ALL.BG форуми
ALL.BG поща форуми чат стая обяви картички


Форуми » Образование и Наука » История

Страници: 1
ичиргу боила -- атиша
философ
**

Регистриран: 13.01.2005
Мнения: 1254
01.07.2008г. ПРЕНАСЯНЕ МОЩИТЕ на св. ИВАН РИЛСКИ
    #2141138 - 01.07.2008 15:23 Прикрепен файл (69 тегления)

http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=452&WorkID=15780&Level=1

Разказ за пренасяне на мощите на Иван Рилски в Рилския манастир


Изконният враг на човешкото спасение и противник на смирението, проклетият дявол, който някога се бе опълчил срещу създателя на всичко и заради надменността си бе смъкнат и предаден на адския мрак и който сам стана мрак поради лукавата си прищевка, навсякъде предизвиква постоянни войни и смутове. Като видя толкова преславните и предивни знамения и изцеления, които дълго време ставаха при ковчега на преподобния и главно поради злопаметност и вражда, като се озлоби против преподобния много повече, отколкото в началото, той биде обхванат напълно от лют гняв и от горчива завист. И при това, като не можеше да го търпи, той тутакси прибягна до своите обикновени и пагубни войни.

След това, като се измина немалко време и когато властта на гръцкото царство отслабна, дори съвършено се изтощи, по попущение на бога и по неузнаваемите му предопределения, измаилтянският народ [съвсем неочаквано] нападна всички източни и южни страни в Азия, [които бяха под гърците], и ги завладя, па достигна и в Тракия и си я подчини.

След като поразиха напълно сръбските войски, които бяха тогава в Тракия, при така наречената Марица, измаилтяните веднага се опълчиха срещу сръбското господарство. И стана жестоко сражение в местността, наречена Косово. Всред боя загина и лютият насилник, който ги предвождаше. Той твърде скоро получи достойна отплата заради своето безбожие, сиреч страшно и непристойно изпусна варварската си [и нечестива] душа: всред боя той неочаквано бе лишен от живот от сръбски воини. И така, прочее, когато грехът надделя – уви, поради нашите престъпления! – сръбската земя падна под властта им.

Малко след това те завладяха и българските области, подобно на някое слабо гнездо, заедно с оня чуден град, в който лежаха чудодейните мощи на чудотворния отец. Войската се нахвърля пак буйно и безбожно, като всеки ден и във всяко време извършваше чести опустошения и кръвопролития. Никои не можеше да се противопостави по никакъв начин на страшния им пристъп. В бойните сражения навсякъде те превъзхождаха всички и им нанасяха сияйни победи. Благодарение на всичко това и тяхното пагубно зло навсякъде се разпространи и се наложи.

Напълно запустяха много области и села, заедно със светите манастири и с божествените храмове, унищожени от огън.

Тогава се събори и съвършено запустя и пресветата обител на богоносния отец, която е в Рилската пустиня – където преподобният, когато беше жив, прекара страдалчески и постнически, безплътен и ангелски живот – и която отпосле много добре и благолепно издигна и създаде от основи за прослава на бога и в чест на преподобния, прочутият кесар Хрельо, който прие иночески образ под името монах Харитон.

След дълго време, когато престанаха военните сражения, които по-преди ставаха по българските земи, и когато общественият живот потече пак спокойно, явиха се едни мъже миряни. Те бяха благочестиви и благородни по потекло, а по народност – българи. Те живееха край Кюстендил, в едно село, което отстоеше от него на две поприща и нещо [и което се наричаше Граница]. Те бяха украсени със свещенически сан и при изпълнение на службата си заставаха пред бога, подобно на онзи Захарий в древността, който е баща на Предтечев. Богу те принасяха безкръвни жертви заради себе си и заради людските прегрешения.

Когато изпратиха при бога своите съпруги, те напуснаха мирския живот, като се натовариха със сладкото Христово бреме. И бидейки обхванати от голям страх от бога, заселиха се в Рилската пустиня [в гореказаната обител на преподобния, която беше тогава пуста и необитаема, както се каза по-ра-но]. Те станаха образ и пример на добродетелен живот за всички, които дойдоха след тях. Те постоянно се упражняваха в труд и подвизи, в голямо търпение, в молене и пеене, в пост и в четене на божествени книги и в други подобни, които сега нямам време да опиша – за това е необходима друга, по-тежка работа.

Те бяха трима на брой и братя по плът. Те бяха синове на блаженейшия епископ в Крупник кир Яков, който със свидетелствуването си в онова време твърде добре опази словесното стадо Христово. Единият от тях по име се наричаше Йоасаф. [Още отначало той заемаше първо място помежду им.] Вторият се казваше Давид, а третият – Теофан.

Както се каза, тримата дойдоха в гореспоменатата пустиня, защото искаха да се поселят в нея. При това те дойдоха не едновременно, нито пък заедно, а късно един след друг. И понеже намериха всичките манастирски здания съвършено съборени и разрушени освен единствената църква и кулата, те, подпомогнати от бога, тутакси пак въздигнаха всичките от основи. И те съвършено ги поправиха и изградиха, и благолепно ги украсиха, като положиха за тях много труд и грижи и като сами изхарчиха средства. Ала това те извършиха не сами и не само

със свои средства и със средствата, що притежаваше цялото братство от целия манастир, но и с пожертвуванията на някои боголюбиви мъже и преди всичко с настояването и помощта на благочестивия господин и нов ктитор на светата обител, кир Георги, който хубаво и много изредно набави всичко, от което се нуждаеха манастирските здания. [Тяхното изящество и тяхната украса, подобно на някой силен магнит при вида на желязото, подтикват и сега към боголюбива ревност не само мнозина местни жители от тамошната област и съседните й страни, но вече и от далечните. Те идват там с най-голяма ревност и със силна вяра и свръх силите си поднасят на светата обител от онова, що имат. А след като получат благословение и най-голяма полза там, особено когато се празнува денят на светеца, с радостни души и с най-голямо веселие се завръщат пак по домовете си.]

Когато те вършеха всички тия неща и други подобни на тях и се трудеха, и работеха и за още повече по изграждането на манастира, [та за тях започна да се говори навсякъде из околността], внезапно достигна до тях една неочаквана, но много радостна вест. И като огласи слуха им с истината, тя изпълни душата им с множество наслади и с духовна радост.

Един свещеник по име Яков, който беше протопоп на Филиповия град, в Тракия и който имаше голяма вяра и любов към преподобния отец и пустинен светилник Иван, когато дойде при тях в манастира, им разказа за чудотворния ковчег на преподобния: че дори още лежал [от много години] в Търновската архиепископия, [покрит някак и неизвестен], и че [напълно] бил достъпен [в това време за външните]. Той казваше още и това, че сам го е видял, когато ходил там със своя митрополит [и с немалко други с него] по някаква работа и когато се поклонил на свещените мощи на преподобния, и че си изпросил от тамошните свещеници една частица от тях за благословение.

Като чуха това, тогавашният предстоятел на обителта, честнейшият йеромонах кир Давид, и останалото во Христе братство много се зарадваха от душа и най-грижливо го разпитаха за това. Йоасаф, който им беше пръв игумен, който най-напред постави у тях начало и основа на добродетелите и който по плът беше най-стар брат на тогавашния (предстоятел), беше вече заминал при господа, като замени временния с вечния и нетленен живот.

Но ето че след малко време и друг вестител дойде при тях и им разказа същото. Също така и той рече, че бил по някакъв случай в Търново и че с очите си видял чудотворния ковчег на светеца и че узнал всичко за него.

Обаче те все още не бяха напълно убедени в това. Даже и да беше то истина, те не можеха напълно да повярват, защото дотогава дори не бяха слушали, нито пък бяха разбрали, че ковчегът на преподобния тогава наистина бе в Търново. Въпросът беше предаден на дълбочините на забвението поради това, че беше се изминало много време и най-вече поради неуредиците и метежите, които бяха станали в града през времето, когато нахлуха в него варварите. Те мислеха, че бог го предал в ръцете на врага поради нашите прегрешения и всичко свето и ценно, що се е намирало у него, било неочаквано разграбено и отнесено другаде; тогава и [ковчегът] е бил отнесен някъде.

И тъй като не можаха, както се каза, напълно да повярват на донесението и като искаха да се осведомят за него, дали то е истинско, веднага пратиха едного от тамошните манастирски братя, който познаваше оная земя. Те му поръчаха да се осведоми за всичко и сам да види мощите на преподобния, та когато се завърне оттам пак при тях, да им разкаже подробно, какво е видял и какво е научил.

Прочее, така и стана. Пратеникът, като се осведоми най-подробно за всичко, съгласно поръката, и като се завърна скоро при тях и им извести, че всичко това е истина, с голяма бързина и ревност (братята) тутакси съобщиха за това на благочестивата царица госпожа Мария, [която беше дъщеря на благочестивия деспот Георги, сръбски владетел в ония времена, а жена на великия и самовластен амир Мурад, който от древните най-много се прослави с множество войни и бойни победи]. Тогава тя живееше на село. В него тя си имаше и жилище, което отстоеше на немалко стадии южно от град Серес.

Вкупом те я молиха и убеждаваха да се погрижи да се пренесат от там свещените мощи на преподобния в светата му обител в Рила, като казваха, че за това тя ще получи от бога голямо възмездие на небето.

Като ги изслуша и като биде обхваната душата й от още по-голяма обич към бога, тя се преклони пред молбата им и се погрижи по-скоро да се осъществи желанието им. В удобно време като се яви пред самовластния велик амир Мохамед, който управляваше тогава царския скиптър, и като му говори за това, понеже пред него имаше голяма и силна смелост, тя получи исканото, без да се измами в надеждата си.

И като получи от царската власт писмена заповед до търновския съдия, за да им се предаде с най-голяма бързина исканото, тя, [след като се завърна от столицата в жилището си на село], ги повика при себе си и тутакси им предаде заповедта.

Щом получиха заповедта, най-усърдно и с голяма бързина се завърнаха в манастира. И като се свика събор, по общото решение на цялото братство и по заповед на игумена бидоха отредени и изпратени за Търново, които щяха да отидат за светеца. Поименно те бяха тези: йеромонах кир Теофан, йеромонах кир Варлаам, брат Келасий, пресвитер Йоан от Белчин и някои други. [В тази важна служба те се предвождаха от йеромонаха Теофан, който беше същински по плът брат на тогавашния предстоятел на светата обител и втори след него попечител на всичко, що се отнасяше до манастира. Той беше надарен богато с всички способности и познаваше Свещеното писани. С постническите си подвизи и със силата на ума си особено пък превъзхождаше тези, които бяха в манастира. А оттук пък е явно, че той надвишаваше останалите и по други добродетелни качества на примерни монаси.]

Когато пристигнаха пратениците в царствения български град Търново, [настаниха се вече да живеят там, гдето светецът лежеше.

Но като узнаха причината за тяхното идване градските първенци, по повод на това, повдигнаха у населението немалка глъчка и голям метеж. То се караше и спореше с тях. То не искаше по никой начин да им позволи да изнесат светеца от града и всячески се грижеше да ги изпрати у тях си празни и без успех. И понеже прението и несъгласието между двете страни по този въпрос вече стана много голямо, почти цели три дни, а крамолата достатъчно обхвана и другите люде, дори проникна до онези, които решават тези работи, двете страни взаимно се съгласиха да отидат при градския съдия, за да разреши той веднага прението за мощите].

Тогава монасите връчиха на съдията царското писмо, което му заповядваше да предаде най-скоро на пустинните мъже пустинния светилник Иван. И съдията веднага им предаде в ръцете желаното от всички съкровище, с което нищо не може да се сравни на света [ – всечестния ковчег на богоносния отец]. И така крамолата съвсем се прекрати, а спорът между двете страни напълно се разреши.

А монасите тутакси получиха с голяма почит и радост свещения ковчег на преподобния и обвиха мощите в най-чисти покривки и ги поръсиха с благовонно миро. И [без да се бавят ни най-малко в града], на следния ден, след като натовариха ковчега на светеца на муле, заедно излязоха из града и тръгнаха за дома си. От гражданите никой не ги съпроводи, освен неколцина от бедните, както и от иноците.

В шестия час от тоя ден стигнаха до една река, от тамошните люде наричана Росита, [която не отстои много от града]. Реката беше много придошла и беше изпълнила цялото си корито [та по никакъв начин никой не можеше да я премине поради нейната буйност и стремителност]. Те бяха завладени от силна скръб заради това, гдето не могат да преминат реката. И докато стояха в недоумение, ненадейно из ковчега им се показа един благоуханен дим и изпълни околността на два часа разстояние. Тогава те се осмелиха, нагазиха в реката и водими от молитвите на светеца, безвредно я преминаха и продължиха своя път радостни и весели.

[Но когато наближиха град Никопол и щяха вече да влязат в него, срещна ги на две поприща вън от града, заедно с други боляри, някой си велможа Богдан жупан. Той беше много христолюбив и с голяма вяра в светеца. Всички влязоха заедно с него в града, отидоха в палатите му и внесоха в неговия молитвен дом ковчега на светеца. Там имаше много запалени свещи, дим от благоуханен тамян и други аромати. След това, като извършиха божествената служба на светите тайнства на Христа бога, те влязоха в църквата на името на светеца и пак се върнаха в дома, гдето бяха удостоени с голямо внимание и ги чакаше готова трапеза, изпълнена с всичко в изобилие. Тук се събра почти целият град с жените и децата и малки, и големи, радващи се и пеещи божествени песни. А дивният велможа, заедно с гологлавите си слуги, се разпореждаше и не пожела никак да седне на стола си дори до четвъртия час на нощта. И едва когато веселието се привърши, всеки от тях отиде у дома си.

На заранта пък, когато станаха и изпяха обикновените песни и приготвиха всичко за път, зачуха пак глъчка и шум: целият град вече се беше стекъл, за да изпроводи светеца. И пак, както по-рано казахме, от ковчега на светеца се появи силно благоухание, което не престана да се разнася оттогава и деня, и нощя. След това гореспоменатият велможа, като обсипа с почит и дарове носителите на ковчега на преподобния и ги снабди обилно с необходимите за път неща, а те поставиха на съответната носилка светеца, заедно с останалите боляри ги изпроводи чак до реката Осъм. И всеки от тия, след като прегърна там ковчега на светеца и го обля с множество сълзи и се сбогува с тях, всички се отправиха за у дома си, като поглеждаха от време на време към другите.]

Като пътуваха така, славейки бога, след няколко дни стигнаха в славния град Средец и внесоха ковчега във великия храм на светия великомъченик Георги, гдето лежи и светият крал Милутин, наричан Бански. И там, понеже двамата светци бяха на един одър и издаваха двойно благоухание за почуда на всички, тутакси се стече при тях целият град със свещи и кадила. Вече на другия ден иноците решиха да съобщят в манастира за своето пристигане заедно със светеца, като изпратят по едного от служителите си писмо със следното съдържание: "До честнейшия между свещеноиноците йеромонах кир Давид, наш отец и игумен на светата обител на преподобния и богоносен наш Иван Пустиножител и до другото братство во Христе – от най-малкия между иноците Теофан заедно с братята.

Радвайте се в господа! Нека ви бъде известно, че носейки със себе си всечестния ковчег на преподобния, излязохме из европските земи, [във всичко добре подпомагани от божията благодат и от вашите молитви]. Сега сме в град Средец и тук ще престоим пет или шест дни, след което ще тръгнем за манастира. Нека вашата светост се погрижи да излезе да посрещне светеца с подобаващата се чест. – Молете се за нас!"

След като изпратиха пратеника, иноците си отпочиваха през шестте дни в града, както вече се рече. През това време всички ги славеха и почитаха.

А една жена от тамошните богаташки, ктиторица, направи на светеца ковчег от негниещо дърво на цена сто пенези. И след като положиха светеца в новия ковчег, ктитор Георги, мъжът на жената, даде шест златици, та купи скъп покров, за да покрие ковчега на светеца.

Като дойде самият ден и вече се извършваше обикновеното утринно славословие, гражданите узнаха, че те ще си заминат заедно със светеца. Тогава всички, с жените и децата си, се събраха в църквата и помежду си решиха свещениците в светите си одежди и със свещи и кадила да изпроводят светеца. Но някои от народа не позволяваха и казваха: "Боим се от завистта на агаряните; може нещо неочаквано да ни напакостят." Този съвет се понрави на всички. И така, като дигнаха светеца, народът потегли: мнозина, по-избрани мъже – на коне; други – пеша, а по-голямата част с жените и децата – боси.

Когато стигнаха на четири поприща вън от града, те се притекоха със сълзи и стенания, целуваха ковчега на светеца, както си беше на носилката, и казваха: "Отхождаш си от нас, дивни отче, а нас оставяш пак сироти, както преди!" И като се биеха в гърдите, те се връщаха назад.

А велможите, заедно със свещениците и иноците, отидоха До местността, наричана Лещница. И като ги нагостиха там и се простиха с тях по обичая, върнаха се. Но някои от тях заминаха с другите чак до манастира. Оттам нататък почнаха да носят светеца на раменете си, като го снеха от съответното муле, което го носеше.

Като се научиха за пристигането на светеца, жителите от околните места се събраха при реката, наричана Герман, в едно село, далеч от манастира на ден и половина път, и там го очакваха.

Заедно с братята като узна и игуменът, че светецът се приближава, дигна се с подвластните нему свещеници и дякони в манастира, взе свещи и кадила и тържествено го посрещна в гореказаното село при реката. На това място престояха един ден и една нощ, за да си отпочинат. А на заранта, като запалиха свещите и кадилата и като извършиха молебствие, игуменът със свещениците си взе мощите на светеца и тръгна пред ковчега, като се радваше и пееше, както в древност богоотецът Давид пред скинията. И заедно с целия народ така вървяха дори до голямата планина.

Когато стигнаха до подножието на планината, игуменът поръча да седнат да закусят, да не би някои от глад да изнемогнат. И така, народът наляга по зелената трева, както някога било при чудесата на моя Христос. А много народ се беше на-събрал на това място! И за спомен на светеца поставиха знак там, където и досега всяка година на тоя ден народът от тази местност празнува паметта на светеца.





След това, като станаха оттук, стигнаха манастирския метох, наричан Орлица, в църквата на Светите апостоли; някога нея с усърдие беше издигнал от основи на това място самият тогавашен настоятел на манастира – кир Давид. На следния ден беше празникът на върховните апостоли Петър и Павел. Заедно с народа като празнуваха и като почетоха деня, отправиха към бога благодарствена възхвала.

На заранта, 30 юни, след като стана, пак игуменът, със свещениците и с епископа кир Йосиф, който също му беше роден брат, взе ковчега и го понесе, пеейки "Господи, помилуй", а народът вървеше пеша отподир, чак до самия мост, що е над метоха. Тук някои от народа, като взеха светеца, окрилени от бързоходната лекост на божествения дух, скоро станаха невидими за другите, защото те тичаха по-силно от бързите елени в от летежа на орлите. Сякаш не те носеха светеца, а той ги носеше невидимо. Но това чудо бе последвано от други чудеса. Някои се качиха на коне и се втурнаха по тях, като ту възхождаха нагоре, ту се спускаха надолу, ала не можаха нито да настигнат светеца, нито пък с очи да го видят. Зачудени много от това, що видяха, мнозина завикаха: "Какво ли ще бъде това дивно и преславно чудо!" А мъжете, които носеха светеца, с мъка едва успяха да удържат ковчега, за да дочакат там конниците и изостаналия народ.

Като се вдигнаха пак оттам и като изминаха нещо около половина поприще от това място, ето че изведнъж бяха посрещнати с икони и хоругви от братята, които бяха останали в манастира, в местността, наричана Върбица, по-долу от сливането на двете големи реки – споменатата вече Рила и така наречената Илийна.

И като се събра там заедно манастирското братство, запяха божествени песни, целуваха светеца, целуваха се и един друг взаимно. Оттам всички вкупом отидоха в манастира, внесоха светеца в църквата и с големи почести и псалмопения го положиха на мястото, което беше предварително приготвено за него в нея, в 6977 [1469] година, индикт втори, 30 юни. [И до днес от неговите честни мощи, които почиват там, извира вечнотекущият поток на безвъзмездното изцеление за онези, които с топла вяра прибягват към тях!]

А след като извършиха всенощното бдение и чествуваха деня, отредиха щото занапред всяка година на 1 юли, заедно с почитането паметта на светите безсребърници Козма и Дамян, да се извършва бдение в обителта на преподобния и тържествено да се празнува възвръщането на честните мощи на свети Ивана. [Така също, отредиха да му се пее и параклис в четвъртък всяка седмица.]

След това те уведомиха благочестивата царица госпожа Мария за светеца и за светото шествие по пътя. Като прочете писмото и като узна за пристигането на светеца, тя много се зарадва заедно със своите благородници и им написа благодарствено писмо, казвайки: "Благодаря на моя господ бог, че в наши дни се възвърнаха мощите на светеца." Там тя предаде на пратеника и скъп покров, за да бъде поставен върху ковчега на светеца за прослава на бога, в чест на преподобния и за нейно всегдашно възпоминание.

Прочее, тия неща така се случиха със светеца отначало, та дори до днес. Откакто бидоха пренесени свещените мощи на светеца от Средечката митрополия в Търново от българския цар Асен, до тази година има 274 години. През нея година светецът извърши различни чудеса. Също и във възпоменателния ден на светеца [оздравяха] мнозина, които, мъчени през дванадесет и повече години, боледуваха от нечисти духове. Също така оздравяха и някои жени, които по неволя са напуснали мъжете си, и се завърнаха при тях. За слава на бога, такива изцеления и досега върши светецът на ония, които отиват при него с вяра.

И тъй, така бе пренесен от преславния град Търново и от Загорската земя в славния манастир, който се намира в Рилската пустиня, предостойният за похвала наш отец Иван – наистина велико светило за целия свят, стена и основа на вярата, красота на пустинята и украшение на монашеството.

И това бог извърши някак чинно и той съизволи то да бъде така, та чрез пристигането му и западните български земи пак да се осветят и да се напътят към добро.




Източник: Стара българска литература. Том 4. Житиеписни творби. Български писател, С. 1986.

http://www.pravoslavieto.com/life/07.01_sv_Ivan_Rilski_moshti.htm

Пренасяне мощите на св. Иоан Рилски
1195 година

1 юли




Тропар за връщането на мощите от Търново в Рилския манастир
Твоих мощей возвращением обитель твоя обогатися,
церковь же твоя, приемши я, просветися
и, красящися, верных созывает с веселием
светоносный твой светло праздновати день,
грядите, глаголющи, и приимите благодатей дарования.



На 1 юли Църквата празнува едно от значимите събития в нашата духовна история – връщането на мощите на св. Иван Рилски Чудотворец от Търново в Рилската обител.

Скромният отшелник от Рила планина живял през X век, по времето на благочестивия български цар Петър. Още приживе наричали Йоан земен ангел и небесен жител. Заради голямата му вяра и духовност Бог му дал дарбата да помага на хората и да върши чудеса.

На 18 август 946 година Йоан Рилски напуснал този свят, а 34 години след успението си св. Йоан се явил на сън на своите ученици и им заповядал да изровят нетленното му тяло и да го пренесат в Средец. Там мощите на светеца били пазени в продължение на два века.

През 1195 година цар Асен тържествено ги пренесъл в столицата Търново.

През 1496 година, след като получили разрешение от султана, монасите от Рилската обител върнали мощите на светеца от Търново в основания от него Рилски манастир.





Разказ за връщането на честните мощи на преподобния наш отец Иван от град Търново в неговата Рилска обител
Написано от очевидец, дякон Владислав Граматик, във "Великия панигирик" на Рилския манастир

След като мина доста време, откакто бяха пренесени честните чудотворни мощи на преподобния наш отец Иван Рилски от град Средец (София) в тогавашната столица, град Търново, и след като бяха станали там чрез тях преславни чудеса, и докато гърци и българи водеха непрекъсната война помежду си - врагът на мира, дяволът, надигна буря против страните на гръцкото царство (Византия), българското, сръбското и другите наоколо на север и на запад; вдигна безбожните перси от изток, които внезапно завоюваха източните и южните части на Византия, стигнаха до Македония и я подчиниха на себе си след силни сражения, а сръбските войски, които тогава бяха в нея, победиха при река Марица и оттам веднага се устремиха срещу сръбското кралство. При лютото сражение на Косово поле се случи да падне във войната жестокият насилник, техният султан Мурад I, когото неочаквано сръбски воини лишиха от живот и който зле изпусна нечестивата си душа. И така, понеже грехът се преумножи, сръбската земя се подчини да плаща данък на турците.

Малко по-късно те завладяха и българските предели като някакво напуснато гнездо. Тъй безбожните войнства се заеха и с оня чуден град, където лежаха чудотворните мощи на преподобния отец, като вършеха кръвопролития всеки ден, без да може някой да спре техния злобен устрем, навсякъде надделяваха с бойни сражения и жънеха големи победи. Разширявайки все повече своя пагубен устрем, те опустошаваха с огън много области с техните честни манастири и божествени храмове и ги предаваха на окончателно запустение. Тогава и свещената Рилска обител на този богоносен отец Йоан, в която той прекара ангелския си живот в плът и която впоследствие благолепно създаде от основи в чест на светеца знаменитият кесар Хрельо, в монашество наречен Харитон монах, беше разрушена и окончателно запустяла. И остана така доста години. А как след това бе обновена в първото си благолепие с Христовата благодат и как бяха върнати чудотворните мощи на преподобния от славния град Търново в същата обител, ще разкаже предстоящото слово...

След известно време, като престанаха войните и разстроените народни работи утихнаха, имаше трима мъже, благоговейни и благородни, българи по произход, които живееха в село Граница при град Велбъжд (Кюстендил), украсени със сана на свещенството, братя по плът, синове на блажения Крупнишки епископ господин Иаков, който много добре пастирстваше като светител в ония дни сред тамошното Христово стадо. Единият от тях се наричаше Иоасаф, който първенствуваше в техния живот още отначало, вторият се наричаше Давид и третият Теофан. И тримата, след като изпратиха при Бога своите съпруги и се отказаха от всичко светско, приеха върху си благото Христово иго (приеха монашество) и като се умилиха от страх Божий, напуснаха родното си място и се преселиха в Рилската пустиня.

При това не всички заедно, а един след друг. И понеже намериха всички здания напълно разрушени с изключение на църквата и кулата, пак възстановиха всичко от основи с Божията помощ и благолепно го украсиха, като положиха много труд и изразходваха много средства. И не само те самите и братството на манастира извършиха това, но се присъединиха и някои боголюбиви мъже. Мнозина не само от близките места, но и отдалече, привличани прилежно към боголюбива ревност като от някакъв одушевен магнит, се стичаха с голяма вяра и носеха приношения на светата обител всеки според силата си, а най-вече на празника на светеца, и придобили от това голяма полза, се връщаха пак у дома с радостна душа. В продължение на доста време, като уредиха светата обител, те представляваха образец и устав на добродетелен живот за всички свои подчинени с трудовете и подвизите си, в каквито винаги се упражняваха: прекарваха времето си в голямо търпение, молитва и пение, в пост и четене на божествените слова.

След като навсякъде се разнесе слухът за тях, в манастира дойде презвитер Иаков, протойерей на град Филипопол (Пловдив), който им съобщи за чудотворния ковчег на преподобния Иван, че от много години лежал скрит и неизвестен в Търновската архиепископия, но по онова време вече открито се показва на външни посетители, и че той самият го бил видял: бил там по работа със своя митрополит, поклонил се с мнозина други пред свещените мощи на преподобния и си изпросил от свещениците една частица от тях за благословение. Като чуха това от почитаемия презвитер, настоятелят на обителта, преподобният йеромонах Давид - понеже вече беше отишъл при Господа старшият брат Иоасаф, който беше пръв настоятел на обителта и който положи първа основа на добродетелта в нея - и останалото братство в Христа много се зарадваха в душите си и по-подробно го разпитваха за това. След известно време при тях дойде и друг свидетел, който разказваше същото: и той също така бил в Търново по някакъв случай и видял чудотворния ковчег на светеца със собствените си очи и добре се осведомил за него. Но те все още нямаха твърдото убеждение, че наистина всичко това е така и никак не можеха да повярват на разказите, защото дотогава никога не бяха чували, че ковчегът на преподобния се намира в Търново - многото изтекло време беше предало тази работа в глъбините на забравата и най-вече поради тежките събития около този град по време на неговото завземане чрез нашествието на варварите. Защото, когато Бог предаде този град в ръцете на враговете заради нашите грехове, тогава намиращите се в него светини бяха разграбвани свободно, поради което се мислеше, че и мощите на преподобния Иван тогава са били отнесени нанякъде. Затова, за да се осведомят по-добре за него, изпратиха един брат от манастира, който познаваше оня край, като му поръчаха внимателно да разузнае всичко и да бъде очевидец на светите мощи, за да може, като се завърне, да им разкаже подробно всичко, което е видял и разбрал.

След като пратеникът огледа всичко според дадената му заповед и скоро се завърна при тях и им каза цялата истина, те веднага съобщиха за това на благочестивата царица Мария, която беше дъщеря на благочестивия сръбски деспот Георги и жена на самодържавния султан Мурад II. Тя живееше тогава не в царския дворец на столицата, а в имението си, където имаше и голямо жилище на юг от град Серес. Пратениците й разказаха всичко и горещо я помолиха да им помогне да пренесат свещените мощи на преподобния от град Търново в неговата честна Рилска обител, за която услуга й обещаваха голяма награда от Бога на небето. А благочестивата и боголюбива царица, щом чу това от монасите, душата й се уязви от божествена любов, склони към тяхната молба и се постара скоро да я превърне в дело. И ето, в подходящо време тя се яви пред самодържавния султан Мохамед II, който тогава държеше скиптъра на царството и който я имаше вместо майка и й оказваше почит във всичко, както никому другиму в своето царство, а и с един виден член на правителството разговаря за светеца, и понеже беше на голяма почит пред царя, не се излъга в надеждата си. Получи заповед от царската власт до търновския кадия (съдия) да изпълни молбата на монасите с възможната бързина; и като се върна от столицата, повика при себе си монасите в имението, където пребиваваше, и им даде писмото. А те, като го получиха, се върнаха в манастира, колкото беше възможно по-скоро. Свикаха манастирския събор и веднага изпратиха в Търново ония, които определиха да отидат за пренасянето на светеца. А те бяха: йеромонах господин Теофан, йеромонах господин Варлаам, брат Геласий, презвитер Йоан от Белчин и някои други, под началството в тази служба на преподобния йеромонах господин Теофан, който беше брат по плът на тогавашния манастирски игумен и който беше втори след него в манастирското управление. Той беше наистина човек достоен по разума си и опитен в Божествените Писания, а най-вече превъзхождаше доста много манастирските обитатели с постническите си подвизи и с остротата на ума си.

Когато пратениците стигнаха в българската столица Търново, първенците на града узнаха причината на тяхното идване и вдигнаха голям шум и вълнение сред народа, за да не им бъде разрешено в никой случай да изнесат мощите на светеца от техния град, но по всякакъв начин да бъдат върнати без успех. След като стана голям спор между тях, който продължи цели три дни и се вдигна голямо вълнение сред народа, двете страни по взаимно съгласие се отнесоха към градския кадия (съдия) да разреши техния спор. И когато монасите дадоха царското писмо на съдията, което му заповядваше бързо да даде на пустинните мъже пустинния светилник Йоан, съдията веднага предаде в техни ръце желаното от дълго време съкровище, всечестния ковчег на богоносния светец, и така крамолата получи своя край и спорът на двете страни се разреши. Тогава монасите с много почит и радост веднага взеха ковчега на светеца, обвиха го с чисти плащаници, помазаха го с благовонни масла и вече не намираха смисъл да остават в града, а веднага на другия ден излязоха от града и като поставиха ковчега на светеца върху едно животно, поеха пътя към своя манастир, без някой от града да ги изпрати с изключение на някои бедняци и няколко монаси. Същия ден около 12 часа стигнаха до някаква река, която се нарича от местното население Росица и която не е на голямо разстояние от града. И понеже тогава тя беше наводнена така, че беше изпълнила цялото си корито и никой не можеше да я премине заради многото въртопи и непристъпни струи, монасите бяха обхванати от голяма скръб и бяха в недоумение какво да правят. Но внезапно им се яви нещо като благоуханен дим, който излизаше от ковчега на преподобния, и изпълни цялото онова място на два часа разстояние. Тогава те веднага получиха смелост, навлязоха в реката, преминаха я без никаква вреда, носени от молитвите на светеца, и поеха своя път с радост и веселие.

Когато наближиха към град Никопол и щяха да влязат в града, на два километра ги посрещна един велможа Богдан, който, бидейки твърде христолюбив, имаше голяма вяра в светеца. И като влязоха заедно с него в града и в неговите палати, внесоха ковчега на светеца в неговата молитвена стая, където бяха запалени много свещи и благоуханен тамян с други аромати. След това влязоха в църква и извършиха божествената служба на светите Христови Тайни в името на светеца и се върнаха в къщата, където бяха удостоени с много внимание на готовата и изпълнена с голямо изобилие трапеза. Там се събра без малко целият град, мало и голямо, като се веселяха и пееха божествени песни, а държавният мъж предстоеше заедно със своите слуги гологлав и не пожела да седне на своя стол до 10 часа вечерта. Като свърши така този пир, всички се разотидоха по домовете си. Сутринта, като станаха, изпяха обикновените песни (утринята) и като приготвиха всичко за заминаването, пак се чуваше някакъв шум, понеже целият град се беше събрал за изпращането на светеца. И пак се появи голямо благоухание от ковчега на светеца, което не престана да тече оттогава през всичките дни и нощи. Споменатият велможа надари богато носещите ковчега на преподобния и ги снабди предоволно с нужното за път, а те положиха носилото на светеца върху животното, той пък ги изпрати чак до река Осъм заедно с тамошните боляри. И там, като прегръщаха ковчега на светеца и се поклониха на монасите, връщаха се всеки у дома си, като се обръщаха назад.

Като преминаха ония предели и стигнаха в Средец (София), внесоха ковчега в големия храм "Свети великомъченик Георги", където лежи и свети крал Милутин, наречен Бански, и докато там на един одър лежаха светците и издаваха двойно благоухание за чудо на всички, целият град веднага се стече при тях със свещи и кадила. Тук монасите сметнаха за добре да предизвестят в манастира за своето пристигане със светеца. И изпратиха един от служителите, като му дадоха следното писмо: "До честния йеромонах, наш отец и игумен на свещената Рилска обител - господин Давид, и цялото в Христа братство - най-малкият сред монасите Теофан с братята: Да се радват в Господа! Да знаете, че излязохме от търновските предели, добре подпомогнати във всичко от Божията благодат и вашите молитви, като носим със себе си всечестния ковчег на преподобния. И сега сме в град Средец (София), където искаме да останем пет-шест дни и тогава да поемем пътя за манастира. Светиня ви, постарайте се да излезете да посрещнете светеца с подобаващи почести! Молете се за нас!" След като пуснаха пратеника и се радваха на шестдневен покой, славени и почитани от всички, някаква жена от богатите родове на града направи нов ковчег за светеца от негниещо дърво за 100 гроша, в който и положиха мощите на светеца. А мъжът на тази жена даде шест жълтици, купи светла плащаница и покри с нея ковчега на светеца.

Когато настана седмият ден и след като се извърши славословието на утринното пение, жителите на града узнаха, че монасите искат да тръгнат със светеца и всички заедно се събраха с жени и деца в голямата църква "Свети великомъченик Георги" при митрополията, където обитаваха дошлите със светеца, и решиха помежду си да направят подобаващо изпращане на светеца със свещеници в свещени одежди, със свещи и кадила. Макар и някои от народа да се бояха да не би агаряните да им направят нещо ненадейно, това решение се оказа угодно на всички. И така, заедно с народа, като вдигнаха светеца, множеството избрани мъже на коне, други пеш, множество боси с жени и деца ги изпращаха вън от града на 4 поприща и като се спускаха със сълзи и плач да целуват ковчега на светеца върху носилото, казваха: "Отиваш си от нас, дивни отче, а нас оставяш сираци, както преди!" И удряйки се в гърдите, се връщаха. А велможите заедно със свещеници и монаси направиха шествие с тях чак до мястото, наречено Лешница. И след като ги гостиха там и си взеха мир по обичай (като се сбогуваха), връщаха се у дома. А други вървяха с тях чак до светата обител. Оттам започнаха да носят светеца на своите рамене, като го снеха от животното, което го носеше дотогава.

Като чуха хората от околността за пристигането на светеца, събраха се на река Герман в някакво село, на разстояние от манастира около ден и половина път, и там го чакаха. Но и манастирският игумен, когато узна, че светецът се приближава, вдигна се със своите подчинени, които бяха по това време в манастира - свещеници и братя, и като взеха свещи и най-благоуханни кадила, срещнаха го с почести в споменатото село и почиваха на онова място ден и нощ. Сутринта, като запалиха свещи и кадила и като произнесоха молитва, сам игуменът със свещеници взе мощите на светеца и вървеше пред ковчега, като се радваше и пееше, както някога богоотец Давид пред ковчега на завета. И така вървяха пеша с целия народ до голямата планина Рила. Когато стигнаха до подножието на планината, игуменът заповяда да седнат и да вкусят храна, за да не се изтощят някои от неядене. И така полегнаха хората по зелената трева, както някога при чудесата на Христа. И там поставиха знак в името на светеца, където и досега всяка година на празника хората правят тържество.

После, като станаха оттам, дойдоха в манастирския метох, наречен Орлица, и в църквата "Свети Апостоли", която сам игуменът на манастира - Давид, бе издигнал от основи на това място, положиха честния ковчег на преподобния, защото на другия ден беше празникът на първовърховните апостоли Петър и Павел. И тържествуваха с народа, и деня почетоха, и на Бога въздадоха благодарствена хвала. Като станаха на другия ден, който е 30 юни, пак игуменът със свещениците и с Крупнишкия епископ господин Йосиф, който беше също така негов брат по плът, взе ковчега и го носеше, а народът следваше пеша и викаше "Господи помилуй", чак до самия мост над метоха. Оттам някои от народа поеха светеца и окрилени от бързотечната лекота на божествения Дух, скоро станаха невидими за тях, защото повече от бързите елени или от летенето на орлите бягаха, и не че те носеха светеца, но самите те невидимо бяха носени от него. И това чудо бе последвано от други чудеса. А те възседнаха коне и ги гонеха, но не можаха да стигнат светеца, нито с очи да го видят, така че мнозина, учудени от това преславно видение, казваха: "Какво ли означава това дивно и преславно чудо?" А мъжете, които носеха светеца, едва с усилие можаха по-късно да задържат ковчега, за да дочакат тях и изостаналия народ.

След това, като тръгнаха оттам и изминаха около половин поприще от това място, ги срещна цялото братство на светата обител с икони и честен кръст на мястото, наречено Върбица, малко по-долу от съединението на двете реки Рила и Илиина, и там образуваха хор заедно и пяха божествени песни, целуваха светинята и един друг, и оттам всички заедно пристигнаха в манастира. И като внесоха ковчега на преподобния в църквата с много почести и псалмопение, поставиха го на приготвеното място на 30 юни 1469 г., където и досега лежи и е непресъхващ извор на изцеления за пристъпващите с топла вяра. Като извършиха всенощно бдение и почетоха деня, установиха оттогава всяка година да служат на преподобния всенощно бдение в манастира на първия ден на месец юли заедно със светите безсребреници Козма и Дамян, като празнуват така възвръщането на честните мощи, и да му пеят молебен канон-параклис в четвъртък всяка седмица на годината.

След това изпратиха съобщение на благочестивата царица Мария за светеца и за своето пътешествие. Царицата, като прочете писмото и узна за връщането на светеца, много се зарадва и им написа благодарствено писмо, в което се казваше: "Благодаря на моя Бог, че в наши дни стана връщането на мощите на светеца!" И предаде на пратеника светла плащаница, а за чест на преподобния и за неин вечен спомен. Слава на нашия Бог, който промислително благоволи това, за да се осветят и западните краища на българската земя чрез връщането на мощите на преподобния и да се наставят в доброто сега и винаги и во веки веков. Амин.

© Жития на българските светии (в новобългарски превод) от † Левкийски епископ Партений, том първи, Синодално издателство, София, 1974 година.



--------------------
ПРОМЕНЯЙ НЕЩАТА В СЕБЕ СИ, А НЕ ОКОЛО СЕБЕ СИ !

Редактирано от ичиргу боила -- атиша (01.07.2008 15:28)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
Страници: 1



Допълнителна информация
0 регистрирани и 1 анонимни потребители в момента разглеждат този форум.

Модератор:  cherkezs 

Изпечатай темата

Възможности в този форум:
Не можете да добавяте нови теми
Не можете да отговаряте на мненията
HTML - забранен
Псевдо-HTML - разрешен

Рейтинг:
Брой показвания: 879

Мнението ти за темата:

Прехвърли се в



ALL.BG не носи отговорност за съдържанието на мненията, публикувани във форумите.

НАЧАЛОРЕКЛАМАВРЪЗКА С НАСКОНТАКТИЗА НАС

©1999-2012 ALL.BG Всички права запазени!

Generated in 0.039 seconds in which 0.026 seconds were spent on a total of 12 queries. Zlib compression enabled.