след националния конкурс „Дърво с корен 2011”

700-годишният бряст от с. Нисово, Русенско

„Дървото на желанията”, както го наричат местните жители.

Разказът:

Знаехме и за изоставеното селище Галица, унищожено през 1836-1837 година от чума, и за заселването на оцелелите в село Кадъкьой, днес Щръклево, наричани „галчетата”, и за средновековното гробище, открито от екипа на професор Н.Овчаров, край което се минава на път за вековното дърво.
Днес мястото на старото селище е гола поляна с името Галица, а край река Бели Лом все още се различават руините на старата воденица Одалийка. Малко по-надолу, от очертаващите се темели расте гордият и величествен огромен бряст, жив и единствен свидетел на 7-вековна история.
От всичко, което знаем, най-вълнуваща е легендата за една сляпа танцьорка, внучка на воденичаря хаджи Добрил, останал след страшната чума сам с малката Златица и своята воденица. Внучката израснала красива девойка, с пъргава и гъвкава снага. Харесал я Кадир Кърджията и я отвел в Русчук, където Златица веселяла ханъмите с танците си. Станала истинска одалиска.
Но един ден до хаджи Добрил достигнала лоша вест– момичето ослепяло. Върнала се във воденицата внучката. Мливарите идвали хем да смелят брашното, хем да погледат сляпата танцьорка, за която се говорело в цялата околия. Като самодива с разпилени смолисти коси, танцувала своя див и неудържим ръченик, който възпламенявал сърцата на българите.
Било на Гергьовден. След танца Златица полегнала да си почине край бряста. От разранената от въжетата на гергьовденската люлка кора потекъл сок. Яно, чиракът на дядо Добрил, събрал „сълзите” на вековното дърво и намокрил невиждащите очи на девойката.
Пробола я пареща болка, но тя не се оплакала. На сутринта щастливата Златица обгърнала ствола на величественото дърво и цялата долина заехтяла от нейния глас: „Виждам! Виждам!”
Всеки път, вървейки по обраслата с треви и лиани пътека през каньона на река Бели Лом, в ехти гласа на Златица. Никой не пропуска и да си нарече желанията при вековния бряст.