Вървя под дъжда, по тревата сребриста,
край мътни води на преляла река.
Аз искам и другия бряг да достигна,
но бурята моста отнесе в нощта.
Потопените върбови клони
синджирите сръчно рисуват...
На вълните страховития повик
за вечна прегръдка се чува.
-Недей да опитваш! Не бързай, момче!-
проговаря ми глас отдалече.
-Изчакай пороят да се оттече
и ще минеш през брода надежден.
Тръгни по незнайна пътека тогава
да търсиш сред каменни градски стени,
на свойте крилати мечти изява,
обсипан от снопове златни лъчи.
И нека да бъде далечен мига,
в който уморен от живота си славен,
ще молиш небето за ярка звезда
да свети по пътя, отдавна забравен.
|
Отговори
Цитирай
