Кучешка глутница - ALL.BG Форуми

Светът пречупва всички и у мнозина пречупеното място става по-здраво,
но ония, които не се оставят да бъдат сломени, тях светът ги убива.
Той убива безпристрастно и много добрите, и много кротките, и много смелите.
Ако не си между тях, той пак ще те убие, но без да бърза. Ърнест Хемингуей

СЕДМИ ЕПИЗОД

Все същата редакционна канцелария с четирите бюра, червения кожен диван и картината на художника Енчо Пиронков. Влиза Главният редактор - мъж с коремче, приветлива физиономия и глава с идеалната форма на пъпеш. Зад трите бюра няма никого, зад четвъртото, вдясно от тапицираната врата е познатият млад мъж от предишните епизоди.

Главният, усмихнат:
- А бе, майна, жена ти е много сантиментална.
Младият, докато пъхва нов лист в пишещата машинка и без да поглежда към Главния:
- Що!

- Гледам, всеки ден ти носи карамфили...
- Тя обича карамфилите.
- Ами що все тука кисне?
- Щото като се скрие слънцето, в Градската градина отсреща е студено. Щото бебето се напикава и насира, а ония работи трябва да се перат и да съхнат.

- Това върху парното пеленки ли са?!
- А-ами, носните ми кърпички.

Главният - мъж около трийсет и петгодишен, излиза, като затръшва вратата. Миг подир това вратата лекичко се открехва, в отвора се показва очилата физиономия, и едва след това с плавна пружинираща походка се вмъква едър мъж с дълга, заметната като у възрастния "вожд на българския народ" Георги Димитров коса и меки движения в раменцата и широкия ханш.

Дългокосият се подпира с две ръце върху бюрото, шепне в лицето на нашия герой:
- Жорес, всичко чух... Да знаеш, аз съм на твоя страна... Жорес, приятел съм ти.

Нашият герой, т.е. Жорес - не му обръща внимание, защото се е съсредоточил върху листа, качен на пишещата машинка, хапе устни и посяга към бележника със записките си.

Дългокосият се изнизва от стаята.

ОСМИ ЕПИЗОД

Появява се висок слаб мъж с тъмни очила, в дълъг като расо балтон с модна кройка, в ръката - дипломатическо куфарче. Изгледът, па и фасоните му са прекалено тежкарски: като говори, прави широки, театрални жестове, явно позира. Тежкарят внимателно, като особено скъпоценна вещ поставя куфарчето върху едно от бюрата.

Това е друга стая, но пак в същата редакция. Тръшва се изнурено върху мекия стол с високата като на трон облегалка. Друг такъв стол няма тук.

Тежкарят:
- Я, Маринчо!... Ша идеш за бира... Нали, мойто момче?!

Маринчо - симпатично, възнисичко момче на около двайсет години, сякаш третият брат на известните естрадни певци братя Аргирови - мига, мига на парцали. Старае се да се хареса, та пита:
- Ми цигари да взема ли?
- И цигари, естественнннно! - Тежкарят чупи в китката тясна длан с дълги пръсти, па с жест на обхваната от досада примадона, както се е отпуснал на "трона" повтаря:
- И цигари... Ти знаеш! - Оглежда стаята над очилата, смъкнати до върха на носа. Рязко сменя тона: - Ама ти... Ти снощи какви пак си ги вършил тук, питам аз.

- Спах!!! - отвръща като пружинка копието на братя Аргирови.
- Сам?!
- Сам.

Тежкарят скача от стола, навежда се артистично ловко, вади изпод бюрото чорапогащник; раздипля чорапогащника надлъж и шир пред прозореца, зад който сивее фасадата на луксозния пловдивски хотел "Тримонциум", а после фиксира Маринчо, като държи високо увисналия подобен на черва дамски аксесоар.

Сега се появява Дългокосият с плавните движения. Дългокосият - към Тежкаря:
- И аз се досещам... Ама той всичко вече ми разказа.
- Така ли!... Маринчо... Ай-яй-яй! Как ги правиш тия работи бе, мойто момче?!

Маринчо:
- Ами как... Ми така! - Мига-мига на парцали, изчервява се. Навежда скромно главица.

Тежкарят:
- Айде, тичай, че ми пресъхна гърлото! - И дребничкият Маринчо изхвръква като тапа навън, а Тежкарят се обръща към Дългокосия: - Шефа тук ли е?

- Затворил се е с един от Партията.
- Кой?
- Не го познаваш.
- Аз ли! Аз, бако, всичките ги знам. До един!!!
- Е! Ама тоя не го познаваш.

Следва

tisss

http://uk.youtube.com/watch?v=XYd6mCAcQw8&mode=related&search=#

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Светът пречупва всички и у мнозина пречупеното място става по-здраво,
но ония, които не се оставят да бъдат сломени, тях светът ги убива.
Той убива безпристрастно и много добрите, и много кротките, и много смелите.
Ако не си между тях, той пак ще те убие, но без да бърза. Ърнест Хемингуей

ДЕВЕТИ ЕПИЗОД

Село. Прахоляк. Тълпа от селяни сред площада. От балкончето на двуетажна сграда - лявото крило с решетки на прозорците, говори разпалено млад мъж. Юмрукът над главата сече въздуха:

- ...Че тия врагове спират нашия мирен възход. Сега, когато целият трудов народ се е вдигнал на крак, тая шайка бандити не искат да влязат в стопанството, дърпат се като магаре на лед, тургат прът в колелата на прогреса... Другари!... Предлагам към саботьорите да бъдем безпощадни.

Всички погледи се обръщат към каруцата, която е спряла встрани от импровизираната трибуна. Каруцарят с килнат на темето каскет и цигара, виснала в ъгъла на устата, безучастно посреща погледите на множеството.

В каруцата - бъчва, омазана с катран. Сега извеждат двама селяни - боси, с охлузени лица и раздърпани дрехи. Дребно човече с тържествен, но и ехиден вид мъчи да окачи на шията на по-възрастния и явно повече пострадал мъж табела с надпис "Кулакъ - народенъ врагъ!" Джуджето към по-младия:
- Сечи глава бе, мамицата ти курвенска!
Възрастният привежда глава, когато човечето се обръща към него да му нахлузи табелата на врата.

Тълпата се раздвижва. Гласът на оратора:
- Да почетем господата, както само ние си знаем. Нека им покажем какво мисли народът за тях!

Завърта се вихрушка от прахоляк. Трополене на каруца и галопиращи коне. Размахан камшик и в омазаната с катран бъчва двамата нещастници преминават като мъченици над тълпата. Политат камъни и гнили плодове и яйца към двамата.

ДЕСЕТИ ЕПИЗОД

Редакцията. Кабинетът на Главния. Портрет на Т. Живков над масивното бюро. Две кристални чаши с високи столчета на масичката пред бюрото. Уютно. Другарят от Партията - това е ораторът от предишния епизод, Кирашки. Побелял, с коремче, в костюм от светлосив плат, бяла риза и червена вратовръзка. В настроение:
- Ти най-добре трябва да схващаш тия неща. Прав е бил Алеко. Народът... завъртиш ли му сопата...

Главният го поправя с учтив тон:
- Това го е казал Бай Ганьо, другарю Кирашки.

Кирашки - ядосан:
- Не ме прекъсвай! Когато говоря, ще мълчиш. - Барабани с пръсти по масата: - Тъй-тъй! Тъй-тъй, момче! Я ми кажи, синко, на дядо ти що са трошили кокалите през двайстрета... Дали сме ти вестник в ръцете... да управляваш общественото мнение, да служиш на Партията... А ти!?

- Ама жените в цех трети наистина са протестирали. Една е припаднала и са викали линейка. Друга пък абортирала и лекарите казали, че е от натравянето. Повече от деветдесет процента са получили обриви... - Главният се разпалва уж, но... кротичко. Гласът му е като на заговорник.

Кирашки мълчи, навел глава на една страна. Става, разхожда се назад-напред, спира пред прозореца, пука една след друга със ставите на свитите си пръсти. Мисли нещо си.

Главният, усетил, че е задълбал в батака, умолително:
- Да пишем, че информацията е неточна, а?

Кирашки, развълнуван:
- Ти не разбираш ли, че това мирише на политически саботаж? Че тая ваша статийка подлива вода, дето не трябва... Кой го прати това журналистче да си пъха носа, дето не му е работата? Кажи ми, кой! Ти ли, синко?!
- Той сам.

- Оппа-ла-а-а! Че ти за кво си? Не го ли усети накъде бие!
- Усетих.
- И?...
- Ами, викам си: ако има нещо чак толкова политическо, той Шекеров ще го спре. Нали това му е работата на Шекеров, държавната тайна...

- Държавната тайна - Кирашки, ироничен, имитира наивния гласец на Главния. - Каква държавна тайна, като целия град говори!

Главният - притеснен:
- Ма сега какво да правим? Посъветвайте ме, другарю Кирашки, вие знаете, че аз не от лоши чувства...

- Глупак! - Кирашки удря с юмрук по бюрото.

Следва

tisss

http://uk.youtube.com/watch?v=Pk8VZgJkpeg&mode=related&search=#

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)