни са занапред, там някъде ще изгрее пак и моето слънчице. Нищо не е изгубено, само сърцето така да не ме стяга! Ще отмине и тоя огън. Тъй де, да не ми е за пръв път! Има да се надсмивам над себе си един ден...

Три дни не запалих цигара.


21.12.2001. Състояние на постоянна потиснатост – това ме мъчи от два месеца насам. Оптимистично устроен характер съм и малко се изненадвам, че не откривам извън себе си ни най-малки признаци на положителното. У мене си, общо взето, ми е уютно, но наложи ли се да разговарям с когото и да било, говоренето ми е участие на човек, чието съзнание се е спотаило отстрани и мълчаливо наблюдава като зверче от дупката си.

Ограничих коментарите си, изразяването на мнение както никога досега. Тщеславието ми е жизнено, но го оградих с кордон от кървавопредупредителни наставления: „Стоп! Спри се! Замълчи! Преглътни! Внимавай! Не се увличай! Забранено ти е да се откриваш, наоколо ти дебнат опасности!”

Вчера през последния ми след обяд учебен час, петия, единайсетокласничка, на която бях писал по милост тройка за невежествената й писмена работа, ми се разкрещя. Наричаше ме „старец”, „вмирисан дърт пръч”, „некадърник”, „мухльо”, „посредствен... и затова изгонен от работа бивш журналист”, „какво ми били виновни учениците, че никоя жена не ме поглеждала, не желаела да спи с мене, та затова съм си го изкарвал на тях”, щяла да стане и да ми даде да разбера – репликата беше буквално: „Не ме гледай, че да не дойда да те оправя!”

А в това време друга се обади: „Пенке, остави го! Не се занимавай с него, той е тренирал бокс”. И повечето дружно ми се смееха, а аз стоях и мълчах. Стоях и ги гледах, усмихвах се лекичко и това ги вбесяваше изглежда. Чувствах се попаднал между непознати, изгладнели млади неопитни и симпатични хищници.

Животът е пред тях, мислех си, далече ще стигнат с тая настървена жизненост, но – Боже мой! – къде сбърках, нали досега търпеливо съм ги учил, че в тоя живот има неписани правила, и едно от тия правила е да се отнасяш с уважение към работата си, към хората около тебе!

Разочарования, разочарования от всички посоки... Но какво мога да сторя? Беззащитен съм като островче в разбушувал се океан от предизвикателна безсърдечност и озлобление, от алчност и егоизъм, от кресливи претенции да се възползват даром от неща, които съвестта, Десетте божи заповеди... забраняват.

- - - -

Re. ми гостува вчера по обяд. Прегръщах я и я галех по косите, допирах устни до шията й, а тя лекичко ме отдалечава от себе си и подхваща да говори за мъжа, с когото се усещала добре: как обиколили щандовете на „Метро”, колко много неща накупил той и как й намекнал вероятно за коледния си подарък: „Не е ли голям тоя твой джиесем? Нещо така, по-миниатюрно, не ти ли се струва, че ще е по-добро за теб?”

- Завиждам ти – казах й, - наистина си щастлива.

И си помислих: да, това е мъжът, когото е търсела досега; но какво правя аз, защо галя и целувам тая чужда жена? Защо я желая плътски и продължавам да се измъчвам, като мисля за нея?... Великодушно ми казва, че понякога ме мисли, дори с новия си любим споделила, че нещо съм се криел напоследък и предполагала – причината вероятно ще да е самата тя. Била дала да се разбере, че съм част от неприкосновената й лична територия.

- И какъв съм ти – питам – според образа, който ми изграждаш?
- Мой приятел! – отвръща.

И Оня човек знае как десет години с нея сме били мъж и жена в леглото...? Свят ми се завива. Че съм Особен случай, това ясно, но тез двамата не са ли по-чудати и от мен!

Пълзя ли, унижавам ли се, малодушен ли съм? – това е големият ми въпрос пред мене си. За себе си зная със сигурност, че съм безкрайно любопитен. Приемам да съм вътре в проблема, отколкото да го обсъждам отвън и отстрани. Това страдание ми носи куп познания изобщо за човешката душа; как да пропусна златния шанс да науча повече дори върху собствените си реакции?!

Отнасям се към собствената си участ като към сюжет за оптимистичен роман. Който ще, да ме вини!

Следва


tisss

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1630230 - 09.02.2007 12:02 [Re: tisss]

(„Цинк”) ДЪЛГИЯТ ОТЛИВ НА ГОЛЯМАТА ВЪЛНА (2.)


22.12.2001.
Седим с Re. в кафенето до училището, говорим; правя й компания, докато чака любимият й да й обади кога ще дойде да я вземе с колата си. Това - вчера, след празненството на учителите горе, в методичния кабинет...
- Странно ми е - казва, - че на всичко между мене и него гледам съвсем трезво.
- Няма я тръпката ли - допълвам, - така ли, коте?

- Обичам го. За мен той е човекът, който всичко може, всичко е готов да направи за мене. Преди за теб съм си мислела по тоя начин, но какво направи ти! Отдръпна се, виждам, не ти е приятно да ми нарисуваш афиша за коледния концерт... И той го направи тоя афиш. Може би си прав, не трябва да те ангажирам повече със свои желания. Сигурно ти е неприятно да ти се обаждам.
- А, защо! Приятно ми е - казвам. - Но ноли не е редно да заставам между вас двамата? Иначе непрекъснато си мисля за тебе.
- И аз си мисля - казва. Замълча, допълни: - От време на време... Ще се радвам да видя до тебе някоя много по-интелигентна и по-хубава жена от мен, която живо се интересува от това, което пишеш.

- Може би е време да сложим точка, да се разминаваме като добри колеги, като делови хора... А! Какво ще кажеш? - питам. Не казва. И продължавам надолу по хлъзгавата тема: - Не мислите ли да се устроите някъде в чужбина. Значи, сключвате брак и се подреждате прекрасно в някоя добре подредена държава, по-далеч от тая, занемарена и ограбена България.

- Той все подхваща да се оженим, но съм му дала да разбере, че не ми е приятна тая идея. Не ми е ясно какво точно искам; харесва ми, че го усещам непрекъснато до мене. Пък ако той не ме потърси, търся го аз, викам му: какво става? Ето, вчера с колата ходи до София, до летището, да посрещне дъщеря си от Германия, и като тръгваше, му казвам да кара по-внимателно. И той вика: че аз повече от деветдесет километра в час нямам намерение да вдигам; но се притеснявах за него.

Разбирам, приятно й е да говори за любимия; вероятно не съм най-подходящият слушател на това какви добри качества притежава въпросният господин, или напротив - точно аз трябва да чуя всичко онова, което ми е липсвало в десетгодишната ни любовна връзка с нея.
- Интересно ти е, любуваш му се като на нова придобивка - гледам я в очите, - но колко дълго ще трае това, след като, както казваш, подхождаш към тоя нов роман съвсем трезво, обмислено? Дали тая трезвост у теб няма да е цената за удобствата и уюта? Какво е Любовта! Спомни си какво пърхане, какъв летеж, каква еуфория си преживяла, когато деветнайсетгодишна, направо от абитуриентсия бал си тръгнала да се омъжваш.

- Сега съм на трийсет и четири - замисля сe, - има разлика, нали! А пък и той е интелигентен, възпитан, старае се да ми угоди. Макар че съм станала капризна и се отнасям с него, как беше оная приказка!... вечно болно, вечно недоволно. Все намирам поводи да му опъвам нервите. Казвам си: чакай, миличък, да те видя веднъж ядосан, да почнеш да ръмжиш, да наостриш рога насрещу ми! Ама се сдържа. Опита ли се да откаже нещо, тогава просто му обръщам гръб, настава едно такова тягостно мълчание, и той... какво!... вика: добре де, ще стане ти както желаеш.

- В крайна сметка, досега всичко планирано от него, се е случило в тая ваша връзка. Разбираш ли, коте, в любовта все единият е ловецът, а другият обичаният. В твоя живот май за първи път ти се случва да бъдеш именно ти набелязаният дивеч.

Казвам това и дяволчето у мен се събужда:
- Отстраних се, да не му преча. Нека реализира каквото си е планирал с помощта на оня чудесен компютър! Не съм посягал да те спирам, нали! Нито пък към хукнал да се състезавам с Новичкия. Истината е обаче, че г-н Новичкия много силно ме заинтригува, фактически явява ми се като Враг в ужасно чувствителна област за който и да е мъж. Нямаш представа, коте, колко ме изкушава именно на такъв целенасочен тип характер да му смачкам фасона по всички правила на духовния побой! Това е всъщност западният, немският модел мислене; става дума за два противоположни подхода към живота: източния и западния. Тоя западняшки стереотип все се движи в идеално прави линии, абсолютно логичен е, точен, еднообразен. И аз винаги мога със сигурност да предвидя след колко време в коя точка от пространството ще се намира въпросният господин. Тия хора са роби на идеята за успеха.... успеха на всякаква цена, а такава праволинейност няма много общо с живия живот. Животът е разкошен именно заради своята непредсказуемост, заради невероятните лъкатушения и превъплъщения в най-неочакван момент, коте. Любовта не е идилия на разума, тя е сражение, много "сладко" сражение между мъжа и жената, и само с логика не можеш да я задържиш при себе си.

- С него ми е спокойно - казва отнесено, както ми се стори: вгледана навътре в себе си. - За разлика от теб, той реализира своите проекти. И не се оплаква, че не го забелязали, не го оценили. Добре печели. Направо се забравя в работата си. И го уважават заради неговата перфектност. Веднъж допуснал някакъв набор да се отпечата с грешки, а там, при неговата професия, във фирмата... всяка грешка се изчислява в много долари, които се приспадат от хонорара. Веднъж само, каза, допуснах да ми се случи... и оттогава не се повторило.

Слушам я, виждам се нищожен и нещастен през нейните очи. Ами да, какво друго съм, освен окаян несретник, навикнал да живее с илюзии!... Надвечер, точно в осемнайсет и трийсет по джиесема пратих следното послание: "Благодаря, благодаря, благодаря! Може би съм прокълнат, но те обичам". Беше ми подарила тоя ден бял пуловер като Коледен подарък; аз и досега не съм решил какво да й подаря за Коледа и изобщо струва ли си. А че я обичам, е истина. Иначе с предатели процедурата, знам, е ясна и кратка.


23.12.2001. Има три основания да бъда разбит като нравствена позиция:

1) Който се превъзнася, ще бъде унизен.

2) Измамната самоувереност пропуска без противодействие наченките на увлечение у най-близкия си човек, вместо да опита да го спечели наново.*

3) Обич, която остава пасивна и бездейна, когато обичаният се нуждае от помощ и подкрепа, е измамна и фалшива.


22.12.2001. Слязох в гаража при колата. Тая жигула двайсет и една години винаги като че ли съм я възприемал като жива душа. Лъснах я с полирпаста, оправих задния десен калобран, пуснах двигателя да поработи, долях спирачна течност, изчистих стъклата... И ето ме сега горе, в кухничката сам: никой не се интересува от мене; представям си около Re. какъв живот кипи, каква празнична възбуда е. Но мен ме няма там. Захлопнаха ми полекичка вратата и най-лошото е, че нещо сбъркано има у мен, у мен е причината това да се случи. Ще трябва да се наказвам, няма що.

Не съм пазарил за празниците, вкъщи всичко е изобрано - малко хляб е останал, малко картофи, олио, пакет юфка, чай, захар. Така е най-добре: като е пост и отшелничество, да е! На никого няма да звъня, у никого не ми се ходи на гости; ако гости спрат пред вратата ми, няма да им отворя, просто мене ме няма в моя дом за целия свят. Най-после и аз имам право да остана насаме със себе си и да отпразнувам Коледните празници и Нова година според собствената си природа и възглед за живота.

На мен това отричане от празника ми е необходимо, за да си преосмисля живота, да погледна към себе си от друг ъгъл. Много наранен съм, като звяр се свивам в леговището си: ще слушам, ще гледам, ще душа въздуха с нос - и колкото повече боли от тая самотност, толкова по-ясно би трябвало да ми изгрява в ума: не съм част от празничната врява, и никога не съм бил... Защото мисията ми е различна, чувствам се като войник на пост, когото са забравили в заснеженото поле да пази погребите с най-страшните оръжия - оръжията на интуитивното познание за всички нас. Но аз нищо не знам за разрушителната сила на тия средства за масово поразяване, моята работа е да обикалям около мястото, където са светилищата на познанието, нищо повече. Роля на куче-пазач, като това, което съм си избрал за аватар към тия текстове в Internet.**

Завчера термометърът падна до - 21оС, днес обаче е около нулата, меко е, вали ситен като брашънце снежец и натрупва. Одеве, като излизах от гаража, почти не личеше, че съм правил алея в преспите. Тодор Чонов от Рогош би трябвало да прави днес визитките ми, на които е емблемата с гарвановата глава; защо ли ми стана ведро, след като говорих по телефона с него?!... Визитки... Голяма работа, драги ми Смехурко Жоро Бояджиев, голяма работа си, ле-ле!


25.12.2001. Моето момиче ми казва, че обича друг; бъркам ли, дето продължавам да я възприемам именно като "мое момиче"? Завчера, като се разделяхме край задния вход на детската градина, откъдето щеше да вземе малкия и да чака г-н Новичкия да долети с колата си, за да ги откара към центъра на града... та завчера, значи, за довиждане тя ми маха с ръчица: "Не съм твой пратеник в чуждия лагер, не съм..."

...От двайсетина дни й внушавам: на гръцки "пратеник" е ангел, коте, ти си моят ангел там, не забравяй. И сега тя протестира нещо, но я отрязвам: "Върви, върви, не се разсейвай!"

Откъде у мен тоя оптимизъм?!

Вчера надвечер ми звъни по телефона:
- Как си?
- Ами добре съм!
- Има ли някой при тебе?
- Сам съм, коте, и ми е много добре така.
- А мислиш ли си за мен?
- Че за кого друг да мисля!
- И аз си мисля за теб... от време на време.

На два пъти после: "Ох, пък днес какво премеждие имах!"
- Е добре де, сигурно си се подхлъзнала в снега...
- А, не е точно това, ама нещо подобно.
- Добре! Не разправяй, щом ще се спираш - казвам.
- А защо не си поканиш някого? - подпитва.
- Че кой ми е нужен, коте! Мен така си ми е страшно добре. Нищо не ми липсва.
- Аха... Е, щом никой не ти липсва... - казва и мълчи, чувам дъха й в слушалката.

Мълча и аз, но ми става тягостно, та добавих като някой ръб:
- Любовта ми си е у мене, коте. Кой може да ми я отнеме? Никой!

И чувам гласа й отсреща:
- Можехме да сме заедно.
- Можехме - съгласявам се, - но и тъй не е зле. Хайде сега да приключваме, че сигурно имаш доста работа! - Чувам как на няколко пъти "строява" някое от децата.

- При мен тук е доста оживено - казва. - Пълна къща с хора сме...
- Разбирам. Ето защо давай да приключваме тоя разговор.
- Не е хубаво да седиш сам в такава вечер и... въобще - продължава тя.
- Не му мисли толкова - успокоявам я, - тук всичко е наред и аз се чувствам много добре, защото си мисля, че те обичам и никой не е в състояние да ми отнеме "моето момиче".
- Така може - съгласява се вече "не моята" Re. и най-после слагаме край на тоя телефонен диалог.

Следва


tisss
______________________________________________________
* Principis obsta! - съветват римските мъдреци: Противодействай в зачатък!

** Последното, за аватара... добавено при преписа днес, на 9 февруари 2007 година. Бел.м., tisss.


--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1631396 - 10.02.2007 05:08 [Re: tisss]

(„Цинк”) ДЪЛГИЯТ ОТЛИВ НА ГОЛЯМАТА ВЪЛНА (3.)

Продължение от 25.12.


Лъжливо ли е усещането ми, че тоя роман с Re. преминава в нова фаза, където вече не мирише на плът и секс, я на нещо по-изискано, по-разкошно? Не-е, сексуалното не е изчезнало помежду ни, само е слязло по-дълбоко и точно сега се маскира с нови одежди. Още не ми е ясно накъде ще се обърнат нещата, но в никакъв случай то не е платонична връзка, ама в никакъв случай.

От една страна, желая Re. да е вярна и щастлива със своя кандидат-съпруг, от друга страна обаче нещо в Оня човек силно ми намирисва на посредственост в най-откровения си вариант... И си мисля: ти, Жоро Бояджиев, като оня митичен островен цар десет години от мрамора извайваше разкошен в женствеността и интелекта си образ и какво! - ще се отречеш ли от оживялата си мечта? Ще гледаш спокойно как някой я притежава, понеже имал пари, и значи, самочувствието да си купи всичко - дори и твоята Галатея, Пигмалионе*?!

Гледам вече спокойно на грабежа, по-силен съм точно на това място, където се появява егоизмът, представящ се за големия мъж, всеотдайния мъж, самопожертвувателния герой от романтичните времена.

Ако тая жена стане щастлива и й е било писано да заживее пълноценно именно с тоя "герой", питам се: какво губя? По дяволите да вървят и двамата!!! Но не губя аз. Сигурно е, че по белия свят припкат тълпи от подобни кандидат-съпруги на добре печелещи, проспериращи в материалното напористи мъжлета.

Не била тая, объркал съм материала, взел съм го за чистокръвен мрамор и 24-каратово злато, пък то се оказала най-обикновена пръст - и какво от това! Нима и аз не съм от пръст и кал?... Разкошното в любовта е именно проясняването - когато Истината почва да изяжда Илюзията, а светът наоколо крещи озадачен: "Как можа да се случи?" Странно ли е, че гледам спокойно на грабежа?... Ако ми унищожат таз илюзия, друга ще се заема да извайвам, стига да си въобразя отново, че у някоя от братовчедките на Дулсинея дел Тобозо** откривам синапено зрънце духовна светлина.

Обичам Re. и вероятно ще продължа като последен несретник и прокълнат да настоявам за своята любов дотогава, докато реалната Re., т.е. Re. от плът, не ми даде поне един солиден аргумент, че се е уподобила, че е станала част от преуспяващата посредственост.

* * *

Интересна точка за тълкуване откривам в легендата за зачеването и раждането на Иисус. Мария е младо момиче, Йосиф - мъж поне с четирима сина и две дъщери от предишен брак, от който останал вдовец. Обикновеното еврейско момиче изгрява пред нас в Сиянието на Вярата не заради Йосиф, а заради нещо нематериално - тя зачева от самия Дух Божи. Духът я прави Богородица, т.е. самото Състрадание, Милосърдия, Благородство, женственост с голяма буква. В тоя смисъл, тук е моята изненада - Христос е резултат на извънбрачна връзка, каквото и да означава това.

Изводът??? В брака, от брака могат да се родят милиарди Йосифовци, Авраамовци, защото бракът е рутина, призвана да зарежда материалния свят на човечеството със суровина, с плът, кости и тленност; ала Иисус е извън обичайното, извън общопризнатото "нормално" - и затова стои празнично дори когато е разпнат на кръста, дори когато Го унижават, гаврят се с него и го подлагат на ужасни мъчения. Роденото от духа е винаги по-перспективно, притежава повече жизнена енергия в сравнение с роденото от плътските, от материалните импулси и изкушения.

Момичетата, дето се появяват сами по пътя ми, ли са неспособни да надскочат стандартния стереотип на живеене? Или си въобразявам, че от кал мога да изфабрикувам елмази? Не съм канил ни една от тия за съпруги, не съм проектирал да ги правя жени или майки на децата ми - сами идваха, изкушаваха ме, радваха се да ме видят влюбен във всяка от тях известен период от моя живот на мъж. И какво са очаквали разбирам едва, когато си тръгват от мен.

В монах ли да се превърна! Или да се примиря с ролята на самодоволен слуга на женски капризи, когато виждам далеч по-висок, но и обречен на самота стил на живеене? За да имаш целия свят у себе си, нищо свое да нямаш - условието, което Учителят поставя на ония, които са готови да го последват като бъдещи Апостоли на Вярата.

"Което взехме, ни изоставя; следва ни именно невзетото! Живеем заради илюзии, страдаме заради постигнатото материално. Обичам те!" - пратено като SMS по джиесема естествено до кого на 30 декември 2001 година вечерта.


31.12.2001. Днес е 6о над нулата; преспите бавничко се топят и покрай тротоара весело лъкатушат ручеи. Почистих асфалта пред гаража, намазах с отработено машинно масло гаражните врати; разходих се до близките квартални магазинчета и си купих за новогодишен подарък транзисторен приемник от девет лева. Пих кафе в съседното кафене със зетя и 24-годишния Николай, сина на съседката от етажа под мене. Животът полека-лека разчиства ненужното около мен; би трябвало да съм доволен - посрещам новогодишната вечер в най-изискана компания: сам със себе си.

Със себе си никога не ми е било скучно, още повече - сега имам куп промени да огледам, да ги премисля откъм добрата и откъм лошата им страна. Каквото и да си говоря, отиде си от моя живот дяволитата жизнена Re., както са си отивали по друго време и другите жени... увлечени в преследване на Птичето на щастието, което са откривали да пърха над някой друг мъж. От моя живот може да излезе поучителен, изпълнен с романтика роман. Все нещо губя, все късничко откривам, че не съм бил в съответствие с нещо от изискванията (бих казал - от претенциите) на поредната любима. Тия любими, до една, бяха любими за мен и вярност не им е липсвала, но защо, в крайна сметка, всяка си тръгваше след своята изневяра?

У мен е причината - не мога да отговоря на нарастващите им желания да ме обсебят, да ме превърнат до обезличаване в свой придатък, в удобен паж от свитата, в човека, който носи парички, устройва гнездото, трепери косъм да не падне от главицата на благоверната и само чака знак от Нейно величество, за да полети стремглаво в указаната посока. Уви, непрекъснато се провалям, не ставам за тоя роля и... сега, точно днес, си давам сметка какъв щастливец съм бил.

Не мога да понасям малки хленчещи създания около себе си, дразнят ме; ако майката харесвам у жената, харесвам я като излъчване на благородство, а не защото е родила най-умното и най-проклетото хленчещо и сополивещо се чедо на тоя материален свят. Предлагал съм свобода на своята любима, а всяка от тия любими ме е тъкмяла за удобна възглавница. Може би съм виновен, че имам други планове за себе си, за приложение на своя живот!

Писах стихове, разкази, романи в тяхна чест; това обаче им се е виждало несъществено. Е, за мен най-същественото е писането, не потенето за пари и семейни удобства. Монашески ми е стилът, от Калугерово ми е семката вероятно, а калугеровската семка е долетяла от манастир откъм някогашната великолепна книжовна столица на България Велико Търново.*** Монашески ми е стилът, и това ги принуждава да ме изоставят, вероятно за да ме накажат...

Изобщо така постъпват нормалните жени: предават те по най-естествения начин, намиран си друг ездач, върху когото да изпробват ловната си страст и умението си да манипулират с всички позволени и недотам позволени средства на Любовта, коята всъщност законодателства на тоя свят, и това именно му е разкошното на света ни.

Известно време ще ми е самотно, но какво от това! "Свободата, Санчо..." - докато открия отново някоя Дулсинея и почна в илюзиите си да я кича с най-разкошните качества на човешката природа. А тя ще ми се отблагодарява с ласки, с кокетство, ще чурулика около мен, ще си кипри въодушевена, че си е намерила диво говедо за опитомяване. Опитомяват те, като ти позволяват да ги яздиш. Опитомяват те, като предано те гледат в очи и те въздигат до небеса. Страшна е женската - ласкава като котешка лапичка - природа...

Обичам таз еуфория, тая тръпка на дебненето кой кого. Защото по света няма ни една, която тайничко или явно да не си крои планове как най-добре би могъл да й послужиш да се устрои в пространството. Бързичко тече времето в живота на една жена, бързичко повяхва цветът и ароматът им, и те това го знаят много по-добре и много по-драматично го възприемат от нас, мъжете. Питам се, толкова страшно ли е да проживееш хубавите си години с вярност към един-единствен мъж; защо все гледат докрай да оползотворят шансовете си - това не е ли именно знакът на посредствеността?!

Ставам все по-капризен; замирише ли ми на уседналост, на лелина идилия, отщява ми се въобще да си помисля за плътска любов. Защо ми е домашна прислужница, като ще настоява да й заплащам с независимостта и свободата си! Да обичам за мен е празник, авантюра, изключително преживяване, Голяма тръпка. Десет години така съм се чувствал при срещите ни с Re.. С един замах милото момиче разпиля всичко красиво.

Тя губи. Не виждам какво бих спечелил, ако съм женен за нея.

Здравей и бъди ми честита 2002-ра! Богатствата ми са у мене****. Знам кой съм; затова ми се налага от време на време да страдам, да се мятам, докато избродя тресавището на плътските страсти и стъпя отново на оная територия, в ония светли свежи пространства, където царстват в своето слънчево великолепие Свободата и Любовта.

Морето и Любовта си приличат по това, че не търпят трупове на мъртъвци в лоното си. Някой си е отишъл по живо - по здраво, дългият отлив на голямата вълна ще се превърне в прилив на духовна енергия, резултат от придобитите нови познания върху човешката природа, където сам себе си съм заложил докрай.


tisss
__________________________________________________________
* Вж. древногръцкия мит за скулптора Пигмалион и неговата мраморна статуя, която очаровала дори боговете и те я превърнали в жена от плът и кръв.

** Буквално от испански: Сладичката от Тобозо, с ироничен оттенък - любимата на обеднелия Алонсо Кехана, повече известен на света като рицаря Дон Кихот де ла Манча.

*** Имало го в книга на професор някой си Бешевлиев, ако се не лъжа, но все не намирам време да надникна в пловдивската общинска библиотека: че Калугерово не е случайно име и съвсем не случайно османската власт дава особени привилегии, особен статут на неговите жители сред околните християнски селища.

**** Стих от "Сиротна песен" на Димчо Дебелянов, открито сред ръкописите и отпечатано едва подир смъртта му. Бел.м., tisss.


--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
Believer
рекордьор
***

Регистриран: 05.10.2005
Мнения: 3431
От: UK
Re: Въведение ІІІ
    #1631467 - 10.02.2007 09:15 [Re: tisss]

Цитат:

Морето и Любовта си приличат по това, че не търпят трупове на мъртъвци в лоното си. Някой си е отишъл по живо - по здраво, дългият отлив на голямата вълна ще се превърне в прилив на духовна енергия, резултат от придобитите нови познания върху човешката природа, където сам себе си съм заложил докрай.




Приливът на духовна енергия = на себеотдаване +(аз бих казала)екстремно силни чуства.Интересна формула!

--------------------
Истината е за всички!


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1632230 - 11.02.2007 04:21 [Re: Believer]

("Цинк") КАТАСТРОФАТА (1.)


01.01.2002.
Въртях се цял ден около тоя бележник и нищо не записах. И ето сега, след десет вечерта...

Имам разкошния шанс за мъж с добро въображение да режисирам по-нататъшния развой на ситуацията с Re.. Всъщност, от самото начало - за мен 16 октомври вечерта, когато научих, се държа в моя си стил: независим, не особено интересуващ се, а е точно обратното: тоя случай за мен е възможност да си изпробвам и аз, от своя страна, оръжията.

Re. сама се постави в ролята на вещ за купуване; колкото и красива да е една личност, щом си определя цена, това вече окончателно я обезсмисля. В сферата на любовта, тук - където нещата опират до самолюбие и достойнство, не съм склонен на покупко-продажби от какъвто и да е вид.

Но... какво да я правя; като всяка жена, и тя се е изкушила да се подреди, като се остави да бъде завоювана от най-удобния според представите й мъж измежду тия, които й се мотаят пред очите. Леле, какви сметки, каква припряност да не изпусне "щастието"!

Интересно ми е до каква степен интелигентна жена на трийсет и четири може да се вживее в ролята на стока, залагайки душата си, макар в случая не това да ме предизвиква най-силно. Предизвикателствата идат основно откъм Оня човек. За моя начин на преценяване няма по-тъп подход от тоя, да си пазаруваш любов и семеен комфорт с пари, с подаръци, с демонстрации на всеотдайност и неотклонно преследване. Ама че глупак!

Залогът е Re. Дълбоко в себе си от два месеца насам тя престана да е онова, което дотогава съм ценил и обичал. Няма прошка за предателя, докато сам не се покае. Разкаянието й ли е моята цел?! Защото освен предателство (може би поради наивност...) отдавна съзирам и лицемерие в отношението към религиозните ритуали: постенето по четирийсет и пет дни, вярата в Христос, която никак не се съгласува с извличането на материални изгоди.

Обичам я, но не по същия начин, както преди тая нейна авантюра, подплатена уж с най-добри намерения да се пожертва заради децата си. Ако действително вярваш в християнския бог, не разбирам какви извънредни обстоятелства биха те извадили от равновесие, та да залитнеш встрани от смирението и съвестта.

Дотук с нищо не съм попречил да осъществи намерението си; помагах, колкото можах, да прилепне по-плътно към оня самоуверен многознайко. Отстранявах се отвсякъде, където успяваше оня да се навре; освободих му територии, за да се усети господар на положението. Интелигентната Re. почти ме разконспирираше на моменти, озадачена как така, защо не се боря, защо дори не проявявам желание да видя г-н Съперника.

Желая и двамата докрай да осъществят плановете си: тя - нейния план, той - своя. Оттам-нататък ще е моето удовлетворение. Горчивият ми досегашен опит с интелигентни млади жени ми говори, че нищо не съм загубил от достойнството си, дотук не съм извършил груба грешка, за която да съжалявам.

И тъй - обичам Re., но не бих я желал за съпруга, както не съм си го пожелавал и досега. Като се отдалечава от мен обаче, тя се отдалечава и от себе си.


02.01.2002. Щастлив ли е бил някога Иисус, какво пишат евангелистите... Да проверя! Струва ми се, не е бил щастлив в нито един миг от земния си живот. Той е пратен тук, за да страда и чрез страданието си да ни извиси до духовността.

Тогава защо сам се уподобява с Любовта? Нали Любовта е тържество на хармонията, т.е. на щастието, че си такъв, какъвто си!

У всяко женско същество живее приказката, чийто сполучлив финал е Щастливото омъжване за Принца. И си съсипват живота, обричайки се на някой мухльо, вземайки го в първоначалната еуфория на любовната страст за Оня приказен син на заможни родители.

Какво е това! Може ли любов да вирее без крилатото усещане за необятни пространства и свободата да мечтаеш? За мен животът свърши на 17 октомври 2001 година; остава спокойно да достигна деня (или нощта) на физическата си смърт. Понякога - все по-често напоследък, си мисля, че жените никак не ме вълнуват. То не е разочарование, а печално откритие на истината - че жената повече заслужава да й съчувстваш, отколкото да я въздигаш в образа на кралица.

"Мили Жоро, Честита Нова година! Желая много здраве! Нека се сбъдне поне една твоя мечта! Re." Това послание по джиесема получих около десет и двайсет тая сутрин, докато пиех кафе в компания на зет си и внучката Невенка в кафенето до училището. "Много здраве" ми звучи като Върви си със здраве! - а "Нека се сбъдне поне една твоя мечта" носи удовлетворението у Re., че се е отървала от такъв безподобен мечтател, наивен като моя милост.

Подир час и половина отговорът ми гласеше: "Здраве и да си много-много щастлива през Новата 2002-ра ти желая, коте мило!"

Изобщо, в иронията, струва ми се, и двамата сме на висота.

- - - -

От тая връзка с Re. нищо повече не мога да очаквам освен горчивия привкус, че съм затворил последната страница от годините на щастие и любовна страст. Заплашен съм от участта да се превърна в измъчен, преиграващ фалшив оптимист или в мърморещ, фъфлещ отдавна открити истини досадник.

Разочарования ме връхлитат едно през друго. Чувствам се ненужен, и това е най-отвратителното, което можеше да ме сполети. Ставам завистлив; започнах да откривам сполучливи хора около себе си и това ме изкушава да се намразя, че съм се появил на тоя свят точно такъв, какъв съм.

Нарядко телефонът ми звъни, но не изпитнам желание да говоря с когото и да е точно в тоя отрязък от живота ми. Нямам какво да им кажа, не ме вълнува и онова, което някой би пожелал да сподели с мен... Че кой съм! Да не би да съм арменският поп! Писна ми да ставам душеприказчик и спасителен пояс за давещи се или за... щастливци.

Енергията ми се обръща срещу мен. Ако точно днес изчезна от тия шарении и суети на живота, ще ме споменават вероятно като безобиден събеседник, който е пописвал нещо си за свое удовлетворение. Всичко, всичко за късо време изгуби стойност.

И тая трезва яснота ме довършва съвсем. Без илюзиите си съм като риба на сухо. Предпочитам да спя, да спя, да спя... да спя. В сънищата нарядко се усещам пак щастлив донякъде.

Хубаво ми е и като се заровя обратно в спомените от ранните детски години, където ми беше така уютно с майка и татко и където всичко си беше на мястото... Нищо, че жестоко ме биеха, биеха ме тъй, че чак се нараняваха един друг, само и само да ме ударят по-жестоко, по-болезнено; но патината на годините обгръща дори и това във вълшебно сияние, в розова мъглица, където всичко е точно тъй, както би трябвало да бъде, защото в основата му все пак е Любовта.

Следва


tisss

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1633073 - 12.02.2007 05:35 [Re: tisss]

("Цинк") КАТАСТРОФАТА (2.)


03.01.2002.
На 24 декември, Бъдни вечер, към единайсет и трийсет вечерта Re. и новият й приятел катастрофирали на кръстовище близо до жилището му. Засекли пътя с ляв завой на идеща от дясната им страна коля, в която се возели неколцина яки мъжаги.
- Дясната предна врата хлътна навътре. Намерих се върху С., а обувките ми пълни с парченца стъкло. Бях се вцепенила... И С. отиде да се разбере с ония мъже. Представяш ли си, дал им двеста и четирийсет лева, всичките си пари, които в тоя момент имал у себе си! А на оная кола й нямаше нищо. Жигула беше. Да, точно жигула ни удари, това никак не е случайно. Точно жигула! - Тъй представя нещата женското съзнание.

"Как можа да им дадеш толкова пари?" - укорила го, а той отговорил: "Бях в шок. И повече да имах, повече бих им дал."

- Вината беше у него - коментира милата Re.. - Ние им засякохме пътя. А сега?... Тия парченца стъкла в ботушите все ми късат чорапогащниците. И С. се притесни, казва ми: Сега твоите родители няма да ми имат доверие, когато тръгваш с мене.

...Моята двайсет и еднагодишна жигула става част от всички враждебно настроени коли от тоя модел, които заплашват щастливо препускащите фолксваген-голф, каквато била колата на кандидат-съпруга С. Чудно е съзнанието на влюбената самка; понеже допреди месец жълтата ми жигула й беше на сърце като емблема на възможността да се срещаме през тия последни десет години. Re. е причината да не се разделя с моята стара кола, да се захвана с дълги, безуспешни, изнурителни и финансово съсипващи ме ремонти. Е, сега вече, при новите обстоятелства, за нея всяка жигула на света е символ на неприятното сбогуване със старата, отминала любов.

Тая динамика в смяната на опорните точки, на стереотипа при жената въобще няма нищо общо с мъжкия, типичния за мъжа подход към нещата. Ако не е тип Казанова, развейпрах, мисля си, мъжът дълго кърви с отминалата го любовна страст; в тоя смисъл жената е по-адаптивна по природа към промените, когато те настъпват с новата й любовна авантюра.

Не обвинявам; отбелязвам факти, които ми дават храна за размишления. Лесно е да обичаш тоя, който ти върши добро; в такова обичане няма нищо интересно; такива са, предполагам, 99 на сто от връзките между хората: основават се на всякакъв вид взаимна изгода. Не съм попадал досега на жена, която да ме обича заради самата Любов: сякаш всички те се стремят да изчоплят някое зрънце материална придобивка. Нужен съм им бил, за да се оглеждат в моите очи, да се откриват колко красиви, нежни, обаятелни и добрички са. Ей това женско кокетство иде от вродения у тях очарователен егоизъм.

"Мечтая да печелиш добре и аз да ти харча парите. Искам къща да построиш в моя чест" - това бе рефрен от последните месеци на любовта у Re. към мен. Звучало ми е прекрасно, звучало ми е като призив към любов, но тъй ли е било всъщност?

Подобни фразички употребяват милиони самоуверени кокетки по света. Значи, тя вижда мъжа до себе си като Герой, като Закрилник, като Строител, като Личен ковчежник за бижута и финансови средства; това е логично, нали! В замяна тя му предлага себе си, по-точно казано, предлага му добре гледаното си и добре тренирано за любовни ласки тяло, докато душата й е като актьор на театрална сцена: очарователният образ няма нищо общо с деловия, трезво изчисляващ активите и пасивите си разум.

Като съм се учудвал защо от Сократ до Ницше и Киркегор философите са поставяли женската любов и привързаност в покрайнините на жизнената си цел, не мисля, че са прави. Тоя тип пренебрежение не отчита, че в идеалния случай мъжът и жената в любовта (не в онова, дето се представя за любов!) са най-завършеното и неразделно цяло, което е великолепието на човешкия вид на планетата.

Истинска любов е да обичаш, когато точно обичаният от теб най-жестоко те наранява. В известното стихотворение на Хайне славеят се стреми към розовия храст, към розата и заради бодлите й, от които кърви влюбеното му сърце. Грешат, които натоварват любовното чувство с материални очаквания. Всичко материално е тленно и се саморазрушава в естествения ход на живота. Да би постигнал плътски Лаура, Петрарка би престанал да пише любовните си сонети; овещественото престава да изкушава и вълнува; да имаш не означава да бъдеш; постигната цел вече не е цел.

Затова ключово в сборника си "Кардиф" направих едноименното стихотворение*; но хората днес зле четат поезия, а пък и не съм авторитетно име в тая област, че някой по-внимателно да чете стиховете ми. От което, разбира се, нищо не губя, като изключим личното ми неудовлетворение. Какво да сторя, като светът е навикнал духовните послания да очаква все откъм някоя високо разположена и добре видима камбанария, откъм небесата и облаците, а не откъм простосмъртието и сивата глина на делничното наглед? Слепци! Не съм тоя, който би им отварял със скрупульозна настойчивост очите.

Тая сутрин на три пъти досега телефонът ми продължително звъни; предполагам кому толкова съм необходим, но време е да сложим точка на нежната драма. Отсъствието, мълчанието в такива ситуации казват много повече от потоци словоизлиятелни обяснения. Тая жена ми е необходима от разстояние. "Отдалечен, ще бъдеш близо" твърди близкият на сърцето ми Михаил Берберов от Стара Загора. Ако искаш да те чуят наистина, да те разберат, налага се да замълчиш... понякога задълго, понякога завинаги, т.е. до края на живота си, без някой да ти дава гаранции, че ще бъде чут и разбран твоят мълчалив вик.

То не значи, че си прекънал връзката с твоето момиче (с твоето момче); то значи само, че си пренесъл тая обвързаност в оная много съкровена интимна сфера на съзнанието, където всеки от нас разговаря насаме със своята съвест, т.е. с Бога, когото носим у себе си по рождение.

Така, когато баща ми почина, почувствах гласа му да гърми в ушите ми.

Фанатизъм ли е да изисквам повече вярност, отколкото Re. би могла да понесе? Не смятам, че е фанатизъм. Фанатизмът във всичките си превращения и превъплъщения е първичен белег на Нейно величество Посредствеността. В духовната сфера място за компромиси няма: излъгалият веднъж губи ореола си, няма повече право да претендира за стойност, независимо дали се покайва или не; с него оттук-нататък имаш свободата да си играеш най-различни игрички, но нищо сериозно. И подир покаянието (ако изобщо достигне до тая степен прозрение) той си остава дамгосан, жертва на собствената си слабост, на собствената си сбъркана природа. Съжалявам, но такава е жестоката истина. От друга страна, апостол Павел не би бил може би най-продуктивният сред учениците на Иисус, да не бе имал зад гърба си оня период, когато е преследвал именно християните, известен с онова страховито прозвище Савел Разбойника.

Не съм склонен да съдя, не съм безгрешен, но бих препоръчал: да бягаме от оня, когото сме разочаровали, да бягаме по-далеч от мястото на греха си... Хиляди възможности са пред всекиго от нас, грешниците, да почнем от друго място и с друг човек наново да градим своя светъл (илюзорен, лъжлив, разбира се!) нов образ.

Убийте съвестта, убийте детето, божественото у себе си, ако желаете да се изживявате като безгрешни! Разкошна е Притчата за блудния син, да, той се покайва и баща му го приема отново до себе си, но да не забравяме - притчата не се нарича Притча за опростения грешник, а именно Притча за блудния син. И тоя блуден ще си остане такъв до свършека на света.

Християнската философия ни съветва да прощаваме, да обичаме ония, които ни нараняват, да ги обичаме повече от себе си, но това е съвет към нас, които живеем в тленността, не в духа. Големият проблем е всъщност: грешейки, да се стараем по-малки разочарования да сеем у близките на сърцето ни хора.

Възможна ли е любов подир предателство? А защо не! Но то е вече друг вид любов, бих рекъл: то е вече Любов, т.е. не материална, а духовна субстанция. Затова, като зная, че съм греховен и простосмъртен човек, ще се оглеждам за друга жена, която бих могъл да обичам плътски. Ако срещна такава, която да ме заблуди в достатъчна степен, че не е грешница, склонен съм отново да приема играта, която събира мъжете и жените в едно цяло.

Странно ли е, че за изключителните откровения в творчеството си големите личности са и големи самотници?!

- - - -

Вярата е океан, усещане за мощ, която те приютява. Материално тя е невидима за сетивата и ума; постига се интуитивно - откриваш у себе си светлина, озаряваща вътрешните ти пространства от преживяно.

Пред лъчението на Вярата всички ние сме деца в седмата си година. Вярата облагородява, приобщавайки мизерното човешко съществование към нравственото величие на Космоса. Започваш да разбираш себе си като брънка от човешкия род, начевайки от Адам и Ева. Колкото по-смирен, толкова по-обогатен от избор на възможности за духовен растеж. Отказвайки се от своето, придобиваш общочовешкото.

Надеждата е устрем, залог за утрешните дни. Дори на смъртния си одър, човек все се надява, надзърта любопитно в пространствата отвъд собствената си кончина. Надеждата винаги е свързана с конкретна цел, с точка в предстоящото. Надеждата е активното начало на мечтите. Без вяра може да се живее; без надежда останал, човекът е мъртъв духом, колкото и продължителен да е физическият му път през света.

Надеждата ни приобщава към земята, към работата ни, към нашите близки и приятели. Ако вярата е дихание на звездите над нас, надеждата ухае на човешка близост.

Най-лъчезарна обаче е Любовта, може би понеже е пряко свързана с усета за хармония, за съзвучие с някого другиго, а защо не - и с огромни множества от природата наоколо. Обладаният от любов страда и е ревнив, докато не изкачи първите седем стъпала на "своето" и докато не помаха за сбогом на егоизма си.

Нищо не е в състояние да ти отнеме любовта, освен ти самият. Предадеш ли си любовта, тя те изоставя; затова не предателствайте спрямо любовта си и тя ще е у вас, каквито и разочарования да ви споходят!

- - - -

Re. ми звъни вече трети път (веднъж по телефона, два пъти по джиесема), затова й пратих следното: "Жив съм и те обичам, не се притеснявай за мен, коте. Нужно ми е да остана известно време насаме със себе си". В десет и четвърт е изписала съобщение: "Искаш ли да се видим на кафе към 14 часа?"...Пропуснах възможността да се видя с нея, вперил очи в часовника, докато не отмина четиринайсет часът. После се опитах да заспя... И ето ме сега отново с писалото в ръка пред тоя бележник.

Ако Re. се откаже от мен и престане да ме търси, нищо не губя. Re. от плът не ме изкушава вече, а колкото до душата й, имам отпечатък на тая душа у себе си и това ми е предостатъчно.

Седемнайсет без три минути... Джиесемът ми отново пиука, естествено - това е тя. Което би могло да значи или "мисля те", или "върви по дяволите, мизернико!" Отвърнах с двукратно късо позвъняване.

Следва


tisss
_______________________________________________________
* Ключова в това стихотворение е фразичката "О, нека не узная никога Кардиф!" Постигната докрай, мечтата се обезсмисля, престава да е мечта. Бел.м., tisss.

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1634266 - 13.02.2007 04:58 [Re: tisss]

("Цинк") КАТАСТРОФАТА (3.)

Продължение от 03.01.2002.


Оттук-нататък, мисля, е ясно: въвеждаме нов стил в отношенията си. Ето тъй ми се нрави. Не ми е необходима жизнената очарователна жена от плът и нерви; с душата й от разстояние общуването ми носи повече радост.

Започваме нова игра, на ново място. Тук, надявам се, не би се набутал някакъв задник. Задниците обичат успеха, когато могат да го целуват и прегръщат с две ръце... Е, няма ме на хоризонта в света на материалното! Дали има някой по-добре от трима ни да съзнава каква страшна сила е духовната близост?! Мисля си самонадеяно сега, че столетия бих проживял, без да се докосвам до материалната Re. Любопитно ми е тя какво мисли по тая тема; ако се срине, ако отмине по пътя си, поне ще зная, че не е било нужно да се кося толкова.

Това ако не е изпробване на издръжливостта, здраве му кажи, Жоро Бояджиев! Тия от категорията "хубава женичка" са свикнали да ги гладят по косъма все, да им угаждат на капризите. Редно бе да проверя дали и Re. ще се отнася към мен по тоя начин.

Екзюпери* настоява: "Да обичате не значи да гледате един в друг, а да гледате заедно в една посока", т.е. любовта е и вид сътрудничество, усещане за рамо на приятел в трудни моменти, което изисква доверие, доверчивост, приемане априори на човека до теб неизменно за чиста монета. Бих допълнил френския аристократ и професионален пилот: любовта е да летите като две волни птици и в буря, и в слънчеви дни.

Откривал съм се пред Re., казвал съм й: "Внимавай с оня, който настоява, че нищо не иска от тебе; той всъщност иска душата ти, т.е. всичко, което има у тебе някаква стойност"... Залагам всичките си активи на една-единствена карта: или всичко, или нищо! Но и "нищо" е победа за мен: ще се отърва от фалшивата илюзия и ще съм свободен от спомени по изтеклите десет години любов с Re.

За духовно джудже не мога да съжалявам.


04.01.2002. Логиката на живота и логиката на творчеството би трябвало да си съвпадат, или поне да са успоредни, ориентирани в една посока. Защо обаче се чувствам изхвърлен зад борда на случващото се наоколо? Чета последните редове от писаното вчера и откривам дразнещо високо самочувствие - то не е уравновесен монолог, а демонстрация на наранено самолюбие. Какво печеля!

Да твориш не означава ли форма на съпротива към установеното, към рутината, която превръща красивата горда скала в досадна сива пепел? Творецът чисти шлаката на рутината, като от мечти конструира нещо ново; той се поставя над успеха и по-често се случва да си троши главата в зидове; него филистерите го сочат като черната овца в стадото, чешита, особняка, странния човек със странните му капризи; присмиват му се, понеже отстрани изглежда съвсем непохватен, непригоден за нормален живот...

Тъй като в почти нищо досега не съм постигал успех, успехът органически ме отвращава. Видях успелите и преуспелите колко бързо се превръщаха в грандомани, в надменни егоисти, в деспоти, в малки домашни сатрапи, зорко бранещи придобитото. И то е суета - понеже, строго погледнато, нищо не ни принадлежи, всичко ни е временно дадено. Да се възползваш, подреждайки вътрешното си пространство в съответствие със средата, която те обгражда, това ли е щастието?!

Слизащи по стъпала в бездните на страданието, ставаме по-човечни. Страданието също има своя лечебен ефект, когато не ни убива. Бедстващият живее много по-пълноценно. За да твориш стойностна литература, трябва да си готов да бъдеш унижаван, да приемеш бедствието като извор на духовна енергия, а не като божие наказание. Пак ще кажа: творчеството е съпротива на натиска отвън; кървящото сърце усеща много по-рязко пулса на света.

Иисус изгрява високо над нас в духа именно когато най-стръвно се опитват да го унижават като плът; губейки в материалното, Богочовекът осветява духовни пространства в самите ни души. Да се отрекат от имот, от най-близките си роднини - такова условие поставял пред пожелалите да го следват. Кажи-речи в наши дни Георги Бенковски праща хора да палят къщите на излезлите в гората селяни в периода на Априлското въстание; защо, с каква цел? Ако си стопанин на имота си, не можеш да бъдеш стопанин на света. Левски не е имал нищо свое, но цялата земя, населена от българи, е чувствал своя нива и е работил до изнемога, за да засее тоя имот със семената на духовното просветление. Епизод от живота на строителя на Руската империя Петър Велики... Застанал насред Русь, императорът пита своя верен слуга има ли някой, който да не краде в тая огромна страна, и сам си отговаря: "Единствен аз не крада, защото всичко тук е мое".

Преживяваме разцвет на егоизма, може би най-противната западняшка болест, която иде наред с респекта към личността, влачи се подир респекта към личността като мръсен шлейф от духовни гадости: алчност, лакомия, стремеж към излишества, прекалено самолюбие, грандомания в страховити мащаби, нечовешка надменност, фанатичен стремеж към блясъка на парите. Всичко се купува в Онзи проспериращ свят, но какъв просперитет е това!

Всяко нещо според ония там има цена; "Което не се купува с пари, се купува с много пари!" - това е девизът на Западния тип Простак с високо самочувствие на проспериращо Нищожество: служебни постове, министерски кресла, място в съдилището, влияние в медиите, съвест, любов, уважение, слава... Всичко, всичко се купува - и ако не с пари, купува се с много пари... Оле! Да живее Западната демокрация. И комунизмът беше зло, и е още зло, което ни души, ама и това, дето се задава... майчице мила: разцвет на говедата в България!

Бракът по сметка е като че мечта за всяко момиче в Онзи свят на просперитета, налага се и се възпроизвежда чрез модните журнали и дефилета като Модел за мечта. И мечтите там са превърнати в своего рода конфекция за масовия консуматор и къси бутикови серии от Специални мечти за любимци на съдбата. Впрочем Съдбата, нашепва същият западен манталитет на католицизма и особено на всички форми и разклонения на протестантството... та ролята на г-жа Съдба за ония хора играе Негово величество Бизнесът.

Морален-неморален, това за оня манталитет са сякаш подробности, важното е - заявяват ни го непрекъснато! - вложенията да имат по-висока възвръщаемост. Каква тълпа от противни идоли е създал тоя манталитет! Да спомена само двамина от тия бизнесмени в изкуството: сексуалната хищница с името Мадона (кощунство с християнската представа за Мадоната, т.е. за Богородица!) и педофила Майкъл Джексън... Ами тия двама са противнив именно заради своята безнравственост, ровнеш ли под дебелия слой грим и уж артистични предизвикателства към рутината. За нашите си български условия такъв Идол на посредствеността в духовен план е примадоната Азис, типичният хитрец-кокошкар в сферата на изкуството от редичката Ванко 1, Кондьо, харема на фолк-певачките, каквито и да са гласовите им данни.**

И тъй, бракът по сметка е мечта за всяко момиче, според целулоидно наложения западен възглед върху живота. Но каква е тая любов, щом се предлага като стока!

Не искам да повярвам, че моето момиче се е продало. Онова, от което в най-голяма степен зависи щастието на отделната личност, не се изчислява във финикийски знаци, то няма цена, не се разменя срещу благинки и разкош. И ми иде на ум какви унижения и страдания са претърпявали любимите жени на декабристите, пратени за наказание в сибирската каторга. Млади, в разцвета на младостта и хубостта си, тия славни момичета са следвали вярно своите любими мъже; а никой не е изисквал това от тях. Очевидно обаче тласкала ги е Любовта, истинската, смирената, всеотдайна Любов.

В наше време има ли изобщо такива жени?

Блясъкът на златото и диаманта не може да се сравни с духовната привързаност и страст. Наивник ли съм, като подир толкова преживени разочарования продължавам да вярвам, че има любов неподкупна, неизкушена и вярна дори срещу планини от богатство, слава и разкош?

Още един аргумент в защита на любовта... Ърнест Хемингуей приключва своята любовна поема в проза "Безкраен празник"*** по следния блестящ начин: "Но аз описвам какъв беше Париж в ония далечни години, когато бяхме много бедни и много щастливи". Живял е прославен и материално презадоволен подир брака си с Полин Пфайфър, щерка на един от североамериканските милионери, срещал е и други жени - обаятелни, интелигентни, разкошни като характер и физическа хубост... и въпреки всичко разкошна печал лъха от спомените му за първата, може би единствена истинска любима Хелен. И струва ми се, зная защо.

- - - -

Цял ден никой не ми се е обаждал по телефона, нито по джиесема. От единайсет до един след обяд чистих снега, натрупал се пред вратите на гаража. Съседът по гараж Петьо взе коплект нови свещи от мен да ги пробва на своята кола; каза, че ще ги плати, като види как работят. Разтъпках се до училището, уж да си купя цигари, но ходих само понеже ми се стягаше сърцето. Много ми е самотно днес.

Мисля си за Re. и горчивината не намалява дори и в работата, дори и подир обичайните мъжки приказки за коли и двигатели, за курви и алкохолни запои. Но защо това момиче все пак ми липсва?...

Давам й възможност да се освободи от своите скрупули спрямо мене; не тя! - аз пожелах да не се свързваме "за известно време" нито по телефона, ни по джиесема. Върша обратното на онова, което сърцето ми диктува. Руша изтъняващия мост, останал да се люшка над пропаст. От моя страна брегът е скалист, неприветлив, глух, да не кажа - никакъв; отсреща съзирам цветни поляни, ухание на пролет се носи, пилци весело прелитат, цвърчейки.

Срещнах съученик край училището... Попето. Учихме заедно в VІІІ клас, когато класна ни беше знойната хубавица математичката Кирякова, по която дори ние, осмокласниците се заглеждахме. Толкова сексапилна беше тая жена, напомня ми сега нещо от излъчването на Мерилин Монро. Остави ме на поправителен изпит в края на тоя осми клас и по време на изпита вместо да ме изпитва... се заливаше от смях с другата учителка: "Виж, гледай само как пише латинското "b", не е ли сладък, а!" И накрая ми завъртя петица, като сама довърши наполовина решената на дъската задача.

Та... навехнал си крака Попето, ходи с бастун, подпира се досущ като стар дядо. Беше се запътил към пивницата да се сгреел с чаша вино. Безпомощен, едва-едва прекоси заледената, полирана от леките коли улица, и го оставих да си бъбри със зарзаватчията Дончо. И едрият възпълен, здрав като млад бик Дончо е един самотник... Нафунял от студ, седи скръхнал се край сергийката, а върху кафез опрени - няколко връзки вледенен праз.

Е... Това са моите хора, това е моят бедняшки свят. Какво празнично тук?! И си мисля пак за момичето, което ме изостави, защото не пожела да вегетира повече в тая мизерна, унила част на България. А аз я виня... И с какво право я обвинявам! Само с илюзии живее ли се???

- - - -

Боря се със собствените си бесове. Одисей наредил да го вържат здраво за вертикалната греда на кораба, когато минавали край Острова на сирените. Тъй устоял на изкушенията им и оцелял, не успели да го погубят... Каква ми е Re. на мене?! Дърпа ме непрекъснато от два месеца назад към спомените. А спомените ме оплитат с пипала на октопод, замайват съзнанието ми. Тая жена си е отишла, а си играе кокетно със слабостта ми към нея. Защо съм й? Нима не продължава да храни самолюбието си с моето унижение?

Повтарям като луд "Обичам те" - а тя отдавна е престанала да ме обича: озъртала се е пресметливо с кого другиго да ме замени. Намерила си е друг нещастник и ще го яха, докато й е полезен, пък той ще си въобразява също както аз съм си въобразявал, че е обичан. Ама че гадост! Не е гадна тя; гадна е природата й... Защото е хубава в лице и тяло; защото тоя номер досега винаги й е носил успех; защото е освободена от задръжки, от скрупули.

Това е алчността, мили мой! Бягай, крий се, стани невидим за нея, ако искаш да се спасиш, да минеш край омагьосания й остров с колкото се може по-малки поражения!

Следва


tisss
__________________________________________________________
* Антоан дьо Сент Екзюпери, роден в Лион през 1900 година. На 31 юли 1944-та изтребител на нацистка Германия разстрелва над Средиземно море едномоторния разузнавателен самолет, пилотиран от автора на книгите "Южна поща" (1928), "Нощен полет" (1931), "Земя на хората" (1938), "Боен пилот", "Писмо до един заложник" и "Малкият принц" (последните три - от периода 1941-43 г.).

** Случаят Азис - добавен като илюстрация на нахлуващата бездуховност при преписа на 13 февруари 2007 година.

*** Документалният роман-поема е отпечатан след самоубийството на Хемингуей благодарение на последната от трите му съпруги. Бел.м., tisss.


--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1635534 - 14.02.2007 05:05 [Re: tisss]

("Цинк") КАТАСТРОФАТА (4.)



05/06.01.2002.
Което ми се възлага от ситуацията, е интелектуално предизвикателство - срещу "достойнствата" на материалното да противопоставя нравственото, духовното като същинска творческа сила. Обречен привидно на бездействие, търся вътрешни трансформации на подхода към себе си и към живота изобщо. Егото ми настоява да бъде боготворено, не признава половинчатости, случайни засвидетелствания на респект или обич.

...Преди години, било е вероятно през 1980-та, в Международния младежки център (ММЦ) край Приморско едно момиче, рускиня, ми направи силно впечатление. Беше крехка, изящна като ваза от китайски порцелан, изключително красива, но не по близкоизточния образец за женска натрапчива хубост, а ей така, по аристократски някак: загатващо и нежно; чарът й бе насочен не толкоз към плътското, колкото към нещо извънредно изискано.

Тая Галина или Наташа да я наречем, дискретно ми хвърляше погледи през рамо; седяхме един до друг в шумно разнородна (българо-руска) младежка компания върху дивана на луксозно кафене. Бях зашемети от чара й, от зелените й очи. Отпивах от чашата си водка и се правех на разсеян, колкото можех, когато приближи съквартирантът ми по бунгало - висок, отворен главок, около 27-28-годишен, родом от Пазарджик, бивш волейболист и бивш личен шофьор на престарелия член на ЦК на БКП академик Тодор Павлов. Като видя хубавицата главокът прекрачи неколцина, па седна до нея.

Още от първите му думи стана ясно, че се заема да я ухажва. Завърза се оживен разговор, поръча й сладолед, за себе си трета чаша водка, и като мина не повече от час, излязоха заедно...

Повече не я видях; заминала си рано сутринта. Вечерта волейболистът се отнесе да се хвали какво правил с това момиче. "Много нежна й беше кожата - рече, - и понеже беше изгоряла от слънцето, братле, гърбът й на пясъка, докато съм я лашкал, го изжулих до кръв. Представяш ли си как съм вършеел из нея, как съм я драмяскал из ония ми ти пясъци по дюните... Страхотно парче! Див секс беше, на толкова страстна рускиня не бях случвал. От болка и кеф скимтеше все едно агне дерях под мене."

Слушах как се хвали и с кървави сълзи ми се доплака; това животно бе съсипало красивата ми илюзия, към която не посмях да посегна, да не я разруша. Той обаче бе посегнал, вероятно наистина я е направил щастлива, понеже разправяше как хълцала в шепи, когато се сбогували.

Може би представата ми за жената е сбъркана. Може би не трябва да вземам насериозно младите жени, за които преди векове и поетът на любовната страст Саади* препоръчва да си вземеш, каквото можеш да вземеш от тях, и бързичко да бягаш по-надалеч, докато не са те вързали за себе си с копринена примка, ума ти не са омаяли; понеже - допълва Саади - хубавата жена няма сърце: влюбиш ли се в нея, изгубен си, ще ти разруши живота, ще те накара сам себе си да намразиш заради униженията, които ще те принуди да изтърпиш, а и сам да си погодиш заради нея.

Да бъде пожелавана е движещата сила у младата знойна самка; това е смисълът на всичко, което върши, подготвяйки се да ловува; тогава кой наистина е големият мъж в живота на изкусителната хубавица, която целува, гали се и се усуква наоколо ти?


06.01.2002. Не открих жена, която да ме приеме какъвто съм. Животът ми е крах, понеже не успях да създам здраво семейство - бил съм мекошав стопанин; всяка от жените, пресекли пътя си с моята пътека, е откривала в един момент, че съм подвластен на илюзии, а това от тяхна гледна точка ще рече: безотговорен, лишен от перспектива, инертен. И бягаха от мене като от прокажен.

Да, чувал съм съчувствените им прощални слова, но са го правили от съжаление; къде да се скрия от техните оплакващи ме прощални мелодии! И сам се вживявах в ролята на добрия човек, когото съдбата наказва заради илюзиите му изобщо спрямо степента на женската любов. Какъв жалък тип съм бил!

Няма несправедливост тук, изобщо не става дума за справедливост. Всичко е точно. Получавал съм от жените онова, което съм заслужил. Съзнавам таланта си да описвам; с такава увереност и самолюбие се отнасям към писането, ме станах черната овца в стадото. А нищо всъщност нямам насреща... Някой да е казал колко велик автор съм???

Суета и посредственост, ето това съм аз, "великолепният" драскач на текстове, царят на глупаците.(0,10 часа)

- - - -

Да естетизирам страданието перверзно ли е? В пасажа, писан снощи, около полунощ, има, разбира се, хленч, и Емил**, с когото се видяхме днес в същото хубаво, слънчево кафене както вчера, веднага забеляза преиграването. Авторът, който преиграва в текстовете си, е като актьор, дето плаче на сцената с истински сълзи, дълбоко потресен, забравил наистина, че това е само ролята му за тия два часа на сцената, когато публиката го съзерцава. Та Емил се възмути, казва: "Ами като признаваш своята посредственост, стани дърводелец като баща ти, зарежи писането. Нали!" - И се подсмихва. Отвръщам: "Прав си. Тъп ми изглежда тоя пасаж от снощи, но вероятно това слизане в преизподнята на отчаянието ще ми послужи за отскок нагоре, мисля си".

Бъбрех, та бъбрех! Станах досаден и на себе си. "Въртиш се в кръг - отбеляза Емил, - едно и също повтаряш по различни начини. Захвани се да направиш нещо със сюжет, това тук лесно се пише."

Насилвам се да защитя откритието си от последно време (откритие единствено за мен, естествено!), че трябва да се откажеш от всичко свое, особено от своя егоизъм и от самолюбието си, да си склонен да се унижиш до дъно, за да почувстваш човечеството в цялото му противоречиво многообразие, за да започнеш да възприемаш планетата като свой имот, като камениста земя, която си изкушен да превърнеш в плодна нива.

Идеята изглежда идиотска навярно, ако някой трезвомислещ ме слуша отстрани какви ги редя... Опитът от пораженията е по-ценен от опита, натрупан чрез победите. Щастието в материален план капсулира човека в собствения му егоизъм, докато страданието, пораженията - най-общо казано, имат качеството да ни отварят хоризонти към останалите човешки същества, растения, животни, птици, насекоми, т.нар. неодушевено природа, която - все повече се съмнявам напоследък - не е сигурно дали наистина е неодушевена...

Ако не убива, страданието е бременно с възможности за творчество. Соча на Емил легендата, която разпнатият Иисус поставя в основата на онова страхотно в духовната си извисеност послание: да обичаме врага повече от себе си. Какво е това! Що за послание е то??? Лудост някаква... или чиста проба диалектика...!

От онова, което напипвам интуитивно, никак не съм склонен да се откажа. Трупам самочувствие именно от пораженията си; пък който желае, нека ме смята умозрителен, наивник, измислен образ, куха кратуна и... дървен философ!


07.01.2002. Манталитетът на американеца янки или изобщо на английски говорещия свят: "To Look Like a million dollars" (типичен за янки израз, който на български се превежда като фразата "изглеждам чудесно", но буквално преведен, а не като идиом, е иронична, пошла наглост или дебелащина: "имам великолепния вид на един милион долара".

Подозирам, усвояването на английския, особено в североамериканската му версия... е приобщаване към оная ценностна система, където щастието се измерва с количествени показатели, нещо противоречащо на християнската философия в нейната сърцевина, както и противоречащо на девноизточните мъдреци. В Западния свят естественият човешки стремеж към щастие се е изродил в натрупването на излишнни материални придобивки, нещо, което ми напомня силно на ракова метастаза. Лакомията, алчността раждат изроди като значителна част от западните идоли от естрада, политика, бизнес.

Жителите на едно село, квартал, град, държава, континент, жителите на планетата... съставляваме неразчленим организъм, независимо съзнаваме ли това обстоятелство или не го съзнаваме. Маниите облитат Земята по-бързо откогато и да било, но и плодовете на положително настроения човешки разум по-бързо са пред очите ни, а защо не - и в домовете ни, в личното ни пространство, където боледуваме, празнуваме, радваме се на цветущо здраве, страдаме жестоко или сме опиянени от щастие, и в крайна сметка, това е мястото, където най-вероятно ще умрем.

Проектите за лично благополучие обаче все по-настоятелно влизат в противоречие с благополучието на цялата човешка общност днес, в тоя миг. Защо? Защото моделът, който ни се представя като образец, е сбъркан. Стръвно стремящият се да притежава материални блага е всъщност един невежа и нещастник в собственото си битие. Него го преследват глобални страхове и неврози да не изгуби мястото си сред боричкащото се множество подобни на него самия наплашени, изнервени, потни от амбиция невротизирани до крайност човеци. Освиенцим на благополучните е това.

Към талантливите, успешно реализирали се личности ние престанахме да сме взискателни. Любуваме им се, завиждаме им, сочим ги за пример, опитваме да се уподобим по някакъв начин или най-малкото - да се самопреценим чрез формулата на техния успех... Но човекът е твърде крехък в тленността си, бързо се състарява и умира. И тогава, ако го няма духа! - какво остава освен черупка на мида или охлювче сред пластовете на отминаващата по пътя си двехилядигодишна поредна след петте или шестте дотук прекосили планетата ни цивилизации!

Интересува ме такава точка в небесните пространства, която би осигурила непреходността на отминалия по реда си човешки живот. Гробищата са изпълнени с изгнили мъртъвци, градовете са изпълнени с препускащи като мравки ненужни за цялото човечество живи мъртъвци. Имотното благоденствие, славата, високото им самочувствие на преуспели егоисти не ги спасява от духовна разруха, в която се съсипва закономерно всеки някогашен млад хищник.

Възприемаме Легендата за Богочовека ограничено, едностранчиво, както ни диктува моментната ситуация, а не стратегически, като проекция към бъдещите поколения. Маса, стол, легло, покрив над главата, поприще за работа - това е предостатъчно, за да си пълноценен, свободен и влюбен в живота човек.

Нищо ново не казвам, но тия работи трябва да се повтарят непрекъснато заради невежествената лакомия и завист, които ни заливат до самите ни чела. Любов се не купува. Любовта се не продава, понеже е състояние на духа, и оттам става състояние на тялото. Обичащият живее за другите, и така e щастлив. Най-умаленият модел за щастие е, когато един мъж се грижи за една жена, но то е само първата буква от азбуката на живота.

Следва


tisss
__________________________________________________________
* Шеих Мослех ед-Дин Саади (1184-1291) - персийски поет, един от най-почитаните "певци на любовта" в източните литератури.

** Емил Калъчев - приятелят, роден в 1933 година. Бел.м., tisss.

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1636818 - 15.02.2007 06:23 [Re: tisss]

("Цинк") КАТАСТРОФАТА (5.)



09.01.2002.
Вчера сутрин, към девет и четирийсет, Re. ми звънна по джиесема и изключи. Отговорих й по същия начин, т.е. "жив съм, не съм си изключил достъпа до света".

Нямам желание да се виждам с нея; не ми носят положителни емоции срещите с нея от два и половина месеца насам. Нали никой не бяга от приятното и хубавото! Нищо приятно и хубаво не съзирам около нея... вече. Нямам повече желания за авантюри в тая посока, където материализмът се е възкачил върху трон от слонова кост и копринени драперии.

До трийсет и третата си година нормално е мнозинството хора да са идеалисти, духовно ориентирани и романтици по душа. Оттам-несетне страхът от задаващата се на хоризонта им, далечна все още, но неминуема Старост (особено при жените) ги прави предатели спрямо собствените им младежки мечти: от склонни да рискуват заради мечтата си "революционери, воюващи срещу рутината", те се превръщат малко неочаквано и бързичко в уседнали пресметливци, с костеливи треперещи пръстчета устройващи предимно личното си удобство. Което е нормално, но и доста тъжно.

През последните три-четири дни дори само мисълта за преобразената току пред очите ми Re. ми носят отрицателна енергия, по-точно изречено, отнемат ми от оптимизма да продължавам да живея верен на моя си стил.

Очевидно тоя катарзис ми е бил необходим, за да се изпробвам (за кой ли път!) какъв съм и защо съм на тоя свят. Хубавата Re. се очертава напоследък в представите ми като емблема на посредствеността. Пътищата ни рязко се разминават, не мога да имам нищо общо с типичната за преуспелите наглост и пошлост в сферата на чувствата. Звучи като присъда, но не искам да е присъда. Такива хора се сгромолясват в един миг, независимо че публиката щураво им ръкопляска и ги обгражда с уважение и кротка завист.

Мисля си, Омир не е могъл да отговори на оная гатанка, понеже не е познавал Мечтата. Мечтата е онова, което - постигнем ли, го губим, а не го ли постигаме, следва ни вярно по петите, или по-точно казано: пред очите ни е като Звезда керванджийка. Митът за титана Сизиф е оросена от пот притча за мечтата, която фактически осмисля живота. Нали щастието не е да стоиш на върха самотен като Паметник на незнайния воин, сполучил да изтикаш илюзията си до самото й овеществяване?!

Има прозрачна, тънка като ципа, но непреодолима стена между Дух и Материя. Наказаният Сизиф е всъщност непрестанно изкачващият се към небесата.

Късно вечерта снощи отново забих показалец напосоки в оная час от Библията, където са евангелските текстове. За трети път попадам на пасаж, богат на възможности за размишление. И понеже тия дни все обсъждам нещата през призмата на сбогуването ми с една Любов, ето какви послания откриха учудените ми очи.

Значи (стр. 1265; евангелие от Лука, глава 5, стихове от 29-ти до 39-ти), някой си Левий дава гощавка в дома си за Иисус, апостолите и "много митари и други, които седяха на трапезата с тях". Учените (книжници и фарисеи) роптаят: защо ядете и пиете с грешници? На което Иисус отговаря: "Не съм дошъл да призова праведници, а (съм дошъл да призова - бел.м., Г.Б.) грешници към покаяние".

Грешният е именно обектът на християнската философия, а не обзетият от самочувствие, че не греши!

За да влезеш в ума му на тоя грешник, следва да се уподобиш на него, да седнеш с него на трапезата, когато празнува успеха си (в случая - когато гуляе на сватбата в присъствието на Младоженика).

И тук мъдростта влиза в нов коловоз, в ново послание... "Младоженикът" е самият Христос; сега е сред тях, за да почувстват отсъствието му, когато им бъде отнет досегът с Бога. Чиста психология! Остраняването, отстранението, отсъствието, замълчаването в тоя случай активира интереса, любопитството към нематериалната сфера на живота.

Следва трета сентенция: "никой не пришива на вехта дреха кръпка от нова дреха", "и никой не налива ново вино във вехти мяхове". Новото качество ще се усети именно чрез оскъдицата, чрез липсата, чрез отсъствието.

И завършва тая глава пета у Лука с обръщането към материалния опит: "И никой откак пие старо вино, не ще поиска веднага ново; понеже, казва: старото е по-добро". Т.е. получава се елиптична стилистична фигура - грешните се увличат към покайването с ясното разбиране доколко човекът е привързан към досегашния си личен опит.

"Старото е по-добро" звучи двусмислено: от една страна, това е доверие в материалността, в бита, в установената традиция (добра или лоша); от друга страна, това е вече ограничено съзнание, което следва да се преодолее, да се разчупят рамките му, т.е. "новото вино" налага нов стил на живот, който "би спукал старите мяхове".

Към катарзиса се пристъпва първо чрез уподобяване с греховните страсти. Второто стъпало е изграждането на усет за нещо отсъстващо, някакъв вид недоимък: един от "сватбарите", най-важният - "Младоженикът", се отстранява. Върху тоя психологически трик бе построена, например, интригата в американския филм от 80-те години "Ужилването" с Пол Нюмън и Робърт Редфорд в главните роли. Там двама професионални мошеници по подобен начин увличаха поредната жертва, преди да я ограбят.

Трето стъпало е вече основанието да се пристъпи към търсене - какво е това, дето ни липсва, защо не сме вече спокойни и уравновесени както досега? Искаш ли да бъдеш чут, налага се да замълчиш... понякога - за продължителен период от време. "Понякога трябва да млъкнеш, за да бъдеш изслушан" - един от любимите ми афоризми от книжлето "Невчесани мисли" (бълг.изд. 1968, стр. 37) на Станислав Йежи Лец. Посятото семе само ще покълне и ще се развие без повече намеси, ако почвата е добра. Сеячът се прибира у дома, в небесата, без видимо да се коси какво ще му се случи на семето в лютата зима, и колкото по-дебели снегове (разбирай, тишина, ненамеса, замълчаване) - толкоз по-добре за бъдещата нива.

Т.нар. синоптични евангелисти (т.е. описващи успоредно последните дни на 33-годишния Иисус) Матей, Марк и Лука - в единогласие риторично твърдят: "каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си?" (Матей, 16-26); абсолютно същото е при Марк (гл. 8-36), а при Лука (гл. 9-25) с вариация: "Каква полза за човека, ако придобие цял свят, а себе си погуби или повреди?"

Съчетаването на материална изгода и душевна хармония у нас върви по линията на компромисите. Във всеки случай победата, успехът в едното води до загуби и поражения в другата сфера. Не се виждам в бъдещето заможен, властник и прославен именно по тая причина - би се променила структурата ми, бих се превърнал в друг човек.

Преуспелите не случайно вдигат черкви, уреждат си домашен параклис, където да бият чело пред черковните икони, постят прилежно или правят значителни дарения за мизерстващите... И защо е цялата таз пищна благотворителност? Навярно за да си докажат първо на себе си, че не са се изродили, не са се върнали обратно в примитивния стадии на пещерния егоизъм. Ама че избиване на комплекси! Ето защо съм толкоз недоверчив към нашенските т.нар. ...меценати.

- - - -

Очарователната Re. - неотложно са й необходими уши, които да слушат колко достойнства притежава новият й избраник, каква успешна личност е и как навсякъде е в състояние да реши неразрешимите й до днес женски проблеми. Но защо да съм длъжен точно аз да изслушвам всичко това!

Моят спартански начин на живот съвсем не ми дава шансове да се възторгвам от точно такъв тип преуспяващи герои. Ясно, затова ме търси през последните два-три месеца, разговорите ми с нея все някак си се отклоняваха към обаятелните качества на обаятелния господин.

Вероятно съм ревнив, твърде ограничен и пристрастен, за да участвам пълноценно по-нататък в подобен вариант разговори на чаша кафе или на крак в промеждутъците от ония позвънявания по джиесемчето й, с които г-н Новичкият маркираше нещо от рода на "Тая жена ми е запазен периметър, внимание!"

Милата кокетка не съзнава може би до каква степен нашите две орбити - моята и нейната, са се разминали и продължават да се раздалечават в Космоса*: онова, което я възторгва, у мен буди отвращение и миниатюрна доза съжаление към нея, че се е продала като стока на един дребен хищник със самочувствието на бакалин. Тия господа бизнесмени и Любовта преценяват от гледна точка на "правила при нарушаването на Десетта божи заповеди", които правила осигуряват изобщо успеха им.

Хлапакът у мен с плебейския си нрав настръхва срещу посегателството. Разкош! Първо ти ограбват любовта, а сетне - понеже не им е, види се, достатъчно, посягат за десерт да ограбят и достойнството ти. Ужасно е, когато най-близък на сърцето ти човек тръгва да предателства насреща ти. Такъв бесен натиск върху самолюбието ми не ми е оказвала ни една от другите жени в моя живот.

В отговор нямам какво да противопоставя, освен писането на тия записки. Надявам се, подир години ще ми дават обилен материал за психологията на предателството. Към ситуацията поглеждам с огромното любопитство на експериментатор, заложил живота си, за да научи детайлно как от добър, честен човек се получава уродливата субстанция на подлостта.

Следва


tisss
_____________________________________________________
* Т.е. в представата ни за красотата. Тук думата "космос" е употребена в първичния й смисъл. Бел.м., tisss.

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1638188 - 16.02.2007 04:28 [Re: tisss]

("Цинк") КАТАСТРОФАТА (6.)



10.01.2002.
Обичам ли я? Наложих си да не се виждаме и чуваме, за да изболедувам раздялата. Ето, повече от седмица не ми е звъняла дори по джиесема като знак "Мисля те", както сме се уговаряли преди, през декември, например... Ала раната от време на време прокървява, болезнено усещам липсата й по различни поводи. Би трябвало вече да съм по-спокоен, по-хладно да премислям станалото.

Това, дето кърви, честолюбие ли е или любов? Не мога да кажа.

По обяд звъни телефонът, обажда ми се колега (Димитър Радев). Е, видяхме се, побъбрихме за това-онова в едно от кафенетата срещу селскостопанския институт. Изпратил току-що жена си за Швейцария, където от пет години вече била лекарка... Предполагам, и той изживява някаква лична драма, но не питам. Оплака се, че съпругата му била много ревнива. "Но какво иска - рече, - да не е вчерашна, та да й обяснявам, ме сам, без жена не бих могъл да живея? Пък и тя, сама жена там, нищо чудно да си има някой друг мъж..."

- Защо не се съберете - предлагам, - защо не заминеш при нея?
- На тоя етап не е възможно - рече сухо той.

Гони фустите, кара я веселяшки през просото: секс, женски компании през вечер, шведска тройка... Разправял ми е колко хубаво му било, когато с приятел някой си се забавлявали с една мацка в леглото. Но не му е твърде весело май, като го гледам, колкото и да се хвали с тоя род "подвизи".

Леле, какво им става на тия жени! Губя вкус към тоя род авантюри, от които се събуждаш на следното утро с горчилката между зъбите, че си правил не любов, а физкултурни упражнения с някоя палава глезанка.

Неусетно Re. все по-малко я мисля като сексуален обект; липсва ми жената, която да усещам, че се вълнува за мене. Отвратително е да откриваш празнота и студенина там, където доскоро е туптяло едно сърце за теб. Не ми е нужно тялото, плътта й; жената като специален вид много близък човек ми липсва. Иначе приятелства бол, жени много, но между тях я няма оная, единствената, няма го "моето момиче". Колкото и хубави, интелигентни, сладки на вид да са, то са все чужди момичета.

Приключих препрочитането на "Златният телец" от Иля Илф и Евгений Петров. Весело върви, а в края разбираш: печална история си чел; животът, драги читателю - сякаш ти шепнат на уше двамата автори, е трагична работа.


11.01.2002. Плътна и бяла почти, като кисело мляко мъгла зад прозорците. Едва се виждат гаражите отсреща, пред входа на блока. Липата под балкона на кухничката, където съм се сврял с чаша току-що направено кафе, е цялата в скреж, прилича на голяма новогодишна сурвачка. Врабци зиморничаво нафунели кълват трохите от снощното ми ядене, напомнят пухкави подскачащи топчици по балкона.

Самотно, пусто, глухо... Докога? Оттук-нататък все тъй ли ще е!

Огромен трактор с гребло, висок колкото едноетажна къща, разчисти снежните купчини, избута ги настрани от паркинга днес надвечер. Отвори се просторно място там, дето бяха непроходими дълбоки по около метър преспи. Дали така едно спокойно изречено "сбогом" не би ми отворило пак хоризонт към света? Кой жали по руините от вчерашната вълшебна снежна приказка!

Нещо празнично имаше у нас, изправени безпомощни като свидетели на чудото. С огромни гумени колела, диаметърът им човешки бой, машината ни освободи от излишни драми и колизии. Но сега пред вратите на гаража ми, дето старателно бях почиствал, като дрипави парцали са се прострели няколко къса от могъщите до преди малко преспи... "Не си отивай, Любов! - хълца хлапето у мене. - Носи ми беди и разочарования, но не си отивай; най-нещастният съм без теб!"

Гостува ми съседката. Седим, пийваме чай в хола и бъбрим. Съседката е седемдесет и двегодишна, много мил човек, сама изгледала двамата си сина, които са почти на моя възраст. Родена е на същата дата както Re.
- Ще й простиш, знам - казва ми, - ако се върне при тебе.
- Не я обвинявам - отвръщам не с моя си глас, - но доколкото се познавам, вътре в себе си никога вече няма да я пожелая като жена, и значи не виждам как би могло да се възстанови онова, което беше доскоро.


12.01.2002. Абсолютен наивник ли съм? Въртя се в моя си свят, който изглежда толкова обикновен, беден откъм събития и прелести! Издигам в култ неща, от които кой ли веме се интересува...

Отрезвявам, и пак не се отказвам от своето - човек живее истински с простите велики сечива на живота - вярата, любовта, оптимизма на бедния простосмъртен. Като обмислям света наоколо и вътре у самия мен, предизвикан от падащите отломки на рухнала любов, откривам какъв простор за разума има, когато си готов да защитиш именно Любовта, именно тая, дето най-силно те наранява. Как иначе бих разбрал що е любов! - устойчивостта или промяната са преобладаващото в любовта, с други думи - творческото начало или бесовете на реалния бит в инстинктите ни?

Щом тая материя се поддава на обсъждане и преценка, трябва да съм оптимист, да откривам къс спокойствие сред вълните на бушуващия хаос с огромни деветметрови вълни, сред боричкащите се за своето щастие хора. Това тук е територия на моето щастие: тук мога да се видя уравновесен, цялостен като огромен симфоничен оркестър, от който долавям разкошната мелодия на живота.

Тема и сюжет са ми: какво печели човек, когато губи, има ли начин да си съхраниш любовта като стимул за работа в момент, когато човекът до теб е сторил всичко, за да го отхвърлиш, да те разочарова, а ти не желаеш да приемеш това разочарование и си повтаряш "Каквото се случи е добро, от мен единствено зависи да не изгубя вара в тоя именно греховен и изкушил се мой любим".

Вярата не е обърната към миналото, а към бъдещето. Нищо не спира да се развива, нещата съществуват на приливи и отливи: отливът на едно води до прилив на друго; същественото е да проумееш зараждането на ново качество, на ново добро в морето от сълзи, овации, хлипания, предсмъртни хрипове и възторжени следродилни възклицания. Всичко се движи оттук напред към утрешните дни, години, десетилетия, нови епохи в живота на човечеството. Нищо не спира да се развива, нещата съществуват на приливи и отливи - отливът на едно води до прилив на друго; същественото е да проумееш зараждането на ново "добро" в това море от съдби.

Предателството е стъпка към нравствения подход; да нямаше предатели, не бихме узнали що е Иисус, божественото у нас не бихме усетили, ако не съществуваше животинското. Така егоизмът и алчността очертават образа на добродетелите, научаваш кой си в борба с онова, дето те отрича или те ограничава. Любовта се зарежда с духовна енергия именно когато поставят препятствия на пътя й.

Не знаем изпитвала ли е Ляура някакви чувства към обожествяващия я Франческо Петрарка, оказва се, това изобщо не е важно за нас; важното е, че от облика на тая двайсет-двайсет и четиригодишна реална матрона влюбеният е сътворил образа на своята Любов - илюзия, по-конкретна днес от отдавна изгнилата плът на хубавицата. Практично устроеният ще каже: това е глупост. И може би е прав. Глупаво е да не търсиш изгода за себе си. Глупаво е да загърбиш материалното. Оказва се обаче, че именно в това загърбване се е съхранила и до ден-днешен свежестта на ония чувства. И никой сега и не помисля какво е изпитвал оня мъж, който плътски се е любувал на физическите прелести на хубавата Лаура.

Животът ми е низ от загуби и поражения, преливане от пусто в празно. Не е ли това животът на всекиго от нас, родените на тая планета! Дом градих - съсипаха ми го; две дъщери отгледах - няма ги при мен, пък и защо ли да са при мен! Няколко са жените, които съм обичал - и всяка отмина по своя път в своето си време, отиде другаде да се устройва, другаде да гони пилето на щастието.

Защо съм се родил, като поражения и загуби ме преследват, а не ще река, че съм между най-онеправданите. Какъв е смисълът на всичко дотук преживяно, дотук изболедувано, не съм наясно. Дотук криво-ляво добре, ами по-нататък??? Следва мизерната част от живота, това поне зная със сигурност. И остава, мисля си, единствено илюзията, която съхранявам внимателно: че някому съм нужен за нещо си, макар тоя някой да не се е още родил може би, или да не го науча никога кой е той, как изглежда, мъж ли е или жена, дете или старец.

Безсмислено текат дните без любов. Любовта на всичко придава хубост и смисъл. Без любов душата е пещера, чийто съкровища са ограбени и разпилени. Понякога заместваме отсъстващата любов с нечии съчувстващи очи; напразно и суетно е да хленчиш, лошо е живият да се оплаква над себе си надвесен като над пресъхнал кладенец. И остава смирението да си приемеш участта, каквато е, да изболедуваш докрай поражението, но сам, а не пред нечии състрадателни артистично кършещи се пръсти.

Любов, къде си ти? Как опустяха
площадите до вчера пълни с влюбени!
*

В най-мразовити дни как силна е мечтата да бъда отново любим, отново влюбен, готов на пренебрежения към своето заради някого другиго!

Следва


tisss
________________________________________________________
* Финал на стихотворението "Варварите" от сб. "Сутрин рано", изд. 1983 г. Бел.м., tisss.


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
Believer
рекордьор
***

Регистриран: 05.10.2005
Мнения: 3431
От: UK
Re: Въведение ІІІ
    #1638252 - 16.02.2007 08:53 [Re: tisss]

Цитат:

Безсмислено текат дните без любов. Любовта на всичко придава хубост и смисъл. Без любов душата е пещера, чийто съкровища са ограбени и разпилени. Понякога заместваме отсъстващата любов с нечии съчувстващи очи; напразно и суетно е да хленчиш, лошо е живият да се оплаква над себе си надвесен като над пресъхнал кладенец. И остава смирението да си приемеш участта, каквато е, да изболедуваш докрай поражението, но сам, а не пред нечии състрадателни артистично кършещи се пръсти.

Любов, къде си ти? Как опустяха
площадите до вчера пълни с влюбени!*

В най-мразовити дни как силна е мечтата да бъда отново любим, отново влюбен, готов на пренебрежения към своето заради някого другиго!





Да, тъжно е без любов,но когато я превърнем в самоцел,
объркването става още по-голямо.

--------------------
Истината е за всички!


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1639443 - 17.02.2007 05:45 [Re: Believer]

"Да, тъжно е без любов, но когато я превърнем в самоцел, объркването става още по-голямо."

Реплика на Веliever


("Цинк") КАТАСТРОФАТА (7.)


Продължение от 12.01.


По телефона чувам гласа на Емил: "Какво става бе, много говориш, от половин час телефонът ти дава заето!" Съседите, с които съм свързан дуплекс, са блокирали линията. Какво ли си е помислила Re., ако ме е търсила по телефона, пронизва ме... Ето докъде я докарах!

Къде ли е моята половинка сега? Какво ли прави - жена с всички присъщи на жената дяволии и капризи? Възможно ли е да сме се разминали и никога да не я срещна повече? Докато дишам, докато съм плът и кръв, и нерви, ще се надявам: тя съществува, човеко, ще я видиш някой ден да се задава иззад неприятности и батаци. Само ще се срещнат погледите ви, и пространството ще се изпълни с мирис на озон и електричество.

На тоя свят съм за да творя, следователно няма начин да не бъда обичан; тя е някъде в тоя живот, само трябва да запазя достойнството си на мъж, увереността в себе си.


13.01.2002 Наложих си ограничения във връзката с останалия свят. Освен с двама-трима познати или приятели, не разговарям с други освен със себе си. Човекът в сянка, човекът зад завесата съм, "подземният човек" според остроумно, пращящо от самочувствие определение на успешната личност, присадила се край Re.

Личността може да бъде разбрана най-пълно чрез любовта. В любовта нашата индивидуалност се осъществява най-откровено. Виж как един човек обича, и ще разбереш най-сигурно колко велик или колко посредствен е. Величието и посредствеността се боричкат у нас, особено в случаи, когато честолюбието ни е болезнено засегнато.

В съзнанието на мъжа ценностите са степенувани по различен начин отколкото при жената (момичето). Женската природа е по-адаптивна, по-склонна да се приспособява към променящото се обкръжение. Женствеността е по-хищна и се прикрива именно в отстъпчивост и затаяване. Тя изчаква - за разлика от него, мъжа - и така сякаш е предпазена от груби грешки. Но тъй ли е наистина?

Мъжът е, който анонсира, обявява на всеослушание и категорично (по мъжки) своето присъствие, своите амбиции, своите посегателства. Големият жест, истинският избор обаче е всъщност работа на жената: тя определя с кого да е, и това определяне е резултат от продължително наблюдение и пресмятане на плюсовете и минусите у "кандидата". Тя е в състояние да изненада във всеки миг, да обърне една спечелена битка в поражение, и - обратно.

Преди години в Пловдив бе нашумяла следната история... Пищно сватбено тържество в най-луксозния по онова време ресторант "Тримонциум". Младоженката и сияещият младоженик приемат поздравления, подаръци, значителни суми от близки и приятели. Парите хубавицата прибира в кокетната си чантичка... И необяснимо как и защо, тя изчезва от празненството. Шаш, сватбата се разтуря, всички изпадат в паника, уведомени са съответните власти. Започва издирване. Търсят се мотиви и пр., и пр. ритуални дейности на властта.

След по-малко от седмица става ясно, че събраната от сватбарите пара е похарчена до шушка с истинския любим в скъпите заведения на Пампорово. Естествено светът нарече това предателство, но аз не мисля, че нещата са били толкова прости.

Първо, никой не си е поставял въпроса "Предателство спрямо любовта ли е това или предателство спрямо добре направените умозрителни проекти за живот в лъжа и лицемерие с нелюбим мъж?" За мен тоя случай е тържество на Любовта, отрицание на всякакви сделки в тая много специално сфера.

У жената е заложена склонността да проституира, да се предлага като стока за продан. Любовта обаче е неспокойно пиле, то не е така податливо на опитомяване и стоене в клетка. Заможният, добре устроеният в обществото самец, победителят, разбира се, силно изкушава за лов; уловен веднъж, впримчен в спиралата на женските капризи, той лесно се превръща в бита карта, именно понеже винаги е под ръка, винаги на разположение, способен да осъществи всякакви желания. Това удобство противоречи на природата на любовта, която - като висша творческа сила - се разпалва преди всичко от ограничения и препятсвия, от всякакъв род съпротива, а и любовната страст носи качества, необясними за обичайната логика.

Сърцето се възторгва от работи, необясними за разума, а докато е жив, човек се стреми не толкова да бъде обичан, колкото сам той да обича някого. Тоя обект на любовта трябва да е движеща се цел, да носи около себе си проблеми и нерешени въпроси, винаги да е недокрай изяснен и установен в пространството. Защо? За да предизвиква копнежи и мечти, за да разширява кръга на личния ни хоризонт с нови възможности.

Обречени сме на неспокойствие и тревоги, животът поначало е страст и страдание по непостигнатото. Постигната, целта престава да е цел, а любовта най-силно ни връхлита в катаклизмите, в съпротивата спрямо вече завладяното и превърнало се в материална субстанция. Ценим най-високо непостигнатото, там са нашите мечти.

Семейството като форма на съжителство най-често е компромис, понеже ограничава силно периметъра за духовен растеж, т.е. за авантюри и рискове. Една позната, да я наречем Марияна, десет години - по думите й - не погледнала друг мъж, очаквайки изневерилият й съпруг да се върне при нея; когато изгубила всякаква надежда, се втурнала в сексуални вакханалии, без да подбира с кого ляга и защо ляга. Неверника обичала, множеството случайни "гастрольори" не, бързичко им се насищала, не се усещала така привързана с никого другиго. Предлагали й брак, отхвърлила категорично предложението.


14.01.2002. Кажи сбогом! Спокойно го кажи. Животът е интересен в промените. Всичко се движи, преобразува се в нови багри. Разкошен е не застиналият пейзаж, а напреженията, които се натрупват неусетно и водят до нещо различно и ново като цвят, аромат, идея.

Връзката мъж-жена е динамично равновесие. Сексуалното влечение се храни с илюзиите на любов и хармония, но това са нетрайни, временни конструкции от духовен порядък. Обвързаност, ангажиране с една мечта за утре - колко трайно е то, ако единият от двамата вече е изчерпал любопитството си, енергиите си! Появилият се трети не е причина за срива на една Любов, тъй че него не го мисли, не го обсъждай. Просто кажи сбогом и продължавай нататък.

Понеже животът не спира дотук, освобождавай се от досегашното както змията съблича старата си кожа, както дървото хвърля изсъхналата си довчерашна премяна. Това е естествен процес на очистване: ако няма есен и зима, какво пролет ще е тя? Вържи с червена или синя лентичка спомените и ги заключи в миналите дни; в подсъзнателното те ще ти вършат полезна работа - това е натрупан ценен опит и не бива да гледаш към него с печал и горчивина, защото е залог може би за бъдеща щастлива любов.

Не усещаш ли предчувствие за нова, по-романтична любовна авантюра? В тия скучни наглед тъжни дни на равносметка ти си се обновявал, подготвял си се неусетно за онова, което вече приижда като бистър ручей към теб. Още не знаеш какво е то, но няма да ти се размине. Тъй че кажи сбогом и започни да източваш оръжията си за нови подвизи и поражения, които ще дооформят релефа на твоята личност като уникално присъствие в тоя греховен свят под безмълната божествена красота на звездното небе. Русокоса жена с много сини очи и бяла кожа само може да бъде тъй божествено безмълвно красива.


15.01.2002. "Мислех да водя дневник не със събития, защото такива няма да има, а нещо като хроника на случайни мисли и ежедневни наблюдения: "моята философия", моите pensees на фона на простички описания на времето и други природни явления." Навира ми се в очите тоя пасаж на стр. 6 от книгата на Айрис Мърдок "Морето, морето", бълг.изд. 1987.; дали от записките ми дотук, посветени на една отлитаща любов, не би излязъл роман? И ще го нарека... да речем, "Страданията на младия Вертер"* или ще го нарека "Сбогом, любов! Здравей, Любов!"

ЕПИЛОГ

Има победи, които по-добре никога да не си ги постигал. Най-малко съм пожелавал да унижа точно моето момиче. Очевидно не аз, а то само се срина от пиедестала, изграждан къс по къс така старателно и с толкова възхищение. В течение на десет години извайвах у себе си илюзията, а ето живата, жизнена и чудесна Re. за миг ме опроверга, принуди ме да започна да изтрезнявам, да опитам да проумея как дълбоко съм се лъгал... Нещо обичайно за всеки влюбен мъж! Е, вече всичко си идва на мястото. Да смятам, че съм прогледнал, ала защо ми е тоя... успех, тая победа над илюзиите у мене?!

Нямам нужда от ничии покаяния. Постепенно милият образ избледнява и заема формата на най-обикновен, делничен случай от моя живот. Дали ще се осъществи пожеланието й да се види устроена, смятам, вече съвсем няма значение за мен. Сбогом, любов! Благодаря ти все пак, че дълго ми бе светлинка и ако зависеше от мен, бих предпочел още да съм оня заблуден наивник, оня Летящ холандец в морето на любовта отпреди 18 октомври 2001 година.

Съжалявам, че не удържа на натиска, мила. Не те обвинявам. Твърде слаби сме, всички се поддаваме на различен род изкушения и в крайна сметка един по-рано, друг след повече съпротива, всички ние ставаме в някой объркан мъглив ден предатели на самите себе си. Особено податливи сме към тоя род предателства към самите себе си, когато е преддверието на есента... Затова пожелавам да намерим покой за съвестта си, да се примирим със съдбата на простосмъртни, да забравим, че за известен период от своя живот сме били крал и кралица.

Хубаво е, дявол да ни вземе, да си крал, пък макар и наужким, хубаво е навярно и да си кралица, пък макар и наужким...

Няма да те търся. Няма да тръпна в очакване да чуя звънливия ти глас. Разминават се пътищата. Зная, има някъде, тук - наоколо, може би съвсем близичко до моето кървящо сърце... истинска Любов. И ще продължа да я търся, защото приемеш ли веднъж, че всичко се купува, че и Любовта се купува, значи вече си бита карта, значи животът ти няма повече оня висок смисъл, какъвто е животът на истински влюбените.


tisss
______________________________________________
* Из ранното творчество на Йохан Волфганг Гьоте (1749-1832).

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
AngelPotter
любопитен
**

Регистриран: 24.02.2006
Мнения: 1946
От: България
Re: Въведение ІІІ
    #1639660 - 17.02.2007 14:19 [Re: tisss]

Ето моята рецензия по тези записки, наречена "Допълнение към енциклопедията на глупостта"

Разбира се, нямам времето и възможността да правя цялостен анализ на изполинския труд на г-н Тиссс, но мисля, че казаното е достатъчно.

Критиката ми, макар и иронична, е градивна, стига човек да има усет за нейната доброжелателност...



--------------------
Моят блог: http://angeligdb.wordpress.com/


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
pagane
езичница
***

Регистриран: 09.07.2004
Мнения: 14894
Re: Въведение ІІІ
    #1639998 - 17.02.2007 19:53 [Re: AngelPotter]

Ангеле, като оставя настрана факта, че нищо не си разбрал, мога само да изпадна в недоумение как е възможно една по презупция разумна личност да бъде толкова нагла, че да коментира по този начин творението на човек, имал смелостта да излее душата си пред всички. При това красиво, а не чрез колекция от политически оцветени безинтересни статии.

Тисс, моля, не прекъсвай Въведенията.
Те са първото нещо, което чета всяка сутрин.
И приеми благодарността ми, дано това поне малко намали ефекта от "злата магия" на Потър.


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1640408 - 18.02.2007 08:25 [Re: pagane]

("Цинк") ПОСЕГАТЕЛСТВА И ОПАСЕНИЯ (1.)



16.01.2002.
Заемам се с романа на Айрис Мърдок. Имам намерение да си отбелязвам някои ключови фразички, т.е. изречения с доста подтекст. Ето първото (стр. 11): "Удивително, непоколебимо и мощно може да бъде игривото море!"

В крайна сметка като литератор работата ми е да извършвам детайлни анализи върху случващото се или неслучващото се около и у мен. Описвайки моето, смятам, описвам възможността да се случи с всекиго; не съм обладан от високомерие, просто най-достъпен за размишление и наблюдение от моя страна съм си самият аз, както и неколцина по-близки или по-далечни приятели и случайни познати.

В известен смисъл литературата е нарцистично занимание: оглеждаш се в бързея на изтичащото време, трупаш познание и самота, трупаш печал, според древната сентенция*, и се опитваш да продължиш оптимистично да съзерцаваш света. Създаваш си изискана компания от мъдреци и обикновени простосмъртни, обединени от умението ти да се изказваш уравновесено и добронамерено.

А какво ще кажете за удоволствието да се откажеш от удоволствия и изкушения? Пасаж от стр. 13: "При храната и напитките, както и при много други (но не всички) неща простите радости са най-добри и това е известно на всеки интелигентен, обичащ себе си човек".

От стр. 29: "...и след известно време щастливо започнах да забравям изживяното по тихия особен начин, по който се забравя сън". Така, струва ми се, Re. се отдалечава; виждам я като в сгъстяваща се мъглива нощна тъмнина. Очевидно навлизам в сфера на вътрешно задоволство: приятно ми е да си помисля от време на време, че - дотук поне! - устоявам на разрушителните бесове у мене си. Не съм си представял досега, че някой би се гордеел, понеже нищо не е сторил: стоях като остров сред разбушувалото се внезапно море и външно се постарах, доколкото ми е било възможно, да не изразявам особена болка или изненада. Уж приех предателството като нормална част от живота, макар съвсем да не мисля, че е така.

Любовта винаги е застрашена от предателство. Защото предателството е обратната страна на медала. Край всеки Иисус неизбежна е и вероятността да се появи някой Юда. Рано или късно това се случва за съжаление. Но кого да жалим - Иисус ли?!

Грешат, които с телени заграждения и настървени кучета зорко охраняват своята любов. Това не е любов, а страх и егоизъм, макар че точно тия ревнивци най-обичат да говорят колко силно са привързани, и значи - какви дарове, какви компенсации очакват в отговор...

Любовта е преди всичко свобода, усещане за цъфтеж и необятни хоризонти. Който се страхува от изневяра, е най-заплашен. Затова е глупаво да се страхуваме, когато сме влюбени.

Защо обвиняват предателя? Като че ли никой досега не се е замислял каква трагедия изживява той, каква цена заплаща, за да убие любовта у себе си. По-добре да не си на неговото място! Много доводи си измисля той, много убедително обяснява необходимостта, обстоятелствата, които са го подтикнали да извърши своето; ала от себе си кой може да избяга? Затова не слушайте, когато хленчи и се окайва или когато се хвали какви успехи е отбелязал, как изведнъж животът му се подредил.

За да се случи, една изневяра дълго назрява в недоизречено и премълчано. Значи, изневеряващият е усещал някакъв недоимък, несъгласие, възражения, но се е затаявал, страдал е тихо, мечтал си е за повече любов, за повече изгоди. Но любовта, общо взето, е нехайна и непретенциозна, тъй че какво ще рече тогава "повече любов"! Степенуват: тоя обичал толкова, пък оня обичал повече, и не разбират, че има само едно - обичаш или не обичаш.

Човек се ражда, живее живота си и умира сам. Тъй сме устроени. И само в любовта живеете двама. Но не забравяй - семенцето на предателството винаги дебне някъде съвсем наблизо, без да е основание да се тревожиш; просто то е част от нещата, които рано или късно се случват.

Приеми предателството, без да се гневиш; защото то очиства мъртвите идеи, мечти, копнежи, за да се освободиш от миналото, за да погледнеш с нови идеи, мечти, копнежи задаващите се години, които ти предстоят. Не стой като вкопан, животът е пред тебе!

- - - -

Отбих се малко преди обяд в училището. Като че някой ме улови за ръка, откъсна ме от книгата, която четях, и ме отведе в училищната библиотека. Побъбрихме с библиотекарката това-онова, изразих удоволствието да чета точно такава книга и тя рече: "Е, веднъж вкусовете ни да си съвпаднат!" После тръгна да се качва на третия етаж, при домакинката, остави ме, както се изрази. "да пазя".

Седя така, отпивам от кафето, прелиствам разсеяно някакво ново книжле... и вратата рязко се отваря. Влезе Re.: с дяволита муцунка, предизвикателно хубава, каквато си я знам.
- Здравей, Жоро! Чух, че те споменаха горе и дойдох да те видя. Какво правиш?

Гледах я втрещен, качил краката си на масата...

- Обадих ти се по телефона, но тебе те нямаше. Пък и нали каза да не ти се обаждам, та не ти звънях по джиесема... Ние сме...
- Ясно - казвам; предположих, че е с г-н Новичкия и не съм се излъгал.

- Оставих ги двамата с малкия в моя кабинет... - След малко кокетно се завъртя пред мене, раздипли плата: - Виж новата ми пола! Е, още не съм я изплатила, ама...
- Добре ти стои - казвам. - На тебе всичко добре ти стои. Грешна и хубава, доста ароматно съчетание се получава.

- Исках да се видим някъде, в някое кафене... Но щом не желаеш... Реших, няма да те безпокоя повече.
Отвръщам й:
- Смятам, че така ще ти помогна най-добре да почувстваш промяната. Нали, коте!

- Оф! - въздъхна. - Не е това, което очаквах, но обратно при ... (спомена името на бившия си съпруг) няма да се върна.

Като си тръгваше, обърна се и направи муцунка като за целувка.
- Разбира се - казах, - в никакъв случай не бива да се връщаш в оня батак.

След десетина минути, когато Re. вече бе излязла, върна се библиотекарката.
- Запознах се с него - рече; имаше предвид новия приятел на Re.
- Какво ти е впечатлението? - питам.
- А! Не е висок, не е красавец. Интелигентен изглежда - рече тя.

Записвам тия реплики, и джиесемът ми пиукна два пъти: Re.! Точно осем и две минути вечерта.


17.01.2002. Отговорих на съобщение по джиесема: "Тъкмо описах днешното преживяване, коте. Ти да не си екстрасенс?" Обади се по телефона; говорихме - повече тя. Беше в добро настроение. Посмяхме се над неща, които изричах в шеговита форма, независимо че на дъното им е горчивина: за това колко хубаво е да си сам, а тя, Re., значи, е наказана да се движи като центрофуга около себе си и да върти наоколо куп хора; за транзисторно касетофонче, което съм обсъждал да й подаря за рождения ден на малкия, но ме притеснява, че хлапенцето, като всяко момченце е любител на техниката, бързо ще го разфасова това радио да разбере кой отвътре пее, кой бърбори... На което тя рече:
- Ако имаш пари за харчене, обади ми се, аз ще намеря начин да ги наместя... - И разни други такива. - Значи, това, че сме се видели вчера, го смяташ за преживяване?! - попита.
- Ами да, коте.

- Пък аз си мислех, че не искаш да ме виждаш. И бях решила да не те търся, както ми нареди...
- А тоя джиесем у мене за какъв дявол още не съм го изключил, как мислиш! Все си казвам: Re. ще звънне, поне пиук-пиук, ама не звънва...
- Значи, мога да ти се обаждам... Така ли?
- Да, коте!

Споменах, че съм купил половин килограм кафе и тя:
- Заредил си се!... Какво ли си си рекъл: като ти дойда на гости, да има с какво да ме почерпиш...

- - - -

Днес от осем слязох в гаража и до осем вечерта разглобявах двигателя на колата. Чувам чукане в областта на първия цилиндър и се заех да уплътнявам основния лагер и лагера на биелата. Доста трудоемка и капризна работа. Ще имам занимание поне още за два дена.

Мислех да започна тазвечершните записки с това изречение, с което завършвам за днес: "Честолюбив съм, но тая плесница, която Re. ми завъртя изневиделица с Новичкия господин, оглушително продължава да отеква не само у мене, но и наоколо ми".


18.01.2002. Ходих до магазина за авточасти заради ремонта; купих сакс и гарнитура за картера. Ситен влажен снежец ръси. Въздухът е мек и свеж, но сивото снишило се небе и големите локви, загърналите се в себе си минувачи и изкаляните лъскави или старички коли излъчват тъга.

В такова време е добре да си с хубава книга в леглото. В тоя ден... се почувствах за кратко дете. Отиването до магазина в центъра на Пловдив бе цяло пътешествие. Зяпах любопитно отрупаните със сняг, дървета с висналите им до земята клони, къщите, занемарените дворчета тук и там, кучетата край контейнер с боклук или котките, със ситни стъпчици прекосявайки утъпканата пъртина, врабците, гургулиците, стар човек, който с бастун едвам пристъпя от страх да не се хлъзне, и дете, наистина детенце, не възрастен "хлапак" като мене, да тегли майчето към сергията да му купи портокал: "Само един портокал, мамо, моля ти се, виж ги какви са големи и хубави!"

Гледах любопитно, ококорил зъркели, заобикалях локвите от сняг и кал или прецапвах през тях. И всичко ми доставяше онова като че доскоро забравено удоволствие, от ранното ми детство познато - да се радвам не поради някаква особено важна причина, а просто затова че съм жив, не ми са се пак надули сливиците, не съм гладен тоя път, греховете ми са изплатени с лихвите дори, което ще рече: мога да си позволя дребни "авантюри", например, да мина не по старата улица, а по лъкатушещата прясна пъртина между блоковете... или - както и направих: да си купя голям шоколад с бадеми и стафиди и сладичко да го излапам, облизвайки се преливащ от щастие.

Следва


tisss
________________________
* Който трупа познания, трупа тъга!

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
AngelPotter
любопитен
**

Регистриран: 24.02.2006
Мнения: 1946
От: България
Re: Въведение ІІІ
    #1640616 - 18.02.2007 15:05 [Re: pagane]

Кое му е наглото, това, че се различаваме във вкусовете ли?! На теб ти харесва, на мен - не, напротив, и най-сантименталните му излияния ме разсмиват, долавям в тях фалш, натруфеност, изкуственост, позиране и какво ли не. Един такъв душевен ексхибиционизъм мен не ме радва, нито пък възторгва, ала други, предполагам, изпадат в екстаз - и това е така нормално и естествено! Ако бяхме еднакви и във вкусовете си, на какво щеше да заприлича светът?! На мухъл и гнилоч - на каквото, впрочем, по моя преценка, са заприличали тези публикации... Къде тук е наглостта, да си кажа преценката и как аз разбирам тези писания, това ли му е наглото?! Ами какво предлагаш в замяна - да ръкопляскаме всички ли, щом само на теб ти харесва?! Чудни хора, ето това не мога да го разбера: на теб като ти харесва, това не значи, че на всички харесва, човешките същества сме субективни и слава Богу че е така!Нима е толкова трудно да се разбере поне това?!

--------------------
Моят блог: http://angeligdb.wordpress.com/


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
Простак
нетолерант
***

Регистриран: 16.02.2007
Мнения: 27
Re: Въведение ІІІ
    #1640626 - 18.02.2007 15:17 [Re: AngelPotter]

Ачка, тук се присъединявам към теб и напълно подкрепям правото ти да изкажеш мнението си. Което според мен е доста тъпо и глуповато, ама си е твое. И правото да го напишеш е неоспоримо.
Почти съм сигурен, че въпросното творение на Тиссс не е такова(още не съм го чел), каквото го изкарваш, по простата причина, че забелязах неистова жажда у теб за оплюване и охрачване на въпросния Тиссс. Но не оспорвам правото ти да плюеш и храчиш, след като е видно, че това най-много ти се удава.

А на мадам Пагане й предложи да не влиза във форума, след като се гневи от инакомислещи. За такива като нея има форуми "Закостенелости".. Всъщност, не съм сигурен за това, ама мога да й спретна един за нула време.


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
AngelPotter
любопитен
**

Регистриран: 24.02.2006
Мнения: 1946
От: България
Re: Въведение ІІІ
    #1640738 - 18.02.2007 18:23 [Re: Простак]

Грешиш, Простак, той мен ме оплюва и охрачва, а пък аз го уважавам и винаги се отнасям към него най-почтително, ето, и рецензия му написах. Но човекът изглежда ми има зъб за нещо и не пропуска да ме обиди както му дойде на езика... всъщност ти, Простак, си Тиссс, но в най-новите му одежди

--------------------
Моят блог: http://angeligdb.wordpress.com/


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1641325 - 19.02.2007 07:21 [Re: tisss]

"Цинк") ПОСЕГАТЕЛСТВА И ОПАСЕНИЯ (2.)



19.01.2002.
Из "Морето, морето" на Айрис Мърдок, стр. 50 (Стори ми се важно за мен, изразява мои грижи.): "Но клетата Клемънт може да почака - всъщност тя няма и друг избор. На голямата битка на волите завинаги е сложен край. А аз седя тук и се чудя на себе си. Нима съм се отрекъл от магията, сложил съм оръжие, отказал съм се от работата си? Предаване на властта и окончателно преобразуване на магията в дух, времето ще покаже".

В моя случай "Клемънт" е двайсет години по-млада от разказвача. От мен би следвало да се очаква някаква форма бащинско едва ли не смирение; знам, не е тъй, знам, смирението ми е временна роля, отесняваща от ден на ден кожа. И никакъв край не ми се привижда в тая "битка на волите". Замълчаващия винаги ли го виждаме в неизгодна позиция?!

Не ме интересува Re.; всъщност, безразлично ми е какво става около нея; интересът ми е към това как ще се промени моят живот, отношението ми към арогантния самодоволен тип мъже и жени, които досега съм изобикалял, странял съм, не съм желаел компанията им, ни сладостите вследствие помощта им... Е, сега ми се навря в мозъка една от точно тия "хлебарки на успеха".

Какъв ти дух, боже мой! - нима точно тоя тип мърша не ми е амплоато, попрището, специалността? Тая компютърна анимация ми се представя за живия живот. Предизвиква ме...

Ще почака доста за истинското сражение; познавам се откъм тая страна, струва ми се: дълго ще кървя, ще се настройвам и... най-неочаквано ще предприема онова, което ще изненада и мене самия.

Дъждовно. Врабците, мокри, се пощят, подреждат с човчица крилца; по клоните на липата са, а един е кацнал на парапета на балкона и върти оченца като крадлив циганин: чака трохи.

- - - -

Класическият любовен триъгълник - да, това е! Третият, невидимият съм. Озадачава ме, че тя споменава спокойно вероятността да ми гостува, да пием кафе в кухничката, у дома... а защо не и излегнати в спалнята! Кафе, уиски, бадеми. За прегръдки и целувки късно ли е, рано ли е - не ми се мисли. Нали споменах, че не съм изкушен сексуално както преди! Но не бих отказал... Хм! Какво искам всъщност???

Може би ме вълнува ловуването към тоя сексуален партньор, но вече не на познатия досега терен (лична собственост), а на жена, която очевидно принадлежи другиму пред света. Застрашен ли е тоя мъж от моето - па и що да е само от моето! - посегателство? Разбира се, че е застрашен. Но вече нещата стоят другояче: не аз, той нахълта в завладяното от мен пространство, появи се с претенции и самоувереност като господар на положението... Щом плаща, щом поема ангажименти, главоболия, разноски около тая жена, ще рече - оттук-нататък дърпа конците, той поръчва музиката и прочие. Дали е така обаче?

Телефонът ми звъни по пет-шест пъти; изключват и пак ме набират... Досещам се кой ме търси. Уви, не е тя. По джиесема ми се обажда Надя, по-малката от двете ми самостоятелни вече дъщери, да ми каже, че се гласи утре да ми гостиува.


21.01.2002. Човекът е много самотна вселена.


22.01.2002. Двете последни послания по джиесема от Re.: "Благодаря от името на малкия! Благодаря от мен! Много си мил. Обичам те особено, много особено!" (12 часа на 21 януари) и "Мили Жоро, благодаря ти, че си бил с мен на този ден преди седем години; че ми помогна в много тежък период; че малкият не усети липсата на баща и още много други неща..." (около 11 часа на 22 януари).

Днес малкият навършва своите първи седем години. Опитвам се да заглуша, да удуша любовта си към тая жена, и колкото повече се опитвам да се отдалеча физически, просто да я отскубна и от мислите си - толкова повече ми липсва. А и тя не ми помага особено да я забравя. Като че фронт дели Re. и оная част от мене, която воюва с моето самолюбие, с гордостта ми. Защо ми са сантименталности точно сега!

...Виждаме се в учителската стая. Сами. Отначало не зная, че е влязла; сепва ме гласа й:
- Жоро, здравей!...

- Здравей! - казвам. Гърбом към нея.
- Жоро, какво става с теб? Защо не ми отговаряш на съобщенията? Малкият много ще се зарадва на твоя подарък...
- Не съм част от празниците - обръщам се, показвам й: - Виж какъв химикал ми подари Надя (дъщеря ми).

- Хубав е, много е хубав! - върти го из ръцете.
- А! - казвам. - Менте е. Ама добре изглежда.

- Можеше да звъннеш - укорява ме.

Казвам, че не се чувствам добре тия дни. Нещо подобно преди години ме е карало да няколко дни наред да ходя на кварцови нагревки и да пия бирена мая. Може и да ми се размине тоя път. Изобщо, говоря, говоря... понеже ми е неловко.

Гледа ме внимателно. Съвсем близичко е срещу мен. Хубава, заинтересувана от това, което бъбря. Очарователна жена, която си знае цената! И е хем благосклонна, хем обаче като медицинска сестра уравновесена и учтива спрямо мен, пациента на тая клиника Любовта...

Тръгвам да излизам от учителската стая:
- Пожелавам да изкарате приятно тая вечер! - махвам с лапа за довиждане.

А тя излиза подире ми. Вървим по килимената пътека във фоайето и насреща се задава червенокосо момиче, колега от началните учителки. Червенокосата мимоходом ме оглежда. Установявам го с периферното зрение. Същински крадец, заловен на местопрестъплението се почувствах. Отдалечих се бързо-бързо и от двете. Свих вляво по коридора, отключих моята класна стая, все още объркан, седнах зад бюрото. Безцелно въртя из ръце химикалката от Надя. И се молех: дано Re. не отвори внезапно вратата, не искам, не искам, не искам да я видя застанала в рамката на вратата предизвикателно хубава, но професионално, по медицински загрижена за мен. Дали ако влезеше в оня момент, бих се удържал да не я прегръщам, да не я галя и целувам?!

...Описвам. Станало е преди три часа и нещо. Преди да почна да пиша, си пуснах оная мелодия от филма "Бодигард" с актьора, когото харесвам - Кевин Костнър, и Уитни Хюстън, чаровната млада жена, която ловува. Много лично я приемам тая уж преработена стара кънтри-песен, която влюбената посвещава на своя бодигард (пазител на тялото й - буквално преведено в тоя случай с много зноен, много страстен сексуален подтекст ми звучи).

И понеже Re. ми е споменавала, пък чувал съм го не само от нея... че открива у мене излъчването на Кевин Костнър в тоя филм, сега... в празничната вечер за момченцето на милата Re., ми се ще да се напия, да се разкрещя, да се сбия с някого на живот и смърт...

Но разбира се, няма да сторя нито първото, ни второто, ни третото от тия три така необходими за мен в тоя момент "работи". Най-много да пусна още два-три пъти да се върти оная чудесна песен от филма с Кевин Костнър.

Следва


tisss

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1642505 - 20.02.2007 05:57 [Re: tisss]

("Цинк") ПРЕДАТЕЛСТВА И ОПАСЕНИЯ (3.)



23.01.22.
Тема за размишление, от книгата "Морето, морето", стр.65: "Не мога да заменя магията на срещите и разделите с ужаса от вечното присъствие. Не обичам дори да спя в общо легло и много рядко изпитвам желание да прекарам цялата нощ с жената, която съм любил".

Въобразявам ли си? - Скъпа Re., никой не те е оценявал по-високо от мен. Вещи и удобства ли са средствата да разбереш колко струва човекът?! Отдалечена, дори да си накрай света, ще си близо, толкова близо до мен, у мен.

- - - -

Срещаме се два пъти в училищния коридор на втория етаж; първия път - когато напускам библиотеката в края на голямото междучасие, чувам "Жоро!" и я виждам да излиза от своя кабинет.

- Смятах да ти идвам на гости, но сутринта имах доста работа и не можах да ти обадя да ме чакаш... Сега какво ще правиш? Не искаш ли да се видим?
- Имам учебен час - казвам, - а после... Райчо (свекърът на дъщеря ми) иска да поприказваме в близкото кафене.

- Аз пък в дванайсет без четвърт трябва да съм в центъра на града - казва Re.
- Друг път тогава - казвам, - друг път ще се срещнем.
- Да, да - казва тя, - ще видя някой друг ден да измисля нещо...

Когато след дванайсет се връщам в училище заради обявената оперативка, виждам я насреща ми да върви по коридора.
- Запиши какво ще кажат - заръчва ми, - аз пък ще ти звънна да ми предадеш какво са казали.

- Телефонът ми е блокиран от миналия петък, няма как да се свържеш - рекох, - но ако има нещо толкова важно за теб, ще ти пратя съобщение по джиесема. - Разменяме тия реплики край вратата на моя кабинет: - Тръгвай, тръгвай! - настоявам, и тя тръгна, направи две крачки, обърна се. Стои великолепна, сякаш изваяна от мрамор, стои като вкопана в коридора, обърната към мен и ме гледа с тия нейни очи... - Тръгвай де! - замахнах гневен на себе си. - Друг път ще говорим повече. Когато имаш възможност...

Не знам какво й е. Знам, че я обичам. Ала това не е оная завладяваща ме доскоро сексуална тръпка, а спокойно, съзерцателно и сладостно чувство на лекота. И все пак на дъното на тоя кладенец блести сребристо доста омерзение.

"Свободен, свободен!" - пее нещо у мен, и ми носи печалната убеденост, че тая жена винаги ще я обичам, каквото и да се случи оттук-нататък; ще я обичам обаче не като гъвкава изящна плът, а така, както се обича ужасно мил и близък на сърцето човек: от него нищо не искаш освен да го виждаш от време на време, за да се убедиш, че е жив и здрав, че диша, че му спори в живота. А бих ли се жертвал за него?

Дали не се вживявам в роля, която много ми се нрави, но не е именно стари номерца от селска вечеринка? О, как приятно е да се виждам отстранен от самия себе си - уравновесен, стъпил солидно на земята! Хлапето у мен обаче е присвило устничка, сбърчило вежди от ирония, която граничи с озлобление; "Не позволявай сантименталност да те завладее!" А възрастният у мене жали:

"Защо! Какво ти е виновна тая жена? Не виждаш ли как и тя е раздвоена. На косъм се крепи връзката ти с нея, всъщност каква ли връзка е вече! Но смири се, понеже изречеш ли сбогом, възможно е никога вече да не срещнеш Любовта. И какво друго ти остава, освен случайни авантюри със случайни жени, в които ще търсиш, без да откриваш, до края на живота си ще продължиш да търсиш единствената своя любима, голямата твоя Любов".

Не съм се гласял за съпружески живот с Re. Като съпруг, подозирам, бих бил "пълна скръб". Бих я разочаровал, бих развалил и сам у себе си илюзията за очарователната жена. Нагарча ми от спомени за изневерите на някогашната ми съпруга*, не си пожелавам повече да изпадам в положението на рогоносец. Как се обяснява това опасение на човека, когото обичаш! И изобщо струва ли си да обяснявам, че не вярвам в съпружеската привързаност; нали където има "длъжен си", свободата липсва, а щом нямаш свобода, каква ти любов, боже мой!

...А може би съм просто егоист?

- - - -

Телефонът ми все така не работи и това ме спасява - защо ли си мисля, че ме спасява! Свикнах със самотата като с удобна стара дреха. В самотата съм спокоен. Понякога отчаян си казвам, че не разбирам нищо от живота, че жените ме плашат и ми е добре да съм сам.

Появи ли се наблизо хубава жена, всичко става нестабилно, двусмислено, противоречиво; предметите и хората губят резките си очертания; от ъглите изпълзяват интриги, лицемерие, тъпа показност; най-верният приятел неочаквано може да се окаже най-върлия ти съперник и враг... Това са то, Даровете на Афродита, Евините сладости, които те разколебават, правят те зависим от собствените ти, надигнали се издън душата ти, страсти и бесове.

Но това е адът на сътворението, хаосът като преддверие към лъчезарна хармония. Губим ориентирите си за живота и света, защото са ни изкушили, извисяваме се в собствените си представи като ловци, а в действителност хубавата Евина щерка ни е омотала в мрежите си и си играе с нас като с боричкащи се в подножието й невръстни палета.

Преди години една суетна млада хубавелка, Антония Ж., заливайки се от смях ми разправяше как уловила за вратовръзката като за юлар своя страховит директор на пловдивския завод "Елпром", от когото трепереха поне две хиляди души работници и служители, и го развеждала като добитък по дебелия килим на луксозния му директорски кабинет.

"Гледаше ме предано. Карах го да лае като куче, вдигнал лапи пред гърди... Защо ли! Много му се искаше на горкия, нищо, че му бях само лична секретарка и по закон не той, аз трябваше да съм зависима от капризите му"...

Седяхме в кухничката на първия етаж в не особено богатото жилище на родителите й на тая Антония. На масата бе сервирала пържен дроб, купен пътем от близкия супермаркет. Бяхме взели и бутилка вино. Вкусът на виното не помня, червено вино беше, но сега, като описвам това "преживяване", мирисът на престоялия кой знае откога свински дроб пак ме блъсна в ноздрите, да-а, завоня ми и сега на развалено.

Нищо не се получи тогава от авантюрата. Палавата Антония всичко развали, въпреки че си бях точил зъбите; нямаше как да й открия, че майка ми двайсет години работи в задухата и нервната обстановка на тоя именно "Елпром", и значи, някакво ожесточение ми попречи да легна с мацката. Същия тоя директор бе пращал юрист някой си да снема записи от мой репортаж по Радио Пловдив, за да ме съди. За същия тоя чешит майка ми бе говорила, затаила дъх, че е властен, изключително властен шеф: крещи на работниците, заплашва ги, наложил е военна дисциплина и никой гък не смее да каже пред него в завода му.

- - - -

Поради каква причина влюбеният свято вярва, че любимата му е ангел небесен? Има ли интрига на тоя свят, в основата на която да не е някоя пищна красавица, някоя красива Елена, заради която се водят десетгодишни Троянски войни и все някой Омир ще се намери да опише колко героично се държали мъжете... глупавите наивни мъже върху рохкото и разкаляно от женски капризи поле на честта?!...

Ужасно унижените жени - известна ми е донякъде драмата им, ала не за тях пиша сега. Не ми се пише точно сега за женската преданост и саможертвена готовност. Не сега... Може би някой ден и за това ще напиша, но то е друга тема, друг мотив от симфонията на живота.

Всъщност, една жена има цената, която мъжете й определяме. Не съм склонен да обвинявам сластните Дулцинеи затова че мнозина в определен отрязък от време ходим като Дон Кихотовци, именно понеже сме влюбени и силно желаем да похищаваме розовата женска плът, а склонността ни да се самоунижаваме - ето нещо, което уважаваща себе си жена не би трябвало да прощава на зашеметения от сексуалния нагон кръгъл глупак.

Мило мое момиче! Нима си удовлетворено от навиращия се сам в ловните ти мрежи глиган? Подир предателството не виждам по-жалкък образ от пропълзелия към скута ти сладострастник, готов и да го водиш на юзда, и да служи с лапки пред гърди като пале, нищо че инак две хиляди души треперят само от сянката му, от огромната власт, с която разполага, нерезът му с нерез!

Следва


tisss
_______________________________________
* Ася, момичето от едноименната новела. Бел.м., tisss.


--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
AngelPotter
любопитен
**

Регистриран: 24.02.2006
Мнения: 1946
От: България
Re: Въведение ІІІ
    #1642512 - 20.02.2007 06:28 [Re: tisss]

Абе, Тиссс, как мислиш, твоите нещастия във връзка с любовта (към жените) дали не се дължат на... демокрацията? Замисли се и за това, дали демокрацията не ни направи неспособни за любов? И дали оная любов кам "Партията" едно време не стимулираше мощно и нашата любов към жените?! Какво ще кажеш, интересно е да се разсъждава в тази насока, нали? Ще се окаже, че Европейският съюз съсипа не само АЕЦ Козлодуй, но и още по-мощна ядрена централа - тази на нашата любов към жените

--------------------
Моят блог: http://angeligdb.wordpress.com/


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
Believer
рекордьор
***

Регистриран: 05.10.2005
Мнения: 3431
От: UK
Re: Въведение ІІІ
    #1643061 - 20.02.2007 16:47 [Re: AngelPotter]

Цитат:

Ще се окаже, че Европейският съюз съсипа не само АЕЦ Козлодуй, но и още по-мощна ядрена централа - тази на нашата любов към жените





Ейнждел ,ама и ти ли имаш любовни проблеми

--------------------
Истината е за всички!


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1643739 - 21.02.2007 06:08 [Re: tisss]

"Цинк") ПОСЕГАТЕЛСТВА И ОПАСЕНИЯ (4.)



24.01.2002.
Решил бях и днес да не се отбивам в хранилището (задната стаичка с големите шкафове) на библиотеката, за да не я срещна; не зная защо, но предпочитах тия дни да не я виждам. И все пак отидох заради "Записките..." на Захари Стоянов. Чета текстове от тая книга на моите единайсетокласници. Стоя пред отворения прозорец, рояк врабци вдигат олелия, чирикат, боричкат се по клонте на дървото току пред мен; ръка да протегна, ще ги стигна. Зад гърба ми са колегите. Пият кафе двама-трима учители и единия от тях - Вечно мрънкащият Д. върти старата грамофонна плоча, демек, оплаква се от хала на учителя в днешните безнравствени времена.

След минута чувам гласа й; дошла е да свари чай и да отнесе чашата си в своя кабинет. Правя се на отнесен, докато тя излезе. Подир нея се изнизват и останалите. Стоя сам, взирам се в гъстата мъгла навън, толкова гъста и бяла, че клоните на дървото отсреща напомнят японска графика. Самотно ми е сигурно като на японец в България, самотно, но и спокойно. Какво толкова! - сякаш нищо не е имало между мен и нея! Зверчето у мен се е укротило и не драска с ноктенца под лъжичката, сърцето не се преобръща от оназ така позната доскоро мека конвулсия.

Любовта си е отишла...


Двайсетте минути на голямото междучасие почти са се изнизали, тръгвам. Но тя е в библиотеката, бъбрят двете с библиотекарката, и когато се промъквам, навел очи като крадец зад гърба й, чувам познатото звънливо:
- Здравей, Жоро!
- Здравей! - махвам с ръка, без да се обръщам.

Следващото междучасие:
- Жоро, ще ми напишеш ли един текст за рождения ден на майка? Нали знаеш, че тя е родена на тоя ден!
- Знам - казвам, - снощи си мислех за това...
- Нещо... така... Ти по-добре знаеш какво да бъде пожеланието.
- Добре - скланям, - ще ти напиша.

И на лист от тетрадка на прима виста, без да се налага да зачерквам, подир два учебни часа, пак в библиотеката й подавам стихотворение, озаглавено "Слънчева река", в което се говори за извора, за бистрата планинска вода, която се провира между папрат и хвощ, за живота, който прилича на тая гъвкава и звънлива планинска вода; споменавам за доброто, което при всички случаи е повече от лошото в нашия живот, и значи докато човек е жив и здрав, има за какво да си спомня, на какво да се надява. И накрая, през един празен ред, добавям: "Честит рожден ден! Бъди весела, дяволита и здрава!" Па се подписах с моя неразгадаем подпис.

- Благодаря ти! Много ти благодаря - зарадвана е Re. - Доста си написал. Е, как ще го препиша сега?!

Седим един срещу друг в миниатюрния й кабинет. Сами сме. Чудно ми е, че притесненият съм аз, не тя, която побутва кутия с купени сладки отпреде ми. Защо се съгласих да дойда, измъчвам се.

След минута на вратата отвън се почука и скачам да си вървя. Влиза детенце от първолаците, една от школничките й. През рамо Re. към мене:
- Стой де. Къде хукна пък ти! Защо не останеш?
- Не! Тръгвам. Тръгвам си! - казвам най-сетне решително.


25.01.2002. "Записките на един глупак"... за заглавие. И мото: "Като си умен, що си беден?"

Тая книга няма край. Всъщност, тия записки са моят живот, или - представата, илюзията, че някому съм нужен именно като смахнат homo scribens*. Хората не описват пораженията си, влече ги да оставят спомен за победи, не за поражения. Възможно е да се заблуждавам, ужасно да преиначавам, но колко мила ми е точно тая самоизмама!


28.01.2002. Време е да приключа тая част от книгата. Не можеш насила да задържиш една илюзия, колкото и да си бил предан, честен спрямо илюзията. Животът опровергава и отхвърля нещата, от които вече нямаме необходимост.

Отначало не знаем това, а когато една любовна връзка вече се е изчерпила, раздялата иде като най-естествен завършек. Приключва не животът, а епизод. Боли, разбира се, но тая болка ражда хоризонти, смътни отначало нови желания, които с времето ще ти се избистрят и струята бистра планинска вода ще хукне като звънлив ручей пак стремително в своя криволичещ гъвкаво бяг.


Изкуших се за момент тая сутрин, когато навън е преддверието сякаш на Пролетта - тъй слънчево и ясносиньо е небето, а въздухът гали и температурата е невероятна подир мразовитите дни; 16оС... Изкуших се дали да не пратя по джиесема си кратичкото и категорично "Вече не те обичам! Вече съм свободен човек". Но се спрях.

Кому е нужно, та то си е само поза; пък и жената отсреща дали заслужава, строго погледнато повече да й отделям специално внимание?! Сбогом, оковаваща ме стихийо! Защо да не си го отпразнувам насаме със себе си!

Планирам лятото да се отправя с колата към моренцето. Сам. Без никакви придружители и придружителки, които да ме разсейват... Да обиколя местата, където съм бил с различни жени, с трите жени в моя досегашен живот: бившата ми съпруга Ася, Мария, Re. Да поседя край тия златисти плажове, уютни хотели, къмпинги и градински кафененца, дето някога съм преживял щастието силно да обичам и да бъда вълнуващо обграждан с женско внимание, т.е. лудо обичан.

Не за да се сбогувам, а да огледам с нов поглед, с ново самочувствие - понеже спомените са богатство, жалко е да ги носиш на гръб като воденичен камък, когато можеш да ги пришиеш като криле за раменете си.

В любовта, особено ако е силна любов, ние понякога сами се оковаваме, превръщаме се в заложници и роби на собствената си илюзия, че всичко е в реда на нещата. Вече мога да се видя отстрани как съм се държал, в какво неусетно, ден подир ден, съм се превърнал, каква огромна грешка съм допуснал... А грешката ми основно е, че от един момент насетне започвам себе си силно да пренебрегвам, държал съм се като придатък към чуждия живот, отлагал съм сякаш своите планове, своето съм пренебрегвал повече отколкото е било нужно, съобразявайки се с жената, която боготворя.

Да се съобразяваш в дреболиите е нормално, но да си готов на компромис в главната посока на твоята участ, на твоята съдба - това е грях не към себе си, а към заложеното у тебе, към твоята мисия в живота. Жените имат тоя изострен усет за мъжа и ни преценяват интуитивно и точно, без даже да се замислят, понеже при тях, общо взето, логиката не играе роля. Глупаво е да им се сърдиш; просто налага ти се да преосмислиш своето и да си с пълна сила това, което си. Активно действащият естествено прави повече грешки, но именно активният човек, не снишилият се, издърпва живота напред и нагоре, прави го тоя живот наистина разкошна авантюра.


29.01.2002. Да оцелея!!!

Спомените понякога пречат да приемем промяната, пречат ни да продължим, мотаят се в нозете, връзват ръцете, възпрепятстват зрението, усета ни спрямо настоящето. Но възрастният не може да се отскубне от тяхната омайваща (и украсяваща миналото) сила. Въбразявай си, колкото си щеш, че започваш отначало, че бъдещето се е проснало пред теб като неизвървян път, като чиста страница от сега начената нова книга! Въобразявай си... ала не е истина. Стилът, ритъмът, рутината да подреждаш своето по веднъж вече установения отпреди начин ти не можеш да промениш.

Преживяното не остава зад нас, а потъва дълбоко в съзнанието ни и дори в подсъзнателните ни реакции; то ни съпровожда и по-нататък, колкото и силно да е намерението ни да го отречем, да го потиснем и отстраним от себе си.

Да оцелея, прекрачвайки граничната бразда на една отминала Любов, ще рече - да забравя. Тогава защо ми е тая екскурзия по местата, където съм бил някога щастлив?...

Джиесемът ми запиука. Единайсет часът. Re. ми напомня за себе си. Вчера пак тъй кратичко на два пъти... и около два след обяд, ми прати сигнал. Защо ми е нейното внимание! Не ми е нужно нейното присъствие в мислите ми. Нямам желание да отговарям, да й звъня по джиесема като знак, че я мисля.

Замълчаването ми е сега моето убежище, единственият начин да поема инициативата в свои ръце.

Пак звъни, и пак тя. Тоя път продължително... И се включих в разговор.
- Искаш ли да обядваме заедно?
- Къде да обядваме? - питам.
- Ами някъде навън - рече след кратко замълчаване.
- Какво...? Солети ли ще обядваме? - продължавам почти иронично.
- Добре, извинявай! Обадих ти се просто така. Прощавай! - кани се да приключи.

Нещо трепва у мен:
- Чакай!
- Не мога да чакаму не искам да навъртам сума по джиесема.
- Аз съм си сготвил - казвам.
- Добре - отвръща. - Ще ти се обадя друг път. Сега отивам в детската градина да работя. В дванайсет и трийсет ще се освободя.

И затвори. Точно една минута сме говорили, виждам го изписано на екранчето на моя джиесем. Термометърът сочи 20оС... Невероятно приятно, слънчево, с лек ветрец. Тоя ден Re. повече не се обади. А и аз нямаше като че ли вече за какво да й звъня.

Следва


tisss
__________________________
* Пишещият човек (лат.). Бел.м., tisss.

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
AngelPotter
любопитен
**

Регистриран: 24.02.2006
Мнения: 1946
От: България
Re: Въведение ІІІ
    #1644764 - 21.02.2007 21:01 [Re: Believer]

Цитат:

Цитат:

Ще се окаже, че Европейският съюз съсипа не само АЕЦ Козлодуй, но и още по-мощна ядрена централа - тази на нашата любов към жените






Говорим за проблемите на Тисс, той тях описва тук, и за тях става дума, а аз се радвам на щастлив брак и на вечна любов с една прекрасна жена
Ейнждел ,ама и ти ли имаш любовни проблеми




--------------------
Моят блог: http://angeligdb.wordpress.com/


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
Believer
рекордьор
***

Регистриран: 05.10.2005
Мнения: 3431
От: UK
Re: Въведение ІІІ
    #1644847 - 21.02.2007 21:54 [Re: AngelPotter]

Цитат:

Цитат:

Цитат:

Ще се окаже, че Европейският съюз съсипа не само АЕЦ Козлодуй, но и още по-мощна ядрена централа - тази на нашата любов към жените







Говорим за проблемите на Тисс, той тях описва тук, и за тях става дума, а аз се радвам на щастлив брак и на вечна любов с една прекрасна жена
Ейнждел ,ама и ти ли имаш любовни проблеми






Това "да" ли е
или е "не"?
Разкажи ни и ти нещо...

--------------------
Истината е за всички!


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
tisss
Tester Independent...
***

Регистриран: 07.04.2006
Мнения: 5273
От: Пловдив
Re: Въведение ІІІ
    #1645152 - 22.02.2007 05:02 [Re: tisss]

("Цинк") ПОСЕГАТЕЛСТВА И ОПАСЕНИЯ (5.)



02.02.2002.
Офикия - (от гр. ophikion, лат. "служба") църк. Отличие за свещеник или дякон, заради усърдие в службата... Имал съм работа с т.нар. "елитни жени"; но какво друго значи "елитна жена" освен интелигентна проститутка! Не че са по-умни от останалите, ами по-хитро се прикриват - с гальовност, с красноречие, с умение да замълчат, когато други биха противно заквакали.

Тя импрегнира плътта си с благоуханни мазила, опакова се в ефирни облекла, нанизва навсякъде, и на най-невероятни места по тялото си... златни халки, дрънкулки със скъпоценни камъни, и всичко това - със съзнанието, че е стока за продан. Няма по-безскрупулен в търговските дела от такава; защото себе си предлага за мъжките очи и уши. И който мъж я купи тая, ядове ще бере: взема си на главата душманин, плаща си да го яхат и му пилят нервите, докато изгребат всичко негово, което може да се употреби в живота й на жена и майка (ако вече има деца или се кани да роди).

Не съм да се унижава жена, но брах ядове от женския свят, който въздигах на пиедестал сякаш е свят на богини и кралици. Грешил съм. Добре е да се поставя тя редом с тебе, до тебе; и в никакъв случай по-горе, понеже се главозамайва и става непоносима в претенциите. Дори да си пламнал от любов, дръж я настрани от най-личните си дела и мисли, винаги с едно на ум, че може да те предаде, да те захапе, да те съсипе точно кога си най-уязвим, най-притеснен!

Отнасяй се към нея като към добър сътрудник, като приятна компания за слънчеви и спокойни времена, ала не допускай да ти става министър на вътрешните работи. В лоша ситуация разчитай на себе си и не я въвеждай в проблемите си, докато сам благополучно не излезеш от лошавината и сътресението.

При жена се влиза с хладен разум, ако не желаеш да те изпепели с цялото хищническо умение на изменчивата и непостоянна женска природа. Чувствата са си чувства, галенето си е галене, но ума си дръж на хладно, да не ти се стъжни изневиделица хоризонтът, да не се усетиш оплетен от върха на нозете до върха на главата.

У тях (и у добрите, и у лошите) милост няма. С нищо и никого не се съобразяват освен със собствената си котешка порода. Обичам котките повече от останалите животни, ала да си мъж е доста повече от да си котка. Кога мъжът себе си поставя най-отпред като стопанин, тогава и за жената е по-харно, по-мирна е, като усеща здравина и непоклатимост у тебе (съпруг бил или любовник). Мъдрите араби имат поговорка, дето накратко е казано по-горе изреченото - "Изслушвай жена си внимателно, с голямо уважение и докрай, а после направи точно обратното!" - защо ли???


03.02.2002. "На колко мъже искаш да си половинка?" - бих попитал; и бих допълнил: "Открито проституиращата е по-нравствена от тебе. Защото не заблуждава тъй нежно и с толкова умение: казва цената си и нататък е ясно; умният или нравственият не ще посегне към нея, самата й откровеност на блудница го пази! А ти, прекрасна, си жив дявол... Ние те възприемаме като самата целомъдреност, отваряме сърцето си за тебе, за да влезеш царствена, на трон от слонова кост те въздигаме и сме, значи, наранени и кървящи, когато се влюбим точно в лъжовния ти образ".

"...Ако ли пък до тоя момент наистина си била момичето (И точно сега звъни телефонът ми - девет и двайсет и пет вечерта е, Re. пита как съм, обаждала се да ме чуе и прочие... Пожелаваме си лека нощ. На въпроса какво правя отговорих: "Пуша, пиша".) ...И тъй: ако до тоя момент си била момичето, каето наистина е държало за мен, с всичките ми слабости и странности на простосмъртен - то какво друго освен да те съжалявам, че си допуснала да паднеш толкова ниско."

Всички обяснения бих приел, бих махнал с ръка: "Изкушила си се, на всекиго може да се случи!" - предателството обаче не мога да приема, особено ако си разменила любовта си срещу сделка за по-щастлив (според тебе) живот...

Не е лека понякога - и често при това! - участта на младата жена, майка, съпруга или любовница на несретник, не е лека, добре го знам; ала всеки си носи кръста сам и е жалко да се сгромолясаш в собствените си очи.

Човекът, роден в бедност или в богат дом, независимо от обстоятелствата, е отговорен пред собствената си съвест. От собствената си съвест няма как да избягаш, да се скриеш; има няколко простички начина само, сред които най-често срещаният е да станеш лицемер, да се накичиш с външните белези на добродетелта, и то е все едно мишле да се премени в кожата на лъв.


04.02.2002. Сърцето търси кого да обича.
Сърцето е ловец. То е крал.
И ти вече просто не си моето момиче.
И сякаш никога досега не съм те желал.
Сбогом, сбогом, Разочарование мило!
Обречен съм цял живот на любов.
Изплъзвай ми се, Любов, и ме зареждай със сила,
защото любов е самият живот.

Силуетът на друга усещам край мене:
блестящият поглед, звънливият й глас
ми говорят отново, че съм потребен
и отново разбирам - това съм пак аз.

И пак се започва оная прастара
замайваща тръпка като от нова игра
с Пролетта и Дъжда, барабанящ по тротоара.
...И Дъга многоцветна отново изгря.
И пак устремен, и пак развълнуван,
откривам на времето бързия ход -
в съня, в мечтите си друга целувам...
Защото любов е самият живот.

- - - -

Коя е другата, рано е да се каже, но е съвсем близичко - играем на котка и мишле засега. Щастлив съм, че излизам най-сетне от досегашната орбита на равносметки и опити да възкресявам рухнала илюзия.

О, как жалки и грозни ми се явявят тая нощ старите окови, разни женски хитрости и мрежи!

06.02.2002. Само аз зная кой съм. А може би съм единственият заблуден по въпроса, който най-силно ме интересува?!

От десетилетия съм обърнал очи навътре, превърнах се в монах на собствените си правила и икони, които са вероятно Божиите правила и представите ми за Бог. Отказах се да доказвам имам ли талант - твърде честолюбив, как да изкрещя своето кредо*, как да рисувам кредото си по оградите на света, по площадите на света, как да го рисувам с вар по стените!

Притискам се все по-ниско до земята, лицето ми е в калта, в дреболиите на тоя объркан от суети свят наоколо. Сливам се с пейзажа, невидим да съм ми е стремежът, не моето да се чува, а чрез своето да разказвам всъщност за общото, валидно за целия ни човешки род. Гледам смирено надолу, доколкото ми е възможно най-смирено, за да не изненадам, да не уплаша когото и да било, ако го загледам с остър пронизващ взор. Наивник ли съм или луд, или отчаян... не знам. Не искам и да знам!

Все по-малко са нещата, които ме радват: разговор със случаен добър човек, да си карам колата бавничко или с доста превишена скорост, да се припичам на слънце, да мързелувам с цигара в ръка и ароматно кафе в чашата ми, да вдъхвам с кафето и аромата на свежия ветрец, да седя под душа в банята, да си припомням ранното детство, да слушам дъжда, който трополи по тенекията на прозореца към спалнята ми...

Но кой съм - все едно! Господин Никой. Простосмъртен. Това малко ли е?! Какъв трябва да съм, че да ме чуят? Може би глупакът Александър Македонски трябва да съм, че да ме чуят?! Аз пък си мисля: колкото по-ограничен от външни обстоятелсва, колкото по-нищожен и обикновен външно, толкова по-интензивен е вътрешният ми пейзаж. Във вътрешния пейзаж всичко ми говори, всичко излъчва към мене своите горещи молби да бъде описано и преживяно. Писането ми доставя утеха и уют да подреждам някакви си свои... мелодии.**


07.02.2002. Тоя, който говори кратко, казва повече неща и ги казва по-ясно. Re. се мярва като сянка неколкократно днес (и въобще тия дни) насреща ми - разминаваме се като благонамерени добри хора, тя - в по-голяма степен от мене. Държа се уравновесено, приемам мълчаливо най-често леките й жестове на внимание и интерес към дреболиите край мен. Не се чувствам поласкан; честно казано, бих предпочел да не я виждам. Библиотекарката спомена уж мимоходом името й (бяхме сами), вероятно да провери реакцията ми; подминах темата Re. и продължихме разговора за силно претенциозната и отвратително снобска книга на италианеца Умберто Еко...

Тая книга ("Името на розата") затвържадава първоначалното ми, мимолетно усетено впечатление от филма, който съм гледал преди години... Претенциозна, скрупульозно следваща каноните на научния стил проза, стил на средновековен схоластицизъм, пренесен в наши дни, гарниран с криминален сюжет, но всъщност интригата е в сферата на идеите, а не в сферата на реалния живот. Противопоставям Хемингуеевия роман "Сбогом на оръжията", който буквално излъчва жизненост, печална мъдрост (Поначало мъдростта като че винаги носи печал в очите.), без да е претенциозно изнесен във философски ключ.

Какво възторгва толкова нашите апологети на Умберто Еко (роден в 1932 г.)? Та писаното вони на средновековна плесен. Дразня се, че виждам в романа "Името на розата" снобския напън за реванш, за реабилитиране на умозрителното, което ни се сервира в златен поднос като връх на модерния философски роман. А пък не е нищо ново, освен забравени отдавна преодолени насилия над словото.

И още един аргумент! Притчите в евангелските текстове са естествени, човеколюбиви, изчистени от детайли. Тук детайлите затлачват образа, потискат внушението: и резултатът - тежко подвижен като средновековен испански галеон, или като бомбардировач Б-52, ако помните Виетнамската авантюра на Щатите... Та тежко подвижен като плътна застояла тиня се провлача разказът - говоря за романа на знатния италиански университетски плъх.

Приемам "Името на розата" за несполучлив опит да се подчини художественото на научното познание. И каква претенциозност, Боже мой! Логичното (или с други думи - научното) подхождане в никакъв случай, според мен, не може да оспорва интуитивното, т.е. художественото, начало в нашето съзнание и в реалния - уж хаотичен - живот.

Животът, като поредица от събития и състояния, от кръстопътища, връщания и въртене около оста си, всъщност съвсем не е хаотичен, ала прозрението е много по-скоротечно и по-целеустремено от "мудната научна логика".

Нямам друг тъй креслив спомен за снобизъм в цялата му пищна наглост. Сравнете кой да е пасаж от романа с текст от Библията, и би трябвало да усетите разликата между стойностното и фалшивото във високите сфери на духа.

Следва


tisss
_____________________________________________________
* От лат. credo "вярвам" 1. Изповедание, верую. 2. Убеждение, принципи.

** По тоя повод писах като студент разказа "Мелодиите на Дино". Като го чете, спомням си, Марко Марков - някогашен колега от "Комсомолска искра", рече само: "Шок. Това е шок! Историята ти ми подейства като шок!" Бел.м., tisss.


--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
zombie
undead
***

Регистриран: 22.11.2005
Мнения: 2767
Re: Въведение ІІІ
    #1646048 - 22.02.2007 20:56 [Re: tisss]

Цитат:

Какво възторгва толкова нашите апологети на Умберто Еко (роден в 1932 г.)? Та писаното вони на средновековна плесен. Дразня се, че виждам в романа "Името на розата" снобския напън за реванш, за реабилитиране на умозрителното, което ни се сервира в златен поднос като връх на модерния философски роман. А пък не е нищо ново, освен забравени отдавна преодолени насилия над словото.

И още един аргумент! Притчите в евангелските текстове са естествени, човеколюбиви, изчистени от детайли. Тук детайлите затлачват образа, потискат внушението: и резултатът - тежко подвижен като средновековен испански галеон, или като бомбардировач Б-52, ако помните Виетнамската авантюра на Щатите... Та тежко подвижен като плътна застояла тиня се провлача разказът - говоря за романа на знатния италиански университетски плъх.

Приемам "Името на розата" за несполучлив опит да се подчини художественото на научното познание. И каква претенциозност, Боже мой! Логичното (или с други думи - научното) подхождане в никакъв случай, според мен, не може да оспорва интуитивното, т.е. художественото, начало в нашето съзнание и в реалния - уж хаотичен - живот.

Животът, като поредица от събития и състояния, от кръстопътища, връщания и въртене около оста си, всъщност съвсем не е хаотичен, ала прозрението е много по-скоротечно и по-целеустремено от "мудната научна логика".

Нямам друг тъй креслив спомен за снобизъм в цялата му пищна наглост. Сравнете кой да е пасаж от романа с текст от Библията, и би трябвало да усетите разликата между стойностното и фалшивото във високите сфери на духа.




Откъде знаеш, че Умберто Еко си е поставил за цел да ни отведе "във високите сфери на духа" и да ни покаже стойностното и фалшивото там, каквото и да значи това? Може би човека се забавлява пишейки по този начин, както аз се забавлявам четейки го?


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!