Мои разкази и проза

СЯНКАТА

Седеше и мислеше-доколкото му се отдаваше. В главата му се въртяха мисли от сорта какво да направи,че да спечели много пари. Да спечели, не да ги изкара,не да ги изработи. Човещина, вярно. Кой не мисли в днешно време за пари, за царицата пара, но...има едно но. Тя не мислеше за парите, дори ги мразеше, а точно тя му харесваше. Изяждаше се отвътре,че е толкова различен от нея пък го влечеше. Нямаха никакви допирни точки, никаква прилика -физическа и духовна. Едното единствено нещо по което си приличаха беше ,че обичаха да спринтират,да бягат на къси и дълги разстояния.Бягаха дори от себе си и то в моменти тъй важни за тяхното аз. Колкото повече бягаха ,толкова повече се приближаваха един към друг. Реши да я убие.Така ще се оттърве дори от мисълта за нея. Но не беше толкова лесно да се оттървеш от сянката си. Тя го преследваше навсякъде.Да харесваш не, а да обичаш неща, някой, а да искаш да се оттървеш от него просто от самото чувство на малоценност пред него е убийствено желание за смърт, за бягане от реалността. Бог наказва убийците, самоубийците, но това не го плашеше. Той не вярваше в отвъдното.Животът му почти премина и на стари години видя доста свои грешки,които не бе забелязал на младини. Но връщане назад нямаше. Живееше си добре.Съществуваше. Купуваше си всичко с пари, дори и жени -стар навик от младини. Все пак трепереше за живота си. Искаше му се да я надживее, поне там на гроба и да може да иде и да се открие, да му олекне. Поне там да бъде по силния,живия, надживял я, доказал се. Тя беше прекалено целомъдрена и умна, макар че не и вървеше, за което и той имаше вина. Но той не можеше да бъде като нея. Не вярваше в отвъдното, вярно, но се надяваше там да се срещнат един ден и да и докаже,че той по нищото от нея е живял там горе на Земята по пълноценно и повече. Че нейният Господ в нищо не и помогна. Стана от пейката и се запъти към центъра на селото вече съвсем опустяло. Младите се изнесоха в големите градове и в чужбина, а старите малко по малко си отиват, измират. Които оставаха бяха болни,отчаяни, самотни, затъпяли.
-Бай Миро, къде си тръгнал? Имаш призовка, ела да ми се подпишеш.
-Я че, от кой и защо?
-Ами знам ли! Ще идеш този ден в съда и ще разбереш.
Миро погледна хартийката, намуси се, опита се да я смачка, но не му се отдаде. Нямаше накъде, подписа се и се зарече да не ходи никъде. Чоплеше го за какво е това, но захвърли всякакви лоши мисли и тръгна към селската кръчма. Поръча си биричка и загледа телефона си.Беше от сина му, но почти никой не му звънеше. Синът му беше казал да му звъни само когато не се почувства добре или му стане скучно и страшно. Та то трябваше всеки ден да му звъни ако беше за това, но защо да го тревожи, той си има свой живот.Чудеше се, но не се реши да му се обади и да го попита за тази призовка.Имаше вътрешно усещане,че нещо е станало, става и ще става ако не отиде на делото. Изпи още една биричка и се запъти към къщи. Трябваше да нахрани кокошките, да погледа телевизия както винаги и да си легне. Сянката на онази жена още го следеше и това се засилваше с всеки изминат ден. Не спа добре, събуди го телефона. Изненадата беше голяма. Синът му го търсеше. Искаше среща, знаеше за призовката, но повече не каза. Не беше нормално той да ходи до града, но синът му настояваше. Бил много зает, а трябвало да поговорят на четири очи.
-Какво ще хапнеш?
-Не съм дошъл от село, за да ме водиш по ресторанти-ядосано каза Миро на сина си. Искри прехвърчаха пред очите му, беше бесен, но се държеше.
-Татко, при мене идва една жена, която е завела дело срещу теб. Не знам откъде ми е намерила адреса и телефона. Знам че ти не си и го дал, но се притеснявам не толкова за материални щети, а за здравето ти. Реших първо аз да поговоря с теб,че да не се шокираш ако наистина идеш на това дело.
-Изплюй камъка, казвай какво е станало.
-Ами.....деликатно е. Жената е инвалид-с такава пенсия, която не я оправдава,че сега се е сетила да си търси правата. Иска да ти напомни,меко казано, че имаш дъщеря от нея. Дъщеря, която досега е била по санаториуми с разни заболявания още от дете. Имали сте връзка някога. Тя се е мъчела да премахне плода, но само го е увредила. След години като че ли всичко и се връща и при катастрофа остава инвалид. Разбираш за какво става на въпрос.За пари.
-О, сине!Тази няма да стане. Може всяка да тръгне да ме съди, че преди много години имала дете от мене.
-Може, татко, но тя не е някоя. И ти я знаеш коя е. Ако искаш ми сподели коя е и какво е била за теб, но трябва да решим какво да правим. Самият ти си много болен, стар и не можеш да се грижиш за двете жени, а аз не мога да остана безучастен. Тя може да е загубила време и.т.н., но може да докаже и с изследвания, че дъщеря и е от теб, ако наистина е така. Че тази нейна дъщеря-болна, дали я е захвърлила по санаториуми тогава и сега се сетила за теб с каква ли цел това също може да се докаже. Но няма начин да стане без съд. Сега оставаш тук, за да се срещнем с нея. Не ми казвай коя е, било е отдавна, бил си млад, а аз съм ти син, не мога да те съдя.
-Аз сам ще се справя много лесно и завинаги с този случай, с тази.......
-Няма да ти разреша сам да се виждаш с нея. Няма.
-Тогава за какво ме извика, за какво съм ти?
Миро стана, погледна небето и очите му се наляха със сълзи,които синът му не видя. Беше вече тъмно, много тъмно. Беше тъмно и в душата му. Знаеше, усещаше ,че тази жена ще го убие, а не той нея. Гонитбата свърши, но не очакваше по този начин, не очакваше. Страшна жена, направо демон. След два дни имаха среща със жената поне според думите на сина му. Миро се дърпаше, но синът му направо го насили.
В кафето беше доста тъмно. Само сервитьорката се белееше с оскъдния си тоалет. Добре че бяха далече от тонколоните, защото на Миро хич не му беше до музика. Някаква черна кола спря и един едър мъж изкара инвалидна количка. Жената в нея не приличаше на неговата бивша любима. Тази беше руса -навярно изрусена и с много ярко червило.
-Здравейте! Вие ли сте Миро Илиев?
-Да, аз съм.
-Това е моята приятелка и клиентка. Ще ви оставя да си поговорите и ще помоля сина ви да ме последва навън.
-Ти ли си, какво си направила със себе си, а сега и с мен ли?
-Не, нищо. Това вече не съм аз. Бях онази, вече не съм аз, променена съм на сто процента. Животът е такъв, не можеш да ми се сърдиш, нямаш право. Момичето е твое и ще го докажа.
-Но защо сега, защо?
-Не съм и мислила за това, но трябва да се оцелява някак си.
-Но аз нямам пари, знаеш го. Какво можеш да вземеш от мен?
-Имаш син, много богат син, Миро!
-Не закачай детето ми! Не вдигай майка му от гроба!
-Не, Миро! Нямам избор. Всеки гледа себе си, нали, макар и късно да го разбрах? Аз лошата бях твърде добра цял живот. Бях.
-Колко искаш?
-Не, не искам еднократно. На делото ще се решат нещата.
-Но ти си се свързала не с фондации, а с някакви съмнителни хора, субекти! Защо? До там ли стигна?
-Боря се, Миро, както цял живот съм се борила. Само че сега по животински. И самият Бог ми е свидетел защо.
-Сама си си виновна,беше пощтръкляла тогава, гонеше висините, а аз се примирих с един обикновен живот, с една обикновена жена, която ме обичаше за разлика от теб. Но ти май не можеш да обичаш щом досега си останала сама? Твоят Господ те наказва, драга!
-Аз пък тебе ще накажа, Миро! И както казваш моят Господ знае защо. Аз страдам, дъщеря ни също, а синът ти си не знае парите, ти си гледаш спокойствието, старините.
-Жено, ти си луда!
-Предложи го в съда да ме прегледат, хайде де! Ама тогава трябва да се разровят и в твоите епикризи.
-Попитах те колко искаш? Ще продам всичко на село или ще ви го оставя там да живеете с дъщеря си.
-С дъщеря ни, Миро!
-Стига вече! Кога се сети, че е от мен? Но каква е гаранцията че няма да представиш фалшиви изследвания?
-Ами твоят син да се бръкне в джоба и да плати други изследвания, с които да те оневини. Тъкмо ще спести срама от баща си, от младините му.
-Ще те убия да знаеш, рано или късно ще те убия!
-Не можеш,Миро. Голям товар носиш, голям грях. Пък и саката жена убива ли се?
-Татко, ставай, ясно е че ще има дело.
-Никакво дело, сине, няма да има. Тя е луда напълно полудяла и някои хора жадни за парите ти я поддучват.
-Ставай ,татко, до тук. Аз се разбрах с човека.
Оставаше един ден до денят на делото. Миро съвсем се беше съсипал, но добре, че синът му щеше да дойде да го вземе с колата.
Зала номер 8. Не му харесваше това число ама хич. То бе рожденната дата на това изчадие, което го бе довело тук на стари години, тук на съдебната скамейка. Краката му се подкосиха, когато видя младо момиче напълно одрало кожата му. Приличаше на него, меко казано. Само дето беше много бледо и слабо с блуждаещ поглед и треперещи ръце. Момичето изглеждаше много зле и го поддържаше същият оня мъж, който беше на срещата му с бившата му изгора.
Разбра, че това е дъщеря му, усети го. Прииска му се да не е жив. Погледна сина си, който му кимна окуражително. Делото се проточи и всичко мина без инциденти, но Миро беше решил вече. Не можеше да спести срама на сина си. Помоли го да го изпрати на автогарата и го целуна, както никога не го бе целувал. Напусна завинаги големия град откраднал сина му -едничката му радост. Нямаше сили да тича по адвокати, нямаше и пари, но и нямаше желание. Искаше да иде при съпругата си-единствената жена, която го е обичала истински. Прибра се, нахрани кокошките, сложи им храна за дълго и провери капаните за плъхове. Бяха хванати точно два. Аз ще бъда третият си помисли Миро и се усмихна сам на себе си. Изгледа новините и се обади на комшията си бай Станой.
-Станойчо, след половин един час ми се обади, ела у дома да не се вмириша. Засмя се за по сигурно.
Станой си помисли,че Миро се шегува, както винаги е правил още повече, че трябваше да е щастлив от гостуването при сина си в столицата.
Миро влезна в мазето и намери бурканчето с отрова за плъхове. Беше останала малко, но вършеше работа.
Ръката му не потрепна. След това прилегна прегърнал портрета на съпругата си. Гледаше в тавана, където виждаше само звезди и чуваше някакво пръщене на клони. Сети се за миг, когато за първи път облада бившата си любима. Беше в гората. Изкрещя с последни сили:
-И сега не ме оставяш, долна жено! Остави ме спокойно да умра с портрета на съпругата си в ръка, да умра последно с мисълта за нея.

--------------------
Падам и ставам на себе си вярна оставам!

КОЛЕДЕН ПОДАРЪК

Мая си поглеждаше часовника и нервно барабанеше с пръсти по бюрото.Чудеше се на музикалния си талант и се усмихваше.Но една мисъл не и излизаше от главата.Този нейният Зари, къде ли е?Защо не идва да я вземе от работа?Бяха се уговорили, но...! Хвана я яд и на песента, и на бюрото, че и на пръстите и.Стана права и се заразхожда из офиса.Беше се подготвила с подаръци и разни там вкусотии, ноЗари не идваше!
Навън снегът продължаваше да вали.Борчето пред входа на сградата , в която работеше беше цялото бяло.Сякаш огромен бял калпак го беше похлупил.Колко е красива природата си мислеше Мая и гледаше през прозореца забързаните хора по улицата.Чудеше се на това несъответствие между двете неща -хора и природа.Такава хармония и красота в природата, а при хората не е така.Защо?Питаше се и не намираше отговор.В стаята беше тихо и спокойно, нищо не издаваше, че утре е Коледа.Нямаше работа днес, но се разбраха със Зари тя да го чака тук в службата и.Зимният пейзаж я радваше и изпълваше сърцето и с надежда, за любов, за светло бъдеще. Но това си беше природа, само природа, а хората, държавата бяха нещо друго.Мая не можеше да се бори с всичко това , което ставаше в тази страна, затова се и премести на работа в частния сектор.Надяваше се така да смекчи някои неща в живота си, поне малко.Беше убедена , че рано или късно дори училищата -всичките, ще станат частни.Знаеше, че от там идваше злобата на всички родители срещу учителите.Трябваше да се бръкнат в джоба да плащат дори основното образование на своите глезльовци.Знаеше го, нали доскоро беше учителка, а е и родител.Детето и слава Богу излезна човек и си пое пътя.Не можеше да остане в България.Някои го тълкуваха, като предателство и Мая също.Но Дидко така реши и го стори, а тя имаше само едно дете и то беше всичко в живота и.Сега е много добре.Има си семейство, дом, работа и много добри доходи там в чуждата страна.Какъв парадокс! Така излиза, че Дидко си няма Родина!Но така е, когато България е мащеха за своите чеда за сметка на чуждицата.Тази чуждица, която се е настанила тук и няма излизане.Мая се ощипа по бузката и се скастри на глас:
-Стегни се момиче! Една птичка пролет не прави!
Беше щастлива все пак, много щастлива.Свестните хора я обичаха.Намираха се и лоши и то доста, но прословута е българската злоба и завист.Това и на децата беше ясно.Погледна през прозореца, но не виждаше колата на Зари.Снегът беше спрял да вали.Слънчевите лъчи се опитваха да пробият път между облаците и разпръскваха светлина върху падналия сняг, който искреше! Толкова красиво беше сякаш бенгалски огън блестеше! На този бял фон всичко изглеждаше ,като във приказка.Сети се, че трябва да купи бенгалски огън за Нова Година.Тогава се надяваше синът и да си дойде за два три дни.Надяваше се!
Вратата се отвори и Мая се сепна:
-Майче, как си? Стига работи!Извънреден труд, безплатен ли раздаваш?-прозвуча гласът на шефа и.
-Добре съм, карам я някак си!
-Къде ще празнуваш Коледа?
-Чакам един приятел.Цял живот чакам красивото и доброто да залее живота ми, но все не се получава!
-Ще се получи!Тогава и там дето най не си очаквала.Ела в кабинета ми, ако обичаш!Искам да ти предам нещо.
Мая се зачуди какво пък толкова има да и предава и то точно днес в навечерието на Коледа.Той никога не е показвал по специално отношение към нея.Взе телефона си с нея, с надеждата Зари да се обади и се запъти към кабинета на шефа си. Изненадата наистина беше голяма, една плюшена бяла мечка, голяма! И подаръка беше от непознат човек, приятел на шефа и, който искаше Мая да напусне тази работа и да се съгласи да работи при него.Заплатата щеше да е по голяма, но условията по тежки. На път, постоянно на път.Ще можеше по често да вижда сина си, да му ходи на гости.Мая се двоумеше и поиска дни за размисъл.Разбира се, че и дадоха няколко дена -до Нова Година. И все пак кафето на шефа и се стори горчиво.Тук имаше нещо гнило.Усещаше го с всичките фибри по тялото си, но не искаше да си разваля празника.
Най после Зари се обади.Беше нервен и направо и нареждаше.Не го знаеше такъв.
-Слизай бързо долу! Отвориха ми се куп работи за вършене и милион неприятности.
-Точно днес?!
-Да, точно днес! Никой не ме пита. Дядо Боже така е решил, а може би Дяволът.
Мая вече тичаше надолу по стъпалата.Зари я чакаше в колата забил нос в куп папки и документи.
-Е, какво, ще има ли Коледа? -попита го Мая с треперещ глас и усещаше , че няма да има отговор, поне този който тя искаше.
-Да , миличка, ще има, но за малко.
-Как за малко?Не те разбирам!
-Ами така.Не съм сам.Диана си дойде от Италия.Довела е и детето и няма как, трябва да съм с тях.
-Но защо, нали се разведохте? Всичко приключи, делата свършиха. Нали не искаше да я виждаш повече?
-Това не е твоя работа. Аз имам дете, както и ти.
-Аз също имам дете и бивш съпруг, но не си правя семейните празници с тях. Понякога, много рядко само синът ми си идва, но най вече за Нова Година.
-Замълчи моля те, не злобей! Не разбираш, друг човек си , имам изгода от това.Диана ще си замине след Нова година с детето , но ще ми остави доста парички и ....подписа си.Този подпис, който толкова го чаках.Знаеш, че ги искам тези имоти, тези пари.Сега е съгласна.Намерила е някакъв богаташ в чужбина и тези дребни за нея пари не я интересуват вече.
-Ааа, такава ли била работата!Ясно!
На Мая и се доплака, но преглътна болката и сълзите.Той дори не я погледна в очите, а се ровеше из документите и папките си.Ръцете му трепереха.Беше като луд.
-Съзнаваш ли какво вършиш?Разбираш ли, че ме губиш?-попита го Мая съвсем спокойно вече.
-Стига глупости, Мая! Стискай зъби и палци, след Нова Година с тебе ще си бъдем пак заедно.Може и да направим едно пътешествие, е, не сватбено.Старички сме за такова, знаеш моите възгледи по този въпрос.
На Мая не и се вярваше.Това не е нейният Зари, или просто е бил голям артист.Накани се да слезе от колата, но Зари я спря и реши да я закара до дома и.
Там всичко ухаеше на бор и цветя.Много цветя от приятели, подарени за рождения и ден ,само преди два дни. Но тя беше тъжна.Сама. Пусна си класическа музика, която определено я отпускаше.Чудеше се на магията на тази силна музика.Чудеше се, как младите харесват другия вид музика...крясъци, рапиране и ориенталщина.Нещо напираше в гърдите и.Стягаше я.Искаше да заплаче, но не можеше.Изведнъж нещо се отпусна в нея,започна да вика и крещи.Надвикваше се с музиката.Някакви неопределени, неразбираеми срички, само едно-"Не!" се разбираше.Виковете преминаха в силен плач.Порой сълзи обливаха бледото и лице.Гримът и се беше размазал, лицето подпухнало.Самата тя се изплаши след като се погледна в огледалото.Беше силна, много силна жена, но всичко си имаше граници.Господ ли не беше с нея или дяволът прекалено я обичаше?
На вратата се почука.Мая се зачуди да не би звънецът да се е повредил.
Беше много разстроена, че да мисли и разсъждава и затова направо отвори.
Пред нея в цялото си величие стоеше мъжът , който и подари бялата плюшена мечка.
-Приемаш ли гости?-попита плахо мъжът и и подаде една голяма кутия.
-Разбира се! Ние имаме с вас да решаваме един важен въпрос,но сега ли?
-Не сега! Сега друг въпрос ще решим, ако не възразяваш?
Толкова уверено звучеше гласът му, че Мая се изплаши.Покани господина в хола и отвори голямата кутия.Изненадата беше много голяма, а мечката този път малка-мече, едно сладко, бяло, плюшено мече.Явно това беше мечето на голямата мечка, която мъжът и подари в кабинета на шефа и.
-Благодаря, но не трябваше!Какви са тези символични подаръци?- попита Мая и не скри радостта и вълнението си от вниманието , което и отделяше този непознат за нея човек.
-За тебе, мила, за Коледа! Коледен подарък! Харесваш ми, нима не го разбра?Умна жена си, чиста , искрена, което рядко се среща в днешно време.
Мая леко се усмихна, извини се и отиде в другата стая да оправи външния си вид.Чак сега се сети в какъв вид посрещна човека.Постави в ьгъла на хола малкото мече до голямата мечка и не скри радостта си от подаръците изписана с най красивата усмивка, която подари на този непознат човек.Мъжът изглеждаше щастлив и доволен.Не се чувстваше неудобно, явно много добре е бил запознат с обстоятелствата, с личния и живот.Но кой и откъде му е разправял за нея? Шефът и не знаеше всичко за нея или поне тя така си мислеше.
Смрачаваше се! Двамата седяха на масата и държаха ръцете си.Гледаха се право в очите и се наслаждаваха на красотата на празника в душите си.На масата имаше всичко.Виното в чашата искреше и беше в тон с червилото, което Мая си беше сложила специално за госта.Беше красива и прелестна!Сияеше! Всичко беше като в приказка, като в сладък сън, толкова хубаво, че Мая не вярваше да е истина.Но беше истина, красива истина!Слави не беше сън!Седеше до нея, целуваше я ненаситно, навсякъде.Тя се чудеше на себе си как се стигна дотам, но се остави на чувствата, които напираха с все сила.Жадна беше за любов, внимание и уважение.Сега ги имаше и то от непознат човек.Не съвсем, защото все пак шефът и го познаваше, а той не се познаваше с какви да е.Коледната нощ настъпваше с цялата си прелест за Мая.Това беше най големия подърък, който и направи Дядо Господ.Така си мислеше Мая и беше вече забравила за Зари, който не се сети да и позвъни по телефона. И по добре.Двамата със Слави бяха толкова щастливи! Преместиха се в спалнята и там продължиха да се радват на щастието, което Господ им подари тази нощ -красива, снежна нощ,но топла.Изгаряща две влюбени сърца, помитаща всичко лошо и пошло от миналото.
"Ой, Коледо, мой Коледо....." се чуваха песните на малките коледарчета.Децата от квартала явно бяха решила да изненадат живущите в него.Мая побърза да им отвори.Загърната в халата си и с най цветущата усмивка ги посрещна.Дари ги с орехи ,сушени плодове, пуканки и всичко каквото имаше.За някои имаше и дребни подаръци, сувенири.Днес беше решила да си поспи цял ден.Щастлива и доволна се отпусна на леглото унесена в мечтите си. Те бяха се превърнали в действителност, реалност,една красива реалност.Не я беше забравило и детето и. Дидко и честити по телефона и обеща със сигурност да бъдат заедно на Нова Година.Слави я обичаше, искаше да работи при него, да е до него, с него на път. Дълго време е чакал раздялата и със Зари. Знаел е какъв човек е Зари и какви ги върши. Най после щастието я посети. Цял живот чакаше този момент във всичко да и провърви.Надяваше се да не е само един кратък период от живота и. Мая нямаше право на опити, експерименти, на пробни периоди. Достатъчно беше теглила. Беше на възраст и трябваше да се радва на съдбата, а съдбата беше благосклонна към нея, направи я щастлива, малко късничко, но истински щастлива!

--------------------
Падам и ставам на себе си вярна оставам!