17.09.2004. Днес е именият ден на моите две дъщери. Християнската философия е оптимистична, понеже се основава върху Вярата, Надеждата и Любовта. Нарекох дъщерите си Вера и Надя по традиция, завещана от брата Гълъб на баба ми Невена по майчина линия. За децата на единствения оцелял от големия Хаджи Трендафилов перущенски род вече съм разправил в по-предишна подтема към тая хронография и няма да се повтарям.
Имената на щерките ми са понятия, които осветяват живота, придават му много по-висок... божествен смисъл. Древногръцкият хедонизъм е весело упование, като се устройва животът върху стремежа към удоволствия. Католицизмът пък възприема Иисус за образ на мъченичеството и оттам оназ типична католическа назидателност към човека, оковаването му в догми и задължения, свързани най-напреж с религиозните ритуали, с отказа от чувственост и свободолюбие.
Раболепието пред Бога е лицемерието на невежия, на фанатика, склонен да унижава останалите човеци, да се кичи с всеотдайност към умозрителни кумири. За мен християнството като философия е жизнено именно защото възприема преминаването през страдание и оскърбления като път заради Вярата, Надеждата и Любовта, които тъй именно се утвърждават чрез нашата устойчивост пред Злото и Глупостта, пред фанатизма и грандоманията.
* * *
Завчера, 15 септември, седнахме с Емил в онова квартално кафене, на ъгъла край Асеновградското шосе, което върви успоредно с коловозите на пловдивската Сточна гара. Говорихме за Чонов от Рогош и за книгата. "Обади му се - поучава ме Емил. - Ако съм на твое място, ще отида с колата в онова село да разбера докъде е стигнала работата."
Не ми се видя притеснен, че именно той, Емил, стана причина да ангажирам Тодор Чонов... приятеля Чонов, който си нямал клиенти за печатницата, и да бера куп ядове точно когато сънувах най-очаквания си празник от десет години насам: да видя книгата си в ръцете на моите простосмъртни приятели на цена, кажи-речи, символична**, която едва ли би ми покрила разходите, без да търся изгода за труда си в разстояние на десет години.
* * *
Да приемеш страданието като възлово събитие, което те пречиства, не е лесно. И аз бих се оплаквал по кръстопътищата с разкървавена уста и изранено тяло, бих си късал дрехата и посипвал бих главата си с пепел... Ала защо ми е това? Дирещият съчувствие сам себе си унижава. "Съчувствен хленч ли ти е нужен?" - бих го попитал.
Сърцевината на страданието е пропита от нежност. Научаваш, че си уязвим за Злото, и всъщност човекът винаги е уязвим заради самата ни греховна природа. В страданието обаче се зараждат най-смелите проекти, най-красивите мечти.
Как да постъпиш, когато те лъжат, ограбват твоето, гаврят се и унижават? Смири гнева си. Замълчи. Не прави резки жестове на възмущение. Събери се вътре в себе си, и няма начин да сбъркаш, ако отложиш своя отговор.
Ние сме нетърпеливи; желаем мигновено да отвърнем, да изравним сметката тутакси; ала когато си се вчепкал здраво със Злото уж за да го надмогнеш, това Зло се просмуква в съзнанието ти и те заразява с бесове.
Затаяването (което е другото име на смирението) е далеч по-далновиден отговор на Злото. Животът не спира, обстоятелствата се променят; затова изчакай талантливо деня, когато циреят ще нарасне до такава степен, че се пукне сам пред изненаданото множество от хора. И тогава ще можеш да почистваш рани, да превързваш потрошени съвести и изправяш пълзящите да стъпят отново върху собствените си нозе.
Чумата изисква търпение, за да я надживеем. Да останеш себе си, заобиколен от вихъра на страсти и бесове - то е да бъдеш знак, че има и други, по-уравновесени начини да се справим с бедствието. Неочаквано за себе си откривам жестока хубост в умението да се държиш любезно с предатели, без да си предател на мисията, заради която си на тоя свят.
tisss _______________________________
* Начало на част ХІV от темата "Въведение".
** 9,90 лв. за екземпляр на книгата "Ламски" - 496 страници с над сто илюстрации. Бел.м., tisss.
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
("Розовият лес") ПИРОВИТЕ ПОБЕДИ НА ПОСРЕДСТВЕНОСТТА
19.09.2004.Посредствеността възприемаме като неспособност, като вид недостатъчност на творческа енергия, прикрита зад високи претенции, зад документи, отличия, титли. Гледаме присмехулно и нехайно към носителя й, но в България тая същата Недостатъчност върши огромни поразии, домогвайки се до върховете на държавата и всички сфери на културата и изкуството.
Захвани се с една работа, па ела и виж как при вероятността за успех Посредствеността се възправя в цялото си грозно величие пред тебе! Оплака ми се преди четирийсет години Ангелина Зекова*, че като инженер по машинното оборудване в хранително-вкусовата промишленост изобретила хипоидна трансмисия от нов тип и три университетски величия с научни титли (между които тогавашният ректор на ВИХВП доц. Танчев) й заявили: няма да ти признаем изобретението, ако не ни обявиш за ръководен екип на научната разработка. Не се посвенили да й предложат място на обикновен подизпълнител на замисления уж от тях прототип...
А може би Посредствеността е необходимото зло, без което не се осъществява нито една добра идея? То иде като изпитание, като проверка на издръжливостта и увереността ти в твоето дело.
Случайно ли самовлюбен грандоман изскочи из небитието в моя живот да ми пречи за книгата "Ламски"? Мисля, никак не е случайно. Обградих го с внимание тоя пришелец, дадох му всичко, което пожела, но не толкоз лакомия за лесна печалба откривам в издевателството му спрямо моя труд, колкото завистта на човека, който не може да запълни със съдържание формата на творец; за тая форма той бе работил над три десетилетия и е боготворен от снобите, но то не прикрива факта, че нищо съществено не е създал, че усилията му са били само показност, красива поза, присвояване на нещо, дето не му принадлежи.
Когато остарелият като чиновник Петър Петров** създаде осемте си великолепни разказа, именно графомани най-гръмко го обявяваха за графоман, подценяваха тоя многострадалец-творец, унижаваха го като човек.
Литературата ни е изпълнена с фалшиви имена на "творци". Тия образи на некадърността лит.критици а la Светлозар Игов***, например, лъскат до блясък, за да заемат мястото на истински стойностното в това изкуство. Варакосаната имитация ти се навира в очи да я приемеш за злато.
23.09.2004. Вчера се възнесъл в "по-добрия свят" бившият шеф на училището. Предният ден си отишла от света и колегата Величка Джуралова, която преподаваше математика. Спомням си двамата, Вилито Джуралова и директора Иван Панайотов, жизнени, с дяволито пламъче в държанието - типични хора от моето поколение, за които и добро, и по-малко добро можеш да речеш, но бяха истински: дори в греха, дори в претенциите си. И толкоз! Нищо съществено освен дреб от спомени. Колко ли си подвластен на суетата си и ти, драги ми Смехурко Жоро Б.!
Дано в отвъдното се случат на едно място, там дето е душата на колегата-литераторка Маргарита Белчева, на учителя по физкултура Димитър Димитров, който година-две преди да се пенсионира от потрес и унижение се хвърли под колелетата на мотрисата за Карлово.****
Училището като институция уплътнява биографията си с тяхната смърт; и се вижда колко непреходна и великолепна е мисията да си учител на младите и неопитните, които още не умеят да отстояват своето, а припират да назлобеят срещу света, преди да са усетили колко противоречив е човешкият ни, подвластен на суетите свят.
На момиче от VІІІ-б в тетрадката сред несръчни стихове от типа "душата ми е прокълната во веки веков да е сама" откривам ей таквиз бисерчета...
Дяволско сърце бодливо с изненада те убожда
или почти готово стихотворение (сглобих го от късовете):
Лъчът светлина докосна студената земя, а от нея бавно се подаде меко стръкче зеленина; за миг небето засия, пламна слънчевата светлина - обля студените скали, обгърна ланшните треви. Чух глас пеещ нежно, каращ студените очи да блеснат и след миг видях цветя, видях живот по умрялата Земя. Слушах тихия вятър, бъбрещ с ниските треви...
Или други находки:
Усетих полъх на цветя, вятър, който нежно прокара пръсти през косите ми. Нещо величествено леко ме побутна и сякаш каза: "Върви!" Полъхваше в душата ми като вятър между полски треви, а ароматът на свобода изпълваше всичко; хармонията сякаш живееше там. Нещо ме обгърна, нещо топло, нещо голямо и меко. Сякаш беше слънчев лъч. В нозете ми се бяха сгушили нежни стъбла, а листа погалваха раменете ми. ...Отваряйки очи, видях тъмната стая, космосът, в който седях, а срещу мен лежеше едно малко стръкче роза...
И по-нататък, вече предвзето:
...а пред мен лежи Морето на страстта -
за да приключи:
...защото моята душа е прокълната.
Та ето що й написах в тетрадката: "Това хленчене що ти е? Ще ти се случат великолепни неща, но първо отвори очи за хубавото наоколо. От припряност е това настроение в стиховете ти. Ще ти се ей сега, в тоя миг да ти се случат добрите неща. А те не идват, бавят се... и се чудиш: наричаш нетърпението си с тъмни думички, рисуваш го с мрачни бои, а то тепърва ще те гневи и изкушава.
Не нападай света. Това е истинският живот, за който много малко знаеш, мисля си... Природата ти е дала всичко необходимо за да си щастлива и да грееш като слънчице. Не бързай! Всяко нещо - с времето си.
Добре е, че усещаш болка в душата си. Ако не изпитваше болка от нараненото, бисерната мида никога нямаше да създаде бисерно зрънце. Всяко щастие предварително (а понякога - и цял живот) се заплаща с големи, много големи лихви, момиче. Сега само лекичко позираш, и в това ти е чарът, но тоя чар е като аромат на цвете, който бързо отлита, с месеците и годините, които натрупваш в собствения си живот.
От стиховете ти вече знам коя си и съвсем не си сама, повярвай. Защото имаш тия разкошни пространства у себе си, където тепърва ще никнат мечти и цветя ще излъчват ухание за другите хора".
* * *
Моят съсед Митко Йовчев се кани утре да пирува в компания на... Точи си зъбите, а му липсва Любовта. Хапване, пийване, телесни наслади... но какво са те, когато тая своенравница Любовта не ти пили нервите, не кара сърцето ти да трепка като трепетликов лист!
tisss _____________________________________
* Най-добрата сред състезаващите се на единичен каяк пловдивчанки в гребните регати около 1967-ма.
** С писателски псевдоним се пишеше в книгите си Василен Ведров.
*** Дето, сериозно погледнато, си нямат ориентир за оценка в изкуството, а оценките им са от гледна точка на временни приоритети, според конюнктурата.
**** Поне три случая знам на смърт, свързани с това жп-трасе от около триста метра между булеварда с някогашното име "Малчика" и отвъдния край на жп-моста срещу пловдивския Захарен комбинат. Физически почти преживях смъртта на тоя добряк и самотник Димитров, понеже преди това бях видял как санитари събират в черни найлонови торби костите и червата на военен летец, оказал се на пътя на преминаващата с висока скорост мотриса. Бел.м., tisss.
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
Екстри:
Светозар*
звездоброец-езотерик
Регистриран: 29.01.2003
Мнения: 8790
От: София
("Розовият лес") ГРЪМОГЛАСИЕТО И ДУХОВНАТА НЕМОЩ (1.)
27.09.2004. Два дена боледувах, но хапове не пих... Понякога, както е днес, се усещам като енергиен източник, който се активира именно когато срещне препятствие (болест, лъжа, надменност, нагла самовлюбеност и алчност). Тия дни реших, че човекът от Рогош ми е симпатичен, и то се дължи може би точно на наглостта му.
Ето един, казвам си, типичен образ на грешна душа. Би могъл да ми е съмишленик, но не е. Защо не е? Засега отлагам отговора, просто трябва да изчакам да науча цялата истина (доколкото ми е възможно) за неговото предателство. То на какво се дължи - на слаб характер, което означава завист, или на по-сериозни причини?
"Ламски" е в състояние да взриви идилията на смятащите се за недосегаеми парвенюта в днешна България. Възможно е това да е целта на кръжеца от политически приятели около оня човек - да отложат Видовден; защото книгата ми ги демаскира като нравственост и претенции за талант и култура в изкуството. Види ли ги българинът колко са смешни, по-малко ще се страхува и притеснява от тяхната привидна недосегаемост. Зад комичното се таи много строга представа за силата на нравствения стил на живеене тук.
Някъде в генетичната ми памет се мярва от време на време фигурата на монах, самозаточил се в манастирска килия, за да проумее как е устроен човешкият ни свят. С духовни джуджета (като неколцина смръщили вежди самозванци над главата ми, не за човека от Рогош говоря!) просто тотално се разминавам. У тоя вид наглеци няма нищо конструктивно, никаква перспектива, струва ми се. И защо да се занимавам с тяхното битие и глупост?!
Достатъчно ми е, че не ми пречат, че са ми освободили място, притеснени да не би да разпердушиня жалката им кариера или поне да им създам неприятности. Е, мен така ми харесва. Много са нещата, които имам за казване в сюжет или пряка публицистика...
Материалистът Иван Панайтов* си беше отишъл далеч, десетина години... преди физически да изчезне от белия свят. Каква участ!!! Толкова се грижеше за себе си, а така безславно свършва нишката на съдбата му! Малко насълзени очи, малко скръбни спомени и... чао, скъпи и ненагледни!
А баща ми продължава да ми говори... двайсет и една години подир трагичната му кончина. Не умира у мен и дядо ми Борис, калугеровската семка. Усещам втренчения му пронизващ поглед върху себе си, продължавам да чувам мечешкия му дрезгав смях, болезненото драскане на небръснатата му буза върху лицето ми на петгодишно хлапенце. Велик образ на стопанин, проправящ път за поколения внуци и правнуци подире си... Няма да изгние българската нация, докато тоя тип българи са в съзнанието ни като образец за достойнство в объркания ни от страсти и суети греховен свят.
Вчера три часа се грях на слънчице при Маруф. Изчетох от кора до кора всички вестници, които бе отделил специално за мене, бъбрихме това-онова. Днес още ми е малко отнесено на моменти: все пак от болест се не излиза за някакви си два дена, нали!
29.09.2004.Гръмогласието - компенсация на духовната немощ. Гръмовито говорят Надменността и Фанатизмът. Те винаги настояват да бъдат изслушвани като гласове на Истината и на Върховната власт. Така комунизмът, хитлеризмът и ислямът озвучават площадите на планетата, заплашително назидаващи с вирнат към небесата показалец, облещили очи към облаците и звездите над тях, чиито пратеници претендират да са.
Духовността, интелектуалната енергия се излъчват в кротост и със спокоен тон. Те са човеколюбиви, изпълнени с уважение към света, към природата.
Кой може да долови трепетното шумолене на тревите и храстите, аромата на цветята и дърветата, красотата и хармонията на живота? Учудва ме колко малодушно приемаме да ни говорят с тон, който не допуска други мнения. Истината идва при нас тихо и в ореол от светлина и нежно състрадание; тя допуска да бъде оспорвана, дори разпъвана на кръст, и пак е царствена.
Невежият говори високо именно защото не проумява, че естеството на живота е крехко и се осъществява в тишина. Защо ми е площад и трибуна, окичена със знамена? Защо ми е огромна тълпа от хора, ако имам да им кажа наистина нещо важно и премислено издълбоко?... Дразнят ме площадните крясъци, воят на викащия от минарето или амвона. Такъв стил е присъщ на човек, обзет от бесове.
* Преподаваше физика, та на четири очи ми е говорил в учителската стая край клетките с дневниците: "Е, каква ти е ползата, като правеше политически вестник, пък не си сега в Парламента? Аз, например, като се захващам с една работа, винаги съм наясно какво печеля. Защото преподавам физика, защото съм материалист, пък ти си... какво?! Въздух под налягане си ти". И си хили насреща ми лъчезарен, тържествуващ, но не пропуска да добави: "Все пак между приятелите много се гордея, че такава рядка птица като тебе ми е подчинен". По едно време, било е някъде около 1990-та - началото на 1991-ва, пресреща ме угрижен пред парадния вход на училището: "Що не вземеш да ми ходатайстваш да стана член на Демократическата партия, а? Синът ми много уважава тая партия, да знаеш. А?! Какво ще ти струва да ми направиш тоя жест!!!" Доста ме е дразнил, доста и аз съм го дразнел, но помежду ни - въпреки тежките кавги - винаги си остана затаено и недокоснато чувство на взаимна симпатия, и аз не знам защо. Не съм му ходил на гроба, все си мисля, че би трябвало да отида специално заради спомена за тоя истински филибелия и наивник, чийто корени са от Панагюрище и когото съм ловил за реверите да го питам: "Като ти е такъв як коренът, па и семката ти е от Панагюрище, защо се страхуваш от столипиновските манговци, та не закачиш българския байряк над училищната сграда!?" Днес може да изглежда странно, но тогава наистина я имаше таз приказка: "Хай да не си веем знамето, да не дразним циганите от Столипиново!" Бел.м., tisss.
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
("Розовият лес") ГРЪМОГЛАСИЕТО И ДУХОВНАТА НЕМОЩ (2.)
30.09.2004. Вероятно Корана е великолепна книга, но аз виждам в него посредствен преразказ на подбрани части от Ветхия завет, лошо разкодирани, и освен всичко друго виждам еднотипно повтарящи се като рефрен чудесни твърдения колко нищожен е човекът пред Аллах, колко жалки са човешките ни желания, свеждащи се до едно върховно постижение - излягане върху зелена морава, заобиколен от четири предани хубавици, отпиващ изстуден шербет край бистроструйна река и със самочувствието на праведник, който се радва, като гледа как се мъчи съседът му в огъня на Ада, понеже имал дързостта тоя съсед да не повярва в неограничената доброта на Бога. Е га си!
Есенцията на Злото в ненавистта на мързеливеца, усърдно величаещ Аллах в молитвите си - нима това е висшето състояние на разума, на човечността, на жизнелюбието, нима това е Пътят и Истината за нас?! Но тъй е за мюсюлманина, ако успявам да разчета дълбоката мъдрост от общението със сънищата на пророка Мохамед.
Дали в своята пищност и величие то не са сънища на разума пред грохотно звучащия над главите ни Космос?! Двата ми майчини рода (перущенският и калугеровският) са клани от фанатици, от хора, насъсквани именно от тълкуватели на тая най-велика Книга за праведния мюсюлманин, моя брат по участ, а може би и по кръв... върху планетата Земя.
* * *
А може би сме наивни да вярваме, че Библията е нещо повече от произведение на собствените ни представи за устройването на света и двуединството Бог/Сатана, което е неразрушимото ядро на нашата жизненост като човеци?
Като всяко творение на човешкия разум, и Библията представя нещата пристрастно, едностранчиво и настойчиво. Истината е повече, далеч по-разнолика от човешките ни мерки и сравнения. Всъщност, природата - като частица от Космоса (от красотата) - е безразлична към собствените си деца, и особено - към нас, хората. Вместо да живеем с реалността, ние се самоизтребваме, обзети от лудостта да пренаредим света, да покорим всичко, което ни се изпречи пред очи.
Най-сляпата и най-маниакална между религиите - Исляма във фундаментализма си като версия, напоследък, подир 11 септември 2001 година, доказва почти всекидневно как безразсъдно и пошло може да бъде човечеството, когато е в плен на умозрителна схема, изправено пред мирозданието на живота, неспособно да проумее величието на смиреното отношение, разяждано от диви претенции и самовлюбеност.
Първият грях на Исляма във фундамелистката му версия, извор на низ нещастия, е пренебрежението към жената, поставянето й в ролята на животно, което безропотно е длъжно да ражда и да величае своя домашен насилник и духовен наставник мъжа. Оттук иде и безразличието към живота, на първо място - към собствения му живот у фанатика-ислямист. Тоя мой събрат по разум си е въобразил, че е праведен пред Ужаса, наречен Аллах. Нали Аллах е висш образ на Доброто?!
Да назова Озлоблението висш благодетел на човешкия род, наш добронамерен съдник и покровител, това не е ли лудост в най-автентичния си вид?! Да го славя тоя чуден образ двайсет и четири часа в денонощието, пет пъти по за половин-един час коленичил, заровил глава между раменете, опрял чело в земята - това ли е върховният израз на синовна почит, това ли иска от мен Световният суверен?!
* * *
Захванах се да чета книгата "Alles, was man wissen mus" от немския изкуствовед Дитрих Шваниц, преведена лошо на български със заглавие "Речник на общата ни култура". Нищо ново дотук (стр. 39-та от общо 418-те), нищо ново не откривам.
04.10.2004. За кратко съм се изкушавал да коментирам отношението между държавата България и българина - типичния средностатистически гражданин, чийто роден език, манталитет, вяра, история и култура са чисто български. Каквото и да се рече, българите - с най-ниска раждаемост в Републиката, са и най-унижавани, най-притеснени в собственото си отечество. Тоя човек не може да очаква капка милост от държавата България, нито благодарност - поне проформа! - че честно плаща куп данъци, куп налози, отнемащи между 40 и 75 процента от приходите му на простосмъртен... Не-е, не говоря за мутрите и ония хора във висшата прослойка управленци!!!
Ние сме търпелив народ, но просветлението иде при смирения само когато е съхранил духовната си енергия. Нашите духовни хора не са на мястото си, хленчат повече от останалите унижени и оскърбени. И от това вайкане и мърморене, от тоя кафененски и снобски брътвеж на интелигенцията ни нищо значимо не се получава.
06.10.2004. Две открития в първите дни на октомври от археолозите в България (Георги Китов - царско погребение от епохата на траките, могилата Малка Косматка край градчето Шипка, Казанлъшко; Божидар Димитров - златно съкровище отпреди 2500 години поне) предвещават онова, което преди десетилетие Ванга каза: нашите земи са средище на древна високоразвита цивилизация.
И на тоя фон сме свидетели на типични за нашенския адет кавги на дребно: полицаи с маски претърсват... археолозите, все едно това са не археолози, а кокошкари, селски тарикати някакви си. Държавата, която се грижи косъм да не падне от кратуната на едрия престъпник, учените археолози и историци, изобщо - хора, върху чийто труд градим националното си достойнство, тая моя странна държава ги третира като престъпници. Але!
Водещите младежи* от сутрешното неделно предаване "Сблъсък" по бТВ се гавреха с доцента-археолог и мой съгражданин Георги Китов. Културата се управлява от един смешник - т.нар. министър! - Божидар Абрашев, който не е отпуснал - научавам - нито лев за археологическите експедиции, и тия експедиции кажи-речи работят на самотек с подаяния от... мутри, или както щете ги наричайте: съмнителни благодетели, дето в опоскана България не си знаят парите, па и шетат с образа на стопани, та от тях и министрите, па и депутатите в Народното ни събрание... са обзети от трепет. Ей тия вагабонти-паралии се загрижили за националното ни самочувствие. Националното ни самочувствие стана зависимо от едни хора, дето ще завардят улицата между две кюшета да си отпразнуват купона с курвите, да си направят театрото колко са лъскави, колко са важни, та се движат из София с дузина копои-телохранители около себе си.
Немският професор-историк и философ Дитрих Шваниц пише популярен вариант (за невежи и лаици като мен) на европейската културна история от две хиляди години насам и представя немската нация едва ли не за основен двигател на съвременната цивилизация от 1500-та година след Христа, та до наши дни. Красиво!
Западът дърпа килимчето под себе си, а ние - Източна Европа, и особено Югоизтокът на континента, задният двор с боклуците и старите мебели... ние, казвам - сме в техните очи бледи негативи, едва ли не варварите на днешна Европа.
До страница 87-ма откривам две невежествени твърдения от страна на благовидния професор Шваниц:
1) че "кирилицата е наречена по името на създателя й Кирил"**; и
2) че "южните славяни са българи, гърци и унгарци"***.
За такива случаи, дето се вика: Остава само да влезе убитият. Ама мен, българина, сина на дърводелеца Кирил от Харманли, горкият Шваниц изобщо не ме кефи; кефят ме умниците, дето са пуснали тая книга в обращение на българския книжен пазар, па и реклама й правят едва ли не като на епохален научен труд.
* Слави Трифонов, чувам напоследък - в 2007-ма, когато набирам на компютъра си тоя текст за Internet - ги наричал тия двамата симпатяги Иван и Андрей скунксове. Скунксът е миризлив пор с хубава кожа, която се употребява за шапки, яки, окантване на връхни дрехи, маншони за префърцунени дами и изнежени господа.
** Кирилицата е допълнена за славянската говорима реч версия на гръцката буквена система, пък творение на Кирил е глаголицата.
*** Тия две "епохални" открития са съответно на страниците 57-ма и 65-та от българското преведено кофти издание. Бел.м., tisss.
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
("Розовият лес") НЕ ЗАТИСКАЙ УСТАТА НА ВОЛА, КОГА ВЪРШЕЕ!
07.10.2004. За доверието... Доверие иде от "вяра", нещо от рода на "вярвам ти". Аргументите, които хранят доверието ни, са повече свързани с интуицията, не с логическото систематизиране на факти и разсъждения. Е, добре, излъгал си се в някого, но защо бързаш да го обвиниш? Грешката - ако това изобщо е грешка, си е у тебе. Ти нещо си недовидял, неусетил, недорабрал у човека отсреща.
Можеш ли да проумееш неговия стил в отношенията му с тебе! По-често то е непосилна работа, пък и помисли! - дали си струва усилието... Виж, да промениш своя подход към тоя "грешник" е напълно във възможностите ти.
Първо, лекичко го отстрани от себе си, без да го нападаш с думи и действия. Със замълчаване, с известна сдържаност и дори с учтива студенина му дай да разбере (ако може и желае да разбере), че вече не си същият към него. Просто го "сложи във фризера", но го дръж - от разстояние макар, под око. Защото е възможно случайно да се е изкушил от нещо твое, или е бил в трудна ситуация и - лъжейки те, се е отървавал от някое голямо зло.
Не те съветвам да го съдиш прибързано, но и не те съветвам да му простиш, докато не го усетиш, че е проумял "греха си" и докато не е дошъл при тебе сам да се покае.
Наранили са те, но ти не си в слаба позиция, ако си забраниш да огласяш света с хленч и вайкане. Хората стават лоши най-често поради душевна слабост, поради недоимък от духовна енергия. Такъв хитрец винаги може да те излъже веднъж, но неговото е Пирова победа.
И най-злият някога е бил добър и чист човек; вършейки зло, той всъщност е извършил предателство и спрямо себе си. Ако погледнеш нещата от тоя ъгъл, няма да ти е трудно да се въздържиш от нападки и тежки думи.
Животът е хубав именно защото срещаме непрекъснато изненади, макар по-често това да са не особено приятни изненади. Върши, каквото трябва, пък да става каквото ще!*
Ние непрекъснато научаваме нещо ново, цял живот се учим - ако можеш, учи се от такива неприятни срещи с човешката слабост и склонност към грехове, и надявам се, няма да съжаляваш. Преодоляното Зло, ако не ни е съсипало, ни прави по-силни духом, по-мъдри, по-смирени външно, а вътре - повече пламенни във вярата и съчувствието изобщо към човешкия род.
Направил си добро на изпадналия в беда, пък първата му работа била, вместо да благодари, да ти захапе ръката, с която си му дал подкрепа...?! Е, какво очакваш! Нормално. За нашите географски ширини и паралели това е възможно най-често срещаната реакция. Т.е. всичко е наред, когато същият тоя много специален приятел ръси глупости, заканва се да те трепе, да те осакати, че да го помниш цял живот.
Тоя, който те е наранил - колкото и странно да изглежда, всъщност ти е дал шанс да провериш сам себе си, да преосмислиш и пренаредиш вътрешното си пространство, да строиш оръжията си и войските си за бъдещи сражения, където предстоят тепърва твоите великолепни победи и красиви завоевания... дори над такава мижава работа, като посредствеността в приятелството.
08.10.2004. Започвам лекичко подгряване на атмосферата около "великия човек от Рогош"... Снощи със зетя и двете ми дъщери отбелязахме десетия (!) рожден ден на моята внучка Невена. Това дете все повече ми се нрави по характер. "Моя семка е!" - изпитвам вътрешно тържество точно като човека в сянка, каквато роля изобщо ми допада, т.е. - да стоя уж отстрани и да се любувам уж на борбата между Добро и Зло долу на арената, да я съзерцавам уж откъм трибуната на Платоновите философи тая схватка, а всъщност цял да съм в тая драма, която се разиграва на живот и смърт именно в моето сърце.
Дъщерите ми Вера (31 г.) и Надя (29 г.) са вече оформени характери и откривам електричество в отношенията ни: едва прикрито пренебрежение към моите писаници. Не им се сърдя, понеже и в евангелието е казано, че никой не е пророк в очите на най-близките си по плът. Дразни ги вероятно типично човешкото у мен, където съм греховен и обикновен, егоист (от тяхна гледна точка) и посредствен.
Когато един ден физически изчезна от живота им, може би едва тогава ще се почувстват духом истински мои дъщери и последователи, нещо като апостоли на моя си невъзможен стил и възгледи за живота и света.
* * *
Тая сутрин продължих с книгата на немеца Дитрих Шваниц, почти мой връстник (роден през 1940-та), и в текстовете му откривам зрънца остроумие, съчетано с ирония и шеговитост; пък това много ми харесва. Откривам още, че ние, българите, сме просто бяло петно, terra incognita в неговите пейзажи на европейската култура. То не е вина, а пропуск, мисля си.
От тоя пропуск европеецът може би не губи; губим ние, размесени като аморфна маса в представите на европееца от Централната и Западната част на континента с образи на общо взето жизнени и малокултурни нации от Изтока. Не ни го казват, но явно за подредените западни общества ние, българите, сме част от съвременното варварство. И тогава такива симпатични образи, масови любимци на българската нация като Азис, Бойко Борисов, дори Слави Трифонов... съвсем си идват на мястото. Минава ми през ума дяволската мисъл: ами че ония на запад ни бъркат със столипиновския крадец, с измамниците от софийския квартал Факултето, с ония хора, които изпъплаха първи от България и тръгнаха като Бай Ганьо да разнасят славата ни по света.
А и какво ли културно достолепие сме им демонстрирали дотук от 1876-та насам? Кланета, издевателства, Бай Ганьо, Христо Стоичков с ония мили родни жестове и ругатни по футболните терени на света... Как легендата Стоичков да съчетая с ръкомахащия и псуващ кавгаджия долу на игрището!
Политиците ни, с редки изключения, блестят като мазни лекета върху фината брюкселска дантела. Тълпи цигани от България, проституиращи българки по западните магистрали, градове и курорти. Български бандитски групи за обир, изнудване или просто за възползване от западната демокрация. Парвенюта, домогващи се към западната аристокрация на културата, подмазвачи и хитреци на едро и дребно.
Просташки се гордеем с разюздания си "морал" във всякакви сфери на общуване: от спорта до подправянето на банкноти, от ракията менте до просещите на висок глас помощи от Запада и отстъпки, които западният гражданин изобщо не е длъжен да ни прави.
Простотията у нас е гръмогласна като чалга и циганско веселие. И това е "продуктът", който в момента изнасяме към Европа, за да внесем стари западни автомобили и технологии на управление. Управленските ни структури са показни, но не действащи.
Образованието ни е в хаос, откак сталинистите през далечната 1945-та се възцариха във властта у нас. Семейството като институция и модел за възпитание е в страхотна криза. Медиите ни изнасят на преден план отвратителни образци за просперитет, като милиардера Илия Павлов, певеца Азис, плътната сган мафиоти във и около властта, хора с нисък морал и високи претенции.
А в същото време големите личности на нацията си отиват от нас: Хайтов, Николай Гяуров, Радой Ралин, Христо Фотев, Александър Геров, Иван Радоев, Радичков, Тончо Жечев, Георги Джагаров - тия българи излязоха от живота омерзени, недоразбрани. И понякога то личи именно когато парвенюта ги отрупват с титли, почести и предвзето възхищение, характерно изобщо за снобите.
Образецът на съвременния "добър българин" е отреклият се от българските си корени интелигент-хитрец и нагаждач спрямо силните на деня, англофил или русофил, прилепил се към обществото на заможните и затова сам изживяващ се като аристократ - типичният нашенски новобогаташ, размахал назидателно показалец към седемте милиона бедстващи свои сънародници.
Най-доброто от българската нация в момента се съхранява сякаш единствено в средите на самотни старци, философстващи край стадо овце или сред позанемарени дворове и къщурки, т.е. сред ония, които най-добре помнят, че животът на повърхността е суета, а в дълбините си е нравственост и уравновесеност.
tisss ____________________________________
* Девиз на Лев Н. Толстой (1828-1910).
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
("Розовият лес") КУЛТУРАТА - НИЗ ЛЮБОПИТНИ ПОДРОБНОСТИ (1.)
11.10.2004. Любопитни подробности от книгата* на родения през 1940-та Дитрих Шваниц. Първо авторът ми е една "голяма любопитна подробност". Израства, както отбелязват издателите, сред меноитските миньори в Швейцария. Следва английска филология, история и философия в Мюнстер, Лондон, Филаделфия и Фрайбург. От 1978 до 1997 г. е професор по английска литература в университета в Хамбург. С романите си "Университетското градче" (1995) и "Кръжокът" (1998) Дитрих Шваниц става най-известният критик на германската политика във висшето образвание и печели милионна публика.
Това чета върху задната корица на книгата, следвано от фрагменти възторг из немскоезичната периодика със страховити тиражи - изданията "Ди Цайт", "Дер Шпигел", "Ди Велт", както и такава личност като бившия президент на Германия Роман Херцог. Ето показателни думи на Херцог, които нашите господа министри на образованието и на културата, както и нашият г-н президент на Република България, биха могли да си ги лепнат вместо ковьорче под портрета на Левски и да си ги съзерцават, докато си пият отмаряйки следобедното кафенце, да речем:
Знанието днес е най-важният източник в нашата страна, бедна на суровини. Знание обаче може да почерпим само с образование... Затова е необходимо отново да се съсредоточим върху най-същественото и да направим достояние на всички обширните духовни познания.
Жалко, че авторът хамбургският професор по английска литература хер Шваниц тъй оскъдно знае за нас, българите, за нашата азбука (бърка глаголицата с кирилицата) и прочие, та ни е метнал в един кюп с... гърците - айде, за гърците няма да се ядосвам! - ама пък с унгарците от какъв зор и според каква научна му логика, дявол го взел!?
Чудни неща, драги български интелектуалци! Засвидетелстват ни нейде си откъм Западна Европа някакъв вид унизително снизхождение в научните си обзори, а нашите старателни издатели превеждат и тиражират две очебийни неистини за нас, българите, без да им трепне окото... Знатния хамбургския професор мога някак да го разбера, да оправдая невежеството му (хайде де! - някакви си смотани българи...), ама нашия редактор, че и редколегия вероятно - хич.
Това - между другото. То поначало културата у нас, в България, от най-затънтени гори тилилейски до висшата администрация в държавата ни... наред с образованието все е "между другото". Заместник-министър на културата ни например е достопочтена госпожа**, автор на чалга-текстове с мил сексуален цинизъм. Нормално...
Изцедих любопитни подробности, които намирам за опорни точки в пейзажа на европейската християнска цивилизация. И тъй...
1. Иисус (Христос) е роден около 7 г. пр. н.е., физически издъхнал на кръста около 30 г. сл.н.е., което значи, че на кръста е разпнат като не 33-, а 37-годишен мъж. Историята около раждането му е сходна с мита около раждането на Херакъл (Херкулес), извънбрачен син на Зевс от омъжената за Амфитрион Алкмена. Само че Мария Богородица преди да зачене Иисус е девственица на 16 години, мисля...
От апостолите на Христос четирима са рибари (две двойки братя: Петър и Андрей, Яков и Йоан), Матей е бирник, останалите са най-обикновени хорица от простолюдието: Филип, Вартоломей, Тадеус, Симон, още един на име Яков, Тома и Юда.
2. Мария Магдалена (някогашна проституираща) с помощта на две други жени сваля Иисусовото тяло от кръста и го измива ритуално, маже с благовония и полага в семейната гробница на Йосиф от Ариматея, който Йосиф от Ариматея е бил заможен мъж.
3. Павел преди това с името Савел Разбойника е бил фанатичен и злостен враг на християните. След (вероятно) епилептичен припадък при една от експедициите Савел ослепява за три дни, понеже паднал от коня си. Когато зрението му се възвръща, покръстил се за християнин и приел името Павел.
Савел/Павел е от аристократичен род и е образован, за разлика от оная дузина ученици, които Иисус, още преди да напусне плътския си образ, привлякъл за служители на християнската кауза. Убит е тоз Павел по времето на император Нерон, оня известния с вакханалните си изцепки Нерон, дето пали Рим... естетически да се любувал една нощ, къркан до козирката, на заревото от величествената... илюминация, т.е. очарован от горящите квартали на Вечния град. Поне така твърди за Нерон легендата.
Фактически ап. Павел е основателят на Църквата, чиято мощна йерархична структура напомня (да не кажа - повтаря!) военната йерархия на римския легион от времето на Гай Юлий Цезар.
4. До 1066 година в Англия се говори и пише староанглийски.
5. Принципът на феодализма е първообраз на днешната политическа партия с нейните структури, субординация и развети хоругви за литийни (партийни) шествия и кампании за привличането на наивен електорат. Обещават се всякакъв род благини, които обещания подир изборите съвсем естествено се забравят. Кой ебал - ебал, кой ебан - ебан! - гласи хъшлашката нашенска сентенция за прослава на непукизма.
Партийният лидер раздава привилегии срещу вярно служене или поради роднинство; в наше време тоя принцип е известен като кръга от фирми на г-н Ахмед Доган, не че г-н доцентът Доган му е изобретател, а понеже има доблестта да ни уведоми на висок глас, та ехото на оназ лакърдия още отеква и ще се препредава "от урва на урва и от век на век"*** вероятно докато изобщо има догановци в България. Такива искрени изявления не се чуват всеки ден.
Та партийният лидер не раздава току-тъй привилегиите на властта и правото за достъп до кайнака с големите пари. Когато губи властта си - най-близките му съратници или го убиват да се не мъчи, или изоставят кротко сам да си угасне в разкошна вила край Рим или друго кътче далеч от суетата и пазарния шум, който долита откъм фоайето на парламента и откъм коридорите на правителството****.
6. Свещената Римска империя, т.е. възобновената Римска империя. На Коледа в 800 г. папа Лъв коронясва Карл Велики (който всъщност е войнствено дребно човече с велики идеи) за император с красното име Пипин.
Таз империя просъществувала до 1806 година, когато Наполеон й "разказал играта", изречено на пловдивски диалект, което благовъзпитано изречено звучи ето как: "Наполеон е причина Свещената Римска империя да се саморазпадне". Ето значи как ставали тез работи! Появява се някакъв дребничък лют корсиканец, офицер артилерист от градчето Аячо, и хоп... хилядолетната империя взела, та се саморазпаднала.
7. За Германия като понятие се заговорва едва подир 1871 година. Обединяващо звено са езикът, културата и... поезията. Невероятно!!! За французи и англичани понятието нация се определяло от политическата им принадлежност към държавата, а съвсем не от езика и културата, нито от етноса.
8. Манастирът е висша форма на праведен живот за християнина. Остров на цивилизацията през Ранното Средновековие (550-850 г.).
9. "Тривиум" (изучаване на граматика, логика и риторика) и "квадриум" (изучаване на геометрия, астрономия, аритметика и музика) - това е практика за средновековните университети в Париж, Оксфорт, Кембридж, Падуа и Прага.
10. Ренесансът според автора Шваниц е тясно свързан със сексуалната свобода; изречено благовъзпитано: когато дамите напуснат светилището на женствеността Кухнята и тръгнат да шетат по улиците сексапилно разголени, великите империи рухват. Като вземем предвид какви сластни вакханки и знойни травестити се вихрят в чалгата, медиите, правителството и политиката ни (?!) напоследък... какво ли го чака и нашето мило Отечество!
Цитат: Таз империя просъществувала до 1806 година, когато Наполеон й "разказал играта", изречено на пловдивски диалект, което благовъзпитано изречено звучи ето как: "Наполеон е причина Свещената Римска империя да се саморазпадне". Ето значи как ставали тез работи! Появява се някакъв дребничък лют корсиканец, офицер артилерист от градчето Аячо, и хоп... хилядолетната империя взела, та се саморазпаднала.
Абе, докато скролвах темата попаднах на римската империя и се зачетох в горния абзац. Не съм специалист в тази област, но Наполеон не е причината за разпадането на империята (да не говорим, че логическата ти връзка е нелепа). Империята съществува само фиктивно още преди неговото време. Завоеванията на Наполеон дават единствено повод на автрийския монарх да премахне това наименование на териториите. Но какво ли се занимавам да пиша...
"...Не съм специалист в тази област, но Наполеон не е причина за разпадането на империята (да не говорим, че логическата ти връзка е нелепа)..."
Из реплика на Winnetou
Наполеон и краят на Свещената Римска империя е заглавие на обширен пасаж на стр. 129-130 от книгата на проф. Дитрих Шванц; пасажът е придружен от политическа карта на Европа.
Не виждам повод за спор в случая (подчертах с болд внушението Ви, че това е мое мнение). Не е мое мнение. Затова смятам важен въпроса "Като се публикуват такъв род книги, дали е излишен коментарът от специалист българин?" - който е по-наясно от нас, лаиците, по темата, която и Вие, Winnetou, подхващате?!
Бъдете здрав!
tisss
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
("Розовият лес") КУЛТУРАТА - НИЗ ЛЮБОПИТНИ ПОДРОБНОСТИ (2.)
Продължение от 11.10.
През 1439 г. във Флоренция се провежда събор за обединение на Римската и Гръцката източна църква. Турците завладяват окончателно Византия през 1453 г. и заличават Източната римска империя завинаги. Флоренция се оказва средище на Ренесанса наред с Рим, Венеция, Милано.
Леонардо да Винчи (1452-1519) е хомосексуалист, пише с лявата ръка; много силен физически, язди, фехтува, облича се елегантно, обича куриозите (?! - бел.м., Г.Б.) и е крайно любопитен, с изострен усет за гротескното, грозното и за красотата.
Микеланджело Буонароти (1475-1564). Картините му са в духа на Стария завет (или по точно изречено, в духа на новото протестантство). Когато е обсебен в работата си над картините, се занемарява дотам, че спи с дрехите; преждевременно остарява, въпреки че доживява почти деветдесетата си година.
Тициан (1477 или 1487/90-1576). Най-представителният художник на Ренесанса, според проф. Шваниц. Слабост му е да изобразява женската хубост. При него всичко е цвят, светлина и чувствена наслада. Дева Мария изобразява тъй, сякаш е богинята на Любовта, появила се из пяната на вълните край остров Кипър Афродита. И може би в съгласие с немския професор в тоя момент, докато записвам това в един от мърлявите крайни квартали на Пловдив, си помислих за моряците, в чиято фантазия на зажаднели мъже се е родил образът на Красотата Любов...
Рафаел (Рафаело Санти: 1483-1520). Колко е живял па Рафаел, леле, колко кратко! Примирява религията с философията... Записвам, и това твърдение на Шваниц ми се вижда странно: как художник ще примири религията с нейните строги канони и философията с нейното свободолюбие и склонност към свобода на духа!
До трийсет и седмата си година Рафаел успява да създаде най-миловидните изображения на Дева Мария; т.нар. Сикстинска капела - Мария с младенеца Иисус на ръце. Тоз е най-ведрият от всички художници на Ренесанса, без шубе от демоничните енергии, отдаден на безмерни удоволствия, умира от преумора, пък що да не - от физическа пре-любов... опитвам да си представя за миг, записвайки тия нещица на моето балконче, трийсетина метра над земята. Когато си трийсет и седемгодишен, толкова е лесно да умреш в прегръдките на някоя красива знойна жена! И из съм умирал, при това неведнъж.
11. Колумб от Генуа в 1492-ра открива Америка, двете Америки.
12. Обособяват се все по това време три лагера в западното християнство: - католици (признаващи върховенството на Църквата); - лутерани и англикани (отреждащи на Църквата да е подчинена на Държавата); и - калвинисти и пуритани (за тях всеки е свещеник сам на себе си; изпитвали неприязън* към т.нар. йерархична Църква - чувство, което кой знае защо и аз, роденият през 1947-ма в осемхилядолетния си роден град, сърдечно споделям.
13. Мартин Лутер (1483-1546) е син на миньор. Смятал да учи право, ала след премеждие по време на буря се заклева да облече монашеското расо и наистина изпълнява своя обет: влиза в Августински манастир, което ще рече, както аз, пловдивчанинът, предполагам: манастир за следовници на св. Августин**. Осенява го тоз въглищарски син идеята, че само Вярата може да спаси човека от Злото. Превежда библията на немски. Самият превод играе основополагаща роля за самочувствието на немската нация.*** Когато през 1521-ва (Новия завет) и в 1534 (Стария завет) са отпечатани, Лутер е съответно 38- и 51-годишен.
Преводите му са на образен, богат на нюанси простонароден език, и тъй стават основа на немския писмен език, основа за национално самосъзнание у разпокъсаните до тоя момент немци. Обявява се обаче срещу боготворенето на Дева Мария (защо бе, Мартине?!) и светците, Чистилището, тайнството на Изповедта и на Последното помазване. Отнема привилегията на свещениците да се изживяват като посредници между бога и простосмъртния човек. Е, за това последното - добре е направил!
14. Анабаптистите се появяват в Швейцарките планини, изграждат комуни по чукарите и мило препоръчват многоженството. Жените са въодушевени, представете си! - от някой си предводител-анабаптист Ян от Лайден и го освобождават от мазето, дето го затворил местният епископ-католик. Основа на анабаптизма е т.нар. мирно противопоставяне на всяка принуда, което като филибелия си го превеждам с фразичката: "Пука ми жилетката за вашите такси и разпореждания, аз пък ще се търкалям без работа, понеже протестирам!" - което при мен си е влияние на близкия цигански квартал Столипиново.
15. Швейцарските стрелци първоначално са селяни, наети да воюват срещу рицарите. Понеже не се чувствали да спазват правилата на рицарския двубой, млатели благородниците де където ги срещнат.
Воювали пеш, пробождали като горкия рицар с петметровите си копия (алебарди) като бифтек или го сваляли от коня с всичките му брони и железа по него, па си го доубивали с брадве на спокойствие и с мерак. Оттам славата им на непобедими. Вследствие на таз "смелост" е имиджът им на воини, та са предпочитани и до днес за лична гвардия на папата. Такива ми ти работици... А върви после и се бий по правилата!!! За рицарите ми стана криво.
16. Калвинисти, което ще рече последователи на Жат Калвин, французин от градчето Нион, който силно вярвал в... Предопределението. Издръжливостта при мъченията, на които били подлагани, фактът, че оцелявали въпреки всички несгоди и неприятности в живота за тия странни хора калвинистите вече е белег, че са богоизбрани. Силно ми допада лайтмотивът на тяхната мисия: "Който ме преследва и унижава, ме прави по-силен.
Средище на тия особени хора е Женева, а калвинистки земи по традиция са Холандия, Англия, Северна Америка (без Мексико, разбира се). Ето откъде иде у мене слабостта ми към холандците, и конкретно към техния стил на игра от епохата на моя набор и физически двойник**** Йохан Кройф.
* Вж. стр. 80-та на цит.съч. "Речник на общата ни култура" от Дитрих Шваниц.
** Августин Блажени (354-430). Симпатичен ми стана с оназ негова сентенция относно знанието: "Ако никой не ме пита що е време, зная; ако искам да обясня, когато ме питат, не зная".
*** Нещо подобно вече се е случвало, когато записките по сънищата на неграмотния Мохамед, обявен за пророк на Аллах, обединяват разпръснатите унижавани дотогава арабски племена в една религия, език и национално самосъзнание.
**** Мнение на Николай Заяков от времето, когато работехме в една редакция и случвало се е целият състав на вестник "Комсомолска искра" да посещаваме крайпътния комплекс "Девети километър" по пътя Пловдив - Пазарджик. Бел.м., tisss.
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
12.10.2004. Виждам живота си като роман с няколко успоредно протичащи или преплитащи се сюжета: 1)за верността и предателството2)за чувствеността и хладния разум3) за мечтата и отрезвяващата реалност. В тия поне три сюжета аз съм централният персонаж и главен герой, който е изправен пред ударите на съдбата, за да намери отговор на драматичния въпрос: "Защо живея?"
"Чрез Жулиен Сорел Стендал портретира една от онези превъзходни натури, които вибрират от енергия и страст и които благодарение на своята жизненост имат привилегията сами безогледно да се реализират. Когато такива изключителни хора се срещнат с едно тесногръдо еснафско общество, остава им само лицемерието, за да скрият бунтарството си" - тълкува Дитрих Шваниц; и за кратко ме опиянява илюзията, че това се отнася точно до мен, до моя частен живот.
Понеже и аз като Жулиен Сорел от романа "Червено и черно" съм син на дърводелец и имам погледа на провинциалист към лъскавите салони, където пирува и се весели суетата; същата трезва мярка за нещата, които тъй изкушават посредствеността и я подтикват да действа безогледно и дръзко.
Странно е, че в моя живот точно там, където смятам, че съм най-силен - точно там винаги са ме отрезвявали с премерен и хладен ритник право в лицето. Нямаше друг между връстниците ми гимназисти, който да живее по-интензивно с литературата; по литература моята учителка редовно ме възнаграждаваше с "тройки". От университетския курс по основи на психологията моите колеги състуденти идваха да се допитват, да се консултират по психология с мен, сякаш им бях тартор; преподавателят, небезизвестният Георги Йолов, специалист по реакциите на човек в екстрени ситуации, на мен писа "тройка", а моите несведущи колеги бяха отличени с престижни оценки. На изпита по антична и западноевропейска литература блестящата и чаровна доц. Людмила Стефанова ме оцени за "три", а бях един от най-обзетите от чара й студенти, прилежно водещ записки и попиващ личността й на знойна, зряла, женствена матрона. И най-чудното е, че никак не им се сърдя, напротив - и до днес изпитвам най-искрено уважение към тия мои строги оценители; просто те съпътстват представата ми за интелигентни ерудирани личности (Емилия Карапанчева - гимназиалната ми преподавателка по литература, доц. Георги Йолов... или може би Тодор Йолов, Людмила Стефанова и редица други, които са ме смъквали от "приоблачните селения на илюзиите" върху грешната, но реална твърд на калта и пръстта.
Така съпротивата, неоценяването на "моето" от хора, които високо ценя и възприемам за ориентир вътре в себе си, ме импулсираше, събуждаше още по-силно любопитството ми и го превърнаха в страст за писане и тълкуване на живота и човека, всъщност - на самия мен като централен литературен герой на моите си размишления.
Сред учениците си виждам понякога самия себе си, какъвто съм бил далеч назад във времето. Прочетох вчера в единия осми клас откъс от есето "За доверието", пожелаха да си го запишат, а подир час иде при мен едно момиче и почти се разплака:
- Господине, ах, господине! Нали това сте го писали за мен? - Защо реши, че точно за теб...? Писал съм го ей тъй, изобщо. Тия неща на всекиго се случват в живота - казвам. А тя: - Не, господине! Знам, че за мен сте го писали. Защото аз постъпих като предател с най-добрата ми приятелка Силвия. И тя Ви е описала това, и Вие като отговор сте й написали... Да, аз й се извиних, много пъти й се извинявах, а след това пак постъпвах като предателка към нея.
- А държиш ли на това приятелство? - питам. - Да, господине. Много държа да си бъдем приятелки - рече със сълзички в очите. Сълзички взеха да й се търкалят по бузите, та рекох: - Знаеш ли, и мен ми се доплака заради тебе. Това са много човешки работи, мила!
tisss
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
Ти, дъжд, който се влачиш по корем над Европа, над луксозно озъбения хотел "Империал", над гробището с мъртвите поети, без надежда, надвесен над афишите влажни, над малките сребърни локви, където играят децата...
Ти, дъжд от очите на небето бледорезедаво, дъжд на човешката доблест корава, ти, дъжд в косите на моята малка любима...
Ти, скитник с цветя на нищожни цени от магазинчета стари...
Ти, дъжд на моето щастие - как ме сродяваш с облака черен, с планината всесилна, с нежността на гората, с империята на хотелите, проснати вред по земята...
Ти, дъжд! Ти евреино, търговец на сребърни съдове, на звънчета от пиринч, трополящ и танцуващ по улеи горски, по разнебитени гласовити олуци, поръбвайки с пяна големите асфалтови вени на Европа...
О, дъжд, куче на моята благонадеждност човешка, с теб най-после мога да скръстя ръце на гърди, да вдигна глава и високо във въздуха, тръпнещ от ухание на озон, да погледна наоколо, облечен в сияние.*
("Розовият лес") ЖЕНИТЕ...АХ, ЖЕНИТЕ!
13.10.2004. Жените неизменно са били в основата на моя импулс и рефлекс за писане. От юношеството ми остана засиленото любопитство към техния особен начин да виждат живота в детайли, да анализират до умопомрачение, да драматизират всичко, до което се докосне душата им, да интригантстват, да лицемерничат, скрито и безпощадно да делят сферите си на влияние, сами - и често неосъзнато - да избират от стадото на мъжете кой да направят своя принц на сърцето първо, а после и на тялото си, умението или неумението да поднасят женствеността си като рядък и скъп дар, изкушението да се предлагат като стока за продан или в замяна на уют и сигурност, инстинктът им да раждат, слабостта им към бебетата (който инстинкт мен лично ме изпълва с досада и даже неприязън).
Дори фактът, че са толкова различни - и основно: как добре умеят да играят ролята на безпомощност, когато всъщност са по-силни, по-жизнени от нас, мъжете, в известен смисъл много по-груби в преследване на целта, много по-отмъстителни и злопаметни.
Под нежната повърхност често съм съзирал страхотна амбиция. Говоря за страстните, стремящи се към любовта жизнени момичета, а не за отпуснати, меки и безволеви души и меса. Ренесансът и у мен дойде с интереса ми към жената като най-ароматна представа за съчетанието между Божествено и Дяволско.
Писането като творчески акт ми напомня коитус, сливане на мъжко и женско в плътско опиянение, когато Материята приема да стане майка на Духа, приема да бъде мачкана, хапана, огъвана, допуска да проникваш в дълбините, в утробата й, само за да се усети заплодена.
Творческият акт е сфера, подвластна на женствеността. Ние сме орачи и сеячи, но плодна нива е жената отсреща, и тя, струва ми се, знае много повече, много по-добре от нас за Нещата от живота; докато мъжът е само една гола идея, семе, което търси къде да се изстреля, и нищо повече. Всичките ни мъжки геройства и желания се свеждат до това, независимо какво разправяме и за какви се мислим.
Умът ми е зает едновременно с много жени: с майка ми, с момичетата, с които някога съм делял легло, или с ония от тях, с които никога няма да съм, но са ме очаровали с женствеността си, с интуицията и интелигентността.
Цивилизацията ни се развива и усъвършенства именно променяйки отношението ни към жената, т.е. към Любовта, която включва такива "подробности", като състрадание, тъга, закрила на боледуващите и слабите, мечти за свят на добронамерени хора, вярност, стремеж към чес и към истината, усет към човека отсреща, колкото и отвратителен да е тоя човек в делата си понякога. Какъв извор на бликаща енергия е Любовта, боже мой, и колко нехайни сме ние! (06,10 h)
* * *
Вали. Цяла нощ е валял дъждът. Вали още от снощи надвечер. Тоя ръмеж така го обичам, така го обичам! Сякаш обгръща целия континент и го прави едно единно цяло.
Дъждът ме връща винаги към ранното детство, когато пусках клечици в ручеите по непавираната пловдивска уличка "Ниш" току в подножието на Джендемтепе, край шосето за Пещера, с което граничеше нашата махала, между другите две махали - македонската (на бежанците от Македония) и махалата на вдовиците и сираците, на инвалидите от войните. Беше ми забавно. С часове съм наблюдавал съсредоточено как всяка клечица в шуртящата вода си проправя своя път, единствения си път, тъй различен понякога от пътя на нейните посестрими!
Ама кога бе това? Било е някъде около 1953 година, когато сестра ми още не беше родена. Значи, майка е готвела, шетала е нещо долу във вечно потъналата в полумрак изба, която обитавахме (шест високи стъпала надолу, циментова площадка и още едно: още по-високо стъпало, докато се озовеш в салончето. А татко е бил, както всеки божи ден, на работа: в мебелната работилничка на Иван Радичев, дето моят татко се бе издигнал от чирак до длъжността калфа. Даже имаше вече Майсторско свидетелство, турено в позлатена рамка зад стъкло и окачено на стената в кухничката с тезгяха и мириса на талаш, варен туткал и прегоряло олио.
Сградата на оназ работилничка - олющена, грозна постройка, и досега си е на пловдивската улица "Франклин Рузвелт" № 10, пресечка на една от по-дългите, извеждащи към центъра улици - улица "Гладстон"...
През ония две, тъй отдалечени 1953-та и 1954-та почти непрестанно валяха дъждове. Зимите бяха с огромни преспи сняг и по улиците се появяваха шейни с конски впряг. Чудно звънят звънчетата на конската сбруя в пръхкавия сняг... А пролетта дъждовете не спираха по цели седмици. И Марица на два пъти придойде до центъра на града. Постилаха намотани на масур черги и одеала пред стълбището за към нашата изба и тъй дъждовната вода от уличните огромни гьолове не успя да нахлуе до нас, там долу.
Устните ми посиняваха от студ. Зъзнех. Бях сам на улицата, на това Пещерско шосе, по което военните коли громоляха денонощно, когато войниците от близките няколко поделения излизаха с оръдията, танкетите и камионите или се връщаха от бойни учения нейде си по кърищата и планините. А мене, хлапенцето, ми беше ужасно интересно - с тия клечици, плуващи по течението към... шахтата за смет. (06,20 h)
15.10.2004. Дитрих Шваниц* цитира т.нар. "Берлински вариант" на латинската сентенция Cogito ergo sum (Мисля, следователно съществувам):
Седя си вътре и ям кнедли, изведнъж се хлопна. Мисля, чудя се, дивя се, изведнъж дръпвам вратата, излизам навън и гледам. И кой стои там? Аз сам.
Кнедли, от чешкото knedly, е ядене от картофи с подправки и месо, което е във вид на извадени от вряла вода топчета, залети с мазнина и оваляни в запържен сухар (галета). Толкоз около кулинарията! Т.е. много добро ядене е ял умникът-веселяк. То е философия с намигване дяволито към човека.
Щваниц пише, че философите Сократ, Платон и Аристотел"оборват представата-клише за философа като мъдър стар човек. Сократ е шегаджия и площаден оратор"....Който ползва техники, присъщи на софистите - бих добавил! - с логически фокусничества лишава от увереност опонента, а сетне го докарва до състояние да преглъща всяко обяснение, което му се поднесе от Сократ с дидактическо снизхождение.
Трикове, типични за демагози от всички времена. Смятаното за истина до тоя момент се оказва - цел на Сократ! - пълна глупост, тъпа безсмислица. И немският професор Шваниц прави блестящия извод: "Началото на всяка философия е голямото лишаване от увереност".
"Съмнявай се и всичко проверявай сам", възприет на въоръжение като личен девиз от Маркс, евреинът Маркс е заел от Рене Декарт (1596-1650). Декарт първи заговаря за съзнанието като субект, като нещо самостоятелно функциониращо, изправено срещу света (обект на неговите размишления). И според мен (простосмъртния пловдивчанин, роден от пришълци в осемхилядолетния град), тоя факт отнема правото на всяко крайно мнение. Всичко е относително, всичко може да бъде различно преценявано, не вече зависещо само от обективните си качества, но и (в по-голяма степен!!!) зависимо от субективната гледна точка на личността.
Това е началото на рационализма. Космосът вече не е монолитно цяло, небесна твърд, а се оказва подчинен на нашите си чисто човешки, субективни и неточни, неустановени твърдо, винаги допускащи съмнението... представи.
Томас Хобс (1588-1679) говори вече за причинно-следствената зависимост между нещата. Волята за него вече не е оня Свободен дух, а е резултат от Страх и Жажда, което изключва авторитета на Бога в мнението ни за общество и държава.
Човекът е неспокойно и преследвано животно, изпитващо постоянен страх, че някой ще му отнеме запасите за живот. Homo homini lupus est (Човек за човека е вълк). Човекът е самотно същество, сам срещу всички; от страх пред Смъртта сключва договор споразумение с другите самотни човеци, т.нар. "обществен договор".
Държавата е чудовище и стои над морала, т.е. не се съобразява с нравствеността. И това е ужасно за мен, пловдивчанина: все пак осем хилядолетия цивилизация пари под босите ми нозе на лаик във философията, нали! А цивилизация означава степен на доверие към човека, уважение... колкото и мижаво, колкото и лицемерно! - към човека от страна на властта.
Откровението на Хобс ми се вижда ужасно. Обществото винаги възприема логиката на Победителя за "нравствена" (?! - бел.м., Г.Б.), което пък вече е и отвратително, особено ако си преживял ерата на тоталитарните общества (болшевизъм, фашизъм, нацизъм, социализъм-комунизъм, ислямска държава, мафия, терористични "освободителни и прогресивни" движения, основани върху търговията с наркотици, оръжия и млада женска плът.
Противникът (най-вече когато е победен) неизменно е обявяван за неморален... Което също е тъпотия и тесногръдие именно защото обобщава, съди на едро, без да се интересува от детайлите на самия живот. Иде ми на ум нещо от живота на Хемингуей: как да обясня с думи прости, че великият Хемингуей, грандоманът Хемингуей, ироничният Хемингуей, освободителят на парижкия луксозен хотел "Риц" от нацистите... е изпитвал респект и неподправени приятелски чувства единствено към поета Езра Паунд, апологет на нацизма.
Животът е далеч по-многообразен от сухата теория.
Мое си размишление: и какво се оказва, ако приема теоретизациите от Рене Декарт насам?!... Изключвайки Бога, ние потъваме в хаоса на субективизма, когато всичко е възможно. Да, виждал съм го тоя ехиден надпис "Всички е възможно!" лепнат върху таблото пред клиента; таксиметровите шофьори, които по тойзи начин предразполагат клиента да очаква всичко относно цената на превоза. Ама че гадост!
Всичко е възможно, както обичат да си хилят циниците; даже си го окачат като значка на ревера и го демонстрират с поведението си (Слави Трифонов, Христо Стоичков, Азис, разплезените гърли на чалгата, наглите ни политици, наперените мутри и философстващите циници от типа Вежди Рашидов, Иван Славков, Александър Божков - пардон! - "Ди джей Ал Бож" или още по-мило: "Мистър 10 процента".
Всяка подлост може да бъде представена като Добро и даже - като подвиг на разкрепостения морал уж "в името на прогреса" и прочие красотни химери.
Следва
БЕЛЕЖКА от днешния ден:
В новинарска емисия по БНТ снощи обявиха, че издъхнал в 88-мата си година Богомил Райнов (1919-2007), та по тоя повод може би въртяха филма "Бялата стая" по негов сценарий и с обаятелния актьор Апостол Карамитев, родом от Бургас, ако се не лъжа.
Загледах се във филма, уж ей тъй, пренебрежително като към минало неважно, а той взе, че ме "хвана". Та си рекох: "Брей, как уютен, как подреден бе животът дори когато изживявахме интелигентските си драми! За разлика от хаоса сега, из който джапаме, до чело в гнусна помийна кал оцапани".
Хвърчат, прелитат като метеорити наоколо разни с имената "Румен" и "Бойко" в общественото пространство на нацията, а нищо румено, нищо бойко не съзирам. Ей го, отиде си и тоя "Богомил", оставаме ний, все повече богунемилите простосмъртни българи.
Каквото и да е мнението ми за Богомил Райнов, което е сходно с мнението ми за Павел Вежинов (1914-1983), тия и двамата придворни на Тодор Живковата администрация автори, свързани (вероятно) с кухнята, с вътрешния потаен свят на Държавна сигурност, си остават ключови фигури за периода 1960-1990-та в българския литературен живот.
Пловдив, 9 юни 2007 година, Годишнина от 1923-та, когато е клан Александър Стамболийски (1879-1923) и хвърлен в килерче** край неговото родно Славовица, Пазарджишко.
tisss _________________________________
* Цит.съч., с. 264.
** Виждал съм го с кръв изписано на стената, трийсетина сантиметра над пръстения под: Ст 1923. Умиращият основател, истинският лидер на БЗНС, една от най-ярките политически личности в историята на Отечеството, топял пръст в кръвта си и тъй оставил послание: да помним, да го споменаваме с кървящо сърце за България. Бел.м., tisss
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
Джон Лок (1632-1704) говори вече за времето като основа на субективното и за рефлексията (отражението), която рефлексия гради форми въз основа на миналия ни субективен опит. Самонаблюдението има продължителност, т.е. вече е ограничено в рамките на нашия живот. Но ето и един човек в различни периоди от живота си може различно да преценява света, което е очевадна истина.
Оттук и изводът, че всичко в нашия подход към факти и явления е относително правдиво, относително вярно (или невярно). Нещо, което днес приемаш за зло, след години откриваш като висше благо... "Ела зло, че без тебе по-зло!" - гласи поговорката.
Лок разглежда собствеността като гарант за независимостта на личността от издевателския натиск на Държавата. Свобода и собственост са взаимно обусловени. И това единство вече е основа на представата ни за независимост и човешки права.
Марксизмът лицемерно посегна към собствеността на гражданина уж за да го направи свободен. (Антитеза за размишление: А нима Иисус не настоява учениците Му да раздадат всичкото си притежание, за да имат... целия свят?! Тук обаче идеята е в друга плоскост, става дума за върховна нравственост, за дестилат от светци, за идеално, а не за реално.)
Готфрид Вилхелм Лайбниц (1646-1716) е типичният немски идеалист във философията, като говори за интелекта - носител на вродени (Ама че фантасмагория!) идеи. Оттук стига до връзката между дух и сила, и струва ми се - това е стъпало към човеконенавистната теория за свръхчовеците и за "арийската" богоизбрана раса, което си е избиване на комплекса за малоценност у изостаналите в културното си развитие немци, който комплекс ще се развихри два века по-късно.
Има нещо плашещо в старателните усилия на посредствеността да превъзмогне човеколюбивата широта у древните мъдреци. Така знанието се превръща в гориво за фанатизирани роботи, хора с ум, но безсърдечни - удобен материал за убийци, за редници на някоя фалшива "световна революция".
Утопиите могат да бъдат и убийствени за човечеството, уж създадени с най-добро намерение. Има ли революция, винаги се търсят виновни за гадостите: крале, сатрапи, царе, капиталисти, експлоататори, реакционери, саботьори, предатели, врагове на народа, накратко - материал, над който да се демонстрира силата на победителите (в Русия - болшевики, в Германия - нацисти, в арабския Изток - бойци, муджахидини на исляма, които да се справят с всички "неверници" чрез самоубийствени акции и клане).
Жан-Жак Русо (1712-1778) - вдъхновител на романтизма, непоносима личност, вечно недоволен, егоцентрик, с огромно самочувствие за своята автентичност и претенции към другите. "Природата е добра, обществото лошо" - това е лайтмотивът у Русо. Дивакът бил благородник именно защото според философа бил дете на природата. Русо задвижда фалшивия мит за "народа", който имал обща воля и общи интереси. И това понятие "народ" от Русо нататък ще служи за оправдание на всякакви издевателства над отделния човек.
Имануел Кант (1724-1804). За Кант разумът не е част от света, а създател на света. Което е пълна глупост, според мен. Огромният грях на Кант е, че елиминира опита, преживяното, и в същото време обявява разума за трансцендентален*, т.е. за неподлежащ на изследване и разгадаване.
На практика то означава, че всеки идиот може да се изправи пред човечеството от някоя трибуна и да го съди и назидава от името на някаква трансцендентална фикс идея. Световните злодеи Ленин, Сталин, Мусолини, Хитлер отлично се вписват в монархистичните приумици на Кант. Избиването на 80 милиона човешки същества е резултат от именно тия лабораторно "чисти" анализи. Изобщо немската старателност и педантичност донесе на човечеството газовите камери на Освиенцим, като последица от самоцелните занимания с философия, откъсната от живия живот.
Матрицата на нашето познание е трансцендентална, а ние оцветяваме само своите версии на Истината въэ основа на личния си опит (пол, култура, социален статус) - такава е малката отстъпка в посока към човешкото, която ни позволява акуратният и самоуверен Кант.
Георг Вилхелм Фридрих Хегел (1770-1831) развива тезата за т.нар. "исторически прогрес" - според мен (Г.Б.) също един от модерните фалшиви митове. Диалектиката - преоткрита, поизчистена от праха на две хилядолетия цивилизация, ни се представя от Хегел като възходящо движение от точка към точка: от Базовия лагер на наивното съзнание А през критичното самосъзнанине на Междинната станция Б до абсолютното знание В, демек, покоряването на върха Еверест. Но аз, роденият в следвоенната мътна и кървава 1947 година, не съм толкова уверен, че знаем повече за човешката природа и космоса вътре и извън нас, да кажем - от древните траки или от древните ацтеки. Шарениите на техническите открития нищо ново не са донесли като познание за самите нас. Неандерталщината вилнее и днес, независимо от "историческия прогрес" на хер Хегел.
В крайна сметка, великаните във философията неизменно следват оня образ на Мойсей, който слиза от планината, понесъл скрижалите на Бога-отец към низината, дето сме шестте милиарда човеци. Само че аз, роденият в осемхилядолетния Пловдив, не съм уверен, че Мойсей (името му на еврейски "Моше" е дало на света понятието "мошеник") наистина се е срещал с Бога, още по-малко, че Бог именно нему е съобщил ония тъй важни неща за света.
От Хегел пак иде представата за онова "колело на Историята", което на мен лично много ми напомня месомелачка на съдби, на издевателства над цели поколения "строители" и "гробокопачи". Личността е превърната в епизодична роля от театрално представление.
За останалите "титани на философията" - Карл Маркс (1818-1883), Артур Шопенхауер (1788-1860), Фридрих Ницше (1844-1900) и Мартин Хайдегер (1889-1976) точно тук и сега, в тоя отрязък от време, не ми се и говори. Приемам ги като романтична група надарени с висок интелект личности, обладани от заговора на софистиката срещу философията.
Философията иде от любовта на греховния човек, а тия образи на светци гледат към човека не само назидателно и неуважително, но често и с огромното и възмутително презрение на богоизбрани. Нали най-тежкият от Седемте смъртни гряха според Библията е именно възгордяването!
Е, какво остана от оная крилата фраза на Иисус: "Аз съм Пътят, аз съм Истината, аз съм Любовта"? Основа на Новия завет е човеколюбието. А това значи: възгледът, че "познание", което води човека до грандомания и самовъзвеличаване над другите човеци чрез умозрителни интелектуални разсъждения, не е истинското Знание.
Възкръсналият Христос, макар и син на Бога, ходи сред хората, за да ги подкрепя духом, а не да ги унижава. В лицето и фигурата, в усмивката, плача и жестовете на отделния човек виждам присъствието на Богочовека. Божественото е тук, на земята. Търсят го в селенията на духа като в някакво омагьосано царство на сенките, обладани от огромна подозрителност към реалния живот.
Схемите изсушават всичко, до което се докоснат, умъртвяват го. И като казвам тежки думи срещу личности, които греят на небосклона на световната култура, то не са лични преценки, а преценки на средата, сред която съм израснал и от чието име си въобразявам, че говоря. Тия думи би ги казал мъртвият ми мълчалив баща, да можеше да ги формулира; но това сега, като негов син, смятам, е мое задължение към паметта на харманлийския дърводелец. Трупът му гние под троскота в пловдивското общинско гробище; няма как иначе тоя мой простосмъртен баща да бъде защитен от посегателствата на книжници и фарисеи.
19.10.2004. В събота (16 октомври) 95-годишен си отиде Йосиф Петров; още един от "моите герои" - симпатичен циник (във философския смисъл на понятието "циник") и мухабетчия, напусна грешната ни земя на простосмъртни. От неговото кротко величие с неизменната му дяволита усмивка и нежна самоирония има дълго да се удивявам и дълго да се зареждам с жизнелюбие и респект към България.
* От лат.transcendens, entis "излизащ навън". Като философско понятие: който се намира извън пределите на опита, съзнанието и познанието. Бел.м., tisss.
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
Екстри:
AngelPotter
любопитен
Регистриран: 24.02.2006
Мнения: 1946
От: България
15.Всичко е в мнението. Ясен е смисълът на думите, приписвани на киника Моним. Ясна е и тяхната полза, ако човек вкуси от силата им, но не отвъд границите на истината. 16.Човешката душа се лишава от достойнство най-вече, когато по своя воля отстъпва от вселената и се превръща в един вид неин оток. Защото да недоволствува от нещо ставащо, значи да отстъпва от природата, която обхваща като свои части природите на всички останали неща. После - когато се отвръща или се насочва срещу някого, за да навреди, както се случва с душите на разгневените хора. На трето място тя се лишава от достойнство, когато е надмогната от удоволствие или болка. На четвърто - когато лицемери и върши или говори нещо изкуствено и противно на истината. На пето място - когато не насочва делата и начинанията си към някаква цел, а върши всичко напосоки и без контрол, след като и най-незначителните ни действия е редно да се осъществяват с отнасяне към цел. Цел на разумните същества е следването на разума и закона на най-висшия град и държава*.
("Розовият лес") МОИТЕ ПРЕЦЕНКИ НЕ СА... МОИ ПРЕЦЕНКИ!
20.10.2004. Тая неделя останах без джиесем. Апаратчето се измъкнало от щипката на колана ми, останало върху стола в кафенето край павилиончето на Маруф. След две-три минути се върнах в празното кафене; трите сервитьорки вдигат раменца... Рекох си: "Майната му! По-модерен джиесем ще си купя. Инак не бих се куртулисал от тоя апарат, подарък от Re.!!!"
Моята лична философия ми подсказва, че от време на време трябва да имам дребни неприятности, че да не ме сполети по-голямо зло. Лошото е, че таз година неприятностите ми дотук са на стойност над две хиляди вложени лева пара, а нищо харно не очаквам. Задлъжнял съм и със сто и петдесет лева към съседа Митко Йовчев.
25.10.2004. Обади се по телефона Re. Сутринта, към осем. На нея пък за какъв ли дявол съм й изтрябвал?
04.11.2004. Чувствам се мижава работилничка за реставрация на архаични ръкописи: възстановявам по недомлъвки и детайли, по откъслечни факти и съпоставки с изречено от кого ли не... какво е преживял например баща ми, когато 22-годишен се оказва сам и под бесен вражески обстрел пред позициите на своите, окопали се на завет в траншеите сред унгарската Пуста.
Било нейде край Драва, когато в течение на седмици нашите следвали по петите отстъпващите немци. Нерядко пламвали ожесточени сражения. Полето - осеяно с неприбрани от три-четири дни трупове. Усещам вонята на гниеща плът в едва начеващото мартенско затопляне, зелената тревица по припеците виждам, просмукващия се от войнишките дрехи кисел дъх на пот надушвам. Мъртвешката смрад на леш... Онова, което е принудило баща ми първата седмица изобщо да избягва храна. Драйфал (повръщал) от потреса и дъха на смърт, от омерзението, от панически страх може би. Виждам ротния му командир - наперен, малко по-възрастен, как се свлича с отнесена челюст току в ръцете му и от разкъсания гръклян, от трахеята бликат игриви мехурчета кървава пяна.
И тъй... Татко е сам. Свършила лентата с патрони, та е принуден да лази сред подпухнали трупове, за да зареди наново оръжието си... После - връщането, гласовете на своите. Ясно ги чува тез гласове на внезапни кибици: "Ха! Убиха го. Вече не мърда". А той просто се притискал неподвижен, докато отсвири тъничкият писък на забиващите се като разлютени осички куршуми в пръстта. И после като пружина скачал да пробяга следните пет-шест крачки, преди да се хвърли по очи пак на земята. И пак да чува, приближавайки към своите, техните възгласи "Въх, уцелиха го завалията!" и "Още не са го утрепали, бе! Глей, мърда... Будала, ти кьорав ли си? Жив е човекът". Затаил дъх слушал, за да се зареди с храбър инат за следващите пет-шест стъпки пробягани назад.
Мисля ги онез началници - дето преценявали да му дадат Орден за храброст І или ІІ степен** - какво имали предвид. Записали: изтеглил бил фронтовата линия в оня участък с триста метра напред. "Чудо велико - обзема ме типично за нрава ми омерзение към нещо твърде лично, баща ми дърводелеца в мен. - Чудо велико!... Отместил фронтовата линия в някакъв си мижав участък от онова поле. Такива работици лесни изглеждат, толкова са си в реда на нещата! Че що пък и орден ще му дават?! Нали после търчал на прибежки към своите в окопа!"
В последния момент, тоз орден - І степен, посмъртно дали на ротния му командир (оня с отнесеното чейне и съдраната трахея), а на татко, русолявия редник Бояджиев, великодушно все пак отредили ІІ степен. Потръпвам, като помисля за такова едно нагло измислено "съревнование" между мъртвия и живия заради... отличия.
Моят кротък баща! Стрелецът с лека картечница... Баща щял да ми стане подир две години и три месеца. Описаната по-горе история става в края на март 1945 година. Но тогава едва ли е мислел, че ще има семейство. В увлечението си да стреля, търчейки подир отстъпващите професионални убийци - обръгналите във войната немци, придвижил фронтовата линия с 300 метра напред на едно от най-опасните места, където вече била разпердушинена с много жертви една наша редовна пехотна рота (около 60 души), та велосипедната част, която от нашия щаб ползвали да запушва зейнали дупки в българската настъпваща линия, била пратена да кърпи и тук положението.
По подобен начин мислено се пренасям тук и там по места и във време, когато още не съм бил роден, и възкресявам пред очите си хора, които познавам, но които отдавна ги няма на тоя свят. Изживявам страховете, колебанието им, суетенето им и мига, когато решително са се втурвали напред, неочаквано и за самите себе си... Просто мускулите, костите, сухожилията на тялото заживяват сякаш отделно от разума, от тая наблюдателница и команден пункт. Страхотно! И сега аз ги виждам като на огромен екран. Вече съм един от тях. Заел съм образ от техните образи, в тяхната кожа съм се вмъкнал, през очите им гледам навън: откъм така уязвимата ни човешка психика и мимолетност пробвам да преценявам едно или друго. И това е страхотно преживяване. Понеже човекът в най-критичен момент е най-истински. Не от думи, от порите на кожата му сякаш, от жестовете му струи като ручей самата Истина.
05.11.2004. Животът продължава дори и след като са те измамили, разочаровали, обидили, унижили. Толкова е простичко и ясно, а така трудно човек преглъща! - особено ако не си дал повод, не си предизвиквал просташки Злото. Излиза, че Злото ни се явява насреща не само като наказание за наши действия и намерения, а и като разрушителна стихия, когато се готвиш да направиш някой особен жест към Доброто и Справедливостта.
Книгата "Ламски" не я писах за пари и слава***. Живеем в хаоса на преструктуриращо се общество. Старите форми за издевателство над личността родиха буйно растящи разклонения: нагла посредственост, извънредна алчност, властващо беззаконие. Сегашните управници дори не се насилват да лицемерничат, да се представят в благовиден образ, както вършеха това дедовците им от славната БКП. И наред с нас, родените около средата на миналия век, най-потърпевши са младите поколения българи, родените около 1990 година. Само че тия наши деца едва ли разбират какво се върши чрез чалга-манталитета из всички сфери на живота в България.
С "Ламски" именно на нашите деца се размечтах да покажа опорна точка за оценяване на случващото се с всички нас.. тук, в България. Очевидно това послание засега е възпрепятствано от личност, на която съм се предоверил. Ей тъй вперилия очи отвъд хоризонта му оплитат нозете, крилцата му подрязват до кръв, грубичко крещят: "Тук ще стоиш! При нас!!! В батака. Тук, в калта ти е мястото".
Нямам намерение да прощавам. Напротив! - чувствам се предизвикан да кажа каквото имам за казване. Именно в замълчаването и привидната кротост и смирение пред гадостта ми е силата. Човекът от Рогош, изобщо - рогошлии няма да престанат да се роят. Но дали ще успеят да ме спрат! Има какво да прочетат за себе си... И ще им се наложи все пак да го прочетат и да отговарят за лицемерието си пред синовете и внуците си.
09.11.2004. Опитвам се да говоря от името на честния човек, но аз ли съм честният? Нали ме отвращават именно претендиращите, че са честни! Тщеславието и егоцентризмът вървят ръка за ръка, особено когато раздават присъди и когато очакват признателност и награда. Е, спасява ме донякъде моето бягство в анонимността.
С нищо не съм повече от обикновения простосмъртен. Което ще рече: греховен, изкушаван, уязвим. И личностите, които обсъждам, преценявам от самосъзнанието за своята обикновеност и посредственост. Такива като мен са милиони. Ние сме солта на земята, божието стадо, ония - дето ги пращат да загиват по фронтовете заради някоя красива и тъпа идея.
Когато лъжеш или грабиш от такъв като нас, ти сам вече се определяш за Хищник, Лицемер или Паметник на самия себе си. Живеенето е способност да се поемат удари, и въпреки раните, да продължиш да се надяваш, че светът върви към по-добро. А това е трудно, ангелски трудно, човеко! Но си заслужава.
Моите преценки, разбира се, са си мои преценки. А и не настоявам, че Истината говори точно чрез моята уста. Важно е да има диалог, да се чуват различни мнения, тъй че всичко изречено дотук от мен винаги може да бъде отхвърлено, опровергано. И няма да подскачам от възмущение, че някой разсъждавал по-различно, а защо не - и далеч по-изискано от мен.
* Има предвид небесата, т.е. представата си за божественото. Вж. Марк Аврелий (121-180 сл. Хр.), "Към себе си", бълг.изд. 1986 г. Значителна част от своите размишления записва по военните лагери, отделил се току от усилните военни занятия. Макар император, облича се скромно, движи се без свита, живо го интересуват библиотеките, търси обществото на писатели и учени. По наглед небрежния, но обигран слог на записките му личи усилие да следва своите учители стоици Рустик и Аполоний, перипатетика Клавдий Север и платоника Александър. Бил с крехка фигура и руси къдрави коси. Съвременен автор го представя в 55-тата му година зиморничав, недовиждащ, болнав, сбръчкан и смалил се като старец... Подчертаното с удебелен шрифт в цитата е от мен, Г.Б.
** Нося я у мене си напоследък за талисман - да ме пази... металната част от тоя орден (писано на 14 юни 2007-ма).
*** Един от съфорумниците тук наскоро ме бъзикна по повод мухабета за един грандоман от Габрово, пишещ гадости за помаците. Бъзикът бе, че - видите ли, господине! - ние сме обявявали на света как пишем за едната чест, пък той не се свенил да каже: "Да, пиша за пари. За пари пиша, че за какво друго"... Пък именно нашите писания мязали все като писани за пари, пък неговите (в случая се спряга Оноре дьо Балзак, pardon et voila!)... Та писаното от въпросния спец по помашките драми уж за пари се оказвало всъщност... Голямата Българска Литература. Бел.м., tisss.
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
10.11.2004. Писано от два и двайсет и пет след полунощ нататък... Легнах да спя снощи около седем. Събудих се към полунощ и гледах руския филм "За отровата или история на световните отровители", заинтригува ме филмът, та излязох на балкончето да запаля цигара...
Личните ми дела уж не вървят, а сега изведнъж откривам - нищо ценно свое не съм изгубил. Бръкнах напосоки в Библията по своя си странен навик от няколко години насам (подир раздялата с Re.) и ето на какъв текст съм забил показалеца си:
Благодаря на Христа Иисуса, нашия господ, Който ми даде сила, задето ме призна за верен, като отреди на служба мене*.
Наивник ли съм? Не коментирам. Но това е голият факт: много загуби напоследък понасям, а всъщност живея интензивно духом и имам всичко, което ми е необходимо да работя, включително разочарования, които ме зареждат сякаш с допълнителна енергия. Усещам у себе си любов, омекотена упоритост да следвам мечтата: да видя отпечатани ръкописите си, спокойствие, дори слабостта, че мога да обмислям, че мога да чувствам интуитивно хора и събития наоколо, по физиономия, по жестове да отгатвам що за птица е отсреща ми; ей такива едни си ги мисля.
29.11.2004. Запалих свещта в памет на баща ми, седя в кухничката, пуша. Готвя сух фасул, а съм включил и компютъра в спалнята - занимавам се с ръководството "Стъпка по стъпка" за версията Windows XP. И внезапно ми дойде на ум: какво да правя с Т. Чонов? И пак посегнах към Библията, забучих пръст напосоки.
А Тоя, Който утвърдява нас с вас в Христа и ни помаза, е Бог; Той ни и запечата и даде залога на Духа в сърцата ни.**
Изплашил ли се е Чонов от книгата "Ламски"? Там е показана "идилията на пишещите братя" точно от негов тип.
06.12.2004. Правя малки жестове към хора, както винаги е било досега, откакто се помня - без да заемам позата на благодетел. Нищо не очаквам в замяна; жестовете на мен са ми необходими, за да поддържам представата си, че не съм толкова лош и недостоен.
Моите добрини към другите не ми носят никакви ползи. Моето добро основно не работи за мен, нито за тщеславието ми. Напротив! - почти без изключения винаги подир някое добро дело мен са ме унизявали Нехайството и Слепотата от страна на отсрещния, че това е именно жест, че по своя воля и в знак на човечност съм постъпвал, явявал съм се като Пожарна команда, като Бърза помощ в определена, заплетена за отсрещния човек ситуация.
Егоизмът ми нашепва: "Защо го правиш?" И в такъв момент се чудя и се питам: а бе, аз глупак ли съм?!
* * *
Снощи със съседа Митко Йовчев излязохме за час да се поразходим из квартала, а насреща ни Елена, бивша моя ученичка, едно от чаровните същества в моите си монашески представи. Усетих я, че се зарадва, като ме видя. Такова доверие излъчваше, че и сега, като го записвам посред нощите това, ми е хубаво... Не, не случайно съм й бил учител!
Поговорихме на крак за не повече от две-три минути. Обърнах се към Митко: - Запознайте се. Това е момичето, дето веднъж ми рече"Господине, обичам Ви".
А като си продължихме пътя, разправих му как се случи това. Бях й писал шестица за едно хубаво писмено съчинение и тя, до оня момент нехайна, макар доста интелигентно момиче, бе тъй изненадана, така грееше от щастие сякаш, излъчваше толкова силен чар, че чак се задъхах от вълнение, сърцето ми се качи в гърлото, доплака ми се, очите ми се наляха със сълзи и й креснах да се маха от очите ми - и тя, и нейните две посредствени приятелки.
Ей такива неща помня и те ме зареждат с енергия за писане, със сладостта, че си струва да живея, с каквито и неприятности да ме среща животът. Нередно ли е, че обичам по тоя начин? Тя беше много красива снощи, вероятно отиваше на любовна среща и аз й поръчах на сбогуване: - Кажи на твоя момък, че трябва много да те цени, защото наистина си хубава и душата ти е хубава.
Отдалечавайки се, тя се спря, махна ми с ръка: - Добре, господине.
- Ето - рекох на Митко, - това е наистина една моя ученичка. - И му споменах колко неприятно същество беше по-голямата й сестра, на която съм забравил името (Христина май се казваше...) и с която двете учеха в една и съща паралелка, но беше цинично, мързеливо, отпуснато, ужасно грубо и противно същество. Как става тая работа! Нали една и съща майка ги е раждала?!
tisss ____________________________________
* І послание на ап. Павел до Тимотей, гл. І, ст. 12.
** ІІ послание до коринтяни, гл. І, ст. 21-22.
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
("Розовият лес") СЪСЕДКАТА СТЕЛА, КОЕТО ЗНАЧИ ЗВЕЗДА... (1.)
07.12.2004. Като се прибирах от училище, пред вход А на блока съгледах некролог върху влажния плочник: починала съседката Стела. Някой идиот отлепил пресния некролог и го запокитил на тротоара. Отиде си от тоя свят един светъл човек, 73-годишна дама, в истинския смисъл на тая претенциозна дума.
Последния път, когато й позвъних да я каня на кафе, се показа на вратата твърде уплашена: "Жоро, не ми е добре. Моля те да ме извиниш, но не мога да дойда". "Отивай, отивай да си легнеш - казах, - друг път ще пием кафе... като се оправиш."
На следната седмица, мисля - в работен ден да е било, открих, че са монтирали метална врата на апартамента й, и реших, че синовете й Николай и Светлан са я приютили за през зимата. И ето - днес - тоя некролог!
Още един мой близък до сърцето ми човек си тръгнал. Тая жена с душа на момиче ми бе между ориентирите в тоя мой живот. Чувал съм през тия години на съседство синовете й да я навикват с истерични гласове, пък тя кротко опитва да ги успокоява, но те просто нямат характера и деликатната природа на тая, дето им е дала живот - мислел съм си, изгледала ги и ги изучила да бъдат добри хора, но като че не са взели кой знае що от нейната свенлива кротост.
Настръхнах, като ми мина през ум, че тя май изпитваше някакво особено чувство на доверие, дори привързаност към мене; идваше да побъбрим, споделяше твърде лични неща от личния си живот през тия последни десетина години. Знаех за връзката й с пенсиониран възрастен вдовец: това, че й досажда с честите си обаждания, съчетани с пренебрежение и грандомански нрав, и прочие.
Понякога Стела ми звънне, отварям, подаде чиния с нещо вкусно за ядене, неин си някакъв специалитет, па се усмихне: "Това е за теб". Като ме усети закъсал финансово, а разбира по това, че ми свършило кафето, липсата на цигари на масата или по друг някой известен само на нея знак, говори угрижена: "Ако ти дам десет лева, ще си купиш кафе и цигари и няма да ти стигнат до заплата; ето ти двайсет. Тъй де, какво са десет лева в днешните времена?" Като връщам заема подир някой и друг ден, изпитва ме, като да съм ученик, ей тъй недоверчиво гледа и говори: "Нали знаеш, аз не харча. Пък и синовете ми плащат тока и парното. Защо бързаш да се издължиш? Ама наистина, кажи ми: защо толкова бързаш!"
Та съм си мислел понякога: тая жена като че ли ме обича по свой си странен, свенлив начин; нищо, че е на 73 години! - у нея душата й бе запазила чистота, каквато у повечето от моите 15-19-годишни ученички не съм усещал. Къде си сега, Стела? Дали не ме гледаш от Оня свят, за който нищо не зная? (01,00 часът на 8 декември, сряда).
08.12.2004."Как може да има такива хора!" - искрено озадачена, потресена възкликва Стела по случая Чонов. Съветва ме да бъда настойчив пред въпросния "приятел", а когато обяснявам, че основното е да си запазя достойнството, тъй де - по дяволите парите, които съм дал!... - склонна бе да се съгласи с мен, но е леко изненадана, когато й признавам, че тоз измамник в някаква степен ми е симпатичен като образ на типичния грешник. Кога ще имам толкова добра възможност да се наслаждавам на пируетите, които ми разиграва обичайният за България дребен мошеник!
Всъщност, мисията на тоя род характери по нашенско, а може би и в целия Югоизток на континента Европа, е да съсипват всяко перспективно начинание, но и по тоя начин да служат за изпитание на устойчивостта при реализирането на една идея. Печалното за нас, българите, е, че едва ли не сме склонни да приемем подобни "нежни предателства" за неизменна част от живота, да ги увенчаем с ореол: ето на! - тоя човек това може да си го позволи, което аз не го мога.
Не проумяваме, че това отсреща е проява на слаб характер, бесовщина някаква, посегнала да съсипва, след като сама не нищо положително вече не е в състояние да сътвори в своя объркан живот. Да изяде, да изкърка, да изконсумира, да се възползва от каквото докопа - тая ще да е философията на типичния мил рогошлия.
Крайно време бе да се сблъскам очи в очи с т.нар. тип "селски кокошкар" - човек щастлив, щом успее да те "преметне" (да те заблуди, изнуди), па дори и за пет пари да е.
Любопитно ми е Емил дали наистина като мен се е заблуждавал относно "поета Чонов"... Чрез тая ситуация, която ми се сервира, откривам нещо ново, което не съм знаел за Емил. Все пак той има много повече преживяно с човека от Рогош: работили са поне двайсетина години заедно, заедно на маса в разговори за книги, писатели, проекти за нови издания. Част от битието на Чонов съм го научил от благосклонните приказки на Емил. И в тия приказки Т. Чонов неизменно ми е бил представян като човек съвестен, талантлив, нараняван по същия начин като нас, двамата с Емил, от безчестието и наглостта на властници и посредствена държавна администрация.
Историята с тая книга (романа "Ламски") разколебава доверието ми към Емил; от това повече боли, защото губя представата си за човек, когото съм приемал (с обичайните за всеки слабости) за добронамерен, най-малкото - склонен към искреност.
Емил ми бе ориентир, версия на духовен аристократ, далеч от кукленското самолюбуване на паноптикума "Писатели на нацията".
Необходим ли ми е тоя приключващ вече диалог за честта и достойнството? Дали жалкият резултат не съобщава повече от всякакви коментари по темата "Писатели и книги в съвременна България"? Нима и Емил Калъчев като моя милост не е жертва на доверчивостта, на обичайната изобщо за нормалните хора наивна добронамереност към Злото, към Нейно величество Посредствеността?
09.12.2004.Денят на света Ана, майката на Богородица.Ана - с това име сестра ми кръстила живялото час-час и половина близначе на племенницата Емилия... Света Ана - покровителка на родилките, покровителка на християнското семейство. Какъв парадокс!
* * *
Живея в самота, в плен на Голямата Красива Илюзия за книги, пътешествия с хубава кола и щастие с жена, която така и не открих сред жените в досегашния ми живот.
Запалил съм свещ в кухничката. Между другото спомням си откъслечни фрази от разговорите със седемдесет и тригодишната Стела, която за мен стана олицетворение на женската самотност. Когато човекът е чиста душа, хич не му е лесно да преклони глава пред гадостите на хората наоколо. Мила Стела, ти май беше тайно влюбена в мене, а аз ти разказвах истории с жени... И ти все на моя страна беше, Боже мой!
Как да приема глупаците наоколо - хленчещи, треперещи от егоизъм и тщеславие - слаби характери, нещастници от претенции и посредственост?! От тия бездарни актьори ми писна; все отлагам търпеливо плановете си, мечтата си за друг стил на живеене.
Да накажа Т. Чоновци - колко е лесно да се ожесточиш насрещу тях! Колко е трудно да ги приемеш смирено като най-тъжната страна на човешкия род! И какво си доказвам сам на себе си???
12.12.2004.Тодор Ряпов звъни към седем вечерта. Разбрахме се кога да се видим. В ранния следобяд с Митко Йовчев и Маруф (Маруф си секнал кръста) се разходихме с жигулата до Куклен, да търсим лечителка-чакръкчийка на пет-шест километра над Пловдив. Вечерта с Митака пирувахме. Донесе бутилка уиски, бира и кока-кола, аз пък сварих картофи и турих в чиниите двете огромни кюфтета, купени от магазина.
Предиобяда препускаме по стария булевард "Руски" с романтичните ясенови дървета. Целта - хептен прозаична: Митака се бе навил да се обзаведе с джиесем втора употреба. Затова препускахме току преди Коледните празници като хайгъри. Прекосихме булевард "Руски" с неговите над петдесет магазинчета за тез боклуци, та чак до кино "Кочо Честименски" се добрахме. Отбихме се после при Маруф, та се наложи по негова молба да идем до Куклен. Като се върнахме, седнах със сириеца д-р Малек в кипрото кафене до павилиончета на Маруф да бистрим политиката в Близкия Изток. Ей тъй мина тоя ден, изпълнен със суети и приказки.
* * *
Тая високосна 2004-та започнах зле (блокира ми компютърът на 1 януари в осем сутринта), така зле - с доста загуби я виждам и да приключва. Ала не ща да имам невърнати заеми, нито неиздължени плащания точно преди Коледа. Коледа по традиция посрещам бедничко напоследък, но поне с чисти сметки.
Следва
tisss
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
("Розовият лес") СЪСЕДКАТА СТЕЛА, КОЕТО ЗНАЧИ ЗВЕЗДА... (2.)
13.12.2004. Изтеглих сто лева от кредитната си карта и платих на новичкия стоматолог Венци Янков, по-малкия от синовете на приятеля ми Ряпов, че ми помогна. Още един възел разплетен, че ми бе от два месеца дерт. "А, опаричи ли се вече - колебае се Венцо. - Не настоявам да ми плащаш, тия пари не ми ги давай.""Не - казах, - това са твои пари, заслужил си ги с труда си и аз съм доволен." - Та си отдъхнах, като накрая все пак прибра парите.
После бъбрихме с баща му около час на остъкленото балконче в апартамента на Ряпови, метър на два. Приятелят ми от детството Т. Ряпов е обезверен. "Хората са наплашени, едва оцеляват" - бе лайтмотив на оправданията и пред себе си. Новият директор принудил инженер-технологът в уж преустройващия се захарен комбинат да напусне, та сега чувам Тошо с равен тон да ми говори: - В момента работя на дребно. Работя не това, което желая и мога. Работя кажи-речи едва с част от възможностите си.
Съжалява за работата си в пловдивския захарен комбинат. И как няма да съжалява, като там му бе кажи-речи целият живот, младостта, уважението на хората, удовлетворението от горенето в работата. "Бъркат му в мозъка", както е лафът на жаргон от детските ни години... та бъркат му в мозъка политическите му пристрастия към БСП, но ми рече и друго: - Преценявам ги като хора... и Младен Червеняков, и... - спомена още две имена на висши партийни функционери. - Това не са личности, а играчи, хора на личната изгода, на личния интерес. Не мога да ги приема за стойност.
Разочарован е, с две думи казано. Затова му разправих моята си оптимистична теория за нас, българите: колкото сме по-зле, по-бързо ще решим да се измъкваме от батака, в който ни вкара именно вътрешнопартийният преврат на управленците от Татовата БКП, същите тия "дърти паламуди", дето и днес дърпат лостовете на властта в България. В прегледен вид, демек, като сентенция изречена, теорията ми гласи: Което съм изгубил, ме следва като вярно куче; което съм придобил, престанал съм да го забелязвам! И към това вдъхновено добавям, ухилен ведро към навъсения Ряпов: "А може би разбираме, че сме живи, именно докато усещаме, че имаме какво да губим?!"
15.12.2004.. Чуто от Радио "Свободна Европа"... Из разговор на Георги Коритаров със сръбския писател Горан Петрович и поетесата Малина Томова за литература, за романа на тоя сърбин с милото заглавие "Магазинче "Сполука" (напомни ми известното стихотворение на Джани Родари). Всеки писател стои в някакъв контекст от скъпи за него автори, когато иде реч за поетиката на негов роман, па и на каквато и да е книга изобщо.
16.12.2004. В отговор на едни несръчни стихове ето какво написах до момичето, което ми ги връчи днес.
"Твоите несръчни стихотворения ми харесват по много специален начин. Радва ме, че откривам у тебе мислещата тръстика*, и като отговарям на теб, мило момиче, отговарям всъщност на самия себе си, но причината си ти.
Изненадва ме колко си уверена, като твърдиш едно или друго. Може би то е черта на неопитността, която се изкушава от удобството на крайните оценки. Симпатично е да виждам някой обзет от толкова страст, когато разсъждава за съдбоносни неща. Възможно е да си права, но възможно е - и по-вероятно! - да грешиш. Защото всичко около нас, а така също и ние самите - непрекъснато се променя, променяме се, макар видимо да изглеждаме едни и същи сякаш.
Мерките за тоя динамичен свят във и около нас се влияят от такива неособено ясни подробности, като настроение, чувства, разочарования, мечти, амбиция, погнуса, възхищение, възраст, здраве, глад, жажда, сексуален недоимък, тих или бурен вътрешен дискомфорт... Великите умове на човечеството са слънчеви скептици до един. Тъй съхраняват вътрешното си равновесие, което в момент на преценки е крайно наложително. Везната, която отмерва сравнително вярно, не се отклонява крайно вляво или крайно вдясно, нали! Между булчински бялото и трагично черното има огромен брой цветове, а и между оттенъците на един и същи уж цвят набитото око различава стотици нюанси.
Защо разсъждаваш с думи? Поетът размишлява чрез образи. Огромен куп предмети, растения, животни, птици, природни явления висят в пространството наоколо, разхвърляни сякаш в безпорядък, че не е трудно за истинския поет да сътвори от тях говорещи с излъчването си картини.
Друг не по-малко болезнен въпрос... Една от маниите на част от пишещите стихове е да се изживяват като обречени, оковани от хорската злост, грозни, болнави и сбръчкани нещастници, отритнати от госпожа Съдбата или от Нейно Величество кралицата Любов. Не трепери от възмущение, моля! Твоята любов зависи най-много от самата теб. Щом не те е споходила още, или е била при тебе за известен период, но после е отлитнала в гори тилилейски, изоставила те е безутешно да хлипаш и размазваш сълзички, значи, Любовта отново ти предстои... и това никак, ама никак не е лошо в тоя хаос от вълнения за бъдещето в стиховете ти.
Мисля си, че ти предстои дълъг път през живота. А сега, в тоя миг, си просто лееееко навъсено утро - леко мъгливо и с подсмърчащо носле, озадачено по хлапашки и пообъркано от прииждащите му насреща копнежи и ужасни, като че направо непоносими разочарования. Между нас казано, много е удобно да си разочарован, мисля си: хем другите ти виновни, хем красива мека печал тъй... като бебешко одеалце, като мамина прегръдка ти топли душицата.
Втората детска болест сред поетите в пеленки е да делят човечеството на ние, онеправданите и онез отвратителни глупаци, дето не знаят да страдат, е-е, нещо от рода на "никой не вижда, че те са без душа", или "добрите са прокълнати да страдат и да се срамуват"**
Ако си ме разбрала дотук, животът е разкошно нещо именно понеже никога не можеш да си сигурен какво ще последва, какво и как по-нататък ще се случи, пък най-важно според мен е да останеш вярна не на приятеля или любимия, а вярна на себе си, каквото и да се случва.
С една дума - пиши!"
* * *
Тия дни - на Никулден, 6 декември, си отиде една моя съседка, с която често си бъбрехме. Тя не пишеше стихове, пък и не ми е казвала някога, в далечната си младост... да е посягала към римуваната и ритмувана изящна реч.
Да, тя не бе запозната в детайли с хитростите и уловките на художественото слово да омайва човечеството, да го докарва това нехайно човечество до ускорено сърцебиене, придихания, задъхвания, повишен адреналин, до възторжени сълзи да го докарва тоя непостоянен читател, но - макар тялото й да беше 73-годишно, душата й бе съхранила нежността и чара на 16-годишното някогашно момиче, което е била.
И сега, в тоя сюблимен момент, докато нижа тия именно редовце, си я представям, значи, как ни помахва с ръчица нейде откъм звездното изцъклено декемврийско небе, даже лично на мене ми се усмихва свенливо. Да се свети, докато съм жив, името ти, мила Стела! Защо "докато съм жив" ли? Ами понеже съм егоист, най-глупавият, най-щурият, най-крупният егоист на Тоя свят.
Тъй де, що и ний, драги ми Калитко, в нещо да не сме най-голям!
* Човекът е мислеща тръстика е, ако се не лъжа, сред философските сентенции на Рене Декарт (1596-1650). Идеята - че сме уязвими и се прекланяме пред житейските бури като тръстика, за да оцелеем все пак.
** Поставените в кавички два израза са от стихотворения на въпросната очарователна млада дама. Бел.м., tisss.
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
* "Графомана книжен" - фразичка, приложена в мото към стихотворение, посветено на автора.
** Думицата „писател” в петия ред отзад-напред да се чете с ударение върху последната сричка, както я произнасят от Татово време „истЕнските писатели”... Помня, в университета силно впечатление ми правеше и доста години по-късно проумях... академик Пантелей Зарев, например, като си мрънкаше лекциите по съвременна българска литература, що произнася думата ръкопис с ударение върху „о”-то. По същия начин таз думица я употребяваха в кафенето и по етажите на Съюза на българските писатели светила на родната литература: писатели, поети, лит.критици. Да не си помислите, че не са знаели как трябва да се произнася! Знаели са, естествено.
Ако сега попитате защо, обаче, са предпочитали грешното произношение, отговорът е: ами по същата причина, според която генералният секретар на БКП произнасяше социализЪма, комунизЪма. Предполагате: хитрият шоп не е знаел правилната словесна форма?! Знаел е, разбира се, но друг е номерът... Номерът бе да се демонстрира, че партийното величие е над всякакви правила и писани закони. Та другарят Тодор Живков целия писателски съюз, барабар с кръшните секретарки и със снобите, можеше да си го тури в малкото джобче, драги читателю на съвременна българска литература. То си беше театро, мехлем за душата на простака, който по тойзи романтичен начин се чувстваше поне две педи над тоя слънчасал Дон Кихот - българския интелигент. Бел.м., tisss.
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
21.12.2004. Втори ден подир Игнажден, от т.нар. сред народа "мръсни" или "бесовски" дни преди Бъдни вечер, когато според поверието наоколо ни витаят лошите духове и злите сили. Без да се мисля религиозен, откривам християнската философия все по-възвишена сред изпитанията Злонамереност, Наглост, Грубиянство, Претенциозно безхаберие, Гавра с всякакви правила и ред.
Не съм се прекръстил. Няма и да се прекръстям пред олтар, свещ или икона, защото не съм религиозен. Това не значи обаче, че не съм вярващ. Вярвам в силата на Доброто, особено когато виждам колко младите българи са застрашени от самолюбие, невежество в личните си дела, стремеж към успеха на всякаква цена.
Но как да обясня на моите дванайсетокласнички (19 момичета), че между Управници и Учител единоборството е открай време? Искат от мене високи оценки, а смятат, че с писането на това, което им казвам по български език и литература, се изчерпва ученето. Не четат. Демонстрират непристойно отношение към света, а и помежду си. Възпитание им липсва, но и какво ли пристойно са видели досега, какво ли по-високо, по-гръмко заявено освен наглост и простотия!
А то си е фронтова линия между Духовното и ширещата се бездуховност... И се усещам понякога остров в разбушувал се океан, случаен минувач край магазин с красиви пластмасови кукли. Понякога, казвам, не винаги е тъй. Не са редки просветленията у тия инак сантиментални и добри душици Катя, Елена, Ширин Ахмед, Милена; повечето обаче назлобяват срещу самото учене.
Не можеш насила да бъдеш Учител. Ако не разбират, че опитвам да им покажа кое е добро и зло, естествено е да гледат с лоши очи към училището. Единият от двата учебни часа вчера с моите дванайсетокласници мина да слушам как се ядат помежду си с кавгаджийски тон, да ги успокоявам, да изясняваме какво общо има литературата с живота им, какво общо има Паисиевото "българино, знай своя род и език" с онез благоуханни кремчета, мазилца, гримчета, аксесоари на модата, дрешки, прически, зает наготово от естрадните примадони непукизъм.
Какво да им река! - възхищава ги певецът Азис. Животът на Азис ги очарова. Песните му. Гласът му. Костюмите му. Животът му на ярък травестит. Световните му успехи, например: място в Топ-класацията на МТВ. Надупеният Азис срещу лобното място на Левски, леле!!!
Мога и да отстъпвам, ала как да приема за естествено това пренебрежение към Училището, защото макар да се държат като варвари в храма, тия полудеца-полуженички са обект на пошлостта, която в царствени одежди шества из България. Да повярват в любовта като отношение към света, а не като страст за консумиране - това ми е проблемът.
Горчиви са напоследък предиобедите от притеснение.
28.12.2004. Рефлексът за писане, в смисъл - за сътворяване на свят от чувства, образи и размишления, е вроден не у всекиго, макар у всеки човек да е открита възможността да усеща духовните излъчвания на какъвто и да е текст.
Между осмокласниците имам три ученички, които ми представиха свои "стихчета"; от тях една (Силвия) според мен е талант, на който му предстои развитие... Съпоставянето между лъже-твореца и твореца просто ми вади очите.
Странно наглед, но у т.нар. "поетеси" (набедени за такива, ала без дарба, според мен) ми прави впечатление подредената форма, зад която бледнее най-тривиално съдържание, каквито и вопли или радостни трели да пунтират стиховете. У истинския талант, мисля си, съдържанието често пренебрегва формата, понякога стихотворението дори не напомня стихотворение, погледнато отгоре-отгоре, но атмосферата е интензивна, наситена с идея и вълнува: съзирам лицето, нрава на автора, неговите неявни, неафиширани реакции и затаени очаквания, каквото и на повърхността да съобщават думите и фразите.
...Самотни дни, тъжни дни. Занимавам се с компютърната текстообработваща програма PageMaker 7.0 и не ми спори особено. Кретам като охлюв, едва напредвам в усвояването й. Дип нарядко мярва ми се в ума - как ли живее Оня приятел от село Рогош, и можеш ли да си щастлив след подобна гадост... Тоз опит ми бе крайно нужен може би.
Успоредният невидим святнад и около мене знае защо е това отлагане при книгата "Ламски". Доста от нещата, показани в романа (факти, политически муцуни, естрадни кукери, дори цели фрази или епизоди от книгата) ги откривам в реалността, вече съм ги описал, и по-точно казано: предугадил съм ги в романа, който не е още изваден на бял свят.
17.01.2005. С червени букви записано: Добрият си е самодостатъчен, понеже съвестта и честта му са си у него; лошите се обединяват в глутница и с алчни очи търсят кого да бастисат. Не открият ли кого да бастисат, изяждат се помежду си. Ами аз от лошите ли съм?
tisss
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
21.01.2004.* Ако не се изкушаваше от сексуалното, човек никога не би узнал какво е самота. Женствеността ти се поднася като дар, но иска в замяна душата ти, мечтите ти, плановете и всичко-всичко, което си. Е! И мъжът се оставя да бъде въвлечен в плен на илюзията, че е победител, докато изстреля семето си там, където природата е предвидила.
Децата се зачеват от само себе си с решителност да ни докажат, че сме само епизод, преддверие към друг един живот, към друга една съдба със съответните самота, страсти, изкушения, разочарования... и така до безкрай, докато има човеци на тая планета.
Страстите идат от сексуалното, а духът се опитва да ги опитоми с ограничения и любов. Ала кога мъжът и жената са по-верни на себе си?! Сексът е вакханалия, прекрачване на граници и забрани, навлизане дълбоко в чужда територия, която благосклонно те всмуква в себе си, за да те превърне в свой, в придатък, в третостепенен аксесоар на женската си плът.
Каква смъртна скука са браковете по сметка!
Жената царува именно когато мъжът си въобразява, че той държи юздите. Защо ги обвиняваме, че са непостоянни (например, Шекспир); те ни наказват в мига, когато усетят, че сме изчерпали енергията си да живеем, т.е. да творим изненади в тяхна чест. Поднасят ни тялото си като дар от боговете - това е разкошно, но все пак трябва умело да им го подскажеш - за да свалят задръжките като окови от себе си.
Жената е по-важният човек, но това нито една съвременна религия не го признава, а ислямът в посредствеността и невежеството стига до крайност.
Тя пресява детайлите чисто интуитивно и естествено е да е по-прозорлива за истината. Добре е да има тайният избор на кого да се отдаде, на кого да позволи "да я завоюва".
Тайнството е същност на любовта. Любовта е основна сред мистериите** на тоя свят. Обявената пред света любовна връзка бързо се изчерпва. Удебеленият текст подлежи на бясно оспорване, знам; понеже и аз бих го оспорвал със страст, и какво от това! - съобщавам неща, които някой друг от дълбините на древнотракийската ни предистория сякаш ми ги нашепва.
25.01.2005. Всеки измамник си има сценарий, разиграва един вид театро, за да улови в мрежите си своята жертва. В историйката, която ме сполетя, ролята "гарант за сигурност" изпълни Емил Калъчев. Без такива - вдъхващи доверие личности като "приятеля Емил", фокусът на измамника няма как да стане. От моя си гледна точка това, което ме сполетя, си е чисто изпълнено интелектуално убийство.
Романът ми няма да види бял свят, фактически престанах да го пиша, въпреки че в ума, в чекмеджетата из къщата ми са посети върху хвърчащи листове и тетрадки поне още триста печатни страници текст. Книгата я бях проектирал в обем не по-малък от 850 страници, и не знам как да го нарека това предусещане за обем на нещо, което си захванал да пишеш, докарал си го донякъде и си казваш: "Да, дотук са петстотин, значи, остават ми още да напиша триста и петдесет страници, за да е приключена картината"... Та значи умъртвени са ми тия триста и петдесет страници от книгата "Ламски", които вече нямам ищах да ги напиша, въпреки че между тях има не по-малко смехории и сладки историйки за разказване.
Убиват и поредицата от шест или седем ръкописа на книги, за които постепенно губя интерес, и желанието да ги видя отпечатани ме напуща постепенно. То е като жена, чиято плът и чар полекичка престават да те вълнуват, да те изкушават.
Не предвидих тоя подъл риф от посредственост и тъпа завист. Всичко друго бях внимателно проектирал в течение на три или четири години преди да се заловя с тая идея. Покупката на компютъра, оборудването на студио, изучаването на текстообработващи програми...
Всичко това бях изчислил предварително, отделих пари, като ограничих разходите си до минимум; престанах да шетам с колата, както бе преди, на море не съм ходил от 1997-ма пак заради тия пусти пари, които ми бяха нужни за книгата "Ламски" и проектираните (ако вървят успешно продажбите) следващи ръкописи, издадени в ограничен (не повече от 300 екземпляра), но луксозен и на високо полиграфично ниво тираж. Точно като за библиофили. Само че моите читатели трябваше да са не обичайните литературни сноби.
Снобът между другото е доста полезен за книгоразпространението. Всяка уважаваща нация би трябвало да полага специални грижи за тая нежна порода любители на изкуството въобще. В известен смисъл и аз съм сноб, това ми е пределно ясно.
Добре де! Сам съм си виновен. Поне следващите четири или пет години не виждам как ще се оправя от тоя срив по най-важния за мене фронт в живота ми. Доста удари съм претърпял, но от тоз по-болезнен за честолюбието ми досега не съм си и представял. Ама наистина много боли... Понеже тия хора ги имах за облъскани и те като мене от хаоса в България... приятели.
27.01.2005. Сън... Оня човек по телефона: "Ела в Рогош да поговорим. Ще изпушим по цигара..." По-късно се колебая, мисля си - дали да ида, а баба й на бившата ми съпруга Ася - 82-годишната Анастасия, която беше хитър човек и плетеше до смъртта си без очила, ми дава акъл: "Не ходи! Зарежи го тоя човек. Книгата ти го притеснява и ще го мъчи, докато е жив".
За първа сутрин от седмица насам се будя не в два или три след полунощ, а нормално - малко преди шест, както е било винаги преди.
Струва ми се, удържам едва някаква победа над бесовете си по отношение на ония "приятели" - Емил и Маруф. Измамникът дори ми е симпатичен, но тия двамата ги виждам от черни по-черни. Знаели са и са си мълчали, ей това ми звучи като тръбен сигнал в ума.
01.02.2005. Записано срещу тая дата, записано с червен химикал в бележника... 2730 са убитите на и непосредствено след 1 февруари 1945 година в България, осъдени на смърт от т.нар. "Народен съд". 400 000 евреи в заграбени от Полша територии избиват армиите на Съветска Русия между 1940 и 1945 година.
02.02.2005. Педагогическата съветничка в училището Венета Симова днес подир педагогическия съвет между другото - докато се разминаваме в учителската стая, през рамо ми каза: "Имаш специални поздрави от Петър Манолов". "Тъй ли!" - чудя се, а тя: "Оказва се, че и Красимир Обретенов те познава. И той ми поръча да те поздравя".***
Чудех се снощи защо ми е така свежо и съм в приповдигнато настроение, въпреки че работите ми напоследък по всички фронтове не вървят... Някой е адвокатствал за мене в някаква си компания - това разбирам от госпожа кокетката Симова. Може би ограбените дотук пари и мечти ще ми станат неочаквана реклама в средите на "пишещите братя".
Зарових се днес в училищната библиотека. Открих, че в издадена и отличена от СБП стихосбирка известен поет е заимствал от моите стихотворения в "Сутрин рано", издадена две години преди това. Заемки, прелистяйки отгоре-отгоре въпросния отличен сборник, открих от стихотворенията си "Сбогуване с дядо", "Щурец в снега", "Покрай неволи и обиди...", "Пеперуда". Чуждите реминисценции - нормално за епигон - звучат бледо, даже на места изкуствено направени, т.е. без душа, без горчилка и вдъхновение.
Тодор Доков, мой състудент, във втори или трети курс на следването (Доколкото си спомням, той беше, а може да е бил и някой друг...) ми бе казал, че са се обявили неколцина за кръг от почитатели на поезията на Жоро Бояджиев... Е-ех, ти моя суетност пуста!
Бях предлагал на колеги-студенти от курса по българска филология да прочетат, да видят около петнайсетина пейзажни и силно лирични наброски, между които "Розата е влюбена, влюбена във вятъра", "Януарски сняг", "Дебелата жена плете чорапи", "Нежността на моята мила" и прочие.
Дали моят ангел-хранител (което в случая значи: пазител!) тайно, зад гърба ми не подготвя терена за "Ламски", "Порто Фино", сборника разкази "Крайпътен ресторант"??? Откъде-накъде маститият и ядовит Петър Манолов и сатирикът-висш служител в общинската управа на Пловдив Красимир Обретенов ще се сетят да ми оказват внимание!
Позачетох се днес, и пак между лавиците в училищната библиотека, из страничките на романа "Вчера" от Владо Даверов. С Владо - той тогава се подписваше с името Владимир Георгиев - заедно работехме и бая се спогаждахме по нрав (1968-1970) във вестничето "Софийски университет" (5 екз. тираж) и открих, че това тънко книжле е очарователна проза, текст с доста фино чувство за ирония. Той бе редактор и отговаряше за отдел "Изкуство", ако се не лъжа, пък моя милост бе коректор и стилов редактор, избран с конкурс между пълната с кандидати аудитория 160 в Софийския университет "Климент Охридски".
Отнесох си неговата книга да я чета за удоволствие на дребни хапки у дома, завит до брадичката с одеалото в студената спалня. Ами че и "Вчера"**** е картинка на най-ретроградната сред държавните институции - месомелачката за млади интелигентни души, наречена Училище.
Спомняте ли си оня хит на "Пинк Флойд" какъв фурор предизвикваше, а! Спомняте ли си как интензивно живеехме ние, тогавашните младежи!!! Как силно ни вълнуваше политиката във всички сфери на живота! Как изкуството, а не чалгата ни караше по цели нощи да обсъждаме световните дела и да си представяме, че сме бунтари, че светът именно от нас зависи! Ах, какви романтични наивници сме били...
Именно картинка е Владо Даверовата книга... Докато "Ламски" е панорама на същото това котило на Посредствеността, но и на целокупната ни посредствена Държава, окупирана от интелигентни лицемери и нагли селски тарикати.
Мина ми през ум тая вечер: "А дали Оня приятел от Рогош подозира каква услуга ми върши, ограбвайки ме и като се опитва да възпрепятства героите на "Ламски" в пътя им до масовия унижен и бедстващ българин?!"
* На това място в бележника с дата 18.01.2005. следва есето "ПРЕМЪЛЧАНОТО УНИЖЕНИЕ", което ще публикувам в подходящо време.
** От гр. mysterion тайна". 1. Нещо, което е достъпно само за посветени; тайнство. 2.прен. Тайна, потайност. 3.мн.ч. Тайни религиозни церемонии и обреди в чест на някое божество у древните елини и римляни, до които били допускани само посветените. 4.литер. Средновековна религиозна драма със сюжет от Библията и вмъкнати шеги, легенди и фарсове. 5. Религиозно-символична драма. Из "Речник на чуждите думи в българския език", изд. 1978 г.
*** И двамата споменати от В. Симова са известни като пловдивски автори.
**** Филмът на режисьора Иван Андонов по сценарий от книгата се превърна в култова творба за оня период от нашата младост, на родените подир Втората световна война българи. Бел.м., tisss.
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
07.02.2005. Съпротивявайки се на любовта, я принуждаваш по-интензивно да те атакува. Женското начало е изобретателно и изменчиво, когато преследва. Ах, какви изтънчени ловци са жените, обладани от чувствена любов! Не се спират пред правила и задръжки. Готови са да хленчат, да късат меса, да се бунтуват срещу редното, да се отчайват и възторгват от образа, който са си изградили за любимия. А всъщност природата им ги пришпорва да си търсят семе.
Сексът за жената не е крайна цел, а само стъпка, решителен жест към основната идея да ражда живот. Тя желае да бъде център на Вселената, да излъчва доброта и чар, а често се държи като красив хищник с меки лапички и блестяща козина. Какво би бил мъжкият ни свят без тяхната гъвкавост и игра!
* * *
Имаш предимството да виждаш малко повече, а това често носи огорчения вместо радост. Нормално! Изобщо, навлизането в дълбините на човешката душа, което всъщност е нахълтване в бездните на собствената ти природа, неизменно плаши, понякога може и да те ужаси.
Мнозина са се отказвали, връщали са се от средата на пътя отново към красивата измамна повърхност.
Ние, хората, сме силно уязвима материя от нерви и бесове; желанията ни завладяват като наркотик и се чудим какво да сторим със себе си. Затова не припирай, успокой бурята; може би това е просто Любовта, която те е навестила, кацнала е на рамото ти... А може би е дошла като пролетно предизвестие. Гневиш ли се, ще я понесеш като наказание и всичко ще развалиш.
Поначало мечтата винаги е много по-красива от постигнатата цел. Върхът Матерхорн вероятно е скучновата каменна площадка, но колко изкусително изглежда погледнат от низината! Това ли искаш?! - да минираш с взрив цветните поляните около себе си...
Търпението далеч отива. Страстите бързо отшумяват. Любувай се на това състояние, в което си, и мисля - ще изпиташ щастието, че обичаш. Не всекиму се случва то, не забравяй. От друга страна, кой те е излъгал, че любовта е само "Аз искам!" Ония, които разбират от хубавото вино, отпиват на малки глътки от кристалната чаша, не се валят като пияници в отчаяние и хаос, понеже са изгубили нравствените си ориентири, увлечени по някаква си там "партийна правда".
Знам колко е трудно сам себе си да разбереш, но всеки случай - ако си непостоянен или нетърпелив, повече ще страдаш. Любовта се нуждае от свобода, за да гори красиво. Човек живее най-много със себе си и в себе си.
А образът на тоя, когото обичаш, може да се разминава с реалния човек. Приготви се много да прощаваш и много да понесеш, ако наистина това е Любов, а не мимолетно състояние на духа ти.
Темата за смъртта по странен начин кръжи като сянка около любовната магия. Така е навярно, понеже плътското привличане тласка мъжете и жените в прегръдка, за да сътворят нов живот, т.е. да ни докаже, че ще продължим да живеем и след физическата си смърт в образа и с участта на родените от нас. Ала изкуството е висша форма на духовната близост между твореца и света.
Дарбата да виждаш малко повече ти е даром дадена, но тя е и страхотна обвързаност с живота, каквито и разочарования да ти е приготвил. Самото творчество отрича смъртта. Ако талантът ти е силен, любовта ти всичко ще надживее.
Градовете по света са пълни с разочаровани от себе си хора, които имат претенции, но те не знаят какво всъщност искат. Радвай се! Радвай се, че обичаш, и ако е Любов наистина, приготви се много да претърпиш наред с щастието.
20.02.2005. Минах с колата през Ряпови, измъкнах го и седнахме да се разговорим в кафенето срещу пазарчето в ЖК "Тракия" за около час. Оставих го край дома му и подкарах към Емил. Спирам пред входа, звъня. Излезе тъща му - туркинята Айрин.
- Какво правят твоите хора? - питам. - Весито е болна, Емил спи; да го събудя ли? - Не го буди - казвам.
Качих се в колата и се прибрах. Току-що си сготвих яденето: леща с картофи, и ето ме на балкончето, припичам се на хубавото слънчице, пия от останалия тазсутрешен чай, пуша си цигарата. Въртят ми се из ума неприятностите, които ми се случиха, и си казвам, обърнат с лице към всички тия неприятности: "Майната ви! Нещастна дреб в моя живот, няма да ти обръщам повече внимание. Вероятно смисълът на живота е да ти сервира хора и обстоятелства, които да ти се пречкат, да възпрепятстват всяка твоя идея, точно защото носиш нещо ново и нещо различно от познатото досега".
Знам, че съм в силна позиция. Щастие е, че мога да пиша книгите си и че имам какво съществено да кажа чрез сюжета и около двестата или триста литературни герои в романа "Ламски". Щастие за мен е и това, че не се отклоних, не тръгнах да се разпилявам, доказвайки на негодяи какво значи всъщност литература и на кого е тя призвана да служи.
- Чудно ми е как се чувстват удушителите - подметна Ряпов, - като знаят какво са извършили спрямо тебе. - Това си е техен проблем - казах. И си мисля: "Леле, какъв силен коз държа в ръцете си!"
Всякакви приказки за чест и достойнство по времето на реалния социализъм у нас от страна на когото и да било всъщност стават безпредметни, като се има предвид какви хора служеха на комунистическата идеология в България и с какво лицемерие са създавали творенията си за т.нар. "истински човек" или още по гръмко казано: за "Героя на нашето** време".
Такива хора бяха мнозина от най-известните "поети" и "писатели" по време на Тодор Живковото управление. Не творци, а чиновници, назначени от тяхната партия за агитатори на предпоставени схеми за човека и живота.
Цитат: Знам колко е трудно сам себе си да разбереш, но всеки случай - ако си непостоянен или нетърпелив, повече ще страдаш. Любовта се нуждае от свобода, за да гори красиво. Човек живее най-много със себе си и в себе си.
Заради това винаги ще си те обичам.. http://www.vbox7.com/play:c659a4cf
Re: Въведение ІV #1802886 - 21.06.2007 04:04
[Re: C'est la vie]
Отговори
Цитирай
Благодаря... особено за хубавата мелодия с хубавия текст. Животът е хубав,C'est la vie. Малодушие го прави тягостен и скучен понякога, eх - понякога!!!
("Розовият лес") ДОБРИЯТ СТИЛ
24.02.2005. Подлостта и лицемерието затова са опасни, защото обикновено ни сварват неподготвени. Предателят винаги е довчерашен много близък приятел и съмишленик, на когото сме се доверили. Книгата "Ламски" в пълния обем от 500 страници бе проектирана да се появи пред читателите на 6 май 2004 година*.
Всичко вървеше по план, докато зависеше лично от усилията на автора. Стиснах зъби, пристегнах колана си с една дупка по-навътре, взех заем от две хиляди лева и поръчах отпечатването на един човек, когото познавам от поне трийсетина години като поет и редактор в известно преди време най-авторитетно с храбростта си издателство.
Наслушах се на хубави приказки от тоя приятел и - така да се каже, взех, че му се доверих. Броих аз парите, една не малка за моето дередже сума, и зачаках Гергьовден, размечтах се за моя личен Великден. Понеже книгата "Ламски" без своите читатели не е никаква книга. Оня хубав човек си получи накуп парите за онова, което обеща да направи, и изчезна от хоризонта.
Като въртя телефона да питам какво става с печатането на книгата ми, чувам любезен глас с познатите обертонове на приятелското, достойното, мъжественото, каквито са ми били дотук впечатленията за тоя съвсем не случаен човек. "Защо ме безпокоиш - казва той. - С книгата ти всичко е наред. Ще стане!!! Ще ти се обадя, когато съм готов. Скоро книгата ще я имаш."
Тъй я караме досега**, вече десетина месеца.
И понеже имам работа с типичен Герой на нашето време, а не разполагам ни с дебели нерви, нито с излишни пари за пилеене, пък не вярвам, ама никак не вярвам в българското т.нар. правосъдие, "пих чаша студена вода", па си рекох: "Е, драги Жоро Бояджиев, с малко харчове се размина. Тоя хубав човек живота можеше да ти почерни, да ти обере и залците от масата, да му станеш перманентен донор с надеждицата, дето ти обещава великодушно винаги щом го откриеш, щом го изнамериш все до гуша уж зает във важните негови обществени дела.***
Все пак с малко се размина, но пък за тия хвърлени нахалос парици ценен урок получи."
Урок ми е прозрението кои бяха по Тодор Живково време част от титулуваните за български писатели, как стана тъй, че кокошкари, дребни мошеници, хора без морал, без достойнство и съвест, бяха въздигнати за писатели, изразители на моя народ.
Не ща друго освен: да кажа на хората от моята черга колко са по-важни за България от всеизвестните и прославени кукли и кукери, въпреки мизерията, въпреки неприятностите, които ни заливат.
14.03.2005. Когато стойностното (Доброто, градивното, човеколюбивото) слиза на нивото на посредственото (Злото, разрушителното, злонамереното), рискува да бъде уподобено на своя антипод. Поначало - за да добие значение, несъстоятелният ум, понеже му е слабо зрението - търси да надуши като разярен глиган в гъстия лес нещо подредено и слънчево, за да го преоре със зурла.
Цивилизованият разум не ще спечели в пряк двубой с варварите на света. Слизането на ниво "ръкопашни схватки" е голямо изкушение за талантливите строители на разбирателство и хармония, то това снижаване носи ползи единствено на неандерталеца.
За да увлечеш множеството онеправдани и унижени, не ти е необходима барикада, а упоритост - да следваш добрия стил: да избягваш, доколкото е възможно! - конфронтацията с калта и тинестите подмоли на обществото, внимателно и с уважение към човека да напомняш, че в духовен план злобата е безпомощна и жалка.
Неврастенична дама от личната ми серия "Добри познати" по нрав ми напомня Анастас п.Хинов, който беснеел срещу Апостола Левски, но Левски не промълвил дума срещу злобните му реплики и интригите му, а го елиминирал просто с достойното си държане в комитетската дейност сред българите. Учителят Иисус дори на кръста не си позволил да обвинява с думи фарисеите; обвинение срещу озлоблението и грандоманите е самият му стил на живот и мечти.
Моите наплашени хора полека-лека започват да разбират, че властта на мародерите не е опасна за душата на един народ и за духа на тоя народ, ако я елиминираш като случайно и моментно присъствие в нашето общество. Тая корумпирана до мозъка на костите и затънала в лицемерие Власт се пече на собствения си огън, боледува от злост и от злобата й лицата на нашите първи хора са добили постоянната си гримаса на озлобено парвеню, пришелец от хаоса на политическите еднодневки.
** До датата, когато е писан тоя текст от хронографията.
*** В една от изтеклите години, например, лафът беше: "Виж сега, за годишнината от рождението на Ботев са ме ангажирали (?! - Кой го ангажирал! Не само аз го имам за талантлив човек...) да изнеса слово пред паметника му в градската градина. Написал съм го това слово донякъде, ама като мине празненството, и ще се заема с книгата ти". Бел.м., tisss.
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
15.03.2005. Университетски преподавател в четвъртомартенския брой на местния вестник "Марица" задава реторичния въпрос Какъв ни e на нас Трети март, поместен под многозначителната редакционна рубрика "Европа ли?"... и се засегнах лично, понеже и хубавият въпрос, а и хубавата рубрика отправят всинца българи и пристрастни сърдечно спрямо България български граждани към внушение в типичен байганьовски маниер. С ясни думи казано: да вървят по дяволите и Трети март, и Европата - знае я Бай ви Ганьо таз лицемерна и подла Европа на дипломатите, които не се съобразяват с нашите мераци и романтичните ни спомени от Българската история.
Е да, какъв ви е на вас Трети март? Явно, никакъв. Но за мен тоя ден е знак за истината, че Отечеството ми беше орязано, ограбено и мечтата на моите предци бе поломена не без участието и на прохождащите в голямата дипломация нашенски политици. Трети март ми е особено скъп спомен именно за тяхното блюдолизничество и предателствата им пред портите на Изтока или пред портите на Запада, все тая!
Войните, които обикновеният български войник и семейството му, и родът му изнесоха на плещите си - независимо какво проектират управниците на България, бяха осветени от ентусиазма, точно на Трети март 1878-ма роден. Не ми се спори с доцента от Пловдивския университет г-н Живко Иванов, автор на въпросната реплика във въпросния най-тиражен за Южна България вестник; всеки има право да отстоява каквато си ще философия или теза.
Настоявам все пак да се има предвид и по-уравновесеното мнение, че Трети март очерта (т.е. бе санкция в най-висок дипломатически стил) колко многобройни, макар и насила разделени в пет-шест балкански държави сме ние, българите. Такова признание, документирано от западната дипломация, наред с Русия документирано... това не забелязваме ли?!
16.03.2005.. Може и да съм силно пристрастен към днешния българин, но ме дразнят усилията образът на Ганьо Балкански да ми се натрапва като еталон - представете си! - за проумяване на българската душевност. Поставят тоя неандерталец като основа за волни упражнения с днешна дата и априори ни унижават.
Дълбаенето в минали събития и драми, за да се извадят аргументи за собственото ни злепоставяне "ангро", ми се струва чисто проба схоластика. Тоя ли е праобразът на българина? Единствено неговият уродлив ген ли носим като наследство?
Ганьовци несъмнено шетат и днес, и в бъдеще ще ги има, но каква радост и кому доставя... назидателното почукване с нокът по челото: Българино, ти си тарикат и невежа, ти си тъп, прост, алчен и груб пред общността на благородна и изтънчена Европа?!
Прекаленото, скрупульозното вглеждане в един от многобройните варианти на българина от отминала епоха и обявяването му за изначален символ и алегория на българщината не зачерква ли множеството анонимни и не толкоз анонимни съдби и образи само защото не се намерило и до днес перо, което подобно на Алековия талант да ги изобрази?
Литературната класика има и възпитателно значение. Противна манипулация е да се извади един урод и да се обсъжда и набеждава с перверзна страст пред любопитния поглед на Оная Европа, която тепърва започва да се интересува от нас и с която тепърва ни предстоят тежки разговори кои сме, чии сме в семейството на европейските народи.
Не е ли печално гротеската да сочим за истина? Смехът, така предизвикан, не е ли издевателство? Виждам цялата ни нация дамгосана с печата "байганьовци"; внушават ни, че всички българи сме безвъзвратно едва ли не пропаднала пасмина от селски тарикати, наглеци и тъпи грандомани, несъзнаващи своето нищожество, своя селяндурски миризлив манталитет на кокошкари. Кой има полза от това, пита се. Кой на тая манипулация се радва?
Все едно да ми налагат, че депутатът Камен Влахов е типичен образ на днешния българин...
17.03.2005. Относно автора* на изследването в доста добър академичен стил върху Алековия Бай Ганьо... Мина ми през ум, докато четях обстойното изследване на доц. Живко Иванов: дали пък Бай Ганьо може да го проумее най-детайлно именно байганьовец? Пак изследовател с онез гръмогласни, показни замахвания, характерни за Алековия Ганьо**, само че въведени в културния слог на съвременен научен дискурс. Нещо подобно откривам във вестникарската бележка на г-н доцента Живко Иванов по темата "Трети март", обнародвана в областния всекидневник "Марица" от 4 март т.г. Бегъл поглед към стила на автора ме отнася като читател тъкмо към типичните байганьовски реплики от разказите на Алеко Константинов.
Чета студията на тоя интелигентен тълкувател и не ме напуска съмнението на Станислав Йежи Лец, че - оспорвайки твърде горещо несъстоятелна теза, заплашени сме да заприличаме на опонента, слизайки до неговото низко говорене с апломб и театрална предвзетост.
Бай Ганьо като литературен тип на социално животно най-добре е да бъде тълкуван хладнокръвно и вътрешно отстранено, т.е. нелицеприятно***; с пинсети и скалпел да бъде внимателно отстранен от живата тъкан на българщината тоя злокачествен тумор на простащината по нашите географски ширини изобщо.
Моят литературен герой Тотю Ламски (бащата на момченцето Ламски от книгата ми) е друг начин за изобразяване на твърде разпространен тип нашенски светоглед. За разлика от свищовския адвокат Алеко, като автор - посочвайки също отрицателни страни в днешната душевност, поне не си позволявам подгавряне с героя до такава степен, че да замяза на морално чудовище.
Гениалният Алеко дава поводи да приемем, че Бай Ганьо е "вся и всьо" - единствен в мощта си представител на българския характер (ако не е тежък грях до такава степен тенденциозно обобщение). Тия разказчета са си всъщност фейлетони, т.е. недотам съответна на художествения стил материя****, за да бъдат тълкувани именно като изкуство, а не като обслужваща "злобата на деня" публицистика.
Лекотата, с която явно ги е писал тия фейлетони, ми говори за удоволствието у твореца Алеко Константинов. Фразата е толкоз точна в своята гъвкавост, че не допуска ни разместване на думи, ни подмяна на турцизмите и русизмите с български еквивалент.
Такова снижаване в жанра оневинява твореца като автор, който оперира преди всичко в ограничената сфера на актуално-преходното, а не с претенцията за генерални философски заключения, което е терен за същинските т.нар. високи жанрове на художествената литература (разказ, новела, роман).
Нашата литературна критика пренебрегва жанровата специфика и тълкува фейлетоните за Бай Ганьо като обобщения от много по-сериозен тип. Колкото и гениална да е, публицистиката все пак обслужва преди всичко политическата дреб на мимолетни страсти, образи, ситуации.
С това пояснение, струва ми се, имаме основание да се възмущаваме, че вече сто години ни се внушава за сърцевина нещо, което е идиотска гримаса, страничен продукт от кристализирането на модерния български характер (с всички уговорки, че обобщения тъй наедро имат чисто работен характер при изследване върху народопсихологията).
26.03.2005. Днес ще е футболният мач между националните отбори на България и Швеция. Видях снощи по телевизията нашите с треньора им Христо Стоичков, възприеман като образ на мъжествения български дух за победа и непреклонност. Видях и шведите - белезникави като бледи негативи, северен тип мъже. Не мога докрай да го обясня (защото българинът ми е повече на сърце от шведа, разбира се), но интуитивно желая нашите да загубят в тая спортна среща.
Защо е това нахъсване??? "Ще ги бием! Ще ги разпердушиним! Ще ги смачкаме!" - ечи като боен вик на дивашко племе. Всякакви спортни нахъсвания на юруш и с гръмогласно "уррра" са ми противни, и пак ще ми е трудно да го обясня, но да се оправдавам ли що мисля тъй! А бе, това да не е война!?
Според моите си представи истинският Победител е уравновесена личност: не се зъби, не псува на майка рефера, не ръкомаха и не прави цинични знаци с пръсти, лакти и китки, не се гърби настръхнал по зеления терен, накокошинил се предизвикателно като японско петле срещу съперника, опонента или противника. Аман от простотия, която докарвала до екзалтация публиката, до екстаз, до емоционална ерупция!
По подобен начин възприемам и т.нар. влизане в европейската общност на всяка цена от 1 януари 2007-ма. Като манталитет, като битова лична и всякаква култура на общуване, струва ми се, на нас, българите, са ни нужни поне година или две, а може би цели две поколения трябва да си отидем, та чак правнуците ни дано успеят да се откопчат от преизподнята на посредствеността в собствените ни представи за света на другите.
tisss _________________________________________
* За съжаление приписките, които правих по изданието на литературна студия за Бай Ганьо и Алеко, дело на г-н Живко Иванов, ги нямам под ръка. Самия том (около 380 страници обем, доколкото си спомням) върнах на автора по негова бивша студентка, колегата Милена Деянова.
** Според книжовната норма правилно е Ганю (именителна падежна форма), докато формата Ганьо е звателна, т.е. остатък от някогашния звателен падеж в старобългарския книжовен език. Респектът пред автора, както и в други случаи с имена (Пеньо Пенев и пр.), наложил да се спази формата, която Алеко предпочел, макар погрешна от гледна точка на книжовната норма. Първата българска граматика се появява в 1899-та, няколко години подир смъртта на Щастливеца.
*** Русизмът "нелицеприятно" съответства на българската дума безпристрастно, което ще рече "без предубеждение, уравновесено, балансирано", ала това интелектуалците у нас масово го бъркат, прилагайки го със значение "неприятно" от г-н Президента на Републиката до г-н Мартин Карбовски.
**** От фр. feuilleton, производно от feuille - лист, вестник; фейлетонът е кратък художествено-публицистичен жанр със злободневно-сатиричен характер. Вж. Речник на лит. термини. Бел.м., tisss.
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
Екстри:
Светозар*
звездоброец-езотерик
Регистриран: 29.01.2003
Мнения: 8790
От: София
Цитат: Защо е това нахъсване??? "Ще ги бием! Ще ги разпердушиним! Ще ги смачкаме!" - ечи като боен вик на дивашко племе. Всякакви спортни нахъсвания на юруш и с гръмогласно "уррра" са ми противни, и пак ще ми е трудно да го обясня, но да се оправдавам ли що мисля тъй! А бе, това да не е война!?
Рейгън имаше една крилата мисъл, че спортът е много близо до войната.
-------------------- Езотеричен, поетичен,
хумористичен, прозаичен -
такъв е моят семпъл сайт,
където срещам ви със "Hi!".
http://vilea22.free.bg
27.03.2005. Днес е католическият Великден. Седях с Митко Йовчев на чаша бира в кафенето срещу Еврокома на улица "Вратцата" в нашия квартал, когато мина Надя, малката ми (30-годишна вече!) дъщеря Надя. Закарах я с колата до Джумаята в центъра на Пловдив и там я оставих. Страхуваше се да не закъснее за някакъв курс по английски за напреднали, който карала на улица "Скайлер".
По пътя в колата ми каза, че решила да скъса с Дончо, приятеля си от седем-осем години насам. Харесали се с някакво момче. "Момче" - тъй рече. Бил евреин. Роден през 1973-та, т.е. връстник на кака й. "Чудно ми е как бързо стана" - приключи изповедта.
Дипломирал се в местния институт за хранително-вкусова промишленост, компютърен спец и... много се разбирали. Подхвърли, че може да го доведе някой ден вкъщи. "Ама да не се държиш зле с него!" - предупреди ме.
Обещах, че няма да се държа зле: ще бъда сдържан, любезен, учтив, па добавих да я успокоя съвсем относно моя опак характер: "Евреите са умни хора".
Обърнах колата с муцуната към нашия краен квартал, карам и си мисля, че ми е терсене заради поне стокилограмовия Дончо. Просто мен тоя неин Дончо ми е станал върло симпатичен през тия години, когато странеше от нас, най-близките на Надя (сестра й, зетя полицай и моя милост).
"Може да ти помогне да се оправиш с компютъра" - между другото изтърси греещата ми щерка. Естествено имаше предвид новичкия. И почнах да си мисля за Re. и раздялата ни преди три години, всъщност - четири. Буца ми се образува на гърлото: ама не, не за мене си, а за тоя чудесен веселяк и същевременно стаховит на вид гигант Дончо.
А-ах, момиченце Наде! Какви кусури не успя да му преглътнеш, какво не се разбрахте. Криво ми стана за човека. Но какво да ги правиш! - биологичният часовник у момичетата неумолимо цъка и ние, мъжете, почти никога не си даваме сметка за тоя тревожен факт.
В друга светлина ми се вижда сега, точно днес, и оня мой наперен съперник, победителят в задочния ни двубой за сърцето на Re.: г-н немският възпитаник, подреденият и галантен хер Шперплатоффф. Леле, как ли па бе истинското му име!
28.03.2005. Току-що говорих по телефона със сина на Чонов Стоян от Рогош. "Две страници има сбъркани, чакам да ми ги даде оправени*. Иначе каквото ми е дал, съм го отпечатал. И на мен ми пречи тая книга. Вече цяла година ми виси на главата, а си имам и друга работа... Ще му кажа да си свърши поправките и книгата ти е готова."
Това, в общи линии, бяха думите на Стоян, по-големият от двамата сина на Т. Чонов.
* * *
Бях при Божидар Чапъров преди това. Взех две кафета от близкото павилионче и ги пихме с Чапъра, седнали на две табуретки пред входа на книжарничката му. С него имахме уговорка, че ще разпродава романа ми, изобщо казано: и с него красиви планове кроях как да популяризирам героите от тая книга, по какъв начин да направя веселите им образи видими за широката публика на унизена България.
- Това твоето е проява на мекошавост - заговори Божо, като пробваше да надникне сякаш през очите в душата ми; тъй изпитателно приятелски се взираше как възприемам думите му. - Трябва да си настоятелен. Ти си си в правото, а се оказва, че себе си не можеш да защитиш. Виждам, че си се предал.
Оня човекхич не е вчерашен. Усетил те е, че си мекошав, и няма да си видиш книгата, докато не вземеш нещата в свои ръце. Ще му се обаждаш, ще го търсиш постоянно, няма да се предаваш! - завърши с тържествен адвокатски тон пледоарията си приятелят Божидар Чапъров, обръгнал на калпавите номера в бизнеса по нашенско, зарязал археологическите разкопки по тракийските могили, вече бивш идеалист, и той веднъж вече губил сума пара: при това три пъти по-едра сума от моята. И си спомням как бе разстроен тогава, когато ме питаше как ще го посъветвам да постъпи, а пък аз тогава съвсем сериозен му казах да пие чаша студена вода и да гледа напред, да не се занимава повече с тариката, който го бе изнудил.
Да, бе! Лесно се дават акъли. Колко му е! Акъл да искаш от такива като нас двамата с Божо. Споглеждаме се ний с него, ей тъй, както сме седнали в центъра на Пловдив на тез поохлузени табуретчици с кафенце в ръка, па прихнахме да се смеем. Отсреща група младички михлюзи със синджири, кожени облекла и дрънкулки на травестити ни хвърлят снизходителни педерастки усмивчици.
Тръгвам към колата, паркирана до тротоара. - И няма да се предаваш. Горе главата, приятелю! - ехти над площадчето Божовият глас зад гърба ми. - Ми добре! - миролюбиво вдигам ръка в знак на съгласие, ама без да се обръщам, вървейки към жигулата.
03.04.2005. Снощи в 21 часа и 37 минути издъхнал папа Йоан-Павел ІІ (полякът Карел Войтила), роден през 1920-та, глава на Римо-католическата църква от 1978-ма.
Тоя човек е пример за смирението, търсещо хармония и доброта в глобализиращия се свят. За мен лично животът му е доказателство за силата на достойнството и вярата в човечността, независимо от хаоса и бесовете, които атакуват човечеството върху все повече отесняващата за грандоманията ни планета Земя. Най-тежкият от Седемте смъртни гряха според Библията - Възгордяването: извор може би на всички злини, които си причиняваме един-другиму.
05.04.2005. Все по-остро ми липсва средата, общността, за която пиша и би коментирала моя труд. Тая самоизолация - така здравословна за писането! - напоследък почва да ме безпокои, да ми дотяга. Хем съм въвлечен в събитията, хем стоя на разстояние, удобно - за да ги оценявам, но неблагоприятно за личното ми участие в протичащия разговор кои сме ние, българите, и как посрещаме културното превъзходство и подреденост на европеизма като манталитет и стил на живеене.
Занимавам се с писането на допълнителни епизоди към книгата "Ламски", които - живот и здраве! - ще включа в следващото издание на романа. В промеждутъците между писането на два епизода, да речем, чета внимателно хубавата, прилежно (макар и донякъде твърде наукообразно) написана студия на Живко Иванов"Бай Ганьо: между Европа и Отечеството", издадена през 1999-та. Тая студия ми помага сам моите си сюжети и образи от "Ламски" да претегля и осмисля не като автор, а вече като читател-българин.
За разлика от Алеко, моят подход към нашенската простотия е по-уравновесен, струва ми се. Тотю Ламски**, а и женската му версия Гица Ламска, са облъхнати от състрадателност, прозираща иззад смеха и осмиването им.
Не отсъстват и в днешното преобразените и преоблечени байганьовци. Подобно мръсна пяна, те и сега са шупнали по повърхността на събитията у нас, било като депутати (Гошо Тъпото, споменатият вече Камен Влашки, Александър Божков, Жорж Ганчев и компания), било като герои от шоутата по телевизията (Слави Трифонов, автентичните участници в "Биг Брадър" и прочие.
* * *
Заявени първообрази на Ганьо Балкански са низ от дейци на нашата т.нар. революционна младеж през целия ХІХ век, между тях неколцина попове, подвизавали се като хайдуци и главорези... Тая романтическа пасмина възприела позата на назидаващи грандомани над "простия" народ.
Генезисът на освободения роб с манталитета на тарикат е именно дошъл от криворазбраната представа за Свободата на личността, готова през трупове да прекрачва, но да осъществи умозрително набелязаната идея за каквото и да е, окичено с кипри определения, като "Нов ред", "Прогрес", "Световна революция".
tisss ________________
* За баща си говореше.
** Имена на литературни герои от книгата. Бел.м., tisss.
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
Екстри:
Светозар*
звездоброец-езотерик
Регистриран: 29.01.2003
Мнения: 8790
От: София
Цитат: И в такъв момент се чудя и се питам: а бе, аз глупак ли съм?!
Според мен не сте глупак, Тис, а сте благородно наивен в по-голяма степен, отколкото е резонно. Ако някой ме измами и/или обиди - както Вас с визитките - го изхвърлям от живота си без потриване. И смятам, че ако хората като цяло бяха по-злопаметни, щяха да се уважават взаимно доста повече.
-------------------- Езотеричен, поетичен,
хумористичен, прозаичен -
такъв е моят семпъл сайт,
където срещам ви със "Hi!".
http://vilea22.free.bg
08.04.2005. Какво съхранява свежестта в отношенията между мъж и жена? Сексуалността пулсира на тласъци: изживяваш върховния момент, предшестван от велики очаквания, после иде нежността, усещането за хармония и лекото отдръпване в себе си. Всеки потъва в своите лични дела успокоен. Зад гърба ви е Монт Еверест, спускате се в тучните поляни на приятелската близост – разкошно време за творчество!
Два дена по-късно отново сте заредени за секс. Тя се смее, той се увлича по плътското у нея. Задейства се отново оная енергия на привличането, на изкушението...
Е, добре, но това колко може да продължи?!
Като прехвърлям през ум всякакви спомени за любовни двойки, изгряват ми образите на моите родители. Те наистина проживяха с любов ония трийсет и седем години заедно. Характерите им бяха твърде различни: баща ми – прикрит, излъчването на нежност идеше някак от самото му присъствие, докато майка ми бе твърде откровена, сякаш по-силно тя го пожелаваше.
Мисля си, че от тяхната любов домът ни ставаше уютно и празнично място, ала кой беше водещият? Струва ми се, тя.
Дали цикличните преображения в женската физиология не са определящи? Жената избира с кого и кога да легне. Сред множеството мъже един обикновено е тоя, който отключва у нея тръпката на страстта. Мъжът е придатък, инструмент за оплождане – природата тъй го е решила: той да е закрилящият, той да се занимава с едрите неща в общия им живот, но от нея зависи дали гнездото ще е разграден двор или трепетна духовна и плътска връзка.
Възможно е и да греша, но моите преживелици това ми нашепват.
Жизнелюбивите французи затова и казват: Cherchez la femme*, т.е. жена трябва да е в основата на любовната магия, просто тя, като предимно интуитивно същество в нормалните взаимоотношения винаги е права (?!). Защо обаче тя бяга от добре подредените и установени за по-дълъг период духовни пространства?
Еднообразието, липсата на „ново” затлачва. Ние сме тъй устроени, че да се стремим към непознати територии, когато сме спокойни за притежанието на едно или друго. Мъжът губи (както губи и жената), когато предаде ключовете на всичките си запазени единствено за отделната личност тайни. Затова и най-бурната страст в любовта бързо отзвучава: двамата са си разказали всичко един на друг, просто не е останало нищо, за да възбуди любопитството, рефлексът за завладяване.
Изводът?... Не изгребвай кладенеца до дъно. Романтично е да усещаш как търсят неосветените ти дворове с искрящи очи, с предизвикателна и дяволита плът, която желае докрай да те обсеби. Ала не се заблуждавай! – докрай обсебен от нея (от него), ти скоро ще престанеш да излъчваш „ново”. Връзката ви непрекъснато се обновява само ако я зареждаш неуморно със свежи детайли, с нова дълбочина, с нови мечти, с преосмисляне на проживяното дотук от двама ви.
Как да не ти се ще свободата, когато човекът отсреща до болка ти се повтаря, па колкото и усърден и мил да е той в това свое досадно постоянство! Ето защо по-често жените правят семейните кавги. Цупенето, тягостното мълчание или заядливият глас трябва да ти подсказват: направи нещо по нов начин, променяй се, развивай се, преоравай и сей нови цветя във вашата домашна идилия.
Леността духом да не се бърка с физическото трудолюбие. Семействата боледуват и се рушат отвътре (не отвън!), когато си уж трудолюбив и уреден, ала духом тъпчеш на място. Колкото и да обичат уюта на познатото, жените ненавиждат рутината на доказаната, заявена пред света сексуална връзка.
Сещам се за разказаното преди години от колежката Надя Атанасова - как с мъжа й си уреждали любовни срещи, както по времето на младостта: виждали се на някой ъгъл, посядали в градската градина, в кварталната сладкарничка или в ресторант, правели си „някогашните номерца”, както се изрази. И се чувствала романтично, чувствала се... перманентно влюбена в своя мъж, заредена с мечти и желания, независимо от външно не особено блестящия живот с трите поизрасли вече дечица и грижите за дома.
Все от привързаност към романтичното, мъжът й – висш офицер в армията, бе зарязал кариерата си на военен във време, когато военните още имаха тежест в обществото и се бе отдал на пчеларство. С прикачено за старичкия москвич специално ремарки местеше кошерите по няколко пъти годишно да осигури най-добрата, най-ароматната и лечебна паша за пчелните семейства. Живота си, а и живота на жена си и децата си бе подчинил на ритъма, с който пчелите се излюпват от восъчните килийки, сбират мед и незабелязано после всяка си отива от света.
Потисната, с дежурната плаха усмивка на силно притеснено същество - докато ми бе колега в училището, няколко пъти срещам вече разхубавената и независимо от възрастта жизнена бивша преподавателка по руски. Продава пчелен мед на пловдивския Четвъртък-пазара. С часове край сергията може да ви разказва за интересния свят на пчелите, за лечебните свойства на меда, за любовта и нуждата от постоянно обновление в брака, както и че е изключително изкуство да живееш живота си пълноценно и с вкус към удоволствията.
Нали! Вкусът на виното зависи не само от виното, но и от чашата, в която ти го поднасят или сам си го поднасяш.
tisss
___________________________________________
* От фр.: Жена трябва да има пръст в тая работа. Бел.м., tisss.
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
16.04.2005. На 82 години тия дни починал писателят Ивайло Петров, добруджанец, автор на дяволитата повест „Преди да се родя...”, саможивец (в добрия смисъл на думата) и доста симпатичен като характер. Въртят по телевизията репортажно интервю с него, правено преди единайсет години в къщата му, ако се не лъжа, нейде в или край Балчик. Златен човек!
Много човещина излъчва, както е показан да говори в това телевизионно интервю от времето, когато е бил 71-годишен. Самородно злато, истински мъдрец, реалист, ироничен и съзерцателен като типичните добруджански мъже. Леко се подзема със себе си: „Аз не се смятам за писател”, „пиша трудно, защото правя много правописни грешки”, „не обичам шума, шумните места ги избягвам" и тъй нататък.
Романът му „Мъртво вълнение”, който не съм чел, писан някъде през петдесетте години (вероятно подир 1956-та, след т.нар. период на култа у нас), дълго отлежавал в чекмеджетата на нашите издателства, накарал партийците от висшата номенклатура да настръхнат; гневен му бил и самият Тодор Живков. Но писателят не потърсил височайши защитници, живеел скромно и – както си представям – лениво наглед, за да съхрани способността и свободата да пише, както съвестта и сърцето му подсказват.
Защо съм го пропускал досега между толкоз нашумелите наши великолепни разказвачи Антон Дончев, Николай Хайтов, Йордан Радичков, Емилиян Станев, Генчо Стоев? Изучавах го с учениците ми по откъси от книгата „Преди да се родя...”, написана с люта иронична любов към мизерията, нечистотиите в битов план и инертността у добруджанеца, която Йовков въздига в красива романтична съзерцателност, понеже тъй тая добруджанска мъжка черта служи явно за илюстрация на религиозното му преклонение пред човечността изобщо.
И до тоя образ от последните дни – М. Р-в, колегата, когото в сряда с полиция отвели направо от училищния физкултурен салон по нареждане на прокурора...
Същия ден по обяд седяхме с М. Р-в в кафенето срещу училището и бъбрехме за това-онова: аз – за моя си дерт книгата „Ламски”, той – за хаоса, в който сме принудени да живеем. Изглеждаше нормален; сексуалните му мераци сякаш бяха почти до границата на позволеното, не повече... И ето, случи се онова, което нехайството ни (и моето, разбира се!) позволи.
Веднъж вече съм го описвал в тия записки: по повод самоубийството на моя ученик осмокласника Цанко Ечев, който – дрогиран, се хвърли от покрива на двайсететажен блок. С Цанко колегата Р-в се беше държал отвратително ден преди смъртта на момчето; това само аз може би между учителите знаех, като не броя Цанковите съученици, разбира се.
С Венета Симова, училищната психоложка, в „Джоса” – кафене на петдесетина метра от училищния двор, говорихме за М. Р-в. Преди два дена й бях дал „да види първата част на романа „Ламски” и тя между другото каза, че се изкушила да ми прати съобщение по джиесема с една само дума – „Супер!”, след като прочела на един дъх едва няколко страници. „Книгата ти увлича още от първите две-три изречения. И после сложих часовника пред себе си, защото се притесних да не закъснея за много важна среща около случая с Р-в. Толкова увлича книгата ти”- уверяваше ме Венета.
Разминаваме се по коридора с колегите, криво усмихнати от неудобство: е, станахме известни по тоя начин, кой можеше да предположи! Вестниците пишат, радиото, телевизията почват емисиите си с тая новина: учител блудствал с 12-годишно момиче; оплакали се от неговите посегателства и други четири девойчета... Спирам дотук – засега.
Някога, живот и здраве, както казваха едно време старите хора в махалата под пловдивския хълм Джендемтепе, ще дойде ред да разровя и за батаците около тая сварила ни съвсем неподготвени, съвсем неглиже... история. Засега спирам дотук, но с уговорката, че не е възможно нещо, което се случва извън училището като институция на нравствеността, да подмине и самия тоз храм на възпитанието и науката.
В понеделник ще направя събрание с колегите от секцията към КТ”Подкрепа”. Смятам, че е наложително да протоколираме официално становище не само по тоя случай с колегата Р-в... На това събрание ще поканя и председателя на регионалната управа на учителската „Подкрепа”, а ако може, ще докарам с колата и един от юристите на синдиката. Тоя батак болезнено засяга името на училището, а и цялата атмосфера, в която сме наедно с децата.
18.04.2005. Вчера от единайсет до дванайсет и трийсет в кафето вляво от стълбището на синдикалния дом разговарях с човек, посветен детайлно в развитието на случая. Повод бе арестът на колегата за педофилия.
20.04.2005. Една от учителките, около 45-годишна достолепна и инак симпатична дама, свирепо ме фиксираше снощи на педагогическия съвет по „случая”. Преди ден ме бе обвинила, че „бягам от отговорност”. Такива объркани от озлобление поради страх учители съставят немалка част, загрижена за хляба си и за мястото си в училище.
Колега, един от мъжете, днес ми подхвърля във фоайето на третия етаж: „Всичко се знае между нас. Ето например, ти завчера си пил кафе в центъра на Пловдив с Еди кого си. Видели са те и значи тръгва приказката...” То си бе ачик въпрос, та му отговарям и аз „по допирателната”: че когато става дума за синдиката, пък и за която и да е организация, най-важните решения се договарят не в залата с официалните лица, а в кулоарите, па добавям: „Е, нима не си чувал за тоя момент от всякакви преговори при сложни ситуации?”
Усмихна се приветливо, както ми се стори.
* * *
Учениците от година на година стават все по-шумни, все по-невъздържани. Нямам представа в каква домашна атмосфера живеят повечето деца, но в класната стая един или двама неадекватни в поведението си могат да ти провалят като едното нищо и най-добре планирания урок.
Има вече и деца, които демонстрират неуважението срещу отделни колеги учители. Тия демонстрации на пръв поглед са плахи, въпрос на неопитност... Учителят поначало - и това става все по-безпощадно ясно напоследък! - е уязвим от всички посоки, обект на всякакви издевателства над човешкото му достойнство.
А е длъжен да пази преди всичко достойнството на детето, да – преди всичко, преди да запази себе си, длъжен е дори в разрез с всякакви принципи на човеколюбието да защити детето.
В отделни случаи обаче детето може да се окаже не толкова дете в своето пренебрежение към училището, към реда, към останалите деца, към света изобщо, понеже иде от някакъв непознат свят на хаос и враждебни вихри.
Питам се, това известно ли е на ония изискани личности, които ръководят т.нар. учебно-възпитателен процес!!!
„Моите” дванайсетокласнички са ми постоянна тема за размишление напоследък. Предизвикателното поведение на няколко между тях, едва прикритата агресивност ме плашат не на шега. А уж не се виждам като страхлив човек.
Какво става с нас?! Светът, в който живеем, все повече напомня рояци разлютени оси. Може би не съм подготвен за тия бесни промени, за тоя хаос във възпитанието на младите българи? За атмосферата на хищничество може би характери като оня „колега”, когото отвели с полиция от училището, са по-пригодни?
Сякаш съм застанал в сухо речно корито срещу мътна помийна вълна - ехидна, развълнувана, нахлуваща срещуУчилището, срещу младото поколение българчета с крясъците на чалгата, с писъците на провалени жени и самолюбиви травестити от медийното пространство, задъхани от душевна кал и изобретателна гадост... Кого да спасявам? За кого да се застъпвам?! А с родителското бездушие, с масовото пренебрежение към родителските грижи как да се справи учителят?
Въпросът е вече учителят себе си как да съхрани срещу нахлуващата бездуховност и липса на нравствени ориентири.
tisss
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
25.04.2005. Ден първи от Страстната седмица на Иисус, когото с „Осанна!” евреите приветстват при влизането му, качен на магаре, в Йерусалим, за да крещят побеснели от омраза подир четири дни „Разпни го! Разпни го!” и принуждават Пилат Понтийски, цивилизованият представител на Рим, прокуратор на Юдея, да си мие, образно казано, ръцете.
Та оттогава „измивам си ръцете” вече две хиляди години оглася някое многолюдно стълпотворение от хора, когато печен демагог реши да отърси от себе си отговорността и да я прехвърли тая отговорност върху невежествената креслива сган в нозете му.
Ситуация емблематична за всеки, докоснал се до Славата, та затова ако в някой слънчев или дъждовен понеделник тълпата те въздига, бъди нащрек каква опасност те грози, човеко суетен. Непостоянна, силно преходна е любовта на народните маси.
Вождът, когото кичат с венци, честичко бива кощунствено изритван по-късно от същите тез горещи хвалители и последователи. И най-странното в човешката ни природа е, че именно най-преданите обикновено се оказват в първите редички на ентусиазираните съдници, на ония, дето дерат ризите си на площада и настояват за най-жестоко наказание от името на излъгания народ. Кому да вярва евентуалният въздигнат от всенародната любов - голям проблем, страшен проблем! Да се бои от най-разгалените сред приближените, мисля си.
Идва ми наум аналогичен случай с възпитаник на Ленинградския марксически институт, идат ми наум най-разпалените, видимо най-разгневени на комунизма членове на новосформирани партии от бивши мекерета на Тодор Живковата власт – от доценти в Академията за обществени науки и социално управление до самоотвержени квартални доносници.
Снощи гледах по телевизията английски репортажен филм за Александър, сина на Филип Македонски, синчето, което майка му нахъсва от невръстна възраст. Александър Велики - жалък психопат, съсипал не само собствения си живот, а променил цивилизационната еволюция на човечеството, включително и до наши дни. Гений във военната стратегия и тактика, духовно нищожество в личния си живот, приключил на 32 години.
Ето два ключови образа в нашите размишления над изкуството да се живее: единия – в човеколюбие, другия – в атавистичен стремеж под знака на егоизма и маниакалната грандомания.
05.05.2005. Възрастна колега люто нападнала учителката по български Н. в учителската стая. Поради что...* В дневника на класа „изрядната мърла” писала фразичката „не учебен ден”, т.е. написала я погрешно вместо правилното „неучебен ден” и нещастната българичка имала... „наглостта” в час по българска граматика да поправи грешката, па и да я обясни на учениците, без да подозира, че седмичната програмка в дневника не е писана от ученик, а от самата класна.
- Кой ти дава право да ми подронваш „авторитетя” – крещяла извън кожата си от ярост добре ондулираната и заможна по мъж госпожа, т.е. направила на бъзе и коприва, навряла в миша дупка притеснителната радетелка за правилна българска реч.
Минута подир скандала се разминавам с изнервената възрастна дама. Очите й мятат искри и мълнии: явно намразила бе в оня ден всички жалки българици по света, та ме изпепели с поглед само като ме видя, та чак изсъска: - Знам аз кой им пуска фитили на младите колежки! Знам и що младите колежки са навирили нос и не си знаят мястото в „колюктива”.
Наглостта и невежеството царуват винаги, когато им се отвори възможност. Така преди години, било е през пролетта на 1990-та, когато създадохме първата синдикална секция към КТ „Подкрепа” сред 120-те (по онова време) учители и...
Значи, пресрещат ме двечки; и едната, която дотогава бе в разстояние на поне десет години несменяемият профпредседател, ръга с лакът другата, която по онова време пък беше заместник-директор по учебната част: „Виж го ма, Цвето! Ей го е... главатаря на анархистите. Всички сме другарки и другари, само той, моля ти се, господин. - Па заби показалец в стомаха ми: - А бе, господин Еди кой си, що ви е още една профорганизация в училището? За да разцепите колектива ли?”
Първият епизод буквално ми припомни спомен със злополучен цитат от Вазов (на четири реда текст шест правописни грешки), закачен – не Вазов, разбира се, а цитатът! – над главата ми, изрисуван красиво върху картон, току над черната дъска.
Пък като не знаех, че е рисуван от колега тойзи цитат, използвах го за нагледно пособие в час по българска граматика с тогавашните седмокласници, че бе илюстрация как добро намерение може да се съсипе от недоглеждането на художника.
С моите приятели и връстници художници Кирчо Цифкански, Александър Филев, Христо Стойчев, Стефан Лютов по онова време си биех майтап, че правописните им грешки висят по калканите на Пловдив и по надписите, правени като халтура от тях за реклама на Международния мострен панаир.
В спомените ми се мотае един мнооого тежък случай на праведен комунист, някогашният партиен секретар и официален доносник, нещо като вица за Гарабед Шпионина... понеже човекът не се и криеше, ами се гордееше със своето доносничество. Та за него специално място отделих в книгата „Ламски”.
И той влезе тържествено, така да се каже, влезе през Парадния вход в тоя роман... под образа и с красното име Алфонс Груев, но тук няма да споменавам автентичното име на първообраза, който съм пренесъл от реалния живот в книгата си.
Дори си наложих да посъкратя част от фантастичните простотии на реалния човек, понеже се появи опасност читателят да го възприеме като фантастична подигравка с българския учител изобщо.
Там, в романа, съм го описал едно към едно, с всичките му маймунджулъци, размахване на юмрук, пулене и тарикатщини в усилие да скрие от учениците си именно своето невежество по българска граматика, която божем преподаваше с огромно вдъхновение (разбирай – вдъхване на страх у учениците) и магарешки инат.
* Из Притчи Соломонови, гл. 9, стих 8. Автентичният текст в случая продължава: „Не изобличавай кощунника, за да те не намрази...”
** Част от знаменателна фраза от предговора към Паисиевата „История славянобългарска”: „О неразумнии и юроде, поради что се срамиш да се назовеш българин?” Бел.м., tisss.
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
13.05.2005. Поколение – недостойно за своите родители. By the way!* - посредствена и нагла паплач. Защо ли такива тъй настоятелно ми се представяха таз учебна година „моите мили дванайсетокласници” – паралелка от 19-20-годишни бъдещи майки и съпруги? Учебните ни часове по български и литература не толкова рядко преминаваха зле (да не изрека по-тежка дума), та преподавах, изнемогвайки, станал вир-вода от усилието да се въздържам, да запазя уравновесения си тон и благоразумие.
Това са нашите... ненаши вече деца на хаоса от последните петнайсет-двайсет години. Като група са невъзпитани, предизвикателни, хора на грубия материален интерес, на личната изгода чрез всякакъв род издевателства.
Инак сама по себе си всяка от тия чудесни наглед женички носи свои си добри качества – и в това е моята надежда и малко насилен оптимизъм от моя страна. Но какви плодове ще родят тез издънки на българския корен, не ми е ясно. Дано Животът, тоя велик учител, ги научи и успокои.
Завиших им срочните оценки с поне единица, а не разбират, че то е жест към младостта, към неопитността им, ами зеят насреща ми, все тъй гневни, все тъй далеч от нравствеността и самоуважението.
Хапят се една-друга, завиждат си с цялата злост, на която е способна именно младостта, злословят зад гърба на силните и нагло в лице – към по-слабите помежду си. Виждал съм в Добруджа, в някой селски кокошарник край пътя как кокошките тъй до кръв изкълвават най-кекавата. Убиват я, направо я разкъсват с клюнове. Ха върви после разправяй, че кокошката била кротка птица!
Имам понякога усещането, че съм сред глутница разгонени вълчици. Какво става, Боже мой! И пак бях склонен да им прощавам.
Защото такава е мисията на учителя – да не наказва, а да уговаря, с добро доброто да търси у своите ученици. Ала учител ли бях всъщност за тях?
Дали техният учител не е някой Мистър Десет процента, някой Иван Костов, някой представящ се за травестит Азис, някой представящ се за баш патриот Слави Трифонов или By the way! - кварталният бабаит, магистралната проститутка, местният бос сред полицаите и мутрите, които тия полицаи пазят, същите мутрести типове, които пласират дрога около училището и набират свежа плът за магистралите на Италия, Холандия, Германия, курортните градчета на Южна Франция и къде ли не?!
Лесно е да си добър и благ, когато имаш пред себе си човеци, но романтично преживяване и изпитание велико е да си добър към наглеци.
Елена, Милена, Екатерина, Таня, грубиянката - вечно намръщена като буреносен облак Таня Дамбулова, Тодорка, Йорданка, Иванка, Весела, туркинчето Ширин, Румяна, Любка... Неколцина признават, че проституират, други скачат от мъж на мъж (Т. Чимска) или – ако не, лъщят в посредствеността с високо заявени претенции, като първите три от таз редичка.
Притеснява ме, че не открих, камо ли тепърва да създавам нравствен ориентир у тях; всичко тяхно дотук, доколкото ми се показваха, се свеждаше до личната изгода, при това обявена с кавгаджийски глас и назидателен тон.
Не съм сантиментален, но ми се уплаши окото. Каква Европа! Какви ти европейци! Какви пет лева, мале мила!
И ми иде на ум Методий в напреднала възраст: болнав, едва стоящ на нозе, как спори с наобиколилите го, връхлитащи с ругатни и закани триезичници преди 1100 години.
„Кой си ти да ни поучаваш?” – налитат триезичниците, а той, като извадил от джоба на расото си кърпа, изтрил оросеното си от обилна пот лице и рекъл фразата, прескокнала хилядолетие до наши дни: „Непосилно чловеку е да убеди невежи!”
Нищо ново под слънцето. Дано децата им на тия сегашни поизраснали вече деца-женички** са по-добри от своите невежествени родители!
Убеден съм, че това не е България, а зла гримаса на байганьовското у нас, българите. Тия вълчета ще продадат и майка си, Боже мой! Повечето са дошли тук от селата около Пловдив и вече са намразили селския си род, потеклото си.
Вместо в училище повечето от тях прекарваха в кафенетата, в заплесканите заведения наоколо с цигара в ръка и прехвърляйки клюките от първата страница на сутрешните високотиражни вестници: коя от чалга-певачките си монтирала изкуствени гърди, коя пометнала, коя родила или тъкмо се разделила с en-тия си по ред интимен приятел, кой измежду политиците ни се уредил с палат, с яхта или луксозна кола по поръчка направо от заводите в Щутгарт с последния писък на автомобилната индустрия, кой колко награбил в „скапаната ни държава” – както сами политиците ни казват.
Бягството от училищни занятия извиняваха с фалшиви болнични документи, и това ставаше открито, пред очите ни. „Учителят да не е следовател, че да ги разобличава тия измами!” – и аз тъй съм говорил наравно с моите колеги, отчаяни всинца учители, че Злото в момента е далеч по-силно от нас, възпитаните в друго време и в друга среда, чиито духовни ценности тотално се отричат от най-високите етажи на властта, наречена „демократична” и „обновена” с пискливата кохорта придворни шутове от нашите национални медии.
tisss ________________________________________
* От англ.: край пътя; впрочем, междувпрочем... Употребено в случая като "нещо незначително, жалка подробност сред така важните неща в тоя свят".
** Докато преписвах тоя текст на РС-то днес по обяд, мина ми през ум стихотворението "Балада за момичето от село", може би най-хубавото стихотворение на поета Тодор Чонов, чийто драматичен финал ето как звучи:
Бавно-бавно се спуска нощта от балконите и прозорците светват съвсем неумело. И градът си събува без свян панталоните. Трите месеца свършиха. Няма път за към село...
Подчертаното с курсив-болд в строфата е от мен, Г.Б. Бел.м., tisss.
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
("Розовият лес") С МАЛКИ СТЪПКИ И... НЕОТСТЪПЧИВО (1.)
15.05.2005. Навлизайки в дълбочина, унищожаваш живота. Библията е творение, създавано в състояние на транс. Първото усещане е за плъзгане по повърхността: послушание, трепетен страх от Бога (т.е. от съвестта вътре в нас), покрусата от откритието, че генетично ни е заложено да сме греховни - предразположени да грешим... Вгледаш ли се обаче в Стария и Новия завет, откриваш как следват извивките на живота - чрез надежда отвъд покрусата от преживени разочарования.
Събудих се към четири таз сутрин и гледах филма "Първичен инстинкт", струва ми се... някъде от средата нататък. Твърде много обяснения; и то придава изкуственост. Руските класици Тургенев, Чехов, Достоевски, Лев Толстой оставят сюжета сякаш сам да тече. Както източното православие, според моите си представи, допуска, че Учителят е преди всичко страдаща душа, а не мърморещ назидател, както (може би наивно) усещам католицизма и протестантството.
Защо учителят трябва да е безгрешен?! Той греши дори повече от другите, защото върви пред тях и проправя пътека за човеците. Те се учат от грешките му, защото той най-силно мечтае и следва упорито трънливия път на познанието.
Ако приема, че той предварително всичко знае, тоя факт няма да ме изпълва с нежност и състрадание, а ще ме угнетява, защото разграничението между мен и бога (т.е. между моята жизненост и моята съвест) ще е непроходима бездна.
Сюжетът на моя живот може и сам да говори, когато го осъзнавам като притча тоя сюжет. Тълкуването най-често е грубо посегателство, така, както повечето го вършат, е дисекция, която умъртвява. Докоснеш ли с пръсти пеперудата, красивият й прашец лепне по ръцете ти, а под него виждаш оголена арматурата и механиката, логическата грозота, причината и следствието, жестокия факт, че се раждаме, за да умрем.
* * *
Стремежът към власт и сексуалният нагон движат мъжа - реплика към английски филм за Александър Велики, един от подходите, за да се проумеят налудничавите му действия. Далеч по-изискано е да се каже: стремеж към установяване на влияние.
Властта търси всеотдайност; влиянието допуска собствена воля у ония, които са с теб. Първото ме опечалява, второто ми изглежда човечно... Левски го виждам такъв: човечен и страдащ, но не властолюбив като типичния революционер Бенковски. Да си апостол на една идея е много повече, отколкото да си революционер.
* * *
Грешката е велик учител. Но от покруса, че са сгрешили, мнозина пропускат да се поучат, да разберат какъв златен шанс е възможността да надживееш една грешка, дори един величествен грях. То са послания, за да те изпитат кой си и колко можеш да издържиш. Най-жестокия си враг носим у себе си, и това са грандоманията, озлоблението, липсата на любов към грешния човек.
* * *
Страстта към писане изисква да си монах: нямаш нищо като притежание, което винаги ограничава, и тъй всъщност целият свят ти принадлежи. Сексуалната любовна връзка с една жена закотвя духа ти. Кръжиш в мечтите си все около жената, около нейните желания и суетности (което е всъщност чарът й). Нейната мисия като жена е да роди дете, и това е много красиво, това я сродява със самия Космос*.
Но кои са децата на Иисус, на апостола Левски! Големите духовни личности са всъщност отшелници и самотни хора. Техните рожби не са в плътта, а в духовното на тоя свят.
Кой нормален, пълноценен физически мъж би се отказал от магнетично женствената Re.?! Не направих жест да я присвоя, и мисля: не съм сбъркал. В брачния живот човекът е най-самотното същество при повечето брачни двойки, понеже му липсва именно свобода - естествената сфера на Любовното чувство. Женските изневери не са предателство, ако така се подходи към нещата, а са порив да се излезе от клетката, оковала душата.
Не моногамията ме притеснява (по природа съм, мисля, моногамен), а ме притеснява отсъствието на свобода в брачния съюз. Човекът до теб хем не бива да те ограничава, хем да не оставя у теб усещането, че си сред пренебрегваните от него.
Стремежът към власт съсипва любовта в съпружеството. Когато се срещаме, за да се любим като свободни, ние взаимно всеки път се изкушаваме като любовници, а не пристъпваме към леглото като добитък. И всичко винаги е ново именно защото нито аз, нито тя сме убедени, че докрай и по договор си принадлежим до края на живота.
Тръпката на страстното привличане иде от това затаено неспокойствие. Сега, в тоя ден и час, в тая минута, секунда... като за първи път, като за последен път!!! И не си убеден, че друг път ще имаш пак тоя шанс. Понеже в тоя миг за теб тя е Единствената Жена под Небесата.
Плътта й под твоята длан, под твоите докосвания с пръсти се вълнува дълбинно както приливът и отливът на океан. Гласът й долита до теб с обертонове чак от сърцевината на утробата й. В екстаза забравяте самите себе си, вие, двамата с нея, в оня протяжен миг на коитуса усещате сливането на дух и материя.
Може би това е върховното опиянение от Свободата на духа у нас.
* * *
Пиша тия неща, а навън е сиво утро: без слънце, без възторжените протуберанси на зараждащия се ден. Умозрително ли е това, моето занятие? Живея по-интензивно във въображението си; дали то не е всъщност Истинският живот?
(„Розовият лес”) С МАЛКИ СТЪПКИ И... НЕОТСТЪПЧИВО (2.)
16.05.2005. Наивен добряк ли е тоя, който ме уговаряше в разстояние на два месеца да поръчам за печат книгата си в онова занемарено място? Той поръчителствува за човека от Рогош и стана причина да вляза в дългове, а загубите ми са неизчислими – имам предвид че престанах да му вярвам, престанах да я допълвам тая книга, за която имах страхотни планове, красиви мечти.
Синко, ако си поръчителствувал за твоя ближен и си дал ръката си за другиго, ти си се впримчил с думите на устата си. (...) Затова (...) за да се избавиш, понеже си паднал в ръцете на твоя ближен: иди, падни при нозете на ближния си и го моли; не давай сън на очите си и дрямка на клепките си, спасявай се като сърна от ръка и като птица от ръката на птицеловец.*
Но какво направи той! Обади ми се по телефона на Гергьовден да ми честити и да подпита уж между другото „При теб всичко наред ли е?” И аз отвърнах, че при мен всичко е наред; дори го поканих да го почерпя за именния си ден, а той се усети, че го улавям с добро, и – гузен – отказа, рече, че претрупан му бил тоя ден...
Ангел Грънчаров се появи на хоризонта. Дал телефона си, написал го на листче и рекъл на колегата Елена Куцева, че не можел да се свърже с мен, защото съм сменил номера на телефона и на джиесема си. Които ме търсят, ще ме намерят.**
* * *
Влиянието ми е с малки стъпки и... неотстъпчиво. Няма да се отметна от своето, но и не смятам да свидетелствувам за доброто, дето ми е в ума. Които узреят да го разберат, сами ще ме потърсят, мисля си самолюбиво, твърде самовлюбено наистина.
Какво значи да вярваш в Бога (т.е. в съвестта)? Дъщерите си нарекох с имената на Вярата и Надеждата; за мен то е като обет за пътя, който съм поел от шестнайсетата си година и не съм се отклонявал до днес, въпреки изкушенията (политическа кариера, собствен вестник, брак с обичана жена, брак по сметка с „англичанката”М. П-ва, щерка на „великия”С. П.).
22.05.2005.Тогава Соломон рече: Господ каза, че благоволи да живее в мъгла...*** Невидимото и недокоснатото по-силно влияе, защото влиза у нас не чрез плътските сетива, а чрез най-силното – духовно – сетиво, дадено на човека: въображението ни.
01.06.2005.Георги Коритаров – типичният удобен на всяка власт талантлив журналист. Интелигентно парвеню, бивш информатор на политическия отдел на Държавна сигурност, днес – емблема на демократизиращата се журналистическа прослойка в България. Иван Кръстев – симпатичен образ на политолог с богата ерудиция; и той рожба и възпитаник на ДС. Е, добре де, но тия и двамата са ми много симпатични. На тяхно място дали и аз не бих се огънал?!
Тъй лесно е да ги съдиш, да крещиш обвиненията си post factum, и тъй трудно е да ги разбереш: особено ако не си бил в тяхното положение. Затова не обичам кресливците по стъгдите, дето с гръмки назидателни гласове раздават своето правосъдие на вечни праведници.
05.06.2005. Ето каква идея, която от месеци насам – след измамата на Чонов, ми се върти в ума, тая сутрин изгря в по-оформен и приемлив облик... Отивам, значи, при инж. Симеон Доминов, който днес е собственик на просперираща фирма за печатарски материали и части за печатарските машини, и моля за десетминутен разговор на тема бизнесдела. Представям му в писмен вид своята оферта (предложение за договор). Аз, от моя страна, имам неоползотворен ресурс за пазара – умението ми да пиша; разполагам в ръкопис с пет до десет книги, които съм докарал до състояние да бъдат изкарани на пазара с вероятност за печалба.
Тъй като имам вече полезния, но горчив опит да издавам на свои разноски и без необходимите за тая цел реклама, техническо обезпечаване, консултант по специалните изисквания на текстообработката, менажер за търговия и прочее, предлагам следното... Изброени са вкратце два пункта плюс анекс, в който се посочва, че освен романа „Ламски”, при успешна реализация на тоя роман, възможно е да се пристъпи при същите, посочени вече, условия и към издаване на следните ръкописи:
1. Книгата „Крайпътен ресторант” – сборник от петдесет разказа и една новела. 2. Сборник сентенции и афоризми с мои илюстрации, около 120 страници. 3. Сборник стихотворения „Порто Фино”, около 160 страници. 4. Сборник публицистика „Младите хищници”, около 160 страници. 5. Хронографията „Сумрачният параклис” („Въведение”).
10.06.2005. Говорих завчера с шефа на регионалната управа на КТ”Подкрепа” Атанас Кръстев, напомних му за книгата: че ми е нужен разговор с него тая книга да излезе на бял свят с емблемата на синдиката. „Какво си чакал досега, щом си я платил и вече те мотаят цяла година?” – каза нещо в тоя смисъл. Пожела да му дам номерата на телефона и джиесема на Чонов. „Ще говоря с оня човек от Рогош” – предложи сам, без да съм настоявал. А не съм настоявал именно за това нещо, понеже идеята ми бе „Подкрепа” евентуално да спонсорира издаването на книгата ми в удобна за синдиката печатница, като книгата ми послужи един вид за реклама на КТ”Подкрепа”.
12.06.2005. Разкошно утро, а напоследък всеки ден обилно вали и Пловдив е от малкото градове, пощадени от наводненията. Слязох в шест и половина да включа зарядното устройство. Акумулаторът на колата ми е почти петгодишен и ще се наложи да купя нов. Още петдесет-шейсет лева непредвиден разход...
Ограничавам каквото мога от харчлъците, само за да приключа със заема от две хиляди лева. Остават ми четири вноски (около 450 лева) и край, но имам да допълвам към кредитната си карта 370 лева, та общо стават 820 лева дългове. И всичко заради ония двама, които ги имах за приятели. Доверих им се за най-празничната история в живота ми през последните усилни дванайсетина години, и те ме измамиха. Всъщност, сам съм си виновен. Не те са ме измамили, а аз съм се показал абсолютен наивник и глупак.
Старая се да не мисля, да не се измъчвам, но фактът си е факт: предоверих се на тия двама. Допълвам книгата „Ламски” с къси разкази (до 100 стандартни машинописни реда), писани през годините преди 1990-та или малко след това. И си мисля: дали не греша, като пришивам към семейната история на Ламски епизоди за очарованието и дяволиите на Любовта? Книгата набъбна до страница 576-та, а из папките ми са десетки необработени жизнени и предизвикващи лудешки смях „историйки на ученика Ламски”.
* * *
Вчера към три подир обяд долу извиха хоро пред блока. Булката – разкошно пременена, накичена, красива, а и музиката звучи умилно, ненатрапчиво (акордеон, кларнет и тъпан), та си рекох: това сме ние, българите – прибран народ, с усет за очарованието на живота! И ми стана хем приятно, хем очите ми се насълзиха, дето много сме страдали, за да сме ние, българите, именно такива в тез сегашни времена на мизерия и подлост, и лицемерие.
Невежествена алчна паплач е пак по върховете на държавата ни, натиска ни лицето в калта, а ние – какво правим ние, Боже мой! – пак понасяме и тез мародери, както понасяхме преди грандоманията и издевателствата на комунистите.
Не е случайно, че именно ония двама „приятели” забраняват достъпа на „Ламски” до масовия читател българин. Ама никак не е случайно! И тоя удар в гръб, който понасям общо взето мълчаливо до днешния ден, без вайкане – че ме е срам да кажа как съм се полъгал... Та това подсичане в кръста е следствие от двубоя между изстраданото в книгите и самовлюбената духовна немощ с гръмките й претенции за слава.
Кои са разхвалваните образи на творци и меценати в литературата ни? Същите, дето преди бяха с комунистите, а днес се самопредлагат за първи демократи, милеещи за България и за достойнството ни като народ. Чудо на чудесата, или съм наистина глупак на глупаците.
tisss ____________________________________
* Притчи Соломонови, гл. 6 – ст. 1-5.
** Пак там, гл. 8 – ст. 17.
*** Трета книга, Царства, гл. 8, ст. 12. Бел.м., tisss.
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
13.06.2005. Снощи - тъкмо вечерях, каня се да лягам, звъни се на вратата. Сестра ми. Целия ден, кажи-речи, работих два разказа: правих им илюстрации, пригаждах ги към четвъртата част на "Ламски", бях доволен от себе си... И като я видях тая измамница, която ми ограби целия дял от наследството, развали ми се настроението.
"Дошла съм да те видя как си, какво правиш, здрав ли си"... Ей такива ми ги реди едни; седнахме в кухнята. Няма какво друго да й кажа, разправям й за книгата; това ми е постоянната тема на мене; а тя по някое време: "Брат ми, срам не срам, ама много съм гладна. Да ми отрежеш две филии и чубрица, ако имаш... Нали имаш чубрица?"
Преди да си тръгне, чак към девет часа и нещо: "Да ми дадеш петдесет стотинки за рейса?"... И си мисля - как животът я наказва, колко нещастия й се струпаха на тая, която някога имаше три къщи и посегна към бедняшкия дял на двете ми дъщери, дето израснаха като сираци без майка, та мен ограби, ама всъщност нареченото за дъщерите ми с измама придоби. Какви ли адвокатски трикове не пробваха приятелите на влиятелния й съпруг, докато прибере до шушка всичко от майчиното и бащиното ми наследство.
И аз - какво! - обаждат се по телефона пак нещо да ме уговарят, пък им говоря ей такива едни: "С мошеници не ща да се разправям. Писна ми от вас, от вашите претенции, от вашия фалш" - и трясвам, значи, слушалката, виря нос; пък в шкафа половин бучка сирене се валя и последният неначенат пакет юфка. И моите Веря и Надя - като врабчета зейнали: "Тате, тате, татенце! Знаеш ли колко са подредени съседите, какви хубави дрехи носят другите момичета знаеш ли? Чифт обувки редуваме от половин година коя кога ще излиза? Кога ще сме и ние като другите хора, тате!"
...И ето я сега таз мила моя сестрица ненаситна: жалка, нещастна, а не буди жал у мен, дето толкоз я обичах, и всъщност в ръцете ми израсна, а с пари от половин година студентска стипендия от глава до пети я облякох за абитуриентския й бал: чанта, рокля, обувки, евтини дамски дрънкулки.
* * *
Аз ли не знам цената на парите! Но тогава само прошепнах на двамата с мъжа й: "Майната ви! Не ща да ви знам. Не ща да ми се обаждате, с мошеници да говоря не ща". Романтично красиво, драги ми Смехурко. Да можеше да се видиш отстрани колко измислен си бил в оня момент, какъв наивник, леле...
Кой съм, че да я съдя! Но това е резултатът от еснафския манталитет и възпитанието на родителите ми, допълнено от вроденото й невежество и недоверие към света. Винаги, като идва, има някакъв лъжлив повод - понеже знае: органически предизвиква отвращение у мене. Тоя път поводът бе, че си търсела някакви снимки, за да си вади документ уж; да не би случайно тия нейни снимки на мен да ми ги е дала...
Гледам я: състарена внезапно, внезапно като че повяхнала, кипри се някогашна хубавица с изострени черти на лицето и дебел слой грим, разплескан по бузите и клепачите, с противно ярко червило на устните. И тоя вампир ще продължава неканен да ми се носи все по никое време, да измоли не толкова храна, колкото съчувствие от окаменялото ми сърце.
15.06.2005. От преживяното дотук ми се набива в очи, че който прави тънки сметки, по-често се лъже, че шансът не идва както го планираш, а е на страната на онез, дето бързо се пренастройват.
Така ми се случва с книгите, с жената изобщо в моя живот: създавам си модел и не съм настоятелен, не търся, не предлагам, а съм в позицията на оня, който очаква да бъде избран и оценен. Другият - обратният тип реакция ми се струва недостоен и забранен именно от капризното ми самолюбие.
Ударите, които поемам, вместо да ме отрезвят, да ме накарат да се променя, по-силно затвърждават упоритостта, ината ми да следвам своя досегашен стил и по-нататък. Едновременно съм разочарован и опечален от себе си, но и убеден, че именно това е моята линия на поведение в живота.
Защо да гоня успеха, да не съм проститутка?!
Успехът не ми е нужен лично на мен; нужен е на моята кауза. Нищо не съм склонен да опрощавам в нравствен план. Който се е сринал в духовното не пред мен, а пред моя вътрешен бог, не мога да бъда милостив към него, въпреки че външно оставам спокоен и уж благосклонен към предателя, към неговата слабост и желания да се устрои и той някак със своите бесове щастлив да се види.
Инак приемам дребните компромиси, съвсем не съм безгрешен, знам очарованието на слабостите и малките човешки грехове, ала Любовта, Книгата на моя живот (която и да е тая книга) не желая да ги виждам смирено коленичили пред какъвто и да е благодетел.
Един ден ще се махна от тоя свят като човек, бит по всички фронтове в материалната сфера; стилът ми обаче трябва да остане пример за някой друг, който ще дойде след моята смърт, ще ровне под пепелака на шарениите, надявам се да ме открие, да му хареса да бъде верен и той на себе си докрай: ама наивен, ама лъган, самозалъгващ се - все тая; важното е, че е останал непреклонен и неотстъпчив по главната идея на живота - Любовта, съчетана с Творчеството.
Това не е ли фанатизъм, драги ми Смехурко?!
18.06.2005. С цигара на балкончето. Слънцето пече насреща ми и е утринно хладно. Птици цвърчат. Липата ухае любовно нежно. Ей това са разкошните утрини на моя живот, макар не всичко да се случва, както съм го проектирал.
Отказах да ходя на двудневен семинар в Пампорово по линия на КТ"Подкрепа"; като един от двамата ми секретари в синдикалната секция, ще замине колега: по тоя начин ще затвърди статута си сред учителите от началния курс, а и пред училищното ръководство. От училищното ръководство се държат меко с хората ми от "Подкрепа" - това са последните впечатления, но нямам намерение да оневинявам когото и да било от предишните времена.
Разбира се, подмазвачи и кибици са нормално обстоятелство около всяка работа в България. Откривам напоследък, че проблемът не е некадърността на някое началство, а стилът на блюдолизничество. Да хленчиш, да се вайкаш, да се усукваш около властта - тъпа българска традиция! Целуват ръката и се обясняват в любов на оня, който ги унижава.
Взех трийсет лева назаем от съседа и приятеля Митко Йовчев и купих акумулатор от по-скъпите за жигулата. Чета спомени на един от сподвижниците на Стамболийски - Константин Муравиев*; вътрешнополитическият живот и днес е изпъстрен със същите подлости и предателства. Следвайки стратегически цели, Александър Стамболийски го видях и него безпомощен пред наглостта на интригантите-келепирджии...
* Константин Муравиев е роден в Пазарджик и завършва Робърт колеж в Цариград (1912). Участва в Балканските войни и Първата световна война, завършва Военно училище в София (1915). През 1919-та е уволнен от армията с чин капитан.
Член на БЗНС от 1918-та, след напускането на армията става частен секретар на Александър Стамболийски. При неговото управление е началник на Обществената безопасност (1919-1920), консул в Ротердам (1920), управляващ българската легация в Холандия (1921) и Турция (1922-1923), министър на войната (1923).
След Деветоюнския преврат през 1923-та е съден заедно с други членове на правителството. Освободен през 1926-та, той е сред водачите на БЗНС Врабча 1. Муравиев е последователно министър на народното просвещение (1931-1932) и на земеделието и държавните имоти (1932-1934) в правителствата на Народния блок до Деветнадесетомайския преврат.
През септември 1944-та оглавява правителство, съставено от представители на няколко опозиционни партии, което прави последен опит да предотврати обявяването на война от Съветския съюз на България. За няколкото дни, в които то е на власт, България прекъсва дипломатическите си отношения с Германия, иска примирие от САЩ и Великобритания и започва изтеглянето на българските войски от Югославия. Въпреки това Съветския съюз обявява война на България и правителството е свалено от Деветосептемврийския преврат.
Константин Муравиев е осъден на доживотен затвор от т.нар. Народен съд. Присъдата е отменена с Решение №172 на Върховния съд от 1996-та. Освободен от затвора през 1955-та, на следващата година е арестуван отново и изпратен в концлагера Белене. Остава в затвора до 1961 година. Умира на 31 януари 1965-та в София. Бел. от "Уикипедия".
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
20.06.2005. Духът на Пловдив през тия петдесет години, откакто съзнателно имам наблюдения за гражданите му, е провинциализъм, посредственост, криворазбрана цивилизованост, дребно сметкаджийство, завист, заничане в чуждия двор, клюкарство, сеирджилък.
Изгря ми тая нощ идеята да напиша един "Паноптикум на посредствеността в моя роден град", като същевременно противопоставя и една бегла справка за действително големите личности сред пловдивчани от тоя период (1955-2005), за който имам спомен и лични впечатления от най-най-ранно детство.
В моята класация на нищожествата ще влязат...*
* * *
Не може да ти е приятел този, който съди за тебе по думите ти - една от мъдростите на Нелсън Мандела**. Което разтълкувано ще рече: приятелството (както любовта и вярата) се осъществява чрез сърцето и духа, а не чрез думите, които не ни изразяват по най-точния начин - особено когато са изречени в момент на криза, на съмнение, на разколебаност, на притеснение или гняв.
И ап. Петър три пъти се отрича от своя Учител, но Иисус не престава да го нарича "крайъгълен камък" за философията на човеколюбие и състрадание именно към разтерзаните и унижавани човешки души.
21.06.2005. Тая власт - българската, дори когато желае да ти стори благодеяние, те унижава...
Отпуснали от пловдивската община по 150 лева за облекло и обуща, но първо искат да им представя фактура, че съм ги похарчил тия пари, а общинарите после щели да ми ги възстановят. Откъде да вземе 150 лева учителят, как да ги отдели от мизерната си заплата?
Ами нямам ли право да реша по своя воля какво да си купя? Защо са ми тоя костюм и тия два чифта обуща, като няма какво да ям, а неплатените ми дългове надхвърлят осемстотин лева? Задължение към учителската взаимоспомагателна каса - 450 лева, задължения към кредитната банка - 370 лева, неплатени такси към общината или общинските предприятия ВиК и Топлофикация... И се оказва, че общо дължа не 800, а над 1200 лева, при положение че живея възможно най-ограничено и личните ми разходи са сведени почти единствено за по-евтина храна, кафе и по кутия цигари на три-четири дни.
Излиза, че аз, учител по роден език и литература с 35-годишен стаж, съм поставен в унизителното положение на руски крепостен селянин от ХVІІІ-ХІХ век, чиято съдба се определя изключително от волята на помешчика. Остава моят господар да ми заповяда какъв точно модел костюм и обуща да си купя, а защо не - и на кой търговец да дам дарените ми с височайше благоворение пари.
* * *
Преди трийсетина години, било е през 1979-80-та, някогашният главен редактор на младежкия вестник "Комсомолска искра" изрече, а може би цитира... фразичка, която осветява и днес коридорите на властта в България: "Щом е станал началник, значи, е корумпирана личност, защото няма как да не е правил компромиси със съвестта".***
Тая мъдрост е родена от онез среди на нацията, които никога не са губили представата си за Добро и Зло, и оттам със зорко и недружелюбно око следят кощунствата на домогналите се до върховете на държавата ни.
Ето откъде иде онова издевателство, с което всяка възкачила се във властта партия първо си разчиства сметките с интелигенцията на моя народ; ако не може да подчини мислещите, да ги принуди да й служат и да я възхваляват, тя или ги прокужда от Отечеството, или жестоко се разправя с тях.
Някога, когато съм бил едва прохождащо детенце, българските сталинисти (т.е. технолози на Военния комунизъм - болшевизма) избиха цвета на българската нация, превърнаха България в скотобойна за духовните личности, а днес потомците на пак ония несменяеми прослойки, без да са слизали никога от властта, обричат на полугладно съществование интелигенцията, подхвърлят й трохи като подаяние. Имам чувството, че г-жа Държавата много перверзно, много пошло се гаври с тоя род духовни личности, присмехулно им нашепва сякаш оназ популярна фразичка на североамериканския простак, лафа на янкито, на американския пич с дъвка между снежнобелите лъснати зъби: "Като си умен, що си беден!"
* * *
Книгата ми я спряха и заключиха двама безплодни от предателство към собствения си талант някогашни писатели и редактори. Така - замълчавайки досега, питам се - дали съм им отнел моралното право да говорят от името на унижения българин? И да отворят уста, вече знам: каквото и да кажат, вътрешно, за себе си... съм ги демаскирал като предатели. С предателя се постъпва по късата процедура - обричаш го на мълчаливо презрение.
Не изпитвам жал за тяхната невъзможност да пишат. Тоя опит от досега ми с тяхното "приятелство" ми е изключително ценен и скъп.
22.06.2005. Колко време ми е отпуснато? Ще си тръгна, когато мисията ми приключи - това е очевидно. Напоследък се чувствам на моменти като човек, принуден да гледа познат и опротивял до болка изтъркан и скучен стар филм. Това боричкане за надмощие, тия пози a la Александър Велики (или по-смешно: Алфонс Великолепни), тоя див копнеж не към Филипините на трагичния романтик Вапцаров, а към облагодетелстване от ползи, които не заслужаваш...
Като институция, показателна за нравствеността в България, Училището е галерия, паноптикум на характери, типични или уникални. Има злобни, страхливци, посредствени, откровено невежи, грубияни, циници (в лошия смисъл), грандомани, интриганти, безобидни досадници; мъже с душа на жена и жени с мъжки характер. И в тоя Панаир на суетата могат да те смелят и унижат ей тъй, между другото, приобщавайки те към своя стил на живеене безкрило, обидно материално, заядливо и със завист към успелите да постигнат кое-що в своя мизерен живот.
* Да не съм луд, че да ги спомена! От тия двайсет поне половината движат и днес нещата в Града под тепетата, както мазно-мазно сами го наричаме това гнездо на посредствеността с осемхилядолетна история.
** През 1994 г. избран за президент на ЮАР в първите общонационални избори с участието и на чернокожото население. През 1996 г. под негово ръководство е разработена и приета новата конституция на ЮАР. Президент на страната е до 1999 г. Автор на книгите „Няма лек път към свободата“ (1965) и „Готов съм да умра“ (1979).
Роден е през 1918-та. Лично на мен най-силно впечатление от биографията му ми прави следният факт... Нелсън Мандела прекарва 18 (осемнайсет) години в затвора на о. Робън (1964-1982), през 1982 година е преместен в затвора в Кейптаун, където остава шест години, след което е хоспитализиран заради туберкулоза. Ето го факта! През 1985 година отхвърля предложението на тогавашния президент на Южноафриканската република да бъде освободен, но да се откаже от каузата си.
*** Фразичката съм я чул от Петър Кошутански, родом от Кнежа, мисля, някъде около 1942 година. Независимо от всичко преживяно, свързано с тоя човек, смятам днес Пешо за един от най-симпатичните образи в моите възпоминания. Странно, някои образи с течение на годините придобиват друг смисъл, друго излъчване. Сега си мисля, че е бил поне искрен в ония години на тотално лицемерие в отношенията между управници и управлявани, говоря конкретно за Пловдив. Бел.м., tisss.
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
23.06.2005. Все още Любовта - вероятно в противоречие с възрастта ми (след 45 дни навършвам 58 години) - у мен е с образа на жена. Това е представата ми за целувки, галене, докосвания до плътта, предизвикване на двустранна сексуална възбуда, произтичаща от любовната игра на изкушение и дяволита нежност. Съзнавам, че това е само неудовлетвореното ми желание за женска близост, която с нищо друго не бих могъл да заменя.
Защо тогава духом се чувствам тъй самотен - платноход без екипаж, с изпочупени мачти и покъсани дрипи, които някога са били белоснежни, развети по вятъра платна?
Кой ме разбира, кой ще ме разбере, като сам все по-трудно се разбирам! Вероятно това е то моята посредственост. Затаило се е като зверче у мен очакването за чудо, а живея скучно и сякаш вече съм се примирил, че "моето момиче" никога не е посещавало моя живот; защото просто населявам с образи и спомени пространства твърде далечни за реалността, или категорично изречено - няма такива жени, няма такива момичета. Мъжкото въображение в какви ли не чудеса е склонно да вярва, щом става дума за жена!
24.06.2005. Снощи в "Шоуто на Слави" по бТВ лидерът на Движението за права и свободиАхмед Доган, някогашният доцент по марксическа философия Меди Доганов, пред милионната аудиториа на България г-н Доган изнесе лекция за политиката на реалностите.
И си мисля: срещу тоя симпатичен и интелигентен вагабонтин т.нар. "наш политически елит" не може да противопостави ни една стойностна личност. Стана ясно, че от 1990-та насам тоя човек именно е некоронованият владетел на България.
Властта е като жена - ако не я консумираш, ако не се възползваш от прелестите й, тя отива при друг, който умее да я цени и употребява. Не Иван Костов, а турчеещият се Ахмед Доган е същинският ученик на Стефан Стамболов между политиците на България. А тоя стил на откровен до цинизъм мафиотски бос снощи ми напомни Дон Корлеоне от сагата "Кръстникът" на Марио Пузо, напомни ми романтичния идеализиран образ на североамериканския гангстер от 30-те години на ХХ век Ал Капоне. И двата литературни образа (за реалните хора не знам как стоят нещата) внушават едно: "Нищо свято няма пред егоизма и грандоманията на изпечения играч".
В тая гигантска битка между Доброто и Злото Иисус и Левски на невежия би трябвало да изглеждат кръгли наивници. Петимата "сиви мозъци" - все момци около Христовата възраст (33 години), заедно с талантливия грандоман 38-годишният Слави Трифонов*. За първи път ги видях озадачени тия петимата, дори възхитени като палета, като невръстни първолаци пред тоя наистина най-голям сред политиците и главен кукловод зад кулисите на българската политическа сцена от последните две десетилетия.
Помислете: какви са нашите аргументи, колко глупав ни се оказва националният идеал за "чистата и свята република", а българската интелигенция - каква наивница! В момента ние, българите, нямаме оная духовна личност, която да ни обедини срещу наглостта и цинизма, демонстрирани от технолозите на властта.
27.06.2005. 38% от гласувалите за коалиция "Атака" около 650 000 български граждани са хора с висше образование според статистиката от изборите за четирийсето Народно събрание. Тоя факт какво друго говори, ако не за поляризиране на общественото пространство? И си мисля колко лесно е в дни на яростна конфронтация да намразиш именно ближния, човека с други възгледи, който не по-малко от тебе понася тегобите на живота в България.
03.07.2005. На тоя ден от годината през 1981-ва баща ми ме извика да изберем леката кола от магазина на "Мототехника" на Карловското шосе в Пловдив.. Т.е. днес, тъй да се рече, е рожденият ден на "жълтото Ленче", жигулата, която карам сума години и някой ден вероятно ще е музеен експонат тъкмо понеже аз съм я карал. Навършва двайсет и четвъртата си и влиза в годината на своя четвъртвековен юбилей жигулата. Много спомени имам свързани с тая кола, много неща, с нея преживени: и повечето са дни на празник, бисерчета на щастието, че съм жив, че съм обичал и съм бил може би силно обичан.
Миналия вторник дадох първата част на "Ламски" да я чете лидерът на КТ"Подкрепа" в града Атанас Кръстев. Вчера набирах разкази под формата на епизоди от четвъртата част за следващо издание на тая книга. Не съм си показвал носа по-далеч от балкончето и верандата откъм южната страна, с изгледа към Родопите.
Напоследък валят дъждове. Синеещата се верига на Родопите дип нарядко ще се покаже иззад пелената от облаци и мъгли. Трещят гръмотевици и сега. Небето пак е навъсено, атмосферата - сънлива, а на мен така много ми харесва...
В личен план - абсолютна суша. Сякаш губя интерес към жените. Снощи си мислех какъв ярем е да се грижиш за една лъскава кокона само заради тръпката, че някому си нужен и в нечии стъклени, идеално гримирани очета будиш сянка на фалшива нежност. Пълна безсмислица!
Не желая да бъда товарен добитък. Плюс това отсреща имат лошия навик да зависят от природата си с нейните цикли, лунни фази и склонност към истерия, както и с цъкането на биологичния им часовник, който ги кара да освирепяват заради великата необходимост да раждат деца. Горките момичета! Толкова кратък е техният цъфтеж, толкова дълга е сивата нишка на тяхната самотна есен!!!
Сливам се, сливам се с природата, накрая - като умра, съвсем няма да ме има, все едно никога не съм бил. И какво ме задържа в тоя живот?! Единствено някакъв изначален стремеж към успеха: да си видя книгите отпечатани и женско общество в интимен план (чар, дупе, цици, мяу-мяу, муцунка), пред което общество да се фукам, да се правя на велик... Ай че смехория, ама че суета!
* Не проумявам какво значение може да има за мен, но Re. е родена в същия ден и година, когато е роден шоуменът; в същия ден само че доста по-отдавна е родена и съседката Стела, бог да я прости! Тия съвпадения понякога ме карат да си мисля, че нищо случайно няма в тоя свят, поне от гледна точка на моя си личен живот. Бел.м., tisss.
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
04.07.2005. Връчих на лидера на пловдивската „Подкрепа” Атанас Кръстев заявление по "случая Т. Чонов", както ме посъветваха хората от синдиката. Каза, че още не е прочел първата част на „Ламски”, но ми се стори въодушевен да се заеме с „оня приятел от Рогош”; обърна се към секретарката си: „Впиши заявлението с входящ номер, искам още утре то да бъде една от точките за обсъждане на бюрото, а този Чонов искам да ми го доведете тука”. Напомни ми тоя рязък тон нещо от стила на говорене у големите босове, както ги описват по книгите и вестниците.
„На най-добрия нинджа не му се налага да се бие.” Не горя от мерак да се занимавам с оня човек там?! Но ако акцията чрез синдиката „Подкрепа” – ей, КТ”Подкрепа” е това, не е лукова глава, коскоджамити организация с влияние, с тежест в местното, и не само в местното общество... Та ако акцията на местното ръководство на „Подкрепа” не се провали, то ще е най-добрата реклама за книгата ми, ще влязат "Историйките на ученика Ламски" в медийното пространство направо с летящ старт. Тодор Чонов е известна личност и публичното му поставяне на място ще да е романтичен епизод от борбата между хаоса и закона в днешна България.
КТ”Подкрепа” също ще извлече дивиденти. Ако Тренчевите хора са далновидни и се намесят истински, българинът - мисля си самолюбиво и доста наивно - ще ги припознае отново като защитници на честта и правилата – имидж, който напоследък й липсва на тая най-могъща преди години демократична структура в тоталния хаос.
05.07.2005.Лаксизъм – безразличие към нравственото. Латрия – обожествяване. Мойра – богиня на съдбата в Древна Елада; трите мойри (в латинската версия – трите парки): Клото, Лахезис, Атропос. Каква ли нишка са ми запрели оттук-нататък? През какви ли лабиринти на унижението ми предстои да мина?
* * *
Гневът. Колко лесно е да намразиш крехкия, мекия, страдащия, така уязвимия за Злото човек заради наглостта на което и да е престъпление! И колко трудно – да опазиш мярката си за преценки непокътната!
Светът е динамична система, която е фиксирана около точките на нравствената хармония между нашите представи и фактите. Лесно е да осъдиш, трудно е да разбереш, да; и в случая с Т. Чонов и Е. Калъчев тънкостта е да удържа гнева си заради предателството, да не допусна да назлобея насрещу им – и мисля, втората цел за мене е по-важна. Защото пренасям конфликта от сферата на личния интерес, където съм им естествено (поради вродения си егоизъм) противопоставен, в сферата на нравственото, където понятията са рязко определени и ние – аз и тия двама „добри приятели”, не би трябвало да имаме несъответствие кое е честно и кое – подло.
В крайна сметка, и двамата – понеже живеят с духовния ореол на писатели – по структура на личността би трябвало да са духовни личности. Следователно, за мен не би следвало да е проблем да видя престъпването на писаните правила или на коя да е от неписаните Десет божи заповеди... да проумея това престъпване от каква важна причина се поражда. И тъй!
През последните десет-петнайсет години двамата вероятно се сбогуват с илюзията, че са нещо стойностно – това в личен план, когато са насаме със съвестта си. Образът, който са имали в общественото пространство, се оказва фалшив поначало (понеже е създаван от Тодор Живковата тоталитарна конюнктура и е наложен, а не е резултат от естествена конкуренция). И тоя образ вече не върши работа; те слизат безславно от осветената сцена: публиката все по-рядко се сеща за оня красив образ на духовен аристократизъм в тяхно лице.
Чонов отдавна не пише бойки стихове срещу еснафите, пише дип нарядко стихове с претенцията да са хумор и сатира. На Емил от време на време му печатат разкази, а то са всъщност късове от един и същи печален сюжет за мъжа, който много мисли, но нищо не успява да стори срещу хаоса във връхлитащия го рязко променящ се свят.
Е? Какво да очаквам от тия двама бедстващи?
Реакцията им спрямо книгата „Ламски” и спрямо мене (понеже вървя по обратния път – от неизвестността ида, пък те сякаш потъват в неизвестността)... та ето защо реакцията им за мен би трябвало да е логически предвидима. И следователно моя е грешката, че се заиграх с тия двама несретници.
Оттук вече ми е лесно да не им се гневя... Въпреки че, ах! – да не би да живея триста години с орлите и костенурките, та с благодеяния към застанали срещу книгата ми да се разпилявам, че и да прощавам, като ми пречат! Огорчение – това е усещането ми от спомена за тях, съжаление за пропиляното време поради тяхното „приятелство”.
06.07.2005. Разбунил съм духовете на Отвъдното. Тая нощ сънувах ли, сънувах. Някаква жена – млада, но неясен образ с определено благонамерено излъчване, бе склонна да се омъжи за мене. Пък аз си мислех, че разликата в годините ни е голяма... Дали тоя неясен образ не е книгата ми, която от толкова време мечтая да видя в ръцете си готова, отпечатана?
Доста се настрадах досега по „Ламски”; едва мъжди надеждата ми, че от страна на оназ двоица ще се отърва без загуби. Излъчването на оня важен човек от „Подкрепа” не е в съответствие с моите очаквания: все ми се струва, че прекалено подчертана бе реакцията му на неправдата спрямо книгата ми, за да е истинска реакция, а не вид роля на умен играч.
Набутвам се с отворена душа сред груби манипулатори, но засега не виждам друга възможност да защитя своето послание към унижения българин. Тежи ми финансовото бреме, което по груби сметки едва към Коледа ще мога да разтоваря от гърба си (минимум осемстотин лева).
„Допитването до Библията”* на три пъти ми сочи текстове, в които се намеква за сражение, наказание и – изобщо: за изясняване на тягостната ситуация около тая книга. Дали съм в силна позиция? Духовно... - не аз, страничен човек би трябвало да каже; но в материален аспект дереджето ми хич не е розово. Просто налага ми се да изчаквам зреенето на тоя цирей, докато сам се пукне и се оттече кървавата гной.
Героят на книгата ми 11-годишният Ламски, това съм аз. Чувствам се момчето от класическия хит на "Пинк Флойд" - потресен, изправен до стената, пред тунел, в чийто далечен край съзирам бледа светлинка, и съзирам още оглозгания силует на оня романтичен платноход от детските ми мечти, който ме очаква унил, много тъжен и със смъкнати платна.**
Простичко изречено, двама като оня "учител" от песента са ми дръпнали юздите, ударили са с юмрук по тетрадката със стиховете и разказите ми: да не си въобразявам, че нещо в България се е променило за търсещия истината.
* Пъхам пръст напосоки между страниците й... и чета какво точно там, дето сочи показалецът ми, е написано. Глупост, разбира се! - но човек на какви ли суети не е подвластен, особено пък когато е в карък ситуация.
** Кликни върху линка след емотикончето. Бел.м., tisss.
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
07.07.2005. Подтик, основа на досегашния ми живот е стремежът към справедливост. През доста проверки минах и тоя силен стремеж у мен винаги ме сблъскваше с бетонни стени от невежество, егоизъм и посредственост. Как никой не ми каза добра дума досега, че впрегнах таланта си да браня унижените; напротив - случваше се многократно самите унижени, след като съм рискувал своето заради тях, да ме хапят, да ме гледат с омраза, да предателстват срещу мен. Гледат ме неразбиращи или направо ме обвиняват: "Виждаш ли какво направи; ако се бяхме примирили със Злото, с Наглостта, по-лесно да сме претърпели горчилката на унижението!"
Така и не открих до днес съмишленик, и как да не ме обземе апатия, как да не стигна до извода, че са си заслужили участта?! Спасителят - принуден себе си да спасява... Случва се и това понякога.
Каузата ми е нещо красиво и хармонично, толкова велика е, че ме наказа в тия свои зрели години да съм обречен на самотност, между толкова хора да не съзирам поне един човек. Шум, боричкане, суети, океан от безобразия, и само в себе си да живея като корабокрушенец на пустинен остров.
Къде си, Успореден свят, който уж всичко виждаш и разиграваш съдбите ни като играч на зарове? Не усещам твоята помощ, оставил си ме сам с моята съвест, която ми е Бог. Аман от глупаци! Не заслужават да се измъчвам за тях. Ровна под някой симпатичен образ, и какво! - само кал извира отдолу, само посредственост и лицемерие, уви!
* * *
Слугите на Аллах взривили осем бомби тая сутрин в най-оживените места на Лондон, а нашите доморасли политикани си играят на приятелство с фанатиците на исляма, и партията на Ахмед Доган вкарва в българския парламент над трийсет души със самочувствие на турци и неколцина българи - мекерета на Доган, предатели на българската кауза, че и ние, българите, си имаме свое национално достойнство.
09.07.2005. Силно впечатление ми направи грубостта и простащината на мъжете, които вечер и надвечер играят белот и шахмат на площадката край магазинчето на съседния пететажен жилищен блок. Тия, вероятно в основата си добри, хора излъчваха, гордееха се невежествено именно с липсата на възпитание, т.е. - с отсъствието на нравствени ориентири.
Тая нравственост се възпитава първо в семейството, видях край себе си хора нахъсани грубиянски да се доказват. Дойде, бута ме по рамото стар познайник, бивш работник от КЦМ**, сега пенсионер, от двайсетина години носещ белези от отровите, сред които е работил. Та тоя Гено Генов ме кани да ми прочетял свои стихове.
- Ела - казва - да седнем у дома на спокойствие, да ти прочета какви стихове съм написал, да ми кажеш как да ги издам в книга. - Дай да ги видя - казвам, и чета несръчно направени римушки. - Моите колеги работници много ги харесват - настоява Гено, - ама инак накарай ги да четат стихотворения, никога няма да ги четат.
И като почнах да му обяснявам търпеливо, па и тъй че да не докача болезнено самолюбието му, току допълва: - Знам, че не са кой знае какво тия стихове, ама хората от завода нали ги харесват...! Кажи ми, колко ще ми струва да ги издам в стихосбирка. Знаеш ли какви боклуци се печатат сега, защо да не издам една книга и аз, а? Поне знам, че моите стихове хората, дето не разбират от литература, ги харесват и ще ги прочетат.
Като му казах, че 300-350 лева ще му струва тая работа, удиви се: - Ееее, много пари са това за мен! Пък и аз не за печалба, а ей така, за подарък ми е нужна тая стихосбирка.
Типичният мил графоман.
- Защо унижаваш себе си, па и работниците? - питам го. - Вапцаров да не би да е учил висше, че да напише онова уж простичко изречено, без твоите любими високопарни думи???
Ето - аз дишам, работя, живея и стихове пиша (тъй както умея). С живота под вежди се гледаме строго и боря се с него доколкото мога...
- Ех, Вапцаров! Вапцаров е друга работа - отвръща ми, па се оглежда притеснен около себе си, понеже шумната компания на белотаджиите-грубияни е оцъклила очи към нас двамата, наддава ухо какво бъбрим - аз, запалил цигара, Гено, чийто ръце са нашарени от неизлечима екзема, той пък с доверие към мене, ама и разочарован от приказките ми.
Накратко, отказах го от мерака за стихосбирка.
* * *
Снощи по телевизия "СКАТ" чувам, че полиция смляла от бой стачкуващи жители на квартал "Суходол", дето е сметището на задръстената от собствените си мръсотии София. Отворили полицаите пътя, който от десетина дни тия хора блокирали, понеже бившият кмет Стефан Софиянски ги измамил, че лъхащото зловония сметище се закрива в края на юни т.г., а боклукчийските коли напирали пак край домовете им да карат всеки ден хиляди тонове смрад откъм "фупафа София"***.
10.07.2005. Надя (по-малката от дъщерите) заминала в събота сутринта с новия си приятел за Несебър и Созопол; каза ми го Вера, когато по джиесема се свързах да им съобщя, че през следващата 2005/06 учебна година има вероятност по български език и литература да преподавам на петите класове, т.е. - настръхвам от вероятността ученичка да ми е внучката Невена.
- Написа ли текста за химн на нашето училище? - пита ме Вера, която е училищен психолог на основно училище в района на едно от петте цигански гета на Пловдив.
12.07.2005. Започнахме преговорите, т.е. обсъждане на съкращенията, които училищното ръководство налага на моя проект за училищен КТД (колективен трудов договор). Върнах се като пребит към четири след обяд. Ето следи от тоя ден в бележника ми...
Странно ми е как неусетно Злото в хода на работата, в течението на живота от един момент нататък сякаш преставам да го забелязвам, неусетно съм почнал да го възприемам за нормално, т.е. да го приемам за Добро, а впоследствие разбирам, че съм направил тая временна отстъпка само за да проникна в сърцевината на нечий противен стил, на нечия омерзителна рефлексия към света. Събуди се у мен оная стръв у хищника Гарван, който се храни с мърша - и тъй върши своята полезна санитарна дейност в името на човечността.
Ап. Павел ползва тоя вид уподобяване, за да проникне в светая светих у хора, които инак биха го убили. Впоследствие именно тия "опоненти" превръща в съмишленици, а някои от тях впоследствие стават апостоли на Христовата вяра.(...)****
Та от това дотук ми изгрява простичкият въпрос За кого всъщност работи учителят в днешна България, за какво му служат познанията и опитът? И да искат, ония отгоре не могат да го превъзпитат тоя обръгнал на униженията човек. Тогава? Като институция с много специални функции в Републиката ни, Българското училище боледува много сериозно. Губи непрекъснато някогашния си престиж. Толерира се посредствеността, и то най-често за сметка на всичко талантливо у младите поколения българи. Талантливото е натикано в миша дупка или прогонено оттук.
Като д-р Рийо от романа "Чумата" на Албер Камю (1913-1960) мога единствено да очертая санитарен кордон около онова, което смятам заплаха за България, да дам възможност да бъде отграничено от всеки, който като мен се задушава в атмосферата на нравствена смрад, да се види тая чумна напаст, която вирее от масовия ни страх и малодушие на мислещи в собственото ни Отечество.
Ап. Павел съветва да се приобщиш към грешния, за да го отклониш внимателно към Вярата в човечността; това не мога да сторя, ако имам насреща си абсолютно провален човек. Ще се съгласявам формално, за да ми се открие докрай, пък сетне ще мисля какво да го правя. Засега виждам, че повечето от наглеците в България са:
1) Със самочувствието на недосегаеми от Закона, нещо повече - тях Законът (като че ли!) ги пази. 2) Надменни и егоисти, жадни за слава. Всичко правят да са в центъра на общественото внимание. 3) Вършат подлости ей тъй, за да нахранят самолюбието си. 4) Страхливи са от всичко, което е над тях в йерархията на имащите власт и сила. 5) С изкривено съзнание за Ред и Право. 6) Посредствени като личности.
Да се разделиш в добро настроение с тоя тип личности... е високо постижение, смятам.
* Първи фрагмент от последната (ХІV) част на хронографията "Въведение". Защо предишната (ХІІІ) част носеше наслов "Розовият лес" ли? От една страна, това е представа за разцъфтели розови масиви от храсти, от друга обаче то е наивната представа за литературата като място за отдих, за отмора от битките на простосмъртния човек със Злото. Уви, твърде крехка в красотата си, твърде чуплива е тая кристална илюзия, за да може мислещият човек да се заблуждава с нея! Тъй че насловът "Розовият лес" е самоирония заради илюзиите ми относно книгата "Ламски", относно великите планове, които имах за тая книга.
** Комбинат за цветни метали между Пловдив и Асеновград. Полето, заразено с отровите от производството на олово и цинк, по Тодор Живково време "умниците" засаждаха със зеленчуци, които се ползваха сетне при производството на храни за малчугани - от пеленачета до три-четиригодишни деца. По-възрастните българи би трябвало да си спомнят симпатичните малки бурканчета с детски хранички...
*** "Фупафа София" - пееше лигаво някакъв латиноамерикански състав от мустаклии мучачос, подобни на нашите местни манговци в коцкарски период. Тия лиготии! - и те са "мил спомен от Татово време".
**** Пропуснат пасаж. Бел.м., tisss.
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
("Шепот и смях") СЕКСУАЛНОТО ПРИВЛИЧАНЕ И ПИСАНЕТО (1.)
16.07.2005. Всяко нещо си има период на узряване, а моята мечта за книга продължава да зрее. Топи се животът ми; не съм сигурен, че тая мечта изобщо си заслужава толкова усилия, толкова търпение и смиреност. Всичко останало пренебрегнах - любов, кариера, свое семейство, и защо ми е тая книга?!
Позачетох от стиховете на Жак Превер (1900-1977) тая сутрин, и ме порази пак оназ вакханалия на словото, което диша, вълнува се, руши каноните на класическата форма и вае изящен образ на неподкупната човешка душа именно чрез детайлите, които често не забелязваме.
Голяма школа е Превер - точно противоположното на строгостта при формата у неговия връстник Ърнест Хемингуей (1899-1961). Разточителен и жизнелюбив като гейзер, като горещ фонтан - първият; сдържан и човеколюбив - вторият. Тия като Превер живеят сравнително по-дълго и умират най-обикновено - от естествена смърт, докато перфекционистите на формата нерядко се самоубиват драматично показно с ловна пушка... именно на 3 юли, ден преди Националния празник на Отечеството.
20.07.2005. Тая сутрин постоях на верандата откъм юг, с изглед към Родопите. Поне половин час се любувах на пищната зеленина и лекия утринен бриз с дъх на свежест. Цветята ми цъфтят като полудели в артистична безреда. Листа нямат толкова колкото китки. Полях ги, па седнах на северното балконче току край клоните на липата да погледам изгрева на слънцето - това най-чудесно космическо събитие, което - унесени в делничната сивота, преставаме да забелязваме, щом почнем да страним от детето у себе си.
Липата откъм кухнята се извишила вече на метър-два над парапета, а мушкатата в бяло и ярко червено греят ли греят! Сварих си кафе, отпивам първа глътка и си мисля: "Така подреден и величествено тих си, Живот! Ако не ми се пречкат лошите хора, доста повече да съм постигнал".
Сестра ми ме ограби. Двама, дето ги имах за приятели, ме измамиха. Виждам наоколо как всеки, който има мъничко власт и влияние, съсипва което успее да докопа. И кърви в космичното* утринно небе тревожният въпрос Какво постигнаха всички тия объркани хора, по-щастливи станаха ли?
Може би тъй, като ми се съпротивява, мечтаното като ми попречиха и пречат да осъществя, мечтата ми по-упорита се утвърждава у мен, тропа с краче и присвила устничка ме гледа с пламтящи очета. Живея като монах-отшелник напоследък. Само кандило и икона ми липсват! Опипвам, оглеждам внимателно подробностите наоколо и все пак ми е хубаво, макар без усещането на тръпката по жена.
* * *
Жените са особени същества, много силно зависими от биочасовника си, който им диктува кога да си търсят мъж, кога (и дали!) да раждат деца, да чезнат по рожбите си и да се състаряват в делничните дреболии, подреждайки в уют дом и вещи наоколо си. В плен на Времето, което при тях много по-бързо лети.
Мъжете, постигнали висини - Иисус, ап. Павел, Левски, Карол Войтила - споминалият се римски папа, дори изчадия като Сталин и Хитлер... - са изключителни самотници и монаси в личния си живот. Това закономерност ли е?
Мечтата за книга ме е обсебила дотам, че пренебрегвам разпиляването по жени; просто ми се струва унизително да си губя времето с тяхната тъй чаровна, интуитивна и нежно упорита компания.
Все същият хлапак съм си в отношението към тях; само дето по-дълбоко зарових у себе си тая изкусителна страст към галенето, прегръдките и целувките. От време на време изпитвам страхотна потребност да галя и прегръщам, да милвам по косите и кожата някоя жена, но все повече се убеждавам, че самотата е обичайното състояние на духа.
Гледам жени как ловуват и си мисля: "Леле, колко са зависими от материалното! Леле, колко силно ги привлича лъскавото и успехите у мъжа!" А точно с тия две нещица не мога да се похваля, пък и не ми е нужна такава сврака, понеже ще посегне да ме превръща в придатък на своя материален стремеж към комфорт и уседналост.
Хубавите ми две дъщери - и те са същите. Доколкото ги преценявам, самостоятелни са и са свободолюбиви, но не мога да си ги представя в сътрудничество с мъж, за когото биха пренебрегнали своя мил, вроден чисто женски, егоизъм.
* * *
Вчера захванах да набирам на компютъра стихосбирката "Порто Фино". Наистина е чаровно това съчетание от Нехайство, Смешно и Печал, което излъчват стихотворения като "Парашутист", "Герберът", "Рогата" и пр. Подтекстът: нещата от живота не бива да се вземат твърде насериозно, всички сме мимолетни, ефимерни, преходни на тоя свят; всичко е Динамика, търсеща хармония и рушаща установени вече граници и забрани.
Стихотворенията от "Порто Фино" наподобяват по стил грубо издялан монолит, от чиято сърцевина би трябвало да струи човечност, нежна представа за едрите неща, като стойност в нашето съзнание, в нашата душа. Тоя подход заимствам от Превер, но с разликата, че Превер е по-сантиментално-патетичен.
"Където двама се обичат, аз съм на тяхна страна, аз съм с тях" (предадено по смисъл**) моят лирически двойник или моят шепнещ резоньор не би изрекъл така категорично; той е видимо повече отдалечен и по-ехиден, струва ми се. Но тая дистанция е за да се оставят героите по-самостоятелни, по-автономни в чудатата си логика.
Това - както и при французина Превер, гражданин на Париж и Франция на мислещите артисти с добро самочувствие - са сюжетни стихотворения (при цялата условност на понятието сюжет в случая) и случката, като силно въздействаща атмосфера, е оставена повече сама да говори, без моята авторска намеса. Не навсякъде обаче. Тук-таме се изкушавам и хващам здраво бика за рогата.
В показността на нехайството към рима и ритъм се таи деликатно вслушване в тоновете на сърдечния ритъм у човека. Никой нормален човек не бърбори в мерена реч, нали! Това нехайство обаче е само трик, само заблуждаваща маневра с цел да се изкуши четящият да оспорва автора като институция трезва, обективна подобно самия Господ Бог, немилостива към драмата на своите марионетки в шоуто, наречено стихотворение.
Нежността при тия стихове от "Порто Фино" би трябвало да има влиятелен съмишленик именно в огрубяването, в нехайството към т.нар. "висок поетичен слог". Поне такава ми е идеята относно формалната страна на сборника, който продължава сам да се пише.
Стихотворенията се натрупват, подреждат се в екзотични колонии като коралов риф и не ми остава друго освен да се радвам как пред удивените ми очи се появява от делничната пяна нещо красиво (поне по замисъл).
Следва
tisss ___________________________________
* В първичния смисъл на гръцката дума "коsmos".
** В превод на Валери Петров на български тая идея звучи ето как в страхотно музикалното стихотворение "Барбара":
Спомни си, Барбара, и моля те, прости, че без да се познаваме, говоря ти на "ти" - макар за миг видени, макар и отдалече, щом двама се обичат, на "ти" със тях съм вече".
Между другото, във френския оригинал точно това стихотворение музикално напомня ромолене на дъжд по тенекиите на покрива с разнообразните или повтарящи се съчетания на сонорната "р". Бел.м., tisss.
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
("Шепот и смях") СЕКСУАЛНОТО ПРИВЛИЧАНЕ И ПИСАНЕТО (2.)
27.07.2005. Сънувах горчива романтично-сексуална преживелица с момиче от кръга познати и тъкмо посягам да я запиша заради нейната лепнеща печал, която ми напомня в каква зависимост бях изпаднал от бившата си съпруга Ася. Същото русоляво и безлично същество - безредно не, ами безогледно обслужващо се с мъжете, и точно заради това изкушаващо ме да го покоря духом...
И тъй, в съня си преследван от моите си щури амбиции, се превърнах в жертва на хитра ловджийка. Тия ловуващи самки-хищници сред жените кой знае защо ни привличат с чара на сексуалното, което за мъжа е жестоко предизвикателство. Тъй го улавят в мрежите си като глупаво насекомо тия симпатични интелигентни паячета.
О, любовната страст никак не е хармония и смиреност! Бих я оприличил на буйство като след препиване с вино, когато разумът вече не може да те възпира, и уравновесени уж мъже почват да се държат като безпомощни палета - слепички, лакоми, изгладнели, търсещи женската топлина, търсещи да сучат.
Не бих си позволил в никакъв случай, колкото и опиянен от желание, да преследвам безогледно момичето-самка.
Преследваш ли я, бяга; не я преследвай ти. Почакай, не плаши я - сама ще долети
съм писал в стихотворението "Жена" преди трийсетина години. Сексуалното привличане (на не-Любовта) е сражение между два типа воля: женската и мъжката. Жената залага капани и препятствия, за да се увери, че самецът насреща си заслужава тя да легне с него, да го допусне до себе си, в себе си, да му се отдаде, т.е. да го приеме за водач и чак тогава доброволно да му се подчини.
Но това подчинение е непрестанно изискващо у нея; ако мъжът престане да носи "ново", да създава онова особено неспокойствие у нея, което е именно Тръпката на любовта, тя просто го изоставя и обръща очи към някой друг*.
Женската изневяра е наказание за мъжката леност, за духовната инертност и безкрило, скучно еднообразие у партньора-съпруг.
Та от тоя снощния сън се измъкнах именно като беглец от вражески плен; и сега хем ми е тъжно (че потурчих**, т.е. - че унищожих аромата на изкушението), хем ми е ведро, че не залитнах докрай. Доста екзотично съчетание от тия две настроения!
Ето, значи, повод да включа и тоя цикъл от около дузина стихотворения газели*** от по шест двустишия всяко, писани сякаш специално по тая тема за сборника "Порто Фино".
Тъй собственият ми живот ми подсказва, насочва ме дори чрез сънищата как да си пиша книгите.
* * *
Вчера по обяд, като тръгвах за училищното си дежурство (петчасово следобедно безделие в очакване някой да подаде някакви си документи и аз да ги отбележа в някакъв входящ дневник), гледам - събрали се съседите от целия ни жилищен блок, а под козирката на съседния вход "В" подпрян капакът на ковчег...
Починал Ванчо Локото на 58 години, от постоянната компания картоиграчи и смукачи на биричка и ракийка пред тава прясна салата в късните летни вечери. Та ме жегна ей това! - какво у тия мъже лекичко ме дразни... Бях ги кръстил "компанията на осъдените на смърт", защото нямат повече дръзки мечти; отдадени на своята леност, духом сякаш са се предали, отпуснали се, та и жените май вече не ги изкушават освен като постоянен обект на онез цинични вицове и лакърдии за знойни дащни булки.
Покрай тях и въпреки тях сякаш, жените им раждали и раждат деца, отглеждат деца, облицоват с уют семейното гнездо, а нашите хора блъскат ли блъскат картите белот.
28.07.2005. Току-що по телефона се свързах със секретарката на местния лидер на КТ"Подкрепа". Някой си Филип (не запомних фамилията) от управата на синдиката рекъл: "Приятел ми е Чонов, не вярвам да има такова нещо, той е изключително етичен човек". Натъртил, демек, именно на това "изключително етичен". Ега си! - ако е тъй, ще да съм изпаднал в сериозна грешка. Като се погледнах през очите на тойзи Филип, направо за трепане съм, че кепазя хубавия човек.
- Търся го Тодор Чонов непрекъснато тия дни на всички телефони, които си ми дал (говорим си на "ти"), и не мога да го открия. Сигурен ли си, че тоя номер на джиесема не е фалшив? - Сигурен съм. - Добре де - чувам гласа на хубавата Вили, - приятелят му Филип обеща да му предаде да дойде да говорят с Атанас Кръстев. Даже Филип ми даде и още един телефонен номер, да го търся (Чонов да търси), но и от тоя телефонен номер не мога да се свържа с оня човек. Ако ти успееш да се свържеш с Чонов, обади ми се, за да говоря с него!
Питам я защо не са възложили на юристите си да задвижат нещата, защо точно тя, и то по тоя начин, трябва да гони по петите вятъра, да гони Михаля, а тя рече: - Атанас Кръстев иска първо да се види с Чонов, да разговарят тук, в "Подкрепа", и смята, че работите ще се оправят.
Филип Не знам кой си категорично изключвал вероятността Тодор Чонов да е постъпвал неетично. Председателят на областната организация на КТ"Подкрепа" ще да се е вслушал в това мнение. Така виждам позицията на областния шеф в тоя момент. И друго - сега юристите на "Подкрепа" били претрупани със съдебни дела, но да не се притеснявам: отпускарският период не важал за тях (за юристите, тоест)... и завършва поясненията с приятелски тон: - Значи, ти можеш да разчиташ на тяхното съдействие в едно съдебно дело. "Подкрепа" не си оставя хората ей така, да знаеш!
- Да - казвам й, - в заявлението ми до вас на половин страничка съм писал какво предлагам. А че никой не се обажда на оня телефон... не може да е нормално, понеже печатницата е в двора на селската къща у Чонови в Рогош и там винаги има хора: майка му на Чонов, двамата му сина, жена му. Самия Тодор честичко го виждат из пловдивските кръчми в приятелска компания или по мероприятията на т.нар. "пловдивски писатели": празненства, помени, чествания, юбилейни запивки, нови книжки издадени.
Брееей, ами че тоя човек като един Джин гиби, като Демонът на Империята се явява, както писал дядо Вазов: „покаже се, скрий се без знак и без след”...**** Щом такъв мощен като влияние синдикат не може да се справи с простата задачка дори да го открие тоя велик човек, какво ли пък аз мога да сторя с моите посредствени усилия на простосмъртен българин!
* Езикът ни се развива, та предпочитам да не употребявам граматически правилното, но твърде тромаво съчетание "към някого другиго".
** Дотолкова дълбоко в генетичната ни памет на българи е отвращението към всичко турско, че с "потурчвам" в разговорния стил метафорично бележим унищожението, разгромяването, попиляването, съсипването, бастисването, погубването на каквото и да е ценно. Потурчил съм... ще рече: престанало да е мое, нейде ми се изплъзнало, и вината е у мен, а не у "турчина".
*** Римувани и ритмувани, и доста музикално звучащи двустишия.
**** Иван Вазов, из "Епопея на забравените. Левски" стиховете, подходящи за случая, са тез:
Той беше невидим, фантом или сянка, озове се в черква, мерне се в седянка, покаже се, скрий се без знак и без след, навсякъде гонен, всякъде приет...
само че тук изречени в ироничен план. Бел.м., tisss.
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
02.08.2005. Август!... Започнах тоя месец с много понижено самочувствие. Като квачка браня своите „писаници” от разрушителната стихия, която се надига у мене. Ситуацията не обещава лесно достижими цели; книгата „Ламски” няма как да пробие пелената на безразличието около мене. Почти всяка седмица нови книги от български автори с овации се появяват и явно българският читател е изкушен да прочете нещо и за себе си, за случващото се с всички нас през последните месеци и години.
От опит знам, че в такива периоди на безветрие е най-трудно да удържиш вярната посока.
Плановете ми са в руини. Губя стръвта си към писане. Инертност ме носи по течението. Казвам си: кому са нужни тия усилия да отварям перспектива в това мъртвило на посредственост и всеобща апатия?
Финансово едва кретам. Тъй ще е докато приключа двата заема: 224 лева към учителската взаимоспомагателна каса и 370 лева дълг към банката-хищник, предоставила ми кредитна карта.
Тая неделя, 31 юли, с младото семейство Велякови бях на Острова, край Марица. Къпах се. Пекох се. Припомних си детството, та сякаш се събуди някогашният хлапак у мен. Изгорял съм от слънцето; лафът на татко "Сиромашко – не видяло!" ехидно и веселичко ми се върти в ума. Наиграх се като детенце, наиграх се до насита на пясъка край древната тракийска река.
* * *
За да се включа към Интернет... с тия техни месечни такси, май ще ми се наложи да откажа цигарите. Поработвам по малко и вече съм към края с набора на стихотворенията за сборника "Порто Фино". Но ми се губи оня ентусиазъм, оназ празнична еуфория, с която я захванах и таз книга.
В петък бях дал на колега (Иванка Георгиева) три страници принтиран набор в Word от "Младите хищници", текст, отнасящ се до Корана като фундамент на Исляма, като основа за отношението на праведния мюсюлманин към съвременния глобализиращ се свят.
Прочела ги тя през почивните дни и дойде да ми каже: "Ще се абонирам за тая книга, ако я пуснеш за продан по Интернет". Тъй рече: "за продан по Интернет" и "ще се абонирам". Понравил й се начинът разбираемо да се обсъждат сложни неща от философията и умението да се живее.
* * *
Очаквах помощ от местната "Подкрепа"; те се заеха с Човека от Рогош, но реакцията на областния синдикален лидер месец подир това е замълчаване. А отначало присърце взе дертовете ми около книгата "Ламски".
Тоя грабеж ще ми държи влага години занапред. Жесток удар, и то от най-неочаквана страна (от хора уважавани, ценени, които броях за съмишленици и като мен потърпевши: Емил и Чонов)! Отчаях се.
Прокълнат ли съм, та толкова да не ми върви?
03.08.2005. Излязох да си платя днес тока, парното, водата и телефонната такса. И... отбих се пътем до канцелариите на "Подкрепа".
Паркирах колата срещу книжарничката на Божо Чапъров ("При Чапъра") и вляво от стълбището на Профсъюзния дом, гледам, Атанас Кръстев с още двама в кафенето на плочника под сенките на дърветата. - Здравей! - Здрасти! - Какво правиш? – подава ръка. - Идвам да си прибера книгата. - Ами оня, нашия човек, още не сме успели да го открием...
И т.н.
Горе, в канцеларията неговата секретарка - симпатичната и чаровна Вили, ме уверява как с хитрост успяла да се свърже с Чонов, въпреки че майка му (вероятно) пак опитала да го скрие с думите "Няма го тука Тошко". Обаче оперената Вили (аз наистина много я харесвам!) я засякла оназ бабишкера рррррешително: "Знам, че е там! Така че кажете му да вдигне телефона" Та ето как значи, по думите й, протекъл тойзи исторически разговор...
- Имате проблеми с един наш синдикален председател. Надявам се, знаете, ние от "Подкрепа" много си държим на хората и сме готови да ги защитаваме. - Да! Има проблем с книгата на Бояджиев – чул се суров, дрезгав мъжки глас отсреща. - Господин Кръстев Ви кани да дойдете да се изясните тук, при нас, в КТ"Подкрепа". - Да, ще дойда. Като намеря време... Някой ден! – обещал й твърдо гласът отсреща...
Отвън, на излизане, мимоходом и с ръкописа под мишница, предадох на Наско Кръстев, че "нехайната Вили" е пропуснала да го уведоми за разговора си с "нашия човек"...* А Кръстев рече: - Виж! Сега сме претоварени с работа. Абсолютно претоварени! От осми до двайсти август няма да стане. Но след двайсти сериозно се залавям с тоя господин.
Ако не друго, долових поне огромно съжаление, че не може да ми помогне, както и светъл лъч надежда, че след двайсети август... Ааааах, след двайсети август! След двайсети август най-после нещо от оная духовна смрад на мърша** из къра около Рогош поне лееееееко ще помръдне.
Впрочем, не беше ли ми разправял самият Тодор Чонов, че с д-р Желязко Христов, лидера на другия синдикат, учили в рогошкото селско училище, при това в една и съща паралелка? Само дано и на един чин не са седели, идеше ми идиотски да се захиля, докато си карах жигулата по булеварда край общинското пловдивско гробище на път към къщи...
Да бе, почнах да си припомням нещо позабравено... Нали Чонов ми беше разправял как за някаква щура училищна кампания за избиване на мухите в Рогош Жеко се представил отчайващо зле. Ама то се случило, когато бил сополанко в отделенията оня най-важен сега господин, един от най-важните сред държавните мъже и сред държавните жени в Републиката. Хееее, палатите му на сегашния Жеко белеят край пътя малко преди Скутаре.
tissshttp://vbox7.com/play:0878f8d0# _________________________________________ * Лаф от предишен мухабет помежду ни, но не е мой лаф.
** Воня на мърша в буквалния смисъл се носи из къра между Рогош и Пловдив. Само че тая воня не иде от Рогош, а иде от Екарисажа, заради който вонлив Екарисаж, някога - през далечното лято на 1981-ва, ме "преустроиха" от бойко момче-вестникарче в кротък даскал по литература. Бел.м., tisss.
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
(„Шепот и смях”) ГЕРОИТЕ или... СЕДЯХ НА МАСАТА САМ
04.08.2005. Завръщане – това е Историята. Завръщането винаги успокоява, като пренарежда стойностите. В спомена дори горчилките имат лечебна сила; преодолели сме ги тия горчилки, следователно подтекстът е: мисията ни продължава, тъй че има защо да живеем. Важното предстои, потруди се да го постигнеш, въоръжи се с търпение и настойчивост по пътя, който си поел!
Отдаваме почести на Успеха, а Пораженията са по-важни, защото в тях са големите поуки. Застрашени сме обаче да затънем в тресавището на някое славно поражение; затова прави изводите си и бягай от многото мъдрувания!
„Само това намерих – твърди Еклисиаст (гл. 7, ст. 29), - че Бог направил човека прав*, ала човеците се впуснали в много мъдрувания.”
* * *
Млада жена с бебешка количка съглеждам от терасата и си помислих, че таз майка с бебчето долу, вървейки по улицата, е много по-необходима от мен, мъдруващия с писало в ръка пред някакъв си бележник. Такива съпоставяния непрекъснато трябва да се правят, понеже имат свойството да отрезвяват.
„Елои, елои, лама сабахтани!” (Боже, Боже, защо си ме оставил!) – думи на разпнатия Иисус. В преломен момент от своя живот тая фраза кой ли не я е изричал, обърнал очи към представата за Свръхсила в небесата над нас. Другото име на тая Свръхсила е съвест или още по-точно: нравственост.
* * *
Относно стила на изразяване (чрез дела и изречени думи, чрез писано слово)... „Добро нещо е солта; но ако солта стане безсолна, с какво ще я подправите? Имайте в себе си сол, и мир имайте помежду си” – думи от евангелието**. - Словото ви да бъде винаги с приятност, със сол подправено, за да знаете как трябва да отговаряте всекиму.” Например, мисля си: защо трябва да нападам ония двама, дето ги мислех за приятели, пък те ме подлъгаха да си загробя книгата... Та защо да нападам и съдя! – нали за всекиго от нас делата му най-силно свидетелстват?!
* * *
В поезията има омая, която се излъчва от съчетанието на думи, но не от самите думи, а нещо едва доловимо в тишината между думите.
...Какво вълнуващо преживяване, каква разкошна рамка са косите за твоето лице, Любима! И не зная захласът откъде ли иде в тоя ден... (От стихотворението ми „Дуенде”);
...Най-после с теб! Тъй нежна е нощта, на своя трон Луна щастлива свети... Но долу не поглежда тя – небесен дъх, в треви и мъх оплетен, едва неясен зрак насам довее... (Джон Кийтс, „Нежна е нощта”);
...И тъй, с лице във капки, тъй млада, лека, свежа, изтича и се хвърли в ръцете на младежа, укрил се в един вход. И аз видях отсреща прегръдката ви нежна, целувката гореща... Макар за миг видени, макар и отдалече, щом двама се обичат, на „ти” със тях съм вече... (Жак Превер, „Барбара”).
* * *
Големите умове и личности на човешката цивилизация присъстват между нас в строго закована възраст. Христо Ботев, например, изглежда петдесетгодишен, а всъщност загива в двайсет и деветата си година. Сократ изпива чашата с отрова, когато е на седемдесет и две, но в представите ми е към четирийсет и петгодишен... може би заради стила му на говорене - заядлив, подигравателен в своята дяволита ирония към опонентите.
Гай Юлий Цезар - съсечен в петдесет и шестата си година, а Октавиан Август живее седемдесет и седем години; в представите ми обаче Цезар е кой знае защо далеч по-възрастен от младичкия Октавиан Август.
Александър Велики е отровен трийсет и тригодишен, на каквато възраст е разпнат Иисус, а и Данте Алигиери приема 33 за средата на живота. Значи, за флорентинеца Данте човешкият живот се изгребва като съдържание до шейсет и шестата година. А после какво следва, какво иде сетне Данте не е казал.
Френсис Бейкън умира 61-годишен. Лудвиг ван Бетховен живее 57. НашПетко Рачов Славейков – 68. Джовани Бокачо – 62. Св. Тома Аквински, когото си представям да върви, без да ги мачка, по цветята в идеално подредени Райски градини, си отива от грешния ни свят 49-годишен. Платон... на Платон годините му са 80. На толкова години си отива и Имануел Кант. Рене Декарт приключва земния си живот 54-годишен. Св. Аврелий Августин – на 76. Георг Фридрих Хегел – на 61. Аристотел – 62-годишен. Джордано Бруно – на 52.
„Нашият”св. Иван Рилски до 70-тата си година обитава оназ пещера, т.нар. Рилска обител. Роден в 876-та, изпуска последния си въздъх на 18 август 946 година. Само подир две седмици е датата от годишния календар 18 август, това пък що ли ми е да знам!
* * *
Борис Ненков Ангелов – дядо ми по майчина линия, е роден в 1900 година. Умира 72-годишен. Били три деца: Борис, Ангел и Мария. За брат му Ангел, кръстен на своя дядо, заклан в Калугерово, нищо не знам, пък и в рода се не говори. Името „Борис” вероятно е в чест на първородния син на княз Фердинанд (все още княз по онова време). Синчето е бъдещият Цар на българите НВ Борис ІІІ (роден в 1897 г.). Каква ли еуфория е движела българите в оназ далечна 1900 година!
Бащата Ненко първо кръщава с името „Борис”, пък сетне следва традицията да кръщава по имената на родителите си Ангел и Мария от Калугерово.
Чаровната Мария (вероятно 16-17-годишна) изкушила наперените чапкъни от съседните на Калугерово турски махали да се наврат чак в дома й, въпреки че била вече омъжена за кмета на селището, при това с шестмесечно сукалче на ръце...
Между другото: в ония времена децата сучели, докато сами се не отбият от майчината нянка. Димчо Дебелянов, например, до шести клас, значи – до към 12-годишен, като се връщал от училище и сварвал майка си сред другите жени от махалата на приказки надвечер, дърпал я настрани, зад вратата... да сучи. И ония жени приемали това, макар ситничко да се кискали.
Нали имаше и приказка такваз: за момъка, що сукал двайсет и пет години. Ега си! - тоя навярно затова ще да е станал юнак над юнаците. Много мляко, много нещо е издоил от майчините гърди.
Изобщо, гъвкава като копринен конец е и алегорично звучи темата за „майчиното мляко” при нас, българите.
Невена, баба ми от Перущенския корен, е родена в 1899-та. Имала братя Гълъб и Димитър и сестрица по-маленка, с името Цвета. Тая леля на майка ми я помня с веселите й очета: все усмихната, все вгледана сякаш в него много важно вътре у себе си.
Гълъб е най-големият, първородният. Невена - втората рожба на Гочо (Георги) и Спаска от Хаджитрендафиловия заможен род, избит от помаците през април 1876-та.
* * *
„Героите са направени от същото тесто, но притежават способността да правят избор, духовна уравновесеност, трезв самоконтрол” – мисъл на Джек Лондон (1876-1916).
Стефан Стамболов е посечен от двама души с кавалерийски саби. Клан-недоклан насред София... Представям си го мястото точно пред входа на сегашния Театър на армията - или там както му е сега името. Бил едва 41-годишен.
Жена му Поликсени имала роман с учителя на дъщерите им. Стамболов бил набит, дребничък на ръст, тя – едра жена, ръст над среден, с едри тъмни очи, сдържана; говорът й бил забързан. Говорела на пресекулки, с кратки изрази, прекъсвани от бая длъжки паузи.
Големият държавник (най-великият и досега, който България е имала) имал гадния адет с 16-годишни момета да се търкаля из храстите край някогашна София. Безскрупулен в личния си живот още от 12-годишен търновски хлапак, вероятно е бил очарован от калофереца Христо Ботйов, шест години по-възрастен и също тъй склонен да се възторгва, па и физически да се наслаждава на женски прелести, задиряйки знойно жените с еротични писма. Някаква цура, някаква дащна сръбкиня се мярва по някое време из личната кореспонденция на големия поет и вестникар.
Изобщо, мъжката сексуална енергия като да е съставна част от структурата на характера у големите духовни личности. И друго ми прави впечатление: за да постигне нещо в тоя свят, у всекиго почти без изключение откривам нещо свръх, някаква лудост на желанието да идеш докрай, да не спираш насред път, да се не окайваш, да изнесеш кръста си до Голгота над своя Свещен град Йерусалим, който ще те съпровожда с плачове и любопитство, жив докато те разпват, пък сетне всеки ще се прибере у дома си при яденето, пиенето и челядта.
10.08.2005. От пет и половина съм кацнал пред компютъра. Книгата „Порто Фино” най-сетне ме „хвана”; изпитах тръпката на току-що влюбен. В сферата на любовните авантюри обаче при мене е „абсолютна суша”.
Сърцето е ловец – слухти, дебне, търси, взира се в женския свят наоколо, ама ония, които ме изкушават, вероятно са в друг свят, в друго измерение, та никакви ги не виждам.
Врачката от Първенец през есента (миналия октомври) ми предрече, че интимна и продължителна връзка вече няма да имам. Кървя. Полекичка кървя. Удържам постигнатото дотук, но тоя глад за романтична и трепетна сексуална вакханалия не престава.
Можеш ли да си пълноценен творец, ако не си мъж в сексуалния смисъл?!
И къде е това момиче, та не го съзирам? Оковал съм се в амбицията да отпечатам тия две книги – „Историйките на ученика Ламски” (тъй е пълното й име) и сборника игриво-печални стихове „Порто Фино”. Всичките ми усилия, цялото ми внимание е в тая посока, и надявам се, тогава като награда ще се появи Тя – голямата неосъществена до днес мечта за вълнуващата с чара и интелекта си изкусителна Ева.
* * *
Четири лястовици на метър-метър и половина от масата ми си чистят перцата. Тая седмица България преживя големи наводнения. Марица, която изпълни бреговете до вътрешните предпазни диги на 300 метра от жилищните блокове, вече се отдръпва полека-лека в старото си корито. И въпреки порутените къщи, отнесените пътища, рушнатите мостове и разбутаните жп-линии, животът отново поема в обичайния талвег. Някак от само себе си раните от опустошението заздравяват. Велик си, Живот!
Вчера рано след обяд минах към училището, пихме кафе за десетина минути в барчето до училищната сграда с колега от началните учителки. Нямахме какво да си кажем, просто бяхме двама учтиви мъж и млада жена, колеги и нищо повече.
Като й звънна джиесемчето, заприготвя се. Извади огледалце, червилце, кутийка руж и миниатюрна четчица... Каза, че ще дойдат с кола да я вземат откъм другия вход на училищния двор, па си тръгна. Обърнах се гърбом да не я гледам как се отдалечава. Не знам защо го направих, но обърнах стола си с гръб към улицата, към училищния двор, към такситата, които минаваха, и към целия свят.
Седях на масата с поизпразнената чашка кафе: всичко като да си беше най-нормално, в реда на нещата. Такива като мен стотици и хиляди мъже и жени самотни са седели и ще си седят край някоя маса в някое мърляво кафене или в някой изискан ресторант с идиотския въпрос „Аз какво правя тук?”
Изгорих още една цигара, допих си кафенцето, па поех като обречен към къщи: т.е. към моята любима госпожицаКитайската роза, при милите приятелчета - отглеждащите челядта си врабци и лястовици, към „моя манастир” и компютъра досами леглото ми в спалнята.
(„Шепот и смях”) УГРИЗЕНИЯ или... МИМОХОДОМ ЗА МЪРТВИТЕ
12.08.2005. Моите застъпници в отвъдното са ме изоставили, тъй си мислех... Тая нощ сънувах Михаил Берберов, който напоследък ми се мярва от време на време в мислите. Мишо ме обяви за свой духовен брат пред сестра си Петя* в деня, когато бе току-що минало погребението на баща им Ангел. Стана това между нас тримата в дома на родителите им, на втория етаж, зад Профсъюзния дом "Стефан Кираджиев" в Пловдив.
Мишо си отиде от тоя свят точно на рождения ми ден 7 август, през 1989-та в три след полунощ. Същата нощ кажи-речи не можах от съклет да заспя, писах-брисах две стихотворения, та - без да съм мигнал, сутринта, вече към 8,30-9 часа се свързах по телефона да му ги прочета тия две глупави стихотворения... Обади се жена му Антоанета: "Жоро, тая нощ Мишо почина. Кажи на нашите приятели в Пловдив" - бяха първите й думи. Тогава е бил в петдесет и шестата си година (роден: на 26 февруари 1934 година) и си мислех напоследък: ето на, аз съм, значи, вече три години по-възрастен от него... и как ли бих гледал през ония негови очи към някогашния 40-годишен кръгъл наивник Жоро Бояджиев?...
Да, имаше интуитивна връзка между нас двамата. И съм го усещал по-слаб, по-уязвим духом от себе си - нещо, което го правеше много специален човек в любопитните ми очи на кръгъл наивник и графоман.
Та го сънувах да седи на маса с приятел в някакво дворче. И аз, значи, отивам при тях с половин шише червено вино, а Мишо тъй ми се зарадва, като ме видя...!
Къде замлъкнахте, мои застъпници в отвъдното? Глъхне баща ми в своя гроб. Данко Кръчмаров - и той. Петър Петров и жена му леля Рени - и те. Майка ми, чийно гени са много силни у мен... и тя - откак почина, никак не я усещам. Чувствам се островче в бурно море, единствено на себе си мога да доверя грижите по тия мои книги, които пиша от трийсет и повече години насам.
13.08.2005. Надвечер ми гостува Надя. Говорихме за новия й приятел основно. Бил много сдържан, интроверт (както ми се стори по думите й), живеел при родителите си, майка му някога работела с моя баща в мебелния магазин на булевард "Малчика", тя им осигурила квартира в Несебър, дето прекарали няколко дни от миналата седмица.
- Майчето му много внимателно ме огледа - рече дъщеря ми. - А за какво си говорите с него? - питам. - Има ли планове за бъдещето?
Май няма, и това според мен е логично за тоя тип характери. Казах й да не забравя, че не е случайно момиче, да не забравя, че ми е дъщеря, а тримата - аз, кака й и тя - сме хора с мисия, за разлика от тълпата бездуховни материалисти наоколо. Пак моите си донкихотщини й наприказвах, но това по-късно, като си отиде, го усетих.
Добра ми е щерката. Много внимателно сега я оглеждат и преценяват, и в това не откривам нищо нередно, макар че е гадничко все пак, нали!
Между другото научавам, че Вера и зетят ми Светлозар са се наели за седем години да изплащат заем за строежа на апартамента им в ЖК"Тракия". Та почвам да се замислям: какво съм дал на младото семейство. Да бе, какво съм им дал? Очевидно - нищо. Няма начин да не ми се дразнят, макар че все пак спазват добрия тон в отношенията ни.
Ето че се проявявам като лош стопанин. Първо, грабежът от страна на сестра ми, второ - измамата от страна на "оня приятел" от Рогош... Това са изгубени пари, с част от които бих могъл да помогна на дъщерите си да се устроят.
Снощи приключих с принтирането на сигналния вариант на сборника "Порто Фино", само че "Порто Фино" го правих вече не с текстообработващата PageMaker 7.0, а с програмата CorelDRAW 12. Целия ден усърдно се трудих пред компютъра.
15.08.2005. Днес е Голямата Богородица според народния календар, а инак, според черквата - "Успение на Пресветата Богородица". Мимоходом чуто от телевизионно предаване: актьорът Стефан Данаилов, гласен от БСП за бъдещ министър на културата, писал в някаква си съболезнователна книга думата сбогом... "збогом". Ето това е връх на наглостта от страна на недобитите комунисти, които продължават да се разпореждат с ядрата на почти всички политически партии и коалиции. Бездуховността, демонстративното пренебрежение към род и отечество са основа на избуялия материализъм у нас, и особено сред децата.
Изречено строго, Доброто и Злото все повече се поляризират. От една страна - бедстващи от августовските наводнения (6-10.VІІІ.) два милиона българи, десет хиляди къщи край коритата на реките съсипани от прелелите язовири и свлачища, огромни загуби, притеснен и унижен до изнемога народ, от друга страна - тъничка прослойка от около десетина хиляди проспериращи парвенюта на т.нар. "демокрация" с позорно лъскавия им стил на живот в див разкош и просташки кефове, лекета, които трябва да минават за лустрото на нацията, за нашия елит.
Има го това и в другите държави вероятно, но не вярвам да е заредено с толкова просташка показност.
* * *
Към девет и половина вечерта слязох у съседите под мене и взех две снимки и стар некролог. Наех се да изработя некролога за помен на двама братя от село Овчеполци (Стоил Веляков - петнайсетгодишнина, и брат му Иван - двайсетгодишнина от смъртта). За първия се носи слух, че Т. Живковата милиция го хвърлила... към трийсетинагодишен, пребит от бой и полужив - от високите етажи на някаква сграда в провинциално управление на МВР. Вторият умира от намушкване с нож в дивашка свада между яко нахъсани момци от село.
Какво ли чувства човекът преди да умре? Дали наистина животът му не се изнизва като филмова лента в лудешки каданс? Има ли успореден свят над нас, който да ни пази от самите себе си, от нашите си бесове? Или небето е пустинно нямо, космосът - бездна от самота?! Я да погледам как врабците обзавеждат с перушинки и сламки гнезденцето си на балкончето ми, вместо да се замайвам с глупости! Денят се очертава приказно красив.
17.08.2005. Сънувах татко: идва си отнякъде, както се казва, костюмиран и поуморен на вид като човек, който се е трудил усърдно. Посрещам го на вратата на някакъв апартамант (не моя), където живеем само двамата, и му казвам: "Вече няма да я караме само на постно, ще имаме на три дни по веднъж кюфтета на масата". А той в добро настроение ми се усмихва: "И всеки ден да сме на кебапчета, няма да ни омръзне, бъди сигурен".
Така рядко ми се мярва в сънищата! И тая сутрин... будя се в пет и трийсет, в просъница още ми изгря идея да подредя в албум най-добри снимки, където са двамата с майка ми. Мога да го направя това на лазерния принтер. А също - и некролог за годишнина по повод смъртта и на двамата.
Разходих се снощи със съседа Митко Йовчев из квартала. Пихме бира в кръчме зад кварталното пазарче, слушах го какви ги говори, после - като го оставих да се прибере в дома на майка си, гледах как се държат две мъжки компании от мои съседи, и сега си мисля: колко посредственост лъха от всички нас, колко безкрило и сиво ни минава животът.
Заяждания на дребно, демонстрация на мускули, а като се позамислиш, пилят си нервите сами за няма нищо, и дали ще е в игра на шах или в пиянски самохвалства колко сме страшни, колко сме неотразими, колко сме можещи и знаещи... и във всичкото това "юначество" се отразява манталитетът на износени, похабени съществования.
И какво отличава децата им на същите тия противно наперени мъже и усмърдели се озлобени жени?! Може би отличава ги дечурлигата им единствено липсата на умора. Децата им по същия начин воюват за надмощие помежду си, но са по-свежи, стоят по-симпатично в пейзажа на всеобщата простотия може би заради неопитността, откъдето е и чарът им на дечурлига.
Снощи най-сетне "избраха" в парламента новото уж правителство на България. И там, във властта, са все тия стари, опротивели от зъбене и алчна грандомания муцуни. Та къде са "добрите, трудолюбиви и съвестни българи", питам. Тия противни хорица, каквито сме днес, ще сеем смрад и лошо настроение, дето и да ни сложат, дето и да ни допуснат да се разпореждаме.
Преди години бившият съпруг на хубавата Re. й рекъл по някакъв повод ей тъй, мимоходом: "Има добри хора. Има ги. Срещат се чат-пат, колкото да ни дадат надеждица, че животът не е толкова лошо нещо. Тъкмо се разочаровам от мизерниците около себе си, около гаднярите, грандоманите и тъпите кучки с високи претенции, и вземе, та тъкмо в тоя момент се появи насреща ми някой добър човек, дето само като му видя слънчевата усмивка, и ми се оправя настроението".
"Не пуши - говорела ми е Re. за своя нехаен към дома двуметров гигант с душа на хлапак, - и никога не е пушил, но винаги купува от най-хубавите цигари, да черпи закъсалите пушачи сред ония, с които работи." И съм чувал от други хора, вече не от Re., че точно идиотите, които човекът й обдарявал тъй великодушен и добронамерен, именно тия "симпатяги" бъбрят зад гърба му колко им е смешен, колко неадекватен, колко неопитен бил за тяхното общество на печени хайдуци и нагли селски тарикати, на обиграни кръшкачи и самолюбиви заядливци.
Може би такива като моя баща, въпреки унижението и мизерията, на която са подложени, излъчват добротата като нежна слънчева еманация помежду ни и обръщат отвратителния ни свят на Пошлост, Некъдърност и Наглост в място, годно за обитаване. Бихме се самоунищожили помежду си, ако ги нямаше слънчевите наивни хора. Спомняте ли си Йовковия разказ "Серафим"? Ей, колко са нужни тия серафимовци на объркания ни от крамоли свят!
Нагли фигури от типа "Ахмед Доган, Соломон Паси, Сергей Станишев" - отродници от българската нация или пришълци от чужди национални общности, разграждат и доразграбват каквото е останало от подредената зле, но все пак подредена доскоро в рамките на правила и закони Република. Да, лъжеха ни комунистите, цялото ни следвоенно поколение расна манипулирано от една грандиозна лъжа, но не раснахме сред такава тотална анархия, в каквато растат днес нашите деца и внуци.
Ето няколко илюстрации на уродливостта.
1. Големият иначе като актьор Коста Цонев, вече парламентарен лъв почувствал се в своите седемдесет лазарника и той, към момичета журналистки, които го интервюират във фоайето на Народното събрание с микрофон и камера, се обръща с "паметната" реплика: "Еееех, едно време аз какъв мъж бях! Тогава да ми се бяхте появили, не микрофон, мойто момиче, ами друго едно нещо щях да ви дам да подържите в ръка".
2. От предаване по ТВ"СКАТ" научавам (от водещия Михаил Топалов), че Стефан Стамболов организирал убийството в центъра на София не на кого да е, а на собствения си финансов министър и пръв приятел Христо Белчев. И защо? Според коментара на водещия предаването - защото министър Белчев имал най-знойната жена в някогашна България, както се говорело, и имал великият премиер на княжеството сексуални мераци към по-едрата и по-висока с една глава поне от него, дребничкия Стамболов, Мара Белчева.
За поетесата Мара Белчева се знае, че издържа с вдовишката си пенсия на бивша госпожа министерша своята Голяма любов куция хлевоуст и минаващ за най-начетения сред писателите Пенчо Славейков до смъртта на Пенчо в Италия.
Какво да се рече тук! Човешки работи, греховни работи, но има и романтика в тия прежни истории, колкото и да нагарчат. Иначе бронзовия барелеф на Стамболов днес неговите върли фенове измежду пловдивската управа са диктисали кажи-речи пред сградата на общината от няколко години вече... и нему, на тоя велик и жалък едновременно човек поднасят венци и отслужват тържествен помен сегашните новоовластени от половината ни политически партии, начело със СДС. И за него именно говорят единствено като за светец. А това е сложна личност, не бива да я примаме едностранчиво.
Оказва се, Историята имала и друга - невидима или премълчавана, но много по-важна за поколенията българи неосветена страна. Пари, секс, имоти, високи санове в държавата, разбойничество по всички линии, т.е. неограничена власт и слава... и всичко това изкушава, това движи държавата ни към гибел.
А българският черковен клир, висшите йерарси в нашата черква са сякаш просмукани до мозъка на костите от същите лакомия и лицемерие. По кого и по какво да се ориентира моят народ!
Пред паметника на Левски симпатичен травестит провесили върху огромен цветен билборд, дето е заснет с голия си задник край двусмисления, т.е. едва прикрит педерастки надпис "Ох, как боли!" И същият симпатичен на вид Клоун кара юношите и девойчетата из цяла България да лудеят по него, да пълнят стадионите на неговите концерти. Не знаят кой е Паисий, книгите им противни, но за последните новини около Азис или коя да е друга примадона на днешната чалга-култура всичко, па и с най-големи подробности знаят нашите азбукарчета. Кой има изгода от това опростачване на нацията?
Излиза, че Доброто е островче в океан от помия, от Зло. Излиза, че добрите хора се движат като нелегални, като преследвани от закони, писани за удобството на подлеци и хъшлаци.
3. Министър на културата в правителството, което управлява България с мандата на партия, в която етническото не се и прикрива (на своите митинги по места тия хора си общуват с електората на турски език)... та за министър на културата турили актьора Стефан Данаилов, който сбогом пише "збогом". Май наистина е нужна лудост, за да се измъкнем от тоя хаос на преобърнати нравствени стойности в живота на нацията.
Тия "образи невъзможни" на посредствеността в нравствената сфера само с уравновесеност и настойчивост при търсене на Истината в дълъг период от време (да речем, четирийсет години) могат да бъдат развенчани. Истината за всичко - колкото и горчива да е тя!
Подир нас идат младите поколения българчета, манипулирани вече в дух на отродничеството, в пренебрежение към България, към собствените си корени, към собствената земя заради лъскавите афиши на просперитета някъде другаде. Само не и тук, не и тук!!! Защото всичко това наоколо настоява: трябва да си без всякакво достойнство, за да търпиш тия издевателства над българина.
Парламентът ни е пренаселен от "бивши" комунисти, т.е. - от безбожници. Всяко светло начинание в духовен план ще е обречено в тая наша многострадална България, ако младите българи продължат да бягат от родината си, а на част от българската нация емисари на чужди държави и на чужди интереси внушават, че тая част е всичко друго - турци, македонци, помаци, само не човеци с българско гражданско самосъзнание, неразделна част от Българската нация.
* * *
Грабнах процесора и с колата отидох да възстановят някои от изгубилите се настройки на системата ми. Купих - нещо мечтано от две години насам - двуслойна DVD-записвачка, с която мога и да възпроизвеждам файлове с много по-голям обем информация, като илюстративен материал за книгопечатане. С тая покупка, смятам, компютърната ми система е вече напълно оборудвана. Урррра!... Но задлъжнях към банката-кредитен хищник с още сто лева.
tisss
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
19.08.2005. Пълнолуние. Легнах по-рано, към девет, и в три след полунощ се будя кукуряк. Отидох в хола да си взема завивка, гледам - месечината се жлътнала като морски фар, огрява с неонова светлина избуялата зеленина, която тъмнее отсреща долу, в детската градина. Вчера ме подстригаха: вече се настройвам за наближаващата нова учебна година.
Звъннах на Ангел Грънчаров преди да изляза с колата да си платя телефона, и в дванайсет без двайсет бях подранил вече при кафенето "Синия кос" в ЖК"Тракия". Ангел се появи както винаги точно в дванайсет. Пихме чешка бира "Старопраменна". Той поръча, въпреки слабия ми протест тоя път аз да черпя.
Показах му набраната и оформена като макет едно към едно стихосбирка "Порто Фино", както и последната засега част ІV на романа "Ламски". Май му направиха силно впечатление, та се изкуши да попита: "Защо не направиш по тоя начин и една моя книга?" - но внимателно отклоних желанието му. И тогава той заговори за оня човек от Рогош: как на него (на Грънчаров) му дошло на ум да почна да тормозя митичния поет-печатар, та най-сетне да си довърши работата по книгата ми.
Казах: "Не! Решително не е тоя начинът да постъпвам така с рогошлията. Нали оня това именно очаква, за да има някакво оправдание пред себе си. Не, никакви обвинения, никакви заплахи и настоявания от моя страна. Това е верният подход: защото така съм в силна позиция и проблемът остава очевидно у него, понеже не си изпълнява договора".
Просто няма видима причина да ми стори това зло. Нищо лошо не съм му сторил. Напротив, бил съм досега озадачен, но добронамерен към пируетите на тая обществено известна личност, типичен образ на грандоман и примадона в общественото пространство. Тъй че светът вижда: не съм дал повод да ми отвръща със зло. Да се оправя сам със себе си... Аз пък ще гледам докъде може да стигне в наглостта. Кога друг път ще се случи до такава степен наглост да изпитам на собствен гръб?! В крайна сметка за тая Ария на подлостта съм си платил пребогато.
- Но той другояче приема твоето замълчаване - рече Ангел. - Ще сметне твоята реакция за слабост.
- "Малодушие" е точната дума, която ти се ще да кажеш, но не мисля, че това ми е слабост - обяснявам му.
Към един часа се появи жена му на Ангел и се разделихме.
Подкарах колата си към къщи и пред очите ми изплува образ на момиче, на млада красива жена. Нежност ме обзе... Момичето, дето ме подстрига, не искаше да му платя, но аз все пак си платих; важното е, че добрите хора около мен ги усещам по божественото излъчване на добронамереност, на кротост и устойчивост в тоя раздърпан и разхвърлян побеснял от мерзости свят наоколо...
...Тая нощ сънувах все неприятни сънища.
* * *
Случиха се големи поразии заради дъждовете и наводненията това лято. Някак бързичко автуст се превъртя и у мен се вкоренява печалното усещане, че вече не съм същият, че вече не харесвам лицето си в огледалото, че като все повече да добивам облика на тъжен и отчаян некадърник, въпреки младия и подвижен, склонен към изкушения и авантюри мой дух.
Нищо не остава на едно място. Всичко се движи, всичко се променя. Разкошните условия за писане, които от години си създавам, ме правят повече вглъбен, но и доста уязвим за хаоса, който нахлува отвън и постоянно ме атакува и ме тревожи все повече.
Позицията ми на уравновесено записващ Homo scribens все още не ми е съвсем по вкуса, понеже ме изолира от аудиторията, от ония, за които са предназначени тия записки, бележки и размишления. Няма жена около мен, самотно ми е и сърцето лекичко кърви от тоя недоимък.
25.08.2005. Снощи Вера си дойде от Тригорци. Отидохме със зетя Зарко да я посрещнем на пловдивската жп-гара. В девет вечерта бяхме там с жигулата; изпушихме по цигара и влакът от Варна пристигна... Гледах ги отстрани зетя и дъщерята как се радват, че се виждат подир раздялата... и лекичко, ама много лекичко им завидях. Защо в моя си живот нямам такава сцена, такова мило преживяване?
26.08.2005. Тая сутрин в шест Радио Дарик в извънредна емисия (сякаш ставаше дума за велик държавник, артист, или изобщо казано: за личност от световна величина) предаде, че снощи към двайсет и три и трийсет с един-единствен куршум в гърдите снайперист е усмъртил Георги Илиев, един от босовете на българския подземен свят.
По тоя повод приложиха и справка за гибелта на дузина главорези в България през последните години на уж демократизация (под строгия надзор на вечната Партия-ръководителка*)...
Случило се в любимия кът на любимото собствено суперлуксозно заведение на идиота в комплекса на Слънчев бряг след футболната среща, в която пловдивският "Локомотив" се класира за следващ етап някакъв си в някакво европейско първенство. "Очакват се и други разстрели!" - с едва ли не обнадежден глас приключи коментаторът на така любимото за целия български народ Дарик-радио.
27.08.2005. Снощи по телевизия "СКАТ" Георги Ифандиев води пространен разговор с писателя Христо Стоянов, родом от Габрово и жител на Смолян, автор на вакханални текстове от последните петнайсетина години, когато всякаква помия може да мине за литература. Та в общо взето самоуверения тон на габровлията (това си е негов стил, негов избор на държане очевидно!) ми дрънна веселичко ей тая подробност...
Гражданинът Христо Стоянов съдел Българската държава в Страсбург заради инкриминирането на неговите книги. Е, харно, ама ни в клин - ни в ръкав, изтърси цитат от пре-известната творба на Некрасов** "Пред парадния вход" ей по тоя сладък начин: "Както казва Лермонтов***, поет може и да не си, но длъжен си да бъдеш гражданин".
Lapsus linguae, дето се вика, ама показателен!
Да, част от т.нар. "писатели" у нас днес блестят с повърхностните си познания именно върху литературата. Дори и то е поносимо, в крайна сметка: тяхна си работа! Непоносима е грандоманията да почукват с нокът по челото българина, да го назидават като недорасъл тоя българин, недоузрял да проумее световните течения и движението на звездите и планетите в Галактиката, да проумее, в прав текст казано, модерния стил на писане чрез охулване на българина.
Разочаровани от себе си, от неприятния факт (Що пък неприятен, дявол ги знай!), че идат от села или провинциално задрямали градчета, тия "братя по перо" нахълтват в големите културни средища на България като завоеватели, устремени към успех на всякаква цена. Тъй си я обяснявам тая безскрупулност, говоренето извисоко към света с пренебрежение към тоя свят и огромна всеотдайна любов лично към себе си.
А всъщност, да си гражданин в никакъв случай не значи да си жител на града.
Значителната част от т.нар. нашенски елит е материално блато от преуспели провинциалисти на духа, личности безскрупулни, полуграмотни гении на шмекерията. От известна гледна точка - те наистина са артисти, само че в друга, много по-голяма трагикомична постановка, чийто режисьори обитават луксозни закътани вилни местенца около София, по-далеч от общественото любопитство.
* Навсякъде в бившия европейски соцлагер комунистите сдадоха властта. Единствено в България Тодор Живковата БКП, под фасадата на няколко уж враждуващи помежду си партии, безпроблемно продължи да ръководи; смениха се само поколенията комунисти, дето ни управляват. Грандоманията, манталитетът им обаче останаха същите.
** Николай Алексеевич Некрасов (1821-1877), руски поет, революционер-демократ.
*** Михаил Юриевич Лермонтов (1814-1841), руски поет и прозаик. Бел.м., tisss.
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
Цитат: Тоя грабеж ще ми държи влага години занапред. Жесток удар, и то от най-неочаквана страна (от хора уважавани, ценени, които броях за съмишленици и като мен потърпевши: Емил и Чонов)! Отчаях се.
Прокълнат ли съм, та толкова да не ми върви?
Не, не си прокълнат: този случай е само малък знак за това какви мъки те чакат ако не престанеш с преструвките, ако не се отърсиш от колосалното лицемерие, под което пъшка душата ти, ако не победиш злобата, която насочва всяка твоя помисъл!
Този Чонов е нещо като "бич Божи" за това, че спекулираш най-грозно с религията, с Божието име, със светото име на любовта... помисли и върху този вариант. Нищо случайно няма на този свят. Затова ти на този Чонов трябва да си му крайно задължен и благодарен за това, което съдбата го подбуди да ти стори... той ти каза нещо, което още не можеш да осъзнаеш...
Цитат: важното е, че добрите хора около мен ги усещам по божественото излъчване на добронамереност, на кротост и устойчивост в тоя раздърпан и разхвърлян побеснял от мерзости свят наоколо...
Просто не спирай!...Прекрасно е .. Сутрин рано ,да те чета преди всички е прекрасно...
Re.amauta:1.Три мечты – три слезы Аллаха: Знать разумом, Быть сердцем И хотеть душой... и 2.Колкото и да е "изтъркано", си остава вярно - животът е училище.
Re. tisss:1. Какие здесь дела у Аллаха, мне непонятно! 2. А по втората Ви реплика нямаме спор. Благодаря Ви, amauta! Трогна ме текстът от линка към репликата Ви... Затова го използвах вече към един свой текст.
Re.C'est la vie:Просто не спирай!...
Re. tisss: Хареса ми линкът. На моменти се чувствам точно като ефрейтор от Спецсназ... Политическите системи се менят, по-основното е човек как реагира на посредствеността.
Писах именно заради Вас стихотворение за синеокото момиче, което като орлица е готово да изгори за кауза, която приема за справедлива. Сърцето избира приятелствата, C'est la vie. Благодаря Ви! Много Ви благодаря...
("Шепот и смях") ЖИВОТЪТ Е РАЗКОШЕН В ДЕТАЙЛИТЕ
03.09.2005. Снощи Вера и Надя ми бяха на гости. Точно в седем слънцето се измъква кървавочервено иззад покрива и между комините на съседния жилищен блок. Направих си кафе, на балкончето съм.
Това лято моите цветя ту потъваха в бяло, ту потъваха в нюанси на червеното. Все по-самотно ми е. Наколо хора-хора... а мечтая да се порадвам на един човек поне. Отвсякъде ме облъхва разочарованието.
С дъщерите ми е хубаво, усещам ги: мои копия са, а и съдбите им в тоя момент ми напомнят моите трудности и лутания, когато бях на техните години.
Казах им да поздравят майка си за рождения й ден, а те не показаха желание, разочаровани от отношението й към тях двете. Обаждали й се няколко пъти, и тя все ги отблъсквала, че си има свои грижи и не може да отдели час време да седнат трите - майка и дъщери - в някое кафене да се поразговорят.
За Невена, внучката ми, Вера каза: "О, тя сега е във вихъра на пубертета!" Разправям им, че съм предложил в плановете на учителското обединение по български език тая учебна година да направя училищен вестник или списание на професионално ниво с редактор младата госпожица Невена от V клас... Доколкото разбирам, и двете ми щерки ги ценят в работата им, а и умеят да отстояват позиция там, където са.
По случая с книгата "Ламски" мисля си все по-определено, че онез двамата "приятели" ги е притеснила галерията от над двеста образа на снобееща грандоманска паплач в България. Това е може би основна сред причините да застанат срещу книгата ми, да не й позволят да се появи на бял свят.
11.09.2005. Педантизъм е да отбелязвам минутата, когато захващам тия мои бележки и разсъждения. Да, зная, че е прекаленост някаква. Ала подробностите (без да съм сигурен коя подробност точно!) всъщност крият кода на случващото се, неговия геном, където са заложени ритъм и мелодика в потока от уж случайни събития.
Вчера Мариета Николова, колега по литература, ми каза, че сборникът "Порто Фино" й направил силно впечатление. "Два пъти я прочетох" - каза. Според Мариета, която не долюбвала изобщо съвременната лирика, в тая стихосбирка открила много човечност, ухание на живот.
- Мъжка или женска е според тебе книгата? - попитах. - Защо! - учуди се. - Много е човешко онова, което откривам в нея. Откривам настроения и мисли, за които съм се притеснявала, че са си само мои и са твърде странни... Ще ти напиша това нещо на хартия обаче, така не мога да ти го кажа... - А след малко продължи: - Имаш ли нещо против брат ми да я прочете?
И заговори за руския изследовател на човешката душа, някакъв нашумял в интелектуалните среди автор, чието име ми щукна из ума, струва ми се: "Золотарьов" или нещо подобно бе името*. Противопоставя стиховете от "Порто Фино" на сборника ми от 1998-ма "Кардиф".
- Съвсем различна е от "Кардиф" тая лирика. Все едно някой друг е писал "Кардиф", а не същият автор. "Порто Фино" и "Ламски" са ти най-хубавите книги. Трябва да ги отпечаташ на всяка цена.
* * *
Тая учебна година ще преподавам в VІІІ, ІХ и Х клас български език и литература. Днес-утре трябва да си подготвя годишното разпределение на учебния материал. Изреченото от колегата Мариета Николова снощи ме прикова поне четири часа пред компютъра. Прегледах отново текста на макетираната в CorelDRAW 12 "Порто Фино" и поправих на доста места дребни правописни грешки: някои думи, пунктуационни знаци. Пуснах на касетофона деветте мелодии, които ми предложиха в комплект с кутия маргарин, записани на СD със заглавие "Зеленият огън на Ирландия", и тия игриви простички музикални пиеси доста добре съответстват на текстовете от книгата ми. Направо ме докараха до еуфория...
Седя пред монитора, пляскам с ръце като смахнат и ту ми е весело, ту ми се стяга гърлото от разнеженост и печал, че животът е в детайлите, че щастието и тъгата заради човешката ни мимолетност са тъй плътно вплетени едно в друго! Животът като представление, като театър, като любуване на низа от чудеса около нас и вътре в душата ни...
Опитвал съм се да внуша, че човекът е великолепен именно когато страда и се стреми... когато силно се вълнува от на пръв поглед най-обикновените движения на делничния бит. "Порто Фино" би трябвало да зарежда с трезв оптимизъм обезверения и смачкан българин, да му нашепва: "Приятелю, ти си великолепен именно защото си такъв - естествен и силно уязвим, и защото всяка изпълзяла от блатото на посредствеността гадина може да се гаври над тебе, да те лъже и да ти се надсмива".
Ей тъй, чрез отзива и реакциите на въодушевената Мариета се почувствах и аз празнично тоя ден.
* * *
Любопитна за мен бе моята внезапно обзела ме нежност към връстничка на дъщеря ми Надя. Въпросната млада дама е дяволит характер; създавала преди години на моята Надюша хлапашки неприятности, докато били ученички в основното училище... И като знаех това, какво стана с мене, та само дето не й рекох, че я харесвам?! Пък тя, дяволитата млада дама се върти наколо ми, гледа ме, влиза-излиза от хранилището на библиотеката, дето си пафкам цигарата, и изобщо не може да се отлепи сякаш от тая озадачила и за самия мен ситуация.
- Хайде, тръгвай си! - пъдя я. А тя просто не знае как да реагира.
И ми стана мило това трийсетинагодишно моме с чепат силен характер. "Порто Фино" е в нейния дяволит стил, в изравяне на смешното от трагични ситуации. Ненадейно от сивия пейзаж на изнурени от воинствуващата и надменна Посредственост мои познати ми се появява пред очите като Ангел, обкръжен от божествено сияние.
Тая склонност у мене си ме е спасявала от черни гробищни настроения, та затова и толкова си я ценя.
Хората са груби един спрямо друг, но погледни с любов към някого, и той ти се разкрива неочаквано нежен и очарователен. Всъщност, у всекиго живее Ангел, но обикновено самият човек не знае това, не проумява достойнствата си. Какво благодат е да му го подскажеш това нещо, да му позволиш сам да съзре с учудени блестящи от любопитство очи огромните си белоснежни ангелски криле!
За какво мечтаят Боговете и защо плачат? tisss, това е стихче, но Аллах може да бъде заменен с Христос, чиито мечти за хората са все още сълзи, а не усмивки
Re. amauta:За какво мечтаят Боговете и защо плачат? tisss, това е стихче, но Аллах може да бъде заменен с Христос, чийто мечти за хората са все още сълзи, а не усмивки.
Re. лично:Нищо случайно! И тия Ваши реплики, amauta, без да имам и най-бледа представа кой или коя сте (предполагам, че сте млада жена, но не съм сигурен)... та тия Ваши реплики - и те! - съвсем не са случайни, особено пък не са случайни текстовете, които ги придружават. Та ето - как нещо, писано преди две години, идва като отговор на Вашите сегашни послания до мен.
("Шепот и смях") ОТКАЖИ СЕ, И ЩЕ ГО ИМАШ!
23.09.2005. Чета, общо взето, внимателно "Диагностика на кармата" (част десета) от Сергей Николаевич Лазарев, плътни около 150 страници текст във формат 10 на шрифта New Times Roman. Миналата неделя в ТВ-предаването на Драгомир Драганов (Драго Чая) - гей и дебеланко с добро самочувствие и любов към света, видях С. Лазарев, тъй да се каже, във физическия му образ.
Симпатичен, дяволит, аристократични маниери, лисича хитрост в излъчването. Това последното ми навея усещането за физическа прилика с Човека от Рогош. Все едно видях много по-чаровен събрат на г-н Поета от близкото до Пловдив село. Имам слабост и огромно любопитство към тоя тип личности именно заради претенцията им да съобщават Истини от кухнята на Бога. Това са т.нар. "родени артисти", хора с обаяние и талант, и тънка наблюдателност, па и с дар-слово.
Чета, значи, част десета от "Диагностика"-та на Лазарев и току ми изгрява ту едно, ту друго парадоксално по вид несъгласие с известния автор. По аналогичен начин четох преди години и писанията на Петър Дънов... Въодушевлението, с което се появяват пред публиката тия "говорители на истини от последна инстанция", вече ме изпълва априори с подозрение.
Впрочем, ето мои си открития, явили се като съпротива, като вид реакция от прочита на въпросната книга.
Колкото ти отнемат, с толкова ставаш по-богат.
Божественото се проявява в мигове на върховно унижение.
Човекът не бива да прониква с претенция, че ще търси Абсолютната Истина. Човешката форма на познание поначало е половинчата, т.е. в никакъв случай не е крайна, именно за да съхрани живота, оптимизма на мимолетното, постоянно променящо се динамично равновесие. Да, тоя баланс непрекъснато се нарушаваа, за да ни зареди с жизнена енергия. И ето в тоя смисъл изречено: колкото са ти по-големи загубите, толкова по-значителни ще са придобивките в духовен план, стига да не струва тоя тип познание живота ти.
За разлика от Петър Дънов обаче, Лазарев ми е симпатичен. Да оспорвам прозренията му ми звучи весело, понеже у него откривам сродно на собственото ми преднамерено нехайство при изследването на духовността. Всъщност, това не е нехайство, а отваряне на интуитивното начало за потоците от информация, за провиждането иззад облаците от информация, кръжащи над нас или преминаващи през самото ни сърце.
Аман от рефрена за "Божествената Любов", от призивите за стремеж към Бога! Любовта е свенлива, когато е дълбоко преживяно чудо и празник за духа и душата. В затаеността за секунда блесналият поглед на влюбеното момиче излъчва много повече нежна божественост от всякакви гръмогласни и настойчиви призиви и декларации за чувства.
Отблъскващо (лично за мен) е призоваването на Бога под път и над път, изразено чрез човешките уста дори на най-големия праведник под небето. Католицизмът и другите версии на религиозността отстъпват по благородство на източноправославната ортодоксия именно в тоя пункт, струва ми се.
Ап. Павел, когото католическият свят тъй показно въздига, е строг, но смирен учител и го виждам като човек преди всичко, а не като богоизбран. Това е величието на Духа, а останалите пищни форми на ритуала са от чисто човешката ни привързаност към суетата, към пищните зрели женствени телеса на госпожа Суета.
Пророчеството, ясновидството, интуитивният подход са заложени у всеки човек. Сергей Лазарев очевидно помага на нас, човеците, да проумеем по нещичко от себе си, да се самоусъвършенстваме, да се научим да се самопречистваме в Духа. Ала Третата от Десетте Божи заповеди повелява: "Не изговаряй напразно името на Господа, твоя бог". А в тия сто и петдесет страници на десетата част от "Диагностика на кармата" представата за Бог непрекъснато ми я навират в очите, та почвам да си мисля, че... Същинският Бог извира отвътре и понякога - лично за мен ще кажа! - е причина да рискувам, като запратя някой камък в блатото на отчаянието и малодушието наоколо.
Вижда някой страхливец, че достойнството си може да отстоява и с несъгласие спрямо Силата и Властта, понеже знае, че съм и аз като него, а не съм белязан със звезда на челото, че съм същият като него - поуплашен и често изпадащ в малодушие, обаче и в състояние от време на време да се изправям срещу тарикатите от всякакъв калибър. Вижда моят събрат Страхливеца това нещо, което му показвам как се прави, и ето, това значи за него е обнадеждаващо. Той също може да излезе от своята страхливост, поне да назове със собствените им имена различните форми на унижение, както и имената на хората, у които е съзрял тия духовни струпеи: предателство, изневяра, възгордяване, самовлюбеност, грубиянщина, склонност към самовъзвеличаване.
* * *
Втори ден съм с книгата на Лазарев. Водя с него, тъй да се каже, подсъзнателен диалог и духовната му аура ми се нрави. "Ето достоен опонент за моите си философствания и психологизми!" - мърмори у мен собственото ми самолюбиво "аз". По индукция от прочетеното до страница 116 (от общо сто и петдесетте) ми изгрява следната психографика на мястото, в което работя от далечната 1983-та...
В психологичната сърцевина на тоя разнопосочен състав от около 850 души ученици, учители, помощен персонал и администрация е... образът на човек незабележим, кротък, свенлив и с много силен чар, преживял обаче стресова ситуация, и общо взето - все още неустроен и неутвърдил се в собствения си живот на простосмъртен.
Тоя образ може да бъде обичан от всички нас, независимо от личните ни пристрастия: понеже нищо не иска, не настоява, не ни ангажира във видимия спектър на битието. За да бъдем повече добронамерени помежду си, достатъчно е, че го има сред нас.
Това е Любовта, струва ми се, която може да ни обедини и насочи какво да правим с хаоса и безобразията на възкачилите се над нас в собствените ни дела, в собствения ни живот, в собственото ни отечество.
Защо очакваме Отгоре решението на общите ни проблеми! Не е ли тоя именно простосмъртен човек най-непретенциозният, най-нежният ориентир за нас, при условие че сам не съзнава колко присъствието му може да ни промени и хармонизира?
В джоба си диригентът носи твърде простичък уред, без който просто не може да се постигне хармония в музиката. Достатъчен ни е само един верен тон, откъдето да започнем пречистването от натрупалата се през тия двайсет и повече години прозаична битова и душевна шлака. Всъщност, не е ли Любовта най-великият учител в човешкия ни свят?
* * *
Откажи се, и ще го имаш! (Мое си откритие.)
Толкова силно желаеш нещо (или някого), че ставаш роб на идеята, на страстта за притежание. И... вече не си същият (същата), а деформирана кукла на конци. Любовта затова е непредсказуема като цел: отива при оня, който е себе си, а не макет или красив манекен.
Мисля, че Лазарев не бива да свързва с нишка човека и Божеството. Образът на Бог в нашите представи е помощно средство: задава посоката, но не задава пряка свързаност с друг вид духовна субстанция. Свободата е ситуация на избор, а не заповед свише.
По заповед как ще ме принудят да обичам когото и да било?! Импулсът трябва да идва от дълбините на моята душа на простосмъртен, а не да ме сковава в страх. Категорично моят Бог (т.е. общият за всички ни Господ) си е у мене и цял живот се съобразявам с Него, без да се чувствам верноподаник и богоизбран. Напротив, в моменти, когато сам себе си съм пренебрегвал и съм се смирявал, чувствам Го до мен, а не вътре в душата си.
Отказвайки се от Бог (което и непрекъснато съм правил досега, вече 58 години), в действителност Му давам право да ме посещава като прилив на нежност към живия и разкошния свят наоколо.
И в тоя миг дяволчето от дъното на душата, т.е. оня някогашен филибелийски хлапак с изранените колене и сълзички в очите, чух го да възкликва: "Леле-е-е, в какъв затвор гласовит настоятелен проповедник може да превърне дори Божествената любов!"
Цитат: Чета, значи, част десета от "Диагностика"-та на Лазарев и току ми изгрява ту едно, ту друго парадоксално по вид несъгласие с известния автор. По аналогичен начин четох преди години и писанията на Петър Дънов... Въодушевлението, с което се появяват пред публиката тия "говорители на истини от последна инстанция", вече ме изпълва априори с подозрение
Никой истински езотерик, tisss, не би си позволил дори да намеква, че говори истини от последна инстанция. А въодушевлението, само по себе си - доколкото го има в действителност, а не е неточно впечатление на слушателя (зрителя) - не може да бъде, според мен, априорно основание за подозрителност, когато се касае за истинска духовност, т.е. не за сляпа вяра в нещо казано или написано от някого, а за собствени опитности в по-горните измерения. Каквито са имали и Дънов, и Лазарев.
Цитат: Аман от рефрена за "Божествената Любов", от призивите за стремеж към Бога! Любовта е свенлива, когато е дълбоко преживяно чудо и празник за духа и душата. В затаеността за секунда блесналият поглед на влюбеното момиче излъчва много повече нежна божественост от всякакви гръмогласни и настойчиви призиви и декларации за чувства.
Според езотериката има два вида любов: човешка и божествена. Втората няма нищо общо със сантиментите, присъща е на чистия разум и може да се дефинира накратко като любов към всичко живо, чувство на съпричастност със самия живот. Истината е в хармоничното съчетаване на двата вида любов от земния човек. Но без те да се бъркат.
Цитат: Ала Третата от Десетте Божи заповеди повелява: "Не изговаряй напразно името на Господа, твоя бог". А в тия сто и петдесет страници на десетата част от "Диагностика на кармата" представата за Бог непрекъснато ми я навират в очите, та почвам да си мисля, че...
Излагането на нечия представа за Бог не е равнозначно на напразно изговаряне на името Му. А онази съмняваща ме заповед (съмнителна дори само заради това, че е заповед, а не примерно завет или насока) тълкувам като забрана "сътвореният от кал" да се обръща ПРЯКО към Бога за щяло и нещяло.
Цитат: Откажи се, и ще го имаш!(Мое си откритие.)
Категорично не съм съгласен с това.
Цитат: Отказвайки се от Бог (което и непрекъснато съм правил досега, вече 58 години), в действителност Му давам право да ме посещава като прилив на нежност към живия и разкошния свят наоколо.
Това е почти идентично с определението на божествената любов, което дадох по-горе. Само дето даването на право ми звучи нескромно.
-------------------- Езотеричен, поетичен,
хумористичен, прозаичен -
такъв е моят семпъл сайт,
където срещам ви със "Hi!".
http://vilea22.free.bg
За неслучайните "случайности" "Случайността" е име на закон, който хората още не познават" - думите се приписват на Хермес Трисмегист. Да, tisss, нищо случайно няма в подбраните от мен текстове, те бяха за подкрепа в размислите Ви относно.... каквото искате.Хубаво е, че съм попаднала на Вашата вълна, това беше и целта. И сега пускам файл - дано пак "улуча" За съжаление - не става с файла, забарвих, че е извън разрешените формати. Мога да Ви го пусна на някакъв е-адрес, ако желаете.
"...Според езотериката има два вида любов: човешка и божествена. Втората няма нищо общо със сантиментите, присъща е на чистия разум и може да се дефинира накратко като любов към всичко живо, чувство на съпричастност със самия живот. Истината е в хармоничното съчетаване на двата вида любов от земния човек. Но без те да се бъркат..."
Из реплика на Светозар
11.04.2001.Нещата освен да бъдат мислени могат да бъдат и чувствани. Интуицията (чрез чувството, усета) е много по-проницателна от мисълта, от разума. Разумното е открито, изнесено на показ, какъвто е стилът на древните елини: можеш да го прекосяваш отзад-напред и отпред-назад, без да го съсипеш като завършена цялост. Интуитивното, чувственото е почти неоформено, въпреки че разтърсва много по-силно, седи аморфно, ала е кристално строго подредено и блести отвътре, какъвто е стилът на траките, владетели на езотеричното знание за света, а непроницаеми за света и до ден днешен.
Интуитивното разтърсва много по-силно; можеш да го възстановиш като точка на лъчение на информация, но то е затворено в себе си, неясно в яснотата и плътността си. Апокалиптичните видения на най-интелигентния между евангелистите – ап. Йоан, са такъв род приближавания към Истината; логически, чрез разума... няма как да стигнеш до тях като първооткривател.
По друг начин се е подготвяла душата, преди да ги „види” в образи от предстоящото. Ванга също е пример за тия отворени канали към Космоса, но отворени не чрез причинно-следствени мисловни връзки, а като врата, изкъртена от пантите, отнесена от вихър... Минава ми през ум пясъчната буря, която я сполетяла край някакъв кладенец и след която губи зрението си за видимото от всички нас, но пък придобива зрение към отвъдното, далече над обикновените ни човешки възможности за „прочит”.
* * *
Re. лично: Копирания по-горе фрагмент измъкнах от текстове по същата тема. Видя ми се уместен за отговор на репликата Ви, Светозаре. Познанията ми не са систематизирани. Нямам претенция за научност. Самото понятие "научност" ме изправя на нокти, поради склонността на г-жа Науката към схоластика, па и към логически здравите като корабни въжета причинно-следствени връзки. За т.нар. природно-математическия дял - съгласен, но в хуманитарната сфера нещата стават далече по-сложни, та да бъдат сведени до магическа формула, обясняваща, да речем, космическата кинетика.
Всяка нация търси Истината и Любовта по свой си начин. От писателя Йордан Радичков, например, имам симпатичната картинка как българинът общува с Бог. Ами как?... Както си общува с комшията. Ходят си на гости, пият си заедно ракията, обсъждат времето и как зрее посятото на къра... Е, такива са ми и мен взаимоотношенията, ама не от Радичков го знам, а Радичков казва нещо, с което живея от най-ранно детство, от онез бисерни мигове, когато подир як пердах (заради пакост, разбира се!) оставах сам в леглото си край бащиния дърводелски тезгях да размишлявам върху мястото си в Космоса: за какъв дявол съм на тоя свят, па и какво очаква от мен светът, в смисъл какви глупости, героиства и велики открития ми е възложено да извърша.
Откажи се, и ще го имаш! Писах вече, си е мое откритие. Но като се позамисля, тая идея е продължение на нещо от древните философи, доразвито, ако се не лъжа, от нашумелия през осемдесетте години на ХХ век Ерих Фром* (да речем, книгата му "Да имам или да съм", доколкото я помня като заглавие).
И накрая - за последното, което отбелязвате абсолютно правилно като израз на моята нескромност. Да бях поляк, немец, ирландец, или италианец, или руснак... може би към бога щях да пристъпвам коленичил, с наведена глава и молитвено скръстени на гърдите лапи. Пък аз съм си типичен българин, Светозаре, каквото и да означава това.
Бъдете здрав! Драго ми е да Ви чета и да си доизяснявам с Ваша помощ нещата, които съм нанизал - и аз не знам воден от какъв егоистичен вътрешен импулс.
* Ерих Фром (1900-1980) - немски психолог, философ-хуманист. Виден психоаналитик, определян като неофройдист, въпреки че това никога не му е харесвало. Неговите идеи са фундаментална крачка напред в разбирането на човека и неговите несъзнателни мотивации. В първата си книга "Бягство от свободата" Фром разглежда проблема на човека за бягство от психическата свобода. Веднъж отделил се от природата, усетил се уникално самосъзнаващо се същество, човекът станал много самотен. Започнал да изпитва чувство за безпокойство и безсилие пред света... (Из Уикипедия).
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
"...Нищо случайно няма в подбраните от мен текстове, те бяха за подкрепа в размислите Ви относно.... каквото искате..."
Из реплика на amauta
Преди години в писъмце из Москве молодая женщина - инженер-химик (по специалност) и художник на актова графика (по призвание), ми бе пратила по Коледа следното послание, само че на руски естествено: "Ах, Георгий!!! Като зная, че всичко в тоя наш свят се крепи върху крехките женски рамене, реших да взема в свои ръце нашите взаимоотношения, понеже ти явно си толкова разсеян, че си забравил и мене, и миналото лято на курорта "Албена": как дълго плувахме и се целувахме във водата, че посиня и трепереше от студ. Че обади се де, дявол те взел! Нали обеща да ми пишеш?!"
За една бройка щях да си разваля семейството с това писъмце.
Та ето каква картинка ми се яви след последните Ви думи, amauta: златистият фин пясък пред най-хубавия плаж на нашето Черноморие, полюшващите се лениво вълнички, разпиляващи се по брега, и усещането за свобода.
Бъдете здрава! И разбира се, оня текст, за който споменавате, може да го пуснете на Skype, където никът ми е joresb.
Пловдив, 21 юли 2007 година
tisss
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
Екстри:
Светозар*
звездоброец-езотерик
Регистриран: 29.01.2003
Мнения: 8790
От: София
Съгласен съм за интуицията, tisss. В езотериката тя се поставя едно стъпало над ума, бидейки своего рода иманентно, априорно знание. (Която трактовка обаче е доста различна от интуитивизма на Бергсон.) Само дето е желателно да се употребява във връзка с нея винаги "усет", тъй като "чувство" се отнася към емоционалната сфера.
Също според съвременната езотерика към бога в никакъв случай не бива да се пристъпва "коленичил, с наведена глава и молитвено скръстени на гърдите лапи". Такава самоунизителна робска нагласа е присъща на някои от традиционните вероизповедания. Висшите същества по различните стъпала на йерархията са любещи, толерантни и мъдри наставници, на които трябва да се засвидетелства почит, но без надупване (в пряк или преносен смисъл).
Бъдете здрав и Вие!
-------------------- Езотеричен, поетичен,
хумористичен, прозаичен -
такъв е моят семпъл сайт,
където срещам ви със "Hi!".
http://vilea22.free.bg
05.10.2005.* Обгради Злото с нежност и внимание. Не му се съпротивявай външно, а вътрешно. Защото неговата зараза е опасна, когато атакува твоята ценностна система, ако тя е основана на човечност и обич.
Оня, който те предизвиква, всъщност е в плен на Злото и очаква да реагираш именно в неговия стил. Отпусни юздите, дай му свобода докрай да се наслади на усещането, че те е измамил, ограбил, победил, разпердушинил мечтата ти и тебе самия. Замълчи. Смени рязко посоката на своята съпротива.
Проблемът, който тресе оня човек, се опитва като вирус да се промъкне през защитата на твоята имунна система. Имаш насреща си тежко болен, обречен, пленник на бесове. Нали не желаеш да изпаднеш в неговото състояние!
Виждам мнозина зомбирани от малодушието си и те винаги се изправят срещу мен да ме отклонят от главната цел. Мога да обвинявам, но каква полза? – никого не бих могъл да променя; пък и кой съм, че да променям когото и да било въпреки волята му; нали това е вършела леля Власт спрямо моето поколение български граждани, откакто сме се появили врякащи, кървави и зачервени из майчината утроба на Отечеството върху разкошните райски поляни на белия свят!
Важни за мен да са добрите и спретнатите хора, тия, дето са най-унижавани, защото изпълняват писаните и неписаните договори, каквото и да се случва, и без да се бият в гърди колко са полезни, колко човечеството им е задължено.
Опитвам се да открия моя си успешен подход към озлоблението, немарливостта и завистта, които тресат моето отечество, а и издъно разтърсват всяка общност от човеци, стремящи се да живеят по правила (според Десетте божи заповеди, например).
Погледни към гада с любов! Той ти помага да си изясниш докрай кой си и защо си на тоя свят. Нека се надсмива. Нека тържествува. Нека се кичи със знаците на суетата. Не той и неговите хвалители, а ти, неизвестният, анонимният автор, си в силна позиция, щом действията ти се основават върху творческото начало, т.е. върху Любовта във високия й смисъл.
Ти си строителят. Ти градиш. Ти си стопанинът. Силен ли си в духа, не се притеснявай: плодовете на твоя труд тепърва зреят. А градината, нивата ти... е подготвена вече.
22.10.2005. Обади се по телефона Малена**. Повече от час говорихме. Два месеца това лято била в България, звънила ми по телефона, но не ме открила – тъй каза. За някакво любовно разочарование спомена, вече го преживявала: много плакала и прочее, та баща й ме споменал: „Помниш ли, ти едно време и за Еди кого си беше изпаднала в отчаяние и така страдаше!?” (Тогава бе посегнала да се трови.)
Много пъти в тоя телефонен разговор повтори и настояваше да й отговоря: „Ти обичал ли си ме? Ти никога не си ме обичал, нали?!” Казах й, че ми е останал романтичен спазъм от оня период на нашите взаимоотношения, а спрямо човека, по когото се коси в момента, да не е толкова жестока, понеже щастие поначало е да изпитваш любов; и щом е любов, сърцето няма начин да не прокърви.
А тя пак: „Обичаш ли ме? Обичал ли си ме някога?” Като удавник за сламка се придържаше към идеята да й дам отговор на тоя очевидно драматичен за нея въпрос.
И си помислих в оня момент: подозират ли изневеряващите колко лесно е да убиеш щастието на човека до тебе, каква страхотна болка е всъщност да обичаш и сърцето ти оголено да кърви, пък нищо да не можеш да сториш, освен да питаш: „Хей, мили (мила), ти обичал(а) ли си ме някога?”
Вместо да се смиля обаче, вместо да проявя съчувствие, на въпроса й „Ти обичаш ли ме?” рекох сухо: - Това разпит ли е! На такъв полицейски въпрос отговарям само когато питащият седи на масата срещу мене и виждам очите му.
- О, аз ще си идвам пак в Пловдив – каза, - по Коледните празници навярно ще дойда в България, и тогава, скъпи, няма начин да не те потърся. Ще ме видиш, не се безпокой! Хем право в очите ще те гледам... Впрочем, ако не си ме обичал, би трябвало да се безпокоиш. – Това последното го добави след известна пауза, през която пауза ясно долавях откъм отсрещния край на връзката звук от преминаваща там, вероятно наблизо композиция на лондонското метро.
* * *
Размърда се ситуацията и около Човека от Рогош. Шефът на областната управа на КТ”Подкрепа” проявява склонност (или така ми се струва) сериозно да се заеме със случая, дори в думите му се мерна идея да напиша книга по негови спомени и документи от годините 1989-1990.
- Ще осигуря пари за издаването й – каза; и говори около двайсетина минути за свои преживелици: къде живял, какво работил, как се захванал да създава първата структура на синдиката „Подкрепа” извън столицата. А после внезапно, без преход рече нещо, което ме хвърли в оркестъра, както е местният пловдивски лаф: - Познавам го тоя чешит още от ученическите години. Още оттогава си беше провалена личност.
* * *
Чудна интрига! Увлечен съм по образа на момиче, което има сякаш отсъстващия безбрежен поглед на баща ми: същата хладина, сякаш през теб се е втренчила в космоса Вечността или мраморна древногръцка статуя. Хубавата женска гордост, която винаги така силно ме е предизвиквала! „Ей хубавелке – казах си, - няма да ме изкушиш. Нито крачка, ни жест ще си позволя към тебе! Върви да си търсиш някой подходящ за тебе, да му пилиш нервите и да му раждаш деца!”
Заех се да изучавам компютърната програма за обработка на изображения Photoshop CS, която си набавих с малко неучтива упоритост от бащата на бивш мой ученик. Около два месеца миналата учебна година момчето бе на индивидуално обучение, че си бе счупило крака, и тъй, по време на тия мои двуразови посещения седмично... с бащата се сприятелихме. Накупих най-подробните и скъпи учебници за тая версия на Photoshop, пък и за версията СS 2. Това ми е последното съществено завоевание засега.
25.10.2005. Идея! При сключването на договор с КТ”Подкрепа” (според предложението на Атанас Кръстев от миналия четвъртък) да бъде черно на бяло добавено като мое задължение да подготвя книгата за зараждането на синдиката в Пловдив като едно от първите граждански сдружения в цяла Южна България.
26.10.2005. Изплатих големия заем (2000 лв.) от учителската взаимоспомагателна каса и захващам попълването на петстотинте лева в кредитната ми карта към ОББ. Тия дни ще внеса 150 и остават още 250 лева да внеса до към Коледа.
Брутната ми месечна заплата от 420-450 лева всъщност, като ми приспаднат разни данъци и задължителни налози, т.е. като реална сума, с която мога да разполагам, е 320 лева месечно. Ограничил съм си разходите за храна. Обувки, дрехи не купувам от петнайсетина години насам; всички дрехи и обуща са купени по Т. Живково време.
Демократизацията, така наречената „демократизация” превърна мнозинството от моето поколение българи в просяци, разчитащи на някакви подаяния оттук-оттам, или поработващи на мутри, макар тия мои връстници да са специалисти в своята тясно професионална сфера, за която дейността именно мутрите с помощта на мародери и политици са закрили. И как да не бъде закрита дейността на куп предприятия в Пловдив, като цялото оборудване, целият машинен парк на тая някога уж просперираща промишленост бяха изнесени с тирове извън страната или продадени за старо желязо!
Атанас Кръстев от „Подкрепа” не се обади, както се бе зарекъл. Реших, че не си струва да търся повече каквато и да било помощ оттам. В отношенията ми с управата на синдиката взех да се усещам посетител сред хора, които чудесно се разбират помежду си, сработват се и кой знае от какъв зор същите чудесни хора са любезни с мен като с мил беден роднина. Поне да ме бяха отпратили! Предпочитам да ми захлопнат вратата под носа, да ми дадат знак, че си губя времето с празни надежди, и тъй някакви глупави илюзии просто ги отписвам.
* * *
Това е, което си пожелах, когато бях шестнайсетгодишен – малки войни по всички фронтове. Мечтата да си видя три-четири книги отпечатани ми е ориентир какво да правя в тоя низ от прашясали сиви години на мерзости от всякакъв род.
Усещам се щастлив, без да откривам любов наоколо, която да ме импулсира... и какво от това! Съдбата ми е предначертана; и каквото зависи от мен, съм го сторил поне дотук, па и продължавам да го върша, доколкото ми позволяват собствената ми некадърност и отвратителното ми честолюбие.
Важното е да продължа в тоя стил на средновековните монаси... и когато осъществя проектите си, надявам се - ще се появи Жената от моите сънища, за да й покажа – единствено в нейна чест и само на нея – кой съм, късо казано: да се поизфукам, както аз си знам. И ще се посветя оттам насетне на Нея, ще й угаждам, ще я глезя... ама пак тъй, дискретно и премерено.
05.11.2005. Пробужда се ловната ми страст. Срещу ми е зодия Риби в последната си четвъртина: твърде интуитивно, прибрано в себе си същество; гледа ме като иззад амбразура с пронизителния поглед на картечар от фронтовата линия. Оставям я да ме ненавижда, да кипи вътрешно от гняв, а външно спокойна и тиха като планинско езеро.
Правя се, че не ми пука, демонстрирам предизвикателна незаинтересованост към хубостта и чара й. Усещам, че ме е надушила обаче... Все пак не е сигурна, още търси доказателства да се убеди, че вълнува, т.е. изкушава ме именно като хубава жена, която чудесно съзнава достойнствата си.
Кажи на жена, че е глупава – и от три жени двете няма да се засегнат даже; но кажи на която и да е трътлява кощана, че й липсва хубост – и няма такава, която да не те намрази всеотдайно, до гроб.
За нейния кръг млади жени според традиционния стереотип за любовни авантюри съм далеч извън класацията; мен пък и това ме изкушава, направо казано, предизвиква ме. Строил съм въоръжени до зъби редиците си от дяволии и хитрости, но ги държа отсам хълма, който закрива бойното поле, очертаващата се едва фронтова линия. Ето една от низа малки войни, които са гориво за творчество, за писане на стихове и разкази, ала странно! – не пробвам да напиша нито ред за тоя красив изкусителен образ.
Лъвът*, котешкото у мен... се е притаил в гъстата шума от обичайни рутинни дела и скучна несантиментална дреб. А сърцето има нужда от тръпка, нещо да го разтърси, да събуди жизнелюбието ми, стръвта към живота.
Всъщност, не толкова жената отсреща, колкото сам себе си изучавам в тоя момент. Откакто Re. си тръгна, живея нелюбим и без любов ето, стават вече четири години. Да-а, а сърцето мечтае да ловува.
„И в несъпротивлението падам като в целувка без любов”... Запечатал ми се е тоя стих от Любомир Левчев отпреди трийсетина години. Е, съпротивата я имам, тъй че може и оттам да е тая появила се у мен алчност за летеж, за чувства и любовни бури.
27.11.2005. С Дончо Велев, съвременна версия на прочутия Дан Колов, с току-що купената огромна черна Alfa Romeo „мръднахме” първо до Руския пазар (до пловдивската служба КАТ), после се залетяхме към Рогош. Вмъкнахме се подир по-малкия син Петър на Т. Чонов на втория етаж в селската им къща.
Книгата ми не е пипната от година и половина. Намирам куповете отпечатани коли струпани в същото състояние, както ги бях видял преди година и половина, само че взели да пожълтяват по краищата от слънчевата светлина и потънали в прах.
Подир час с Дончо звъним у Чонови пред апартамента им на третия етаж в пловдивския ЖК „Тракия”. Т. Чонов май се притесни, заговори с фалцетен кавгаджийски глас. Дожаля ми за него, та го питам: - Що крещиш? Искаш съседите ти да чуят...!? Не можеш ли да говориш нормално?
После нахълтахме в мънзъркия му градски апартамент и говорихме двайсетина минути, не повече. "Великият печатар" обеща в присъствието на едричкия Дончо, че до Коледа, но не по-късно от 24 декември, книгата ми ще е отпечатана, подвързана, обрязана и изобщо – готова за книжния пазар.
Показа се едва ли не въодушевен, че най-после ще си свърши работата докрай. Настоя да запише номера на джисема ми, да ми се обадел, щом бъде готов; с една дума, да очаквам в най-скоро време целия тираж от 250 екземпляра на романа „Ламски” пред входа на жилището ми.
- А ще имаш ли нужда от помощ? - Нямам нужда от помощ – рече. – Ще се оправя. Ти не се безпокой. Книгата ще я имаш за Коледа. Ми тя е готова почти.
- Колко години ще я печаташ ти тая книга, бе! – кипна по едно време Дончо. – Че и допълнително пари мъчиш да изкрънкаш... А лихвата за тия пари къде е? Къде е лихвата, питам!!! Тук има и мои пари затворени. Внимавай, ей!
Оставихме печатаря на мира. Тръгваме си. По пътя в колата Дончо подхвана: - Как мислиш, ще престане ли тоя чешит да те размотава? Вярваш ли му на думите?
- Уф! – стана ми весело, та взех да се смея на глас: - Тоя симпатяга лъже, както си диша.Такъв, ако ти каже „Добър ден”, за всеки случай погледни дали не е случайно нощ и дали случайно месечината не лъщи в небето.
- Що се смееш! Веднъж да го думна като с каменарски чук по тиквата проста, и дотам ще е. Тия тъпи селски номера знаеш ли как ги обичам, как ме сърбят ръцете, това знаеш ли?!
- Виж какво! – обърнах се към тоя инак със страхотен усет за хумор и слънчев като дете як българин: - Тая книга съм я правил с кеф и обич. Не ми се щат кървища и побоища, само за да види бял свят. Майната му! Ако я отпечата, добре. Ако не, да върви по дяволите.
- За теб книга, за мен бизнес. В бизнеса жал няма – рече ми с укор. И ме замъкна в уютно кръчме, дето поръча две огромни тави панирани пилешки крилца. Та преядох с тия крилца, препих с подходящо изстудена бира от скъпа западноевропейска марка и пуших от най-луксозните цигари на тоя весел свят.
Опитвах се на замотана глава да открия как ли изглеждаме двамцата с Дончо в оня момент, разположили се като собственици на ресторанта, в прекрасно разположение на духа, и пред очите ми се изправи оназ хубавелка... Майната им на мизерниците, майната им на всички тарикати-рогошлии и на всички Тодор Чоновци по света! От любовта по-хубаво няма.
(„Шепот и смях”) ИБСЕН... И ВЪТРЕШНИТЕ ПРОСТРАНСТВА
10.12.2005. Отбелязано върху бялото поле встрани в бележника със записките... 30.01.1875. - роден Атанас Буров. 30.01.1894. - роден цар Борис ІІІ. 31.01.1911. - родена Ванга.
Огласиха наскоро, че парламентаристите гласували закон или някаква забрана за разпространение на т.нар. конфиденциална информация за личността. Което ще рече: никой няма право да съобщава кога и къде си роден, какъв е адресът ти, религията ти, сексуалната ти ориентация.
Е, много добре! Но честният, съвестният гражданин на Републиката какво има да крие? И защо?! Посегателствата върху личността идат от корумпирани държавни служители или от организации с нечисти намерения, т.е. все от облагодетелствания корумпиран "елит".
У нас, в България, почти изключение е облеченият с власт да се отнася доброжелателно към простосмъртния данъкоплатец. Стил на държавните служители и всякакъв род началници е да се държат унизително с нас. Цялата информация за всекиго от нас е в техни ръце; и да иска, никой обикновен човек не може да ги спре да се възползват от тая уж конфиденциална* информация. Тогава защо им е тоя езуитски** закон?
В нормално общество с нормално действаща държавна администрация - да, такъв закон би имал смисъл... но тук, в днешна България??? Кой по-добре от мен, простосмъртният българин в България, може да знае колко лесно е именно служителят на държавната администрация пръв и в най-голяма степен да се възползва злонамерено от всички сведения лично за мен? Друг е въпросът, че аз лично нямам какво да крия за себе си и че моята дума, моето име нямам нито намерение, нито каквато и да било изгода да крия. Изгода биха имали вероятно ония, които играят нечестно, живеят нечестно, нарушават договори, писани и неписани правила.
А може би тоя закон е нужен, за да не може никой от нас, обикновените граждани на Републиката, да провери какви гадости вършат, какви беззакония и нарушения на нравствеността властниците в моето отечество? Така никой журналист не би проникнал "законно" в дебрите на Властта.
Всъщност, гласували са закон, прикриващ и охраняващ беззаконията в днешна България.
18.01.2006. Чета "Реалистите" на лорд Чарлс Пърси Сноу, вдъхновени и пристрастно сътворени животописи на част от великите писатели на ХІХ век, сред които особено ме интересуват биографиите на Стендал, Балзак, Достоевски, Лев Н. Толстой...
Доста са любопитните детайли в тоя род биографии, но по-късно ще обобщя кое ме е интригувало най-силно. Засега си отбелязвам споменатите в бележка под линия на стр. 148 от книгата за понятието "сив кардинал" - т.е. могъщ задкулисен манипулатор, по прозвището на капуцинския монах Франсоа Льоклерк дьо Трамбле (1577-1638), доверен съветник на Ришельо. Отчитам прецизно свършената работа от преводачката Мариана Неделчева, както и полезния предговор към книгата, писан от Михаил Неделчев. Изданието е от 1983 г. на "Народна култура".
18.03.2006. Из "Писма" на Хенрик Ибсен (1828-1906). Умира на 23 май в Християния. Книгата е пак дело на същото издателство, само че от 1986-та, и е т.нар. "джобен формат".
"Прочетох с голям интерес защитната (може би по-точно ще е: отбраняващата) Ви студия. Но аз все пак не мога да се отърся от мисълта (...), че оказвате прекалено голяма чест на повечето от Вашите опоненти, съгласявайки се на защита. Вашето дело е дело на новото и то се защитава от само себе си, стига да му се представи време и възможност" (стр. 178, из писмо от 31.05.1872 г. до Георг Брандес, писано в Дрезден).
22.03.2006.Посредствеността... Почти неизменно тя е злостна и многоречива. Учудва ме как стойностни личности могат да слизат на онова низко битово ниво, където е хаосът от подозрителност, завист, интригантство, капризничене, вайкане, шумно изричани обвинения към тоя и оня, към света въобще. И не забелязват сякаш, че всичкото "неприятно" иде именно то затлачените ни вътрешни духовни пространства.
Нещо простичко и ясно да си кажем - лошотията иде от самите нас. Кого най-болезнено нападат злините, ако не занемарилите се неподредени и хаотични характери!
23.03.2006. Из писмо на Х. Ибсен от 15 септември 1876 година - тогава Ибсен е 48-годишен: "...Ще получавам пожизнено от всеки театър 10% от брутния приход от всички представления, а също така и наследниците ми в продължение на 15 години".
Става дума за театри в Лайпциг, Мюнхен и Майнинген, т.е. в чужбина. Пазарил се е като хитра селянка-търговка - отбелязвам си мимоходом, па си мисля за нашите хронически бедстващи писатели от ранга на Йовков, да речем. Просто в колко по-благоприятен контекст е творил великият Ибсен... ей това си мисля.
Българските писатели (с редки изключения) са били недолюбвани от управляващите България. Българската класика е резултат от гладните стомаси и бедственото положение на нашите най-прозорливи творци на художествена литература - най-разбираемото за една нация изкуство, основа на нейното самочувствие и любов към родния език, внимание към нейното минало и настояще.
Защо е тъй? Не се наемам да давам своя отговор... засега.
Из писмо на Ибсен от 3 януари 1882 година (54-годишен почти): "Не бих желал при никакви обстоятелства да се приобщавам към някоя партия, която има мнозинството на своя страна. (...)Малцинството има винаги право. Имам предвид малцинството, което върви напред, там, където мнозинството още не е достигнало. Мисля, че правото е на страната на този, който е най-тясно свързан с бъдещето".
Из писмо на Ибсен от 12 юни 1883 година: "...един духовен борец на преден пост не може никога да събере мнозинство около себе си. След десет години мнозинството ще защитава може би позицията (...). Но през тези десет години докторът (бел.м., Г.Б. - въпросният духовен борец) не е стоял на едно място - той отново е спечелил преднина от десет години в сравнение с мнозинството. Мнозинството, масата, тълпата няма никога да го настигне. И той никога няма да има мнозинството на своя страна".
* * *
Преди седмица или две погребаха в родния му град Пожаревац хищника Милошевич и сръбките патриотари изпълниха площадите на няколко големи града в Сърбия.
Завчера - някак между другото сякаш, по новините на бТВ съобщиха, че починал писателят Христо Калчев, автор на петнайсет книги за родната политическа мафия. А около мен е тихо, спокойно, тягостно самотно се чувствам.
От два дена ходя на училище с новия костюм и кафявите мокасини, които миналото лято си купих (кажи-речи, насила!) с пари от образователното министерство или от общината отпуснати за учителите.
Дали не приличам на самотния "духовен борец" от писмата на Ибсен, от които старателно преписвам някои чудесни пасажи? Не ми са необходими, отбелязвам дребните схватки с учителската и ученическата посредственост и хленч. Вкопал съм се в самотността, но си следвам мисията, мисля си самолюбиво.
Напоследък съм се заел с училищното списание "Фигаро", но не ми спори особено. Мъча се с компютъра и принтирането на макета на "Фигаро" в цвят и мащаб едно към едно. Все по-често чувам определението от колеги, съседи и ученици, че съм "добър човек". Това би трябвало да ме тревожи!!!
* * *
Имам нужда от любовна тръпка по жена, а жените очевидно ме отбягват, ако са интелигентни или ме изкушава някоя от тях. Не се харесвам, въпреки че вътрешните ми пространства са чисти и подредени. Зная ги милите котанки; за оскъдно късче любов са готови да те обсебят целия, да ангажират цялото ти внимание...
Изобщо, има ли я някъде наоколо тая самостоятелна и независима горда котанка, която не мечтае да ти стане придатък или пък тебе да превърне в придатък на своя особен (понеже е много повече интуитивен) женски живот.
Сексът - не, че е престанал да ми е приоритет, но като че ли ми е нужен повече за да изразя възхищението си, като ухажвам, галя и творя в името на някоя жена, без това да ми е наложено извън моя вътрешен импулс за писане.
But man proud man dressed a little brief authority most ignorant of what he's most assured (his glassy essence) like an angry ape plays such phantastic tricks before high heaven as makes the angels weep who with our spleens would all themselves laugh morta!*
Вместо мото към следващите пет фрагмента от хронологията "Въведение"
("Епилог")** НЕ ФАКТЪТ, А МНЕНИЕТО Е ЦЕЛ НА ИЗКУСТВОТО
25.03.2006., Благовещение. Българинът пощурява... Снощи след полунощ по една от телевизионните програми ("Канал 3") от софийската зала "Универсиада" (или от Националния дворец на културата) предаваха in live т.нар. "еротично шоу", където момичета по на 20-25 години се събличаха голи и танцуваха пред възхитените очи на публиката.
Без да съм против изкусителните сладости на плътското у жената, мисля си, че от толкова разголване губи именно женският чар. Отнеме ли се тайнството при взаимността между двата пола, работите се обръщат на откровен, предизвикателен цинизъм.
Кого обичам! - жената в цялостно излъчване на артистичната й природа, или изключително и единствено вулвата и гърдите й... От петгодишен съм се чувствал привлечен от сексуалното излъчване у момичетата и младите жени, сексуалният нагон не е изчезвал от живота ми нито за миг, писането ми е продукт и на тая магия, но очевидният показ на пола приемам като знак за пресищане и липсваща духовност.
Лягал съм да се любя с жена не заради вулвата, дупето и циците й, а защото съм бил жаден за любов, за галене и за хармонията в увертюрата на оргазма и в самия акт на освобождаването от семето ми. Да видиш щастлива, грейнала от любов и все още преживяваща отзвучаващата тръпка на наситената й сексуалност жена до себе си - това е върховно.
Ала какво общо има тая интимност с просташкото "Ела, изчукай ме!" или още по-зле: "Няма ли сред толкова мъже желаещи да ме задоволят, да ме обладават многократно?" Е, това е точно копие на клавдиевата Месалина.
Отдавна съм открил за себе си, че у всяка жена дреме онова атавистично начало на кучката, склонната да проституира, но това унижава силно и мъжа, приел ролята не на многостранно излъчващо същество от висш духовен вид, а на задоволяващ мъжки полов орган, и на нищо друго освен това проникване в женската плът и физиология.
Възбудата с опитност може да се удължи до час-два и дори няколко денонощия, обаче какво остава след това освен усещането на празнота и досада от жената, която вече многократно си обладал, но не обичаш?! За теб тя е употребен продукт, чиято опаковка дори започва да те дразни.
Преситеният мъж е склонен да унижава, когато не изпитва любов. Печели ли жената от това? И какво - семето на мъжа в утробата й в състояние ли е да я държи щастлива, когато душата му я отбягва???
* * *
Лесно е да въздигнеш по-малко стойностното; колкото и странно да изглежда, истинското - революционно новото идва в живота ни обуто в евтини сандали и в сивееща одежда. Публиката е склонна да го обругае или просто да го удави в мълчание (което е по-жестоко). Иисус преди възкръсването Си е особен случай, което не важи за простосмъртните автори: съзнавал е кой е Неговият могъщ баща и непрекъснато се позовава на бащината осанка (първообраз на представата ни за Бога). Иисус влиза в отвъдното като след неизбежно изпитание и предпоставка за предстоящия блясък на духовното си великолепие.
И тук съзирам съчетание на особен тип тщеславие с егоцентризъм от висш разред. Католицизмът като че ли следва именно тая посока; източното православие избира потапяне в смирение, сливане с делничната същност на живота.
Разпването на кръста, охулването, гаврите на невежествената тълпа, физическата болка, отричането на учениците Му - всичко това са ритуални действия от театрална постановка, целяща да отличи духовното начало като подвиг, като нещо изключително, възможно само за единици сред човечеството.
"Ах, колко са зли човеците!" е подтекстът. Тишината гърми в ушите ни с тоя заряд от възмущение, идващо откъм Небесата над нас.
Анонимните монаси, описващи и тълкуващи живота и посланията на Богочовека, ми изглеждат не по-малко прекрасни в делничната си непретенциозност. Всеки човек би могъл да бъде един от тия скромни труженици на Духовното.
Човечеството и се развива, и се върти в кръг от древните епохи до днес. Сивото всъщност има много сложна и фина структура. Вперили сме очи в Успеха и в Победителите, а сами преставаме себе си да забелязваме.
По-важен от митовете е живият изкушен от грешната си душа човек. Тълкуванията ни всъщност са печален опит да ограничим в строга определеност несекващите преображения на живия живот. Винаги е възможен обрат - колкото тревожно, толкова и оптимистично е това очакване! До последния ти дъх, човеко, ти си във фокуса на световните събития, понеже Вселената е твоят дом, създаден да му се любуваш, да го редиш и пренареждаш по свой образ и подобие.
Из писмо на Ибсен от 4 декември 1890 година: "В тази пиеса ("Хеда Габлер" - бел.м., Г.Б.) не съм искал всъщност да се занимавам с така наречените проблеми. Основното, което ме е интересувало, е да опиша хора, човешки настроения, човешки съдби въз основа на определени социални норми, които са в сила, а също и техните възгледи".
И като продължение на тая идея в писмо от 30 декември 1898 година по повод неизвестния за мен Юлиус Ланге (датски автор на трудове по история на изкуството): "Намирам го и до ден-днешен малко прекалено академичен, малко прекалено коректен и с един направо объркващ човека товар от съзнание".
И малко по-нататък в същото писмо: "Нима някога, без сам да съзнавате, не сте въздействали тероризиращо върху неговия стил на писане на писма? И не се ли е ръководел той при писане на приятелските си писма от мисълта как те ще бъдат приети? А това е вече нещо, което аз не мога да съчетая с приятелството".
Чепатият, суетният Хенрик Ибсен - макар и пленник на собственото си тщеславие и суетност, воюва със суетността и склонността ни да се представяме не каквито сме, а според наложилото се обществено лицемерие.
* * *
Разказът се пише именно заради детайлите - кое как звучи в дадения момент: било аромат, нюанс, усмивка, замълчаване... - и това е същността на развиващото се живо усещане за хората и света. Фиксираната преценка е смърт.
Всеки миг нещо води до друго нещо, приятелството прераства в любов, а любовта се насища с еднообразие и се оттегля в омерзение, ражда се импулс към нови пространства, към нови изкушения. Нищо в следващия момент не е вече същото, светът се кълби и се видоизменя пред очите ни, меним се на повърхността си и ние, колкото и в сърцевината си да сме все същите любопитни, изменчиви и неподвижни като стил деца на посредствени родители. Все трошим черупката си и все оставаме вътре в нея.
Не фактът, а мнението за тоя факт е цел на изкуството. Оттам идат чувства и настроения.
* * *
Тия записки са израз на моето тщеславие и суетност. След като толкова дълъг период от живота си прекарах в смирено мълчание, смятам за свое право да заявя най-после категорично какво мисля за това и онова от днешния свят. Но това - повтарям нещо вече заявено! - не са мои лични преценки, а преценки на средата, която ме е създала, т.е. то са най-онеправданите, най-унижаваните в днешна България анонимни труженици, които никой от властниците и примадоните на общественото внимание досега не е пожелал да изслуша.
"Но човекът, човекът горд, облечен с дребна слава, забравил свойта малка същина, пред туй небе безумства разиграва и в ангелите буди плач до смърт, когато всъщност трябва да се смеят".
** Начало на последната, част ХV от хронологията "Въведение". Бел.м., tisss.
21.06.2006.Толкова дълго ще сме мъртви, потънали в пръстта, оглозгани от червеи и забравени; защо да не приемем живота като скъп дар, като повод за веселие! - това ми е чудно, на това най-искрено се удивявам, като гледам как живеем сега и тук, докато все още сме способни да грешим и да си прощаваме взаимно за сторените грехове.
29.06.2006. В ранния следобяд пред една от кварталните аптеки виждам жена да говори назидателно към височко момче, която пък я слуша с примирено-веселичък вид, нещо, което сякаш ти казва: "Какво да правя, като ми е майка и си я обичам... Това е положението, ще я трая, като ми опява".
- Re.! Здравей... - О, здравей! - сякаш едва сега ме забеляза.
Разменихме две-три приказки.
- Това да не е Стилиян? - питам. - Да, Стилиян е. Станал е непоносим. Прави каквото си ще. Не се готви за урока си по ... (май "пиано" каза). - Ами какво да прави момчето, като наоколо ухае на ваканция! - казвам. - Той трябва да се готви - делово отвръща жената.
- Е, хайде... Чао! - рекох. - Много се радвам, че те видях - каза жената, тая делова строга майка, в която нищо не открих от някогашната лъчезарна и дяволита Re.
Вървя към къщи в отвратителната жега и задух; попитах се ей тъй, вървешком: липсва ли ми, мъчно ли ми е, че се разделихме. И нищо... ама нищо не трепна у мен. Оставила е куп вещи и десетина тричасови видеокасети от нейните концерти и турнета по чужбина; помислих си, защо ли не намери време да си ги прибере?!
30.06.2006. Имам еуфоричното усещане, че всичко, до което се докосна, мога да превърна в литература. Вариант на легендата за цар Мидас. Но това го откривам и у други автори - у зрелия Йордан Радичков, у Павел Вежинов, у Николай Хайтов (в по-малка степен), у Атанас Далчев - във "Фрагменти"-те му, у Илия Бешков...
С Хемингуеевите къси разкази мина ранната ми младост и до трийсет и третата си година тоя стил на писане ми бе еталон. След драмите около смъртта на баща ми (1983), после - и на майка ми (1988), развода с жена ми (1988), извеждането ("прогонването" е думата) от редакцията на младежкия вестник "Комсомолска искра" (1981), смъртта на близки на сърцето ми приятели, като Данко или Йордан Кръчмаров (1986), Мишо или Михаил Берберов (1989), вакханалията около Десети ноември 1989-та, създаването на вестник "Демократическо знаме" - един от първите чисто партийни опозиционни вестници в България след преврата в БКП, който хората на Т. Живков си спретнаха под благосклонния взор на Москва, на Горбачовата партийна администрация в СССР...
Та подир тая поредица от събития чисто в личен план започнах да си давам сметка, че повече от склонността към монолитната лапидарна проза винаги... още от студентските ми години, ми е харесвал артистичният, нехаен уж стил на старофренския поет Франсоа Вийон; после - под влияние на Далчевите преводи, се появи у мен влечение към стила на колумбийския поет Сесар Вальехо с присъщата му склонност към алюзии от библейската притча: как всичко човешко е хем суета, хем - въпреки това - трагично важно за останалите шест милиарда човешки съществования на планетата. Че нищо случайно няма в нашата съдба, в нашите уж случайни жестове и реакции.
Започнах да осъзнавам, че всъщност мнозина автори от съвременната българска литература, които ми ги сочат за връх на творчеството, в мнозинството си са чиновници и занаятчии в литературата; че техните творения услужливи литературни критици и литературни историци са ги въздигнали заради конюнктурни цели, заради манипулации, които т.нар. "партийна линия", "красная линия" - по руски, извършиха над поколенията млади българи от 1950 година насам.
Усетих като върховна задача у себе идеята да ги поставя на мястото им - кротко, човеколюбиво, уравновесено... да покажа на света как са ги използвали, за да ни заблудят, да ни промият мозъка, да престанем да виждаме уникалното у всеки обикновен уж човек. Това героизиране, изнасянето на преден план на подвига, например... тия борци за "световно щастие", самообрекли се на някоя красива, но умозрителна теза...
И постепенно през личната си съдба осъзнавах, че животът не бива да се приема едностранчиво, понеже именно тая силна, тенденциозна едностранчивост спори с уханието и аромата на случващото се с нас, живите.
Можех да се дразня, да речем, от тарикатщината и грандоманските изблици у човека Тодор Чонов, но това да не ми попречи да видя и неговата лична драма на талантлив поет, който с действията си сам обезсмисля себе си, оставя суетността му да го погуби като творец. От една страна, ужасно противен; от друга - симпатичен образ на вагабонтин и нехранимайко, от тия характери, към които винаги съм имал сърдечна слабост.
Открих и друго едно твърде важно нещо за себе си: че когато соча нечии слабости, или направо казано - гадни черти, това не бива да ми пречи да соча и доброто, положителното у въпросния човек. Бесните спорове да не са между човеците, а да ги пренеса във вътрешното пространство у всекиго от нас, където божественото и сатанинското са във вечен двубой.
Фактът, че сме живи на тая грешна земя, означава, че у всекиго има заложен велик и неповторим смисъл; че никой не е толкова достоен, та да раздава крайни и нетърпящи възражение присъди, а изкуството, литературата в най-голяма степен... е именно стремеж да живееш по съвест. Което е толкова трудно, непостижимо почти като красотата на звездното небе.
Какво е необходимо, за да пишеш стойностно? Върховна тръпка при писането е да имаш очарователен женски образ в ума си, муза, която да те изкушава да извадиш най-хубавото от дълбините на душата си, да го положиш смирено и с влюбено сърце пред божествените й нозе, пред благосклонната й и всеопрощаваща нежна усмивка на влюбена жена, която знае цената си и настоява и ти да си на висота, когато твориш своите текстове. (07,00 часът)
И още... Никой не е толкова значителен, че да е меродавно единствено неговото височайше мнение; винаги ще се намери някой или неколцина, които да кажат още нещо, да допълнят или оспорят с основание твоите изводи и оценки.
Моето е меродавно от моята си гледна точка; не е задълъжително то да е самата Истина. Защото Истината не се полага по наследствено право, не е притежание на една личност, а е право и достояние на всеки, който честно и трезво, с достатъчна доза самоирония се стреми към нейните слънчеви океански простори.
В зелените поляни, Алисън*, в зелените поляни те виждам като странен сън, в зелените поляни. Коя си няма и да знам... Такава нека си останеш във тоя мой среднощен сън - от утринна роса обляна.
Не виждам твоето лице; под синята ти шапка само усмивката ти, Алисън, и ревността ми тъй голяма, че някой друг... ах, някой друг гориш като жарава и не откривам никой тук, от мен по-зле да те познава.
03.09.2006. Скапа се наборът, който ми отне два усилни часа в най-продуктивното за мен време – рано сутрин между 5 и 8 часа. Хукнах да си купя цигари, направих си силно кафе и седнах на балкона, осветен от изгряващото слънце, с книгата на Пол Джонсън„Интелектуалците” да си лекувам калпавото настроение. Стар трик, отработен в течение на четирийсетте години ровене из книгите: отворих напосоки тия трийсет печатни коли разкошна есеистика да търся отговор на обзелото ме отчаяние.
И разбира се, не случайно! – попадам на текст, който е в съответствие с темата ми от няколко дни насам. Ето за какво става дума. Разсъждението е част от онова, което имам да кажа точно днес, като продължение от разговор с приятел, който разговор водихме вчера по обяд на чаша бира в кварталното кафене.
В импулса да пиша същественото е нещо да ме е развълнувало. И после да го запиша това вълнуващо нещо тъй, че читателят да го почувства. Внушението се усилва от къси изречения, простота, глаголи, избягване на прилагателните, както и на обстоятелства и коментари. По тоя начин читателят е изкушаван сам да допълни.
Писането на стихове дисциплинира за избора на точна дума; точната дума е като верния звук в музикална пиеса: не бива да се забелязва като инструмент, като средство. Забелязваш ли я, значи не е точната дума. Изправеният пред луксозна яхта мисли ли за парчетиите ламарина, които съставят корпуса й?
Всеки по-значителен автор създава своите читатели - хора, които заразява с вкуса си, с възгледите си за хората и живота. От Хемингуей заимствах съчетаването на сбито описани събития с намек за емоционалното им въздействие. Не ми бе трудно и да постигна умението да пропускам всичко, което интелигентният читател сам може да допълни. Допълвайки описанията на героите и повествованието с детайли от своя жизнен опит, читателят ми става вече не сътрудник, не обикновен читател, а съ-творец. Разказът, който съм му предоставил, престава да е само мое лично преживяване, превръща се в лично преживяване и за моя читател.
Четири са тезите, които предлагам за размишление.
1. Ако не можеш да кажеш по-добре нещо вече написано или да допълниш писаното от класиците, по-добре не се залавяй, не си губи времето!
2. Изкуството е оптимистично по своята природа. Напомня есенцията, водещото начало на двехилядолетната ни християнска цивилизация, т.е. насочва човека към божественото в неговата греховна душа.
3. Добрият автор създава своите читатели, води ги през тресавища и блата от думи към облян от слънце и любов Оазис на Духа, но не се държи грандомански, а крачи редом с множеството, не се срамува да сочи слабостите си, увлеченията и заблудите, които го връхлитат. О, този добър автор в никакъв случай не е изрядният медиум между Съвест и Грях, между нуждите на греховната плът и стремежа у човека да бъде великодушен.
4. Изкуството (литературата – в най-отчетлив вид) е тревога и оптимизъм, че животът и на най-отвратителния гад има своя скрит положителен смисъл. Тъй че демократичното като уважение към човека винаги взема превес и в най-мрачните територии на отчаянието и собствените ни човешки бесове.
05.10.2006.„Тебе никой не те обича – беше ми казал преди години (тогава бях 32-годишен) колега* от редакцията на „Комсомолска искра”. – Това не ти ли прави впечатление, не ти ли говори нещо?”
Родителите ми не са ме глезили; това – галене, прегръдки, мили думи, каквито и да било знаци на благоразположение... за мен бяха приказен филм, предназначен за други деца, за друг някого. Мен ме нямаше в тоя филм.
По-късно съм си давал сметка, че майка и татко помежду си са изпитвали страстна любов, а и към мене съвсем не са били така хладни и безразлични, както са ми се показвали. Вероятно такава е била представата им за възпитание... Но защо тогава сестра ми, която беше рядко красива като момиче, бе обкръжена с тяхното внимание, с тяхната благосклонност, колкото и строги изобщо да са били към нас, двете им деца?
Каквото и да се случеше в тяхно отсъствие, виновният бях аз – не моята неопитност, не заядливите и надменни хазяи или изобщо други хора и деца, с които – нормално! – случвало се е да имам проблеми.
Имаше в махалата доста по-едро от нас, дребосъците, здраво момче, син на хамалина Михал и чистачката Кръстана. Тоя Тошо Белята съм го запомнил с изключително злостния му характер, просто бе от редкия тип момчета, за които казват "злобно по рождение". Майка му беше доста слабичка, кокалява женица, баща му – едър, масивен, с много едри лапи, с такава една походка и жестове на закоравял насилник и побойник.
От бедняшката им къщурка, която си бе преустроена барака за въглища и дърва, състояща се от стаичка и антренце само, откъм двора срещу „нашата” изба на същата уличка „Ниш” късно нощем често долитаха псувни, ругатни, звук на тежки удари, циврене, ехтеше пиянският боботещ глас на Михал... Чудел съм се като шест-седемгодишно хлапе как не са се изтрепали още тия хора.
Та единственият им син, шестокласник вече, поне пет-шест години по-голям, далеч по-едър и силен от мене, веднъж ме спъна, бутна ме на земята баш по средата на уличката „Ниш”; налагаше ме с юмруци по гърба, с коляно ме бе затиснал и крещеше тържествуващ от кеф: „Яж пръст, мамка ти мръсна, яж пръст! За тая земя баща ти се е борил”.
Разплакан, едва отървал се от побоя, с лице, цялото в кал, охлузен, изранен... тичам да се оплача на майка. Пък майка тъкмо се бе затворила в бараката, дето държахме кюмюра, и переше в голямото дървено корито. Огромна купчина пране бе струпала в единия край на мивката.
И се втурвам при нея, притискам лице в престилката й да я гушна, да ме погали, да ме утеши. През хълцане, задавен от току-що преживяното унижение, едва дишайки от нервни конвулсии, тихичко й шепна: „Майко! Пък Тошо Белята ме караше да ям пръст”...
И тя – като се отдръпна гнусливо, като ме оттласна с лакът от себе си, ми извъртя ей такъв шамар със сапунената си длан, че ми звънна ухото. През лицето ми изплющя плесницата й и ей това ми рече разгневена: "Какво търсиш при Тошо Белята! Кой те е калесвал с Тошо Белята да си играеш? Ако не си го нещо подкачил (подразнил, с една дума), нямаше да те бие". И... дотам!
Изтичах долу, в тъмната умирисана на мухъл, ацетон и талаш изба, пет-шест стъпала надолу в земята, хвърлих се на моето легло да хълцам, да се нахълцам, да се нарева на воля, и никой да не ме види разплакан, заровил лице във възглавницата.
Ужасен урок, страхотен урок** - от тия уроци, дето цял живот се помнят. И оттам насетне нося го като обеца на ухото, едно разбрах: каквото и да ми се случи, първо себе си да обвинявам, първо у себе си да търся повода и причината; не ми са виновни другите хора, че са такива, каквито са – аз не съм ги преценил, у мен е вината за всичко отвратително, което ми се е случило в живота. Ама да тръгна да обяснявам, че нищо лошо не бях му сторил на онова проклето момче, кой ще ме чуе, па и каква полза от хленч и оплакване!
А Любовта... О, Любовта! От невръстен Тя винаги ме е пренебрегвала, или поне не съм я срещал такава, каквато съм си я мечтал и бленувал. Някъде през следващите дни и години вероятно ще продължа тая тема, но сега стигам до трезвия извод:
Колкото повече се стремиш към Любовта, толкова повече рани и разочарования те очакват в объркания ни живот на българи, дето сами сме си го направили тъй жалък и толкова неприветлив.
Стилът на тез... животоописания ми напомня поведението на ето този герой на безсмъртния Хашек:
Катастрофата
Полковник Фридрих Краус, наследил и прозвището фон Цилергут по името на някакво село в околностите на Залцбург, което било изплюскано от предците му още в осемнадесетото столетие, беше достопочтен дръвник. Когато разказваше нещо, той винаги говореше само позитивни неща. При това той питаше дали всички разбират елементарните му изрази. "Значи, прозорец, господа, нали? Знаете ли какво е това прозорец?" Или: "Път, от двете страни на който има шкарпи, се нарича шосе. Да, господа. Знаете ли какво е това шкарпа? Шкарпата е изкоп, върху който работят много хора. Тя е вдлъбнатина. Да. Работи се с търнокопи. Знаете ли какво е това търнокоп?" Страдаше от манията да обяснява всичко и правеше това с такъв ентусиазъм, сякаш беше изобретател, който разказва за своето изобретение. "Книгата, господа, представлява от себе си множество различно нарязани листове хартия с различен формат, които са напечатани и събрани на едно, свързани и стуткалени. Да. Знаете ли, господа, какво е туткал? Туткалът е лепило." Той беше така безобразно щур, че офицерите го избикаляха отдалече, за да не бъдат принудени да чуят от него, че тротоарът оформява уличното платно за движение на превозни средства и че представлява издигната, покрита с плочки ивица пред фасадата на къщите. А фасадата на една къща е оная част, която се вижда от улицата или от тротоара. Задните части на къщата не могат да се видят от тротоара, в което можем да се убедим незабавно, ако застанем на платното на улицата. Той беше винаги готов да продемонстрира тая любопитна особеност. За щастие обаче при една такава демонстрация го прегази кола. . . От тоя миг той се видиоти още повече. Спираше офицерите и се впускаше в безкрайно дълги разговори за различните видове омлети, за слънцето, термометрите, поничките, за прозорците и пощенските марки. Наистина забележително беше как тоя идиот в сравнително къс срок можа да напредне толкова много и как се намираха влиятелни хора като дивизионния генерал, които го крепяха. Последният му държеше палци въпреки съвършената некадърност на полковника като военен. На маневри той правеше същински чудеса с полка си. Никога не пристигаше навреме на определеното място, при картечна стрелба от страна на противника той водеше полка си в походна колона, а преди години на едни императорски маневри в Южна Чехия стигна дотам, че се загуби заедно с полка си. Той се озова с него чак в Моравия, дето се скитосва още няколко дена, след като маневрите бяха свършили и войниците от другите полкове си почиваха вече в казармите. Но и това му се размина. Приятелските му връзки с дивизионния генерал и с други не по-малко смахнати военни сановници на стара Австрия му носеха различни отличия и ордени, които го ласкаеха извънредно много. Така той минаваше за най-добрия военен под слънцето и най-добрия теоретик на стратегията и всички военни науки. На всеки преглед, който правеше на полка си, той влизаше в разговор с войниците и неизменно им задаваше един и същ въпрос: "Защо пушката, която се използува във войската, се нарича манлихер?" В полка той беше известен с прякора "Manlichertrottel" [Манлихеров будала, идиот. - Б. пр.]. Беше необикновено отмъстителен и просто съсипваше подчинените си офицери, които не му харесваха. Когато пожелаваха да се женят, той препращаше молбите им по-горе с много лоши атестации. Половината от лявото му ухо липсваше. Отсякъл я беше на дуел един негов противник. До дуел се стигна поради констатацията, че Фридрих Краус фон Цилергут е най-щурият тип. Ако анализираме душевните му качества, ще дойдем до заключението, че те не бяха с нищо по-добри от качествата, които бяха прославили оплезения Хабсбург Франц Йосиф като истински идиот. Същата динамика на речта, същият запас от величайша наивност. Когато стана дума за Шилер на един банкет в офицерското казино, полковник Краус фон Цилергут ни в клин, ни в ръкав произнесе следното: "Знаете ли, господа, вчера видях парен плуг, движен от локомотив, но не от един, а от два локомотива. Виждам дим, приближавам се, а то локомотив и от другата страна още един. Кажете, господа, не е ли смешно? Два локомотива, като че ли не е достатъчен един." Той замълча и след малко подхвана друго: "Когато се свърши бензинът, автомобилът трябва да спре. И това видях вчера. А при това, господа, някои говорят за инерция. А той просто не върви, стои, няма бензин. Не е ли смешно?"
03.06.2006. Братко мой, ти, който ме измами... Да се свети името ти! Стиховете, които си написал, да се четат! Чувал съм те как рецитираш тия горди стихове, израз на българския ни дух, радвал съм се, като съм откривал в тях и свои съкровени мисли и настроения. Защото съм те приел отдавна за един от изявените гласове на моето поколение българи в поезията.
Не оспорвам нищо от стиховете ти, тебе оспорвам - ала не самочувствието ти на поет, не приятеля за мухабети на чаша кафе или халба бира, а срещу оная част от тебе, която се възползва от моята благосклонност, от желанието да ти помогна в труден за тебе момент.
И какво направи? Съсипа ми приятелството с Емил... Емил, който повече от мене дори бе склонен да ти се довери. Не знам той какво изгуби след тая мизерна история с книгата "Ламски", но аз лично видях дванайсет-тринайсетгодишната си мечта съсипана.
И за какво? - питам. Каква ти е печалбата от тая далавера... като вероятно по-добре от мен знаеш колко трудно е да си творец в днешна България - не промъкнал се край трапезата на властници и разбогатели търгаши, а верен на своя селски род, на своите здрави български корени.
В сборника "Тревожен кръг"* имаш толкова красиво мото, изведено пред титулната страница под оня образ на пегаса:
Край огъня на сладка нега ти беше на човека гост. Ти бе като самия него общителен, човечен, прост. Но с шепота на тънко чувство събра в трагичен анекдот една представа за изкуство с една представа за живот.
Документирал си там: "На Георги К. Бояджиев - за добро и трайно приятелство! Пловдив, 24.ІV.1980 г."
Стиховете са си стихове, казват: виртуална реалност някаква, пък мене за човека ми е чоглаво. Не всеки може да напише твоите горди стихове, а хитрец на дребно... е-е, това кой завалия го не може?! Нужни са ми аргументи, за да те разбера. И пак да се съберем тия трима: аз, Г. Б. - вестникарят, сдържаният и пестелив на думи Емил - автор на може би най-храбрата книга за съсипването на българина-стопанин**, Т. Чонов - поетът на разкошната стихосбирка "Сълза", дето са тия парещи редове в началото:
Натопи перото в сладък въздух, та да може песента да диша, па запей - на радост и на сълзи. "Запей или млъкни, махни се!..."
Да продължа ли да вярвам, че онова, дето ни разделя, е по-слабо, далеч по-кекаво от любовта ни към обикновения българин?
09.06.2007. В новинарска емисия по БНТ снощи обявиха, че починал на 80-годишна възраст Богомил Райнов, та по тоя повод може би въртяха филма "Бялата стая" по негов сценарий правен и с обаятелния актьор Апостол Карамитев, родом от Бургас.
Загледах се във филма уж ей тъй, пренебрежителен, а той взе, че ме "хвана", та си рекох: "Брей, как уютен! Как подреден бе животът дори когато изживявахме интелигентските си драми! За разлика от тоталния хаос сега, из който джапаме, до челото в гнусна помийна кал затънали. Хвърчат наоколо разни с имена Румен и Бойко из общественото пространство на нацията, а нищо румено, нищо бойко не съзирам. Ей го, отиде си и тоя Богомил, та все повече оставаме богу немилите българи.
Каквото и да е мнението ми за Богомил Райнов, което е сходно с мнението ми за Павел Вежинов, тия и двамата придворни на Т. Живковата администрация автори, свързани вероятно с кухнята, с вътрешния потаен свят на Държавна сигурност, си остават ключови фигури за периода между 1960-1990 година в българския литературен живот.
10.06.2007. Президентът на най-могъщата държава в днешно време моят едноименник Джордж Буш-младши пристига днес, вероятно надвечер, след обиколка из страните на Европа, у нас. Мерките за сигурността на Джордж Буш-младши са изключително строги и си мисля, че светът наистина е във война на двете най-могъщи днес цивилизации: от една страна са фанатици-ислямисти, от друга - ония, с които би трябвало да съм съгласен, понеже твърдят, че защитават устоите на християнската философия и манталитет, но виждам колко посредствено се възправят срещу Злото.
Срещу Злото не бива да се изправяш, ползвайки неговото основно оръжие - озлоблението. Защото стремежът му е именно да те принизи на неандерталското си ниво. Срещу подлостта на ислямския фундаментализъм не можеш успешно да се противопоставяш с убийствени средства, мисля си, а като го атакуваш в сърцевината му това Зло именно със силата на човеколюбието.
Когато политиците на САЩ осъзнаят тая простичка и великолепна истина, едва тогава ще открият може би, че генезис на ислямския фундаментализъм е бедността, унижените и оскърбени страдащи човешки множества на планетата Земя.
Какво следва да се промени в детайли не зная; зная, че страхът за живота на Буш не е точно грижа за моя живот и живота на всички като мене. С кротките наглед средства на писаното слово постарах се дотук с тая хронография да изразя моята гледна точка по най-различни въпроси от времето на моето поколение българи.
Моето отечество от 1990 година насам преживява период на хаос. Вроденият ми оптимизъм, заложен генетично от двата ми майчини рода - калугеровския на Керемидови и перущенския на х.Трендафилови, ми нашепва, че за България и света, въпреки всичко, предстоят усилни дни на възход.
ЕКЛИПТИКА***
За да се затвори кръгът... Чувам, ученичка, на която не преподавам, казала: "Бояджиев ли!... О, той е много зъл човек". Ами да, успокоявам се - ако дълго време живееш сред стадо, няма как у теб да не се събуди или рефлексът на куче-пазач, или инстинктът на хищник.
...Но кучето-пазач е по-уязвимо от хищника. Хищникът пази единствено себе си; за него правилата не важат: може всякак да те нападне, и особено - в гръб; съобразява се само със собствения си интерес, със собствената си природа. А да казвам ли с колко неща е длъжно да се съобразява кучето-пазач и кого повече пази: себе си, или поверените му души?
Учителят обаче е много повече от куче-пазач; той носи светлинката на божествената представа за хармония между Човека и Небето.
Пловдив, 6 март - 19 юни 2000 година
Текстът е мото на "Въведение". Послужи за камертон. С повторението му приключвам записките днес, 28 юли 2007-ма.
*** астр. Голям кръг от небесната сфера, който се получава от пресичането й с плоскостта на земната орбита. По нея се извършва видимото (от Земята) годишно движение на Слънцето. Речник на чуждите думи в българския език, изд. 1977 г. Бел.м., tisss.
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
"Ако си имал щастието да живееш в Париж на младини, където и да отидеш след това, той остава в теб за цял живот, защото Париж е един безкраен празник." Разгърнах предговора на книгата "Безкраен празник", amauta, дето е цитатът от това писмо на Ърнест Хемингуей от 1950 година (когато е бил 50-годишен). И какво да Ви кажа!
Без да съм напускал когато и да било България, макар роден сред прахоляците, мизериите и еснафщината на Пловдив, от студентските години, та и досега се чувствам увлечен по Париж, което пристрастие ми е заради лириката на Жак Превер, заради песните на три, дори четири поколения артисти на френския шансон: Едит Пиаф, Шарл Азнавур, Ив Монтан, Жак Брел, Жилбер Беко и сред тях един, който силно ми е на сърце - Жо Дасен...
Подробност, която Вие вероятно знаете, но бива да се повтаря в днешна България за хората от артистичния бранш: Пиаф "Врабчето" отваря път към голямото изкуство за дребничкия арменец с вибриращия глас Азнавур, който пък от своя страна отваря врати към естрадата за аристократичния с маниерите си Ив Монтан...
Благодаря за милото, макар оскъдно откъм думи, внимание, което ми оказвате!
"Човек може да бъде погубен и без помощта на камък и кама, понякога е достатъчно моралното унищожение." Бих перефразирал изреченото от полския публицист Казимеж Брандис в книгата "Писма до госпожа Z." (стр. 195 на българското издание) по следния начин: Една нация може да бъде унищожена и чрез унижение на моралните й устои, т.е. чрез господство на невежеството във всички сфери на държавното управление, културата и изкуството, с други думи - чрез елиминиране на нейните духовни аристократи.
АРИСТОКРАТИТЕ*
Нашата драма и нашата трагедия като народ до голяма степен се дължи на обстоятелството, че ние непрекъснато губим своята аристокрация. Първия път това се е случило по време на падането ни под турско робство, последния път - при попадането ни под влиянието и във властта на Съветите**. С радост, нещо повече - с огромно въодушевление народът посрещна унищожаването на аристократите, предпочитайки всеобщата мизерия на "братството, равенството и свободата", носени върху крилете на военния комунизъм от руски тип.
Колко трудно е за един народ да създаде своята аристокрация, разбирана не толкова като прослойка от изнежени богаташи, колкото като състояние на духа - показва цялата ни нелепа и окаяна история след "историческия" Девети септември.
Бедният човек не може да бъде аристократ, по простата причина че нему обективните закони на съществованието му пречат. Необходими са поколения от хора на духа, раждащи се и наследяващи се едно от друго, докато се избистри оная чиста категория държавническо мислене, което не гледа на народа като на стадо и на родината като на терен за хищнически набези, ами е истински родолюбива и действа като умен стопанин.
Нашите държавни мъже (и жени) подир Освобождението от 1878 година изникнаха из средите на ония заможни и средно заможни общества в малките балкански селища, които бяха съхранили в най-чист вид светлия образ на мечтата българска за чисто и свята република.
Че аристокрацията у нас е била част от демократично функциониращото общество показват периодите, когато се стабилизира българският демократизъм, а това става преди всичко по време, когато в управлението е Демократическата партия***. С идеите си, въплътени в живота на великите политически мъже, като Петко Каравелов и плеядата демократи след него, тая партия винаги се е стремяла да съчетае на политическата сцена достолепния образ със строгата взискателност на стопанина.
Забележете, за никого другиго циникът Атанас Буров не проронва думи на уважение, както за Александър Малинов... защото водачът на демократите не е устройвал себе си, а е устройвал основите на демократическия тип мислене в нашия политически живот преди Девети****.
Можем ли да виним някого, че е предпочел изгнаничеството пред сиромашкия живот под комунистически ботуш! Можем ли да се сърдим на ония интелигентни, образовани и културни българи, които напуснаха родината си и се заселиха по чужбините, и се заскитаха немили-недраги, охулени, сочени с пръст...
С просташка самодоволна усмивка секретарите на "партията-вдъхновителка и ръководителка"***** ден след ден и час след час съсипваха онова, което бе останало от демокрацията в нашето политическо съзнание като народ. Именно те гледаха на нас, българите, като на стадо и правеха всичко възможно интелигентният, умният, образованият човек да се чувства натрапник в собствената си родина, в собствения си народ.
Докато чуждите пратеници шетаха волно из страната, нашите мекерета кършеха гръбнак и унижаваха не себе си, а представата за нас, като нация, пред света."Българин" зазвуча като "варварин". Защото коя друга нация в Европа и по света така варварски е съсипвала земята, реките, морето и равнините си! Местности и селища, засипани от циментова пепел, реки, превърнати в тинести помийни канали, гори - окастрени и унищожавани безсмислено, градове, задъхващи се в собствените си отпадъци. Завоня на мъртвило, на леш нашата, някога китна, българска земя.
И нямаше да ни се случи тази трагедия, ако не бяхме изоставени от своите аристократи. Ако този особев вид хора на духа бяха съхранени за обществото ни.
Ще нарекат елитарност един такъв подход към нещата, но защо да не кажем, че и самите болшевики (нещо, което отначало беше само теория) възникнаха из средите на руското дворянство. И жалко, че тяхната нечовешка теория успя да се превърне в практика, завладя най-слънчевите центрове на народното съзнание, роди мита за всеобщото "братство и равенство под петолъчната звезда" и го подчини на най-азиатския начин на управление и стопанисване.
Девети септември**** унищожи у нас онзи естествен филтър, който ни е предпазвал от всякакъв вид родни вируси и чуждоземни зарази. При наличие на аристокрация в едно парламентарно, демократично общество нито фашизмът, нито комунизмът биха се развили като ракови метастази в плътта на нацията. (И Айнщайн бяга от нацистка Германия...)
Но дойдоха другите хора - вдигна се утайката от дъното... Оня, дето не можеше на две магарета сеното да раздели, се втурна държавата да управлява. И с червеното знаме, петолъчката и останалите атбитути на комунистическата религия тръгнахме с бойки песни напред... по пътя, който водеше само назад, в опашката на народите.
България има неотложна необходимост от своите аристократи - не кавгаджии и не избиващи комплексите си хора, а истински, мъдри, достолепни стопани.
Октомври 1990 г.
БЕЛЕЖКА от днешния ден: Дали е актуална и днес, осемнайсет години подир 1990-та, тезата, че като нация сме изгубили някъде в историческия ход на промените уж към демокрация своите аристократи на духа - това читателят да прецени.
Пловдив, 15 август 2007 година, Успение на Пресвета Богородица
* Вж. вестник "Демократическо знаме" от 11-17 окт. 1990.
** Има се предвид държавата СССР.
*** Има се предвид традиционна Демократическа партия с политически лидери като Петко Каравелов, Александър Малинов и пр., а не ерзац-политическата формация, която носи днес (август 2007 г.) това име.
**** 9 септември 1944 година - ден първи за т.нар. социализъм/комунизъм в България.
***** "Вдъхновителка и ръководителка" или партия с голямо "П" - много си ги харесваха тия табели, па и досега не са престанали сами себе си да харесват като вдъхновители и ръководители другарите и другарките, т.нар. преустроени модерни леви. Бел.м., tisss.
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
Крадец. Предател. Убиец. Мръсник. Това са все много силни думи: представям си ги като настръхнали заплашително мускулести уроди в мъглата на нашата обща подозрителност. Оказа се, че за по-малко от година целият наш народ коренно преустрои ценностната си система и това, което до вчера беше "героично", днес е "фалшиво", това, което беше "достойно", днес е "тъпо", това, което беше "вярност", днес е "нагаждачество".
Смесиха се две ценностни системи: старата - градена тухла по тухла четирийсет-петдесет години, и новата - още не докрай изяснената, модерната. По старите критерии да бъдеш "предан на делото" беше равнозначно да бъдеш "истински комунист", най-малкото "верен син на Партия и народ", да бъдеш "беден" означаваше, че си "пролетарий", т.е. "наш". Да бъдеш заможен, значеше, че си буржоа. И т.н...
Спомням си, през далечната 1978-ма гостенка, рускиня от градчето Белая Калитва, Ростовска област, как възкликна, когато видя, че живеем в свой апартамент: "Охо-о, та вие сте цели буржоа! Българите сте се обуржоазили".
Не става дума за двойствения морал на властващите, които едно говореха и в едно се кълняха, а на практика, потъпквайки писаните и неписаните закони, по най-брутален начин устройваха себе си. Говоря за масата, за стотиците хиляди семейства, в които шестваше мизерията на духа. Три поколения българи внушаваха на децата си, че който учи, той ще сполучи - защото ще ходи с чиста риза на работа и няма да си цапа ръцете, няма "да се мъчи", ами ще седи в канцелария, на бюро, докато ония - баламите, неуките ще се късат от зор. Три поколения деца, израснали в условията след Девети септември (1944 Г.), научаваха от родителите си, че ако искаш да си добре в живота, трябва да си имаш "връзки", да гледаш началството в очите и да изпълняваш каквото ти наредят. "Молчать, не рассуждать!" и "Мой начальник больше знает, больше деньги получает!" - тези крилати фрази прелитнаха от "великата Съветска страна" заедно с ентусиазма на заблудените от първите петилетки в строителството на "най-хуманното от всички общества". Дуракът Петка от вицовете за Будьони за нас беше симпатяга, а Гюро Михайлов - българският войник, който изгорял, но не напуснал поста си, беше (и е) нарицателно за тъп и ограничен човек, който не си знае интереса. Така ли е? За съжаление, така е. Само дето партийната книжка за членство в БКП (БСП) девалвира.
Някога, когато хванели някого в лъжа, в кражба, в предателство, той напускал селото заедно с покъщнината и домочадието си и се запилявал по далечни краища, за да не му остане лошото име. Дядовците ни за едната чест готови бяха кръв да пролеят; за онова отдавна изгнило в занемарените ни гробища поколение българи честта, честното име бяха равнозначни на злато, не - тия неща нито с пари, нито с облаги можеха да се купят. Онези хора завещаваха на синовете си своето честно име.
А пакостите и провалът на един лепваха петно върху целия му род. Имало е такова нещо. А днес? Днес шмекерите се хвалят по кръстопътищата, провалените жени ги снимат по вестниците, въздухът е пълен с ругатни и закани, и като че ли никой от нищо не го е срам. Най-малкото - БСП.
Ясно е, цялата ни нация е в криза. Това, че няма какво да се купи с мизерните ни заплати, е по-малката беда. Все някак ще преживеем суровите дни на българската икономическа зима. По-страшното е, че проваленият от комунистическата идеология манталитет на средния българин е станал груб, арогантен, циничен.
"Интересът клати феса!" - бият се в гърди сръчни нехранимайковци и смятат, че са открили всемирния закон, който движи прогреса. Да измамиш, да изтъргуваш подло, да издевателстваш над изпадналия в нужда, да ехидничиш над унижения - това стана за всички нас нещо като "здравей" и "здрасти". Старите хора пъплят като сенки между самодоволни новобогаташи, децата не познават родителите си, прекъснала се е онази нишка, която държеше човека свързан с изискванията на човещината. "Нашите" комунисти са виновни за това.
Но искаме или не искаме... тук, пред нас, една близо милионна маса от хора се мята, блъска се в невидимите стени на нашето всеобщо презрение и не знам кога ще им позволим поне да се покаят. Тези хора до вчера ходеха със самочувствието на недостижима каста; отчитаха греховете и достойнствата си пред комунистическите светии с религиозно преклонение; напълниха полята, горите, площадите, баирите, е и върховете на Балкана с чугунени, бронзови, каменни и железобетонни грамади - байраци от армиран бетон, марсианска летяща чиния, вдървени в неестествени пози истукани с оръжие и под ореола на сърпа и чука изпълниха Българската земя; и онемяха нашите достойни национални паметници, снишиха се още по-ниско в земята, приведоха чело от срам и унижение.
Та тези хора, за които говорим, че се явяваха не само проводници, но и възползвали се от болшевишкия модел, тези хора сега се чудят какво да правят с досегашния опротивял свой живот. Да носят кръста си! Но питам се: след като народът публично започне да ги съди, не е ли време да отделим измежду тях къклицата от все още годното семе. Да им дадем възможност, да се погрижим. Тяхната партия досега прокламираше, че "който не е с нас, е против нас". Тяхната партия сега се тресе и се пори по шевовете. Но какво да правим с тях? Това не са малко хора, това не са малко граждани на България. И вместо да пречат, те биха могли да помагат. Добрият стопанин мисли и за заблудените овци...
Демокрацията е силна вода. Тя ще накаже предателите на България, но тия, дето градят демократичния модел на живот, не трябва да забравят, че сред комунистите (т.нар. социалисти) има много хора, които - осъзнали заблудата си - ще дойдат при нас.
Ноември 1990 г.
БЕЛЕЖКА от днешния ден:
Текстът възкресява наивността, с която възприемахме като нация в оня период промените в България. Учудва ме с каква романтична самоувереност съм обсъждал дереджето на партаеца-комунист. Минаха години и става все по-ясно, че т.нар. "демократизация" всъщност беше превръщане на общонародната собственост в лично притежание, а разсипията облагодетелства преди всичко хората, произлезли от прослойката на бившата Т. Живкова власт.
Досега вниманието на нашата журналистика бе насочено преди всичко към големите, към историческите събития, към епохалните планове и концепции, към грандиозните двубои и т.н., и т.н. От друга страна, лозунгът „Всичко за човека, всичко в името на човека” се разбираше така, че вестниците, радиото, телевизията бълваха непрекъснато информация за изпълнени планове, програми, мероприятия. Цифри ни заливаха отвсякъде, за да ни докажат колко хубавичко си поминуваме, за да ни успокоят, че трудностите са временни, неблагополучията са плод на случайни недоглеждания, но... системата като цяло е перспективна и надеждна. Така ли беше наистина?
Един лозунг висеше над главите ни, когато трябваше да изразим пряко своето съгласие или несъгласие с политиката на управляващите ни: „За бляскава изборна победа”. Такива и подобни изрази ни водеха от кампания към кампания, насочваха ни, за да не сгрешим, да не се объркаме. А между това героите на деня бяха като онзи афоризъм на Станислав Йежи Лец„приятни във всяко отношение”. Така ли беше наистина?
Какво беше пропуснато през изтеклите четиридесет години като информация ще има дълго време да наваксваме. И ако трябва да се каже образно, на нас ни показваха гората, но ние не виждахме обикновените хора – членове на БКП или безпартийни, членове на БЗНС или на ДКМС, но подчинени на своята съдба, на своите житейски задачи и проблеми. Кой от тези проблеми намери място в досегашната ни журналистика?
Пишеше се за липсата на квартири, но не се пишеше за изкривеното съзнание на човека, който е принуден цял живот да работи, за да си има жилище. Писа ли някой за модерните жилищни комплекси – че са си всъщност работнически спални, където човекът иде да се наспи с единствената цел: свеж и зареден с оптимизъм, на другия ден да хукне да изпълнява и преизпълнява нечии планове и указания?
Ние всички бяхме манипулирани от нашата журналистика, която защитаваше не трудовия човек, а началството, която воюваше не за хуманизма и демокрацията, а за викока идейност и партийност. Така ли беше наистина?
Байганьовците шетаха в правителствени лимузини из Отечеството, а нас ни учеха да скандираме "Да живее" и "С БКП напред”; те си развяваха байряка, а ние изпълнявахме петилетни планове. С бомбастични заглавия журналистиката посрещаше всяка тяхна изява на международни форуми и ни поднасяше подбрани, само положителни, отгласи от широкия свят.
Повдигахме се на пръсти да бъдем уж равни с обществата, които без толкова самохвалство строяха уют за обикновените си граждани. И четейки нашата преса, слушайки нашето национално радио и телевизия какво говорят и какво показват, какво виждахме?!
Виждахме безработни, одрипавели, смазани от наркотици и експлоатация, изгубили човешкия си лик същества - гражданите на "загнилия" Запад. И трябваше да се чувстваме защитени зад телените мрежи, зад граничните постове, които ограждаха България. Така ли беше наистина?
Кому беше нужна тази импотентна журналистика? Този блеснал от оптимизъм поглед към висините, докато нозете тъпчат в мръсотия. Не воюваща за човещина съвест, а подлизурство и парвенющина, маскирани с най-бойки фрази и цитати от класиците на комунистическата идеология...
Какво ни е нужно днес?
Преди всичко – истината за съдбата на онези довчерашни „герои”, за начина, по който от хора, предани на своя народ и своята родина, се превръщаха в жреци на господстващата прослойка, в апологети на безочието и грубия личен интерес.
Алеко Константинов беше член на Демократическата партия. Народът обаче никога не го е възприемал като партиец, а като един от най-честните и страстни летописци на време на политически преобразования в България, твърде сходни с това, на което мнозинството от българите искаме да кажем завинаги сбогом.
Прочее, животът е пред нас.
Прочее, и Владимир Илич Ленин е казвал: преди да се обединим, да се разграничим – кой за какво се бори. И с каква цел!
България има нужда от журналистика, която да носи демократическия патос на Христо Ботев, човешката естественост на Петко Славейков, упоритостта на Васил Левски в отстояването на народните въжделения. Не за властта на отделни партии, а заради целия народ.
БЕЛЕЖКА от днешния ден:
Статията е отпечатана в официоза на Демократическата партиявестник „Демократическо знаме”, в броя от 7 юни 1990 година, когато тоя вестник се издаваше в тираж 25 хиляди екземпляра и беше сред най-търсените на пазара из големите градове на България. Днес тая партия не съществува, което е резултат от ловките маневри да бъде разцепена, раздробена и разбита отвътре една от най-солидните политически формации, участващи в Съюза на демократичните сили, - усилия и маневри, ръководени лично от г-н Стефан Савов, дано Господ прости греховете му към българската нация.
Пловдив, 23 август 2007 година
tisss
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
Ако двете главни политически сили твърдят – всяка според себе си – че са спечелили изборите, открит стои въпросът: кой е губещият. Ако лидерите на манипулациите излизат с възторжени декларации под наслов „Честни и демократични избори!” – питам се още веднъж: какво целят с това? Ако по площадите плътни човешки тълпи си дерат гърлата и се гледат кръвнишки една друга, интересно: кой има полза?
Ако момиче с добро поведение ме пресреща с думите „Тая сутрин ме нарекоха червена курва” – питам се: защо зад патетичния й глас долавям някакво странно за мен вътрешно нейно удовлетворение и гордост? Ако главният виновник е един самотен човек*, къде сме били всички ние, къде е била цялата едномилионна маса от „предани на делото” другарки и другари на самотния изоставен вожд и до вчера възхваляван гръмко висш държавен ръководител?
Ако зад всеки ъгъл ни дебне лошото настроение и смачканото национално самочувствие, питам се: оттук-нататък все така ли ще живеем? Ако преди имахме – макар и неоправдано – но все някаква, гордост, че строим общество-образец, чудно с каква идея ще тичаме подир японците, европейците, американците, африканците... За да им докажем, че сме се поправили ли?!
Българинът това, българинът онова, децата ни учат в час по Отминалата история как непрекъснато сме печелели в сражения и колко хубави качества имал народът ни, че „българин да се наричам първа радост е за мене”. А в часовете по Съвременна история виждаме колко невежество и неподправен цинизъм, колко душевна тъпота и дива суетност, колко мизерия шета волно из нашите площади и из коридорите на властта.
Този, дето беше потискан най-много, той пак мълчи. Живнаха утайките, изпълзяха недоказали се и недоизпечени специалисти по всичко, търсачи на силни усещания, остапбендеровци по кръв, сблъска се цялата тази паплач с ония – гордите, самовлюбените, самоуверените, самонадеяните и надменните, с почитателите на Никола Вапцаров, които така и не разбраха нищо от личната трагедия на Вапцаров, но страшно си падаха по онова трагично „Какво тук значи някаква си личност!”
„Безимен твой войник” се вчепка с „Водят ме, мамо, влачат ме”. „Звездите са мои” кротко се сви в пушилката и полека изчезна от очите ни. Оказа се, че не звездите, ами и камъните в тази нещастна страна са описани като имущество в сандъка с чеиза на „Партията-ръководителка”.
И след сладкото опиянение, че вече можем да говорим каквото си го мислим, след полъха на предизборните ни велики шансове, видяхме се с две победили политически сили и един напълно обезверен, оскубан, очукан от градушката гол ентусиазъм.
Какво да правим с тази непометена, потънала в паяжини и мръсотия страна! Кого от мъртвите да вдигнем, за да ни поведе? Навсякъде вече ще ни бъде чоглаво, тъпо, неуютно.
И се изправихме на пръсти, изпънахме гръб, проточихме шия да надничаме по чуждите дворове кое как се върши, как става. И се разлюля множеството, дето собствените си народни песни не обича, дето носи христовия кръст поради инат и мода да изглеждаме по-изперкани, т.е. повече в крак с последните модни тенденции на снобизма.
И не виждаме празните очи на стариците зад нас, дето тихо угасват по запустелите села, а който ги вижда, той шепне сред крясъците и не се чува вече онова, за „българската майка юнашка, дето е раждала, ражда и сега”.
Не ми е ясно какво спечелиха тези, дето спечелиха. Не разбирам кого победиха тези, които победиха. И се питам: оттук-нататък как ще побеждаваме, след като не сме научени поне с достойнство да губим.
Хукнаха окатите по чужбина; останахме ние, сакатите, в тая Родина. Смирени, неуверени, тъжни. И „Къде си, вярна ти любов народна” търчи от опашка към опашка за какво ли не: такси, данъци, унижение и трепет пред негово величество Чиновника. Все с онази тайна надежда, че ще изперем мръсното бельо и един ден, живот и здраве, ще се видим уважавани наред с другите народи край олтара на нашата обща майка Природа.
Питам се: ако нашите бащи и майки се вдигнат сега от гробищните ями, само пребоядисаните и обновени комунисти ли ще посочат за виновни. Нима вината не е обща; че докато едните са ни яли, другите сме си мълчали. А и как да решим тази малка задачка – че част от най-онеправданите бяха и хора, които смятаха себе си за комунисти, но не заради членските си книжки и не заради привилегиите и надменността на партийните членове, а поради дълбоко вътрешно убеждение и любов към народа. Познавам такива хора. И това, че не сме днес от една партия, не е повод да се делим.
Защото не ние имаме полза от това делене, от това гледане изпод вежди и ръмжене през стиснати зъби. И защото ако има нещо да ни обединява, то това няма да е някакъв си там партиен байряк, някаква идеология, Командир, Вожд или Баща на народите.
И защото в общото ни нещастие сега най-после, като нация, можем да разберем, каквото има за разбиране.
Да простим?! Да плеснем с ръце, па да се прегърнем?! Да теглим черта на миналото?! Да посипем пепел върху кървящите рани и строшените мъченишки кости?! Да викнем: „Било, каквото било”?!
Не, другари и господа. Ако ще се гради, нека видим какво е заровено под основите на общия ни дом, какво тече там, какво се разсипва.
Този наш дом, дето сега е само в мечтите ни, не може да се гради върху непочистено място, върху вдовишки сълзи и сирашка мъка. За унижението, за отчаянието на цял народ виновните трябва поименно да бъдат посочени, да бъдат извадени на светло – да ги видим, да ги оценим, да ги запомним. И не заради отмъщение, и не заради нови драми. А заради България, заради нашата „Чиста и Свята”...
Българинът не е злопаметен. Българинът не бива да е злопаметен. Ала този кротък и работлив човек трябва да въведе ред в къщата си. Да се знае отсега-нататък, че само съвестния, честния, трудолюбивия, само умния и хубав човек ще уважаваме и ще обичаме.
Че никога повече няма да се оставим да ни водят хора алчни, самолюбиви и двулични, че цялата тази лицемерна пяна ще се вдигне от главите ни, ще слезе от гърбовете ни и ще престане да размахва назидателно пръсти над нас.
Толкова ли е трудно да се види кой какво е спечелил през изминалите години! Взел си повече, награбил се се – значи, трябва да се върне. Ако си бил престъпник – значи, трябва да отговаряш пред закона. Ако си бил некадърен – значи, трябва да си намериш място според твоите възможности. Ако си бил само „Другари, дайте да дадем” – значи, тези номера отсега-нататък няма как да минат.
Не за разпалване на страсти, в името на спокойствието ни е необходим Видовден. И ако трябва да се прощава, нека простим, каквото може да се прости... Не за сълзи сме се събрали на тази земя в тоя час. Добрият човек трябва да бъде щастлив и да зависи както от себе си, така и от добрите мисли на други добри човеци.
И тогава, надявам се – ще си дойде на място решението на онзи въпрос как част от най-уважаваните от народа ни личности в момент на политически страсти предпочетоха Партията пред България, понеже не проумяха, че никоя партия не може да бъде повече от Родината и никой политически лидер не може да бъде повече от това, което тежи като личност в обществото на равноправни и достойни личности.
Юни 1990 г.
БЕЛЕЖКА от днешния ден:
Есето е отпечатано в брой 8 на вестник „Демократическо знаме” от 1990-та. И като гледам, сякаш не са минали 17 усилни години на преход към „демокрацията”, а нещата стоят все на едно и също място. Или може би не е тъй?
Пловдив, 24 август 2007 година
tisss ___________________________________
* Тодор Живков, когото уж осъдиха. Бел.м., tisss.
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
Израснал съм в софийския квартал „Орландовци”, до квартал „Хаджи Димитър”; дели ги една жп-линия. Родителите ми строиха къща – това е, което си спомням от най-ранното ми детство. Имаше три или четири къщи, някакви нивички, зеленчукови градини. Имаше някаква комшийска мобилизация да ни помагат. Родителите ми всичко вършеха със своите ръце. Живеехме в Перник и всеки ден след работа пътуваха до София, за да строят.
Бил съм 8-9-годишен, събирахме се да играем в едно необятно пространство зад къщата, между градините, в занемарена част, където имахме игрище. Нямаше нищо необичайно. Беше спокойно и нищо особено не се случваше. Мизерията на хората наоколо беше еднаква; всички наоколо мечтаеха да си имат своя къща. Най-често ритахме топка. Всички бяхме или от „Левски”, или от „ЦСКА”. Това бяха годините 1967-68-ма.
Улиците – кал до шия, тротоари няма. На около половин километър имаше жп-линия, там си е и сега** – за маневриране на локомотивите. Зад линията – сметището. Върховно удоволствие беше да се ровим в боклуците и после всеки се хвалеше с богатствата, които изравяхме.
Спомням си, че тогава и доста възрастен народ се ровеше в това сметище: събираха стари железарии, хартии, пластмасови отпадъци. Всичко беше обвито в смрадлив пушек и създаваше някаква необикновена, апокалиптична картина.
Наблизо са гробищата. И те бяха обект на нашите развлечения. Нощно време се разхождахме из тях, за да си докажем колко сме смели. Когато сме ходели на училище, за първия учебен ден или за някакъв официален празник – 1 май, 24 май, 9 септември, 7 ноември – събирахме си цветя от гробищата и ги носехме за украса на училището – 158-мо основно „Сергей Румянцев”.
Наблизо, пак в тоя район, е ТЕЦ „София”. Имаше плувен басейн; ходехме да се къпем там, но пазачите все ни гонеха. От 10-годишна възраст тренирах борба в „Локомотив”, две години. После година и половина се занимавах с лека атлетика и плуване в „Левски” и в „ЦСКА”. Една година активно тренирах и в юношеския отбор по футбол на „Славия”.
Минало...
Беше ни любопитно да ходим да гледаме как погребват умрелите. Кой знае защо сме го правили. Всяка есен от училище ни караха да събираме кестени за лекарства. И ходехме в гробищата пак, този път за кестени. Гонеха ни оттам, но ние пак ходехме. Къде да отидем!
Тези картини вероятно са натрупали у мен мечтата за големия чист град. Имал съм си комплекси, например – да заведа приятелите си по тези кални непочистени улици до къщи...
Възрастните от нашата улица – тя нямаше име, казваше се улица „Новооткрита трета”, след това стана улица „477-ма”, сега е също с номер, води се улица „253-та” – та възрастните бяха от две професии: или старшини от МВР, или ватмани и контрольори от градския транспорт. Техните деца, т.е. моите връстници, станаха шофьори в строителството или пак в градския транспорт, таксиметърджии.
Улицата си беше доста скандалджийска. Преобладаваха т.нар. „огойци” (пришълци от село Огоя, Софийско), а имаше и хора от село Локорско. Само ние, дето дойдохме от Перник, станахме „перничаните”. Къщите бяха едноетажни, със занемарени дворчета, в които всеки си сееше всякакъв зарзават като за себе си. Вечерно време мъжете се събираха в някое от дворчетата и пиеха гроздова, бира или мастика. Ечеше на поразия сръбска музика до късните часове.
Срещу нас живееше едно семейство; бащата беше милиционер. Пиеше много. Няколко пъти прави опит да се самоубива. Веднъж, помня – със сода каустик. Защо, за какво – кой го знае!
Училището не беше на почит в махалата. Сред нас, момчетата, беше гордост да си лош ученик, да имаш много отсъствия, да си повтаряч или да имаш поправителен изпит. Учителите ги възприемахме в тая среда много особено.
Имах един съученик; спомням си, че веднъж, като се връщахме от манифестация, напсува една от учителките. Беше възрастна жена. Гледахме го като герой. Не го изключиха. Понеже бях нещо като лидер, защото се учех, вървеше ми в уроците – заедно с още двама трябваше в часа на тази учителка да го изкараме пред класа и той й се извини...
До центъра на лъскавата, подредената София самостоятелно до към 13-14-годишна възраст почти не сме ходили. Били сме, но групово – за манифестации, за колективни посещения от училище на кино, на цирк.
Махленският герой беше един, по прякор Мекси. Мекси беше няколко години по-голям, авторитетът му се дължеше на силата; той се биеше, това е... По-късно се ожени и замина нанякъде.
Изобщо, раждаха се, живееха и умираха нашите хора, и Смъртта винаги си присъстваше редом с нас. Спомням си, един го убиха по време на лов. Спомням си писъците на близките му. На един 24 май комшията до нас, доста пиян, беше паднал в двора до кочината на прасето. Откарахме го с баща ми и с още един до „Пирогов”. И там установиха, че сме го закарали вече мъртъв.
Другата София за мене почна да се открива, когато вече бях ученик в техникума „Вилхелм Пик”, едно престижно училище. Бяхме луди по състава „Пинк Флойд” и по автомобили.
В София имаше няколко заведения, където се събираше по-отбран свят. Едно от тези заведения беше „Варшава”, в парка на „Заимов”. Шашвали сме се от добре облечените, пилеещи пари тежкари. На мястото на днешния НДК (Национален дворец на културата) беше градинка, която наричахме „Монте Карло”. И големият шаш беше там. Въртеше се постоянно търговия – дрехи, злато, чейндж с долари. Също тогава тук идваха със западняшки мотоциклети разни мамини синчета.
Навъртаха се и лъскави мацета... Кой ги обличаше, кой им даваше паричките, кой им купуваше бижутата и дрешките ние не знаехме... После на това място вече се появиха двете известни сега заведения – „Магурата” и „Краваят”. „Магурата” беше (и е!) територия на т.нар. „попери” – държат се аристократично, надменно, винаги шик облечени не от нашите магазини, разполагащи с валута, със скъпи мотоциклети и автомобили. Наред с тях, „Краваят” събираше и събра наследниците на онези от старото „Монте Карло” – пънкари, рокери – не по-малко паралии, нагли, демонстриращи пренебрежение към фасона на „поперите”. Ако са ставали сбивания между двете групи, те са почвали винаги оттук.
Властта, Партията-ръководителка, Социализмът – това нищо не значеше, и не значи тук; напротив, точно на това място се отричаха и се отричат тези понятия. Публична тайна беше (и е!), че това са деца на заможни родители с високи постове в държавната йерархия. Носеха се легенди за синовете на най-големите „хора на деня”. Например, как Калата – синът на Милко Балев, влизал с японски мотоциклет в заведението. Разнасяха се пиянските им истории...
Разбира се, че мечтаехме да бъдем богати, известни, уважавани. Но това бяха (и са!) лекета, въпреки че им завиждахме. Питам се, къде са те сега? А ние?... Остана ни една България – разнебитена и унизена. И после – коя е истинската София?Сега всички станаха политици. София се напълни с политика. А моите приятели от бедняшкия ни квартал...
Мисля си, че изчакват. Не знаят какво ще бъде нататък. Защото в тоя наш живот винаги досега е имало някой, който да ни напътства, да ни сочи „верния път”, да бъде „вожд” или „любим ръководител на народа”. Това е драма не толкова заради материалната разруха, а заради духовната нищета, в която да обичаш отечеството си е една голяма болка.
Декември 1990 г.
БЕЛЕЖКА от днешния ден:
Пренесъл съм по-горе част от целенасочен разговор с инж. Емил Милев - доколкото знам, днес фактор в една от фирмите за продажба на западни автомобили в България. Но тогава той бе току-що напуснал държавното предприятие и се оглеждаше в коя посока да поеме. И двамата (с нашите интелигентни и красиви момичета) бяхме с разбити илюзии зад гърба и заредени с романтична надежда да се устроим в живота според таланта, според предприемчивостта и настойчивостта си.
Било е по време на Коледните празници. Събрахме се, значи, две двойки влюбени в дома на моята тогавашна приятелка, за която се гласях да се женя. Оставихме двете млади дами в хола да си бъбрят на ликьор и шоколад пред видеото и телевизора, пък ние се пренесохме двамата с шише домашна ракия в кухнето с изглед към пловдивския булевард „Цариградско шосе”. Долу колите фучаха по мокрия заснежен асфалт с натрупани купчини сняг отстрани, а тук в затопленото кухне ние полекичка се наливахме и хапвахме за мезе нарязани варени яйца.
Докато преписвах тая отпечатана в политическия вестник „Демократическо знаме” изповед на Емил, отново усетих вкуса на яйце, поръсено със смлян чер пипер, спомних си и колко се притесняваше той, че нищо няма да излезе от моята акция да ми разправи за детството и за София от своето детство и ранна младост. Как постепенно човекът се отпусна, отвори сърцето си сякаш... И какво извади оттам, нека читателят прецени! Но се гледахме накрая двамата с него като заговорници, които – каквото и да се случи, продължават тайно и всеотдайно да обичат своята България, а не България на лекетата.
Из интервю с Борис Кюркчиев (вестник "Демокрация" от 8 май 1990 г.): "Целият български народ ще трябва да понесе със стоицизъм последиците от управлението на БКП и поддържалия я през цялото време казионен БЗНС. (...) В политиката понякога се налага да се правят компромиси, но те не трябва да засягат основните принципи. Политикът обаче не трябва да допуска компромис със своята съвест".
"АЗ СЪМ ИСТИНСКИ ПРОЛЕТАРИЙ...
...През 1929 г. станах член на Демократическата партия, понеже искрено смятах, че тя е прогресивна и левичарска партия. Поради своите силно проявени леви тенденции още в 1930 г. на конгреса водих остри пререкания с ръководството на партията.
...Изпаднал в пълна мизерия и безизходно положение, това ме принуди да се възползвам от някои лични връзки, за да бъда назначен за кмет.
...В град Банскосе свързах с редица комунисти - Михаил Ковачев, Димитър Зайков, Ламби Данаилов и др., и доколкото можах, работех за народа.
...Тази моя деятелност не можеше да бъде скрита и след една проверка аз бях предложен за уволнение за сътрудничество с комунистите.
...По инициатива на Михаил Ковачев и др. бяха събрани хиляди подписи за моето възвръщане. И аз бях възстановен на служба и преместен в Добринище, а после в Бачково.
...Дълго време останах без работа и поради личното ми познанство с Мирчо Георгиев, поддиректор на Профсъюзите, бях назначен за началник на Профсъюзния дом в Скопие, където също проявих своите прогресивни демократически разбирания в полза на трудещите се. Там на служба бе инж. Д. Върбанов, сега* ректор на Сталинския университет, който знае цялата моя дейност. С него бях в непрекъсната връзка.
...При възстановяването на Демократическата партия през 1945 г. влезнах в нейните редици с искрено намерение да бъда полезен на новата отечественофронтовска власт и да работя за приобщаването ни към ОФ. Бях избран от младежите демократи да водя преговори с комунистическата партия за пълно приобщаване към властта.
На тази плоскост нашият съпартиен другар Христо Данаилов ни заяви, че въпросът бил вече уреден, че на младите демократи ще се даде възможност да бъдат кандидати за народни представители и ще ни се окаже съдействие да можем да проявим по места своите разбирания за сътрудничество с народната власт.
Така аз се кандидатирах в Кюстендилска околия, мимо нареждането на Централното бюро на партията** и влезнах във връзка с Никола Стойков - Руски. Получих от него нужното съдействие, за да мога да се боря против кандидатите на Земеделския съюз "Никола Петков" и Демократическата партия, ако друг такъв се кандидатира.
...Това обаче стана причина да бъда наказан и изключен от Бюрото на Софийската градска организация***. Съзнал, че повече не мога да остана в организацията и че моите прогресивни демократически разбирания не бих могъл да осъществя в тази партия, аз и редица мои другари официално излезнахме и порицахме дейността на Централното бюро на партията**** и призовахме приятелите си за приобщаване изцяло към Отечествения фронт...
София, 20.VІ.1951 г. Подпис: Борис Кюркчиев"
БЕЛЕЖКА от днешния ден:
Борис Кюркчиев въведе г-н Стефан Савов през парадния вход в т.нар. Демократическа партия и оттам започна възходът на г-н Савов във вътрешнополитическия живот на Република България след "славния Десети ноември 1989-та". На тая парламентарно представена партия днес лидер е г-н Александър Праматарски. Нека читателят си направи изводите сам!
П.П.: Горните откъси от автентичния ръкопис с подписа на Борис Кюркчиев са публикувани в бр. 1 на вестник "Демократическо знаме" от 19 май 1990 година. Г-н Кюркчиев бе жив по онова време и не е оспорвал текста. Година по-късно той се оттегли на поста Почетен председател на Демократическата партия със седалище София, а на свое място - действащ Председател на ДП - София, предложи г-н Савов, чийто род произхожда от Народняшката партия - партия, която се е явявала един от най-върлите опоненти на автентичната Демократическа партия по време на парламентарния живот в Царство България.
Пловдив, 29 август 2007 година
tisss ___________________________________
* По времето, когато е писана автобиографията.
** Демократическата партия има предвид.
*** Градската организация на Демократическата партия.
**** Има предвид Демократическата партия. Бел.м., tisss.
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
...Изкорениха те от мен изцяло, дори от най-интимните места, и косъм нямам аз по мойто тяло, ни там, отдето давах сладостта...
Райнер Мария Рилке (1875-1926), из "Плач по Йонатан"*
СЪРЦЕТО СИ СЛУШАЙ И НИКОЙ ДРУГ!
Мъжка гургулица (очевидно) тъкмо загугука призивно, та - седнал с лице към изгряващото слънце на балкона с чашата горещо кафе, я чувам, но не я виждам, понеже се е притаила зад листата на липата. Приглушено й отвръща женската (вероятно), ама то е като мрънкане на бебенце, което се гуши в пазвата на майка си, заровило личице, изкушено от мириса на майчиното мляко.
Бъбриво и невъзпитано детенце нещо говори на възрастна жена, чийто глас - също тъй кавгаджийски, ама поне с два тона по-ниско, го увещава, успокоява го като че ли. Думите не чувам; чувам как се преплитат, боричкат се двата гласа, долитащи откъм отсрещния жилищен блок, на стотина метра отстоящ от моята маса с приготвените за писане бели листове хартия.
Откъм далечния "цигански" блок, а може би от разпиления боклук край контейнерите на службата за чистота иде дрезгавият лай на куче. Кого облайва песът-помияр? А може би и той като мен възторжен приветства изгряващия ден, последния четвъртък на царствения август.
Къде ли са се запилели ластовиците! Няма ги още, но ето, току-що една кацна върху кабела за ток към гаража на съседа. Ще прилетят по някое време и посестримите й, ще се заемат със сутрешния си тоалет: ще се запощят с човка, ще заподреждат едно по едно перца, крачета ще изпъват, главица ще завъртят, даже ще се запрозяват с отворена човчица, притворили оченца. Лятото преваля. Виждам най-младото поколение ластовичета, чиито главици все още носят ръждивокафявия цвят на юношеството.
По сивкавото, без ни едно облаче небе над блоковете, над телевизионните антени се стрелват гълъбите на момчето от съседния вход и в летежа им откривам все същото тържество на живота, който величествено преминава над битовите дреболии. Чудни мигове на спокойствие са това и никак не ми е трудно да си отговоря що е щастие, в какво щастието се състои.
Ето, появява се и жената-чистница да изтръсква завивки от балкона на съседния вход на блока, но не й се дразня, понеже вече съм свикнал да ми изтръсква облаци прахоляк и трохи над масата и кафето ми; приел съм я като част от утренната омая на зараждащия се ден.
Седнахме с голямата ми дъщеря в кафене насред съседния жилищен комплекс "Тракия": завчера, или май вчера беше. Побъбрихме. Оплака се от несносния си живот със зетя, който се влюбил в друга жена, шест-седем години по-възрастна от него, и това като че ли е причина да си зареже работата, да замине да захваща нова професия далеч оттук, в столицата, уж за повече пари.
Теглил от банката доста пари, седем хиляди, та и изплащането им ляга върху нейните рамене, а човекът явно си вее байряка с новата любов и нехае, че съпругата и дъщеричката му остават без никакви средства дори храна да си купят. Банката-кредитор глътнала месечната заплата на дъщеря ми и се срещнахме да й дам някакви мизерни осемдесет лева, поне до следващата заплата да преживеят.
Питам: къде са вложени тия седем хиляди, а разстроената ми дъщеря вдига рамене: "Не знам, тате. Питам го и аз, нищо не казва, ядосва се защо се интересувам за тия пари".
Син нямам, та като син го имах тоя мой зет, докато я чуя тая негова авантюра. "А тате! Ще се върне ли при мен, при семейството си? Ти как мислиш?" - пита ме дъщеря ми. И ми се къса сърцето, като я гледам такава, млада и хубава, сполетяна внезапно от нечие чуждо щастие, което превръща в руини всичко, досега градено от нея.
"Толкова изпити си издържала досега, толкова притеснения, и все си излизала с чест, с добри оценки. Сега обаче, дъще, самият живот ти го задава тоя изпит, не някакви университетски професори. Не предприемай каквото и да било. Стой си на мястото. Живей, както си живяла досега. Каквото има да се случи, то се случва, но най-важното е достойнството си и добротата си да съхраниш. Остави човека си на мира. Това е негов избор. Изчакай да видиш по-нататък какво ще стане. А своето решение да вземеш, сърцето си послушай какво ще ти подскаже. Сърцето си слушай и никого другиго" - това й рекох и сега си мисля правилно ли съм я посъветвал.
Моите родители са много хубави хора. Когато завърших осми клас, само ме попитаха: къде искаш да ходиш? Аз казах: в гимназия, и те: добре, в гимназия. Ако бях казала: в политехническо училище, те пак щяха да се съгласят. Казах им, че искам да следвам, и те казаха: добре, както решиш, тъй да бъде. Изобщо оставили са ме сама да решавам и на мен това много ми харесва.
Всички казват, че съм непослушна. Казвали са ми много пъти, че съм опърничаво момиче, затова че обичам да правя това, което искам, че се отклонявам - че не правя точно това, което възрастните искат. Казват ми, че съм своенравна. С моята класна отношенията ни са като между учител и ученик, в смисъл: като между преподавател и човек, който се учи - но не са приятелски.
Вечер никога не си поставям въпроса какво трябва да направя утре. Сутрин се питам. Понеже знам, че започва нов ден, казвам си: днес трябва да направя това и това. Но понякога, когато нямам желание, не го правя. Знам, че трябва да правя всичко добре, т.е. да има някакъв смисъл стореното, да няма неприятни последици след това. Макар че съм едно дете в семейството, не мисля, че съм егоистка. Не е дошъл някой да ми каже: ти си едно дете, ти си егоист, но знам, че това е като правило - хората си казват: защото си едно дете, твоите родители само тебе гледат, всичко на тебе купуват.
Баща ми и майка ми по цял ден са на работа. Аз почти не се виждам с тях. Много малко, за съвсем кратко време се виждаме. Аз обикновено си седя в моята стая, когато те са вкъщи. Рядко се събираме заедно. Свикнала съм, защото винаги е било така. Те си имат свои проблеми. Някои хора, на които съм разказвала, не вярват, че съм толкова далече от родителите си. А пък в същото време за мен моите родители са много хубави хора. Обичам ги, уважавам ги, но не ходя вече при тях. И те не идват при мен.
Спомням си, веднъж моят баща - бях в четвърти клас тогава - ми каза: "Мойто момиче, сама трябва да се оправяш; когато затънеш, сама трябва да заплуваш". Бях забъркала там някаква каша, та ме наказаха в училище. Винаги съм била сама. Сама сред много приятели и хора. Даже и когато съм дружала с момчета, пак съм била сама; не самотна, но сама. Всъщност, не се чувствам никога самотна. Винаги около мен има много приятели и те ме виждат, че съм весела, но аз си зная, че съм сама.
Между другото, обичам много удоволствията. Самите удоволствия или себе си в удоволствията?... Ами и двете, разбира се. Обичам удоволствията, за които всички хора казват, че са удоволствия. Например, да отида на дискотека, да бъда с приятели или с приятел, да отида някъде и да прекарам весело, на хижа или на екскурзия. Обичам много да пътувам, дори само да стоя в кола или във влак, да гледам как край мен преминават различни хора, градове, села, гори, дървета. Обичам да пътувам някъде надалече.
Има някои други неща, които ми доставят удоволствие и точно тия удоволствия много хора не ги разбират. Обичам да гледам зелени цветя без цветове. Обичам да ми шуми вода, да шурти или отвисоко да пада на съвсем тънка струя. Обичам лятото, когато е най-горещо, часовете между един и два и половина - тогава, когато е много горещо, когато няма никакви хора по улиците. В тия часове да мина сама под слънцето дори и по някоя улица, която ми е неприятно позната, пак ми доставя удоволствие.
Обичам тъмнината, когато вали и гърми. Просто да трещи и да святка и да има много дъжд, да бъде тъмно в стаята и да съм сама. Тогава ми е топличко. Ненавиждам електрическата светлина; за мен тя е изкуствена и затова не я обичам. И в такъв момент, когато е тъмно и съм сама и вали дъжд, ако някой влезе и запали лампата, ми става студено и неприятно. Тогава тоя човек, колкото и да го обичам, мога да го обидя и да го изгоня. Правила съм го.
В училище между приятелките много пъти е ставало дума за любовта, точно "за онова нещо"**. Някои момичета са убедени, че трябва да се омъжат девствени. С тях не обичам да разговарям. А има други, които мислят, че едно преспиване с мъж - а първото най-вече! - трябва да бъде съпроводено от много силни чувства, трябва да го обичат тоя човек и той да ги обича. И тези момичета смятат, че така трябва да бъде с тях. Завиждам им, защото всъщност така трябва да бъде, но за съжаление май никога не става така.
Кой прави любовта пошла? Може би самите ние си я правим такава. Но това е нещо, на което човек се учи постепенно, не изведнъж, защото и тези преди нас си мълчат за тези неща. Изобщо, обичам да давам много, но когато съм сигурна, че и много ще получа.
БЕЛЕЖКА от днешния ден:
Нищо особено на пръв поглед не съдържа тая изповед, която съвсем лекичко редактирах, като съкратих моите въпроси на възрастен към тая разкошна млада дама. През цялото време обаче, докато прехвърлях на РС-то текста от разговора ни през далечната 1990-та, над мене витаеше уханието на нещо много чисто и свежо, което - надявам се - животът е укрепил и доразвил в характера на това тогавашно полудете, което любопитно заничаше към грубия и лицемерен материален свят наоколо.
Къде ли е днес моята събеседничка от 1990-та, някогашната Ваня Тодорова? Дали разочарованието не е вдълбало първите бръчки и върху нейното лице, и върху нейната душа на 36-годишна жена? А колко от тия чисти душици България натири по чужбина, превърна ги в проституиращи по магистралите на света, в робини на невежи мъже-съпрузи или на алчни работодатели?Отношението към жената, и особено към младото момиче... не е ли показател накъде върви едно общество?! И само като си представя моделите на поведение, които задават днес примадоните на публичния интерес, страхотна печал ме обзема и страх за българската нация.
Петък, 15 юни 1990 година - последен ден за агитация преди втория кръг на изборите за Велико народно събрание. На този ден от 10 до 22 часа група представящи се като студенти се настанява в близост да Дома на армията на пловдивския централен площад.
Около 16 часа четирима - две15-16-годишни младежи и две 18-19-годишни девойчета, седят в подножието на пилоните за знамената с листове бял кадастрон, върху който с тлъсти червени букви е написано, че това тук е дванайсетчасова седяща стачка и че пловдивските студенти настояват г-н Желю Желев публично да се извини, задето е нарекъл част от българския народ "манипулирани и политически невежи хора".
Отпред върху проста дървена маса е разтворена тетрадка. Двамина около 25-годишни са се изправили зад масата. По-встрани пък е живописна група от петима парцаливо облечени младежи по на 20-23 години, сред които се откроява неприятен тип с отнесения поглед на наркоман.
Изваден сякаш току-що от ковчега тоя "симпатяга" държи, по-скоро - подпира се него! - дълъг сарък със син байряк. На главата му - нахлузена, като чалма усукана синя кърпа. До него - двама в разръфани кирливи дънки с превързани на врата пъстри кърпи се споглеждат с други двама, игриво се подбутват като деца в магазин, нещо се заливат от смят, кикотят се.
Две деца върху ръждясало старо "пони" въртят осморки наоколо, обикалят групите спрели са насред площада; върти педали баткото - около 11-12-годишен, а отзад прав върху багажника деветгодишен момчурляк развява син байряк. И двамата крещят пискливо: "Се-Де-Се! Се-Де-Се!" с поглед към тумбата от около трийсетина мъже и жени между 25 и 65 години.
Младеж с тъмни очила, които скриват половината му лице, идва да ни обясни как да се включим и ние - шест души учители, в тази акция: "Вижте сега какво... Ние тук сега... с тези подписи искаме..." Нещо не му спори, сваля очилата, посочва към двамата зад масата. В разтворената тетрадка един тъкмо си пише името и се подписва; двама чакат зад него.
В 16 часа списъкът беше до № 658. Младежът със слънчевите очила обяснява. Поне три от моите колеги могат да му бъдат майка, и той се притеснява. Сочи към знаменосеца с вид на дрогиран: "Е, вижте ги!!! Това са седесарите. Оня с байряка е най-големият боклук на Пловдив. Бебо Лекето. Наркоман. Всички го знаят. Едно момиче тъй си изгоря заради него... Какво да очакваме от такива?! И децата ползват за агитация на СДС! Това на какво прилича? Ето, вижте ги".
Този път посочва към хлапетата с велосипеда.
Една от колегите е влязва в кръга на спорещите. Дърпам я за ръкава: "Валя, ела тук, да не си отнесеш боя". Какъв ти спор, то си е жива кавга. Десетина крещят и се надвикват с издути жили и изпулени очи. Ръцете им правят поривисти движения както циганките, когато се карат. Лицата - лъскави от пот, застинали в грозна гримаса от напрежението.
Валя Русева е кротък и уравновесен човек с чувство за хумор, но не се удържа; под въздействието на масовата психоза, в която още малко и ще бъдем всмукани, въвлечени и ние, тя обяснява нещо на едър, около 55-годишен мъжага; а той, без да я слуша, цепи въздуха с глас: "А бе не те ли виждам, че и ти си от СДС!" А Валя: "Каква седесарка бе, аз съм от БСП".
Жена на около 35 години* раздава пакетчета бисквити на седналите, дето държат листовете кадастрон с червени букви. Махвам й, понеже се познаваме: "Какво правиш тук!" Протяга ръка: "Жоро, запознай се с една комунистическа проститутка... Била съм червена курва. Така ме нарече тая сутрин един от вашите".**
Същия ден на това място става сбиване. Вестниците писаха за акция на студентите от Пловдив. Няма начин и местното Радио Пловдив не е съобщило. Възможно е и по телевизията да не са излъчили съобщение или дори репортаж in live.
На следния ден, в броя си от 16 юни официозът на БКП (БКП тъкмо се бе "обновила" с крадено име от вече съществуваща политическа формация***; заграби името и се назова "БСП") вестник "Дума" отпечата материал от своя пловдивски кореспондент, където между другото се чете: "Край група студенти постоянно кръжаха симпатизанти на СДС, които се заканваха, обиждаха и освиркваха демократическото право на протест, различаващ се от техния".
Следва
БЕЛЕЖКА от днешния ден:
Това е статия от първа страница на вестник "Демократическо знаме" (бр. 9 от 13 септември 1990 година). "Нищо ново под слънцето!" - сентенция на древните мъдреци. За да се разбере на какъв силен медиен натиск, на какви мащабни манипулации сме подложени като народ и общество днес, логично е да погледнем как се вършеше манипулацията над общественото мнение в ония първи дни на едва-що начеващата демократизация в България. И тогава няма да е трудно всеки сам да си отговори на дяволския въпрос "Защо от всички страни на бившия соц.лагер само в нашата "чиста и свята" Република именно комунистите са несменяемо ято в управлението на трите власти, независимо под каква табела се изявяват и скандират своите медени приказки за просперитет и единство".
Докато не осмислим случилото се в началото на хаоса през тия седемнайсет-осемнайсет години, комунизмът ще продължи да властва във всички сфери на живота ни като бедстваща нация.
* Същата тая хубавичка дама НедялкаМилева по-късно бе за кратко влиятелна фигура в градската партийна организация на "преустроената и обновена"БСП, създаде ресторант, после бе осъдена и пролежа в Сливенския женски затвор няколко години, а останки от изгорения й до основи ресторант дълго време напомняха на пловдивчани от район Кършияка за изменчивата съдба на дребните играчи в политиката.
** Имаше предвид съмишленик на СДС, към която политическа формация по онова време се отнасяше и Демократическата партия, на която съм един от петстотинте съучредители и чиято управа бе в Пловдив, но с развити местни организации в над 130 селища из всички краища на България.
*** Вж. "Експресно издание НОВИ ПОЛИТИЧЕСКИ И ОБЩЕСТВЕНИ СИЛИ" на БТА от 21 февруари 1990 година с отговорен редактор Стефан Господинов в тираж 50 хил. екземпляра, дело на Пресслужба "Куриер". "Изложенията за отделните партии, организации и сдружения са подготвени на базата на точни извадки и цитати от предоставени на Пресслужба "Куриер" и вече публикувани материали" - отбелязват в уводната бележка участниците в редакционната група.
На стр. 16-та в карето под името Българска социалистическа партия (БСП) пише следното: "Учредена е на 31 декември 1989 година. Ръководи се от Бюро за инициативната група с официален говорител Йордан Велков. За контакти: тел. 51-74-87, 87-20-59, 74-71-95, 54-81-30, 66-22-84". Разбира се, това са стари телефонни постове; надявам се, всеки би могъл да провери на кои телефонни номера днес съответстват.
"Необходими са бързи мерки за дестабилизиране на БКП, която всъщност представлява подмолно-конспиративна политическа организация" - се настоява в програмната декларация за политическите искания, призивите и предстоящите задачи на автентичната по онова време формация БСП. И по-нататък: "БСП настоява за признаване и осъждане на историческия факт, че на България насилствено е наложена сталинистката казармена политическа система, а БКП е провеждала политика при фактически ограничен национален суверенитет"... Бел.м., tisss.
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
Петък, 15 юни 1990 година - последен ден за агитация преди втория кръг на изборите за Велико народно събрание. На този ден от 10 до 22 часа група представящи се като студенти се настанява в близост до Дома на армията на пловдивския централен площад.
Около 16 часа четирима - две 15-16-годишни момчета и две 18-19-годишни девойчета, седят в подножието на пилоните за знамената с листове бял кадастрон, върху които с тлъсти червени букви е написано, че това тук е дванайсетчасова седяща стачка и че пловдивските студенти настояват г-н Желю Желев публично да се извини, задето нарекъл част от българския народ "манипулирани и политически невежи хора".
Върху проста дървена маса е разтворена тетрадка. Двама около 25-годишни се изправили зад масата. По-встрани пък е живописна група от петима парцаливо облечени по на 20-23 години, сред които се откроява неприятен тип с отнесения поглед на дрогиран. Изваден сякаш току-що от ковчега, "симпатягата" крепи, по-скоро - подпира се на него - дълъг сарък със син байряк. На главата му - нахлузена, усукана като турска чалма синя кърпа. До него - двама в разръфани кирливи дънки, вързали на врата пъстри шалчета, се споглеждат с други двама, игриво се подбутват като деца в магазин, заливат се от смях, кикотят се.
Две деца върху ръждясало пони въртят осморки наоколо, обикалят групите, спрели на площада; върти педали баткото - около 11-12-годишен, а отзад прав върху багажника деветгодишен момчурляк развява син байряк. И двамата крещят пискливо: "Се-Де-Се! Се-Де-Се!" с поглед към тумбата от около трийсетина мъже и жени между 25 и 65 години.
Младеж с тъмни очила, които скриват половината му лице, идва да ни обясни как да се включим и ние, шестима учители, в тази акция: "Вижте сега какво... Ние тук сега... с тези подписи искаме..." Нещо не му спори, та смъква очилата, сочи онез двама истукани зад масата. В разтворената тетрадка друг тъкмо си пише името и се подписва; други двамина чинно си чакат реда.
В 16 часа списъкът бе до № 658. Младежът със слънчевите очила обяснява. Всяка от трите ми колеги-даскалици може да му е майка, и той се притеснява. Сочи към знаменосеца с вид на дрогиран: "Е, вижте го. Това са седесарите. Оня с байряка е най-големият боклук на Пловдив. Бебо Лекето. Наркоман. Всички го знаят. Едно момиче тъй си изгоря заради него... Какво да очакваме от такива?! И децата ползват за агитация на СДС! Това на какво прилича? Ето, вижте ги".
Този път посочва към хлапетата с велосипеда.
Една от колегите е обградена от спорещите. Докопвам я за ръкава: "Валя, ей, Валя! Ела тук, да не си отнесеш боя". Какъв ти спор, то си е бясна кавга. Десетина крещят, надвикват се с издути жили и изпулени очи. Ръцете им извършват поривисти движения както правят циганките, като се кавгосват. Лицата - лъснали от пот, застинали в гримаса от дива ярост, от омраза.
Валя Русева - уж кротък, уравновесен човек с фино чувство за хумор, не се удържала; под въздействието на масовата психоза, в която за малко и ние да бъдем всмукани, въвлечени, центрофугирани, обяснява нещо на едър около 55-годишен мъжага; а оня, без да я слуша, цепи въздуха с гневен глас: "Не те ли виждам, че и ти си от СДС!" А Валя - зачервена, превъзбудена, опитва да обясни: "Каква седесарка, аз съм от БСП".
Жена на около 35 години* раздава пакетчета бисквити на седналите, дето крепят прави листовете кадастрон с червени букви. Махвам й, понеже се познаваме: "Какво правиш тук!" Протяга ръка: "Жоро, запознай се с една комунистическа проститутка... Била съм червена курва. Така ме нарече тая сутрин един от вашите".**
Същия ден на това място става сбиване. Вестниците писаха за "демократическа акция на пловдивските студенти". Няма начин местното Радио Пловдив да не е съобщило. Възможно е и по Националната телевизия да са излъчили съобщение, па що не и репортаж in live.
Следния ден, в броя си от 16 юни, официозът на БКП - БКП тъкмо се бе "обновила" с крадено от друга политическа формация име***; "Столетницата" заграби името и се самоназова "БСП"... Та вестникът на тия "веселяци", комунистическият официоз "Дума" отпечата материал от пловдивския си кореспондент, в който материал между другото се чете: "Край група студенти постоянно кръжаха симпатизанти на СДС, които се заканваха, обиждаха и освиркваха демократическото право на протест, различаващ се от техния".
ІІ.
В предишния откъс представих начина за манипулиране на общественото съзнание в навечерието на изборите за депутати във Великото народно събрание. По-точно е да се каже, че то бе един от начините да бъдем манипулирани - може би не най-финият, но все пак достатъчно хитро скроен, та да заблуди и хора с що-годе опит в тези работи.
Защо трябваше да се връщам толкова назад, към деня, предхождащ изборите? Отговорът е простичък - защото пак предстоят избори, което значи, че подобни и по-груби начини за манипулиране, за обработване на общественото мнение пак ще се използват или вече са в ход.
Случаят, който ви разказвам в предишния откъс, е автентичен. Има свидетели. Знаят се имената на част от участващите. Агитката, която издигаше изписан с червени букви лозунг край пловдивския Клуб на армията, под пилоните за знамената на Централния площад във втория град на Републиката, бе съставена не от студенти, въпреки че се представяше за студентска група. Човекът, който дирижираше действията на тези млади хора, бе членът на БСП (БКП) госпожа Недялка Милева, кандидат за народен представител, регистрирала се - забележете! - като независим кандидат. В случая не заемам морализаторска позиция, а само регистрирам факта. А когато се регистрират факти, авторът е дълбоко убеден в това! - не е нужно да се извличат веднага дивиденти. Нека бъде оставен читателят сам да стигне до своето становище на Гражданин на Републиката, сам да определи своето мнение и отношение. Което е - надявам се, че поне тук ще бъда ясно разбран от появилите се опоненти на такъв подход към нещата... та това е основно право на личността в общество, стремящо се да бъде демократично.
Затова че цялата тази агитка - заедно с групичката, манифестираща кротко и с подсмивчици отстрани със символите на СДС, затова че масата с тетрадката, върху която се поставяха подписи в подкрепа на протестиращите "студенти", затова че самата атмосфера наоколо бе резултат на умело разиграван театрален фарс, насочен към съзнанието на човека, неопределил се за кого ще гласува до онзи момент... - за това не ми се иска да споря.
Подчертавам: задачата на автора се свежда до това, да изведе случая пред очите на читателите, за да знаят, за да имат предвид как се правят тези неща не само у нас, в България, но и - доколкото ми е известно - навсякъде и във всички случаи, когато има противопоставяне на политически, икономически и всякакви съсловни интереси.
По този повод ми се ще да привлека за пример една от политическите миниатюри на известния американски публицист Арт Бъкуалд. Разглеждайки странностите на американския обществен живот в навечерието на избори за президент, въпросният Бъкуалд описва как, желаейки да спечели кандидатът на Републиканската партия в САЩ, привържениците на тази партия използвали атрибутите, стила на отношение, листовките и лозунгите... на опонентите си от Демократическата партия, създавайки съзнателно, умишлено тягостно впечатление у съгражданите си, които уж агитират.
Такава "агитация" (в кавички) разчита на отрицателния имидж, който създава. Казано по-разбираемо, никой не би подкрепил политическа сила, чийто представители се държат отвратително, скандалджийски или интимничат дебелашки на висок глас - именно защото в съзнанието на човека такива подходи предизвикват естествено отвращение, поради това че прекрачват чисто морални норми на поведение.
В нашия случай средствата за масова информация, обслужващи БСП (БКП), начело с партийния официоз вестник "Дума" работеха и продължават активно да работят именно по тази линия. Нужно ли е да изброяваме тук сърцераздирателните заглавия, които не само от страниците на този вестник непрекъснато атакуваха общественото съзнание, представяйки привържениците на СДС като лумпенизирана маса от криминални типове, грубияни и ехидни предатели на "делото"... Та именно в такава светлина човек може да съзре за каква роля в описания по-горе пловдивски случай са били ангажирани " колоритни образи" като Бебо Лекето и неговата компания, както и двете момченца, кръжащи наоколо със синьо знаме и крясъците "Се-Де-Се! Се-Де-Се! Само Се-Де-Се!"
Да не си правим илюзии, пишещият тези редове - поради факта, че сам е работил дълги години в средствата за масова информация, наблюдавани и управлявани от "Партията-вдъхновителка" - не би желал механизмите за манипулиране на обикновения човек да остават скрити.
Защото те и сега действат. Много е страшно за нас всичко това. Демокрацията в България - като идея, като стил на поведение, като подход към нещата от живота, още дълго време ще трябва да очиства от себе си всякакви наноси, всякакви прилепили се Остап Бендеровци и лумпени, защото именно те дискредитират (злепоставят) всичко добро, което като народ можем да сторим за отечеството си.
В този смисъл, след тези допълнителни обяснения, за които причината е - смятам - нашата ниска политическа култура, ще завърша със следното: Сънародници - българи, турци и всякакви други по етнос, пазете се от имитации. Да се пазим от имитации! Арсеналът от хитро скроени уловки, политически фарсове на театрална основа и йезуитско достолепие усилено се използва и днес. Особено днес.
БЕЛЕЖКА от днешния ден:
Това е статия от първа страница на вестник "Демократическо знаме" (бр. 9 и бр. 10 от септември-октомври 1990 година). "Нищо ново под слънцето!" - сентенция на древните мъдреци. За да се разбере на какъв медиен натиск, на какви манипулации сме подложени като общество днес, логично е да погледнем как се вършеше манипулацията над общественото мнение в ония дни на едва-що начеващата демократизация в България. И тогава няма да е трудно всеки сам да си отговори на дяволския въпрос "Защо от всички страни на бившия соц.лагер само в нашата "чиста и свята" Република именно комунистите са несменяемо ято в управлението на трите власти, независимо под каква табела се изявяват и скандират своите медени приказки за просперитет и единство".
Докато не осмислим случилото се в началото на хаоса през тия седемнайсет-осемнайсет години, когато България бе превърната в разграден двор, комунизмът ще продължи да властва във всички сфери на живота ни на бедстваща нация.
* Същата таз хубавица Недялка Милева по-късно бе за кратко влиятелна фигура в градската партийна организация на "преустроената и обновена"БСП, създаде ресторант, после бе осъдена и пролежа в Сливенския женски затвор няколко години, а останки от изгорения й до основи ресторант на улицата зад гърба на пловдивското училище "Пейо К. Яворов" дълго време напомняха на пловдивчани от район Кършияка за жалката участ на дребните играчи в политиката.
** Имаше предвид съмишленик на СДС, към която политическа формация по онова време се отнасяше и Демократическата партия, на която съм един от петстотинте съучредители и чиято управа бе в Пловдив, но с развити местни организации в над 130 селища из всички краища на България.
*** Вж. "Експресно издание НОВИ ПОЛИТИЧЕСКИ И ОБЩЕСТВЕНИ СИЛИ" на БТА от 21 февруари 1990 година с отговорен редактор Стефан Господинов в тираж 50 хил. екземпляра, дело на Пресслужба "Куриер". "Изложенията за отделните партии, организации и сдружения са подготвени на базата на точни извадки и цитати от предоставени на Пресслужба "Куриер" и вече публикувани материали" - отбелязват в уводна бележка участниците в редакционната група.
На стр. 16-та в карето под името Българска социалистическа партия (БСП) пише следното: "Учредена е на 31 декември 1989 година. Ръководи се от Бюро за инициативната група с официален говорител Йордан Велков. За контакти: тел. 51-74-87, 87-20-59, 74-71-95, 54-81-30, 66-22-84". Вероятно това са софийски телефонни постове; надявам се, всеки би могъл да провери на кои телефонни номера днес, през септември 2007-ма, съответстват.
"Необходими са бързи мерки за дестабилизиране на БКП, която всъщност представлява подмолно-конспиративна политическа организация" - се настоява в програмната декларация за политическите искания, призивите и предстоящите задачи на автентичната по онова времеБСП. И по-нататък: "БСП настоява за признаване и осъждане на историческия факт, че на България насилствено е наложена сталинистката казармена политическа система, а БКП е провеждала политика при фактически ограничен национален суверенитет"... Бел.м., tisss.
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
Да започнеш разговор от висока нота съвсем не е достойнство. Високо заявяващият своето мнение, например - "Обръщам се открито към вас, защото мисля, че е дошло време, когато трябва..." и т.н. - винаги може да бъде атакуван от друг оратор със сходни "гласови" характеристики; например: "Той (авторът на горния цитат - бел.м., Г.Б.) вече предпочита изпитаните стари лъжи пред непроверените нови истини"... Питам се, кой - освен двамата опоненти - има полза от подобни драматически реплики?
На нас, като общество, тези грешки са ни необходими. Така че с уважение към г-н Любен Димитров и към г-н Едвин Сугарев трябва да кажем: в техните статии има много положителни неща, сред които може би най-положителното е, че представят наживо как не бива да се води политическа дискусия от висока трибуна, като вестник "Култура" или коя да е от уважаваните национални медии.
У нас фактически няма центристка партия, центристки движения, центристка политическа сила. Опиянени от плурализма, като принцип в демократично устроената държава, ние, българите, крачим из преддверието на Демокрацията с манталитета на малкото слонче в големия стъкларски магазин. Свирепи гримаси, злостни подмятания, нетърпящ възражение тон, високо самочувствие на хора, "вечеряли с Бога" и съобщаващи истини от последна инстанция - нима това не е маркираният още преди сто години "Балкански синдром"?!
В предаване по регионална радиостанция интелигент задава риторичния въпрос: Защо в предизборната кампания интелигенцията стояла настрани от народа, защо по митинги, стачки и пресконференции писателите, художниците, музикантите, културните дейци стояли усамотено встрани от масата, която издига лозунги и политически декларации?
Не съм сигурен дали е точно тъй, макар че в градове, като Пловдив, например, фактът си е факт. Само че кой подготви тази нива, наречена народно съзнание! Да не би да отричаме ролята на същите тези "самотни мохикани" само защото не викали високо с изпулени очи и издути жили, само защото не демонстрирали пред микрофона, пред телевизионната камера и от вестникарската трибуна своето "Аз"!... Нагледахме се на политически авантюристи, а и кой знае още колко време ще ги гледаме и ще се дивим.
Когато настойват прицела си, артилеристите вземат за ориентир точка от пространството зад гърба си. Така и на нас ни е нужно, преди да се впускаме в атака срещу каквото и да било, да си уточним критериите върху горчивия минал опит.
* * *
Няма такъв народ, който да не е вършил големи глупости. Но големите народи са големи, понеже сами, чрез своите трезви умове, очи и гласове - успяват да произнесат присъда над собствените си грешки. Най-неприятните истини за колаборационистичната дейност на френските политици по време на нацистката окупация бяха произнесени от самите французи. Най-острите критики срещу североамериканската авантюра във Виетнам се чуха от самите САЩ...
Но какво правим ние! Първо произвеждаме някого в исторически светия, сетне - обруган и разтерзан, го хвърляме на кучетата... Не е ли то следствие от нетърпението ни да преминем по-бързо през неприятните истини, които засягат не отделни личности само, ами са показател за комплекса на ниско самочувствие, който витае над цялото ни обществено съзнание?
Чудно ми е какво би станало с президента Никсън, ако аферата Уотъргейт се беше случила в общество с нашия манталитет. Да му позволят да слезе сам от сцената ли, да му предоставят възможност да пише мемоари ли, да му търсят мнението за това и онова, след като са го катурнали от президентството ли...!? Излишни, неуместни въпроси. Но в демократичните общества изглежда съвсем не се замислят над това; там просто настояват да научат цялата истина, да размислят, да разберат докрай механизма на "престъплението", за да не се повтаря случилото се.
В нашата най-нова история съществуват - да ги наречем "опозиционни двойки", които представят интересен повод за размишление в момент, когато се решават кардинални за страната ни въпроси. Историческата наука едностранчиво ни посочваше досега кой е вървял по "правия път", как е вървял, какво се е получило и пр. Например, в опозицията "Бенковски - Волов", "Каравелов - Ботев", "Левски - Димитър Общи", "Каравелов - Левски" има наполовина осветени места.
Авантюризмът на Бенковски по-далновиден ли е от революционното нетърпение у Ботев? Ако ще се върви напред, то с хаотични, анархистични самоубийствени акции ли ще става, или с продължителна организаторска дейност преди да се развее байрякът? А може би - и с едното, и с другото?!
Липсват ни тези анализи; и затова сме едностранчиви в разсъжденията си, и затова не можем да търпим друго мнение освен своето.
* * *
България в момента е една огромна говорилня. Не смятам, че това е лошо, особено в такъв възлов период, когато фактите ни засипват като лавина. Значи, всичко трябва да се изприказва, да се изкоментира, да се изясни, което ще рече - да се сведе до простичките "Десет Божи заповеди".
Ако има нещо лошо, то е, че в сферата на идеите ние подозираме у всеки застанал срещу нас опонент човек, който ни мисли злото, който прави всичко възможно, за да ни съсипе и разпердушини. Такава дива подозрителност и ръмжене се чуват от вестниците "Дума" и "Демокрация", че питам се: дали някога времето ще изтрие спомена от неуважението, байганьовската безпардонност и цинизъм.
Сега, около изборите, проблемът пред обикновения човек вече не е толкова и единствено разрушаването на старата комунистическа религия и произтичащите от нея институции и групи от демагози и мародери. Говорим, че народът е дал доверие на кредит у представителите на БСП. И това е така. Но доверие на кредит е дал този народ и на противниците на управляващите да защитават своите идеи в Парламента.
Позицията на безогледна защита спрямо извършеното от "сините" не е най-добрата защита на СДС. Ако трябва да се оценява обективно ефектът от статията-отговор на г-н Едвин Сугарев ("Мъжеството, разумът и лъжедемокрацията"), констатацията "Болни сме от демагогия - за съжаление трябва да призная, - от професионално усъвършенствана демагогия. Тази прилепчива болест..." и т.н., тази констатация си остава само една констатация, и нищо добро, нищо конструктивно тук няма. Пък и опозицията срещу БСП не виждам какво ще спечели от такава защита.
И тъй - на един опит за анализ върху слабостите на опозиционните политически формирования, написан от човек с обидено лице, излиза опит за съсичане, написан от човек, отвисоко наблюдаващ суетния ни греховен свят. Кой е правият не знам, но нито първият, нито вторият ще постигнат, което са си наумили. Време е мислещите у нас, вместо да си вадим един другиму очите, да се обърнем към онази мисъл за кривиците (водеща в дейността на В. Левски), за лоялното отношение помежду ни, за да можем заедно да заработим срещу Динозавъра Комунизъм.
Интелигенцията ако сама не се пази, кой ще я пази! Нашите политически демагози ли?!
Юли 1990 г.
БЕЛЕЖКА от днешния ден:
Статия от бр. 12 на вестник "Демократическо знаме", но струва ми се все още актуална за днешното състояние на обществото ни. Ако съм проявил наивност и известна доза суетност, като съм я публикувал тук, във форум "Език и литература", моля за извинение! Някои уроци се учат цял живот, та се налага и да се преповтарят основни истини.
Не скърби, мили мой Джонатан! Не наливай сърцето със злост. Бог всичко вижда, Джонатан. Бог над всичко бди ден и нощ. Помоли се за злодеите, Джонатан. Помоли се за тия души, дето освен теб, Джонатан, няма кой да утеши.
Стара песничка
Убиха дъщеричката. Хвърлили я в канавката и заминали.
Правя се, че не знам кои са. Ала знам. Трима са. По семето личи. На всеки семето има нещо като код. Обаче няма как да докажа, нали!
Знам, трима братя са, заможни хора. Далавера с митничарите въртят. Те са. Ама ги пази прокурорът. Щото много изгорели като мен са им дигнали мерника.
Да ги трепя?!... Те мене ще утрепят. Нито съм толкова богат, че да им пратя убиец. Тарифата я знам, но ви казвам: прокурорът ги пази. Те и убиеца ще убият.
Комунизъм-социализъм, ама такова нещо не съм и сънувал. Жената перкуляса от мъка. Други деца нямаме. Веска ни беше слънчицето.
Целият град говори, знам си аз. Ала всички се спотайват. Ей! Власт е това. Пък ние сме им в ръцете. Къде ще отидем! Банките – техни, заводите – техни, складовете – техни. На всеки ъгъл техните копои душат и пазят, с мобифони и електроника си сигнализират какво прави тоя народ. По телевизията – все техните муцуни. По вестниците – все техните добрини...
А братята всяка нощ пият в своята кръчма в центъра на града. И даже Атанас, средният, се изпуснал: „И-и-их, хубава курва беше, ама не можахме да си я разделим”.
Сирак съм. С жената се взехме от беднотия, не по любов. Моя баща го убиха комунистите, че не искаше да си даде лозенцето, пък тя вярваше в Ленин и Сталин, че баща й някога позиви разнасял. Кръстихме чедото си Веселка, щото ни беше слънчицето вкъщи. Е-е-ех, Веселке, миличка!
Като рекох на адвоката кои са убийците, той ми вика: „Ш-ш-шът! Тихо да не чуят, че сега предстоят избори, а Петър го гласят за кмет”. Викам: „Кой! Тоя ли ще ни е кметът?” А той: „Мълчи – вика, - трай си. Рано или късно, ще има възмездие. Съд. Народен съд ще ги съди тия. Ти само си трай”.
Боже-Боже, какво става?
Петър е големият. Баща им беше секретар на БеКаПето едно време. Много кротък човек. И разбран. Мисля си, ще отида да му кажа...
* * *
По цели нощи не спя. Е, добре де, какво, като му кажа! Той пък какво ще направи?! Най-много да се обиди.
Още не са минали четийсетте. Всяка сутрин в шест аз съм на гробчето. То е накрая на гробищата: едно такова, като бебешка количка изтумбено... Посадих кокичета, ама не се хващат. Сигурно е от злобата, дето ме гони. Да има как, с два пръста ще ги удуша тия тримата.
Усещам обаче, че ме наблюдават.
Идва оня ден един бабаджан и ми оставя две торби с агнешка кайма. Вика: „Праща ти ги Мишо”. „Кой Мишо, бе? Аз такъв не познавам”. „Помисли си, и ще се сетиш!” – И отпраши с лъскавата си кола.
После се досещам, че Михаил и най-малкият от братята, най-писаният, дето кучките от бардаците в краката му се търкалят.
А бе, тия хора какво искат!
Питат ме комшиите: „Как стана? Що стана?” Перя ръце: „Не знам, братя!” Ала знам.
Водят ме на отчет в тубдиспансера, щото тоя комбинат здравенцето ми взе. Лекарят, като ме гледаше миналата сряда, и той: „За теб – вика – се обади господин Казълбашев. Да не ти е роднина?” „Да-да, нещо като роднина ми е – викам му, - ама невестата е в Отвъдното, та няма как да си станем хептен рода.”
* * *
И си мисля как една смърт може да свърже убиеца и жертава по-яко и от най-яката връв.
Аз съм под наблюдение. Къщата ми е под наблюдение. Усещам, страх ги е, а не мога да им помогна. Не знам разбирате ви какво става, като се разгневи добрият човек...
Пият. Пеят. Бесуват. Фучат нагоре-надолу с лъскавите си лимузини. Перчат се, с една дума. Къпани, избръснати и сресани, чистички. А иначе целите вонят на леш.
И си викам: ще си трая. Пък все ще дойде Видовден. Щото тоя народ не забравя. Забавя, ама не забравя. И ще си побъбрим някой път. В незнаен ден, в незнаен час... А сега пейте и веселете се, господа. България гладна сега вази гледа. Тя ви е изплела вече трънените венци. И ще има да става, каквото ще става. И тогава никакви прокурори и прокурорчета няма как да ви отърват.
Убиха дъщеричката. Поиграли си с нея, погаврили се, понарязали й гърдите и краката горе, под чатала. И заминали. И сега се правя, че не знам кои са. Сегиз-тогиз излизам и аз на улицата, омешвам се с народа и питам ей-тъй, за парлама: „Какво става!” И гледам: и други – като мен питат и те. А очичките им святкат в тъмното и все нагоре гледат.
Има спорове, от които на човек му става чоглаво, въобще че се е захванал, казва си: "Кой ли ме дявол караше!" В подобна ситуация, когато двете спорещи страни започват на всяка цена да доказват правотата си, без да видят конструктивното и в различни от своето становища... в подобна ситуация, мисля си, спорът се изражда в кавга; и да останем повече при такива обстоятелства би означавало да разпалваме и без това излишни емоции.
В такъв случай си припомням онази, чута още в студентските ми години, история за достолепния Методий, който спорил със защитниците на "триезичната ерес"** Ученият човек - един от най-интелигентните мъже на своето време, като изтривал потта от челото си подир дълъг безплоден разговор с настървени противници, които налитали върху му като разгневени оси, въздъхнал уморен, обхванат от тъга: "Глупаво е да опитва умен човек да им говори каквото и да било, защото те - освен себе си - друго не чуват".
Е! Не съм бил там, не съм сигурен, че точно тези думи е рекъл, но достатъчно е, че обстоятелствата и реакцията му са прелетели през Средновековието наред с легендата за него. По-същественото е, че днес на всяка крачка срещаме хора, които в условията на крайно изостреното ни политическо, стопанско и всякакво друго положение се въодушевяват от възможностите, които им предоставя всеки конфликт, за да им се чуе името, а и да издействат изгода за себе си в изграждащите се пред очите ни държавни, политически и стопански структури.
Моят баща дърводелецът - Бог да го прости! - казваше: "Чуеш ли някой да повтаря "Аз... аз... аз" и все себе си да цитира, да бягаш от такъв човек!"Колко такива "обаятелни, злостно речовити" - дълбоко влюбени в своята особа кресльовци, обсаждат днес националните трибуни? Това дали е безобидна работа, питам се, или то е съзнателно, преднамерено разпиляване на всяка конструктивна идея в протакане и крещене срещу опонента?
Крачим по своите дела, поводи за притеснения - колкото щеш! - а кресльовците се въвират в нозете на уморения човек, вирят показалец към облака в небето, цитират все някакви чужди доброжелатели и дават наставления кое как да стане. Или по-печалната картинка - нападат да захапят, дразнят се, че не си се съобразил с това или онова тяхно височайше мнение. И пак с думите: "Внимавай! Знаеш ли колко хора ми се обаждат и колко много се е налагало да те защитавам"...
Уморихме се от обяснения, препоръки, тезиси и съображения. От далечната 1958 година, та до самия залез на т.нар. "тоталитаризъм". И какво полезно, и какво добро са принесли на народа ни кресльовците?!
Не усещаме ли, господа и другари, че губим страшно много "сиво вещество" в момент, когато са ни необходими яснота, трезвост, вътрешно равновесие!
Политическите джуджета са се впили в плътта на работния народ и паразитират върху гърба му, във вреда на нацията. Именно тези фалшиви хора създават неяснота и неопределеност - тази мъртва хватка, тази мътна вода, в която е трудно да определиш кой какъв е и за какво се бори.
Имаме голям, неотложен проблем - да отнесем до бунището на Историята трупа на Политическия динозавър, да подредим нашата мила България далеч от наслоената омраза, високомерие и непукизъм, да изведем професионализма и добронамереността в предните линии - от работното място до парламента, където се вземат кардиналните решения.
И колкото по-рано кажем "сбогом" на устроилите се тук и там квакащи кавгаджии, толкова по-бързо ще оправим стъпката си по каменистия стръмен път към Демокрацията. Хлебарят - в хлебарницата, бръснарят - в бръснарницата, всеки - с делата си, всеки - с уменията и дарбите си, така както са ни от Бога дадени! Стига с това лепило, дето все се лепи по нозете ни, все ни дърпа назад, към ненужни за нас спорове, в които някой все нещо доказва, тънки сметки уж прави, все обвинява този и онзи за грехове и грешки, които само цинично и развинтено, болно съзнание (ако не са преднамерени манипулации) може да роди!
Октомври 1990 г.
БЕЛЕЖКА от днешния ден:
Поведението на "светата троица" в преговорите относно масовите учителски протести в Републиката е илюстрация за безсмислени спорове, за преразказване на една и съща позиция с различни думи, накратко казано: илюстрация за размотаване, за протакане с цел политическа изгода за компанията управляващи тарикати.
* Есето е от бр. 14 на вестник "Демократическо знаме" (18-24.Х.1990 г.).
** Светото писание да се чете в храма само на еврейски, гръцки и латински. Солунските първоучители всъщност отварят хоризонт към демократичния цивилизационен модел в сърцето на Европа с мисията си при римския папа, като извоюват тогавашната официална духовна власт да признае правото на всеки народ да общува с Бога и Божията мъдрост на родния си език. Бел.м., tisss.
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
08.08.2007. Нов бележник реших да започна в първия ден след моята „кръгла” годишнина. Със записките от огромната книга „Въведение” (1600 страници текст дотук, грубо пресметнато) въобразявах си, че съм приключил. Стилът обаче и на тоя текст, който подхващам, ще е същият, понеже думите отразяват не просто образи, обстоятелства и сюжети, а и начина на мислене, манталитета ти, т.е. – и да искаш, от себе си няма как да избягаш. Лицемерието, демагогията в сферата на публицистиката (а и на изкуството въобще) отдалече личи.
Писах дотук „Въведението” като свидетелство за случващото се с нас - поколението българи, родени непосредствено подир Втората световна война в югоизточната част на континента, в България, а и с мен лично... тук, в Пловдив, покрайнините на това най-голямо някогашно тракийско селище с осемхилядолетна история под нозете. Бъдещето ще реши кое от написаното е важно и кое – делнична дреб.
18.09.2007.„Сартър е абсолютен егоист, както повечето от водещите интелектуалци. Това не е изненадващо, като се вземат предвид обстоятелствата, свързани с детството му. Той е типичният случай на разглезено дете…”**
В тоя фрагмент три са нещата, които ме предизвикват да ги обмисля: егоист, интелектуалци, разглезено дете. Преди това обаче да очертая образа на Жан-Пол Сартр, какъвто ми се представя от английския автор.
Роден на 21 юли 1905 година, единствено дете на родителите си; бащата умира, когато Жан-Пол е едва на година и три месеца, тъй че за възпитанието му основа е заможното семейство на майчините му родители (дядото преди всичко). В биографичната си книга „Думите”*** възрастният Сартр след обстоятелството, че е бил обграден от обич и възхищение в ранното си детство, подчертава иронично: „Дядо ми вярваше в прогреса, и аз вярвах в същото. Вярвах в онзи дълъг и труден път, който води към самия мен” и добавя може би най-съществения детайл: „възприемах себе си като „културна придобивка”.
Метър и петдесет и шест сантиметра ръст, с дебели рогови очила, с едното око невиждащ, грозноват, здравеняк със съразмерно телосложение, с широк гръден кош... У дома му внушавали, че е красавец; в училище проумява, че всъщност е грозен, или меко казано, непривлекателен и съучениците му честичко го пердашат. Ала тоя грозник е майстор на саркастични духовитости, та се превръща в Училищния шут, Смешника, с когото останалите лудешки се забавляват.
Учи в най-доброто, най-престижното за онова време училище – лицея в Ла Рошел, после – в Ecole Normale Superieure. Тренира бокс и борба. Свирел доста добре на пиано. Имал силен глас и на театралните училищни представления се появявал със собствени наивни скечове. Вече пишел стихове, есета, пиеси, роман дори... Четенето на романи от североамерикански автори му било страст.
Провалил се на първия по-значителен училищен изпит, ала следващата година взема изпита с отличие, класиран бил първи. Двайсет и петгодишен, назначили го за директор на училище, понеже го възприемали като даровит млад французин.
Спирам дотук с резюмето на неговия старт в живота и литературата. Аналогиите с преживяното от мен, както и очебийните различия, особено като съпоставям отношението на околните в моето детство, юношество и ранна младост на българин, крещят да коментирам. Но няма да навлизам в детайли. България не е Франция, не е и нужно да бъде. Ала защо България и днес е пак Байганьовската България - рай за лицемери и чудесно буренясало гробище за млади таланти!
20.08.2007. За личната (житейска) философия на Сартр****: „По естеството си тя е философия на действието – в нея е залегнал принципът, че характерът и личността на човека се определят от действията му, а не от възгледите му, от делата, а не от думите. Нацистката окупация събужда у Сартр всички антиавторитарни инстинкти”.
Библейското „В началото бе слово” самонадеяно се отрича, т.е. практиката се изтиква пред теорията, материята – преди духа. Но зад активността у Сартр съзирам силуета на едва прикриващия се колаборационист, съглашенец – човека, търсещ удобството за сметка на съпротивата.
„Съпротивата у Сартр” са декларации, където звучи преразказан Хайдегер, тъй че да се понрави преди всичко на младото поколение французи не толкова философът Хайдегер, а бъбривецът Сартр.
Положителното за мислещия българин в условията на пост-тоталитаризма, сред ширещия се хаос и пред лицето на воинстваща безнравственост у нас в 2007-ма... е аналогията между френското общество непосредствено след Втората световна война и дереджето на простосмъртния гражданин на Република България след седемнайсетте вакханални години лъже-демокрация, период, в който нито за миг някогашните комунисти не са изпускали кормилото на властта в моето отечество България.
„Ноемврийският брой (от 1945 година вероятно) на списанието “Les Temps Modernes” изтъква, че Франция е обрулена и деморализирана страна – отбелязва авторът на книгата „Интелектуалците”Пол Джонс (с. 312). - Останали са й само литературата и модата; и единствено екзистенциализмът (т.е. преосмислянето в духовен план – бел.м., Г.Б.) може да защити достойнството и личността на французина във време на всеобщ упадък.”
23.08.2007. Дойдоха точно според уговореното Вера и внучката Невена, а Надя, която снощи похвалих за точността й, се домъкна с колата час и половина по-късно. Бях се приготвил по-отрано тая сутрин (22 август) да отпразнуваме с общ обяд трийсет и втория рожден ден на Надя.
Седнахме в кухничката: с двете дъщери и внучката - най-близките ми хора на тоя свят. Тръгнаха си моите гости към четири. Следобеда, вечерта и цялата нощ до тая сутрин атмосферата в дома ми като да е наситена с електричество. Усещам се неуютно в кожата си, писането не ми спори.
** Пол Джонсън, „Интелектуалците”, изд. на „Анубис” от 1994 г., с. 301-302.
*** Жан-Пол Сартр, „Думите”, изд. „Народна култура”, 1967 г., с. 26. Преводът на Елена и Борис Станишеви може да е точен, но е лишен от сарказма и сочността на артистичния Сартъров слог.
**** Вж. с. 307 на „Интелектуалците”. Бел.м., tisss.
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
("Новият бележник") ЛЮБЕН НЕНКОВ или МАЛКИЯ ДЯВОЛ ОТ ПАЗАРДЖИК
22.ІХ.2007. Ден на независимостта на България. Парадоксалното, но и показателно за хаоса от преобърнати с главата надолу нравствени стойности в държавата ни, е, че точно тоя ден се свързва с маргинална група, самообявила се за наследница на Демократическата партия на Петко Каравелов и Александър Малинов. Иззели днешните кокошкари от някогашната партия на едрия капитал нещо, което няма как да им принадлежи – нейното достолепие и залягане над националните ни достойнства и приоритети.
Но тъй е в днешната мила Република, където учителите са натикани в миша дупка с възможно най-нисък социален статус и символично, показателно ниско възнаграждение, докато всякаква измет се е възкачила по върховете на властта и благоденствието. Да бе жив Алеко да ги зърне тия самодоволни и речовити новобогаташи, би продължил с нови епизоди на байганьовската вакханалия и невежествено гръмко самочувствие.
Ден на независимостта… На чия независимост?! Преди всичко то е независимост на мародерите, на кокошкарите, на селските тарикати, на всякакъв вид използвачи на блага – хора, цели прослойки, самообявили се за малцинство и стоящи над закона. Весели се, празнувай, народе, тържеството на Лицемерието и Демагозите!
* * *
Завчера от сестра ми по телефона научавам, че минали два месеца, откак се споминал вуйчо Любен. Както спял, тъй издъхнал милият ми вуйчо. Няколко пъти това лято ми минаваше през ум, че бе обещал да ми разправи за спортната си кариера на може би най-обичания сред колоездачите-спортисти на Пазарджик през шейсетте години на миналия век. Той бе от поколението кумири за нас, хлапетиите по прашните улици на българските градове. Приятел бе с Ненчо Христов, Милко Димов, Георги Тачев.
В умирисан на смазка и ацетоново лепило сутерен на същата улица „Франклин Рузвелт” - пресечка на централната пловдивска улица „Гладстон”, на петдесетина метра по същия ред, дето се намираше частната мебелна работилница на Иван Радичев, бе колоездачното ателие на Георги Тачев. И вуйчо ме заведе един ден там.
Прозорчето - отворено, отвътре в тъмнилката различаваме главата и раменете на вуйчовия авер. Приклекнахме Георги Тачев да ни види. И той заобиколи да отвори входа откъм двора на къщата. Да съм бил по онова време шест-седемгодишен.
Двамата мъже си стиснаха ръце. Бяха колеги не само в спорта, но и в занаята, понеже вуйчо пък държеше дядовото колоездачно ателие на пъпа на Пазарджик, срещу черквата „Света Богородица” отсам моста на Марица.
Ай, какви спомени ми отваря тоя епизод! В двора на дядовата къща през моето ранно детство поръждавяваха дузина пътнически велосипеди. Понеже и в тоя бизнес дядо бе пробил. Модата да се предлагат под наем велосипеди на час някога му носела добри приходи. Борис Дявола беше особняк, стиснат сякаш; особено към децата си се отнасял като към аргати; и те, дето се вика, му имаха страха, имаха респект към суровия му калугеровски нрав на израсъл сирак, замогнал се без ничия помощ, благодарение на упорит труд, пестене и предприемчивост. Колкото и малък да съм бил, тоя трепет, това замълчаване около него, когато рече да каже нещо, все пак ми е правело впечатление.
Към единствения си син Дявола на вид не бе никак милостив. Не съм чувал да го хока, но се е запечатала у мен следната дочута от роднините история… Откачил една от ловните си пушки от стената, тръгнал да трепе сина, когото видял да влиза в нужника в далечния ъгъл на двора. Спуснала се баба ми Вена, наизлезли двете му дъщери, та отървали вуйчо от гнева на „дъртия”. И що се разярил? „Много е сгушен – рекъл, - тоя мой син. Не ща да го мачкат хората.” Ама че чешит бе дядо ми Борис!
Един предиобяд в двора се появи слабичко стройно и рядко красиво момиче с едри весели и пъстри очи. Бъдещата ми учиная Трепка бе по-висока, по-едра от вуйчо, а годините й бяха, ако се не лъжа, едва седемнайсет. Как се бе прилъгала не знам, но двамата живяха дълги години в мир и съгласие, отгледаха две деца и сина си вуйчо кръсти на страховития си баща – Борислав, пък момичето кръсти на майка си: Невена.
На горния кат на къщата се пазеха два чудесни велосипеда с алуминиеви капли. Молел съм вуйчо да ми хариже единия, май беше италиански бегач, но не ми го даде. Даже не ми позволи да го пояздя на улицата, да се изфукам пред махленските дечурлига с тоя чуден състезателен велосипед.
На стари години вуйчо силно се подгърби, сниши се някак, а жена му наедря и напълня доста. Живееха в блок, на един от по-горните етажи, и бяха винаги открити и настроени да посрещат гости, макар да личеше, че не живеят охолно, пък и болестите се бяха настанили от години в дома им. Повтарям, съгласие и обич цареше между тия двама самотници. Всяка от рожбите им бе отлетяла от родния дом, свое гнездо си бе свила, за да се рои родът на Борис Дявола.
От най-ранните ми детски години имам тая картина пред очи. Любен Ненков, или Малкия Дявол, както го наричаха – вдигнат във въздуха, понесен на ръце ей тъй, както си е върху велосипеда с каска и в спортен екип, тъкмо пръв пресякъл финала далеч преди останалите колоездачи. Огромно множество изпълва градския площад с часовниковата кула, гледа го това множество, крещи възторжено, скандира името му. А вуйчо свенливо се усмихва над главите на своите почитатели.
Да, той беше по онова време гордост за пазарджиклии, а и доста години по-късно чух от служители на КАТ-Пазарджик в случаен нощен мухабет край язовир „Батак” за него. „О-о, Малкия Дявол беше голяма работа. Знаем го, разбира се” – рече единият от тях, като стана дума, че майчиният ми род е от техния град. Па престанаха да се държат строго, като същински служители на КАТ, развързаха се езиците им и заговориха за своя мил Пазарджик.
Бедняшко бе последното ателие, където съм посещавал вуйчо. Тенекиена барачка, диктисана току край булеварда срещу жилищния блок, дето живееше. Предполагам, до последен дъх е работил в тая барачка, която общинската управа благосклонно и в знак на уважение му беше позволила да заема. По мои си сметки, отишъл си е от тоя свят в своята осемдесетгодишнина, като истински син и потомък на двата ми майчини рода – Калугеровския и Перущенския.
Още един мой застъпник от звездното тракийско небе над нас...
Следва
БЕЛЕЖКА от днешния ден:
Съжалявам, днес Пазарджик е известен преди всичко с жестокото и неразкрито все още от достойната българска полиция и прокуратура убийство на сестрите Белнейски, но тук разправям за оня Пазарджик на отрудените българи-стопани, който остава в спомените ми от ранното ми детство.
- Много сте мила. Вероятно не го заслужавам, но посланието, което чета по-горе, е страхотно. Б-р-р! Пък аз съм най-обикновен, при това вече в доста неприятна възраст. Благодаря, благодаря, благодаря!
- Айде сега! На Вие ли минахме? Освен туй, всички сме необикновени и единствени, а възрастта е нещо много относително, повече от Айнщайн дори!
- Виждам на аватарчето Лъвица; може би сродно усещане за света, ако се вярва на зодиака, плюс съответното самочувствие. Добре поне, че самоиронията ме спасява донякъде.
- Смених си картинката просто, ти не помниш ли имена?
- Помня имена, разбира се. Но картинката е чудесна.
- Ами що мина на официален тон?
- От само себе си станало... Не съм го мислил специално. Пък имам смътна представа за теб... Може би жена, може би с вкус към абстрактното мислене в идеални пропорции, може би чудесен приятел и събеседник... Три „може би”! Ле-ле!!!
- Да ти кажа честно, моята представа за мен е повече от смътна... За мислене да не говорим - ни абстрактно, ни конкретно, опитвам се да слушам тишината, ама не успявам много-много... Важното е, че се старая. За събеседник ме бива, щото слушам... ама и питам после! Това е отгоре-отгоре инфото.
- Ще ми е приятно да ми зададете някой, да речем, много неприятен въпрос...
- Нали разбираш, че няма неприятни въпроси? Има отговор, който ти е неприятно да дадеш...
- Виждам, пак съм смесил Вие с ти... А не знам на какво се дължи. Днес ми е възлов ден*, или така съм си внушил. Нищо особено не се е случило, и точно това лекичко ме притеснява. Затишие като пред буря.
- Няма значение, граматики разни... А въпрос ми дойде на ум: „Защо в повечето постинги в all.bg форума качваш твои снимки от различни лета?” ...И как нищо особено да не се е случило! Излязъл си от дупката за пореден път и имаш съвсем нова година пред себе си - това нищо ли е?
- 1. Тия "картинки" би трябвало да демонстрират, че съм си същият; може би вид претенция от моя страна. 2. Шумните места ме натъжават, а нов и много мил ми е всеки ден, особено когато е дъждовно и тихо.
- Черното момиче с виолата, което се появява в червена рокля след третата минута от записа, ми направи най-силно впечатление. След това, към двайсетата секунда след петата минута, тя има късо солово изпълнение, което преминава в дует с мъжа-цигулар. Това "наддумване" на двата струнни инструмента ми се стори разкошно. Виж я каква е дяволица! Къде ги тия жени?!
- Значи, не си слушал досега (и гледал) Yanni? Можеш да наваксаш сега - невероятна му е музиката!
- Слушал съм го. Знам го, но някак с времето са ми се смесили нещата с други музиканти. Говоря за период отпреди три-четири години, за мен лично... когато за пръв път слушах тоя грък. И то пак някой ми го препоръча специално, това си спомням. С моя саможив стил на живот... какво друго!
- За него мога да кажа само едно - не "пипнат", а прегърнат от Господ!
* * *
- Мислех си на коя ли от моите познати ми напомняте... И плътно представата ми съвпада с колега, която допреди две или три години работеше като шеф в училище.
- Не вярвам да приличам на някого, особено пък на персони, дето са били шефове, и то в училище...
- Зодия Лъвица, тъй ли?! Или бъркам нещо.
- Да, нещо кат лъвица.
- Само Лъвица може да бъде такава: търкаля се отляво-надясно, после отдясно-наляво и чака друг да й свърши работата.
- Не позна! Поради вселенския ми мързел гледам да си свърша работата тутакси, за да си мързелувам...
- Обичаме си котешкия живот, нали?
- Че ако не ние, кой друг?
(На монитора му се появява самата София Лорен, та се налага да уточнява.)
- Така и не разбрах какво опита да ми пратиш... София Лорен като подарък за една вечер ли?
- Тя да е подарък??? Много грешно! Помисли пак.
- Учудих се, понеже това е от оня рядък тип жени, дето цял живот няма да ти стигне да им се дивиш и да ги любиш...
- За нея трябва да се воюва... Ама не със съперници, а със себе си.
- Еййй! Това са ужасно приятни сражения, да знаеш. Ама не си мъж, че да знаеш мъжките мераци.
- Всички мъжки мераци се отразяват върху жените. Това е толкоз ясно... Не е нужно да сме мъже, та да ги знаем.
- Пък и не ми се е случвало да преследвам... Като събрат по зодия, това ти е известно, нали?! Лъвовете не преследват. Лъвовете чакат, дебнешком свити в храстите и мрака.
- Туй е излишно, преследването де. Когото ти е "писано" да срещнеш - ще срещнеш.
- Права си, абсолютно; но все пак си от другия пол.
- Е, и какво от това?
- Много работи следват от това. Първо, блендата е различна. Вие сте интуитивни същества, обичате дреболиите, умирате за красиви малки нещица - за разлика от нашата рационалност и сухотия. Добре, че ви има да облагородявате самолюбивата ни природа на мъжкари.
- И поради нашата интуитивност вий не можете да сте скрита картинка, нъл тъй?
- Бе, не е баш тъй, ама що да ти развалям илюзията!
- Е, не би могъл, поради единствената причина, че досега не съм се илюзионирала по отношение на вашего брата. Късмет, а?
- Май си права, ама то важи само за хубавите и интелигентни жени.
- По-скоро за онези, които си спомнят опита не само от тоз живот...
* * *
- Значи, когато ме заинтригува някое дългокосо с дупе, цици и мила муцунка, ставам изобретателен да се крия, за да не ме усети. И наистина с вашата развита интуиция съм си имал бол проблеми.
- От кого се криеш?
- От въпросния обект на собствените ми бесове, разбира се. Само за илюстрация... С момичето, което после ми стана съпруга за петнайсет години и ми роди двете дъщери, шест пъти ни запознаваха в различни компании, а ние си бяхме любовници през цялото време. И това става в село от петстотин човека, дето всички се бяха вперили естествено какви ги върша, къде си блещя зъркелите.
- Туй, за да ти е интересно на теб, нали? Щото мацето те е разбрало, преди да се скриеш.
- Не е вярно. Да отварям ли торбата с историите?! Не ме карай.
- Е, аз ти казах за кои жени иде реч - не толкоз хубостта и ума, колкото опитът...
- Отгледал съм сам две момичета, пък и женският ви свят ме е занимавал от ранното ми детство, от петгодишен още, та съм стигнал до откритието, че у момичето, у жената... това нещо или е вродено, или изобщо го няма. Не се учи, а си иде с интелекта.
- Кое?
- Усетът кой е мъжкарят, дето й е от господа Бога отреден. Това ние, мъжете, обикновено не го знаем, а момичето го знае, защото природата му го съобщава на уше. И ние естествено последни научаваме, че сме влезли в плановете на хубавелката. Е, тоя стереотип, типичен за хубавата интелигентна жена, по навик първо тръгвам да разбивам. Правя се, че не ми пука за нея, даже дотам се изтрепвам да се преструвам, че отсреща започва едно тръшкане, едно страдание, едно показване на ноктенца и сълзички, тропане с крак...
- Ай стига, бе! Направо Шекспировски чудесии! Ама нещата не са тъй прости... Единици са тези от множеството, които остават заедно цял живот и не по принуда някаква социална, а защото са се намерили - не като женска с мъжкар, а другояче...
* * *
- В любовта също човек може да бъде посредствен, поне това го знам. Не мога да понасям мъже, които подценяват жената, момичето, за да се покажат колко са велики. У мен да съм влюбен в едно момиче, в една жена... е нещо като покоряване на бесовете ми.
- Аз избягвам да се произнасям на тема "любов", щото има страшна обърквация - сексът се смята за любов, любовта - за секс, а те са съвсем независими неща.
* * *
- Говоря за любов, съчетана със секс. Нямам представа какво е да легнеш с момиче, което не харесваш като човек, не го цениш като душа, като чар, ами само заради физкултурни изтощителни упражнения.
- Провокация: а щом като го харесваш с всички дадености, можеш ли да продължиш да го обичаш и без секс?
- Да, след като физически се разделим. След като пътищата ни се разминат, но това продължава няколко години със затихване, докато един ден се събудя трезвен и престанал да усещам чара на жената отсреща.
- ...Въобще не сте стигнали до секс - поради някакви си причини – и ще ти продължи ли любовта?
- Да.
- И колко ще трае?
- Две млади жени са ми пред очите - едната от десет години, другата - от три... И няма изгледи някога да бъда с тях. И към тях особено интензивно усещам любов, особено когато остана сам - ама в различни дни: ту едната, ту другата си представям и тогава - това ти преди дни го беше казала! - към тях изпитвам не сексуална тръпка, а наистина привличане като към божество. Много красиво усещане.
- Е, значи следва извод: любовта без секс е по-трайна във времето... а?
- Може да трае много дълго. Докато не видя жената в неприятна светлина: занемарена, изпростяла, превърнала се в домашна слугиня или бъбрива досадница. Обичам момичето да е на пиедестал, да мога да го обожествявам и да съм готов на подвизи в негова чест. Ами като Лъв, все пак съм ужасно фуклив. Някъде в есетата от хронологията "Въведение" съм го писал вече: ако Петрарка беше преспал с Лаура, пък дори само веднъж, нямаше да ги има ония стотина любовни сонети. И все пак! Да не би да ти харесва да ближеш сладолед през джам???
- Оппа! Лъвовете не се фукат; на всички е видно кои са - що им трябва на Лъвовете да се фукат? Фукат се незабележимите, да извоюват пространство... Не че обичам много сладолед, ама мога да го ям с удоволствие, и без да слушам хубава музика; а мога да слушам хубава музика, и без да ям сладолед... а може и двете заедно - в редки случаи.
- Е, не става дума за елементарна фукня, а да направим тъй, че да говорят добро за нас. Разбира се, че сам няма да взема да се фукам. Напротив, ще говоря за себе си лошо, възможно най-ироничен ще бъда към себе си... И познай защо е това!
- Де да знам. Мен хич не ме интересува хорското мнение - кой ме познава дотолкова, че да има вярна преценка? Тъй че... за мен си е загуба на време да занимавам другите с моята особа; който наистина се интересува, ще намери начин да ме разбере що за вид съм.
- Ако си Лъвица наистина, няма начин да не си крайно самолюбива, отмъстителна, злопаметна, и същевременно първа да жалиш за оня, когото си наказала в лъвския си гняв. Лежим си, значи, във високата трева, мързелуваме уж, обаче със зорко око винаги сме наясно кой как е спрямо нашето царско величие.
- Крайно погрешно мнение - Лъвовете и Лъвиците са спокойни, великодушни, съзнаващи мястото си в йерархията; няма на кого да се гневят, щото дребните животинчета изискват снизхождение - нали са част от хранителната верига... могат да се гневят само на себеподобните си, и то по-скоро е съревнование между равни, а не гняв. Много ниско поставяш Царя на животните...
- Мисля, че идеализираш. Много е хубаво, за да е вярно.
- Защо! В природата нещата са ясни, там е така; затова природата е хубаво нещо и животните в нея - също. За човешките недоразумения не съм отговорна, а се знае, че истинските неща са наистина красиви.
- Говорим за човеци, мила!
- Човеците страдат заради собствените грешни представи за себе си и мястото си под Слънцето.
- Тъй е. Раят е, когато Плътта и Духът се съединят в прегръдка. Тогава Божественото слиза при нас и ни изкачва в небесата.
- Те не са разделени - ние ги разделяме, а божественото е в нас, само че ние не търсим него.
- Надявам се, ние с теб нямаме тоя проблем, наясно сме. За съжаление не са толкова много мъжете и жените, дето го знаят като че ли.
- Нали затова има развитие! - всеки по пътя си до крайната цел.
- Виждаш какво многолюдие е при мен... Тоя факт да ти говори нещо?!
- Какво многолюдие?
- Ами никакво.
- Тоест... си сам?
- Обитавам си манастира и виртуално си живея с две много хубави млади жени, пък те знаят, разбира се, защото са ме усетили вече! - но що от това! - никога няма да бъда с ни една от тях като мъж с жена. И ето, ти ме успокояваш, че божественото е разкошно, когато си е останало само мечта. Превърнал съм се в ШекспирТ и Сие. И въпреки това - или може би точно затова! - се смятам щастливец.
- Ей-ей, кой ти пречи да си осъществиш мечтата?
- Вечер обикновено се приспивам с образа на момичето, което през деня избягвам да погледна, а по коридорите се разминаваме и двамата с наведена глава, или тя ме разстрелва с поглед. Споменал съм го и това някъде из тия есета. Седна до мене веднъж и не смеех да дишам, а като свърши там служебната ни сбирка, изстрелях се пръв да си ходя.
- Съвсем като господин от ХІХ век. Ами щом си я харесваш, лошо няма, тя го знае - пак добре, и какви са ти проблемите?
- Страхувам се да не си разпилея мечтата на късове. Става дума за разрушителна енергия, която опитвам да не се покаже на повърхността. Пращам цветя по прислужницата за Осми март, пък прислужницата ми казва как грейнала младата дама. И аз измърморвам само: "Аха, добре!" Е, разбирам, че такива чешити не се срещат всеки ден, но какво да правя, като е доста подир мене родена, и значи, изведнъж усещам, че може да извърша щуротия.
- Ей туй ще ни умори истински - не Смъртта, щот я няма кат такваз, а нашите предразсъдъци и другите глупотии, с които сме обрасли в обществото. Важното е да знаеш какво искаш; и нямаш проблеми, ако твоето желание не накърнява по някакъв начин свободата на другия.
БЕЛЕЖКА:Ей това е целият диалог, без емотикончетата и стихчетата. Дори не съм променила хъшлашките си думички тук-там – автентично, така да се каже. Остава да ми измислиш прякор като на агент...
Това по-горе пак е реплика на дамата отсреща. Не съм се и канил да й измислям „прякор като на агент”. Какъв агент, Боже мой! Остава и тук да изфабрикуват в разбрицаната ни държава и едно Министерство за контрол над Любовта.
Пловдив, 2 февруари 2008 година, Петльов ден по народния календар
Две бебета (вярващо и невярващо) си говорят в корема на майка си. Невярващото бебе: Вярваш ли в живота след раждането? Вярващото бебе: Разбира се, че вярвам. Очевидно е, че има живот след раждането. Целта на престоя ни тук е да станем достатъчно силни и да се приготвим за живота.
Невярващото бебе: Пълни глупости! Не може да има живот след раждането. Можеш ли да си представиш що за живот ще е това?
Вярващото бебе: Е, не знам подробности, но вярвам, че ще има повече светлина и ще можем да ходим с краката си и ядем с устата си.
Невярващото бебе: Глупости! Невъзможно е да ходиш със собствените си крака и да ядеш със собствената си уста! Това е нелепо! Имаме пъпна връв, която ни храни. Ето какво ще ти кажа: не може да има живот след раждането, защото истинският ни живот – пъпната връв – и без друго е твърде къса.
Вярващото бебе: Въпреки това, сигурно съм, че животът след раждането е съвсем възможен. Просто всичко ще бъде малко по-различно. Представи си само.
Невярващото бебе: Но никой не се е върнал оттам! Животът просто свършва с раждането! С други думи, животът не е нищо друго, освен страдание в мрака.
Вярващото бебе: О, не! Не знам какъв ще бъде животът ни след раждането, но със сигурност ще срещнем Мама и Тя ще се грижи за нас.
Невярващото бебе: Мама? Значи ти вярваш в съществуването на Мама? И къде мислиш е Тя?
Вярващото бебе: Тя е навсякъде около нас, ние пребиваваме в Нея, способни сме да се движим и живеем благодарение на Нея; без Нея не можем да съществуваме.
Невярващото бебе: Дрън-дрън! Никога не съм виждало никаква Мама - следователно, повече от ясно е, че Тя не съществува.
Вярващото бебе: Не, не мога да се съглася с теб. Понякога, когато всичко около нас утихне, я чувам да пее и усещам как гали нашия свят. Убедено съм, че истинският ни живот ще започне след раждането, а ти?
* * *
- Ама французите умен народ: Cherchez la femme да не са го рекли случайно?!
- Остаряла работа от времето на поредната им революция...
- В Библията как е: Адам - глупак, умната е Евичка.
- Е, то е Божа направа, ний не можем ви помогна.
- Щото на мъжа мераците са до леглото, до гушкането, пък момичето трябва оттам нататък да я мисли тепърва.
- Отде ги знайш тез неща? Да си жена - не си...
- Ми двете щерки, па и сестрицата ми преди това да не ги е изгледала оназ, дето ги е родила!
- А кой?
- Ми аз сам!
- И кво разбра?
- Че жените сте по-важни от нас. Ние сме елементарни в сравнение с вас.
- Е, това е постижение, но дали променя отношението ви към жените?
- Значи, зависи за кого говорим, като казваме "жени". Защото работя с едни лелки, дето ми трепят всичките мъжки мераци от двайсет и няколко години насам.
- Това се отнася и за мъжете - огромен дефицит...
- Много педерасти се явиха напоследък в общественото пространство. Какво ли би трябвало да ни казва тоя факт?
* * *
- Да ти пусна ли стихчета от записаните от мен?
- Пускай!
(Следват къси стихотворения за човека, за природата, за мястото ни под небето...)
- Чии са тия бисерчета?
- Ами нали ти казах, че ми се появяват готови и аз само ги записвам.
- А що не ги пуснеш във форума?
- Ами, не ми се занимава.
- Глупости. Виждам ги, обаче всяко - под цветна художествена фотография от природата.
- О, навремето, когато започнах да ги записвам и ги дадох на приятели да ги четат, веднага се намери и илюстратор-художник... И тези, с които те поздравих, са от серията.
- Естествено, че ще се намери. Значи, имаш и съответните "картинки". Това твоето немарливост ли се нарича?
- Не, липса на амбиции всякакви, още повече, че всички мои приятели ги прочетоха и разпространиха, тъй че... имат си и "публика".
* * *
- Ей ти нещо.
Габриел Гарсия Маркес
ПРОЩАЛНО ПИСМО ДО ПРИЯТЕЛИТЕ МИ
Ако Бог забравеше за момент, че съм парцалена кукла и ми подареше късче живот, може би нямаше да казвам всичко, което мисля. Но със сигурност щях да мисля всичко това, което казвам тук.
Бих придавал стойност на нещата не спрямо това колко струват, а спрямо това, което означават.
Щях да спя малко, да мечтая повече, защото за всяка минута, когато затваряме очите си, губим 60 секунди светлина. Бих продължил, когато другите спираха, бих се събуждал, когато другите спяха. Бих слушал, когато другите говореха, и колко бих се наслаждавал на един хубав шоколадов сладолед!
Ако Бог ми подареше късче живот, бих се обличал просто, бих лежал по очи пред слънцето, оставяйки непокрито не само тялото си, но и душата си.
Боже, ако можех, бих изписал омразата си върху леда и бих чакал да изгрее слънцето. Бих изрисувал върху звездите с вдъхновението на Ван Гог стихотворение на Бенедит. Песен на Шерат би била серенадата, която бих подарил на Луната. Бих поливал със сълзите си розите, за да почувствам болката от прегръдката им. Боже, ако имах едно късче живот. Нямаше да оставя да премине дори един ден, без да кажа на хората, че обичам, че ги обичам. Бих накарал всеки мъж и жена да повярват, че са мои любими, и бих живял влюбен в любовта. На хората бих посочвал колко грешки правят, като мислят, че спират да се влюбват, когато остареят, без да разбират, че остаряват, когато спират да се влюбват! На малкото дете бих дал крила, но бих го оставил само да се научи да лети. На възрастните бих показал, че смъртта не настъпва в резултат на преклонната възраст, а в резултат на забравата. Научих толкова неща от вас, хората...
Научих, че всички искат да живеят на върха на планината, без да знаят, че истинското щастие е в изкачването на стръмния склон. Че когато новороденото за първи път стисне в малката си длан пръста на баща си, го пленява завинаги.
Привет!
- Тия дни съм в месечен цикъл. Давай да го видим това писмо на Маркес! В такива моменти се забивам в гаража и си лъскам колата, една стара-престаряла баба Жигула. Качих се да взема лепило и... (Като прочита горния текст на Маркес...): - Нищо ново, но е хубаво казано!
- Уж всичко е старо, а никой не го прави...
- Имам специален въпрос към теб.
- Давай.
- Не съм преглеждал снощния ни диалог, но тая сутрин си мислех: ако е наистина смислен, с каквото впечатление съм, без да съм го преглеждал повторно, имаш ли нещо против да го пусна във форум "Език и литература" на all.bg?
- Не, ама преди това ми пусни текста да го видя и аз за мои неточности някакви, а и друго - без стихчетата, ако обичаш.
- Нямам предвид стиховете, понеже те в случая са извън контекста, макар и доста свежи. Пък и това е строго лична територия - стиховете, искам да кажа. Ми ще погледна да видя дали функцията, която преди бях стартирал, за запис на диалозите в скайпа, действа - понеже ми преинсталираха преди няколко дни уиндоуса и може нещо да се е променило. И ще ти кажа. Само изчакай поне пет-десет минути, ако може!
(След десетина минути.)
Хм! Доста странно четиво се е получило. И все пак ми стои някак плоско, като талашит. Кои сме ние с тебе, някак висим си във въздуха и говорим умности, аз се правя на интересен, ти - на уравновесена. Е, и?! Какъв е подтекстът на текста? Имаш ли идея?
- За теб не знам, аз казвам нещата така, както ги разбирам, и не ми е необходима първоначална идея, за да се настройвам... Освен това, не се правя на никаква; това, което мисля по въпроса, съм го споделила, а за другите домисли и размисли... Защо трябва винаги да има някакъв под... текстът?
- Подскажи ми име за тебе!
- А-а-а-а - не! Вий сте литератор, измислете го!
- "Ний"?!... Кой казва това "Вий"!!!
- Когат става дума за идейни интереси, както в случая, подобава уважително отношение...
- Айде още една изненадка! - "идейни интереси"... От цялата история става разказ, но тогава от диалога може да не остане кой знае що.
- Не знам въобще защо ти е хрумнала идеята да го пускаш някъде; според мен, такива разговори се водят "под път и над път" между приятели и познати, идея има ли... не знам, може би така се опознават двата пола и стигат до някакво разбирателство??? Въобще не си представям какъв разказ може да излезе, ако изцяло не си го съчиниш, ползвайки разговора като отправна точка само.
* * *
- Въпрос: какво ти дават публикациите в разните форуми? По-ясно казано: защо го правиш?
- Рефлекс някакъв от втори клас на основното училище...
- Оттогава ли публикуваш? Не е рефлекс това - не те удрят по коляното, нали?
- Сега си мисля, че още тогава съм открил, че виждам нещата около себе си в сюжети и образи, плюс това - имам слонска памет за ситуации, случили се къде ли не и кога ли не. С мой връстник и приятел от детските години наскоро говорихме и го подпитвам за тоя-оня, пък той се чуди... И в един момент рече: "Абе, как си ги запомнил тия работи. Сега, като те слушам, откривам, че сме имали интересно детство".
- И аз помня всичко от тригодишна възраст, че и сънищата си.
- Може би е дарба, може и проклятие да е.
- Оф, стига с тез проклятия! И дарба не е - качество на паметта, която... както и мозъка; използваме само на 5%.
- Наскоро четох, че това не е истина - за тия 5%... Едно от наложените схващания, които науката уж била опровергала... Рефлексът за писане ми е наистина от втори клас. Бях най-наказваният в класа, и все за бъбрене в учебния час.
- Науката не познава все още мозъка, не знае за какво служат две жлези там, не може да обясни сънищата, феномена Deja vu и други подобни, тъй че... Ама не използвай тоз рефлекс. Нали не мислиш, че е наистина рефлекс?
- От няколко случайни фрази, понякога само от една реплика... и вече виждам развитие на случка, виждам образите. Например, едно от любимите ми занимания вечер или сутрин, преди или след сън, е да си представям ситуация, която ми е дошла в ума ей тъй. Да речем, представял съм си баща ми 22-годишен на фронта, в някаква угар: кал, дъжд, окопи... И всичко по-нататък ми се развива като на филмова лента. Все едно гледам кино.
- Нормално образно мислене.
- Въобще, когато с нещо се занимавам - беля картофи или си мия колата... и винаги ми е интересно сам. Фактически тия неща са си с мене по всяко време и е достатъчно само да посегна към тях.
- Ами да, норма. Къде да са, щом като са твои преживявания, усещания, размисли!? Затова се учудих, като каза, че си сам... Де да беше тъй!
- Там някъде, от тригодишна възраст може би, са и при мене най-ранните ми спомени. Живееха родителите ми под наем на втория етаж в една стая. И скоро по памет си възстановявах кое къде стоеше в стаята... Успокояваш ме. Понеже общо взето приятелите, познатите ме обвиняват, че не излизам от къщи, че мога по цели седмици носа си да не подам навън. Даже са ми препоръчвали да излизам чат-пат, та да ме виждат. „И какво правиш сам?” - питат. И като кажа, че ми е интересно и не скучая, чудят се, говорят: "Ти не си редовен".
- Аз си спомням подредбата, цвета на мебелите и покъщнината, смяната им през годините, абсолютно всичко - цветен филм с всички аромати от онези дни. На човек му е дискомфортно сам, защото остава с мислите си, а те в повечето случаи са ужасссс. Освен туй, другите са му потребни, щото трябва да си оглежда егото в тях и да се сравнява, което води до още по-ужасни мисли... Порочен кръг.
- Не знам ставало ли е дума, но като малък имах една постоянно появяваща се пред очите ми картина - особено вечерно време, когато си лежах сам в леглото, в другата стая, настрани от родителите ми. Ковачи, кълба пара и дим, звън на наковални във влажно дере между скали, долу, в ниското. И тия ковачи - голи до кръста, пък в големи кожени престилки, и въртят чукове, а в ушите ми пищи, пищииии...
- Не е много приятна картинка, ама това нищо не значи.
- Това не е от моя живот.
- Е, картини от предишни животи колкото искаш - и насън, и наяве.
- Обичам да ми е чудно.
- Че кой не обича?!
БЕЛЕЖКА: То са три или четири диалога от август 2007 година. Дали виртуалното освобождава от обичайното лицемерие, характерно за отношенията в реалния свят?
№ 3. ДОЙДЕ ВСЕЛЕНСКИЯТ ЧОВЕК И ЗАПЛАКА ЗА ЧОВЕЦИТЕ
"Дойде Вселенският Човек и заплака за човеците. А човеците си казаха: - Този човек не е като нас и затова е нещастен. Хайде да му помогнем!
- Бъди един от нас. - За да си щастлив, трябва да работиш - каза един. - За да си щастлив, трябва да пиеш - рече пияницата. - За да си щастлив, трябва да имаш пари - продума скъперникът. - За да си щастлив, трябва да убиваш - промълви убиецът. И всеки го натоварваше със своите вериги.
А Вселенският Човек им рече: - Оставете всичко това и тръгнете с мен. Обичайте ближния като себе си и ще бъдете щастливи. Любете Бога и Той ще ви излекува. И Той лекуваше тези, които вярваха. Но другите не го разбираха... и го намаляваха в очите си.
И го оцениха на тридесет сребърни пари. И го разпънаха на кръст със своите грижи. А завистта им заби гвоздеи в ръцете му. И той издъхна, но толкова обичаше хората, че се върна и им каза: - За да си щастлив, трябва да обичаш. БОГ Е ЛЮБОВ. Когато узреете, ще дойда пак."
* * *
- Ти си готина! И грижовна... Защо, като не заслужавам, си тъй добронамерена към ръб като мен!?
- Туй, че не заслужаваш, са си твои преценки. Може би си прав, може би не - кой знае, но аз не те познавам, за да имам мнение по въпроса. И въпрос: КАКВО НЕ ЗАСЛУЖАВАШ? И защо трябва да се квалифицираш като някакъв, като си и още нещо?
- ?!
- Е, не ми отговаряш на въпросите. Видя ли, че няма неудобни въпроси, а може би такива отговори...
- Трябва бързо да си направя някакъв подарък. Реших, измислих... Ще отида до "Метро" и ще купя добавки към предните седалки на жигулата. Па и ще се поразведря, че вече и сам се не трая. До час-два съм отново тук.
- Ами добре, само че подаръкът не е за теб, а за колата.
- Ние с тая жигула вече двайсет и шест години сме една плът. Бившата ми съпруга говореше ей така: "Тая кола му е любовница. Кола да бях, повече щеше да ме забележи".
- А ти прочете ли моето вчерашно попълнение?
- Което е дошло, съм го прочел.
- Разбрах, че си го чел, щото има и отговор с препратка преди стихотворението ти, което ми звучи повече като проза, ама не съм веща в поезията хич.
- В случая съм търсел графично да стои добре, а текстът от това, че не е предаден в стихове... вината е и твоя. Приех го като твърде поетично написан прозаичен текст. Но губи ли нещо от това смисълът на посланията! Мисля, че не губи.
- Що да е моя вината? Я обясни - интересно е как влияя върху творчески процеси... За посланията въобще не говорим; ако ги има, формата им не е важна.
- Важна е, но в случая това е философска поезия, тъй че видът й не е от такова значение. Виж, ако се заема да я пренареждам в български поетически слог, може да се изгуби нещо от свежестта, от чара й. Понеже тоя род операции - да превеждаш като лирика едно стихотворение, вече крие рискове. Поначало всеки превод е според принципа за хубавата жена...
- Я, колко интересно за превода! Не го знаех, а пък това ми е една от професиите.
- Сети ли се, или не го знаеш наистина?
- За кое да се сетя? Аз, като превеждам, не се ръководя от принципа за хубавите жени, тъй като не ми е познат въобще, а пък за хубави мъже не ми е дошло на ум, ако може да се прави паралел.
- Принципът гласи: "Ако е хубав, не е верен; пък ако е верен, няма начин да е хубав".
- Мале-е-е, голямо извинение за всичко! Тази "мъдрост" я знам, разбира се, но понеже не я смятам за истинна, не й обръщам внимание.
- Даже прозаичната художествена литература не може да предаде всички отсенки, иронии, самоиронии и алегории, които са специфични за всеки език, като носител на различен национален манталитет. Ама какво ли съм тръгнал на краставичар краставици да продавам! За французи и италианци не съм сигурен, но руснаците превеждат в повечето случаи безобразно. Например, най-добрият изследовател на Робърт Бърнс - Иван Кашкин... От него такива дървенашки преводи на Бърнс съм чел, особено като ги сравня с преводи на български от началото на миналия век.
Понеже, казваш, една от специалностите ти е преводът, та да те попитам... В "Речник на общата ни култура" от Дитрих Шваниц - професор по английска литература в Хамбург, срещам две елементарни грешки, които нашите преводачи, па особено редакторите от издателство "Архимед", са недогледали. И ми е чудно: книгата се води за бестселър на Запад, преиздавана петнайсет пъти и окичена с овации от най-високи трибуни на Германия, и изобщо, на Запада, пък писали, че ние, българите, сме славяни като... унгарците и гърците, а Константин-Кирил Философ бил изнамерил кирилицата. Айде, оня професор… майната му, ама нашите хора как могат да пуснат такива глупости в обращение?!
- Като превеждаш, не можеш да променяш нещата; това е друго нещо, дори авторски превод не се нарича. Как могат преводачите да изопачат думите му?! Това, че той греши, трябва да е видно; те могат под линия да дадат фактите и да оставят въпросния професор с грешките - това е задължително; не могат да го изкарат по-умен, отколкото е, нали!
- Не казвам да променят, а задължителен според мен бе коментар от редактора или от редколегията на издателството. Тиражират глупости. Щом светило, дето лично президентът на Федерална Германия му прави реклама (Роман Херцог - за него говоря)... Какво тогава да кажем за обикновените простосмъртни западняци, каква им е представата, и изобщо, какви ли аборигени и туземци сме в техните очи?
- Читателят не е толкоз прост, а особено читателите на такива книги; ще си направят извода кой колко струва, а дори децата знаят, че унгарците не са славяни, както и останалото. Важното е да се запазят авторовите виждания, а те са ясни - невежествен е човекът по тез въпроси. Що се вълнуваш толкоз как ни гледат другите? Те въобще не се вълнуват какво мислиш ти за тях. И от това, че те ще мислят добре за нас, няма да произлезе, че сме добри, нали?
- Номерът е да си направим съответните изводи. Щото към чуждия свят у нас, българите, много трепет, много респект има, па по-важно е ние сами как се ценим, па и какви слабости си имаме.
- Туй са вече остарели представи. Младите, които отдавна контактуват с връстниците си от Европа, въобще не се заблуждават и не изпитват ненужен респект, щото знаят нещата от място, пътуват, анализират. Аз що не съм превъзнасяла ни французи, ни италианци, ни останалите?! Заради професията ми познавах отвътре нещата и не съм им слагала ореол. Всичко е до информация - имаш ли я, не можеш се излъга.
- Говоря за мнозинството простосмъртни българи, не за каймака на обществото. Имаме ли интелигенция всъщност?
- Какъв каймак бе, човек! Вземи всички онези, които са завършили западни филологии, а и въобще, хората с висше образование, които са се докосвали - меко казано, до т.нар. Западен свят... Никой от тях не се е заблуждавал. Всички са простосмъртни, и къде го тоз каймак? Ако имаш предвид т.нар. интелигенция, първо трябва да уточним кой какво разбира под това определение.
- Идеалисти, с една дума.
- Откъде накъде! Няма идеализъм никакъв... да виждаш нещата такива, каквито са. Ти интелигенцията за идеалисти ли я вземаш?
- Такъв е моделът поне, зададен от Ренесанса насам, струва ми се. Паисий не е ли точно в тоя смисъл идеалист! Ами Левски?
- Ти да не живееш в Ренесанса! Там са гонили постигането на идеала във всичките му форми и прояви, но това няма нищо общо с днешното определение за интелигент и интелигенция.
- Основата е все тая. В сферата на духа не сме напреднали (даже сме назаднали) в сравнение с хората от зората на християнството. И като преследват една кауза, фактически я узаконяват, дават да се разбере, че съществува. Нали това е вторият смисъл на думата "санкционирам"!
- Паисий и Левски са най-големите реалисти за съвремието си; иначе нямаше да имат такава тежест и до днес; реалността си остава, докато идеалите се менят... За сферата на духа е вярно, защото епохата ни е такава - Кали юга, това е закономерност - но се наблюдава и друго, което е много интересно...
БЕЛЕЖКА:Текстът е от 9-10 август 2007 година. Сметнах, че придобива допълнително послание днес, когато си спомняме нещо у нас, българите, сякаш от ранното ни детство заложено като представа - зимата на 1873-та с бесилото край някогашна София.
Пловдив, 19 февруари 2008 година, 135 години от гибелта на Апостола
№ 4. ЖЕСТОКИТЕ ОТКРОВЕНИЯ СЕ ИЗРИЧАТ С НАЙ-ОБИКНОВЕНИ ДУМИ
Върху екрана - текст, получен по скайпа.
- Простички и странни стихове.
- А що ти са странни?
- Кое е общото в тях, и тогава ще ти кажа що ми се струват странни.
- Страхът е липса на опорна точка, в която чувстваш тежестта си, отвоювана от времето. Страхът е липса на посоката "нагоре" и има само "тук" и "долу". Но най-вече Страхът е липса на любов.
Общото в тях е авторът им. Единият текст – Влакът, е съвсем ясен. Картините са от филми на двама велики режисьори, Фелини и Антониони. Останалите два фрагмента отразяват позната действителност.
- В университета факултативно се занимавах два семестъра с Основи на киноизкуството: първо при Васил Кацев, после при Александър Александров, който в ония години водеше лектория за Големите филмови режисьори в салона на софийското кино "Култура".
- И?
- Стихотворението е само сентенция. А ми се ще да усетя тръпка, чувство, макар едва загатнато. Жената или момичето, което е във влака - като образ що не си уплътнила, та да разчувства, да ме извади от положението на хладен читател? Ценя високо поезия, в която чувството се прокрадва като крадец в тъмното.
- Явно не четеш какво пиша. Нещата не са мои, не съм ги писала аз. Ти защо си мислиш, че има жена, която...?
- Така го видях. Жената от влака бърза да си изпие кафето всеки ден по едно и също време, пък влакът носи спомени от миналите дни, и т.н. И аз харесвам Антониони и Фелини, и режисьорите от френската Нова вълна, ама нещо ново що не откривам!? И така, то не е просто реплика, а уверение, че кинематографичният език ни е известен и сме приели посланията на режисьора и актьорите. Къде е оригиналното! В едно съм съгласен с теб: жестоките откровения се изричат с най-тривиални, най-обикновени думи, при това без гръмогласие, без театрална поза.
- Не си го чел внимателно хич. Тя пие чай, и всичко в текста е свързано с техните филми - това е нещо като "да си спомним за тях по техния начин" - а техният начин не е една повърхност, а многопластовост разнообразна с толкова чувства, мисли и настроения, че... Ама е глупаво да обяснявам с думи света на двамата. Който е гледал филмите им, няма да си задава въпроси, а ще преживее нещо познато чрез текста. Какво имаш предвид с израза "жестоки откровения"? Къде са те?
- Виж какво тъкмо пуснах във форума*. Там ми е отговорът за жестоките откровения.
- Сигурно съм тъпа, но в спомена ти за разходка с приятел по вечерно време преди години не забелязах нищо жестоко... Виж, „Пинк Флойд” са "жестоки" наистина!!! Хайде, "светни" ме за откровенията.
- Тоя приятел лежи там, в селското гробище на Гурково край Балчик. Издъхна на 38 години и сега е смятан за един от най-нежните поети на Добруджа. На негово име, доколкото знам, има ежегодна литературна награда за поезия. Жестокото е, че няма нимби, няма фанфарна музика, а животът величествено и просто се изнизва край нас.
- За какво ти са всички тези неща - фанфари и други аксесоари? Те не определят величината на нещата.
- Харесваме Емили Дикинсън, нали?
- Аха.
- Е, какъв ни е тогава проблемът! И аз разсъждавам като тебе.
- Не съвсем, щом смяташ, че е жестоко да не те оценят приживе.
- Жестокото е, че всички тия оценки са вятър работа.
- Времето е истинският оценител, хората не могат да оценяват, защото нямат поглед върху нещата - те са вътре в нещата, а поглед се придобива след години; стойностното оцелява.
- Че съществените неща в живота са простичките неща - като, да речем, завръщане с приятел в кишавия февруарски ден, когато пред някакво мижаво заспало селце си усетил тръпката колко сме преходни. Нали! Хайде, Лъвицо! Не се сърди, не настръхвай!
- Онова, което остава след човека, след като премине в другото измерение, е нещото, изживяно с цялостното му същество - единството на духа, душата, сърцето; то се проявява и в следващия му живот и някои му викат "deja vu". Че откъде накъде ще се сърдя!
- Мнозина от форума знаят стиховете на Данко, който приживе бе пренебрегван почти до смъртта си. После се появиха Великите ценители на лириката му и изведнъж се оказа, че обикновените, уж далече от поезията, хора вече са го ценили много преди Големите ценители. Това е подводната част на айсберга.
- Човек когато казва нещо на другите, го казва тъкмо на тях, а не на някакви "оценители", пък обратното е суета.
- Точно! И в същото време знам, че съм суетен.
- Голямо откритие! Че нали си мъж...
- Затова ти споменах госпожица Дикинсън.
- Не схващам, при нея няма никаква суета.
- Между другото, съм и страшно пристрастен, и всъщност в обикновеността гася тоя пожар егоизма си. Да, бе! Ти ще кажеш, че няма суета у Емили Дикинсън!!! Има, разбира се.
- Пристрастен или пристрастен?
- Ударението - върху а.
- О, няма да кажа нищо такова. Всеки ден наблюдавам с интерес... Пристрастен по отношение на...?
- Себе си ли наблюдаваш с интерес? Това е Плачът на Йеремия, който протестира срещу Бог, че Бог не забелязва неговите усилия да бъде със съвестта и истината, да следва Десетте божи заповеди. Значи, пак за Смирението говорим.
- О не, лишена съм от таквиз неща - нито суета, нито амбиции, нито желание за достигане на нещо в живота, както се изразяват. Наблюдавам хората и се питам какво ги кара да се държат така или да говорят по определен начин. Интересно е.
- Да смятам, че си доволна от себе си!?
- Хич даже не, но мен не ме вълнуват повечето неща отвън; гледам навътре, защото има работа да се върши там, а поради вродения ми мързел не я върша...
- Типично за Лъвиците. Някой паж ще дойде да подреди нещата в някой слънчев ден, да се надяваме!
- Кое е типично, пажът ли? Че Лъвовете нямаше да са тогава лъвове, а пажовете... Няма страшно в тази посока, никой не ми е вършил моята работа през досегашния ми живот, пак аз ще си я свърша...
ЗАПОЧНИ ОТ СЕБЕ СИ
Думите, които ще прочетете по-долу, са написани върху надгробната плоча на англикански епископ в криптата на Уестминстърското абатство:
Когато бях млад и свободен и въображението ми не знаеше граници, мечтаех да променя света.
Като започнах да остарявам и помъдрявам, открих, че светът няма да се промени, така че поукротих стремежите си и реших да променя само страната, в която живеех. Но и тя изглеждаше непоклатима.
В залеза на моя живот, в последен отчаян опит се залових да променя поне моето семейство, най-ближните ми, но уви, те не искаха и да чуят.
Сега, когато лежа на смъртния си одър, внезапно прозрях: Ако най-напред бях променил себе си, тогава - чрез моя собствен пример, щях да променя семейството си. Вдъхновен и насърчен от моите ближни, може би щях да направя и страната си по-добра, а кой знае, може би дори щях да успея да променя света.
Анонимен автор
...Илюстрация на моето виждане за нещата.
- Имам си лаф: "Фактът, че съм жив при тоя хаос наоколо, вече е доказателство за успех”. Пасторът нищо особено не казва. Голямо откритие, няма що! - че светът се подрежда отвътре-навън, а не обратно!!!
БЕЛЕЖКА: Между 16 май и 24 юли т.г. вероятно в Добрич (или Балчик) по подходящ начин ще бъде отбелязана шейсетата година от рождението на поета Йордан Кръчмаров. Нямам представа дали ще доплувам с баба жигула до Добруджа. Може би няма и нужда, понеже Данко си е у мен.
Пловдив, 21 февруари 2008 година
tissshttp://uk.youtube.com/watch?v=IXdNnw99-Ic# _______________________________________________________ * Стихотворението е в темата „Порто Фино ІІ” с дата 10 август 2007 година.
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
Ние спориме двама със дама на тема: "Човекът във новото време". А дамата сопната, знаете - тропа, нервира се, даже проплаква. Залива ме с кални потоци от ропот и град от словесна атака...
Из "Песен за човека" на Никола Вапцаров
№ 5. КАЗАНО В ПРАВ ТЕКСТ
Остри думи бих преглътнал, лицемерието не. Може би съм вече пътник, ала жив поне.
Може би - наивен, сбъркан. Може би - глупак. Но каквото и да свърших, от сърце бе знак.
Предпочитам самотата, звездния покой. Любовта ми е позната, но не съм й свой.
Много време пропиляно, и сега боли от изречени през рамо думи нежно-зли.
Доста вече! Най-учтиво да се разделим. Ще изпия чаша пиво в облак гаден дим.
Ще потъна вдън земята. Ти не ме търси. Беше ми добра позната, повече не си.
tisss, тва Лъвиците не са шега работа, да знайш, от собствен опит го знам! Не се коси брато, сигур се е разсърдила, че й вадиш диалозите у форумите, нищо че добре ги приказва, ама жена бе братче – не се спори с нея – я само главоболия се въдят. Горе главата, и други зодии има, по-сговорни, късмета и тъдява шета, из форумите. Пък и Любовта мож за свой да те вземе, ако му е дошло времето както казват.
О, потъналий в Земята! Ти защо ме тъй разплака?!... Много време пропиляно, много самота... Сбъркан и наивен - пътник си пък ти сега!... Любовта ти е чуждица, тя голяма е лъжица явно, за нечия сбъркана главица и във делвата с меда бъркат пръсти снежни и не чуваш как света шепне думи нежни ...
Много време пропиляно, много самота... Сбъркан и наивен - пътник си пък ти сега!...
Из посланието на додо
При такава крайна самотност никой не можеше да разчита на помощ от съседите и живееше сам с грижите си. Опитваше ли се някой от нас случайно да се довери някому или да продума нещо за своите изживявания, какъвто и отговор да получеше, все оставаше наскърбен.
Виждаше, че събеседникът му и той не говорят за същото. Искаше да изрази онова, което дни наред бе изживявал и страдал, да говори за образа, тъй дълго сгряван с огъня на копнежа и страстта. Другият обаче си представяше някакво най-обикновено чувство, мъка, която се среща на всяка крачка, изтъркана печал.
Благосклонен или неприязнен, отговорът винаги беше не на място и трябваше да се откажем от него. Или в краен случай тези, за които мълчанието беше непоносимо, се примиряваха да си служат с делничния език, да говорят, както е общоприето, с езика на обикновеното общуване, на произшествията, на ежедневната хроника, тъй като другите не можеха да намерят верния език на сърцето.
Така че най-големите си болки свикнахме да изразяваме с общоприети формули. Само на тази цена пленниците на чумата можеха да заслужат съчувствието на своя вратар или интереса на някой слушател.*
Пловдив. Изглед от Трихълмието с крепостните зидове от времето на Древния Рим, Византия и Второто българско царство
("Новият бележник") MODUS VIVENDI** или АЗ, ГРАФОМАНЪТ***
Чисти листове хартия, химикалка, чаша силно кафе, цигара и утринната свежест с тишината и трепета на изгряващия ден току над моето северно ориентирано, с изглед към Марица балконче, и аз - седнал пред сгъваемата удобна за писане походна маса... Какво повече ми е нужно за тия записки! Достатъчно ми е това вътрешно пространство, населено с образи и случки от преживяно и чуто през изтеклите дни, месеци, десетилетия; и като отправям поглед, т.е. вътрешното си (като у всеки човек) зрение, съзнанието ми уголемява изплували настроения и страст от миналото; и застават пред мен хора и събития, които само това чакат: да ги нарисувам, доколкото мога, с думи.
Думите се подреждат някак от само себе си в стройни низи, в изречения и пасажи като ята от риби с блестяща ризница от люспи в необятната шир на океана - такива едни плашливи, пък носещи енергия, своенравни, склонни да се отклонят ту в една, ту в друга посока заради случайните капризи на подсъзнанието. Аромат, шумове или звук, някоя дреболия около мен е в състояние да ги изкуши и те изплуват пред учудените ми очи.
Съживявам късчета жизнена материя, изобщо: разкошна игра е писането.
Отшелничество е писането. Ай, как добре ги разбирам някогашните монаси, отдалечили се уж от материалните грижи на греховната ни човешка природа не за да я елиминират, да избягат от нея, а именно за да се опитат по-детайлно да я проумеят! Същинският бог на пишещия е съвестта, доколкото е успял да се пребори с тщеславието, с егото си, със склонността ни да се самовъзгордяваме.
Сливам се с моето писало; на върха на химикалката ми е подвластен сякаш всичкият материален и духовен опит, натрупан от човечеството в течение на хилядолетия цивилизация и грешки. Ограничен във физическите промени на преобразяващия се непрестанно живот, по своему посредствен и графоманстващ, оттласквайки се от слънчевите поляни на детството, вървя към смъртта. Рядко ме спохождат болести; лекарствата не ме ползват, поне засега упорито, с инат оставям тялото ми само да се оправя било с настинките, с високата температура или неразположенията, било с периодите на лошо настроение и апатия.
Като жена в напреднала бременност (доколкото съм в състояние да проумея жените) опитвам да уловя пулсациите на онова, което предстои да се появи, да ме изненада със завършената си, макар и често пъти неугледна, форма, цвят и мелодия. Кога ще се роди като да не зависи от волята ми; то просто си идва само; моята грижа е само прилежно (доколкото ми позволява моята посредственост и егоизъм) да го положа върху белия лист, както родилката полага рожбата си в чисти белоснежни пелени.
Преди десетина години млада жена с интуицията на влюбена ми бе казала: "Тия историйки и разсъждения не ги пишеш ти. Някой отгоре ги пише с твоя почерк, с твоята ръка. Тъй че не се възгордявай, мили мой. Ти си само несъвършен инструмент в тоя шарен свят".
* Албер Камю, "Чумата", изд. "Народна култура" от 1966 г., превод Надежда Станева, с. 73.
** Лат. Начин на живеене...
*** Вж. (от гр.) 1. Който страда от графомания. 2.прен. Бездарен плодовит автор. Вж. Речник на чуждите думи в българския език, изд. 1978 г.; или Речник на литературните термини, изд. 1969 г.: ГРАФОМАНИЯ (от гр. grapho - пиша, и mania - лудост) Болезнена страст към писателство у хора, които нямат писателска дарба. Бел.м., tisss.
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
Екстри:
додо
оптимистка
Регистриран: 28.05.2006
Мнения: 2516
От: София
Кво си ми отговорил, Тисс? Нищу! Ми ни сме пу време на чума! Саму преход и нищу повече!...Праи си кво ти е кеф и майната му! Нал си си майничка... май си забравил вашиот девиз: майната му! У нас никогиш нема те похвалят които требе, щоту през тоз мумент те завиждът...Тъй че аку ни тъ хвалят, ни съ пристесняй!...И престани да бягаш кату ощипънъ момъ...Всеки си имъ праву нъ мнение...Ти си пиши, издавай - аку тъ купувът значи тъ хъресвът...Между другото, според мен наистина можеш да пишеш много хубаво, но обикновено не се концентрираш достатъчно и просто си пишеш квот ти хрумне...не го износваш до термина тва бебе, аку питъш мен!...Не обмисляш нещата от всички страни, прибързваш с оценки, изводи, заключения...не си стъпил на здрава опора и тя лесно ти бяга под краката, може би...Животът е труден и затова е чудесен...мен един канадец ми завижда, че съм принудена да работя втора работа за да оцелея! - виждаш ли? Важното е гледната точка във всичко! Щом и затова могат да ти завиждат, вече не знам!...Значи си живеем добре... и шапка на тояга!...Всички сме "пътници" от самото си раждане, престани да се самосъжаляваш а си впрегни ресурсите и почни да мислиш "какво всъщност правя сега?"...
Екстри:
додо
оптимистка
Регистриран: 28.05.2006
Мнения: 2516
От: София
Направо си нагъл! Поне си трай!...Защото ако питаш мен, ти си по-голям глупак, от онези дето се мислят за хитрата сврака с двата крака, де...Да танцуваш на много столове не е никак здравословно - току виж, си се оказал на земята!...
Цитат: Кво си ми отговорил, Тисс? Нищу! Ми ни сме пу време на чума! Саму преход и нищу повече!...Праи си кво ти е кеф и майната му! Нал си си майничка... май си забравил вашиот девиз: майната му! У нас никогиш нема те похвалят които требе, щоту през тоз мумент те завиждът...Тъй че аку ни тъ хвалят, ни съ пристесняй!...И престани да бягаш кату ощипънъ момъ...Всеки си имъ праву нъ мнение...Ти си пиши, издавай - аку тъ купувът значи тъ хъресвът...Между другото, според мен наистина можеш да пишеш много хубаво, но обикновено не се концентрираш достатъчно и просто си пишеш квот ти хрумне...не го износваш до термина тва бебе, аку питъш мен!...Не обмисляш нещата от всички страни, прибързваш с оценки, изводи, заключения...не си стъпил на здрава опора и тя лесно ти бяга под краката, може би...Животът е труден и затова е чудесен...мен един канадец ми завижда, че съм принудена да работя втора работа за да оцелея! - виждаш ли? Важното е гледната точка във всичко! Щом и затова могат да ти завиждат, вече не знам!...Значи си живеем добре... и шапка на тояга!...Всички сме "пътници" от самото си раждане, престани да се самосъжаляваш а си впрегни ресурсите и почни да мислиш "какво всъщност правя сега?"...
ЛУКСОЗНА КРЪЧМА
В чест на приятеля Арон
Така било откакто свят светува и в Атина, и в Спарта, и във Рим: сберат ли се мъжете да пируват, цинично да говорят за жени…
Отвързал се от своята бъбрива, намусена и чорлава жена, тук всеки мъж дошъл да се напива, и тъй е то от древни времена.
Гневят жената мъжките компании, че нощем често в кръчмата седим и давим в алкохола люти рани с отровни облаци тютюнев дим.
А сервитьорка във оскъдна дрешка прелита херувимски покрай нас, сподиряна от низ въздишки жежки и тайни помисли за дивна сласт.
Пиян надигнеш ли се, за да станеш, под стъпките ти люшва се светът: накланя се на кръчмата таванът, завърта се планетата Земя.
Зелена е моравата на лято и семето за посев чака знак, а всъщност ненаситна е душата, мъжете тук - пияни от мерак.
Цитат: Кво си ми отговорил, Тисс? Нищу! Ми ни сме пу време на чума! Саму преход и нищу повече!...Праи си кво ти е кеф и майната му! Нал си си майничка... май си забравил вашиот девиз: майната му! У нас никогиш нема те похвалят които требе, щоту през тоз мумент те завиждът...Тъй че аку ни тъ хвалят, ни съ пристесняй!...И престани да бягаш кату ощипънъ момъ...Всеки си имъ праву нъ мнение...Ти си пиши, издавай - аку тъ купувът значи тъ хъресвът...Между другото, според мен наистина можеш да пишеш много хубаво, но обикновено не се концентрираш достатъчно и просто си пишеш квот ти хрумне...не го износваш до термина тва бебе, аку питъш мен!...Не обмисляш нещата от всички страни, прибързваш с оценки, изводи, заключения...не си стъпил на здрава опора и тя лесно ти бяга под краката, може би...Животът е труден и затова е чудесен...мен един канадец ми завижда, че съм принудена да работя втора работа за да оцелея! - виждаш ли? Важното е гледната точка във всичко! Щом и затова могат да ти завиждат, вече не знам!...Значи си живеем добре... и шапка на тояга!...Всички сме "пътници" от самото си раждане, престани да се самосъжаляваш а си впрегни ресурсите и почни да мислиш "какво всъщност правя сега?"...
ЛУКСОЗНА КРЪЧМА
В чест на приятеля Арон
Така било откакто свят светува и в Атина, и в Спарта, и във Рим: сберат ли се мъжете да пируват, цинично да говорят за жени…
Отвързал се от своята бъбрива, намусена и чорлава жена, тук всеки мъж дошъл да се напива, и тъй е то от древни времена.
Гневят жената мъжките компании, че нощем често в кръчмата седим и давим в алкохола люти рани с отровни облаци тютюнев дим.
А сервитьорка във оскъдна дрешка прелита херувимски покрай нас, сподиряна от низ въздишки жежки и тайни помисли за дивна сласт.
Пиян надигнеш ли се, за да станеш, под стъпките ти люшва се светът: накланя се на кръчмата таванът, завърта се планетата Земя.
Зелена е моравата на лято и семето за посев чака знак, а всъщност ненаситна е душата, мъжете тук - пияни от мерак.
не съм съгласна с теб, Тисс! Темата за жените е твърде "безопасна" тема сред мъжете, затова те си я подхващат редовно като не знаят какво да кажат...не е никак случайно, че простаците могат да говорят, да правят само просташки неща...а в кръчмата кво - хапнал си си, пийнал си си, сега остава и дъ съ изчукаш едно хубаво - и ето ти: пълен комплекс на обслужване на първичните инстинкти!...нищо ново под слънцето...по-интересно е как протичат процесите при по-интелигентно устроените индивиди, значи...защото при тях първичните инстинкти са потопени в океан от вторични настройки и резултатите от тази компилация могат да бъдат много красиви понякога...
Цитат: “...по-интересно е как протичат процесите при по-интелигентно устроените индивиди, значи...защото при тях първичните инстинкти са потопени в океан от вторични настройки и резултатите от тази компилация могат да бъдат много красиви понякога...”
dodo, ами tisss и тях е включил май – с таз снимка на замислен индивид дето се чуди дали да се напие в кръчмата и да се отдаде на кеф, ил пък да им гледа сеира на пияниците – той за мен си е индивид с “мисловна” настройка, не мислиш ли? Контрапункт, тъй да се каже…. Само едно се чудя – вътре в кръчмата ли седи или отвън?
Цитат: “...по-интересно е как протичат процесите при по-интелигентно устроените индивиди, значи...защото при тях първичните инстинкти са потопени в океан от вторични настройки и резултатите от тази компилация могат да бъдат много красиви понякога...”
dodo, ами tisss и тях е включил май – с таз снимка на замислен индивид дето се чуди дали да се напие в кръчмата и да се отдаде на кеф, ил пък да им гледа сеира на пияниците – той за мен си е индивид с “мисловна” настройка, не мислиш ли? Контрапункт, тъй да се каже…. Само едно се чудя – вътре в кръчмата ли седи или отвън?
Цитат: Кво си ми отговорил, tisss? Нищу! Ми ни сме пу време на чума! Саму преход и нищу повече!...Праи си кво ти е кеф и майната му! Нал си си майничка... май си забравил вашиот девиз: майната му! У нас никогиш нема те похвалят които требе, щоту през тоз мумент те завиждът...Тъй че аку ни тъ хвалят, ни съ пристесняй!...И престани да бягаш кату ощипънъ момъ...Всеки си имъ праву нъ мнение...Ти си пиши, издавай - аку тъ купувът значи тъ хъресвът...Между другото, според мен наистина можеш да пишеш много хубаво, но обикновено не се концентрираш достатъчно и просто си пишеш квот ти хрумне...не го износваш до термина тва бебе, аку питъш мен!...Не обмисляш нещата от всички страни, прибързваш с оценки, изводи, заключения...не си стъпил на здрава опора и тя лесно ти бяга под краката, може би...Животът е труден и затова е чудесен...мен един канадец ми завижда, че съм принудена да работя втора работа за да оцелея! - виждаш ли? Важното е гледната точка във всичко! Щом и затова могат да ти завиждат, вече не знам!...Значи си живеем добре... и шапка на тояга!...Всички сме "пътници" от самото си раждане, престани да се самосъжаляваш а си впрегни ресурсите и почни да мислиш "какво всъщност правя сега?"...
УЛИЦА "НИШ"
За мене писането е като дишането, разговор с живи и мъртви. Както синигерът на липата ми тая сутрин по неведоми за нас канали за информация разкодира естeствените послания на собствената си природа, за да ги озвучи в простичка мелодия.
Чел съм някъде из научнопопулярните книжки, че мъжкарят и при птиците, както и при животните, използва звуците, за да привлече внимание - да изкуши женската, да предупреди останалите мъжкари, че това наоколо е негова територия, т.е. да маркира присъствие в тоя свят. Та си мисля: с какво пък ние хората се отличаваме от фауната и флората, и като си "бродираме" текстовете, дали редиците от думи не са начин да отвоюваме частица внимание към нещо, което смятаме за съществено.
* * *
Утрото днес започна слънчево, а ето, вече около осем часа облаци надвиснаха, от полето полъхва мирис на влага, може би предизвестие за дъжд... Не ми спори писането тая сутрин. Решил бях да опиша как живеехме, когато моите родители са били 30-35-годишни, когато сестричката ми още беше пухкаво бебче (1954-55 г.), или дори когато още не беше се родила, и значи тримата - аз, майка и татко, обитавахме две мизерно обзаведени стаи в сутерена, в избата на улица "Ниш" № 4, а в съседната къща, пак в земята, единствени като нас на тая пловдивска непавирана уличка от осем къщи, с мижаво дворче всяка, живееха двама старци от Родопите - дядо Григор и баба Дора.
Синът им бе осъден от Народния съд, разминал се бе на косъм от разстрел, после с доживотна присъда се бе разминал, за да излезе подир тринайсет години от затвора. "Закачила го амнистията" - шушукаха жените из махалата.
Тоя едър, малко срамежлив, но и лъчезарен мъж бил преди Девети (септември 1944-та) капитан на полицейска Ловна дружина, която преследвала "шумкари" в Балкана. Не си оцапал ръцете с кръв, но самата му длъжност вече била основание да бъде жестоко наказан от Новата власт. Крил се първите месеци и години, докато се оттече кървавата вакханалия на комунистите през 1945-46-та, та отървал кожата. После сам отишъл да се предаде в милицията.
Жена му на чичо Васко живееше на горния етаж, пък свекърът и свекърва й, значи, бяха слезли от Родопите в Пловдив при снаха си Дафина и внука Горчо (Григор). Леля Дафинка беше шивачка, шиеше у дома си за семействата от махалата и така си осигуряваше средства за прехрана, а и възможност чат-пат да праща колети с храна и дрехи на своя затворник. Възрастните двама - "родопчаните", както ги наричахме, честичко ни канеха нас, около дузина хлапенца от околните къщи, да ни гощават с паничка бяло сладко и чаша вода, плюс ароматно гъсто кафенце във филджанчета колкото напръстник.
Част от дечурлигата на улица "Ниш" - пресечка на Пещерско шосе, което водеше към Гарнизонна фурна и казармите със строени танкове, оръдия, военни камиони. Миката, Вилито, аз, Мария Кандемирова. Отпред: Борето, Наско, Коцето Троплев.
Насядали сме ние по застланите с родопски халища, дебели губери и китеници диванчета в техния сутерен, па дядо Григор засуква мустак, радва ни се, пита: "Е, дечинки, с коя тамбура или гъдулка да ви посвиря?" Побутваме се, кискаме се в шепи, чудим се: коя наистина от наредените по дървените полици да изберем! А той посегне към една, поеме я внимателно, гальовно прокара палец по струните й, върне я на мястото й, па след няколко такива опитвания снеме тамбура с дълъг тънък гриф и лакирана резонаторна кутия, напомняща кратунка за баня. И - цъмън-цъмън... - засвири на оная, дето в момента му е най на сърце, най-подходяща за настроението му, попрокашля се, огледа ни изпод рунтави нависнали вежди и... запее.
Родопски му бяха песните: ту тъжни, ту шеговити или игриви. Родопска му бе дрехата, достолепната му осанка на добър човек, строг мъж, който знае онова, дето ние тепърва имало да узнаем: за изменчивата човешка участ, за любовта, за разкоша да си млад и здрав, за тъгата и смъртта, за човешката ни суетня и преходност, за мераците и хубосиите в тоя наш земен свят.
Цвета и Костадин Дърварови ни бяха хазяи; мъжът държеше частна шивашка работилничка на улица "Гладстон", куцаше - предполагам, бил е с дървена протеза, понеже в общия кенеф на двора на гвоздей висеше високо закачен специален стол, за да го ползва бай Коце. Прибран човек, вдаден в занаята си; не съм чул да повиши глас, за разлика от жена си - типична кавгаджийка, и от по-голямата от двете си щерки - Раша и Ването.
Фактът, че Раша е омъжена за бивш партизанин, караше жените от махалата да замълчават пред невъздържаните приказки на Цвета. Същата тая едра и грубовата жена лискаше помия току върху мене, когато седемгодишен извеждах сестричката ми в бебешка количка на двора под балкона им. От влагата в сутерена бебето преболедува, и когато майка шеташе из къщи, повиваше бебчето като козунак, връчваше ми шишето с биберона и ме пращаше на двора. Слънцето помагало срещу рахит, та висях по час и два край повитото бебче, когато денят бе слънчев.
"Ш'та прата дъ чукъш камани!", "Кокълити дъ ти върят дъно в таз тенджиръ!" (изквакано, докато си мия краката на двора след скитане по прашните улици), "Ш'ти дам дъ съ ръзбиреш къде серът гладнити!" са все нейни лафове. Беше забранила "да водя комшийски деца" у дома. Веднъж при мене в двора се вмъкна Маринчо - внук на дядо Марин, каменаря от отсрещната къща, и Цвета връхлетя като змей по стълбите от горния етаж, свали налъма от крака си и с тоя налъм би по гърба, главата и раменете седемгодишния ми приятел.
Хлапаците от улица "Ниш" и съседната "Цар Иван-Шишман" (днес с променено име) от махалата в подножието на Джендемтепе. Борето и Видко Троплев. Пред тях: Маринчо, аз, Ичо Махинов.
Повече "чузди хлапитии" (пак неин лаф) не припариха тук. Съседите отсреща преглътнаха синините върху техния сирак, без зъб да обелят. Пък бащата на Маринчо - чичо Велко, бе също каменар: едър, як като бик; най-малкото би могъл да я опердаши тая усойница...
Зетят-партизанин всяваше респект у съмахленците, и не защото се е държал нависоко, а просто поради факта, че е Човек на властта. Пано Троплев му е името. Родом от село Чоба. Шестнайсетгодишен, двайсетина дни преди Девети (септември 1944-та) бил в партизански отряд, та следствие от това бе, че "Държавата", както шушукаха, "го пратила да се изучи в Съюза за голям началник". В ония години жизнерадостният наперен и симпатичен 25-26-годишен Пано за Коледа си идваше от Съюза, та със сина му Видко ни учеше да разговаряме по руски: "так сказат", "буд гатоф", "спасиба", "харашо", "маладец", "пажалуста" и прочие.
Веселяк беше, естествен човек. Мъкнеше от Съюза армаган на своите двама сина: тенекиени самодвижещи се самолетчета, влакче, огромен като супник тенекиен пумпал, който страховито забръмчава, натиснеш ли дръжката да го завъртиш. Мотае се и досега из албумите мътна фотография, дето курсантът от Висшата генерал-щабна академия в СССР в същия оня двор е "увековечил за Историята" майка ми в момент, когато изнася от тъмната изба бебешките пеленки за простиране.
Така рамо до рамо, макар и гърбом едно към друго, живееха на тая занемарена, прашна и тревясала пловдивска уличка семействата на някогашния полицейски капитан на Ловна дружина и на някогашния юноша-партизанин от Средногорието, от селцето Чоба. Като завърши военното си образование в СССР, Пано с жена си и синовете си отиде да живее в София, а съседът чичо Васко, като го амнистираха подир тринайсет години в затвора, с помощта на татко стана дърводелец-мебелист в един от осемте цеха на пловдивския ДИП "Напредък".
Баща ми в ония години се състезаваше с мотоциклет "Цюндап" и аз много се гордеех с него, особено когато състезателното трасе включваше Пещерско шосе на път закъм Острова и село Оризаре и бедняците от махалите наоколо в плътен шпалир излизаха да се дивят, да обсъждат профучаващите сред трясъци и рев на двигатели, надупени над резервоара пловдивски кросаджии Байката, Чапая, Гьорги Мачев, Манчоолу, Бакърджията - легендарни личности за онова, толкова щастливо за бедняшките деца на Пловдив, но смутно, усилно за родителите ни... време.
Понеже от ранното ми детство моят роден Пловдив си е Панаир на суетата, затова е разкошен за живописване с думи, багри, мелодии...
Иван дойде с двамата си сина от Чехия. Живеехме под наем на "Ниш" № 4, а те - срещу нас, на № 3. Жена му беше чехкинята Стамена, безлично и проклето същество: нисичка, възпълна, с плоско лице и коси, които сплиташе на плитки и ги навиваше отзад, на тила си. Стамена вечно переше своите трима мъже в голямото дървено корито на двора отсреща. Иззад високия тухлен зид долитаха заедно с ароматите на нейните гозби думи, не всякога понятни за нас, дечурлигата от махалата. В яда си тя пердашеше само на чешки, да не говорим, че с българския език нито й спореше, нито пък бе кой знае каква чест за нея да си служи.
Иван имаше брат Йордан. Йордан беше по-младият, но беше по-едър и представителен от братята. Той пък имаше две дъщери. Едната, по-кипрата, се казваше Дочка, а синовете на Иван си дойдоха от Чехия - вече цели мъже, и не се мотаеха, ами вървяха с баща си да работят. Бяха градинари...
Кой знае защо се бе върнал от Чехия Иван! С двора на брат му ги делеше телена ограда. После лошо се скараха, както понякога става между роднини, и Иван дигна човешки бой тухлен зид. Огради се той от света със своята чехкиня да си приказват само на чешки.
Помня, Дочето беше рядко красиво момиче. Навъртаха се батковци от далечни махали да я заглеждат. За нас, дечурлигата, то беше страшно любопитно.
Една неделя между Стамена и жената на Йордан пламна люта кавга. И мъжете чак налетяха да се бият. Иван ръмжеше, гледаше пребледнял изпод вежди брат си. Иван бе по-нисък, но як, набит, изпечен от слънцето като тухла, а Йордан си бе просто един изнежен даскал.
С двама приятели - Малкото Аче и Васето. Хлапакът вляво е Ангел Христозов, актьор от драматичния театър ("Пейката" и др. пиеси).
Мина седмица, все едно нищо не е било. Кавги, сбивания по онова време бяха част от "културната" програма за развлечения в махалата. Къде ти радиоапарати, телевизори на всяка крачка, както сега!... За телевизия не бяхме и чували. От съветски грамофон, помня, Ването - щерката на хазяите, въртеше до спукване "Мамбо италиано" и всички хлапетии я знаехме тая жабарска песен наизуст. А Ването се момееше тогава, беше 16-17-годишна, имаше голям мерак да се омъжи за италианец.
Не съм виждал по-гъста, дълга и къдрава женска коса. В кръста Ването се пристягаше тъй силно, че гърдите и задникът й предизвикателно да изпъкват. Знаеше си тя цената. Хвърчеше в облаците, а поизрасналите филибелийски майнички й мятаха огнени погледи, както се зяпа лъскава кукла зад дебелата витрина на магазин за баровци.
Понеже все хвърчеше нависоко, не признаваше българите, че били прости, та Ването не знам как успя, но измоли от баща ми да се снима с неговия състезателен мотоциклет. Беше наистина фотогенична като италианската Джина Лолобриджита с тая дълга до задника къдрава буйна коса.
Гордостта на баща ми - NSU от 1939-та, 500 кубика, с кош от BMW Romel, на чиято заводска марка бе гравиран орел с нацистката свастика в ноктите.
Една сутрин пред вратата на Йордан цъфна огромно човешко лайно... Пак аларма, пак крясъци, пак патардия - ама кой, защо, по какъв повод бе свършил таз гадост, не се разбра. Жена му на даскала почисти, хвърли кофа гасена вар и пясък отгоре, па се прибра. Харно, ама подир два дена - пак същото.
Гадаехме да не би да е някой от братовчедите на Дочето. А може да бе и някой отчаян ухажор? Като се знаем колко сме калпави това, българите, не бе за чудене някой да минира с фекалии около любимата. И защо?!... Да не посмее евентуален съперник да приближи, тя да вехне, па като види, че така и така живот няма за нея, да си се върне при влюбения лайнарин. Тъпи номерца!
В крайна сметка, оказа се: Дочето няма вина тук. Носиха в кибритена кутийка от посятото пред Йордановата порта. Лаборантките от болницата рекли, че медицината не е дотам напреднала, та по тез "посевки" да определи името на идиота... Оказа се все пак, че било работа на Стамена. А стана ясно ето как.
Няколко нощи Йордан дебнел както момъка, дето очаквал ламята с трите глави. И една много ранна утрин, като скръцнала портичката откъм братовия му двор, зърнал на лунната светлина млечнобелия задник на чехкинята. Изтърчал назад, с две ръце наскубал сноп коприва и... Гледаме ний сънени по обляната от лунна светлина уличка "Ниш" чорлава жена със свлечена до глезените пижама като спънат кон подскача по улицата и пищи, а даскалът мълчешката и силно запъхтян шиба ли, шиба с копривата, сякаш кон вършее.
После идва следовател. Пита-разпитва, правиха очна ставка, изясняваха кое как се случило, що се случило. Имаше дело, съд. И най-странното - не осъдиха Стамена, ами Йордан. Което не означава, че сме намразили чехите де, но ни беше криво заради даскала.
Как е понесъл тоя цирк брат му, градинарят?... Той внезапно почина подир месец. Ей така, както си шетал из бахчата, и се гътва в марулите... Беше мълчалив човек. Такива по-жестоко понасят мизериите. Носа му на тоя Иван видях да стърчи сред китките в ковчега, докато синовете и брат му го товареха на гробарката.
Пък Ването от нашата къща тъкмо бе издула грамофона до дупка и над траурно притихналата махалица и над попа, и над клисаря с големия дървен кръст в ръцете ечеше весело и призивно: "Ой мамбо, мамбо италиано"... Така тържествено влезе първият мъртвец в моя живот.
Жените и мъжете на „Ниш”. Тая пловдивска уличка обхващаше осем частни парцела, включително незастроено място, обрасло с морава и буренак току до къщата, чийто сутерен деляхме две семейства под наем – нашето: четиричленно подир януари 1954-та, и семейството на цветар и санитарка, чийто син Никола бе от първия брак на майка си.
Отначало жената бе сама с дългокракия си 10-11-годишен момчурляк, та дъртите махленски клюкарки я мереха изпод вежди и даже с негодувание съм ги чувал да я назовават „парясница”. Което ще рече „изоставена, зарязана от съпруга си”, неспособна да прикотка въпросния край полите си. В онез времена общественото мнение възприемаше несретничките за „развалени жени”, един вид смъртна заплаха за семейните мъже наоколо, та нямаше състрадание, ни милост към хала им на самотни майки.
Минка бе към трийсетгодишна, дребна, слабичка, с игриви като на мишле очета и смолисти, попрошарени вече буйни коси. Работата й бе да сменя подлогите на тежко болни старци в Държавната болница, да мие тоалетните с карбол. Момчето си обграждаше с майчина любов, но и го товареше с домакински задължения: пазаруване, чистене, приготвяне на вечеря: пържени яйца, залети с кисело мляко, например.
Кольо Кабасуто бе четири години по-голям от мен, влечеше го електротехниката, та може би оттам му бе прякорът. „КБС” (ка-ба-су) бяха, ако се не лъжа, кондензатори за радиоапарати, съветска направа.
Шест- до десетгодишен имах още един със същото име съмишленик и приятел в момчешките лудории – Кольо Узуна (по турски "дългия") от пазарджишката „Пич-махала”, улица „Тунджа”, и той четири години по-голям. С него си бяхме обзавели партизанско скривалище в плевнята на дядо. И Узуна бе кльощав, дългокрак, с цяла глава по-висок от мене. Тия момчешки приятелства се помнят, лъщят в прахоляка отминали десетилетия и ме зареждат с увереност, че каквито и гадости да ти носи, животът е разкошен дар.
Една неделна утрин в по-мънзъркото от двете стайчета на Минка си нанесе оскъдната покъщнина бай Борис Цветаря, към 50-годишен крехък, подгърбен мъж. Прорязаното му от бръчки лице бе дружелюбно усмихнато, макар да личеше отдалеч, че дереджето му дотук не е било розово. Облечен във вехтичък, но изгладен до блясък сив костюм и с папийонка на ризата, с метална табличка в ръка новият съсед обикаляше надвечер и до късно нощем ресторантите да продава карамфили на влюбени. Бе наредил зад прозореца в стайчето си десетина кафеза с канарчета, та оттам освен лъх на застоял цигарен дим, курешки и перушина, долиташе многогласа глъч и цвъртеж на пойни птички.
Две-три години живяха в мир и сговор тримата ни сънаематели, па сетне все по-често взе да се носи пискливият глас на Минка, докато и тоя неин съпруг се запиля, изчезна с китките и с канарчетата, стопи се и споменът за него в дъждовните мъгливи дни.
Баща ми - чирак в някогашна пловдивска работилница за бъчви.
За кой ли път повтарям: много дъждове се изваляха в моето детство и ранно юношество. Напролет разбушувалата се придошла Марица заливаше тая част на града, мътните й талази се е случвало да отнасят обор, животни, изкоренени дървета, каруца с впрегнати два вола дори… Общината отпусна помощи, заем някакъв и пострадалите бяха настанявани по четири семейства във всяка от изникналите за седмица бараки.
Сив човек беше бай Борис Цветаря, такъв, дето няма с какво да го запомниш, но ето на! – запомнил съм ласкавата му усмивка и дрезгавия му глас на заклет тютюнджия.
В полумрачното салонче между Минкините и нашите две стаи по триметрова грапава талпа баща ми спускаше състезателния си мотоциклет, паркираше го пред „моята” стая, която всъщност си бе таткова работилница и кухнята на майка. Половината стая заемаше дърводелският тезгях, купът дървени плоскости, шкафът с инструменти.
В неделя и по празниците, ако не стърже с рендето или не подлепва с нагорещен туткал фурнир върху детайлите за бъдещ гардероб или спалня, татко се занимаваше с мотоциклета. Все намираше за какво да разглобява, ремонтира, боядисва. Приспособи амортисьори от BMW за предницата, направи масивната рама чупеща и пружинираща откъм задното колело, да поема лашкането по силно пресеченото кросово трасе.
Замирише ли ми на ацетон, на суров бензин или отработено машинно масло, и досега тоя мирис ме връща към образа на вечно вдадения в майсториите си мой баща. „А бре Кириле – чувал съм кротко да го гълчи хазяинът-шивач дядо Коце Дърваров, - грехота е да не почиташ неделята. Я виж другите мъже!”
Мъжете от съседните дворчета в неделя преди и след обяд засядаха с чаша ракия или евтино кръчмарско вино под лозницата, пък жените им се сбираха да бъбрят, докато плетат или кърпят чорапите, турени в скута. В тия седем-осем къщи хората бяха привикнали с оскъдицата, с мизериите на живота, доволни бяха от малко, та не се и оплакваха.
Отсреща, на „Ниш” № 5, живееха двама каменоделци: дядо Марин Каменаря и зет му чичо Велко, който подир смъртта на жена си (едничка щерка на дядо Марин) „бе повторил”, както казваха, и по-малкият от синовете му бе от леля Димитрийка.
Тя пък бе слязла в прашния омърлявен Пловдив от родното си село Мечка, същото, чийто наперени балканджии споменава в „Записките”Захари Стоянов, когато Бенковски драматично се провиква: „Къде сте братя мечани? Тук ли сте!” и това преобръща Събранието на Оборище, определя кой ще води през кървавия Април 1876-та простите орачи и копачи срещу петвековния им душманин.
Отварям скоба да допълня с изреченото от очевидец за сраженията край Одрин в Балканската война. Турският аскер бил изплашен, потресен от нашата войска. В плътни редици вчерашни орачи и копачи вървешком през разкаляното поле, с право мерене - от упор стрелят и напредват, въпреки покосените, въпреки убитите помежду им; толкова мощен бил намерилият отдушник вековен гняв у някогашната рая!
Канеше ме често леля Димитрийка да си уча уроците, домашните да си пиша с нейния Маринчо. На Маринчо не му спореше в ученето, та поканите не бяха случайни, а за да привикне с книгите и тетрадките нейният заварен син.
И ето, влиза по някое време при нас чичо Велко, гледа как пишем, как четем, па веднъж взе, че рече: „Ай сега, момченца, да ми изтипосате по една къща”.
Почвам аз рисунката от покрива и коминчето с къделята пушек, пък Каменаря се сърди, разфуча се: „Че каква я вършиш ти! Бива ли къща да се гради от покрива, без основа, без зидове? Я се хващай наново, темелите първом положи!” Години по-късно думите му ще ми изясняват, че все тъй е било при мен – мечтата ми да виси във въздуха като покрив с коминче, ала без основа отдолу.
По плитчините на Марица някога, преди поне петдесет години.
В барака за кюмюр и дърва, преустроена за жилище, в същия двор под наем се бяха настанили бай Михал Хамалина и кокалявата му и невзрачна женица леля Кръстана със сина им Тошо Белята. Злобно по природа бе това две години по-голямо от мен момче. Да те излумка с юмрук по гърба, болезнено да те перне с „комбик” (с кокалчетата на юмрука) в тила или челото, да те плесне тъй, че да залитнеш, да се пльоснеш по очи в прахоляка, тържествуващ да се метне отгоре, да ти натиска лицето, весел да крещи: „Яж, д’ейба твойта мама. Ручай пръст. Баща ти за тая земя се е борил” – това беше неговото „Здравей-здрасти” и „Добър ден”.
Доживя до тринайсетата си година. Почина от натравяне на кръвта. Ровил си с игла в разваления кътник и умря от тетанус за два дена.
На „Ниш” № 3 живееше още един - не по-малко зъл, възрастен мъж – дядо Стефчо Обущаря. Тоя бай Стефан кърпеше у дома си, в дворчето стари патъци, и като се заиграем в момчешките си шумни игри, топката току прескокне ниската ограда, тупне в градинката му. Чешитът току зафучи по нас кривия обущарски чук. Би могъл да убие някое хлапе в злобата си.
Носеше се мълва сред по-големите момци, че станал изключително сприхав след 1956-та, когато комунистите го изключили от Партията. Оттогава намразил света, а от света - най-силно намразил себе си. Не можел да си прости, че допуснал да го изхвърлят по-далеч от кайнака с благинките.
На „Ниш” № 1 живееха със семействата си двама братя бояджии. Жената на по-младия бе като футболна топка нисичка, ужасно пълна, та я наричаха Дебела Тота. Канила ни е нас, хлапетиите, да си наберем кайсии от техния двор. Не толкова заради зрелите ароматни кайсии, колкото заради хубавата й щерка Мария се усуквахме около леля Тотка.
Братовчед й на таз хубавица Мария, понеже и на него не му спореше ученето, баща му и чичо му го вземаха да работи с тях. Глухичък по рождение, зовяхме го Киро Миньора – че имаше вид на ударен с мокър парцал, на паднал от небето, на току-що излязъл от забоя миньор, ошашавен от белия свят. Киро пренасяше бояджийската стълба и кофите с варовия разтвор на оплескан с боя разбрицан велосипед всеки божи ден. Беше горд, че вече печели, държеше се тежкарски с нас, като възрастен, макар да бе едва четиринайсетгодишен.
Сбили се Дебела Тота от „Ниш” № 1 и Вера Тричковата от триетажната ъглова къща, която е с вход откъм съседната улица „Лагадина”. Сбили се за филия бял хляб в пловдивския ресторант „Тримонциум”. Довчерашните сърдечни приятелки, дружки от най-млади години престанали да си говорят.Стиснали устни, шетат като слугини чистачки в най-луксозното заведение на Пловдив, а по улицата се разминават отвърнали очи. Пък си бяха мили доскоро, до оназ паметна вечер, когато не успели честно да поделят остатъците от недояденото по масите на „Тримона”.
Заможните клиенти си отишли и двечките – както им била уговорката, хванали да делят мръвки недоядени, кюфтенца и кебапченца нахапани, вино и ракии недопити от придирчивите посетители на тоя капан за кесиите на големци и артистична бохема.
Скубали си косите, ритали се с текмета, драли се с нокти по лицето, шамари си били една на друга. От месец из дворчетата и около улица „Ниш” за това само се говори.
Да плачеш ли, със сълзи ли да се смееш! Съсипаха си приятелството милите, а къщите им порутена тараба дели. Спешно се наложи по никое време мъжете им, гледайки се и те изпод вежди, да потегнат рушнатия комшулук, да укрепят фронтовата линия, внезапно появила се между двете къщи.
* * *
Дядо Марин и баба Велика обитаваха две стаи на приземния кат от двуетажната къща в дъното на зашуменото с асмалък, плодни дръвчета и цветна градина дворче на улица „Ниш” № 5. Марин, който цял живот се борил с камъка, на стари години се бе снишил, попрегърбил. Излизаше да напазарува за бабичката си или всеки божи ден да се поразтъпче. Като се подпираше върху тояжка, едва тътреше нозе, но при все това бе съхранил благия си нрав на смирен и хубав човек.
Бе прехвърлил седемдесетте лазарника, далеч над седемдесетте, но към нас – по онова време седем-осемгодишни момчурляци, в кротостта му имаше затаена грижа да ни запознае с тънкостите, със сладостта на своя корав занаят.
Вляво от настланата с каменни плочи пътечка, на три-четири метра встрани от входа на жилището си ни коткаше, привикваше ни да ни покаже как се работи с каменарските чукове, длета, шила и свредла.
Имаше там нещо като работна маса за обработка на блоковете сиенит. Имаше и дървен шкаф, дето в редици ръждавееха всичките му инструменти. Ще изкара ту един, ту друг чук да ни покаже за какво и как се ползва, как се цепи по дамар, как се дяла и полира камъкът.
В същия потъмнял от слънцето и дъждовете двукрилен шкаф къташе... цигулка. Е, не кой знае каква цигулка, а поизлющен, изгубил блясъка си музикален инструмент, но сякаш душа и свят му бе да ни посвири.
Изтегли лъка по струните, занастройва ги, тъй че да зазвучат що-годе, ама желанието да посвири не съответства на умението му. Простичка някоя мелодия захване, не я доизкарва докрай, че и пръстите му, такива едни загрубели, не се подчиняват, не го слушат вече.
И цялата демонстрация, целият показ имаше за цел да ни изкуши, да ни накара да заобичаме и цигулката. Мерак му бе внукът, на него кръстен, да просвири - ей тъй, изведнъж да засвири красиво пред любопитните хлапета от махалата.
Рече: „Я, Маринчо! Вземи, дядовото, да пробваш таз пущина”. Пък седемгодишният Маринчо се дърпа, пъхнал пръста в носа: не му се ще, не го привлича дядовото покана. И цигулката много нежно се увива отново в бялото ленено платно, прибере се обратно в шкафа при чуковете и длетата.
Не-е, не било писано внукът на каменаря цигулар да стане.
Жена му на дядо Марин баба Велика съм я запомнил и нея с кроткия й незлоблив характер, но най-вече запомнил съм я с гъстата снежнобяла коса като пухкаво облаче, и това, че току ще ни тикне в шепите я сушени сливи и резенчета ябълка за ошав, я шепа орехи: „Яжте, момченца! Яжте, да сте здрави и големи да порастете”.
Раснахме пред очите на възрастните мъже и жени от махалата, обградени от строгата им любов, без да съм усетил да ни делят на свои и чужди. В реда на нещата бе да ти издърпат ухото, да ти се скарат за поредната момчешка пакост, но на никой от нас, доколкото по себе си съдя, не би му хрумнало да се оплаче на родителите си, че бил нахокан или шляпнат по задника от съседа.
Защото - върнеха ли се надвечер нашите от работа, възрастните съседи намираха сгода ей така, с добронамерен тон късо да разправят какво „геройство” е сторило през деня синчето.
Имаха си доверие хората, та нормално бе малчуганите от „Ниш” и от съседната улица „Цар Иван-Шишман” да имаме почит и уважение към тия строги възпитатели.
Пак в приземния етаж, само че в дясната част на къщата на „Ниш” № 5 отначало живееха двама самотници, съвсем престарели съпрузи, които в късо време се споминаха един подир друг. И в опразненото стайче пак под наем се настани сама жена с момченцето си.
Май вдовица бе, но подир време покрай таз бледа, невзрачна женица с изпито лице и хлътнали очи се завъртя, взе да я ухажва с букети цветя и бонбони весел и доста приказлив мъж.
Издокаран, „изтупан” (както е на пловдивския жаргон), със зализани, омазани с брилянтин коси и в снежнобяла риза облечен, тоя към четирийсетгодишен мъж с лисичи очички и с вид на женкар цяла пролет и лятото задиря жената.
Появи се отнякъде, седне на пейката пред портичката да ни омайва с лакърдии колко е заможен, как има собствен камион и печели луди пари.
Обсадената крепост се предаде, и значи номерът с големите фукни хвана дикиш, та дългокракият кльощав Ваклин - на години и той колкото нас, се сдоби с, тъй да се рече, нов татко.
Какво се случи после не знам, но около година тримата – момчето, майка му – разхубавена, в нова пъстра рокля, с прясно ондулирани боядисани коси и „собственикът на камион” поживяха, пошетаха по ресторантите на града, пък сетне се разчу, че хич не се спогаждали, че мъжът се оказал не само фукара, ами му бил и „слаб ангелът”, та отведнъж майка и син пак я подкараха саминки в беднотия до шия.
Тогава обаче се появи Куна. Куна бе млада, здрава и червенобуза мома, роднина на леля Димитрийка от село Мечка, та се засели у Маринчови, да се изучи в Пловдив. Чевръсто и сладкогласно девойче бе Куна, здраво зубреше и залягаше над учебниците: изучи се наистина, но по-същественото бе, че си намери жених в големия прашен град.
* * *
Описвам минали пред детския ми поглед хора, както са ми се представили в отрязък от участта им на простосмъртни, и логично е някой да възроптае: "Ама това не беше баш тъй, както си го описал, другояче беше". Какво да възразя, какво извинение бих измолил освен смирено да попитам, да кажа: „Е, харно! Тъй съм ги видял, тъй ги помня. Вие – като сте ги видели по друг начин, що не кажете своя спомен за хората от улица „Ниш” в ония години?!”
Измамна е детската памет, склонна едно да украсява, друго да рисува с омерзение, но все има смисъл да си припомняме как е било, да си дадем сметка колко сме се променили. По-нехайни към тихите драми около нас ли сме станали?
Улица „Ниш” отдавна е изпратила в отвъдното мнозина от своите обитатели. Мен обаче продължава да ме зарежда с доверие и човещина някогашната й бедняшка орис, някогашната й бедняшка атмосфера, какъвто всъщност е и смисълът на тия спомени от най-ранно детство.
1926 година. Спомен от Бачковския манастир. Бебчето в ръцете на дядо ми Борис е бъдещата ми майка Надежда. До Борис е Невена (тая, дето настоя да бъда кръстен в християнски храм), а жената отпред вдясно е прабаба ми Спаса, чийто мъж е единствено оцелялото петгодишно детенце от големия и заможен Хаджи-Трендафилов род след клането през Април 1876.
Моите взаимоотношения с религията... Не си спомням перущенлийката Невена – баба ми по майчина линия, да е слизала в избата девет стъпала в земята, пригодена за живеене на улица „Ниш” № 4, ала у мене са се вбили гневният й, макар изречен сдържано… упрек към родителите ми: "Как тъй сте пропуснали да кръстите детето в черква!" И – това вече ясно си спомням – хвана ме за ръчица, заведе ме в черква в подножието на Бунарджика.
Тоя християнски храм тогава се казваше „Св.св. Петър и Павел”, а днес – „Св. Мина”. Свети Мина, чувал съм да говорят по-изкъсо запознатите с тая материя, е светец с много силно духовно излъчване. Умалено копие от икона с образа му имам в кухничката си, дето най-често се заседявам, ако не съм пред компютъра.
И там, значи, след като разговаря насаме с отеца, баба ми Вена – суха, почерняла подир преболедувана в младите й години тежка малария, баба ми перущенлийката, излъчваща строгост, но и достолепие, напомняща ми образа на Майка Тереза... тя ме въведе в Храма на Вярата.
Изчакахме да мине ритуалът по кръщаването на две бебчета, па като се оттече множеството към черковния двор, клисарят пъргаво внесе леген. Заръчаха ми да стъпя в легена, след което попът се зае и мене да кръщава.
Шест-седемгодишен, кажи-речи, бях замаян, сащисан от потъмнелите опушени икони по стените, от дърворезбите, от великолепието на горящите свещи, от излъсканата черковна утвар, от уханието на тамян, от неразбираемото за мен мрънкане на човека в дълго до петите черно расо. Изглеждаше ми всичко наоколо, като да съм попаднал в приказен свят, който отваря пред мен непознати до оня миг пространства на трепет и тържествено спокойствие.
Палаво детенце съм бил, твърде палаво. Припкал съм като козле по жежките прашасали пловдивски улички, по обраслите в гъст храсталак склонове на Джендем тепе, по пясъчните брегове и островчета на широко разлялата се Марица... Ала тук, в затъмнения черковен храм, за пръв път през живота си тогава, в оня предиобяд, се усетих НАБЛЮДАВАН ОТГОРЕ. Не знаех кой ме наблюдава, с очи не го виждах, но с детския си изострен за впечатления вътрешен взор усетих тая твърде строга, но и твърде благосклонна към мен Сила.
Масивният и с дълга прошарена брада отец изчете, изпя молитвата за случая, чукна ме по челото с навлажнена китка босилек, поръсиха или по-скоро... поляха ме с вода от калайдисано менче, резнаха ми оттук-оттам снопче косица, па наредиха да пролазя под масичка с наклонен плот, върху която бе разтворена огромна книга с черни корици и позлатен надпис под християнския кръст – Библията.
Излязохме от черквата четиримата – аз, татко, майка и баба. Майка и татко свърнаха по своите си дела, а ние – двамата с баба ми Вена, седнахме да хапнем кадаиф в сладкарничката на ъгъла на улица „Гладстон” срещу училище „Сашо Димитров”, което година по-късно щеше да стане „моето училище”.
* * *
Четох тая сутрин фрагменти от книгата на изгряващ млад автор – българин, заселил се в Щатите, когото виртуално позната варненка - днес жителка на Чикаго, препоръчва, радва се, че пишел интересно, пишел хубаво. Четох внимателно откъса и ми загорча. Леле, колко несретен, хаотичен и неподреден духом е вътрешният пейзаж на трийсетинагодишен българин, въвлечен в бесовщините на боричкащи се за материални богатства окаяни нещастници!
И какво богатство всъщност е да живееш в опосканата си родина, обаче на корена си, въпреки дивотиите на обхванати от североамериканския стил на живеене нашенски слепци новобогаташи и съпътстващата ги артистична измет на днешна България!
Интригата на това, което изчетох от "многообещаващия" млад автор, се свежда да следното... Изоставен от любимата, на деветия ден след зачезването й литературният герой (разказвачът фактически) прекосява Щатската граница, за да се накърка до козирката в мексиканско градче, след което се озовава сред също такива самотни млади мъже, за да види как жена се съвъкуплява с... магаре. Ето, магарето го извличат на сцената, появява се гола-голеничка на собствен ход и дамата, предназначена за обладаване...
Шоу. Очевидно тоя род четиво е най-новият писък на литературната мода в т.нар. модерна българска проза.
Двамата братя Бояджиеви - Димитър, най-големият, и Кирил, най-малкият от петимата синове, с гордостта за всеки мъж от ония години, когато из България се движеха само мотоциклети, произведени преди Втората световна война.
Понякога, колкото и рядко да е, простичко разказаното преживяно носи послание, далеч надхвърлящо единичния случай. Учудвали са ме съвпадения на ключови дати и имена, които са се повтаряли в съдбата на хора от различни поколения.
В нормалния ход на живота откривам дни, дето стоят като възел върху конец. В припряността си, бързайки да се отърве от такъв труден момент, човек разсича със замах възела, скъсва нишката и я захвърля, па посяга към клъбцето с намотаната прежда нова плетка да захване.
И какъв е резултатът?...
Пренебрегнал поуката, която би могъл да извлече от някоя неприятност, не проумял посланието, затаено във въпросния проблем, горкият продължава да греши. Защото, оказва се, най-често причината за нашия неуспех не е в обстоятелствата, не е в другите хора, ами си е у нас самите.
Много специален учител е грешката. Велик и катедрално строг проповедник е грехът. Рехав като дантела - низът от делници, когато нищо особено не се случва. Рутината, навикът изравняват, превръщат в пустош вътрешния ни пейзаж; но това е измамно впечатление.
След време, възможно е подир година, подир десетилетие дори, като обърнеш взор назад, да откриеш как са се натрупвали късчета от бъдещата ти победа или от бъдещия ти провал.
Усамотяването - когато е съзнателно търсено състояние, ни изправя голи и уязвими пред собствената ни съвест, която е според мен представата ни за Бог, за извънземен, надчовешки Разум, нейде много отвисоко впил внимателен поглед към греховната ни същина на случайни, ефимерни земни създания.
Котката едва ли съзнава, че тялото й отделя феромони, за да привлече скитащите наоколо котараци. Природата е заложила във всекиго от нас, човеците, подобни - скрити, импулси, които подсъзнателно ни насочват към едно или друго действие, карат ни да се стремим, да мечтаем, да проектираме.
Делниците на бедняшка уличка в който и да е град по света неизменно възпроизвеждат ситуации, описани с тържествено строг стил в Библията. Любов и ненавист, вярност и предателство, авантюри и досада ще има докато изобщо човешкият ни вид обитава това разкошно кътче от Вселената.
Изчезнем ли - дали според всемирния закон на еволюцията или поради собствената ни глупост и бесове, губи смисъл всичко: от Господ Бог до последната песъчинка на морския бряг. Човекът придава смисъл на живота върху планетата Земя, а и смисъл на Вселената изобщо.
* * *
Имаше двама братя, същински аполоновци - едри, здрави млади мъже, на съседната улица "Цар Иван-Шишман" - Матьо и Луко. Сега, като се замисля, нищо друго не си спомням за тях освен следната картина от горещ летен ден преди поне половин век, когато съм бил десетгодишен, едно от дузината хлапета от улица "Ниш" и съседните няколко улички...
Избутват пред къщата на родителите им огромен 750-кубиков блестящ от никел, тъкмо основно ремонтиран и пребоядисан мотоциклет BMW - двуцилиндров, система боксер, и не с верига, а с карданно предаване.
Ревът на "звяра", както веднага кръстихме тая немска машина, оглушително се понесе над тълпата любопитни деца и възрастни. По-младият - Луко, се метна на седалката, изфорсира няколко пъти двигателя "до дупка", включи на скорост и отпусна амбреажа (съединителя). BMW-то изрови десетинасантиметров трап със задната си гума и като кон-вихрогон "се изправи". Предното колело се вдигна на метър над земята, след което сред страхотен рев мотоциклетистът отпраши, буквално скри го облак прах от очите ни. Потъна сякаш в небитието.
И толкоз!
Какъв смисъл има тоя спомен, питам се, и ми проблясва за миг, че тия двамата снажни мъже, двуметрови великани, са кръщавани на двама от биографите на Иисус. Къде са днес Матей и Лука от някогашния Пловдив на бедняците? Живи ли са? Дали костите им отдавна не гният в общинското гробище? И какво ли са постигнали в своя живот, освен че са останали в спомена ми като връх на умението от купчина старо желязо и ръждясали тенекии, от стара бракма да сътвориш нещо толкова изкусително и красиво със своята метална мощ!
Едва ли си даваме сметка, едва ли можем да предвидим кое от нашите усилия ще остави белег в нечие съзнание, в нечий чужд живот като образ и метафора за идещите подир нас.
Пред избата, в която живеех с майка и татко - девет стъпала в земята на улица "Ниш" № 4.
Веднъж направих беля и жестоко ме биха. Помня, татко държеше тънка шперплатова лентичка, тя свистеше във въздуха; белезите от нея бяха дълбоки, кървави. Пък майка беше хванала метлата изотдолу, налагаше ме с дръжката, но от дръжката по не боли. Пълзях на колене и лакти в талаша, а те не спираха да бият; от зор се наврях в далечния ъгъл под дърводелския тезгях и те, и двамата, пак размахваха оръжията си, но бях недосегаем там: не, не уплашен, само изненадан, скимтящ от унижение.
Да съм бил, да съм бил не повече от деветгодишен.
На десетата година се разболях от жълтеница. Отначало помислиха, че е скарлатина, качиха ни с майка отзад в линейка, една кремавобяла шкода с два червени кръста на задните врати. После майка остана някъде, а мен ме поведоха като арестант из огромни хладни, полутъмни варосани коридори. Съблякоха ме чисто гол, накараха ме да прекрача в голямо фаянсово корито и сериозни лелки ме поливаха, сапунисваха, триха.
Вонеше на гадно, чак ми лютеше на очите от хлорната вар. Воняха и дрехите, в които ме облякоха. Че са ме повели като арестант, сега си го мисля това. Не е логично, но е така! - минахме през отделение, където лежаха болните от коремен тиф, за да влезем при хепатитните.
Днешният вид на сутерена на "Ниш" № 4, пресечка на т.нар. Пещерско шосе в Пловдив - "уютно гнездо" на моето ранното детство.
Сложиха ме в стая с четири легла, до прозореца вдясно. Вляво лежеше беловлас, изсъхнал като стар китаец и със землистия цвят на умиращите дядо Гьорги... Изнесоха го на втората седмица, но името и снежнобелите му мустаци, кой знае защо, помня.
До вратата, откъм жълтите нозе на дядо Гьорги, беше Наско - мъж, около трийсетте. С него играехме шах... Шаха сам си го бях направил от кутия за бисквити, фигурките нарисувах върху картонени квадратчета, които се местеха по синьо-белите шахматни полета. Наско беше тип майтапчия: биеше си шегички с всичката ни несрета; само когато се появяваше сестрата с инжекциите, лицето му ставаше напрегнато, а шегите бяха изричани с крива усмивчица: "Аман бе, сестро! Станал съм на решето. Сестро, мен вече могат да ме ползват за пресяване на брашно".
Четвъртият бе Яшара, циганин на неопределена възраст. Беше мълчаливец, та не съм го запомнил другояче освен с прегърбена кльощава фигура, когато се изсулва от завивките или когато се връща от тоалетната, притиснал корема си с две ръце, приведен, съсредоточен, сякаш търси нещо много ценно по пода.
Оня, който смени дядо Гьорги, ми се губи, не си го спомням, може би защото съм продължавал да виждам не новодошлия, а мъртвия като жив.
Сядах в слънчевите пролетни предиобеди на прозоречния перваз на болничната стая. Големите си бъбреха, без особено да се съобразяват, че съм хлапе: от бъбрежа им научавах, че при нас, хепатитните, нищо не е - живот си живеем, виж, при тифозните всеки ден някой си отива почернял, изсъхнал като чироз, покрит през лицето с белия чаршаф.
Няколко пъти майка и татко ми идваха на свиждане. Все ми заръчваха да слушам сестрите и чичо доктор, да си лежа кротичко, да не тичам, да не обикалям по коридора, да си изяждам храната... Изобщо, лесно свикнах с отсъствието им; липсваха ми приятелите.
Бате Наско не всякога беше на кеф да играем шах, пък с дядо Гьорги говоренето бе той да ме разпитва какво правим в училище, добри ли са учителите или лоши. Другият, който легна в неговото легло, него никак не си го спомням: вероятно е лежал, както някои от по-тежките случаи - по цели часове безжизнено, с празен поглед, забит в тавана.
Една сутрин, малко преди визитация, санитарката, дето ни чистеше стаята, тичешком излезе навън, в коридора. Дойде дежурният лекар. И две сестри се умъкнаха подир него. Тримата поседяха около леглото до вратата, нещо шепнешком си казаха, па си тръгнаха. Появи се възрастната санитарка, разстави параван около леглото на циганина...
Понеже ръката на Яшара все изскачаше извън носилката изпод чаршафа (като да ни махаше за сбогом), вързаха с бинт двете му китки пред гърдите и така го изнесоха. Пък сетне махнаха паравана, накараха ни да излезем нас, двамата с бате Наско, и напръскаха пода и стените около вратата. Когато се върнахме след час, вътре светеше от чистота, миришеше на карбол, а леглото на Яшара бе застлано с чисто ново одеало.
Някъде другаде ще разкажа по-подробно за медицинската сестра Колева, която като че ли се влюби в мен. И аз я обикнах. Няколко пъти сестра Колева, дето ни биеше най-безболезнено инжекциите, ме води в стаята си на тавана на четириетажната сграда отсреща, в чието мазе разрязваха труповете.
От оня квартал бях, около болницата; много набези сме предприемали да узнаем какво ги правят мъртъвците там, зад белосаните отвътре стъкла на моргата, и нищо особено не бяха съзрели любопитните ни трескави очи. Особени бяха само разказите за внезапно възкръснали, които се събуждали голи сред циментовите корита за оттичане на кръвта и с картонче, вързано за палеца на десния крак...
Сестра Колева ме гощаваше с ябълки, сушени сливи, грозде, бисквити; обръщаше се към двете си съквартирантки, и те медицински сестри: "Вижте, вижте го! Не е ли сладък, а? Не е ли сладичък?" И трите в унес следяха как се храня или просто се въртя на стола и си чопля носа.
Двайсет години по-късно, вече млад мъж, семеен, с две дъщери - гостувах на моята някогашна "любовна авантюра", пак в таванска стаичка. Само че сега - срещу моето основно училище "Сашо Димитров". И пак в компанията на съквартирантка ме посрещна една поуморена четиридесетгодишна женица с повяхнало личице. Но й беше останал още оня до болка познат хитровато-приятелски блясък в очите. Стаичката й беше цялата в дантелени покривчици и вазички с цветя...
Две години по-късно тя се омъжи, струва ми се, за "мъж с материално положение", както се говореше из махалата, а малко по-късно върху тухлената колонка до вратичката на къщата срещу старото училище случайно зърнах снимката й върху некролог. Починала при раждане.
Имам, разбира се, сериозни обвинения за това и онова към родителите ми. Ами че аз израснах, неизменно сподирян от фразичката "От теб стока няма да стане!" И когато го споменах преди години в статия за местния областен вестник "Отечествен глас", двамата се почувстваха засегнати, предадени. Същевременно не мога да престана да ги обичам. Колкото повече време ме дели от смъртта им, толкова по-близки на сърцето ги усещам.
Милите ми! Съзнавали ли са, че няма по-добър начин да отгледаш млад Лъв от тоя - непрекъснато да го оскърбяваш и биеш по главата, да го ожесточаваш, да го отблъскваш... Така младият Лъв расте тонизиран от напрежението храбро да отстоява себе си, своята територия, своите ловни полета.
Баща ми... години преди да се родя. Днес е рожденият му ден. Да бе жив, щяхме да пием по чашка ракия и да помълчим - баща и син, край масата.
Цяла нощ валя и вятърът свиреше в голите клони на дърветата. Болеше ме стомахът и не можах да се потопя дълбоко в съня, все изплувах-изплувах и така, чрез болката се чувствах плътно свързан с ония нощни шумове, които ни правят част от природата и част от всички хора по света. Мислех си за влажната пръст долу, пред блока, за зелената тревица, дето издържа на зимата и сега пие ли, пие с коренчетата си.
И си представих как от втория месец нататък, мили татко, купчината пръст върху гроба ти почна да се сляга, как по едно време се отвори дупчица като от къртица точно там, където би трябвало да е главата ти, и тогава наивно си мислех, че и мъртвите под земята понякога дишат.
Прости ми, ако можеш. За всички разочарования, свързани с мене, ми прости, ако можеш. Татко! Нали мъртвите всичко прощавали…
Никак не се разбирахме с тебе, ама никак. Ти беше толкова рязко определен в пространството, толкова осезаеми ми се струваха твоите мисли, движения, чувства, малкото думи, когато си искал да си говорим. Прости ми и за това, че нито веднъж не те послушах; впрочем, слушах те внимателно и дори се съгласявах понякога с тебе, но правех само онова, което сам решавах. Ние с тебе просто не можехме да тъчем едно и също платно, изглежда не сме били създадени за баща и син.
И чак сега разбирам, че на тебе би ти подхождал който и да е от братовчедите ми, само не и аз, не и аз!
А така самотно ми е нощем, когато си мисля за тебе. И тия жени наоколо… Вечно за нещо се джафкат, вечно за нещо намират да са недоволни; ако не мърморят, ако не обвиняват, ако не осъждат някого и нещо си – циврят и заливат света със сълзи. Не ги разбирам.
Помниш ли как ми даваше да карам онова новичко пъркалце, оная „Явета”? Беше червена, току-що я беше купил и ми даде за малко да я покарам в махалата, по улица „Люлебургаз”. Бях в шести клас… Защо после побърза да продадеш моторчето! Многобройните ти мотори след това никога не съм карал…
А твоят брат, най-големият от петимата харманлийски братя, чичо Митко, веднъж, когато си говорехте нещо и влязох при вас, каза: „Ей това е момчето! Където и да иде, все нещо ще донесе. Мъжкото внася, женското изнася от дома”…
Бях в трети клас, бяхме ходили на екскурзия от училище до целулозния завод на гара Септември, ако изобщо вече има такъв завод и такава гара, и за тебе, татко, бях донесъл оттам една крива медна тръбичка. Изрових я от боклуците край завода. И ти я дадох. А ти не й обърна внимание, запрати я в една от кутиите с джунджурии и продължихте да си бъбрите за вашите мъжки работи.
В шести клас, жестоко ме би за едни биелни лагери, шведски… Приготвил си ги бил за NSU-то; намерих ги в твоя шкаф увити в тъмнокафява намаслена хартия и си направих количка като другите момчета. Просто не открих по-големи лагери и тия с количката бързо-бързо ги разбих. И на другия ден, когато дойдох да ти се похваля, ти се ядоса. Би ме със салкъмова тояга; имаше по нея големи закривени шипове, но не плаках – само виех като животно…
Мили мой татко, знаеш ли колко щастлив бях, когато се хвалех с тебе!
Помниш ли ония състезания по Пещерско шосе – до Острова и обратно, покрай стълбичките на Бунарджика, нагоре, до паметника Альоша… Валеше дъжд и на всички кросаджии лицето им бе като на коминочистач изкаляно, защото залягаха ниско над резервоара, като смешно се дупеха на седалката. Ти единствен караше мотора изправен, както се язди на парад, и лицето ти отдалече грееше бяло и чисто.
"Бягаше" с номер "45" и Zundap-ът добре "грабеше", ама в Острова, дето е сега Гребната база, на тоя, преди тебе в състезанието - на Байката, веригата му паднала и ти си спрял да му помогнеш; та завърши тогава пети, а Байката – пак преди тебе – четвърти…
Спомням си, донесе найлонова риза за награда, но тогава ли беше или от друго състезание?... Спомняш ли си, мили мой мъртъв татко!
А като бях на пет годинки и живеехме под наем зад фурната на улица „Захари Стоянов”, ми поправи строшеното колелце на дървения джип - оня, червения джип, дето дядо Коледа ми го беше донесъл. Вдигна покривката откъм ъгъла на масата и с голямата дървена пила заобли едно трупче…
И веднъж, като валеше... пак бе дъждовен денят – с майка дойдохме при тебе, край Марково; военните те бяха "взели запас" и цяла седмица те нямаше у дома. И както се изкачвахме по стръмната поляна с майка и се чудех как ли ще те познаем сред стотиците еднакво облечени и остригани нула номер войници, майка ми стисна ръката и каза: „Познах го. Той е! По походката го познах. Баща ти е… Само той върви така и само неговото лице е толкова бяло”…
След половин година се роди сестра ми, която толкова много прилича на тебе…
А аз никак не ти приличам!
Когато сте ме зачевали с майка, спомените от фронта ти били още пресни и сигурно нощем си имал много мисли. Няма начин, няма начин да не е така, защото как иначе да си обясня тия спомени от войната, които ме нападат нощем - мене, твоят син? Не съм бил на война. С карабина съм стрелял два или три пъти и бях най-непохватният между войниците. Пък ти си бил добър стрелец…
И си мислех снощи, като не можех да заспя… И си мислех за мъртвите мъже – как лежат в пръстта, как нежна, зелена тревица спуска коренчетата си и пие, пие дъждовната влага. И коренчетата се спускат все по-дълбоко и по-дълбоко в земята, дето е топло-топличко.
...Дърветата уж сянка да ми правят, но те изсъхнали из корен. Мушица даже не видях да хвърка, и тъй налегнаха ме само спомени.
Но щом разминах се по улицата сива със минувачите, де тук “танцуват” - с обуща скъсани, със панталони овехтели, привързани с колан, та да не паднат...
Стовари се със трясък битието, та чак подскочих... Рекох си: което тук човечеството стори, друг никой, ама никой не разтрогва.
Из стихотворението "Улица Пиротска" на Соня Пехльова
Седя на едно място, не помръдвам сякаш, а дните, сезоните, годините все по-бързо се въртят, все по-прихлупен хоризонтът става. Хвърлям поглед вече, заничам не иззад девет планини и морета, а все по-наблизичко. Същият хлапак съм си уж, ала колцина от връстниците ми в отвъдното се преселиха, колцина от приятелите някогашни бих познал иззад сбръчканата им кожа и тела с угаснал взор!
Дяволитостта не ме е напуснала. Същият съм си вътре в себе си: ламтящ за подвизи и щуротии доверчив пакостник и съзерцател сред грозд от илюзии, ала младите, дето идат подир мене, полекичка ме изобикалят, избутват ме от бързея на живота. Знам, моят живот в най-голяма степен от мене зависи; моят нрав преди всичко друго го определя откъм аромат и кипеж; ала тоя мой живот полека-лека забавя ход, притиска ме към материалното, което си е една умора за всеки с низ материални придобивки, колкото и неукротимо да се стреми душата ми към щастие, т.е. към любовта.
Никой не ме обича повече от мене самия. Никой с мене се не съобразява повече от мене самия. Духом не съм се променил, не съм се отклонил, надявам се, от центъра на света, където сам съм се установил в мислите, в стремежите си. И какво от това, питам, като все по-малко нужен съм на света!
Нижа думи, съчетавам ги в изречения, удоволствие ми носи писането - особено сутрин рано, когато денят се е ширнал пред очите ми, и следвайки интуитивното начало, доколкото го усещам у мене, все така неуспешно търся слънчевите местенца, тишината и съзерцанието все така ме очароват и изкушават да надничам към бъдещето.
Човек живее толкова, колкото сам си отпусне. Тия, дето си тръгнаха физически от това шоу живота, като премислям сега как са си тръгвали, откривам: месеци, години преди да изчезнат, да се стопят отвъд като бледи сенки са преставали да се стремят, престанали на себе си да разчитат, гълтайки с шепи лекарства, които лекарства само са удължавали агонията на сгърчената им от страх и старост душа.
Седя, не помръдвам и се въртят все по-бързичко годините, а любовта така и не ме споходи, и едва сега проумявам: твърде обнадеждаващо е това, че горивото си не изгорих, мечтите си не прежалих, нито постигнах, така че дори когато си тръгвам оттук, то ще е тръгване като за романтична среща с Любовта, която грее като звездичка там някъде, в отвъдното.
Защото невзетото е с нас, ние не сме го изгубили; ако имаме нещо за губене, това са нещата, които сме притежавали. Затова така печално сред плач и ридания на множествата по площадите на планетата си тръгват постигналите слава и богатство любимци на суетата, а - от друга страна - така весел и нехаен е летящият към земята отронен лист. Въртейки се плавно около себе си, за последен път подхвърлян и подмятан от ветреца или бурята в кристалния въздух, той сякаш ни казва: "Сбогом, скъпи! Не ме е грижа за вас".
Пловдив, 13 юли 2009 година
tisss
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
Тъй завърши първият период от живота ми в Париж. Париж никога нямаше да стане такъв, какъвто беше, макар че винаги щеше да си остане Париж. Но той се изменя, изменяш се и ти. Никога не се завърнахме във Форарлберг; богатите също.
Но Париж е безкрайно многолик и всеки, който е живял в него, го помни по своему, не тъй както другите. Ние винаги се връщахме в него, както и да се променяхме, както и да се изменяше и той, незасимо дали ни беше трудно или лесно да отидем там. Париж винаги си заслужаваше това - каквото и да му отдадеш, ще получиш равностойна замяна. Но аз описвам какъв беше Париж в ония далечни дни, когато бяхме много бедни и много щастливи.*
МНОГО БЕДНИ И МНОГО ЩАСТЛИВИ
Обичат, което притежават; всъщност, отнасят се към притежаваното с обич: радват му се, галят го, лъскат образа му пред света като стопани. Но това любов ли е? Да попитам в прав текст - любовта може ли да съединяваме с вродения си егоизъм? Като оградиш нивата си с високи каменни зидове и прилежно ден подир ден я ореш, сееш, плевиш, поливаш... и в крайна сметка, като очакваш добив от тая нива, това любов ли е, или нещо друго?
Материалното носи усещане за значимост, за престиж в обществото; то е всякакъв вид задължения обаче, котва за кораба, за белия платноход в пристанището, сигурност уязвима сред катаклизмите на живота, т.е. измамно усещане за сигурност, задоволството, че си тук и значи ветрове и бури сякаш по-трудно ще те съсипят... Но така ли е наистина?
Зная стотици случаи на хора, изгубили в късо време пари, богатство, власт, слава, влияние - и поради тая причина обезверили се; разочаровани, склонни да се самоунижават само да удържат придобитото с толкова пот и кръв. Заслужава ли си?
"И какво ще правите вие в деня на посещението, кога гибелта дойде отдалеч? Към кого ще прибегнете за помощ и де ще оставите богатството си?" (Книга на пророк Исаия, 10:3-4). И по-нататък (10:13-15): "Той (самонадеяният, възгорделият се от богатството и успеха си - бел.м., Г.Б.) казва: със силата на моята ръка и с моята мъдрост извърших това, защото съм умен: разместям границите на народите, разграбвам съкровищата им и свалям от престоли като исполин, и ръката ми ограби богатството на народите като гнезда; и както вземат оставените в тях яйца, тъй заграбих аз цялата земя, и никой с крило не шавна, ни уста отвори, нито писна." За да обобщи с велика ирония: "Големее ли се брадвата пред оногова, който с нея сече? Гордее ли се трионът пред оногова, който го движи? Като че тояга въстава против оногова, който я дига! Като че пръчка се вдига против оногова, който не е дърво!"
Залягането за материални притежания в ущърб на духовното е срещу Любовта. Изгубват човешкия си лик, изгубват най-ценното, престанат ли да ценят вътрешната си хармония и светлинката, която даром сме получили от раждането си, от първия си писък пред света.
В раклата с най-свидни неща треперим над притежания, които никого не ползват; обгрижваме роли и дрехи, които няма да облечем; в преследване на устойчивостта Любовта загърбваме, а то е същото като да ценим котвата повече от кораба, повече от белия платноход като възможност за нови хоризонти.
Притежание ли е Любовта, питам, или е Свободата вид притежание? Любов и Свобода могат ли да се притежават!
Робуваме на стереотипи от неандерталския период може би. Отвори това сърце, приятелю! Огледай се, виж колко естествено е да си беден и щастлив... И като казвам "беден", имам предвид - изпълнен с копнеж по непостигнатото; и като казвам "щастлив", имам предвид - влюбен не в упоритостта да имаш, а в желанието да си. И в тоя смисъл Любовта отключва Свободата.
Пловдив, 14 юли** 2009 година
tisss
__________________________________________
* Последните два абзаца от посмъртно издадения автобиографичен роман "Безкраен празник" на Ърнест Хемингуей (21 юли 1899 - 2 юли 1961) - една от любимите ми книги. Бел.м., tisss.
** На тоя ден през 1789 година жителите на Париж превземат Бастилията и освобождават седем политически затворници, с което започва Френската революция.
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
В памет на милия ми баща дърводелеца Кирил, който днес трябваше да празнува рождения си ден, да бе жив
Декември се изниза сред празничната врява. Не сняг, а скреж сребрее по крехките ели и Градската градина отново е такава, каквато си я знаем от детството, нали!
На припек изпълзели покрай Централна поща, чешити и серсеми, и старчета дори за футбол злостно спорят, на слънчице се пощят и толкова са гневни - от тях хвърчат искри.
Врабците нафунели и гургулици сиви навъртат се тъдява за някоя троха. Художник шари важен, разгънал си статива. Куп селянки гневят се на цветната леха.
Какви цветя сред зима! - ала одумват кротко, че тез де... гражданята, земята не ценят... Минава автобусът. И изгладняла котка като стрела се втурва сред оня свят пернат.
По „Гладстон”* се задава с каручка Цариградски** във кожен къс тиролски момчешки панталон, на шията увесил транзисторно бръмкало със вести най-ужасни, дошли чак от Сайгон.
Рояк хлапаци дръзки подскача и се киска, и гледа завистливо как с жестове на граф човекът със метличка плювалниците чисти и няма по-обичан от него в тоя град.
tisss
_______________________________
* Улица, която свързва някогашното мое основно училище "Сашо Димитров" (днес "Антим І"} с подлеза под Главната търговска улица в сърцето на Пловдив.
** Един от неколцината много специални хора от моето детство (1956-63) - талисмани на града, аристократ по възпитание, владеене на западни езици и обноски, независимо от незавидната длъжност "хигиенист по уличните плювалници". Кралски особи в достолепието си бледнеят пред финеса, с който тоя аристократ на духа чистеше градските отпадъци по улиците с боядисана в зелено каручка и конче, обут в оранжеви гумени чизми и гумени ръкавици до лактите в същия цвят, с къси кожени тиролски панталони, жълта фланелка с къс ръкав, транзисторно радио "Ехо" и неизменната мексиканска широкопола капела, небрежно метната на гърба. Бел.м., tisss.
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
Част от седалките за заможни граждани в Античния стадион.
„През 2006 г. са правени ДНК-анализи на 100 българи, главно от Южна България. В нашата кръв тече 42% тракийска, 24% келтска, 12% славянска и 12% българска кръв. Останалите 10% е неизвестна."
В книгата „Антична история на град Пловдив от най-дълбока древност до падането под Османско владичество” авторът инж. Димитър Костов описва, че нашите предци траките обичали да ядат кромид, наблягали на бялото вино, а червеното изсветлявали със сяра. Любимите им ястия били пържолите, но най-цененият от прадедите деликатес била... печена свинска вулва: „Описал съм и сексуалната мощ от бита на траките. Който имал 3-4 жени, бил считан за ерген. Обикновено мъжете имали 12-13 жени, така че не арабите са автори на многоженството...
Половата разюзданост на тракийките преди женитбата била пословична. Посочил съм намерени тук амулети с изображения на пениси, удължени с патешка глава. Най-вероятно оттам произлиза изразът „Да ти тегля една патка”. Модата мъжете да носят обеци също е открита от нашите предци траките”.
Орфей пък е първият пацифист, гей и травестит, сочи авторът в друг негов принос към историята на траките. Често подхвърляме с насмешка „Открил колелото”, но се оказва, че наистина тук, под тепетата, е открито първото колело в света, което е признато и от британски учени: „Искали да го отмъкнат в „Бритиш музеум”, но нашите не го дали.
Тук е намерен и керамичен зар. В древността, когато някой починел, наследниците хвърляли зара му. Всеки получавал от наследството това, което му се падне според зара. Няма караници, няма съдилища”.
Фрагмент от Римския акведукт за питейна вода на града.
Изследователят припомня: „Градът на седемте тепета” е грешно определение, защото хълмовете някога били девет, но три от тях са разрушени. Освен Марково тепе, изравнени са били хълмът Каменица (където сега е пивоварната), а третото тепе било в местността Лаута.
Най-първото селище в ареала на днешния Пловдив е Яса тепе в земите на днешния квартал Филипово, след това са селищата в Лаута и друго едно в земите на днешния квартал Прослав. Подир това е заселено Трихълмието. „Друго, което не знаят пловдивчани, е, че някога градът е бил херцогство. С указ на папа Инокентий ІІІ градът е обявен за херцогство от 1204 до 1260 г. Проучвал съм нещата в Антверпен. Първият херцог се казва Рене дьо Три. Живял първо в града, след това се оттеглил в замъка си сред местност, дето днес е близкото до Пловдив село Куклен, в която още не са правени разкопки. Дано, като прочетат това, иманярите не изпреварят историците. Особено онзи проф. Николай Овчаров, дето е тамплиер. Нямам против, че вадят нещата, но да ги описват, а не да ги продават...”
Из току-що излязлата от печат „Антична история на град Пловдив от най-дълбока древност до падането под Османско владичество”. Такава книга за Пловдив досега не е имало. Вж. http://www.plovdivmedia.com/2286.html
По време на проучванията си в Белгия изследователят попаднал на писма от Средновековието. В едно от тях графът на Стрелча пише до жена си, че в триъгълника Филипопол-Цариград-Солун се намира две-трети от цялото злато на света.
Какво да добавя! Едно от най-старите огнища на цивизацията в Европа и света - град с осемхилядолетна история, за който Херодот през V в. преди Христа отбелязва, че отдалече блести с мраморните си постройки и позлатени куполи насред Тракийската низина.
Дали ценим това безценно свидетелство за престиж, култура, духовност и... странни приумици на човешката природа? Или сме вперили очи далеч извън земите на древните траки. Своето тъй малко знаем! Своето не ценим.
tisss
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
Екстри:
Светозар*
звездоброец-езотерик
Регистриран: 29.01.2003
Мнения: 8790
От: София
Дали защото кръвта ни е преобладаващо тракийска и келтска, положението ни обикновено е "мамата си трака" и са култови изрази като "кел файда" и "келяв келеш"?
-------------------- Езотеричен, поетичен,
хумористичен, прозаичен -
такъв е моят семпъл сайт,
където срещам ви със "Hi!".
http://vilea22.free.bg
Цитат: Дали защото кръвта ни е преобладаващо тракийска и келтска, положението ни обикновено е "мамата си трака" и са култови изрази като "кел файда" и "келяв келеш"?
В нова светлина би трябвало да се тълкува и изразът "кел файда". Демек, "каква им е ползата на келтите" или нещо от тоя род.
Пък за емоционално натоварената думица "келеме" не ми се и говори. Келтска работа! Според мой някогашен шеф, римската администрация разчитала силно на склонните към кавги и завист местни по онова време да им пазят границите от налитащите отвън варварски племена. Разсъждавали тъй: "Тия в Тракия помежду си се ненавиждат тъй силно, макар да са си рода, камо ли чужд да се промъкне - жив ще го изядат". Но то, разбира се, е само хипотеза.
Поздрави от Пловдив, Светозар-е!
tisss
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
На балкончето съм: с чашата нес-кафе и тъкмо запалената цигара, а наблизо някой пече чушки и най-милото от детството ми ухание на печени чушки ме обгръща, лъхва ми в лицето. Облачно утро, емен-емен ще прироси дъждец, ама гледам, паркингът под мене - сух, та имам дори възможността да подкарам велосипеда, дето е завит под найлон в гаража на тиграта.
Тия тихи влажни, облачни и спокойно тихи утрини са моят разкош. Не че няма звукове, гълъби чувам влюбени да гугукат откъм покрива три етажа над мене, петле откъм циганския блок 221 наблизо си дере гласеца, а откъм Столипиново с по-плътни дрезгави кукуригания му отвръщат поне половин дузина петли. Прелитащи над околните блокове и над зелените корони на дърветата - врани, чайки. Стърчиопашка току се мерне. Фюфюкане на криле чувам.
Ей това царство на природната хармония в крайния градски квартал насред Тракийската низина много си го обичам точно може би защото още ги няма ни хорския бъбреж, ни шумовете от автомобилни двигатели. Неделята се е проснала пред мене, имам чудесната илюзия, че мога да поема в която си ща посока и нищо не ме спира, и нищо не ме ограничава.
Така мил си, живот, когато човешкото множество още спи, и ето - седем и трийсет е, камбанката на черквата "Свети Илия" от другия край на квартала, поне на километър-два оттук, празнично отзвучава.
В първия месец на шейсет и третата година съм, или не - вече съм на шейсет и третата ми година във втория й месец, пък между ушите, в ума ми са все същите романтични ветрове и щури илюзии... Неколцината приятели се чудят, че имам толкова мечти и планове за бъдещето, пък те като да се задъхват от световъртеж, болежки, мимолетни амбиции, похотливи желания, па се и леко надсмиват на монашеския ми стил, подпитват: "Не ти ли е скучно сам, по цели седмици не се обаждаш?" "Не ми е скучно - казвам, - и не съм сам, лъжете се. Нямате си представа колко съм влюбен и колко ми е интересно, когато съм пред света сутрин рано!"
Пловдив, 13 септември 2009 година
tisss
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
Екстри:
MilenaMila
почетен член
Регистриран: 27.10.2008
Мнения: 104
От: София
Цитат: "Не ми е скучно - казвам, - и не съм сам, лъжете се. Нямате си представа колко съм влюбен и колко ми е интересно, когато съм пред света сутрин рано!"
"Сърцето си с една надежда превържи. С приятел верен ти живота си свържи. Сто глинени глави едно сърце не струват. Сърце търси -- сред този свят, гъмжащ от лъжи.
За вчера не скърби, за утре -- не хленчи. За вчера и за утре да си без очи. Недей разчита на отминало и бъдно. На вино и радост ти се обречи."
Mila
Ако не е позволено, но много ти се ще, значи може.
Повод за тоя диалог е епизод от есе, където се споменава гибелта на двама пилоти; всъщност тема е начинът, по който възприемаме изкуството и как то е не друго, а самият живот, което личи особено ярко в творбите на големите майстори.
- Тъй, тъй, ангели ли са накацали на балкончето ти? Ми пускаш такива текстове, гледам, та се запитах, дали ангели са кацнали при тебе...
- Отде тия ангели? От половин-един час, откакто съм го пуснал тоя постинг, кресльовците изчезнаха, млъкнаха, бомба ли ги утрепа, ама получи се пак същото, както толкова пъти досега ми се случва...
- Аха, и ти се учудваш, що ли?!
- Па не е ли за чудене? Толкова гласовит беше хорът, така яко се бяха вчепкали, а сега ни един, за кадем поне...
- Да, писна им на хората да им натриваш сол на носовете...
- Поне някой да се разкрещи.
- Пък и им говориш с език, неприсъщ за тях.
- Що, да не би да говоря на патагонски?
- Нещо подобно, което уж разбират, но не проумяват.
- Обикновено става така. Тръгват спорещите да си доказват кой е по-велик, по-меродавен. Лее се кръв и помия се лиска с кофи, дотолкова, че забравят по някое време какво са почнали да обсъждат.
- Идиоти.
- Мълчат като задници.
- Ми щото са задници, вероятно!
- Там е и моят "стар приятел" - филодофът с осемнайсетте или не знам вече колко издадени книги. Вече не мога да му хвана края с колко никове се размножава с глупостите си по форумите.
- Забелязах, забелязах.
- Есето, дето пуснах във "Въведение ІІ", и то стана едно пиперлия... люто, та чак нагарча като отрова.
- Хич не ми е отровно.
- Е, поне не е сладникаво. Видя ли ги двамата пилоти в самолета, бъкан с гориво като запалителна бомба, как прелитат ниско над двете женици на полето с мотиките и картофите? Видя ли я таз картина, като чете онова нещо, или не я видя? Аз просто я преживях. И минах с колата си оттам година подир това. Нарочно заобиколих, пътувайки към Хисаря с двама приятели, само и само да видя мястото. Нямаш представа какво зловещо, какво запуснато, изоставено сякаш от Бога място е. Наблизо има завой, точно преди завоя са бетонирали опашката на тоя боен самолет-изтребител и има паметна плоча колкото носна кърпа. Спрях, изпуших там една цигара. А наоколо мъртвило, земята - необработвана от години, буренясала, запустяла земя. Някакво мини-тракторче с ремаркенце, същинска детска играчка, изпърпори край нас, натоварено със сухи дръвца. По пътя само стари бабки с мотички срещахме, а селата - обезлюдени, сякаш чума е минала по тия места.
- Обезлюдени?
- И сега, пък и рано тая сутрин, като го писах от четири до шест часа направо на компютъра, преживях отново цялата ситуация - все едно бях единият от пилотите вътре в самолета, две-три секунди преди да се взриви, да хвръкне по дяволите. Да бе, сякаш съм вътре, и сега тъй го усещам.
- ?!
- Това е фантастично преживяване. Особено като се имат предвид двете жени с мотиките и прелитащата със страхотно свистене бойна машина с цялата й съвършена електроника. Оказва се, мотичките, картофите, селските галоши, калта, мизерията... това е същинският живот, нашият истински живот, а другото - взето от холивудски някакъв екшън.
- Браво. Сега като Миле* и Ван Гог** звучиш. Двама от малкото истински художници на селската неволя, на обикновения човек. Има една картина...
- Точно щях да те питам... Ами мисля, че в различните изкуства разликата е само в средствата. Иначе каквото имам да казвам, то си е в мой стил изречено.
- "Селяни ядат картофи". Та в писмата си към своя брат Тео... Винсент описва как се стреми да придаде на лицата им онзи типичен за бедността землист цвят. Селяните са живописвани сякаш с багрите на земята, която засяват.***
- Мисля, че я знам тая картина. Някакви гротескни селянки на преден план, ако се не лъжа... Най-важните послания в изкуството, коте, се внушават; за тях споделено ще намериш само така, по обиколни пътища, чрез лични бележки на самите творци.
- Винсент тъй пламенно говори за селянина и неговия бит! Оня селянин, съдбоносно свързан със земята, по която стъпваме. Я пак да му погледна писмата аз!
- Сонче, снобите това не проумяват: че творецът не се дели от обикновените хора, че той също е обикновен човек. Те си представят художника и поета с бинокъл на чело, с парашутни гащи и крилца като раница на гърба.
- Имах приятел преди време, художник. Та бидейки в Художествената академия, ми разказваше как негови колеги се пробвали да илюстрират нашите български писатели-класици Йовков, Елин Пелин и другите, ама илюстрациите им не стрували. Ами те не били виждали никога селяни, не били обували никога налъми, никога не са се разхождали из полето, никога не са газили калта. Не познават живота на селянина, а искат да го рисуват. Колко жалко! Па този мой приятел тъй дълбоко бе свързан със селото, тъй разпалено говореше за тия уж най-обикновени, най-простовати хорица, че сърцето ти се налива с любов към човека, само като го слушаш как говори.
- И постави сега някъде там мечтата на оня модерен сноб, мечтата му да се събуди някой ден с новината, че българин станал Нобелов лауреат по литература или в художественото изкуство. Нали колко измислено, колко насилено звучи такава една претенция?
- Да.
- Ама как да го разбере това, горкият?
- Жалък глупак.
- Вероятно не е лош човек, но е посредствен. А за такова нещо малко повече суетност е нужна и хоп-па-ла-а! - те ти го снобът, лъснал в целия си блясък.
- Та тия трепети и вълнения на селяка, не се различават много от нашите, пък и от вълненията на който и да е нормален човек по света.
- Йордан Кръчмаров от село Гурково край Балчик ми е пред очи, като ми разправяш за тоя твой приятел-художник.
- ...И ако този селяк не разбира от поезия, трябва ли и ние да не разбираме нищичко от живота му?!
- Не е вярно. Разбира той, всичко разбира!... И не само от поезия и картини разбира. Сред тия хора има такива самородни късове злато, че...! Тез разкошни текстове на народните песни да не би образовани в западни университети и школи творци да са ги създавали?
- Забравяме да се радваме на ония уж привидно дребни нещица. Мимолетни проблясъци. Не прочетох нищо за човека, нищо за децата, нищо за земята. Колко сме нещастни в тия хленчове за любов, пък не забелязваме хората около нас, мислим единствено за своето щастие.
- Завъртя ми се в ума да пусна част от нашия диалог по повод двамата летци и жените в картофената градина. Имаш ли нещо против? Мисля, доста смислен текст се получава, преди да съм го препрочитал още. Не ми излизат от ума тия двама пилоти. Чудна работа!
tisss
_____________________________
* Жан-Франсоа Миле (1814 – 1875), френски художник.
** Винсент Вилем ван Гог (1853-1890), холандски художник.
*** Писмо № 412 (ХІІ.1883-ХІ.1885.): "Да се живописва селският бит е нещо, което си остава добро; битката, която други са спечелили, все още продължава и ние можем отново да я спечелим. Далеч не може да се каже, че е имало твърде много художници на селото – добре би било според мен, ако можеха да дойдат още стотици. Не е лоша идея, гдето във Франция предлагат да украсят кметствата с мотиви из селския живот, с картини, каквито имаше и в Салона (официалната худ. изложба в Париж - бел.м., Г. Б.), и вярвам, че тази идея ще бъде осъществена и другаде. Но по-важното е селските картини да влязат в къщите, в илюстрованите списания и да проникнат чрез други репродукции сред народа. Тъй че ако се чувствам обезсърчен, то е само временно".
Ще разбере ли снобът защо гениалният художник говори с такава грижа за селянина и няма намек дори от големеене, намек, че изразява неща, които за простосмъртния - видите ли! - са недостижими?! Тъй е навсякъде по света, посредствеността се познава по претенциите, че високото изкуство било непонятно за народа. Това ако не е кретенизъм, здраве му кажи! Бел.м., tisss.
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
Израснал съм в софийския квартал „Орландовци”, до квартал „Хаджи Димитър”; дели ги една жп-линия. Родителите ми строиха къща – това е, което си спомням от най-ранното ми детство. Имаше три или четири къщи, някакви нивички, зеленчукови градини. Имаше някаква комшийска мобилизация да ни помагат. Родителите ми всичко вършеха със своите ръце. Живеехме в Перник и всеки ден след работа пътуваха до София, за да строят.
Бил съм 8-9-годишен, събирахме се да играем в едно необятно пространство зад къщата, между градините, в занемарена част, където имахме игрище. Нямаше нищо необичайно. Беше спокойно и нищо особено не се случваше. Мизерията на хората наоколо беше еднаква; всички наоколо мечтаеха да си имат своя къща. Най-често ритахме топка. Всички бяхме или от „Левски”, или от „ЦСКА”. Това бяха годините 1967-68-ма.
Улиците – кал до шия, тротоари няма. На около половин километър имаше жп-линия, там си е и сега** – за маневриране на локомотивите. Зад линията – сметището. Върховно удоволствие беше да се ровим в боклуците и после всеки се хвалеше с богатствата, които изравяхме.
Спомням си, че тогава и доста възрастен народ се ровеше в това сметище: събираха стари железарии, хартии, пластмасови отпадъци. Всичко беше обвито в смрадлив пушек и създаваше някаква необикновена, апокалиптична картина.
Наблизо са гробищата. И те бяха обект на нашите развлечения. Нощно време се разхождахме из тях, за да си докажем колко сме смели. Когато сме ходели на училище, за първия учебен ден или за някакъв официален празник – 1 май, 24 май, 9 септември, 7 ноември – събирахме си цветя от гробищата и ги носехме за украса на училището – 158-мо основно „Сергей Румянцев”.
Наблизо, пак в тоя район, е ТЕЦ „София”. Имаше плувен басейн; ходехме да се къпем там, но пазачите все ни гонеха. От 10-годишна възраст тренирах борба в „Локомотив”, две години. После година и половина се занимавах с лека атлетика и плуване в „Левски” и в „ЦСКА”. Една година активно тренирах и в юношеския отбор по футбол на „Славия”.
Минало...
Беше ни любопитно да ходим да гледаме как погребват умрелите. Кой знае защо сме го правили. Всяка есен от училище ни караха да събираме кестени за лекарства. И ходехме в гробищата пак, този път за кестени. Гонеха ни оттам, но ние пак ходехме. Къде да отидем!
Тези картини вероятно са натрупали у мен мечтата за големия чист град. Имал съм си комплекси, например – да заведа приятелите си по тези кални непочистени улици до къщи...
Възрастните от нашата улица – тя нямаше име, казваше се улица „Новооткрита трета”, след това стана улица „477-ма”, сега е също с номер, води се улица „253-та” – та възрастните бяха от две професии: или старшини от МВР, или ватмани и контрольори от градския транспорт. Техните деца, т.е. моите връстници, станаха шофьори в строителството или пак в градския транспорт, таксиметърджии.
Улицата си беше доста скандалджийска. Преобладаваха т.нар. „огойци” (пришълци от село Огоя, Софийско), а имаше и хора от село Локорско. Само ние, дето дойдохме от Перник, станахме „перничаните”. Къщите бяха едноетажни, със занемарени дворчета, в които всеки си сееше всякакъв зарзават като за себе си. Вечерно време мъжете се събираха в някое от дворчетата и пиеха гроздова, бира или мастика. Ечеше на поразия сръбска музика до късните часове.
Срещу нас живееше едно семейство; бащата беше милиционер. Пиеше много. Няколко пъти прави опит да се самоубива. Веднъж, помня – със сода каустик. Защо, за какво – кой го знае!
Училището не беше на почит в махалата. Сред нас, момчетата, беше гордост да си лош ученик, да имаш много отсъствия, да си повтаряч или да имаш поправителен изпит. Учителите ги възприемахме в тая среда много особено.
Имах един съученик; спомням си, че веднъж, като се връщахме от манифестация, напсува една от учителките. Беше възрастна жена. Гледахме го като герой. Не го изключиха. Понеже бях нещо като лидер, защото се учех, вървеше ми в уроците – заедно с още двама трябваше в часа на тази учителка да го изкараме пред класа и той й се извини...
До центъра на лъскавата, подредената София самостоятелно до към 13-14-годишна възраст почти не сме ходили. Били сме, но групово – за манифестации, за колективни посещения от училище на кино, на цирк.
Махленският герой беше един, по прякор Мекси. Мекси беше няколко години по-голям, авторитетът му се дължеше на силата; той се биеше, това е... По-късно се ожени и замина нанякъде.
Изобщо, раждаха се, живееха и умираха нашите хора, и Смъртта винаги си присъстваше редом с нас. Спомням си, един го убиха по време на лов. Спомням си писъците на близките му. На един 24 май комшията до нас, доста пиян, беше паднал в двора до кочината на прасето. Откарахме го с баща ми и с още един до „Пирогов”. И там установиха, че сме го закарали вече мъртъв.
Другата София за мене почна да се открива, когато вече бях ученик в техникума „Вилхелм Пик”, едно престижно училище. Бяхме луди по състава „Пинк Флойд” и по автомобили.
В София имаше няколко заведения, където се събираше по-отбран свят. Едно от тези заведения беше „Варшава”, в парка на „Заимов”. Шашвали сме се от добре облечените, пилеещи пари тежкари. На мястото на днешния НДК (Национален дворец на културата) беше градинка, която наричахме „Монте Карло”. И големият шаш беше там. Въртеше се постоянно търговия – дрехи, злато, чейндж с долари. Също тогава тук идваха със западняшки мотоциклети разни мамини синчета.
Навъртаха се и лъскави мацета... Кой ги обличаше, кой им даваше паричките, кой им купуваше бижутата и дрешките ние не знаехме... После на това място вече се появиха двете известни сега заведения – „Магурата” и „Краваят”. „Магурата” беше (и е!) територия на т.нар. „попери” – държат се аристократично, надменно, винаги шик облечени не от нашите магазини, разполагащи с валута, със скъпи мотоциклети и автомобили. Наред с тях, „Краваят” събираше и събра наследниците на онези от старото „Монте Карло” – пънкари, рокери – не по-малко паралии, нагли, демонстриращи пренебрежение към фасона на „поперите”. Ако са ставали сбивания между двете групи, те са почвали винаги оттук.
Властта, Партията-ръководителка, Социализмът – това нищо не значеше, и не значи тук; напротив, точно на това място се отричаха и се отричат тези понятия. Публична тайна беше (и е!), че това са деца на заможни родители с високи постове в държавната йерархия. Носеха се легенди за синовете на най-големите „хора на деня”. Например, как Калата – синът на Милко Балев, влизал с японски мотоциклет в заведението. Разнасяха се пиянските им истории...
Разбира се, че мечтаехме да бъдем богати, известни, уважавани. Но това бяха (и са!) лекета, въпреки че им завиждахме. Питам се, къде са те сега? А ние?... Остана ни една България – разнебитена и унизена. И после – коя е истинската София? Сега всички станаха политици. София се напълни с политика. А моите приятели от бедняшкия ни квартал...
Мисля си, че изчакват. Не знаят какво ще бъде нататък. Защото в тоя наш живот винаги досега е имало някой, който да ни напътства, да ни сочи „верния път”, да бъде „вожд” или „любим ръководител на народа”. Това е драма не толкова заради материалната разруха, а заради духовната нищета, в която да обичаш отечеството си е една голяма болка.
Декември 1990 г.
БЕЛЕЖКА от днешния ден:
Пренесъл съм по-горе част от целенасочен разговор с инж. Емил Милев - доколкото знам, днес фактор в една от фирмите за продажба на западни автомобили в България. Но тогава той бе току-що напуснал държавното предприятие и се оглеждаше в коя посока да поеме. И двамата (с нашите интелигентни и красиви момичета) бяхме с разбити илюзии зад гърба и заредени с романтична надежда да се устроим в живота според таланта, според предприемчивостта и настойчивостта си.
Било е по време на Коледните празници. Събрахме се, значи, две двойки влюбени в дома на моята тогавашна приятелка, за която се гласях да се женя. Оставихме двете млади дами в хола да си бъбрят на ликьор и шоколад пред видеото и телевизора, пък ние се пренесохме двамата с шише домашна ракия в кухнето с изглед към пловдивския булевард „Цариградско шосе”. Долу колите фучаха по мокрия заснежен асфалт с натрупани купчини сняг отстрани, а тук в затопленото кухне ние полекичка се наливахме и хапвахме за мезе нарязани варени яйца.
Докато преписвах тая отпечатана в политическия вестник „Демократическо знаме” изповед на Емил, отново усетих вкуса на яйце, поръсено със смлян чер пипер, спомних си и колко се притесняваше той, че нищо няма да излезе от моята акция да ми разправи за детството и за София от своето детство и ранна младост. Как постепенно човекът се отпусна, отвори сърцето си сякаш... И какво извади оттам, нека читателят прецени! Но се гледахме накрая двамата с него като заговорници, които – каквото и да се случи, продължават тайно и всеотдайно да обичат своята България, а не България на лекетата.
Пловдив, 25 август 2007 година
tisss
_________________________________________
* Вeстник "Демократическо знаме" от 26 януари 1991 година.
** Сега - т.е. до момента на разказването. Бел.м., tisss.
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
- Там е и моят "стар приятел" - философът с осемнайсетте или не знам вече колко издадени книги. Вече не мога да му хвана края с колко никове се размножава с глупостите си по форумите.
Кой е тоз филосов чие ме зантригувахте с тия 18 негови книги?
Редактирано от aigiel (01.01.2010 11:18)
Екстри:
Щука
Штандартефюрер СССР
Регистриран: 03.07.2008
Мнения: 132
От: Шуренбург
- Там е и моят "стар приятел" - философът с осемнайсетте или не знам вече колко издадени книги. Вече не мога да му хвана края с колко никове се размножава с глупостите си по форумите.
Кой е тоз филосов чие ме зантригувахте с тия 18 негови книги?
Има ли значение?! В интернет гъмжи от “умници”, готови да споделят с вас сведения за това, което сами не знаят. Ако ги опреш до стената – ще си признаят, че са го прочели в някоя книга. Доколкото прекрасно се досещате, че те не четат нищо, което не е писано от тях, ще ви се прииска да им напомните, че списание “Плейбой” не се смята за книга!
Редките перли на премъдростта, които уж “случайно” капят от клавиатурите на такива “фалософи” са заимствани от интелектуално по-надарени хора. Например от Вас.
Посредствеността е притежание на всеки, който не е достигнал до новаторството. Ама като се замисля - всичко ново е или подобрено старо, или е революция, антитезисна на старото.
-------------------- Дъждът започва с една капка! Аман от евтини лозунги!!
- Там е и моят "стар приятел" - философът с осемнайсетте или не знам вече колко издадени книги. Вече не мога да му хвана края с колко никове се размножава с глупостите си по форумите.
Кой е тоз филосов чие ме зантригувахте с тия 18 негови книги?
Има ли значение?! В интернет гъмжи от “умници”, готови да споделят с вас сведения за това, което сами не знаят. Ако ги опреш до стената – ще си признаят, че са го прочели в някоя книга. Доколкото прекрасно се досещате, че те не четат нищо, което не е писано от тях, ще ви се прииска да им напомните, че списание “Плейбой” не се смята за книга!
Редките перли на премъдростта, които уж “случайно” капят от клавиатурите на такива “фалософи” са заимствани от интелектуално по-надарени хора. Например от Вас.
Штандартефюрер СССР а вие чели ли сте някоя поне от книгите му щото да се изказва човек за книги които не е чел и да дава оценки е доста глупаво занимание
Екстри:
Щука
Штандартефюрер СССР
Регистриран: 03.07.2008
Мнения: 132
От: Шуренбург
Цитат: Штандартефюрер СССР а вие чели ли сте някоя поне от книгите му щото да се изказва човек за книги които не е чел и да дава оценки е доста глупаво занимание
Само така ви се струва, мой дорогой! Потенциалът ми е в сензорната логика - просто и елементарно. 1943 година немците ме хванаха и ме хвърлиха в газовата камера на Бухенвалд. Пуснаха газта и ми съобщиха, че разполагам с 5 минути да прочета 18 пъти “Отче наш”. Това беше тяхната препоръчителна оперативна реакция на особеностите на текущия момент!
След 5 минути момчетата отвориха вратата и аз ги уверих, че вече съм отстранил повредата в утечката на газ.
Цитат: - Там е и моят "стар приятел" - философът с осемнайсетте или не знам вече колко издадени книги. Вече не мога да му хвана края с колко никове се размножава с глупостите си по форумите.
Кой е тоз филосов чие ме зантригувахте с тия 18 негови книги?
А Вие, aigiel, кой мислите че е? От репликите Ви след въпросното Ваше питане се про-о-о-ояснява, че не само познавате въпросния бележит филосов, но сте и запознат с творчеството Му.
А случайно питащият да е г-н филосовът, маскиран отново под име чуждо и в образ на мил глупак?!
Драго ще ми е да кажете: "Не съм аз филосовът", да се понесе сърцераздирателен писък на Невинността.
tisss
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
Цитат: - Там е и моят "стар приятел" - философът с осемнайсетте или не знам вече колко издадени книги. Вече не мога да му хвана края с колко никове се размножава с глупостите си по форумите.
Кой е тоз филосов чие ме зантригувахте с тия 18 негови книги?
А Вие, aigiel, кой мислите че е? От репликите Ви след въпросното Ваше питане се про-о-о-ояснява, че не само познавате въпросния бележит филосов, но сте и запознат с творчеството Му.
А случайно питащият да е г-н филосовът, маскиран отново под име чуждо и в образ на мил глупак?!
Драго ще ми е да кажете: "Не съм аз филосовът", да се понесе сърцераздирателен писък на Невинността.
tisss
Рекох: "Не съм аз филосовът" Имвате грешка. Филосов никога не съм бил и поп също не съм бил съвсем друго работя сажалявам
Казваш ми: "Седнал съм на дъното на един ров..." и аз - подобно на теб, и тихо плача.
Дните ми, като кехлибарена броеница в ръцете на старец. Нощите - безкрайни.
Вечер чаша узо, колкото да убия самотата и две-три думи - не повече.
Липсват ми: морето, разходките, мирисът на риба в близката таверна.
Също така - целувките по раменете и усещането, че съм обичана.
Понякога, само понякога излизам навън, за да вдъхна безпокойството по лицата, шумоленето...
Като фрагменти, които изплуват в съзнанието, и такива – които потъват.*
БОГ ДА МЕ УБИЕ, ГРЪМ МЕ УДАРИ!
- Кога се прибра?
- Преди половин час, няма и толкоз.
- Браво на тебе! Помислих, че ще отсъстваш и по Великден. Е, и веднага на компютъра си се залепил, както виждам!
- Нали ти бях казал? Ами какво да правя в Добруджа; взе да ми домъчнява за тукашната мълчаливо четяща, и струва ми се - намусена яко, компания в нета.
- Аз тази вечер ще си боядисвам яйчица.
- Случи ми се нещо, което ме замая. Значи, правилно съм те прекръстил от Котанче в Пиле... Ами не ми са много розови първите впечатления... Но нищичко не съм чел, освен отзивите на една дама към твоето стихотворение.
- Казвай бързо. Какво те замая?
- Момиче... Като че ли не ме познаваш вече. Честно си признавам, че е много хубаво да видиш жена, която ... така може да се усмихва с очи само.
- ?!
- Едно от моите безутешни влюбвания от разстояние... Но ми се ще точно като влюбен шестокласник да разказвам - а защо точно на теб, не знам - за тази... Някаква сервитьорка в крайпътно заведение. Но то е химия. И не се преструвам, честно си признавам, че е много хубаво да видиш жена, която така... може да се усмихва с очи само.
- Айде, беж сега да й посветиш едно стихче!
- Някъде в облаците стават тия заварки между ангелите ни, които пърхат с големи белоснежни криле. Не знам. Най-вероятно никога повече да не я видя. Те моите авантюри все от тоя род са и все така приключват. Но е ужасно приятно усещане.
- Да напишеш стихотворение или разказ, там нещо си... Да не ти отидат впечатленията зян...
- Имам много истории за разправяне. Но тази е най-най-важната за мен точно тези дни. Като имаш предвид, че не съм я докосвал.
- Именно, че не си я докосвал... Хубавицата ли?!
- Историята, имах предвид.
- Дадох визитката си, на която е името ми. И като минахме днес сутринта през същото място, тя ми казва, че е ровила в Интернет, но не успяла да открие темите, по които пиша.
- Госпожица хубавелката не е погледнала на втора и трета страница, а ти не си писал от дни. Ясно. Затова не е намерила нищичко! Е, и все пак... как тъй не е успяла?!
- Стигнала до общата част на all.bg. Та казах да порови из форумите. С много особени, весели очи. И застанала зад гърба ми като сянка, без да я усетя, като носеше там яденето, и ми казва: "Май Ви изненадах!" Понеже още като влязох в това крайпътно заведение и като я мернах, засрещнаха ни се погледите и ми се преобърна сърцето. Познавам се вече, от поне шест години не беше ми се случвало това. И какво да ти кажа повече. Постарах се да не я поглеждам, щото ставам ... и аз не знам; в такъв момент... срамежливост някаква, да не ми се надява човек.
- Ето ти нещо, което ще публикуваш в темата „Крайпътен ресторант”.
- Ако щеш вярвай, тия четири дни вечер се приспивах с образа на това момиче. Леле, бях се отчаял, че вече не... Пък моите две дъщери срещу мене седят, не усетиха какво става. Разбрах, че тя усети... И надзъртам крадешком, ама не със зъркели вперени, а с крайчеца на окото.
- Хитрец!
- Тия четири дни вечер се приспивах с веселите очи на това момиче. Пък моите две дъщери срещу мене седяха, нали ти казах вече, и пак не усетиха какво стана.
- ?!
- И днес, като влязохме там да изпием по едно кафе с щерките, те някъде се запиляха: по тоалетни и прочие... Та още като я мернах, и ми се стори, или много ми се ще да е така - тя грейна и май се скри зад колежката си, и после идва делова, застава до масата, пък аз важен, все едно хич не ми пука за нея, пък се топя като евтина църковна свещица. Леле, какво теле съм! Какъв загубеняк! Никога няма да се науча... „Много се зарадвах, че ви виждам отново” - това бяха точно думите. И избягах, кажи-речи, като гузен. Да сме седели не повече от двайсетина минути. Не съм бил досадник. И като тръгнаха щерките към колата, отивам при нея, подавам ръка. Здрависваме се, значи, и казвам, онез думи де: "Много се радвам, че Ви виждам пак”.
Боже, как ми се ще да обичам жена ей така, плътски, духовно и всякак... Да съм навит на всякакви щуротии заради нея или в нейно име, както аз си знам, кога тез неща ми идат отвътре.
Тази жена има биография зад гърба си, това разбирам. Но тез весели, пък уж мълчаливи нейни очи...! Това, че потръпнах вътрешно, точно аз, дето не ми пука и от най-циничните изпълнителки на разни роли... Това най ме озадачава. Хлапакът у мен се развълнува, събуди се... Ще кажеш: Ето още един изкукуригал Дон Кихот. Пък аз все едно видях жената на живота си: такава, каквато все я мечтая и все не съм я срещнал досега.
Знам си, че нямам никакъв шанс, и точно това може би е най-голямата тръпка. Когато всички врати са ти затворени, пък усещаш, че нещо у човека отсреща излъчва точно в диапазона на твоята честота на биовълните.
- Абсолютно! Но те разбирам напълно! То и аз съм изкукуригала, така че...
- От десет години май за първи път си подавам носа извън манастира. Разбираш ли, че съм си залостил всички врати и прозорци към тия плътски и чудесни любовни авантюри точно отвътре. Това са си мои зидове и стени.
- Вярно ли?! Ами аз се учудвам как не си превъртял, честно!
- Пък ми се ще да извикам пред целия свят: „Ето, това е момичето, което обичам, и за него съм готов на всякакви щуротии".
- Десет години не са като десет дни...
- Добре де! Нищо няма да се случи по-нататък. И какво от това? Нали мен точно тая тръпка да видя жена, която да ме разтрепери вътрешно... при това в най-неподходящата ситуация, която може да ти дойде на ум именно за любов... Е, ми то си е цяло чудо!
- Айде, стига глупости! Не изглупявай. Та хубавото е, докато си живеем с илюзията... Това е човекът в ума ни, наша си илюзия, па отсреща стои реалният образ: не толкова романтичен, с куп неща, които те дразнят у него. Виждаш някого, казваш си: това е Моят човек, ала уви!
- Уф, глупости са! Обаче са много хубави тия илюзии. Знам, да не мислиш, че не знам реалността колко красиви илюзии е смляла и ги е превърнала в кал?! Знам, разбира се. Точно ида от такава една тягостна история в рода на бившата ми съпруга със съответните кавги, заплахи за побоища, за убийство и каквото още гадно ти дойде на ум. И стоях като страничен наблюдател около въртоп от страсти... И накрая спорещите идваха поединично да ми се изповядат като пред арменския поп. Пък ги гледах и им се дивях, че са една кръв, би трябвало да търсят нещата, дето ги привързват един към друг, пък от обиди и оплаквания не им остава ред да се обичат.
- ?!
- Чух поне дузина истории за смъртта; как си отишъл тоя или оня от мои някогашни познати, възрастни хора от две села край Балчик... страхотии! И как само живеят тези хора... в очакване да умрат поне с по-малко мъки.
Два дена преди да пристигнем съседката се обесила с въженцето, дето връзват магаренцето да не влиза в люцерната. Друга седнала в тенекиеното корито, дето перат чергите на двора, сгънала прилежно нощницата до себе си, заляла се с бензин и се запалила. Разговорите на възрастните се въртят все около Смъртта, понеже млади няма, раждат само циганките, ама двете до преди двайсетина години многолюдни села сега са съвсем опразнени.
Ужасно скъпа и грозна кола със софийска регистрация видях покрай селската кръчма. За бабките ли мислиш се канят хиподрум да строят?! По улиците като сенки тътрузят нозе престарели бабки и нарядко стар дядо или рояк циганчета. Това е то типичното днес българско село, каквото и да показват по телевизията, каквито и локуми да разтягат така скъпите за изтънялата ни кесия народни избраници.
- Ама като се приземиш след такава** романтика, боли яко.
- Кой мисли за краха на любовта, когато тая любов розовее като изгрев на хоризонта, пиле?!
- Аз. Любовта е нещо ефимерно. И си мисля, че е повече от жестоко да се самозалъгваме.
- Човек съм. Искам да имам обикновен живот, какъвто живот са живели родителите ми преди мене. Като се обърна назад, да знам, че до мене диша и се радва или скърби топлокръвно същество.
Спирах се да се обвържа с млада жена. А сега научавам, че има и щастлива любов при това обстоятелство. Казвам го като илюстрация на моите си вътрешни забрани... Че разликата в годините не трябва да е еди каква си, а непременно - не повече от пет, максимум - десет, години.
От определена възраст нагоре жените, не знам защо, ги възприемам като нещо друго, нещо за респект и почит, но не точно като жени. За всеки влак си имало пътници, обаче аз не пътувам с влакове. Нищо лично!
- И аз така.
- Влюбвай се, мила! Влюбвай се, колкото сили имаш, че наоколо е пустош и кал. Пък любовта единствено възвисява истински. Ни пари, ни възраст, ни власт, ни слава - нищо, нищичко не е то пред любовта. И ако е наистина Любов, тя с нищо и с никого не се съобразява, прелита като сърна над ровове с душевна помия и пустинята преобразява в райска градина.
- Сами си хвърляме прах в очите. Питам се понякога струва ли си изобщо това влюбване.
- На реторични въпроси не се отговаря.
- Правилно!
- Много ми се ще да се обзаложа с теб, че от това „премеждие” ще излезе нещо; неее, не писана реч, а нещо реално, за живота си говоря. Това са ми интуитивни предусещания. Доста драми имам в торбичката със спомените, та да не ги имам на ум, като бръщолевя тия "глупости".
- Кажи за морето деееее! Само някаква хубавица спомена в някакво си крайпътно заведение.
- Ами започнах с най-важното за мен.
- Кажи за моренцето, де-е!...
- Моренцето го гледах като панорама от най-високото място в Балчик: голяма тераса на новичка къща, изпълнена с дърворезби, тавански розетки, алуминиева дограма и локално парно... Където живее братовчедката Рени на моите две дъщери; живее си там, значи, с мъжа си Камен и едно много сладко хлапенце – петгодишната...
Лелееее, името й съм забравил. Имат котка, която храних с фъстъци и се казва Мерцедес; имат куче Боби и морско свинче. Обаче малката госпожица е най-разкошното хлапенце в цял Балчик вероятно.
Тя ме запозна първо с неработещите светлини върху фасадата на Балчишката болница, която е на двеста метра под краката ни, отвъд едно дере. После ме запозна с любимото си зелено борче на ръба на тая пропаст, после - със стадо овце, което пасеше на половин километър пак долу, в ниското. И - с две стърчиопашки, които си имат гнездо баш върху ръба на пропастта под краката ни, само на двайсетина метра от тази открита за ветровете тераса.
Децата, мила, имат много по-интензивен духовен живот от нас. Те очовечават всичко: кукли, парцалени палячовци, плюшени патета, разговарят с всякакви живи животни и птици, растения и насекоми.
Как да не се почувствам малко момченце с такава прелестна госпожица! Ама хич не й дреме колко съм голям, колко съм пъргав и силен, каква заплата получавам, какво работя и прочие. Всички тез така важни за възрастния невежа неща, за едно артистично хлапенце нямат никакво значение.
Като я питах що котаракът й носи туй странно име Мерцедес, леко отегчена тя ми рече: "Ами понеже е котарак. Ако беше котка, нямаше да се казва Мерцедес, щеше да си има женско име".
Възрастните си въобразяваме, че Мерцедес е лимузина за богати чичковци и дядковци... име, дошло от любимата на първия собственик на фирмата за автомобили, някакъв си там немец, влюбен в някаква си латиноамериканска цицореста Мерцедес***, или по-скоро в плен на спомена от присъствието й в живота и леглото му. Но за приветливата малка кокетка, с която побъбрихме това-онова за живота и всичко около него, Мерцедес е име достойно за бял и на черни петна решителен котарак.
- Да бе!
- Влюбените, стават като децата, не мислиш ли?! В това са вероятно и уханието, и чарът на Любовта.
tisss
_______________________________
* Стихотворението "Фрагменти" на Соня Пехльова.
** Има на ум: любовна романтика.
*** Истината е далеч по-прозаична: Мерцедес било името на дъщерята на някогашния собственик на днес така прочутата автомобилостроителна фирма. Бел.м., tisss.
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
Слънчево и спокойно утро. На балкончето съм. Цвъртеж на птици, кучешки лай откъм занемареното поле край Марица, която е на 200-250 метра оттук, та едва влачещите й се води проблясват между двата жилищни блока североизточно от моята "обсерватория". Времето на моя живот видимо ей така лениво тече напоследък, без сътресения, без въртопи от страсти и високо заявени пристрастия.
Снощи обявиха по националната телевизия, че издъхнала Розалия Ликова - университетски преподавател, която ми бе научен ръководител по темата за дипломната ми работа "Метафората в поемите на Димчо Дебелянов". За кратък отрязък от време през далечната 1971 година тая дама бе проявила благосклонност към мене, може би без да ме разбира докрай, но с едно тихо, печално внимание ме допусна до личната си драма на умен литературен изследовател, отстоявал позициите си в най-суровия период от формиращата се т.нар. "партийна линия" през първите две десетилетия след Девети септември 1944 година.
Имаше в ония години (1970-71) авантюра с моя приятел Марио (Марин Маринов от Сливен), та пред него изразила изненадата си, раздразнението си дори, че съм си позволил да й давам кураж и напътствия едва ли не... да ползва известността си в литературните среди извън България, за да популяризира литературните си пристрастия към писател като Йордан Йовков, например, обявен за "буржоазен" автор от партийната агитка непосредствено след "славния за партайците Девети" (ІХ.1944).
Представям си моя милост - възмъжал пловдивски хлапак и честолюбив литературен гамен, как е изглеждал в очите на тая литературна аристократка с бурен личен живот, ала при защитата на димпломната ми работа, за изненада на двамата си младички пухкави асистенти, стана да ме прегърне с думите: "Не съм съгласна с доста от нещата, които сте писали за Дебелянов, но сте ги защитил добре. Има китайска поговорка "Да растат всички цветя", та затова и Ви пиша отличен, моето момче".
Мислил съм си много пъти върху тая сцена - че то си беше не само жест, но и урок от нейна страна: да не вземам крайни становища особено когато обсъждам известни, доказали се пред света автори и личности. Такава си и остана в съзнанието ми професор Розалия Ликова - рядко срещан по нашите географски ширини благородник по душа.
Често думите са слабо средство да изразиш мнение по това и онова, но виж! - с мълчаливо или пестеливо на думи присъствие в разгорещен спор дори самият факт, че държиш на мнението си, вече е достатъчен, когато е облъхнато това твое мнение от нежност и човеколюбие. Защото в тихото присъствие откривам затаена повече сила, отколкото в гневните, разпалено изречени гръмки отрицания.
Какво да крия! - смятам и досега Дебелянов за не най-добрия български поет, както и досега ме учудва Яворов с драматичните си лични истории, показно отразени в творчеството му, и винаги с приповдигнат, с патетичен тон изречени: Аз не живея, аз горя или За други свят съм аз роден; монашеското смирение на могъщ дух не откривам в тия две, цитирани тук по памет, Яворови откровения. Такива фрази са предназначени може би за публиката в театралния салон на софийските сноби.
И си припомням нещо прочетено за Школата на Станиславски, ако се не лъжа: че само слабият актьор може да си позволи да плаче на сцената със собствените си сълзи.
Основно положение, което опитвам не особено сполучливо да следвам и при писане на текстовете си, и в реалния свой живот: най-жестоки, най-раздиращи сърцето ти истини произнасяй с приглушен глас; или изреченото от Уилям Шекспир: "Истината има спокойно сърце". В това привидно за света спокойствие е затаена цялата печална мощ на гения, осъзнал, че не е нищо повече от смъртен и уязвим човек под звездното Небе, което хладно ни наблюдава отгоре - частица от милиардното множество угрижени простосмъртни на земята.
Всичко останало е от суета, или както казват древните: "от Лукаваго".
Пловдив, 10 април 2010 година
tisss
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
Пия си кафенцето на балкона вече във второто утро на шейсет и четвъртата си година. Баща ми си отиде на четирийсетия ден от шейсет и втората, майка ми - в шестия месец на шейсет и четвъртата. Кажи-речи, изравнявам се с тях двамата по възраст и съпоставките сами се налагат.
С какво моят стил на живот се отличава от техния, след като съм им син? Като виждам, като преценявам как се разпиля и изтече бързичко като пясък между пръстите всичко онова, което ги бе обсебило и всъщност им създаваше уют, а и смисъл на живеенето, няма как да не усетя, че повече им приличам, отколкото да съм различен от тях по манталитет.
Бяха саможиви, ограничени - вгледани преди всичко в собствения си бит и проблеми, обичащи се помежду си, изолирали от света дома, мечтите, стремежа си към щастие.
Живея наглед техния живот, макар да се блазня от мисълта, че очите ми са повече отворени за ставащото наоколо, а съзнанието ми - повече многоцветно и вглъбено уж. Изтръпвам, като помисля какво ще се случи с граденото и събираното от мене подир моята смърт.
Ще се съсипе и разпилее по същия начин и известен брой години ще се случва някой от сегашните ми близки и познати да рече: "А! Помните ли, имаше един Жоро Бояджиев, дето..."
Много важно, оле!
Като че хич не ми пука кой какво ще рече. Основното е, че ще бъда забравен полека-лека, и значи, живите няма да ми ровят гроба, няма да ми глозгат кокалите, ще ме оставят в мир и покой като стара ненужна дрипа, забравена под оня храст, дето съм прегръщал и целувал моята Голяма илюзия за Любов.
Мила моя, ти си така дяволита и хубава!
Пловдив, 9 август 2010 година
tisss
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
* Реплика към стиха на Робърт Бърнс (Robert Burns)"Ако някой срещне някого в цъфналата ръж..." Робърт Бърнс (1759-1796) е шотландски поет, един от основоположниците на романтизма. Смятан е за национален поет на Шотландия, на женския чар и любовта. Бел.м., tisss.
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
Снощи те сънувах пак. За кой ли път! Бяхме с моята кола по тесен път.
С някакъв безумец в камион голям се разминахме на косъм там.
И крещях: "Волана завърти, глупак, че ще ни размажеш в тоя мрак!"
После спряхме в някакъв квартал, целият потънал в първобитна кал.
Толкова объркан и смутен, усетих те притисната до мен.
И казах си: "О, Боже мой, защо опасностите са ни нужни едва сега разбирам... Колко сме си чужди, докато тъй - наяве или пък насън, не срещнем някое ужасно зло, което Любовта събужда със камбанен звън и дълго отзвучава той над твоето легло, когато дъждове валят навън".
Пловдив, 12 октомври 2010 година
tisss
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
Илюзиите са това, с което живеем. Отнемете илюзиите, и животът губи смисъл.
Знакът на отпадъците, на боклука и на вторичните суровини* тия дни изненадващо ме плени, когато в провинциалния европейски здрач дочух от камината хладна яростен плач…
В мизерна стая, в мизерен квартал живял клоун някой си, скромно живял. Подир тътнежа на цирка тихо се връщал, у дома си влизал, сам се прегръщал и така всяка нощ сред дълбоката зима шепнел екзотичното име на свойта любима.
Висял, значи, пред опушеното огледало да разглежда муцуната си остаряла, да подрежда и да рисува бръчици нежни сякаш следи от безгрижен смях – да не стреснат случайно, а да изглеждат небрежно и безметежно браздите от страх.
Навярно и край вас, зад панела бетонен, и вътре у вас има сантиментален спомен за цирк със дресьори и ловки атлети, кокетни дами в оскъдно трико, танцьори с пайети, цигани с цигулки и тромпети, тигри, лъвове, титани и прочие животни и хулигани, един крал на цирка с голямо „К” и с всичките му там финтифлюшки на славата: т.е. официалности, любезности, еполети, конфети, топовни гърмежи, прощални и поздравителни салюти сред гирлянди, цигулки „Страдипревариус”, балони, тимпани, пищялки, захарен памук, звънчета и една ревла два реда пред вас, която циври на глас кой знае защо, мама, която те прегръща, и – върхът на всичко, на всичката отврат и бъркотия, над всички тях – клоунът, който произвежда порции смях.
Щом обаче публиката се разотиде, светлините на рампата щом полека изстинат, пазачът с мустаците огромни хлопва вратите железни и последния тролей отнася очарованата публика вдън гори тилилейски на големия глупав град, а оня клоун във вехтичкия си балтон бавно куцука към студения си дом.
И тога-а-а-ава внезапно от спомените, от миналото в необозримия мрак, сред януарския кучешки студ, сред оцъклените локви изящна и опасна, красива като жарава Птицата Феникс внезапно се появява и до такава степен е в състояние да те плени, че да забравиш изобщо за вторичните суровини.
tisss
______________________________________
* Логото на българската фирма за вторични суровини е феникс. Бел.м., tisss.
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
По телевизията снощи един пуйет два часа се пудреше върху темата "Поезия" и чепкаше дреб.
И друга една гарга - уж го критикуваше, пък очевидно тъй се вълнуваше, че може да се поотърка о своя кумир, та безспир четкаше пуйета колко е неповторимо велик, как глъбинно умее да разкодира естеството на онова тайнствено нещо, което зовем "живота"...
Наддавах ухо и съзерцавах децата, които се гонеха, квичейки пред блока, долу, в калта и тъмнината. Милите - не знаеха що е изкуство, поезия що е и що са философски чюфстфа.
Те просто живееха - падаха, ставаха, и пак падаха, и пак ставаха с драскотини и рани, със синини, понякога изподрани до кръв от което ужасно боли и сърби...
Докато ония двамата - т.е. водещата - госпожата, дамата и знаменитият стихоплетец в това предаване тъпо, явно не знаеха колко е скъпа за едно честно и храбро сърце илюзията, че животът ни ражда с криле.
И значи, най-високото поетично изкуство е именно това възторжено и крилато чувство.
tisss
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
Екстри:
Светозар*
звездоброец-езотерик
Регистриран: 29.01.2003
Мнения: 8790
От: София
здравей любов, този светъл свят пред мене ми е непознат, кажи ми как да вляза в него когато съм пропита от тъга, кажи ми как да бъдем двама защото аз не знам когато самотата най-естественото мое състояние не е там, кажи ми колко е далеч това далечно разстояние и колко щастие ще понеса.. защото щастието ще ме убие това си ти, нали така? любов, не мога да греша ти идваше така - разказват очевидци цялата обляна в светлина..
- Гледа ли новия български филм "Столичани в повече"? - Не. И не ми се ще да го гледам. Простотии не ми се гледат. - Виж, началото е много сладко. - Монтеки и Капулети... в пошла българска версия, айде моля ви се! - Не е лош филмът. Виж сега... аз може би съм жадна за всичко българско... Сега си давам сметка. - Писнало ми е да гледам Любо Нейков и оня навлек от Украйна ли, отде беше се присадил в България, дето пее и играе все такива едни пошли образи в "Комиците"... Задници, тъпи цинични лакърдии, липса на всякакъв финес, интелект нула. Освен Мариус Куркински кой ще ми посочиш като стойност сред актьорите днес у нас? - Аз пък ги харесвам. - Нацията ни в момента според както ни представят тия кукери е изродено сборище от маргинали, на какво да се кефим, кажи де! - А Мариус не ми е симпатичен. Може и да е добър, не зная, но не ме дърпа. - А на мене ми е симпатичен. Нормално да не те привлича, щото си жена и затова може би не го виждаш като мъж. Хората в България вече почват да изперкват. Уж познати като добри хора, добри, но безлични... вършат изненадващи престъпления. Циганизацията върви успешно и с помощта на такива таланти като Любо Нейков. Хуморът днес в България е пошла и гадна работа. Докато при Мариус Куркински има нежно съчувствие към малкия грешен човек, тия идиоти се гаврят с простотията и невежеството на българина. Това е разликата между талантливия и ментето.
Из разговор по Skype от 25 март 2011 година, Благовещение
ЧЕРНАТА ПТИЦА С БЕЛИЯ БЕЛЕГ
Черната птица с белия белег съм, да... Стоя срещу хулите - черен гарван в дъжда.
Можеш на воля по мен думи зли да редиш, и те слушам смутен, ала себе си виж!
Толкоз праведен, лъснат и умен, учтив, а пред тебе - навъсен, аз съм блед негатив.
Твоите чалга-певачки свалят нощем звезди и България цяла на пошлост смърди.
Тъй безпомощен, в класната стая едва всеки Божи ден своите уроци мълвя.
Ала деца, за които си примерът ти, ме посрещат със вой... От водата по-тих,
от тревата по-нисък - моят дял е това, за който са слаби всички гневни слова.
Нямам право на болка, ала мен ме боли; за мене са твоите отровни стрели,
че превърна България във двор разграден, че вилнее покварата, обвиняваш пак мен.
Черната птица с белия белег съм, да... Стоя срещу хулите - черен гарван в дъжда.
tisss
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
Иди на Садовое Калцо, порадвай се на Москва река. Яж блини, пелмени, елдова каша, борш, пий квас. Кажи си: “Добре, че президентът е от нашите. Ако не бяха братушките, загубени сме”.
Иди в Барвиха, последната спирка на героя ти. Поклони се. Помълчи. Напий се с водка. Избърши с юмрук самотната мъжка сълза. Кажи тихо: “Е-ееех!”. Запей “Сулико”**.
Върни се в БГ. Участвай с кръв и пот в установяването на народната власт. Сутринта на 9-и влез в Радио София на бял кон. Убий Борьо Зевзека, след това убий Щуреца. Прави деветосептемврийската социалистическа революция – избий буржоата (30 хил. души).
Иди при жените с черните забрадки. Оплаквай с тях отрязаните партизански глави. (Синове народни, слезли от Балкана). После заедно с огромното множество (и жените с черните забрадки) викай пред Народния сад “Смъъърт! Смъъърт на враговете на народа” (101 души).
Ожени се за буржоазна дъщеря. Влез навъсен в неголемия софийски апартамент, погледни с почуда кристалните полилеи, сребърните сервизи, дъбовите мебели, пианото. Иди в тоалетната, пусни водата, поцъкай с език, Навий персийските килими на руло до стената, да не се ХАБЯТ. Постели черги на паркета. През нощта се завий със свалените плюшени пердета.
Хвърли шаяка, сложи габардин, спри да ядеш чесън, бръсни се всеки ден, но остави каскета. Колективизирай селото. Който не иска, напиши на дувара му “Тук живей кулак – народен враг”.
Огледай със загрижен поглед на добър стопанин под каскета ширналите се златни жита, богатата реколта, знатните жътвари с ръкойките, които пеят песен за мирния социалитически труд. Избърши потта си с бяла кърпа, везана с червено по краищата.
Иди на работа в Органите. Ти си наш, проверен другар. Недей да знаеш какво е събота и неделя! Работи по 10-12 часа, пуши цигара от цигара. В края на работния ден уморено потъркай очите си (по богомилрайновски). Погледни боязливо портрета с каскета на стената, въпреки че си сам в кабинета. Участвай в нощни оперативки с другарите. Изготвяй справки за другаря Генерал. Охранявай социалистическата Родина!
Бъди строг, но справедлив с вредителите и враговете, като Прокурора на Джагаров. Бъди комунист, а не партиец.
През юли 1946 след пленума на ЦеКа иди в Пиринска Македония да “убеждаваш” и “разясняваш” на хората защо трябва да се пишат македонци в паспортите.
Иди в Школата в Москва. Там, в московските мазета, се обучават много другари. Обучавай се и ти.
СТАНИ ЧЕКИСТ!
Громи американския империализъм съгласно указанията на съветските другари. При Хрушчов Оттепели разобличавай "Новий Мир" и Твардовски, Бродски. Участвай в закриването на "Литературни Новини" в БГ.
Иди в Ирак на работа с "Техноекспортстрой". Пропилей там три млади години заради омразните американски пари. Презирай обикновените иракчани, наричай ги мързеливци, крадци, некадърници. Подмазвай се на по-високопоставените местни началници, от които ти зависи работата, не се колебай да ги целуваш по задника, ако е необходимо. Обикни Саддам и Партията му БААС, които поведоха Ирак уверено по пътя на социализма с решаващата помощ на Съветския Съюз. Построиха напоителни системи, създадоха здравна и образователна система, електрифицираха селата, избиха няколкостотин хиляди души.
Около светлата дата Десети ноември говори разпалено, спори, крещи: ”Но какво правят другарите! Та ние режем клона, на който седим! Предателя Горбачов ли ще слушаме!” Със стипендия от Органите иди в Лондон да учиш капиталистическа икономика, но не забравяй марксизма-ленинизма (по байтошовски). Сложи сако "Пиер Карден", обуй дънки “Рила”. Напивай се с уиски, за мезе - боб.
Иди в джунглите на Малайзия. Излез на брега на океана, скачай, криви се, показвай среден пръст и размахвай парцаливите си потури срещу Америка.
Иди на площада и пак размахвай парцаливите си потури срещу Америка, защото така искат комунистите, които сега се наричат националисти/атакисти и не искат на родната земя американски военни бази. Те не разбират чии интереси защитаваме в Ирак и Афганистан, но знаят, че терористите са им братя. Тези националисти са единствени в света, защото обичат повече от родината си една голяма чужда страна.
Изминаха няколко години и днес ти си богат и уважаван човек - издател, банкер, редактор на голям вестник, известен предприемач, бизнесмен и журналист, собственик на социологическа агенция и телевизионна станция, великденец, царедворец.
От теб зависи много, можеш да имаш всичко, което поискаш, вече не се страхуваш от портрета на стената. Страхуваш се само от куршум на свой съмишленик в бизнеса.
Но ти си и обикновен човек, един от милионите, които отказаха да декомунизират родината, защото се боеше за хляба на децата си. Защо не разбра, че така им го отне? Принуди ги да идат в чужди земи, а ти остана сам. Лесно ли ти е сега? Червената любов няма да излекува самотата ти.
Маскирал си се като натовец, демократ, дори антикомунист. Гръмогласно искаш да влезеш в Европа, демонстративно обвиняваш всички политици за мизерното си битие и проваления преход, ти си надпартиен. Обвиняваш политиците, че крадат, но ти самият, ако си на власт, ще крадеш със страст.
Червеният ти живот изтече като пясък в шепа, и сега какво? Гледаш се с отвращение в огледалото, защото се правиш на това, което мразиш – демократ, натовец, европеец.
Ех, червени боецо за Светло Бъдеще, сега чакаш само червените червеи да заръфат месата ти.
Хенри Кисинджър - водеща фигура в дипломацията на САЩ по време на Близкоизточната криза през втората половина на ХХ век.
Някои понятия и образи съществуват и ни се явяват сякаш от извънземна геостационарна орбита. Не бях чел "Българският Великден", когато миналата пролет писах отзив за книга на Василен Ведров, дето употребих изречението "Тук се излъчва достолепието и самоуважението на чистия български дом, респектът пред бащата, нежното очарование на майчиния силует".
Чета тия дни в издадената през 1975-та нашумяла напоследък книга на Тончо Жечев (цит.съч., с. 286): "Но у него (у Т. Икономов, бел.м. - Г.Б.) явно се чувствува, че е израсъл на стабилна жеравненска почва: чистота и строгост на нравите, усет към практическите нужди на времето, самоуважение и достолепие, прерастващи в неудобна житейски, почти демонична гордост; и онази тънка склонност към коренните начала в живота, така характерни за неговия земляк Йордан Йовков".
От гледна точка на стилистиката имам поне четири забележки към цитираното (за стабилна, за трактовка, за неточното жизнен вм. "житейски", за плеоназма коренните начала вм. "корените"), но не за това, а за съчетанието "достолепие и самоуважение" ми е думата.
Кое кара двама несъпоставими автори да вплитат през поне двайсет и пет години разлика във времето точно тия две понятия? Кое ме сродява с Тончо-Жечевите размишления, след като до тоя момент не ме е интересувало творчеството му? Не иде ли това общо от общия ни генетичен код, независимо че сме българи от различни поколения, от различни краища на Българската земя?
Да се дразня от дребните слабости в тая мъдро написана проза, да съм изкушен да го доработвам, да го доизкусурявам тоя автор е знак, че го ценя. Така допълвам и съм готов да споря дори със самия Върховен творец.
И тук любопитството - кое върви по-напред: достолепието или самоуважението?...
Е, думи, съчетани почти механично в потока на съждението! Но подсъзнателно професор Тончо Жечев поставил първо самоуважението, и в това е по-точен; нали самоуважението е вътре в личността, докато достолепието е обърнато към другите.
Логично е съдържанието да върви преди формата: не може да си достолепен, преди да знаеш стойността си. То ще е лицемерие, ако е тъй, гола показност ще е.
Тончо Жечев - автор на книгата "Българският Великден".
От друга страна обаче, тълкувайки личността отстрани, първо съзираме външните очертания и сетне влизаме във вътрешната структура. Тъй че ако професорът е прав в "закованата" неподвижна характеристика, която си е завършено познание, то моята подредба на тия две понятия отчита динамиката на познанието, като движение на разума от очевидното и повърхностното към по-същественото съкровено.
Значи, виждаме достолепието и чак подире - стаеното зад него (и по-глъбинно) самоуважение.
Външното често е измамно, не всякога съответства на вътрешния пейзаж на личността. Познанието пък не е гора от фиксирани истини кое какво е, ами - непрестанно проверяваща, меняща ракурсите си гледна точка за скритите механизми на живота и човека.
Всичко е в мнението цитира фрагмент от късноантичната киническа философия роденият през 121 година Марк Аврелий (вж. М. Аврелий, "Към себе си", С. 1986, с.36). Не по-маловажно от изследвания случай, личност, събитие е именно оценяващият; върху субективното мнение се гради разкошът, многообразието на световната литература, историография, философия.
Марк Аврелий - император на Древния Рим и... философ от висока класа.
Затова си позволих тия умозрителни размишления.
* * *
От вчера чета "Хроника на един танц с дявола", автобиографична книга на добрал се през 1988-ма до Франция на 44-годишна възраст автомобилен изобретател. На френски вероятно заглавието изглежда още по-артистично; разказът тече леко претенциозно, напомня поизветрял парфюм или - начина, по който французинът произнася [au]: звукът [au] се постига с удължени, свити в кръгъл отвор като кокоше дупе устни; това е то затвореното френско "о"!
Авторът, вече 54-годишен, роден край София, в момента бил "най-силно ухажвана от пресата и от автомобилните гиганти персона", доколкото схващам, не само във Френската република, а изобщо в целия Западен свят, та чак и в далечна Япония.
Имам усещането, че чета история на собственото си детство, юношество, ранна младост, само че - макар сглобена от същите детайли, изразена по предвзет, отвратително нарцистичен начин.
Същите опорни точки от събития, същото прикрито аутсайдерство спрямо официалната фасада на "социалистическото общество" от 1953-65 година, с разликата, че - докато средата, в която раснал господинът, успешно се е приспособявала към Властта, близките ми, родителите ми - на първо място, изпиха докрай горчивата чаша, докрай и в мълчание живяха: в унижение и пренебрежение.
Заради тяхната памет на отрудени и притеснявани от всякакъв род самодоволни управници-грандомани изпитвам моралния дълг, предизвиканата гордост на бедняшки син да направя своите ремарки, своите приписки по снежнобелите полета на таз колосана, луксозна, късо изречено на моя пловдивски жаргон - нафукана! - автобиография.
Осъществяването на един талант - това е темата, разработена да бъде евангелие за просперитета на всеки млад българин или източноевропеец. Чета в авторския коментар - книгата вече се тиражира в Западните страни като занимателен трилър от света на гротеската. Подозирам, идея на осъществилия се изобретател е да извае образ на неунищожимия вечно неспокоен български дух... По странен начин обаче... чрез абсолютно удовлетворение от постигнатия успех.
Джордж Буш - старши, на заден план, зад сина си.
Иде ми на ум, че автобиографичната история на един бивш американски президент (вж. Джордж Буш, "С поглед напред", бълг.изд. 1991 г.) е далеч по-сдържана откъм самолюбие. Моят сънародник се заел да сочи на гладните българи колко трапезата му е богато отрупана с благини и лакомства; ако не е избиване на комплекс, това как се нарича!
Ще ми се "Хроника на един танц с дявола" да не почуква с нокът по челото ми, а да вдъхва увереност, че повечето от личните ни успехи оттук-нататък, и не само в България... ще зависят преди всичко от собствената ни дисциплина, настойчивост, предприемчивост, отвореност към света.
Затова ме и озадачават фалцетните вибрации: нашата китна родина е представена като антиреклама - акцентът е не върху безобразията, а върху прочувствения болезнен сплин на личността. Патетичното отрицание на българското въобще съвсем не ми помага да отделя комунистическата болшевишка практика от националния бит и душевност.
Предполагам, под-основа на това завръщане в Миналото не е толкоз отвращение от политическата система, колкото гримасите на народностния ни характер. Може би е наивно да си въобразявам, че българският модел на съпротива срещу Простащината, Фанатизма, Чуждопоклонството, Грандоманията у парвенютата и у довчерашните "любимци на Партията" е доста по-многопластов и изобретателен?
Героят на тия спомени е гениален математик, инженер, механик, учен, изобретател, притежава във висша степен комбинативност и целеустременост; ала духовният живот на една нация е нещо не така елементарно и податливо на предпоставени тези.
В тоя смисъл необходим ми е г-н АнтоновЕдиномишленика, но не съм наясно що ме настройва срещу себе си.
Да! Не се чувствам пренебрегнат от съдбата, затуй че не са ме инквизирали в подземията на бившата Държавна сигурност. В досието ми, съчинявано от "верен на Партията доноосник", надявам се, липсват пикантни подробности освен тъпата информация, че баща ми бил частник (което не е вярно и никога не е било).
Тщеславният преуспял българин в чужбина г-н Румен Антонов.
Смешно ще е някъде в архивите на вътрешните служби за контрол и наблюдение да са ме квалифицирали като "враг", "отявлен враг на Народната власт", "саботьор", "дисидент", "провокатор", "агент на чуждото разузнаване". Към т.нар. ми "политически грешки" Партията-ръководителка (т.е. - нейните чиновници) се отнесе с подобаващо разбиране: отначало ми ограничаваше заплатата, накрая просто ме изгони от редакцията, но ми даде възможност да работя като учител все пак.
Та и тук нямам с какво толкоз да се гордея.
Мои роднини и приятели не са съдени от "Народния съд". Семейството ми не е гнило по концлагери; не сме били интернирани, сочени с пръст, разхождани с табела "Аз съм кулак - народен враг!" на гърди. Имуществото ни не е конфискувано заради буржоазен произход или далавери с комисионни за доставка на старо немско оръжие от Първата световна война и внесено в Царство България (факт от биографията на иконата за сегашната лъже-демокрация фамозния г-н Стефан Савов).
В рода си нямаме особи с благородническо потекло, титли, наследствени имения и каквото и друго да е, та някой червен подлизурко от завист или престараване пред началството да ги прати да чукат камъни или да гният в дранголника.
Така е...
Но не мисля, че преживяното от моите хора е по-малко трагично и покъртително.
Жестокостта не е само форма на пароксизъм; тя може да бъде бавна, търпелива, дори уморено-добродушна и човеколюбива на вид, процеждаща се като отрова в малки дози през целия ни живот. Нима това е по-малко нещастие?...
Мечтая си някой да го разкаже с най-обикновени думи, без да се горещи, без да застава пред всички нас в героически "Христо-Ботйовски" изражения. И в тоя делничен епос зад самоиронията, присмеха, отрицанието да откривам пулсации на синовна обич и привързаност към целия ни многострадален, калпав, ограничен, постоянно натирян в тинята, но все пак жилав корен.
Независимо от издевателствата, българинът продължи да бъде това, което е - характер многослоен, шлифован от участта да живее въпреки калпавия модел държава, съхранил вътрешната си подреденост и чистота, уравновесен стопанин, овладял умението да отстоява своето под най-невероятни приятни за пипалата на властта роли на смирение, ала винаги с остър взор на голямо и силно животно - най-голямото и най-земното на Балканския полуостров.
Защо никога не сме си давали сметка, че българинът е сред бащите на европейското общество на етносите още от далечния Х век след Христа?
Самоизолирането на литературния герой в книгата на Румен Антонов, самоотделянето като набор от блестящи качества върху фона на сивичкия пейзаж от духовна нечистоплътност, битова занемареност, и то посочени като характерни за българската нация... постига, че вместо да изпише вежди, вади ни очите.
След Ноември 1989-та поне се нагледахме на страдалци "a la проф. Михаил Неделчев", които твърде живичко и похватно се самонастаниха в новата обществена среда, в ролята на настойници с вирнат показалец се заеха да попълнят списък за привилегии на пострадали от старата власт.
Книгата на изобретателя все пак е полезна. Да се поклоним доземи пред Успеха, мъничко да се погордеем, че човек от нашето поколение, българин при това, се е осъществил като талант в пълна мяра. Не сме толкоз многолюдно племе, че да делим от себе си тоя или оня.
Алпинистът от Карлово Христо Проданов, загинал на Еверест.
Помня, преди години пак така се повъзгордяхме с подвига на един алпинист от Карлово*, бучнал в снега на Еверест и българския байрак. Питахме се шепнешком, след като ни мина еуфорията: "А бе, тоя с партийно поръчение ли го пратиха да загине?!"...
Изкривената представа за успех бе пожертвала група млади българи пред олтара на Партията в познатия стил, както са били пожертвани в лютата зима на 1943-та и стотицата "антонивановци", избити от полицията в местността "Сухото дере". Напомпвайки обществения интерес, че на всяка цена ще изпълнят "задачата", някой бе употребил тия невръстни идеалисти.
Но това е друга тема.
Между другото, като преразказва популярен в Щатите политически анекдот за преподобния Хенри Кисинджър - американски евреин, пратен с важна мисия в Израел, авторът на романа "Параграф 22"Джоузеф Хелър завършва историята около костюма на въпросния мистър Кисинджър с откритието, че - колкото и велика да е - и най-великата личност си остава само една мъничка рожба пред благосклонните очи на Родината-майка.
Пловдив, 10 юли 1998 година
tisss
____________________________
* Христо Проданов, останал завинаги на най-високия връх на планетата. Бел.м., tisss.
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
На две крачки от блока, дето живея, мил патриотин си кръстил не зле подреденото заведение "Бългериън ъмбрела", изписано с кирилски букви, и диктисал трикольора отгоре...
Какъв е тоз нашенски тертип да се гордеем с онова, с което светът ни бъзика под опашката!? "Българският чадър" е алегория от страна на цивилизования свят за издевателство над личността.
Напомня ми тоз мил съсед онова ахмашко "Булгар! Булга-а-р!" – което долита из виенска баня от края на ХІХ век и се носи през десетилетията чак до наши дни, придружено от разкрачена стойка, високомерно изражение и героически удари по влакнеста мъжка гръд.
За таквиз случаи е старата ни поговорка "Те го плюят, то се радва: роса ме роси".
* * *
Лесно е отстрани да съдиш когото и да било; трудно е да разбереш отсрещния, да вникнеш в логиката и обстоятелствата на неговия личен опит. И понеже съдбата, убеден съм, до голяма степен е последица от характера - да разбереш някого, ще рече: да му простиш за сторената гадост.
От личен опит стигнам до извода, че малцина са злостните, отявлените, непоправимите грешници; повечето ни грехове са резултат било от стеснен кръгозор, криворазбран интерес, стремеж за бърза изгода, било от зле стекли се обстоятелства и малодушие.
Давани са и се дават разни рецепти за успех, за лично щастие. Не вярвам обаче в стандартни препоръки; то е въпрос на личен избор... Ама богатство, власт, слава, успехи често никак не се покриват с щастлив личен живот. Тогаз какво остава!
Остава да приемем, че нищо в тоя живот даром се не дава, за всичко се плаща - и ако не веднага, то след време, според максима, която тия дни чух: "И колкото по-късно, толкова по-мръсно!" Отнася се до изплащане на лихви заради натворени гадости.
Спечеля ли нещо, следва тозчас да се запитам: От какво в резултат на печалбата съм се лишил, какво оттук-насетне безвъзвратно съм изгубил?
Хубаво е да си победител. Хубаво и славно! Хубаво е чувството, че си ти правият. За разлика от мнозина "праведници" обаче смятам, че едно от най-чудесните ни качества е да попадаме в плен на малки смешни илюзии, направо казано – лекичко да се мамим.
Само си представете каква световна скука би настанала, ако до един бяхме застраховани от подлостта, лъжата, кражбата. Щяхме да си живеем като ангели небесни в духовна леност и печал.
Моята оптимистична теория за българския народ е твърде оспорима, но гласи: Злото, предизвиквайки съпротивителните ни сили, е повод нацията да се придвижва напред.
Пловдив, 6-8 януари 2000 - 7 октомври 2011 година
tisss
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
Когато си под натиска за посредственост, се опитваш да не биеш на очи, за да не плашиш хората. Ти си нещо като дръвче, което расте във водата. Можеш да се адаптираш така, че по-скоро да се разклоняваш, отколкото да растеш нагоре, и да оставаш по-дълго време незабелязан. Понякога обаче се случва нивото на водата да започне да намалява, и когато езерото стане твърде плитко, ти просто стърчиш.
Страхувам се, че днес в тази страна нивото на посредствеността е станало твърде ниско, което означава, че очакванията за нормалност са твърде ниски.*
ПИРОВИТЕ ПОБЕДИ НА ПОСРЕДСТВЕНОСТТА
Посредствеността възприемаме като недостатъчност на творческа енергия; недостатъчност - прикрита зад високо заявени претенции, зад официални документи, отличия от нагласени конкурси, университетски и какви да е титли (граф, архонт, цар), празнични салюти, снимка пред знамето, потупване по рамото пред строя, топовни гърмежи, френетични крясъци "уррра" и прочие финтифлюшки и драперии на суетата. И насред цялата врява току лъсне нечистото долно бельо и подпетени патъци, нахлузени на бос крак.
Гледаме присмехулно-нехайно към носителя , но в България същата таз Недостатъчност върши огромни поразии, домогвайки се до върховете на държавата и всички сфери на културата и изкуството.
Захвани се с работа, па ела поглеж как при вероятност за успех Посредствеността се възправя в цялото си величие пред тебе! Оплака ми се преди години Ангелина Зекова**, че като инженер по машинното оборудване в хранително-вкусовата промишленост изобретила хипоидна предавка от нов тип и три университетски величия с научни титли (между които тогавашният ректор на ВИХВП доц. Танчев) я уговаряли: няма да ти признаем изобретението, не ни ли приемеш за ръководен екип на научната ти разработка.
Великодушно предложили да се пише подизпълнител... демек, техническо лице, изработило прототип на замисленото от тях - тримата чиновници-корифеи, изобретение...
Може би Посредствеността е необходимо зло... Злото, без което не се осъществява ни една добра идея? Това Зло иде като изпитание, като проверка за издръжливостта и увереността ти в твоето дело.
Случайно ли самовлюбена гарга изскочи из кръчмата да ми попречи за книгата "Ламски"? Неслучайно, разбира се. Обградих с внимание селския тарикат, дадох му всичко, което пожела, но не толкоз лакомия за лесна печалба откривам в издевателството му, колкото завистта на човек, който не може да запълни със съдържание формата на творец; за тая форма милият бе работил над три десетилетия, но то не прикрива истината, че нищо съществено не е създал, че усилията му са само показност, красива поза, присвояване на нещо, което не му принадлежи.
Когато остарелият като чиновник Петър Петров*** създаде осемте си великолепни разказа, "велики" писатели и критици го обявиха за графоман, подценяваха тоя многострадалец, унижаваха го, изнудваха го (знам лично от болнавия Петър Петров за изнудване, на което го подложили двама доста по-млади автори, пришълци в Пловдив, с инициали Д.Т. и Т.Б.)
Литературата ни е преизпълнена с имена на "творци". Тия образи на некадърността лит.критици а la Светлозар Игов**** лъскат до блясък, за да заемат мястото на истински стойностното.
Варакосана имитация ти навират в очи да я приемеш за злато.*****
** Най-добрата сред състезаващите се на единичен каяк пловдивчанки в гребните регати около 1967 година.
*** С писателски псевдоним се пишеше в книгите си Василен Ведров.
**** Дето, сериозно погледнато, си нямат ориентир за оценка в изкуството, а оценките им са от гледна точка на временни приоритети, според конюнктурата.
Отговори
Цитирай
За съжаление - не става с файла, забарвих, че е извън разрешените формати. Мога да Ви го пусна на някакъв е-адрес, ако желаете.
Имвате грешка. Филосов никога не съм бил и поп също не съм бил 
съвсем друго работя сажалявам
очертания и сетне влизаме във вътрешната 
