Чета великолепната "Българският Великден или страстите български"... и хлъцвам. Тончо-Жечеви му работи! Върви си плавно, занимателно разказът, па току авторът изтърси някоя чужда, бамбашка дума. Разправя за Тодор Икономов, явно с обич говори, с пристрастие за тоз по-неизвестен сред възрожденските ни образи, и ни в клин-ни в ръкав: "Тук той (Икономов - бел.м., tisss) епатира синодалните старци със своя консерватизъм, спечелва си славата на заклет консерватор"...
Скачам да ровя в речника за чуждите думи що ще рече "епатира", но в тоя речник не почели въпросната дума; намирисва ми да е френска, и в малкия речник от 14 500 думи на Бл. Даков и М. Каракашева от 1960 г. откривам, че epatant в разговорния френски означава "изумителен".
В големия речник на Благой Мавров от 1950-та обаче има цяло гнездо от сродните на "епатант" - "епате" (слисан, смаян), "епатман" (зачудване, сащисване), но първичното значение е "сплеснатост"; "епатер" (счупвам крак или подпора; сплесквам; просвам на земята), "епатьор" (който обича да смайва, любител на сензации).
Достопочтеният наблюдателен професор изровил таз думица от разговорната френска реч вероятно случайно...
Случайно ли! Да бе някой невежа, бих приел за случайно; целта очевидно е да се въведе чуждицата вместо простоватото нашенско "изненадва", да се шашнем ний, българите, да се "сплескаме", пардон - "да се епатираме".
Професор Тончо Жечев (1929-2000)
Така в далечната 1967-ма, лятото, войник в ракетен дивизион нейде из букаците около пътя Хасково-Харманли, готвейки се за кандидатстудентски изпити по български и литература по разкошната - кой каквото ще да рече! - "Панорама на българската литература" от проф. Пантелей Зарев, налетях на думата "еманация".
Значи (цитирам): "Наистина Ботев* е рядко изключителна личност, най-вдъхновена еманация..." и т.н.
Лесно ми беше. Но и в леснотията има мизерии: таз еманация бяха я почели в Речника за чуждите думи с цели четири значения. И аз бая се зачудих, кое точно значение имал на ум авторът -
1. Излъчване, отделяне на нещо?
2. Излъчване на радиоактивни вещества?
3. Радиоактивен благороден газ, продукт от разпадането на радиоактивните вещества радий, актиний и торий?
Или 4. Излъчваното от божеството световно разнообразие. Според Платон божеството излъчва световния разум, световната душа и сетивния свят..."
Ега си! Ай иди я разбери...
Е, записах си най-старателно таз "еманация", па я плеснах и аз подир месец в писмената си кандидатстудентска работа, тъй да се каже, за аромат и показ я плеснах. Айде де! И ний сме закачили по нещичко оттук-оттам, не сме хептен българин-туземец...
Професор Пантелей Зарев(1911-1997)
Питал съм по тоя повод преди трийсетина и повече години тогавашния ми приятел, понастоящем проф. Иван Сарандев"поради что нашите учени-езиковеди и най-паче професори и академици се срамят да хортуват по български?" Да не би да се опасяват, че ще ги вземе светът асъл за прости българи, та изпъстрят речта си, и особено - литературноисторическите си разбори с чуждици, непонятни за масовия българин, шарени словца - изкопани сякаш нарочно, за да ни тръшнат с десен ъперкът или ляво кроше на боксовия ринг. Иван Сарандев в оня момент се поокашля тежко-тежко, изтегли тънка като пиявица усмивчица под носа си, па рече: "Всяка наука си служи с терминология, какво толкова има да се чудиш!"
Въпреки че се насилих да я разбера таз мистерия с чуждиците (ето, вече съм на шестдесет и кусур лазарника), и досега умът ми го не побира: какво общо има, да речем, синът на даскал Ботйо Петков из Алтън Калофер с ядрената физика или с отделянето на газове, па колкото и благородни да са тез газове според Нейно сиятелство г-жа Физиката.
Значи, въпросът е: за кого творят родните светила по Роден български език, по Родна литература и по Родна история? За шепа дълбоки специалисти ли творят уважаемите, или за милионите "прости" българи и техните "прости" деца?!
За да не изглежда въпросът ми пресилен упрек, мога да посоча какъв айрян от чуждици се лее из писмената реч у последователи днешни на току упоменатите двама големи учени (професорите Тончо Жечев и Пантелей Зарев).
Мога обаче и да посоча светила върху българския литературен небосклон, като професор Александър Балабанов - първи превел Гьотевия "Фауст" на български, като редактора на може би най-престижното литературно списание у нас за всички времена "Златорог" Владимир Василев, академик Петър Динеков - най-достоен сред изследователите на българския фолклор и мой преподавател в университета, които не се бъзикат с българина да му пробутват евтини, унизителни трикове, кога говорят именно за Българския род и език.
Шейсет и тригодишният tisss, март 2011 година
Вероятно съм наивник да мисля, че няма такваз материя в областта на История, Литература, Народопсихология, Реч, която да може да се обсъжда на чист български, без издирвани специално за да ни тръшнат по гръб чуждици, без наукообразни примеси от чуждици в словесен турлю-гювеч от екрана на телевизията. Пък за всеки случай що да не попоглеждат чат-пат и към текстове от Библията! Щом християнският бог - Богочовекът според библейската легенда... не се изкушавал да се прави на извънземен, нас що ни изкушава!
Моя позната, филолог по специалност, ей тъй образно се изрази: "Непрекъснато говоря на моите ученици, че трябва да бъдат патриоти"...
С това "патриоти" вместо нашенското "родолюбиви българи", дали не мязаш на лекаря - тютюнджия с пожълтели от пушене нокти, който в чудесни беседи клеймял никотиновата отрова? - запитах, и госпожата се засегна:
"Виж какво, господин пурист, това "патриот" отдавна се е наложило над архаизма "родолюбци"... Обиди се, накъсо казано.
То японецът неслучайно рекъл, че възпитанието на нацията започва от възпитание на нейните учители, според свидетелстващия професор Марко Семов в книгата му "За Япония като за Япония".
Ей тъй стойностни наши хора внушават на българина колко хубаво е да се прехласнеш по чуждите думи, колко приятно е да мислиш своето, българското, за по-долно от чуждото.
Разбирам как изискан в родолюбието си е простоватичкият сякаш Захари Стоянов, изпълвайки близо осемстотинте печатни страници на "Записки по българските въстания" (Българската Библия) с благозвучната, нюансирана - богата на отсенки, подтекст, метафорични образи, алегории, иронии и самоиронии "простонародна" българска реч.
Урок е не само туй, дето се изрича; урок е и начинът, по който си служим със словото.
Преписвам тез бележки от 1998-ма за немарата към родния език, която показват не само литературни историци, коментатори на българската литература, но и т.нар. политически елит в днешна България, и ми изгрява пред очи русизмът нелицеприятный.
Не съм чул тая чуждица**, дето на български се превежда като прилагателно със значение "безпристрастен, справедлив"... (за разлика от руското наречие лицеприятно, което на български се превежда "пристрастно"), поне веднъж да е употребена с истинския си смисъл.
От жаркий г-н Мартин Карбовски (роденият през 1970 Мартин Кирилов Богданов), наред с великите Кеворк Кеворкян, Тошо Тошев, та до самия г-н Президент на Републиката Георги Първанов, всичките ни корифеи на словото и духа, като рекат "нелицеприятно", разбират "неприятно".
Е, ми... такваз ни колтурата: фасони, шеги и закачки, пунтипластика: боо-оси, боси, та ни духа и между ушите!
tisss
________________________________________
* Вж. Пантелей Зарев, "Панорама на българската литература", НИ-1966, т. І, с. 283, 385.
** Вж. "Русско-болгарский словарь", Москва-1969, с. 516 и с. 418.
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
Старият Пловдив през лятото на 1980. На преден план: първият секретар на ОК на БКП Иван Панев и Методи Танев - вътрешнополитически наблюдател на вестник "Отечествен фронт"; на заден план: Кирчо Атанасов - тогавашен директор на пловдивската Математическа гимназия, доскоро зам.-министър по образованието.
09.10.1998.
Има дни, когато всичко, което съм писал, ми се вижда безсмислено и суетно. Никаква съпротива... Няма възражения, няма отрицания. Замахваш с рапирата, острието й потъва в желе от апатия, леност, безмълвие. Но това не е тишина продуктивна, а овче щастие, което емен-емен да ме залее...
Не е ли това ситното плетиво на собствената ми посредственост!
В книгата на Абдурахман Авторханов* "Технология на властта", том 2, цитат от Ницше ме хвърля "в унес", сякаш заставам пред бездна: по ръба на пропаст съм вървял... и ето, иде Спасителят в ръжта от метафората на американеца Джеръм Селинджър, заимствана от шотландския бард Робърт Бърнс...
Ех, момченце, дето безгрижно си играеш в цъфналата ръж, дали би оцеляло, да не пърхаше твоят ангел над тебе? Защо си на тоя свят! Не са ли напразни усилията да подредиш хаоса от впечатления?
И как се смиряват самонадеяните пози в унили, уж човеколюбиви сенки! Остава единствено хвалбата, че някога, е-е, преди години... нещо рязко и значително си извършил.
Пак сладки лъжи!
За да се създаде една светиня, трябва да се унищожи друга светиня, такъв е законът - цитира твърдение на Ницше авторът на "Технология на властта".
Фридрих Ницше (1844-1900)
И по-нататък:
Не оставяйте да ви заблудят: "великите умове" са скептици. Мощта и свободата, които произтичат от силата и свръхсилата на ума, се доказват чрез скепсис. За фундаменталните неща (по отношение на ценността и неценността) хората на убеждението не могат дори да бъдат взети под внимание.
Убежденията са затвори. (...) Свободата от всевъзможни убеждения принадлежи на силната страна. Всяка страст - основа и власт на битието - още по-ясно, по-деспотично, отколкото е тя самата, взема целия му интелект, за да обслужва (за делото). (...)
Много се постига само по пътя на убеждението. Голямата страст има нужда да използва убеждението, но тя не му се подчинява - тя умее да бъде суверенна.
Обратно, необходимостта от вяра по отношение на безусловното "да" или "не" е необходимост на слабостта... "Човекът на вярата", всеки "вярващ" неизбежно е зависим човек, който не може да поставя цел... "Вярващият" не принадлежи на себе си, той може да бъде само средство... той се нуждае от някой, който да го използва. Неговият инстинкт оказва особена чест върху морала на самоотрицанието.
Всяка вяра е вид самоотрицание, вид самоотчуждение.
"Вярващият" не може да мисли кое е "истинно" и кое "неистинно" - мислите и оправданията в това отношение биха станали причина за незабавната му гибел. Патологичната обусловеност на неговата оптика прави от убедените хора фанатици - Савонарола, Лутер, Русо, Робеспиер, Сен Симон - антиподи на силния, станал свободен дух, макар че великата позиция на тези болни умове, тези епилептици на понятието, действа върху масата... (Вж. цит.съч., с. 28-29 и по-нататък, с. 30.)
"Ще дойде време - твърди Ницше, - когато с моето име ще се свързва нещо чудовищно - кризата, подобна на която е нямало на земята, най-голямата колизия на съвестта, решението, насочено срещу всичко онова, в което досега са вярвали, очаквали и смятали за свещено... Тогава цялото понятие политика ще се превърне в духовна (идеологическа - бел.м., tisss) война, всички устройства на властта на старото общество ще бъдат вдигнати във въздуха - те винаги са се държали с лъжа: ще има нечувани досега войни на земята. Започна от мен, на земята ще има голяма политика."
Абдурахман Авторханов (1908-1997)
Авторханов отбелязва след тоя цитат: "Без Ницше не може да бъде разбрана философията на сталинистите". И така изяснява, че фашизмът и сталинизмът са духовни рожби на една и съща философия - фантасмагорията за свръхчовека, който имал "свободата" и "могъществото" да пренебрегва Десетте божи заповеди..
Питам се: къде съм аз, българинът, в тия протичащи с главозамайваща скорост духовни превъплъщения на Злото. Човечеството се накланя към американизма, т.е. - към консумативното начало.
Като опитни бели мишлета световните масмедии ни настройват на определен градус, така че да виждаме само предварително подбран специално за нас сектор от живота. И се впускаме да дирим щастие не в качеството на личността, а в количествено натрупване на знаци, свидетелстващи за престиж, могъщество (уж!) и материален просперитет.
Инстинктивната тревога сочи традицията като заслон от налитащите яростно вълни на бездуховност: секс, наркотици, сциентизъм, муунизъм, генно инженерство, обичайните битови насилия, свръхмодерни оръжия, изсичане на горите, замърсяване на флората, екзекутиране на цели видове от фауната с отрови в промишлени дози...
Злото е навсякъде около нас; у нас обаче е Богът, т.е. - собствената ни съвест. Ала на кого да обясняваш!? Не е ли твърде слабичък твоят глас! Кой ще чуе? Освен друго, и традицията не е нещо непреходно, и тя постепенно и непрекъснато, променяйки се, поема от наркотика на потребителската еуфория и ни праща в плен на развихрилата се в гигански мащаби, нахлуваща откъм благоустроения Запад планирана пошлост.
Като се обръщам назад към миналите години от битието на моята нация, виждам чистосърдечна наивност и вяра в кумирите, въздигнати почти като туземски идоли. Кой ги е изработил тия чудесни образи?...
Ами Паисий, Раковски, Левски, Ботев, Бенковски, Стамболов, Фердинанд, Стамболийски...
Всеки от тях по свой начин впрягал себе си (а то значи: и своите последователи) в едничката страст - да се самопожертва в името на нещо ново, в очакване на Годо, който всеки момент би трябвало да се яви на хоризонта, а все така не се явява. Вместо него от плът и кръв се явява неизменно Бай Ганю Балкански - точният човек на точното място.
Дали натискът върху съзнанието на милиони хора от кал - Адамовци и Еви, не е разрушил вече естественото свойство на обществения живот да се самоочиства от инфекции и извержения на човешката природа?!
Не съм религиозен, но ме ужасява пренебрежението към най-човешкото сред нас, пренебрежението към човека.
Човекът като че са го предвидили единствено за пълнеж, като строителен материал за илюзиите на Някой, колкото и тоз Велик Някой да е обаятелна звездна материя.
Настойчиво внушават, че животът се движи към прогрес, и значи утре и нейде отвъд предстои да се озовем в мечтания Рай, в Обетованата земя на благоденствие и хармония. Резултатът - наказателни акции, избити, осакатени, прокудени огромни човешки тълпи по Земята.
Сега и тук, докато съм жив, боледувам, вдигам температура или зъзна в кожата си, ала и докато мечтая - не е ли това основното!
Разговорите ми с Бог не са в молитвена форма, изпълнени са със съмнения и скептицизъм; виждате ли нещо ново в това!...
Но те са начин да надникна в себе си. Бог ми е необходим не като повелител, комуто да целувам ръцете и краищата на наметалото, а като образ-алегория за съвестта на шест или седем милиарда човешки същества на планетата.
Не съм нищо повече от когото и да било; изкуството да се живее талантливо е в хармонизирането на вътрешните амбиции с нравствеността на битието - нещо заложено сякаш още преди идеята от кал да бъде сътворен първият човек.
Какво са "свръхчовеците" на Фридрих Ницше, буквално пренесени от света на философските упражнения в реалния материален свят, ако не грандомания в най-отвратителния си вид! Ако ония, които следват тоя възглед, държат се като Баща на нацията, Велик архитект на света, Велик кормчии на прогреса... ако тия идиоти не съзнават какво вършат, това извинява ли?
Е, добре... А свръхчовек ли е Левски, какъвто ни го представят? Или - наш си, национален, исконно български... мит, копнеж по онова духовно великолепие, което самите не сме и никога не бихме могли да бъдем?!
10.10.1998.
Материалното се плези иронично иззад всеки ъгъл, от всяка фасада на благополучието, фиксира ме умилено от наивността и доверчивостта ми, почуква ме по челото: "Ей, къде ти е умът! Ако си умен, що си беден?"
В планината, в пустинята ли да се скрия?... От друга страна, дали точно недоимъкът в материалното не е цената да си в съгласие със себе си? Богаташ ли бил Сократ? А Паисий, Софроний, Любен Каравелов, Петко Славейков, Алеко, Вапцаров...
Тия блестящи българи* нима блестели с материален разкош. Повечето от тях - недохранени, дрипави, цял живот скитници, хора с очи в звездите, пък до шия в калта. Ей тая самообреченост понякога дотежава, а инак - що! - нима не съм щастлив!
tisss
___________________________
* Омир, Сократ в моите си размишления също са българи; грешката е вярна. Бел.м., tisss.
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
Нов бележник реших да започна в първия ден след моята „кръгла” годишнина. Със записките от огромната книга „Въведение” (1600 страници текст дотук, грубо пресметнато) въобразявах си, че съм приключил. Стилът обаче и на тоя текст, който подхващам, ще е същият, понеже
думите отразяват не просто образи, обстоятелства и сюжети, а и начина на мислене, манталитета ти, т.е. – и да искаш, от себе си няма как да избягаш. Лицемерието, демагогията в сферата на публицистиката (а и на изкуството въобще) отдалече личи.
Писах дотук „Въведението” като свидетелство за случващото се с нас - поколението българи, родени непосредствено подир Втората световна война в югоизточната част на континента, в България, а и с мен лично... тук, в Пловдив, покрайнините на това най-голямо някогашно тракийско селище с осемхилядолетна история под нозете. Бъдещето ще реши кое от написаното е важно и кое – делнична дреб.
18.09.2007.
„Сартр е абсолютен егоист, както повечето от водещите интелектуалци. Това не е изненадващо, като се вземат предвид обстоятелствата, свързани с детството му. Той е типичният случай на разглезено дете…”**
В тоя фрагмент три са нещата, които ме предизвикват да ги обмисля: егоист, интелектуалци, разглезено дете. Преди това обаче да очертая образа на Жан-Пол Сартр, какъвто ми се представя от английския автор.
Роден на 21 юли 1905 година, единствено дете на родителите си; бащата умира, когато Жан-Пол е едва на година и три месеца, тъй че за възпитанието му основа е заможното семейство на майчините му родители (дядото преди всичко). В биографичната си книга „Думите”*** възрастният Сартр след обстоятелството, че е бил обграден от обич и възхищение в ранното си детство, подчертава иронично: „Дядо ми вярваше в прогреса, и аз вярвах в същото. Вярвах в онзи дълъг и труден път, който води към самия мен” и добавя може би най-съществения детайл: „възприемах себе си като „културна придобивка”.
Метър и петдесет и шест сантиметра ръст, с дебели рогови очила, с едното око невиждащ, грозноват, здравеняк със съразмерно телосложение, с широк гръден кош... У дома му внушавали, че е красавец; в училище проумява, че всъщност е грозен, или меко казано, непривлекателен и съучениците му честичко го пердашат. Ала тоя грозник е майстор на саркастични духовитости, та се превръща в Училищния шут, Смешника, с когото останалите лудешки се забавляват.
Учи в най-доброто, най-престижното за онова време училище – лицея в Ла Рошел, после – в Ecole Normale Superieure. Тренира бокс и борба. Свирел доста добре на пиано. Имал силен глас и на театралните училищни представления се появявал със собствени наивни скечове. Вече пишел стихове, есета, пиеси, роман дори... Четенето на романи от североамерикански автори му било страст.
Провалил се на първия по-значителен училищен изпит, ала следващата година взема изпита с отличие, класиран бил първи. Двайсет и петгодишен, назначили го за директор на училище, понеже го възприемали като даровит млад французин.
Спирам дотук с резюмето на неговия старт в живота и литературата. Аналогиите с преживяното от мен, както и очебийните различия, особено като съпоставям отношението на околните в моето детство, юношество и ранна младост на българин, крещят да коментирам. Но няма да навлизам в детайли.
България не е Франция, не е и нужно да бъде. Ала защо България и днес е пак Байганьовската България - рай за лицемери и чудесно буренясало гробище за млади таланти!
20.08.2007.
За личната (житейска) философия на Сартр****: „По естеството си тя е философия на действието – в нея е залегнал принципът, че характерът и личността на човека се определят от действията му, а не от възгледите му, от делата, а не от думите. Нацистката окупация събужда у Сартр всички антиавторитарни инстинкти”.
Библейското „В началото бе слово” самонадеяно се отрича, т.е. практиката се изтиква пред теорията, материята – преди духа. Но зад активността у Сартр съзирам силуета на едва прикриващия се колаборационист, съглашенец – човека, търсещ удобството за сметка на съпротивата.
„Съпротивата у Сартр” са декларации, където звучи преразказан Хайдегер, тъй че да се понрави преди всичко на младото поколение французи не толкова философът Хайдегер, а бъбривецът Сартр.
Положителното за мислещия българин в условията на пост-тоталитаризма, сред ширещия се хаос и пред лицето на воинстваща безнравственост у нас в 2007-ма... е аналогията между френското общество непосредствено след Втората световна война и дереджето на простосмъртния гражданин на Република България след седемнайсетте вакханални години лъже-демокрация, период, в който
нито за миг някогашните комунисти не са изпускали кормилото на властта в моето отечество България.
„Ноемврийският брой (от 1945 година вероятно) на списанието “Les Temps Modernes” изтъква, че
Франция е обрулена и деморализирана страна – отбелязва авторът на книгата „Интелектуалците”Пол Джонсън (с. 312). - Останали са й само литературата и модата; и единствено екзистенциализмът (т.е. преосмислянето в духовен план – бел.м., Г.Б.) може да защити достойнството и личността на французина във време на всеобщ упадък.”
tisss
____________________________________
* Начало на част ХVІ от темата "Въведение".
** Пол Джонсън, „Интелектуалците”, изд. на „Анубис” от 1994 г., с. 301-302.
*** Жан-Пол Сартр, „Думите”, изд. „Народна култура”, 1967 г., с. 26. Преводът на Елена и Борис Станишеви може да е точен, но е лишен от сарказма и сочността на артистичния Сартъров слог.
**** Вж. с. 307 на „Интелектуалците”. Бел.м., tisss.
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
Тъй тихо е навън, тъй бяло! Здрависах се със мойте мъртъвци.
КРАЙ ПЕРОНА НА ПЛОВДИВСКАТА ЦЕНТРАЛНА ГАРА*
Отмина нейде с лятото на тоя ден сърцевината жълта. Като жълтък в мъглата слънцето клони на запад. Ветрец косите роши пак, устата хладен въздух гълта и детски пръстчета небето с шоколад и восък цапат.
Вагоните изнизаха се зад завоя покрай фабриката стара. Разтъпкваме се с няколко връстници по перона. И пловдивската боядисана във охра тъжна гара край нас на купища изсъхналата шума гони.
Къде да идем, като иде пак неделя и отминал - влакът! Отсреща в закусвалнята сервират люта супа и като нас такива - неугледни, изгладнели - чакат и всеки във балтона си се сврял като в хралупа.
Животът е това. Дотука поиграхме си доволно: опитахме от всичко и не беше никак скучно. Днес купих си за зимата едно червено поло и смятам да се върна в себе си и да си врътна ключа.
tisss
_______________________________________
* По мотив от едноименното стихотворение на EIРHNH.
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
Но вий, деца на труд и горест, възсепнати след тежък сън, разбийте черната си орис - Москва ви праща бронзов звън и нейний звън е бурен зов, преплел закана и любов -
реди в края на 1920-та "поетът на огнените гриви"; Христо Смирненски* тогава е 22-годишен, но тия сплетени "закана и любов" ще се изясни по-късно какво означават за нас, българите...
Най-после дошло ли е времето да отворим дума за случилото се в Пловдив през първите месеци и години подир т.нар. "всенародна победа над българския монархофашизъм"?
Казимеж Брандис (1916-2000) - един от блестящите есеисти на следвоенна Европа
За да не изглежда едностранчиво това вглеждане в миналото на моя роден град, налага се да цитирам автора* на книгата "Писма до г-жа Z." (вж. с. 47-48):
"...моето понятие за Европа не е твърде "европейско". Историята на този материк е брутална и лицемерна. От лъжа, егоизъм, подлост, предателство и жестокост е изплетена тази хубава приказка. Днес, когато изговаряте името на нашия континент, Вие нагласяте устата си по един специално хуманистичен начин. Знам какво означава това. Ала казвам Ви, госпожо, напоследък чета много исторически книги. Дори да вземем само фактите, историята на Европа ще ни се види отвратителна. Историята на отношенията между Англия и Франция е напълно достатъчна, за да се погнусим от многобройни измами и кървави подлости"...
Не съм аз човекът, дето ще пропусне възможността да разкаже за станалото през първите години след края на Втората световна война у нас, в най-големия тракийски полис... през ония месеци и години на планомерно унищожение:
- за масовите екзекуции,
- за безсмислените издевателства и унижения,
- за отмъщаващите съгласно старозаветния принцип "Зъб за зъб, око за око!"
Да се отдръпнем, да оставим фактите сами да говорят чрез среднощните спомени на някогашен 12-13-годишен хлапак, израснал по уличките около старата пивоварна на чеха Иржи Прошек (днешната "Каменица").
Панорамен изглед към Римския амфитеатър на Тримонциум в днешния Пловдив
Разказва 68-годишен мъж, донякъде пристрастен към кървавата "романтика" от 1945-46. Бил наивник, вече не е. Бил е! Днес е само коментар, отзвучаващо ехо на бурната си младост. Над собствения си живот надвесен като над бездна; представя се за Победител, Човек на честта, на кавалерския жест, но си е най-обикновен циник.
Защо ми се изпречваш точно днес, Чомпале! През последните няколко години неосъзнато сякаш съм се готвел за тая наша среща. Може би оня невидим успореден свят, където с духовете на светците се разпорежда Бог; тоя бог вероятно придърпал пътечките ни една към друга...
Заради тая ли среща съм изследвал Библията с лупа и писало в ръка, ровех се в биографията на Стефан Стамболов, из откровенията на циничния Атанас Буров или из самохвалствата на конструктор от София, който подир седемнайсет неуспешни опита да прекоси границата, че като се отскубва от България, та ча-а-ак в Париж... Световноизвестен, ама как му беше името***, да си припомня, че без родина нормално е да го забравиш.
Живи са свидетелите и част от действащите лица; тогава защо мълчат озлочестените? Страх ли ги е от истината! Гузни ли са!... Нито едното, нито другото: посипали са с пепел миналото, топлят се на оскъдното слънчице - животът все пак е хубаво нещо, океан...
Потъналите кораби не се виждат. Хапнеш-пийнеш, повеселиш се, потичаш по любов, накрая деца и внуци ти се катерят по раменете, ровят из бръчките ти, приемат и странностите ти за археологическа ценност и... поглеж, раните зарасли, няма ги сякаш тез рани, пък и споменът спуска вълшебна сребърна мъглица отгоре им. Битият - бит, мъртвите не говорят, народът наоколо пак е в опиянение от поредната историческа фантасмагория, поредната мода, поредните естрадни, спортни, политически глезли.
Но в това страхотно мълчание от време на време изпод нозете ни, изпод земята извира ту вопъл, ту крясък из някое случайно сякаш кратичко писъмце на читател, което вестникарите допускат за четивност на вестника им. Да речем - "Живи са убийците на нашите съселяни" или "Разконспирирани са живите палачи след Девети в Ръжево Конаре" (вж. вестник "Глас от 14.01.1993.).
Такива съобщения бяха отпечатани със стотици и хиляди през тези девет**** години лъже-демокрация - да сте чули някой от палачите да е изваден на светло, да е осъден поне от нашето обществено мнение...? Не съм чул, не съм прочел. Как тогава да не изпитваш съмнение в лоялността на известните три власти (Парламент, Съд, Правителство) към тебе, обикновения гражданин на Републиката!
Да, някои от убитите имали ужасни грехове. Да, имало и преди Девети септември 1944-та издевателства, погроми, убийства, които крещят за мъст... Но това оправдава ли убийството? Убийството си е убийство, за каквито и благородни каузи да настояваш, и особено - когато жертвата ти е омаломощена, изплашена до лудост.
Планирал си не правосъдие, а хладнокръвно убийство. Зад гърба ти е Държавата. Власт, Боже мой! Властта, това си ти, Победителят, Гробокопачът на капитализма си ти, Човекът , който (според любимия на Сталин Максим Горки) звучи гордо. Оръжието ти виси на кръста съвсем не като у театралничещия някога Бенковски.
"Треперете, буржоа и кулаци! Треперете, врагове на народа! Дойде нашият български, червен Видовден. До вчера вие ни колехте и бесехте, днес наш ред е да колим и бесим... Ама покрай сухото, казват, горяло и суровото. И що от това!"
Само че как да удържиш възгорделия се с неговата ненасита на власт, богатство и слава!
Мила Re. или "Мила ми Иванке", "мила ми Венето"... Поетите на света не могат без вас, момичета. Светът губи смисъл, няма ли я Любовта.
Всички се страхували от "любимия" Сталин; толкова се страхували, че три дни трупът му лежи на дивана в правителствената вила. Представям си тоз подпухнал вонящ труп... Накрая се престрашил да влезе без покана личният му секретар; после - както писали руските вестници - "целият съветски народ плакал"...
Нагледахме се на нищи духом. Трупат вещи, победи, слава - а неудовлетворени се озъртат какво още да докопат... Мене ми стига, че все още си тук - в гърдите отляво, моя Любов.
** Казимеж Брандис (Kazimierz Brandys) – полски писател и киносценарист. Есеистичната му книга "Писма до г-жа Z.", преведена от Методи Методиев и отпечата през 1980 година във варненското издателство "Г. Бакалов", раздвижи духовете и в България.
*** Румен Антонов, роден през 1944.
**** Текстът е писан през 1998. Годините днес, 13 юли 2011-та, са вече двайсет и две.
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
Масов гроб, според Митьо Чомпала, има на три метра дълбочина в пловдивските централни гробища - там, в ниското мочурливо място, към което извежда алеята с гробницата на Кудоглу (известен пловдивски меценат). Осъдените се ползвали с особената привилегия да се простят с близките час преди разстрела.
Откарвали ги с два черни автобуса при черквата "Св. Петка" и там - "Сбогом, мамо! Сбогом, жено!" - палват по свещица и хайде да си копат гроба. От пет до седем следобяд ровели пръстта в общата яма. После ги строяват вътре в изкопа и с автоматично оръжие стрелят отгоре.
Понеже били следвоенни години на оскъдица, екзекуторите скачали в ямата да съблекат някоя и друга дреха от още топлите трупове: вълнен пуловер, риза, панталон, някой и друг чифт по-запазени обуща, някоя лична вещ - часовник, пръстен, верижка, кръстче, табакера.
Питам: "Стрелците войничета ли бяха?"
"Не - казва, - трепеха ги партизани от Средногорието."
"Понеже местните партизани, ония, от отряд "Антон Иванов", са били ликвидирани ли?"
"Не - казва, - нашите партизани пък трепеха в Средногорието и по други места, но не тук, в Пловдив."
И разправи как, момчурляци по на 12-13 години, завирали се по храстите из гробищата покрай Цариградско шосе да гледат отблизо екзекуциите. И това всеки ден, седмици наред.
По-различен случай...
В отделен изкоп екзекуторът стрелял по едного от осъдените. После, както бил адетът в онез гладни години, скочил в трапа, свалил кое-що от жертвата, и докато гробарите се подпирали отстрани на лопатите, пъхнал масур в устата на уж убития.
На следния ден заварват гроба разбутан, трупът - изчезнал.
"Тоя отърва кожата... Изглежда роднините му са броили много пари или злато са дали" - завърши майсторът тенекеджия.
Баща му на Димитър Асенов или, както съседите му викат, Митьо Чомпала бил партизанин.
Заловили го тоя негов баща партизанин, мъчили го, зверски го мъчили, осъдили го на смърт. Шест месеца престоял в килията на "смъртниците" в очакване на смъртта. Дошъл... хе! - "дошъл"... Дошъл Девети септември (ІХ.1944.), обърнали се нещата в държавата и... ей ти го вчерашния "нажален смъртник" - за една нощ преобразил се в "народен отмъстител", запасал пищов на кръста и червена лента "ОФ" вързал над лакътя.
Пред очите на сина (именно синът ми разправя тая история) извел шестима из пловдивския следствен арест, закарал ги пеш до някогашния дървен мост, продължение на сегашната улица "Ландос", който дървен мост се прехвърлял някога през Марица към шосето за Рогош (на това място днес мост няма...) и с куршум в тила ги изпратил и шестимата един по един на Оня свят.
Реката отнесла надолу по течението шестте трупа със завързани отзад с градинарска тел ръце.
"Как така! - не се стърпях. - Нали има съд, закон... Това е отвратително!"
"Тяхната мама!!! Колко къщи бяха зачернили... - изплю се среднощният ми събеседник, па ме загледа с блестящи от внезапна омраза очи: - Да видиш ти главата на сестра си отрязана, няма ли да побеснееш? А! Няма ли да побеснееш?!"
Насред Перущица докарали неколцина заловени полуживи "антонивановци"; джандармеристите ги снимат, преди да ги екзекутират. С положени пред тях отрязани глави на другарите им ги фотографирали. За спомен. Спомен за цял живот.
Виждал съм я тая фотография. Не знам само къде точно в Перущица е правена; опитвам да си представя в кой край на селището ще да е било.
Питам: "Когато баща ти стреля по ония, с вързаните отзад ръце, там, на моста на улица "Ландос"... как мислиш, тоя начин на отмъщение направи ли баща ти щастлив?"
Би трябвало да ми се ядоса, да закрещи, да започне да псува; загледан пред себе си в тъмното, завъртя наляво-надясно разгневеното си лице: "Ако ти дойде и на тебе до главата, и ти ще побеснееш".
Преди няколко години, вече след "славния" Десети ноември (1989-та), симпатична колежка разправяше в учителската стая как баща , когато била още мъничко момиченце, се върнал веднъж късно вечерта...
"Къде се губиш по нощите? - посреща го майка ми. - Пратих те днес с прана, гладена риза на работа, пък я се виж какъв си се оплескал!" - Посегнала да му помогне да си свали ризата, но се изненадала: "Бре! Каква е таз кръв? Да не си ранен!"
А той, бащата: "Спокойно - казва. - Не е моя кръвта. От юнкерчетата е. Ех, мила моя, сърцето ми пее, миличка!Бастисахме юнкерчетата днес".
Като поразпитах тук-там, научих, че в района на сегашната Гребна база в Пловдив - там, дето някога бяха зеленясали изоставени чалтици (оризища), имаше старо гробище. Върху старото гробище днес се издигат корпусите на пловдивското Спортно училище и на Спортния диспансер.
Та в оная местност има още един масов гроб... на курсанти от местната юнкерска школа. Така и не успях да разбера къде точно е копана ямата и каква е вината на петнайсет-седемнайсетгодишните школници пред т.нар. "Народна власт".
Питам се понякога, възможно ли е това по-горе да са бабини деветини, измишльотини, чудовищни фантазии на съсипан от алкохола мозък?
Там е работата, че ако за разказаното от Димитър Асенов (Митьо Чомпала) не мога да гарантирам, за изтреблението на юнкерчетата чух от още два... различни източника.
Чудесно място за отдих - районът на Гребната база, където днес е и Спортният техникум, построен върху някогашното гробище.
Питам Чомпала как приели съдбата си шестимата, чиито трупове Марица отнесла към Бяло море, що за хора били в последните си мигове, и как така... кой му позволил на "народния отмъстител" да изведе от ареста тия нещастници*.
Питам още: защо с градинарска тел баща му наредил да стегнат китките им отзад, на гърба. Дори в тоя детайл нещо у някогашното момченце на екзекутора не трепва ли сега, подир толкоз години - когато това някогашно 12-13-годишно момченце седи до мене като 68-годишен мъж в задушната августовска пловдивска нощ...
И знаете ли какво ми отговори.
"Баща ми беше голяма работа, голям човек беше моя баща. Тия ги застреля пред мене за урок. Да, изведе ги от ареста и двамата сами ги заведохме на оня мост. Не се дърпаха, не се оплакваха гадовете... Просто си знаеха какво ги чака. Суркаха си краката в пепелта като добитък, кога върви към скотобойна".
Своенравен. Избухлив. Казва, че пие поне по 700-800 грама ракия на ден, не по-малко. Да е фанатично предан на комунизма, не е. Ругае устроилите се "като буржоа" пребоядисали се, преустроени и освежени комунисти.
Не съм го чул да хвали социализма или да се оплаква от сегашния "демократичен" хаос, масови грабежи, изнудвания и беззакония. Филибелия до мозъка на костите, стрелка изпод око размотаващите се безцелно наоколо или пляскащи белот комшии - пришълци от околните села, и току прокънтява дрезгавият му кавгаджийски глас:
"Дейба вашта мама селяндурска! Кому хуя търсите в Пловдив? Зарязахте си нивите. Натискате се граждани да ми ставате, кюнлии с кюнлии, жалки селски педерастчета!"
Чува го Славето Бахчевански от село Динк, на четири-пет километра от Пловдив; негова, на Слави, е приказката "Знаеш ли, бако, Малката Америка де е?... Аз съм от Малката Америка"...
Та тоя Слави само посмя да му отвърне на Чомпала:
"Взеха ми земицата комунягите, па още не ми я връщат. Кому ташаците да крепя на село, а...? Кажи де! Кому?!"
В едно си допадат двамата - в пиячката. Дразнят се, бият се, па пак си се търсят, пак са заедно. Преди петнайсетина години, случи ми се да ги разтървавам. Даже ми е чудно - с кой акъл точно па между тез двама да влизам?...
След пиянска свада сред изполомена покъщнина в кухничката у Бахчевански заварвам домакина Славе с ножа за хляб надвесен над Чомпала, а Чомпала - на канапенцето, по гръб, с вирнати ръце и крака като котка.
Хванал го Слави Бахчевански за гушата, ще го коли. Дъщеричката му на Слави, десетинагодишно момиченце, се пищи от балкончето на втория етаж, хукват белотаджиите, дето са дежурни вечер пред блока: бре, каква е таз олелия; звънят ми:
"Бояджиев... - подвикват ми отдолу и размахват ръце, ловят се за главата, - слизай веднага, Жоро, че онез двамата ще се изтрепят."
Между тия мои съседи имаше мъже яки, здрави, два пъти от мене по-едри, но на! - на мене звънят да съм ги разтървял онез двама. Някога обикалях по етажите на целия блок да кандърдисвам тоя и оня за списъците за домоуправители, а за събранията на домсъвета лепях съобщения по четирите входа на блока; оттам май имаха респект.
Докато в кухнето на втория етаж във вход "А" половин час уговарям разлютения Слави да пусне Митьо Чомпала да си върви, моите братя-българи "храбро" заничат иззад ъгъла, по-точно казано: сеир гледат; двама даже ми даваха акъл да се пазя, да не се въвирам сред пияндетата, демек...
Подир цялата олелия, след като Чомпала се измуши като пес-помияр с подвита опашка, седим сами двамата със Слави Бахчевански в хола им на втория етаж и Славето изведнъж ме загледа с дива омраза:
"Бе, ти знаеш ли, че ей сега ще ти тегля ножа!... Какво правиш в моята къща! А?... Някой да те е канил?!"
Това - десетина минути след като го гледах същия тоз Слави от селото Динк на десетина километра от моя роден Пловдив как скимти със сълзи, бърше си с длан сополите, подсмърча и като стара баба се окайва колко му е труден животът.
Очарователната Re. - неотложно са необходими уши, които да слушат колко достойнства притежава новият избраник, каква успешна личност е и как навсякъде е в състояние да реши неразрешимите до днес женски проблеми.
Но защо да съм длъжен точно аз да изслушвам всичко това!
Спартанският ми начин на живот съвсем не ми дава шансове да се възторгвам от точно такъв тип преуспяващи герои. Ясно, затова ме търси през последните два-три месеца, разговорите ми с нея все някак се отклоняваха към обаятелните качества на обаятелния господин.
Вероятно съм ревнив, твърде ограничен и пристрастен, за да участвам пълноценно в подобен вариант разговори на чаша кафе или на крак в промеждутъците от ония позвънявания по джиесемчето , с които г-н Новичкият през двайсетина минути маркираше нещо от рода на "Внимание! Тая жена ми е запазен периметър!" Само че това послание уж до нея бе свенливо представено като загриженост как е в момента, какво прави и има ли нужда от нещо.
Милата кокетка не съзнава може би до каква степен нашите две орбити - моята и нейната, са се разминали и продължават да се раздалечават в Космоса*: онова, което я възторгва, у мен буди отвращение и известна доза съжаление към нея, че се е продала като стока на един дребен хищник със самочувствието на бакалин.
Тия господа с добро образование и службица, възприели североамериканския стил на проспериращия бизнесмен, хора с чудесно самочувствие, подплатено от добри финансови възможности, и Любовта преценяват от гледна точка на "някакви свои правила при нарушаване на Десетта Божи заповеди", които правила осигуряват успеха им в материалния свят.
Хлапакът у мен с плебейския си нрав настръхва срещу посегателството. Разкош! Първо ти ограбват Любовта, а сетне - понеже не им е, види се, достатъчно! - посягат за десерт да ограбят и достойнството ти.
Ужасно е, когато най-близък на сърцето ти човек тръгва да предателства насреща ти. Такъв бесен натиск върху самолюбието ми не ми е оказвала ни една от останалите жени в моя живот.
В отговор нямам какво да противопоставя, освен писането на тия записки. Надявам се, подир години ще ми дават обилен материал за психологията на предателството. Към ситуацията поглеждам с огромното любопитство на експериментатор, заложил живота си, за да научи детайлно как от добър, честен човек се получава уродливата субстанция на подлостта.
Пловдив, 9 януари 2002 - 11 октомври 2011 година
tisss
_____________________________
* Т.е. в представата ни за красотата. Тук думата "космос" е употребена в първичния й смисъл. Бел.м., tisss.
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
Отговори
Цитирай
, когато била още мъничко момиченце, се върнал веднъж късно вечерта... 
