Къде е Philipi през І в. ?

Ето една хубава статия от д-р Асен Чилингиров(към който ме насочи Чичо Владо) по този въпрос.
Съжалявам, но нямам директен линк към статията, затова я копирам и я пействам цялата тук.

Филипи и Филипопол

Асен Чилингиров

В Деянията на апостолите, а и в Посланията на апостол Павел до римляните и до филипяните, се съдържат някои подробности, които не съвпадат с възприетата от гръцката и римокатолическата църкви тяхна интерпретация (1). Нещо повече: те представят началото на християнството в Европа не тъй, както е прието и от източната, и от западната църкви – а колкото двете и да имат различия помежду си, по отношение на свързаните с него събития те показват пълно единомислие и това засяга невярната интерпретация на фактите и тяхната манипулация.

Според разказа в Деянията на апостолите (16,9-40), пред апостол Павел се явява като видение един „мъж-македонец“, който го моли: „Ела в Македония и ни помогни!“ Павел разбира, че Господ му повелява да проповядва там Евангелието и още на следващата сутрин се отправя заедно с апостол Сила за Македония. Двамата се качват на кораб, след един ден те са на о-в Самотраки, а на следващия ден пристигат в пристанищния град Неаполис (днес Кавала). От там двамата отиват във Филипи, „първия град на Македония – римска колония“. Събитията, последвали пристигането на двамата в града са описани подробно в разказа от Деянията на апостолите (2). Те са свързани с първата проповед, която в следващия съботен ден апостол Павел изнася пред събралото се множество жени „при реката“. Там той покръства една от тях на име Лидия, с което поставя началото на първата християнска община в Европа. Там произлиза също и първият конфликт на апостолите с местните власти: господарите на една обсебена от зъл дух робиня, когото Павел прогонва, хващат двамата и ги отвеждат на тържището, където е седалището на княза (в гръцкия текст е казано „άρχντας“). Двамата биват наклеветени пред местните началници (в гръцкия оригинал те са наречени „στρατηγοί“, а българският, респ. „църковно-славянският“ превод им дава названието „воеводи“), че бунтуват народа и по тяхна заповед на Павел бива нанесен публично побой, след което него и Сила оковават във вериги и хвърлят „в тъмницата“. През нощта става земетресение, от което вратите на тъмницата се разтварят и оковите на затворниците падат. Тъмничарят е силно впечатлен от това събитие и иска да бъде покръстен заедно със семейството си. На сутринта, уплашени от произлезлите събития и от това, че Павел и Сила са римски граждани и следователно не могат да бъдат съдени от тях, началниците идват в тъмницата да се извинят пред тях и ги извеждат от града.

За верността на разказа за първото пътуване на апостол Павел в Европа, както и за неговото изпълнение на задачата, която му е поставена, а именно да посети страната на македонците и да помогне на нейния народ, като му предаде благата вест на Христовото учение, ние нямаме никакво основание за съмнение. По-късно, в своето Послание до римляните (15,19), Павел изрично потвърждава изпълнението на тази своя задача с думите, че „предал учението на Христос чак до Илирик“ (3). Съмнение предизвиква само интерпретацията на този разказ, тъй както тя е възприета и установена от традицията на римокатолическата и на гръцката православна църква. Според тази традиция пътуването на апостолите Павел и Сила е до малкия и незначителен град Филипи, отстоящ само на 15 клм от Кавала. Противоречие между разказа и неговото тълкувание намираме обаче още при споменаването целта на пътуването: страната на македонците, а не административната единица, носеща името Македония (4), където, според всички коментатори на текста, протича мисионерското пътуване на апостол Павел. Но противоречие съдържа и първото изречение, в което се казва, че Филипи бил „първият град (πρότο πολίς) на Македония – римска колония“ – а това не е вярно, защото първият град в страната на македонците не е Филипи, който не е и първият град, посетен от апостол Павел в Европа, защото този град е Неапол/Кавала, нито пък първият град на провинцията Македония, който е Амфиполис. Ако туй противоречие и да е забелязано от някои историци (5), които го тълкуват като преувеличаване значението на града във връзка с мисията на апостол Павел, другите обстоятелства, свързани с това и със следващото негово пътуване до този град, както и противоречията, които те водят след себе си, остават от изследователите незабелязани или само умишлено премълчани. А това се отнася преди всичко за институциите на римската администрация – седалището на княза и затвора, каквито не е имало в малкото градче Филипи (6), – но преди всичко реката, спомената в разказа, която играе важна роля при първото и второто пътуване на апостол Павел (гл. 20, 6). При първото си пътуване Павел и Сила отиват в съботния ден „при реката край града“, като се надяват да намерят там юдейски молитвен дом; там те срещат жената на име Лидия, която е и първата, възприела от апостол Павел на европейска земя светото кръщение – тук не трябва да забравяме за значението, което християнската традиция отдава на първенството, съдържащо се в титлите „първомъченик“, „първоапостол“ или „първозвани“. Тази жена, заедно със семейството на тъмничаря, стават членове на първата християнска община в европейския континент. Но реката играе важна роля и при второто пътуване на апостол Павел в Македония. Когато той научава, че юдеите искат да го убият по време на пътуването му за Троя, той се отказва да замине по море и избира значително по-дългия речен път през Македония, качва се във Филипи на кораб и отплува (7) за Троя, където пристига след петдневно пътуване. Всичко това се съобщава в разказа за Деянията на апостолите просто и ясно. Само че при Филипи няма – а не е имало и в миналото – никаква река, по която да са плували кораби и която междувременно да е пресъхнала! През цялата античност и чак до средновековието на Балканския полуостров има само две плавателни реки – Дунав и Марица (гр. Εϋρος, бълг. Хебър), от чието име произлиза и гръцкото название на нашия континент. И както е добре известно, на тази река се е намирал Филипопол – или по български език Пловдив. И от този град се е пътувало по реката пет дни до Троя – колкото време е било нужно и на апостол Павел за завръщането му.

Макар и още първият изследовател, посветил на град Филипи обширна монография, гръцкият автор Мерсидис, да отбелязва в своя труд, че в миналото имената на Филипи и Филипопол нерядко са били смесвани (8 ), в случая с двете пътувания на апостол Павел не може да става и дума за случайна грешка (9). Апостол Павел предприема пътуването си в „страната на македонците“, а не на гърците или на римляните – при това той явно е бил в състояние да прави разлика както по отношение на населението, така и по отношение на земите, в които то е живеело. А в този смисъл Филипи не отговаря на целта на пътуването му, защото след „най-страшната битка от Цезарианската епоха и изобщо от цялата античност“ (10), както някои автори наричат станалото при Филипи в 42 г. пр. Хр. сражение между войските на убийците на Юлий Цезар, Касий и Брут, от една страна, и на Октавиан Август и Антоний, от друга страна, градът и цялата му околност, били напълно опустошени и биват отново заселени с римски колонисти. И проповедта на апостол Павел „край реката“ не е била пред римляни, а пред местни жители и конфликтът, в който той и Сила са замесени, е с представителите на провинциалната римска власт, каквито е имало в големия град Филипопол – за разлика от малкото градче Филипи, в което не можем да търсим нито княз, нито съдилище и затвор. Но Филипопол се намира в съседната провинция, Тракия, а не в Македония, макар и да носи името на македонския император. И какво общо могат да имат траките и македонците с Христовото учение, за което в богословската литература се твърди, че апостол Павел проповядвал на юдеите, гърците и римляните, но не и на населението в централната част на Балканския полуостров?

Въпросът какъв е етническият произход на македонците и траките и коя територия са населявали е стар колкото историческата наука – но тъкмо Херодот, който пръв от историците го поставя, дава също така и съвсем ясен отговор на него (11). И след повече от две и половина хилядолетия спорове, това, което той казва по този въпрос, е единственото нещо, което се знае с положителност за тях, а то е, че етническият им произход и езикът, на който са говорили, са били различни от тези на гърците и че са населявали различни територии – макар че има автори, които да твърдят и че езиците им били твърде близки, и дори че македонците говорили на някакъв гръцки диалект, както и че земята, на която живеели, била гръцка (12).

Но и разказът за първото пътуване на апостол Павел в Европа в Деяния на апостолите, също както и неговото послание до филипиняните показват съвсем недвусмислено разликата в отношенията на апостола с римската власт и с местното македонско население: между апостол Павел и „филипяните“ се създават особено сърдечни и близки отношения, които той изрично отбелязва в посланието си до тях – такива отношения не са засвидетелствувани от него спрямо жителите на никой друг от градовете, които той посещава. А и жителите на Филипопол не са забравили посещението на апостол Павел в своя град и са пазили спомена за него в продължение на много столетия, като го отбелязват в свой ръкопис чак през ХІІ век – това е една кратка приписка на полето в така наречения «Христинополски апостол» от първата половина на ХІІ век (14) . И в тази приписка, която е и най-старият стигнал до нас извор за българското име на града, предадено като Плъ‘п'дивъ, съответният текст се свързва именно с посещението на апостол Павел в него: „Апостолъ многы печали приимъ въ Верии и въ Плъ‘п'диве Македоньскемь“ (15).

Противно на твърденията на католическите и православните богослови и историци на църквата, мисионерската дейност на апостолите Павел и Андрей протича главно сред негръцкото население на Балканския полуостров, където още в самото начало на тази дейност, преди средата на първия век, възникват значителен брой християнски общини. Докато в центровете на античната култура Атина и Солун апостол Павел среща силно противодействие от „образованите елини“, сред „необразованото“ местно население проповедите му намират голям отзвук. Начело на християнската община както във Филипопол (Пловдив), така и в Сирмиум (Срем) и в Томи (Кюстенджа) още преди средата на първи век застават епископи, при това от най-тесния кръг ученици на Христос, които християнската църква отбелязва като „седемдесетте апостоли“. Във Филипопол (Пловдив) първият епископ е свети Ерм (Hermas според латинската транскрипция) (16), комуто апостол Павел в своето Послание до римляните, написано не по-късно от 52 година сл. Хр., изпраща своите поздрави (17), също както до Епе(ме)нет (18 ) и Андроник (19), първите двама епископи на Сирмиум (20) – към Андроник апостол Павел се изказва дори с особено почитание, като на негов сродник и съзатворник, повярвал в Христа преди него. Към тези три главни центрове на ранното християнство в западната, североизточната и югоизточната част на Балканския полуостров ще се прибавят през ІІ и ІІІ век също така и седалищата на епископи, респ. митрополити в Сердика, Адрианопол и Хераклея, като по такъв начин северозападната, централната и източната част на Балканския полуостров ще бъдат в значителна степен християнизирани.

Очевидно непосредствено свързано с посещението на апостол Павел във Филипопол/Пловдив е и ръкополагането на първия му епископ, Ерм (21). Но и неговото име е подложено – също както името на епархията му – на манипулации с цел да се заличи или поне да престане да се свързва с Филипопол. Макар и всички църковни календари, почиващи на най-надежните за християнската историография извори, а именно списъците на 70-те апостоли, приписвани на св. Иполит Римски и Доротей Тирски, както и Месецеслова на император Василий ІІ от края на Х век, да отбелязват името му и неговия ранг като „епископ на Филипопол“, както и дните 4 януари и 31 май за честване на паметта му, в по-ново време без никакви основания се правят опити името му да се свърже с Филипи (22), а в официалния списък на епископите на католическата църква то се придружава с въпросителен знак (23). В никой от синаксариите не се казва по какъв начин апостол Ерм се е озовал във Филипопол и каква е връзката му с апостол Павел, който му изпраща изрично поздрави в посланието си до римляните. При това старата християнска традиция му приписва и авторството на книгата Пастирът (Et virgines in domum meam), която до края на ІV век се счита за канонична и е неотменна част от Новия Завет. През V век тя обаче се изключва от състава на каноничните книги и всички нейни преписи на гръцки и латински език се унищожават. Едва в средата на ХІХ век бива открит нейният коптски превод и от него се прави нов латински превод, издаден в пълния му текст заедно с френски превод едва след Втората световна война (24). Но свързването на книгата Пастирът с името на апостол Ерм и идентифицирането му като неин автор почиват на сведенията, които е дал за него един друг бележит раннохристиянски автор и учен, Ориген, а по-голямата част и от неговите съчинения биват унищожени през V век, включително неговата История на църквата, от които до нас са стигнали само отделни цитати. И макар че изследвания и коментарии за книгата Пастирът се появяват в обобщаващите богословски съчинения на католиците и на протестантите още в началото на ХХ век, в които за нея се отделя едно от централните места в старохристиянската литература, в същото време продължават да се препечатват справочниците, в които името на апостол Ерм се придружава с въпросителен знак относно времето и мястото на неговото епископство (25) или с бележката, че бил епископ във Филипи и то след като ни са известни имената на всички епископи в този град, между които неговото име не се среща (26).

Колкото и да изглежда странно, потвърждение за апостолската дейност на Павел във вътрешността на Балканския полуостров ние срещаме тъкмо в коментариите на един от главните и най-усърдни разпространители на елинизма сред българското население, гърка Теофилакт Охридски, архиепископ Български (1089-1126?). В своите бележки за Посланието на апостол Павел към Римляните той пише: „[апостол Павел казва:] ‘...тъй че разпространих Благовестието от Йерусалим и околността дори до Илирик’. Искаш доказателства за това, което говоря ли, казва [апостол Павел]? Виж големия брой на моите ученици – от Йерусалим до Илирик, който е покрайнина на това, което днес се нарича България. Той не казва ‘възвестих’, а ‘разпространих Благовестието’, за да покаже, че неговата проповед не е била безплодна, а успешна. За да не помислиш, че е вървял направо по главния път, като чуеш ‘от Йерусалим ... дори до Илирик’, той казва ‘и околността’, което ще рече, че е обиколил с проповедта си народите и на север, и на юг...“ (27)

Голям брой сведения за широкото разпространение на християнството в централната и северната част на Балканския полуостров намираме и в агиографската литература, а и в историческите извори, ако и те да се съдържат в издания, станали вече библиографска рядкост (28 ). Потвърждават го също така и резултатите от археологическите изследвания, особено в последните десетилетия, макар и все още да не са напълно обработени и да оставят някои важни въпроси от хронологията нерешени – на първо място въпроса за времето и причините за разрушаването на многобройните църковни паметници по цялата територия на Балканския полуостров, построени между средата на ІV и края на V век (29).

Силните гонения на християни в централната и източната част на Балканския полуостров при императорите Деций и Диоклециан в края на ІІІ и началото на ІV век, за които сме осведомени от достоверни свидетелства на историческите извори, не са в състояние да спрат разпространението на християнството нито в този район, нито в останалата част от полуострова. Ако и жертва на гоненията да стават множество членове на християнските общини главно в провинцията Хемимунт, в района на Адрианопол (Одрин), както и в Малка Скития (Добруджа), голям брой местни жители-християни намират убежище от гоненията отвъд Дунав и повечето от тях се завръщат по родните си места още след Миланския едикт на Константин Велики (313 г.) и особено през втората трета на ІV век (30). По това време апостолическата църква на префектурата Илирик, която след административната реформа на Диоклециан обхваща една от четирите части на империята, заема първо място по влияние сред християнските църкви. А столицата на префектурата, Сирмиум/Срем, е резиденция на императора и седалище на архиепископ – един от четиримата архипископи, под чието върховенство са подчинени всички диоцези на римската империя.

Това привилегировано положение на църквата в Илирик ще се промени само в течение на няколко десетилетия. По време на т. нар. «ариански спор», който през втората четвърт на ІV век разкъсва християнството на два враждебни лагера, тази църква се стреми да играе примиряваща роля. От нея изхожда една нова форма за Символа на вярата, която трябва да доближи доколкото е възможно схващанията на крайните ариани и православни (31). Император Констанций ІІ, чиято цел не е поощряването на нито една от спорещите партии, а постигането на единство в църквата, приема като предмет за обсъждане предложения от църквата на Илирик и одобрен от църковен събор в Сирмиум през 367 година «Сирмиански символ на вярата», който да замени силно оспорвания предимно от голям брой източни епископи «Никейски символ на вярата». Последвалите този събор преговори на императора с представители на различните църковни партии имат за следствие одобрението на компромисната сирмианска формула дори от страна на най-крайните привърженици и противници на «Никейския символ на вярата» и Констанций ІІ свиква на следващата 368 година два църковни събора – в Селевкия, за източните епископи, и в Римини, за западните – които трябва да обявят за законно постигнатото споразумение. След оживени спорове с някои от крайните привърженици на арианската теза източните епископи приемат компромисния Сирмиански символ на вярата. В Римини обаче съборът не протича съобразно очакванията. Макар че малко преди неговото откриване православните епископи, включително някои от непреклонните застъпници на Никейския символ на вярата, са дали съгласието си за приемане на компромисната формула, папа Дамас успява да убеди повечето от присъстващите епископи да отхвърлят Сирмианския символ на вярата и да изключат от събора несъгласните с това делегати, включително всички епископи от Илирик. Съборът изпраща многочленна делегация да информира императора с това негово решение. Констанций ІІ, който се чувства лично засегнат от тези действия на западните епископи, не допуска делегацията да дойде в Константинопол, дава нареждане всички нейни членове да бъдат отведени в малкото градче Нике при Адрианопол, където биват подложени на натиск да потвърдят с подпис своето съгласие под Сирмианския символ на вярата. По същия начин биват заставени и останалите делегати на събора в Римини да потвърдят приемането на компромисния символ на вярата, на който вече се дава названието Символ на вярата от Нике – за разлика от Никейския символ на вярата. След тази процедура Констанций ІІ, въз основа на подписите на почти всички епископи, счита своята цел за постигната и на 1 януари 361 година, в деня на своя 25-годишен императорски юбилей, обявява единството на църквата.

Последвалите събития обръщат обаче хода на събитията на 180 градуса.

Смъртта на Констанций ІІ на 3 ХІ 361 година и краткото, но важно с последствията си управление на неговия наследник Юлиян (361-363), който ще бъде наречен «Отстъпник», дават нова насока на историята. След провалилия се опит на този император да премахне привилегированото положение на християнството и възстанови равноправието на всички религии, православната партия взима връх и за кратко време успява да се наложи над останалите църковни партии. Символът на вярата от Нике вече бива наричан полуариански (след 381 година ще се нарича «ариански») и се замества с Никейския символ на вярата, като в течение само на едно десетилетие са изключени от църквата един подир друг всички епископи от северните провинции на Илирик, както и от провинциите Мизия, Хемимунт, Тракия, Родопа и (Малка) Скития. Това разделение на църквата бива утвърдено на Втория вселенски църковен събор в Константинопол през 381 година, който ще зациментира разделението на църквата – седем века преди нейното окончателно разделение. През следващите десетилетия от православната църква ще бъдат изключени и повечето от църквите в Мала Азия, обвинени за привърженици на монофизитската ерес, а много от техните членове в течение на следващите две столетия ще приемат исляма.

Ако и църквата в Илирик да запазва своята независимост с подкрепата на император Теодосий ІІ (408-450), който поради това бива обявен от православната църква за привърженик на арианството, след неговата смърт натискът срещу „еретическата църква“ на Илирик се засилва. След като още в началото на последната четвърт от ІV век започват гонения срещу отделни групи „еретици-ариани“ (32), тези гонения се разрастват в края на V и началото на VІ век във въоръжени походи срещу населението в централната и западната част на Балканския полуостров и с разрушаването на по-голямата част от неговите църкви (33), като същевременно се засилва и натискът срещу неговите църковни водачи – в 516 година епископите от Източен Илирик биват закарани насила в Константинопол и хвърлени в затвора, където главите на църквите на Никопол в Южен Епир и Ниш умират (34). Юстиниан І (527-565) успява да усмири за няколко десетилетия размириците между православните и еретиците и учредява независима архиепископия за църквите в централната и западната част на полуострова, но тя не просъществува дълго след смъртта му, а влизащите в нейния състав диоцези продължават да се считат за независими от Константинопол и Рим, като отказват да вземат участие на следващите църковни събори.
На „еретиците-врагове на православието“ в Мала Азия и на Балкана се дават различни названия и се залепват всевъзможни етикети, с които се цели да се покаже, че те нямат нищо общо с християнството и водят началото си от някакви източни езически учения. Самите „еретици“ обаче не само твърдят, че са последователи на Христовото учение, но и подържат, че техните учители са получили това учение непосредствено от апостолите, на първо място Павел и Андрей и техните най-близки сътрудници. Независимо от названието, което им дава православната църква, като ги нарича манихеи, фундагиагити, маркионити или масалиани, а по-късно и богомили, те считат себе си за съвършени християни и ако в редки случаи възприемат някакво друго название, то е свързано само с имената на техни учители от най-тесния кръг на апостолите. В този смисъл и най-многочисленото християнско общество извън православната църква възприема названието павликяни (35). Макар и от страна на православната църква да се разпространява легендата, че основателите на това движение са били Павел и Йоан, синове на манихейката Калиника от Самосата в Месопотамия, последователите му отхвърлят категорично това твърдение и настояват, че следват Христовото учение, което техните деди получили непосредствено от апостол Павел.

И тъкмо тук ние се натъкваме отново на въпроса за Филипи и Филипопол.

Това, което създава най-големи затруднения на изследователите на павликянското учение, е въпросът за връзката му с България. След като не само малоазийските, а и българските павликяни свързват своето учение с апостол Павел, нито един изследовател не може да разбере как са се появили такива последователи на апостол Павел във Филипопол/Пловдив, с който град апостол Павел няма нищо общо, а във Филипи, където апостол Павел е идвал, и то два пъти, няма и никога не е имало павликяни (36). Наистина, според някои автори (37), следващи сведенията на Теофан Изповедник (38 ) и Патриарх Никифор (39), павликяните в Пловдивско били преселени там от император Константин Копроним още през VІІ век, но тези сведения трудно могат да се съчетаят със сведенията на Петър Сицилийски, чиято Историята на ересите на павликяните и манихеите се счита за главния и най-достоверен извор за павликянското учение. Според този автор арменските павликяни не само твърдели, че тяхната църква е македонската и е основана от апостолите Павел и Сила (40), но и един от техните главни учители и реформатор на тяхното учение, Константин, който от 653 до 684 година застанал начело на тяхното религиозно общество, приел името Силуан, т.е. Сила, и бил считан от последователите си за реинкарнация на този апостол, докато неговият наследник Симеон взел името Тит, и бил считан от своите съмишленици също за реинкарнация на едноименния ученик на апостол Павел. За основа на учението си и двамата възприемат единствено евангелията и посланията на апостол Павел, а при учението за реинкарнацията на душите следват християнската гностика, сочеща и за нея като изходна точка учението на апостол Павел (41).

Отговор на тези въпроси историографията не дава, също както не дава и на въпроса защо Петър Сицилийски, посвещава труда си на първия български архиепископ, заел своя престол след основаването на българската архиепископия в 870 година (42), докато повечето съвременни автори застъпват становището, според което ересите се появяват в българските земи едва при засиленото развитие на феодалния строй, последвало покръстването на българите в 865 година, като социално-политически движения. А това показва, че въпросите, свързани с разпространението на християнството в България, не могат да се считат за напълно изяснени и налагат още много допълнителни изследвания.
БЕЛЕЖКИ
(1) Литературата за Деянията на апостолите и за Посланията на апостол Павел е огромна и почти необозрима, макар и да представя почти без изключение официалното становище на католическата, протестанстската и православната църкви. Последните специални изследвания, в които се предлага и по-старата литература, са: Die Apostelgeschichte, übersetzt und erklärt von Josef Zmijewski (=Regensburger Neues Testament, begründet von Alfred Wilkenhauser und Otto Kuss, hrsg. v. Jost Eckert und Otto Knoch), Regensburg: Verlag Friedrich Pustet, 1972, от гледна точка на католическата църква, и Die Apostelgeschichte, erklärt von D. Hans Vonzelmann, Tübingen: J.C.B.Mohr (Paul Siebeck), 1972 – от гледна точка на протестантската църква. Доколкото те и двете представят официалното становище на съответната църква, в тях, както и в също така необозримото число справочни издания по Новия Завет, не може да се очаква отговор и дори поставяне на неудобни въпроси. – като напр. въпроса защо църковните общини в цялата сфера на дейността на апостол Павел, с изключение на твърде малкия район в южната част на Балканския полуостров, включена в началото на V век под непосредственото влияние на Константинополския патриархат, от края на ІV век се считат за еретически, а голяма част от тях преминават само няколко века по-късно към Ислама.
(2) Вж. Библия сиреч книгите на Свещеното писание на Ветхия и Новия Завет. Издава Св. Синод на българската църква, София 1991, с. 1348 сл.
(3) Ако това сведение и да противоречи на установеното в историографията от векове убеждениие, че християнството е намерило привърженици само сред гръцкото население на Балканския полуостров, докато „заселилите се през VІІ век «славяни» и малко подир тях «прабългари-татари» са били убедени езичници и смъртни врагове на християните“, негово потвърждение намираме не само при археологическите изследвания, сочещи непрекъснато строителство на църковни сгради по цялата територия на нашите земи, а и от историческите извори, при това и от сведения на гръцки автори, имащи всички основания да отричат християнството на българското население преди неговото „покръстване“ в 865 година. Така именно един от най-усърдните разпространители на елинизма сред българското население, гъркът Теофилакт Охридски, архиепископ български (1089-1126?) в своите съчинения между другото коментира писмото на апостол Павел до римляните (Migne PG, 124, кол. 5448-20 – срв. ГИБИ ІХ,2/1994, с. 233): „...тъй че разпространих Благовестието от Йерусалим и околността дори до Илирик.“ Искаш доказателства за това, което говоря ли, казва [апостол Павел]? Виж големия брой на моите ученици – от Йерусалим до Илирик, който е покрайнина на това, което днес се нарича България. Той не казва „възвестих“, а „разпространих Благовестието“, за да покаже, че неговата проповед не е била безплодна, а успешна. За да не помислиш, че е вървял направо по главния път, като чуеш, от Йерусалим ... дори до Илирик’, той казва ,и околността’, което ще рече, че е обиколил с проповедта си народите и на север, и на юг“ – текстът е според превода на Ил. Илиев в ГИБИ). Не по-малко интересно е сведението, което дава за българите един друг грък, заемал Охридската архиепископска катедра – Димитрий Хоматиян (ок. 1216 – ок. 1234): „...[мизийците], които народът обикновено знае и като българи ... прогонени някога от ръката и мощта на Александър от Олимп при Бруса [...] след много години преминали с голяма войска Дунава и завладели всички съседни земи: Панония и Далмация, Тракия и Илирия, а и голяма част от Македония и Тесалия“ – Димитрий Хоматиян, 27 юли, Памет на св. наш отец архийерарх и чудотворец Климент, епископ на България в Охрид: (Александър Милев, Гръцките жития на Климент Охридски. Увод, текст, превод и обяснителни бележки, София: Издателство на БАН, 1966, с. 175). Вж. също и известието на Филосторг: „Урфила довел в ромейската земя многоброен народ от отвъддунавските скити, наричани някога гети, а сега готи, които поради своето благочестие избягали от собствените си земи“
(4) След окончателното присъединяване на това, което е останало от македонската държава в началото на ІІ в. пр. Хр. към римската империя (168 г. пр. Хр.), страната бива разделена на 4 части, които в 148 г. отново се обединяват в една преторианска провиция под названието Македония. При административната реформа на Диоклециан (284-313) провинцията Македония се разделя на две части, Makedonia prima и Makedonia secunda, при което деление някои нейни райони се включват в съседните провинции.
(5) Вж. напр.: Johanna Schmidt, Philippoi (Φίλιπποι), в: Paulys Real-Encyclopädie des classischen Altertumswissenschaft, Bd. 38/1938, кол. 2206-2244. Авторката обръща също внимание на сведението, че градът е римска колония, говорещо, че то е по-късна интерполация, направена с цел да се предаде по-голяма достоверност на разказа за конфликта на апостолите с римската власт. В действителност по време на пътуванията на апостол Павел по Балканския полуостров всички по-големи градове имат статута на колония, а това се споменава само за Филипи.
(6) По време на археологическите разкопки през 1937 година биват открити „останките от затвора във Филипи“ и от тогава се включват в екскурзоводната програма на смирените поклонници, макар и малко по-късно да се оказва, че този „затвор“ в действителност е бил водният резервоар (цистерна) за съседния езически храм.
(7) В гръцкия текст е казано: ¹me‹j då ™xepleÚsamen met¦ t¦j ¹mέraj tîn ¢ζύmwn ¢pÕ Filίppwn, ka˜ ½λqomen prÕj aÙtoÝj e„j t¾n Tr£da (Novum Testamentum Graece edit. E. Nestle et K. Aland, Stuttgart: Würtenbergische Bibelanstalt, 251963). В българския превод на Библията се казва: А ние отплувахме от Филипи след дните на Безквасниците и в пет дни стигнахме в Троада при тях, дето прекарахме седем дни – Библия сиреч книгите на Свещеното писание... (вж. бел. 2), с. 1353. Но както на това място, така и на някои други места в установения от църковната традиция текст, при някои преводи тихомълком се правят «малки» поправки. Така в превода на Тилман, възприет от германската католическа църква за официален (Die Heilige Schrift des Neuen Thestamentes, übersetzt von Fritz Tillmann, Leipzig: St. Benno-Verlag, 1951) не се казва „absegeln“ (отплавахме), както в почти всички останали немски преводи а „abfuhren“ (отпътувахме).
(8 ) Σταυρός Μερτζίδης, Όι Φίλιποι. ”Eρευναι καί μελέται χωρογράφικαι, Κωνσταντινοπόλεος, 1897, с. 96 сл.
(9) Освен Филипопол и Филипи, още два града са носили през античността името Филипопол, респ. Филипополис, от които единият се намира в провинцията Арабия и е основан в 244 г сл. Хр. от римския император Philippos Arab, а другият е във Фригия и също не може да има връзка с пътуването на апостол Павел. За смесване имената на Филипи и Филипопол при разказа от Деянията на апостолите не пише нито този автор, нито бележитият френски историк Пол Люмерл в обширната си монография за Филипи и неговите архитектурни паметници: Paul Lemerle, Philippes et la Macédoine orientale à l’époque chrétienne et byzantine. Recherches d’histoire et d’archéologie, Paris: E. de Boccard, 1945 (=Bibliothéque des Écoles françaises d’Athénes et de Rome, 158).
(10) Вж. Johannes Kromayer und Georg Veith, Heerwesen und Kriegsführung der Griechen und Römer (=Handbuch der Altertumswissenschaft, Abt. 4, Teil 3, Bd. 2), München: C.H.Beck, 1928, c. 435.
(11) Както е известно, Херодот още в първата книга на своята История определя съвсем ясно различията между тези народи и гърците, както и границите на населяваната от тях територия – срв. Herodoti Нistoriae, rec. Carlos Hude, Oxonii, 31927, I, 57-58, V, 3,2; бълг. превод: Херодот, История І-ІІ, Превод от старогръцки П. Димитров, под редакцията на Георги Михайлов, София: Наука и изкуство, 1986.
(12) Вж. напр.: Otto Hoffmann, Die Makedonen, ihre Sprache und ihr Volkstum, Göttingen: Vandenhoeck & Ruprecht, 1906; Albert Thumb, Handbuch der griechischen Dialekte, I, Heidelberg: Winter, 21932, c. 9 сл.; Jean N. Kalléris, Les anciennes Macédoniens. Ètude linguistique et historique, 2, 1, Athéne, 1954 (=Collection de l’Institut Français d’Athènes 81). По този въпрос срв.: Ганчо Ценовъ, Народността на старитѣ македонци, София, 1938 и G. Sotiroff, The Language of Constantine the Great (Elementa nova pro historia Macedono-Bulgarica, Regina, Saskatchewan/Canada: Lynn Publishing Co., 1986).
(13) „...Аз твърде много се зарадвах в Господа, задето вече отново почнахте да се грижите за мене.[...] Всичко мога чрез Иисуса Христа, Който ме укрепява. При все това добре сторихте, като взехте участие в моята скръб. А знаете и вие, филипяни, че в начало на благовестието, когато излязох из Македония, нямаше нито една църква, която да ми даде, или от която да приема нещо, освен вас еднички; защото и в Солун, и веднъж, и дваж ми пращахте за нужди. Казвам това, не че искам да ми давате, но търся плода, който се умножава във ваша полза.“ – Послание на апостол Павла до филипяни, 4, 7-17, в: Библия сиреч книгите на Свещеното писание... (вж. бел. §5), с. 1448. Според апостол Павел Солун е извън Македония: „когато излязох из Македония... ...и в Солун, и веднаж, и дваж ми пращахте за нужди.“
(14) Части от Христинополския апостол се съхраняват в Историческия музей на Лвов и Библиотеката на АН на Украйна в Киев – за него вж. Aemilius Kaŀužniački, Aktus epistolaeque Apostolorum palaeoslovenice. Ad fidem codicis Christinopolitani sæculo XII-o scripti, Vindobonae, 1896. Преглед на литературата в Сводный каталог славяно-русских рукописных книг, хранящихся в СССР XI-XIII вв. Москва: «Наука» 1984, с. 101-103.
(15 ) Тази приписка за първи път обнародва E. Kaŀužniački, Zur Geschichte der bulgarischen Benennung der Stadt Philippopel, в: Archiv für Slavische Philologie, Bd. XVI, Berlin 1894, с. 594-596: „Сию поyщать wт Аqинъ, видıвъ ихъ прıже и ходивъ сквозı ª. А съказани еписюлиª се сть: АпЃлъ многы печали приимъ въ Вери и въ Плъ‘п’дивı Македоньскıмь и въ Корин'qı, разоyмıª же, лико подъª стрЃсти въ Селоyн'и ªкоже и въ инıхъ градıхъ, да боª с, да не, слышавъше, Селоyнªне, пакостьни боyдоyть wт неприªзни сотонины, оy„вıдıвъ же, ªко и мьртвыхъ зıло желıють, сего дıлма поyщаòь Тимо‘qеª съ епистолию сею к ни„мъ“. Въз основа на нея, вместо да я свърже с пребиваването на ап. Павел във Филипопол, той вади заключението, че и „Филипи се наричал по тракийски език «Плъпдив»“. Това негово заключение възприема също и Живка Велкова – Živka Velkova, Die Namen Plovdivs im Laufe der Jahrhunderte, в: PULPUDEVA. Semaines Philippopolitanes de l’histoire et de la culture thrace 1, Plovdiv, 4-19 Oktobre 1974, Sofia: Editions de l’Academie Bulgare des sciences, 1976, c. 175: „Im Text wird betonnt, daß es sich um das makedonische Philippi zum Unterschied vom thrakischen am Hebros handelte“.
(16) Гръцкият текст на Новия Завет прави разлика между имената Хермес и Ерм, което деклинирано се предава като ۥEρμ©ν – срв.: Novum Testamentum Graece (вж. бел. §6), с. 424. Макар че етимологията и на двете имена да изхожда от една и съща първоначална форма, в езика на местното балканско население това име се явява последователно като Ерм, респ. Герман, за разлика от гръцкото Хермес.
(17) 16, 14: „Поздравете Асинкрита, Флегонта, Ерма, Патрова, Ермия и другите с тях братя“.
(18 ) 16, 5: „Поздравете моя възлюбен Епенет, пръв повярвал в Христа в Ахаия“.
(19) 16, 7: „Поздравете Андроника и Юния, мои сродници и съзатворници, които са чутовни между апостолите и които още преди мене повярваха в Христа“.
(20) Данните за дейността на Епе(ме)нет (Epænetus episcopus sirmiensis I) и Андроник (Andronicus episcopus sirmiensis II) са подкрепени от документи, събрани от Даниел Фарлати: Daniele Farlatus, Ecclesia Sirmiensis olim metropolis, в Illyrici Sacri, VII, Ecclesia Diocletiana, Antibarensis, Dyrrhachiensis et Sirmiensis cum earum suffragantes, Appendix, Venetiis: Apud Sebastianum Coleti, 1817, c. 449-612. За Епенет/Епеменет (Epænetus/'EpainetÒj) вж. с. 465-469; за Андроник – с. 469-482. Въпреки, че за автентичността на тези данни не съществуват никакви съмнения, в списъка на светците, почитани от българската православна църква, за същия св. Епенет се твърди, че бил епископ на Картаген (?!), а за св. Андроник – че „благовествал в разни страни и бил епископ в Панония“ – Жития на светиите, София: Синодално издателство, 1974, с. 358 и 254. Очевидно авторите на този труд не са знаели, че римската провинция Долна Панония се е намирала в префектурата Източен Илирик със столица Сирмиум, който е бил от ІV век седалище на автономен архиепископ, докато Горна Панония, включваща днешна Чехословакия, се е намирала в Западен Илирик и е била под върховенството на Западната църква; през римската епоха Горна Панония няма епископ и едва в 972 г. папа Йоан ХІІІ учредява епископия в Прага.
(21) Преглед на старата литература за св. Ерм при Otto Bardenhewer, Geschichte der altkirchlichen Literatur, I Vom Ausgang des apostolischen Zeitalter bis zum Ende des 2. Jahrhunderts, Freiburg i.B.: Herder, 1902, 21913, репр. Darmstadt: Wissenschaftliche Buchgesellschaft, 1962, с. 465-475, от гледна точка на католическата църква, Adolf von Harnack, Geschichte der altchristlichen Literatur bis Eusebius, I Die Überlieferung und der Bestand, 1. Halbband, Leipzig: J. C. Hinrichs Verlag, 21958, c. 49-58, 475, от гледна точка на протестантската църква, както и Robert Joly, Hermas – Le Pasteur, Introduction, texte critique, traduction et notes, Paris: Les Éditions du cerf, 1958 (=Souces chrétiennes Nr. 53). Сведения за него се дават във всички православни и католически синаксарии, изхождащи от Менология на Василий ІІ, където изрично е споменато, че е бил епископ във Филипопол – Menologium græcorum Basilii Porphyrogeniti imperatorus jussu editum... в Migne PG, 117, Parisis 1848 (репринт Turnholti (Belgium): Typographi Brepols Editores Pontificii, 1966), кол. 144 В/С. За православните синаксарии вж.: Synaxarium Ecclesiae Constantinopolitanae édit. H. Delehaye (=Propylaeum ad Acta Sanctorum novembris), Bruxelles, 1902, index и Архиепископъ Сергiй (Спасскiй), Полный Мѣсяцесловъ Востока, I Восточная агиологiя, Владимiр: Типо-Литографiя В. А. Паркова, 1901, репр. Москва: Церковно-научный центр «Православная энциклопедия», 1997, с. 595 (Ермъ), IІ Свтой Востокъ, часть первая, Изданiе второе исправленное и много дополненное, Владимiръ: Типо-Литографiя В. А. Паркова, 1901, репр. Москва: Церковно-научный центр «Православная энциклопедия», 1997, с. 4 (4. январь, Соборъ свв. 70 апостоловъ), 68 (8. мартъ), 102 (8. Апрýль), 163 (31. май), 344 (5. ноябрь). Интересно е какво се съобщава за него на руските читатели в интернет: „Римский гражданин, но по происхождению грек. Жил в конце I века. Был епископом в Филиппополе Фракийском. О Ерме упоминается апостолом Павлом в Послании к Римлянам: приветствуйте Асигкриста, Флегонта, Ерма (Рим. 16, 14)“. – Как ще е живял в края на І век, когато ап. Павел му изпраща поздрави в Посланието до римляните, което е писано не по-късно от 52 г.? И откъде знае авторът на този текст, че бил римлянин от гръцки произход, след като името му в гръцкия текст на Новия Завет не се дава в гръцка, а в латинска транскрибция? Но за него пише и в Жития на светиите (вж.. бележка 20), с. 268, под 31 май: „Св. Ерм е един от 70-те апостоли на Иисуса Христа. Споменат е в посланието на св. ап. Павел до Римляни (Рим. 16:14). Бил е епископ във Филипопол (Пловдив), както това се вижда от списъците на 70-те апостоли, приписвани на св. Иполит Римски и Доротей Тирски. Св. ап. Ерм свършил мъченически живота си. Той оставил твърде поучителната книга «Пастир»“.
(22) Вж. напр. Vollständiges Нeiligen-Lexikon, hrsg. v. Johann Evangelist Stadler, II, Augsburg 1861, репр. Hildeshеim/Zürich/ New York: Georg Olms Verlag, 1966, c. 674.
(23) Pius Bonifacius Gams, Series episcoporum ecclesiae catolicae, Regensburg: Josef Manz, 1873 (репр. Graz: Akad. Druck- und Verlagsanstalt, 1958), c. 427.
(24) Robert Joly, Hermas – Le Pasteur... (вж. бел. 21) – преводи на други езици или други издания на латинския текст не ми са известни.
(25) Вж. напр. The Catholic Encyclopedia, VII – Robert Appleton Company Online Edition 2003: „First or second century“ –
http// www.newadvent.org/cathen/Hermas/htm .
(26) За епископите на Филипи вж. P. B. Gams, Series episcoporum ecclesiae catolicae (вж. бел. 23).
(27) Migne PG, 124, кол. 5448-20 – срв. ГИБИ, ІХ,2, София, 1994, с. 233; тук се цитира преводът на Илия Илиев.
(28 ) Основните изследвания и сборници на документи във връзка с историята на християнството на Балканския полуостров са: Michaelis Le Quien, Oriens Christianus, in quatuor patriarchatus digestus; quo exhibentur ecclesiæ, patriarchæ, cæterique præsules totius Orientis; Opus Posthumum, tomus I-III, Parisiis, 1740 (репр. Graz: Akademische Druck- und Verlagsanstalt, 1958) и Daniel Farlatus, Illyriciim sacrum, І-VІІ, Venetiis, 1751-1819 – по-късно непрепечатван. Някои от тези сведения са предадени в изследването на Jacqes Zeiller, Les origines chrétiennes dans les provinces Danubiennes dans l`Empire Romain, Paris 1918 (=Bibliotèque des Écoles Françaises d’Athènes et de Rome publiée sous les Auspices du Mimistére de l’Instruction publique, fasc. 102), където се дава и подробна библиография за източниците.
(29) Опитът да се припише на „готите“ и „славяните“ разрушаването на такъв голям брой монументални и солидни църкви – досега разкопаните по цялата територия на Балканския полуостров, включително Гърция, са са над 200 – не е убедителен, а това не се потвърждава и от историческите извори, които свидетелствуват само за грабителски нападения.
(30) Вж. Philostorgius, Kirchengeschichte. Mit dem Leben des Lucian von Antiochien und den Fragmenten eines arianischen Historiographen, hrsg. von Jos. Bidez, besorgt von Fr. Winkelmann, Berlin: Akademie-Verlag, 31981, c. 173-4. Срв. ГИБИ І/1954, с. 30.
(310 Основното различие между възгледите на «православните» и «арианите» е по отношение естеството на Бога Отец, Бога Син и Светия Дух, както то се изразява в Символа на вярата (Християнското верую). Според «православните», Светата Троица е единосъщна, т.е. Бог Отец, Бог Син и Светият Дух са от едно и също естество, докато според «арианите» Бог Син и Свети Дух имат различно естество от това на Бога Отец, който единствен е извън времето и пространството. Според Сирмианската формула на Символа на вярата естеството на Бога Син и Светия Дух е подобносъщно на естеството на Бога Отец., а Илирийската църква твърди, че е наследила Христовото учение направо и непосредствено от апостолите. От тук се вижда, че разликата в схващанията на «православните» и «арианите» е качествена, а не количествена и следователно не може да се каже, че компромисната формула на Илирийската църква е „полуарианска“, а още по-малко, че е „арианска“, което обозначение за нея ще срещнем не само в трудовете на «православните» богослови от ІV и V век, но и в повечето от съвременните трудове по история на църквата, независимо от това становището на коя от църквите те представят – на православната, католическата или протестантската.
(32) Първото изгаряне на група от 26 ариани на 26 март 378 година по нареждане на папа Дамас и императорите Валенс и Грациан, за което сме осведомени от историческите извори, е последвано от масов бунт на местното «арианско» население, в помощ на което идват многочислени въоръжени отряди от народите отвъд Дунав, завършил с пълното поражение на римската войска при Адрианопол на 9 VІІІ 378 година и изгарянето на император Валенс. Вж. по този въпрос моята предварителна публикация в интернет: Кои са светите 26 мъченици, които църквата чества на 26 март? – http://oshte.info/004/000105//03/2103/05.htm .
(33) По същия начин централната власт на империята преследва и привържениците на «еретиците» в Мала Азия. През следващите три века, особено при управлението на императорите Константин Копроним (741-775), Михаил Рангаве (811-813), Лъв Арменец (813-820) и императрица Теодора (842-856), преследванията ще добият чудовищни размери – вж. подробности при Ignaz von Döllinger, Beiträge zur Sektengeschichte des Mittelalters. І Geschichte der gnostisch-manichäischen Sekten im früheren Mittelalter, München 1890 (репр. Darmstadt: Wissenschaftliche Buchgesellschaft, 1968), с.9-15.
(34) Вж. J. Zeiller, Les origines chrétiennes... (вж. бел. 28 ), с. 382.
(35) Главни източници за историята и учението на павликяните са трудовете на Петър Сицилийски (Petri Siculi historia et refutatio atque everio hæreseos Manichæorum qui et Pauliciani dicuntur, Bulgariæ archiepiscopo nuncupata) и патриарх Фотий (Contra Manihæos). Макар и силно пристрастни, те предават много факти, спомагащи за разбирането на това учение.
Петър Сицилийски пише своята история въз основа на сведенията за павликяните, които придобива в тяхната страна при горното течение на Ефрат, където е изпратен от император Василий І, за да преговаря за размяна на пленници след войната между Византия и арабите в 867 г. Неговата книга е публикувана по единствения стигнал до нас ръкопис във Ватиканската библиотека за първи път в 1604 г., a най-доброто нейно издание е на Johann Carl Ludwig Gieseler, Petri Siculi historia Paulicianorum, I-III, Appendix, Gottingæ: Typus expressit Huthius, 1845-1849. Малък откъс от текста в български превод и с бележки от В. Тъпкова-Заимова вж. в ГИБИ, ІV, София 1961, с. 107-112. Обширно резюме в немски превод – при Döllinger (вж. бел. 33), с. 1-33.
Библиография за павликяните вж. при Димитър Ангелов, Богомилството в България, София: Наука и изкуство, 1969, с. 123 сл. Там са изложени и възгледите на автора за учението на павликяните и неговата връзка с богомилите.
(36) По този въпрос вж. преди всичко студията на Грегоар – Henri Grégoire, Les Sources de l’Histoire des Pauliciens. Pierre de Sicile est authentique et «Photius» un faux, в: Bulletin de la Classe des Lettres et des Sciences Morales et Politiques, 5e Série, XXII, Bruxelles, 1936, c. 102 сл.
(37) Васил Златарски, История на българската държава през средните векове, І, 1, София/ Наука и изкуство, 21970, с. 267, Вж. също Петър Мутафчиев, История на българския народ (681-1323). Под редакцията на проф. Васил. Гюзелев, София: Издателство на БАН, 1986, с. 121.
(38 ) ГИБИ ІІІ/1960, с. 269 сл.: „Император Константин заселил в Тракия сирийци и арменци, които докарал от Теодосиупол и Мелитена. От тях се разпространила павликянската ерес“.
(39) Пак там, с. 301: „Константин почнал да укрепва градовете в Тракия, гдето заселил сирийци и арменци, които преселил от град Мелитена и Теодосиопол, и им подарил щедро това, от което се нуждаели“.
(40) Вж.І. Döllinger, пос. съч., с. 3-5. Срв. също коментариите на Грегоар, пос. съч. (вж. бел. 36), по този въпрос.
(41) Вж. Geddes MacGregor, Reincarnation in Christianity, Wheaton: The Theosophical Publ. House, 1985; немски превод: Reinkarnation und Karma im Christentum, München: Droemersche Verlagsanstalt Th. Knaur Nachfolger, 1990, и по-специално гл. V, Der Angriff auf Origenes, с. 68-86, където се предават изказвания по този въпрос на Климент Александрийски и Ориген, както и възгледите на албигойците.
(42) Вж. коментариите на В. Тъпкова-Заимова към нейния превод на откъсите от труда на Петър Сицилийски (вж. бел. 35).

--------------------
Не обръщай внимание на всичките думи, които се говорят;Еклесиаст 7:21