Въведение ІV

СОФИЯ, МОЯ ЛЮБОВ!

Израснал съм в софийския квартал „Орландовци”, до квартал „Хаджи Димитър”; дели ги една жп-линия. Родителите ми строиха къща – това е, което си спомням от най-ранното ми детство. Имаше три или четири къщи, някакви нивички, зеленчукови градини. Имаше някаква комшийска мобилизация да ни помагат. Родителите ми всичко вършеха със своите ръце. Живеехме в Перник и всеки ден след работа пътуваха до София, за да строят.

Бил съм 8-9-годишен, събирахме се да играем в едно необятно пространство зад къщата, между градините, в занемарена част, където имахме игрище. Нямаше нищо необичайно. Беше спокойно и нищо особено не се случваше. Мизерията на хората наоколо беше еднаква; всички наоколо мечтаеха да си имат своя къща. Най-често ритахме топка. Всички бяхме или от „Левски”, или от „ЦСКА”. Това бяха годините 1967-68-ма.

Улиците – кал до шия, тротоари няма. На около половин километър имаше жп-линия, там си е и сега** – за маневриране на локомотивите. Зад линията – сметището. Върховно удоволствие беше да се ровим в боклуците и после всеки се хвалеше с богатствата, които изравяхме.

Спомням си, че тогава и доста възрастен народ се ровеше в това сметище: събираха стари железарии, хартии, пластмасови отпадъци. Всичко беше обвито в смрадлив пушек и създаваше някаква необикновена, апокалиптична картина.

Наблизо са гробищата. И те бяха обект на нашите развлечения. Нощно време се разхождахме из тях, за да си докажем колко сме смели. Когато сме ходели на училище, за първия учебен ден или за някакъв официален празник – 1 май, 24 май, 9 септември, 7 ноември – събирахме си цветя от гробищата и ги носехме за украса на училището – 158-мо основно „Сергей Румянцев”.

Наблизо, пак в тоя район, е ТЕЦ „София”. Имаше плувен басейн; ходехме да се къпем там, но пазачите все ни гонеха. От 10-годишна възраст тренирах борба в „Локомотив”, две години. После година и половина се занимавах с лека атлетика и плуване в „Левски” и в „ЦСКА”. Една година активно тренирах и в юношеския отбор по футбол на „Славия”.

Минало...

Беше ни любопитно да ходим да гледаме как погребват умрелите. Кой знае защо сме го правили. Всяка есен от училище ни караха да събираме кестени за лекарства. И ходехме в гробищата пак, този път за кестени. Гонеха ни оттам, но ние пак ходехме. Къде да отидем!

Тези картини вероятно са натрупали у мен мечтата за големия чист град. Имал съм си комплекси, например – да заведа приятелите си по тези кални непочистени улици до къщи...

Възрастните от нашата улица – тя нямаше име, казваше се улица „Новооткрита трета”, след това стана улица „477-ма”, сега е също с номер, води се улица „253-та” – та възрастните бяха от две професии: или старшини от МВР, или ватмани и контрольори от градския транспорт. Техните деца, т.е. моите връстници, станаха шофьори в строителството или пак в градския транспорт, таксиметърджии.

Улицата си беше доста скандалджийска. Преобладаваха т.нар. „огойци” (пришълци от село Огоя, Софийско), а имаше и хора от село Локорско. Само ние, дето дойдохме от Перник, станахме „перничаните”. Къщите бяха едноетажни, със занемарени дворчета, в които всеки си сееше всякакъв зарзават като за себе си. Вечерно време мъжете се събираха в някое от дворчетата и пиеха гроздова, бира или мастика. Ечеше на поразия сръбска музика до късните часове.

Срещу нас живееше едно семейство; бащата беше милиционер. Пиеше много. Няколко пъти прави опит да се самоубива. Веднъж, помня – със сода каустик. Защо, за какво – кой го знае!

Училището не беше на почит в махалата. Сред нас, момчетата, беше гордост да си лош ученик, да имаш много отсъствия, да си повтаряч или да имаш поправителен изпит. Учителите ги възприемахме в тая среда много особено.

Имах един съученик; спомням си, че веднъж, като се връщахме от манифестация, напсува една от учителките. Беше възрастна жена. Гледахме го като герой. Не го изключиха. Понеже бях нещо като лидер, защото се учех, вървеше ми в уроците – заедно с още двама трябваше в часа на тази учителка да го изкараме пред класа и той й се извини...

До центъра на лъскавата, подредената София самостоятелно до към 13-14-годишна възраст почти не сме ходили. Били сме, но групово – за манифестации, за колективни посещения от училище на кино, на цирк.

Махленският герой беше един, по прякор Мекси. Мекси беше няколко години по-голям, авторитетът му се дължеше на силата; той се биеше, това е... По-късно се ожени и замина нанякъде.

Изобщо, раждаха се, живееха и умираха нашите хора, и Смъртта винаги си присъстваше редом с нас. Спомням си, един го убиха по време на лов. Спомням си писъците на близките му. На един 24 май комшията до нас, доста пиян, беше паднал в двора до кочината на прасето. Откарахме го с баща ми и с още един до „Пирогов”. И там установиха, че сме го закарали вече мъртъв.

Другата София за мене почна да се открива, когато вече бях ученик в техникума „Вилхелм Пик”, едно престижно училище. Бяхме луди по състава „Пинк Флойд” и по автомобили.

В София имаше няколко заведения, където се събираше по-отбран свят. Едно от тези заведения беше „Варшава”, в парка на „Заимов”. Шашвали сме се от добре облечените, пилеещи пари тежкари. На мястото на днешния НДК (Национален дворец на културата) беше градинка, която наричахме „Монте Карло”. И големият шаш беше там. Въртеше се постоянно търговия – дрехи, злато, чейндж с долари. Също тогава тук идваха със западняшки мотоциклети разни мамини синчета.

Навъртаха се и лъскави мацета... Кой ги обличаше, кой им даваше паричките, кой им купуваше бижутата и дрешките ние не знаехме... После на това място вече се появиха двете известни сега заведения – „Магурата” и „Краваят”. „Магурата” беше (и е!) територия на т.нар. „попери” – държат се аристократично, надменно, винаги шик облечени не от нашите магазини, разполагащи с валута, със скъпи мотоциклети и автомобили. Наред с тях, „Краваят” събираше и събра наследниците на онези от старото „Монте Карло” – пънкари, рокери – не по-малко паралии, нагли, демонстриращи пренебрежение към фасона на „поперите”. Ако са ставали сбивания между двете групи, те са почвали винаги оттук.

Властта, Партията-ръководителка, Социализмът – това нищо не значеше, и не значи тук; напротив, точно на това място се отричаха и се отричат тези понятия. Публична тайна беше (и е!), че това са деца на заможни родители с високи постове в държавната йерархия. Носеха се легенди за синовете на най-големите „хора на деня”. Например, как Калата – синът на Милко Балев, влизал с японски мотоциклет в заведението. Разнасяха се пиянските им истории...

Разбира се, че мечтаехме да бъдем богати, известни, уважавани. Но това бяха (и са!) лекета, въпреки че им завиждахме. Питам се, къде са те сега? А ние?... Остана ни една България – разнебитена и унизена. И после – коя е истинската София? Сега всички станаха политици. София се напълни с политика. А моите приятели от бедняшкия ни квартал...

Мисля си, че изчакват. Не знаят какво ще бъде нататък. Защото в тоя наш живот винаги досега е имало някой, който да ни напътства, да ни сочи „верния път”, да бъде „вожд” или „любим ръководител на народа”. Това е драма не толкова заради материалната разруха, а заради духовната нищета, в която да обичаш отечеството си е една голяма болка.

Декември 1990 г.

БЕЛЕЖКА от днешния ден:

Пренесъл съм по-горе част от целенасочен разговор с инж. Емил Милев - доколкото знам, днес фактор в една от фирмите за продажба на западни автомобили в България. Но тогава той бе току-що напуснал държавното предприятие и се оглеждаше в коя посока да поеме. И двамата (с нашите интелигентни и красиви момичета) бяхме с разбити илюзии зад гърба и заредени с романтична надежда да се устроим в живота според таланта, според предприемчивостта и настойчивостта си.

Било е по време на Коледните празници. Събрахме се, значи, две двойки влюбени в дома на моята тогавашна приятелка, за която се гласях да се женя. Оставихме двете млади дами в хола да си бъбрят на ликьор и шоколад пред видеото и телевизора, пък ние се пренесохме двамата с шише домашна ракия в кухнето с изглед към пловдивския булевард „Цариградско шосе”. Долу колите фучаха по мокрия заснежен асфалт с натрупани купчини сняг отстрани, а тук в затопленото кухне ние полекичка се наливахме и хапвахме за мезе нарязани варени яйца.

Докато преписвах тая отпечатана в политическия вестник „Демократическо знаме” изповед на Емил, отново усетих вкуса на яйце, поръсено със смлян чер пипер, спомних си и колко се притесняваше той, че нищо няма да излезе от моята акция да ми разправи за детството и за София от своето детство и ранна младост. Как постепенно човекът се отпусна, отвори сърцето си сякаш... И какво извади оттам, нека читателят прецени! Но се гледахме накрая двамата с него като заговорници, които – каквото и да се случи, продължават тайно и всеотдайно да обичат своята България, а не България на лекетата.

Пловдив, 25 август 2007 година

tisss

http://uk.youtube.com/watch?v=t0VKIuJeHaE&mode=related&search=#
_________________________________________

_{* Вж. "Демократическо знаме" от 26 януари 1991 година.

** Сега, т.е. до момента на разказването. Бел.м., tisss.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

МАНИПУЛАЦИЯ

І.

Петък, 15 юни 1990 година - последен ден за агитация преди втория кръг на изборите за Велико народно събрание. На този ден от 10 до 22 часа група представящи се като студенти се настанява в близост до Дома на армията на пловдивския централен площад.

Около 16 часа четирима - две 15-16-годишни момчета и две 18-19-годишни девойчета, седят в подножието на пилоните за знамената с листове бял кадастрон, върху които с тлъсти червени букви е написано, че това тук е дванайсетчасова седяща стачка и че пловдивските студенти настояват г-н Желю Желев публично да се извини, задето нарекъл част от българския народ "манипулирани и политически невежи хора".

Върху проста дървена маса е разтворена тетрадка. Двама около 25-годишни се изправили зад масата. По-встрани пък е живописна група от петима парцаливо облечени по на 20-23 години, сред които се откроява неприятен тип с отнесения поглед на дрогиран. Изваден сякаш току-що от ковчега, "симпатягата" крепи, по-скоро - подпира се на него - дълъг сарък със син байряк. На главата му - нахлузена, усукана като турска чалма синя кърпа. До него - двама в разръфани кирливи дънки, вързали на врата пъстри шалчета, се споглеждат с други двама, игриво се подбутват като деца в магазин, заливат се от смях, кикотят се.

Две деца върху ръждясало пони въртят осморки наоколо, обикалят групите, спрели на площада; върти педали баткото - около 11-12-годишен, а отзад прав върху багажника деветгодишен момчурляк развява син байряк. И двамата крещят пискливо: "Се-Де-Се! Се-Де-Се!" с поглед към тумбата от около трийсетина мъже и жени между 25 и 65 години.

Младеж с тъмни очила, които скриват половината му лице, идва да ни обясни как да се включим и ние, шестима учители, в тази акция: "Вижте сега какво... Ние тук сега... с тези подписи искаме..." Нещо не му спори, та смъква очилата, сочи онез двама истукани зад масата. В разтворената тетрадка друг тъкмо си пише името и се подписва; други двамина чинно си чакат реда.

В 16 часа списъкът бе до № 658. Младежът със слънчевите очила обяснява. Всяка от трите ми колеги-даскалици може да му е майка, и той се притеснява. Сочи към знаменосеца с вид на дрогиран: "Е, вижте го. Това са седесарите. Оня с байряка е най-големият боклук на Пловдив. Бебо Лекето. Наркоман. Всички го знаят. Едно момиче тъй си изгоря заради него... Какво да очакваме от такива?! И децата ползват за агитация на СДС! Това на какво прилича? Ето, вижте ги".

Този път посочва към хлапетата с велосипеда.

Една от колегите е обградена от спорещите. Докопвам я за ръкава: "Валя, ей, Валя! Ела тук, да не си отнесеш боя". Какъв ти спор, то си е бясна кавга. Десетина крещят, надвикват се с издути жили и изпулени очи. Ръцете им извършват поривисти движения както правят циганките, като се кавгосват. Лицата - лъснали от пот, застинали в гримаса от дива ярост, от омраза.

Валя Русева - уж кротък, уравновесен човек с фино чувство за хумор, не се удържала; под въздействието на масовата психоза, в която за малко и ние да бъдем всмукани, въвлечени, центрофугирани, обяснява нещо на едър около 55-годишен мъжага; а оня, без да я слуша, цепи въздуха с гневен глас: "Не те ли виждам, че и ти си от СДС!" А Валя - зачервена, превъзбудена, опитва да обясни: "Каква седесарка, аз съм от БСП".

Жена на около 35 години* раздава пакетчета бисквити на седналите, дето крепят прави листовете кадастрон с червени букви. Махвам й, понеже се познаваме: "Какво правиш тук!" Протяга ръка: "Жоро, запознай се с една комунистическа проститутка... Била съм червена курва. Така ме нарече тая сутрин един от вашите".**

Същия ден на това място става сбиване. Вестниците писаха за "демократическа акция на пловдивските студенти". Няма начин местното Радио Пловдив да не е съобщило. Възможно е и по Националната телевизия да са излъчили съобщение, па що не и репортаж in live.

Следния ден, в броя си от 16 юни, официозът на БКП - БКП тъкмо се бе "обновила" с крадено от друга политическа формация име***; "Столетницата" заграби името и се самоназова "БСП"... Та вестникът на тия "веселяци", комунистическият официоз "Дума" отпечата материал от пловдивския си кореспондент, в който материал между другото се чете: "Край група студенти постоянно кръжаха симпатизанти на СДС, които се заканваха, обиждаха и освиркваха демократическото право на протест, различаващ се от техния".

ІІ.

В предишния откъс представих начина за манипулиране на общественото съзнание в навечерието на изборите за депутати във Великото народно събрание. По-точно е да се каже, че то бе един от начините да бъдем манипулирани - може би не най-финият, но все пак достатъчно хитро скроен, та да заблуди и хора с що-годе опит в тези работи.

Защо трябваше да се връщам толкова назад, към деня, предхождащ изборите? Отговорът е простичък - защото пак предстоят избори, което значи, че подобни и по-груби начини за манипулиране, за обработване на общественото мнение пак ще се използват или вече са в ход.

Случаят, който ви разказвам в предишния откъс, е автентичен. Има свидетели. Знаят се имената на част от участващите. Агитката, която издигаше изписан с червени букви лозунг край пловдивския Клуб на армията, под пилоните за знамената на Централния площад във втория град на Републиката, бе съставена не от студенти, въпреки че се представяше за студентска група. Човекът, който дирижираше действията на тези млади хора, бе членът на БСП (БКП) госпожа Недялка Милева, кандидат за народен представител, регистрирала се - забележете! - като независим кандидат. В случая не заемам морализаторска позиция, а само регистрирам факта. А когато се регистрират факти, авторът е дълбоко убеден в това! - не е нужно да се извличат веднага дивиденти. Нека бъде оставен читателят сам да стигне до своето становище на Гражданин на Републиката, сам да определи своето мнение и отношение. Което е - надявам се, че поне тук ще бъда ясно разбран от появилите се опоненти на такъв подход към нещата... та това е основно право на личността в общество, стремящо се да бъде демократично.

Затова че цялата тази агитка - заедно с групичката, манифестираща кротко и с подсмивчици отстрани със символите на СДС, затова че масата с тетрадката, върху която се поставяха подписи в подкрепа на протестиращите "студенти", затова че самата атмосфера наоколо бе резултат на умело разиграван театрален фарс, насочен към съзнанието на човека, неопределил се за кого ще гласува до онзи момент... - за това не ми се иска да споря.

Подчертавам: задачата на автора се свежда до това, да изведе случая пред очите на читателите, за да знаят, за да имат предвид как се правят тези неща не само у нас, в България, но и - доколкото ми е известно - навсякъде и във всички случаи, когато има противопоставяне на политически, икономически и всякакви съсловни интереси.

По този повод ми се ще да привлека за пример една от политическите миниатюри на известния американски публицист Арт Бъкуалд. Разглеждайки странностите на американския обществен живот в навечерието на избори за президент, въпросният Бъкуалд описва как, желаейки да спечели кандидатът на Републиканската партия в САЩ, привържениците на тази партия използвали атрибутите, стила на отношение, листовките и лозунгите... на опонентите си от Демократическата партия, създавайки съзнателно, умишлено тягостно впечатление у съгражданите си, които уж агитират.

Такава "агитация" (в кавички) разчита на отрицателния имидж, който създава. Казано по-разбираемо, никой не би подкрепил политическа сила, чийто представители се държат отвратително, скандалджийски или интимничат дебелашки на висок глас - именно защото в съзнанието на човека такива подходи предизвикват естествено отвращение, поради това че прекрачват чисто морални норми на поведение.

В нашия случай средствата за масова информация, обслужващи БСП (БКП), начело с партийния официоз вестник "Дума" работеха и продължават активно да работят именно по тази линия. Нужно ли е да изброяваме тук сърцераздирателните заглавия, които не само от страниците на този вестник непрекъснато атакуваха общественото съзнание, представяйки привържениците на СДС като лумпенизирана маса от криминални типове, грубияни и ехидни предатели на "делото"... Та именно в такава светлина човек може да съзре за каква роля в описания по-горе пловдивски случай са били ангажирани " колоритни образи" като Бебо Лекето и неговата компания, както и двете момченца, кръжащи наоколо със синьо знаме и крясъците "Се-Де-Се! Се-Де-Се! Само Се-Де-Се!"

Да не си правим илюзии, пишещият тези редове - поради факта, че сам е работил дълги години в средствата за масова информация, наблюдавани и управлявани от "Партията-вдъхновителка" - не би желал механизмите за манипулиране на обикновения човек да остават скрити.

Защото те и сега действат. Много е страшно за нас всичко това. Демокрацията в България - като идея, като стил на поведение, като подход към нещата от живота, още дълго време ще трябва да очиства от себе си всякакви наноси, всякакви прилепили се Остап Бендеровци и лумпени, защото именно те дискредитират (злепоставят) всичко добро, което като народ можем да сторим за отечеството си.

В този смисъл, след тези допълнителни обяснения, за които причината е - смятам - нашата ниска политическа култура, ще завърша със следното: Сънародници - българи, турци и всякакви други по етнос, пазете се от имитации. Да се пазим от имитации! Арсеналът от хитро скроени уловки, политически фарсове на театрална основа и йезуитско достолепие усилено се използва и днес. Особено днес.

БЕЛЕЖКА от днешния ден:

Това е статия от първа страница на вестник "Демократическо знаме" (бр. 9 и бр. 10 от септември-октомври 1990 година). "Нищо ново под слънцето!" - сентенция на древните мъдреци. За да се разбере на какъв медиен натиск, на какви манипулации сме подложени като общество днес, логично е да погледнем как се вършеше манипулацията над общественото мнение в ония дни на едва-що начеващата демократизация в България. И тогава няма да е трудно всеки сам да си отговори на дяволския въпрос "Защо от всички страни на бившия соц.лагер само в нашата "чиста и свята" Република именно комунистите са несменяемо ято в управлението на трите власти, независимо под каква табела се изявяват и скандират своите медени приказки за просперитет и единство".

Докато не осмислим случилото се в началото на хаоса през тия седемнайсет-осемнайсет години, когато България бе превърната в разграден двор, комунизмът ще продължи да властва във всички сфери на живота ни на бедстваща нация.

Пловдив, 4-5 септември 2007 година

tisss

http://www.zazz.bg/play:c7506a44#
________________________________________________________

_{* Същата таз хубавица Недялка Милева по-късно бе за кратко влиятелна фигура в градската партийна организация на "преустроената и обновена" БСП, създаде ресторант, после бе осъдена и пролежа в Сливенския женски затвор няколко години, а останки от изгорения й до основи ресторант на улицата зад гърба на пловдивското училище "Пейо К. Яворов" дълго време напомняха на пловдивчани от район Кършияка за жалката участ на дребните играчи в политиката.

** Имаше предвид съмишленик на СДС, към която политическа формация по онова време се отнасяше и Демократическата партия, на която съм един от петстотинте съучредители и чиято управа бе в Пловдив, но с развити местни организации в над 130 селища из всички краища на България.

*** Вж. "Експресно издание НОВИ ПОЛИТИЧЕСКИ И ОБЩЕСТВЕНИ СИЛИ" на БТА от 21 февруари 1990 година с отговорен редактор Стефан Господинов в тираж 50 хил. екземпляра, дело на Пресслужба "Куриер". "Изложенията за отделните партии, организации и сдружения са подготвени на базата на точни извадки и цитати от предоставени на Пресслужба "Куриер" и вече публикувани материали" - отбелязват в уводна бележка участниците в редакционната група.

На стр. 16-та в карето под името Българска социалистическа партия (БСП) пише следното: "Учредена е на 31 декември 1989 година. Ръководи се от Бюро за инициативната група с официален говорител Йордан Велков. За контакти: тел. 51-74-87, 87-20-59, 74-71-95, 54-81-30, 66-22-84". Вероятно това са софийски телефонни постове; надявам се, всеки би могъл да провери на кои телефонни номера днес, през септември 2007-ма, съответстват.

"Необходими са бързи мерки за дестабилизиране на БКП, която всъщност представлява подмолно-конспиративна политическа организация" - се настоява в програмната декларация за политическите искания, призивите и предстоящите задачи на автентичната по онова време БСП. И по-нататък: "БСП настоява за признаване и осъждане на историческия факт, че на България насилствено е наложена сталинистката казармена политическа система, а БКП е провеждала политика при фактически ограничен национален суверенитет"... Бел.м., tisss.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)