Светът пречупва всички и у мнозина пречупеното място става по-здраво, но ония, които не се оставят да бъдат сломени, тях светът ги убива. Той убива безпристрастно и много добрите, и много кротките, и много смелите. Ако не си между тях, той пак ще те убие, но без да бърза.
Ърнест Хемингуей (21 юли 1899 - 2 юли 1961*), из романа "Сбогом на оръжията"
ВЪВЕДЕНИЕ
Надписи. Мото - букви в кървавочервено, които постепенно се изписват върху фона на бушуващи пламъци...
ПИША НА ПРИМА ВИСТА, АЗ СЪМ НАЙ-ДОБРИЯТ! НАЙ-УМНИЯТ! НЯМА НАЧИН ДА НЕ МИ ВЪРВИ.
20.ХІІ.1989 година
ПЪРВИ ЕПИЗОД
Гробище. Млада хубава жена край надгробна плоча. Някакви букви, някакви цифри - дата на раждане, дата на умиране. Запалва свещица и я побива в пръстта.
Мъгливо е. Дърветата и храстите в декемврийския ден изглеждат като призрачен декор.
Приближава сянка на куче. Дръглив, грозен едър пес. Върти опашка и скимтейки, се върти наоколо. От мъглата се измъкват едно подир друго още пет-шест кучета. Гладни, премръзнали; пара се вдига от козината им.
Дребно пале започва да лае. Жената е притеснена. Дърпа се инстинктивно зад надгробния камък.
Песовете я наобикалят и разпалвайки се един от друг, зеят с озъбени муцуни насреща й. Жената пищи и протяга ръце нагоре, сякаш да се изкачи по стълба в небето. Строполява се, крещи и пълзи. Крясъците й се стопяват в мъглата.
* Хемингуей се самоубива в дома си в Кечъм, Айдахо, САЩ, с любимата си ловна пушка на този ден. Първоначалната версия за смъртта е "нещастен случай при боравене с оръжие". Светът не искаше да повярва, че този, който се бе превърнал в символ на мъжеството и храбростта, сам е посегнал на живота си с решителност, каквато малцина притежават. Бел.м., tisss.
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
Светът пречупва всички и у мнозина пречупеното място става по-здраво, но ония, които не се оставят да бъдат сломени, тях светът ги убива. Той убива безпристрастно и много добрите, и много кротките, и много смелите. Ако не си между тях, той пак ще те убие, но без да бърза.Ърнест Хемингуей
ВТОРИ ЕПИЗОД
Стая. Легло за двама. Бебешко кошче. Библиотека с вградено бюро. Въженца, опънати на кръст, и на тях висят бебешки пеленки. В ъгъла - мивка. Облаци пара се вдигат над коритото с прането.
Млада жена, крехка като дете, пере. Косите й са паднали над очи и тя ги отмята тия коси с насапунена ръка. От транзисторен радиоприемник се лее песента на Ромина Пауер и Ал Бано "Либерта, либерта..."
Глас зад кадър:
Оженихме се в петък, когато тя беше в края на осмия месец. Неудобно беше да събираме хора, а и парите - кът, та уговорих едни приятели да ни станат кумове; разписахме се в общината и ние веднага се прибрахме, понеже тя пак не се чувстваше добре. Не седнахме да полеем събитието, дори не изпихме чашите си докрай. На следващия ден кумовете ни подариха калориферче. Зъзнахме оная зима.
Роди подир месец.
Един ден връщам се от работа - бебето бе на двайсет дни, значи: 20 февруари... Милата се нагълтала с фенобарбитал и сацерно. Седи в леглото, люлее глава като пияна, залита, седнала сред завивките, моли да я погреба не в тоя чужд за нея град, а в родното й село, в нейната Добруджа.
Е, размина й се. Промиха й стомаха, полежа час на кушетката, докато висях в коридора, полежа два дена вкъщи, насъбраха се непраните пеленки и... животът отново потече. Само дето млякото й пресъхна.
Бебчето бе слабо-слабо, далеч под нормата, със старчески сгърчено синкавочервено личице; не реве, едва мяука, маха ръчички и се тресе цялото. Такова малко бебе не бях виждал.
Дойдоха за два часа майка й и леля й от Балчик с печено пиле, баница и торба леща, па си заминаха.
Години по-късно ще науча, че като се върнали на село, първата им приказка била: "Таз рожба няма да я бъде". Чакали телеграма, че бебчето на Ася се споминало.
Светът пречупва всички и у мнозина пречупеното място става по-здраво, но ония, които не се оставят да бъдат сломени, тях светът ги убива. Той убива безпристрастно и много добрите, и много кротките, и много смелите. Ако не си между тях, той пак ще те убие, но без да бърза.Ърнест Хемингуей
ТРЕТИ ЕПИЗОД
Лекарски кабинет. Лекар. Две медицински сестри. Санитарка. На болничната кушетка лежи момичето от втори епизод, извърнало лице към прозореца. Някаква система от тръбички и шише, кофа с повърнато, която санитарката отнася.
Лекарят обръща с ръка лицето на момичето към себе си: - Защо? Защо мълчиш... Той бие ли те? Тя помръдва глава в знак на отрицание. - Сигурно ти изневерява. А! Познах ли?... Повтаря и потретя въпроса си с все по-заплашителен тон. - Изневерява ти, нали?! - Ннннееее – отлепят се с усилие устните й. – Не... ми... из...не...ве...ря...ва... - Тогава! Кажи, защо искаш да умреш. За детенцето не ти ли беше жал?
Тя размишлява. - Не ти ли е жал за детенцето, питам! За детенцето не ти ли е жал? – Тонът му става все по-настойчив и гневен. - Жал... ми... е... – проплаква момичето.
На стената – елхово клонце с червено лъскаво стъклено топче и надпис „ЧНГ 1974-та!” Едната от медсестрите иззад миниатюрно бюрце до прозореца с предвзетост и досада: - И сега какво да отразя в протокола? Другата сестра е прехапала устни, гледа втренчено навън, където по булеварда иззад дълбокия сняг се виждат силуетите на паркираните болнични коли и минувачи зад тъничката завеса на мъгливия зимен ден.
Лекарят продължава с настойчивия си тон към момичето: - Ти обичаш ли го? Момичето кашля. Санитарката се появява с някакъв парцал в ръка, но то всъщност е болнична нощница.
- Чу ли какво те питам? - Лекарят се навежда над момичето, хваща я за рамото и я разтърсва да я извади от унеса: - Ти обичаш ли го?
- О...бичам го... - Тогава защо се тровиш бе, момиче! Някой притеснява ли те? Кажи ми кой те притеснява! - Лекарят почти крещи.
Тя гледа към елховото клонче и мига-мига. Трепкат клепачите й, сълзичка се търкулва по бузата към пода. Санитарката поставя болничната нощница на стола и излиза. Вижда се през отворената врата как се отдалечава по коридора, докато звучи мъжки глас:
Беше вторият й опит. Сутринта преди Новата година се разплака що детенцето ни няма играчка, що нямаме елхичка вкъщи. Дъщеричката бе на единайсет месеца, та попитах какво значение има, нали детенцето не разбира още кога е Коледа, кога е Нова година. Излязох, дадох всичките пари, дето бяха за ядене, за пластмасова кукла и я тръснах тая кукла в леглото на бебчето... Като се върнах след около час, заварих я прегърнала бебето, като да беше заспала.
И тоя път ни се размина. Трябваше да подпиша документ във второ районно на местното МВР при любезен тип с офицерски пагони.
ЧЕТВЪРТИ ЕПИЗОД
Улица. Сняг. Разкаляни коловози, насипани със сгурия. Градска провинциална идилия. Амбалаж покрай магазините. Момиченце води кученце - бяла булонка. Разминава се с млад мъж и млада жена, които бавничко вървят.
Момичето от предишния епизод, което лекарят разпитваше. Подпряло се е на ръката му, върви с усилие, главата й е увиснала ниско над гърдите. - Няма нищо... Няма нищо, зайче. - говори мъжът. - Ще се оправиш.
Вървят. Отминават. Чува се гласът му, докато двамата се отдалечават: - Ще се оправим, бе. Та ние сме още толкова млади, мамка му!
Конска шейна преминава по улицата и звънчетата от конската сбруя весело звънтят "цън-цън-цън". По-нататък - силуетът на виенско колело и панаирджийска въртележка. Долита многогласият говор на възбудени празнично хора - мъже, жени, деца, весела врява, пукот на балончета, подвикванията на клоун с фуния пред уста, който се криви край шатрата на гостуващия цирк.
Светът пречупва всички и у мнозина пречупеното място става по-здраво, но ония, които не се оставят да бъдат сломени, тях светът ги убива. Той убива безпристрастно и много добрите, и много кротките, и много смелите. Ако не си между тях, той пак ще те убие, но без да бърза.Ърнест Хемингуей
ПЕТИ ЕПИЗОД
Вход на редакция. Табела "Комсомолска искра". Стръмно извито извито дървено стълбище. Фоайе. Дебело тапицирани врати. Стая с четири бюра. Четирима - тримата са млади мъже, и жена, около петдесетте, с упорито сухо лице и тънки строги устни, с отровно зелена шапка на главата, кокетно накривена.
Гласът зад кадър:
- Това е Върба... Била изключително красива, когато правила революция. Представяте ли си я! - хлапачка на шестнайсет години, с пищов барабанлия препасана... И селяните си давали житцето. Мамка им! Знаят ли какво е това "колективизация"!!!
На стената в най-тъмната част на помещението - голяма картина на художника Енчо Пиронков. Цапаница, която би трябвало да изразява манифестация. Червени знамена. Хора, нарисувани като сухи клечици в разни цветове. Под картината - облечен в изкуствена кожа диван. Червен на цвят.
Звукова картина: празнична манифестация. Микрофони. Говорителят рапортува за предсрочно изпълнен план за строителство на нов завод за сода каустик и сапун за пране. Възгласи "Бе-Ка-Пе! Бее-Каа-Пе! Другари, уррррраааааааа! Вечна дружба с Ес-Ес-Ер! Урра! Урра! Урраааааааааааааааааа! Смърт на империализма!"
Превъзбудено множество празнично облечени хора. Свирка от детско балонче - звукът й постепенно изтънява-изтънява и скършва фалцетно на висока нота.
Картината с манифестиращите дървени фигурки на художника Енчо Пиронков избледнява и в редакционната стая сякаш се втурва колона от камиони "ЗиС-пять"(Завод имени Сталина № 5) и "ГАЗ-54" (Автомобилен завод от руски град, назован по псевдонима на Максим Горки, отровен по заповед на Сталин). Камионите - натоварени с чували жито и млади жени с бели забрадки, които поздравяват с високо вдигнати юмручета, потъвайки в прахоляка и пушилката.
ШЕСТИ ЕПИЗОД
Гласът зад кадър:
- Седем дена живяхме у Върба. Тесничко е у тях. Нощем бебето плачеше. На осмия ден се завряхме край един кокошарник на улица "Лозенград" № 2. Подът - цимент, по стените - мухъл. Зад зида машина щанцова шайби от десет до пет след обяд. Прозорец нямахме, а пред вратата кокошите клетки - в три редици една над друга, вони на курешки.
Бяха последните дни на февруари. Увивахме се с по три-четири одеала и пак зъзнехме. Там дъщеричката пипна рахит.
През това време камерата показва стайчето, кокошите клетки с нафунелите кокошки, бебчето, което маха ръчички и се усмихва в полумрака. Наведен над пишеща машинка, увит в одеало като перуански индианец, младият мъж пали цигара.
Вижда се и буркан с червени каранфили.
Гласът зад кадър:
- На осмия ден мама ни откри. "Връщайте се у дома" - рече. Натъпкахме двата куфара, мушнах редакционната чанта с пеленките върху скарата на количката и с бебето напред прекосихме Червения площад на втория град в България.
Камерата показва всичко това, като да се е случило в някакъв друг свят - свят Отвъд огледалото.
Светът пречупва всички и у мнозина пречупеното място става по-здраво, но ония, които не се оставят да бъдат сломени, тях светът ги убива. Той убива безпристрастно и много добрите, и много кротките, и много смелите. Ако не си между тях, той пак ще те убие, но без да бърза.Ърнест Хемингуей
СЕДМИ ЕПИЗОД
Все същата редакционна канцелария с четирите бюра, червения кожен диван и картината на художника Енчо Пиронков. Влиза Главният редактор - мъж с коремче, приветлива физиономия и глава с идеалната форма на пъпеш. Зад трите бюра няма никого, зад четвъртото, вдясно от тапицираната врата е познатият млад мъж от предишните епизоди.
Главният, усмихнат: - А бе, майна, жена ти е много сантиментална. Младият, докато пъхва нов лист в пишещата машинка и без да поглежда към Главния: - Що!
- Гледам, всеки ден ти носи карамфили... - Тя обича карамфилите. - Ами що все тука кисне? - Щото като се скрие слънцето, в Градската градина отсреща е студено. Щото бебето се напикава и насира, а ония работи трябва да се перат и да съхнат.
- Това върху парното пеленки ли са?! - А-ами, носните ми кърпички.
Главният - мъж около трийсет и петгодишен, излиза, като затръшва вратата. Миг подир това вратата лекичко се открехва, в отвора се показва очилата физиономия, и едва след това с плавна пружинираща походка се вмъква едър мъж с дълга, заметната като у възрастния "вожд на българския народ" Георги Димитров коса и меки движения в раменцата и широкия ханш.
Дългокосият се подпира с две ръце върху бюрото, шепне в лицето на нашия герой: - Жорес, всичко чух... Да знаеш, аз съм на твоя страна... Жорес, приятел съм ти.
Нашият герой, т.е. Жорес - не му обръща внимание, защото се е съсредоточил върху листа, качен на пишещата машинка, хапе устни и посяга към бележника със записките си.
Дългокосият се изнизва от стаята.
ОСМИ ЕПИЗОД
Появява се висок слаб мъж с тъмни очила, в дълъг като расо балтон с модна кройка, в ръката - дипломатическо куфарче. Изгледът, па и фасоните му са прекалено тежкарски: като говори, прави широки, театрални жестове, явно позира. Тежкарят внимателно, като особено скъпоценна вещ поставя куфарчето върху едно от бюрата.
Това е друга стая, но пак в същата редакция. Тръшва се изнурено върху мекия стол с високата като на трон облегалка. Друг такъв стол няма тук.
Маринчо - симпатично, възнисичко момче на около двайсет години, сякаш третият брат на известните естрадни певци братя Аргирови - мига, мига на парцали. Старае се да се хареса, та пита: - Ми цигари да взема ли? - И цигари, естественнннно! - Тежкарят чупи в китката тясна длан с дълги пръсти, па с жест на обхваната от досада примадона, както се е отпуснал на "трона" повтаря: - И цигари... Ти знаеш! - Оглежда стаята над очилата, смъкнати до върха на носа. Рязко сменя тона: - Ама ти... Ти снощи какви пак си ги вършил тук, питам аз.
- Спах!!! - отвръща като пружинка копието на братя Аргирови. - Сам?! - Сам.
Тежкарят скача от стола, навежда се артистично ловко, вади изпод бюрото чорапогащник; раздипля чорапогащника надлъж и шир пред прозореца, зад който сивее фасадата на луксозния пловдивски хотел "Тримонциум", а после фиксира Маринчо, като държи високо увисналия подобен на черва дамски аксесоар.
Сега се появява Дългокосият с плавните движения. Дългокосият - към Тежкаря: - И аз се досещам... Ама той всичко вече ми разказа. - Така ли!... Маринчо... Ай-яй-яй! Как ги правиш тия работи бе, мойто момче?!
Маринчо: - Ами как... Ми така! - Мига-мига на парцали, изчервява се. Навежда скромно главица.
Тежкарят: - Айде, тичай, че ми пресъхна гърлото! - И дребничкият Маринчо изхвръква като тапа навън, а Тежкарят се обръща към Дългокосия: - Шефа тук ли е?
- Затворил се е с един от Партията. - Кой? - Не го познаваш. - Аз ли! Аз, бако, всичките ги знам. До един!!! - Е! Ама тоя не го познаваш.
Светът пречупва всички и у мнозина пречупеното място става по-здраво, но ония, които не се оставят да бъдат сломени, тях светът ги убива. Той убива безпристрастно и много добрите, и много кротките, и много смелите. Ако не си между тях, той пак ще те убие, но без да бърза.Ърнест Хемингуей
ДЕВЕТИ ЕПИЗОД
Село. Прахоляк. Тълпа от селяни сред площада. От балкончето на двуетажна сграда - лявото крило с решетки на прозорците, говори разпалено млад мъж. Юмрукът над главата сече въздуха:
- ...Че тия врагове спират нашия мирен възход. Сега, когато целият трудов народ се е вдигнал на крак, тая шайка бандити не искат да влязат в стопанството, дърпат се като магаре на лед, тургат прът в колелата на прогреса... Другари!... Предлагам към саботьорите да бъдем безпощадни.
Всички погледи се обръщат към каруцата, която е спряла встрани от импровизираната трибуна. Каруцарят с килнат на темето каскет и цигара, виснала в ъгъла на устата, безучастно посреща погледите на множеството.
В каруцата - бъчва, омазана с катран. Сега извеждат двама селяни - боси, с охлузени лица и раздърпани дрехи. Дребно човече с тържествен, но и ехиден вид мъчи да окачи на шията на по-възрастния и явно повече пострадал мъж табела с надпис "Кулакъ - народенъ врагъ!" Джуджето към по-младия: - Сечи глава бе, мамицата ти курвенска! Възрастният привежда глава, когато човечето се обръща към него да му нахлузи табелата на врата.
Тълпата се раздвижва. Гласът на оратора: - Да почетем господата, както само ние си знаем. Нека им покажем какво мисли народът за тях!
Завърта се вихрушка от прахоляк. Трополене на каруца и галопиращи коне. Размахан камшик и в омазаната с катран бъчва двамата нещастници преминават като мъченици над тълпата. Политат камъни и гнили плодове и яйца към двамата.
ДЕСЕТИ ЕПИЗОД
Редакцията. Кабинетът на Главния. Портрет на Т. Живков над масивното бюро. Две кристални чаши с високи столчета на масичката пред бюрото. Уютно. Другарят от Партията - това е ораторът от предишния епизод, Кирашки. Побелял, с коремче, в костюм от светлосив плат, бяла риза и червена вратовръзка. В настроение: - Ти най-добре трябва да схващаш тия неща. Прав е бил Алеко. Народът... завъртиш ли му сопата...
Главният го поправя с учтив тон: - Това го е казал Бай Ганьо, другарю Кирашки.
Кирашки - ядосан: - Не ме прекъсвай! Когато говоря, ще мълчиш. - Барабани с пръсти по масата: - Тъй-тъй! Тъй-тъй, момче! Я ми кажи, синко, на дядо ти що са трошили кокалите през двайстрета... Дали сме ти вестник в ръцете... да управляваш общественото мнение, да служиш на Партията... А ти!?
- Ама жените в цех трети наистина са протестирали. Една е припаднала и са викали линейка. Друга пък абортирала и лекарите казали, че е от натравянето. Повече от деветдесет процента са получили обриви... - Главният се разпалва уж, но... кротичко. Гласът му е като на заговорник.
Кирашки мълчи, навел глава на една страна. Става, разхожда се назад-напред, спира пред прозореца, пука една след друга със ставите на свитите си пръсти. Мисли нещо си.
Главният, усетил, че е задълбал в батака, умолително: - Да пишем, че информацията е неточна, а?
Кирашки, развълнуван: - Ти не разбираш ли, че това мирише на политически саботаж? Че тая ваша статийка подлива вода, дето не трябва... Кой го прати това журналистче да си пъха носа, дето не му е работата? Кажи ми, кой! Ти ли, синко?! - Той сам.
- Оппа-ла-а-а! Че ти за кво си? Не го ли усети накъде бие! - Усетих. - И?... - Ами, викам си: ако има нещо чак толкова политическо, той Шекеров ще го спре. Нали това му е работата на Шекеров, държавната тайна...
- Държавната тайна - Кирашки, ироничен, имитира наивния гласец на Главния. - Каква държавна тайна, като целия град говори!
Главният - притеснен: - Ма сега какво да правим? Посъветвайте ме, другарю Кирашки, вие знаете, че аз не от лоши чувства...
Светът пречупва всички и у мнозина пречупеното място става по-здраво, но ония, които не се оставят да бъдат сломени, тях светът ги убива. Той убива безпристрастно и много добрите, и много кротките, и много смелите. Ако не си между тях, той пак ще те убие, но без да бърза.Ърнест Хемингуей
ЕДИНАДЕСЕТИ ЕПИЗОД
Заводски цех. Група жени са наобиколили нисичък трътлест мъж с уплашени очички и лъскава плешивина на темето. Те го нападат, той опитва да ги успокоява: - Какво мога да направя! Поръчките са си поръчки, а планът трябва да се изпълнява. Знаете го не по-зле от мен... И като вдигнахте такава патардия, какво спечелихте! Питам, кой имаше полза от всичко това?
- Не може така да продължава, другарю Ботев. Завчера ни караха да мием цеха с нафта. Чунки, големецът, като дойде, няма да се затвори в кабинета на директора! Нас кой ни бръсне?! - Добре де, защо трябваше да викате вестникарите?
- Аспирацията откога не работи! Тия основи на контакторите една с една не съвпадат. Пресите ни са от Балканската война. Тия изпарения да не би вие да ги дишате!... Лесно ви е на вас. А миналия месец за шейсет лева сме работили. Цял месец...
- И ние деца храним! Като сме повдигали тия въпроси вече три години, какво стори ръководството на завода?... Нонка не почина ли от тоя въздух, дето го дишаме!!! - Последното е казано от слабичка женица с големи, искрящи очи.
Трътлестият я фиксира като орел, вдига заплашително показалец: - А! А! А! Ей това не биваше да го казваш.
ДВАНАДЕСЕТИ ЕПИЗОД
Редакцията. Главният седи на червения диван под цапаницата на художника Енчо Пиронков и си драска нещо върху последния току-що донесен от печатницата брой на вестника. Рисува петолъчки: шат-шат-шат. Явно нервничи.
Хвърля червения маркер, става и излиза. Останалите трима: Жорес, един с очила и интелигентна физиономия и още един, с Христо Ботевска брада и нахакан, приковаващ поглед... Поглеждат към затворената врата. Седят пред бюрата занемели.
На бюрото пред Очилатия са разхвърляни карикатури и налепени върху лист заглавия. Тук е и макетът на една от страниците. Най-отгоре на тоя макет се мъдри бомбастично заглавие от налепени букви: "КЪМ СИЯЙНИТЕ ВЪРХОВЕ НА КОМУНИЗМА. РАПОРТ".
Жорес, като на себе си: - Все някой трябваше да го напише... Нищо не съм измислял.
Очилатият: - Дойде. Хвърли си материала: Макетирай, Ванчо!... Отде да знам какъв гаф ще излезе!!!
- Тоя материал стоя три седмици в папката на шефа. - А бе, ти от небето ли падаш! Това е политическо, момченце... Сега ще питат откъде имаш информация. - Майка ми работи там.
Настава тягостна тишина. Брадатият дъвче дъвка: мляс-мляс-мляс. Видът му е на страничен наблюдател, който очаква да види какво ще се случи по-нататък.
Очилатият - на себе си, но високо изречено: - Говню!... Той ще ми се навира между шамарите... - Обръща се към Жорес: - Кой си ти, бе? Кой ти дава право да бунтуваш хората! От шест месеца си тук и вече си показа рогата... - Излиза от стаята, като затръшва вратата.
Жорес - към Брадатия: - Какво му стана?
Брадатият, като го фиксира с хладен, безразличен поглед, през мляскането на дъвката процежда сухо: - А! Не знам. Питай него.
Привет, Тисс! Много зловещо ми звучи мотото на Хемингуей...И ми се струва, че не е съвсем точно, погледнато от днешно ниво, защото не става въпрос за пречупване, според мен, а за приспособяване, за адекватна реакция, за повече гъвкавост и маневреност "на завоите" и опасните, проблемни "участъци от пътя"...Разбира се, ако си дърво, ще се счупиш, но... Знаеш ли, убедена съм че грешката на Жорес тук е че не е "облякъл" материала си в комунистическа терминология, т.е. не е наблегнал на ролята и важността на работническата класа, на едва ли не вражеското отношение на ръководството, оставили нещата до това положение в един момент, когато цялата страна се бори да изпълнява петилетния план и решенията на ен-тия конгрес на Партията, че някои другари пренебрегват не само генералната политика, но допускат подобни инциденти...или нещо подобно!...Тогава сигурно щеше да стане героя на деня! Борецът за въплътяване партийните решения в дела...Винаги съм казвала, че комсомолът, БКП-то до 1989, не бяха просто чиновнически организации, а ПОЛИТИЧЕСКИ! Т.е. тук трябваше да се действа политически, а не административно да се показват проблеми, недостатъци...Трябваше да разгледа проблема през очите на директора, партийния секретар, РК на БКП, ГК на БКП, та и ЦК на БКП ако щеш...Не може Жорес да не е осъзнавал, колко сериозен материал е това, колко много хора ще засегне, какъв ще бъде ответния удар и така лекомислено да остави гърба си незащитен - това е ПОЛИТИКА! и тя не е за незрели политици...Жалко!... Не се сърди, Тисс! Приеми го като урок на живота и гледай напред - може би там те чакат много прекрасни изживявания...Ако продължаваш да мислиш, че са смазали правдата, винаги ще се чувстваш наранен. Според мен трябва да погледнеш на случилото се като резултат на грешка, породена от неопитност и неосъзнаване на някои фактори в обществения живот и да си извадиш съответни изводи, с което ще "затвориш" проблема в себе си...
Тоя вестник, додо, бе една от най-смелите трибуни в Т.Живкова България. Казвам го с всички резерви към наивността от младоста ни и с омерзението на шейсетгодишен, нагледал се на политически карикатури и циркаджилъци в днешната ни Република.
tisss
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
Екстри:
додо
оптимистка
Регистриран: 28.05.2006
Мнения: 2516
От: София
Точно това ме учудва, Тисс! - липсата на политическа култура в този вестник. Струва ми се, че гл.редактор е "експериментирал" с твоя материал преследвайки някакви свои цели...Или просто самия той не е очаквал точно това...Във всеки случай, е съвсем нормално ти да опереш пешкира! Всъщност, човекът който е дошъл на твойто място... - спомняш ли си кой е бил? Може би е бил човек на някой важен другар?...Тисс! Няма да променим нищо ако позволим на омерзенията си да ни управляват! Аз мисля, че трябва да използваме опита и знанията си за да променим нещата, за да може децата ни да живеят в един по-чист и по-щастлив свят...нищо че прозвуча като клише, но това си е самата истина!
Светът пречупва всички и у мнозина пречупеното място става по-здраво, но ония, които не се оставят да бъдат сломени, тях светът ги убива. Той убива безпристрастно и много добрите, и много кротките, и много смелите. Ако не си между тях, той пак ще те убие, но без да бърза.Ърнест Хемингуей
ТРИНАДЕСЕТИ ЕПИЗОД
Линейки на "Бърза помощ" с включени фарове и сирени преминават с висока скорост по улиците на града. Край Колелото зад Панаирното градче в Пловдив са се струпали десетина млади мъже. Приближава милиционер с огромни мустаци и добродушен вид:
- Да не се е случило нещо, другарю старшина? - Гори цехът на "Ален мак"... Айде, момчета, разотивайте се!
Тръгват към моста над реката. Чуват се гласовете им - в гръб, отдалечавайки се: - Имало там някакви химикали... та като се запалят, получавала се някаква страшна отрова... - Айде, бе! Че тия парфюмчета, кремчета, лакове за нокти и спрейчета да не са бойни отровни вещества? - Не усещаш ли вонята! За какви парфюмчета говорим?!
- Брей, мирише... Така ти се струва. - Ей го къде е "Ален мак". Виж, онзи жълт облак. Право към нас се носи. - Я, по-бърже да се измитаме!
- Ей... Ама ти отде го знаеш това за химикалите? - Имах едно русичко гадженце там... Стажантка. - Твойта кожа коцкарска, я виж къде ловувал нашият!!!
Старшината гледа подире им. Засуква мустака си нагоре. Усмихва се и слага ръце на кръста вдига и той очи нагоре, където огромен жълтеникав облак откъм Завод "Ален мак" се кълби във въздуха, разстила се и вятърът го носи бавно към центъра на Пловдив.
ЧЕТИРИНАДЕСЕТИ ЕПИЗОД
Луксозният ресторант "Тримонциум". Отрупани с лакомства маси. Свири приятна музика. На дансинга - танцуващи двойки. Келнерите - учтиви. Звън на чаши. Наздравица. На стената зад оркестъра - лъскав надпис "Честита Новата 1977 година!"
Всички от редакцията са тук, в центъра на залата. Настанени са около маси, подредени във форма на буквата "П". Весели, оживени. Минава циганин в бяло сако и с папийонка, носи метален поднос. Любезен: - Фъстъчки, солени и захаросани бадеми, молим!
Очилатият, който е карикатуристът на вестника и същевременно макетира страниците, тупва възрастния манго по гърба и с пиянски глас: - Ти-и... ти четеш ли нашия вестник? - Фъфлейки: - А! Четеш ли най-страшния вестник в България?... Коооом-со-мооолец, а! Моолец!!! Кажи ми! - Придърпва човека с подноса към себе си, хванал го за ревера на бялото сако: - Как ти е името?
Онзи се дръпва назад, но Очилатият се е вкопчил в него и полита от стола, пада под масата. Мангото бързо-бързо се отдалечава. Чува се гласът на Очилатия, който лази около стола си и си търси очилата: - Дейба вашшшшта мама циганска, катунарска!
Жорес. Оглежда крадешком един подир друг колегите си. Един разпалено говори нещо - това е Тежкарят с тъмните очила от осми епизод.
Тежкарят: - И пращаме до Димитровград трета телеграма, значи. Пък текстът й мамсиджейс: "Портокалите получени тчк графинята чака гости"... И... (прави многозначителна пауза) след два часа Банов лично цъфва при Караджата, тогавашния главен. Ама води и двама от неговите кабзамали, от биячите... Коя е тая графиня? Кви са тия портокали? Старият мига на парцали, той и иначе си заеква, ама тогава още повече: ччче аз отде да ззз-знам бе, Банов?... А Банов: Знайш ти, знайш!!!
И ги подбират, значи, всички, дето се мотаели там: Коцето, Шпека, на Киро мадамата... та в окръжното МеВеРе. Оттекли им пръстите да пишат обяснения...
И пристигаме, значи, на другия ден росни-росни, а Караджата: Тук нямате работа - казва, - тичайте в Окръжното при Банов да се оправяте... Три дни ни държаха в мазето. Добре, че моят човек от Партията оправи работата...
На другия край на масата Дългокосият и Брадатият правят "канадска борба". Дългокосият - леко пийнал: - А бе, майни, къде изчезна Главният? - Отиде да чука едно маце от Театъра, една артистка - с нисък глас съобщава Брадатко.
- Еейййй - извишава глас Дългокосият, - опасссен! Опасен е... Тва оная ли е?... Поетесата... - Тая е друга. - Кво става, бе! - Искрено учуден. - Тия курви окупираха поетическата страница за два месеца напред... Ми ния кога шъ печатаме! - Когато ти дойде редът!
С гръб към тях - Върба. Говори на себе си: - Мамка ви буржоазка! Кога пак се нароихте?!
Един от сътрудниците фотографи щрака наляво-надясно със светкавицата. Върба - към младото здраво момче-фотограф: - Ей!... Ти бизнес ли въртиш?
Оня гузен се усмихва. Върба: - Я снимай мене! - Обляга се по господарски на стола, смръщва вежди, в дясната ръка - нож, в лявата - шишето с водката.
Гласът на Жорес зад кадър: - Тия две, седемдесет и пета и седемдесет и шеста, много ми провървя. Роди се и втората дъщеричка. Купих телевизор на изплащане. Пък и в редакцията скоро не са ме наказвали. Главният вика: ако не са твоите наказания, няма откъде да вземем пари за профсъюзната каса... Имам си дертове с жена ми. Ама и нейната не е лесна! На лято може да отидем до моренцето, до "Албена" край Балчик... Може за една седмица да е, ама сигурно ще отидем. Няма начин да не отидем!
Докато отзвучава гласът зад кадър, върху задните седалки на полски фиат Главният се съвъкуплява с крещящо гримирана млада жена. Мацката - прегръща го с вирнати към тавана крака: - Ох-ох, ще ме повредиш...
- Няма да се плашиш! Никоя не е умирала от това - шепне в ухото й той. - Нали искаш да си видиш стиховете отпечатани... Тя, като примигва кипро: - Ма ти все пак внимавай... Щото мъжът ми е много ревнив.
Светът пречупва всички и у мнозина пречупеното място става по-здраво, но ония, които не се оставят да бъдат сломени, тях светът ги убива. Той убива безпристрастно и много добрите, и много кротките, и много смелите. Ако не си между тях, той пак ще те убие, но без да бърза.Ърнест Хемингуей
ПЕТНАДЕСЕТИ ЕПИЗОД
Пред портала на голям завод са се натрупали около двеста души работници. Шумят, вълнуват се. Наблизо е тролейбусната спирка. От току-що пристигналия тролейбус слизат други и се присъединяват към тълпата. Някой подвиква над главите към ония, които са най-близо до желязната врата край портиерската будка: - Вичо, какво става, бе? Ще дават ли пари днеска..
На няколко места са образували вече кръг. В един такъв кръг от мъже и жени: - А бе, кво става с тия заплати... - В банката нямало пари. - Дрън-дрън! Къде са й парите на банката, ако няма пари? - Я да поразровят малко из сейфовете на швейцарските банки, да видиш колко доларчета ще изтръскат. Големите лъвове...
- Говорим за български левове, с долари можеш ли хляб да си купиш! - Можеш, как пък да не можеш. Ти ми дай долари, та не хляб... - Нещо се мъти около премиите на началниците. Не им стана тоя път номерът. - Техният номер, приятелче, винаги става. Пак от нас ще си го прихванат, то е ясно. Щото нямаме кой да ни защити. Щото сме овце, затова...
- Нали имаме профсъюз! Всеки месец събират членски внос. - Къде е профпредседателят? - При партийния, къде, ама че си аджамия! Нали все заедно се отчитат горе, в Партията. - Добре де, да отидем при партийния секретар.
Същите – пред портиерската будка, към милиционера, който пази с автомат заключената с верига и катинар врата на портала: - Искаме да говорим с другаря Варнов. - Не може! – Милиционерчето важничи. - Що де не може? - Зает е. - С какво е зает, бе? - Това, другари, аз не мога да знам. На мене никой не ми рапортува.
* * *
В кабинета на директора на завода. Директорът – едър, червендалест мъжага, бърше запотения си врат с хавлиена кърпа. В другата ръка държи телефонна слушалка. Обръща се към останалите трима, насядали върху канапето и огромните кожени фотьойли с угрижени физиономии: - Не се обажда. – Духа в слушалката. – Фу-фу, фу-фу... Имам чувството, че линията е прекъсната.
* * *
Разговор от двете страни на заводския портал. Мъж от множеството отвън: - Що не дойде директорът да ни обясни? - Не мога да знам. Другари, разотивайте се. Моля ви, очистете мястото – напъва се милиционерчето, ама личи, че го е шубе.
- Пусни ме сам да отида при директора. – Възрастен мъж с прошарени коси и дълбоки бръчки по лицето. – Ний с него се познаваме отдавна, той беше шлосер едно време. Пусни ме, ти казвам... - Заповедта е никого да не пускам.
Обаждат се неколцина млади: - Ква заповед, бе, ква заповед... Нали ние работим тук! - Момчета, да не направите някоя беля – предупреждава ги мъж на средна възраст.
Но трима-четирима от различни места вече се катерят по оградата.
* * *
Директорският кабинет. Директорът – занича през прозореца. Уплашен, обръща се към другите: - Те идат... идат. – Към партийния секретар, мъж с дебел врат и втренчен поглед: - Динчо, какво да правим? - Не съм Динчо аз. За тебе съм другарят Варнов – раздразнено го отрязва дебеловратият. – Изпусна положението, забатачи се с тия ваши премии, та и глупаците отвън ни разбраха. Върви се оправяй сега! – Стоварва юмрук върху масивното директорско бюро. С решителни крачки прекосява кабинета до прозореца, поглежда навън, връща се, вдига слушалката на червения от четирите директорски телефона, набира някакъв номер.
Останалите седят оклюмали, затаили дъх. Муха се блъска в прозореца: жуженето й изпълва директорския кабинет, който е на третия етаж на пететажната административна сграда към завода.
- Другарю Кирашки... Коста Варнов ви безпокои... Тук при нас се е събрала група работници... Пред портала... Да... Около триста души, ама прииждат и от другите заводи наоколо. Какво да правим?... Да!... Слушам... А-ха! Да, така е... Ами някои вече опитват да се прехвърлят през оградата... Доообре, ще наредя... Ще говоря с тях.
* * *
Множеството пред портала се вълнува, все по-високо звучат гневни гласове. От три, току-що пристигнали един подир друг тролея и от един автобус слизат големи групи работници – мъже, жени, съвсем млади момичета и момчета, вероятно стажанти в завода. Екват микрофоните, окачени на високи пилони от двете страни заводския портал, там, дето се веят алените знамена:
- Другари! Днес заплати няма да се изплащат. В най-скоро време този въпрос ще бъде уреден. Сега се разотивайте, защото пречите на нормалната работа в цеховете... След половин час приключва първа смяна и застояването пред административната сграда е нежелателно... Другари, приканвам ви към благоразумие.
Тълпата отдолу шуми. Погледите са устремени нагоре. Там, зад полупрозрачното тюлено перде, партийният секретар говори по заводската радиоуредба. Застанал пред микрофона, напомня капитан на кораб в открито море.
- Не можахте да се спогодите за премиите-е-е – изкрещява някой. Неколцина се втурват към оградата, но други от работниците ги смъкват от решетката: - Луди ли сте, бе! Ех момчета, ще ви смелят, сами не се навирайте в огъня – мърмори възрастен, побелял работник.
* * *
Милиционерска волга лети през града. На задната седалка зад спуснатите сини перденца - униформен капитан от десантните части и Кирашки. Два зила; отзад върху скамейките - в бойно снаряжение, почти момчета - с червени барети. С каменни физиономии. В шофьорската кабина са трима.
- Притесняваш ли се? - обръща се Кирашки към офицера. - А! Що да се притеснявам... Работа е туй. Пък и моите орли ще потренират малце. Нека видят как е в бойна обстановка. Да помиришат малко кръв, хич няма да им е зле, другарю Кирашки. - Ама че си новобранец! - изсумтява Кирашки. - Това не ти е учение, бе, щурак! Това са живи хора, наши хора. Работническата класа е това.
* * *
Редакцията. Канцеларията с четирите бюра. Звъни телефонът. Жорес е сам. Вдига слушалката. Отсреща някой нещо му обяснява. После Жорес набира някакъв номер:
- Току-що се обадиха от завод "Звезда". Работниците организирали митинг пред завода... Добре! Няма да ходя... Слушам, няма да мърдам от редакцията. Все пак ти си главен редактор, ти решаваш... Слушам, шефе!
Сяда отново пред пишещата машинка. Трака нещо си, поглежда в някакъв ръкопис за редактиране... Пали цигара... Става. Разхожда се назад-напред. Гледа към площадчето пред редакцията, където минувачи се разхождат, в кафенето на улицата келнерки в кокетни униформи разнасят кафе, сок, пастички. Старци-пенсионери на групичка стоят около фонтана пред киносалона и хвърлят трохи на гълъбите. Дечица и млади майки с бебешки колички...
Спокойствие и идилия в делничния ден.
Жорес обаче е неспокоен. Събира бумагите от бюрото си накуп и ги пъхва в чекмеджето. Навлича бежешком якето си и лети по стръмното дървено стълбище надолу...
На улицата спира такси. Към шофьора: - Карай към завод "Звезда". - Кво става там? - пита по пътя шофьорът.
Жорес, като гледа съсредоточено навън: - Кажи ми, че да ти кажа!
* * *
Сбиване пред завод "Звезда". Червените барети - в действие. Наблизо в черната волга със синия буркан зад перденцата - Кирашки. Каменно лице...
Влачат по земята неколцина пребити. Един с окървавено лице тича, накуцвайки. Над портала весело се полюшват огромните знамена от алена коприна. Малко по-нисичко, върху фасадата на портиерската будка се мярва и българският трикольор. От гроздовете микрофони по стълбовете наоколо ечи тържествена, празнична музика.
* * *
На телефона в директорския кабинет на "Звезда" партийният секретар Коста Варнов задъхан, притеснен крещи: - Ама не чувате ли! Търся другаря Кирашки... Свържете ме с другаря Кирашки... Няма ли го там другарят Кирашки?... А кога ще се върне?... Знаете ли къде може да е???
Директорът се е проснал на дивана, лежи по гръб, закрил очи с длани. Профпредседателят - с вид на мижитурка, сред купчина дългосвирещи грамофонни плочи избира музика за заводската радиоуредба. Комсомолският секретар - младо оперено момче, без да мига, е заковал очи в говорещия по телефона Варнов и в този момент в ъгълчето на устната му като змийче плъзва усмивчица.
Я! Ми Жорес още ли не са го уволнили? Късмет има този пич, значи!... Ти си бил много непослушен, бе! Аз да бях на мястото на твоя шеф, бих те уволнила незабавно - за неразбиране на държавните дела, за неподчинение на шефа, за лоша работа в екип/ а екипа? къде отива екипа при такива своеволия, молив?/, за напускане на телефона - ами ако се беше обадил некой важен, а?... И никой нема?...Направо позор! Срам и позор!!! Много приятно и интересно е написано, Тисс! Дечицата ти са били чудесни сладуранки!...
Светът пречупва всички и у мнозина пречупеното място става по-здраво, но ония, които не се оставят да бъдат сломени, тях светът ги убива. Той убива безпристрастно и много добрите, и много кротките, и много смелите. Ако не си между тях, той пак ще те убие, но без да бърза.Ърнест Хемингуей
ШЕСТНАДЕСЕТИ ЕПИЗОД
Подготовка за погребение. Къща с дворче и лозница, надвесена открай-докрай над плочника. Нажалени лица. Отвън, на стената зад вратата към улицата е подпрян сребрист капак на ковчег. Черна пеперуда от креп над вратата. Некролог: „След кратко боледуване почина нашата незабравима майка, сестра и баба Надежда Борисова Ненкова”. Снимка на усмихната симпатична жена – споминалата се, когато е била поне двайсетина години по-млада и жизнена, с игриво пламъче в очите.
Прииждат съседите. Носят букетчета цветенца. Отсреща се извишава черквата. Черковната камбана бие за умряло.
* * *
Интериор. Хол. По средата – маса, върху масата – ковчегът с мъртвата. Горят свещи. Паничка със стотинки. Някаква куца, грозновата, неприятна на вид старица тътри нозе през плочника на дворчето, с мъка изкачва седемте стъпала. Подпира бастунчето си до входа, преди да влезе в жилището. В ръцете й – букетче червени карамфили.
Зад кадър – гласът на Жорес: - Почина майка ми... Цял живот бе работничка... А бе завършила учителския институт. Идиотите не уважават учителите именно защото са идиоти. И за какво бе учила! Син съм на завърнал се току-що от окопите фронтовак и току-що завършила учението си студентка. Нощем сънувам кошмари от фронта, а четенето ми е страст, откак се научих да чета. Пет-шестгодишен, мама ме водеше като учителско дете по детските градини, дето заместваше по за месец и два. После й омръзна да я лашкат като човек трето качество и закачи дипломата на гвоздея. Стана работничка в монтажния цех на Електроапаратурния завод... Тате, който поради бедност бе завършил едва седми клас и гледаше към книгите със страхопочитание, се шегуваше: „Ех, Надке, Надке, що си учила!” Сглобяваше релета трийсет години. Само заради релето тип „РП-314” живя сякаш моята майка!
Преливат се един в друг кадри от изнасянето на ковчега с кадри, показващи спомени от едно далечно минало...
* * *
Поле. Тракийска могила. Около петдесетгодишен мъж, брадясал, с малко хайдушки вид и острия поглед на селски стопанин на имота си. Момченце – кльощаво, дългокрако. Млада жена, към двайсет и седем-осемгодишна. Тримата събират камъни по полето, трупат ги на купчини.
Настрани е разпрегната талигата. Кончето пощипва трева от синура. Високо отгоре долита песничка на чучулига. Синьо небе, пухкави като захарен памук облачета. Слънце, жега. Мъжът отгръща синьото домашно тъкано платно, под което е стомната с вода. Пие. Обръща празната стомна с гърлото надолу. Към внука си: - Я, водата свършила... Тичай, Джоре, за вода... Бързо-бързо-бързо... Брей, ти още ли си тук?
Момченцето тича полето, през буците пръст, прескача като козле купчините камъни. Високите стъбла на бурените го шибат през ръцете, през коленцата. Разгръща избуялата трева около вадата, по която се провира водата. Стига до кладенчето сред полето. Вътре се е разположила голяма зелена жаба. То се дръпва назад, тича и крещи отдалече: - Дядо-о-о! В изворчето има жаба.
Завира лице в скута на дядо си. Брадясалият го прегръща, гали го по косичката: - Няма страшно, моето момче. Жабата не е лошо животинче. Яде яйцата на комарите... Тичай сега да налееш вода. Тичай, тичай!...
* * *
И пак събират тримата камъни на купчини сред полето. Глас зад кадър, това е гласът на порасналия Жорес: - Не искаше да влезе в стопанството, земята му се свидеше. А другарите, кой ги знае защо, не го закачаха. Защо ли го бяха оставили с петте му нивици, които той все превръщаше на лозови градини? Защо ли? Може би защото през военните години, в камъните, струпани за строеж, криеше ротативка за позивите им, може би защото в по някое време у него живя главният им за цяла Южна България политкомисар, а синът му на Борис Дявола бе куриер на същия тоя Методи Шатаров... А при полицейските проверки няколко пъти в къщата му едва не откриха торбите с барут и патрони, които нелегалните криеха. Може би защото от неговия радиоапарат „Лоренц” слушаха нелегалната радиостанция „Христо Ботев”, която предаваше от Москва?
Преливат се един в друг кадри из киноленти от военните 1942-1945-та. Гласът на Жорес: - Но все пак му бяха намерили цаката. Няколко пъти му вземаха подготвените да раждат грозде градини и го пращаха на друго място. Пращаха го на угар, на камънак, там, дето никой никога не беше сял и жънал... Но беше инат, та и не напразно му викаха Борис Дявола, и като не можеха да го прекършат по тоя начин, една сутрин рано-рано му се явиха „мили гости”...
* * *
Селски двор с високи дувари. Двукрила грамадна порта. Хлопане по портата. Отваря момченцето, петгодишният Жорес. Дръпва с две ръце дъската, с която отвътре е била залостена портата и вътре нахълтват трима.
Двамата са в костюм с вратовръзка и с дълги кожени шуби, третият – в тъмнокафяво кожено палто, с кожен каскет, нахлупен до веждите. Това е Кирашки. Той води останалите право към обора. Извеждат кончето...
Кирашки – към къщицата, която се провижда иззад листата на разпрострялата се по целия двор асма: - Ей... Ей... Има ли хора там?... Ей, бай Борисе!... Ела да си впрегнеш кончето! – Гласът му е заповеднически, макар и да звучи мазно.
* * *
Вътре в стайче без прозорец. До масата седи дядото на момченцето. Налива си ракия от заплескано шише, отпива. Поглежда към стената, където над масата са закачени една над друга две ловджийски двуцевки... Дотичва внукът: - Дядо! Дядо! Дядо! – Уплашено: - Дядо, пък ония чичковци изкараха пайтака Дорчо...
Мъжът се надига бавно от мястото си. Намята се със зелената оръфана ватенка. Умислен и навъсен като градоносен облак излиза от полутъмната кухничка. Слънчевата светлина плисва в лицето му, кара го да присвие очи.
* * *
Крачи бавно през двора. От горния етаж на къщицата слизат две жени: майката на момченцето и възрастна, суха – само кожа и кости, рано състарена женица, подобна на известната Майка Тереза, само че много по-слаба, направо кожа и кости. Това е жената на Борис Дявола – Невена.
Борис изнася конската сбруя от обора и впряга кончето бавно, старателно. Възлестите му, вкоравени от полския труд ръце треперят.
Кончето е впрегнато. Двете крила на портата зеят, широко отворени. Единият от двамата другари на Кирашки се качва в талигата, поема в ръце дизгините. Кирашки се е втренчил в Борис. Кирашки към оня в талигата, която е вече на улицата: - Стоядинов, друже, я падажди минутачку!
Кирашки взема от другия костюмиран мъж зелена папка с някакви бумаги. Отваря папката и забучва показалец върху листовете: - Тук пише ли „газов мотор за поливане”? А ето – добавено е „маркучи и помпа за поливане”. Къде са маркучите? Помпата къде е, а? Я донес тука и помпата! Без мотора що ти е таз ваджия, нали!?
Товарят с пъшкане газовия мотор, помпата, която е не по-малко тежка, няколко каиша за трансмисията между мотора и помпата, а накрая единият с пъшкане дотъркалва и варела, пълен с нафта. Кирашки мие ръцете си на чешмата сред двора. Усмихва се към почернялата от болест Невена, намига на дъщеря й, майката на Жорес: - Ей, хубава мома имаш, Невено. Да ти е жива и здрава. Тая пратихте да се изучи, нали! Знам аз, знам. Партията се нуждае от учени кадри. – Замисля се, докато му подават белоснежна кърпа да си избърше ръцете, па усмихнат отново подхваща, тоя път обаче обърнат към навъсения мълчалив Борис, който втренчено, заплашително притаен го гледа:
- Ей, Борисе! Ще ме благославяш един ден, да знаеш. Ще ме благославяш, че те куртулисвам от робията по къра. Ще ти отпуснем пенсия, ще си живейте благословени оттук-насетне, слушай ми думата. Наработи се, ай стига ти толкоз! Време е да си почиваш. Не съм ли прав? – Обръща се към жената на Борис: - А ти, Невено, ще ме поканиш за Великден, кога омесиш от онез твоите козунаци с орехи и стафиди. Нали ще ме поканиш?!
Невена, възрастната суха женица, като поема кърпата, с която Кирашки си е бърсал ръцете: - С тия ръце хляб съм месила за партизаните... Ама тебе те нямаше между тях.
Кирашки, през рамо: - Знам! Знам, мила... – Усмихва се лъчезарно: - Та ние... за ваше добро... Що да се мъчите! Айде, стига вече ангария, стига вече робски мъки!!!... Бай Борисе, я! Я се разпиши тук, тури си парафа, па си гледай кефа! Ан тъй. Маладец...
С мазолеста непохватна длан Борис поема автоматичната писалка и с разкривен почерк се разписва върху някакъв лист хартия. Кирашки доволен тръгва да си върви. Излиза от двора, хваща дизгините до муцуната на кончето и пеш отдалечава талигата на десетина метра, съпроводен от другия, изпод чийто шлифер току издайничeски се подава дулото на автомат. Турил крак върху ока, Кирашки се обръща към плувналия в пот и занемял насред улицата Борис, подвиква му весело, дружелюбно почти: - Па ако толкова ти се работи, знаеш къде е канцеларията на кооператива... Работа - колко щеш. Работа само да искаш!
Гласът на Жорес зад кадър:
- Дебел сняг падна оная зима, па и беше доста мразовито, та дядо се поболя. Изтрая до лятото, когато една сутрин паднал пред вратата на оная кухничка. Върнахме се да живеем в Пловдив. Тате каза на мама, че всяко зло е за добро, ама знам си аз: той така само я успокояваше, защото тя по цели дни с никого не говореше. После почна работа в "Елпром", в стария ръждясал цех до жепе-гарата, и мен ме дадоха в детска градина.
Докато дораста до детската градина обаче ме заключваха сам в мазето на улица "Ниш", където живеехме под наем, и там по цели дни си играех с мишленцата, които излизаха от дупчица в пода. Хранех ги с трохички и сирене. В детската градина нашата госпожица Пеева беше най-красивата на света, но защо се изненада, че знам да чета, това и досега не мога да си го обясня. Неприятно й стана. С шарените книжки, с приказките за Броиряпа от Карконошките планини и с мишленцата хубавичко си живеехме, обаче и в детската градина не беше зле. Научиха ни на много песни за Партията и Непобедимия СССР, а в деня на изборите госпожицата ни строяваше на някой ъгъл, на някое площадче в центъра на Пловдив и скандирахме "Гласувайте за ОФ-е!"
* * *
Жорес крачи по улицата. Това е Пловдив. Панорама на града с новите жилищни квартали и разкопаните улици в един от крайните квартали на града, все още неуредени, потънали в кал и локви. Гласът на Жорес зад тия кадри на хаоса и на уж строящия се "Нов живот":
- Спомням си черешобер в градината на дядо. По дърветата са се накачили трите ми лели, вуйчо ми, а аз съм кацнал на най-високото клонче на череша, чийто плодове са жълти, просто такъв им е сортът, и крещя оттам към птиците, към облаците и слънцето в небето и към целия свят: "Ехе-хе-хе-е-ей! Хора-а-а! Урра-а-а! Урра-а-а!" Празник, веселие, песни, смях.
Или друга картина... Прибираме се надвечер с дядовата талига, а в талигата с отгърнати канати - щайги с ягоди. Шестваме тъй с дядо празнични из улиците на Пазарджик, а хората поздравяват дядо. Неколцина ни пресрещат да си купят ягоди. И дядо весел, весел. Къде отлитнаха тия дни!
Светът пречупва всички и у мнозина пречупеното място става по-здраво, но ония, които не се оставят да бъдат сломени, тях светът ги убива. Той убива безпристрастно и много добрите, и много кротките, и много смелите. Ако не си между тях, той пак ще те убие, но без да бърза.Ърнест Хемингуей
СЕДЕМНАДЕСЕТИ ЕПИЗОД
Празнична първомайска манифестация. Знамена. Портрети на партийни и държавни ръководители. Цветя. Трибуна с официалните лица. Скандиращи "БКП-БКП! Да живее Партията-ръководителка! Да живее съюзът между работниците и селяните! Уррааа!"
Жорес върви сред тълпата, търси някого. Среща Дългокосия: - Да си виждал жена ми?
Дългокосият прави с ръката жест - не.
Духов оркестър: бухат, та се късат. Брадатият. Лъскаво маце се е гушнало в него. Гледат манифестиращите колони с развети знамена, плакати и букети цветя. Жорес побутва Брадатия по рамото, оня се обръща с досада. Жорес: - Да си виждал жена ми тук някъде?
Брадатият - намига му, само с изражение на лицето: айде, остави тия работи, какво ме занимаваш!
* * *
Жорес тича разтревожен по улицата, покрай паркираните коли. Тича-тича. Задъхва се. Спира умислен. Пак се спуска напред. Втурва се вкъщи. Трескаво отключва една врата, външната. Минава през антренцето, през хола. Другата врата е заключена. Не успява да отключи, блъска с юмрук по вратата. Напъва я с рамо, изкъртва бравата.
Вътре жена му агонизира на пода: от устата й - пяна, устните - посинели, очите - подбелени.
* * *
Линейка на "Бърза помощ". Носилка. Забързани сестри и санитарки. Жорес крачи покрай носилката с полюшващата се безжизнено негова жена. Избутват го навън от някакъв лекарски кабинет. Опитва да се вмъкне обратно вътре. Влиза. Учтиво го избутват отново навън в коридора.
Симпатична медсестра: - Ама моля ви се! Не е желателно да присъствате. Хайде, успокойте се. - Но аз съм спокоен. - Видът му говори обратното обаче. - Мисля, че имам работа с интелигентен човек... - Тонът й е назидателен, укорен, излъчващ невъзмутимостта на обръгналата служителка в болница. Жената му обръща гръб, отдалечава се към дъното на излъскан коридор.
Появява се едра дебелана - санитарка с коси на кокче. Подава му нещо увито и пъхнато в найлонова торбичка - дрехите на жена му: - Нали вие сте съпругът? - Кажете ми нещо!!! - Жорес преглъща; буца е заседнала на гърлото му. - Моето момче, кога човек си науми да се убие, рано или късно пак ще го стори...
* * *
Кабинет при следователя. Симпатичен мъж черпи с цигара, кани Жорес да седне на стола край бюрото и се разхожда назад-напред из канцеларията, наднича навън към пазарния площад, дето се виждат празнични тълпи от хора, завръщащи се от празничната първомайска манифестация. Долита звукът на маршови песни. С уморено изражение на лицето човекът се обръща към Жорес: - Значи, това е причината! И аз си мисля досега, че журналистите сте хора с връзки...
Жорес - стрелва го под очи: - Зависи кои журналисти...
- Подпишете се тук! - Следователят поставя протокол за опита за самоубийство на бюрото пред Жорес. Жорес подписва.
ОСЕМНАДЕСЕТИ ЕПИЗОД
Психиатрична клиника, или накратко: лудницата. Варосани, и все пак - мрачни, стаи; на прозорците им - метални решетки. Тъмнозелени, боядисани с блажна боя стени в коридора. Едри здравеняци-санитари подканват пациентите за храна. Бие симпатична камбанка, вързана с арматурна тел за крехко хилаво дръвче.
Болните - раздърпани, чорлави, застинали в гримаса физиономии. Момиче се съблича голо-голеничко на двора. Сгъва една по една оскъдните болнични дрешки: нощница, вълнено елече, потниче, гащенца, вълнени чорапи - и внимателно ги сдипля върху градинската пейка в двора на психиатричното отделение. Вдига ръце нагоре в разкривена уж артистична поза и започва някакъв безобразен свой танц на умиращия лебед. Притихва за миг, приклекнала ниско със скръстени пред гърди длани. После внезапно се изправя, вдига ръце нагоре и почва да се върти лудешки, като пляска с ръце.
Единият от санитарите прихваща момичето отзад. То се изскубва от него, залита, но все пак се задържа на нозете си. Тича към тухлената ограда и опитва да се покатери върху клоните на дървото току до оградата на болницата.
Двамата санитари го блокират от две страни. Момичето се вкопчва в клоните на дървото и крещи ужасено. Отскубват го и го носят като агне през двора, а то се усмихва към Жорес: - Харесваш ли ме... А?! Нали ме харесваш?!... Ей... Искаш ли да спиш с мене?... Довечера ще те чакам в дванайсет. Като изгрее луната, ти непременно ела... Ще те чакам, хей, ще те чакам, мили мой...
Дълъг, пронизителен крясък на възмущение. Крещи момичето. Трясва се масивната дървена врата над стълбището от четири-пет каменни стъпала.
* * *
До Жорес се е появил нисичък мъж с авторитетно изражение и абсолютно плешива тиква, с дебели рогови очила, в бяла лекарска манта. Изучава съсредоточено отнесения от току-що случилото се с момичето Жорес. Жорес се обръща към плешивия в бялата манта: - Значи, казвате, ще се оправи...
Мъжът - кашля се авторитетно някак: - Е, не е като тази пациентка. При Аня има страхова невроза. Лежи по цели дни неподвижна. Нощем плаче, завита през глава. Напоследък е малко по-общителна... Провеждаме психотерапия. На тестовете се представя задоволително...
Жорес мълчи съсредоточено, слуша, навел очи. Вдига глава: - Искам да поговоря. - С кого? - С нея естествено.
Лекарят - решително: - Това не. Поне засега. Вие за нея сте дразнител. - Променя темата, за да избегне неприятната пауза: - Знаете ли, и аз някога пописвах. Пращал съм дописки до вашия вестник, до вестник "Студентска трибуна", до списание "Здраве", до списание "Жената днес"... - Усмихва се приветливо, с внезапно одухотворено изражение: - Знаете ли, даже стихове, и то любовни стихове, пописвах. Да-да, стихове. Не вярвате ли?
- А! - изненадва се от странния въпрос Жорес. - Вярвам, що да не вярвам! Нормално е всеки да е пописвал някога нещо си.
* * *
Преливат се кадър в кадър. Аня, съпругата на Жорес - в кабинета на Кирашки. Без звук, на забавен каданс. Фигурите сякаш плуват в безвъздушно пространство. Тя (Аня) говори нещо възбудено, с блестящи очи и зачервено лице. Говори-говори, моли се с длан върху сърцето. После - с притиснати една към друга длани в молитвена поза на богомолка.
Кирашки тоя път е в модерен тъмносив костюм, ланец лъщи на китката му, както и златен пръстен. Златен зъб проблясва, като се усмихва, кимайки разбиращо. Усмихва й се приветлив.
Тя бърше с кърпичка очите си.Отдръпва се настрани, подпира се до стената, като че ще се свлече от внезапна слабост. Кирашки досега е стоял прав зад бюрото; измъква се оттам, разтъпква се до дъното на обширния кабинет. Ръцете му са отзад скръстени. Обръща се към нея от далечния край на помещението, говори нещо строго.
Аня, като се опира по стените, по бюрото му, по фотьойлите - приближава към него. Коленичи, прегръща нозете му. Кирашки се отдръпва от нея, скръстил ръце тоя път пред гърди. Говори нещо, свъсил вежди. Тя се приближава, пълзи по килима към него. Той я хваща за раменете и я повдига, изправя я на крака. Води я до дивана насред кабинета.
После отива, заключва дебело тапицираната врата - просто врътва ключа в бравата. Връща се, присяда на дивана до младата жена. Нещо говори, говори, говори... Аня от един момент нататък го гледа с широко отворени очи. В очите й блестят сълзички, има радост, някакво безумие и нелепа веселост, а после - и тревога.
Кирашки става, приближава високия шкаф с томове луксозно подвързани книги. Оказва се, зад стелажите с книги има барче с напитки и кристални чаши. Поставя две чаши на масата пред нея, отваря бутилка, налива в чашите. Подава й едната чаша. Чука чашата си с нейната чаша. Жестове: наздраве и подкана да изпие питието си на екс...
* * *
Жорес - към лекаря-психиатър: - Когато е под хипноза, човек всичко си казва, нали?
Лекарят - изненадан: - А-а, не! Нямам право да ви давам информация, която е насочена срещу личността на пациента. - Но тя е моя жена. И понеже е лесно податлива на манипулация, на внушения в такъв момент...
- Добре! Вие ли сте я пратили при тоя човек? - Лекарят го гледа втренчено иззад очилата с дебели рогови рамки. - Зная, не сте били съгласен, просто не бих могъл да го допусна, че можете да имате такава идиотска идея. Но тя сама е взела решение да отиде да се моли в приемната на градския комите на Партията за жилище. Ясно... Това решение си е нейно. И точно тук тя се страхува, че ще я обвините. - Замълчава. Вади носна кърпа, трие очилата си, кой знае защо. Сдипля прилежно носната си кърпа и я пъхва обратно в джоба на мантата. - Разбирате ли, млади момко, тя се страхува не от някой друг, а именно от вас, от вашите упреци...
- Всъщност, вие всичко ми казахте. - Ще ви кажа само, че тя сама, по своя инициатива е ходила неведнъж при тоя човек... И никой не я е насилвал, не я е викал при себе си. Тя сама. Това разбирате ли?! - И той е невинен???
- Внимавайте за кого говорите! Вие сте млад човек, животът е пред вас...
Жорес - извън кожата си от гняв: - Не ща да я виждам! - Тръгва към изхода. Лекарят върви след него. Пред изхода на клиниката Жорес спира, обръща се към очилатия: - А вие... вие сте мекотело...
Човекът в бялата лекарска манта гледа след отдалечаващия се към булеварда Жорес, замислено поклаща глава.
Tiss, привет! МИсля, че майката не е започнала да работи като учителка по друга, много по-съществена причина: разликата в образованието й с мъжа си! Имам доста наблюдения върху подобни бракове и мога да те уверя, че без това да е нарочно, мъжете преживяват тежко този факт и не само не подкрепят образованите си жени в тяхната реализация, а всячески пречат за това. По-вероятно е майката да е предпочела мира, разбирателството и може би любовта в семейството пред своята реализация като специалист с образование! - особено за онези години... Както винаги си много прибързан в оценките си, задоволяваш се с повърхностни, подвластни на емоциите изводи.../не се обиждай, бих искала да си помислиш малко по въпроса - това е целта ми на този постинг.../Ето, и жена ти лежи на смъртно легло, а ти решаваш, че не искаш повече да я видиш!/ а после какво ще стане - не мислиш!/ Защо не си помислил, че и ти имаш вина защото толкова време не си успял да осигуриш едно по-добро жилище на семейството си и си довел жена си до това състояние, довел си нещата до тук!... Това се нарича "горделивост" и носи много лоши последствия!...Е, стига толкова анализи! Но ако пишещите не показват на хората как да се справят с проблемите си, то би трябвало поне да се показва как лошо могат да се решават проблемите като задължително се дава сламка, че това е "лошо", а не съответния персонаж да бъде представян като положителен герой - иначе какъв е смисълът да четеш нещо?... Или може би ти смяташ, че интригата е най-важна?!
Светът пречупва всички и у мнозина пречупеното място става по-здраво, но ония, които не се оставят да бъдат сломени, тях светът ги убива. Той убива безпристрастно и много добрите, и много кротките, и много смелите. Ако не си между тях, той пак ще те убие, но без да бърза.Ърнест Хемингуей
ДЕВЕТНАДЕСЕТИ ЕПИЗОД
Дърводелска работилница. Мъж с прошарени коси в синя работна престилка рендосва някаква плоскост. Спира, оглежда ножа на рендето, почуква го оттук-оттам. Пак рендосва. Оставя рендето настрана, прикляква над котлонче, върху което е казанчето с туткал. Разбърква лепкавата маса, вдига нагоре летвата, с която разбърква, и от нея се отцеждат кехлибарени капки разтопен туткал.
Тропот по стълбището. Жорес нахълтва в работилницата: - Татко...
Бащата, сякаш не е чул, поглежда сина си изпод вежди и продължава работата си пред дърводелския тезгях. Жорес пали цигара. Стои прав зад гърба на баща си, почувствал се внезапно нелеп и неуместен в това стайче с нисък таван и закнижени прозорци на нивото на улицата. Двоуми се, премисля нещо.
Ритмичният звук от стърженето на рендето. Жорес - внезапно разнежен: - Колко хубаво ухае при теб! Винаги на чам мирише, на борова гора...
Бащата - рус, синеок мъж, среден на ръст; обръща се с интерес: - Какво става?
Жорес, като преглъща насухо, разколебан дали да каже или да премълчи, смачква цигарата, съблича велуреното си яке, мята го върху подпрените край вратата плоскости, понеже тук стол няма, и посяга към рендето в ръцете на баща си: - Дай... Дай и аз да опитам, да си припомня как беше. - Не е за теб тая работа - меко го отблъсква мъжът.
Жорес прикляква над казанчето с врящия туткал, разбърква със същите движения, както и бащата преди това. Гърбом към баща си: - Ти... защо имаш такова мнение за политиката?
Оня мълчи, даже не се и извръща; ритмично стърже рендето върху буковата талпа. Синът - настойчиво: - Кажи де! - Какво да ти кажа! - чува се след известно мълчание гласът на мъжа с прошарените коси. - Ами това, дето те питам.
Бащата - след известно време на колебание сякаш: - Не са хубави хора. - Кои това? - Ами... ония там, горе. След Девети* видях кои първи вързаха червените ленти на ръкава...
- А добрите?! А ония, дето си жертваха живота по гори и поля... Къде отидоха добрите, тате? - Не знам. - Мъжът полекичка се извръща и поглежда сина си изпитателно с много ясносини очи: - Ти ще кажеш... Нали това ти е работата!... А?... Какво правите там, във вашата редакция, във вашия вестник? Пишете ли? Сигурно по цял ден пишете...
- Пишем, пишем. По цял ден пишем - усмихва се Жорес, внезапно разнежен от наивността на баща си. - Оправяте света, а! - Ми-и-и... и тъй може да се каже. Да! Оправяме света.
Бащата сваля от тезгяха обработената плоскост, отнася я, подпира я до стената. Качва друга плоскост, навива дърводелските стяги, фиксира я да не мърда. Гърбом към сина: - Тоя гардероб за тебе го правя.
Жорес пали цигара. Гласът му на Жорес: - В едно нещо няма никога да те настигна... Никога не съм бил на фронта... Никога животът ми не е висял на косъм, не са стреляли по мене да ме убият. Дори мъртвите около тебе са били герои...
Жжжът-жът, жжжжът-жът... Спира рендето. Става тихо. На стената над тезгяха има часовник с кукувичка. Ти-так, тик-так, тии-так, тики-ти-так - не особено ритмично се люлее махалото. Мъжът се обръща с лице към сина си, протяга длан, прокарва пръсти по косата, по челото, по лицето на сина си. С тон, който иде от дълбини: - Моето момче... Ех, момчето ми... Какви ги говориш! Знаеш ли как вонят мъртвите герои...
* Има предвид 9.ІХ.1944-та, историческата дата, символ на военния болшевишки тип комунизъм, който идва в България върху щиковете на Сталиновата армия от политкомисари, нахъсани чиновници-грандомани и нашенски мекерета, освирепели за власт, за възможността да се разпореждат със съдбата на собствения си народ и отечество. Бел.м., tisss.
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
Светът пречупва всички и у мнозина пречупеното място става по-здраво, но ония, които не се оставят да бъдат сломени, тях светът ги убива. Той убива безпристрастно и много добрите, и много кротките, и много смелите. Ако не си между тях, той пак ще те убие, но без да бърза.Ърнест Хемингуей
ДВАДЕСЕТИ ЕПИЗОД
Редакцията. Всички са се събрали в стаята на главния редактор. Поредната оперативка, обсъждат последния брой на вестника. Главният - с вестника в ръце:
- Преди малко се обади секретарката на Кирашки... Тихо! Тихо, колеги! - към останалите, понеже - увлечени в спор дали е добро графичното оформление на първа страница със снимка на пет колони, не го слушат: - Преди малко ми позвъниха по телефона. От окръжния комитет...
Спорещите млъкват, поглеждат към Главния, а Главният - наперено: - Искат да извършим рейд-проверка за комсомолската организация в завод "Звезда" и изобщо, следващият брой да бъде посветен на водещото място...
- Ясно е защо! - обажда се Брадатият с вид на всезнаещ и неизменната дъвка в уста ("мляс-мляс-мляс"). Респектът на останалите към него, а и самочувствието му се дължи на това, че е един от авторите на патетични речи, които част от партийните ръководители четат от празничните трибуни и форуми; т.е. оказано му е доверието да види големите лъвове по бели гащи, в автентичния им вид на полуграмотни или - в други случаи: без ореола на величия, а като най-обикновени човеци със своите човешки слабости.
Главният: - Няма какво да обсъждаме. Това е партийно поръчение... Там са се натрупали напрежения от години.
Върба - жената с неизменната зелена шапка и плетен шал, метнат артистично около врата: - Аман от батаци!... Все ние ли ще им мием лицата на тия некадърници?!
Главният - все едно не я е чул: - Тъй че смятам да отделим цялата трета страница... Под общо заглавие... нещо по-така, призивно, мобилизиращо...
- Не е ли по-добре да разхвърляме материалите за "Звезда" по вътрешните страници, на точно определено място, например, в горния ляв ъгъл?... И всеки от нас да подготви по един материал: било статия, интервю, репортаж, изказване на заводски ударник... А?! - предлага Дългокосият.
- Това е идея... И да започва с клише на три колони от първа... Да обявим вътрешен конкурс за заглавие на "шапката" - включва се и Очилатият. - Ей сега ще направя макета. - Взема лист и чертае със замах. Червеният маркер в ръката му прави дебели линии по хартията. Всички с интерес наблюдават какво прави. Той вдига листа и го развява към Главния: - Така става ли?
- Бива! - присвива устни Главният. - Ами да уточним какво ще се пише. - Замислен, ги оглежда. - Впрочем... - Погледът му се насочва към дребничко моме, което се е свило в ъгъла и кади с цигара: - Да ви представя новата колежка...
Момичето става. Бледо, изпито лице. Съществото е в керемиденокафяв въздълъг пуловер и джинси. Без грим. Права, започнала тъй рано да се прошарва коса и тънки устни. - Името ми е Мая... Мая Касабова.
Дългокосият смига зад гърба на другите към Жорес: - Кво ще кажеш, а! Не е ли готина? Жорес повдига рамене: няма какво да каже.
Главният - кашля се тежко-тежко: - Идат свежи попълнения... момчета. Другарката Касабова току-що завършва журналистика и вече две лета е стажувала при нас, тъй че... Ще води отдел "Комунистическо възпитание". Малко сме го позакършили тоя отдел, малко сме го позанемарили, та нека колегите от Културния отдел имат предвид... Ще се наложи да помагате. Пък и всички ние, печените... - Усмихва се при последната дума, понеже той не е писал и един журналистически материал, откакто е назначен на тоя пост.
- Печени-недопечени - мърмори Върба, почувствала се лично засегната; защо ли!
* * *
Вкупом стават и излизат от стаята, разотиват се всеки към бюрото си. В стаята с четирите бюра са трима: Жорес, Дългокосият и Брадатият (човекът с дъвката). Жорес - към двамата: - Вие искрено ли вярвате в това, което ще пишете?
Брадатият: - Що! Ти не вярваш ли? - Гласът му е ехиден. - Вярвам - тросва се Жорес, - и не обичам да ме правят на маймуна.
Другите двама се споглеждат. Дългокосият, като да е изненадан; уж се усмихва, а гласът му ироничен: - Че кой те прави на маймуна! - Рязко сменя тона: - Ей, бако! Всички ние сме наемници тук. Каквото ни поръчат... Работим на ишлеме, с материали на клиента... Моля! - демонстрира мускетарския реверанс, нещо като рицарски поклон: дясната длан върху сърцето, лявата размита ниско над опънатия напред крак: - Материал за "Звезда"?! Тъй вярно, имате материал за "Звезда", ако ще и за цяло съзвездие забатачени заводи ще избича похвално слово. Ако се наложи, и от себе си ще добавя нещичко романтично и мило... Кво се правиш на девственица, бе!!! Всички сме курви тук. Курвите пред нас ряпа да ядат.
Брадатият - замислено, като вади дъвката от уста, превръща я на топче между пръстите, ловко я изстрелва в кошчето, дето е в ъгъла: - Честен!!!... Амче това е голям лукс. Всеки не може да си го позволи. - Към Дългокосия: - Момчето ни смята за пропаднали, не вдяваш ли?!
- Трябват ми съмишленици. Съмишленици търся - с понижен глас, но настоятелен изрича Жорес.
Брадатият, също тъй тихо и уверено: - Аз имам семейство... Жена ми завърши следването, тъкмо почна в селската клиника, а имам и дъщеря. Трябва да мисля за двете...
- Извинявай, приятел - обръща се към ЖоресДългокосият, - ама ти или си голям наивник, или си хитрец. Не ми изглеждаш на баш будала. Хайде, моля ви се, знаем се кой колко пари струва! - Но там Червени барети пердашеха работниците с палки, професионално си беше пребиване от лобут. Ти видял ли си откъснато ухо окървавено да се въргаля в пепелта? Разпрана уста видял ли си?! - разпалва се, трепери от гняв.
Брадатият - стрелва го сърдито: - Беше ли там? Видя ли го с очите си? - Да. С очите си видях. Само не знам кой е пратил професионалните убийци, биячите кой е пратил не знам.
- Кой! Кой!... - вдига ръце над главата си Дългокосият. - Който поръчва музиката, той плаща и на оркестъра. Да не си вчерашен! Ех, момченце!
Брадатият заговорва, като се смее: - Ние сме по замазките. Кими ти венецианска мозайка, кими ти хоросан с трошени огледала да лъщят, кими ти замазка, омесена с говежди лайна. И отгоре шат-шат-шат с баданарката. Важното е да не личат пукнатини по фасадата. Панимайш? - Сигурен съм, че водата отгоре иде чиста.
- Тоя май ни говори като партиен секретар, не намираш ли? Повдига ми се, като го гледам... - Дългокосият премята ръка през рамото на Брадатко: - Кво ще кажеш, да отскочим до кафенето на писателите, а! Да му ударим по една водчица? - Не пия - гнусливо го отблъсква Брадатият.
Все пак двамата гушнати излизат от стаята.
* * *
Жорес остава сам. Притиснал длани върху лицето си, седи на стола пред своето бюро, в ъгъла, вдясно от вратата. Над главата му е голяма цветна илюстрация-плакат: строеж, скеле и на преден план - група широко усмихнати работници, надпис: "Строим комунизъм!" Гласът на Жорес зад преливащи се един в друг кадри от т.нар. "социалистическо строителство":
- Ти си самовлюбен. Само себе си обичаш. Ти си едно малко честно чудовище.
На вратата се появява новата колежка Мая. Побутва го по рамото: - Спиш ли? Жорес - като да се разсънва: - М!??... Какво каза? - Искам да те питам нещо... - отвръща тя, вперила изпитателно (но и някак игриво) очи в неговите очи.
Светът пречупва всички и у мнозина пречупеното място става по-здраво, но ония, които не се оставят да бъдат сломени, тях светът ги убива. Той убива безпристрастно и много добрите, и много кротките, и много смелите. Ако не си между тях, той пак ще те убие, но без да бърза.Ърнест Хемингуей
ДВАДЕСЕТ И ПЪРВИ ЕПИЗОД
Черна волга бавничко приближава задния вход на психиатричната клиника, която със зарешетъчените високи и тесни прозорци наподобява затвор, по-скоро напомня български вариант на „Палата № 6” от едноименния разказ на Чехов. Зад сините перденца, на задната седалка в колата, сам – Кирашки. Надига се, излиза от колата, разтъпква се, приглажда с длан разпилените си прошарени коси.
Насреща му в снежнобяла колосана работна манта с ръбове от гладенето се появява Лекарят от осемнадесети епизод, който се бе държал грубо с направилата опит да се самоубие Аня. Той тук е началник-клиника. Разтапя се в любезна усмивка. Фигурата му излъчва покорство, задоволство, раболепие пред големия шеф.
- Как е тя? - Оправя се вече, другарю Кирашки. Кирашки – заканително с пръст, усмихнат: - Ей, да не изпуснете доброто момиче!
- Искате ли да я видите? - Ами... С едното оченце поне... Влизат в сградата.
Шофьорът на служебната волга скучае. Подхвърля късове кифла на сюрията улични песове, които се боричкат за всеки къс ядене.
Двамата санитари от осемнадесети епизод, тичешком, запъхтени: - Къде може да е?... Ай, мамка му! - Тук беше, ти казвам. Мотаеше се по алеите... - Онова началство за нея трябва да е дошло... - Ле-ле-е-е! - Роднина трябва да му е, щерка... внучка може би. - Ай! Загазихме...
Лутат се из парка зад психиатричната клиника, който си е част от Джендемтепе в Пловдив, та пациентите на клиниката често се оказват чак в другия край на хълма, дето шетат хлапаците от бедняшките две махали под тепето... Мястото зад клиниката е стръмно, алеите – пусти, занемарени, обрасли с гъсти храсталаци и ниски криви дръвчета.
В тревата зад храста санитарите откриват Аня, съпругата на Жорес. Заспала, положила глава върху длани, досущ дете, слабичка, беззащитна сред гората в мекия слънчев следобед.
Смъкват се по стръмнината. Отстрани – санитарите, по средата – дребничката, крехка като бреза Аня в нощница на зелени, сини, червени и жълти цветенца.
Насреща им бавно по стълбите се изкачва Кирашки. Спира на миниатюрна площадка, изчаква тримата да приближат. Към санитарите: - Вий продължавайте... Вървете! Вървете де!
Ония се колебаят, все пак той е външен човек. Кирашки – с господарски маниер, отпъжда ги като същински слуги, каквато и без това им е длъжността. Със заповеднически тон: - Айде, къш! Гид бурда... Кво ми се кумите...
Двамата здравеняци в мръснобели манти продължават надолу към клиниката. Ана и Кирашки се гледат, без да мръднат: той – с поглед, в който се чете съчувствие, дълбоко изживявана (непозната за тоя тип мъже) човещина, тя – със спокойствието на лудетина, която живее с ритъма на природата.
Спуска се към него, обгръща със слабичките си ръце шията му, притиска лице към гърдите му: - Аз... аз... аз... – Мъчи да изрече нещо. Потръпват раменцата й. Изплаква и се затриса в гърч като дете, незаслужено получило плесница. Ами да, той ще я закриля от враждебния свят... Него всички го слушат, пред него и биячите-санитари си подвиха опашките.
Кирашки – разнежен, гали я по косите, потупва я лекичко по лицето да я успокои. Целува й косите, разплаканите очи, устата, която хлипа...
Началникът на клиниката наблюдава тая внезапно избликнала нежност с мрачен, гузен вид. Лицето му се сгърчва в гримаса, че е станал свидетел на нещо, което не би трябвало да вижда. Нежелани и необичани са такива свидетели, знае той.
...Черната волга с Кирашки на задната седалка потегля плавно и тихо надолу. Пукат сухите съчки, рони се пясъкът под колелата. Изправен пред клиниката-затвор, с ръце в джобовете – лекарят психиатър напомня княз на призрачно царство. Сюрия песове помияри въртят опашка, вперили се в човека с бялата манта. Лекарят подритва камъче, което се търкаля надолу по стръмнината.
Зад решетките на клиниката – лица на старици и на много красиво момиче. Всички - разчорлени, силно гримирани, в заплескани от небрежно пране нощници. Лицата им – весели.
ДВАДЕСЕТ И ВТОРИ ЕПИЗОД
Бащата на Жорес в жълта жигула. Колата се движи по улиците на Пловдив. Мъжът е в синя работна манта. Горещо. Задуха. Той е с тъмни очила.
В колата се разнася мелодията на Микис Теодоракис от филма „Зорба Гъркът”. Личи, че на човека му е приятно да управлява новичката кола.
На една от пресечките униформен служител от КАТ размахва палката-слънчоглед. Колата спира. - Документите, моля, за проверка. Разгръща документите. Вдига два пръста до челото: мълчаливо пожелава „На добър път”.
Жигулата потегля, изгубва се в далечината. Проверяващият – към цивилния, който седи в служебната кола зад радара за скоростта: - Знаеш ли го кой беше тоя? - На онова журналистче бащата... А?! - Той е.
Светът пречупва всички и у мнозина пречупеното място става по-здраво, но ония, които не се оставят да бъдат сломени, тях светът ги убива. Той убива безпристрастно и много добрите, и много кротките, и много смелите. Ако не си между тях, той пак ще те убие, но без да бърза.Ърнест Хемингуей
ДВАДЕСЕТ И ТРЕТИ ЕПИЗОД
Тежкарят усилено трака на пишещата машинка. Сам в стаята. Хапва си ябълка, мляска. И пак: трак-трак-трак... трак-трак... Обръща някакви бумаги, писани на ръка с молив.
Хлопва външната врата на редакцията, иззвънтява звънчето долу на входа. Някой бързичко се изкачва по стъпалата. Скърца дървеното стълбище. Някой потропва с юмрук върху рамката на тапицираната врата.
През това време Тежкарят с гузен вид набутва бумагите под бюрото и седи в очакване. Чука се повторно. - Влез!
Влиза Мая Касабова, новата колежка. - Може ли да изгоря една цигара във вашата изискана компания? Тежкарят с жест: заповядай, разполагай се. Закашля се; парче ябълка за малко да го задуши, толкова е изненадан.
Дамата спокойно, даже подчертано спокойно пали цигара, сяда на единствения фотьойл срещу бюрото на Тежкаря в миниатюрното стайче (само две бюра) и кръстосва крак върху крак. Тя е в поизносени джинси, с все същия керемиденочервен пуловер. Слабовато същество с упорит, изучаващ поглед.
- Поради что спряхте да тракаетес на машинками? – пита наивно уж. - Кой! Аз ли?!... Що да съм спрял!... Че аз пък кога съм тракал? - Ами нали вдигахте шум допреди минута... Тъй вдъхновено се трудехте, че залповете ви, драги Дон Кихоте, трещяха чак до канцелариите на общинската управа. Чичо ме пита отде идат тез картечни откоси в кабинета му... Пишуркаме романче? Или доносче бичим? Пардон, месю,... информация бе славната думичка. Днес кого пращаме на клада?
Тежкарят, явно поласкан, цупи се: - Тва зайците сте опасни... Що реши, че роман пиша? - Щото романът по-скъпичко се плаща. Известен писател измудря новелка, типосва й етикетче „роман” и... (Дамата потрива палеца в другите два пръста).
- И?! - В малкото джобче, какво „и”! Да цитирам ли пет-шест имена? - Тва детската градина много нахитряхте, бе... Сигур вече и деца знаете как се правят?
Гримаса на досада изкривява лицето на Тежкаря, бягайки от темата какво точно пише. Но младата Касабова е упорита: - Светът очаква да научи пресни подробности около вашите творчески занимания, а вий, графе, тъй цинично. Ама моля ви... Ама как може! - Не е роман, всеки случай – отпуска се Тежкарят с вид на изнурен черноработник.
- Знам... Пишете речта на другаря Кирашки и затова съм изпълнена с искрено възхищение. Такова доверие! Ай, такова яко доверие са ви оказали. Браво на вас!
Тежкарят е объркан. Мига на парцали. Снема и слага очилата си, без които не би могъл да вижда, понеже е силно късоглед. - Кой ти каза? Кажи кой! – повишава глас фалцетно. – Ще го убия. Касабова – успокоително: - Извинявай, чичо ми работи при Кирашки и твоите работи минават първо през неговите ръце. Тъй че отдавна зная, но буд спакойньй, на никого не съм казала нито гък. Просто реших да те поздравя... Какво ще кажеш, ако си говорим като братя по оръжие, а!?
Тежкарят – изпълнен с мрачни подозрения: - Не си дошла да си чешеш езика, не си...
- Позна – усмихва му се леко ехидно. – Завеждаш Културния отдел, следователно задължен си да ми помагаш. Така наредиГлавният, ако не ме лъже паметта... Нали! Аз обаче не ти ща помощта. Нещо повече, драги графе, искам аз на теб да помагам, особено когато комплектуваш литературната страница. Да кажем, отделяш ми част от фолиото за очерк, за интервю с важна птица, за обзорна статия върху киното и театъра... Тъй че с теб участието ни да е фифти-фифти.
- Не е ли множко! – С патетичен глас: - Вашите крехки раменца... Знаеш ли ква отговорност е това "Култура и изкуство"? - Така ще имаш повечко време да се посветиш на доносите и поръчките от областния комитет на Партията. Щото... работата ти, признавам, е отговорна. Идат избори... Нали знаеш оня лозунг на Партията: "Сей, земеделецо, днес му е времето!" Предстоят тържества, митинги, а то значи сладки лакърдии, огнени речи пред ентусиазирания народ.
* * *
Влиза Върба. Мая Касабова – тоя път към нея, с мазен глас: - Здравей, лельо Върбе! Имаш поздрави от чичо Слави. Поръча да му звъннеш утре към десет.
Върба – оглежда я от глава до пети с ледени очи. Нищо не казва, но мълчанието й е красноречиво. Касабова се обръща към Тежкаря: - Кво ще кажеш? – лекичко го пунтира. - Ще си помисля – без да я гледа отвръща Тежкаря. - Е, нямам повече работа тук. Чао!
Стъпките й заглъхват към другия край на фоайето. Оттам изтрополяват надолу по витото дървено стълбище. Прозвънява звънчето и едновременно с това се хлопва вратата отвън. Върба скръства ръце пред гърди: - Какво па си въобразява тая пикла! - А, не знам – отглася Тежкаря. - Нали гледам какво пише... Търси само сензацията. За проститутките ще ми пише... Каква връзка има това с нейния отдел? „Комунистическо възпитание” и... проститутки... Ле-ле-е, докъде я докарахме!
Тежкарят, като се поокашля важен-важен, сваля очилата си и ги бърше: - Що! Връзката е много директна... Помисли кой употребява най-лъскавите мацета от шантажа, кой... питам. И отговор не чакам!
ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТИ ЕПИЗОД
Жорес и баща му в жълтата жигула. Колата лети по магистралата. Кара бащата. На Жорес му е чоглаво.Говорителят по радиото в колата чете сутрешната информация: „Вчера другарят Тодор Живков, генерален секретар на Българската комунистическа партия и председател на Държавния съвет на Народна република България, прие пристигналия на кратко делово посещение у нас...”
Жорес угася радиото. Открехва ветровото стъкло вдясно от себе си и отвън нахлува свистяща струя, която роши косите му, а парчета хартия с негови статии и стихове се разхвърчават откъм задната част на купето. Той подлага лицето си на струята свеж, пронизващ въздух.
Светът пречупва всички и у мнозина пречупеното място става по-здраво, но ония, които не се оставят да бъдат сломени, тях светът ги убива. Той убива безпристрастно и много добрите, и много кротките, и много смелите. Ако не си между тях, той пак ще те убие, но без да бърза.Ърнест Хемингуей
ДВАДЕСЕТ И ПЕТИ ЕПИЗОД
Кафенето на Съюза на българските писатели (СБП) в София на улица "Ангел Кънчев" № 5. Влизат-излизат като от пчелен кошер млади, стари, мъже, жени - някои с папки или чанти под мишница, други - като у дома си, едва ли не в бащиния си имот. Лица на делови хора, играещи роля пред обществото, но с маниера на послушни чиновници. Мускулестите и брадатковците са твърде мускулести и твърде женствени на вид, хилавите и невзрачните са прекалена нежни, прекалено болнави.
Жорес се здрависва с висок мъж с вид на държавник. Сядат в кафето на първия етаж с два огромни фикуса, които закриват двете огромни витрини към мижавата уличка в центъра на българската столица.
Високият поръчва на кипрата сервитьорка - маце с твърде къса поличка и строг вид, не съвсем отговарящ на длъжността й. Високият е с очила с твърде голям диоптър, жестовете му са дървени, все едно Пинокио се е превъплътил в едър гладко обръснат мъжага с неприятно втренчен поглед: - Казвай какво става във Филибето.
Жорес - като разбърква захарта в чашката кафе: - Пуснах оная статия за вълненията пред администрацията на "Звезда", направих даже репортаж за радиото. Как се приема онова във вестника не съм много наясно, но в радиото след излъчването на сутрешния блок се явил юристът на директора Близнаков да изисква ролката с магнетофонния запис от предаването. Рекъл на завеждащата редакция "Икономика и време", че от "Звезда" обмисляли дали да не подадат искова молба в съда. Уронил съм престижа на социалистическото предприятие, едно от най-големите в тоя бранш на Балканите.
- Що си се навирал между шамарите! Не знаеш ли, че маратонецът с лоши вести от сражение древните спартанци го екзекутирали публично на агората? - Е, спестих участието на баретите, както и за личните разпореждания на Кирашки, но... По радиото репортажът ми беше доста орязан. Мина като мнение в защита на група работнички. Инак редакторката я беше страх да пусне в ефир материала.
- Брей! Ама че си курназлия... Имаш ли представа с какво си се захванал? Тебе не те ли е страх! Или наивността ти пречи да видиш истината в очите?! - А, шубе ме е, разбира се. Как да не знам за какво става дума!!! Ама...
Високият барабани с пръсти по масата. Размисля. Предлага: - Да се поразтъпчем по "Витошка", а?
* * *
Вървят по многолюдната, изпъстрена с лъскави фасади търговска улица на София, улица "Витошка". Табели, витрини, мрамор, алуминий, никел, стъкло. Провират се покрай сергии и маси, изнесени току на улицата; от тия сергии никой не продава, на столовете пред кокетните маси никой не седи, понеже денят е слънчев, но мразовит. И въпреки това животът кипи наоколо - шареният, суетен живот на столичани с многолюдието, с трескавия ритъм, с блъсканиците на препускащите делово тълпи и някак панаирджийския вид на трамваите по тая централна улица.
Наближава зима. Това е подарен сякаш от лятото мразовит, но изпълнен със светлина и движение ден. Жорес е в три четвърти кожух с висока бяла яка. Високият - в дълго лъскаво черно кожено пардесю. Кой знае защо, наоколо все плющят червени знамена.
Спират пред витрината на синодалната книжарница. Върху стъклото, от вътрешната му страна, е залепена огромна рисунка на червеноармеец с будьоновка и кавалерийска шашка в изпъната ръка, яхнал кон с развята грива - стереотипна болшевишка романтика от Русия след преврата през 1917-та. Но какво прави точно тук картоненият будьоновец, наред с томовете религиозна литература?
Жорес - вгледал се в това странно съчетание между рекламния афиш и християнската религия: - Би трябвало да съм партиен член с над десетгодишен стаж... Разминах се с партийното членство като на шега. Не изпълних тъпа заповед - наказа ме дежурният фатмак, че не бях на физзарядка след нощния наряд... Та като зарязах маркуча и войнишките лайна, идиотът ме докладва на сутрешния развод.
- Какви глупости говориш! - Да бе, накара ме след нощен патрул да поливам "розите", че се бях успал за сутрешния крос.
Седят пред витрината на синодалната книжарница и Високият ни в клин, ни в ръкав казва: - Минавало ли ти е през ум, че българският патриарх, главата на българската църква съчинява доноси за своите енориаши до съответния отдел на Вътрешното министерство? Ако няма дисциплина, що за партия ще е, каква държава ще е България!...
Жорес, учуден се обръща да го погледне. Високият обаче - с насмешка: - Го-оляма работа! Па да си полял "розите"... Знаеш ли колко началства гордо я вършат таз работа! София на доносниците познаваш ли!... Преклонената главица лоша сабя не сече. Иде ми да те напердаша!
Жорес - продължава и той някакъв свой монолог, повече на себе си, а не за да бъде чут от Високия: - Знаеш ли що съжалявам, че ми се размина влизането в твоята партия... Знаеш ли? Щото щях отвътре да я огледам тая машинария, тоя механизъм, дето прави от човека доносник, мекотело, колелце и винче от допотопната машинария за страх.
Високият - вглъбен, обзет от спомени: - Някога с Кирашки бяхме в един отряд. (Докато звучи приглушеният му глас, върху екрана текат архивни кадри на партизански отряд в дебелия сняг: изкачва се партизанска колона по планински скат; в едър план - мъже, жени, юноши, въоръжени и в цивилни дрехи.) Е-ех, ама пък какъв момък беше Кирашки!!! Огън-момче... За другаря живота си бе готов да рискува.
- Тоя Кирашки... Аня заради него... заради тоя твой Кирашки два пъти се трови. - Това ли си дошъл да ми кажеш? - И това. - Е? Слушам те. Сега е моментът. - Тук ли? - Тук. - ...Развеждам се.
"Ти си длъжен да правиш добро от злото, защото то няма от какво друго да се прави."
Робърт Пен Уорън
Това е и към Kantu: Интересно мнение-отговор. Ти даваш края, аз допълвам с началото - с горното мото започва романа на Стругацки. Не е лошо Tisss да го прочетеш, заслужава си и може би ще ти е полезен - в отношения най-различни и в литературни тоже. Със здраве и горе главата!
Светът пречупва всички и у мнозина пречупеното място става по-здраво, но ония, които не се оставят да бъдат сломени, тях светът ги убива. Той убива безпристрастно и много добрите, и много кротките, и много смелите. Ако не си между тях, той пак ще те убие, но без да бърза.Ърнест Хемингуей
ДВАДЕСЕТ И ШЕСТИ ЕПИЗОД
Кирашки и Аня във вилата на Кирашки някъде високо в планината. Люта зима е навън, фучи мразовитият вятър в сухите храсти, а тук – уютно, топличко. Богаташка вила е това. Със закрит миниатюрен басеин за плуване, над който – понеже водата му е минерална, иде гореща, та над повърхността й се стеле тънка мъглица от пара. В единия ъгъл на огромната всекидневна е неизменният за такива богаташки гнезда битов кът с китецици и халища, със съответните древни оръжия (саби, копия, арбалет, пушка, даже древен тракийски щит. Полумрак. Горят свещи и цялата обстановка изглежда призрачна. Сякаш сме попаднали в замък от вълшебна приказка.
* * *
Служебна черна волга се изкачва по заснежения път в планината. От радиото в колата се лее джазова мелодия – вероятно певецът е негър, а освен гласът му дочуваме и звуците на тромпет. Младият шофьор на Кирашки е това. Поръчано му е в еди колко си часа да е във вилата на големия шеф. Весело му е на шофьорчето. Върти волана наляво-надясно и задницата на тежката машина танцува по пътя сред огромните преспи сняг наоколо, сред притихналата борова гора.
* * *
Любов върху халището. Огнени отблясъци от разпалената камина. Аня демонстрира стриптийз. Играе огнения си танц – съвсем гола, красива, прелъстителна... Излегнат върху застлания с кожи диван, наметнат с тъмночервена хавлия като с тога на римски патриций, Кирашки не изглежда никак зле. Отпива от копие на позлатен тракийски ритон, усмихва се подмладен.
Аня – примъква се към него, но внезапно с вид на отегчен Кирашки я отблъсква леко: - Поиграй, душице... Потанцувай още. Що ми се глезиш, а? – шамаросва я нежно по бузката, посяга да я тупне отзад по дупето. Гъвкава като змийорка, тя му се изплъзва и той подвиква подире й: - Хайде да те видя колко си хубава. Танцувай, танцувай, душице!!!
* * *
Изкачващата се в планината служебна кола. Спира колата пред огромна метална врата. Двама закачулени с автомат в ръце от две страни надничат кой е във волгата. Портата във високия зид автоматично се отваря и двамата въоръжени пазачи, като отстъпват колата да мине, да влезе в двора на вилата, чинно отдават чест, кой ли ги знае защо.
* * *
Във вътрешността на масивната постройка...
Голата Аня - в лудешкия танц на вакханка. Кирашки става, отгръща полекичка плюшената завеса пред прозореца, взира се навън.
Долу е паркирана служебната волга. Вратата й е полуотворена, а шофьорът – младо момче, пуши цигара. Скучае. Кирашки го вижда как се измъква от колата и как отива да си поиграе с трите огромни дога, вързани на синджир. Дворът на тая богаташка обител е скрит от външни погледи с триметрова ограда, накичена с камери за наблюдение.
* * *
Планината, потънала в сняг. Снегът блести коледно и богоявленски празнично на лунната светлина под оцъкленото звездно небе. Кирашки открехва прозореца, тихичко, като същински селски апаш, свирва с уста. Прави знак на играещия си с договете да се качи горе. Заговорнически към шофьорчето: - Иди сюда бе, маладец! Ела да се посгрееш.
Прескачайки през едно, през две стъпалата, наперенкият млад хубавец пъргаво търчи по стълбището към втория етаж на вилата.
Открехва се тежката богато резбована врата и вътре свенливо се вмъква шофьорчето. - Ей! Мирко... Ела тук бе, Мирко! – Кирашки прави жест с ръка на оня, понеже човекът се е стъписал от това, което внезапно се открива пред очите му...
Кой може да предположи в какъв разкош и сред какви райски сладости живот си живеят големите лъвове, докато не го види тоя разкош с очите си!
Кирашки му прави жест да седне до него на дивана. Онзи, както си е с кожената полушубка, заобикаля танцуващото момиче, като опитва уж да не го поглежда, и приближава.
Двамата – Кирашки и новодошлият, един до друг на огромния диван. Кирашки – потупва го свойски по рамото, премята ръка, разнежен внезапно сякаш: - Па съблечи я таз дебела шуба. Поразхвърляй се! – подканя хем меко, хем с високомерието на големец. – Тук ще се постоплиш... А! – с поглед, насочен към Аня: - Кво ще кажеш! Харесва ли ти?
Оня съблича шубата. Съблича и дебелия вълнен пуловер, та остава по риза. Засуква ръкави. И сега чак отнесената от изпития скъп коняк и от танца Аня го забелязва. Изненадана, спира да се върти гола пред камината. Опитва да прикрие гърдите си, извръща се уплашена, готова да хукне навън. Но строгият глас на Кирашки, в който по някои нотки личи, че и той е пиян, я хваща за брадичката, кара я да вдигне поруменялото от свян лице: - Ела тук! Ела, моето момиче... Седни! Седни де, ей тук на! Седни, душице... Хайде, душице! Ела. Ела де... А-ах ти, лошо момиче! Ах ти, палавнице...
Към шофьорчето, когато Аня вече се е гушнала в него, в Кирашки, обвила плътно с ръце шията му, заровила от свян ли, от що ли поруменяло лице в хавлията му: - Какво ще кажеш, а! Бива ли я курвичката?
* * *
В следващия кадър... Шофьорчето - върху Аня, насред помещението, на оскъдната светлина на свещите вплели са се един в друг върху дебелото родопско халище. Голи. Глезените й са върху раменете му. Двамата се мятат в спазмите на оргазма.
Безразличен, хладен, затворен в себе си, Кирашки отпива от чашата-ритон. Надига се от дивана, където е стоял неподвижен досега като страничен наблюдател.
С уискито в ръка се навежда над двамата, гали задъханата, запотена и все още в унес и спазми на отзвучаващия вакхически екстаз Аня, от която шофьорчето се надига и се отдалечава. А Кирашки, приседнал до нея, взема лицето й между дланите си и говори с тих, гальовен, бащински глас – ама говори не на нея, а на човека, който току-що я е обладавал многократно пред очите му на отегчен римски патриций: - Искаш ли я за жена тая хубост? А!!! Искаш ли я? Или и ти като мене й се насити вече. Ще ви стана кум. Апартамент ще ви дам. Пари за кола ще ви дам. Искаш ли я, а? Твоя е. Тя е вече свободна, като птичка божия е свободна милата... Душицата ми...
Бях го написал в първото си мнение , сега давам и предложение на модератора: Значи, форумъте за език и литература и нека да има литература,ако искате обсъждайте и езика на въпросната литература. Да се отвори нов форум, например със заглавие: Мемоари, спомени - лоши и хубави, сълзи и радости - неполитически и подфорум - същото, но с политически нюанс на същите спомени, сълзи и радости, ако има и друго, свързано с тях - да влезе.А този да си остане за литература, ако може де.
Екстри:
Светозар*
звездоброец-езотерик
Регистриран: 29.01.2003
Мнения: 8790
От: София
Светът пречупва всички и у мнозина пречупеното място става по-здраво, но ония, които не се оставят да бъдат сломени, тях светът ги убива. Той убива безпристрастно и много добрите, и много кротките, и много смелите. Ако не си между тях, той пак ще те убие, но без да бърза.Ърнест Хемингуей
ДВАДЕСЕТ И СЕДМИ ЕПИЗОД
Заводски цех. Работниците са се скупчили около трегер, върху който е залепена статия, изрязана от вестник. Четат. Разбунени, коментират. Идат и други. Мъж с прошарени коси: - Това е то нашият квартал, целия ни хал светът да го види... От екарисажа нощем се задушавам. Що толкоз болни наоколо от рак, а!? На километър-два от спалнята ми горят животинските трупове на цели пет окръга...
- Нощем отварят шлюзите с вонливата пихтия и я изливат в Марица... Оттам вони. И при нас се усеща, ти не знаеш ли?
- Бунището на склада за вторични суровини временно казаха, че ще бъде, и бетоновъзелът уж временно, а години стана сме сред локвите и боклука, прескачаме хендеците и ръждивите тенекета...
- А самосвалите вдигат прахоляка... От бетоновъзела, като пуснат машините, у нас паниците в шкафа се тресат.
- Кого тарашат апашите, а? Колко жени бяха ограбени, като си идат от работа!
- Помиярите шетат на глутници по улиците; и от тях отърване няма... – обаждат се втори, трети...
- Брат ми циганите го пребиха, и какво?... Правосъдието не ни пази, да знаете. Виж, закъснея ли ден само с парите за тока, техниците от електрото идат да ми отвъртят бушона. А "братовчедите" ни ток, ни вода от години не плащат. Как стават тия неща!
- За ония „братчеди”, дето заклаха зад гаражите петнайсетгодишна ученичка, пише ли? – пита девойче, кажи-речи, още хлапе на вид.
- И що го... такова... заклали?
- Щото го изнасилили... Да не ги издаде...
- Да, бе, това лято беше. Съседка. Некрологът й виси още пред супермаркета.
- Как тъй ще пише, ма! Чуваш ли се какви ги говориш?! За техните золуми не се пише, ще ни обявят за расисти...
- Пише то! За дъртите лъжи на ония отгоре няма кой да пише. Живеем в смрад, газим кал, дишаме прахоляк, прескачаме траншеите от изкопите на електрото и топлофикацията...
- Айде, бе... Как са я пуснали тая статия! – изречено с подозрение.
Гласовете се преплитат. Прозвънява заводският звънец за обедна почивка и към струпалото се множество се примъкват и хора от администрацията. В момент на затишие някой, вече на твърде висок глас, се учудва: - Че как тъй са я пуснали пък тая статия!!!
Жена с изрусени коси и пищни форми: - Набутаха ни в панелките отвъд циганското гето, а шефовете си строят конаците в подножието на планината... Някой от шефовете на града да живее сред нас?
- Видяла ли си някой от тях да ходи пеш по земята, мари!
- Че що им е да ходят, нали може да се спънат в някоя от многобройните добрини, дето са сторили за народа?! – заядливо и зло се надига глас, но не се вижда кой говори.
Приближава човек с изваяната гротескно физиономия на надменността - партиен или административен шеф някакъв. Високомерно към множеството, вирнал показалец: - Другари! Дру-у-угари!!!... По-спокойно, моля ви... Виждате, нещата не могат да продължават по тоз начин. Предстоят исторически промени. Не е случайна статията. „Право, куме, та в очи” – казва народът... Сега вече... честно и по съвест... Новият курс на Партията.
Глас зад кадър – дрезгав, делнично приглушен; човекът явно говори на себе си:
- Брееей, какво па ще рече туй „новият курс на Партията”! Ама и тоз вестникарин... Няма как, ще му вдигнат мерника... Па кой знай, прав може да е партийният Коце Свирчовски. Как тъй цяла партия ще греши! Милион комунисти са това. Може ли толкова хора да са объркали, да грешат?! Всички виждаме тез неуредици и на закритите им партийни събрания "най-достойните" ще да са решили да вземат мерки... Хм!... И все пак кой пък я лепна таз изрезка върху колоната! Дали па не е провокация?! Дали не пробват от ДеСе да разберат кой как реагира?... И после онез, дето най-много зеят, най-много се палят... ела ми, пиле шарено, ела да видим каква попара си надробил, сине майчин!
Светът пречупва всички и у мнозина пречупеното място става по-здраво, но ония, които не се оставят да бъдат сломени, тях светът ги убива. Той убива безпристрастно и много добрите, и много кротките, и много смелите. Ако не си между тях, той пак ще те убие, но без да бърза.Ърнест Хемингуей
ДВАДЕСЕТ И ОСМИ ЕПИЗОД
Зала в скъп ресторант, тапицирана в червено кадифе. Всички от редакцията са тук. Лозунг над отрупаните с ястия и напитки маси: „25 години ДИМИТРОВСКА ИСКРА в служба на истината!” Всички са в трепетно очакване. Главният - към Върба, която се кипри вляво от него с вечния плетен зелен шал, метнат около врата; разтревожен: - Щом е обещал, няма как да не дойде. Нещо важно го е забавило.
- Пука му на него за нашия вестник, за нашата седянка... – процежда достолепната дама. Този път е без вечната си зелена шапка, косата й е подредена в доста добра прическа, което пък е повод младежта наоколо да шушука, че... ах, любовта! – любовта какви ли чудеса не върши.
- Бабата голяма жертва прави – подсмихва се Брадатият към Мая.
Мая подвига вежди, знак с ръце: „Какви жертви, човече?”
- Захвърлила е в курника зеленийо дедов калпак... – добавя Брадатко.
- Е, ми-и... преустройваме се, преустройваме се, драги. Нема си то как. Ветарот на промяната еднакво брули и боровата гора над село, и гюбрето на Нане Вуте доле в ниското.
- Ай, че ти поетичен езикът! – стрелва го изпод вежди Мая, игриво показва юмруче.
Дългокосият - към Маринчо, който е обградил с две ръце чинията с кюфтетата: - Скоро ще се освободи щат и за теб – шушне му. Ала Маринчо е с пълна уста, та Дългокосият му поднася чашата с швепса: - На, пийни да се не загуцаш.
Маринчо дъвче-дъвче, тъпче се като човек, дълго време държан само на хляб и вода. Преглъща с мъка едрите хапки кюфте, па извръща очи; изненадан и щастлив, измучава: - М-ммм! Кой... таковата... каза? Отде знайш?
- От сигурно място... Един ще си ходи. Щатът се освобождава. – Тупва Маринчо по гърба.
И кюфтето наистина тоя път засяда в гърлото на Маринчо. Маринчо се кашля, блещи очи, пийва от друга чаша: това вече не е швепс, а вносна бира; обърсва с ръкав пяната, образувала бели мустаци върху образа му, па процежда, същинска месечина, внезапно одухотворен, изпълнен с наивен мил оптимизъм: - И кой па е тоз? Да не би да е леля Върба?!
Дългокосият мълчи, наслаждава се на ефекта, който е произвел върху досега шумно мляскащия и с мъка преглъщащ по-млад сътрапезник.
* * *
Мая – към Жорес, който е от другата й страна: - Брей, как си се изтупал! Откак се разведе, друг човек стана.
Жорес – връща й комплимента: - И ти си хубава. Мацка!
Мая – дяволито го поглежда. Нещо предизвикателно просветва в монголоидните й очи.
Брадатият размахва показалец към тия двама, от далечния край на масата се провиква: - Ревнувам, ей! Сърцето ми кърви... Какво става там пред очите ми?... Майче, тоз Ромео кво ти се усуква!!!
Жорес - към Брадатко: - А! Правим си вятър, че стана доста задушно...
Очилатият (този, който макетира вестника) – към Тежкаря: - Как мислиш, ще дойде ли?
- Няма начин да не дойде. Не забравяй, че той е една от акушерките, кога се ражда „Искрицата”. Въртял на ръка първия брой, щото токът угаснал. Кво знаеш ти! Ние, баке, сме голяма работа. Вестник със славно минало.
* * *
Суетене около парадния вход на ресторанта. Тича келнер с кърпа, преметната през лакътя. Вдига ръце пред себе си, от което снежнобялата кърпа отлита към лъснатия под: - Иде! – Гледа към Главния и към тримата белокоси мъже около него, които са се изправили чинно във фоайето с фикусите.
В залата, тържествен, пристъпя... Кирашки. Ръкопляскат, покланят му се, но стоят на разстояние заради неговите двама телохранители – момци с изваяни от камък лица. Посрещат го прави пред масите, отрупани с ядене и пиене, както си е по традиция, когато се чества годишнина на вестник. И понеже ръкоплясканията не стихват, Кирашки – разперил ръце като за прегръдка, с насмешлива, но интелигентна гримаса показва: „Е, стига де! Хай да не се оливаме чак па толкоз”.
Единият от белокосите (това са т.нар. „активни борци срещу фашизма и капитализма” или „старци-разбойници”, както ги зоват по работническите махали на града) дърпа стола си настрани и Кирашки минава, за да седне на запазеното специално за него председателско място, до настоящия главен редактор на вестника.
- Давам думата на другаря Кирашки – изправя се Главният.
- Сядай, сядай – кротко го прекъсва Кирашки. Вдига чашата си, в която виното искри рубинено. Надига се от стола: - Другари!... - В залата настава гробна тишина. – Другарки и другари, да пием за нашия комсомолски маяк сред младежта на областта и общината. Този фар на истината се роди, другари, в трудните години след Априлския пленум на Партията и беше, и си остава, и ще пребъде в челните редици на борбата за един по-светъл, по-хуманен, по-демократичен... - Словото му скършва, той търси някоя думичка да добави, прави жест пред очите си, все едно отпъжда досадна муха: - Е, разбирате ме кво искам да кажа... Наздраве!
- Наздраве... Наздраве... – чува се от всички страни. Всеки е с чаша в ръка. И точно в този момент става нещо интересно.
Върба се оказва по средата на залата, току срещу ухиления до уши Кирашки с пищов-барабанлия в ръка. Вдига високо пищова, за да стреля по сватбарски към тавана.
- Мъй... Мъй караюшчий меч ривалюций – изкрещява. Щрака-щрака спусъкът, но пищовът така и не гръмва. Тя започва да се суети. Хваща пищова с две ръце и мъчи да дръпне петлето на ударника, ала пружинката заяжда. Може да изстреля куршума неочаквано, да направи беля. Това не само бодигардовете на високия гост съзнават; още повече – патлакът е в ръцете на възрастна дама, сочи дулото ту към белокосите „старци-разбойници”, ту към внезапно пребледнелия, замръзнал, усетил се като на разстрел Кирашки.
Кирашки се снишава зад масата като в окоп, крещи оттам с неприятен фалцет като жена, изпаднала в истерия, макар и думите да са заповеднически: - Какви ги върши тая? Вземете й пищова! Отнемете й оръжието!!!
Единият от бодигардовете затулва с тяло своя човек. Другият се втурва към възрастната дама. Втурва се и Очилатият, като прекатурва стола пред себе си, спъва се, пада, пълзи по лъснатия под на ресторанта.
* * *
Преди да посегнат към нея, преди да я докопат, Върба хвърля пищова върху масата, зад която вече е клекнал Кирашки и я фиксира с очи:
- Стреляй, другарю Кирашки! Аз съм забравила да стрелям... – И залитайки, се отправя към мястото си, прикрепяна от Очилатия.
* * *
Кирашки взема оръжието, потупва го, поглажда го любовно. Усмихнат, възвърнал самочувствието си на уважавана птица, обръща се към замръзналото от изненада множество в залата: - Мястото на това оръжие е върху зеленото сукно в нашия музей на революционното движение, другари. Нашата революция е в сигурни ръце... Бъдете спокойни. Властта на Партията яко се пази. С кръв сме я взели тая власт, само с кръв ще я дадем. Има кой да я пази! – Последното е изречено натъртено, със сдържан гняв.
А през това време Върба – към Дългокосия и към Маринчо, който не спира да си тъпче устата с мръвки: - И за магаре да ми кажат да гласувам, щом Партията така е решила, и за магаре ще гласувам... Какво сте вие! Дребни, продажни душици... С тоя барабанлия аз колективизация съм правила. Знаете ли? Ама не ми се е налагало да трепя. Колко свят е треперил от тоя пищов!
* * *
Мая Касабова – от другия край на масата: - Лельо Върбе... Не се коси бе, лельо Върбе. Ние теб си те обичаме. За нас ти си живият символ на Революцията.
Жорес – поглежда я учуден: не може да проумее ирония ли има в тези думи или Мая наистина така мисли.
Светът пречупва всички и у мнозина пречупеното място става по-здраво, но ония, които не се оставят да бъдат сломени, тях светът ги убива. Той убива безпристрастно и много добрите, и много кротките, и много смелите. Ако не си между тях, той пак ще те убие, но без да бърза.Ърнест Хемингуей
ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТИ ЕПИЗОД
Жорес и Мая вървят по пустата улица. Студено. Нощ. Луминисцентните лампи около паметник на Загиналите за България. Спират. Жорес: - Аз съм дотук.
- Няма ли да ме поизпратиш? Все пак сама жена... Ще пием по едно кафе...
Изкачват широко стълбище в триетажна жилищна кооперация. Мая пъхва ключа в бравата.
* * *
Голи, увити в чаршаф, се гледат в очите. Той се навежда над нея. Дръпва завивката, целува я по пъпките на едва очертаващите се гърди. Тя обгръща лицето му с длани, взира се в очите му. Говори с дрезгав, облъхнат от женственост глас, но иронично: - Ние с тебе сме анархисти, миличък! На такива като нас със закон трябва да им забранят да правят деца.
- Защо? – недоумява той.
- Защото сме прокълнати да живеем неудовлетворени, неразбрани, търсещи някаква истина за живота, някаква своя измислена свобода и божествена любов.
- Моите желания са простички.
- Лъжец! – перва го през носа, измъква възглавницата изпод главата му и го замеря с нея. Смехът й го възбужда. Боричкат се.
...Рано сутринта край заспалата Мая Жорес се измъква на пръсти в съседната стая. Облича се, и като притваря зад гърба си външната врата на жилището, тръгва да слиза по стълбите. Пред входа вижда група деца, които са се запътили с чантите си към училище. Децата шумно спорят, кикотят се... Замерят се със снежни топки и тичат по улицата.
- Кучка! – процежда Жорес през зъби и тръгва с ръце, пъхнати дълбоко в джобовете на балтона. – Мръсна, гадна, долна кучка!
ТРИДЕСЕТИ ЕПИЗОД
Бащата на Жорес в новичката жигула. Премята колана, закопчава се. Посяга към стартера. Блъвва пламък. Мъжът опитва да се измъкне от горящото купе, но пластмасовият накрайник на колана, омекнал от огъня, не позволява щипката да се разтвори. Човекът гори, мята се из пламъците, вързан за облегалката.
Случайни минувачи виждат обхванатия от пламъците мъж как се бори за живота си. Някой вдига камък от земята, счупва стъклото откъм лявата предна врата. Огнен стълб се издига високо към небето в горещия августовски следобяд...
* * *
Кола на „Бърза помощ” със запалени фарове лети по улиците на града с включена сирена. Редките минувачи спират озадачени и тревога, съчетана с любопитство, се чете по лицата им. Камерата постепенно фокусира върху хоризонта, устремява се към редките памучни облачета в коприненосиньото небе. Гласът на Жорес зад кадър:
- На шестия ден татко почина. Много случайности има в тая работа, за да повярвам, че е случайност... Мене ме уволняват от редакцията. Не ми казват защо. Подмладявали състава. Казват ми: недей рови, да не стане по-лошо за тебе!!!
Преливане от кадър в кадър – от горящата жигула към дебело тапицираните врати и облицованите с ламперия коридори, по които върви Жорес. Врати, врати, врати... И на всяка – табелка от месинг с името и длъжността на човека, чието бюро е зад вратата.
Изкачва се по стълби. Стълби, стотици стълби... Задъхан се изкачва и изкачва все по-нагоре. Тупка сърцето му. Туптенето се чува все по-силно и по-силно. Все по-дълбоки – вдишванията и издишванията. Спира пред врата с табела, много по-голяма от останалите: Първи секретар на ОК на БКП.
Отваря му млада жена със строго, повяхнало лице. Кани го да влезе. Влиза...
* * *
Малка стая с бюро и телефонен номератор. Жената съобщава нещо по телефона. Става. Съпровожда Жорес до друга, пак тапицирана – врата в другия край на стайчето. Онази врата е полуоткрехната...
Жорес - неуверен в рамката на тая двукрила резбована изящно врата. Вратата се отваря и отвътре, застанал прав, с ръце, скръстени на гърди го очаква Кирашки. Кабинетът на Кирашки е колкото зала на ресторант, с тая разлика че в дъното е монтирано огромно бюро, а между бюрото и входната врата е дълга ниска масичка с наредени около нея облечени в черна кожа фотьойли. Това е светая светих – светилището на Партията. Точката, върху която са фокусирани вярата и копнежа на хиляди напористи мечтатели. Гнездото на лешоядите. Тук се вземат решения, от които зависи съдбата на половин милион простосмъртни мъже и жени, деца, старци.
Кирашки пристъпва край Жорес, поставил длан върху рамото му. Потупва го бащински, грижовно почти. Посочва му къде да седне, а самият той отива и сяда зад огромното си бюро в дъното на кабинета. Зад гърба му са кръстосани двете знамена – Българският трикольор и Кървавото знаме със сърпа и чука – флагът на Съветската империя.
Тишина. От полуоткрехнатите прозорци долита шумът на движещите се долу по булеварда коли; човешки говор и музика долитат от близкия луксозен ресторант... Все делнични шумове на големия град са това. И в тая привидна тишина отеква металически гласът на Кирашки:
- Е, Гошо... Казвай какво искаш да направя за теб!
- Да направите за мен?! – с треперящ от възмущение глас, но и респектиран от човека насреща си, учудва се Жорес. – Че аз не съм дошъл да се моля!
ЕПИЛОГ
На фона на многолюден площад с изказващи се пред микрофона, сменящи се един подир друг оратори с кой от кого по-кавгаджийски гласове (детайли от последните дни на ноември 1989 година, познати и от телевизионните репортажи на живо) чуваме гласовете на Жорес и Мая.
Мая: - Питам се... Ако Кирашки не беше такъв злодей, дали щяхме пак така да обвиняваме властта на комунистите?
Жорес: - Но властта сама по себе си не може да бъде добра или лоша. Такава, каквато е, я правят личностите. Ако не беше Кирашки, а някой идеалист и романтик по душа...
- Грешиш, струва ми се – прекъсва го Мая. – Още от есента на далечната 1944-та властта в тая страна е окупирана от група хора, които са създали система от забрани за всеки, който може да се усъмни в правото на групата да управлява.
- Но това е принципът на мафията – учудва се Жорес.
- И тук грешиш, драги ми Смехурко. Мафията не се опира тотално върху цялата власт. Мафията използва отделни групи управляващи, или дори отделни личности. А при нашите условия другарите и другарките изцяло разполагат с властта, със законите, с народа. Видяхме какво се получи в Румъния...
- Значи, не вярваш в преврата на Десети ноември?!
- Това не беше преврат – полекичка реди думите Мая. Това, драги, беше козметична операция. Внимавай! Секретните служби работят под пълна пара. Някой в Партията опитва да смени посоката... Но инерцията е много силна, а държавата е голям, тежък кораб. И той скоро няма да започне да завива. Поне не толкова скоро, колкото ни се иска...
* * *
Текат заключителните надписи. Фонът им – глутница кучета в общинското гробище край града. 26. ХІІ. 1989 г.
БЕЛЕЖКА от днешния ден:
Тоя текст с претенциите да бъде сценарий за игрален филм писах действително в разстояние на седем дни. Предназначен бе за участие в конкурс, който киностудията "Бояна", ако се не лъжа, бе обявила за български филм на актуална съвременна тема. Двете дати – в началото и края на общо тридесетте епизода, са действителни. Както са действителни и всички ония, които послужиха за прототип в тая измислена история. Ако някой все пак открие сходство или съвпадение с реални събития и личности, вероятно се касае до случайност. Какво пък – животът, който живеем тук, в отечеството си България, е по-фантастичен и от най-развихрената фантазия. Хари Потър и компанията му от духове, чудовища и магьосници пред тоя наш живот ряпа да ядат!
Една жена, пенсионерка, бивша учителка в разстояние на четирийсет мътни години, понастоящем с мизерна пенсия от 138 лева и 72 стотинки, имала трима сина студенти, а пък мъжът й се запилял по чужбина, забравил да се върне в семейното гнездо, т.е. в скромната бетонна панелка от 54 квадрата, та за него няма какво и да говорим, понеже интересните работи стават не по света, а в нашата китна България. И тъй, случайно някак от само себе си, на двора пред закелявялия жилищен блок в самия край на града, току зад веселото циганско селище, тъкмо тук, да не се надяваш, поникнало дърво, ама не какво да е дръвце, а от ония редки растения, дето раждат златни плодове и ги има само в народното творчество. И дървото всяка година раждало една-едничка златна ябълка някъде около 800 (осемстотин) грама 22-каратова златна превъзходна тип „мичуринка”. Птичката, дето изсрала семенцето, била яла нейде из ябълковите насаждения в Съветския рай. Не било просто ябълка, а напомняло миниатюрно тикве. Е га си!
Както се случва в живота, тъй и в приказките, хубавите работи никога не идат сами, та и в тоя случай: покрай златната ябълка завъртяла се тъдява някаква мутреста хала. Ама не досажда целогодишно, а само в оня сюблимен момент, кога в разстояние на двайсет и четири часа някакви си мичуринката узрява съвсем и става годна за консумация, т.е. за бране и продан. Та халата, съвсем като у дома си, долитала в тъмна доба и отнасяла богатството в гори тилилейски, демек – в своите вълшебни конаци.
Днес така, утре така, нашите хора – пенсионираната даскалица с тримата сина, хептен се озъбили от глад. Пък и с мизерна учителска пенсийка кое по-напреж! Тока ли да плащат? Топлата вода ли? Телефонна такса ли? Таксата за университета ли? Пък и данъците и таксата за боклука в тая держава не са жълти стотинки за простолюдието; пак харно, че не са се сетили данък да турят за въздуха, дето го диша бедният народ. Данък-сгради, застраховки разни, ето и личните карти трети път ще сменяме… И всяка от тия благини пари струва. Естествено, взели да правят сметка как да се куртулисат нашите хора от халата-приватизатор.
Рекъл един следобяд първородният син на госпожата: „Майче! Тури ми в туй чанте две-три кила орехи. Шъ ида да вардя златната ябълка, белки не взема да се одремя, шъ чукам орехи, шъ ям, шъ чукам орехи, шъ ям…” И тя му изпълнява желанието. Обаче през нощта синковецът така се отнесъл да лапа орехи, че и не усетил кога халата дошла, кога си отишла…
Следната година по туй време, есенес демек, ей ти го, иде средният син силен-буен: „Мамичко! Ти ме знаеш. Метнал съм се на тате, кожата съм му одрал на оня хайдут неден… Та с една хала ли няма да се справя! Бързо тургай в едно торбе орехи и само чакай да видиш какво ще й се случи на халата мутреста”. Бабата и нему угодила. Обаче и нему очите се замрежили за сън. С пълен тумбак беден човек лесно заспива, лесно го и лъжат. Халата – пак честита.
Е, писнало й на госпожата. Рекла си: „А бе, тва си е съдба. Кога един даскал в таз България е видял уважение! Само се лъжем с таз ябълка. Майната й на ябълката! От душмани и простотия тоя наш народ няма да прокопса, та ние ли ще сме баш късметлиите! Нали и в лакърдиите го има това: хубавите ябълки свинята ги руча”.
Накратко, отчаяла се жената, но то е нормално за обикновен човек, българин при това, а не човек от малцинството, да речем. Понеже ония от малцинството имат права, пък българите в България права нямат.
На третата година по гроздобер най-ситният, изтърсакът на мама, въси вежди, опитва и той да приказва издебело, пък гласецът му още мутира: „Ей, мамо! То се е видяло, че няма да видим хаир още хиляда години поне, ами я дай касапският нож на дядо, оня, дето дядо едно време, преди Девети септември 1944-та, клал прасе по Коледа с него”. „Бо-о-ожке-е-е! – плеснала с ръце бабата. – Ха си само одраскал халата, и ще довтасат поне четирима печени адвокати, трима следователи, десет съдебни чиновници барабар с главния прокурор на държавата ще довтасат и ще те изкарат, че нарушаваш човешките права на халата. Остави, сине! Хич не ти трябва да се захващаш. Не е то за такива като нас работа. Карай кротко, преглъщай, сине, и ще живееш дълго”.
Ей тъй ги наставяла майка му, бившата учителка, ала кажете: кой син слуша какво му говорят родителите! Все вирят нос, все в облаците летят това младите. Боже мой, те ще ми оправят света!!! Не си виждат жълтото около устата, тичат да катурнат някой властник от стола му, пък подир година властикът, дето е управлявал преди, гледаш го – пак около софрата се навърта, и хем се зашопарил, хем бузите му пак издути, та и говори тежко-тежко, все едно Господ за шлифера е хванал тарикатът му с тарикат. Пак лапа мръвки, пък народът – на същия хал.
И значи, дребосъкът се укрива в шумата без майчина благословия, дочаква със зорки очи Старата познайница и Старата познайница тъкмо посяга към ябълката, Дребосъчко я ръгва - харц с ножа! - и халата била тъй ошашавена от таз нечувана дързост, че някак така, машинално, отлетяла „хей там в полето”, както се пее в песента.
Бре-е-ей, какви работи се случват понякогаш в България! Също като в старите филми.
Най-криминалното не е, че момъкът сполучил да опази имота си в тия наши славни хайдушки времена. Най-криминалното, мили деца, е, че не се явил никой да защити човешките права на ранената хала. Нещо повече – народът изскочил сънен и по бели гащи на улицата, и както си триел гурелите от очите, тоя същият народ завъртял кръшни народни хора и ръченица, мегданите по села и градища се изпълнили изневиделица с борци за народна свобода и с яростни дисиденти. Дисидентите взели да спорят кой е по-дисидент, списък размотавали, надпреваряли се да припомнят кой повече страдал, кой по-яко мразел ламята и всичките й зулуми по нашенско.
От най-високо място се чувало как и слугите на бившето Политберо също ехидничат и се радват, крещят и те: „Ха тъй! Дай! Дай, море моя майно льо! Огън да го гори душманина!”
След едно късо време изяснило се, че Демокрацията дошла и всеки, значи, може да си плямпа врели-некипели, как му дойде на ум, може да кълне на воля и самия господин президент на Републиката, да се прави на велик, да посяга да удря, да залага взрив под вратата или под колата на омразния си конкурент, да си се разхожда преспокойно по градските улици, закичен с патлак, пушка, гранатомет или артилерийско оръдие; ако ще, да си играе на жмичка с полицията, а господа министрите и самият господин прокурор на Републиката да си пие кайвето с по едно малко коняче в компанията на топ-мафиотите. Въобще, настанало всенародно веселие, ум да ти зайде. Боже, че кога ний, българите, по-интересно сме живели!
Малкият обаче, както всички дребни по ръст, решил да изпълни мисията докрай: да издири къде е леговището на халата, след което естествено да се приключи цялата работа. Едва уговорил двамата по-дърти братя. Гледали го те с дебели очи: „Виж кво, Малкият, наясно ли си, баке, с политиката? Ний може да сме от една майка раждани, обаче сме от разни партии – единият от нас е от Движението за права и свободи, другият - от Партията за ред и законност. Как тъй ще заебем партийната линия, партийната дисциплина и нашия партиен вожд и ще тръгнем ачик през кестермето”.
Девет дни и девет нощи ги уговарял нашият човек, па ги навил да поемат дружно по кървавата диря. Вървели, що вървели, стигнали стар кладенец насред полето. Явно, халата, както се досещате, се била бухнала в кладенеца – дотам водела кръвта. То и кладенецът не бил нормален кладенец, ами от него се слизало до По-долната земя.
Ха сега, глей майтап!
Първородният син не бил баш навит, ама нали трябвало да събира политически дивиденти в обществото, та се вързал през кръста с въже, дал наставления как да бъде спуснат и като каква сигнализация ще приложат, па се хопнал в дупката. Дострашало го, като останал насаме със себе си, дал знак да го изтеглят обратно. Завтекъл се да ги прегръща с ей толкави зъркели и широко разперени ръце. „Братлета! – рекъл. – Няма смисъл да се хабим. Животът е пред нас, животът е хубав, а халата, сто на сто, трябва да е опнала търнаци. Хай да се махаме от туй място, да ходим да строим живота нов… както се пее в песента. Капетализъм ще строим, братя, няма лабаво!”
Средният, и той подир малко запял същата песничка: „Амче тя, халата, ще да е гушнала вече букетя. Вечна й памят! Да я забравим, братя. Да отгърнем нова страничка в Историята и повече да не претакаме старо вино. Тъй де. Таз оклепана с кръв страничка от Историята вече е затисната от нови събития. Почнали сме нова страничка, нъл тъй! Я глейте какво ясно бъдеще ни чака отпреде. Капетализмът, братя, не ще молитва!”
А Изтърсакът гледа-слуша ги, клати главица: „Я, братя, и аз да пробвам!” „Ма кво ще пробваш бе, Малчо… Таз страничка вече не щем да я препрочитаме. Хай стига си се халосвал по ланския сняг!!!”. Тъй един през друг мърмънисвали братята, па накрая го изпсували едно сочно на майка: „Оди си троши кокалите, като си толкоз прозд, мамицата ти да ебем!”
Пуснали го в дупката и наистина слязъл той на По-долната земя. Даже конака на халата първо му се набил в очи. Че и пофлиртувал с трите й щерки, особено с най-малката, най-писаната, най-дяволитата. Ала какво да меси женуря в отговорните мъжки дела! И най-малкият брат командировал трите хубавици при братята на Горния свят, да имат какво да делят и за какво да се джанкат. Досещате се навярно, че като видели как Писаната размята поли наляво и надясно, как върти задник, хлътнали до уши, обзел ги един мерак, не ти е, майко, работа.
Към по-големшките и по-трътлести двенки се отнасяли учтиво като към две възглавници с перушина. Което пък изпълнило двете съвсем не с най-благородни чувства, но това, мили деца, е сюжет от друга – реалистична, бих казал, приказка, докато тая тук приказка е вълшебна, нали!
Между другото Изтърсакът се срещнал с госпожа Халата, и като последица от тая среща халата предала – според легендата – Богу дух, но на щъркели и на легенди май не е твърде здравословно прекалено да се доверява човек.
Какво станало по-нататък?...
Улисани да угаждат по всякакъв начин на госпожица Хубавелката, двамата главоци търчали назад-напред с изплезен език около нея, купуват й закуски, носят й кока-кола, бъркат й кафенце, причакват я по ъглите, колкото да й рекат едно „дзак, моме!” – накратко, изпаднали в онова блажено еуфорично състояние, което превръща печени уж мъже в кашмер за обществото. Но и това, мили деца, е сюжет от друга – тоя път: романтична! – приказка. А нашата приказка, да не забравяме – е въл-шеб-на.
Та батювците зарязали своя брат и той, вече забравен и от цялото общество, по Закона на гравитацията пропаднал още по-надолу. И понеже, падайки, не успял да кацне върху гърба на Белия Овен, насадил се – вай, завалла! – върху руното на Черния Овню и Черният Овню го смъкнал на Още по-долната земя, дето вече е такава абсолютна мизерия и такава суша, че някаква там хептен простосмъртна селска бабичка месела тесто за хляб с плюнки, моля ви се.
Ама това на нищо не прилича! И таз добра душа – Изтърсакът, като научил от женицата, че даже и тук, съвсем на дъното на света, съществуват мракобеси, т.е. вече не просто хала, а една съвсем Триглава ламя, дето се хранела с прясно девиче месо… завтекъл се, значи, да помага на местния цар, и по-точно – на неговата царска дъщеря, на която й предстояло да бъде в най-скоро време изядена.
Ама от кого изядена? От Триглавата ламя, разбира се. И тогава ламята щяла да пусне вода за пиене, пране и поливане. Т.е. тя била нещо като нашенските монополни чудовища "Сметосъбиране", „Електричество” и „Топлофикация”, башка останалите по-дребни кожодери български.
Често казано, обичам вълшебните приказки заради бързината, с която добрият герой извършва подвизи. Виж, светът на възрастния българин е много по-скучен, точно защото в тоя наш възрастен свят, да го назовем: в това наше Подразделение на Световната банка, място за подвизи няма, всичко е логично разчетено до стотинка, до цент, предвидено до милиметърчета и грамчета. И ако някой простосмъртен българин си въобрази, че може да извърши подвиг, него просто го бият през лицето с ритници, за да му докажат, че не е прав.
Е-е-ех, що не съм дете!
Та нашият юнак тутакси се справил и с Триглавата ламя. Нали разбирате! - извадил чекийката от джобчето и клъц-клъц-клъц… куртулисал и тоя подземен народ от неговия душманин. За награда местният цар му обещал: каквото си пожелае, да му изпълни желанието, та момъкът рекъл: „Помогни ми да си се върна в бащиното огнище, при своите”. Нали! В края на краищата, и най-големият храбрец изпитва носталгия по роден дом и отечество. Нищо, че обикновено в родния дом и отечество никой юнака не го бръсне за юнак; обратното – обикновено го гледат като рошавата гарга в семейството. То и братята му да не би боб да хвърлят за него, я?!
Мили деца, това е приказка, измислена за приспиване. Нищо, че я приказвам по малко особен начин, ала тая вълшебна приказчица има много яка философска основа. И това може да се изрази с една дума: оптимизъм. Оптимизъм е да вярваш, че Доброто все пак накрая побеждава идиотите. Оптимизъм е да живееш с крепката вяра, че най-хубавото момиче все пак ще се омъжи за най-достойния жених, а не за някакъв разпъхтял се морален урод с много пари в швейцарска банка. Оптимизъм е да крачиш през лайната без подличкото чувство на страх и ужас от живота, да не се потиш и да не ти трепери гласът, когато застанеш лице в лице срещу подлеца и предателя. Оптимизъм е да обичаш дори гадината, която гроб ти копае зад гърба.
По-нататък в приказката Изтърсакът, уморен, отива да легне на сянка под клонесто дърво. Представете си, отгоре имало гнездо с орлови яйчица. И докато изнуреният от подвизите юнак кротко пъхтял и примлясквал насън, ето че пак се появява Злото – сега пък в образа на Триглава Змия… Докато змията с трите глави, съскайки, се вие и пълзи нагоре, орлетата тъкмо се излюпили и запищели шокирани. Ами че те веднага усетили, че проклетницата иде да ги изяде! Писъците им естествено събуждат юнака. Юнакът веднага и той се ориентира, вади пак оназ чекийка от джобчето и… хряс-хряс – оппала-а! – и това зло вече го няма.
Да, но сега пък се появяват орлите-родители. Виж ти каква неблагодарност! Ще го накълват до смърт, с клюнове ще го разкъсат него, спасителя на техните орлета!... Животът му направо висял на косъм.
Спокойно! Нищо лошо няма да се случи. Доброто, сторено от момъка, върви подире му и ще го пази. Значи, развикали се орлетата: „Мамо! Тате! Какво правите?! Тоя човек ни спаси живота”.
Да, знам, че такива работи стават и в реалния живот. Точно воюващите от предната фронтова линия да се втурнат един към друг и да се прегръщат, и да плачат с горещи сълзи от радост и умиление. Това са красиви мигове от живота, мили деца. Тия мигове са като върховете на Хималаите окъпани от божествено бяло.
Обикновено обаче се случва непоправимото: по-бързият стрелец убива възможно най-верния си приятел, или убива любимата на приятеля си… Но и това е сюжет от друга приказка, случила се съвсем наяве в град с името Сараево. Нали! А нашата приказка е вълшебна.
И както е присъщо за вълшебните приказки, завършва с щастлив край, с хепи енд, по английски речено. Орлите изнасят Изтърсака на неговата си земя, казват му: „Чао, скъпи приятелю! Ако знаехме, че си толкова сладичък, за една бройка да бяхме те излапали” и отлитат от приказката.
А гузните по-големи братя, като не могат да направят за Писаната мома дрехи самоткани, отстъпват, и нашият човек се пробва. А пък той, между другото, има пръстен, предназначен точно за тая тънка работица. Отде го има ли? Хитрушата му го даде, когато усети, че е истински мъж.
И значи, какво повече да разправям? Тя работата оттук-насетне е ясна. Момчето само погледнало пръстена, и самотканите дрехи тутакси се направили. Което автоматически води до сватба, примерно да речем – води право към пловдивския Дом на младоженците срещу старата еврейска баня Орта Мезар.
Както се казва във вълшебните приказки: и аз бях на тая сватба. Ядох, пих и се веселих. По брадичката ми потече, в устата ми не влезе, но пак ми беше сладичко сватбеното мускатово вино от избата на село Първенец. А когато си лягах вечерта, хич не си помислих, че ми е самотно, мразовито в сърцето и противно в неотоплената стая, ами бодро си рекох на глас в тъмното: „Ама че щастливец си, Гьорги, че имаш точно такива приятели!”
На светлата памет на баща ми - дърводелеца, който нищо не разбираше от политика и затова казваше, че политиката е мръсна работа, работа за провалени хора...
Предавате си вий властта един на друг и аз не знам какво ви толкоз плаши – докато аз гласувам като луд, България делили сте на наши и на ваши.
Докарахте бедняци откъде ли не – платихте им на тях за гласовете, за да ви клекне тоз народ на колене, ликът ви господарски пак да свети.
Какво си без учители, народе мой! Превърнаха ни в стадо овча мърша, и все едно на власт дошъл е кой, ний всички сме му вързани във кърпа.
Цитат: Бях го написал в първото си мнение, сега давам и предложение на модератора: Значи, форумът е за език и литература, и нека да има литература; ако искате, обсъждайте и езика на въпросната литература. Да се отвори нов форум, например - със заглавие: Мемоари, спомени - лоши и хубави, сълзи и радости - неполитически, и подфорум - същото, но с политически нюанс на същите. Спомени, сълзи и радости, ако има и друго, свързано с тях - да влезе. А този да си остане за литература, ако може де...
Как да отделя представата си за художествената литература от личните спомени, сълзи и радости, както се изразявате игриво, kantu? Ако имате идея по въпроса, драго ще ми е да ме осветлите.
А песничката на Челентано "Чао, рагаци" някак не ми стига ум да усетя какво общо има с изборните манипулации.
Бъдете здрав!
tisss
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
"Как да отделя представата си за художествената литература от личните спомени, сълзи и радости, както се изразявате игриво, kantu? Ако имате идея по въпроса, драго ще ми е да ме осветлите."
Извинете, но щом не се досещате, ще го кажа така:личните спомени, сълзи и радости не са задължително художествена литература, дори ако са написани по изискванията за такава.С Вашата представа не мога да споря.
А Челентано беше за разведряване на настроението от поста Ви.
Поздрави!
Екстри:
EIРHNH
самотен
Регистриран: 19.08.2006
Мнения: 1902
От: България, София
Разликата, Тисс, е, че учителите не сте "сър" или "лейди", ако ме разбираш...От тази малка разлика идва доста голямото отдалечаване в перспективата... Иначе картинката ми е добре позната и не мисля, че тя е от "вчера" - и по "наше" време доста тинейджъри "живееха", като мачкаха всичко различно, дължините на косите и престилките наистина ни се мереха с метър, но под престилките носехме мините полички, а косите се тупираха, фризираха... и гриможе имаше, дори в училище...Това е характерно за младостта, Тисс - тя кипи от желание да живее! А твоята грижа трябва да е да им покажеш различни страни на този живот, да ги научиш, че нещата не са такива винаги каквито изглеждат, макар, че може и това да се случи, да се научат да разбират истинския живот, а не този, който се вижда с невъоръжено око...Дон Кихот от една страна е начин да се насладят на един начин на изразяване, описание, картини, образи - как са написани, защо така написано, всичко звучи така красиво, доставя удоволствие да го четеш и защо някои не могат да изпитат това удоволствие, не могат да изпитат много други удоволствия и животът им остава празен и грозен...Там има много други идеи, които Сервантес се опитва да сподели с читателите си и които биха накарали всеки да се замисли над много неща...Според мен, не трябва да се предаваш, а да търсиш и търсиш други подходи към учениците. Може би в началото ще е добре ако разкривайки някой образ или анализирайки ситуация, се опиташ да потърсиш еквивалент в съвременния свят - може и заедно с учениците, или като писмено упражнение /всеки да напише еквивалент от своя живот или живота на познати, близки, обществото...Като внимава за това как ситуацията в романа се е отнасяла към времето, епохата в него.../ Не си излишен, Тисс! Учителите никога няма да бъдат излишни! Децата могат да натрупат много информация от интернрт и други източници, но само учителят може да ги научи как да я използват, как да се ориентират, как да я откриват и как да я разбират и променят нещата от живота с нея... Не се предавай, а дерзай! Колкото до свитото момиче, нима искаш да кажеш, че и ти си свит, че ти не живееш, а те живеят?!...И що за учител по литература си щом допускаш такива просташки прояви пред теб? - би трябвало да реагираш, да накажеш тези квачки така, че момичето да не се почувства унизено, че не може само да се защити - например, за грозно отношение към съученичката си да напишат есе или да препишат 3 страници от изучавания материал или да напишат как би трябвало да се отнасят към съученичката си за да изразят отношението си към конкретния проблем без да я наранят напразно и какви качества демонстрират с едно такова грубо отношение и горди ли са от това поведение и ... какво ли не още...Стегни се, Тисс!
Светът пречупва всички и у мнозина пречупеното място става по-здраво, но ония, които не се оставят да бъдат сломени, тях светът ги убива. Той убива безпристрастно и много добрите, и много кротките, и много смелите. Ако не си между тях, той пак ще те убие, но без да бърза.Ърнест Хемингуей
У-у--у-, яко, брато! Завидех ти! Блазе и на тая С.!!! Давай се така!
Реплика на mintaka
ИМА МОМЕНТИ, КОГАТО...
"...Има моменти, когато трябва да се правят дори предварително обречени избори. Да се застава дори на губещи позиции, но да се застава знаково, с цялото усещане, че си малцинство. Или както казва поетът Томас Елиът: "За нас е само да направим опит. Останалото не е наша работа..." Предвиждам, че всичко, свързано със смисъла и вкуса и най-вече литературата и изкуството като произвеждащи смисъл, ще стават все по-важни убежища. И нови алтернативни източници на енергия.
Веднъж се наложи да отговарям на уж елементарния въпрос за какво служи литературата. Конкретно - защо трябва да се чете? Ами то е като да питаш защо трябва да се сънува. Не трябва. Просто сънуваш. Четящият човек обаче извършва една невидима работа по вкуса. А човекът с вкус по-трудно става подлец най-малкото, защото е некрасиво..."
Из „Изчерпване на залежите от смисъл” във вестник „Дневник” от 9 ноември т.г., чийто автор е Георги Господинов
Освен средство за разтуха, литературното изкуство е и начин да се реагира на натиска, който човек всекидневно изпитва. С остъклено от пот лице пишещият отмества гранични стълбове, за да открие нова гледна точка към космоса, но и към човешкото съзнание. Понякога това се прави кажи-речи в прав текст, друг път със сарказъм и със свъсени вежди, а понякога – с иронична усмивка. Налага ми се да допълня следното...*
1.Бернеско (от итал. bernesco) e вид пародийно-сатирично, насмешливо стихотворение в Италия. Името си добива от създателя на този тип стихотворения – поета Франческо Берни (1497-1535). Бернеско е шеговито хумористично произведение, което с пародийно-възвишен и тържествен стил рисува обикновени, дребни предмети и събития, а също – неочаквани и противоречиви образи. Сам Берни нарича своите творби бурлески. Под това название литературният вид преминава от Италия във Франция и в други страни.
2.Бурлеска (от итал. burleska от burla – шега) е пародийно-комически вид, в който комичното произлиза от контраста между темата и езика, на който е написана творбата. Така например възвишена тема или велико класическо произведение се разработва на простонароден, дори на вулгарен език. Бурлеска може да се получи и по обратен начин – като подбрана незначителна или дори пошла тема се развие на висок стил. На Запад и в Русия през ХVІІ и ХVІІІ век бурлеската се използва като форма на протест срещу абсолютизма. У нас този вид в художествената литература не се развива.
Здрасти! Виж сега, нема нужда да се извиняваш.Ей как е казал поета значи: "За нас е само да направим опит. Останалото не е наша работа..." Та не се кахъри, щот шведите ако знаеха и те щеха да ти завидят – те само до тройка го докарват завалиите, а у нас – четворка, и то с дуплика! Да се знай българския мъж на кво е способен! Че нещо зе славата му откъм таз дейност да бледней.Само едно нещо си упущил – музиката брато! Таз картина дет си я нарисувал – сичкото е културно, нема простотии – ракии с туршии, не - вино, шоколад, момата дащна, само ако имаше едно парче да звучи, пример ти давам само – на Славчо “нема не искам, нема недей” – за началото, а пък накрая може “жива рана” да се чуе. Още по-яко щеш да е, ама ти си знайш, ти си поета. Айде, мъжки, продължавай в тоя дух, па споделяй и ний да се кефим с теб!
E, здрасти! Щом сте рекли, mintaka. Тя моята замяза на оназ лакърдия - "Аз ли ти се, Боже, криво молих, ти ли ме криво разбра!" - ама нейсе. Животът е игра, изкуството - и то е вид игра, па и там си може, кой си го може. Ама май се издъних с тая работа, дето би трябвало да е пародия на "бисерите" от творческата мощ на Слави Трифонов и плеяда творци на съвременната чалга-култура.
П.П.: Тия дни открих, че колкото по-просташка е една нация, толкова по-яко набляга на сексуалните самохвалства. Не че се оплаквам де...
Ще се съпротивляваме срещу Навика, безбройните му маски, пипалата му: в спиралите му виждам слепи славеи, възпяващи нелепо свободата си. Докато всички свикваме полека със тежките уранови играчки - от втората природа на човека до третата война остава крачка... Защо да не живея хармонично?
Въпрос, на който бих се смял до сълзи, ако не чувствах как и ироничната усмивка върху устните замръзва и моето лице се изкривява от първите си клоунадни спазми; звънчетата отдясно и отляво започват все по-малко да ме дразнят.
Към тебе, гняв, навеждам си ухото, ти, който си баща на много грешки - макар и лош, съвет ми дай, защото ми е студено в тия тънки дрехи. Ти, който сляп размахваш алебардата, така приличаща на пеперуда - виж! - нежността скимти по тротоарите, смалена до размерите на пудел. Но кой е отредил един да страда, а друг да си подсвирква с пълни бузи? Или да ни напътства с тях? Над кладата от есенни листа димят илюзии... И умножена, болката ми расне, пълзи като къпинов храст над всичко, наричано от някои прекрасно, от други премълчавано скептично.
Напразно се опитва паметта ми да се завърне в детството, което отгледа кон със Кумовата слама, поеше го с вода от дъждовете. Препъвам се сега в трупа му, светва в рисуваното му око сълзата и осветява случки и предмети, които бяха някога загадки. Които бяха някога красиви и тайнствени, а моето невежество ме правеше безсмъртен и всесилен, но повече от всичко друго - нежен. Изграждали душата на момчето, защо мълчат днес всички книги прашни пред моя вик, издигнат до небето като хвърчило с дяволска опашка: - Живея ли? И за какво живея? Усмихвам се с ирония: разбира се... А от стъклото счупено към мене нахлува хлад направо от всемира. Как вият динозаврите в бензина, освободили свойта праенергия, а нежната двутактова машина калява в самота и грохот нерви. Какво Го чака? Кой е зад вратата? (Градът мълчи като евакуиран.) В компания е Той със самотата, защото самотата Го разбира. А в самотата ще покълне истина - като стебло на ябълка - под нея огромният му мозък ще измисли каквото трябва, за да оцелее. Но чувствата - листата на дървото - дали не ги пилее бавно вятъра, създаван непрекъснато в живота от пешовете черни на саката ни?
Наивна нежност! - дъщеря ми тича в градниата с класическите вишни, разперила към слънцето ръчичка, за да му каже колко е годишна. Пчели й правят златни ореоли (безсмислени при нейната невинност), а аз я гледам и на глас се моля да бъде жива пет по сто години. Сърцето ми се свива, като виждам как пъкпите се пукат, как животът взривява хлорофила си верижно и триумфират мравешки пехоти. Оттук нататък всичко общо-взето е спускане по хребета на юни... И старците, загледани в небето, почукват по отвъдното с бастуни.
Зелена е като буквар природата. О, колко аналогии невинни с това, което преживяват хората за шестдесет и толкова години. Каква неудържима философия от цветове, от форми и от страсти, които тихо, с лазене и скокове зачеват плът за своите стомаси. От птичи поглед всичко е естествено. Хармония! - въздишат в хор туристите. Хармония е, но да си надвесен над нея, не сред слепите й пристъпи! И стреснат - между макове и глогове - извивам врат към слънчевата брадва: дали така не прави аналогии и с мене някой - и жесток, и страдащ?
Комините димят и този дим е послание до цялата вселена, че тук човекът има дом и име и че земята още е зелена, че можем да отидем на ексурзия, да се дивим на истинските преспи, а коледният студ да бръсне бузите на юноши, запели древни песни; и селянин, комуто пукат костите от здраве, да отпий "за бог да прости"... Непоносимо щастие от простите неща, които никак не са прости. С невидимите свои телескопи кажи, творецо, за кого будуваш? Приспан от ежедневния си опит, човекът рядко в облаците плува. Върти го механизма на живота с надеждата, че утре ще почива, но все по-бързи стават оборотите и все по-слаба всяка съпротива. И все по-малко време за душата и тялото, което го напуща... Преди да си е подредил нещата, ще му обуят новите обуща.
Завършено е сякаш всичко, движат се нещата по излъсканите релси, отлитат като малки гари грижите, пищят локомотивно интересите. Пристигат дъждове като по ноти, из опитни поля кълнят филизи и юноши навлизат във живота, от който никога не са излизали. И колко лакти, колко много раници - къде отиват всички тия хора? Отмества се невидимата граница между реалността ни и възторга. Край малката волфрамова планета на лампата - мухи чертаят орбити. И сякаш астронавти, стиховете пристигат и си тръгват с тъжни проби.
По виждащи от пръстите на слепия, когато се докосват до момиче, случайните прозрение и трепети създават в мене този алогичен и нежен свят, където свети още (спасена от безкрайните усилия на грубостта) Надеждата и нощем прогонва на страха ми ципокрилите. Душата ми навярно е лилава от непрестанно взиране в отвъдното... Какъв прекрасен щит си изковава човекът, който е достигнал дъното и който е видял веднъж в елхата жестоката извивка на приклада, в усмивката - змия, а във змията - лекарство за човека, който страда... Един невидим Хефест изковава за теб, творецо, този щит и нека, ако от богове не те спасява, поне да те закриля от човека.
Отдавна се каня, но май дойде ред да спомена най-сетне Франсоа Вийон (1431-1474), един от великите и разкошни учители на съвременните поети.
БАЛАДА ЗА ДЕБЕЛАТА МАРГО
Ако я любя предано, нима ще мислите, че нямам капка ум? За нея в миг грабнал щит, кама и бих се устремил по всеки друм... Когато влязат хора, аз без шум изтичвам с най-голяма бързина, поднасям хляб и сирене, вина. Добре платят ли, казвам: "Bene stat*, елате пак през други времена във нашия бордей, добре познат".
Но тя изпада във безумен яд, ако случайно легне без пари; тогава да си там е просто ад. Колана, шала, роклята дори прибирам и проклинам: "Разбери накрай ще взема тях да ги продам!" - а тя изписква: "Антихрист!"; без срам кълне Иисус... Залепвам й печат върху лицето с някой прът голям във нашия бордей, добре познат.
След туй смирява се, с една пръдня като отровна жаба пръсва смрад и блъсва ме, но вече без сръдня, нарича ме Гого, добър и млад, пияни лягаме си - глад не глад... Бидейки бременна, на сутринта връз мене тръшва се; от тежестта усещам, че ми се завива свят - напълно здравето ми взима тя във нашия бордей, добре познат.
Вали и вее - аз съм подслонен; изпортен съм, но тя е като мен, и кой е по-добър? Задоволен от нея съм - дори по вкус и цвят напълно схождаме си нощ и ден, не щем порядък и живот почтен във нашия бордей, добре познат.
Със смирение и почит преписа от сборника "Избрани стихове", издание на "Народна култура" от далечната 1971 година...
tisss
_____________________________________ * Е, добре! (лат.) Превод от френски: Пенчо Симов.
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
Тича мокра до колене в цъфналата ръж… Робърт Бърнс
Пратиха я наша Джени хляб от супера да вземе, а пък проснали се неми локви езерно лъщят. Събота е. Сутрин рано. Люшка се пране голямо, сякаш кораб е разпънал своите платна за път.
Във контейнера с боклука двама просяци се сбиха за остатък от мастика и комат мухлясал хляб. Ругатни, псувни се чуха, даже мярна се мотика, а накрая появи се полицейски смел отряд.
Хем дъждовно, хем мъгливо, сякаш сме в квартално кино пред завеси най-кирливи и в кресла с оръфан плюш: от балкончетата криви екшън гледаме на живо – как онез се млатят диво и цвърти кръв с цвят на руж.
Покрай джипката с буркана, мигащ в синичко, застана командирът полицейски, строен, горд и звездочел. Той към двамата хайлази нещо некрасиво каза, плю в калта и сам нагази, спусна се като орел.
Знойната вдовица Кера с кокали и лук замери джипката, с ченгета пълна, и изкряска с мъжки глас: „Капитане, капитане! Оле-мале, що ще стане, ако гьостерица хвана и сама ви погна аз!"
Господ гледаше отгоре. Облаците с крак разпори: тресна гръм и над квартала на талази рукна дъжд. Завоня екарисажно, ала туй хич не е важно… Важно ще е, ако Джени тича в цъфналата ръж.
Цитат: които бяха някога загадки. Които бяха някога красиви и тайнствени, а моето невежество ме правеше безсмъртен и всесилен, но повече от всичко друго - нежен. Изграждали душата на момчето, защо мълчат днес всички книги прашни
Ето, затова се е пропил чилякът! Защоту не е искал дъ пурасне! Защоту книгите учат малките деца, но идвъ времето, когато децата трябва дъ пураснът и сами дъ "пишът" тези книги, като учат другите...А той решил цял живот всичко дъ му съ давъ наготову! Ни мой тъй, ни ставъ, ни съ пулучавъ нищу другу освен едно нипораснълу дите...
Ето, затова се е пропил чилякът! Защоту не е искал дъ пурасне! Защоту книгите учат малките деца, но идвъ времето, когато децата трябва дъ пураснът и сами дъ "пишът" тези книги, като учат другите...А той решил цял живот всичко дъ му съ давъ наготову! Ни мой тъй, ни ставъ, ни съ пулучавъ нищу другу освен едно нипораснълу дите...
Из реплика на додо
ЗИМНА ПРИКАЗКА или МАЛКИ ГАДНИ ИНТИМНИ РАДОСТИ
Нямаме вече какво да си кажем и защо ли баш с тебе да пия кафе! Вън е поледица, влажен - паважът, и жигулата ми ще поднесе...
С тия гуми протрити подобно галоши, лека маневра и... хлъз, блъс и тряс! Синоптиците казват: времето лошо; грипът ме дебне - казвам пък аз.
Я, ти по-харно си стой при мъжлето! Свинско със зеле, пръжки със лук туряй на огъня, стъпвай напето, ала не внасяй в душата ми смут.
Вярно, за мене си още принцеса, понякога нощем си мисля за теб, но мила, оная Любов я отнесе на тия години суетната дреб.
Сега съм затънал в предколедни пости, че бавят аванса и останах без лев. Ще взема да ида у съседа на гости - да му пуша на муфта цигарите с кеф.
На табла красиво той пак ще ме бие и аз ще се правя на лют, ядовит; щастлив, пак вино ще налее да пием и аз ще го гледам доволен и сит.
...А с тебе, принцеске, какво да си кажем! Ох, как не искам да ме виждаш злочест... Ти ще черпиш, пък аз ще се правя на важен, но хай да отложим за друг път, не днес.
Коледните празници прииждат неудържимо. Ухае на чам, на застраховки и вино. Време е да купя поне кило мандарини и да се замеряме с корите им там, под капандурата звездна на небесния таван.
И ако ме попитат: "Приятелю, как си?" - ще кажа: "Платих всички шибани такси, всички борчове към държавата приключих, седя си на гарата - старо улично куче, и ми е ведро, празнично, свежо, оптимистично и скучно, съвсем безметежно".
Гушнал бутилката със алкохоля, за нищо не питам, за нищо не моля.
Що ми се струва, че циганите не ядат шкембе чорба? Вчера отидох в една шкембеджийница. Ресторантчето беше пълно, но само аз си поръчах шкембе чорба, а дори нямаше цигани... Самосъжалявай се, Тисс! СЕга му е времето! До новата година има време, т.е... Но за бутилката не си прав!...Седнал си, т.е....А може и да си паднал, де...
Екстри:
додо
оптимистка
Регистриран: 28.05.2006
Мнения: 2516
От: София
Нямаме вече какво да си кажем и защо ли баш с тебе да пия кафе! Вън е поледица, влажен - паважът, и жигулата ми ще поднесе...
С тия гуми протрити подобно галоши, лека маневра и... хлъз, блъс и тряс! Синоптиците казват: времето лошо; грипът ме дебне - казвам пък аз.
Я, ти по-харно си стой при мъжлето! Свинско със зеле, пръжки със лук туряй на огъня, стъпвай напето, ала не внасяй в душата ми смут.
Вярно, за мене си още принцеса, понякога нощем си мисля за теб, но мила, оная Любов я отнесе на тия години суетната дреб.
Сега съм затънал в предколедни пости, че бавят аванса и останах без лев. Ще взема да ида у съседа на гости - да му пуша на муфта цигарите с кеф.
На табла красиво той пак ще ме бие и аз ще се правя на лют, ядовит; щастлив, пак вино ще налее да пием и аз ще го гледам доволен и сит.
...А с тебе, принцеске, какво да си кажем! Ох, как не искам да ме виждаш злочест... Ти ще черпиш, пък аз ще се правя на важен, но хай да отложим за друг път, не днес.
Aз зная: ти не на мен се сърдиш!... И още знам: на себе си се сърдиш за своя трепет тъй необоснован!... Затова прощавам ти вулгарните слова, но все пак не е лошо да помислиш за това... А песента е чудесна, дружеска ръка, но ако тя те подвежда, ти хвърли я на снега!
Иначе, трепети много... това е животът!- без тръпката фалш е, лъжа и измама, но трябва да сме умни и да не превръщаме всяка истина в някаква драма...
И тъй като делят ни много километри разстояние, ето, черпя те едно кафе: дано се стопли душата изстинала и мозъкът по-добре всичко това разбере!...
Приятен ден, Тисс!
/само че, кафето трябва да си го представиш, защото нещо ми се скапа програмата... Независимо, че няма да го видиш тук, то е факт! /
Не, Тисс! Не господ е опазил влюбения, а твоето добро сърце!...Вероятно това са искали да ти кажат по ай-си-кю - то: твоето добро сърце ще те спре да нанесеш жесток удар, а вроятно "там" играят на такава игра... Изобщо, лошо е да се живее в кучешка глутница, макар да си има и някои предимства, но там дори да се обичат се изпохапват до кръв, може дори до смърт...Може би имаш късмет, че си останал извън глутницата - там не е място за чувствителни и мечтателни елементи! А за лошото ти настроение вероятно са изиграли роля два елемента: единият е, че Цариградското шосе отдавна не е място за разходка, защото доста отдавна пътищата не водят до Цариград /да не говорим, че вече няма и град с такова име!/, а другият е, защото си се облякъл в нов костюм и балтон, които асоциираш с кучешката глутница и съответно това те кара да се чувстваш като пес...Да-а-а, аз съм си гениална! Какво ще кажеш? Направо, генийййй!...И сега, след като ти открехнах истината, надявам се да си по-добре...Колкото до страха, той е нормално явление при хора, застанали пред неизвестното или чувстващи се слаби в своята позиция...Но страха се преодолява, така че не виждам нещо много лошо в това, че си стигнал до това градче "страх", мисля дори, че всеки човек в някои моменти на живота си е живял там... А пропо! Защо не напишеш нещо за софийската глутница, или нищо не знаеш по въпроса?!...
...Цариградското шосе отдавна не е място за разходка, защото доста отдавна пътищата не водят до Цариград (да не говорим, че вече няма и град с такова име!)...
Из реплика на додо
ПЛОВДИВСКАТА ГЛАВНА В СЛЪНЧЕВ ЗИМЕН ДЕН
Декември се изниза с празничната врява. Не сняг, а скреж сребрее по крехките ели и Градската градина сякаш е такава, каквато си я знаем от детството, нали!
На припек изпълзели покрай Централна поща, чешити и серсеми, и старчета дори за футбол злостно спорят, на слънчице се пощят и толкова са гневни - от тях хвърчат искри.
Врабците нафунели и гургулици сиви навъртат се тъдява за някоя троха. Художник шари важен, разгънал си статива. Куп селянки гневят се на цветната леха.
Какви цветя сред зима, ала одумват кротко, че тез де – гражданята, земята не ценят... Минава автобусът и изгладняла котка като стрела се втурва сред оня свят пернат.
По „Гладстон” се задава с каручка Цариградски* във кожен къс тиролски момчешки панталон, на шията увесил транзисторно бръмкало със вести най-ужасни, дошли чак от Сайгон.
Рояк хлапаци дръзки подскача и се киска, и гледа завистливо как с жестове на граф човекът със метличка плювалниците чисти и няма по-обичан от него в тоя град.
* Един от талисманите на Пловдив от времето на моето детство, когато за любовника на пловдивските актриси малоумния симпатичен Мильо още се говореше шепнешком. В сравнение с благородника Цариградски... Мильо, чиято бронзова фигура днес краси пловдивската Главна, е мил плебей. За Цариградски обаче днес никой не се сеща. Може би защото времената са такива - ахмашки и просташки времена на погром и гавра с достойнството ни на българи. Бел.м., tisss.
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
Свърши кафето в кутията. Свърши ми чаят. Цигарите - и те на привършване, вече редеят. Декември изниза се, годините - също. Скучая. И оттука-нататък как ще е нямам идея.
Две-три древни мечти ми се търкалят захвърлени. Паяжини-завеси разкошно висят пред прозореца. И ми иде да си грабна главата и с мъртвите да се запилея и аз нейде из космоса.
* След победата си при Акциум Октавиан провъзгласява края на гражданските войни и началото на нова епоха. Само за една година възстановява 82 храма. Построяват се и нови величествени здания, като театърът на Марцел, храмът на Аполон, Олтарът на мира, Пантеонът и т.н. В източните провинции на империята е обичайно владетелите да бъдат почитани като богове.Октавиан поема друг път. Забранява всички религиозни обреди, отнасящи се само до него. Компромисът е личността му да се свързва с Рим в рамките на един държавен култ. Официално Октавиан не допуска да бъде почитан като бог приживе, макар да се нарича син на божествения Цезар. Осигурява си благосклонността на народа чрез организиране на игри, строеж на обществени сгради и повишаване ефективността на администрацията. В религиозен план се възстановяват позабравени римски обичаи, западнали храмове биват реставрирани. Тук намира подкрепа в лицето на философи и писатели като Тит Ливий, Вергилий, Хораций, Проперций и Овидий. Из Уикипедия.
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
Екстри:
Светозар*
звездоброец-езотерик
Регистриран: 29.01.2003
Мнения: 8790
От: София
Свърши кафето в кутията. Свърши ми чаят. Цигарите - и те на привършване, вече редеят. Декември изниза се, годините - също. Скучая. И оттука-нататък как ще е нямам идея.
Две-три древни мечти ми се търкалят захвърлени. Паяжини-завеси разкошно висят пред прозореца. И ми иде да си грабна главата и с мъртвите да се запилея и аз нейде из космоса.
* След победата си при Акциум Октавиан провъзгласява края на гражданските войни и началото на нова епоха. Само за една година възстановява 82 храма. Построяват се и нови величествени здания, като театърът на Марцел, храмът на Аполон, Олтарът на мира, Пантеонът и т.н. В източните провинции на империята е обичайно владетелите да бъдат почитани като Щбогове.Октавиан поема друг път. Забранява всички религиозни обреди, отнасящи се само до него. Компромисът е личността му да се свързва с Рим в рамките на един държавен култ. Официално Октавиан не допуска да бъде почитан като бог приживе, макар да се нарича син на божествения Цезар. Осигурява си благосклонността на народа чрез организиране на игри, строеж на обществени сгради и повишаване ефективността на администрацията. В религиозен план се възстановяват позабравени римски обичаи, западнали храмове биват реставрирани. Тук намира подкрепа в лицето на философи и писатели като Тит Ливий, Вергилий, Хораций, Проперций и Овидий. Из Уикипедия.
М'чи отдека знайш, че мъртвите съ се запилели в космосъ? Щот аз знам, дека лани погребахме у земята един мъртъв...
Иначе и кафетата и чайовете имат този лош навик да свършват един ден, мамка му!...Ма чак да ходиш до космоса заради тва - не си струва! По-добре е до магазина - по-сигурно е някак си...
Заспах ли вече?!... Така чудесно е, сгушена до топлата ти гръд, да слушам песента на сърцето ти и да потъва в мен някъде светът... Тогава изплувам в райските градини, където песни славееви в просторите звънтят, където въздухът искрящ е от мека нежност и неземна красота, където покрай теб ухае най-омайният килим на най-невероятните цветя и вятърът където нежно си играе и с най-малката тревичка на света...
* Според библейското предание Естир е красива израилтянка, която била измежду събраните от цялата страна момичета за двореца на персийския цар Артаксеркс. Когато дошъл нейният ред да влезе в царското легло, персиецът бил омаян от красотата и скромността й. "И царят възлюби Естир повече от всичките жени; и тя придоби неговото благоволение и милост повече от всички девици; и той тури царската корона на главата й, и направи я царица вместо Астин" (Библията, Ест. 2; 17). Бележка от Венцеслав Константинов към българския превод на стихотворението, извършен от Стоян Бакърджиев.
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
Екстри:
Светозар*
звездоброец-езотерик
Регистриран: 29.01.2003
Мнения: 8790
От: София
Явно, Габриела вече е нефела, Маргарита сама косите си сплита, но уважение всеки заслужава, ако той дори само се опита острите бодли на розите върху себе си да изпита...
Екстри:
Светозар*
звездоброец-езотерик
Регистриран: 29.01.2003
Мнения: 8790
От: София
Славеят на Уайлд тук, в "кучешката глутница"??? Онзи славей, който дава живота си за да се роди една роза, така нужна на един студент влюбен в илюзията?! Славеят, който решава, че след като цял живот е пял за любовта, ще постъпи правилно ако се прости с живота си в името на нея като се пробожда с бодил на розата до смърт?!...Не мисля, че тук можем да очакваме да срещнем подобна персона - персонажите са от кучешкия "жанр"...Колкото до Маргаритата, срещат се и такива Маргарити, но има и много други Маргарити...Но, общо взето, интересът ми към темата приключи! Дори няма да влизам повече тук защото от скука ще се пръсна - всичко е ясно предварително, а това което не ми е ясно, явно никога няма да ми се изясни...
Екстри:
Светозар*
звездоброец-езотерик
Регистриран: 29.01.2003
Мнения: 8790
От: София
...който решава, че - след като цял живот е пял за любовта, ще постъпи правилно, ако се прости с живота си в името на любовта, като се пробожда с бодил на розата до смърт?!... Не мисля, че тук можем да очакваме да срещнем подобна персона - персонажите са от кучешкия "жанр"...
Из реплика на додо
СЪЛЗА В ОКОТО
Редичката момичета без свян гневи ми се, държи се неучтиво и сам като един глупак голям се питам вече що не си отивам.
Муцунки мили, кисели от бяс, юмручета, претенции големи... Пределно ясно е, че точно аз не съм във час с красивото им племе.
Къде остана, питам, нежността? Свенливост, ти къде ги изостави? Тъй нежна е душата след смъртта в отвъдното, сред райските морави!
Бунтува се хлапакът жив у мен и за ръкава пак ме дърпа нощем: - Кажи защо си толкова смутен. О, небеса, нима си влюбен още!?
Отдавна си отишло от света момичето, което все сънуваш. Пред тез объркани от злост сърца учител ли! - и пет пари не струваш.
П.П.: Ах, додо! Толкова просташка наглост у част от младите поколения, които се задават на хоризонта в днешна България, едва ли сме очаквали. Най-ценното, което имаме като нация, не са ли точно младите българи?! И какво сторихме с тях в хаоса от преобърнати нравствени стойности?
Да, достойнствата...Но ти просто си излезнал от контекста!...Става въпрос, че най-уханното и красиво цвете не е достъпно до всеки, че то си има защита...Докато при Уайлд розата се използва от автора в някакви имагинерни състояния със съвсем друга цел - да даде възможност на читателя да разбере как понякога се жертват най-голямите ценности /животът на най-сладкопойната птичка, в случая!/ за нищо, за илюзии...При това жертвата умира със пълното съзнание, че прави нещо велико, че дава живота си за една истинска и прекрасна любов, която се оказва една голяма измишльотина, илюзия...
Екстри:
додо
оптимистка
Регистриран: 28.05.2006
Мнения: 2516
От: София
Редичката момичета без свян гневи ми се, държи се неучтиво и сам като един глупак голям се питам вече що не си отивам.
Муцунки мили, кисели от бяс, юмручета, претенции големи... Пределно ясно е, че точно аз не съм във час с красивото им племе.
Къде остана, питам, нежността? Свенливост, ти къде ги изостави? Тъй нежна е душата след смъртта в отвъдното, сред райските морави!
Бунтува се хлапакът жив у мен и за ръкава пак ме дърпа нощем: - Кажи защо си толкова смутен. О, небеса, нима си влюбен още!?
Отдавна си отишло от света момичето, което все сънуваш. Пред тез объркани от злост сърца учител ли! - и пет пари не струваш.
П.П.: Ах, додо! Толкова просташка наглост у част от младите поколения, които се задават на хоризонта в днешна България, едва ли сме очаквали. Най-ценното, което имаме като нация, не са ли точно младите българи?! И какво сторихме с тях в хаоса от преобърнати нравствени стойности?
Защо питаш мен, Тисс? Аз трябва да те попитам: какво направихте вие, учителите с нашите деца?...Това са НАШИТЕ ДЕЦА, Тисс!...Ако са бележкари, то е защото не виждат друг смисъл от ученето. А нали имено учителят е този, който трябва да ги въведе в невероятния свят на науките...Само че днешните учители гледате да си изпеете урока, да поизтормозите децата с разни претенции и хич не ви пука кой какво е разбрал, кой какво е преживял в този урок...Няма да забравя моя изпит по педагогическа практика: Бях разпределена в един вечерен курс в техникума по финна механика и оптика - по кинооператорство. Учениците бяха момчета и момичета, завършили средно образование. Присъствах в един час предишния ден за да видя горе-долу обстановката и направо изпаднах в паника - мислех си че няма как да не ме скъсат, защото учениците едва ли дори ще ми обърнат внимание... Доста време подготвях урока - спомням си, че ходих дори в Народната библиотека /бях студентка последна година в МЕИ и имах право да ходя там тогава - педагогиката я карах допълнително/...Още помня темата на урока : "устройство и действие на човешкото око"!...Не знам как стана, но учениците ме слушаха с голям интерес и дори не чухме кога е ударил звънеца - чак когато влезе учителката за следващия час разбрах, че дори е минало и междучасието и е бил втория звънец!...Знаеш ли? От тогава съм убедена, че ако учителят наистина иска да научи учениците на нещо, той МОЖЕ да го направи! И това, че се извинявате с това какви са сега децата си е направо смешно! Ми такива ще са при положение, че така ги възпитавате, че няма ред и дисциплина, няма отговорност, няма...нищо няма!...Аз ако бях на твое място, щях всеки час да им давам писмена самостоятелна работа по тема върху материала от предишния час / може би в рамките на 20-тина минути/ - най-различни теми: и търсещи паралели с днешния ден или търсещи характера на героите, или откриващи изразни средства и приьоми, разкриващи богатството на словото или описващи определен епизод, сцена, природна картина...Децата трябва да почувстват произведението, да "заживеят" с него...Но затова трябва да се съобразяваш и с натовареността им - защото ако имат 5-7 часа на ден, трябва реално да прецениш как да се справиш...Но, според мен, ако човек прави нещо, трябва наистина да го прави - ако искаш да научиш децата на нещо - то научи ги!...Та, ей такива мисли се въртят в главата ми по повод на твоя пост, уважаеми учителю!
Екстри:
додо
оптимистка
Регистриран: 28.05.2006
Мнения: 2516
От: София
...Безпомощният автор разчита точно на такива идиотщини... А снобите на това най се радват, понеже не разбират, че същността на изкуството - каквото и да показва! - е нравствена. Дори когато гребе от калта, същинското изкуство има за цел да внуши, че има у човека и божествена искра.
Из разговор по Skype
НЕЖНО МОМИЧЕ
Не те разбират тук и ти си тъй сама! Нима не знае друг, че носиш светлина?
С помия и псувни мотаят се край теб циничните жени, тъй лъскави наглед.
Гробари, травестит, палячо с важен вид – това e тук елит в луксозния му бит.
Наоколо вонят измами, кражби, злост и весело е с нас, ако си много прост.
Три удара от нож получи и паднал отстрана, умря...
Из "Смъртта на Антонио ел Камборио" от Федерико Гарсиа Лорка
На лотария спечели триста лева наш Валери и сега са се заврели трима цигани в ръжта, чакат го оттук да мине в старата си лимузина, стиснали невъзмутимо камък, пистолет, кама.
Камък първият ще метне, вторият с нож ще го светне, третият ще го застреля с верния си пистолет; през полето ще побегнат, в близкото кръчме ще седнат и по братски ще се делят, ако имат пак късмет.
Първият ще купи булка, вторият – една цигулка, третият от магазина - новичкия кларинет. Ще поемат към чужбина нейде, както са си трима, и Айшето с тях ще вземат, всичко за да е наред.
Пада мрак, мълчи полето. Пуши в дъното селцето. Трима зъзнат покрай пътя в плен на розови мечти. Ах, Валери! Що ти беше таз печалбица, човече! Я кандилцето пални си, зло да те не сполети.
Като няма кой да пази от разбойниците разни, друго и не ти остава - ти свещица запали: Богородица с Иисуса да те пази - от погнуса и от мъртвото ти тяло кървав дъжд да не вали.
Ти помниш ли морето и машините, и трюмовете, пълни с лепкав мрак? И онзи див копнеж по Филипините, по едрите звезди над Фамагуста? Ти помниш ли поне един моряк, не хвърлил жаден взор далече, там, дето в гаснещата вечер дъхът на тропика се чувства?
Из "Писмо" на Никола Вапцаров
Изтърколи се като бабин хляб препечен по небосклона в облаци бухлати слънцето. В просташка реч с години наслоена пепел току ме перне по носа, в лице ме лъхне.
Косите неусетно, гледам, вече посивяват. Зад девет планини – и ти, Любов момчешка, понякога ме изненадваш като тъжна крава, която дреме сред поляната от грешки.
Ветрец вечерен пръсне с овче стадо, със хлопки и звънци дъх на угнила шума и в спомените си все тъй сме още млади ужасно доверчиви, дяволски безумни.
Сега какво ли друго ни остана да си кажем, освен че някак бързичко летял животът и нашата България вони екарисажно като кожухчето на умъртвено коте.
А някъде далеч оттук все пак се слива човекът с порива си за изкуство, и цялата вселена тръпне жива под едрите звезди на Фамагуста.
Като пробвах да доработя текста, връзката ми с нета се скапа, та часове по-късно промених заглавието, добавих илюстрация. Бих унищожил горния постинг, но уви, вече не е невъзможно.
ФАМАГУСТА - НЕНАГЛЕДНА МОЯ!
Ти помниш ли морето и машините, и трюмовете, пълни с лепкав мрак? И онзи див копнеж по Филипините, по едрите звезди над Фамагуста? Ти помниш ли поне един моряк, не хвърлил жаден взор далече, там, дето в гаснещата вечер дъхът на тропика се чувства?...
Из "Писмо" на Никола Вапцаров
Изтърколи се като бабин хляб препечен по небосклона в облаци бухлати слънцето. В просташка реч с години наслоена пепел току ме перне по носа, в лице ме лъхне.
Косите неусетно, гледам, вече посивяват. Зад девет планини – и ти, Любов момчешка, понякога ме изненадваш като тъжна крава, която дреме сред поляната от грешки.
Ветрец вечерен пръсне с овче стадо, със хлопки и звънци дъх на угнила шума и в спомените си все тъй сме още млади ужасно доверчиви, дяволски безумни.
Сега какво ли друго ни остана да си кажем, освен че някак бързичко летял животът и нашата България вони екарисажно като кожухчето на умъртвено коте.
А някъде далеч оттук все пак се слива човекът с порива си за изкуство и цялата вселена тръпне жива по едрите звезди над Фамагуста.
- Толкова ехидни, настойчиви да се съобразиш с тяхната преценка, с така типичното за ограничения ум високомерие... Няма ли кой да им каже каква сила са нежността и смирението!
Кукли-панукли с лъстиви тела, под разкошните букли има ли нещо! На крастава жаба да монтираш крила, тя пак си остава гримаса глупешка.
Ни чар, нито свян, нито смут под грима; егоизъм, всезнайство отдолу избиват. И се питам, къде е Онази жена, пред която мъжете стоят мълчаливи?
* "България" на Георги Джагаров, "Към родината" на Атанас Далчев и текста на Стоян Михайловски към химна "Кирил и Методий" ("Върви, народе, възродени..."). Бел.м., tisss.
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
Идва 16-годишен от Харманли с мерака да учи занаят, един ден да отвори своя мебелна работилничка - мечта, която т.нар. Народна власт никога не му позволи. По тая причина обаче едно леке, зам.главен редактор на младежкия вестник, където работих девет години, беше се изпуснало пред двама печатари - стереотиперите Митко и Пешо: "Що го защитавайте Жоро Бояджиев, бе! Баща му... частник". Някъде в досието ми тая вест се е влачила като черна сянка подире ми.
На пловдивската улица "Франклин Рузвелт" № 10 беше някога мебелната работилница на Иван Радичев. Там работеше като калфа баща ми, а аз - шест-седемгодишен хлапак, всеки ден му носех хляб и сготвено от майка ми вкъщи. В задния двор на работилницата сред кюмюра и дъските, струва ми се, имаше една или няколко лозници. Тези хилави, занемарени лозници "влязоха" в опит за стихотворение, с образа им пред очи си мисля за моя роден Пловдив и днес.
В работилницата на Радичев миришеше на беднотия, на триците и талаша, с които мъжете разпалваха огън в тенекиен варел; тъй тримата - майсторът и неговите калфи, топлеха пръстите и гърба си в кишавите мразовити дни. Спомените от ранното ми детство са подгизнали от дъжд; дъжд валеше обилно по цели седмици.
* * *
Моят дядо Гьорги от Харманли.
Бирник бил, а семейството му най-бедно в махалата. На стари години слиза да работи в златоградските мини, да изплати дълга на човек, за когото гарантирал с честното си име, пък човекът го измамил. Внук съм му на този наивник с доверчиви по детски очи и плаха усмивка. От четирима братовчеди тримата сме кръстени на него... След синовете му Димитър, Дончо, Атанас и Стефан се ражда Кирил - най-малкият. Като реликва татко пазеше допотопни ножици за тенекия и две ракиени чашки, побиращи 30 грама - единственото материално наследство от своя баща.
* * *
Първокласник, 1954. Велинград, ез. Клептуза.
Бях ужасно палаво дете и другарката Попова (вкъщи я наричаха "госпожа Попова"), моята класна от първи до четвърти клас, все намираше за какво да ме изправи до стената, да ми щипне и извърти ухото, а веднъж строши показалката - не успя да ме цапардоса през дланите, понеже ги дръпнах зад гърба в последния миг. За назидание татко трябваше да й изработи нова показалка, и той наистина изпълни заповедта й, без да каже думица срещу училището. Само дето отнесох и от него поредния пердах, че съм го изложил пред учителката. "Сега, като посегне да те перне, ще ти счупи ръчичките - рече, - толкова яка съм я направил. И като я занесеш на госпожата, да не забравиш да й се извиниш."
На тая добра жена съм запомнил и досега тънките сини жилчици върху пергаментовата кожа на ръцете и лицето, кафявите старчески петънца, побелялата оредяла косица, сплетена на кокче, гласа й. Беше строга, а към мене - много строга. Хвалела ме зад гърба ми за успеха в ученето, но не пропускала на родителските срещи да се оплаква. След тия родителски срещи майка все си идеше разплакана, и как ни веднъж не изрече дума срещу училището или срещу учителката! Напротив, дружно ме пердашеха с баща ми, чувах тежките им упреци: "Само ни излагаш, от теб стока няма да стане" и прочие.
От училищните години при Попова, па и по-късно, в гимназията, най-ярко си спомням моментите, когато по някаква моя си (много солидна в собствените ми очи!) причина не съм присъствал в учебния час. Бягал съм като затворник от пандиз, като войник от фронта, като осъден на смърт от взвода за екзекуции. Опияняващият дъх на Свобода, когато всички са забили нос в тетрадката... ай, каква тръпка беше то! Напомня ми силно за Любовта. Изобщо, Любовта и Свободата не мога да си ги представя разделени.
* * *
Случва се и така… Бивш информатор на тайните служби, казано в прав текст – доносник и подлец, в някакъв форум на Internet да задава въпрос чувстваме ли се вече европейци, изпълнени ли сме със самочувствието на европейска нация. Парадокс ли е то, или ченгетата у нас, в България, винаги ще са в първите редици към т.нар. „сияйни хоризонти на Прогреса”?
Димитър (1909-1963) - най-големият от братята Бояджиеви.
Димитър повлякъл крак от идиличния Харманли към изкусителния, но и подъл с византийщините си Пловдив. След "бате Митко", както почтително го наричаха, тук се установяват третият брат - Атанас (1917-1977), или чичо ми Насо, а по него и най-малкият - Кирил (1922-1983), баща ми. Предпоследният - Стефан (1920-1997), или чичо ми Течо, се засели в покрайнините на някогашна София; обитаваше до 1968-ма мърлява комуналка на улица "Емануил Васкидович" № 40 край Ботевградското шосе отвъд гара Подуяне.
При харманлийския корен остава вторият от братята - чичо ми Дончо (1912-1958), за когото съм чувал, че бил пътуващ музикант; като превозва барабаните си, големият тъпан да вземе да се изтърколи от вагона и поради това, разправяха вкъщи, веселият и безгрижен Дончо заболява от притеснение и първи си заминава от тоя свят.
Като грахови зърна се изтърколили петимата. Но Пловдив - отвратителният и така приятният на вид Пловдив, е лобно място за мечтите и проектите на трима от моите сантиментални предци от бащиния ми род. Корави по своему бяха четиримата - удавало им се занаятчийството и такива им били и проектите: да си има всеки своя работилничка... Наивници и мечтатели! Комунистите как ще им позволят тоя лукс?
Третият от братята - чичо ми Атанас, със съпругата си Катя от Устово (Смолян). Снимка, правена в пловдивското студио "Фото ИДЕАЛЪ" септември 1941 година.
Млади и хубави, изпълнени с копнеж и надежди за бъдещето... В най-гладните години, в т.нар. "купонни времена", когато левът страшно се бил обезценил, чичо Насо обикалял селата да ремонтира шевни машини. Местните му плащали с произведеното от самите тях масло, мляко, сирене, брашно, яйца, фасул, мед и пр., та у дома се говореше колко предприемчив бил в ония вълчи времена тоя ми чичо.
Пред очите ми е блестящият от никел, в цвят сив металик и тъмночервено мотоциклет, производство на австрийската фирма "Пух", с който чичо Насо се отнасяше едва ли не любовно. Катастрофирал, лежал в кома, но не съм сигурен от катастрофата или от побоищата в полицията преди Девети септември 1944-та и в милицията след "славния Девети" до края на живота си остана, дето се вика, малко не с ума си. Подземаха го братята му заради донкихотовските му грандиозни планове с лафа "Айде пак на Насо Гащара огнените мелници..."
Чешит беше. Чувал съм ги да се заричат двамата с "бате Митко", че в държавно предприятие няма да работят, ако ще да пукнат от глад.
Неуморим мохабетчия, появява се изневиделица у дома - гладен, изпосталял, но в хубава дреха, със скъпа вратовръзка, а обут в гуменки. Инак голям чистник: все си чисти косъмчета от реверите на сакото...
Четири-петгодишно хлапе, криех се, като чуех, че иде; дразнеше ме неговата любвеобилност. Вече гимназист, окръжен шампион сред младите състезатели по каяк, на път за Гребната база виждам го веднъж, турил на рамо две чанти ябълки-капушки, да си бъбри с войници от някогашното десантно поделение, да ги черпи с ябълки. Същински "Божи човек" - такъв ми е останал в спомените.
Две или три години прекарва в психиатрична клиника, всъщност бил е концлагерист някъде в Югоизточна България; и това - за приказки срещу "Народната власт" и комунистите. Натопило го някое усърдно мекере.
В лагерна барака, устроена на хълм, живял сам; сбирали се при него лагеристите да им посвири на китара, да им попее... Откриват го, че починал, три дни подир смъртта и десетина години най-близките му родственици не знаеха къде точно е заровен.
Стихотворението "По траверсите", показано и тук - в една от темите на форум "Език и литература", е посветено на тоя рядък образ. Бил съм до такава степен наивник - дето се вика, търсил съм си белята, ама предложих го за печат това нещо именно на завеждащия отдел "ЛИК" в пловдивския всекидневник на ОК на БКП "Отечествен глас". И онези хора взеха, че го отпечатаха; да е било 1978-79 година. Бях турил и посвещение: "На чичо ми Насо"...
Когато са ми се дразнели за нещо, и баща ми, и майка ми все това повтаряха: "Син да му беше на Насо Гащара, нямаше тъй да му мязаш". Може би затова ми е специално отношението към тоя чешит, за когото са стиховете:
Хей! Каквото и да става, не виждаш по-красив, по-горд от него и по-достоен в целия ви род!
Жена му - чинка ми Кети (на снимката), е леля на актрисата Аня Пенчева. Майката на Аня и чинка са сестри.
Дон Кихот в българска версия - "бате Митко" и Мичона, най-голямата между братовчедите ми от Бояджиевия род.
Като са си бъбрели да ги обсъждат незлобливо или ядно за нещо си, съпругите на петимата братя Бояджиеви отронваха понякога ехидно, ама и със затаено едва пламъче дяволитост в усмивчица, фразичката „Господинкините синове”. Най-често съм чувал тъй да казва Кети – жената на чичо Насо, третия син, която хем работеше като гардеробиерка, хем продаваше цигари в преддверието на пловдивския ресторант „Република” (бившия луксозен до Девети септември 1944-та „Молле” – тоя с големите огледала по стените, любимо място за пловдивската бохема).
И тая длъжност – да подрежда по закачалки балтоните, кожусите, палтата на изискано облечени мъже и жени, както и да продава цигари във ветровития безистен с циментов под, посрещайки и изпращайки веселите компании с добра дума и любезна усмивка тя изпълняваше поне трийсетина години.
Прескачал съм чат-пат да си купя цигари и да побъбрим, докато работех в редакцията на „Комсомолска искра” (пловдивския седмичен вестник за младежта), особено когато ме е налягала нуждата да чуя познат глас на кротка душа с проницателен ум, винаги добронамерена и благосклонна видимо към мене, 25-30-годишния й родственик.
„И ти си Бояджицка семка – говорила ми е, - падаш си по хубавите момичета, нали!” Или други нейни фразички са ми откривали какво мислят родителите ми: „Надка много се гордее с тебе” или „Питам баща ти: а бе, Кинчо, що на дъщеря си все помагаш, що към Гошко не си тъй щедър? – а баща ти: какво да го правя, като е навирил глава, веднъж не е дошъл да ме помоли, да ми направи уважение: тате, имам нужда от това и това”.
Лятото на 1945-та. Мъжът с очилата е баща ми, няколко месеца след като се върнал от фронта... и две години, преди да се родя.
Доста тайни, доста подробности за „Господинкините петима сина” отнесе чинка със смъртта си.
Съпругата на чичо Митко – Фанка, бе родом от Хасково, големеела се пред етървите, па и пред по-малките братя на мъжа си, та и у дома не съм усетил да я долюбват. Ей тая приказка, излязла от нейните уста, я представя може би най-кратичко: „Аз съм като олиото над водата – фукала се неведнъж, - винаги ще съм по-горе от вас”.
„Бате Митко”, както го наричаха майка и татко, в съзнанието ми е образ на мечтател и романтик, българска версия на Сервантесовия Дон Кихот. Висок, строен, с хубаво бяло лице, особено се гордееше с мотоциклета си – NSU 500 кубика, както казваха, мотор с кош, триколесно возило, нещо наистина престижно за мъжете в ония бедняшки усилни времена. Едрогърдата и може би хубавица в младостта си Фанка, предполагам, бързо му се наситила на донкихотовщините, на великите му проекти и начинания, които неизменно завършвали плачевно.
Купил киномашина – прожекционен апарат, обикалял по селата около Пловдив да организира кинопредставления. Твърде добре печелел, та намерили се завистници... Три пъти му палили киномашината, три пъти едва я спасявал от огъня, докато се отчаял и зарязал тоя бизнес около трийсет и петата си година – значи, малко подир "паметния" за всеки българин Девети септември. Десетина години по-късно отвори ателие - мизерна частна работилничка в центъра на Пловдив, за ремонт на електродомакински уреди: котлончета, лампиони, вентилатори, грамофони и прочие. Барачката му бе залепена за огромен бряст току срещу някогашната Централна градска баня, дето е сега спирката на ъгъла на булеварда и търговската улица „Капитан Райчо”.
Обитаваше с жена си и двете си дъщери Мария и Диана маломерно двустайно жилище на третия етаж под наем на улица „Хъшовска 10” – пресечка между бул.„Шести септември” и река Марица, дето до 1990-та бе сградата на Окръжния център за ТНТМ (техническо и научно творчество на младежта). Бил съм в трети или четвърти клас, когато по стръмното стълбище от третия етаж на това бъкано с антики жилище изведоха най-голямата от братовчедките ми откъм Бояджиевия род – Мичона, накипрена като булка, долу, срещу входната врата на „Хъшовска” да ги снимат с младоженика Митко от село Лесичово, Пазарджишко – едър дебеланко с румени бузи и свенлива физиономия на паднал от Марс.
Подгънал крак под задника си, докато множеството отвън се снимаше за историята, свил се на същото това стълбище, надрасках върху лист амбалажна хартия ей така, от раз, римушка в чест на Мичона и нейния свенлив жених. И това "нещо от четири строфи" бе четено на всеослушание от чинка Фанка първо на тротоара пред къщата, а после и по време на празненството с хапване и пийване, докато се криех притеснен, смесил се с дечурлигата от рода.
После чичо Митко и Фана отидоха да живеят в приземно жилище на бул. „Христо Ботев” № 50, срещу Военната болница, пак под наем, в съседство с други наематели - семейството на някакъв боксьор-кавгаджия. Уж защитавайки "вечно оплакващата се и несретна Фанка", боксьорът понякога млател с юмруци по главата моя чичо, та когато "бате Митко" се спомина, спомням си, от злокачествен тумор в мозъка 54-годишен, баща ми неведнъж отронваше, изливайки няколко капки ракия върху масата вкъщи: "Съсипа му живота на бате тая жена".
Всъщност, чичо се поболя от притеснение, че военен камион му бе смачкал и помлял паркираното на улицата лъскаво "ен-ес-ю". Ей това си мисля: че не успя да преглътне загубата на последното, останало му в неговия бедняшки живот, с което можеше да се погордее. Не побоят, не грандоманията на претенциозната съпруга, а съсипаната илюзия за успешен живот в комунистическа България не надживя тоя пръв преселник от Харманли сред синовете на Господинка.
Лятото на 1934-та. Със съученици от Харманли. Най-отляво в редицата е Кирил - последният от петимата братя Бояджиеви.
Питал съм как е било, какви игри, какви радости, какви неща са изпълвали детството му... И баща ми обикновено замълчаваше или ще рече: „Какво толкова, детство като детство! Гонехме парцалена топка, къпехме се в реката или се навъртахме около военното поделение”.
И в Харманли, както е било във всички градове, децата се делели на махали. Така бе и през моите детски години (1954-64) в Пловдив. Еднообразният за детето живот на възрастните, за харманлийския хлапак се е оживявал от любопитство към военните занятия - коне, оръдия, танкове, карабини, картечници, строева подготовка.
Близостта до граничната полоса за момче от Харманли в периода на грандиозни катаклизми на Европейския континент е влияело и върху детските игри. Правели от оризова хартия и градинарска тел балони; със запалена напоена с газ гъба вятърът отнасял тия детски хвърчила на юг към Гръцко. А видът на маршируващите колони с конните впрягове, влачещи оръдия, скрибуцането и грохотът от веригите на танкове и танкети, ръмженето на военните камиони и мотоциклети, резките команди над множеството мъже в униформа с каска на глава, раница на гръб и пушка в ръце внасяли респект, почит към армията.
Оттук и влечението у петимата братя към всички онези нововъведения във военната техника, като мощни двигатели и скорострелни оръжия, самолети, зенитки, дирижабли, подводници, торпили, далекобойни оръдия – характерни за света в навечерието на касапницата, известна днес под името Втора световна война.
Фактът, че само на трийсетина километра друга армия се въоръжава, готви се за нападение (както твърдели политиците) срещу България – че срещу кого другиго! – развихряло и момчешката фантазия. Политиката си е политика, детството обаче си има свои илюзии и път през поколенията българи от 1878 година насам.
Петгодишен, изгладнял, без да го усетят по-големите му братя, заети с така важните за тях игри и походи из околността, Кинчо (Кирил) ходел при телената ограда на военното конно поделение и в алуминиево канче войничетата му отсипвали храна… Виждал ми се е странен този детайл от най-ранното му детство, но всичко си дойде на място в картината, която по-късно след недомлъвки или чуто оттук-оттам си съставих.
Как тъй, чудел съм се, синът на държавен чиновник, на човек, който борави с пари, може да стигне до положение като просяче да наобикаля войнишката бака за комат хляб и паница чорба! Колега математичка (Катя Димитрова), оказа се, по майчина линия била свързана с Харманли. Подпитала майка си за семейството Бояджиеви и ето какво научавам…
С най-малкия от братята учели в едно училище, в една махала отраснали. „Бяха най-бедните в махалата – рекла, - майка им бе много строга към тях, като орлица ги къткаше около себе си. Да, чисти и прилежни бяха, случвало се да гладуват, но не съм чула да се оплачат.”
Друг фрагмент. Като се ражда петият син в семейството, милозливи съседи довеждат бездетни мъж и жена - заможни бургазлии, при лехусата (преди двайсетия ден) Господинка; увещавали я да даде бебчето за осиновяване, че така ще да е по-добре и за детенцето, и за бедстващата челяд. Надига се родилката от постелята ядна: „Рожбата си не давам. Ще я вземете само през трупа ми”.
Първородният Димитър („бате Митко”) - все около майка си. Вторият и третият (Дончо и Атанас) шетали из бахчите наоколо, из дворовете със зеленчук и овошки. Четвъртият и петият (Стефан и Кирил, с разлика помежду им две години) - те пък в юношеството и младостта били неразделни.
Когато шестнайсетгодишен най-малкият зарязва бащин дом и идва подир двамата (Димитър и Атанас) в Пловдив, наел се да разбичва трупи при някой си арменец Ончо с условието да изучи дърводелския занаят и срещу храна. А живял известно време в дома на Димитър и Фанка. После влиза в казармата за едногодишна военна служба; като пети син в семейството възползвал се от тази привилегия, която обаче не му спестява дълга единствен от петимата да се окаже на фронтовата линия срещу оттеглящите са на запад части на Вермахта през дъждовната пролет на 1945-та.
На пост край арестанти за политическа дейност в армията. Лятото на 1942 година.
Връща се от фронта с орден за храброст ІІ степен - отслабнал, безпаричен, а в жилището на брат му съпругата Фанка застанала на вратата, посочила стълбището: „Тук вече няма място за тебе”. Та година време спял върху купчина талаш на тезгяха в мебелната работилница.
Отнасяше се с подозрителност, граничеща с отвращение, към политиката и всички онези, които се занимават с политика. Защо? „Ний занаят учим, по цял ден трупите на дъски режем с бичкия, а из Пловдив тръгнаха едни, дето ги мързи да работят и където двама, те там - крещят, скандират лозунги, реч държат. Михлюзи вързаха червена лента на ръкава и се писаха хора на властта” – ей това му бе обяснението.
Канили го да се включи в политиката, нали е бивш фронтовак; но той не разбираше от политика, политиката го отвращаваше, за него политиката бе мръсно занятие, занимание за подлеци, лумпени и провалени хора, та се записал в ДОСО (Държавна организация за съдействие на отбраната) и до 1959-та, помня, се състезаваше в мотоциклетните надбягвания, които по онова време се уреждаха няколко пъти годишно по централните градски улици „Руски”, „Иван Вазов”, Бунаджика и околностите на Пловдив; трасето прекосяваше Острова (сегашната Гребна база), стигаше до село Оризаре и после обратно, изкачваше се край каменните стълбички и алеите до паметника Альоша, за да приключи встрани от Парадния вход на Военния клуб.
За състезателната му машина 200-кубиков "Цюндап"... Смени три мотоциклета все от тая марка, произведени около 1937-38 година, но за тия негови мотори по-нататък ще разкажа. На мястото на фара и от двете страни под седлото за кросовете монтираше елипсовидни табели с номер „45”. Вероятно този номер е смятал, че му носи късмет - може би напомняне, че е оцелял в боевете из Сърбия и Унгария и се е прибрал без ни една драскотина у дома.
Беше се абонирал за вестник „Патриот”, месечното издание „Авто-мото”, а по-късно сред купчините подредени на свезки с годишните течения на тия издания открих и богато илюстровани списания за военна техника от онова време: хидроплани, ракетни устновки, торпили, военни кораби и дирижабли, та съм разгръщал с часове в юношеството си пожълтелите им страници с фотографии и чертежи на оръжия и бойна техника. Коженото яке и специалните му ботуши за мотокрос така и не посмях да изпробвам...
Бях тринайсетгодишен, когато докара новичка 100-кубикова чешка „Явета”. Каза, че за мене я купил. Седмица по-късно, като ме видя как лудешки препускам из улица „Люлебургаз”, обгърнат от прахоляк пред възхитените и завистливи лица на хлапетиите, отсече: „Докато съм жив, ти мотор няма да яздиш”. И още на другия ден продаде „Яветата”.
Пловдивският булевард "Руски" около 1943 година, смятан някога за един от най-романтичните булеварди на Балканите. От ранното детство ми е останал спомен как общински служител с велосипед и стълба пали един по един фенерите надвечер...
Следвайки мечтата за собствена мебелна работилница, 24-годишен, бъдещият мой баща се явил на изпит, въз основа на който придобива лелеяното Майсторско свидетелство. Този документ, поставен зад стъкло във варакосана рамка, чак през 1966-та той окачи на лично място край дърводелския тезгях в избената стая на улица "Янко Сакъзов" № 28, която оборудва по свой вкус с целия набор сечива и приспособления за работа. Денем работеше в ДИП "Напредък" като мебелист с най-високия VІІ разряд квалификация, а вечер и през съботите и неделите слизаше в своята светая светих, умирисана на талаш и на неговата си пот.
С нисък таван и закнижени прозорци към улицата и двора на къщата, това стайче с размери три на три метра бе неговата голяма лична победа - начин да надмогне оскъдицата, вечния недоимък, заради който детството и юношеството ми минаха под наем - като дете, навиквано от хазяи, и на три пъти налагайки се да пренасяме оскъдната си покъщнина от квартира на квартира (от улица "Захари Стоянов" към улица "Ниш", после към улица "Люлебургаз"). Само хлапак, израснал под наем при невежи и надменни хазяи в еснафски град като Пловдив, може да си представи несекващите унижения по всякакъв повод, а често и без повод, на които бе подложен беднякът-пришълец в Пловдив.
И тъй, татко най-после се видя господар на свой имот. Подреди събираните от десетилетие инструменти в така дълго мечтаната мебелна работилница. В редици по стените висяха маткап, рендета, длета, клещи, чукове, пили, стяги, ножове, цикли, триони, бичкия, кутии с гвоздеи и видии, шаблони за заоблените детайли на някогашната виенска мода гардероби и шкафове, и спални, които се канеше да изработва.
Над тезгяха бе монтирал стелажи за разните видове фурнир - от орех, дъб, махагон, палисандър, ясен. Като в аптека бяха строени течности и прахове (пемза, шеллак), безир, ацетон, туткал на блокчета, бронз и прочие.
Пролетта на 1940. Пред входа на Цар-Симеоновата градска градина в Пловдив. Изпълнен с мерак за собствена мебелна работилница, 18-годишният Кирил (вдясно на снимката).
* * *
Областна стопанска камара - Пловдивъ. МАЙСТОРСКО СВИДЕТЕЛСТВО. Възъ основа на Закона за занаятите дава се настоящето свидетелство на г-н Кирил Георгиев Бояджиев, роденъ на 1922 год. въ Харманлий, околия Харманлийска, областъ СтароЗагорска, от изт.православно вероизповедание, по народностъ българинъ, поданство българско, въ удостоверение на това, че той е издържалъ предвидения въ чл. 5 отъ закона изпитъ, вследствие на което е провъзгласенъ за майсторъ по занаята Мебелно столарство. Пловдивъ, 1946 год. Главенъ секретаръ: (подпис). Председателъ: (подпис).
Чета с трепет, вълнува ме правописът от царско време с изхвърлените вече от българската азбука краесловен ер и ятова гласна... и ме хващат дяволите, като се сетя за фразичката на онова леке от вестник "Комсомолска искра" към двамата стереотипери в пловдивската държавна печатница Пешо и Митето: "Какво го защитавате Жоро! На Жоро Бояджиев баща му - частник".
"Баща му - частник" за праведния член на БКП би трябвало да означава вражески елемент, противен на държавата субект. Аз ли не знам подтекста на хвърлената уж нехайно фразичка от типичен навлек в журналистиката, един от т.нар. "парашутисти" - т.е. спуснати отгоре на щат хора без възможности да творят журналистика! Работата във вестника за такива хора си беше синекурна длъжност и във всяка редакция по онова време имаше по неколцина любимци на местната партийна власт. Те рядко публикуваха журналистически статии, функцията им основно бе да следят предложеното за печат във вестника да съответства на т.нар. партийна линия.
* * *
Най-напред татко изработи мебели за пазарджишките ни роднини, лелите и вуйчо ми, сетне - за нас. Когато се зае с третата или четвъртата частна поръчка, появиха се двама любезни чиновници от пловдивската общинска управа и лепнаха лента с печата на Пловдив, запечатаха стайчето. Накратко - забраниха баща ми да се труди у дома вечер и в почивните дни, понеже в делник бе майстор в цех № 5 на ДИП "Напредък".
Държавата му върза ръцете, уби му мерака да се види и той, беднякът от Харманли, заможен благодарение на труда и майсторлъка си. Гадна държава бе комунистическа България, но не съм чул татко да се оплаче, да се вайка. Само дип нарядко, като си пийне своите петдесет грама ракия вечер, ще въздъхне вгледан в масата пред себе си: "Ех, Надке, да живеехме другаде, нямаше сега да броим стотинките! На запад, казват, който е трудолюбив, е богат и уважаван". И толкоз. С това се изчерпваше приказката му.
А аз, синът му - попаднал като че случайно в онова гнездо на мамини и таткови рожби на т.нар. активни борци срещу фашизма и капитализма, нямаше как да не разбера колко честит и заможен можеш да си в България, ако умееш да се подмажеш, да хвалиш управника, накратко казано - да кършиш гръбнак пред партийните величия. БКП беше вся и всьо във всички сфери на живота: от люлката до гроба.
Напредваха не съвестните и трудолюбивите; правеха кариера в службата и в обществото лицемери, мързеливци, които се изживяваха като цвета на нацията, та сами себе си наричаха най-достойните синове и дъщери на народа. Комунистът, партийният член, човекът с партиен билет - според тяхната железобетонна представа за света - винаги крачи в първите редици, служи за пример със своята вярност и всеотдайност към комунистическия идеал.
И като обърна очи към сега разпореждащите се с властта в България, независимо към коя политическа върхушка се числят, виждам как мнозинството новоизлюпени за една нощ "демократи" са все от това котило на някогашните "активни борци". Този пир на пошлостта и нихилизма, разгулният живот, нехайството към морала, циркът на политическите шоумени, на безумното ограбване на България е пак тяхно дело. Сякаш мисията им се състои основно в това да съсипят, да доунищожат и онова, което предците им не успяха докрай да унижат и съсипят.
Онзи, който информирал властта, че баща ми след деня в държавното предприятие слиза да работи в стайчето с дърводелския тезгях и окаченото в позлатена с фалшив варак рамка Майсторско свидетелство, прилежно бе отбелязал в характеристиката си за татко: "аполитичен, не взема участие в масовите мероприятия на Отечествения фронт и първичната партийна организация".
Дребно човече с неспокойни очета и досега ми е представата за старателния квартален доносник (в случая - някой си Панчо), като си помисля как изглеждаше човекът, който бе писал словесен портрет на баща ми - най-малкият от Господинкините синове.
Четвъртият от братята - Стефан (Течо), е крайният вдясно с цигара в ръка. Лятото на 1946-та, алеята на градската Цар-Симеонова градина в Пловдив срещу Централна поща.
Най-големият от братята е връстник на Никола Вапцаров, роден е в същата еуфорична и смутна 1909 година, месеци след като княз Фердинанд с усета на умел картоиграч от виенската аристократична бохема използва историческия момент на разногласия между европейските империи относно Балканите да обяви България за царство, за независима държава на 22 септември 1908-ма.
Оскъдно и преиначено, доколкото съм чел съвременни автори, е представена ролята на Фердинанд. Изнасят се факти за неговите погрешни политически и военни решения, но се омаловажава фактът, че този своенравен грандоман и женкар, потомък на Кобургготската династия, е сред строителите на модерната Българска държава с бързоразвиваща се промишленост, силна добре обучена и въоръжена армия и предприемчив, надарен с трудолюбие и ученолюбие народ.
У "бате Митко", както и у поета от Банско, откривам ред сходства в характера, но и основно различие; единият романтик страни демонстративно от политиката, другият изгаря в политическите си пристрастия. "Политиката е мръсно нещо" е максима, завещана от някогашния данъчен чиновник в сънливия градец Харманли. Да не се заиграват с политика, да си гледат дома и занаята - това е послание, произтичащо от съдбата и стила на дядо ми Гьорги. Четиримата му сина следват тази бащина препоръка, предпоследният - Стефан, обаче... след Девети септември 1944-та (тогава е 24-годишен) се включва в структурите на властта.
Известно време, година-две преди да се родя, т.е. преди Кирил да се ожени (ноември 1946-та), па и до момента, когато майка ми ме ражда (август 1947-ма), тримата обитават под наем стая в частна къща на пловдивската улица "Захари Стоянов" № 17, пресечка на улица "Перущица". Бъдещият ми баща е вече калфа в мебелната работилница на Иван Радичев, братът Стефан посещава курс по дактилоскопия.
Вечер двамата спят на пода, а бъдещата ми майка - студентка трета година в пловдивския учителски институт "Тодор Самодумов" - в ергенското легло на татко. През деня тя се готви за държавния си изпит и поддържа оскъдното домакинство. Години по-късно двама от състудентите й - Тодор Калчев и Елена Илинчева, са сред най-уважаваните пловдивски гимназиални учители, докато майка ми Надежда от Пазарджик след шестгодишно митарстване из пловдивските детски градини "закачи дипломата на пирона" и повече от две десетилетия бе елмонтажничка в местния Електроапаратурен завод.
Известно време, докато Стефан се готви за специализиран кадър на силовите структури на новата власт, братята преживяват с оскъдната заплата на Кирил. После чичо ми заминава за София, жени се за момиче от Радомир, и когато сме се питали вкъщи с какво всъщност се занимава, версията бе, че е техник по машините в столична фабрика.
Било е лятото на 1959-та или 1960-та, когато пред къщата на улица "Ниш" паркира огромен черен, лъщящ с никелираните си брони автомобил "ЗиМ" и от него се изсипаха чичо Течо с жена си и братовчедите Соня и Валентин. На път за правителствена почивна станция край морето се отбили да ни видят как сме, що сме. Поседяха час-два в полутъмния сутерен, девет стъпала надолу в земята, па си тръгнаха. И оттогава у мен, хлапака, остана съмнението, че обикновен машинен техник в мижава софийска предачница едва ли ще се мотае из България с толкова престижна, присъща само за големци държавна лимузина.
Обяснението този път беше, че Течо вече е механик в гаража на Държавния съвет и ЦК на БКП, та му позволили със семейството да ползва огромния луксозен "ЗиМ". После се изясни, че всъщност работил към УБО (Управление за безопасност и охрана).
И досега не съм наясно какъв точно му е бил занаятът.
Беше общителен човек, но мълчалив; предпочита да подпитва и да слуша отговорите ни, наклонил глава над масата. И винаги гостоприемен, с присъща само нему между братята лукава усмивка. Веднъж, като му гостувах в софийското панелно жилище в квартал "Младост", чух да се обръща към жена си с ей тази изречена уж на шега приказка: "Бе, ще грабна аз някой ден патлака..." И съм си мислел дали не е бил и той от онези, дето са вадели от мазета и таванчета укрилите се в миша дупка нарочени от комунистическата власт бивши управници на Царство България.
В дома им витаеше респект към Тодор Живков, а за съпругата на Живков д-р Мара Малеева се говореха само хубави неща: какъв благороден човек била, на колко хора помогнала в тежък час, но видиш ли, откакто се споминала, много се изменил Живков: станал затворен, подозрителен, не допускал кого да е до себе си, както преди.
Когато почина на 38 години братовчедка ми Нина (съученичка на актрисата Цветана Манева), чичо Стефан дойде за погребението от София и си спомням как обърнат към баща ми, преди да изнесат ковчега с мъртвата Нина, в двора на пловдивската улица "Иван Вазов" (къщата, дето живял някога си Никола Гълъбов, някогашен комунистически кмет на Пловдив), така че и аз да го чуя, рече: "Твоят син ще напредне в живота, само ако стане партиен член. Едва тогава ще му се отвори път за нагоре". Било е в началото на лятото на 1981 година.
Светът пречупва всички и у мнозина пречупеното място става по-здраво, но ония, които не се оставят да бъдат сломени, тях светът ги убива. Той убива безпристрастно и много добрите, и много кротките, и много смелите. Ако не си между тях, той пак ще те убие, но без да бърза.
Ърнест Хемингуей (21 юли 1899 - 2 юли 1961*), из романа "Сбогом на оръжията"
FINITA LA COMMEDIA *
Пловдив. В дъното - часовникова кула от ХVІ век.
Рано си легнах снощи, към девет, та няколко пъти се будя тая нощ, ставам, разхождам се сънен из стаите, чоглаво ми е, че напоследък оловни облаци затулиха хоризонта, който си бях отворил за писане. Решил някой две години по-рано да ме пенсионира. Две години по-рано, понеже педагогическият ми стаж е двайсет и осем, а би трябвало да е трийсет учебни години, за да имам право на сто процента от мизерната учителска пенсия от 180-220 лева месечно.
Спокойно приемам факта, че някой ми обърква ритъма на писане, плановете да отделя някоя пара настрани за черни дни, както се казва. Съпоставям как се отнася към Данко (поета Йордан Кръчмаров), докато бе жив, а и подир смъртта му... неговата родна Добруджа и как моят роден Пловдив, образно казано, като кирлив фес ме захвърля в оскъдицата точно в шейсетата ми година.
Пробвах на свои разноски да изкарам пред читателите веселичкия роман "Историйките на ученика Ламски" и завистта или дявол знае какво ми попречи. И си казвам: "Нормално, драги ми Жоро Бояджиев. Какво друго си очаквал от град, в който властва типичният за България стил! Очевидно светът няма място за такива като тебе и те натиква в миша дупка... да замълчиш, да спреш да документираш - доколкото ти позволяват възможностите - случващото се тук и сега".
И как никой не видя, че от прогонването ми от журналистическа практика (1981) до днес живота си подчиних на писането! А може би стотиците есета, разкази и мои стихове нямат никаква стойност и това е логически завършек на една голяма лична илюзия.
Цитат: tisss, нали отдавна е казано, че никой не е пророк в родината си - нищо ново, значи.
Нищо ново, да. Но пък няма да престана да се дивя как грандоманията и невежествената простотия вземат връх във всички сфери на българската образователна система и научната дейност.
От последните няколко години се питам: целенасочено ли се разгражда и съсипва Училището като институция на знанието и нравствеността в Република България. Особено като имам предвид моя си личен опит...
По Тодор-Живково време училището, в което преподавам от основаването му до 1 юли т.г. почти двайсет и пет години, имаше 2400 ученици, днес - учениците му са под 700 и непрекъснато паралелките се топят.
Това случайно ли е? Хаосът в българските училища и липсата на уважение към ролята на учителя от страна на властващите - това случайно ли е? Или си задавам риторични въпроси!
В образователната система се толерира единствено простотията и наглостта на т.нар. "парашутисти" в тая сфера. Не ми се говори с подробности, защото идиотщините не са една и две. Да се обезличи младото поколение българи - това ми се вижда единствено като идея на властващите в България. И ако това е демократизацията - здраве му кажи...
П.П.: Ама пък какво ли се изненадвам? След като един академик сред писателите - уважаемият Антон Дончев, не проумя защо учителството масово излезе да стачкува миналата есен, какво остава за останалите, дето са далеч от проблемите на българския учител! Нас ни съсипват като нация, и това става с мълчаливото и мижитурковско съучастие на т.нар. родна интелигенция. В момента България не е никаква Държава на духа, а си е блато на безнравствеността със съответните алигатори и плазмодии, назначени да се разпореждат с бедстващия народ.
Не става дума за пророци, а за най-обикновени човеци - подобните на мен са "персона нон грата" в сферата на образованието, това само ми е пределно ясно.
Бъдете здрав, Светозаре, оптимист съм, че ще доживеем и по-подли времена. Така целеустремено младите българи не са били обработвани и по времето на т.нар. социализъм. Един милион избягали от родината си българи не е имало в никой друг период от нашата 1300-годишна история.
Манастирът "Свети Никола" над Калугерово, Пазарджишко.
Честит рожден ден, Жоро Б.! Ставате на 53, Ваша светлост. Достигате това стъпало към шейсетте в добро здраве и с бистър ум: няма кой да Ви дразни, нито кой да изкушава страстите Ви; все повече заприличвате на обло камъче от Реката на живота.
И тъй, мир вам, врагове и приятели! Благодаря на лястовиците, които тая заран не пропуснаха да ме почетат с петминутен концерт, накацали по перваза на спалнята ми; осмелиха се дори да кълват мрежата против мухи и комари, да не би да не ги забележа. А някакъв идиот от отсрещния блок току-що „изду” чалга по уредбата си. Не казвам, че е зле, особено в съчетание с камбанния звън на черквицата „Свети Илия” и фюфюкащите крила на прелитащите гургулици.
Август, най-царствен ти между месеците! Всичко съм видял, доста знам, животът продължава да ме иска, обичам го – какво повече?!
В четвъртък минах 150 км. Забрах братовчедките Краса и Венчето, и вуйчо ми Любо от Пазарджик и кацнахме в Калугерово. Оказа се, род голям имал дядо ми там. На двама от тоя род имената (Георги и Ангел) са върху паметна плоча сред трийсетина имена в центъра на селището; споменати са като участници в Хвърковатата чета на Бенковски. Три версии – и трите свързани с убийство и с турци-мюсюлмани, се носят като легенда от потомците на рода Керемидови.
Най-първата по време я чух от 60-годишния строител Спас Керемидов… Двама братя от Велико Търново се заселват тук подир убиване на турчин, за да избягнат смъртното наказание. Тия двама основават първата фабрика за керемиди в тоя край, та оттам и фамилното име.
Втората версия я разправи 70-годишният братовчед на Спас – по име Георги. Според Георги Керемидов двамата братя Тодор и Ангел идат от Стрелча, след като по-малкият, Ангел, убил турчин.
Третата версия е тая, дето съм я разправил вече в тия записки; за мен тя е най-вероятна, но не изключвам нещо, споменато в другите две версии, да се е случило все пак…
Девет деца била Керемидовата челяд: петима братя – Върбан, Тодор, Спас, Георги, Ангел, и четири сестри – Кула, Катерина, другите две имена не се помнят. От братята Ангел, най-малкият, ще да е бил най-буен. Във втората и третата версия именно тоя Ангел е посегнал върху мюсюлманин, нещо страшно за онова време.
Шейсетгодишният Спас (роден в 1941-ва) и седемдесетгодишният Георги (роден в 1930-та) не знаят Ангел, моят прапрадядо, да е бил кмет на Калугерово, но и не са длъжни да знаят, струва ми се. Тая трагедия, Ангеловата, ще да е била твърде лична, нищо че са го клали насред селото на дръвник за назидание на християните. Клането е сред набора ритуални жертвоприношения в чест на Аллах. Има го многократно споменато в сурите на Корана сред препоръките към правоверните, но за това ще стане дума по-нататък в тия записки.
Иначе Керемидовият род е сред четирите най-стари рода в Калугерово. Имотите им, т.е. къщите и дворовете са все около черквата установени още от турско време. Буйни, работари, предприемчиви, отворени за света хора…
Калугерово е върху древно тракийско селище застроено. Наоколо „бъка” от тракийски битови и култови предмети на траките. Струва ми се, по-вероятно е моите праотци да са си просто издънка от претопени някогашни траки. И ми иде на ум, все повече почвам да вярвам, че носим името „българи”, говорим език, смятан с право за „славянски”, но всъщност не сме нито българи, нито славяни, ами сме изчезналите траки. Това сме си ние, сегашните потомци на стари местни родове. От ХV-ХІІ век учените археолози датират тракийските находки от местностите край сегашното селище Калугерово.
Някой си проф. Батаклиев писал в книгата си, че родът Керемидови иде от Велико Търново, нали съм си българче, не му хващам вяра; ще се наложи да проверя какво точно е писал и откъде му иде увереност на господин професора, че е тъй. Засега научавам, че най-старият известен с датата си на раждане (1848 г.) е Тодор Керемидов. Неговите потомци следват тоя ред: Тодор – Спас Тодоров Керемидов – Ангел Спасов Керемидов (р.1907 г.) – Спас Ангелов Керемидов (р. 1941 г.)… Защо синът си роденият в 1848-ма Тодор кръщава Ангел? Това не е ли знак за специално уважение!?
Хронологията на моя дял от рода допълва току-що споменатото. Ето! Ангел (роден около 1850 г.) – единственият му син Ненко (роден около 1875 г.) – синовете на Ненко Ангелов Керемидов – Борис (р. 1900 г.) и Ангел, дъщерята Мария. Явно Ангел и Мария са кръщавани на баща и майка, а Борис (моят дядо), понеже е роден в 1900 година, три години подир сина на Фердинанд, е кръстен от баща си... вероятно в чест на бъдещия Борис ІІІ.
Така Ангел, като най-малкият от петима братя, си идва на място, по-малък с две години от брат си Тодор (р. 1848). И се оказва, че Ангел в 1875-та ще да е бил около 25-годишен, жена му – вероятно 16-18-годишната Мария, която са изнасилили двамата или тримата чапкъни от околните на Калугерово турски махали.
В петък минах още 70 километра. Тоя път взех със себе си сестра ми Ели и отидохме до Перущица, отдето е родът на баба ми Невена, майка на майка ми. Ето какво изрових и за Хаджитрендафиловия род…
Бащата на Невена е от Хаджитрендафиловите. Тия били доста заможни хора, имали хан в долния край на селището, край пътя за Филибе (Пловдив). С фамилно име х. Трендафилов са отбелязани двама в списъка на VІ отбранителна позиция по време на Априлското въстание: Начко и Рангел х. Трендафилови. Фактически VІ позиция представлява Хаджитрендафиловият хан; с дебелите си каменни зидове ханът напомнял крепост. Отбелязал го е в книгата си , издадена в 1931 г., местният изследовател Иван Кепов*; това е летопис по разкази на оцелели от събитията през 1876-та. Пак там е споменат и прадядо ми Георги с името Гочо Рангелов х. Трендафилов, като едно от седемте деца, отведени от турците да ги правят еничари и подир години и митарства завърнали се все пак живи. Тоя Гочо е взет седем-осемгодишен**, каза ми Креса Тодорова, уредничка на местната музейна сбирка. Каза ми още, че госпожата с арменското име Берберян, майка на тенисистките сестрите Малееви, всъщност е от същия род. Израсла била под грижите на перущенската си баба Мария.
Баща му и чичо му на тоя Гочо ще да са били на VІ позиция в отбраната на Перущица, което ще рече, че ако баща му Рангел е бил поне трийсетгодишен през април 1876 г., синът ще да е роден към 1865-68 г. Четири деца имали моите предци Георги (Гочо) и Спаска х. Трендафилови, или – както гласи съкратената версия на името – Хаджийски. Тия четири деца са Гълъб, Димитър, Невена и Цвета. Гълъб е най-големият, за Димитър нищичко не знам... Цвета – най-малката, има двама сина: Рангел и Георги, а Невена – моята баба, има пет рожби: Вяра, Надежда, Любен, Василка и Виолета.
И Перущица е стъпила върху руини от тракийско селище на бесите и върху отломки от могъща римска крепост. Част от крепостната стена може да се види в горния край над селището. Има местно предание за две моми – защитнички на крепостта, които – за да не попаднат в плен, се хвърлили от високото и се пребили. В градинката между музейната сграда и старата черква „Св. Михаил” видях мраморен къс от капител на римска постройка. Мраморът – избродиран изящно като дантела от растителни орнаменти…
Около шестстотин са имената на избитите, изпотъпканите в ужаса, задушените, пронизаните от куршум, смачкани от отломките на пропадащия под оръдейните снаряди купол или заклани с крив нож в перущенския християнски храм. Бая храм е било, още личи. Сводът – висок към десетина метра и повече, личат фрагменти от библейски сцени, наред с кървава стенопис: следи от плискаща на метър от пода нагоре човешка кръв. Детайл… Около стотина от сврелите се тук били мъже, останалите до шестотин са жени, старци, девойчета, дребни дечица. Момчетата са били по позиците естествено. За да не се предадат живи на обсаждащите ги в разстояние на три денонощия помаци, обсадените от един момент в отчаянието наченали сами да се избиват... Пръв убил рожбите, после и жена си Спас Гинев, подир това настанало общо самоунищожение. Видях я тая картина - жена с пеленаче на ръце моли със сълзи на очи мъжъж й първо нея да посече, та да не гледа как се мъчи детенцето й. За изнасилените и доубивани после по шумата моми не ми се и говори. Буквално като дивеч по полето глутници освирепели преследвали успелите да се отскубнат от обсадата. Редовната армия изчакала спокойно помаците да си свършат работата докрай, и чак тогава се намесила, да ги разпъди от кървавата вакханалия. Колкото и да не ми се иска да си го представя, но такъв е жестокият, ужасяващият край на Въстанието в Перущица.
Дошлият с редовен аскер турски паша предпазил малцината оживели от настървените помаци-касапи. От цветущата, заможна и със самочувствие Перущица нищо освен скелета на черквата не останало. Къщите - ограбени, изпепелени и изравнени със земята. Из храстите наоколо стърчали голи кости, разлагаща се плът и парцали... Цялото лято на 1876-та песовете от околните села ходели охранени, загладили косъма, подивели. Христо Дановото училище, градено и тимарено с толкова мерак... От него останали темелите.
Не редовната турска войска, а българи от махали в Родопите със зурни и тъпани, с лъснали от фанатизъм очи три дни бастисвали Перущица. Батак е бастисан от кюрди, но в Перущица българи са клани от българи: страхотен успех за вътрешната политика на Османската империя. Това да ни е за урок, когато ние, българите, се препираме за това и онова! Жесток урок, но урок, който не всеки народ знае.
Преди да се влезе в градчето, отляво, на стотина метра от пътя сред лозята червенее с римските си теракотени зидове останалата от древността може би единствената оцеляла в Европа кръстокуполна базилика „Света Богородица”.
Жалка гледка са занемарените руини на това древно християнско светилище***. Тук някога, по турско време, имало женски метох. Клането не подминало и кротките калугерки, и тоя християнски храм е ограбен, опожарен, сринат със земята и разпилян из околността, но градежът от епохата на Римската империя стои да напомня колко близичко до нас е древността. Водил съм там с колата мои колеги, ей така, от любопитство макар, да го видят, да му се... полюбуват.
Жената, която ни отвори черквата „Св. Михаил” току в центъра на градчето, разправи, че някога перущенлии ходели с бръснати глави и коса, оставена като конска опашка на темето, както е у Аспаруховите прабългари. Дали е вярно или ще да е било някаква тъпа мода – знак, че пазят спомен за българското минало и знак за високо самочувствие?...
* * *
Re. е вероятно нейде из Южна Франция. Канеше се да ми се обади по телефона за рождения ми ден… Из Южна Франция, чувал съм, имало още следи от присъствието на българите богомили, бегълци от Второто българско царство, че ги набедили за еретици на христовото учение. Какви еретици! – тия богомили, впоследствие наречени „катари”, са предвестници на човеколюбивото ренесансово начало на Западна Европа, далеч преди италианския Предренесанс от ХІІ-ХІІІ век.
Дали сами себе си не ценим, като сме коленичили тепърва да ни приемат в Европа – точно нас, потомци на ония странстващи калугери-богомили, даряващи Запада с примера на християнски учители!
Над Калугерово вече е действащ манастирът „Св. Никола”. Правят се богослужения, кръщенета, венчавки. Възстановен е и един стар параклис над селището, но в друга местност – параклисът „Св. Илия”, и тая година за първи път калугеровци край тоя параклис на 20 юли са си направили събора.
…Току-що, в 10 и 25 часа, от Франция ми позвъня по телефона Re. Милият минезингер****! С какви ли очи гледа шарения свят на Запада? Дали вече не се дразни, че поне по име е наполовина българче? Ама ми е казвала: „Където ходя, се питам как ти, мили, би оценил това и онова, което опитвам да видя през очите ти на отшелник”. А тя е стояла пред най-високите образци на културния Запад, сигурен съм.
Господин Никой... От сумрака на миналото към днешния хаос
Вчера след обяд до 16 часа никой освен Re. не се обади. Към 21 и 30 звънна от Козарско Тодор Ряпов да ми честити рождения ден. От 16 до 21 бях с Емил Калъчев и жена му. Откак излетях сутринта в четвъртъка закъм Пазарджик – още в седем сутринта бях на път – не съм се спрял:
- четвъртък в Калугерово (152 км);
- петък в Перущица (70 км);
- събота; обади се Любомир Ламбин и с кучето му Астра (много зла немска овчарка) ги закарах с колата до Марица, отсам моста на околовръстния път към магистралата;
- неделя; вегетирах вкъщи с шахмата и книгите, готвих си ядене, ходих да си купя маратонки;
- понеделник в компанията на семейство Калъчеви (20 км).
Тая сутрин слънцето се показа иззад комина на съседния блок в 6 и 25 часа. Идилия. Седя на балкончето пред чаша билков чай и дращя тия дреболийки. Тъкмо мина седем, а лястовиците още ги няма да си изпеят утринната серенада, кацнали на кабела и на перваза пред спалнята ми. По различно време долитат: в сряда запяха точно в 7, 00, в четвъртък не ги дочаках, в петъка – в 7 и 20.
Не си спомням друга година да са били такива жеги (35-43°С) и да са бушували десетки пожари, изпепеляващи всеки Божи ден българските гори. Няколкодневен пожар пламти в близост до Бачковския манастир… Докато в другия край на Европа, например, в Бавария – студ (7-12°С); в Швейцарските Алпи – сняг; пороища – в част от Белгия и Франция; дъжд вали и над Острова, над „смръщений Албион”.
* * *
От 6 и 30 съм на балкона. Тая нощ се събудих в три и до пет гледах телевизия; от пет до шест съм спал и т.н. Вътрешно напрежение усещам; разкуцуках се тая сутрин отново. Ходих вчера до компютърна фирма на булевард „Цар Борис ІІІ”, срещу бившата Обществена баня „Здравец” и шефът на фирмата ми обясни колко добре за книгоиздателска дейност ще ми служи окомплектоването на нова компютърна система за 470-500 щатски долара...
Ми то доларите аз ги рина с лопата!
Като му казах, че съм учител, и тия пари мога да ги взема само от взаимоспомагателната учителска каса, при това не по-рано подир месец, взе да ме гледа така снизходително, че ми стана чоглаво заради него. За първи път ли чува колко мизерно живеят учителите!
Може оттам да ми е напрегнато – дето се усещам зазидан между бетонни стени от безразличие; дори да си помечтая като че вече е лукс за Наше величество г-н Никой.
* * *
Моят ангел-хранител (пазител) отгоре ми поръчва книгите, които да чета. „Необясненото и необикновеното в ранната българска история” от Петър Добрев (роден в 1943 г.), изд. 1993 г., и „Кратка история на времето от големия взрив до черните дупки” от Стивън Хокинг с предговор от Карл Сейган – оня, някогашния говорител на NASA, ако се не лъжа. Първата книга четох тия дни, та ми преобърна представата за Аспаруховите българи и за т.нар. прабългари въобще.
„По всичко личи, че прабългарите са били един от малкото древни народи, които са запазили традициите на еламци и шумери” (стр.166), „Този народ, разраснал се с течение на времето, става обединител на племена, създател на държави и играе централна роля в поредица от съюзи, създадени първо в Азия, а след това и в Европа” (стр. 155), „не само арабите, но и сарматите са гледали на прабългарите като на високопоставен ръководещ народ” (пак там), „унгарците пък са наричали българите нандор (знаменити), а в угорските езици НАН значи голям, старши. По всичко личи, че преселилите се в Европа българи са били тясно свързани с т.нар. царски сармати или още сармати господари – както ги наричат римляните" (пак на стр.155).
Авторът Петър Добрев стига дотам да извежда следните аргументи за родство между българи и траки…
Първо.„При този Константин Брадати при своите братя дойдоха българите през река Дунав” – пасаж от приписките към Манасиевата хроника от Х век.
Второ.„Според доста разпространена във Византия традиция на българите през Х-ХІ век се гледало като на народ, произлизащ от древното тракийско племе бриги или фриги. Преки сведения за това е оставил Дмитрий Хоматиан, който подробно описва как българите живели някога във Фригия, в района на град Пруса, при фригийския Олимп, откъдето били изгонени от Александър Македонски, за да се върнат след няколко века отново на българска земя. Тия сведения Хоматиан е вмъкнал в съставеното от него житие на св. Климент Охридски, а поводът да ги съобщи е, че Климент е произхождал според него тъкмо от тия древни българи” – (стр.144-145 от цит.съч.).
Пак там авторът П. Добрев напомня, че: „Сред индоевропейските народи открай време е имало народ с име бриги или фриги. Този народ по всичко личи е принадлежал към най-древното ядро на индоевропейците, защото следи от него откриваме в санскритските езикови паметници, където той е отбелязан с името бриги. От този древен народ се откриват следи в два главни района – на Балканите, където той е живял през V-ІV век пр. Христос (за да се пресели впоследствие в Мала Азия, а оттам и в други райони на Изтока), и в Памир, където една малка народност и до днес нарича себе си бригеи или брегеи".
Трето. Според П. Добрев тракийската дума БРИГИ би трябвало на български да звучи БЪЛГИ, едно от многобройните съответствия между двата езика. Което пък трябва да означава, че става дума за етапи в развоя на един и същи древен език.
На нашето ВЪЛК в санскритски отговаря думата ВРИКА. На БЪЛХА в санскритски отговаря думата БРИКА. На ДЪЛЪГ в санскритски отговаря думата ДРИГУ.
Т.е. „един народ, който в древността се е наричал БРИГИ, би могъл с течение на времето да започне да нарича себе си БЪЛГИ или БЪЛГАРИ, още повече че и суфиксът –ар се използва доста нашироко в названията на индоевропейските народи” – твърди П. Добрев и привежда примери: СЛАВ-СЛАВАР, ХАЙ-ХАЙЕР (арменци).
Следва изводът: „завърналите се отсам Дунава българи не са били нищо друго освен потомци на прогонените преди много векове от Александър Македонски БРИГИ”; че „българите са генетически свързани с древното тракийско племе фриги или бриги” (стр. 147).
Йожен Дьолакроа, "Свободата излиза на барикадата"
Иде ми на ум „фригийска шапка”. С фригийска шапка, която е известна и като символ за освободилия се роб* в епохата на Древния Рим, изобразяват самолюбивите французи своята емблема на национално самочувствие на нация с богато минало „френската Мариана”.
Тракийски шлем с формата на “фригийска шапка” (V век.пр.Хр.), намерен край Ковачевица
Галят самочувствието тия и други, още по-любопитни за лаик като мен разсъждения. Например, че думата „българин” в някакъв вариант някога си, преди векове, е означавала „светъл, царствен, мъдър” в земите на индийци, древноиранци и алтайци.
И какво от това????
Днес сме тъмни балкански субекти, не „царствени”, а на Запад ни бъркат с българските цигани - просяци, крадци, измамници, долнопробни проститутки по магистралите и бардаците на Запад, продавачи на наркотици, измамници по банкомати и банкови сейфове, крадци на леки коли, които като скакалци са връхлетели благоустроените европейски градове.
„Мъдри” не, а извънредно невежи, нагли, завистливи и неуважаващи правилата тарикати – така гледаме и сами на себе си… Не знам колко важно е да се сочи причина за това наше уникално, типично само за българина... самоунижение; по-важното е, че това е от сто години насам нивото на "самоуважението ни". Уважаваме се като… като андрешковци и байганьовци-кокошкари, т.е. като нагли селски кокошкари, въобразили си, че заблуждават успешно цивилизования свят.
Да бе, ония хора трева пасат и доматите там с колците ги ядат!
* Допускам някаква вероятност първият, обявил тая шапка за особен знак, да е трак, някой от освободилите се гладиатори, предвождани от Спартак. Само че дали желанието да се видим непременно богоизбран народ е най-добрият съветник!? Бел.м., tisss.
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
В другата книга, която от два-три дни чета, авторът Стивън Хокинг (Stephen Hawking). За него известният Карл Сейгън пише: „Беше легенда още тогава”, т.е. през пролетта на 1974-та, а от издателите е назован „един от великите умове на ХХ век, всепризнат, най-блестящ физик-теоретик след Айнщайн"… Та Стивън Хокинг прави следното обобщение (вж. стр. 24, цит. съч.):
„…Откриването на завършена единна теория може и да не помогне за оцеляването ни. Възможно е дори да не окаже влияние върху начина на живот. Но още от зората на цивилизацията хората са се задоволявали да гледат на събитията като на нещо необяснимо и без взаимна връзка. Те са били жадни да разберат скрития ред в света. И днес ние горим от желание да разберем защо сме тук и откъде сме дошли”.
Е, при толкова плътно засичане или съвпадение у двама толкова различни – и като сфера на познание, и като движеща идея – автори, Петър Добрев (роден в 1943 г.) и Стивън Хокинг (роден в 1948 г.), и двамата – почти мои връстници, как да не откривам пърхане на ангелски крила над главата си, че именно сега и едновременно са пред мен теориите им, хипотезите им: за българите – у единия, за света – у другия?
Нима изглеждам фаталист!
Песъчинка съм, това ми е ясно, но как човек да не се амбицира от такъв род изкушения за ума!? А на стр. 31 у Хокинг ето какво чета: „…Теорията на относителносттаслага край на идеята за абсолютно време! Излиза, че всеки наблюдател трябва да има собствена мярка за времето, отчетено по часовника, който носи със себе си, и че едни и същи часовници (в ръцете – бел.м., Г.Б.) на различни наблюдатели няма непременно да съвпадат".
Алберт Айнщайн (14 март 1879-1955)
То ще рече, пренесено от сферите на високата Физика, че усещането за историчност е също толкова важно за оцеляването ни като нация, колкото е важно имаме ли условия физически да преживеем „демократизирането”, т.е. хищното разсипничество, разпиляването на материална България.
Ако невежият е склонен на всяка цена материално, т.е. физически, да се приспособи, за да оцелее, духовните самоопиянявания („блестящи, царствени, мъдри”) са илюзии от по-висш разред, но за мене тия илюзии са само за ориентир… Пълзешком, окаляни, станали за присмех на цивилизования свят с послушанието и блюдолизничеството си, назовавани "йесмени" (от англ. Yes & Man, т.е. - жалки хорица с манталитет на слуги), изгладнели, в дрехи и коли втора употреба, изгубили човешкия си облик дори физически, не е зле да имаме за пътеводна звездичка поне онез българи, родствени на тракийското ни пра-племе фриги или бриги.
Колкото по-унижавани отстрани, толкоз по-горди вътре в себе си??? – как става то; но пък и какво друго ни остава пред връхлитащите вълни бездуховност и американизъм (т.е. консуматорство, практицизъм, свеждане на успеха до пари-пари и... пари).
* * *
Фригийската шапка била символ, отличителен знак за робите в Древна Гърция и в Римската империя; през 1789 година френските якобинци превръщат същия знак в символ на свободолюбието. Дали са го свързвали това льо шапо с манталитета, с духа на фригийците, свободолюбиви и в условията на робство?
Стивън Хокинг*
От книгата на Стивън Хокинг„Кратка история на времето” си извадих следните любопитни сведения:
1. Осем минути са необходими на светлината да долети от Слънцето до нас. Това, което виждам върху нощния небосклон, са звезди отпреди милиарди години преди моето днес; някои от звездите са изчезнали отдавна, но тук, на Земята, това ще стане ясно за някой бъдещ наблюдател, ако дотогава (подир милиони земни години) все още съществува планетата, пък и ние като животински вид.
Страхотно! От тоя факт ми иде на ум, че вероятно и хората, които срещам, също като далечните звездни галактики излъчват енергийни потоци от различни епохи – от неандерталския период – едни, от Средновековието – други, от Комунизма – трети, и т.н. А моята грешка е, че ги възприемам като съвременници помежду им. Т.е. всеки човек носи логиката на историческия стадий, от който се е пръкнал с всичките си достойнства и древни оръжия. Човеколюбието налага да не очакваш повече от това, което индивидът (представител на съответно стъпало от развитието на цивилизациите) може да стори.
Един от греховете на фанатичните общества (комунизъм, фашизъм, нацизъм, маоизъм, ислямски фундаментализъм и цял грозд, наричащи себе си „освободителни” движения: тамили, баски, кюрди, ирландци, чеченци, всякакви сепаратисти) е, че пренебрегва уникалното, което е всяко човешко съществование, като минало, родови заложби и възможности за развитие в бъдещето. Човек не може дълго време да живее окован, натикан в клетка, аквариум, резерват – и то не е поради достойнство, храброст и прочие великолепни качества, а защото човешкият вид може да е перспективен, строго погледнато, единствено в условията на свобода на избора по съвест и по закон.
Християнският кръст е метафоричен образ и алегория на Кръстопътя - възлова точка, където човек неминуемо се изправя пред щастието да е свободен да избира, но и да носи отговорност за избора си в следващите етапи на живота.
2. Теорията на относителността подсказва за огъване на лъча светлина от гравитационните полета на обектите, край които минава тоя лъч. От това пък следва, че близо до масивно космично тяло като Земята времето забавя ход.
С колко е забавено историческото време на Българската нация (или народност, по-точно казано) от Османското господство на Балканите, от васалното ни положение спрямо Русия от 1878 година до днес, 2000 година? Две такива огромни по маса империи страшно са забавили естествения ход на нещата у нас. За съжаление такава е неприятната истина. Не сме случили на цивилизован поробител и господар, факт!
Идеята за Аспаруховите прабългари, които се завърнали при траките от Фригия като в старото лоно, след като извървели за хилядолетие (от ІV-ІІІ в. пр.Хр. до VІІ в.) съдбовния кръг „Близкия Изток – Памир – Кавказ – Волжските степи – Черноморското северно крайбрежие – Делтата на Дунав – сърцевината на Балканите”…тая идея от книгата на Петър Добрев ми изглежда лъч светлина, силно огънат от гравитационните полета на огромни исторически събития (завоевателните походи на Александър Македонски; т.нар. Велико преселение на народите през ІІ-ІІІ век от Изток на Запад; набезите на Атила, „бич Божи”, от монголските степи чак до Италийския ботуш в ІІІ-ІV век.
Цитат от Стивън Хокинг ми върши работа: „В теорията на относителността няма едно-единствено абсолютно време, а всеки индивид си има собствена мярка за времето, която зависи от това къде се намира и как се движи”. Като българин, имам претенция към своите български историци и философи, че не са ми посочили честно досега (вече кръгло 53 години от моя живот) нито къде се намирам сред другите народности на Европа и света, нито как се придвижвам през историческото пространство на съвременната глобална цивилизация.
Менe ту ме изстрелват в облаците („Господ е българин!”), ту ми смачкват фасона („Не сме народ, ами сме мърша!”) недоучени доморасли „мъдреци” като многострадалний Петко Рачов Славейков. И то е, защото Историята ни, както е писана, търси да угоди я на руснаци, я на западноевропейци. Траките, с тяхната над трихилядигодишна участ – ето ориентирът, който кръвно ме вълнува; тракийските могили ще ни избодат очите, а търсим ориентири ту на Изток, ту на Запад, ту на Север…
Жалка работа!
3. Откритието, че след като Вселената има Начало, логично е и да има Край. Звездите около нас се разбягват, т.е. някога всичко е било плътно ядро, после експлодирал Големият взрив… Е, това е пак старото напомняне да гледаме на себе си винаги с известна доза хумор и самоирония. Всичко на тоя свят е от суета!
* * *
Миналия четвъртък братовчедка ми Красимира Пецова от Пазарджик възропта срещу тезата „Животът е Любов”. „Животът е преди всичко борба – рече тя самоуверено. – За да постигнеш нещо, трябва да се бориш.” Следователно: „Любовта, това е чувство. Борбата е действие. Светът се интересува не от чувства и намерения, а от действия и от реално постигнати победи, успехи, завоевания, територии и пр.” Така продължавам в мислите си нейното възражение…
Накратко, кое е по-основно: Любовта или Борбата – това ми е въпросът. Нищо лошо, че всеки защитава своето гледище, и все пак ще ми се да разчепкам тая тема. От седмица си го мисля.
Озлобена, настръхнала, подозирам – подтиквана от подмолния импулс да се доказва, печелейки двубои, милата Краси не може да прости на бившия си съпруг любовните прегрешения, на доскорошния си интимен приятел – овчедушието, инертността. Силен, от тоя тип женски характери в майчиния ми род, които изискват мъжете да кръжат като сателити около слънчевото им взискателно внимание и влияние, за какъв дявол ли й са борби?!
Александър Стамболийски (13 март 1879-1923)**
„Борбата е живот, както и животът е борба. В борбата сме родени, в борбата сме закърмени, в борбата е нашето призвание” – мисъл на Александър Стамболийски (1879-1923). Преди него почти същото е изрекъл френският драматург от епохата на Просвещението Пиер Бомарше (1732-1799): „Да живееш значи да се бориш, да се бориш значи да живееш”. А френска народна поговорка допълва: „Щом не нападаш – отстъпваш”…
За Чарлз Дарвин (1809-1889) прогресът в най-широк смисъл лежи върху т.нар. „борба между видовете”; оцелява по-борбеният, по-адаптивният, по-склонният да се нагажда според променящите си обстоятелства.
Христо Ботев (1847-1876)
Показателно е у Христо Ботйов (1848-1876) стихотворението „Борба”, писано когато е бил 21-22-годишен: „В тъги, в неволи младост минува, кръвта се ядно в жили вълнува, погледът мрачен, умът не види добро ли, зло ли насреща иде… На душа лежат спомени тежки, злобна ги памет често повтаря, в гърди ни любов, ни капка вяра, нито надежда…” За да заключи: „…Кипи борбата…” – заради героическото „Ще викнем ние: „Хляб или (куршум) свинец!”
Никола Вапцаров (1909-1943) може би в най-философското си творение (стихотворението „Вяра”) обобщава жизнения си опит, съчетавайки борба и Любов, но с превес върху Любовта: „С живота под вежди се гледаме строго и боря се с него, доколкото мога. С живота сме в разпра, но ти не разбирай, че мразя живота. Напротив, напротив! – дори да умирам, живота със грубите лапи чилични аз пак ще обичам! Аз пак ще обичам!”
От тая обич именно, не от борбата, произтича Вярата у човека за бъдещите дни. Т.е. Борбата е само средство; по-основно нещо е Любовта… като идея, като излъчване, като духовно предразположение към отсрещния човек и към света наоколо. Но това самовлюбеният, възгорделият се, който се опитва да говори от името на Бога, няма как да разбере.
* Stephen William Hawking - физик, професор по математика на Кеймбриджкия университет. Роден на 8 януари 1942 в Оксфорд, Англия. Занимава се с космология и квантова механика, популяризатор на науката. Въпреки тежкото заболяване – амиотрофична латерална склероза, Хокинг е продуктивен автор в областта на науката.
** Водач на Българския земеделски народен съюз. Роден в пазарджишкото село Славовица. През 1899 г. участва в учредителния конгрес на БЗС. Изготвената от него програма през 1905 г. го превръща във водач на БЗНС. Стамболийски остро се противопоставя на участието на България в Първата световна война. Оглавеното от него през 1920 г. земеделско правителството опитва да изведе страната от международна изолация след Първата световна война и унищожителния за България Ньойски договор. На 9 юни 1923 г. срещу правителството на Стамболийски е извършен военен преврат. Стамболийски е убит по особено жесток начин на 14 юни 1923 година: жив са го кълцали с ножове. Любопитна подробност - Айнщайн и Стамболийски са родени, кажи-речи, в един и същи ден. Бел.м., tisss.
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
В памет на Кирил Георгиев Бояджиев - обикновен човек и наивник
Белосах с блажна боя парапета на балкончето и отвън рамката на кухненския прозорец и балконската врата, направих си кафенце и ето ме... с тоя бележник пред мене си.
Има сцена в третата част на романа "Ламски", където две съседки се скубят, захрачват се и ругаят, а множеството наоколо сеир гледа, поредното махленско театро. Подобна сцена описва и Вазов в една от ранните си повести - "Митрофан и Дормидолски", дето жените на Селямсъза и Варлаам Копринарката душмански се пенявят и кълнат, та явно таз нашенска черта не е от днес и от вчера.
В понеделник седим със зетя Светлозар в кафененцето на ъгъла на блока и ей тъй от нищото се зачепкаха Дечо Докса и Дора Калайджиева от първия етаж на нашия вход. Намеси се синът на Дора двайсет и няколкогодишният Петьо, запрехвърчаха псувни, кръвнишки закани, размахаха се юмруци и двамата - Пешо и Дечо Докса, налетяха да се млатят. Извадиха тояги, та едва ги разтърваха.
А двамата със зетя седим, пием си бирата. Гледам, Зарко, дето ми е бил ученик някога, в пети-шести клас, понастръхна - нали е млад, необръгнал на тез махленски пунически баталии, та му казвам: седи си кротко, тез и тримцата са от един дол дренки, не защитавай жената, че бие връх сред тукашните кавгаджийки, гласът й честичко оглася орталъка, и значи, сама най-сетне си намерила майстора; пък петдесетгодишният Дечо, дето го блъскали двайсет години по главата в бокса, акълът му е като на юноша, пубертетски...
Същите тез двама хлевоусти - Дора и Дечо, съм виждал и в други ситуации, знам - не са лоши хора, ала простотията ги тресе, па и никому не прощава, та от време на време крещят, пенявят се, после им минава, все едно нищо не е било. То не им е за пръв път.
Ей така възвишено и низко вървят ръка за ръка в тоя наш живот накрая на града, накрая на света, в най-дълбоката духовна провинция. Идеята ми е в романа "Ламски" да покажа как възвишеното се ражда и вирее именно сред тоя батак.
Има жестоки неща в тая книга, ако се замислиш, но хуморът, шегата, самоиронията, в крайна сметка - Любовта към тия нашенци я правят, мисля си, оптимистична летопис тая книга от историйки, извлечени от самия живот в България от последните петдесет-шейсет години.
Вчера, 22 август, по-малката от дъщерите ми навърши своите 28 години; пък аз целия ден монтирах ново лагерно тяло (кожух) за разпределителния вал на жигулата.
Nulla dies sine linea*, казват древните римляни; пък се опасявам, че написаното в тия бележници, които водя от 1994 година, доста нарасна и вече се чудя как да се ограничавам в писането.
Nihil probat, qui omnia probat**... и ми иде наум литературният критик Яко Молхов (1915-2001) с книгата му за пловдивските литературни дейци. Да кажеш горчивата истина уравновесено, т.е. добронамерено - това е духовен аристократизъм. Палетата лаят ожесточено или хвалят на провала, палетата по това ще ги познаеш...
Дори в похвалата човек трябва да спазва благоприличие, но за това нещо се иска не толкоз ерудиция, колкото вродена духовна култура.
Забавни ми са хвалебствия, които настройват отрицателно спрямо обекта на възхвалата; крещящ, или по-точно казано: креслив, пример за такъв тип невежество са грандоманските изстъпления на мнозинството пишещи в многотиражката на Тодор Биков с хубавото име "Арт-клуб". Комунистоидите в България обикновено се изразяват в стила на грубата чалга - "во весь голос", както го формулира тоя тип говорене Владимир Маяковски. Затова и при нашите "артисти" в ироничния смисъл на таз думица артисти звучат несериозно, за разлика от драматичните покъртителни стихове на великия руски поет.
Истинското познание не търси опонента като враг, като "козел опущения", а като съмишленик, с когото - именно оспорвайки се! - правите стъпка към Истината. Човек с дребна душица това нещо как да го проумее!
Вчера целия ден ремонтирах двигателя на колата.
"Ние ще ви кажем това, което другите не могат или не искат да ви кажат"... Озадачава ме фукнята в тоя анонс на Радио "Свободна Европа" на български език. Какво ли пък толкоз важно и скрито има да ми каже радиостанцията на САЩ за моето дередже! И онез хора там, зад микрофоните, яко ги тресе грандомания.
Трийсет и първи август. Последният ден от ваканцията, последният августовски ден, а жегите - убийствени. На тоя ден по същото това време (около 15,30 - 16 часа) преди двайсет години горя в колата си баща ми. Същата жигула, която ремонтирам...
В два часът термометърът ми на балкона сочеше 37 градуса по Целзий, в 16,30 вече сочи 38 градуса. Такава жега не е имало скоро. Макар в апартамента ми да не е толкова жежко, пък се и често мушвам под душа в банята. Последно четене на ръкописа на "Ламски" - част І... На трийсета страница съм. Снощи работих до към два часа на компютъра.
Шести септември. На тоя ден през 1983 година издъхна в софийската клиника "Пирогов" баща ми. Запалих свещица в металния свещник в памет на татко, а в ума ми се въртят планове за книгата "Ламски". Това от баща ми съм го научил: да се стремя към постижима цел и да се радвам като хлапе и на най-малките завоевания в материалния ни свят.
Баща ми винаги имаше поне няколко проекта в ума си. И залягаше здраво, но и с удоволствието, което доставя самата работа, когато й се любуваш като на върховна благодат. Неговата съсредоточеност на това се дължеше. Мислите му бяха конкретни, осъществими идеи, които осветяваха живота му на простосмъртен, а нас, неговите близки, ни сгряваха.
Обичам го тоя мой Дърводелец; струва ми се, неговата работа чрез ръкописите си продължавам. Като си представям как би реагирал на това и онова, получавам и досега съвети от тоя мълчалив мой баща, потънал под троскота на гробището край един от централните пловдивски булеварди.
* * *
За което няма думи, то не съществува. Но не така - то пак си съществува, само че ние сякаш му заповядваме: стой си в небитието! Давайки название на това и онова, ние всъщност признаваме правото му да участва в нашите мисли, в нашия живот. Затова е и оназ приказчица: "Не споменавай Дявола, че да не дойде при теб!"
Пловдив, 21 август - 6 септември 2003 година
tisss
____________________________________________
* Лат.: Ни ден без чертица. Девиз на художник от епохата на Ренесанса.
** Латинска сентенция: Нищо не одобрява оня, който всичко одобрява. Бел.м., tisss.
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
От пет сутринта (26.03.2004) се понесе воят на мюсюлманският певец (мюезин или муезин), който чете стихове от Корана над притихналия цигански квартал Столипиново. Преди тоя вой ечеше тържествуващо и над нашия български квартал; след взривения влак в Мадрид и новите "подвизи" на ислямистите в Испания и по света обаче, след 11 март (202 ранени и убити само в Испания) тоя глас звучи като мушица край прозореца ми, та едва го долавям.
Но звучи, настоява, че тая религия вече нахлува и сред нашите местни цигани и турци с всичките си претенции за нравственост и величие в света на духовното.
Едно от големите предизвикателства, завещано от векове - разкодирането на Исляма като философия... предстои да бъде извършено най-после. Ислямистите-фанатици сякаш настояват и те за това.
В сръбската област Косово преди седмица само са изпепелени за два-три дни над петдесет черкви и източноправославни манастири... от албански мюсюлмани. Не знам как се преценява това от гледна точка на високата нравственост и философия на мюсюлманската религия, но не съм сигурен, че говори човеколюбиво за посланията уж откъм Небесата, които се просмукват до нас чрез тоя вандализъм.
За мен, независимо каква религия изповядват, извършителите на тия вандалщини преди всичко са човеци и ми е особено важно именно като събратя по разум да ги разбера, да проумея идеята им зад техните постъпки.
Войната на цивилизациите. Средновековието срещу Модерния свят. Корана, заимстван от Ветхия завет срещу христовите послания. Марксизмът и неговите три отрочета (болшевизмът, фашизмът и националсоциализмът). Комунизмът като агресия срещу личността, украсена с дантелите на човеколюбието. Политбюро на ЦК на БКП, да не забравяме, наподобяваше дванайсетте апостоли на Иисус.
Да, точно дванайсет на брой бяха членовете на тоя висш орган на властта в комунистическа Татова България.
Оказва се, за Новия завет на Библията не сме още дозрели, та да усетим духовното великолепие на Доброто, изведено до висини във философската сфера.
Чета вчера във вестник "Стандарт" при Маруф: осемдесетгодишен българин се самоизпепелил в Калугерово, за да не живее в унижение с мизерни подаяния от държавата. Като отида там, ще се поинтересувам по-подробно...
* * *
В човешки подредения ни греховен свят най-добре би се справил с разбойниците оня, който сам някога е бил разбойник. Всички останали, независимо от благите им намерения, биха гледали на проблема като външни лица. Блудният син е по-мил на баща си в оня момент, защото е придобил жизнен опит (отрицателен), какъвто жизнен опит послушният брат не притежава и няма как да придобие със своя стил на живот.
Опитът е информация за гадостите на живота, която обезличава необиграните, необгорените от пламъците на Ада идеалисти. Злото е величина, с която не може да се съобразява умозрително оня, който не го познава отвътре - и то откъм отсрещната страна на барикадата. Покаялият се (вътре в себе си) грешник е изключително ценен съмишленик в работата.
Лошо съдим, ако - съдейки, унижаваме достойнството на престъпника. Борбата е всъщност не срещу, а за неговата душа.
Развенчаването на Марксистката философия, изясняването на античовешката й идеалистическа природа е много по-трудно от противостоенето на Ислямския фундаментализъм, като версия на Ветхия завет от Библията. Посланията на Стария завет са подложени на ерозия още с появата на Христос, а в Марксизма продължава да се кълне половин Европа с т.нар. социалдемократически правителства. "Християн-социализъм" звучи също тъй противоестествено както "социалистически реализъм".
Нали точно реализъм липсва на предвзетата демагогия за идеално устроеното общество, където всички са Свободни, Братя и Равни. Интелигентност у нас липсва точно у "интелигенцията", у тия самовлюбени образи на възгордяването.
Нашата "интелигенция" гледа отвисоко към множеството обикновени човеци. Разкошният ни фолклор е творчество на анонимни творци. Титли обича Посредствеността; тя се кичи с титли.
* * *
Посветих тая събота (27.03.2004.) на "Дневника" на Богдан Филов, който от осем месеца, от август 2003-та чета "на порции". Остават ми около 80 от общо 760-те страници. Изводът, който си вадя дотук...
Втората световна война (80 милиона убити) е крах за Западната надменност от страна на Франция, Великобритания, а впоследствие и САЩ. Като резултат от тоя типичен за отношението му към Изтока Западен стил:
1. Съветският съюз се възползва от глупостта на Западната дипломация, за да наложи влияние над Европа, каквото преди войната на Запад не са и предполагали.
2. Ражда се изчадието "Хитлер и нацизмът", като идеология (едва ли не религия) на онеправданата от Първата световна война Германия.
3. България е най-ощетена в националното си достойнство на континента. Политиците ни до 9.ІХ.1944 г. и Борис ІІІ не могат да носят изключителната вина, че болшевизмът ни смачка в нашите мечти за обединение на Българските земи в една национална държава.
Загубили сме много, но и Западната демокрация бе бита по всички линии до 1990 година, а и още не се знае докога. Защото Марксизмът е жизнен е продължава да работи срещу човечеството. Факт е, че Западът не прави опити да го криминализира, както стори това с фашизма и нацизма.
* * *
Навръх Разпети петък (11.04.2004.), в полунощ приключих с набора на книгата "Ламски". По-рано да съм приключил, но сестра ми пак ми идва на гости, та ми губи времето до седем надвечер. Тая сутрин дооправих последния епизод, който е най-хубавият и заради който като че е писана цялата книга през тия десет години от 1994-та досега. И пак си казвам: може и да се заблуждавам, но имам силното усещане, че извънземният свят, невидимият свят кръжи над мен и постила пътека пред нозете ми, докато се занимавам с тоя ръкопис.
Не съм суетен уж, не съм фаталист, мисля си, но много хубаво не е на хубаво; та очаквам неприятностите тепърва да се появят. И тогава ще съм по-спокоен. Защото такъв е животът: до светличкото мракът е най-черен.
Подреждам за бъдещето на тая книга и всичко свое досега като да пренебрегнах, понеже "Ламски" ме е обсебил и ми предстои да скъсам най-сетне пъпната връв и тия "историйки" сами да тръгнат между българите като проповедници на Доброто в назлобелия ни свят.
Последните четири денонощия по четири-пет часа ми се събираха да си отспивам. В един и в два, и в два и половина след полунощ си лягах, а в шест едва се будех и пак залепвах за компютъра... Беше! Остана ми да запиша на компакт-диск книгата и... точка.
Поне месец ще си почивам, пък ще почна нов набор да правя - може би стихотворенията от сборника "Порто Фино", който от четири години е готов, даже като макет и с илюстрациите е изработен едно към едно и вече иде неговият час.
А може и оназ огромна книга, която започва с частта "Младите хищници", да се хвана да набирам. Не знам кое ще е по-напред засега. Навън Пролетта току прохожда. Липата зад балкончето ми, гледам, едва-едва развива листенца, облича се постепенно в резеда. Гургулици чувам, любовно гугукат.
И ми е хубаво, и ми е подредено вътре в мене. И не се чувствам сам, въпреки че съм сам. Възкресих дядо ми Борис в тоя последен епизод от книгата "Ламски" и все едно дядо ми Борис Дявола седи на масата срещу мене и ми се усмихва примижал, обгърнат в тютюнев дим от неговите евтини и люти цигари "Тютюнопроизводител"...
27.01.1999. Да простя ли!!! Няма такова нещо! Уважавам човеколюбието, но моят бог е като стария Йехова у евреите: не прощава греховете, а ги натрупва... Не желая да ми опрощават греховете. Защото съм резултат от собствените си грешки и пристрастия. Какво си мислите? Че като ми опростите някоя гадост, ще си взема бележка, ще отчета вашето великодушие и ще се променя?... Това ли очаквате!?
Съжалявам, но ще ви разочаровам. Защото моите грехове, симпатии и антипатии в живота, именно те, съставляват моя стил.
В никакъв случай не съм великодушен. Да, самовлюбен, егоист, точно така. Всичко помня, а чуждата гадост ме зарежда с енергия. Нека творят своите мизерии лукановци, татарчевци, иванкостовци, догановци, тодорчоновци и всякаква пасмина рогошлии, т.е. по-едри и по-дребни кокошкари по ген, казвам си: нека си въобразяват, че нещо ще им се прости, че ще се разминат с оня върховен миг, когато настъпва разплащането заради натрупаните лихви. Всичко, всичко - рано или късно, излиза наяве.
Глупаци!... Облякоха се в разкош и власт, ограбваха и продължават да мародерстват, понеже се смятат недосегаеми. Децата им се разприпкаха като козлета по света, учат ги и ги възпитават в най-престижните западни университети, попиват есенцията от цялата световна култура, морето им - до колене, Памир им като бащиния; и сред апостолите на Христос остана да имат свое лоби, бъдещето им - постлано с килим от проектирани успехи и цялата световна информационна мрежа ни оглушава с това кога се чукат с любовницата си, кога вземат душ, кога вземат хапче заради мигрена, какво ядат, какво обличат и какво смятали да си купят.
Аман от суета! Глупаци. Възприемат се като върха на цивилизацията, а после умират и подир три дни светът вече ги е забравил, почваме да се питаме: "Да, бе! Имената ни са познати, но как изглеждаха, кои всъщност бяха тия покойници?" Остават само натворените от тях нелепости да напомнят колко жалки са били именно когато са се осъществявали в цялото си велико невежество...
Кумири, идоли, секти, моди и прочие суета... Какво е то, ако не недоверие към естествения ритъм на живота? Да родиш и отгледаш деца, да ги пуснеш да те задминат, обречени да бъдат задминати и те на свой ред от идещите подире им... Това е! Другото е дим и тамян. Колкото е вечна една пеперуда, толкова ни е вечността!... Въоръжават се до зъби, трупат разрушителни оръжия с огромна мощ, а някакъв хилав, невидим с просто око дребосък - вирус или някакво жалко едноклетъчно, е в състояние мамицата им да разкатае.
Как да простиш на такива наивници, питам!
Ала кой го е еня да ни го каже?! Отвориш ли уста, спускат се книжници и фарисеи: "Егоист! Самовлюбен!" Тава са им аргументите... И не усещат как цялата безмълвна природа се е затаила, отвърнала се от нас. Ще ни се наложи обаче и това да чуем: "Всичко се вижда. И всичко е явно. Всяко посегателство към живота и любовта понася отровното драконово семе на предстоящото уравняване на сметки"...
Великолепен си, Живот. Солта на земята днес говори с таз уста, но думите от друг са наредени; той гледа от космическата бездна и ни се чуди на слепотата. Сигурен съм, божественото е у всекиго от нас. И за небрежността си всеки сам ще си носи последствията, че е посегнал към нещо, което не му се полага, не му принадлежи. Ако не разбирате, че това дотук е болка от обич, чудя се - по какъв начин ще трябва да ни се каже, че да го проумеем.
05.02.1999. Няма да престана да се учудвам... В едно състояние на "снежна вода", ни сняг - ни вода, т.е. - като попаднал в мъгла, без определени желания, тъкмо изплувал от едночасов сън по никое време, преди обяд, към единайсет, почвам да ходя назад-напред из стаите. И нищо определено не ми идва наум. Вземам ръкописа на книгата "Ламски", прелистям, хваща ме досада, че тия 125 илюстрации ще трябва да ги рисувам наново, оставям смешника "Ламски", почвам да чета напосоки от тоя бележник... Не. И това не ми е интересно.
Ще ми се да изляза, да се разходя: денят е слънчев, първият хубав ден от няколко седмици насам, когато сме в "грипна ваканция" десетина дни напред... Звъня на Пламен Желязков - художника, оказва се, набрал съм стария му телефонен номер; някакво старче отсреща вежливо ми обяснява, че няма такова лице... Откривам все пак новия номер на Пампо, набирам; оттук ми дава "заето". Значи, не е и това! Няма къде да ходя. И завирам нос в библиотеката.
Да, отдавна чакам сгодно настроение да се заловя с две книги, които от години чакат да бъдат прочетени: "Митология на траките", научен труд на Иван Маразов, и - пак нещо, свързано с траките, само че в по-популярна форма, "Вечнозеленото клонче", очерци за българското изобразително изкуство и архитектура от Драган Тенев.
И понеже си мисля, че в писанията за траките винаги присъства и известна мистична представа, до тия две сложих "Тибетското евангелие" за Христос. "Аха-а! - казвам си. - Траките са отпреди християнството!" С тържествено злорадство си го казвам; т.е., ние, натиканите в задния двор българи, сме - в гените си - още отпреди христовата религия... И в тоя момент ми изгрява, че знойната Re. ми бе връчила преди година "Очерци за ведическата литература", която момък от сектата на кришнарите ("Харе, Кришна! Харе, харе, харе..." и клател бръсната тиква) или дявол знае какъв зомби я изнудил да купи. Точно туй мизерно книжле. Къде ли е? Доскоро ми вадеше очите, сега па къде се затри? Явно и книгите водят специален и таен личен живот. Habent fata sua libelli.*
Ето че подир половинчасово ровичкане из къде ли не откривам и тия "очерци" със захилен плешивко на титулната страничка. Старчето, което е самият автор, печално-весело ми се радва; зъбките му - два реда царевични зърна, и още по-смешно... под картинката на тоя симпатяга Сатсварупа даса Госвами чета буквално, ето, преписвам го: "евам парампара-праптам".
Викам си: а бе, какви са тез щуротии! И като знам, че снобеещият Запад, особено Щатите - са пощръклели от Втората световна война насам по дзен-будизма и всякакви там разклонения, уширения и версии на древната индийска религия, реших... вече съвсем определено! - да огледам по-внимателно и туй шегаджийско книжле.
Защо надълго и нашироко, едва ли не тщеславно размазвам процеса на избирането? Може би - за да покажа първо на себе си, а после и на останалия свят, че каквито и да са прозрения... хайде, да не е "прозрения", да ги наречем "прояснения отвъд видимия спектър на бита", май обезателно се явяват в състояние на привидна безволевост и аморфност: просто Някой или Нещо те хваща за ръчица и те води при извора.
Има много искреност и истинност в този текст. Харесва ми нервно-публицистичният изказ. Тази нетърпимост е обладала цяла България и не знам защо само тези, към които е насочена, се правят на неразбрали. Тъжно е, а може би такъв е генезиса на целия свят?
-------------------- Другото мислене, това е границата на нашето мислене - абсолютната невъзможност да мислим така.
Мишел Фуко
Екстри:
side on
относителен
Регистриран: 08.12.2008
Мнения: 54
От: Шумен, България
Това е един текст, който в голяма степен показва нравите в нашата Родина. Мисля че ще бъде интересно да бъде прочетен. И дано някои хора се замислят върху тази материя.
СТЕГНЕТЕ СЕ, ГОСПОДИНОВ! Писмо на един разочарован читател до Георги Господинов* Красимир Симеонов web Напоследък, който и вестник да отвориш, която и телевизия да превключиш, ако си достатъчно търпелив, все ще чуеш нещо за Георги Господинов. Напоследък дори чешмата си да пусна вкъщи, оттам потича Георги Господинов - добре хлориран, мътен, но пивкав. Тази мания за корективно присъствие в медиите на един все още утвърждаващ се млад писател е освен проява на неподходящо възпитание, но и смъртоносна болест за всеки творец. Господин Господинов, след успешната литературна заявка “Лапидариум” и особено след “Естествен роман” Вие се озовахте в партера на храма на изкуството. (Където между впрочем е пълно с всякакви хора.) Но помръднахте ли оттам? Или се поразговорихте с околните, поразходихте се из съседните стаи (разбирай - държави), понаместихте се около подходящите хора и след като Ви тръгна алъш-вериша, се кротнахте на някоя от продънените табуретки. Стегнете се, Господинов! Литературните Ви умения са безспорни, но недостатъчни да прикрият душевната слабост. Повече смелост в отказите! Влейте най-сетне бунт в кръвта си, за да съживите смъртноранения си талант. Би трябвало да знаете, че комбинацията между “добре печелещ” и “истински” писател е почти невъзможна в литературата. Тя намеква за продажност. А за българската литература тази комбинация е направо противопоказна. Нашата литература е твърде мистична, чуплива и крехка, за да бъде продавана по битаците наред с дисковете на Азис. Не се превръщайте в литературния ни Азис, Господинов! (Извинявай, Азис.) Отдуйте от прекомерното си самомнение и се концентрирайте в повече тишина. Потънете в планината за едно сантиментално пътешествие към себе си или се заровете до шията в пясъка на брега на морето, за да попиете живите сокове, но спешно погледнете навътре, към хоризонта, където е сърцето Ви. Преди петнадесет години, когато един обещаващ литературен критик Ви доведе в квартирата ми, за да се запознаем, бях обнадежден. Казах си - най-после нещо помръдна в тинята. Дали е водорасло, жаба или златна рибка ще се види после. Важното е, че е нещо живо. Да, но предполагах еволюция, Господинов, а не инвентаризационни еквилибристики с единствената цел - печалба. Стегнете се!
Близко е времето, когато никой пишещ, освен тези от рехавия кръжец от самозванци около Вас, няма да сяда на масата Ви за “по кафе”, поради отвращението и нетърпимостта. Накъде? е въпросът, който трябва да си зададете. И бързайте като сърна, преследвана от вълци - Вашите ласкатели. Забравете за ролята, която Ви принуждават да играете. Забравете за себе си! Тогава ще прозрете тънката синя линия между небето и земята, към която би трябвало да се стремите. Успех.
-------------------- Другото мислене, това е границата на нашето мислене - абсолютната невъзможност да мислим така.
Re: Кучешка глутница #2415180 - 09.07.2009 06:31
[Re: side on]
Отговори
Цитирай
Цитат: ...Харесва ми нервно-публицистичният изказ. Тази нетърпимост е обладала цяла България и не знам защо само тези, към които е насочена, се правят на неразбрали. Тъжно е, а може би такъв е генезисът на целия свят?
Благодаря, side on! Много Ви благодаря! Вече свикнах с усещането, че съм сред глухи и слепи точно в тоя форум, и то - колкото и да е странно! - дори ми действа отрезвяващо и окуражаващо. Подразнил се бил някой на опитващия се да каже нещо по-лично; подразнил се някой хубав човек, че това "нещичко" му се сторило празен брътвеж... Е, ми всички стигаме дотам, докъдето ни допуска собственото нм невежество. Какво има тук за чудене?!
Небесна механика или Пътят на кометата Машхолц в съзвездието Телец.
Какво откривам...
Ами че световната цивилизация открай време е изградена върху чувството на преклонение. Само че ако християнството дори в своя първи стадий, т.е. Стария завет, все пак споменава Небесата, Космоса над тях - нещо далечно като красота, ала заплашително близко като влияние, и все пак не особено познато... в древното индуско мировъзрение човешкият разум волно шета направо сред гигантските фигури и силуети от една религиозна менажерия, структурирана, изтегляща нишки нейде много издалеч - от някаква велика бездна на разумността и познанието, от космоса - в буквалния смисъл на думата, чието първоначално значение на гръцки се свързва с понятието "красота".
Израснал съм в прахоляка на Тракийската пръст и не се стъписвам от авторитети, божества, гурута, вождове, лидери на партии и партийни секретари. Вероятно да не приемаш религиозния екстаз като инструмент за познание е пак особен вид религиозен фанатизъм, макар и с обратен знак. Разочарованието от комунизма, с кресливите му възгласи "Ние строим пътя, пътят строи нас!", "Да построим живота нов!", "Човек за човека е брат!", "Всичко за човека, всичко в името на човека!", "Човек, това звучи гордо" и други подобни, превърнали се от клишета в емблеми на епоха, надъхана с омраза именно към най-човешкото – да се мисли...
Та ето това разочарование от комунизма у моето поколение източни европейци и тоя страничен ефект – отвращението, ни подсеща да търсим в основата на всяка религия или философия какво тя носи на човека: наметка от кактуси и трънен венец или човеколюбие, т.е. – горещо съчувствие, съжаление, състрадание?...
Индуизмът, например, появил се като религия едва през VІ век, основаващ се върху браманизма и будизма, представя нещо значително по-мащабно от християнството. Ако Иисус ходи като човек сред човеците по грешната земя, образите във ведическите текстове, от които пие сила индуизмът, бродят като вселенски представи за йерархия, пронизваща въздушната обвивка на нашата планета и фокусирана като източник на гигантски духовни протуберанси въобще над представата ни за вселената.
Ако това не е продукт на извънземен разум, тогава какво е!
Самите манускрипти с тия носещи се към нас из недрата на древността облаци от послания не отчитат каквато и да е хронология, а твърдо настояват: става въпрос не за последователни, естествено и постепенно наслагващи се пластове от открития и прозрения, а за информация, получена накуп в строго определена точка от миналото. Т.е. изправяме се пред взрив от знания за света.
Интересна ми е йерархическата структура на тия представи, която у мене - скарания с математиката, напомня математически модел, подчинен на предварително зададена прецизна формула. Популярна мисъл на Айнщайн витае в кабинетите по физика из училищата по света: че най-озадачаващото за нас е именно фактът, че всичко във вселената се поддава на строгите и безлични математически формули.
И в музиката - най-експресивното, най-имагинерно и най-достъпно сред изкуствата – това нещо личи най-отчетливо. В стереометрична, т.е. – в пространствена, проекция това изкачване от невежествената кал към билото на информационните масиви е пирамида от хиляди етажи над човешкото съзнание.
Друго съществено... Не само в ортодоксията, католицизма и протестантството, но и в другите световни религии и религиозни школи – при тях понякога и в най-жесток вариант - страданието, съзнателното самобичуване на плътта, самоунижението – колениченето пред личност, обявена за авторитет, целуването на ръка, пълзенето по колене и лакти, гърченето в праха, миенето на чужди нозе, цитатничеството до полуда на текстове от "свещено писание" (обикновено това "свещено писание" си посредствена компилация с хищническа цел) или книжле, изпълзяло изпод ръката на някой банален "Баща на народите"*, "Велик кормчия", "Архитект на мира"***, нов месия в нова полуда**** или Идиот, призоваващ към ритуални самоубийства или масови кланета на неверници в името на висша цел... - всички тез издевателства над естественото живеене ни ги пробутват като преддверие към духовно просветление, а тук направо се говори за коренно противоположните Дух и Материя, като Духът – разбирай в смисъл "вселенско енергийно ядро", е непознаваем за сетивата.
Към самата природа тия странни мъдреци гледат като към експеримент на Свръхразума-демиург. Ужасно!
Не ми се нрави човека да виждаме като играчка в изящните длани на Твореца. Исусе Христе, върни ми уюта на Любовта! Макар и да не вярвам особено силно, че съществуваш, с тебе поне мога да разговарям, да искам, да споря. А как да си разговарям, например, с върха Джомолунгма, като е толкова мразовит, толкова недостъпен и съвършен, забил нос отвъд очертанията на света, който познавам и в който живея несносно, но все пак щастлив...
Дали християнството не е само опит за очовечаване на послания от извънземните ни родители, популярно четиво в резюме (в притчи) за простодушния и елементарния!?
Пет хиляди години назад отмества възпоменанията ми за началото на редицата цивилизации; всъщност, опитах зад недоволството си да смиря своето възхищение от тая прабаба на съвременните философии. Още веднъж – изяществото в тая своего рода кристална математическа пирамида, както и пренебрежението й към понятието "време" за мен лично са следа от надчовешка гледна точка.
Следователно, не искам и да я зная!
Защо ми е рентгеново зрение?! Не ми е драго вместо пухкавия сиамски красавец, дето се мотае в нозете ми или – както сега, например – бута с муцунка, озадачен: защо скърцам, защо шумоля... не ми е драго вместо сиамеца да виждам зъбат и ноктест скелет на дребен домашен хищник за мишлетата.
Колко нежна е несъвършената човешка природа! И дали литературата не е весело мостче (както и другите изкуства), прехвърлено над скалистата бездна между Живота и Смъртта, между Тук и Отвъд, между горещите чувства и хладния свръх-разум?! Ала добре си знам: Животът игриво бълбука из въртопите на реките и потоците от делничното ни битие, докато високо изявилият се Разум – ужасно, отвратително! – лепи огромни черни некролози по тарабите на световните гробища.
Ако евреинът Алберт Айнщайн (1879-1955) не се беше изплезил към строгите безмилостно съвестни в преследване на дяволитата ни човешка природа филистери*****, нямаше да ми е така симпатичен като учен, просто защото хабер си нямам от математика. Ала жестът му в тоя случай ми говори много повече от всякакви формули и чудесии на Разума.
tisss
_____________________
* Й. В. Джугашвили (Сталин).
** Мао Дзедун.
*** Л. И. Брежнев.
**** В "Елегия" на Христо Ботев: "...предател верен и жив предвестник/ на нови тегла за сиромаси,/ нов кърджалия в нова полуда,/ кой продал брата, убил баща си..."
***** От староеврейски през немски:1. Човек с ограничен кръгозор, с еснафски (прости) обноски, със стари възгледи и лицемерно поведение. 2. Всеки, който не е приет за студент (според схващанията на старите немски студенти). Вж. Речник на чуждите думи в българския език.
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
Екстри:
side on
относителен
Регистриран: 08.12.2008
Мнения: 54
От: Шумен, България
Дълбоко съм убеден в истинността на Бог. Трактовките са интересни, които правиш, езика е силен, чувството е завладяващо... С интерес чета нещата, особено тези, с такава сложна проблематика.
Пращам още един текст на К. Симеонов, мой приятел и състудент, когото безкрайно уважавам. Мисля, че това, което пише, заслужава внимание.
КРАТКА АВТОБИОГРАФИЯ Красимир Симеонов web Може би, нещата щяха да придобият друг обрат, ако дядо ми - Бог да го прости! - не беше формулирал желанието постоянно да съм в центъра на внимание с нежното: “Малкият ми маниак!” Получих траен шок за цял живот. Доскоро си мислех дори, че да си маниак, е част от типичната ни балканска природа и всеки от нас по условие е такъв. Това облекчаваше в ученическите ми години общуването с учителите - гледах снизходително на приумиците им, но затрудняваше контакта ми с нежния пол. Бях в началното училище, когато за първи път излязох с момиче, което дори не бях виждал. Един приятел ми даде телефона й - познавали се от детската градина, и малкото, което знаех за нея, бе, че била едричка за възрастта си. За мен, разбира се, по-важното беше да не познава дядо ми, който да й напълни главата с мнението си за мен. Горе-долу по същото време правех първи стъпки в себеутвърждаването. Те се заключаваха в умението ми да крия порноснимки и бележника си с оценки от баща си. Някои от тези умения вече съм усвоил. Преценявайки, че се развивам нормално, навлязох в пубертета. Верен на трактовката на дядо ми, на първия учебен ден в девети клас се качих с мотора -подарък от него - до директорския кабинет и поставих своеобразен рекорд като ученика, получил най-светкавичното наказание след постъпване в ново училище - 48 минути. Годината тръгна добре. По-големите не ме закачаха; викаха ми Маниака и дори ме включваха в забавленията си през междучасията. Любима игра ни беше те да пушат в тоалетните, а аз да им изтърсвам цигарите. Обикновено ме учудваше светкавичното им изчезване малко преди да влезе някой от учителите. Още повече ме учудваше фактът, че държах седем или осем запалени цигари и гледах с неразбиране. Подочули “диагнозата” ми, преподавателите проявяваха търпение, изгасяха цигарите, водеха ме при директора, и толкова. Всичко започваше след това. Тук е моментът да спомена, че учех в училище с няколко момичета и безкрайно много момчета. Явно поради този факт от управлението бяха предпочели като директор да назначат човек, който е в нашата категория. Та, като стана дума, трябва да отбележа, че директорът ни беше натрупал педагогически стаж най-вече в спортните салони. Беше тренирал седемнайсет години бокс, а после десет години бил треньор на същата школа, която направи града ни известен с този спорт. Влизах при него винаги изпотен и притеснен, но излизах с чисто съзнание и крайно просветлен. Наистина, веднъж бях забравил от кой клас съм и дали въобще уча в това училище, но разсилният предвидливо ме пое от вратата и ме заведе до класната стая. Бил съм влязъл в час благ, с месиански поглед и, сякаш вървящ по водата, съм прекосил редиците… Мисля, че от този момент нататък натрупах доста почитатели. Училището вървеше. Имах проблем с няколко предмета, но най-вече с химията. Учителката по химия ни беше съседка в квартала и често се виждаше с нашите. Това я беше принудило да мисли, че съм новият - не Менделсон, ами другият - Менделеев, и смяташе, че ми е вродено да му знам трудовете и таблицата наизуст. В интерес на истината в края на обучението си вече я знаех, но не научих химията повече от магарето на бай Петко, дето с него пренасяхме училищните въглища, когато бях наказан. Дойде ред на зрелостните изпити. Жалко, че в този момент имах приятелка и не разбрах много от подготовката за тях. По мое време обаче, скъсат ли те на матура, ставаше една... Баща ми беше влиятелен човек в града и заместник-директорката - също химик - реши да ми организира скачени съдове, за да ми помогне - тя да си го излей на баща ми, а той - на мен. Добре замислено, но не бях предупреден, и две седмици се храних със сламка. Иначе изпитите си ги взех от първия път.
- II - В казармата попаднах случайно в интелигентен род войски - за голямо учудване на фамилията. Дядо ми не пропусна да уточни на клетвата: ”Сега ще им даде да се разберат!” Далновидни са старите хора. На шестия месец от службата щяхме да имаме проверка от Генералния щаб. Явно бях прикрил маниащината си добре, защото ме избраха за командир на една от бойните машини. Ракетната установка беше учебна и само симулираше стрелба, но това не попречи на началник-щаба да си тръгне с бял кичур в косите, а мен един камион войници да ме откарат до гарнизонния арест. Не можех да зная действително, че вместо да прихвана целта, съм дал заповед за огън по Паметника на Червеноармееца в центъра на най-близкия град. Помня само, че от люка изведнъж цъфна зачервената глава на полковника, която крещеше: ”Е, гнидо, този град го срина, ами почвай другия!” Оттогава по време на учения ме изпращаха в отпуска, за да не ме види някой от началниците, че се излежавам в спалното помещение и не съм ангажиран с нищо - офицерите бяха станали суеверни. По него време настъпи аварията в Чернобил. Хората в “цивилизацията” поне нещо бяха подочули, докато ние в “дивотията” се радвахме на огромните количества зелена салата, която ни даваха и изяждахме по една тава на сядане. Това си беше подло. Прецакаха цяло поколение. Имах нужда от промяна и кандидатствах във висше учебно заведение. Взеха, че ме приеха и - ето ме студент. Навлязох в новото си амплоа деликатно и стеснително. Първия месец ни изпратиха на бригада. Изселваха турците от страната и имаше много работа за вършене. Не казвам, че са постъпвали правилно, но времената бяха гадни.
- III - Като част от интелектуалния елит на страната се надявах нещата бързо да се нормализират, тоест да започна да излизам поне с две момичета едновременно, да се правя, че чета по две книги наведнъж и да имам поне две мнения по един и същи въпрос. Част от интелектуалния елит бяха обаче и преподавателите ми, та номерата ми често не вървяха пред тях. Аз не губех надежда и дейно участвах във всякакви начинания, твърде смели за онези години - първото наказание в института по политически причини, първата окупационна стачка, първият групов секс... Бях активист. В трети курс обаче се сблъсках с горчивата истина. Имах колега, който не блестеше с ум - бе, направо си беше простак; не умееше да говори добре, всъщност не знам дали въобще можеше да говори, беше грозноват, от село и баща му гледаше кокошки. Как ме порази обаче фактът, че след поредната ваканция той се върна с кола, повали - в прекия смисъл и не с интелекта си - няколкото симпатични студентки около нас и цъфтеше с тях по кафенетата до края на следването ни, като черпеше всичко живо. И мен ме почерпи веднъж, но после трябваше да му напиша курсовата работа за Джойс. Това ме наведе на подозрения, особено когато почерпи със ски-курорт заместник-ректора по идеологическите въпроси. Мисля, че оттогава му беше самочувствието на заместник-ректор. Три пъти в полупияно състояние ме наказва с последно предупреждение за изключване и представете си почудата ми, когато след завършването си видях и трите наказания вписани в студентската ми книжка и заверени с подпис и печат. Сега е шеф на полицейско управление. Страх ме е да си помисля! Следването ми приключи с гръм и трясък. Написах дипломна работа, която никой не разбра, но преподавателите в комисията се разделиха на два фронта, като и двата ме мразеха. Видях, че тучните години на волен живот са свършили и се метнах, за да заплувам във водите на живота - някъде откъм Ледовития океан насам. Станах учител.
- IV - Да си учител, е приятно и някак топло. Разбира се, жена ти трябва да изкарва много пари, че да преживявате. Най-добре да е пилот или миньор - да я виждаш по-рядко, защото така или иначе от домашни за проверка няма да се виждате кой знае колко. Имах приятел - колега, с когото за повече авторитет лепяхме теракота и фаянс по апартаментите след работа. Но връх в кариерата ни беше, когато започнахме да правим метални остъкления на тераси и вече можех да си плащам тока, та спрях да вземам социални помощи. Бях строг учител. Последния месец като такъв получих заплата колкото за един килограм сирене. Тогава бях най-строг. Влязох в дирекцията и безмълвно, но с изразително лице си депозирах оставката. С нескрито облекчение директорката ме дезактивира като учител и аз заминах за Южна Африка. Това е държава на контрастите. Аз, логично, видях само тези от отрицателната страна. Но съм чувал за хора, които са преуспели там. Пристигайки на летището, имаш все още златната възможност да се върнеш - уж случайно си сбъркал летището, страната и континента. Но не, ние продължихме. Обменихме двайсетина долара и се качихме на първото такси за Претория. После разбрахме, че градът е на петдесет километра и май ще ни вземат за бели роби още в началото на нашата визита, защото нямахме достатъчно пари да си платим. Тук ни помогна променливото африканско лято, което се заключава в ангажимента на дядо Господ да ти излива поредица от кофи с вода върху главата, така че да ти се намокрят и вътрешностите. Колата изгасна насред магистралата. Караше я чернокож младеж, който явно не беше българин, та да скокне и да си я поправи. Зачакахме. По едно време си мислех, че чакаме да ни залее потопът - така силно валеше. Допадна ми спокойствието на този местен жител. Той гледаше кротко напред, търпеливо приел съдбата си. Друг е въпросът, че аз, достойният син на баща си, оцелявалият след четири запоя с бай Киро Змея, отрочето на един буен, но заблуден народ, не изтърпях и в транс попитах може ли да видя двигателя. В родината ни това може и да е нормален въпрос на един многознайко към друг, но в другите страни винаги следва въпросът: “Да не би да сте автомонтьор?” Обясненията нататък бяха излишни, така че просто взех ключовете и излязох на дъжда. Черният стоеше вътре и махаше панически с ръце. Помахах му и аз и се наведох над двигателя. Веднага ми мина през ум, че не разполагам с водещата новация в отстраняването на какви да е проблеми в България - телта, но слава Богу, минах и без нея, за срам на рода си. Показвайки се над капака, съм изглеждал вероятно като спасител. Шофьорът запали и тръгнахме. Мълчахме дълго. Оттогава, когато и да ни видеше в града, този таксиметров шофьор спираше и ни возеше, докъдето пожелаем. Беше разбрал, че сме черни кaто него. Безгрижни бяха тези години. Като не броим грижата да оцеляваш ден за ден, страха да не те депортират, защото си видял някой българин и си се заприказвал с него, а той те е предал на властите, опасността да не те линчуват някъде из улиците по тъмно и прочие. Върнах се обнадежден. Още на летището имах планове за оцеляване в помийната яма, в която живеем. Семейно навлязохме в сезонната търговия. В България всичко е сезонно. Има туристически сезон, има сезон на доматите и чушките, има ловен сезон, сезон на увеличената смъртност при старите хора, сезон на венерическите болести. И така ние се вместихме в тази класификация. Изкарахме пари да преживеем зимата и дори си купихме дърва за огрев. Поканихме на топло и приятели.
- V - Когато се запролети пак бях на нулата и трябваше да стана наемен работник. Кандитатствах за две работни места - като куриер и като нощен управител на заведение. Приеха ме и на двете. Жена ми ме подкрепи изцяло. Направи ми разпределение на деня, което изглеждаше така: 08,00 - начало на работния ден като куриер; 17,00 - край на работния ми ден като куриер; 17,00 - 18,00 - закуска, обяд и вечеря; 18,00 - начало на работния ми ден като нощен управител; 06,00 сутринта - край на работния ми ден като нощен управител; 06,30 - прибиране у дома и събуждане на детето за училище; 07,00 - семейни задължения; 08,00 - начало на работния ми ден като куриер. Чувствах се пълноценен, окрилен и леко напрегнат. Вече знаех колко струва една кола-маска - половин денонощие работа с петнадесет минути почивка. Бях щастлив, но не без основание. В края на първата седмица минах на стимуланти. В края на втората - на антидепресанти, и в края на третата получих микроинфаркт. Лекарите ми казаха, че бил микро-, защото винаги можело да е и по-лошо. Така казвали на всички, които са го преживели. Лежах и мислех. В тази държава, голяма колкото един американски град, но много по-красива, не може да няма някаква тайна, която да ни проваля постоянно. Дали световна конспирация, лошо управление, грозен президент, футболният ни отбор - винаги нещо ни издебва изотзад и докато се усетим, вече сме бременни с нова демокрация, пак родно производство. Ега ти колко сме тъпи и държеливи! Няма други като нас.
- VI - Започнах нова работа. Дистрибутирах техника. Печелех сносно. Сприятелих се с нови хора. Бях уморен. Падна ми се за началник опърничава госпожа, която така и не укротихме. Освен лицето й, брадавиците и пъпките явно бяха превзели и мозъка й, което обясняваше забавените реакции и тежките мисловни процеси на споменатата. Горката! - беше си сбъркала професията, но то пък кой ли у нас не е. Естествено, идваше ни в повече, когато влизахме в оперативки. Трябваше да я гледаме и да кимаме с разбиране, докато други говореха. Когато тя проговореше, пък се налагаше да стискаме зъби, за да не оповръщаме стаята, защото комбинацията между тъпа и грозна физиономия ни идваше в повече. Бяхме единодушни - или тя, или ние. Така се озовах на улицата, с пари за едно кисело мляко в джоба. Докато поливахме мъката с надежден приятел и пиехме киселото мляко, попаднах на обява, че известна западна компания набира представители за сезонна работа. Не щеш ли, след всичките формалности се озовах член на сезонното семейство на мултинационалната организация. Бях впечатлен и изпотен. Още на третия ден ме изпратиха в дълга командировка из страната. Върнах се и заработих маниашки. Работа като за мен. Най-добре беше да не си женен и да живееш в спален чувал пред портала. Отговарях на част от условията и обещах да се разведа. Като по чудо още съм в тази фирма. Праволинеен съм. Разведен. И малко осъждан. От приятели. И съм ви благодарен за възможността, която ми давате - да участвам в конкурса “Кой последен ще си тръгне от държавата ни”, като се надявам да спечеля наградата - да сложа катинара на вратите на България. С почит: Красимир Симеонов
-------------------- Другото мислене, това е границата на нашето мислене - абсолютната невъзможност да мислим така.
Re: Кучешка глутница #2415909 - 09.07.2009 23:18
[Re: side on]
Отговори
Цитирай
Цитат: 1....чета нещата, особено тези, с такава сложна проблематика.
2.Пращам още един текст на К. Симеонов, мой приятел и състудент, когото безкрайно уважавам. Мисля, че това, което пише, заслужава внимание.
По 1. Не смятам, че са сложни може би защото съм описвал нещата както ги усещам като лаик в тая сфера, независимо че ме занимават поне от трийсетина години като тема за размишление над света и човешката ни природа.
По 2. Това, което представяте от К. Симеонов, си е всъщност разказ с всички белези на художествения стил (ирония, самоирония, сюжет, картини, възможност за преносно тълкуване, внушения), така че не е зле сам авторът да започне да си пуска текстовете във форума, като отвори своя тема с продължение. Ще се радвам да прочета и други неща, написани от него.
Поздрави!
tisss
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
Екстри:
side on
относителен
Регистриран: 08.12.2008
Мнения: 54
От: Шумен, България
Проблематиката на релитиите е, може би, най-сложната. Именно затова е така неизчерпаема и вечна и постоянно се връщаме към нея, до степен да не ни дава мира... И аз и Вие, всички сме лаици по темата, но това не означава, че не трябва да се гмуркаме в най-дълбокото. Тъкмо напротив - съзнанието, в свойто заиграване с философия, есетика, литература, постига едно пренаситено познание, натежало от своята културологична памет, търсещо непознати форми на изява... и пристъпва към мистиката и теологията. Мисля, че това е последното стъпало, преди да изчезне тялото.
Колкото и да разсъждаваме по тези теми, те винаги ще останат по големи от нас и неразсъждавани. Но ни прави чест, че го правим. И трябва да продължаваме, още повече, че за ралото и мотиката отдавна вече всичко е казано.
Пуснах тези текстове на К. Симеонов само като пример за добра литература - важно е какво точно се чете. Добрата литература създава визия и предявява претенции, различни от останалата (нелитературата), формира различна естетика у реципиента. Всичко друго е вятър и мъгла, които времето разпилява, а и ние си губим времето с несъществени неща... Но не мога вместо него да решавам, дали да побликува в този форум. Ако се интересувате от текстовете му - www.liternet.bg
Поздрави!
-------------------- Другото мислене, това е границата на нашето мислене - абсолютната невъзможност да мислим така.
Мишел Фуко
Екстри:
Светозар*
звездоброец-езотерик
Регистриран: 29.01.2003
Мнения: 8790
От: София
Re: Кучешка глутница #2416031 - 10.07.2009 09:07
[Re: side on]
Отговори
Цитирай
Здравейте, Преди 7 год. попаднах най-напред на "Литернет" и забелязал поканата за публикуване, опитах да пратя там аматьорските си стихотворения и разкази, но така и не се оправих с ноу-хау-то в онзи сайт. Затова се пренасочих към "Словото", където успях в комуникацията, а оттам стигнах и до тукашния форум. Изглежда "отгоре" са решили, че това е по-подходящо с оглед на кармата ми - и в положителен, и в отрицателен смисъл.
По отношение на религията: отдавна престанаха да ме удовлетворяват традиционните вероизповедания, затова преминах на следващото стъпало - духовните учения. И смятам, че езотериката е несравнимо по-сложна от теологията.
Поздрави и на двамата!
-------------------- Езотеричен, поетичен,
хумористичен, прозаичен -
такъв е моят семпъл сайт,
където срещам ви със "Hi!".
http://vilea22.free.bg
Екстри:
side on
относителен
Регистриран: 08.12.2008
Мнения: 54
От: Шумен, България
Цитат: Здравейте, Преди 7 год. попаднах най-напред на "Литернет" и забелязал поканата за публикуване, опитах да пратя там аматьорските си стихотворения и разкази, но така и не се оправих с ноу-хау-то в онзи сайт. Затова се пренасочих към "Словото", където успях в комуникацията, а оттам стигнах и до тукашния форум. Изглежда "отгоре" са решили, че това е по-подходящо с оглед на кармата ми - и в положителен, и в отрицателен смисъл.
По отношение на религията: отдавна престанаха да ме удовлетворяват традиционните вероизповедания, затова преминах на следващото стъпало - духовните учения. И смятам, че езотериката е несравнимо по-сложна от теологията.
Поздрави и на двамата!
Мисля, че езотеричното и теологичното произлизат от един и същ извор и няма противоречия между тях - просто ние сме кръстили явленията така и от дългата неправилна употреба и безброй недоброжелателни тълкувания, семантиката им се е амортизирала. Казионните религии (и тази дума ми е неприятна) нямат нищо общо със същността на автентичните текстове.
Поздрави!
-------------------- Другото мислене, това е границата на нашето мислене - абсолютната невъзможност да мислим така.
Цитат: ...Преди 7 год. попаднах най-напред на "Литернет" и забелязал поканата за публикуване, опитах да пратя там аматьорските си стихотворения и разкази, но така и не се оправих с ноу-хау-то в онзи сайт...
Това не беше ли една от най-високите трибуни за изявени сноби сред "пишещите пернати братя и сестрици"? Ноу-хау що ще рече, Светлозар-е!
tisss
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
Екстри:
Светозар*
звездоброец-езотерик
Регистриран: 29.01.2003
Мнения: 8790
От: София
Що за хора са се подвизавали в Литернет, не знам, tisss, тогава бях съвсем бос както по интернетските въпроси изобщо, така и по литературно-интернетските в частност. А ноу-хау в случая употребих - вероятно неуместно - в смисъл на начин, по който се публикува на споменатия сайт.
-------------------- Езотеричен, поетичен,
хумористичен, прозаичен -
такъв е моят семпъл сайт,
където срещам ви със "Hi!".
http://vilea22.free.bg
Цитат: Що за хора са се подвизавали в Литернет, не знам, tisss, тогава бях съвсем бос както по интернетските въпроси изобщо, така и по литературно-интернетските в частност...
ХАОТИЧНИ ЗАПИСКИ
В оръфания ми стар бележник записано нейде по спирките из Пловдив, докато чакам като даскал - шофьор на частно такси клиент да ме наеме.
Около 1965 година. „Тунела в Пловдив“. Художник: Здравко Александров.
Нямам нищо против ниския ни жизнен стандарт, стига наоколо да не вонеше така лошо на гузни съвести.
Някои стоки за нас са толкова скъпи, че притежаването им е вече сигурна улика за следователя (ако си е на мястото).
В тая държава докато бедните хранят гладните, богатите плячкосват. Пък аз си мислех, че Демокрация е уважение към личността.
С каква цел поставят Левски зад бюрото си? Може би за да им пази завет, да не им духа...
Политиците ни се предлагат като на сергия. Естествено избираме най-голямата тиква.
А дали идеалът не е по-грозен от действителността?
Панорамна снимка на Пловдив от началото на ХХ век.
Народ, все недоволен от себе си, в никакъв случай не е с ниско самочувствие.
Зад творбите на Вазов и Йовков прозира лицето на угрижения стопанин, зад творбите на Елин Пелин - лицето на ратая.
На нашите политици им липсва търпение и великодушие към отсрещната страна. Покаянието на комунистите си е лична работа; какво искате! - да ви обсипят с думи?!
Предпочитам ясните неща. "Народ", "комунизъм", "демокрация" са мътни понятия. Ако някой си е противна личност, какво значение в коя партия членува, на чий гроб плаче и на коя икона пали свещи?
Ако я няма съвестта, законът се заобикаля леко.
Кълнат се в Левски, защото не е жив да ги отпрати.
Ако искаш да проумееш подлеца, погледни към него с любов!
Отвращението от комунизма се изплесна в отвращение към ония, дето тръгнаха да ни насъскват едни срещу други.
На отрепките им е лесно да менят убежденията си; те просто знаят какво искат... Парите. Властта. Славата.
Старата главна на днешния Пловдив - поглед отгоре...
Нещо, пак свързано с отношението ни към миналото... И Византия, и Османската империя страшно много са ни отнели; предстои спокойно и трезво да обсъдим обаче какво са ни дали.
Омръзна ми да се боря с когото и да било; искам най-после да заживея като хората от цивилизованите общества.
Който не е страдал, не знае да прощава; вижте кои най-злобно квакат и си отговорете дали не са именно тия фалшивите страдалци!
Преди години по поръчение свише съчинявах некролога на известен комунистически функционер (Никола Балканджиев). Курдисаха ме в канцелария пред огромна папка с досието на починалия. И тогава ми просветна, че бог прощава, ала "партията" - никагда! Бяха го наказвали, че проявил мекошавост, разбирай - проявявал състрадание! - пред жалбите на хора, изпаднали в критично положение.
Паметник на Филип Македонски - човекът, разрушил и изпепелил някогашния полис на траките.
Антиподи - които едва се изтрайват, но губят смисъл един без друг. Политическата сцена у нас е пълна с антиподи; знае се даже кой на кого от противниковия лагер е антипод... Разцвет на тарикатите!
Ред в България - начин да се разруши естествената хармония на живота.
Априлското въстание от 1876-та е трагичен опит да се ускори естественият ход на българското национално съзряване. И вместо стабилния образ на българина-стопанин са се получили някакви вкиснати гримаси, а не характери.
Бай Ганьо се явява там, където грубият интерес разрушава достойнството.
Понякога епохата е тясна две нищожества да се разминат.
Европа, към която се стремим, е всъщност начин на мислене.
Наближава времето, когато разбогателите се мошеници ще пожелаят да бъдат приемани от света като заможни добри хора.
Какво да правим с тая пяна от негодници! Храмът е препълнен до камбанарията с побеснелите им от властолюбие и алчност лицемерни муцуни... Както винаги - онез, дето ни ограбиха, най-върло се натискат да ни защитават достойнството и националната чест.
Почвам да се учудвам колко много си приличат противниците от двете страни на фронтовата линия.
А може би гадината цели точно това - да слезеш на нейното ниво!?
Когато получаваш, без да си дал, Дяволът те кредитира.
Важно е не какво казват, а какво премълчават. С много приказки нищо да не кажеш - за това се иска ум, доста обигран ум.
Същият паметник на Филип, заснет от друг ракурс...
В името на демокрацията унищожиха моралните стойности.
Един и същи човек (футболистът Хр. Стоичков) беше символ на националното ни достойнство, а после ронеше сълзи над трупа на един топ-мафиот (В. Илиев)... Как да разбирам това, как да го преглътна!
Защитник на народа не може да бъде политическа партия или коалиция, а единствено интелигенцията. Как ви се струва, това възможно ли е у нас?
БСП (префасонираният образ на т.нар. комунизъм) ще си отиде не когато реши опозицията, а когато узрее обикновеният българин. Вярвам в невежествената лакомия на разбогателите се бивши гробокопачи на капитализма - само тя ще ни помогне да прогледнем като общество и народ.
Демокрацията е преди всичко култура, а култура придобива ли се за кратко?
Решително съм против строителството на параклиси, черкви и манастири като средство за оневиняване на престъпниците в България.
Жорж дава акъл на Жан що да стори с Ахмед, че да прокопсаме ний, с българските имена и национално съзнание. Шоу!
Днес обявиха, че някой си Петър Стоянов - местен адвокат по бракоразводните дела, спечелил предварителните избори за кандидат-президент от опозицията. Щастливият Петър Стоянов в тесен кръг (според Иво х.Калчев) споделил, че най-доброто в случая е, че таз кампания ще докара поне клиенти пред позападналата му адвокатска кантора...
В това село (разбирай - България) умните не знаят, силните не могат, кметът е глух, а попът не се разбира с Господа Бога.
За песа-помияр светът е триединен: дивеч, кучки, господар.
Пловдив, 8 март 1995 - 2 юни 1996 година
tisss
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
Моите застъпници в отвъдното са ме изоставили, тъй си мислех... Тая нощ сънувах Михаил Берберов, който напоследък ми се мярва от време на време в мислите. Мишо ме обяви за свой духовен брат пред сестра си Петя* в деня, когато бе току-що минало погребението на баща им Ангел. Стана това между нас тримата в дома на родителите им, на втория етаж, зад Профсъюзния дом "Стефан Кираджиев" в Пловдив.
Мишо си отиде от тоя свят точно на рождения ми ден 7 август, през 1988-а в три след полунощ. Същата нощ, кажи-речи, от съклет не можах да заспя, писах-брисах две стихотворения, та - без да съм мигнал, сутринта, вече към 8,30-9 часа се свързах по телефона да му ги прочета тия две глупави стихотворения... Обади се жена му Антоанета: "Жоро, тая нощ Мишо почина. Кажи на нашите приятели в Пловдив" - бяха първите й думи.
Тогава е бил в петдесет и петата си година (роден: на 26 февруари 1934 година) и си мислех напоследък: ето на, аз съм, значи, вече четири години по-възрастен от него... и как ли бих гледал през ония негови очи към някогашния 40-годишен кръгъл наивник Жоро Бояджиев?...
Да, имаше интуитивна връзка между нас двамата. И съм го усещал по-слаб, по-уязвим духом от себе си - нещо, което го правеше много специален човек в любопитните ми очи на кръгъл наивник и графоман.
Та го сънувах да седи на маса с приятел в зашумено с асмалък дворче. И аз, значи, отивам при тях с половин бутилка червено вино, а Мишо тъй ми се зарадва, като ме видя...!
Къде замлъкнахте, мои застъпници в отвъдното? Глъхне баща ми в своя гроб. Данко Кръчмаров - и той. Петър Петров и жена му леля Рени (от рода на Тодор Каблешков) - и те. Майка ми, чийно гени са силни у мен... и тя - откак почина, никак не я усещам. Чувствам се островче в бурно море, единствено на себе си мога да доверя грижите по тия мои книги, които пиша от трийсет и повече години насам.
Поетът от Стара Загора Михаил Берберов (1934-1988).
Надвечер ми гостува по-малката от двете ми щерки. Говорихме за новия й приятел основно. Бил много сдържан, интроверт (както ми се стори по думите й), живеел при родителите си, майка му някога работела с моя баща в мебелния магазин на булевард "Малчика", тя им осигурила квартира в Несебър, където прекарали няколко дни от миналата седмица.
- Майчето му много внимателно ме огледа - рече дъщеря ми.
- А за какво си говорите с него? - питам. - Има ли планове за бъдещето?
Май няма, и това според мен е логично за тоя тип характери. Казах й да не забравя, че не е случайно момиче, да не забравя, че ми е дъщеря, а тримата - аз, кака й и тя - сме хора с мисия, за разлика от тълпата бездуховни материалисти наоколо. Пак моите си донкихотщини й наприказвах, но това по-късно, като си отиде, го усетих.
Добра ми е щерката. Много внимателно сега я оглеждат и преценяват, и в това не откривам нищо нередно, макар че е гадничко все пак, нали!
Между другото научавам, че Вера и зетят ми Светлозар се наели за седем години да изплащат заем за строежа на апартамента им в ЖК"Тракия". Та почвам да се замислям: какво съм дал на младото семейство. Да бе, какво съм им дал? Очевидно - нищо. Няма начин да не ми се дразнят, макар че все пак спазват добрия тон в отношенията ни.
Ето че се проявявам като лош стопанин. Първо, грабежът от страна на сестра ми, второ - измамата от страна на "оня приятел" от Рогош... Това са изгубени пари, с част от които бих могъл да помогна на дъщерите си да се устроят.
Снощи приключих с принтирането на сигналния вариант на сборника "Порто Фино", само че "Порто Фино" го правих вече не с текстообработващата PageMaker 7.0, а с програмата CorelDRAW 12. Целия ден усърдно се трудих пред компютъра.
Добруджанският поет Йордан Кръчмаров (1948-1986).
Днес е Голямата Богородица (15 август) според народния календар, а инак, според черквата - "Успение на Пресветата Богородица". Мимоходом чуто от телевизионно предаване: актьорът Стефан Данаилов, гласен от БСП за бъдещ министър на културата, писал в някаква си съболезнователна книга думата сбогом... "збогом". Ето това е връх на наглостта от страна на недобитите комунисти, които продължават да се разпореждат с ядрата на почти всички политически партии и коалиции. Бездуховността, демонстративното пренебрежение към род и отечество са основа на избуялия материализъм у нас, и особено сред децата.
Изречено строго, Доброто и Злото все повече се поляризират. От една страна - бедстващи от августовските наводнения (6-10.VІІІ.) два милиона българи, десет хиляди къщи край коритата на реките съсипани от прелелите язовири и свлачища, огромни загуби, притеснен и унижен до изнемога народ, от друга страна - тъничка прослойка от около десетина хиляди проспериращи парвенюта на т.нар. "демокрация" с позорно лъскавия им стил на живот в див разкош и просташки кефове, лекета, които трябва да минават за лустрото на нацията, за нашия елит.
Има го това и в другите държави вероятно, но не вярвам да е заредено с толкова просташка показност.
* * *
Към девет и половина вечерта слязох у съседите под мене и взех две снимки и стар некролог. Наех се да изработя некролога за помен на двама братя от село Овчеполци (Стоил Веляков - петнайсетгодишнина, и брат му Иван - двайсетгодишнина от смъртта). За първия се носи слух, че Тодор-Живковата милиция го хвърлила... към трийсетинагодишен, пребит от бой и полужив - от високите етажи на някаква сграда на провинциално управление на МВР. Вторият умира от намушкване с нож в дивашка свада между яко нахъсани момци от село.
Какво ли чувства човекът преди да умре? Дали наистина животът му не се изнизва като филмова лента в лудешки каданс? Има ли успореден свят над нас, който да ни пази от самите себе си, от нашите си бесове? Или небето е пустинно нямо, космосът - бездна от самота?! Я да погледам как врабците обзавеждат с перушинки и сламки гнезденцето си на балкончето ми, вместо да се замайвам с глупости! Денят се очертава приказно красив.
Имам те за широко скроена личност... фактът, че си общувал с Берберов лично, означава още по-голяма широта. Няма как допирът до такива хора да не ни обогатява. И тайничко ти завиждам...
Поздрави!
-------------------- Другото мислене, това е границата на нашето мислене - абсолютната невъзможност да мислим така.
Re: Кучешка глутница #2435132 - 01.08.2009 22:32
[Re: side on]
Отговори
Цитирай
Цитат: Имам те за широко скроена личност... фактът, че си общувал с Берберов лично, означава още по-голяма широта. Няма как допирът до такива хора да не ни обогатява. И тайничко ти завиждам...
Поздрави!
Навикнал съм да ми се дразнят, да ме навикват, да негодуват от мене, side on. В тоя форум очевидно освен Светлозар Вие сте вторият човек, който има начин да ме обезоръжи. Все пак зодия Лъв сме твърде тщеславни.
Благодаря за жеста, за добрите думи, но не съм широко скроена личност, напротив: 1) злопаметен съм, много злопаметен; 2) обичам да се фукам; 3) силно завистлив съм и съм дребна душица. А с поета Михаил Берберов са общували стотици, може би хиляди такива като мене, и какво от това?!
tisss
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
Цитат: tisss, не е ли по-добре заради ритъма да се разменят местата на две думи в следния стих така: "Животът миг e толкова чудесен"?
Не е по-добре, че текстът би зазвучал като "стар градски шлагер". Благодаря, Светозар*-е, за приятелския жест все пак!
ТОМАТА И... АНДОН ТОДОРОВ
Тома Спространов* бил сътрудник на Държавна сигурност, научавам тая сутрин от вчерашните новини (вж. ).]http://news.bpost.bg/story-read-20491.php]).Томата – лъчезарният, сладкодумният, интелигентен и възпитан, по мое мнение, да се държи достолепно, в стила на някогашната градска бохема – трудно си го представям приведен над белия лист прилежно да ниже доноси. Не си го спомням да е идвал в някогашната редакция на младежкия вестник „Комсомолска искра”, докато редакцията първо се помещаваше на последния – четвърти или трети – етаж на една от двете красиви сгради, завещани от известния пловдивски дарител „на ползу роду” и разрушени от новите управници заради разширението на местната централна поща. Не съм го виждал и на първия етаж, когато в същата сграда започнах журналистическата си кариера на литературен сътрудник от края на 1972 година, но е твърде вероятно и тогава да ни е навестявал...
Когато редакцията бе прехвърлена в помещенията на бившия Спортен диспансер над хлебарницата, известна със старото си име „Корона”, на ъгъла срещу местния Радио-телевизионен център, обаче, Томата се появяваше, кажи-речи през седмица или две, през месец или два сред нас и това винаги внасяше атмосферата на "оная Европа на свободолюбието", която и тогава, и сега така малко познавам. За мене лично Тома Спространов бе светъл човек – общителен, умен, от него лъхаше доброжелателност и типичната около концертите на естрадните певци шарения и екзотика. От него, например, узнах за Мими Иванова и Развигор Попов що за талантливи артисти и хора са и не зная за някого от артистичния свят да е казал недобра дума.
Кръстосал крак върху крак в стаята на главния редактор или в стаята на спортния отдел, приседнал на чаша кафенце, около него се събираха колегите и той честичко разказваше за шетанията си до Полша и въобще на запад от България. Може и да се лъжа, но съм останал с впечатление, че именно Томата ни свърза с редколегията на списание „Тиджен” (забравил съм как се изписва на полски), та препечатки, преведени от него, пускахме понякога на цяла страница, богато илюстрирани и винаги придружени с професионален коментар. Стигна се дотам, че по едно време някой „отгоре”, от "Партията" май, обвини „Комсомолска искра”, че прекалява с тия материали от Полша… от оная Полша, в която вече от началото 1980-а вреше и кипеше: работниците от корабостроителниците в Гданск и Гдиня почнаха масово да стачкуват, както научавахме от оскъдната промита информация по нашите вестници, там се вихреше „идеологическа диверсия” от страна на „гнилия Запад”.
И като се замисля сега, след трийсетина години почти, за мене Томата си остава широко скроена личност, типичен български интелектуалец, който ни откриваше други хоризонти към широкия свят, към модерния тип мислене извън идеологическите клишета. Фактът, че съпругата му е англичанка, и това му открива шанс да ходи отвъд „желязната завеса”, според метафоричния израз на Уинстън Чърчил (1874-1965), правеше в моите очи на млад вестникар тоя изпълнен с ентусиазъм и добронамереност пловдивчанин обаятелен харатер.
Да!... И подир всичко казано дотук, питам се: има ли светло местенце, образно казано, в моята ошмулена, рай за тарикати и мародери, докарана до просешка тояга в 2009 година България, което да не е оцапано от слухтене, от подмолно заничане в мислите и мечтите на моето поколение българи, родени непосредствено след Втората световна война?
Когато вече ме бяха „преустроили” от журналист в учител заради критична статия от май 1981 година, мой близък приятел от онова време – 76-годишният Андон Тодоров, от т.нар. „активни борци срещу фашизма и капитализма”, на четири очи строго ме беше навикал: „Какво искаш, да пишеш критично за нашите български безобразия и да те оставят да си вееш байряка ли?! Я кротувай, не рови, не се интересувай що са те изритали от вестника, когато в Полша работниците вдигат барикади срещу властта”.
Имаха респект, притесняваха се от острия му език местните квартални и градски партайци, че не им цепеше басма. Не смееха да му се противят, че бил сред организаторите на стачка на ямболските работници, за която в учебника от 1988 година по история за Х клас пише: „През 1931 г. хиляди текстилци в Ямбол издържаха на продължителен и упорит двубой с капиталистите”. И за това нещо са го пребили със сапове за мотика в някогашното пловдивско полицейско управление, та шест месеца ходел с метален корсет, докато зараснат потрошените му кости.
И от тоя сърцат човек, не изгубил младежкия си дух и на стари години, дето виждал какъв наивник съм бил относно властта изобщо, чух назидателното: „Кротувай, да не ти се случи нещо много по-лошо, че имаш жена и две дечица. За тях не мислиш”.
Да поясня. До май 1981 г. бях сред активно пишещите журналисти на Пловдив. Публикуваха ми есета в рубриката „Барикада” на областния партиен всекидневник „Отечествен глас”, правех репортажи и интервюта за три от отделите на местното Радио Пловдив („Икономика и време” на Елена Чакалова, „ЛИК” на Киркор Папазян и „Младежка редакция” не си спомням вече на кого от радиоводещите), статии, стихове, есета ми печатаха и в някои централни издания, като сп. „Младеж”, в. „Народна култура”, сп. "Септември" и пр.
Защо припомням това! От тщеславие ли?! Припомням, за да го имат на ум поколението млади журналисти, които с лека ръка биха отправили тежки упреци към по-възрастните си колеги „в занаята”. Комунистическата химера в България имаше и все още има много лица, и не всяко от тия лица носи кървавата петолъчка на чело.
„Хора, бдете!” – възкликва в едно друго време, току преди екзекуцията, в края на своето завещание - „Репортаж, писан с примка на шията”, чешкият публицист Юлиус Фучик (1903-1943). Макар преодолели сякаш разделението на Европа през четирите или петте десетилетия след Втората световна война, с не по-малка тревога след изритването от властта на БСП и ДПС„Хора, бдете!” да кажем и днес. Защото - подобно на чумния бацил, фанатизмът - независимо с кафяв, червен, черен или тъмносин цвят, винаги е в състояние да изпълзи от старите шкафове и „за нещастие и поука”… да събуди своите плъхове и да ги прати (по думите на французина от Алжир Албер Камю, 1913-1960) да умрат в някой обзет от празнична еуфория щастлив град.
Пловдив, 4 август 2009 година
tisss
________________________________________
* Роден на 14 август 1941 г., един от най-известните журналисти в България, определян като „жива легенда на музикалната журналистика у нас”. Бел.м., tisss.
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
Екстри:
side on
относителен
Регистриран: 08.12.2008
Мнения: 54
От: Шумен, България
Цитат: Имам те за широко скроена личност... фактът, че си общувал с Берберов лично, означава още по-голяма широта. Няма как допирът до такива хора да не ни обогатява. И тайничко ти завиждам...
Поздрави!
Навикнал съм да ми се дразнят, да ме навикват, да негодуват от мене, side on. В тоя форум очевидно освен Светлозар Вие сте вторият човек, който има начин да ме обезоръжи. Все пак зодия Лъв сме твърде тщеславни.
Благодаря за жеста, за добрите думи, но не съм широко скроена личност, напротив: 1) злопаметен съм, много злопаметен; 2) обичам да се фукам; 3) силно завистлив съм и съм дребна душица. А с поета Михаил Берберов са общували стотици, може би хиляди такива като мене, и какво от това?!
tisss
Пзнавах една невероятна личност и роден поет - Ганчо Мошков, лека му пръст. Били са приятели с Мишо Берберов и ми е говорил за него, той ми мушна в ръцете и негови стихове, да чета и да се уча как се пише поезия (според Ганчо). Това беше преди доста време, но историите, които ми е разказвал Ганчо за Далчев, И.Пейчев, М. Берберов и много други са се запечатали в съзнанието ми.
-------------------- Другото мислене, това е границата на нашето мислене - абсолютната невъзможност да мислим така.
Re: Кучешка глутница #2454436 - 03.09.2009 17:04
[Re: side on]
Отговори
Цитирай
КНИГАТА (1.)
Но те не предприели нищо, защото тогава се събрали на съвет в Егий. Там Арат се качил на трибуната и плакал някое време, заровил лице в хламидата си. Хората се чудели, питали го какво има, а той рекъл: "Клеомен погуби Мегалополис".
Плутарх, из животописа "Клеомен"
* * *
...Ще се обърна предварително само с тая молба към читателя: нека не ме обвинява, ако не изложа изчерпателно едно по едно всички техни дела, а и ги посъкратя, защото аз не пиша историческо съчинение, а животопис и не непременно във великите дела се разкрива добродетелта или порочната натура. В нещо дребно, в една незначителна фраза или шега човешкият характер често се проявява по-добре, отколкото в кръвопролитни битки, в стълкновения на огромни войски и обсади. Както живописците например улавят характера по чертите на лицето и израза на очите, без да обръщат внимание на останалите части на тялото, така и на мене трябва да ми се позволи да наблюдавам по-скоро изявата на душата и по нея да пресъздам живота... а военните подвизи да оставя на други автори.
Плутарх, из животописа на Александър Македонски
6 юли 2004 година
Кратерът на Римския амфитеатър в Пловдив - фрагмент великолепие.
Предстои да говоря с неколцина за подробности около появата на книгата "Ламски": първо - с човек от местната кабелна телевизия "Евроком" (за рекламен клип); второ - с някоя си Нели Барбова за хартия в Панаирния град; трето - да си уредя кредитна карта "MasterCard" в офиса на ОББ; четвърто - да уточня с моя бивш ученик Здравко Комитов оформянето на Internet-страница и Е-mail адрес...
И още, и още...
Между най-романтичните проекти около появата на "Ламски" бе пътуване до село Славянци в посока Бургас, дето се произвежда най-качественият български вермут "Чочосан"; и ония хора там с техния вермут имах идея да ги ползвам за разгласа на книгата "Ламски".
Страхотни идеи, фантастични мечти бяха то, налудничавост - едва сдържана, да не избие навън вътрешна еуфория. Греел съм осветен отвътре като онез кукерски фенери, дето в издълбана с лъжица диня гори свещ и вечер това нещо свети призрачно. Целият да съм напомнял дълбан от лъжица карпуз с палната свещица от глупавата ми радост.
Леле, какъв наивник! Леле, колко щастлив бях в ония дни на юли 2004-та!*
От осем до към единайсет с Тодор Ряпов на кафе и бира бъбрихме за това-онова. Есенцията от неговите приказки: "Чувствам манипулацията, която се върши над нас като българи, над поколението на нашите деца и внуци, но не мога да го изразя с думи така, както ти можеш".
И от вуйчо ми Любен, и от лелите ми Василка и Виолета от Пазарджик съм чувал нещо подобно, нещо в тоя смисъл: "Много работи сме преживели, ти си човекът, дето си длъжен да ни опишеш, защото можеш, защото иначе, отидем ли си от света, тоя опит, таз мъка ще се попилее, а хората подире ни трябва да знаят какво сме претърпели; ти си между нас пишещият, длъжен си да разправиш за нас, Джоре!"
Приятелят Ряпов, между другото, не одобрява моя стил на живот, и особено - отношенията ми с женския свят. Смята ме за човек, който си позволява повече свобода, отколкото е редно, и ме гледа недоверчиво, като казвам, че живея монашески, не тичам по фусти; фустите не са тъй чести гостенки в монашеската ми обител.
И пак не ми вярва.
В целия си блясък - огнище на духовността, независимо от налепи на пошлостта.
Виждам го уморен - уж си е почти същият във физически облик, а някак смирил се, състарил се духом, трудно излизащ от бронята, в която сам се оковал. Въпреки че под пластовете рутина и преживяно, като приятели от над четирийсет години - усещам го: жив е оня наперен хлапак от годините на общото ни юношество и ранна младост (1960-1967), когато пак така страстно обсъждахме света наоколо и живота на всеки от нас двамата.
Жена му е причина за тая негова резигнация, но не му го казах, да не се засегне.
И си давам сметка, че когато са обвързани в брачна или любовна връзка, мъжът и жената са на тая възраст в духа, на която се чувства по-силният характер между двамата. В случая жена му е водещият между тях и у него е причината, според мен, че се е примирил, та ми и държи назидателно слово що толкова си ценя свободата.
Снощи, преди да заспя, имах усещането, че някакви преображения ми предстоят. Подсъзнателно "виждам" отворени врати и езерно спокойствие. И това ме изпълва с очакване и напрежение, та се разкуцуках от вчера подир обяд. В дългове съм (общо около 100 лева), които ще погася към 12-14 юли, най-късно до края на месеца. Книгата също "ми виси на главата", така зависима от непостоянния Чонов.
Обеща до 22 юли да я видя отпечатана, но не мога да съм сигурен.
Към края на август в Пловдив вероятно ще се появи Милена П. от Англия; и там има затаена неяснота, понеже имам идея да я "навивам" да преведе книгата ми на английски. Не знам как си преподава английския там на англичанчетата, но си мисля: пловдивският диалект с идиоматичните му изрази и онез нюанси на филибелийската иронична реч, изпъстрена с турцизми, би трябвало да й идат отръки, нали е израсла в тоя град!
Фактически последните месеци нямам онова женско присъствие около себе си, което ме зарежда с дъх на авантюризъм и страст. Чоглаво ми е и от това кротко безветрие в най-интимния ми живот. Да, занимания си намирам, както винаги, но... "Любов, къде се запиля!" - ще ми се да изкрещя с все сила.
* * *
Човекът каза, че печата вече книгата ми на хартия: обемна 50-грамова. А бил взел 500 листа за сина си Стоян 45-грамова вестникарска. Току-що (в 15 часа) говорих по телефона с Рогош. Казах, че до вторник ще му закарам още 2 000 листа хартия (финландски офсет), за да ми отпечата допълнително 100 екземпляра от "Ламски". Така че тиражът общо трябва да стане 250 екземпляра.
Защо тез претенции от моя страна? Ето защо!...
Бях в Панаирния град и оттам, от фирмата "Папирснаб"... ми дадоха цени, доста по-ниски от тия, която рогошлията ми бе обявил (хем без включени 20 процента ДДС) - 185 лева за 3 000 листа плюс картон за кориците на 150 екземляра; реалната сума за всичко по-горе - изчислиха го с включения ДДС! - е 112, 32 лева.
Като попитах за това разминаване между числата 185 и 112 "моят печатар" смотолеви: "Ще ти върна пари". Казах: "От теб пари не ща. Искам книги".
Старият Пловдив. Човек, ако иска да разбере нрава на родените тук, трябва да се потопи в уюта на тесните калдъръмени улички.
Затова че опита да шмекерува, ще ми допечата 100 екземпляра от книгата, без да му плащам допълнително. Каза: "Ама тая офсетова хартия сега трябва да я имам, докато печатам тия първи коли". Утре щял да идва в Пловдив и щял да ми се обади - поне така рече.
Бях в офиса на ОББ за кредитната "MasterCard". До петък, най-късно - в понеделник, картата ще мога да си я получа. И тогава ще изтегля 200 лева за допълнителната хартия.
7 юли 2004 година
Вход в древната крепостна стена, върху която са строени къщите по време на Българското възраждане.
Днес е храмовият празник на Араповския манастир "Света Неделя". Добрият човек доброто му го пази. Проблемът ми е как да обърна човека с добрата му страна към нашите работни взаимоотношения.
Зная неприятната максима "Където се намесят пари, няма приятелство, няма близки и роднини!" Така се разочаровах от сестра ми, която заграби дяла ми от майчиното и бащиното ни наследство, всичко отнесе "като куцо пиле домат"... и пред очите ми се превърна от горд човек в хленчещо същество, което кръжи наоколо ми и ми досажда.
Така и колегата Радев го видях да се мята като дребен играч, като хитрец на дребно. И тъй като съм внук на Борис Дявола, който бе в състояние човек да убие само защото оня - в качеството на сърдечен приятел - се изкушил да го лъже, та ето защо не искам да губя Чонов като човек, който ми е на сърце.
Лесно е да осъдиш, трудно е да разбереш.
И го разбирам, струва ми се. Притиснат е от разни страни, няма постоянен приход, животът му тъй се сложил, че за да се съхрани, принуден е да лавира, да хитрува. Може би е престанал да вярва в честността, понеже е срещал досега само проспериращи отрепки и доверчиви наивници, които допускат да са жертва.
Гадно ще ми е, ако го изгубя като приятел. Но как да му кажа, че го ценя за таланта му, а ме притеснява малодушието му да хитрува на дребно?
Ние българите сме царе да губим приятелите си заради грехове мимолетни, и изкушени да се почувстваме горди, мачкаме сбъркалия, притискаме го до стената с възторжения ахмашки възглас: "Ето, виждаш ли се, нещастник жалък!"
Това мога да сторя и аз. И аз мога да се изкуша да нарушавам "неписаните закони", особено ако съм в неговото положение: обезверен в собствените си качества.
Не ми е още приятел в оня великолепен смисъл на това понятие, заради който великолепен смисъл приятелите са най-добронамерените съдници: те ти казват истината, ама не застанали в грандоманска поза насред площада, а в тишината и уюта на човечността, т.е. на четири очи.
Не съм сигурен възможно ли е приятелство между хищници.
Много неща по текстообработката научих (и мога още да науча) от него. Ние - и двамата, общо взето, трудно оцеляваме в тая разсипана от престъпници и дребни шмекери България, та не е нужно да се настройваме един срещу друг.
Едно знам със сигурност: би могъл да ми е съмишленик (а за приятел не става). Силата ми е - ако не се заблуждавам! - в настойчивостта да следвам набелязаната цел; неговата сила е в артистичността, в умението да се адаптира спрямо обстоятелствата (известност като автор на стихове, кметуването и пр.). Можехме да сме добър тандем - всеки със своите качества в общата ни дейност.
Римският амфитеатър в Пловдив. Трихълмието носи следите на осем хилядолетия човешко присъствие насред Тракийската низина.
Духовното пространство на днешна България е окупирано от джуджета на духа, които на всичко отгоре се опитват да минат за интелектуалци, за елит на нацията, а са си просто едни отрепки, наред с онез лъжливи човечета от всички досегашни правителства на Републиката и от мнозинството депутати в българското Народно събрание.
Според тоя самозван "елит", според неговата мерна система Слави Трифонов е гений, Петър Стоянов - мъж на столетието, просто понеже печелят добри парици или са допълзели до върха на държавата, Петьо-Блъсковци и Тошо-Тошевци, благообразни лицемери в общественото пространство.
Има и друга йерархия - йерархия на духовните ценности, и там множеството от седем милиона простосмъртни по други критерии преценява. Тия нагли грандомани това не разбират, или се правят, че не разбират.
В това множество е духовната енергия на България, но някой трябва да го каже ясно на висок глас: да се надсмее над самозванците, да покаже великолепието на честността, тихото достойнство у българина.
И сега, като пиша това нещо, си представям оня възрастен мъж в Калугерово, дето е единият от корените ми, който предпочел да си сложи край на живота, но да не позволи повече да бъде унижаван от глутницата на хищниците и лицемерите, да не търпи повече тяхната наглост и безочие.
Следва
tisss
__________________________________________
* Абзац, добавен при редактиране на текста на 6 май 2007 година, Гергьовден. Бел.м., tisss.
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
Във филма "Томас Бекет" с Ричард Бъртън и Питър О`Туул кралят погубва своя духовен събрат, архиепископа на англиканската църква. Първо го умъртви*, а после го въздигна в светец и палеше свещи в най-величествения храм на Средновековна Англия пред иконата му...
Тая сфера на духовното е минирана с опасности.
Нещастникът от село Рогош, Пловдивско може да бъде крал на средновековна Англия; да не забравям! - нито мога, нито ме изкушава да съм светец. Прекалено обичам живота, това е една от причините. А и у мене си имам доста дяволи и дяволчета с рога и копита.
Не ми се нравят крайни мнения: Добро и Зло са взаимно преплетени и това диалектическо противоречие и единство захранва човешкия ни свят с жизненост. Крайна степен на разочарованието при мен е да зарежа когото и да било грешник и да престана да го мисля и обсъждам.
Основното, на което подчиних живота си от лятото на 1981 година, е да пиша текстове за това, което всички ние, българи по потекло и манталитет, си мислим, но като че няма кой ясно и високо да го съобщи на света.
Естествено е властващите да окупират трибуните и микрофоните. Естествено е талантливи интелигенти да въртят задници и да се умилкват около трапезите на Властта. Естествено е вчерашните изящни мечтатели и идеалисти да се превръщат в перфидни лицемери и тирани. Това се случва дори с такива високо надарени личности в нашия Български пантеон като Стефан Стамболов и Захари Стоянов**...
От друга страна обаче истината за всякакъв род предателства рано или късно излиза наяве. Не т.нар. "народ", а обикновеният унижаван и оскърбяван всекидневно човек е Големият стопанин на тая наша България.
Средновековна иконопис за убийството на Томас Бекет, като акт, предхождащ канонизирането му за светец от неговия убиец краля Хенри ІІ.
Талант е едно, нравственост - съвсем друго; идеалният вариант е гордият талант и високата нравственост да се съчетават в отделната личност, но колко са примерите за такова щастливо съчетание, питал съм се многократно.
Питали са се и стотина години преди мене личности с много повече основание, понеже много по-издълбоко са познавали българската, пък и изобщо - човешката душа; идат ми наум такива титани в българската литературна класика, като озадачения изследовател на биографиите на българските националреволюционери Иван Вазов и наблюдателния и тънък познавач на българския ни манталитет Петко Славейков, да речем. Да казвам ли, че и двамата са озадачени от наглостта, безсрамието, алчността, и особено - от грандоманията у съвсем не случайни личности в нашето близко минало.
Подобно разочарование ще открием и в реплики на Елин Пелин, като оная прескокнала почти столетие фразичка, че ако има гений сред нас, българите, това ще да е Геният на завистта.
* * *
Снощи един от съседите разправи как преживял двата си инсулта (мозъчен удар, съсирек в мозъчната кора). Събужда се сутринта и половината част от тялото отказва да му се подчинява, губи усет за болка и прочие... А подир това две седмици прекарал в интензивното отделение на клиниката, сложен на системи...
Интересно ми се видя, че предните дни бил в тонус; уредил си любовна среща, която не се състояла, за да се съобрази с присъствието на постоянната си приятелка...
Може би на подсъзнателно ниво това възпрепятстване на могъщия напор на животинското в сексуалния нагон е дало откат навътре, която енергия иначе е била предназначена навън да се излее. И това го блокирало, тръгнало да руши. Представям си го като язовирна стена, напукала се и тръгнала да ломи всичко по пътя на хилядите кубически метри водна маса.
Така силната амбиция обгаря човека отвътре като пожар. Бесът изригва неудържимо... Изводът? Горко на победителите, постигнали Пирова победа! Алчният в крайна сметка сам себе си изяжда.
Като природа, ние сме създадени уравновесено да живеем. Хармонията е висше сработване на противоречивите сили, които ни изпълват. Древните мъдреци я наричат съзерцание, нирвана или dolce far niente***.
Устремявайки се към цел, тънкостта, висшето постижение е да не забравяш, че самото живеене е по-важно от всяко насилено постижение, от успеха на всякаква цена.
Опозицията "народ - власт" именно в тоя пункт коренно се разминава с хармоничното цяло. Властта е непостоянна величина - за разлика от обикновения, наглед мижав, скучен, еднообразен стил на живеене.
Но кой да ни научи на изкуството как се живее?!
Иисус от плът минава сред множеството, обладано от бесове, всъщност, твърде кротък в стила си на живеене. Ходи пеш, разговаря, поучава, храни се, спи, на моменти се усамотява далеч от хорската врява. От раждането (което е чудо на чудесата) до смъртта си ние зависим от своя дух. Духът върши чудеса не на тласъци, не и на подскоци, а кротко, спокойно и естествено както нормалния сърдечен пулс, като нормалния ритъм на дишането.
"Учудвам се", значи "изненадва ме моето неумение да приема естествения ход на нещата", т.е. нещо не съм довидял, сам себе си съм лъгал, което ще рече: причината за моя неуспех си е у мен.
* * *
Франсиско Гойя - "Двете махи на балкона".
Философията се гради върху любопитството спрямо човека. Идеологиите, философските школи, религиите... са идеални схеми; от една страна - за умението да се управлява огромно множество хора, от друга - като послание към отделния човек как да подреди приоритетите в личния си живот, как да ги степенува.
Идеологията обслужва междуличностните взаимозависимости; религията - вътрешните духовни пространства с опорни понятия като Съвест, Истина, Вяра, Любов, Смисъл на живота, Мисия.
Тоталитарните общества заимстват структурата на Религиозното, но това е само външен белег, който едва прикрива строгата последователност в практиката. Т.нар. консеквентност, или последователност: причина - повод - действие - резултат, е присъща на Идеологията.
Религията, разчитайки априори на вярата, т.е. на Безусловното доверие, не се интересува от хронологичната подредба на света.
Защо Иисус спасява Мария Магдалина от поругаване и смърт? Защото е допуснала любовта й да властва над Закона и Традиционното правило ли?! Защото е естетически субект - млада, хубава жена?! Или - защото е така очарователен грешникът, разчупващ стереотипното?!...
Мисля - заради второто в най-голяма степен. Тя е млада, може да зачева и да ражда живот, склонна е да изкушава и да бъде изкушавана.
Богът-отец би я убил, защото мерките му са крайни, фиксиращи, ограничаващи. А у Иисус животът винаги е проекция, и нищо съществуващо в тоя живот не бива да се погубва. Христос допуска правото на човека да се развива и да се променя според своята вътрешна логика. Обратно - Богът-отец изрича гръмогласно забрани, гледа на човешкото същество като на кукла от тръстика, като на слуга и като на вечно задължен, вечно подчинен да следва логиката и волята на Върховния суверен.
08.07.2004.
Франсиско Гойя - "Разстрелът на 3 май 1808".****
По обяд човекът от Рогош ме чакаше пред павилиончето на Маруф. Даде ми готовите отпечатани страници от 1. до 18., от 127. до 144. и от 55. до 90. Три пропуска открих, докато набързо ги преглеждах тия страници.
Уговорихме се да изчака с печатането, докато осигуря офсетовата финландска хартия за допълнителните сто екземпляра към 150-те. Тая сутрин, в осем и половина му звъннах по джиесема за пропуските на стр. 130-та и 140-та.
За да изляза от ситуацията с грешките, които не бих могъл да оправя, ако вече са преснимани работните плаки, написах следния текст към лист, който ще се пъха или ще го лепя върху задната корица на книгата. Ей го тоя текст...
За да се премята непохватно по арената, предизвиквайки смях, клоунът съвършено трябва да владее умението на акробата, гимнастика, жонгльора. Коректорите на един от престижните вестници в Обединеното кралство**** в редакторското каре отбелязват колко са правописните грешки в броя, именно за да доставят кеф на претенциозния читател, който - четейки, същевременно би се и забавлявал да открие кои точно са грешките. Авторът, като коригираше текста на книгата "Ламски", за да не утежнява работата по печатането, остави непоправени някои промъкнали се нелегално "дървеници".
В следващите издания тез пропуски естествено не ще ги има, но няма ли да се изгуби чарът на четенето, ако всичко е просто неприлично прецизно и безгрешно?! Четенето - както и животът, впрочем! - е игра. 7 юли 2004 г. Авторът.
** Има епизод, в който властникът Захари Стоянов праща бележка с категорично нареждане до чиновника в подчинено на правителството му държавно ведомство Алеко Константинов пряко всякакво понятие за нравственост да бъде бастисан вестник, само понеже огласил за далавери във високите етажи на властта.
Цитат: Богът-отец би я убил, защото мерките му са крайни, фиксиращи, ограничаващи. А у Иисус животът винаги е проекция, и нищо съществуващо в тоя живот не бива да се погубва. Христос допуска правото на човека да се развива и да се променя според своята вътрешна логика. Обратно - Богът-отец изрича гръмогласно забрани, гледа на човешкото същество като на кукла от тръстика, като на слуга и като на вечно задължен, вечно подчинен да следва логиката и волята на Върховния суверен.
Точно затова - според съвременната езотерика - е абсурдно да се приема, че еврейският племенен бог е баща (дори в преносен смисъл) на Иисус.
-------------------- Езотеричен, поетичен,
хумористичен, прозаичен -
такъв е моят семпъл сайт,
където срещам ви със "Hi!".
http://vilea22.free.bg
...При твоето рождение - в деня, когато ти се роди - пъпа ти не отрязаха, с вода те не умиха за очистяне, със сол те не посолиха и с пелени не повиха. Ничие око не се смили над тебе, та от милост към тебе да ти направят нещо от това, но те изхвърлиха на полето от презрение към живота ти, в деня на твоето раждане. И минавах Аз покрай тебе и те видях, захвърлена да те тъпчат в кръвта ти, и ти казах: "в кръвта си живей!" Тъй ти казах Аз: "в кръвта си живей!"
Из Книга на пророк Иезекииля, 16:4-6
Продължение
11.07.2004.
Франсиско Гойя, "Сламеното чучело"
В петък от банката ми издадоха "MasterCard" и от банкомата пред административната сграда на Пловдивския мострен панаир теглих 150 лева, с които купих 2 000 листа хартия финландска офсетова и с жигулата я откарах на печатаря в Рогош. Докарах го тоя човек от Рогош вкъщи да оправи четирите си сбъркани плаки на моя компютър, да извади копия на принтера ми.
Можеше на ксерокс да ги разпечата, но моят принтер му харесал; па като свърши таз работа, рече, че забравил на село ключа за апартамента си в съседния жилищен район "Тракия", та айде... пак обратно до неговото Рогош... И там, докато пием кафе под навеса към лятна кухничка, с нисък дрезгав глас, като ме гледа навъсено, казва, че по-големият му син Стоян недоволен бил, ядосан бил, баща и син, току-виж, ще се скарат що над уговорените 150 екземпляра от книгата "Ламски" при допълнителни 100 екземпляра вече на хубава хартия да не изкяри и синът - намусеният, дето си сурка чехлите наоколо!
Отвърнах, че до момента над заема от 2 000 лева съм натрупал над 300 лева борчове, тъй че да правят, както решат, тия сто и петседет екземпляра: стоте - на офсетовата, от мен доставена хартия, останалите петдесет - на хартията, за която печатарят ме излъга, че платил 187 лева (?!) барабар с картона за кориците.
Тоз картон струва, както разбрах седмица по-късно, 20-25 лева, не повече...
Предложих двамата със сина, който все така се мотаеше по дворчето: суркаше си чехлите назад-напред, ама не дойде при нас... та предложих: двамата - баща и син, да решат дали наведнъж ще печатат всичките общо двеста и петдесет екземпляра, или първо сто и петдесетте, пък като платя поисканите отгоре 200 лева в края на октомври - наново ще си настройват машината , за ще печатат допълнителните сто екземпляра.
Досега само за печатане на книгата "Ламски" разходите ми са около 1550 лева. Смъкнах цената на 9, 90 лева за екземпляр продажна стойност, тъй че при 150 бройки продадени, без да смятам какво ще поиска евентуалният книжар (книжарите искат минимум 40 на сто от продажната стойност), за да изкяри и той - ще си върна вложените пари само при разпродадени всичките 250 екземпляра.
Е, каква ще ми е тогаз пък на мен печалбата от десетгодишните ми усилия и вложените за моето дередже луди пари за оня, дето клати гората?! Само че това нямаше как да го река на двамата - баща и син рогошлии, ами го преглътнах, та и кафето в оня миг ми се стори хем слабо, безвкусно, хем ми приседна на гърлото.
Разделили на три книгата ми за удобство при печатането: І - от 1 до 144 страница; ІІ - от 145 до 312 страница; ІІІ - от 313 до 496 страница, та двете части (вече върху пауси) втора и трета са при мен. Вчера до четири след обяд четох третата част, като оправях грешки, но все пак оставих пет или шест грешки, които не бъркат смисъла на текста.
После седнах да си направя сметка към колко хора и институции съм влязъл в дългове и кога, па и как ли!!! - ще успея да погася дължимите суми. Листа с цифрите и датите за погасяване, преписани начисто с червен маркер, лепнах върху вътрешната страна на вратата в спалнята - да ми боде очите.
До Коледа си бях осигурил, дето се вика, "светло бъдеще" - значителна за моя хал сума пари потрошени, едно Много Голямо Нищо насреща и куп дертове около книгата "Ламски".
Допълнителен приход няма как да си осигуря. Допълнителен приход мога да имам само ако книгата по най-бързия начин се озове на пазара, па и успешно вземе да се харчи. Но това там - за продажбите на книгата "Ламски" говоря - са неща, които от мен няма как да зависят.
12.07.2004.
Пловдив на тарикатите... но и на унижените добри хора, моят мил роден Пловдив!
Тая сутрин до седем и половина приключих четенето и коригирането върху пауси на части ІІ, ІІІ и ІV (както е според моята подредба на книгата: "Виктор", "Отнесени от вихъра" и "Кафене АНАСОН"). Така намесата ми в текста и оформлението на книгата "Ламски" приключва.
Имам идея - пазарът ако "дръпне", да направя самостоятелни книги от части І, ІІ и ІІІ (плюс новопоявилата се ІV "Кафене АНАСОН"), т.е. три книжки от по 150-200 страници, като нарисувам и допълнителни черно-бели илюстрации в тоя досегашен веселичък стил...
Оттук-насетне всичко по печатането зависи от печатарите, колкото и мрачни съмнения да ми се трупат като градоносни облаци в тоя мой свят за всичко, дето ми се явява с хубавото българско фамилно именце на двамата рогошлии и хубавото, пак нашенско! - име на селището Рогош.
В 496-те страници оставих двайсетина правописни грешки: дребни, незначителни - било членуване на съществително от мъжки род, било промъкнала се ненужна, буква или повторена дума.
Обръснах се, пометох с прахосмукачката дома си, изкъпах се. Рано сутринта, между четири и шест часа, бе притъмняло от оловни дъждовни облаци. Между шест и трийсет и седем се изля дъжд като из ведро, а сега, около девет часа вече, небето синее чисто, слънцето пече и аз съм пак на балкончето, а моята лястовица ми пее, кацнала пред прозореца на спалнята ми.
Печатарят завчера подметна може би с най-приятелската си дяволита усмивка, която съм забелязвал понякога да грее у него: "Тая лястовица наистина като че специално за теб иде да пее".
Сестра ми се появи вчера (неделя) към три подир обяд с кофа кайсии от вилата им над близкото до Пловдив село Белащица. Откарах я към пет и половина до къщата, която заграби цялата от наследствения общ имот на родителите ни, и тя ми донесе повреден вентилатор: "Батко-о, на! Подарявам ти го". До девет вечерта си поиграх с тоя вентилатор: разглобих го, почистих го, смазах го и той, не щеш ли! - проработи.
Сънувах тая нощ, че Re. с новия си съпруг се е пренесла да живее в къщата на майка ми и баща ми, а колата си господинът паркира в дърводелската работилничка на татко...
Ама че сън!
* * *
В десет и четирийсет и пет тая сутрин от уличен автомат (тъй рече) по телефона се обади Re. Хай върви после и не вярвай на сънища! Та ето какви й бяха думите: "Лесно ти е на тебе, занимаваш се само със себе си, а аз за четирима трябва да се грижа!" Звучеше доста изнервено, въпреки че не виждам с какво съм й виновен. Не я питах защо точно на мене е пожелала да си го изкара това напрежение.
Не посмях да питам каквото и да било; слушах гласа й и като ехо отгласях през трийсетина секунди по едно ангажирано и дълбоко печално - а всъщност лицемерно от моя страна - уж съчувствено "да". Ей тъй си побъбрихме сладко-сладко двамата с "моето някогашно най-мило момиче". Повтаряше, че лошо ме чува, че нямала минута покой и непрекъснато търчала ту за едно, ту за друго. Имала проблеми с фирмата си май.
Съпругът й не можел нещо да си движи колата по не знам си каква причина, пък Re. пробвала веднъж сама да я подкара тая кола, но всичко й било неясно, терсене, страхувала се, та й се налагало да вземе няколко опреснителни урока по кормуване при някогашния си инструктор, който имал същата колица... и т.н., и т.н. Отдавна не бях подлаган на такава чисто женска инвазия с приказки, които мъжкият свят обикновено не изрича.
Вероятно не това е целта на обаждането й, но от своя страна не съм протестирал, нищичко не съм казал, освен че и аз си имам "некои проблеми", но те не ме невротизират, докато тя ми се струва, че се е невротизирала. И това естествено наля масло в огъня, даде й повод за жестоки и солени нападки. Да бе, как може аз да съм толкова ангажиран със себе си, а при нея - ето на! - господинът й нещо боледува, не може да си кара леката кола, и пр., и пр. все в тоя стил и с тоя красив назидателен тон.
Интересно, тоя нощескашен сън как предвиди кой ще ми се появи на хоризонта от сумрака на миналото! Трябва да мина и да запаля свещица за паметта на майка и татко в черквата "Света Петка". Що пък баш в тая черква, идея си нямам, но живо си представих олтара и свещниците именно на тоя пловдивски християнски храм.
13.07.2004.
Черквата "Св. Петка" в Пловдив, дето на 1 октомври 2004 г. според християнския ритуал и в присъствие на моите петокласници и техните родители бе осветено Българското знаме за класната ми стая по Български език и литература в училище.
Зарко (зетят, мъжът на по-голямата ми дъщеря Вера) сутринта в неделя дойде да пием кафе, пък всъщност дойде да побъбрим двамата. Като го видях в петъка пред задния вход на Панаирния град, както се бях натоварил с тия две хиляди листа хартии за печатницата в Рогош (на "баба жигула" й бе клекнала задницата, калобраните стържеха по асфалта), зарадвах му се, усетих го много близък, все едно ми е син.
Та и сега - същата доверчивост към него ме обзе. Обаче не се държах като по-възрастен, а ми е кеф да приказвам като с по-млад мъж, на когото мога да подскажа не с приказки, а със самия си стил на живеене - нещо съществено, което мъжете научават с опита и годините.
Сигурно съм му странен с таз моя щура гонитба подир мечти: било за самостоятелна фирма, било за десетината ръкописа, които мечтая да видя издадени като луксозни книги в приличен тираж.
Гледам около мене мъжете, дето са се предали. Ами че тия здравеняци сякаш си нямат идея как да продължат да живеят!
Новичкият, присадил се към Re., ашладисал се колкото магарешки трън към китайска роза, ми е тия два дена тема за размишление. За да се обажда тя изнервена, едва ли тоя 42-годишен хубавец е успял да обуздае енергиите у нея. Пак тя влачи основния товар, и то ще да е причина за нейната ожесточеност и отчаянието й.
Познавам щастливи брачни двойки, та правило е сякаш в семейния живот към Любовта да се отнасяме като към клетка. Ей, приятелчета, Любовта как ще оковеш, как ще й подрежеш крилцата!
Мечтая си за жена, която хем да е нежна, хем горда и самостоятелна, а не Дулсинея дел Тобозо, нуждаеща се от мъж за длъжността шерп, за товарно муле, което да й носи багажа и паричките.
Несретна е женската участ; дъщерите ми - струва ми се, следват моя стил на независимост. Мразим да ни напътстват, мразим да напътстваме!
Жената между трийсет и четирийсетте, когато е активна в личните си планове, е много по-красива в любовните истории от оназ, дето живее в сянката на съпруга и е робиня на рожбите си. Две птици в полет - тъй си представям успешната любовна, пък и успешната семейна двойка. Само че във втория случай нещата са много по-трудни за едно амбициозно момиче.
14.07.2004.
Араби-мюсюлмани заклали българин. Проклета да е цялата мюсюлманска общност на фанатиците, която е Утроба на Злото в глобализиращия се свят! Нашият човек лошо не им е сторил; като шофьор на автовоз закарал седем-осем стари коли в Ирак.
Автовоза наел под наем. Беден човек явно, името му - Георги Лазаров. Друг българин, Ивайло Кепов, вероятно също чака да бъде ритуално заклан. Кепов... Ами да! Иван Кепов е името на перущенлията, събрал през 1931 година в книга спомените за закланите в Перущица християни, между които е и почти целият ми Хаджи-Трендафилов род...
Ивайло Кепов... И той може би вече е заклан. Кадрите и на това клане от видеозапис, получен в арабската ТВ-компания "Ал Джазира", били потресаващи, откъсва се реплика от български коментатор. Клан бил като животно...
Националните общности носят също така вина, както отделния престъпник. Това, което фанатиците на Оная вяра вършат, е заложено като рефлекс в манталитета на общността, каквото и да ми говорят.
Няма по-жестоко божество от представата ми за техния върховен бог. Проклет да е не бога им; проклети да са идиотите, които колят невинни, за да прославят вярата си!!!
Ще се повторя... ала трябва непрекъснато да се повтаря: няма нищо божествено в Символ на върховния творец, който нахъсва "правоверните и праведниците" към издевателство над невинния човек.
Ходих на гроба на майка ми и го почистих от бурени; после бях на гроба на татко. Тоя гроб, обрасъл с млади акациеви храсти, едва го почистих. В черквата "Света Петка" турих за помен на двамата ми родители по свещ в сандъчето с пясъка и по свещица пред иконите на Богородица, Иисус и пазителката на българите откъм света на отвъдното св. Петка. Пих кафе на масата пред павилиончето на мюсюлманина от Афганистан Маруф и откарах в Рогош паусите за редактираните ІІ, ІІІ и ІV част на книгата "Ламски".
Печатарят ми иска вече триста лева за допълнителните сто екземпляра на книгата. Казах: двеста мога да доплатя в края на октомври, останалите сто - до края на ноември, но искам най-после да видя книгата "Ламски" отпечатана, подлепена, обрязана, готова за пазара.
И отново, за кой ли път "моят печатар" пак сериозен, угрижен сякаш за книгата ми, рече: "Книгата ти ще е готова до края на юли, в най-лошия случай в началото на август ще ги имаш поне петдесетина бройки". Но му предстояло на моя компютър пак да изработи пауси за корицата в четирите цвята, което ще рече: четири двойни страници тепърва ще се правят, па сетне ще се разпечатват на моя принтер, ще се носят на машината за пауси в ЖК "Тракия", па оттам отново в оня омагьосан кръг Пазарджик-Пловдив-Рогош-Пловдив; дето има една приказка, "колай за Македония!", драги ми Жоро Бояджиев!
Ега си...
Изрично настоях стоте и колкото може отгоре екземпляра да са на офсетовата хартия, а колкото остават до сто и петдесетте екземпляра, да ги прави с избраната от него сивкава хартия, от 50-грамовата.
Затънал съм до гуша в дългове, а с рогошлията мохабета ни е: аз говоря, че искам да видя най-после книгата си, той ми говори, че иска от мене пари.
Е, каква стана тя? Как я мислех, пък в какъв батак се виждам до вежди накиснат!
17.07.2004.
Може би най-обожествявания и до днес грандоман на ХХ век...
Четейки втори месец вече спомените на седемдесетгодишната Анна Ларина - съпруга на висш функционер на Съветската държава*, разстрелян и опозорен от глутницата партайци около Йосиф Сталин...
Животът на земята е разкошен такъв, какъвто е зададен първоначално - като постепенно просветляващ се Разум, основан върху реалността и практическите нужди на човечеството.
Илюзиите на Карл Маркс повтарят амбициозните (оказали се впоследствие носители на кръв и ужас) химери за бърз напредък чрез оръжията на безнравственото.
"Революцията" в Русия и Средна Азия е фактически погром над естествения бит и ход на поколенията човешки същества. Унищожение на паметта за миналото, отрязване издъно на родовите корени на общността, префасониране на спомените и мъдростта от вековете под сянката и в услуга на умозрителна идея... са причина за личния крах на милиони човешки същества.
Не осетинецът Йосиф Джугашвили - Сталин... а Невежеството, отвратителната Грандомания на руската нация, като обществено съзнание, оформило се през войните със съседни империи и държави - е причина за поява на тая огромна 70-годишна Империя на Злото**, повлиява и върху съдбата на народи от Източна и Централна Европа, сред които сме и ние, българите.
Говорим за идеологии, а не виждаме, че зад всяка хищна химера стои национално безумие, озадачаваща грандомания.
Християнството, като учение на Иисус от Назарет, съветва човекът да се пази най-много от грандоманията, обявена за основа на всички останали грехове. Всеки народ сам кове съдбата си, големите национални конгломерати, обединяващи понякога разнородни възгледи за живота, тъй като всмукват опита на много племена и народи, влияят обаче твърде силно и твърде зловещо понякога над живота на човечеството върху планетата.
През последните триста години такова пагубно въздействие са оказали: 1)френската нация - чрез Наполеоновите походи на Изток; 2)германската нация - чрез опитите за световно господство; 3)североамериканската общност - чрез опитите за световна хегемония от края на Втората световна война, та до днес.
В естествения ход на поколенията Земята се очиства безболезнено от Злото. Протуберансите на Злото обаче отекват и обгарят понякога цели векове, както е с ислямския фундаментализъм в Османската империя, както е и сега в част от арабските държави, където фанатици на вярата определят вътрешната и външната политика.
Корана е химн на Надменността, връщане към преодоления от Иисус и апостол Павел т.нар. Стар завет на Бога-отец. Облагородяването на Разума, колкото и странно да изглежда, иде откъм Тибет с неговата бедност и от тибетските монаси, при които между дванайсетата и трийсет и третата си година според легендата школува Иисус.
Изкушено да заживее по-охолно, по-удобно, човечеството неизменно досега се е сблъсквало с хищничеството на Разума. Има неясен за нас, но твърде строг ритъм на прогреса сред човечеството. И тоя ритъм е зададен от Разум, надхвърлящ нашите изблици на ентусиазъм и романтични мечти.
Какво постигна Руската мечта в зората на ХХ век?
Разпиля най-достойното от руската нация, унищожи го и противопостави руския човек на самия себе си. Резултатът - народ, в който пияниците са обикновено явление, бандитизмът - обичаен подход, лицемерието и подлизурството - средство за просперитет...
Такива грехове не се изкупват толкоз лесно! И лесно се не преосмислят.
Българското днешно обществевено съзнание все още (пък не се и знае докога!) е в плен на същите тез превращения на греховното, т.е. на безнравственото. Провалени хора са по върховете на Република България, а нравствените личности са потънали в бедстващите маси на откровеното невежество.
Народите плащат за своите грехове също както отделните хора.
Младият амбициозен Йосиф Джугашвили - бъдещ"Баща на народите".
Неслучилият обущарски син, семинарист и поет Йосиф Джугашвили не би бил Сталин в друго национално обкръжение. От "жаркий революционер" в нашите си български традиционни модели на живеене би израснал изряден диктатор. Панайот Волов е типичният български интелигент, безпомощен пред ожесточението на грандоманията.
Любопитното е, че грандоманите за къс период от време придават енергия на огромни човешки множества, дисциплинират ги и ги отправят на заколение в името на някоя красива умозрителна мечта. Хитлер, Александър Македонски са грандомани. А без Сталин не би имало страховития въоръжен до зъби с ядрено разрушително оръжие Съветски съюз.
Следва
tisss
_______________________
* Николай Бухарин (1888-1938).
** Израз на бившия президент на САЩ Роналд Рейгън.
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
Последните седем-осем дни рязко намалих темпото. Сякаш вегетирам. Сънливо ми е. Животът ми е като насън. Спя дълго и се движа в строго ограничен периметър. Срещам се с малко хора - все стари приятели или колеги, от които нищо ново не придобивам. И всичко у мен е като затишие пред буря.
Не смея да обвинявам. Пропускам край ушите си неприятни реплики, заяждания. Станал съм мек, добродушен, кротък човечец... Но това е временно укритие, камуфлаж на жестоките ми несъгласия и страсти спрямо това наоколо.
Подготвям се за появата на книгата "Ламски", където на висок глас изречен съм самият аз като характер. Устата ми, държанието ми премълчава онова, което ще чуят от тая книга читателите й.
* * *
Професор по ислямска религия вчера подир обяд в дискусионно предаване по Радио "Свободна Европа" твърдеше, убеден в правотата на Корана, колко хубаво е да бъдат убивани с камъни жената, изневерила на съпруга си и нейният любим, колко здравословно за обществото и семейството освен това ще е да се реже лява ръка и десен крак на крадеца...
Е, при това второто настояване на свещената мюсюлманска Книга, не виждам как ще оцелее циганската общност у нас, в България, след като мнозина между циганите крадат. Улиците ще се изпълнят с едноръки и еднокраки "наши" съграждани.
Ислямът като религия и философия е особена кауза. Змията, когато е притеснена, излива отровата си. Щом т.нар. "праведници" на тоя възглед толкоз безогледно в първите години от третото хилядолетие захванаха пак да се разпореждат с човешкото достойнство и човешкия живот, значи нещо там може би започва да се усеща обречено.
Като народ, клан 485 години все уж "в името и заради величието на Аллах" (ислямската версия на християнския Бог-отец), генетично ние, българите, имаме много повече опит как да реагираме на тоя тип надменност и фанатизъм, отколкото, да речем, гражданина на Западната демокрация.
Отровата на Ислямския фундаментализъм се обезсмисля не с оръжие и злост, а със стремеж (въпреки отчаяните предизвикателства на ислямистите) да се реагира уравновесено, с мисълта, че имаме насреща си фанатизъм, спорещ изобщо с началата на живота. Българските мюсюлмани са добри хора не защото се прекланят пред великолепието на Аллах, а въпреки излъчваното откъм ислямския фундаментализъм пренебрежение към човека.
Ислямизмът в зората на третото хилядолетие вече не издържа на внимателен анализ. При свободата, която все по-настойчиво завладява съзнанието на бедяка, Ислямизмът (не ислямът в очовечената му версия) губи позиции и оттам иде нахъсването.
Предпоставка за озлобление срещу човека, какъвто и да е той, неизменно е ужасяващото духовно невежество. Просветеният стил на живеене как да открива предимства в назлобяване на огромно множество хора срещу други огромни множества човеци?!
Мюсюлманинът ми е брат по душа. Да крепне вярата му в неговия Велик бог, която противоречи всеки случай на лицемерието у свръхбогатите "правоверни" - единствените облагодетелствани от прокламирания религиозен фанатизъм.
Военните и политиците на САЩ избраха най-калпавия подход за противодействие - бясната конфронтация с ислямския фундаментализъм. А събитията в Ирак, в Афганистан и прочие са илюстрация, че да противодействаш на Злото със зло е най-кървавият начин.
В случая дали са опасни ислямистките общества в Иран, Саудитска Арабия, Сирия... особено в Сирия - която играе ролята на тих, благонамерен страничен наблюдател. И ми идват на ум ония странни думи на Ванга от далечната 1981 година: "Сирия още ли не е загинала? Когато Сирия бъде унищожена, светът ще се успокои".
Бой се от притаилия се в тишина и безветрие противник, не от палетата, които бясно лаят в нозете ти!
Да кажем, след петдесет-сто години философията на човечността ще се изправи очи в очи с нашия създател - свръхразвита извънземна цивилизация. Да кажем, засега тя се явява откъслечно, неясно за мнозинството човеци, обаче... съществува, бди над нас, загрижена да не се самоизтребим. Прекланям се пред наивността и романтиката на ранното детство, в което се намираме като общество.
Иисус развенчава Римското военно могъщество с качествено нов вид средства. Ролята на духовното все повече ще нараства. Тъй че злодеянията на фанатиците действат срещу каузата им по-успешно от всякакви изтребителни оръжия.
Да се съгласи с професора по ислямска философия може единствено съзнание, несъответно на днешния глобализиращ се свят с неговите все по-бързи, все по-съвършени комуникации.
Колкото по-ясно грее слънцето, толкоз по-мрачни са сенките на озлоблението, страха, грандоманията. На всички нива Злото предизвиква заложените в човешката ни природа Добронамереност и Човеколюбие.
Арабинът-бедняк сам най-добре ще си прецени как да живее, в какво да вярва; това е негово основно право! Битката за човечеството тепърва предстои да бъде пренесена в съзнанието на милиардното множество бедни и унижени, а не между християни и мюсюлмани. Защото сме потърпевши и сме унижавани, че изобщо съществува ненавистта - тоя неандерталски възглед за живота на Земята.
22.07.2004.
След кратко боледуване 81-годишен се споминал Радой Ралин, съобщиха тая сутрин по радиото. "Голям български поет, сатирик, публицист"... Ни едно от тия определения не е вярно, но той беше неслучайна личност - типичният мислещ с ума си, невротизираният скептичен и слънчев интелигент, струна от китара в руски строй, един от черните клавиши на пианото.
Вършил агитация на комунизма в годините подир Девети септември 1944-та, превърнал се сетне в един от клапаните за изпускане на част от социалното напрежение в моменти на изпитания за властниците.
Стремящ се да е честен, и въпреки това човек на компромиса със съвестта; бих казал - истински човек, не измислен. Автор на нежни любовни стихове, но и на пиперливи простонародни частушки в сатирата - версия или последовател на Петко Р. Славейков, а може би и на Стоян Михайловски в съвременни условия, ама Стоян Михайловски си представям не тъй мил и симпатичен, не тъй отнесен от лирически облаци и мъгли.
Върхът на творчеството му е книжле, появило се през 1968-ма подир инвазията на страните от тогавашния Варшавски договор в Чехословакия.
Сборничето римувани афоризми "Люти чушки" е на интелектуално ниво, характерно за Тодор Живков и компанията управляващи хитреци и смешници на българската нация, които се кланяха раболепно пред олтара на т.нар. Велик Октомври от 1917 година, рисуван със слуз и кръв от поломените съдби и кости на руската интелигенция.
Николай Хайтов и Радой Ралин водеха препирня на стари години; Хайтов - нападателен, Ралин - някак свенливо притихнал под обвиненията на човека от село Яврово, Станимъшко.
Роденият сред помаците Хайтов с острото зрение на планински сокол бе съзрял прикритото предателство у Радой Ралин спрямо българщината - нещо, което не пожела да съзре трагично загиналият Георги Марков - Джери.
От студентските ми години, от далечната 1968-ма още не съм възприемал Радой Ралин за чиста монета; и не се гордея с това, а ми е чоглаво, понеже притежаваше качества на древногръцки хлевоуст трибун от простолюдието, а такива личности трябва да обгражда с любов всяка уважаваща себе си нация.
Радой Ралин катализираше с присъствието си в обществите дебати интелектуалната енергия на съпротивата срещу властта и я превръщаше в удобна за комунистите шеговита насмешка. Моето поколение до голяма степен го възприемаше за изразител на народното негодувание спрямо това и онова от простотиите и хитруванията на мекеретата около Тодор Живков и компания, но той все пак си остана докрай комунист, който критикува любовно комунизма отвътре, точно като дисидент, според същинското значение на думата "дисидент", за разлика от пръкналите се подир Десети ноември 1989-та легиони лъжемъченици, отявлени борци срещу Тодор Живков.
Мечтата на тия като него бе илюзорна: комунизъм с човешко лице.
* * *
Терористична група, числяща се към "Ал Кайда", което ще рече "мрежа" по арабски, в сайт на Internet заплашила вчера България и Полша, че ще бъдем потопени в кръв, ако нашият и полският военен контингент не напусне незабавно Ирак.
Продължава да се развихря вакханалията от убийства, всъщност - то са ритуални кланета в прослава на Оня бог. Над всяка отрязана човешка глава ония "борци за свобода" окачват текстове от Свещената за тях книга - от Корана, тъй както са в арабски оригинал, с арабската азбука.
Може би идеята е да заобичаме унижаваните и бедстващи араби в Близкия Изток, най-малкото - да се изпълним със съчувствие към тяхната родолюбива кауза?!
Бих желал да намеря оправдание за тия предани на исляма изверги.
След 11 септември 2002-ра тече втората година от необявена, но уникална сред войните досега Трета световна. Все повече се изостря сблъсъкът между християнската цивилизация, преживявяща някакъв материален възход, и мюсюлманството, обединяващо разрушителни стихии в съвременността; тия защитници на Аллах някой силно желае именно тъй да ги виждаме... готвещи се за собствената си героична смърт младоженци, обладани от религиозен екстаз*.
Отвратително! Част от арабската силно религиозна интелигенция се гордее точно с любовта към самоубийството. Странни хора - странни идеали... Не ги разбирам. Но Ислямът - излизайки на светло, става все по-ясно очертан като религия. И това е положителен факт, едно добро начало.
26.07.2004.
Науката схематизира, за да разбере; изкуството е основано на самото усещане за живота. Ученият обяснява; творецът изобразява.
Науката върви подир изкуството - успоредно и следвайки извивките и подскоците на случващото се, а често и предхождайки го с една-две стъпки. Научна хипотеза и художествена измислица са два подхода към реалността: първият слугува, вторият сам ръководи.
Захванах се да препрочитам "Смешното", научно изследване върху природата на комичното от Исак Паси. Опит може би да си обясня какво съм сътворил в книгата "Ламски", без да ми пука за теорията, истински щастливец.
Изкушава ме идеята да пратя чрез куриерското бюро "Историйките на ученика Ламски" до личности, които смятам стойностни в днешна България. Имената на двайсет и един съм отбелязал в своего рода Индекс на уважаваните и стойностни живи днес българи. Вероятно са много повече, но аз толкова знам.
27.07.2004.
Да уговоря договор за реклама с фирми, проспериращи на българския пазар, като производители или разпространители на стоки за масова употреба... Стикери в размер А-3 на шеговитата илюстрация "Ламски със знамето" предназначени за разлепване - и това е идея, наред с други знаци, които да послужат за огласяне на книгата, за да стигне до колкото може повече четящи, колкото може до повече простосмъртни българи.
* * *
От начало до край книгата "Ламски" се прави с мои средства и с тихо отвращение към т.нар. "наши моми и момци", влизащи през парадния вход в днешната наша литература и публицистика.
Никой не ме е държал за ръчичка. Писал съм, въпреки литературната и всякаква друга конюнктура в Републиката, въпреки ония присъщи за местната интелигенция съображения и меки поклони към властта и паралиите-новобогаташи.
Ако има нещо, с което съм се съобразявал, то е средата, в която живея, простолюдието на истинската България, което е много по-близо до Иисус и неговите послания от всякакви явно или тайно назначени на длъжността "Оратор на Истини от последна инстанция" и "Пастир на българския род".
tisss
___________________________________
* Така се виждали пратените да се самовзривят на някой многолюден площад, според ислямските им вдъхновители. Бел.м., tisss.
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
Познанието дори само на един човек включва познание върху цялото човечество. Биографията на всеки от нас, взета сама по себе си, е всъщност биография на отрязък от живота на цивилизацията.
Нямаме дотолкова услужлив образ пред очи, който да представи колко силно сме зависими едни от други, как влюбването, разочарованието или смъртта на някого, за когото дори не си подозирал до последния момент, ти влияе - и после се чудиш: защо днес нямам апетит, свят ми се вие и ми е болно!
Според парадоксална хипотеза, египетските пирамиди са изградени не с физическо, а... с психическото едновременно съсредоточаване на стотици хиляди човешки същества в мястото, откъдето да се повдигне 4-5-тонният каменен паралелепипед; и така хиляди базалтови паралелепипеди един след друг кротко са се възнасяли до полагащото им се в общата пирамида разположение.
Действително космосът е нещото, достойно да съзерцава пирамидите. Ала има и неща, по-сърцераздирателно звучащи. Едно от тях е собственото ни въображение, в което - подозирам - има участие Божественото, Богът (ако го има).
Големите послания идат, просмукват се до нас през талазите на стотици отишли си от света на живите... поколения хора. Даже не са и подозирали какъв дар ни пренасят тия някогашни живи. И ние - също като тях, продължаваме пътя на огромните облаци познание, без да проумеем каква ценностна за човечеството информация пренасяме на гърба си.
Е, проумяваме, успяваме криво-ляво да разкодираме нещичко, да го добавим към вече разкодираните енергии, които просвредляват хаотичния ни, сякаш мравешки, свят.
Не ми е присърце сляпата Вяра, Аксиомата - дето ни помага да разберем самите себе си. Присъствието на свръхразум над главата ми ме изпълва с бунт, точно когато искам трезво и смирено себе си да огледам... но с моите си очи, не през очите на някой Друг, който ни гледа от космоса.
И като зная колко сме беззащитни, отбелязвам си: в уязвимостта ни е духовната ни сила. Вижте колко беззащитно е влюбеното сърце! Какви мъки, какви премеждия, докато изведеш флотилията си от океански платноходи из фиордите на невежеството в откритите слънчеви простори на познанието.
И нищо не те застрахова, нищо не ти се притичва на помощ, нищо човеколюбиво и майчински не кърши ръце зарад тебе! Ти си сам - толкова беден и толкова щастлив, че устата ти може да изрича думи, важни за шест или осем милиарда такива самотни души като тебе.
Наричат това "призвание", "да откриеш бога у себе си" или "откровение", но не е измислена все още точната формула на таланта; всеки, който има малко от малко усет, го усеща, но не успяваме да го определим, да го назовем точно, да го оковем в златна рамка - и това е чудесно като Любовта.
Как ще почувстваш любов, ако не си бил наранен! В кървенето на сърцето блясва Тя в цялото си великолепие. И дали съвършеното не се съдържа във факта, че сме създадени несъвършени, т.е. вечно стремящи се?
Ужасно и хубаво е, че вселената няма край, че собственото ни въображение е свободно да моделира образи на непонятното, без да се притеснява, че има издигнати навред около нас дебели крепостни стени и издълбани ровове, пълни с отчаяние от крайното познание на света и живота.
За мен християнската религия не е нито основа, нито предел; тя може да ме съпътства, да ме държи за ръчица известно време, докато сам проходя, а после...? После да се завръщам към нея като в майчиния дом, за да й разказвам за подвизите и страданията си.
Тогава защо така силно желаят да ме ограничават с религия! Та аз и без техните напътствени тревожни и назидаващи погледи съм си неин син... Но не! Те искат доказателства за вярност... Наивници! Това е най-тъпият начин да започна да ги пренебрегвам.
Та ето що! - Любовта и Свободата са сестри; биографията на разума произтича от това съчетание. Моята вяра е в моя скептицизъм. Желая да се обръщам към тоя дом на Иисус Спасителя, когато наистина ми е нужно, а не по задължение, не и според календара на черковните празници и ограничения.
Поставят птицата в изящна клетка и се чудят, че забравила да лети.
Всеки, правещ откритие, се сблъсква с необходимостта, с драмата да разчупва канони, ограждения и окопи да прескача, гранични стълбове да отмества с пот на чело.
Не, това не е от тщеславие - самовлюбен ли ще наречете запретналия ръкави да оре нивата?!
Не отчитат, правят се, че не забелязват очевидното: той откривателства не за себе си; иначе не би търпял да му се подиграват, присъди да му отправят, да понася оскъдицата на собствения си простодушен стил на живеене.
Самозваният "елит на България" вони на кич.
Вижте посредственото, убогото, кекавото в какъв разкош ни се представя!... То са накити, знаци на власт и слава, хермелинови кралски наметки, златни и диамантени скиптри... Ровнеш ли под гланцираната повърхност обаче, няма никого освен зъзнеща, тракаща със зъби притеснена и гола мизерна душица.
Не мисля, че Иисус точно такива има предвид, когато поема пътя към Голгота. Над Богочовека виждам звездното небе, не купола на богато изографисана черква.
Какво значение,че си пренебрегван, ако си силен и в съгласие със себе си!
Същественото, основното е да изнесеш Познанието от себе си, от личния си опит и наблюдения; пък ще дойде часът и за прочит, ако е важно написаното. Защо да дебна момента, когато ритъмът ми е в значително по-пространни периоди от време!
Чувствам около масата си Сократ като жив човек - та той дори не си е правил труда да записва, просто - говорел, подреждал в разговорен стил онова, което виждал отвъд хоризонта на видимите повърхности. Дали го приемали или отхвърляли с възмущение, не ми е ясно, но го наказали жестоко заради пренебрежението му към уюта на материалните стойности. Убили го...
И си преставям как доволно потривали длани екзекуторите, а народът - по-точно изречено: простодушната тълпа, пеел дитирамби на местния сатрап: "Ола-ола, няма го вече Смутителя, светът отново е двуизмерен и плосък като долната кора на хляба наш насъщен".
Триста години шепнешком се предавало изреченото от Сократ. Триста години креяло и християнството подир разпването на Иисус... Ето в какви тактове, в какви отрязъци от време кълни великото!
Струва ми се, триста години подир смъртта на Омир са записвани и 27-те хиляди стиха на "Илиадата". Триста години били необходими, докато се открие заровеното съкровище - това са дванайсет поколения; заслужава да се спомене тоя факт пред обвиняващите в тщеславие, на които творецът непрекъснато разбърква представите и ги кара от нерви да подскачат в креслата си.
Огюст Роден, създавайки поръчана от общинската управа на френския град Кале групова скулптура на достойната отговорност да си гражданин - първо извайвал детайлно голите тела, а после ги загръщал в дрехи... с шеметната прецизност на твореца. Напразни усилия, ще кажете, защо да се трудиш над форми, които накрая ще скриеш!...
Замислим ли се обаче, няма как да отречем - за да е вярно на повърхността, преди всичко маскираното под нея трябва да отговаря на истината за живота.
Епигоните не проумяват таланта, наподобяват го: и в резултат - няма я магията, внушението липсва. Колко самотен е човекът, пожелае ли да чуе посланията на тревата, да пришие ромона на дъжда към ствола и клоните, да насели със стрелкащи се албатроси хоризонта над разбушувалото се море!
Елементарното, посредствеността - те винаги се движат маршово, в стегнат строй: веят знамена, скандират лозунги, дисциплинирано и чинно носят плакати с големи червени букви. Но това не е празникът, а заместител на откровеното вдъхновение, форма на тържество за стоящия над главите им. И няма как да не видиш изнурените под бича, унижените да демонстрират привързаност и съпричастие.
Уморително е така безкрило да се живее.
tisss
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
Екстри:
MilenaMila
почетен член
Регистриран: 27.10.2008
Мнения: 104
От: София
Банкя. Първи седмици след фалшивото слизане на БКП от власт.
Всяко пренебрежение към естествения ход на нещата, всяка припряност скъпо се заплаща: с реки от кръв. Количествените натрупвания в сферата на духа не водят до скокобразни качествени преобразования, а до еволюция, която е постепенен процес.
Не може вечерта да си легнеш тарикат и измамник, пък сутринта да се събудиш кавалер на честта. Тая работа така не става.
Светът на общественото съзнание се гради не толкова върху материалния интерес, тъй като човекът е зависим и силно повлиян и от феномени с интензивна духовна същност, каквито са Вярата, Любовта, Надеждата, с други думи изречено: стремежът към вътрешна хармония, трепетът пред инстинктите за живот, продължение на рода, щастие, вродените и преоформени и опредметени/олицетворени представи за Добро и Зло, Хаос и Хармония ни съпътстват през целия ни съзнателен живот.
Човешкият разсъдък много по-сложно, отколкото го представят стройните теории, отразява света. Героизма, подвига предлагат като еталон за личност и достойнство, а и героизмът, и подвигът са всъщност изключения от нормалното.
Баща ми се върнал от фронта с орден за храброст, без - изтегляйки триста метра напред фронтовата линия, да съзнава, че върши нещо изключително. Изключителното го видели стоящите отстрани. По оскъдните му, изтръгнати с ченгел от мене думи, 22-годишният редник просто пълзял или притичвал на прибежки между трупове в силно обстрелваното поле между двете войски - немската и българската...
Какъв подвиг, какъв героизъм! Великолепието му в моите очи е, че отказваше да приеме именно подвига и героизма.
Роден: "Изкуството е урок за искреност. Истинският художник изразява това, което мисли, с риск да се сблъска с всякакви предразсъдъци."
Мирозданието се крепи върху твърде яки основи, заложени в човешката ни склонност да се възторгваме от себе си, да се виждаме непременно център на Вселената, тъй че нашите представи непрекъснато изкривяват истината, моделират я - казано без емоция.
Политиката е сред ярките доказателства за склонността да се самозаблуждаваме, изкушени от красиви лъжи. Понятието "демокрация"* е категорична неистина, тъй като се подрежда в някакъв вид йерархия на ценностите. Понятия, като "свобода", "равенство"... фиксират наши горещи желания и мечти, но обективно те не съществуват в живота.
Идеализира се т.нар. "борба". Представят "борбата" като сражение с хаоса, а тя е всъщност носител на самия хаос.
Народите нямат склонност да воюват помежду си, за да се докажат; отвращението помежду им го внасят именно обладаните от грандомания манипулатори, теоретици на идеализма, обаятелни оратори от името на уж висши инстанции, каквито са световните религии, политическите партии и движения.
Строго погледнато, християнската философия се състои в хармонизирането на човека със света и с обществото на другите хора, независимо от нашия вроден егоизъм. Затова пък идеите имат приятното свойство да се самоопровергават.
(Вали тая сутрин и е много приятно за писане - приписка в полето на бележника.)
30.07.2004.
Камий Клодел - модел, творец и любима на Огюст Роден, завършила живота си в клиника за душевноболни.
Реплика на Ася, с която бяхме женени до декември 1988-ма, в момент на ярост: "Ти си самият ад. Как живееш с тоя ад у себе си!" Та оттам ми хрумна, че всеки сам твори своя ад.
* * *
Проблемът на нашата цивилизация в годините, месеците, дните подир 11 септември 2001-ва е как да бъде елиминирана злостта в първоосновата на Исляма, без да се почувстват засегнати милиард и половина мюсюлмани.
Да се правим, че не забелязваме делата, произтичащи от тенденциозен преразказ, а и от превратните тълкувания на Стария завет от християнската Библия във версията на Мохамед, пророка на Аллах, става все по-трудно, все по-тягостно. В зората на глобализиращия се свят таз роила се метастаза заплашва да взриви човечеството в самата основа на живота, като отрича от най-висока уж в нравствеността трибуна именно човечността.
Отрязаните глави, избитите невинни жертви на конфронтацията между унижените бедни и благоустроените общества поставят неотложния въпрос пред философията кой има полза от това крайно озлобление и как тоя хищник да бъде изваден на светло и нравствено порицан.
Никакви стени и прегради не ще ни предпазят от злото, докато не бъде разкодиран, т.е. обяснен! - механизмът, по който Злото бясно се възпроизвежда.
Светът е в състояние на война - война уникална, непозната досега по мащабите си, понеже нейните "свещени бойци" или "воини на Джихад", както се самоназовават, отричат априори собствения си живот.
И не мога да обясня защо точно в тоя момент и точно тук ми минава през ум, че нещо ми напомня по гротесктен начин изсмуканите от пръстите бръщолевеници за момченцето Хари Потър.
Вниманието ни е заето с "подвизи" на дрогирани самоубийци сред невинни жертви на подвига в името на върховен бог, а всъщност тия манипулирани от човеконенавистни тълкуватели... фанатици са краен продукт на Духовна сила, която недобре или повърхностно познаваме.
Иисус - живопис от Ел Греко.
Събитията от тез първи години на третото хилядолетие от появата на Иисус само потвърждават великолепието на християнската философия, която се гради върху любовта и смирението, като основа на живота върху планетата.
Аллах, представен по тоя начин: именно като версия на Бога-отец от Ветхия завет, е типичният грандоман, настояващ непрестанно да бъде хвален и въздиган над реки от кръв и поля, осеяни с човешки трупове.
Поне вече хищното лице на това тълкувание като фанатична маска трудно може да бъде представяно за образ на Съвършеното добро. Ислямският фанатизъм най-мощно опровергава фундамента, основата на Исляма. Но това е само началото на дълъг път за елиминиране не на ислямската религия, а на таз монотеистична философия на фанатизма и озлоблението.
Къде бъркат обществата, изградени върху християнските постулати? Може би самите мюсюлмани, искрено вярващи в Аллах, възприемащи го именно като Свещен образ на Добрата световна сила, ще подскажат отговора - защото именно те са най-силно уязвени в честта и човешкото си достойнство.
За огромни множества мюсюлмани сега Съединените щати са Враг № 1; но на мястото на САЩ би могла да бъде всяка просперираща друга държава, която охранява интересите и живота на своите граждани.
Струва ми се, оназ малобройна група от свръхбогати и практически необезпокоявани властници в Близкия Изток е изворът на нещастията, а янките със своята хаотична и безобразна "политика от позиция на силата" се държат като слон в стъкларски магазин.
Тоя конфликт не се нуждае от оръжия, а от разум. Съдбата на бедния и унижен арабски мюсюлманин става тема, която тепърва предстои да бъде обсъждана. Какво добро да очакват от него, като са му отнели възможността да живее човешки?! Трохите, подаянията не са достатъчни за него, и това е очевидно.
Какво добро е видял тоя човек от страна на лицемерния Запад!
Човек се ражда добър и изпълнен с копнежи и планове... Когато към него се отнасят като към терорист, той наистина ще отиде да се взриви сам на някой многолюден пазар като фанатичен убиец.
Аллах ли се грижи за него?... Но той се кълне в Аллах, защото не вижда друг изход, и самоубивайки се в името на Аллах, смята, че възстановява честта и достойнството си.
Лесно е да го осъдиш; трудно е да го разбереш. И причината не е у него, а в нашето всеобщо нехайство към участта му. Умният търси причината първо у себе си, наглецът просташки зее срещу света.
Апостол Павел - живопис от Рембранд.
Войниците на САЩ са жива мишена на омразата, която набъбва в Ирак. Какво правят там освен да разпалват ненавист, да онагледяват лицемерието на висшата държавна администрация на най-развитата материално държава в съвременния свят?!
Един ден рейнджърите ще напуснат Близкия Изток, както преди това с подвита опашка напуснаха Виетнам, за да се потвърди старата максима, че съдбата на един народ е дело преди всичко на самия народ.
Отвратителното сега е, че съдбата на арабина вече влияе и върху нашата участ, независимо какво знаем за тоя човек.
Следва
tisss
_______________________________________
* От гр. demos "народ" и kratos "сила", и оттам demokratia през лат.: държава, която е устроена върху ред правни норми, сред които основни са равноправието, гражданските свободи, и най-важната сред тия норми - императивът, че народът е суверен и с вота си определя кой да управлява общите дела, кой да защитава интересите на нацията. Бел.м., tisss
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
Не всяко идеално женско тяло, лице, присъствие в пространството (глас, аромати, жестове, докосвания) привлича и изкушава. Не всяка идеална структура предизвиква положителни емоции.
Орнаментите върху фасадата и във вътрешността на мюсюлманския храм, например, би трябвало да ме очароват, а ме оставят равнодушен, понеже претенцията, че са красиви, е твърде очебийна, твърде настойчива, носи ми усещане за прекаленост, за преиграване, което за мен - сина на простосмъртния дърводелец Кирил от Харманли, може да бъде дори отблъскващо.
Човешкото е нормално, когато допуска грешки в пропорцията. Иисус е уязвим, и това го прави много по-близък до обикновения човек от някакъв си строго осъразмерен, могъщ в излъчването си - и затова именно! - потискащ... бог.
Аллах, или с други думи казано: Богът-отец, като образ ми е противен, може би защото хвалителите му опитват да ми докажат, че и красотата може да е жестока, назидателна, непоколебима и мрачна спрямо човешкото у мен.
Такъв образ не може да ме увлече.
Чувствата се пораждат в гранична област, където идеалното се разкрепостява в обикновеността. Човекът изкушава именно защото е грешен, не се поддава на строгата логика. Всякакви всеобемащи и уж обясняващи света докрай теории, идеи, религии отблъскват със своята строгост, скованост, едва прикрита неприязън към грешния човек зад кухи фрази за любов.
Фанатикът безусловно вярва, понеже е посредствен, а не защото духът му е силен. Силният дух не би позволил да го оковат, над главата му не звездното небе, а орнаментираната везба на изкусни манипулатори да го очарова. Това, което назовават "вяра", в повечето случаи изобщо в религиозните общности, тълпящи се в нозете на всяко божество, се оказва подчинение, сурова дисциплина, ужас да не сбъркаш канона, да не разгневиш Силата.
В името на човечността унищожават най-човешкия рефлекс - склонността ни да грешим, да се изкушаваме, с други думи и по-ясно изречено - сурово потискат стремежа ни да мечтаем, да опипваме граничните забрани с риск дори за живота си, но и с тръпката на откривателя.
Фанатизмът роди инквизицията на католицизма, фундаментализма в исляма, бетонната самоувереност у комуниста, нациста, иранския аятолах, афганистанския талибан, роди самоуверения завоевател и грандоман, прекосил Атлантика, за да пренареди Арабския Изток.
Любовта се обновява не в строгата вярност, а в стремежа към вярност и съвършенство. Съвършеното ме прави безразличен; то е свършен факт и аз не съм му нужен другояче освен като апологет, като отдаден докрай последовател, готов да се подчинява.
Учениците на Иисус са вдъхновяващ пример именно защото се стремят към Него, без да са копие на Богочовека. Някои хора у нас, в България, съжаляват, че Левски не се поддава на канонизиране като християнски светец (защото е убил чорбаджийския слуга), а не би трябвало да съжаляват...
Левски е такъв образ от граничната зона, където високите духовни енергии се срещат с тленността и присъщите й страсти. В това е обаянието му: хем прилича на нас, хем носи у себе си в много по-висока мяра Божествената искра за свобода и хармония между човеците.
Ако сте забелязали, подире му шетат неколцина самоуверени (Анастас п. Хинов, Димитър Общи...) сеячи на раздори, но той никога не слиза до тяхното ниво на ненавист и ожесточение.
Идеалният кръг е символ на съвършеното, т.е. на свършеното. Като основен творчески импулс в реалния материален и духовен живот на човека, Любовта е призвана не за съзерцания, а за действие. Тя се възражда там, дето предстои да се появи нещо ново и различно от досега установеното.
Докато има грешници, ще има и Любов.
01.08.2004.
Ако няма съпротива, няма Любов.
Любовта е априори творчество, стремеж към нещо ново. Където всичко е открай-докрай подредено, точно отмерено, балансирано в идеални пропорции, Любовта отлита; нейната бледа сянка е Уважението, но Уважението, Респектът, Подчинението няма как да я заменят.
Парадоксална е връзката между Бог-отец и Бог-син... Старият Бог приковава с пронизващ поглед, унижава чрез назидателността,чрез настояването множествата да повтарят колко е всеопрощаващ, колко е великодушен, колко е незаменим; Иисус - напротив - уязвим е, и колкото по-зле се отнасят към него човеците, толкова по-близък го усещам.
Всъщност, Иисус се уподобява на простосмъртния, за да вдъхне увереност, че - може и да си губещ в изпитанията на материалното, но именно за губещия звучи Химнът на живота, а човешкиаят дух се очиства от налепите на самодоволство, лакомия и от най-страшния грях - високомерието, възгордяването, надменността.
Позволеното е територия на Бога-отец; Иисус е великолепен именно като унижаван и страдащ дух, който ни учи: където е Любовта, там са гейзерите на божественото, не се колебайте да прекрачвате правила и забрани, ако това, което ви води, наистина е Любов, а не страст за притежание!
Бог-син е най-силният аргумент за необходимостта от Бог-отец, и то е диалектическо единство. Богът-отец е могъществото на Силата, която с нищо се не съобразява освен със Себе Си; Богът-син е облагородената от човеколюбие Вяра. Иисус в човешкото си пребиваване, когато е човешка плът, неуморно се позовава на Бога-отец, от когото черпи енергия за своите чудеса.
Какво излиза? Духовното укрепва и просиява именно очовечавайки, изпълвайки с човеколюбие жестоките стихи на Абсолютната власт, която тиранизира всичко живо на земята и във вселената.
Фундаментализмът в исляма, доколкото в качеството на обикновен човек го разкодирам като философия, накуцва именно с огласените на висок глас претенции за непогрешимост, за свещена праведност. Според Корана всичко живо е под строгия надзор и във властта на Върховния суверен, следователно - няма движение, няма развитие. Пак според тая велика Книга Духовното ми се представя като застинали каменни облаци над нас, не като зов към хоризонти и небеса...
В привидния хаос на простосмъртието се натрупва велика жажда за подреденост и хармония, зад стените на най-мрачните затвори Свободата е най-мила.
Затова силно религиозните, обладани от фанатизъм общества нищо съществено не са сторили досега за човечеството, или - ако го има, същественото е сътворено въпреки канона, въпреки бетонния улей на претенцията за праведност.
Авицена* ми идва наум в тоя момент. Пък озлоблението, което възпроизвеждат тия общества на праведници вследствие унижения, на които сами са се подложили, потиска живота в материалните му плътски форми, обещавайки илюзия за Отвъдния рай под сянката на Върховния деспот.
Фанатичният мюсюлманин ме отблъсква както всеки друг фанатик, както фанатизма въобще, понеже гори от желание да... умре, отнасяйки в Отвъдното тълпи мразени до пароксизъм "неверници".
Какво е това!
Може би - отчаяние, въздигнато до степен вдъхновение?! Тук няма място за Любов** и самият "правоверен" е не герой, а страст за унищожение, инструмент на Ненавистта.
Християнството като подход към човека е ключово завоевание на нашата цивилизация. Без да оковава човешката ни природа, то е подтик да разширяваме териториите на познанието, без да громим любопитството, без да гледаме изпод вежди изкушенията, непресъхващата любознателност - така присъщи на слабия наглед силно уязвим в плътта си, но неукротим за творчество и откривателства Човешки дух.
* * *
Представен като един от сто и двайсетте пейгамбери***, Иисус е според Корана принизен до един от многото пратеници на Бога. Чрез таз незначителна сякаш редакция върху християнската версия на Библейската легенда за отношението между Бога-отец и Богочовека Иисус... отнета е най-съществената част от християнската етика и философия: възможността чрез Любов да се решават жестоките противоречия между хората.
Бог-отец, Бог-син и Бог-дух в триединството си са фундаментален подход, обновяващ неандерталщината, нахъсването на огромни множества човеци срещу всички останали, които не споделят фанатичното едностранчиво мислене.
Великолепието на християнския подход е в това, че - без да отрича Бога-отец, без дори да се усъмнява в неговата власт и енергия, го прави част от духовното мироздание.
Избягната е конфронтацията, озлобяването е заобиколено или прекрачено. Пред човешката личност нещата са представени така, че личността (според жизнения си опит, талант, генетични заложби, умение, настойчивост) сама да прецени кое е Добро и кое - Зло.
Доверието, проявено към човека, е жест, възможен единствено от страна на духовно извисени мислещи умове.
Тъй от древността до наши дни гласът на мъдреците ни помага да живеем със своята лична участ и драма на земята, настоява да търсим и създаваме хармония дори там, дето Злото и Хаосът тържествуват самодоволно.
* * *
Модерното цивилизовано общество в момента се занимава с кървавите сблъсъци в Близкия Изток, занимава се с проявите на издевателства над невинни. Но това са крайни резултати от едно в генезиса си античовешко отношение към проблемите на света.
Наивни ли сме, или сме толкова интелектуално недорасли да не забележим сърцевината на Злото?
Противопоставянето "християни-мюсюлмани" е непродуктивен подход. Мислещите умове би трябвало вече да са разкодирали посланията от Легендата за Богочовека Иисус, който - без да отрича Бога-отец, извършва поврат в мисленето - нежна, ала вероятно най-решителната революция в сферите на духа от две хиляди години насам.
Следва
tisss
_____________________________________
* Абу Али ал-Хюсеин ибн Абдалах ибн Сина (известен като Авицена) - живял ок. 980 — 1037 г., е ирански лекар, философ, учен, поет, музикант. Автор на 450 книги върху широк кръг теми, най-вече философия и медицина. Смятан за баща на съвременната медицина. Пише на персийски и арабски. Последовател на Аристотел и неоплатонизма. Съчинението му „Канон на медицината“ (състоящо се от пет части), преведено на латински през ХІІ век, в продължение на няколкостотин години е основно ръководство за лекарите в Близкия изток и Европа.
** Означаваните с курсив думи да се отличават от стесненото значение, когато са употребявани в разговорния стил.
*** Т.е. апостоли, пророци, агитатори и пропагандисти на върховния княз, деспот и тиранин. Бел.м., tisss.
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
Екстри:
MilenaMila
почетен член
Регистриран: 27.10.2008
Мнения: 104
От: София
В петък след обяд в заведение на футболен клуб "Славия" от хора... в полицейски униформи, дошли с полицейски джип, били разстреляни бос от мафиотската "СИК"* и негови петима телохранители; други двама от тая дружинка беряли душа във военномедицинската академия. Току-що депутатът Николай Николов от СДС по Радио "Нова Европа" съобщи за "яки запои между мафиотски босове и висши служители на МВР".
* * *
Вчера в два града - Мосул и Багдад, струва ми се - по едно и също време са взривени дистанционно коли-бомби пред поне пет християнски черкви, когато там е протичала празничната християнска Вечерна молитва и храмовете са пълни с богомолци.
Информационните емисии на българските и световните медии все повече заемат формата на военни комюникета. В самите Съединени американски щати е обявена втора по степен на готовност тревога в очакване на терористични актове от мюсюлмани-самоубийци. Заплахата е срещу сгради на нюйорксата стокова борса и други центрове на световните банки и търговия с ценни книжа.
Пребоядисаните български комунисти вчера на връх Бузлуджа провели петдесетхиляден (?!) митинг. Облеченият като рокер Сергей Станишев обявил "сериозната заявка" на т.нар. "другарки и другари обновени демократи" да поемат управлението на Републиката.
От БНТ и бТВ се лее информация за живота на новобогаташите и обкръжилите ги плътно сноби - травестити, тарикати и мародери на днешна България. По Нова телевизия титулувана като "българската CNN", снощи повторно излъчваха едночасово предаване, в което се обсъждаха такива "изключително важни за нацията" теми, като:
1) Гей ли е лидерът на партия "Новото време" г-н Емил Кошлуков?
2) Кой тузар подарил луксозния мерцедес на хубавицата Ирен Онтева?
3) Как ще обзаведе 450-те си квадрата супер-луксозен палат в столичния квартал Драгалевци свързаната с мафиотите хубавица Жени Калканджиева, която възнамерявала да вдигне високи зидове около имота си, за да не й загрозяват пейзажа съседните бедняшки къщурки, а в огромна зала на два етажа въпросната мома Жени проектирала специален кът, където с изискани личности да отмаря в тихи философски мухабети, вкусни ястия, луксозни питиета и чат-пат игра на карти...
В сутрешното неделно предаване "Сблъсък" по бТВ пък темата за ожесточен спор бе дали една дама е в състояние пълноценно да обича двама или трима мъжкари едновременно (оле!), а и хубавите женички по любов ли се омъжват или встъпват в брак само за да си устроят животеца в разкош и мързел.
Наистина страхотно занимателни животрептущи проблеми за цялата ни бедстваща нация!
Единствено във възобновеното предаване от Татово време "Всяка неделя" по БНТ водещият Кеворкян in live с двамата сина Кин и Стефан на наскоро починалия Радой Ралин възкреси представата за човек, който живо се е вълнувал през последните двайсетина години от живота си за притесняваните от властта водещи личности в българското изкуство и култура и за мизерните пенсии на днешното поколение пенсионери.
Като глас от мъртвилото прозвуча и разговорът на Кеворк Кеворкян със строителя Игнат Раденков, който изрече тежки думи за управляващите:
че по върховете на Републиката ни са пак същите комунисти от редичките на "Тодор Живковата гвардия", окопали се в управата на БСП и на над двестате политически формации у нас. Вж. http://images.google.bg/imgres?imgurl=ht...l%3Dbg%26sa%3DG
Игнат Раденков
От всичко дотук оставам с усещането, че сега в Републиката ни цари романтичен и зловещ хаос, и значи: всеки се спасява както може, а народът - обикновеният простосмъртен... изнемогва, отдавна е престанал да слуша какви лъжи говорят политиците, мечтае единствено как да си плати данъците, таксите, тока, да си купи облекло и обуща втора употреба и парчето хляб.
Че тоя българин е озадачен (меко казано!) от разкоша, в който се вихри най-посредствена измет (политически курви, чалга-певачки, бандити). Култура, изкуство, образование, съдилища, държавна администрация, кметски управи - всичко, всичко е "пълен батак", а крадците от ден на ден стават все по-нагли и лицемерно ги охранява част от продажната интелигенция на България.
* * *
В дванайсет по обяд по телефона се свързах с печатаря. Чувам свежия му мъжествен глас: "Мисля за тебе, работя за тебе!". Според онова, което наприказва, книгата ми била набрана... почти, корици не бил почнал още да прави, и изобщо - заебал работата, казано на хъшлашкия филибелийски жаргон.
Между приказките му научавам и... че ползвал част от офсетовата хартия, онез две хиляди листа, които му закарах на крака за допълнителните сто екземпляра на книгата ми. Урррра! Може пък да изпълни, каквото е обещал.
Това е типичният българин, мисля си - човек симпатичен, но и известен с нехайството си, с това, че не спазва срокове и обещания, нарушава подписани договори на всяка крачка... Ала какво да го правя! Национален характер... Каза, ще ми звънне, като се прибере след обяд в Рогош, и съм убеден, че няма да се обади, докато пак - подир седмица вероятно - сам не го потърся. Мога да се кося от яд, мога да го нападам, но тоя стил ми е добре познат - да се разтакава, да отлага една работа до безкрай.
Може би и аз съм такъв, кой ме знае!
Лошото е, че ми обърка предварителни планове и сметки точно сега, когато съм в годишен отпуск и имам възможност да популяризирам книгата, пък и евентуално: да се видя с някакви мижави пари от продажба на "Историйките на ученика Ламски".
По груби изчисления затворили са ми дотук в някаква селска къща около 1500 лева, задлъжнял с около 250 отгоре, ръцете ми - вързани и съм принуден да се надявам на мимолетните настроения у "моя печатар" от село Рогош, Пловдивско.
Ще ми се наложи да търся друг тарикат и мил измамник (ако продължа да съм доверчив и наивен), ако все още не съм се отказал да видя отпечатани останалите ръкописи. Строго погледнато, какво ли го вълнува света това положение, но аз да си кажа все пак. Че ми уби мечтата някакъв си селски тарикат.
В редичка чакат:
1. Сборник "Крайпътен ресторант" - четиридесет разказа плюс новелата "Ася".
2. Сборникът стихотворения "Порто Фино".
3. Есеистичната хронология "Въведение" - пет тома от по 250-300 стр.
4. Книгата с афоризми "Врели-некипели": стотина страници плюс двайсетина миниатюрни илюстрации.
5. Сборник политическа публицистика от 1990-92 година: есета, печатани във вестник "Демократическо знаме" и подир това.
* * *
Римокатолическият папа Йоан-Павел ІІ - старец, трогателен в увереността си, че е Божи наместник в тоя свят... Католицизмът е нанесъл не по-малко беди на човечеството от ислямския фанатизъм през последните шестстотин години след Христа. Цялата пищност на религиозния ритуал, всички тия салтанати и златовезани одежди, наметала, самата папска тиара спорят с евангелския текст, дето са цитирани думите на Иисус:
А ти, кога се молиш, влез в скришната си стая** и като си заключиш вратата, помоли се на твоя Отец, Който е на тайно...***
* * *
Надвечер позвъних по телефона до оная печатница в Рогош. Печатарят не се бил прибрал от Пловдив. Ама разбира се. Рапорт приет! - тоя стил, тоя нашенски манталитет на дребните мошеници-кокошкари вече ми е добре познат.
Следва
tisss
_______________________________________________
* Изпълнителят на т.нар. "мокри поръчки" Милчо Бонев, по прякор Бай Миле.
** Т.е. вглъби се в себе си, не се моли, показно обърнал насред площада лице към твоя бог...
*** От Матея, гл. VІ, стихове 6-7.
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
Това е същият ъгъл. Там се дели Светлината. Тя отминава наляво и потъва във залеза. Вчера слънцето счупи. Но сега гледам направо (с годините слепотата го позволява). И златният паяк бавно пълзи към морето.
Мислиш ли, че счупеното носи щастие, ако не е яйце (вътре е бяло). А казано е: “ …от ръката на стражите кръвта му ще изискам!”*
Без цена.
Брътвеж с претенция ли е това по-горе (вж. http://truden.com/modules.php?name=Forums&file=weblog_entry&e=3997) или "текст за общество на Специално посветени"? Сравнявам с Библейската притча, като подход да се казват важни неща за човека, и се изненадвам до какви дълбини на човешката душа стига мисълта на белязания от Бога. Авторът приложил и отправка към един от най-драматичните късове в Библията, тъй че: четете, българи, четете и се просвещавайте!
Като невежа относно вилнеещия снобизъм и чалга-култура, друго не проумях, освен че нахвърляните безсмислени, несвързани помежду си фрази нямат нищо общо с нежния и груб живот на простосмъртните.
tisss
БЛАТОТО И ЛИЛИИТЕ
17.02.2001.
Задушница... Всичко се е родило от недоимък. От недоимък, казано с друга дума – от неудовлетворението. Защото ситият е спокоен и не се изкушава. Неудовлетворението е раззинала уста; ходи назад-напред, обикаля света, а очите му гледат внимателно за плячка. Всичко се е родило от недоимък, което си е самото нарушено равновесие, самата нарушена хармония, самата ранена Любов.
Ситият не твори, не създава; той и не търси, понеже всичко му е под ръка. Кой мечтае най-силно, моля!... Който най си няма, той най мечтае.
И като назовава нещата, които иска, по име, значи, като ги кръщава... дава им златен образ, прави ги икони на мечтите си. А това си е опитомяване на дивото, на животинското, на природното.
Ето как човекът се научил да говори. Всяка дума той издърпвал с копринена нишка от неудовлетвореното си, от изпълненото си с лакоми желания изгладняло сърце. И обличайки в звук, в членоразделна реч нещата наоколо, ние ги опитомяваме, караме ги да ни се подчиняват някак. Което бяга подплашено настрани и съзнанието не успее да го улови, да го опише, да го изкаже, то си остава неясно и чуждо, то е сянка на облак, нещо заекващо с оросено от пот лице и тяло, но неопределимо. То е самият хаос, но и вече предчувствие, но и вече предвкусване на ловна страст.
Кой твори, кой бленува, ако не гладният!
* * *
Нарекох я „гургулица” и не знам защо, даже не се и бях замислил – думата сама ми дойде на устните. И то е представа за нещо с бяла лебедова шия, вдигната брадичка. Не трябва да звучи обидно: гургулицата не е гугутка, макар двете да назовават като че едно и също. Ето как странно се държат понякога думите; оказва се, самата подредба на звукове вече говори над смисъла. Понеже „гугутка” е нещо сивеещо и обикновено, което кълве трохи по земята или чисти пера, кацнало на стряхата, а „гургулица” е птицата, когато лети, предизвиква възхищението, подканва ни за улов.
Едното е самата скромност, другото е недосегаемото – и точно в него е изкушението, гладът за творчество, което вече е самата красота.
Всяка дума (освен назоваването) е и образ от звуци и сенки от облаци. Така си обяснявам защо моите приятели така чудно съответстват на собствените си имена. А оттам вероятно иде и желанието да доработваме сами официалните имена... Защото „Георги” не е „Гошо”, нито е „Жоро”, а и версиите на „Георги” са повече от петдесет. Тия варианти на името са като нюанси в палитрата на художник: художникът най-добре си знае защо посяга към една, втора, трета от представите си за строго определена натура... А може би това става интуитивно, т.е. импулсивно, вследствие неподвластен на разума вътрешен подтик.
Назоваването е хвърляне на ласо, на копринена примка върху общите настроения и представи. Назоваването определя не само целта, но и кой е ловецът: добър човек ли е той или мерзавец. О, как силно ни говорят цветята, птиците, обикновените предмети, с които така сме свикнали, че сами вече преставаме да ги забелязваме! Обаче да сътворяваш, то е да виждаш обичайното наоколо си в златиста, особена премяна и значение. Мене пренебрежението към едно или друго ме зарежда с желание за работа.
* * *
Човечеството, хората – мравки, които издигат гигантски дворци, нещастни бедстващи, които създават великолепие, непрестанно се съревновават с представата си за някой си Бог, който нито го има, нито ни забелязва от Космоса.
Живеем като термити – достатъчна е стая, три на три метра, и ако крехката врата е добре затворена, сме спокойни; въоръжаваме се до зъби, а врагът ни най-страшен е в самите нас: носим го в гените си, носи се той като тресчица по вълните на алената ни кръв пенлива – невидим, недосегаем. Какви наивници, леле! Все чуждите богатства в очите ни, а своите богатства не ценим...
И защо му е на човек да се съизмерва с някакъв си бог?! Чудна работа! Ама че глупаво! Вместо да се радваме на това, което ни е дадено, ламтим света да налапаме, да го смелем с думи и език нахален.
Че смиреност липсва ни, то е пределно ясно. Ала не е ли разкош самото мечтаене, подготовката за война, потягането на ловното снаряжение! Мравки ли?! Че какви мравки сме ние, така наивни, но и така жизнени именно с илюзиите си!
* * *
„Амон” – оня, който крие себе си (от древноегипетски), т.е. неназованият, творецът на вселената; „скрита същност”. Амон е "Онзи, който сам се създаде". Който опита да го обясни, загива. Нещо като любопитство с голи сетива, като да галиш късче радий... Вселената била тъмна, мълчалива, неподвижна. Амон е творческият изблик на енергия... От него започнало „времето”...
Змията е като изстрелване на семе в утробата; затова вероятно преди три и половина хиляди години змията са назовавали Кем-Атеф или „Оня, който е завършил своя миг”. Че има ли по-върховен от екстатичния фокус на съвкуплението, мисля си. Жреците в Древния Египет не са за гледане отвисоко; грешим, като се мислим за по-напреднали: логическото познание не би трябвало да се състезава с интуитивния образ, а да се допълва от разкоша му, а защо пък не – понякога да му дава преднина, старателно описвайки сетне гъвкавите му откровения.
Ако, строго погледнато, Истината е трансцендентална (винаги изплъзваща се от логиката ни), не е ли интуитивното познание оня светкавичен лъч, който ще я фиксира върху хартията или папируса?!
Древните митове са кодирани откровения за Човешката душа, за Духа, който е в нас, за собствените ни странности. Ето, например, цикъла от сюжети около митичния град Тива. Върху им се гради философското великолепие и величие на цялата Древноелинска драматургия (Есхил, Софокъл, Еврипид...). Какви хоризонти за изследване са това! Съвременната модерна философия бледнее пред тяхната многопластовост и многопосочност. Подозирам, самата философия като човеколюбие е по-малко изящна и по-малко ужасяваща в апокалиптичните си видения от космическата хладна яснота на Древния мит.
Не говоря за постижения като крайна цел, като стремеж към завършек; говоря за самия ход на познавателния процес като безкрайна спирала от собствения ни пламтящ интелект (което ще рече „усет”) към ледената сърцевина на Космоса.
Не се притеснявам от любопитството си в тая сфера. Тракийската пепел под нозете понякога скърца между зъбите ми, за да не забравя, че не съм нищо повече от другите простосмъртни: просто стрък трева, който се любува на небесата над нас. Ако не аз, някой друг ще го запише – ако вече не е отбелязано в книги, които не съм чел.
20.02.2001.
Няма по-висок духом от оня, който твори в смирение за другите, пренебрегвайки своето – самолюбие, разни суети. Висок е орачът, на чиято нива се уповава светът, без да се интересува кой е орачът. Нозете му в калта газят, очите му са в облаците. Приоблачен е погледът, с който ни гледа, а ние крещим: „Наивник ли е тоя? Защо е такъв отнесен, сякаш не е от тоя наш свят?” ...И друго крещим: „Тоя пък за какъв се мисли! Я да го смъкнем долу, сред нас! Стига е броял звезди посред бял ден”.
Но кой е тоя?... Аз мисля – човек като всички ни, само зрението му е малко по-остро, та ни плашат тия негови очи. Поне упрек да имаше в тях, ала не – няма назидания, няма мръщене от негова страна. Така ни съзерцава Космическата бездна отгоре. Е, няма прошка за такъв човек. И се втурваме да му покажем каква мизерия е животът... Ала колкото повече го мачкаме и бием по лице, толкова по-висок израства. Пък ние – джуджета, боричкаме се да се покатерим по глезените му.
* * *
Лоши работи. Цигански банди от няколко години върлуват, крадат по автобусите и няма кой да ги озапти... Дотам са станали нагли, че вече открито грабят пред очите на пътуващите българи. Чувам разкази за грабежи по градския транспорт, линия „36” и линия „26”, и линия „6” в Пловдив. Жертвите обикновено са жени или възрастни хора. Граби се по най-хайдутлъшкия начин, по всички „правила” на мародерството и откритата престъпност.
Кого да обвинява народът! Простият обвинява манговците, циганите му са в очите; пък си мисля: виновни са тия с белите ризи и скъпите вратовръзки, дето съсипваха – разрушиха я издъно държавата ни уж демокрация да правят, ала тяхната „демокрация” превърна българския гражданин (бил той българин, циганин, турчин...) в измет, в наплашено стадо, което търчи назад-напред из кошарата и се блъска в бетонни стени с побелели от ужас очи.
Отнеха ни гордостта да се назовем българи, достойнството ни опитват да изкоренят. Бедният, гладният е готов ръка и на касапина си да целува; жените станаха само за подгавряне; младежта се изражда поради отсъствие на други образци освен проспериращи лекета, мухльовци, мекерета, разбойници, селски тарикати, опропастители на българщината. Къде са нашите бащи и деди, къде сме ние! Зъбите ни тракат от шубе, и има защо даже от един манго да се страхувам вече, че ще ми влезе в стаята посреднощ да ме ограби, да ме убие, жена ми или дъщеря ми да изнасили. Ей това е целта на занятието – да се хванем с циганите гуша за гуша, та ония отгоре да си веят байрака безнаказано.
Е, да продължим да си делим народеца на враждуващи партии, на късове да трошим нацията? Не сме ни „сини”, ни „червени”, ни „зелени”, ни „жълти” и „оранжеви”, ни „виолетови”. Глупаци сме, щом сме пуснали вълци между нас да ни кръщават ту в Светия Дух, ту в Аллах акбар, ту в „цивилизасиона на Западна Европа”, ту в богатирските билини за Матушка Русь.
Хей, отродници ли сме? Забравихме ли си родовете, корените, историята? Защо да се опираме на някого отвън и отдалеч! Отписахме ли се вече от тефтера на стопаните! Господар ли пак си търсим?! – милостив, нежен бащица с кралимарковска сила, та да ни нареди как да живеем, как да се плодим, как да му слугуваме на имота?! Единствено оптимистично пред онаглелите цигански банди ми иде на ум: „Колкото по-лошо, толкова по-добре! Най-разкошните лилии са в най-вонливите блата”.
tisss
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
Снощи през петия учебен час, за да привлека вниманието на осмокласниците към предстоящия урок по български, хванах се да им разправям за някои чисто психологически - и затова невидими - особености: например, за разстоянието, което всеки човек подсъзнателно създава между себе си и своя събеседник, спътник в автобуса, на опашката в магазина, за това, че в лично прилежащото пространство допускаме само най-близки на сърцето си същества... Че жените и момичетата (за разлика от мъжете и момчетата) допускат по-близко до себе си лица от своя пол... и пр., и пр.
Моите палета от VІІІ-г ме зяпнаха. Накрая, като си предадох трудния урок за глаголните особености в българския език, идва Антония, шепне и ме гледа в очите: "Господине, ах, господине може ли всеки час така... да ни говорите по мъничко за тия работи, де... за разстоянията между жените и мъжете?"
Вчера колегата Татяна Бояджиева, която е рускиня, а преподава английски, ми показва пето или шесто стихотворение от "Кардиф", което е превеждала на руски в нейната кухничка. Идея ми е да видя "Кардиф" в руски превод, та както се изразява в баладичното "Невярната съпруга" Федерико Гарсиа Лорка, "с дълги уговорки стана". Родената в Красноярск етична и нежна Татяна първо се дърпаше, после - като видя, че много не настоявам, сама дойде да ми каже: "Ще помисля"; подир седмица ми показа "опит за превод"; прибра си листа, пък подир още два или три дни, като ми връчваше почти тържествено други две неща преведени ("Чудо любви" и "Непоправимое"), пожела да й намеря листове, та да продължи, "доколкото е възможно".
И отново се застрахова, казва: "Георгий, поезията е отговорно нещо. Страхувам се дали ще успея", па цитира, струва ми се, Александър Сергеевич Пушкин какво мислел по въпроса. От своя страна, отговарям нещо, прочетено кой знае къде, а може пак от Пушкин да е, но остроумно измислено: че за превода важи същото, както за жената: ако е вярна - грозна е, пък хубава ли е - не ще да е вярна.
Ден подир това представя ми на руски точно ключовото стихотворение "Кардиф", което е и най-трудно за превод. То става в присъствието на младия поет, лауреата на Голямата награда за дебютна лирика през 1990 година в Националния конкурс "Южна пролет" Гален Ганев, също преподавател по английски, но пък женен за рускиня.
Младият поет възкликва: "Аха-а, така значи! Продължавате да превеждате!" и горката Татяна, доловила упрек в кокетната изненада на колегата, ситно-ситно примигва от смущение, пърха с мигли като пеперудени крилца, па отвръща целомъдрено, тъй че да чуят всички в учителската стая: "За друг не бих се наела! Това е много отговорна работа и не зная дали ще успея да се справя".
Сега, като описвам с усмивка ситуацията, ми иде на ум как подир разгорещен учителски съвет, дето се държах не твърде уважително към новата шефка, милата Татяна беше ми рекла, че съпругът й българин, и той се държал така безкомпромисно и рязко, когато се чувствал прав; в нейните очи това, каза ми, е ваша типична, българска национална черта.
* * *
Искам да съм с красивата и знойна Re. край реката, на "нашето си" местенце. Значи - походната маса, двата сгъваеми стола, чиста покривка, две порцеланови чашки димящо ароматно кафе и моя милост с цигара в ръка. Говорим... Какво говорим! Няма значение, важното е, че ми е хубаво с Re. Мисля си... И какво измислих?... Че трябва да си купя термос.
Стария го счупих... Нали! Без термос как ще се дотъркаляме до Марица, на десетина километра от Пловдив, и докато разгъна масата, оправя столовете да не се клатят, докато извадя покривката от багажника и не подредя порцелановите чашки... задължително с чинийка отдолу, и докато запаля цигара...
Пък греещата Re. ще ми духа огънчето да не мога да запаля, понеже цигарите били вредни... Изобщо, докато се натутаме-набутаме, кафето (при отсъствие на термос!) отдавна да е изстинало и... ега ти аромата, ега ти и студеното кафе!
Термос - ето кое значи притопляло щастието!!!
* * *
Едва когато се уверят, че не те е еня за тях, едва тогава почват да те ценят. Ама то важи не само за жените, ами и за литературните телета. Колега с докторска степен по филологическите науки два месеца вървяла безуспешно по петите на великия поет и редактор г-н Тодор Биков, само за да благоволи тоя последният да й отпечата онова (нещо за Йовков), което обещал веднъж в пристъп на велико снизхождение.
Същият мил господин "ме четка" по телефона колко съм готин и прочие... Е, как се получава тоз номер! Ако ми пукаше за него, за мижавото му и затънало в гадно славянофилство, попщини и ленинофилство вестниче, сигурно нямаше да съм тъй уважаван.
Онова, дето ти се набутва в изобилие, кой го цени! Пазарът не е ли всъщност надлъгване между търговеца и клиента?
Женският свят се изтрепва да харчи луди пари за боклуци с престижни имена. Мазах старата си жигула със свинска мас и я лъснах не по-зле, отколкото бих я пастирал с три-четири вида скъпи-прескъпи и прехвалени полир-пасти за автомобилни тенекии.
Поетът Ганев ровичка завчера из сборника ми "Кардиф", за да ми съобщи кое му харесало и кое искало доработване, според него... Като че има значение! Добричкият Гален... Търси не там, където трябва. Казвам: "Като нарежеш нещо живо и цялостно на парчета, това не ти ли мирише на аутопсия?" - а той, внезапно изчервен, усмихва ми се насреща приветлив, недоумяващ.
Точно заради пазарните хитрости крия сборника стихове "Кардиф". Значи, както се изразил оня Наполеонов офицер, Камброн ли беше! - към англичаните, които го обкръжили - него и оредялата му войска - в 1815-та... Милозливо му предлагали мирно и кротко да си се предаде...
"Лайно!(На френски звучи по-красиво, по-звучно - "Merde!") Гвардията загива, но не се предава"... За да бъде оценена, трябва да принудя света - Ай, как става това! - да я търси тая моя книга. Хем като я търси, тя да не му се предлага удобно като долнопробна проститутка.
Луксозните любовници не висят по сергиите, не преследват минувачите и шофьорите с предизвикателни сексуални намеци, а се предават много внимателно от ръка на ръка при подходящо обществено осветление/затъмнение. И защо ли?... Заради тайнството, необходимо на всяка магия... Бих перифразирал мъжествения генерал с перфидно удоволствие:
"Лайнари! Голямата литература не се предлага като шантонерка по пазарищата. Трябва да се напрегнеш, да я търсиш с тревожно питащо съзнание. Тя е като Любовта: може и да те разочарова отначало, да сметнеш, че е твърде обикновена, твърде простовата, липсват й витиевати словосъчетания, придихания и (най-често нищо не значещи) многозначителни уж метафори, липсват й финтифлюшките и панделките, по които така си пада беснеещата снобска паплач от нихилисти.
Но внимавай! Точно когато решиш, че пак си се излъгал... че някой идиот отново ти е подложил динена кора, вързали са ти тенеке на задника... точно тогава с нещичко незабележимо и толкова обикновено, с нещо делнично, присъщо на нормалния живот уж, тя изведнъж те хваща за гърлото, влиза в сърцето ти и то усеща спазъма на Голямата тръпка... Ти политаш, мили мой!
Ти вече не си същият. Тя те е инжектирала неусетно с най-сладката отрова - с любознателност към света, с любопитство и състрадание към човека и всяко живо същество във вселената, което си щъка угрижено под слънцето: а ето, ти си вече влюбен в тоя странник, изкушава те неговото страдание, мечтите му, как диша, как спи нощем, върти ли се в леглото, какво сънува, какво бълнува трескаво в просъница, от какво се гърчи душата му и как се буди бистрият поглед към божественото у него...
Това е. Черупката ти е строшена, щитът - разпилян на късове, сърцето ти кърви, ти си обсебен от Нея - Тя те е направила частица от човечеството, едновременно силен, но и безкрайно слаб и нежен - венеца на Сътворението, оголения нерв на Космоса".
Знам какво би раздвижило тинята на обществения интерес: ей тия мои статии в "Арт-клуб"-чето на Тодор Биков работят в чест на книгата ми "Кардиф". "Кой е тоя, бе? - питат се вероятно вече снобите. - Какво толкова е написал, та статиите му са правени с такова самочувствие!"
* * *
Хитрост и манипулации - това е панаирът на пазарището! Пари лежат в края на цялата верига от лъжи, понякога много пари... Това е Държавата на интелигентните хамелеони, които си сменят кожата при всяка смяна във властта. "Дръжте парвенюто!" - зове именно Госпожа Франческа*.
А колко красота има в живота! Дъждът. Хоризонтът с това облачно небе. Свежият мирис на влажна угар. Печалното ухание на есенна шума. Фините шумове, долитащи до теб, които подсказват, че всичко наоколо е живо, диша, тече и се променя, радвайки се на своята естествена жизненост.
Разкошен дар си, Живот!
Съпругата на младия поет Гален Ганев рекла на своя благоверен, па той ми предава думите й: "Виждаш ли как обикновено може да се напише нещо красиво". Това - по повод стихотворение от "Кардиф", което той не успя (?!) да си спомни, но общо взето държеше да ми го покаже.
Тщеславен ли е бил земният Иисус???
И още как! Много, ама много самолюбив. И обичал да го канят на гости. Често се и самопоканвал... Човешка слабост - що, като е бил (възможно и сега да е) истински бог! Усещам как леко се опиянявал от влиянието си над тълпата. Земният му край е логичен завършек на предварително обречено, набиращо все по-високи обороти въртене около собствената си ос. Сила на Разума и Съвестта. Материалният бит го изхвърлил от греховната Земя като чужда субстанция, както примерно морето изхвърля подутия труп на удавника, понеже е изгубил умението да се справя с вълните.
Във филма "Томас Бекет" Кралят (Питър О'Туул) уби праведния Бекет (Ричард Бъртън), понеже Бекет взе да става досаден за Негово Величество, взе да тежи на съвестта на грешника и сладострастника Хенри Незнамкой си. И после - показателно! - убиецът обяви жертвата за светец, въздигна храм в нейна чест и тържествено шествайки сред слуги - сладострастни грешници и те като господаря си, отиде да пали свещи, да коленичи, да бие чело в иконите, да се моли, и накрая - с прояснено лице: да държи патетична реч за величието на Нравствеността, разбира се.
О, ароматно съчетание от Дяволско и Божествено!
Ей таз амалгама от Добро и Зло, праведно и греховно ме очарова. Има тръпка в тоя живот, велика тръпка! И как да се въздържа сега да не кажа какво удоволствие ми достави, какъв кеф... милият Евгени, като обяви пред четири пияндета, без да броим приятелката му, че много съм му напомнял на ирландеца Питър О'Туул.
"Точно такъв си го представям - рече, - като тебе."
"Така ли! - разтваря се златната ми уста. - Че какво общо имам баш пък аз с тоя шибан английски аристократ?!" И криминалистът, печеният Евгени, най-доброто ченге в борбата със столипиновските крадци-артисти, се хваща на въдицата, принуден е още веднъж да рече, тоя път три пъти по-убеден:
"Ама не, аз сериозно говоря!... Много ми напомняш на ирландеца О'Туул във филма за Томас Бекет".
16.11.1998. Двайсет дни - нито ред.
Питър О'Туул в ролята на краля...
На 27 октомври към десет и половина сутринта бързаме за час-два да се изнесем с Re. към "нашето си местенце край реката". Re. се промъква в гаража, ето, настанява се на предната седалка; отгръщам едното крило на голямата метална врата, сядам зад волана, завъртам ключа и... двигателят не пали.
Включвам още един стар акумулатор във веригата, както съм го правил десетки пъти, и в мига, когато допирам положителната клема към извода на стартера, горният акумулатор се разлетява на късове, в буквалния смисъл - гръмна, оплиска ръцете и лицето ми с киселина.
Облак бяла пара с люта миризма изпълва гаража. Re. изскача от купето, втурва се да отваря и другото крило на вратата. Полива да си наплискам очите с вода от пластмасовото шише.
Три-четири дни лявото ми око бе кърваво; слава Богу! - без ходене на лекар, без капки, без илачи, мина от само себе си, както винаги досега е било при мен. Малкият Дявол!...
Мисля си по тоя повод: как уязвимо е всичко у нас. Сред предмети се движим, съществуваме машинално някак, не подозираме колко близичко са Нещастието, Смъртта. И ми "изгрява" новозаветната мъдрост за преходното материално, за силната уязвимост, когато си щастлив - особено когато си много щастлив, за суетата на всичко-всичко алчно и горделиво у човека.
Обявявам на разтревожената Re. по телефона, че тая неприятност има и положителна страна: няма как, налага се да купя нов акумулатор. Което и сторих още същия ден.
Чудно нещо е женското присъствие! В такива моменти мъжкият свят би трябвало да проумее каква великодушна жизненост се таи в женското състрадание. Докато сме уязвени, разстроени в самочувствието си на всичко знаещи, с всичко справящи се горделивци, точно в най-тревожния ни час до нас застава оная, пред която сме издували перки, по всевъзможни начини сме я унижавали с юнашкия си егоизъм. Като ангел от Небето слиза тя раните ни да превързва, от нас самите като орлица да ни пази.
При всичко, което Re. е сторила за мен, тия приказки са нередни, нещо кощунствено има в това, че ги записвам. Понеже не състраданието е същност на връзката ни. Разпилян, умозрителен, самонадеян, самовлюбен, нехаен се виждам, погледна ли се отстрани.
А може би женската душа е инструмент на природния финес у човека: интуиция, подмолни - невинаги осъзнати и от самата нея - импулси, настроенията й, острото й зрение за детайла, за дреболийките, които крият кодове на познанието... То е излъчването на царствено великодушие у влюбената жена.
Но ето, отплеснах се, та крайно време е да спра по тая тема за творчеството и самочувствието.
tisss
_______________________________________________
* Вж. във "Въведение" двете реплики от 03.05. и предпоследния абзац на есето "Ястреб плячка не дели" от 28.06.. Бел.м., tisss.
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
1926 година. Спомен от Бачковския манастир. Бебчето в ръцете на дядо ми Борис е бъдещата ми майка Надежда. До Борис е Невена (тая, дето настоя да бъда кръстен в християнски храм), а жената отпред вдясно е прабаба ми Спаса, чийто мъж е единствено оцелялото петгодишно детенце от големия и заможен Хаджи-Трендафилов род след клането през Април 1876.
Моите взаимоотношения с религията... Не си спомням перущенлийката Невена – баба ми по майчина линия, да е слизала в избата девет стъпала в земята, пригодена за живеене на улица „Ниш” № 4, ала у мене са се вбили гневният й, макар изречен сдържано… упрек към родителите ми: "Как тъй сте пропуснали да кръстите детето в черква!" И – това вече ясно си спомням – хвана ме за ръчица, заведе ме в черква в подножието на Бунарджика.
Тоя християнски храм тогава се казваше „Св.св. Петър и Павел”, а днес – „Св. Мина”. Свети Мина, чувал съм да говорят по-изкъсо запознатите с тая материя, е светец с много силно духовно излъчване. Умалено копие от икона с образа му имам в кухничката си, дето най-често се заседявам, ако не съм пред компютъра.
И там, значи, след като разговаря насаме с отеца, баба ми Вена – суха, почерняла подир преболедувана в младите й години тежка малария, баба ми перущенлийката, излъчваща строгост, но и достолепие, напомняща ми образа на Майка Тереза... тя ме въведе в Храма на Вярата.
Изчакахме да мине ритуалът по кръщаването на две бебчета, па като се оттече множеството към черковния двор, клисарят пъргаво внесе леген. Заръчаха ми да стъпя в легена, след което попът се зае и мене да кръщава.
Шест-седемгодишен, кажи-речи, бях замаян, сащисан от потъмнелите опушени икони по стените, от дърворезбите, от великолепието на горящите свещи, от излъсканата черковна утвар, от уханието на тамян, от неразбираемото за мен мрънкане на човека в дълго до петите черно расо. Изглеждаше ми всичко наоколо, като да съм попаднал в приказен свят, който отваря пред мен непознати до оня миг пространства на трепет и тържествено спокойствие.
Палаво детенце съм бил, твърде палаво. Припкал съм като козле по жежките прашасали пловдивски улички, по обраслите в гъст храсталак склонове на Джендем тепе, по пясъчните брегове и островчета на широко разлялата се Марица... Ала тук, в затъмнения черковен храм, за пръв път през живота си тогава, в оня предиобяд, се усетих НАБЛЮДАВАН ОТГОРЕ. Не знаех кой ме наблюдава, с очи не го виждах, но с детския си изострен за впечатления вътрешен взор усетих тая твърде строга, но и твърде благосклонна към мен Сила.
Масивният и с дълга прошарена брада отец изчете, изпя молитвата за случая, чукна ме по челото с навлажнена китка босилек, поръсиха или по-скоро... поляха ме с вода от калайдисано менче, резнаха ми оттук-оттам снопче косица, па наредиха да пролазя под масичка с наклонен плот, върху която бе разтворена огромна книга с черни корици и позлатен надпис под християнския кръст – Библията.
Излязохме от черквата четиримата – аз, татко, майка и баба. Майка и татко свърнаха по своите си дела, а ние – двамата с баба ми Вена, седнахме да хапнем кадаиф в сладкарничката на ъгъла на улица „Гладстон” срещу училище „Сашо Димитров”, което година по-късно щеше да стане „моето училище”.
* * *
Четох тая сутрин фрагменти от книгата на изгряващ млад автор – българин, заселил се в Щатите, когото виртуално позната варненка - днес жителка на Чикаго, препоръчва, радва се, че пишел интересно, пишел хубаво. Четох внимателно откъса и ми загорча. Леле, колко несретен, хаотичен и неподреден духом е вътрешният пейзаж на трийсетинагодишен българин, въвлечен в бесовщините на боричкащи се за материални богатства окаяни нещастници!
И какво богатство всъщност е да живееш в опосканата си родина, обаче на корена си, въпреки дивотиите на обхванати от североамериканския стил на живеене нашенски слепци новобогаташи и съпътстващата ги артистична измет на днешна България!
Интригата на това, което изчетох от "многообещаващия" млад автор, се свежда да следното... Изоставен от любимата, на деветия ден след зачезването й литературният герой (разказвачът фактически) прекосява Щатската граница, за да се накърка до козирката в мексиканско градче, след което се озовава сред също такива самотни млади мъже, за да види как жена се съвъкуплява с... магаре. Ето, магарето го извличат на сцената, появява се гола-голеничка на собствен ход и дамата, предназначена за обладаване...
Шоу. Очевидно тоя род четиво е най-новият писък на литературната мода в т.нар. модерна българска проза.
Бележка post scriptum:
По повод възгордяването в отношението към, а в случая - и към тълкуванията на - християнската вяра като заблуда за "модерния" мислещ човек. Невръстното детенце е много по-близо до великолепието на Вярата от скептика, въоръжен с инструментите на логическото познание и всички придобивки на съвременния свят. Вж. http://www.newmagnaura.org/b01070802oblastireligionVyaraSinonim1all.htm
Пловдив, 27 декември 2009 година
tisss
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
Ще ви издам една тайна: мелодиите. Те се появяват някъде у мен и ме изпълват, изпълват като голяма черква; всичко започва да трепти, да запява, гърлото ми пресъхва, и ако ме срещнете в такъв момент, аз не ви познавам, нищо не бих ви казал, понеже очите ми са затворени за вас и за останалите наоколо.
Когато открай-докрай се изпълня от една мелодия, аз изпитвам най-сладко блаженство, аз съм на Седмото небе и всички хора с техните дребни грижи, и всички хора с техните дребни радости са ми чужди... защото – независим и от себе си – се издигам нагоре, над всички, над всичко и... пея.
Те не могат да се чуят. Чувствам ги някъде вътре у мен, но не съм сигурен къде точно ги чувствам. Лошото е, че се появяват толкова рядко, а и живеенето изобщо е нещо, прекалено угрижено.
Когато умря Дино... една седмица подир това си наложих да бъда добър, много мил човек. Ставах преди останалите, измивах се тихо в банята и излизах от къщи. Опитах се никого да не безпокоя, светът да бъде доволен от мен. На тролейната спирка заставах мирно и кротко, обърнат към себе си; не се взирах в очите на хората, както правех преди, а гледах нозете си, като се стараех да мисля безобидни неща, например, колко добре му стои вратовръзката на някой политик.
Всяка сутрин тролеят ме изсипваше на определено място – градската Чифте баня, постройка от ХV или ХVІ век. Оттук поемах пътя си. А пътят ми не бе сложен: първо минаваше през телефонната кабинка вдясно от тунела, просвредлен под Трихълмието. Влизам, вдигам телефона, набирам напосоки шест цифри, и когато мъжът или жената отсреща се обажда: „Ало, кой е на телефона?” – казвам тихичко: „Смилете се, моля Ви, смилете се. Дино умря”.
В най-добрия случай чувах гласа на някой възрастен човечец: „Бог да го прости!” – но аз не съм набожен, не вярвам, че бог съществува, и такъв отговор ме натъжаваше още повече. Такъв отговор е като сламката, за която се хваща удавникът, а ние знаем, че въпреки усилията му, той все пак ще се удави; но е тъй сантиментален онзи момент, когато обреченият посяга възрадван към нещо, дето го няма изобщо в света.
И тъй, хората до един (с изключение сегиз-тогиз на някое старче) ми се дразнеха, заканваха се, обиждаха с нагли фразички, които трябваше да докажат колко не им пука за моята мъка, колко изобщо не ги интересува кой страда в тоя свят, псуваха ме дори. Звучните псувни съпровождаха моите мелодии в Пловдив от най-ранното ми детство.
На втората сутрин очевидно изперкал тип ми рече: „Вървете по дяволите с вашия мъртвец! Аз съм жив и не ме интересува нищо друго”.
На четвъртата сутрин женски глас унило запротестира: „Защо настоявате и ние да страдаме!? Оставете ме моля, имам две дечица…. Не ни безпокойте, моля ви. Достатъчно грижи си има всеки на тоя свят, достатъчно болка. Повече не безпокойте останалите хора, умолявам ви”...
И аз понасях върху гърба си тъгата по Дино. Вървях бавничко по тротоара с надвисналата над него мека и гъста, почти непрогледна мъгла. И ми беше тежко. Чувствах се в плен на болезнена печал. Беше ми ужасно, понеже мисълта за един мъртвец е нищо в сравнение с мисълта за живите хора.
А те ме заобикаляха от всички страни. Вървяха задъхани с мен по улицата, задминаваха ме, избутваха ме от пътя си право в някоя локва, без да се извинят, без дори да ме забележат. Дотолкова съсредоточени в своя мираж, в някоя своя особено важна цел, сблъскваха се на някой остър ъгъл. Случваше се да ги погледам как се налагат първо с думи, после с юмруци. Между другото, онова племе – адвокатите – от тези човешки неразбории смъква луди пари.
Повечето запъхтени и опиянени от своята, според тях – страхотна идея, пресичаха срещу червените светлини на светофарите. Леките коли, камионите и автобусите със свистене и занасяне на колела върху влажния асфалт заковаваха метални муцуни насрещу им. Тези хора рискуваха живота си за някоя фантастична глупост, само понеже фантастичната глупост ще накара съседът им да пукне от завист. Да-а, повечето рискуваха очевидно живота си при всяка непредпазлива стъпка, ала бяха доверчиви хора, вярваха, че има господ над главата им, поне Ангел Хранител е разперил широко красиви белоснежни крила, та не мислеха колко бързичко, колко рязко може да приключи това шоу животът.
Никой не мислеше за това, защо сме на тоя свят. Може би единственият бях аз. Виждах как цялото това множество с хилядите си усти и носове пъшка в тролея, мърмори или мрънка, докато чака да докарат вестниците сутрин, как бърза и как направо ще си строши стотиците хиляди нозе да препуска през живота, само и само да грабне трошица преди врабчетата. И защо тича това Многохилядно множество? Закъде изобщо се е забързало и запъхтяло!!!
Но тъгата по Дино не ми даваше време да мисля по-дълго за тези работи; тя ме принуждаваше да се страхувам.
Времето на моя живот разделих на две части: Слънчевата епоха до смъртта на Дино и Ерата на мъглите след смъртта на Дино.
Когато съм се появил на този свят, Дино бил вече доста пораснал физически и някои плахо вече го наричали мъж. Той ме вземал в ръце, разглеждал ме като ревлива и крехка, много крехка и чуплива вещ... опитвал да открие приличаме ли си. До това време успял да преживее криво-ляво раните от една война и да започне втора – войната за моя и неговия живот. От първата – Голямата война, Дино се отървал с някои драскотини по душата и с много-много спомени, които ми разказваше с голяма неохота понякога, подир страхотен хленч, настояване и фантастични обещания от моя страна да бъда верен и послушен син, такъв син, какъвто светът до този момент не е виждал. Та ето една от тия истории.
Взводът на Дино трябвало да заеме позиция срещу известна с умението си да воюва безмилостно, при това допълнително усилена, немска част. Започнали атаката късно вечерта край реката Драва и край селца с ей такива повтарящи се имена: Драва Чехи, Драва Соболч и Драва Полконя, с осем леки и две тежки картечници. Куршумите светели като златни потоци от новогодишни фойерверки.
Докато да направи първите си няколко крачки, изскачайки от калния окоп, всеки от тях се страхувал да не загине нелепо; в разгара на сражението обаче, когато наистина били тежко наранявани и убивани, страхът се изпарил. Да се чудиш как става това: как у плахия допреди миг човек се събужда разгневеният хищник, жаден за кръв, ненаситен да убива всеки, оказал се насреща му.
Дино се увлякъл напред, дори направил онова, което канцеларските плъхове в тила, ония тъпи плешиви канцеларисти с по две и три едри звездички на пагона отразяват с изплезен език в Историята чрез фразичката „пробив на локалния фронтови участък”. Нямаше да ме има, ако не бил онзи дяволски приклад на немската лека картечница "MG". Заблуден куршум ударил приклада и го превърнал на късчета, защото куршумът бил „дум-дум”, предназначен специално за трошене и раздробяване на човешки кости.
Така започнало продължителното отстъпление на Дино. Което външно никой и не подозирал. Било като изтрезняване след тежък запой.
Малката война се оказала не по-малко опасна. На три годинки, у мен се появило твърдото намерение да се отърва веднъж-завинаги от пикливите пеленки, умирисани на урина и бебешки фекалии във вид на зелена чорба, както и намерението веднъж-завинаги да престана да слушам как щели да ме изхвърлят от прозореца, колко досадно ревливо, подло ревливо същество съм. Значи, преживял съм този период на отчаяние от собствената си посредствена личност, докато Дино едвам преживял даматична форма на малария.
Спасили сме се по чудо. Впрочем, за миналото с него рядко говорехме. И не че сме се страхували от нещо, а понеже обичахме живота in live.
Когато навърших моите първи десет години, Дино ми издаде голямата си тайна: мелодиите. Ето как стана това!
Дино срещна една хубава жена. Тя също го хареса, и необяснимо защо – двамата започнаха да странят от мен, отдалечаваха се в някоя горска местност да се любуват един на друг, да се прегръщат, целуват и галят сред песента на щурците и лекия полъх от пеперудени крилца.
Губеше ми се с нея по цели дни. Отначало се правех, че нищо не забелязвам, но един ден ми стана непосилно да потискам самолюбието си и му казах: или нея, или мен. Тогава, след като мълча два дена, за първи път ми спомена за мелодиите.
Когато бил с Нея (присъствието й винаги да съм бележел с голяма буква, негово щуро настояване, на Дино)... Та когато бил с Нея, мелодиите го изпълвали целия като самотен параклис в планината, погледът му се отвръщал от дребните хорски грижи, той се издигал нагоре-нагоре... все по-нависоко, като хлапе се радвал на глупости, моля ви се! – на цветовете на дъгата, на вятъра, който рошел косите му, на облачето, което му изглеждало тъй очарователно пухкаво, на небето, което му се струвало бездънно, на земята, която му изглеждала хем необятна, хем майчински ласкава със своите птици, насекоми и животни в гъсталака. В такива моменти плачел от щастие.
Не зная, помъчих се да го разбера тогава, но докато ги виждах двамата заедно с мацката, бягах и аз по-далеч от тях и в някой закрит прашен ъгъл изплаквах пред мишленцата и бръмбарчетата си своето детско нещастие и самота.
За бъдещето почти не говорехме. Дино никога не каза: „Това ще направя”. Предпочиташе да върши нещо вместо да бъбри и да мечтае на глас. Спомням си как веднъж отидохме на лов...
Тръгнахме уж за зайци, но край пенлив кристално прозрачен ручей съзряхме нещо, което май беше хищник, и Дино предложи: „Значи, убиваме вълка. Свършваме и ние едно добро за тоя свят”. Съгласих се. Никой не беше ни учил как се трепе хищник, още повече – вълк. Тръгвам полека към вълка, като си придавам безразличие. Бях примамката и разбира се, беше ми адски нанагорно; а Дино трябваше да направи най-лесното: да стреля. Ала той трепереше, сякаш си преговаряше маларичните пристъпи.
После, противно на очакванията ни, вълкът подви опашка и избяга. „Попаднали сме на пес” – усмихваше се Дино. Изразът на лицето му в оня момент: успокоен, лъчезарен, силен, мъжествено решителен. Това няма как да забравя.
Имаше и едно ловно куче. Двуцевката държеше окачена на стената в кухничката, а кучето – ирландски сетер вечно дреме под нея върху стара, залъскана кожа от червено яре. Към това куче Дино беше милостив: носеше му храна от работническия стол, решеше го с кокален гребен против кърлежи и го наричаше Джон. Джон беше отличен едър пилчар. Расов хубавец. Същински аристократ сред песовете-помияри. Единствената му слабост, предполагам – достойнство в очите на Дино – бе тази, че никога не се заяждаше с крадливите цигани, с чуждите песове зад оградата, лаеше рядко с дрезгаво дебел глас и обикновено стоеше замислено и космато като Сократ.
И така, един ден Дино трябваше да умре. Почти всичките ни познати полекичка, деликатно го подсещаха, че му е време да ни напусне, тъй да се каже, да освободи мястото тук, на земята, за някой с набръчкана кожа, тъкмо изскочил от майчината си утроба дрисльо, утрешен юнак над юнаците, най-малкото – двуметров плешив тарикат с нагла усмивка на зурлата и по халка на всяко ухо. И той го направи кротко и тъжно, както беше направено всичко, от което се състоеше животът му.
Събраха се хора. Настояваха да го погребем по-бързо, за да не се вмирише трупът. Скръбта си е скръб, обаче има природни и физически закони, които не се съобразяват с нашите чувства, нали! Тъй ми говореха хората наоколо, но аз не желаех да се разделя тъй бързичко с Дино.
Мина седмица. Той стана грозен и целият някак посивя. Тогава се уплаших от него и казах на хората, че е наистина дошло времето да го погребем. Хората го вдигнаха от хола, махнаха свещите, изчистиха восъка от пода и тавана и отидоха да го погребват, а аз всеки път, при събуждане от сънищата си, тръгвах подир скромната катафалка сам-самичък да го изпращам до старото градско гробище. Вървях в мъгливото и дъждовно печално време и се вслушвах в мелодиите, които ме изпълваха. Но това с всеки изтекъл ден, с всяка отминала във вечността година вършех все по-рядко и по-рядко. Докато една сутрин се простих с мисълта да приличам на Дино.
Започваха моите Малки войни...
София, кв. Герена, Януари 1968 година
БЕЛЕЖКА ОТ ДНЕШНИЯ ДЕН:
Текстът е начало на цикъл от седем истории, писани между 1965-та и 1970-та. Сред тях е първият ми опит за разказ изобщо – „Крайпътен ресторант”, писан в Пловдив през лятото преди казармата. Виж, „Мелодиите на Дино” ми хрумна като атмосфера в полумрака на голямата читалня в двора на Софийския университет "Климент Охридски", но го писах не там, в уютната изискана атмосфера на библиотеката, а на най-проста паянтова маса, отрупана с лулите и кесиите рязан тютюн на Пешо от Кубрат, край редицата вмирисани обуща отсам вратата, докато Богдан от Перник - вторият от съквартирантите ми петокурсници, изпращаше приятелката си красивата Роси – интелигентна софиянка, с която се любеха три пъти седмично, което на нас, двамата с Пешо, ни бе известено от „График за ползване на квартирата”, прикован с кабарчета към вратата, вдясно от огледалото с парфюмите и самобръсначките на човека от Перник.
Късо казано, живеехме трима (четирима с Росенцето) в сутерена на улица „Георги Гачев” № 20, при едни дървени шопи общо за трийсет лева месечен наем. Славни времена! Шкембе-чорбата струваше 0,07 лева шоличката, а хлябът не се и плащаше. Бъркай в панера с филийките, яж на корем! Социализъм, бабам!!!
Мелодията "Светът в ми-септима" на италианеца Адриано Челентано бе хит по онова време и от старичък приемник по Радио София често звучеше, та текстът по-горе е плътно свързан както с таз мелодия, така и с онова славно несретно време на щури илюзии и копнежи за летене в свръхзвукова бойна машина и за своя книга с преживени истории, което така си и остана до ден-днешен неосъществена работа, и то е най-ценното им качество за истинския пловдивчанин.
tisss
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
"Взаимоотношения" с религията май не може да се каже, щото Вие се отнасяте към религията някак, но тя към Вас хич не благоволява да се отнася - пък и не може; "взаимоотношения" може за има само между живи и разумни същества а самата религия не е такова...
Цитат: "Взаимоотношения" с религията май не може да се каже, щото Вие се отнасяте към религията някак, но тя към Вас хич не благоволява да се отнася - пък и не може; "взаимоотношения" може да има само между живи и разумни същества, а самата религия не е такова...
АЗ, НЕКАДЪРНИКЪТ
Някога, преди трийсетина години, един университетски преподавател, доцент Христо Първев от катедрата по езикознание, ми предложи да продължа аспирантура при него. Виждах по-примамливи възможности за избор, мозъкът ми се бе врътнал на тема разкази, стихове, журналистика... и се направих на две и половина, дори не сметнах за нужно да се замисля над хубавото предложение.
Ама тогава (1969-71) бях сътрудник на хонорар във вестник „Народна култура”, за един репортаж или интервю с известна персона ми плащаха колкото дърводелската месечна заплата на татко и естествено вирех нос. Нещо повече, гледах с вкиснала физиономия София, тая същата снобска София на интелектуалци и мекеренца, към която така пламенно се стреми всеки що-годе прогледнал провинциалист.
Отказах и на предложението от едни приятели (М. Берберов и И. Сарандев) да поостана за половин-една година в столицата, докато се открие възможност... дупка в щата на „Народна култура”. Да, и това отказах.
Когато през януари 1972-ра прекосих България от Добруджа край Балчик до шоплъка, за да си получа дипломата от Софийския университет, чух, че доцента щели да го правят професор, имал оферта да замине на Запад (Швейцария, Белгия или Холандия). Три години по-късно професор Първев (вероятно с латински букви се пише Purweff, а защо не и Parwev's)* заедно с двамата си асистенти отлетял за Щатите...
Така ми каза моя състудентка, Лиляна Янчева, която по някое време бе нещо си като прес-аташе към правителствената резиденция на Тато в Бояна, ако се не лъжа. Та Лилито от София така ми каза: „Видя ли какъв шанс изпусна”, докато въздишахме по студентски спомени над чаша лично от нея направено специално кафе с детелинка (четирилистна), образувана в каймака най-отгоре.
И си мисля разни работи по тоя повод, а и по редица други поводи (един от които е, че си купих пистолет, за да се отбранявам от местни негодяи и мародери), и си мисля, значи... че любовта към България у нас, "плюли върху късмета си някогашни щастливи овчарчета, някогашни Калитковци", тая любов, това родолюбие е толкоз надълбоко впило се в сърцето, че всеки следващ - пореден неочакван или разгромяващ - неуспех в личния ни мизерен живот по-силно ни привързва към Балканите, към тоя смрадлив котел от простотия, нагло самолюбие и първобитна грандоманщина.
Да бях поел подир доцента, може би сега щях да съм, да речем, собственик на кокетна къщурка с пет спални, три гаража, джип „Чероки, Гран туризъм” плюс „Тойота Корола” спортен модел с две врати, ниско настъпана предница-ритната задница, сребриста на цвят и пъргава колкото си ща: да речем – 100 km/h за 4,5- 5,1 s., плюс басейн в задния двор 25х50 m - да си плувам, отмаряйки в летните жеги, плюс вила или ранчо нейде около границата с Канада, дето въздухът е чист и горите рядко населени, плюс няколко декара равно подстригана поляна за голф нейде на майната си пак в пустата му Америка; щях да гледам към родната пловдивска махалица с болка на сърце, с огромна носталгия и сълзичка в окото, щях да съм един проспериращ материално нещастник, някакъв си там университетски учен или автор на криминалета в стил „Пътеводител на галактическия стопаджия” или страхотии в стил „Стивън Кинг” или „Стивън Хокинг”, но в никакъв случай - автор на интелектуални бози в стил Паоло Куелю...
Да-а, ех как лъскаво да ми се е наредил животът!... Докато сега – ей ме на! – съм ма-а-алко поразочарован, ма-а-алко с посмачкано като стара войнишка флигорна самочувствие, обаче щастлив-щастлиииииив, дами и господа съдебни заседатели.
Та си казвам: "Ние, некадърниците... Ние, несретниците... Ние, неслучилите в живота, по-силно я обичаме тая своя очукана и разграбена родина, понеже си нямаме нищичко, с което да се изфукаме пред света". Това ни е бащиния. Е, позанемарено, мръсно, долно, подло място, свинска кочина... Обаче никой не може да бъде по-българин от нас, скъпи съграждани от Републиката. Когато измрем един мразовит декемврийски ден, новите собственици на тая част от Полуострова, най-вероятно готини янки с дъвка в уста, гордо-гордо ще ни се изпикаят на фасона, дето сме били до такава степен наивници.
* * *
Парадокс: пропуснатата възможност ни съпътства; осъществен, шансът остава зад нас забравен, затрупан от блясъка на придобитите нови хоризонти за успешен живот. Но що е успех? Има ли успехът пряка връзка с успешната кариера в обществото? Познавам хора, които цял живот все са губели, все губят, и въпреки това... имат успешен личен живот, не-е, в никакъв случай не ще река, че са нещастни, даже най-малкото заради това, че жените или любовниците им, разбирам го не по думите, всеки случай! – силно ги обичат.
Излиза, че – губейки, те нещо са придобивали, и това нещо не се бележи с материални знаци: висок пост, луксозно жилище, прослава сред снобите, цветущо банково състояние, дори не се бележи и с цветущо здраве (загар, блясък в очите, гъвкава стъпка, интелектуална поза: умислен, лапи... лявата подпира дясната в лакътя, пък дясната - с показалец и среден пръст опрени небрежно под ушенце, отработени артистични жестикулации, балансиран тембър, склонност към дискретен флирт и разни дребни авантюрки, свързани с флиртуването: да речем – див секс в луксозни хотелски стаи с мраморна вана и веранда към моренцето...).
Непостигнатото остава да грее в сферата на мечтата. Блясъкът му огрява мизерното днес с особено откровение: „Ето, такъв щях да съм, ако бях избрал друг свой отговор някога си, преди трийсет години!” Припомняш си оня слънчев миг, софийската златна есен (тогава нямаше криза за боклука**, нощем някои от нас, студентите, ходехме да мием улиците по за пет лева, с които 5 лева цяла седмица си осигуряваш поне уискито... 0,40-0,60 лв./0,1 л., обаче аз винаги съм предпочитал полската „Водка виборова”, понеже е по-мека и ми напомня за Полша и полския химн с ей тез думи "Еще Польска не сгинала", кой знае защо.).
Припомняш си лекия бриз, бухлатите девствено бели облачета по бездънното софийско небе. Припомняш си дори факта, че в градинката пред Университета тогава те чакаше едно леко мургаво момиче (кожата й - какао с шоколад и малко уиски) с маслинено черни очи, и как ти дотича, тръшна се до нея на пейката, прегърна я силно през кръста и издекламира бойко, че не се виждаш канцеларски плъх, книжно насекомо, дървояд някакъв, а си роден за друго.
Защо не забравяме точно тия мигове, питам се. Дали тия мигове не съставят златния и диамантения пиедестал на илюзията за собственото ни величие?!... Казваш си: „Ле-ле, колко очарователно! Ле-ле, колко нехайно!” – и това те изпълва със задоволство. Защото коя посредствена душица би пропуснала дори едничък от шансовете за просперитет, които ти (и не само в младостта си, но и по-късно!) с лекота си подритвал фалцово или боц, ей тъй... с палеца на левия крак!
Пловдив, 4 март 2001 - 9 март 2010 година
tisss
______________________________________________
* По онова време живо ме занимаваше проблемът как да префасонирам вонящото си на турчин-чалмалия фамилно (изключая родителния падеж в окончанието -ев), та се подписвах под материалите си във вестник "Софийски университет" Кирилов, т.е. принадлежащ към четата на свети Константин-Кирил Философ, блазнех се снобски.
** Добавено при преписа на текста от 20 декември 2006 г.. Бел.м., tisss.
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
Трима на война ходиха - Стареца, Войника и Момчето. Тръгването беше славно; всички ги изпратихме с букети. Грееше денят над Пловдив и не искаше до късно слънцето зад хълма да залезе.
Стареца се върна първи със водите на Марица. Тялото му беше светло, а тъмнееха очите. Беше двадесет и трета; ний погребахме го бързо. Падаха мъгли над Пловдив.
За Войника дълго време никой нищо не научи, докато една неделя зърнахме го зъл, небръснат; и без тяло бе... Горкият! А жандармите пияни важно крачеха из Пловдив.
Минаха рояк години, прогърмя сред нас Девети*, а Момчето все го няма. Чудя се и днес къде е, в кой ли край на таз планета. Щом не се завръща, значи жив е, някъде се бие...
Трима на война ходиха - Стареца, Войника и Момчето. Но един не се завърна... Жив е. Някъде се бие.
БЕЛЕЖКА:Писан е тоя текст в края на 1973-та. Мястото "на изпращането" в представите ми е спирката откъм кв. "Капана", северно от Тунела в Пловдив. Разказах написаното на Добри Жотев в неговата стая на третия етаж в хотел "Тримонциум" и май му се понрави. Бе пожелал предварителен разговор, да уговорим как да го представя (с какви думи) пред работниците от Стъкларския завод "Дружба", Електроапаратурния завод "Елпром" и Обувния завод "Петър Ченгелов" - три от големите местни предприятия с по няколкохиляден състав.
И тогава той "чете" своята поема "Буйния вятър". Не четеше, разбира се, а рецитираше, при това доста артистично, и публиката го слушаше със затаен дъх. Доста шетахме и бръмчахме в разстояние на тия три дни из Пловдив с неговото старичко очукано рено 8. Колата бе същинска "бойна машина", кори по вратите отвътре липсваха, само следи от шрапнели дето нямаше, обаче човекът се държеше като същински бохема и потомствен аристократ.
Това става някъде през април 1974-та. Като литературен сътрудник, на щат във вестник "Комсомолска искра", ми бяха връчили списък с двайсетина имена на известни белетристи и поети, от който да си избера кого да представям в тая литературна тридневка, когато членове на СБП се юрваха "сред народа" по поръчение на Партията, както наричаха тогава Тодор-Живковата БКП. И аз си избрах Добри Жотев да представям заради легендите, които се носеха за него като за широко скроена личност, през чиято творческа работилница (някакво си там софийско мижаво редакционно стайче) минали като чираци част от "фронтмените" на т.нар. Априлско поколение: Иван Динков, Любомир Левчев, Михаил Берберов и т.н. За всички тях Добри Жотев не беше Добри Жотев, а просто Бащата. Такъв респект и обич обграждаха тоя човек, който с мен, прохождащия вестникар с жълто около устата, се държеше естествено, без салтанати, без присъщите за посредствеността надменност и предвземки на литературна примадона.
С тоя текст по-горе разделих втора награда (100 лева, една моя тогавашна заплата) на някакъв местен литератерен конкурс. Първа награда не присъдиха. Делихме второто място с пазарджиклията Иван Есенски, а Николай Заяков получи трета награда... Той беше утвърден автор, имам чувството и досега, че негови "приятели" от ОСИК (окръжния съвет за изкуство и култура) го избъзикаха, демек - унижиха го по тоя начин, като го наредиха подир нас, двамата с Есенски, абсолютни новобранки по онова време в поезията. Та Големия Заек (Н. Заяков), с когото бяхме колеги в "Искрата", самият аз приемах в оня период за Поета, от когото се уча...
Със стоте лева от наградата купих полуавтоматична пералня "Рига", и то бе първата значителна придобивка за моето младо в оная пролет бедстващо тричленно семейство.
* Датата, която властта бе обявила за свой празник заради вътрешнополитическия преврат на 9.ІХ.1944 година след навлизането на армейски части от ІІІ Украински фронт в пределите на Царство България. Бел.м., tisss.
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
Не позволявай да ти вземат вярата! Ако те спрат, върни се и тръгни към себе си. Към свойте небеса тръгни, в които пеят птици...*
ОБОЖАВАМ РИСКА...
Михаил Берберов (1934-1988)
26.06.1998.
Някои думи с "ф": Фудул - надут, надменен; който обича само да се гизди. Фукара - бедняк, сиромах. Фарфара - несериозен, вятърничав човек; бърборко. Фанфарон - самохвалко.
Първите три са заети чрез турския език от арабски. Баща ми употребяваше вм. "фарфара" "фарфала". Думата, която - мисля - съм произвел неволно, е "фарфарон"; в моите представи - съчетаваща значението на френското "самохвалко" с турското "вятърничав", но и със скрития смислов образ, който по индукция се получава от звуковото подобие с добре познатата "фараон". Значи, "фарфаронът" не е просто обикновената "слаба ракия", а лице, което заема престижно място в обществените дела.
Та бъбрим така с Мишо Берберов все за велики работи и между другото, без да се замисля много-много, откършвам: "Абе, ний с тебе сме само едни фарфарони". На което Мишо почва да гледа втренчено, пет минути "дава заето", па уж нехайно пита: "Какво ще рече това фарфарон?" "Ами-и такъв, дето все голям го вади, все уж с Бога вечерял, все грандиозни планове му в акъла, пък дереджето му фактически мизерно."
И понеже, усещам, моят велик приятел, който вече пред сестра си Петя беше ме произвел в сан "Духовен брат"... та, усещам, леко настръхва - доливам за успокоение малко зехтин: "Ей на! Ботйов, например, е бил фарфарон. Кого е дирел навръх Врачанския балкан, а, кажи де? Майка си и баща си ли е търсел? Тейко му си пиел кайвето с турския мюдюрин насред Алтън Калофер, а той, син му, тръгнал достлука и кефа на пашите да бърка"...
При сравняването ни с фарфарона Ботйов Мишо, милият на сърцето ми приятел, когото ценях повече от по-голям брат, дълго ме гледа изпитателно; при моята слънцеобразна обаче непукистка физиономия отказа се от повече пояснения.
Действително, когато току-що бяха погребали баща му и двамата със сестра си тръгнаха да делят някакви вещи, Мишо пожела да присъствам на тая делба, която трябваше да стане на четири очи. На мълчаливото - с очи - запитване от Петя рече натъртено: "Той ще остане. Той е мой духовен брат".
Ето, отливам две капки карловска "Перлова" в негова чест, защото знам, че я ценеше унищожително, и си казвам: Потомствени аристократи (боили, боляри или графове, маркизи, барони) в България нямаме; избили ги, измели се другаде да живеят, изпарили се. Дали пък ний, фарфароните, да не вземем да се броим за благородници?... Ама то май мутрите и циганите вече ни прередиха.
Познанството ми с Михаил Берберов - жител на София, роден в Стара Загора, поет, автор на сборниците "Внук на кавалджии", "Луната в една от своите четвърти", "Обожавам риска", "Реквием в червено", "Отдалечен, ще бъдеш близо", "Морето се завръща", "Пристрастно око" (последната, която знам) и може би още дузина книги с поезия, пренебрегваща всякак канона, клишето, тъпото двуличие... е от 1969-та, когато с литературния критик Иван Сарандев - родом от Ямбол, и той присадил се в София провинциалист, заемаше едно стайче в редакцията на вестник "Народна култура". Бях оставил на вече напусналия Климент Цачев два разказа и по тоя повод стана запознанството ми с двамата.
Имал съм поводи да се разочаровам от Мишо (с тринайсет години по-възрастен от мен), но чудно нещо - още отначало, след като у него открих присъщите и за мене слабости на характера, тоя заралия, един от най-смелите експериментатори в общо взето зализаната ни, беззъба и безобидна стандартна българска лирика от Живково време, стана един от постоянните ми вътрешни събеседници далеч преди преждевременната му смърт.
За силата на тая неособено понятна за мен духовна свързаност съдя и по следния факт... Роден съм на 7 август. В нощта на 6 срещу 7 август 1988-ма, нещо изключително рядко при моя начин на живот, не можах да заспя, та цяла нощ - гонен от съклет, се залисвах с две стихотворения: писах-брисах-преписвах ги сто пъти, докато стана девет сутринта. Хрумна ми... а то не е бивало тъй често! - да завъртя телефона...
Обажда се Антоанета, жена му: "Мишо тая нощ, в три часа, почина. Моля те, Жоро, обади се на Емил*** да каже на нашите приятели в Пловдив... Той ги знае... Погребението ще е утре". За допълнение: година или две преди това нито се бяхме чували.
Любомир Левчев в ролята си от ония години, редом до руския бард на изстраданата неистово поезия Владимир Висоцки
На Мишовото погребение ме впечатли Любомир Левчев, който се появи, след като ковчегът беше вече внесен в ритуалната зала. Измуши се от прашасал мерцедес унил, подгърбен, един ужасно самотен човек в множеството опечалени, стекли се от цялата страна.
В интервю, излязло в изпълнените с плаха надежда години на Горбачовото управление в Съюза (СССР), Левчев се бе изразил приблизително със следните думи: "В ония времена (има предвид вероятно 1957-58-ма) ние с Михаил Берберов, Иван Динков от Пазарджик и още неколцина бяхме някакви хулиганстващи поети, кръжащи около Добри Жотев-Бащата".
Добри Жотев (1921-1997)
Тая реплика ме накара тогава да погледна с други очи "властващия Левчев", дадох си сметка, че освен мерната система на официалните институции в България има и друга, по-прецизна мярка за оценяване и че зад фасадата "някакви хулиганстващи поети" се таи нещо по-съществено.
Това бяха може би неспокойните млади духове на нацията; като не можеха да разчупят по друг начин железобетонните крепостни зидове на болшевишката управленска структура, бяха заели поза на до смърт предани "наши момчета" и от тая линия на поведение воюваха със скудоумието и пошлостта на комунистическата идилия.
Далеч съм от идеята да ги изкарам светци, но за такива като мен наивници и доверчиви хора от низините на България е истина: властта ги коткаше, галеше ги по косъма, лекичко ги шамаросваше като симпатични палета, па ги глезеше любовно, за да се възползва от таланта им да я представят като свое човешко, човеколюбиво изображение пред народа, и естествено - пред света.
Трудно ми е да го обясня: един Джери Марков***, за когото Петър Увалиев пише, че се появил в Лондон, гнездо на световното разузнаване, като влюбен глухар в гора, пълна с хищници - тоя Георги Марков не ми е симпатичен, вероятно заради една фраза на Левски към "патриотите", дето милеели за поробена майка България, замеряйки поробителя с огнени закани, ама... иззад Дунава: "Българското движение трябва да стане извътре, а не отвън"****. Има и по-пиперлия приказка на Дякона по тоя повод.
От друга страна, не бива да се забравя пък, че цялата редичка т.нар. "Априлски поети" харно си поминуваха и бяха своето рода куртизанки на нашенското Политбюро. Не знам уважаваният Петър Увалиев доколко е обективен в преценката си за Георги Марков, но истината е, че "Задочни репортажи за България" на доста лутащи се наивници като моя милост подсказваха иззад заглушителните бръждения в ефира, че - най-малкото! - има и друго, много по-меродавно и рязко становище за ставащото в нашата китна България.
27.06.1999.
Гледам си фиша за майската заплата. При заработени 211 766***** лева моята държава ми прибира 75 013 лева, което прави над 28 на сто удържани за президент, министри, народни представители, съдии, прокуратура, общински чиновници, полиция, лекари, войска (Не броя тумбата манговци, най-отгоре кацнали на раменете ми.). Но аз - като стопанин, който хрантути всичката таз паплач, за да ми слугува и да ми пази интереса, хич не съм възхитен от своите слуги. Госпожа Държавата ни обира до голо нас, нископлатените, които фактически носим бремето за калпавото управление и политическия цирк, чиято цел очевидно е да превърне рожбите на някогашните "гробокопачи на капитализма" в заможни капиталисти с награбена общонародна собственост в мътилката на нашенската провинциална лъжедемокрация. Номера от селски вечеринки, няма що! Тъпи селяндурски номера на тарикати и наглеци.
При средна за страната месечна заплата 185 хил. лева, като човек с трудов стаж около трийсет години, получавам по щат 136 010 лева. Поне да ги получавах редовно! Какъв съм аз - стопанин?!... или филанкишия? Не разбират ли, че прекаляват с търпението ми?
Цитат: Това се нарича "горделивост" и носи много лоши последствия!
Додо, имаш много силни включвания.
Байче тисс, тва бъхтене видяло ли е бял свят другаде. Много сериозен труд Май си прекалил във вилата на партийния лидер - чак пък двама с автомати и камери... А срещата в Софето трябваше да е в клуба на журналистите. Покрива се отваряше като прекалят с цигарите. Колко пъти съм заспивал там като мънечък
-------------------- FOUR WHEELS MOVE THE BODY,
TWO WHEELS MOVE THE SOUL,
BUT EIGHTEEN WHEELS MOVE ALL YOU MUTHAFUKERS OUT THE WAY!
Re: Кучешка глутница #2631857 - 24.05.2010 14:26
[Re: Джек Дениъл]
Отговори
Цитирай
Цитат:
Цитат: Това се нарича "горделивост" и носи много лоши последствия!
Додо, имаш много силни включвания.
Байче tisss, тва бъхтене видяло ли е бял свят другаде? Май си прекалил във вилата на партийния лидер - чак пък двама с автомати и камери... А срещата в Софето трябваше да е в клуба на журналистите. Покривът се отваряше, като прекалят с цигарите. Колко пъти съм заспивал там като мънечък!
1. Относно "лошите последствия" да, съгласен съм, но пък в това се състои тръпката да си самият себе си, колкото и да си лош и глупав. Как бих разбрал колко посредствен съм?! Ако не рискува, човек няма да научи най-съществените нещица за света и за себе си. Иначе е идеално да се уча от чуждите грешки и грехове, но аз държа преди всичко на своите лични загуби и поражения. Това ми е най-ценният капитал, натрупан дотук.
2. По втория въпрос - това "бъхтене" няма как да види бял свят под формата на отпечатана книга, но пък Internet ме освобождава от опасността пак да загубя накуп парици, за да си видя книгата. Животът е чудесен и мошеници в книгоиздаването дебнат отвсякъде. Накратко казано, мерси боку, твърде честолюбив съм, за да си позволя втори път някой селски тарикат да ме унижава.
От текстовете си не печеля нищо, но пък ми доставя кеф самото графоманство. Да, пред Вас,Джек Дениъл, са драсканици на нагъл графоман. Който ще, да ги чете, коментира или да се прави, че не вижда тия текстове. Фактът, че съществувам - с всичките си слабости и посредствености, точно такъв, какъвто съм, ми е предостатъчен, за да съм щастлив: просто най-обикновен уличен музикант.
Пловдив, крайният квартал зад циганското гето Столипиново, 24 май 2010 година
tissshttp://www.youtube.com/watch#!v=pDjQRgoOcpk&feature=related _____________________________________ * На картинката е авторът на текстовете, какъвто желае да го запомнят (33-годишен). Eдин кръгъл наивник, глупак и посредствен тип на тридесет и три. Бел.м., tisss.
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
Екстри:
Светозар*
звездоброец-езотерик
Регистриран: 29.01.2003
Мнения: 8790
От: София
Баща ми днес щеше да навършва 3/4 век, да бе жив. Петдесетгодишнината според Стария завет древните хора празнували с юбилей, а 75-годишнината?...
Тоя мой баща така и не го разбрах докрай. Защото по времето, когато сме били заедно в множеството на живите, съм бил твърде хаотичен, каквато е изобщо младостта, неизяснен и за самия себе си, сподирян от пламенни желания, от всякакви бесове, розови мечти, амбиции, стремежи. А и понеже той, който отстрани изглеждаше обикновен като голяма река сред тиха морава, за мене всъщност е глъбина с мълчанието си, с привидното за повърхностния поглед спокойствие и обикновеност.
Какво ми е дал; какво към взел от него? Не си го спомням инак освен вдаден в работа.
Като се уверил, че му се родил син, тоя тих, непонятен в много отношения и досега за мене човек, противник на всякакъв род тъпи фасони и ефекти, и демонстрации... сторил нещо изключително за своя стил на живот... Наел файтон, поръчал на файтонджията да минат през пловдивската главна (улица), седнал не където сяда клиентелата, а на капрата, до файтонджията, размахвал бутилка и пеел... (Не знам да е пиянствал някога, не съм го чул глас да повиши, камо ли да пее...! Пердашил ме е жестоко като хлапе, но не ми е крещял. Не крещеше, биеше...)
Когато бях шест или седем-осемгодишен, състезаваше се като кросаджия, без да има особени успехи. Другите се дупеха зад кормилото, той караше като поп на моторетка - изправен, вдървен в кръста, и с майка отдалеч го познавахме по бялото чисто лице сред оклепаните като коминочистачи до ушите мотоциклетисти.
Беше му драго да вдъхва живот на стари бракми. Придаваше им вид даже по-добър от оня вид, когато са били нови, току-що излезли от завода. Сам си измайстори електрическа планя. Повечето от нещата у дома бяха проектирани и изработени от него на дърводелския му тезгях.
Пушеше много рядко, за салтанат, сякаш да си придава важност. Карти не играеше. Обичаше да играе шах: "Ела сега да те изпитам на шаха!" И като изгубя една-две игри, усмихне ми се кротко (Ехидниченето, ироничното заяждане, самохвалството ги нямаше у него.): "Е-е-ей, ама ти никакъв кършалък (отпор) не ми даваш, бе!"
Не одобряваше женитбата ми, избора ми; лоша дума обаче не отрони. Насаме ми е казвал: "Това моме за себе си не умей да се грижи, ти чакаш къща да върти. Кой дявол те прати в Добруджа! Кешки да не беше учил в София, да те бях направил един дърводелец".
Докато се състезаваше, в бараката за въглища на улица "Ниш" № 4 висяха на гвоздей състезателните му номера, кръгли две тенекета с цифри. Неговият състезателен номер бе 45. И в това има заложен от него някакъв скрит смисъл: през 1945-та на фронта край Драва оцелява в най-жестоката схватка, която води изобщо българската армия, излиза без драскотина изпод куршумите... когато от шейсет души лекокартечна рота оцеляват двайсетина.
Имаше кожено яке фасонлия, ботуши с високи кончове - и те специално за състезанията. В ония години трасето за мотокрос обхващаше Трихълмието, Бунарджика, завой около руския паметник-костница от 1877/78, спускане до Пещерско шосе, префучаване през жп-линията на Сарайкъра, газ до дупка към Прослав, после през т.нар. местност "Острова" (дето е сега Гребната база) въртяха чак до Дерменката, оттам край ресторант "Ловна среща", край бахчите на т.нар. махала "Матинчеви градини", в подножието на Джендемтепе обратно по Пещерска - посока централната жп-гара, завой пред ІІ градска поликлиника, оттам по улица "Иван Вазов". Финалната лента бе опъната над огромно множество край парадния вход на Офицерския клуб (Дом на народната армия).
Помня, в дъждовно, кишаво време как пердашеха по "Пещерска" покрай нашата бедняшка уличка "Ниш". Бях най-гордото хлапенце. Струпалите се от двете страни на шосето комшии гадаеха, коментираха, мокри в противната киша. И точно в оня миг, когато съм се усещал огрян от щастие, горд с тоя тъй смел и тъй красив мой баща, с копачка ме перна синчето на хазяите Видко Троплев. Едното от двете рогчета на мотичката се заби под окото ми (белегът напомня и досега какъв късмет съм извадил), ще речеш: предупреждава да не се възгордявам, а и че кога съм най-щастлив, все някоя гадост ще изпълзи от дупката си, за да ми натрие носа.
На един от състезателите - Георги или Христо Баев (Байката яздеше чистак нова "ява" 250 кубика, пък чешките тогаз бяха по-бързите машини)... та из калищата на Острова, дето е сега изтрезвителното към Общинската полиция имаше поток, и преминавайки през брода на Байката му пада веригата. Татко карал подир него; задминал го, но спрял, върнал се да помогне... И като тръгват, подкарал след Байката пак.
Не си спомням да е бил първи. Веднъж беше втори, веднъж пети от трийсетината състезатели. От наградите една найлонова риза бе спечелил. Найлоновите ризи тогава бяха хит.
Получавахме у дома вестник "Патриот", местния "Отечествен глас", също - месечното или седмичното издание "Авто-мото". В избата имаше няколко вързопа списания за наука и техника от 1947-1948 насам, пожълтели, умирисани на мухъл. Странни работи виждах по картинките - дирижабли, хидроплани с форма на галош, торпедоносци, въртолети, подводници, танкове, оръдия, автоматично оръжие.
Една от последните му снимки, когато е вече 60-годишен, го показва някъде из Родопите покачен върху магаре. Ръката - вдигната за поздрав. Най-хубавото на тая снимка обаче е усмивката му - усмивка на кротък човек. За тая снимка майка, вече подир смъртта му, няколко пъти ми е казвала: "Виж! Не ти ли прилича на Исус? Същински Исус Христос".
Не беше набожен. "Набожен" и досега ми е иронична дума, нещо като думата "лицемерие", като думата "подъл". Но на дъното на дървена кутия с личните му документи - под ордена, след като почина, открих цветна иконка на Господ..., а на гърба й - послание на майка му от зимата на 1945: да се пази. Носил я вероятно в джоба на войнишката куртка, че бе сгъвана на четири и дрипава по краищата тая хартиена иконка.
Никак, ама никак не му се ходило на война. С кожата си го усещам, защото съм му син. От петимата братя той - най-малкият, най-нежният, само той единствен бил пряко на фронтовата линия. Майка разправяше, че от фронтовия щаб предложили да получи Орден за храброст І степен, но в последния момент дали І степен на ротния му командир... посмъртно, а на редника Бояджиев - ІІ степен, че все пак оцелял.
За войната вкъщи не се говореше. Веднъж, като го подпитвах по-настойчиво, отряза ме: "Какво си ме заврънкал? Войната е касапница. Първата седмица от воня на леш повръщах, не можех да мигна".
Обичал ли е живота?... Не мога да си го представя обезверен, отчаян. Но неговата увереност не бе дразнеща. Казваше лъчезарен като хлапак: "На стари години, ако не мога друго, семки и фъстъци ще продавам с ей това кантарче... и пак ще сме добре". Кантарчето, с което планираше да поминува честит в старостта си, и сега е долу, в избата на триетажната ъглова къща срещу черквата "Св. Георги" в пловдивския квартал Мараша.
Рекъл веднъж на майка: "Надке, ако се случи да видя друг мъж да те прегръща, двама ви ще убия, после ще свърша и със себе си". И още - пак предадено от майка ми: по цели нощи не я оставял да спи, говорел й: "Надке, какво лошо сме сторили, мойто момиче, че така се случи с нашия син!" (Демек, оженил съм се за жена, дето ми изневерява под път и над път...)
Когато болките му бяха ужасни и полекичка усещал, че вече умира, десетина часа преди смъртта... в камионетката, с която го придружихме по магистралата към софийската клиника "Пирогов"... извръщаше се към стъклото да не видим сгърченото му от болките лице. Докато майка и сестра ми нещо си шепнеха, виждах как оросен в пот мърда устни: без глас, само с устни крещи: "Оле-ле, майчице! Майчице..."
Издъхна изоставен, без близък, без какъвто и да е човек наоколо.
Отвратих се от български лекари с касапския им манталитет на студенокръвни. Колко ли са човеците сред лекари и адвокати в България! Нечовешко е, че го изолираха от нас - в пълно съзнание, безпомощен, угасващ в някаква варосана клетка на ада "Пирогов".
До последния си дъх работи. Трудът за него в никакъв случай не бе тегоба, а привилегия на здравия, жизнен човек. Като гледам сегашните михлюзи как висят като сопол по пейките, като чувам как кълнат и се вайкат, как одумват, хленчат...
В деня, когато новичката жигула избухва в пламъци, станал в четири заранта, качили се с майка до вилата на сестра ми над Белащица да завардят ред за водата, да полеят лехичките с доматения разсад. В осем оставил майка ми сама, слязъл да обиколи адресите по подадените към мебелния магазин на бул. "Малчика" рекламации. Само в бл.51 на район Тракия (срещу пощата) хората не си били у дома в уречения час. Качил се пак на вилата над Белащица; тоя път взел със себе си и Кирил - мъжа на сестра ми. Към един по обяд в най-голямата жега на 31 август тримата пътували обратно към задушния Пловдив... Набрал кофа грозде от асмата над гаража, рекъл: "Надке, как да седна спокойно да ям, докато не видя какво им е на ония хора! Измий грозде, направи салата и ме чакай. Ще оправя и тая рекламация и се връщам".
Година подир смъртта му заварих грубоват непознат мъж на масата във всекидневната. Седи на татковото място, наметнат с татковото домашно сако, а майка ми трака паници край чешмата зад полуоткрехнатата врата на кухнята...
Мир на праха ти, непрежалими мой Мълчаливецо!
23.08.1997.
Кога ли пък богатите безделници имат шанс да мечтаят?... Бедният мечтае! Ой, как мечтае милият! И колкото по мечтае, и колкото по-невъзможна, толкоз по-красива му е мечтата.
Лекото момиче пак по улиците нощем броди или се оставя някой жаден мъж да го съблича, да го лъже безогледно с бели платноходи или с лицемерен глас в любов да му се врича.
Лекото момиче майчица си няма да го учи, че мъжете изкушени мамят безогледно; свършат с тебе, после те прогонят като кучка и от скъпата кола те гледат с поглед леден…
Лекото момиче… Колко лесно, важни дами, да го смачкаме със крак и вий да го вините! - а пък то е крясъкът на младостта ни, който безутешно вън по цели нощи скита.
tisss
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
* "Графомана книжен" - фразичка, приложена в мото към стихотворение, посветено на автора.
** Думицата „писател” в петия ред отзад-напред да се чете с ударение върху последната сричка, както я произнасят от Татово време „истЕнските писатели”... Помня, в университета силно впечатление ми правеше и доста години по-късно проумях... академик Пантелей Зарев, например, като си мрънкаше лекциите по съвременна българска литература, що произнася думата ръкопис с ударение върху „о”-то. По същия начин таз думица я употребяваха в кафенето и по етажите на Съюза на българските писатели светила на родната литература: писатели, поети, лит.критици. Да не си помислите, че не са знаели как трябва да се произнася! Знаели са, естествено.
Ако сега попитате защо, обаче, са предпочитали грешното произношение, отговорът е: ами по същата причина, според която генералният секретар на БКП произнасяше социализЪма, комунизЪма. Предполагате: хитрият шоп не е знаел правилната словесна форма?! Знаел е, разбира се, но друг е номерът... Номерът бе да се демонстрира, че партийното величие е над всякакви правила и писани закони. Та другарят Тодор Живков целия писателски съюз, барабар с кръшните секретарки и със снобите, можеше да си го тури в малкото джобче, драги читателю на съвременна българска литература. То си беше театро, мехлем за душата на простака, който по тойзи романтичен начин се чувстваше поне две педи над тоя слънчасал Дон Кихот - българския интелигент. Бел.м., tisss.
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
Бързичко се отрекохме от комунизма: накичихме го с най-отбрани отблъскващи етикети, дадохме да се почувства каква върховна погнуса предизвиква у нас. Дали всичко е толкова просто и еднозначно в това всеобщо сбогуване с Голямата химера, която до вчера осмисляше младостта и целия ти живот? Дали не сме като оня, до вчера примерен и праведен съпруг, който неочаквано една сутрин засипва с обидни прозвища и ругатни някогашната своя любима?...
Пред съда на Историята, на идещите подире ни поколения вадим с перверзно сладострастие мръсното бельо, развяваме греховете, окайваме жертвите, т.е. - самите себе си. Назлобяваме, забравяме, че в тоя сатанински театър между Девети (ІХ.1944-та) и Десети (ХІ.1989-та) е имало гориво за обърканите ни мечти, смисъл за объркания ни живот... Е, разведеният получи май свободата си, но вижте какво прави мнозинството с тая своя - пак даром дадена! - "свобода"... Какви вълнуващи сюжети на откровено варварство, лакомия, егоизъм, грандомания, патетично невежество в стихове ни заляха с историческо зловоние!
...Тръгне ли да ловува (пуританите казват: "да изневерява"), доскоро отпусната и ленива, става гъвкава и предизвикателна, сексапилна. Не й пречи! Не я спирай! Тая "изневяра" й е нужна като глътка въздух за бързия плувец, тя е в съответствие с призивите на природата й. Природата тътне в кръвта й, тялото й бясно произвежда хормоните на свободолюбието. Самата тя не знае какво става с нея; какви отговори търсиш тогава именно от нея, какви обяснения?...
Отстрани се, стой си на мястото (ах, как лесно е отстрани да се препоръча!); ако е писано, ще се върне, ще те потърси, ако ли не - поне ще си спестиш унижението да се гърчиш като настъпан червей пред собствените си очи.
Жалки са ония, до вчера страстни любовници, които днес така сърцераздирателно хулят своята мила; затова не вярвам на "демократите за една нощ". Всички ние, родените в комунизма, сме - каквото и да правим - негови творения. Какво искате от нас, манипулираните, приучените да живеем в аквариумчето на Сталин! На дъното на всяка любов има поне няколко капки първокачествена отрова.
Учеха ни, че може да има шаблон за щастието. Християнството дава право всеки свободно да избира; комунизмът предостави това право в лапите на шепа партийни вождове и шамани.
Първи подир Девети септември 1944 година на политическата сцена нахълтват касапите, фанатиците, екзекуторите, гробокопачите, рушителите с кирка и автомат "Калашников". Около 1956 година ги заменят лицемерите, добре възпитаните и образовани във висшите партийни школи демагози на Партията. След 1980 година вече се явиха безскрупулните технолози на властта, обиграните актьори от управлението в стил "Андрей Луканов": тия именно образцови демагози превърнаха политическата власт във власт икономическа и сега пак те - чрез подставени фигури, ни третират като седеммилионна маса крепостни селяни на някаква осъвременена версия Български федализъм с човешко лице.
Но дори и най-хубавата идея е като хубава жена. Почнат ли с гнусни пръсти да ровят из плътта й вандалите, тя се превръща от идеал в най-обикновена проститутка. Захвърлихме мечтата за свобода-братство-равенство като дрипа, с която мнозина са се удовлетворявали: малцина - материално, мнозинството от нас - духом.
Които се бяха обявили за законни нейни стопани, днес най-бързичко се отрекоха от нея. Остана да се пита народът от крепостни селяни, които се вълнуваме по площадите, стиснали в ръце сини или червени хартиени знаменца: тая химера Любовта на нашия живот ли беше, или добре гримирана луксозна проститутка?
Зазяпани по красивите й форми, омаяни от Светлото бъдеще, което ни се обещаваше, не сме усетили как животът ни мина в събиране на имот за тъничката прослойка шмекери и тарикати, т.е. - за днешните учтиви, така приятни наглед новобогаташи.
Чета книгата на Любомир Левчев"Ти си следващият!". Защо ми изглеждат бледи стиховете, които някога, в студентските години, и не само мен! - така ме въодушевяваха!
По вътрешен строй тоя автор ми е все така симпатичен обаче: импулсивно усетих желание да се видя с него, да го питам това-онова... Или не! Какво ли толкова ще ми каже човекът?!... И все пак - поне заради опита за покаяние (тая книга) бива да му стисна ръката, само това, и - никакви неудобни въпроси от моя страна!!!
13.09.1998.
Влажно и хладно утро. Лекият ветрец. Кряскащата високо над отсрещния жилищен блок летяща птица. Звуковите вълни - от влак, който - забавяйки ход - навлиза в пределите на града, и от невидим самолет, вибриращ на десет хиляди метра над мене, над облаците. Цвъртенето на дребните птици рано сутринта, в пет и половина, от полето и храстите край Марица.
Това... плюс съвсем определено просташкото квакане на жена с мъжествен глас (или на мъж с глас на дърта тютюнджийка) - неспирно, заядливо, тържествуващо иронично, с псувни примесено. Лай на псета помияри край контейнерите с разхвърляния от циганите-събирачи на хляб и хартии боклук...
Ето я моята великолепна театрална сцена, декорът на тия записки - България в крайчеца на второто хилядолетие след разпването на Иисус!
Изповедите на Левчев оставят горчивото усещане за пропилян талант. Любомир-Левчевият лирически двойник е и едно от моите лица. Описаното за него в едри щрихи повтаря ситуации, преживени и от мен. Същото лутане, същият импулс към мечтата, същите грешки, заблуди, същата самоуверена наивност... Е, само дето не съм бил до такава степен пластичен, толкова отстъпчиво-нежен и лудо самовлюбен.
Но е бил "нашемомчето". Моя милост не успя да дорасне до "нашемомче"; девет години в пловдивския младежки вестник "Комсомолска искра" бях тоя наивник, който заемаше място, отредено за "нашемомче". Връзката на Левчев с народа, казано идиотски и в прав текст, е показно-снизходителна (именно заради гръмките декларации в привързаност); моя милост беше самият народ, та не ми се е налагало да се кълна в преданост.
Мен тая анонимна всебългарска кървава вулва и до днес ме обгръща отвсякъде, докато Левчев интелигентски се е признавал в любов към народа... И пак изпитвам симпатия към лутаниците му, понеже - колкото и артистичен да е, е самият себе си, от себе си не успява да се скрие, та хленчи в книгата си с назидателния наслов "Ти си следващият".
Легендата Георги (Джери) Марков не ме вълнува. Смятам, че е типично софийска, снобска версия на заиграл се в дяволски танц с комунистическата върхушка амбициозен талант. Не изпитвам жал към жестоката му лична драма: съчетанието "талант плюс безскрупулност" не ми е интересно, макар да нямам нищо против, ако ще целият свят, "цялото прогресивно капиталистическо човечество" да жали заради убийството му.
Каквото със свещ търсил, намерил го! Омерзението ми иде вероятно от факта, че и във физическата смърт на Георги Марков талантът му работи срещу нас - унижените от комунистите, техните мекерета и днешните пребоядисани бивши правоверни и праведни партайци.
В сферата, дето се раждат оценките ми за тоя или оня, е ужасно студено, вълци и ветрища вият, пропасти зеят, ледено-блестящи зъбери като игли бодат небето. Тук медните грошове на вдовицата тежат повече от всичкото злато на света в древногръцки таланти. Не откривам аргументи да защитя пред собствения си усет за достойнство подло убития Джери Марков, колкото и талантливо да са сътворени книгите, пиесите, репортажите му.
А бях от ония българи слушатели на ВВС, които с велико нетърпение очаквахме "Задочни репортажи за България" като откровение. Да, критика на комунистическите стопански безобразия и вагабонтлук - това да; но го е правил да се покаже верен, удобен на чиновници, за които отечеството ми е пул от масата за залагане в световния политически покер.
14.09.1998.
Навън едва развиделява, а звукът на отдалечаващ се влак като че ли ще съпътства тия записки открай-докрай... На страница 424* посред посещение в дома на Хемингуей (Това става в есента на 1972-ра, когато е бил 37-годишен, втори човек в националната управа на Отечествения фронт подир "вожда на БЗНС"Георги Трайков - бивш амбулантен търговец-чорапчия от варненското пазарище в епохата на Царство България.) ...та там, покрай кубинските щрихи за Хемингуей, Левчев пише: "Спомних си за формалните писма образци, с които отговарях на графоманите, смятащи се за "глас народен".
На специално уредена среща в местността на почивната станция на пловдивския текстилен комбинат "Марица" в Родопите - на 2-3 км по пътя след хижа "Здравец" - през 1978 година, доколкото си спомням, писателят от село Миндя, Сливенско Васил Попов, когато го засякох, че не знае книгата "Малкият принц" на Екзюпери, пък го цитира, пред дванайсетина млади поети и белетристи от Пловдив рече нещо подобно: "Аз не съм дошъл тук, на триста километра от София (как ги изброил 300, дявол знай!) да се занимавам с някакви графомани!"
Тоя същият Васил Попов подир як запой издъхна години по-късно в пловдивския луксозен "Новотел". Мир на посредствената му душа!
За да успокоят, да приспят вероятно... съвестта си, някои от тия "велики български писатели от Татово време" се напиваха, където им падне и както се случи. Винаги са се намирали наивници - любители на изкуството, или държавна някоя организация, която да им плати хотела, пиячката, мезетата.
Мило ми е да си припомня днес с какво самочувствие тая сто и трийсеткилограмова грамада от мускули и жлъч блъсна с юмрук по масата, обиколена от примрели във възхита и стрес палета, как с жест на корифей величествено заповяда моментално да напусна салончето... И не напуснах! Отделих се от групата на палетата, седнах на прозоречната рамка... Можел съм и да се пребия, политайки от втория етаж.
Ако у тоя типичен грандоман, бивш боксьор тежка категория, "нашия български Хемингуей", както го титулувал Емилиян Станев, думичката "графоман" бе стоварена като кроше или ъперкът в муцуната, у израслия с интелигентски изнежената средна класа Левчев същото унизително нарицание звучи къде-къде по-перфидно: значи, не само "графомани", но и "стремящи се да са глас народен". Виж ти каква наглост - да се стремят към нещо, дето само Партията може да ти даде като назначение на длъжност, да речем, нещо като "Тръбач на истини от последна инстанция"...
Първото ("графоман") може да мине за лична работа, лично заболяване, разстроена психика, второто ("стремящ се да е глас народен") според Левчевия манталитет обаче е политически акт, ужасна демонстрация на независимост спрямо властта и Партията.
Кой можеше да си позволи това право: да говори от името на народа! Нали това право се отдаваше от комунистическата власт като униформа с офицерски пагони! Да си писател бе нещо като назначение на особено отговорна длъжност в партийния апарат. Писателите си бяха par excellence висши политически чиновници.
Същата 1972 година (когато 36-37-годишният Левчев пъхти из политическата джунгла на Латинска Америка сред инфантилни хора с оръжие), за да ме назначи в пловдивския младежки вестник, Петър Анастасов ме посъветва приятелски да си намеря двама членове на БКП да гарантират за моята политическа благонадеждност и лоялност към властта. И гарантираха с подписите си две работнички от пловдивския Електроапаратурен завод, от бригадата, дето работеше майка ми...
Девет години по-късно, когато ме уволняваха, в ОК на ДКМС секретарят на отдел "ИВД" ("Идейно-възпитателна дейност") Нели Пеевска** ми съобщи с тенекиен глас: "Жоре, съжалявам, но Партията вдигна доверието си от тебе и по тая причина не можеш да останеш в комсомолския вестник".
Причината всъщност беше критична статия в един от майските броеве, предназначени за защита на природата, дето бях описал съдбата на десетина хиляди души, семейства на пловдивски работници, настанени да живеят кажи-речи в условия на изоставени от Бога, зад най-многолюдното циганско гето на Балканите "Столипиново", притеснявани от налетите на рояци крадци, обгазявани - особено в душните летни нощи - от пловдивския екарисаж с болестотворната воня на трупна пихтия, изливана в Марица. Много са именно в тоя район заболелите от рак през ония години...
Мило е, когато сламено чучело заеме позата на гръмовержец, както е случаят не само с Любомир Левчев. Епигонстващият Васил Попов и патетичното "нашемомче" Любомир Левчев дали наистина не са съзнавали в ония "славни" години, че да говори от името на народа е естествено право и дълг на всеки човек на изкуството! Само че в ония години понятието "народ" се изместваше и загърбваше от понятието "Партия".
Като номенклатурни (т.е. назначени "по списък") кадри на комунистическата партия, тия произведени в "говорители на народната съвест" лумпени и пройдохи от кръчмите биваха въздигани в лауреати (увенчани с лавров венец), носители на високи отличия и звания от голото "талантлив" до нафуканото "вдъхновен певец", "изключителен", "гениален"...
От тая позиция на галеници и симпатяги тия назначени за партийни пропагандисти и агитатори можеха да бъдат палави и предизвикателни, можеха да трошат стъклария и посуда по заведенията на социалистическа Татова България, можеха да си организират алкохолни оргии, да размахват назидателно пръст или да се кълнат високомерно в любов към тоя народ и - задължително! - да се изповядват в отчайваща, безусловна преданост към Партията-ръководителка. И всичките им "подвизи" произтичаха все от самочувствието, че са "бойци на световната борба с империализма", че са "карающий меч революции" (наказващия меч на революцията).
Последната книга на Левчев е документ за съсипването на младото и талантливо поколение поети и белетристи от периода 1956-1965-та. За себе си откривам драмата на един от българските поети, когото особено харесвах - Георги Джагаров.
Джагаров - третият отдясно на снимката...
Съдбата на Джагаров е печална история; дето има една дума: каквото сял, това и пожънал! Ала как да изхвърля от съзнанието си тия горди редове, апотеоз на достойнството ни на българи:
Другарят ми завинаги мълчи на мокрия цимент с ръце прострени. Той предпочел да падне по очи, отколкото да падне на колени.
или:
Земя като една човешка длан... Но счупи се във тази длан сурова стакана с византийската отрова и кървавия турски ятаган.
И онова красиво и страховито, в чест на Пеньо Пенев, "Признание":
Ръцете ми лежаха тежки като прекършени крила, но аз с очите си ви плашех, смразявах ви с усмивка зла.
И ваште благоверни дами към мене гледаха със страст, че любех аз от вас по-силно и пиех по-добре от вас.
Комунистическата метастаза избуя и заглуши може би най-българския по духовен строй и рефлекс към света сред съвременните български поети.
Мир на праха ти, Георги Джагаров!
През лятото на 1981 - годината на стихийните първи работнически барикади в прибалтийските полски градове Гданск и Гдиня, в навечерието на моята 33-годишнина получих "радостната вест", че Партията вдигнала доверието си от мене, уволняват ме от вестник "Комсомолска искра". Според тогавашната политика спрямо младите журналисти, предложиха ми да заема учителско място в току-що построено пловдивско училище. Обяснението - единствен съм с диплом за завършено висше образование, та като решили отгоре да подмладят редакцията, мене най-безпроблемно могли да ме преустроят.
Красиво - както и да го погледнеш. Което все пак означаваше, че не ме смятат за враг на народа и партията, а за попаднал сред истинските "нашимомчета"по погрешка.
"Вашите статии много ни допаднаха! - потупва ме по рамо, обгръщайки ме с мечешка лапа, вторият по ранг в окръжната партийна йерархия Димитър Димов, па сочи с десница към грядущето: - Предоставяме Ви прекрасната възможност да приложите на практика хубавите идеи, за които четохме с интерес. Дерзайте, млади човече!"
Като награда за моето "графоманство", няколко месеца по-късно, през пролетта на 1982, същите хора (вероятно) са ме предложили за т.нар. Юбилеен позлатен медал "100 години от рождението на Георги Димитров"... Два месеца се правя, дето се вика, на вегетарианец, докато една надвечер по телефона чувам познат глас; обажда се Димитър Жутев - председател на един от четирите районни комитета на пловдивския Отечествен фронт: "Слушай, Гошо! Ела да си получиш медала. Чакаме те".
"Ама не смятам, че съм заслужил тая чест" - отговарям, доколкото ми е възможно, смирено в слушалката. И той (усетил иронията, па и като че ядосан): "Ей, момченце-е-е... Тоя медал ти се дава за гражданска доблест и смелост. Идвай да си получиш тенекийката и ми се махай от очите, че да не ти се стъжни животът. Не прави демонстрации, ами си опичай акъла! Имаш две дъщери, за тях не мислиш ли?"
15.09.1998.
Влакът - забързал - фучи на излизане от Пловдив. Трещят колелата му по релсите... Какви пътници отнася в мразовитото предесенно утро тоя влак, какви грижи, какви страсти и надежди? Днес е начало на учебната година, започва пак странстването ми из дебрите на древногръцката и старобългарската литература...
Какво прави учителят, освен дето повтаря открити вече неща?... Ами учителят, драги мои, продължава да се учи. Понеже животът е едно голямо училище, и докато дишаме, докато размишляваме над хора и събития, все се учим. Всяко начало е и финал на нещо; само нишката на човешката гордост и достойнство не бива да се прекъсва.
Опитах в тия записки по наши си български работи да представя своята гледна точка на анонимен участник в събитията и свидетел на обвинението. Не смятам да съм извършил дотук кой знае що: пробвам да изразя на глас онова, дето си го мислят повечето от моите съграждани в тия разпнати от подлост и фанатизъм времена на т.нар. "демократизация". Докато писах дотук, чувствах се понякога Иисус, най-често - Адам, от кал направен - и това, надявам се, не бе само позиране и позьорство, а роли, заложени у всеки простосмъртен наивник.
tisss
___________________________
* От книгата "Ти си следващият..."
** По-късно същата Нели Пеевска бе, ако се не лъжа, известно време шеф на Радио Пловдив или на местния Радио-телевизионен център. Бел.м., tisss.
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
Не е достатъчно да си талантлив! Трябва много да си страдал, за да почнеш да пишеш така хубаво. Трябва много да са те унижавали, за да почнеш да гледаш света с толкова разбиране и обич. Трябва да си се съхранил чист като дете, за да внушаваш толкова смирение и вяра в божественото у човека.
Всяка Андерсенова приказка е простичко излята кристална сълза от състрадание към човешката участ и природа. Изящество и печал - това е Ханс Кристиан Андерсен, Кралят на приказките. А сред най-красивите е историята за любовта между Храбрия оловен войник и Малката хартиена балеринка от играчките на скандинавско хлапенце, живяло преди поне 170 години...
Ето моя си - пловдивска! - версия на въпросната Андерсенова приказка!
ХРАБРИЯТ ОЛОВЕН ВОЙНИК
На моите приятели от детство и на момичето Гюлбахар от магазинче на пловдивския пазар зад Шекер-махала
Живееше някога, преди години, в покрайнините на града един стар войник. Викаха му Оловния, предполагам - понеже всичко у него беше пепелявосиво, занемарено и тъжно като оловния покрив на Джумаята, най-голямата джамия в Пловдив, построена върху руините на огромна християнска базилика.
Той всъщност беше пенсиониран по инвалидност, мислел съм си: сякаш от времето на Балканските войни; дървената му протеза в сухите летни утрини, когато минаваше край нашата къща на път за хлебарницата, скърцаше винаги по един и същи час, около девет. И ние, дечурлигата, се кривяхме като маймуни зад гърба му, наподобявайки спънатата му походка, крещейки:
"Раз-дваас-трис, на място сприссс!"
Това го дразнеше.
Умираме от удоволствие, когато спре, обърне се, огледа ни с печални очи и се закани с юмрук. Тогава почваме да крещим:
"Ей, шиник! От тебе не става войник. Защото главата ти е крива и на нея каска не й отива".
Какво да ни прави! Бързоноги като дяволчета бяхме, та и да иска, не може да ни стигне с тоя дървен крак. Човекът само поклаща глава, па поема по прашасалата улица, като нещо си мърмори ядовито и ръкомаха над глава, сякаш пъди рояк конски мухи; вероятно ни е псувал на майка.
Раснахме свободни и диви като безпризорни. Джендемтепе, олющената умирисана на карбол и йод държавна болница с труповете на песове и котки за някакви там лабораторни опити, пясъчните островчета по Марица, старите тютюневи складове, потъналите в паяжини и миши барабонки таванчета и мазенца по едноетажните къщурки, строени безразборно подир голямото Чирпанско земетресение от 1928 година, овощните градини край шосето за Прослав и зеленчуковите пространства в тая част на покрайнините бяха нашето хлапашко царство.
Раснахме горди и недосегаеми. Водехме люти момчешки сражения с момчетиите от съседните махали, пазехме зорко собствената си територия, та на някакъв възрастен сакат човек ли ще правим метани! Респектираха ни единствено по-силните от нас, поизрасналите и възмъжали батковци, и естествено - тежките шамари на бащите.
Към 1955-60 година тоя инвалид ще да е бил около 60-годишен. Живееше при брат си, който имаше бакалничка в съседната, Македонската махала, обитаваше избено стайче под стълбището, допълваше оскъдната инвалидна пенсия, като лепеше вкъщи пакетчета и картонени кутии за билковия цех.
Понякога привечер в събота срещу неделя, особено в душните летни месеци, чувахме го да пее. Ала пееше само кога беше пиян. Освен дето пееше фалшиво, нищо не му се разбираше, пък и гласът му - възглух, пресипнал, излизаше като из смачкана ръждива бурия. Какво да очакваш от човек с такъв глас!
По онова време от Родопите към Пловдив заприиждаха помаци. Част от тях бяха зидари и изкопчии; хващаха се да работят по частни строежи или по строителството на огромните заводи в другия край на града, покрай шосето за Куклен. Такъв един, от Хвойна, се засели в съборетината срещу бакалницата, доведе жена си и двете си дъщери, от които по-голямата бе вече мома за женене: с крив нос и голяма уста, пълна с редки зъби, а по-малката, към 14-15-годишна - Гюлтен, направо си беше хубавица.
Пеехме пак по онова време цинична песничка:
Ходил ли си, бако на Луната? Ебал ли си на попа дъщерята? Бъркал ли си с пръст в дебелия й гъз да видиш колко е тлъст...
Тая и други наши любими песни, пълни с мръсотии, бяха бойните ни сигнали. Неколцина между нас псуваха не по-зле от каруцарите край рампата на Сточна гара. Ходехме цели в рани, с охлузени колене, или както се казваше тогава - "със спукана глава".
Биехме се с тукати, т.е. - с юмруци, с камъни, с тояги... Всеки уважаващ себе си хлапак притежаваше жилка (софиянци й казват "прашка", пазарджиклии - "разпиналка") и се упражняваше да забива нож от десет крачки в някой дънер.
Тепето... Джендема*, или както го кръстиха благо-благо комунистите - "Младежки хълм", и до днес знам наизуст: къде са дърветата с какули, къде - дивите дюли, трънкосливките, рехавите бадемови горички между скалите, по-едрите глогини, шипките, бъзовите дървета, гарванският лук, закътаните в храсти полянки, по които се натискат любовниците или някое войниче ляга с проститутка, изворчето, забранените места, дето с яка двуметрова сопа дебне пъдарят бай Петър.
Лудницата и моргата с труповете за дисекция... Уличните помияри, с които правеха лабораторни опити, преди да ги умъртвят... Прекатерването през дувара с бетонирани в него натрошени стъкла от бутилки, за да влезем гратис в киносалона на болницата, да гледаме за кой ли път филма "Бродяга", "Два акра земя", "Господин 420" с любимия ни актьор Радж Капур (индийска версия на Великия Чаплин) и любимата му Рита, оназ индийска циганка с червена точка на челото, смолисти коси и очи, тъмни и сластни като нощта...
Такъв ни беше животът, такава - романтиката! Нямаше тайни за нас, момчетата от ония години! Нас ни пердашеха за всяка пакост, понякога и ей тъй - профилактично. Учехме се да бъдем мъже не по картинки и поучителни беседи от някакъв пансион за разплезени благородни девици.
В едва започващия да се изпълва с пришълци от околните села Пловдив обръщението към новопокръстените граждани "Мараба, селски!" или просто - "Кюнлия, Сельо! Чукундур" - бяха сред най-обидните прозвища...
Но Боже господи, щом по улицата се задаваше Гюлтен, стаявахме се, ставахме кротки като млада ръж, безпомощни и безобидни като агнета - нищо, че я мислехме за туркиня, за чужда вяра, и още по-лошо: знаехме, че е от помаклъка. Крием се зад тарабите да я проследим на воля, с лакоми очи поглъщаме стройната й снага, въздишаме по нея, като виждаме как царствено пристъпя тя - самата Любов, слязла в бедняшката ни махалица направо от Небесата, къс от хлапашката ни представа за върховно щастие.
Леле, каква хубавица беше Гюлтен!
В поделението зад Македонската махала всяка вечер строяват войниците за проверка, по няколко пъти всеки Божи ден ечи войнишка тръба. По Пещерско шосе непрестанно бучат танкове, военни машини и оръдия. Маршируват ротите на път за градската баня. Марширувахме и ние успоредно с тях, мечтаехме да станем войници... Ала тая неочаквано пратена сякаш от Небесата Гюлтен преобърна всичко с главата надолу.
Мнозина почнаха да се държат като отнесени, щом я видеха. И най-странното - сред отнесените бе и Оловния. Понеже дворчето им бе срещу прозорчето на инвалида, сутрин или по всяко време на деня, кога хубавицата се появяваше там, Оловния сядаше на стълбището, обгърнал с ръце дървения си крак, и я съзерцаваше с очи на сокол. Усетихме и у него тая всеобща наша слабост, та ревниво го дебнехме, но той нищо не правеше, само седеше и я гледаше как се мотае зад оградата.
Тя обаче сякаш заради него шеташе назад-напред из дворчето, кичеше се с розово венче, простираше прането, току влизаше и излизаше от къщи, все намираше нещо да върши из лехите с разсада, с доматите и фасула. Беше вързала розови, сини, бели и червени панделки по асмата, като че само за негова радост...
Защо не ходеше на училище, не знам. Майка й и кака й Грозницата работеха в тютюневите складове, баща й бъркаше бетон и ковеше кофраж по строежите, а нея бяха оставили да шета вкъщи: да пере, да им готви, да ги посреща и изпраща.
Зашушукаха из махалата за тия двамата. Уж нищо не правят, пък влязоха в очите на дъртите цинични жени. Покрай клюкарките почнаха и мъжете да се вглеждат, да се покашлят в кръчмата: "Абе, оня що все кисне като ударен от гръм на стълбата?! А малката пикла, какво толкоз му се кипри, какво като мряна все му играе пред зъркелите?!"
Стигнаха тез приказки до ушите на бакалина, по-малкия брат на Оловния. Пък на бакалина не му е все тая какво си шушукат хората, нали са мющерии - купуват, търговийката от туй зависи... И почнаха кавги в тихата като манастир доскоро къща, ама не кавги като фронт между враждуващи равностойни армии, ами бръмчат само гласовете на бакалина, жена му и двамата им сина здравеняци. Кълнат и пустосват...
Едно утро в големия пороен дъжд през септември Оловния натовари багажа си на триколесна зарзаватчийска тарга и повече не го видяхме... Много вода се изля оттогава.
Веднъж, като ходих на гроба на баща ми, мярна ми се познат, махаленец от онез години. От лаф на лаф, с половинка гроздова се заплеснахме. Питам: "Какво стана с оная, хубавелката бе..." "А-а, Гюлтен ли! - сети се веднага. - Омъжиха я за един от техните. Ама бегала, че много я млател."
"А Оловния? - викам. - С него шо стана?" "Тук някъде му е гробът" - рече. Тръгнахме да го търсим тоя гроб. Открихме го в буренака. На две крачки от татковия гроб върху килнат сиенитен къс слънцето и дъждовете почти бяха изличили името - Михо... Имаше още нещо издълбано в камъка, което лишеите бяха покрили. Приятелят поразчопли, докато си палех цигарата. "Ей! - подвикна ми. - Ела, ела!!!"
...Най-отдолу светлееше: "От Гюлтен".
tisss
___________________________________
* От турски: Пъкъл, ад; като се каже "в джендема" - ще рече "по дяволите". Бел.м., tisss.
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
Босонога... неспокойна... с разчорлени в безсъние коси... Любовта ни се прокрадна край заспалите стени. Мина мълком през пейзажа и за момент го озари...*
ПРИНЦЕСАТА ВЪРХУ ГРАХОВОТО ЗЪРНО**
Имаше някога някъде си един царски син. Шарен-марен такъв, чистичък, прилежен, и най-важното: едничък на мама. Гледаха го родителите му като писано яйце. Нищо не го караха да върши. Нищо не искаха от него. Той пък искаше да се ожени. Да се ожени, ама не за каква да е мома, а за... принцеса.
То, като се огледаш, принцеси под път и над път. Обаче повечето са фалшиви: отвън гримирани, белосани, нагласенки, висят златни дрънкулки по тях, роклите им - от най-скъпо платно, шити по последна мода. Ала отвори ли си една такава "принцеса" устата, светът веднага разбира колко е проста, невъзпитана, колко й липсва нежност и чар. То бая си е зор в тая навалица от богато облечени и позлатени грубиянки да случиш на истинска принцеса.
Преброди царският син много земи. Къде ли не надзърна. Уви, такова момиче не успя да открие. Естествено, бутаха му се в ръце разни лицемерки-използвачки, изкуствено накъдрени, изкусно изрисувани. Обаче никоя не накара сърцето му да трепне. Кой знае защо!... Та взе нещо да се отчайва царският син. Разхожда се из царската градина унил, печален. Лицето му - страдалческо едно такова, жал да ти стане. В царството бабичките все това говорят: "Бре-ей, колко зле е устроен светът! Бива ли за нашия принц да няма поне едно достойно момиче?!"
Не щеш ли, една вечер се изви буря. Като засвяткаха ония ми ти светкавици, затрещяха гръмотевици, ливна дъжд из ведро - да си умреш от страх. Точно тогава на царските порти се похлопа. Понеже стражите се бяха изпокрили на сушина - пият пловдивска бира "Каменица", замезват с луканка и пляскат на провала сантасе, излезе старият цар да узнае кой па се е разхлопал по никое време.
И що да види... Пред вратите стои, трепери една принцеса, моля ви се!
Боже мой, на какво приличаше тя!!! От косите, от дрехата й се стича дъждовна вода. Обувчиците й - прогизнали. Ала независимо от това тя уверяваше, че е истинска принцеса. О, колко мило и достойно изгледа тя стария господин цар! Чак му стана неудобно.
И той някак, без да се замисля, отвори, пусна я да влезе. Даже тръгна напред да й свети с фенера.
Е! В тез тънки дела жените не са така доверчиви като господа съпрузите си, понеже по себе си знаят колко коварна е всяка мома, кога тръгне да си търси съпруг. Такава бе и старата госпожа царкиня.
"О-хо-хо! - рече ухилена тя. - Тъкмо ще пробвам дали пак не сме случили на някоя груба, невъзпитана госпожичка, на някоя мърла повлекана. То аслъ откак се разчу, че имаме син за женене, какви ли не гарги рошави и кукумявки проскубани кръжат, навалят денонощно към двореца ни. Писна ми от менте-принцеси!"
И без да каже думица повече, старата дебелана се вмъкна в спалнята за гости, смъкна от леглата всички дюшеци и възглавници, сложи едно грахово зърно най-отдолу. Върху граховото зърно натрупа дванайсет дюшека вълнени, дванайсет юргана пухени, и върху тях още двайсет и четири завивки от камилска вълна. И тъй, върху цялата грамада поканиха гостенката да спи.
На другата сутрин царят и царицата първи търчат. Кланят се до земята, един през друг приказват, прекъсват се, пак приказват ей така мазно-мазно: "Ах!... Добро утро, миличка!... Извинете за безпокойството, значи... Добре ли спахте тая нощ?"
"Ах, ваши величества! - рече принцесата. - Цяла нощ не съм мигнала. Не зная какво сте турили в това легло, обаче струва ми се, лежала съм върху нещо така твърдо, така неудобно, че вероятно сега цялата съм в синини. Да-да, в синини. Ужасна нощ прекарах, наистина!"
Веднага на всички, изприпкали да я чуят, па и надничащи любопитно иззад двамата царуващи дъртофелници им стана ясно, че тя е истинска принцеса. Ами че да! Кой друг би усетил някакво си грахово зрънце през огромната купчина пухени дюшеци и одеала от камилска вълна?!
Какво да ви разправям повече, то си е вече ясно: принцът тутакси се ожени за нея... Той най-сетне бе съвсем, ама съвсем и абсолютно сигурен, че взема за жена не някаква си парцалена кукла-панукла, а истинска принцеса.
Граховото зърно, разбира се, с духова музика и много тържествена реч, писана от трима придворни поети и прочетена с възторжен глас от официалния подмазвач на царското семейство, поставиха върху атлазена възглавничка в кристална кутия сред построения по тоя повод Музей на изящното изкуство.
И сега там, към Музея, от цял свят се стичат тълпи туристи и други любопитни и мечтателни хора без работа, плащат луди пари да го разгледат това историческо грахче. Го-о-оляма работа! Някакво си най-обикновено грахово зърно...
Че не е измислена приказка, а действителна история, го доказва още нещо, което може би е и най-важното от казаното дотук. Царският син, мили деца и неомъжени дами, усетил тръпка в сърцето си. Усетил как се задъхва от вълнение. Осеферил се, както казваме ние, от Пловдив. Заискрили му от щастие очите. Усмихнал се. Зачервил бузки. Престанал да се муси, да гледа вкиснато. Погледнал най-сетне и той слънчево на живота. А всички тия подробности вече със сигурност означават, че горкият истински и силно се привързал, влюбил се, значи, до уши в своята нежна принцеса.
О хора, що след нас сте се родили, не ни презирайте със думи зли. Ако към нас добро сте проявили - над вас самите Бог ще се смили!
Висим шестима, виждате нали?! Плътта на всекиго била е драга, но ето я - вони и се разлага, и всяка кост на пепел се руши. Ала не ни оплювайте веднага. Молете се за нашите души!*
...И вий, девойки с дръзки деколтета, на лов излезли нощем в прашен друм, бедняци, скитници и вий - в несрета, творци на фокуси и празен шум, глупаци всякакви без капка ум, момци, току излезли от затвора, жени, омъжени без сват и кум - смирен, за прошка моля всички хора...**
МОЛЕТЕ СЕ ЗА НАШИТЕ ДУШИ
О вие, дето целите сте в рани и сълзите ви слънцето суши, спомнете си, че дълго ще ни няма – Молете се за нашите души!
Животът е миг толкова чудесен, но и човек безкрайно да греши, с по-възрастен да си учтив е лесно – Молете се за нашите души!
И ние бяхме дръзки и сърдити, но с времето гневът ни се сниши; затуй докато гледат ви очите – Молете се за нашите души!
Ветрецът докато косите роши и Любовта преградите руши, нещата, значи, хич не са ви лоши – Молете се за нашите души!
Успехи, почести… суетна радост щом мярата човешка надвиши, помнете, дълго няма да сте млади – Молете се за нашите души!
На възгорделия се за награда Съдбата костите му ще строши, та - прошка нам за всяка злост и гадост – Молете се за нашите души!
Лежат без дъх и просякът, и царят и червей глозга черепа плешив, а Времето едва око притваря – Молете се за нашите души!
Какъвто и да си е маловажно, кой си подире друг ще го реши; на младия обесник тук ще кажа – Моли се и за нашите души!
tisss
_______________________________________
* Из Балада на обесените на Франсоа Вийон.
** Франсоа Вийон - из "Балада за прошка".
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
В началото на по-миналия век, значи преди около двеста години в градчето Одензее, чието име ще рече на датски нещо като "селището край езерото", в бедна къщурка се роди момченце. Родителите Мария и Ханс бяха толкова бедни, че леглото, на което спяха и върху което обичаше да си играе невръстният им син, бе сковано от парчетиите на подиума, върху който подиум неотдавна бяха лежали тленните останки на местния граф, някой си господин Трампе.
Горкият граф! Приживе толкова уважаван и ценен... Като го виждали да препуска насам-натам с буйния си кон или в каляска, обкръжен от весела и шумна компания, хората завистливо въздишали: "Ето на!... какво значи да си роден в богат род!" Дали бил щастлив негово високоблагородие не знам, но да не бяха дъските, върху които лежали десетина часа бездиханните му телеса, преди да го хвърлят в дупката... та, казвам, ако тия мизерни чамови дъски с фъндъци лъскаво траурно сукно не послужили за легло на някакви си бедняци, то кой ли, кажете ми... кой ли днес би се сетил, че такава птица някога е съществувала - яла, пила, топуркала по света, биела се в гърди, препускала напред-назад с весела глъч! И не само това, ами (още по-тъжно!) хората му завиждали, смятали, че е ужасно щастлив... А го споменаваме тоя почти неизвестен за света днес очевидно вятърничав граф заради момченцето на бедния кърпач-обущар Ханс и неговата жена - перачката на чуждо бельо Мария.
Виждате ли какви шегички си бие съдбата! Струва си да се замисли човек.
Да-а! Правилно се досещате... Наистина говорим за Ханс Кристиан Андерсен, най-прекрасния разказвач на приказки, моля ви се. Всички ние сме чели (някои от нас - със сълзи на очи) историйката за Грозното патенце*. И после, с още незасъхнали от сълзите очи ни е идело да закрещим от възторг, да пляскаме с ръце, да подскачаме и танцуваме от радост, когато в края на краищата се оказва, че Грозното патенце не било грозно пате, а нещо разкошно - един красив лебед.
Ето такива ми ти работи! И знаете ли, самият Ханс Кристиан не се стърпява, признава си, макар и на друго място: "Грозното патенце, това съм аз". Ще кажете: ама как така, моля ви се, господин Ханс? Ето как...
Накратко, бъдещият световен автор на приказките за деца и възрастни бил до такава степен пренебрегван, дотолкова мачкан, унижаван и оскърбяван от всички проклетници и уважавани хора, които би трябвало да съгледат отрано блестящия му талант, че ако не проявил особена упоритост и постоянство, искам да кажа - ако не вярвал толкова силно и до такава степен, че ще пробие пелената на посредственост, ще мине през тресавището на общественото нехайство именно към даровитите деца на бедняците, ние никога нямаше да прочетем великолепните му приказки "Палечка", "Малката русалка", "Снежната царица", "Дивите лебеди", "Малката кибритопродавачка", "Царкинята върху граховото зърно", "Новите дрехи на царя" или "Глупавият Ханс".
О! Никак не били глупави ония, дето го обявили за чудак, за луд, за наивник, за натрапник дори. Даже и когато станал известен, не престанали злобните подмятания от лагера на некадърниците, че пишел неграмотно. "Представяте ли си - възмущавали се некадърниците, - тоя Андерсен не разбира от литературно изкуство. Ами че той - ах, какво нахалство! - той изобщо, ама изобщо не пише според правилата."
Самият Ханс Кристиан - понеже раснал и се възпитавал от самия живот в средите на най-бедните, сред всички ония унижавани и оскърбявани, които наричаме народ, от малък се учел да вярва в себе си, бил състрадателен, с широко отворени очи попивал злочестините, стараел се не с лошо да отвръща на лошите и злобните, а да държи неотклонно посоката на своя талант, да запомня мизериите, за да опише как човек, въпреки простотията, въпреки завистта и злото, все пак успява да бъде Божествен.
Кокалест и сух, висок, доста висок, той се извисявал над останалите деца и юноши, а дългите му кльощави ръце все стърчали от ръкавите на преправените стари бащини палта. Бил рус, дългокос и дългонос. Да-а, на пръв поглед не бил красавец, пък и - прекалено стеснителен - кое ли момиче ще му обърне внимание!... Средата, в която се родил и раснал, непрекъснато го побутвала към утъпкания коловоз на бедняшката орис: бедняшкият син е осъден да бъде беден и мачкан и да мечтае за известно (ама ей туууничко!) внимание от богатите и знатните, за да стане най-много калфа от фабриката за сукно или - в най-добрия случай - шивач с многобройна клиентела като шивача Стегман, да речем.
Да бъде уважаван като тоя Стегман, това му предричала премръзналата перачка на чуждо пране, госпожа майка му.
Детството на талантливия човек е много важна част от живота му. Нещастията - а недоимъкът, болестите, смъртта са сред нещата, с които бедните деца се запознават още от невръстни, та... нещастията моделират таланта, правят от мекото, огъващо се и готово с радост да поръждавява и гние желязо звънтяща и стройна стомана, от тая, която служи за направа на рицарските шпаги.
Тук му е мястото да отдадем почит и уважение към малцината приятели на неизвестния, оскърбявания Ханс Кристиан, обущарския син, преди светът да го приеме в целия му блясък и великолепие. Ето имената на тия добри хора! Педер Юнкер - разносвач на афиши. Старият печатар Иверсен. Композиторът Вайзе. Италианският професор Сибони, приютил 14-годишния провинциалист у дома си в столицата Копенхаген. Балетистът Дален и неговата съпруга - видна артистка. Поетите Гулберг и Раабек. Старата Юргенсон, която го поощрявала да пише стихове. Пасторът Гутфелд. Йонас Колин - директор на Кралския театър... Тоя Колин, наглед твърде суров, строг мъж, всъщност сърдечен и хубав човек, издействал кралска стипендия за безплатно следване в гимназията на градчето Слагелсе. Същият тоя външно студен и неприветлив Йонас Колин до края на живота си е най-верен приятел на изкачващия се към слънчевите Елисейски полета на Славата Андерсен; никой не се радва така искрено на успехите му, никой не скърби повече от него заради огорченията, съпътстващи бъдещия писател. И ни веднъж тоя Велик приятел на Андерсен не се самоизтъкнал за ролята си на благодетел...
Понеже един издател не е склонен да рискува паричките си за таланта на някакъв си неизвестен автор, първата си книга Андерсен издава на свои разноски, отделяйки от оскъдните си средства за препитание. Мъките, уплахата, несвършващите унижения, съскането на посредствеността превръщат впечатлителния нежен юноша в човек с неврастеничен характер, болезнено чувствителен и силно уязвим.
Още първите стъпки на младия Андерсен в литературното поприще го превръщат в обект на подли удари и клевети. Това продължава до физическата му смърт, за съжаление. Но - за разлика от България - мнозина известни творци на датската култура са близки приятели и съмишленици на Андерсен, помагат му по всякакъв начин, подкрепят таланта му.
Пиша това, мили мои обикновени хора, и сърцето ме боли... Помисляли ли сте някога колко талантливи мъже и жени са погребани в черната пръст, унижени и смачкани от неуморната жалка тълпа на посредствеността? Да, "Грозното патенце" е оптимистична приказка за един талант в страната Дания. В нашата родна България обаче за съдбата на талантливите по-подходяща е приказката "Храбрият оловен войник". На тая приказка и аз, пишещият тия редове, гледам като на особено послание до мене от страна на тоя, роден преди двеста години почти, кокаляв, дългоног, дългокос и дългонос скандинавец, защото това е Приказка за Любовта, която е по-велика от неуважението и пренебрежението на тъпите, невъзпитани, претенциозни, преизпълнени от лакомия и егоизъм търбуси в копринени гащи на цветенца и ефирни хърбалички, увенчани с огромна фльонга на задника по последна парижка мода.
Пловдив, 13 юли 2006 - 1 ноември 2010 година
tisss
_____________________________________
* „Грозното патенце“ е приказка от Ханс Кристиан Андерсен, написана през юли 1842, след неуспеха на театралната му постановка „Птицата на крушовото дърво”, която била освиркана на премиерата й. В сюжета на „Грозното патенце” Андерсен използва основни периоди от собствения си живот. Вж. http://bg.wikipedia.org/wiki/Грозното_патенце.
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
Великолепен ден, възхождащ в светлина, в омая хоризонтът свеж - от слънцето окъпан, и ти - в зеленина липа, пред мен като жена, която на сърцето ми до болка си ми скъпа...
Здравейте, птици в празничната синева или под облаци от делничната врява скрити, така щастлив съм, че ви има на света очите ми да теглите нагоре, към звездите!
Благодаря ти, черквице! С камбанния си звън о, как от мен очистваш кротко бесовете диви и аз съм пак момченцето от оня хубав сън, където всички хора са добри и тъй красиви!
tisss
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
Реши ли някой да ни умъртви, първо убива илюзиите ни.
Георги К. Бояджиев - автор на книгата "Ламски"
В чест на Жак Превер и на... Соня Пехльова
Спомни си, Ирини! – валеше дъжд над Брест… Струяха светлини по улицата сива. Часовникът ми бе блокирал точно в шест и някакъв пиян шофьор тъкмо завива…
Щастливият трамвай – таз коледна играчка, засече лошо форда и някак си го смачка ей тъй, за миг почти, със нокти на орел.
Със нокти на орел Съдбата в миг се спусна и двамата със теб седяхме там без чувства, без дъх… И ето, някой наоколо извиква:
- Къде бе, идиот! Ах, тъпа, проста тиква, не виждаш ли къде, не знаеш ли кога, та толкоз идиотски си тръгваш от света?
Спомни си, Ирини! Не беше нито Брест, ни с тебе сме били, но всичко виждам ясно. Единствено си мисля сега как е опасно, че някой ден дъждовен ще си отида в шест.
И всичко в тоя свят за миг ще се обърне със поглед, впит назад към миналите дни, когато сме стояли – случайни, безразсъдни, и дъжд отгоре тъкмо е почвал да вали.
Душата на шофьора край нас е прелетяла и някъде отгоре като втрещена крава сам Господ Бог е гледал студен, невъзмутим как в своя тъп живот безцелно се въртим и миговете тихо зрънце подир зрънце изцеждали са стихове от твоето сърце.
tisss
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
Ако те нямаше в сумрака на живота, в чашата на утринния здрач - една студентка кафявоока пред вратите на Девети*, объркана от четене на книги за принцове с мазолести ръце...
Трите орисници в моя живот - Спаса от Перущица, дъщеря й Невена, внучката й Надежда - майка ми
Ако те нямаше - наивна и гореща, помежду Пазарджик, баща ми и света на кухненските прибори, на купища пране в неделя сред облаци от синка и сапун...
Ако те нямаше в бедняшките квартири, в заводските ръждясали дворове, край тъжните освирепели гари на нашите провинциални грижи...
Ако те нямаше - ревниво нежна към моите несбъднати успехи, към моите неслучили геройства, към моите световни грешки...
Ако те нямаше, какво би била Тракия, какво - реката с пясъците топли и тия неуютни редове?
Бих ходил разпокъсан и наплашен - един човек без нерви, без покъщнина, бих пил отровни сокове от всичко, което мъчи плахото сърце...
Мамо...
Какво ли щях да нарека тогава с името Надежда, ако те нямаше?
tisss
_________________________
* 9.ІХ.1944 г., когато с помощта на армията на СССР комунистите в България заграбват властта и не са я изпускали до ден днешен тая власт. Бел.м., tisss.
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
Завчера сглобих бюфета, правен от баща ми. Сестричката ми го държала цяла година на двора завит с черги и найлон и на места фурнирът се е подкожушил или е напукан и се рони като юфка... Най-после холът ми доби що-годе завършен вид, но има да се правят куп поправки по татковия бюфет.
...На 40-годишна възраст дядо ми Борис имал две колоездачни ателиета - в Перущица едното, другото - в центъра на Пазарджик. Имал и няколко градини, засети с лозя, череши, ябълки, ягоди, зеленчук. Понеже съм първият му внук, водеше ме със себе си да орем.
Помня от 4-5-годишен чардака насред лозето, белия жребец със сивите петна красавецът Сивчо, бумтежа на газовия мотор за поливане, разпенената вода във вадите и дядо - с мотика в ръка, до колене запретнал крачолите, гази из калта, отваря път на водата ту към тая, ту към оная леха...
Или - седнали на сянка край талигата, закусваме домашен хляб, сланина и чесън, а една чучулига трепка току над главите ни... във въздуха, и пее така звънливо, така сладичко, както само чучулигите край Пазарджик умеят да пеят напролет.
Сега си давам сметка, че тоя мой дядо е живял с всичка сила, обилно е гребял от живота: и хубавото му, и лошото - с мазолести, отрудени длани. И нищо - даром получено! Всичко... от иглата... е отвоювано с труд, труд и труд, с труда на цялата му челяд, като е правил най-тънки проекти как и къде да вложи парите си.
Почнал 16-годишен от нищото, на 40-45 години, в най-усилното време на Втората световна война, вече е имал пълна къща с хора на главата си. Баба ми Вена перяла и готвела освен за петте си деца, на мъж, свекърва, но и на двамата калфи и неколцина приходящи, временно наети аргати. Единият от калфите, помня, се казваше Кръстю и дядо му помогна да си купи къща на съседната улица.
Насред Перущица - родния град на баба ми Невена, дядо уредил колоездачна работилница, давал велосипеди на час под наем; в Пазарджик, на пъпа на чаршията - също. В Перущица на "ателието" през седмицата стояла баба ми, в Пазарджик - вуйчо ми Любо. През седмицата дядо търчал по лозята и бахчите на пазарджиклии, в неделите прескачал до Перущица повредените велосипеди да ремонтира. Освен това и търгувал с разни стоки, имал договор с немска фирма за електрически материали: грамофони, фенерчета, крушки...
Първи в тоя район на Пазарджик, някогашната Пич-махала, си прокарва чешма на двора. Първи се сдобива с радиоапарат и нощем развивали някаква гайка на пломбираното от властите радио, за да слушат с комшиите забранените радиостанции.
В струпаните за градеж на новата къща камъни криели ротативна машинка за позиви, а вуйчо ми Любен, 12-13-годишен, служил известно време за куриер на Методи Шатаров - нелегален от антифашистката съпротива, макар вуйчо никога да не стана партиец-комунист, и пак ей тъй, вече подир 1953-54-та, помня, от дядовия "Херц", сглобен от части "Made in USA", редовно в приземната дядова кухничка се слушаше вечер ВВС и "Гласът на Америка"... Гонгът на Биг Бен* от Лондон ме връща в ония ранни детски години
Децата си обаче не жалел, ползвал ги по-зле от аргати. Докато бъдещата ми майка била студентка в пловдивския учителски институт, а бъдещият ми баща чиракувал в мебелната работилница на Иван Радичев, разменили си снимки според тогавашния адет да се флиртува. Та на нейната снимка е тя: в бяла рокля сред Цар-Симеоновата градина, а в поленцето отдолу - ситничко изписано: "Млада бях, но младост не помня... На 17 години".
Баща ми, майка ми и аз
Майка ми е втората му дъщеря, както казват всички в рода - негово копие и любимката му. Родена е на Гергьовден 1925-та. Нея сложил на мотора за поливане, че той ходеше и да полива по пазарджишките чужди имоти. Децата му мъкнели на гръб чувалите с оборски тор да го разхвърлят из градините на дядо. Някъде около 1944-та бутнал старата съборетина и вдигнал къща на два етажа.
Вода от неговата чешма си наливала цялата махалица. Камък голям имало до чешмата и там - може би нарочно - оставял скъпия си сребърен часовник, знак за доверие към света. Един ден часовникът изчезва... Без да каже думица, без да се вайка, мълчешката, тоя Дявол докарва десет коли тухли, материал колкото за още една къща, и огражда двора си със зид, висок над два метра и с керемидени стрехи отгоре. Двете крила на огромната дървена порта - това ясно го помня - се залостваха с дървена талпа отвътре и секретен катинар, който се отключваше с една особена, "пъпчива" пластина.
Нарочно ли го е направил или наистина някой му откраднал часовника?... Не мога да кажа. Но като знам що за човечище беше, не мога да си го представя в ролята на хитрец и егоист. Беше от тоя сорт хора, дето за едната чест могат да ти светят маслото, особено ако ги излъжеш или нараниш достойнството им.
Правил е страхотни жестове... На един циганин, негов ратай - Хасан, къща построи, кон и каруца му купи. И за благодарност - или заради нещо друго, в двора на същия тоз замогнал се Хасан го пребиха от бой циганите. Но нямаше съд, нямаше нищо; дядо полежа около месец, налагаха натъртеното и оттоците с прясно одрани ярешки кожи и му мина като на куче... Някаква любовна история като да бе; това ми иде на ум, като знам що за чешит бе, но не съм се сетил да питам лелите.
Дворът му съм си го рисувал по памет в бележника: не беше кой знае колко голям двор, но всяко нещо си знаеше мястото.
А къщата? Към втория етаж водеше външна стълба от дялан камък. Три стаи имаше горе. Между двете странични - по-големите, имаше дървена тераса. Под стрехите над терасата имаше низ лястовичи гнезда. Лястовиците - от тия, с дългите опашки. По цяло лято се носеше из въздуха над двора тяхното ситно, тъничко цвърчене. Долитаха и гургулици, които тежко кацаха сред кокошките и пуйките или се мушеха на сянка между листата на голямата лозница, ако не префюфюкваха с крила ниско над двора.
Камбаната на катедралния храм "Света Богородица" в центъра на Пазарджик, до моста на Марица, тук звучеше особено мелодично...
От терасата на горния етаж по грубо скована стълба, опряна на стената, можех да се изкатеря на тавана. Там бе царството на ароматите. На дълги пръти есенно време дядо овесваше чепки афуз, който с аромат на стафида изпълваше зиме къщата. Чепки кехлибарено грозде имахме чак до началото на март.
Под големия навес в далечния край на двора, до портата, имаше голяма каца - "бадем", висока човешки бой и половина. В тоя бадем гроздето се насипваше с плетени кошове и после по стълба трима-четирима мъже влизаха вътре да тъпчат гроздето с крака. Дядо ми продаваше и вино.
Спомням си как се връщаме с талигата от градините. Канатите - отметнати хоризонтално встрани, а отгоре в четири-пет реда - щайги с ягоди. Докато прекосим Пазарджик откъм отсрещния му край през центъра до къщи (улица "Тунджа" № 18), половината ягоди хората ги изкупуваха по улиците.
Шестваме, цели облъхнати от аромат... И ето, наближаваме дома. Голямата двукрила порта тържествено се отваря и ний, уморени, гладни и щастливи с дядо, влизаме в двора, а баба и лелите ми уж се суетят около нас, но за кратко всичко си отива на място. Просто всеки си знаеше задълженията в тая къща.
Отпред вече се струпали махленските дечурлига и, покашляйки се тежко-тежко за авторитет, съседи идват да попитат останали ли са ягоди за продан.
До обора на коня беше кочината. По едно и две прасета се угояваха всяка година за Коледа. От най-ранно детство ми е останала таз картина... Клането на прасе!...
Събират се мъжете от рода. Пристигат сваковците, тук е вуйчо, тук е и Спас, стар ерген, приятел на дядо - скулптор, самотник и мухабетчия. Отварят вратичката на кочината и прасето хуква по двора. Баба вече е наклала огъня, в големия казан ври вода. Върху снега край обора мъжете поставят дървена тарга и наоколо й нареждат наръчи слама. Касапинът си точи ножа, останалите пийват греяна ракия...
И всички възбудени, очите им лъщят. Подгонват прасето. То се мята насам-натам, квичи пронизително, разхвърля буци кал с копитца. Докато го приклещят четирима-петима... И тогава колачът с дълга гумена престилка сяда отгоре му и забива ножа в гушата... до дръжката чак. Блъвва кръв. Обезумяло от ужас, животното се извива наляво-надясно; изрината от копитцата му кал хвърчи и се лепи по дрехите и лицето ни, докато от гърлото му с мазни хрипове започва да излита кървава пяна...
После мятат трупа върху дървената скара с подгънати нозе и начева пърленето със стиски слама. Замирисва на печено. Дядо отрязва парченца от ухото и опашката, дава ми да опитам пърлена кожа. Преди това с горещата вода и широки ножове свинската козина вече е остъргана и почва отрязването на главата. Обръщат по гръб туловището, режат го на две.
От дреболиите баба пържи мезето. Всички вече пият червено вино и посягат към дълбоката тава с пържените късове пресен черен дроб... Това е начало на царското угощение, което завършва късно вечерта с юнашки песни, пукотевица, облози и уговаряния за следващите дни.
Дядо ми Борис Ненков Ангелов в най-силните си години
Над масата в кухничката на първия етаж (той бе наравно със земята) висяха окачени две ловни двуцевки: по-старата - с хоризонтално разположени цеви, а по-новата, английската - тя бе надцевка. На същия гвоздей виси патронташът, а пред вратата върху стара ярешка кожа лежи вечното дядово ловно куче.
Всъщност, дядо да е сменил, да е сменил към четири-пет кучета, но - едно, че бяха все една и съща порода: бяло и черно на големи петна, с клепнали уши и рунтава опашка, всеки дядов пес носеше все едно и също име - Джон.
Зиме дядо ходеше със Спас и Джон на лов за диви патици. Имаше си землянка някъде край Марица и там, в гюмето, прекарваха по-два-три дни, докато дебнеха прелитащите от североизток над равнината тлъсти ята диви патици. Не е било да се върнат с празни ръце; все си идваше дядо с поне няколко тлъсти патици, виснали на колана. Сред кокошките се разхождаха поне половин дузина мюрета.
Патиците-мюрета ги връзвали пред гюмето да привличат с крясъци прелитащите високо в небето ята (Е-е, тук ми иде на ум Радичковият разказ "Нежната спирала".).
Пред вратата на стаята, току зад каменната стълба, отдясно на входа беше големият сандък за брашно. Вечер баба меси тестото в дървено корито, завива го като бебенце с кожа и черги да втаса и на сутринта прави винаги по четири големи самуна - ни повече, ни по-малко. Подреди ги върху излъскана от употреба широка дъска, загърнати в синя ленена кърпа, и заедно ги отнасяме на близката фурна. Към обяд отиваме пак двамата да донесем току-що опечения, още парлив, дъхав хляб.
Бил съм 4-5-годишен... На Василовден (Тогава Василовден се празнуваше на 14 януари.) ми подариха сурвачка, качиха ме на стол и сурваках дядо. Той бръкна в джоба си, рече: "Колкото хвана в шепата, твои са, Джоре..."
Пак около петгодишен... Дядо ме побутва да се пъхна под масата, докато той, облакътен, наметнат с ватенка, си пуши цигарата. За да не зърнат жените - баба, майка и лелите ми - какво ме учи, подава ми отдолу, под масата да си шмръкна от фаса. Кашлям под масата, а той ме грабне - заръмжи като мечок, рунтав, умирисан на кисела пот и цигарен дим, стисне ме здраво с мечешките си лапи и ми натърка лицето с небръснатите си бузи.
Пищя. Дотърчават жените. Баба му се кара, обръща се и към мене: "Ами ти! Що стоиш, бре? Не знаеш ли, че това му е на дядо ти галата?" (Галенето, значи.) Издърпат ме от прегръдката му; лицето ми гори като нажулено с коприва; чувам, дядо с глас се смее, ама то и смехът му не смях, а мечешко ръмжене.
...Дядо почина на 26 август 1972-ра.
Не ходих на погребението. Излязъл сутринта, към пет, кога слънцето огрява лицето на къщата. Стоял опрян в рамката на вратата и като покосен се строполил по очи върху земята, която толкова обичаше. Така го сварила смъртта - с уста, пълна с пръст, разкривена в смях.
tisss
__________________________________
* Биг Бен, официално название - Часовникова кула на Уестминстърския дворец, наричат я още Кулата на Св. Стефан (на английски: Big Ben, Clock Tower, Palace of Westminster или St. Stephen's Tower) е часовникова кула в Лондон, част от архитектурния комплекс на Уестминстерския дворец. Висока е 96,3 м. и тежи 13 т. Биг Бен е най-голямата камбана в часовников механизъм.
Часовниковата кула е построена през 1858 година, а часовниковият механизъм е пуснат в ход на 7 септември 1859 година. Висока е 61 м. (без пилона); часовникът се намира на 55 м. над земята. При диаметър на циферблата 7 м. и дължина на стрелките 2,7 и 4,2 м., часовникът дълго време е смятан за най-големия в света. В основата на всеки от четирите циферблата има надпис на латински: Domine salvam fac Reginam nostram Victoriam Primam, който ще рече "Боже, пази нашата кралица Виктория I!".
Биг Бен е един от най-разпространените символи на Великобритания. Вж. уикипедия.
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
Чета великолепната "Българският Великден или страстите български"... и хлъцвам. Тончо-Жечеви му работи! Върви си плавно, занимателно разказът, па току авторът изтърси някоя чужда, бамбашка дума. Разправя за Тодор Икономов, явно с обич говори, с пристрастие за тоз по-неизвестен сред възрожденските ни образи, и ни в клин-ни в ръкав: "Тук той (Икономов - бел.м., tisss) епатира синодалните старци със своя консерватизъм, спечелва си славата на заклет консерватор"...
Скачам да ровя в речника за чуждите думи що ще рече "епатира", но в тоя речник не почели въпросната дума; намирисва ми да е френска, и в малкия речник от 14 500 думи на Бл. Даков и М. Каракашева от 1960 г. откривам, че epatant в разговорния френски означава "изумителен".
В големия речник на Благой Мавров от 1950-та обаче има цяло гнездо от сродните на "епатант" - "епате" (слисан, смаян), "епатман" (зачудване, сащисване), но първичното значение е "сплеснатост"; "епатер" (счупвам крак или подпора; сплесквам; просвам на земята), "епатьор" (който обича да смайва, любител на сензации).
Достопочтеният наблюдателен професор изровил таз думица от разговорната френска реч вероятно случайно...
Случайно ли! Да бе някой невежа, бих приел за случайно; целта очевидно е да се въведе чуждицата вместо простоватото нашенско "изненадва", да се шашнем ний, българите, да се "сплескаме", пардон - "да се епатираме".
Професор Тончо Жечев (1929-2000)
Така в далечната 1967-ма, лятото, войник в ракетен дивизион нейде из букаците около пътя Хасково-Харманли, готвейки се за кандидатстудентски изпити по български и литература по разкошната - кой каквото ще да рече! - "Панорама на българската литература" от проф. Пантелей Зарев, налетях на думата "еманация".
Значи (цитирам): "Наистина Ботев* е рядко изключителна личност, най-вдъхновена еманация..." и т.н.
Лесно ми беше. Но и в леснотията има мизерии: таз еманация бяха я почели в Речника за чуждите думи с цели четири значения. И аз бая се зачудих, кое точно значение имал на ум авторът -
1. Излъчване, отделяне на нещо?
2. Излъчване на радиоактивни вещества?
3. Радиоактивен благороден газ, продукт от разпадането на радиоактивните вещества радий, актиний и торий?
Или 4. Излъчваното от божеството световно разнообразие. Според Платон божеството излъчва световния разум, световната душа и сетивния свят..."
Ега си! Ай иди я разбери...
Е, записах си най-старателно таз "еманация", па я плеснах и аз подир месец в писмената си кандидатстудентска работа, тъй да се каже, за аромат и показ я плеснах. Айде де! И ний сме закачили по нещичко оттук-оттам, не сме хептен българин-туземец...
Професор Пантелей Зарев(1911-1997)
Питал съм по тоя повод преди трийсетина и повече години тогавашния ми приятел, понастоящем проф. Иван Сарандев"поради что нашите учени-езиковеди и най-паче професори и академици се срамят да хортуват по български?" Да не би да се опасяват, че ще ги вземе светът асъл за прости българи, та изпъстрят речта си, и особено - литературноисторическите си разбори с чуждици, непонятни за масовия българин, шарени словца - изкопани сякаш нарочно, за да ни тръшнат с десен ъперкът или ляво кроше на боксовия ринг. Иван Сарандев в оня момент се поокашля тежко-тежко, изтегли тънка като пиявица усмивчица под носа си, па рече: "Всяка наука си служи с терминология, какво толкова има да се чудиш!"
Въпреки че се насилих да я разбера таз мистерия с чуждиците (ето, вече съм на шестдесет и кусур лазарника), и досега умът ми го не побира: какво общо има, да речем, синът на даскал Ботйо Петков из Алтън Калофер с ядрената физика или с отделянето на газове, па колкото и благородни да са тез газове според Нейно сиятелство г-жа Физиката.
Значи, въпросът е: за кого творят родните светила по Роден български език, по Родна литература и по Родна история? За шепа дълбоки специалисти ли творят уважаемите, или за милионите "прости" българи и техните "прости" деца?!
За да не изглежда въпросът ми пресилен упрек, мога да посоча какъв айрян от чуждици се лее из писмената реч у последователи днешни на току упоменатите двама големи учени (професорите Тончо Жечев и Пантелей Зарев).
Мога обаче и да посоча светила върху българския литературен небосклон, като професор Александър Балабанов - първи превел Гьотевия "Фауст" на български, като редактора на може би най-престижното литературно списание у нас за всички времена "Златорог" Владимир Василев, академик Петър Динеков - най-достоен сред изследователите на българския фолклор и мой преподавател в университета, които не се бъзикат с българина да му пробутват евтини, унизителни трикове, кога говорят именно за Българския род и език.
Шейсет и тригодишният tisss, март 2011 година
Вероятно съм наивник да мисля, че няма такваз материя в областта на История, Литература, Народопсихология, Реч, която да може да се обсъжда на чист български, без издирвани специално за да ни тръшнат по гръб чуждици, без наукообразни примеси от чуждици в словесен турлю-гювеч от екрана на телевизията. Пък за всеки случай що да не попоглеждат чат-пат и към текстове от Библията! Щом християнският бог - Богочовекът според библейската легенда... не се изкушавал да се прави на извънземен, нас що ни изкушава!
Моя позната, филолог по специалност, ей тъй образно се изрази: "Непрекъснато говоря на моите ученици, че трябва да бъдат патриоти"...
С това "патриоти" вместо нашенското "родолюбиви българи", дали не мязаш на лекаря - тютюнджия с пожълтели от пушене нокти, който в чудесни беседи клеймял никотиновата отрова? - запитах, и госпожата се засегна:
"Виж какво, господин пурист, това "патриот" отдавна се е наложило над архаизма "родолюбци"... Обиди се, накъсо казано.
То японецът неслучайно рекъл, че възпитанието на нацията започва от възпитание на нейните учители, според свидетелстващия професор Марко Семов в книгата му "За Япония като за Япония".
Ей тъй стойностни наши хора внушават на българина колко хубаво е да се прехласнеш по чуждите думи, колко приятно е да мислиш своето, българското, за по-долно от чуждото.
Разбирам как изискан в родолюбието си е простоватичкият сякаш Захари Стоянов, изпълвайки близо осемстотинте печатни страници на "Записки по българските въстания" (Българската Библия) с благозвучната, нюансирана - богата на отсенки, подтекст, метафорични образи, алегории, иронии и самоиронии "простонародна" българска реч.
Урок е не само туй, дето се изрича; урок е и начинът, по който си служим със словото.
Преписвам тез бележки от 1998-ма за немарата към родния език, която показват не само литературни историци, коментатори на българската литература, но и т.нар. политически елит в днешна България, и ми изгрява пред очи русизмът нелицеприятный.
Не съм чул тая чуждица**, дето на български се превежда като прилагателно със значение "безпристрастен, справедлив"... (за разлика от руското наречие лицеприятно, което на български се превежда "пристрастно"), поне веднъж да е употребена с истинския си смисъл.
От жаркий г-н Мартин Карбовски (роденият през 1970 Мартин Кирилов Богданов), наред с великите Кеворк Кеворкян, Тошо Тошев, та до самия г-н Президент на Републиката Георги Първанов, всичките ни корифеи на словото и духа, като рекат "нелицеприятно", разбират "неприятно".
Е, ми... такваз ни колтурата: фасони, шеги и закачки, пунтипластика: боо-оси, боси, та ни духа и между ушите!
tisss
________________________________________
* Вж. Пантелей Зарев, "Панорама на българската литература", НИ-1966, т. І, с. 283, 385.
** Вж. "Русско-болгарский словарь", Москва-1969, с. 516 и с. 418.
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
Старият Пловдив през лятото на 1980. На преден план: първият секретар на ОК на БКП Иван Панев и Методи Танев - вътрешнополитически наблюдател на вестник "Отечествен фронт"; на заден план: Кирчо Атанасов - тогавашен директор на пловдивската Математическа гимназия, доскоро зам.-министър по образованието.
09.10.1998.
Има дни, когато всичко, което съм писал, ми се вижда безсмислено и суетно. Никаква съпротива... Няма възражения, няма отрицания. Замахваш с рапирата, острието й потъва в желе от апатия, леност, безмълвие. Но това не е тишина продуктивна, а овче щастие, което емен-емен да ме залее...
Не е ли това ситното плетиво на собствената ми посредственост!
В книгата на Абдурахман Авторханов* "Технология на властта", том 2, цитат от Ницше ме хвърля "в унес", сякаш заставам пред бездна: по ръба на пропаст съм вървял... и ето, иде Спасителят в ръжта от метафората на американеца Джеръм Селинджър, заимствана от шотландския бард Робърт Бърнс...
Ех, момченце, дето безгрижно си играеш в цъфналата ръж, дали би оцеляло, да не пърхаше твоят ангел над тебе? Защо си на тоя свят! Не са ли напразни усилията да подредиш хаоса от впечатления?
И как се смиряват самонадеяните пози в унили, уж човеколюбиви сенки! Остава единствено хвалбата, че някога, е-е, преди години... нещо рязко и значително си извършил.
Пак сладки лъжи!
За да се създаде една светиня, трябва да се унищожи друга светиня, такъв е законът - цитира твърдение на Ницше авторът на "Технология на властта".
Фридрих Ницше (1844-1900)
И по-нататък:
Не оставяйте да ви заблудят: "великите умове" са скептици. Мощта и свободата, които произтичат от силата и свръхсилата на ума, се доказват чрез скепсис. За фундаменталните неща (по отношение на ценността и неценността) хората на убеждението не могат дори да бъдат взети под внимание.
Убежденията са затвори. (...) Свободата от всевъзможни убеждения принадлежи на силната страна. Всяка страст - основа и власт на битието - още по-ясно, по-деспотично, отколкото е тя самата, взема целия му интелект, за да обслужва (за делото). (...)
Много се постига само по пътя на убеждението. Голямата страст има нужда да използва убеждението, но тя не му се подчинява - тя умее да бъде суверенна.
Обратно, необходимостта от вяра по отношение на безусловното "да" или "не" е необходимост на слабостта... "Човекът на вярата", всеки "вярващ" неизбежно е зависим човек, който не може да поставя цел... "Вярващият" не принадлежи на себе си, той може да бъде само средство... той се нуждае от някой, който да го използва. Неговият инстинкт оказва особена чест върху морала на самоотрицанието.
Всяка вяра е вид самоотрицание, вид самоотчуждение.
"Вярващият" не може да мисли кое е "истинно" и кое "неистинно" - мислите и оправданията в това отношение биха станали причина за незабавната му гибел. Патологичната обусловеност на неговата оптика прави от убедените хора фанатици - Савонарола, Лутер, Русо, Робеспиер, Сен Симон - антиподи на силния, станал свободен дух, макар че великата позиция на тези болни умове, тези епилептици на понятието, действа върху масата... (Вж. цит.съч., с. 28-29 и по-нататък, с. 30.)
"Ще дойде време - твърди Ницше, - когато с моето име ще се свързва нещо чудовищно - кризата, подобна на която е нямало на земята, най-голямата колизия на съвестта, решението, насочено срещу всичко онова, в което досега са вярвали, очаквали и смятали за свещено... Тогава цялото понятие политика ще се превърне в духовна (идеологическа - бел.м., tisss) война, всички устройства на властта на старото общество ще бъдат вдигнати във въздуха - те винаги са се държали с лъжа: ще има нечувани досега войни на земята. Започна от мен, на земята ще има голяма политика."
Абдурахман Авторханов (1908-1997)
Авторханов отбелязва след тоя цитат: "Без Ницше не може да бъде разбрана философията на сталинистите". И така изяснява, че фашизмът и сталинизмът са духовни рожби на една и съща философия - фантасмагорията за свръхчовека, който имал "свободата" и "могъществото" да пренебрегва Десетте божи заповеди..
Питам се: къде съм аз, българинът, в тия протичащи с главозамайваща скорост духовни превъплъщения на Злото. Човечеството се накланя към американизма, т.е. - към консумативното начало.
Като опитни бели мишлета световните масмедии ни настройват на определен градус, така че да виждаме само предварително подбран специално за нас сектор от живота. И се впускаме да дирим щастие не в качеството на личността, а в количествено натрупване на знаци, свидетелстващи за престиж, могъщество (уж!) и материален просперитет.
Инстинктивната тревога сочи традицията като заслон от налитащите яростно вълни на бездуховност: секс, наркотици, сциентизъм, муунизъм, генно инженерство, обичайните битови насилия, свръхмодерни оръжия, изсичане на горите, замърсяване на флората, екзекутиране на цели видове от фауната с отрови в промишлени дози...
Злото е навсякъде около нас; у нас обаче е Богът, т.е. - собствената ни съвест. Ала на кого да обясняваш!? Не е ли твърде слабичък твоят глас! Кой ще чуе? Освен друго, и традицията не е нещо непреходно, и тя постепенно и непрекъснато, променяйки се, поема от наркотика на потребителската еуфория и ни праща в плен на развихрилата се в гигански мащаби, нахлуваща откъм благоустроения Запад планирана пошлост.
Като се обръщам назад към миналите години от битието на моята нация, виждам чистосърдечна наивност и вяра в кумирите, въздигнати почти като туземски идоли. Кой ги е изработил тия чудесни образи?...
Ами Паисий, Раковски, Левски, Ботев, Бенковски, Стамболов, Фердинанд, Стамболийски...
Всеки от тях по свой начин впрягал себе си (а то значи: и своите последователи) в едничката страст - да се самопожертва в името на нещо ново, в очакване на Годо, който всеки момент би трябвало да се яви на хоризонта, а все така не се явява. Вместо него от плът и кръв се явява неизменно Бай Ганю Балкански - точният човек на точното място.
Дали натискът върху съзнанието на милиони хора от кал - Адамовци и Еви, не е разрушил вече естественото свойство на обществения живот да се самоочиства от инфекции и извержения на човешката природа?!
Не съм религиозен, но ме ужасява пренебрежението към най-човешкото сред нас, пренебрежението към човека.
Човекът като че са го предвидили единствено за пълнеж, като строителен материал за илюзиите на Някой, колкото и тоз Велик Някой да е обаятелна звездна материя.
Настойчиво внушават, че животът се движи към прогрес, и значи утре и нейде отвъд предстои да се озовем в мечтания Рай, в Обетованата земя на благоденствие и хармония. Резултатът - наказателни акции, избити, осакатени, прокудени огромни човешки тълпи по Земята.
Сега и тук, докато съм жив, боледувам, вдигам температура или зъзна в кожата си, ала и докато мечтая - не е ли това основното!
Разговорите ми с Бог не са в молитвена форма, изпълнени са със съмнения и скептицизъм; виждате ли нещо ново в това!...
Но те са начин да надникна в себе си. Бог ми е необходим не като повелител, комуто да целувам ръцете и краищата на наметалото, а като образ-алегория за съвестта на шест или седем милиарда човешки същества на планетата.
Не съм нищо повече от когото и да било; изкуството да се живее талантливо е в хармонизирането на вътрешните амбиции с нравствеността на битието - нещо заложено сякаш още преди идеята от кал да бъде сътворен първият човек.
Какво са "свръхчовеците" на Фридрих Ницше, буквално пренесени от света на философските упражнения в реалния материален свят, ако не грандомания в най-отвратителния си вид! Ако ония, които следват тоя възглед, държат се като Баща на нацията, Велик архитект на света, Велик кормчии на прогреса... ако тия идиоти не съзнават какво вършат, това извинява ли?
Е, добре... А свръхчовек ли е Левски, какъвто ни го представят? Или - наш си, национален, исконно български... мит, копнеж по онова духовно великолепие, което самите не сме и никога не бихме могли да бъдем?!
10.10.1998.
Материалното се плези иронично иззад всеки ъгъл, от всяка фасада на благополучието, фиксира ме умилено от наивността и доверчивостта ми, почуква ме по челото: "Ей, къде ти е умът! Ако си умен, що си беден?"
В планината, в пустинята ли да се скрия?... От друга страна, дали точно недоимъкът в материалното не е цената да си в съгласие със себе си? Богаташ ли бил Сократ? А Паисий, Софроний, Любен Каравелов, Петко Славейков, Алеко, Вапцаров...
Тия блестящи българи* нима блестели с материален разкош. Повечето от тях - недохранени, дрипави, цял живот скитници, хора с очи в звездите, пък до шия в калта. Ей тая самообреченост понякога дотежава, а инак - що! - нима не съм щастлив!
tisss
___________________________
* Омир, Сократ в моите си размишления също са българи; грешката е вярна. Бел.м., tisss.
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
Нов бележник реших да започна в първия ден след моята „кръгла” годишнина. Със записките от огромната книга „Въведение” (1600 страници текст дотук, грубо пресметнато) въобразявах си, че съм приключил. Стилът обаче и на тоя текст, който подхващам, ще е същият, понеже
думите отразяват не просто образи, обстоятелства и сюжети, а и начина на мислене, манталитета ти, т.е. – и да искаш, от себе си няма как да избягаш. Лицемерието, демагогията в сферата на публицистиката (а и на изкуството въобще) отдалече личи.
Писах дотук „Въведението” като свидетелство за случващото се с нас - поколението българи, родени непосредствено подир Втората световна война в югоизточната част на континента, в България, а и с мен лично... тук, в Пловдив, покрайнините на това най-голямо някогашно тракийско селище с осемхилядолетна история под нозете. Бъдещето ще реши кое от написаното е важно и кое – делнична дреб.
18.09.2007.
„Сартр е абсолютен егоист, както повечето от водещите интелектуалци. Това не е изненадващо, като се вземат предвид обстоятелствата, свързани с детството му. Той е типичният случай на разглезено дете…”**
В тоя фрагмент три са нещата, които ме предизвикват да ги обмисля: егоист, интелектуалци, разглезено дете. Преди това обаче да очертая образа на Жан-Пол Сартр, какъвто ми се представя от английския автор.
Роден на 21 юли 1905 година, единствено дете на родителите си; бащата умира, когато Жан-Пол е едва на година и три месеца, тъй че за възпитанието му основа е заможното семейство на майчините му родители (дядото преди всичко). В биографичната си книга „Думите”*** възрастният Сартр след обстоятелството, че е бил обграден от обич и възхищение в ранното си детство, подчертава иронично: „Дядо ми вярваше в прогреса, и аз вярвах в същото. Вярвах в онзи дълъг и труден път, който води към самия мен” и добавя може би най-съществения детайл: „възприемах себе си като „културна придобивка”.
Метър и петдесет и шест сантиметра ръст, с дебели рогови очила, с едното око невиждащ, грозноват, здравеняк със съразмерно телосложение, с широк гръден кош... У дома му внушавали, че е красавец; в училище проумява, че всъщност е грозен, или меко казано, непривлекателен и съучениците му честичко го пердашат. Ала тоя грозник е майстор на саркастични духовитости, та се превръща в Училищния шут, Смешника, с когото останалите лудешки се забавляват.
Учи в най-доброто, най-престижното за онова време училище – лицея в Ла Рошел, после – в Ecole Normale Superieure. Тренира бокс и борба. Свирел доста добре на пиано. Имал силен глас и на театралните училищни представления се появявал със собствени наивни скечове. Вече пишел стихове, есета, пиеси, роман дори... Четенето на романи от североамерикански автори му било страст.
Провалил се на първия по-значителен училищен изпит, ала следващата година взема изпита с отличие, класиран бил първи. Двайсет и петгодишен, назначили го за директор на училище, понеже го възприемали като даровит млад французин.
Спирам дотук с резюмето на неговия старт в живота и литературата. Аналогиите с преживяното от мен, както и очебийните различия, особено като съпоставям отношението на околните в моето детство, юношество и ранна младост на българин, крещят да коментирам. Но няма да навлизам в детайли.
България не е Франция, не е и нужно да бъде. Ала защо България и днес е пак Байганьовската България - рай за лицемери и чудесно буренясало гробище за млади таланти!
20.08.2007.
За личната (житейска) философия на Сартр****: „По естеството си тя е философия на действието – в нея е залегнал принципът, че характерът и личността на човека се определят от действията му, а не от възгледите му, от делата, а не от думите. Нацистката окупация събужда у Сартр всички антиавторитарни инстинкти”.
Библейското „В началото бе слово” самонадеяно се отрича, т.е. практиката се изтиква пред теорията, материята – преди духа. Но зад активността у Сартр съзирам силуета на едва прикриващия се колаборационист, съглашенец – човека, търсещ удобството за сметка на съпротивата.
„Съпротивата у Сартр” са декларации, където звучи преразказан Хайдегер, тъй че да се понрави преди всичко на младото поколение французи не толкова философът Хайдегер, а бъбривецът Сартр.
Положителното за мислещия българин в условията на пост-тоталитаризма, сред ширещия се хаос и пред лицето на воинстваща безнравственост у нас в 2007-ма... е аналогията между френското общество непосредствено след Втората световна война и дереджето на простосмъртния гражданин на Република България след седемнайсетте вакханални години лъже-демокрация, период, в който
нито за миг някогашните комунисти не са изпускали кормилото на властта в моето отечество България.
„Ноемврийският брой (от 1945 година вероятно) на списанието “Les Temps Modernes” изтъква, че
Франция е обрулена и деморализирана страна – отбелязва авторът на книгата „Интелектуалците”Пол Джонсън (с. 312). - Останали са й само литературата и модата; и единствено екзистенциализмът (т.е. преосмислянето в духовен план – бел.м., Г.Б.) може да защити достойнството и личността на французина във време на всеобщ упадък.”
tisss
____________________________________
* Начало на част ХVІ от темата "Въведение".
** Пол Джонсън, „Интелектуалците”, изд. на „Анубис” от 1994 г., с. 301-302.
*** Жан-Пол Сартр, „Думите”, изд. „Народна култура”, 1967 г., с. 26. Преводът на Елена и Борис Станишеви може да е точен, но е лишен от сарказма и сочността на артистичния Сартъров слог.
**** Вж. с. 307 на „Интелектуалците”. Бел.м., tisss.
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
Тъй тихо е навън, тъй бяло! Здрависах се със мойте мъртъвци.
КРАЙ ПЕРОНА НА ПЛОВДИВСКАТА ЦЕНТРАЛНА ГАРА*
Отмина нейде с лятото на тоя ден сърцевината жълта. Като жълтък в мъглата слънцето клони на запад. Ветрец косите роши пак, устата хладен въздух гълта и детски пръстчета небето с шоколад и восък цапат.
Вагоните изнизаха се зад завоя покрай фабриката стара. Разтъпкваме се с няколко връстници по перона. И пловдивската боядисана във охра тъжна гара край нас на купища изсъхналата шума гони.
Къде да идем, като иде пак неделя и отминал - влакът! Отсреща в закусвалнята сервират люта супа и като нас такива - неугледни, изгладнели - чакат и всеки във балтона си се сврял като в хралупа.
Животът е това. Дотука поиграхме си доволно: опитахме от всичко и не беше никак скучно. Днес купих си за зимата едно червено поло и смятам да се върна в себе си и да си врътна ключа.
tisss
_______________________________________
* По мотив от едноименното стихотворение на EIРHNH.
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
Но вий, деца на труд и горест, възсепнати след тежък сън, разбийте черната си орис - Москва ви праща бронзов звън и нейний звън е бурен зов, преплел закана и любов -
реди в края на 1920-та "поетът на огнените гриви"; Христо Смирненски* тогава е 22-годишен, но тия сплетени "закана и любов" ще се изясни по-късно какво означават за нас, българите...
Най-после дошло ли е времето да отворим дума за случилото се в Пловдив през първите месеци и години подир т.нар. "всенародна победа над българския монархофашизъм"?
Казимеж Брандис (1916-2000) - един от блестящите есеисти на следвоенна Европа
За да не изглежда едностранчиво това вглеждане в миналото на моя роден град, налага се да цитирам автора* на книгата "Писма до г-жа Z." (вж. с. 47-48):
"...моето понятие за Европа не е твърде "европейско". Историята на този материк е брутална и лицемерна. От лъжа, егоизъм, подлост, предателство и жестокост е изплетена тази хубава приказка. Днес, когато изговаряте името на нашия континент, Вие нагласяте устата си по един специално хуманистичен начин. Знам какво означава това. Ала казвам Ви, госпожо, напоследък чета много исторически книги. Дори да вземем само фактите, историята на Европа ще ни се види отвратителна. Историята на отношенията между Англия и Франция е напълно достатъчна, за да се погнусим от многобройни измами и кървави подлости"...
Не съм аз човекът, дето ще пропусне възможността да разкаже за станалото през първите години след края на Втората световна война у нас, в най-големия тракийски полис... през ония месеци и години на планомерно унищожение:
- за масовите екзекуции,
- за безсмислените издевателства и унижения,
- за отмъщаващите съгласно старозаветния принцип "Зъб за зъб, око за око!"
Да се отдръпнем, да оставим фактите сами да говорят чрез среднощните спомени на някогашен 12-13-годишен хлапак, израснал по уличките около старата пивоварна на чеха Иржи Прошек (днешната "Каменица").
Панорамен изглед към Римския амфитеатър на Тримонциум в днешния Пловдив
Разказва 68-годишен мъж, донякъде пристрастен към кървавата "романтика" от 1945-46. Бил наивник, вече не е. Бил е! Днес е само коментар, отзвучаващо ехо на бурната си младост. Над собствения си живот надвесен като над бездна; представя се за Победител, Човек на честта, на кавалерския жест, но си е най-обикновен циник.
Защо ми се изпречваш точно днес, Чомпале! През последните няколко години неосъзнато сякаш съм се готвел за тая наша среща. Може би оня невидим успореден свят, където с духовете на светците се разпорежда Бог; тоя бог вероятно придърпал пътечките ни една към друга...
Заради тая ли среща съм изследвал Библията с лупа и писало в ръка, ровех се в биографията на Стефан Стамболов, из откровенията на циничния Атанас Буров или из самохвалствата на конструктор от София, който подир седемнайсет неуспешни опита да прекоси границата, че като се отскубва от България, та ча-а-ак в Париж... Световноизвестен, ама как му беше името***, да си припомня, че без родина нормално е да го забравиш.
Живи са свидетелите и част от действащите лица; тогава защо мълчат озлочестените? Страх ли ги е от истината! Гузни ли са!... Нито едното, нито другото: посипали са с пепел миналото, топлят се на оскъдното слънчице - животът все пак е хубаво нещо, океан...
Потъналите кораби не се виждат. Хапнеш-пийнеш, повеселиш се, потичаш по любов, накрая деца и внуци ти се катерят по раменете, ровят из бръчките ти, приемат и странностите ти за археологическа ценност и... поглеж, раните зарасли, няма ги сякаш тез рани, пък и споменът спуска вълшебна сребърна мъглица отгоре им. Битият - бит, мъртвите не говорят, народът наоколо пак е в опиянение от поредната историческа фантасмагория, поредната мода, поредните естрадни, спортни, политически глезли.
Но в това страхотно мълчание от време на време изпод нозете ни, изпод земята извира ту вопъл, ту крясък из някое случайно сякаш кратичко писъмце на читател, което вестникарите допускат за четивност на вестника им. Да речем - "Живи са убийците на нашите съселяни" или "Разконспирирани са живите палачи след Девети в Ръжево Конаре" (вж. вестник "Глас от 14.01.1993.).
Такива съобщения бяха отпечатани със стотици и хиляди през тези девет**** години лъже-демокрация - да сте чули някой от палачите да е изваден на светло, да е осъден поне от нашето обществено мнение...? Не съм чул, не съм прочел. Как тогава да не изпитваш съмнение в лоялността на известните три власти (Парламент, Съд, Правителство) към тебе, обикновения гражданин на Републиката!
Да, някои от убитите имали ужасни грехове. Да, имало и преди Девети септември 1944-та издевателства, погроми, убийства, които крещят за мъст... Но това оправдава ли убийството? Убийството си е убийство, за каквито и благородни каузи да настояваш, и особено - когато жертвата ти е омаломощена, изплашена до лудост.
Планирал си не правосъдие, а хладнокръвно убийство. Зад гърба ти е Държавата. Власт, Боже мой! Властта, това си ти, Победителят, Гробокопачът на капитализма си ти, Човекът , който (според любимия на Сталин Максим Горки) звучи гордо. Оръжието ти виси на кръста съвсем не като у театралничещия някога Бенковски.
"Треперете, буржоа и кулаци! Треперете, врагове на народа! Дойде нашият български, червен Видовден. До вчера вие ни колехте и бесехте, днес наш ред е да колим и бесим... Ама покрай сухото, казват, горяло и суровото. И що от това!"
Само че как да удържиш възгорделия се с неговата ненасита на власт, богатство и слава!
Мила Re. или "Мила ми Иванке", "мила ми Венето"... Поетите на света не могат без вас, момичета. Светът губи смисъл, няма ли я Любовта.
Всички се страхували от "любимия" Сталин; толкова се страхували, че три дни трупът му лежи на дивана в правителствената вила. Представям си тоз подпухнал вонящ труп... Накрая се престрашил да влезе без покана личният му секретар; после - както писали руските вестници - "целият съветски народ плакал"...
Нагледахме се на нищи духом. Трупат вещи, победи, слава - а неудовлетворени се озъртат какво още да докопат... Мене ми стига, че все още си тук - в гърдите отляво, моя Любов.
** Казимеж Брандис (Kazimierz Brandys) – полски писател и киносценарист. Есеистичната му книга "Писма до г-жа Z.", преведена от Методи Методиев и отпечата през 1980 година във варненското издателство "Г. Бакалов", раздвижи духовете и в България.
*** Румен Антонов, роден през 1944.
**** Текстът е писан през 1998. Годините днес, 13 юли 2011-та, са вече двайсет и две.
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
Масов гроб, според Митьо Чомпала, има на три метра дълбочина в пловдивските централни гробища - там, в ниското мочурливо място, към което извежда алеята с гробницата на Кудоглу (известен пловдивски меценат). Осъдените се ползвали с особената привилегия да се простят с близките час преди разстрела.
Откарвали ги с два черни автобуса при черквата "Св. Петка" и там - "Сбогом, мамо! Сбогом, жено!" - палват по свещица и хайде да си копат гроба. От пет до седем следобяд ровели пръстта в общата яма. После ги строяват вътре в изкопа и с автоматично оръжие стрелят отгоре.
Понеже били следвоенни години на оскъдица, екзекуторите скачали в ямата да съблекат някоя и друга дреха от още топлите трупове: вълнен пуловер, риза, панталон, някой и друг чифт по-запазени обуща, някоя лична вещ - часовник, пръстен, верижка, кръстче, табакера.
Питам: "Стрелците войничета ли бяха?"
"Не - казва, - трепеха ги партизани от Средногорието."
"Понеже местните партизани, ония, от отряд "Антон Иванов", са били ликвидирани ли?"
"Не - казва, - нашите партизани пък трепеха в Средногорието и по други места, но не тук, в Пловдив."
И разправи как, момчурляци по на 12-13 години, завирали се по храстите из гробищата покрай Цариградско шосе да гледат отблизо екзекуциите. И това всеки ден, седмици наред.
По-различен случай...
В отделен изкоп екзекуторът стрелял по едного от осъдените. После, както бил адетът в онез гладни години, скочил в трапа, свалил кое-що от жертвата, и докато гробарите се подпирали отстрани на лопатите, пъхнал масур в устата на уж убития.
На следния ден заварват гроба разбутан, трупът - изчезнал.
"Тоя отърва кожата... Изглежда роднините му са броили много пари или злато са дали" - завърши майсторът тенекеджия.
Баща му на Димитър Асенов или, както съседите му викат, Митьо Чомпала бил партизанин.
Заловили го тоя негов баща партизанин, мъчили го, зверски го мъчили, осъдили го на смърт. Шест месеца престоял в килията на "смъртниците" в очакване на смъртта. Дошъл... хе! - "дошъл"... Дошъл Девети септември (ІХ.1944.), обърнали се нещата в държавата и... ей ти го вчерашния "нажален смъртник" - за една нощ преобразил се в "народен отмъстител", запасал пищов на кръста и червена лента "ОФ" вързал над лакътя.
Пред очите на сина (именно синът ми разправя тая история) извел шестима из пловдивския следствен арест, закарал ги пеш до някогашния дървен мост, продължение на сегашната улица "Ландос", който дървен мост се прехвърлял някога през Марица към шосето за Рогош (на това място днес мост няма...) и с куршум в тила ги изпратил и шестимата един по един на Оня свят.
Реката отнесла надолу по течението шестте трупа със завързани отзад с градинарска тел ръце.
"Как така! - не се стърпях. - Нали има съд, закон... Това е отвратително!"
"Тяхната мама!!! Колко къщи бяха зачернили... - изплю се среднощният ми събеседник, па ме загледа с блестящи от внезапна омраза очи: - Да видиш ти главата на сестра си отрязана, няма ли да побеснееш? А! Няма ли да побеснееш?!"
Насред Перущица докарали неколцина заловени полуживи "антонивановци"; джандармеристите ги снимат, преди да ги екзекутират. С положени пред тях отрязани глави на другарите им ги фотографирали. За спомен. Спомен за цял живот.
Виждал съм я тая фотография. Не знам само къде точно в Перущица е правена; опитвам да си представя в кой край на селището ще да е било.
Питам: "Когато баща ти стреля по ония, с вързаните отзад ръце, там, на моста на улица "Ландос"... как мислиш, тоя начин на отмъщение направи ли баща ти щастлив?"
Би трябвало да ми се ядоса, да закрещи, да започне да псува; загледан пред себе си в тъмното, завъртя наляво-надясно разгневеното си лице: "Ако ти дойде и на тебе до главата, и ти ще побеснееш".
Преди няколко години, вече след "славния" Десети ноември (1989-та), симпатична колежка разправяше в учителската стая как баща , когато била още мъничко момиченце, се върнал веднъж късно вечерта...
"Къде се губиш по нощите? - посреща го майка ми. - Пратих те днес с прана, гладена риза на работа, пък я се виж какъв си се оплескал!" - Посегнала да му помогне да си свали ризата, но се изненадала: "Бре! Каква е таз кръв? Да не си ранен!"
А той, бащата: "Спокойно - казва. - Не е моя кръвта. От юнкерчетата е. Ех, мила моя, сърцето ми пее, миличка!Бастисахме юнкерчетата днес".
Като поразпитах тук-там, научих, че в района на сегашната Гребна база в Пловдив - там, дето някога бяха зеленясали изоставени чалтици (оризища), имаше старо гробище. Върху старото гробище днес се издигат корпусите на пловдивското Спортно училище и на Спортния диспансер.
Та в оная местност има още един масов гроб... на курсанти от местната юнкерска школа. Така и не успях да разбера къде точно е копана ямата и каква е вината на петнайсет-седемнайсетгодишните школници пред т.нар. "Народна власт".
Питам се понякога, възможно ли е това по-горе да са бабини деветини, измишльотини, чудовищни фантазии на съсипан от алкохола мозък?
Там е работата, че ако за разказаното от Димитър Асенов (Митьо Чомпала) не мога да гарантирам, за изтреблението на юнкерчетата чух от още два... различни източника.
Чудесно място за отдих - районът на Гребната база, където днес е и Спортният техникум, построен върху някогашното гробище.
Питам Чомпала как приели съдбата си шестимата, чиито трупове Марица отнесла към Бяло море, що за хора били в последните си мигове, и как така... кой му позволил на "народния отмъстител" да изведе от ареста тия нещастници*.
Питам още: защо с градинарска тел баща му наредил да стегнат китките им отзад, на гърба. Дори в тоя детайл нещо у някогашното момченце на екзекутора не трепва ли сега, подир толкоз години - когато това някогашно 12-13-годишно момченце седи до мене като 68-годишен мъж в задушната августовска пловдивска нощ...
И знаете ли какво ми отговори.
"Баща ми беше голяма работа, голям човек беше моя баща. Тия ги застреля пред мене за урок. Да, изведе ги от ареста и двамата сами ги заведохме на оня мост. Не се дърпаха, не се оплакваха гадовете... Просто си знаеха какво ги чака. Суркаха си краката в пепелта като добитък, кога върви към скотобойна".
Своенравен. Избухлив. Казва, че пие поне по 700-800 грама ракия на ден, не по-малко. Да е фанатично предан на комунизма, не е. Ругае устроилите се "като буржоа" пребоядисали се, преустроени и освежени комунисти.
Не съм го чул да хвали социализма или да се оплаква от сегашния "демократичен" хаос, масови грабежи, изнудвания и беззакония. Филибелия до мозъка на костите, стрелка изпод око размотаващите се безцелно наоколо или пляскащи белот комшии - пришълци от околните села, и току прокънтява дрезгавият му кавгаджийски глас:
"Дейба вашта мама селяндурска! Кому хуя търсите в Пловдив? Зарязахте си нивите. Натискате се граждани да ми ставате, кюнлии с кюнлии, жалки селски педерастчета!"
Чува го Славето Бахчевански от село Динк, на четири-пет километра от Пловдив; негова, на Слави, е приказката "Знаеш ли, бако, Малката Америка де е?... Аз съм от Малката Америка"...
Та тоя Слави само посмя да му отвърне на Чомпала:
"Взеха ми земицата комунягите, па още не ми я връщат. Кому ташаците да крепя на село, а...? Кажи де! Кому?!"
В едно си допадат двамата - в пиячката. Дразнят се, бият се, па пак си се търсят, пак са заедно. Преди петнайсетина години, случи ми се да ги разтървавам. Даже ми е чудно - с кой акъл точно па между тез двама да влизам?...
След пиянска свада сред изполомена покъщнина в кухничката у Бахчевански заварвам домакина Славе с ножа за хляб надвесен над Чомпала, а Чомпала - на канапенцето, по гръб, с вирнати ръце и крака като котка.
Хванал го Слави Бахчевански за гушата, ще го коли. Дъщеричката му на Слави, десетинагодишно момиченце, се пищи от балкончето на втория етаж, хукват белотаджиите, дето са дежурни вечер пред блока: бре, каква е таз олелия; звънят ми:
"Бояджиев... - подвикват ми отдолу и размахват ръце, ловят се за главата, - слизай веднага, Жоро, че онез двамата ще се изтрепят."
Между тия мои съседи имаше мъже яки, здрави, два пъти от мене по-едри, но на! - на мене звънят да съм ги разтървял онез двама. Някога обикалях по етажите на целия блок да кандърдисвам тоя и оня за списъците за домоуправители, а за събранията на домсъвета лепях съобщения по четирите входа на блока; оттам май имаха респект.
Докато в кухнето на втория етаж във вход "А" половин час уговарям разлютения Слави да пусне Митьо Чомпала да си върви, моите братя-българи "храбро" заничат иззад ъгъла, по-точно казано: сеир гледат; двама даже ми даваха акъл да се пазя, да не се въвирам сред пияндетата, демек...
Подир цялата олелия, след като Чомпала се измуши като пес-помияр с подвита опашка, седим сами двамата със Слави Бахчевански в хола им на втория етаж и Славето изведнъж ме загледа с дива омраза:
"Бе, ти знаеш ли, че ей сега ще ти тегля ножа!... Какво правиш в моята къща! А?... Някой да те е канил?!"
Това - десетина минути след като го гледах същия тоз Слави от селото Динк на десетина километра от моя роден Пловдив как скимти със сълзи, бърше си с длан сополите, подсмърча и като стара баба се окайва колко му е труден животът.
Очарователната Re. - неотложно са необходими уши, които да слушат колко достойнства притежава новият избраник, каква успешна личност е и как навсякъде е в състояние да реши неразрешимите до днес женски проблеми.
Но защо да съм длъжен точно аз да изслушвам всичко това!
Спартанският ми начин на живот съвсем не ми дава шансове да се възторгвам от точно такъв тип преуспяващи герои. Ясно, затова ме търси през последните два-три месеца, разговорите ми с нея все някак се отклоняваха към обаятелните качества на обаятелния господин.
Вероятно съм ревнив, твърде ограничен и пристрастен, за да участвам пълноценно в подобен вариант разговори на чаша кафе или на крак в промеждутъците от ония позвънявания по джиесемчето , с които г-н Новичкият през двайсетина минути маркираше нещо от рода на "Внимание! Тая жена ми е запазен периметър!" Само че това послание уж до нея бе свенливо представено като загриженост как е в момента, какво прави и има ли нужда от нещо.
Милата кокетка не съзнава може би до каква степен нашите две орбити - моята и нейната, са се разминали и продължават да се раздалечават в Космоса*: онова, което я възторгва, у мен буди отвращение и известна доза съжаление към нея, че се е продала като стока на един дребен хищник със самочувствието на бакалин.
Тия господа с добро образование и службица, възприели североамериканския стил на проспериращия бизнесмен, хора с чудесно самочувствие, подплатено от добри финансови възможности, и Любовта преценяват от гледна точка на "някакви свои правила при нарушаване на Десетта Божи заповеди", които правила осигуряват успеха им в материалния свят.
Хлапакът у мен с плебейския си нрав настръхва срещу посегателството. Разкош! Първо ти ограбват Любовта, а сетне - понеже не им е, види се, достатъчно! - посягат за десерт да ограбят и достойнството ти.
Ужасно е, когато най-близък на сърцето ти човек тръгва да предателства насреща ти. Такъв бесен натиск върху самолюбието ми не ми е оказвала ни една от останалите жени в моя живот.
В отговор нямам какво да противопоставя, освен писането на тия записки. Надявам се, подир години ще ми дават обилен материал за психологията на предателството. Към ситуацията поглеждам с огромното любопитство на експериментатор, заложил живота си, за да научи детайлно как от добър, честен човек се получава уродливата субстанция на подлостта.
Пловдив, 9 януари 2002 - 11 октомври 2011 година
tisss
_____________________________
* Т.е. в представата ни за красотата. Тук думата "космос" е употребена в първичния й смисъл. Бел.м., tisss.
-------------------- Истината има спокойно сърце.(Уилям Шекспир, 1564-1616)
Отговори
Цитирай
Аз да бях на мястото на твоя шеф, бих те уволнила незабавно - за неразбиране на държавните дела, за неподчинение на шефа, за лоша работа в екип/ а екипа? къде отива екипа при такива своеволия, молив?/, за напускане на телефона - ами ако се беше обадил некой важен, а?... И никой нема?...Направо позор! Срам и позор!!! 
Както винаги си много прибързан в оценките си, задоволяваш се с повърхностни, подвластни на емоциите изводи.../не се обиждай, бих искала да си помислиш малко по въпроса - това е целта ми на този постинг.../Ето, и жена ти лежи на смъртно легло, а ти решаваш, че не искаш повече да я видиш!/ а после какво ще стане - не мислиш!/ Защо не си помислил, че и ти имаш вина защото толкова време не си успял да осигуриш едно по-добро жилище на семейството си и си довел жена си до това състояние, довел си нещата до тук!... Това се нарича "горделивост" и носи много лоши последствия!...Е, стига толкова анализи! Но ако пишещите не показват на хората как да се справят с проблемите си, то би трябвало поне да се показва как лошо могат да се решават проблемите като задължително се дава сламка, че това е "лошо", а не съответния персонаж да бъде представян като положителен герой - иначе какъв е смисълът да четеш нещо?... Или може би ти смяташ, че интригата е най-важна?!
Щот аз знам, дека лани погребахме у земята един мъртъв...
, когато била още мъничко момиченце, се върнал веднъж късно вечерта... 
