Словото

Слово.бг · Словеса · Галерия · Книжарница

all.BG Форуми



Форуми » Култура и Изкуство » Език и литература

Страници: 1 | 2 | 3 | 4 | 5 | 6 | >> (покажи всички)
Jores
Tester Independent
***

Регистриран: 15.05.2012
Мнения: 1265
От: Пловдив, България
Пловдивски приказки и разкази от tisss
    #2946688 - 05.09.2012 06:51



Ханс Кристиан Андерсен (1805-1875)


Не е достатъчно да си талантлив. Трябва много да си страдал, за да започнеш да пишеш тъй хубаво. Трябва много да са те унижавали, за да започнеш да гледаш света с толкова разбиране и обич. Трябва да си се съхранил чист като дете, за да внушаваш толкова смирение и вяра в Божественото у човека. Андерсеновите приказки са простичко излети кристални сълзи от състрадание към човешката участ и природа.

Изящество и печал - това е Ханс Кристиан Андерсен, Кралят на приказките. А сред най-красивите е историята за любовта между Храбрия оловен войник и Малката хартиена балерина от играчките на скандинавско момченце, живяло преди поне двеста години.



1. ХРАБРИЯТ ОЛОВЕН ВОЙНИК




Джендемтепе с двете махалички, налазили по северния му склон


На приятеля и твърде придирчив мой читател Георги Мелев от пловдивската Гребна база


Живееше някога, преди години, в покрайнините на града - току в подножието на Джендемтепе, един стар войник. Викаха му Оловния, предполагам - понеже всичко у него беше пепелявосиво, занемарено и тъжно като оловния покрив на Джумаята, най-голямата джамия в Пловдив, построена върху руините на огромна християнска базилика.

Той всъщност беше пенсиониран по инвалидност, мислел съм си: сякаш от времето на Балканските войни; дървената му протеза в сухите летни утрини, когато минаваше край нашата къща на път за хлебарницата, скърцаше винаги по един и същи час, около девет. И ние, дечурлигата, се кривяхме като маймуни зад гърба му, наподобявайки спънатата му походка, крещейки: "Раз-дваас-трис, на място сприссс!" Това го дразнеше.

Умирахме от удоволствие, когато спираше, обръщаше се, гледаше ни с печални очи и се заканваше с пръст. Тогава почвахме да крещим: "Хей, шиник! От теб вече не става войник. Защото главата ти е крива и каска не й отива". Какво да ни прави! Бяхме бързоноги като дяволчета, та и да иска, не би могъл да ни стигне с тоя дървен крак. Човекът само поклащаше глава, па поемаше по прашасалата улица, като нещо си мърмореше ядовито; вероятно ни е псувал на майка.

Раснахме свободни и диви като безпризорни. Джендемтепе, олющената държавна болница, пясъчните островчета по Марица, старите тютюневи складове, потъналите в паяжини и миши барабонки таванчета и мазета по едноетажните къщи, строени безразборно някъде подир голямото Чирпанско земетресение от 1924-та или 1928-ма, овощните градини край шосето за Прослав и зеленчуковите пространства в тая част на покрайнините бяха нашето хлапашко царство. Раснахме горди и недосегаеми. Водехме люти момчешки сражения с момчетиите от съседните махали, пазехме зорко собствената си територия, та на някакъв дърт инвалид ли ще правим метани! Респектираха ни единствено по-силните, поизрасли и възмъжали батковци, и естествено - тежките шамари на бащите.

Към 1955-60-та тоя инвалид ще да е бил около 70-годишен. Живееше при брат си, който имаше бакалничка в съседната - Македонската махала, обитаваше избена стаичка под стълбището, допълваше оскъдната инвалидна пенсия, като лепеше вкъщи пакетчета и картонени кутии за билковия цех. Понякога вечер, в събота срещу неделя, особено в задушните летни вечери, чувахме го да пее. Но той пееше само когато беше пиян. Освен дето пееше фалшиво и нищо не се разбираше, гласът му - глух и пресипнал, излизаше като из смачкана ръждива бурия.

Какво добро да очакваш от човек с такъв глас!

По онова време от Родопите заприиждаха доста помаци. Част от тях бяха зидари и изкопчии; хващаха се по строителството на големите заводи в другия край на града, покрай шосето за Куклен. Един такъв, от Хвойна, се засели в съборетината срещу бакалницата, доведе жена си и двете си дъщери, от които по-голямата - вече мома за женене, беше с крив нос и голяма уста с редки зъби, а по-малката, 14-15-годишната Гюлтен, направо си бе хубавица.

Пеехме по онова време цинична песничка:

Ходил ли си, бако, на Луната?
Ебал ли си на попа дъщерята?
Бъркал ли си с пръст
в дебелия й гъз
да видиш колко е тлъст?


Тая и други наши любими песни, пълни с мръсотии, бяха бойните ни сигнали, нашите бойни химни. Мнозина псувахме не по-зле от каруцарите край рампата на Сточна гара. Ходехме целите в рани, с охлузени колене, или както се казваше тогава - със спукана глава. Биехме се с тукати (т.е. с юмруци), с камъни, с тояги. Всеки уважаващ себе си хлапак притежаваше жилка (софиянци й казват "прашка", пазарджиклии - "разпиналка") и се упражняваше да забива нож от десет крачки в някой дънер. Тепето, Джендема, или както го кръстиха благо-благо комунистите - "Младежки хълм", и до днес знам наизуст: къде са дърветата с какули, дивите дюли, трънкосливките, рехавите бадемови горички между скалите, по-едрите глогини, шипките, бъзовите дървета, гарванският лук, полянките, дето се натискат любовниците, изворчето, забранените места, където с двуметрова сопа дебне пъдарят бай Петър.

Лудницата и моргата с трупове за дисекция, уличните помияри, с които правеха лабораторни опити, преди да ги умъртвят, прескачането през дувара с опасните бетонирани в него натрошени стъкла от бутилки, за да влезем гратис в киносалона на болницата, да гледаме за кой ли път филмите "Бродяга", "Два акра земя", "Господин 420" с любимия ни актьор Радж Капур (индийска версия на Великия Чаплин) и любимата му Рита - оназ индийска циганка с червена точка на челото, смолисти коси и очи, сластни като нощта...

Такъв ни бе животът, такава - романтиката. Нямаше тайни за нас, момчетата от ония години! Нас ни пердашеха за всяка пакост, понякога и ей тъй, профилактично. Учехме се да бъдем мъже не по картинки и поучителни беседи от пансион за благородни девици.

В едва започващия да се изпълва с пришълци от околните села Пловдив обръщението към новопокръстените граждани "Ей, селски!" или просто - "Сельо!" беше сред най-обидните прозвища. Но Боже господи, когато по улицата се задаваше Хубавата Гюлтен, стаявахме се, ставахме кротки като млада ръж, безпомощни и безобидни като агнета - нищо, че я мислехме за туркиня, за чужда вяра, и най-лошото: знаехме, че е от помаклъка. Криехме се зад тарабите да я проследим на спокойствие, с лакоми очи как царствено пристъпя тя, самата Любов, къс от представата ни за неземно щастие.



Леле, каква хубавица беше тая Гюлтен!

В поделението зад Македонската махала всяка вечер строяваха войниците за проверка, по няколко пъти всеки Божи ден ечи войнишка тръба. По Пещерско шосе непрестанно бучаха танкове, военни машини, оръдия. Маршируват ротите на път за градската баня, маршируваме и ние успоредно с тях, мечтаехме да станем войници...

Ала тая Гюлтен преобърна всичко. Мнозина почнаха да се държат като отнесени, щом я зърнеха. И най-странното - сред отнесените бе и Оловния. Понеже дворчето на тия помаци бе срещу прозорчето на инвалида, сутрин или по всяко време на деня, когато Гюлтен се появяваше там, Оловния сядаше на стълбището, обгърнал с ръце дървения си крак, и я съзерцаваше с очи на сокол. Усетихме и у него тая всеобща наша слабост, та го дебнехме ревниво, но той нищо не правеше.

Тя обаче сякаш само за него шета назад-напред из дворчето; кичеше се с розово венче, простираше прането, току влиза и излиза от къщи, все намира нещо да върши из лехите с разсада, с доматите и фасула. Беше вързала розови, сини, бели и червени панделки по асмата, като че само за негова радост...

Защо не ходеше на училище, не знам. Майка й и кака й грозницата работеха в тютюневите складове, баща й бъркаше бетон и ковеше кофраж по строежите, а нея бяха оставили да шета вкъщи: да ги пере, да им готви, да ги посреща и изпраща.

Зашушука се из махалата за тия двама. Уж нищо не правят, пък влязоха в очите на дъртите жени. Покрай клюкарките почнаха и мъжете да се вглеждат, да се покашлят в кръчмата: "Абе, оня що все кисне като ударен от гръм на стълбата?! Ами малката пикла, какво толкоз му се кипри, какво като мряна все му играй пред зъркелите?!"

Стигнаха тез приказки до ушите на бакалина, по-малкия брат на Оловния. Пък на бакалина не му е все тая какво си шушукат хората, нали са мющерии - купуват, търговийката от туй зависи... И почнаха кавги в тихата като манастир доскоро къща, ама не кавги като фронт между враждуващи равностойни армии, ами бръмчат само гласовете на бакалина, жена му и двамата им сина здравеняци. Кълнат и пустосват... Едно утро в големия пороен дъжд през септември Оловния натовари багажа си на триколесна зарзаватчийска тарга и повече не го видяхме...

Много вода се изля оттогава.

Веднъж, като ходих на гроба на баща ми, мярна ми се познат, махаленец от онез години. От лаф на лаф, с половинка гроздова се заплеснахме. Питам: "Какво стана с оная, хубавелката, бе..." "А-а, Гюлтен ли! - сети се веднага. - Омъжиха я за един от техните. Ама бегала, че много я млател." "А Оловния? - викам. - С него какво стана?" "Тук някъде му е гробът" - рече. Тръгнахме да го търсим тоя гроб. Открихме го в буренака. На две крачки от татковия гроб върху килнат сиенитен къс слънцето и дъждовете почти бяха изличили името - Михо... Имаше още нещо издълбано в камъка, което лишеите бяха покрили. Приятелят поразчопли, докато си палех цигарата. "Ей! - викна ми. - Ела, ела!!!"

...Най-отдолу светлееше: "От Гюлтен".





--------------------
Если нельзя, но очень хочется, то можно!


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
Jores
Tester Independent
***

Регистриран: 15.05.2012
Мнения: 1265
От: Пловдив, България
Re: Пловдивски приказки и разкази от tisss
    #2947437 - 06.09.2012 06:12 [Re: Jores]

2. ИВАН И СТАМЕНА




Изглед към Джендема откъм югозападния склон на Бунарджика



Иван дойде с двамата си сина от Чехия. Живеехме под наем на улица "Ниш" № 4, а те - срещу нас, на "Ниш" № 3. Жена му бе чехкинята Стамена, безлично и проклето същество: нисичка, възпълна, с плоско лице, с нос като люто чушле и коси, които сплиташе на плитки и навиваше отзад на тила. Стамена вечно переше своите трима мъже в голямото бетонно корито на двора отсреща. Иззад високия тухлен зид долитаха заедно с ароматите на чешките й гозби думи, непонятни за нас, дечурлигата от махалата. В яда си тя пердашеше само на чешки, да не говорим, че с българския език нито й спореше, ни пък бе кой знае каква чест за нея да си служи.

Иван имаше брат Йордан. Йордан беше по-младият, но по-едър и представителен от братята. Той пък имаше две дъщери. Едната, по-кипрата, се казваше Дочка, а синовете на Иван си дойдоха от Чехия - вече цели мъже, и не се мотаеха, ами вървяха с баща си да работят. Бяха градинари...

Кой знае що се бе върнал от Чехия Иван! С двора на брат му ги делеше телена ограда. После лошо се скараха, както понякога става между роднини, и Иван дигна човешки бой тухлен зид. Огради се от света със своята чехкиня да си приказват само на чешки.

Помня, Дочето беше рядко красиво момиче. Навъртаха се батковци и от далечни махали да я заглеждат. За нас, дечурлигата, това си беше страшно любопитно...

Една неделя между Стамена и жената на Йордан пламна кавга. Толкова люта кавга пламна, че мъжете чак налетяха да се млатят. Иван ръмжи, гледа пребледнял изпод вежди брат си. Иван бе по-нисък, но по-як, набит, изпечен от слънцето като тухла, докато Йордан си бе просто един изнежен даскал.

Мина седмица, минаха две, все едно нищо не е било. Кавги, сбивания по онова време си бяха част от "културната" програма за развлечения. Къде ти радиоапарати, телевизори на всяка крачка, както сега!... За телевизия не бяхме и чували. От съветски грамофон, помня, Ването - щерка на нашите хазяи Цвета и Костадин Дърварови, въртеше до спукване "Мамбо италиано" и всички хлапета я знаехме тая жабарска песен наизуст. И Ването се момееше тогава, да е била към 16-17-годишна, имаше мерак да се омъжи за италианец.





Не съм виждал по-гъста, по-дълга и по-къдрава женска коса. В кръста Ването се пристягаше тъй силно, че гърдите и задникът й предизвикателно да изхвръкнат. Знаеше си тя цената. Носът й в облаците, а поизрасналите филибелийски майнички й мятаха огнени погледи, както се зяпа кукла зад витрина.

Една сутрин пред вратата на Йордан цъфна огромно лайно... Пак женски клетви, пак писък, пак патардия - ама кой, що, от какъв зор, по какъв повод свършил таз гадост, не се разбра. Жена му на даскала почисти, хвърли отгоре кофа гасена вар и пясък, па се прибра, засурка налъми към къщи.

Харно, ама подир два дена - пак същото...

Гадаем да не би да е някой от братовчедите на Дочка. А може и да е някой отмъстителен любовник... Като се знаем що за стока сме това българите, хич не бе за чудене някой мъжкар "да минира" територията около любимата. И защо?!... Да не посмее съперник да приближи, та любимата да вехне, и като види, че тъй и тъй живот няма, да си се върне при влюбения лайнарин.

Тъпи номерца!

В крайна сметка, оказа се: Дочето не била причина. Като великденска нафора, като свещена реликва в кибритена кутийка отнесоха част от изсраното пред Йордановата порта. Знойните лаборантки от Държавната болница рекли обаче: медицината не е дотам напреднала по тез "посевки" да определи името и адреса на идиота...

Оказа се, на дъното била Стамена. А изясни се ето как.

Няколко нощи Йордан дебнел както момъка от приказката, който причаква змея с трите глави. И едно ранно утро, като скръцва портичката откъм братовия двор, зърва на мъртвешки бледата луна розовия задник на чехкинята. Изтърчава назад, наскубва коприва и... Гледаме ний сънени, по обляна от месечината уличка "Ниш" чорлава трътлеста женица с до глезени свлечена пижама като спънат кон с високи подскоци търчи и пищи, а даскал Йордан пъхти и мълчешком шиба ли, шиба с копривата голия гъз на чехкинята.

После се появи ехидно ухилен, късокрак като патица, местният Шерлок Холмс, милиционерският следовател от Второ районно Коста Коджейков - Шибека. Шибека пита-разпитва, прави очна ставка, изясни кое как се случило, що се случило. Имаше после открит съдебен процес... дело, което се гледа при изключителен наплив от страна на градската беднотия в Културния дом на жепейците, в салона на кино "Гео Милев". Най-странното - не осъдиха Стамена, осъдиха Йордан. Което съвсем, ама съвсем не означава, че сме намразили чехите, само дето на всички ни бе криво за даскала, че кротък човек беше даскалът, от тез, дето и на мравката път сторват, а виж, Шибека го тикна три месеца при политическите в пазарджишкия пандиз за рецидивисти, че саботира дружбата ни с братския чешки народ.

Как понесъл тоя цирк брат му Иван?...

Иван почина внезапно подир месец; Йордан още чукаше камъни като пандизчия, та не дойде на смъртта. Ей тъй, както си шетал из бахчата, се гътва Иван в марулите... Беше и той кротък, мълчалив. Такива по-жестоко понасят мизериите. Носа му на тоз бахчеванджия Иван видях смешно да стърчи и да се поклаща сред китките в ковчега, докато комшиите го товареха на гробарката.

Ването - по-малката щерка на хазяите Дърварови от "нашата" къща на "Ниш" 4, по онова време бе прясно влюбена, пак бе издула грамофона до дупка и над траурно притихналата махалица, и над попа, и над клисаря с вапцания в черно дървен кръст в ръце ечеше весело и призивно: "Ой мамбо, мамбо италиано"...

Така, с мелодията на някакъв лигав италианец, тържествено влезе първият мъртвец в моя живот.





--------------------
Если нельзя, но очень хочется, то можно!


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
Jores
Tester Independent
***

Регистриран: 15.05.2012
Мнения: 1265
От: Пловдив, България
Re: Пловдивски приказки и разкази от tisss
    #2950296 - 11.09.2012 06:34 [Re: Jores]

3. БАЙ ГРУЮ




Борис Ненков Ангелов - запасняк по време на Царство България



Световната любов??? Какви са тeз глупости? Айде де! Че вий знаете ли що е любов! Едно време бях най-дивото в махалата. Оназ песен чували ли сте я, “Краде, пие, псува и се бие за жени”? Сякаш за мен я бяха писали. Ей такъв здравеняк бях, по панаирите с пехливаните се надборвах. Корави мъжкари бяхме повечето мъже, не като сега. Женчовците се губеха помежду ни. И жените... а-ах, жените!

То бяха други жени туй, нашите съпруги. Това - да ти народи деца, като лист да трепка кога ще се върнеш, ще се върнеш ли изобщо, па и как ще се прибереш, това си беше едно на ръка. Таквиз бяха те, нявгашните съпруги: имаха ни страха и не че не са мърморели - то има ли женско да не мрънка и мърмори! - обаче изръмжи ли й мъжкарят, оная мигом си подвива куйрука. Че знай ли те! Зер, ти си й царят-господарят, па и майка й и Светият синод.

Говоря за фаталната жена, оназ, дето само като мине край теб, цял се олюляваш, лигите ти потичат, трифазен ток те бий в кръста, коленете омекват, а зъркелите ще ти изскокнат като настъпана жаба. Такава е в състояние тъй да подлуди, тъй да съсипе живота и на най-коравия мъжкар! За такваз войни се водят, царства се залагат само за изкушението да й се любуваш до насита, с мерак да я галиш таз Божествена хубост...

Имах аз девет гърла вкъщи: четири щерки - все дребни дечица, син гърчав, двама калфи, булката, плюс тъщата. Жена си я числях към инвентара. Купувал съм й, не че не съм й купувал... Еще палта от норки, рокли бархетени, папуци атлазени, ала с нея ний си бяхме една плът, един живот, дето няма как да го делиш. Раздели ни обаче една женска. Фукнах, братлета, и аз по чуждо.

Ама гиздава беше, мамка й. Двайсетгодишна, и не се дава. Рипкаме подире й три дузини мъжкари, дето ги не стряска ни нож, ни куршум. В Чиксалън и Пичмаала нямаше по-кипра от таз Пена Папучкина. Богаташко чедо, едничко на мама, братята й – цели бици; па то писано яйце, научено да му угаждат, да се глези, да се кипри и какъв ли смисъл в живота му освен да изкушава! Ама по гръб не ляга пущиното.

Изгори сума сърца. Двама авери в чужбина забягнаха раните си да ближат, но пуста хубост, как се забравя! Дяволицата тъй ги усуква по себе си, сякаш не се е родил оня, дето ще й дойде бир таман; за всички ясно, за мен не! И ме хвана амбицията. Най-верният ми авер Любчо Ламбин пусна кепенците на дюкяна, запиля се чак в далечна Австралия, заряза дребни дечица и парализиран баща. И зарад него се заклех: ах, кучко-о, ще ти дам аз да разбереш!

В онез години биеше ме парата. Имах трийсет декара плодна земя, бахча, лозя, ябълкови градини, два дюкяна със стока, велосипедна работилница баш на пъпа на Пазарджик и друга в Перущица. Колелета давах под наем: левче на час. Пара ми носеше таз мода да се язди велосипед. Чукачите на коноп – все мои авери, за мен готови и в огъня да влязат, само знак да им дам. Пращя от сила, и не за пари... а от пусти бяс коноп чуках на двора.

В тоз коноп се бях врастнал, три норми бичех като млад, та ми лепнаха от онуй време прякор Борис Дявола. “Бъхта се като грешен дявол” – говореха за мен. Як бях, окумуш бях, германците по петите ми ходеха да ме кандърдисат с грамофоните им и шевните им машини да търгувам. Пък грамофонът беше на мода...

Къщата ми пълна с челяд, калфите покорни, ратаите дресирани, имот имам - с кон да яздиш, не можеш го обходи, обаче туй от мен да го знаете: писано ли е да се случи нещо, то непременно се случва, че от късмета си ще избягаш, ала от съдбата няма как.

Да ви разправям ли как й влязох в дирята на таз сърничка, как с дрънкулки и медени лакърдии я помамих, как месец лежах в драни агнешки кожи, дорде се оправя от юнашкия кютек с онез зверове, братята й. С аверите се смразих, за света освирепях, ослепях за всичко, дето до тоя миг ме радваше. В ума ми само туй: как й раздиплям шестте фусти една по една, косите й как разпилявам, устните й как... емен-емен ще ги заръфам от мерак, ама нежно ги поемам като същинска нафора по Великден.

Дигнах палат на кюше, със седем спални и три балкона, с веранда и лозница специално за сянка посадена. В нейна чест го сторих, по всяко време да мога при нея да се отбивам...




И тя ме чакаше в таз къща-палат къпана и нагласена, кожата й – бархет, ненките й – мляко с какао, очите – ревниви като Смъртта. И аз влизам при нея със здравец зад ухо, и в чаршафите тя ми ухае на чамови кории и на дива ягодова поляна сред елите.

Дедо ми на дръвник насред Калугерово османлии го клали, че от любовна ревност ага погубил, двамина чапкъни със секирчето през дере гонил. Обаче едно е да те колят турците на дръвник, друго е сам да се кълцаш и джигеря отвътре да те яде. И мойта стана една, мътна и кървава стана тя!

Кой не идва акъл да ми дава! Родата ми трие сол на главата, жената хукна по врачки: току открия под възглавницата я сплетени пучи косми, я суха конска фъшкия... По онуй време Хитлер обяви война на света, шумкари ме налетяха и ми се криха под сламата в плевника да ги храня и тях, джандари за оръжие сайванта ми преораха, кобилата ми се ожреби, руснаците на Сталин пак прецапаха Дунава и площадът една сутрин осъмна в алени знамена, аджамии зауправляваха държавата, от гордо царство станахме мижава република, властта построи кокетни концлагери, наблъска ги с учен народ; мен пък ми конфискуваха градините, газовия мотор с помпата, талигата с двата коня и вола, работилницата с такъмите, дюкяна, велосипедите, двете къщи...

Върза ми ръцете Народната власт, всичко-всичко ми отне най-човеколюбивият строй под слънцето комунизмът. Мижитурките думбази станаха, жената се сбръчка, състари се и ме напусна, щерките се изпоомъжиха, синът забегна в странство - и никой го не знай къде е, роднините ме кълнат, цял Пазарджик жив ме оплаква. От Борис Дявола зарад калпавата ми орисия прекръстиха ме на Бай Грую*, като асъл завалия. Имотът ми се изсипа като пясък измежду пръстите, всичко мое насрещу ми застана, на нищо се не надам, в нищо вече не вярвам. Останаха ми само тя и жребчето, и аз пак - Господи, боже мой! – и аз пак щастлив, щастлииив...




________________

* "Бай Грую" из бедняшките крайни махалици на Пловдив и Пазарджик някога кръщаваха човек, комуто не му спори в живота, понеже е наивен, прост и задръстеняк, демек - не се ориентира в реалността. Бел.м., Jores.

--------------------
Если нельзя, но очень хочется, то можно!


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
Jores
Tester Independent
***

Регистриран: 15.05.2012
Мнения: 1265
От: Пловдив, България
Re: Пловдивски приказки и разкази от tisss
    #2950933 - 12.09.2012 05:47 [Re: Jores]

4. ПЛЮЕЩИЯТ





Преди години, когато бях в прогимназията, имах приятелче, дето много обичаше да плюе, уцелваше от пет крачки стотинка върху чина. През междучасията се обзалагахме, че ще улучи какъвто и да е дребен предмет, и така я карахме сити и весели, понеже все някой, изгубил баса, притичваше да ни купи я кифла с орехова паста, я баничка със спанак или извара, докато останалите обсъждаха редкия му талант.

По онова време купешката дъвка не бе позната. Имаше разни неща за дъвкане, но - да кажем, сегашната "Орбит без захар" или турската "Турбо" за някогашните хлапетии би била направо разкош. Ами че ние слагахме в уста какви ли не боклуци - восък от свещ, парче мазен асфалт (викахме му "дзифт"), най-занемарените, неуважаващи себе си... пък джвакаха топче хартия, а който е пробвал, знае, че вкусът на сдъвканата хартия е отвратителен. По-добре да гвачеш шепа слънчоглед; смлените люспи образуват приятно на вкус бодливо кюспе - хем си дъвчеш, хем изсмукваш като пиявица сока с вкус на олио, докато се образува плътна хапка...

Все по това време в хумористичния вестник на ЦК на БКП "Стършел" карикатуристът с изразителното име Теню Пиндарев-Чук представяше "Кока-Колата" за алкохол, а моряците от Шестия американски флот в Средиземно море - за побойници и отрепки без възпитание и морал. В репортаж от Италия известен наш писател (ако се не лъжа, това бе писателят на Държавна сигурност Павел Вежинов) описа как след като се накъркали с "Кока-Кола", банда морски пехотинци от Щатите изпотрошили витрините в местния бар, после вилнеели в близкото паркче, вирнали краката на няколко порядъчни местни моми, отказали да им платят, а като венец на всички тез магарии пред двореца на папата пели цинични империалистически песни и псували Божията майка.

Струва ми се, оттогаз - от ония славни времена на идеологическа война със световния империализъм, е и първият рекорд в "Книгата на Гинес" за най-дългобойно плюене. Рекордьорът - някакъв си американски морски пехотинец, изплюл дъвката на петдесет и два фута разстояние, наши към шестнайсет метра, както пресмятахме тогава.

Личното постижение на моя приятел бледнееше пред рекорда на хамериканеца, но пък като се вземе предвид че момчето бе едва в шести клас и животът тепърва го искаше и се отваряше пред зъркелите му, независимо от пълния с двойки бележник, очертаваше му се примамлива кариера в таз супермодерна дисциплина на световното спортно майсторство.

И човекът естествено се амбицира...

Докато ние след училище хайманосвахме безцелно по улиците, въртяхме пумпал или брулехме недозрелите сливи афъзки и кайсиите в чуждите градини, той не си губеше времето, ами усилено тренираше в задния двор на тяхната спретната къщурка, тоест - обстрелваше с плюнки дзифт калкана на съседите.

В ония години асфалтът беше новост в пътното строителство. Пътят Пловдив-Пазарджик, например, бе покрит с лети на място бетонни плочи, но дзифт вече топяха в Асфалтовата база до стария Хайван-пазар отвъд моста на Марица, зад Панаира, и ние влачехме оттам цели топове от таз миризлива чернилка за нашето момче.




Баща ми дърводелецът пред парадния вход на Пловдивския панаир, ок. 1960 г.


Пак тогава се появиха оригиналните комунистически лозунги "Ние строим пътя, пътят строи нас", "Сей, земледелецо, сега му е времето!" и "Във всеки дом - говедо!!!" Общинската управа се бе здраво заела с разкрасяването на града. Из кривите тесни улици бръмчаха товарни молотовки (камиони, произведени в "Завод имени Молотова") с монтирани отзад кокетни кафези и пловдивчани се носехме като ято ярки-носачки - червените родайланд и снежнобелите легхорн, наред с по-дребни пилци и дърти мисири по линиите на градския транспорт.

В Цар-Симеоновата градска градина, например, гърмеше по празници духовата музика на Офицерския клуб. Лирическо отклонение: ходехме да правим скомина на музикантите духачи от местния гарнизон. Ръфаш лимон пред наперените трътляви фатмаци, докато от флигорните им потече слюнка и оркестърът хукне да те гони, както си е с буриите на рамо. Ей на това му се вика скомина.

Артистични чешити бяха тогавашните общинари; монтирали бяха по стените на сградите по центъра червени, сини, зелени емайлирани табели с тревожни надписи, като например: "Не гази тревата! Тя е твоя", някоя поучителна мисъл, да речем: "Плюенето по тротоара е признак на ниска култура. Културният гражданин не плюе" или категоричното: "Храченето - абсолютно забранено!" Не се бяха сетили общинарите да допълнят: "Стреля се на месо със свинска четина и бертолетова сол!" (което наистина се случваше в крайградските плодни и зеленчукови градини).

Как гостът на Пловдив пред тия чудесии да не помисли, че тук основен кеф за пловдивчанина е да точи лиги и сополи, да се секне, да плюе и храчи на провала. А не бе тъй. Всички ние си плюехме най-нормално, ни повече - ни по-малко от жителите на който и да било град на планетата. Налагаше се обаче да докажем, че сме нова порода човеци, именно - "човеци от социалистически тип", нищо, че Пловдив винаги си е бил неделима част от архаичната представа за миризливия лайнян Ориент - запуснато древно сметище, боклукчийска кофа, вонлив кенеф насред Тракия сред рояците сърдито бръмчащи тлъсти зелени мухи-месарки.




Пловдивската главна търговска улица ок. 1965 г.


И тогава ние - децата на Пловдив, се къпехме в същата тая лениво влачеща се тинеста Марица, сред виолетови и розови нечистотии, доплували от хартиената фабрика в Белово и фабриката за кибрит в Костенец, дошли откъм отходните септични канали на Пазарджик, с помията и фекалиите на дузина села и селца, които нашенци изливаха направо в коритото й.

Дойде най-сетне моментът да напиша за Цариградски.

Цариградски бе най-личният сред талисманите на Пловдив, наред с гърбушкото Мильо, оня с дългото кересте - официален любовник на позастарелите местни актриси, както и наред с известния с люспестата си кожа бай Анго Шарана от Кичук Париж, вдетинения Данката Чекиджията от Сарайкъра, вечно ухиления кротък идиот Стефчо Каруцаря и още половин рота повече или по-малко известни любимци на пловдивската "бохема".

Цариградски можеше да срещнете в най-върлия мраз и в най-страшните жеги неизменно в жълта памучна фланелка, кожени тиролски панталонки, три-четвърти бели чорапки до колене и туристически обуща, с широкопола мексиканска шапка, небрежно метната на гърба, и провесено на врата портативно радиоапаратче "Ехо" - чудо на българската соц.електроника, което хващаше две плюс една станции криво-ляво на средни вълни и стабилно - единствено Радио Букурещ в диапазона на дългите вълни.

Цариградски за мен и днес е особена версия на доктор Рийо от романа на Албер Камю "Чумата". Винаги учтив, сдържан, доброжелателен, тоя рядък и много специален човек обикаляше големите улици на Пловдив да почиства общинските плювалници. Общинската управа освен емайлираните табелки бе нацвъкала по тротоарите край автобусните спирки едри чугунени цилиндри, боядисани в тъмнозелено, около метър високи, които бяха именно въпросните плювалници.

От комуналната служба по чистотата Цариградски го бяха обзавели с конче и каручка с шперплатова кабинка, в която се лашкаха пет-шест казана за отпадък и цинкова кофа за хлорната вар. Имат много здраве от мен ония, дето смятат, че почистването на плювалници е неприятна участ: бих ги посъветвал да погледнат как си върши работата Цариградски, за да разберат, че няма гадна работа, ако човек съвестно върши необходимото с уважение към себе си и света наоколо.

Не съм чул някой да му се подиграва. И най-лютите подигравки са замирали в респект пред благородната фигура на тоя ветеран от сраженията с хорската мръсотия. Почистването на всеки плювалник той превръщаше в ритуал, в свещенодействие. Орляк дечурлига го следваха неизменно по петите.

Минувачите спираха да погледнат и те как специалистът си върши работата. Той изваждаше от тъмнозеленото фургонче чифт яркооранжеви гумени ръкавици, нанизваше ги до лактите и след като изсипеше отпадъците, ловко минаваше плювалника отвътре и отгоре с метличка, овлажнена с хлорна вар.

Къде се изгуби тая рядка птица?...

Знам историята на неговата смърт. Тя е толкова романтична, колкото е вероятно и целият му живот... Но обърна ли се към детството си, той е все там - строг, благороден и дружелюбен. Трополят копитата на коня, меко се полюшва фургончето, писука транзисторното радио на гърдите му, чувам пак някогашен шлагер, един от ония шлагери на Пловдив, които ехтяха от Цар-Симеоновата градина в центъра до крайните бедняшки махалици, населени от бежанци: "Бона сера, сеньорита, бона сера" ("Добър вечер, госпожице, добър вечер!"), "Темпико, Темпико... Темпико е в Мексико - чуден край далеч оттук, някъде на юг" или песничката за "малката креолка от Венецуела".

Понякога си мисля, че детството е приказен сън. В тоя сън има чудовища и вещици, разбира се, ала има и добри герои. Момченцето, което съм бил, продължава с лакомо любопитство да изучава тоя живот. Загине ли у мен това ненаиграло се и ненарадвало се хлапе, сигурен съм - то ще е и моят край.




Ние, хлапаците от някогашната улица "Ниш" - пресечка на Пещерско шосе, ок. 1960 г.


Навярно вече се питате що стана с онова приятелче от някогашния шести "а" на Основното училище "Сашо Димитров" до старата Държавна болница, оная болница с моргата и лудницата барабар. Милият, той тренираше почти две години с надеждата да запише името си поне сред подгласниците на шампиона плювач, но не успя да преодолее шеметните тринайсет метра далечина и вече в края на осми клас, когато строени, къпани и подстригани високо, чакахме тържествено да ни връчат свидетелствата за завършено основно образование, ми пошепна само на мен, неговия най-близък приятел: "Отказах се. Не мога повече. Това са ми възможностите. Ама не казвай на другите, да не ми се смеят". И аз обещах да пазя тайната...

Сега, след почти четиридесет години, мисля си: и момчешките тайни имат давност. Нали? Достатъчно съм стискал зъби с тая срамна за истинския мъж-пловдивчанин тайна!

Ето, казах ви я и се чувствам като новороден, чувствам как ми олеква...

Какво пък, може тоя приятел и да не е видял името си със златни букви записано в историята на световния спорт, но за мен и за ония, дето го познаваха, той си остава "Най-добрият плювач на Балканския полуостров". А за да не ви мъчи горчивият вкус на печал в устата, ще добавя нещо весело.

В онова далечно лято, когато приключвахме осми клас, съседът на приятелчето получил някакви пари от наследство в Америка и според предписанията на общинската управа извикал майстори да измажат отвън фасадата на тухлената къща. Да видят комшиите, че в тая къща не някое перекенде, а човек заможен, човек уважаван и паралия живее.

Измазали я майсторите отпред и отстрани къщата без проблем. Когато почнали да клепат откъм гърба обаче, хоросанът се рони, не ще да се задържи. Гледали, чудили се, чесали се и дето не ги сърби: какво е туй чудо, па накрая си дигнали чукалата. Задната стена подир двегодишните усилни тренировки на моя амбициозен приятел била импрегнирана от асфалтовите плювки. "Че то няма нужда от хоросан - отсякъл техникът от общината, - цялата сграда при едно по-яко земетресение ще се катурне барабар с комина и стълбището, обаче ей тая стена няма как да не оцелей!"

Който не вярва, може да провери. Сред новопостроените пет- и повечеетажни замъци, точно на адрес "Пещерско шосе" № 34 се гуши мижава съборетина на кат и половина. Ако е краят на пролетта и някое хитро хлапе не ви следи зорко, може да се вмъкнете в дворчето, да си напълните пазвата със сливи. Афъзки са, ранозрейки и леко киселеят. Приятни са на вкус, ще ви доставят удоволствие, при положение че нямате кариес.

Междувременно тия дни самозабравил се местен тарикат, дето не си знаеше парите, го уцелиха с куршумче от... 60 стотинки (0,60 лв.) и после тържествено го съпроводиха с духовата музика на гарнизона до чудесно уреденото гробище край шосето за Рогош. И всички много скърбяхме за него.





--------------------
Если нельзя, но очень хочется, то можно!


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
Jores
Tester Independent
***

Регистриран: 15.05.2012
Мнения: 1265
От: Пловдив, България
Re: Пловдивски приказки и разкази от tisss
    #2952140 - 14.09.2012 07:25 [Re: Jores]

5. ГОДЕНИЦА




И братовчедът му вика:

– Не я гледай, че е дебела и църна, че мустаки има по-рунтави от твойте. Мустак с кола-маска се чисти, има и циганска дъвка за целта, обаче като ти метне премрежен поглед таз знойна женска и ти са усмихне, шъ чактисаш, че най-добре е да са вземнете. Ай сега да не дигаме патардия, ти си зелен, кай, неопитен, слушай опитният, демек, кво ти дума... То е за твое добро.

– Кво си мислиш, бе – мънка оня, – аз да не съм в гората расъл... – И рови с пета земята: – Шъ ида на морето, на плажа в Созопол шъ ида, там моми хубавици колко щеш... Хем всичките до една изписанки.

– Онез мискинки ли? Бреее, какъв аджамия! Мани ги онез курви нефелни, ти менека слушай... – Шифьорчето не знаеше, че Тодор ми е братовчед, а Тодор продължи да намила, демек, да ма фали: – Глей сега що ще ти река – дума му, – аджамията смята, че една жена, като е грозновата и особено ако е сура и космата под носа, пет пари не чини. Ами домакинството бе, аланкоолу, кой шъ ти върти домакинството? Тая е кат биволица кротка, па и уредна, плодна, грижовна. Щу работа шъ ти свърши, щу дяца шъ ти народи, не я ли видиш? Все здрави и читави. И поне шъ си сигурен, че са твои деца... Хем все сготвено вкъщи шъ ядеш, опран и огладен шъ ходиш, на бел чаршаф шъ лягаш. А я се виж сега! Ми то на чувяк не мязаш. Жив Освиенцим, като та гледам. Сега си жив умрел, серсемин, дето не знай кво е жена на ръце да го носи, па и да го гушка във вълчите зимни нощи.

Преспа тая нощ у дома шифьорчето. Е-е, самосвалът му пред къщи стоеше. В цяло село у нас сякаш бе най-охолно, най-скопосно, та му постлах и понеже си бе пийнало, бая замотано си бе, взе, че ма прегърна, гушна ме милият, катурнахме се ний двамцата и ме нацелива цялата. И аз му са оставих, а че кво да го правя!...

– Обичкам та – вика ми в тъвното, – ужасно та желая, утре шъ та искам от ваште. Шъ та уважавам тъй до гроб.

И аз кво!... Викам, работата втасала, та и опечена, булка шъ ставам, ой те тебе, Боже Господи, и ти, Света Богородичке! Обаче заранта на тоз мизерник друг акъл му дойде:

– Не тъ познавам – вика, – и нищо не съм ти обещавал! Коя си ти, ма! Ай сиктир, а да ми съ махаш от главата, че знайш ли, като грабна една кюския...!

– А-а, обещавал си, обещавал – рекох, – ама не повниш, понеже беше кьоркютук пияно. Га си пияно, по-харен си май. Снощи друга песен ми пейше.

– И ти верваш на пиян чувяк!?

– Па оти да не вервам? Млад си, убав си, ячък си. Що, махна ли да ти намирам? Мен мъж ми требе, па ти си анджък мъж.

– Ай, мамицата ти гювендийска – крещи, та реве, жилите му на врата се издуха чак – туй капан ли беше, мари?

– Няма таквоз нещо. Отде пък тез черни мисли у теб? Всичко си бе честно и почтенно. Някой да ти е наливал зорлем вино и ракия в гърлото??? Е на, питай го тоз твой авер – викам и му соча братовчеда Тодор. Ама той тогава още не знаеше, че Тодор ми е братовчед.

– Страх ме е – вика. – Само като я зърна, и ей тъй, от яд настръхвам.

– Шъ свикнеш, не бой са – дума му Тодор, – то и аз отнапреж мойта Анастания трудничко я възприемах. Беше па то едно кльощаво и злоядо, вейка, ребърцата му съ брояха... клавиши на акордевон. Обаче идва един момент... ай да не ти разправям! Почваш да я възприемаш кат свой имот, кат орна нива, бе, нали вдяваш, кат бахча насред кър. Па ела сега глей мойта вейчица ква ми се е ошишкавила, бе... жена за чудо и приказ: ходи из дома и паниците звънтят, нищо, че съм лял бетонна плоча под дюшемето.

– А бе, сирак съм – удари го на молба моичкият, – мислех така... некоя по-имотна, по-засукана... Виж ме колко съм окаян. Ей, на! Само туй якенце ми е, и то вехто, та вехто. - Па си обръща джобовете, и хастара обръща, да видим демек, че и пари си нема. Жив артист!

И ми стана мъчно за него. Дожаля ми. Харесва ми, а пък доста плах. Викам: майната ти, оди си по пътя. И са врътвам, тръгвам аз да си вляза обратно в спалнята: да рева, поне да се нарева. Пък Тодор ме завръща като некой добитък къде кухнята:

– Тоз – кай, – не е хич за изтърване. Или сега – кай, – или никогиш!

Както и да е, напи се пак шифьорчето, от мъка се напи, плака, човекът му и с човек, турихме го да спи при свинете и годежът взе, че стана. Курдисаха ме в камиона и... чао, Миче–чао, Тоше... отпрашихме къде неговото родно село Килимявково в другия край на България, чак къде Врачанско, да ме покаже на майка си и на баща си, и на цялата си рода, щото се оказа, че въобще не бил беден и сирак.



Посреща ме оназ начумерена, изгърбила се, мяза на костенурка, подава си главата от корубата:

– Кое е туй плашило, бре, де ми го водиш, дет ми улазя баш у дворо да ми плаши кокошките? – реве.

– Не съм аз плашило, ма, додох снаха да ти ставам.

- Снашица значи - тури ръце на кръста и зъбите й чак до кътниците лъснаха в злато. Усмихва ми се, демек.

А моичкият мълчи. И тейко му... и той мълчи, па се и муси. И целият им джинс мълчи и всички ма мерят изпод вежди, все едно на кантар ма теглят и все ексик им излиза. Само оназ - злобна, та чак весела. Мята бутове назад-напред из двора. Ми сега!...

– Шъ са оплача на полицията – викам.

– Па оплачи се - каже, - ако щеш и на селскио пъдарин Митре, и на оня, де пасе патките, и на арменскио поп оди се оплачи! – Хилят ми се осем човека насреща, а мен ми се плаче, къса ми се сърцето и една буца... ей тук на, под лъжичката. Викам си: а-а, таз тъй няма да я бъде, я да обърна аз другото листо.

– Ела – рекох на моичкия, – ела да ти пошепна нещо на ушенцето.

– Недей я доближава-а-ай – пищи майка му, – шъ та омагьоса... Тя та е омагьосала та, кьорава ли съм да не виждам! - проплака, взе да си скубе косите: - Туй не е вече моят син. Моя син... чавка му изпила акъля. Зачерни ма моят син непрокопсаник. Къщата ми изгори.

– А, ма – моля й се с добром, – остави сина си на мира... – И го прихватям полечка под лакътя: – Слушай, мой човек, аз вече не съм онуй моме с пръст небарнато. Знаеш ли, че мога детенце да родя и шъ го писувам на твое име, на твойта фамилия туй дете, щото ти шъ си бащата?

Мълчи, муси се, хапе си бърните. Да ги хапе! Да не съм го калесвала в село да дохадя, в нашта къща, в мойто легло! А оназ вещица по двора се тръшка, косите си хептен оскуба, двора стана целият на фандъци:

– Ле-ле-е-е! Ле-ле! Ле-ле! Ле-ле! Отде па се домъкна таз чума църна? Отдека па баш назе уцели?

Показвам се аз на балкона, косичката си оправям и бялата якичка:

– Що да съм чума, мари? Затуй, че го допуснах до мене ли? Да бех чума, щеше ли той мен да залиби?... Нали тъй, бе – ръчкам го изотзад, – ти мъж ли си, или какво? Айде, кажи им кога шъ ни е сватбата. – А той: хък-мък, преглъща ли-преглъща. – Чуйте ма бре, е-ей – дера се аз от пeнджерчето, – таз неделя ний подписуваме, пък вий квото щете правете.

И се залостихме двамца с шифьорчето, емен-емен, до неделята нос не подаваме. Пък в неделя сабахлен дигаме се от леглото да ходим в кметството. И като попоглеждам навън, що да видя...

Онез осмината премели и подредили двора и улицата отпреж като за сватба. Майка му ми носи булчинската премяна. Сестрите му ми решеха косите. Братовчедка му ми мери едни бели лаченки обущенца с висок ток. И ми туриха сребърно венче на главата. Баща му и чичовците му по едно време почнаха да дънят с пищови и чифтета. Къртят тавана тез щури мъже с ей-таквиз сачми, едри като грахови зърна: дан-дан-дааан. Гърмят и врещят хептен пощръклели:

– У-дя-дя-я! Ай, сбирай се, велик роде. Наш чиляк се жени. Селото да заповеда!На хаирлия да е!


Всичко харно, та харно, само дето братовчедът Тодор се не яви на таз моя сватба. Бре-ей, сватба невидяна по нашия край! Щото аз инак нийде никого си нямам. В неговата къща се запознах с туй либаво шифьорче; Тодор бе човекът, дето ми направи работата за шифьорчето: напи го и го бутна в постелята ми... Майчица си нямам щото, чеиза ми от умрели баби сбраха, тате се спомина поради офтика, бог да го прости, ни брат-ни сестрица край менека. Ала сега, като ги народя пълна къща дечица, шъ го викна тоз мой щур братовчед. И шъ му река: “Ела, Тодоре! Ела ми, кучи сине!”





--------------------
Если нельзя, но очень хочется, то можно!


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
Jores
Tester Independent
***

Регистриран: 15.05.2012
Мнения: 1265
От: Пловдив, България
Re: Пловдивски приказки и разкази от tisss
    #2954638 - 19.09.2012 17:48 [Re: Jores]

6. БАЩА МИ


Цяла нощ валя и вятърът свиреше в голите клони на дърветата. Болеше ме стомахът и не можах да се потопя дълбоко в съня, все изплувах-изплувах и така, чрез болката се чувствах плътно свързан с ония нощни шумове, които ни правят част от природата и част от всички хора по света. Мислех си за влажната пръст долу, пред блока, за зелената тревица, дето издържа на зимата и сега пие ли, пие с коренчетата си.

И си представих как от втория месец нататък, мили татко, купчината пръст върху гроба ти почна да се сляга, как по едно време се отвори дупчица като от къртица точно там, където би трябвало да е главата ти, и тогава наивно си мислех, че и мъртвите под земята понякога дишат.

Прости ми, ако можеш. За всички разочарования, свързани с мене, ми прости, ако можеш. Татко! Нали мъртвите всичко прощавали…

Никак не се разбирахме с тебе, ама никак! Ти бе толкова рязко определен в пространството, тъй осезаеми ми се струваха твоите мисли, движения, чувства, малкото думи, когато си искал да говорим. Прости ми и за това, че ни веднъж не те послушах; впрочем, слушах те внимателно, дори се съгласявах понякога с тебе, но правех само онова, което сам решавах. Ние просто не можехме да тъчем едно и също платно, изглежда не сме били създадени за баща и син.

И сега разбирам: би ти подхождал който и да е от братовчедите ми, само не и аз! Не и аз. А тъй самотно ми е нощем, когато си мисля за тебе. И тия жени наоколо… Вечно намират за нещо да са недоволни; ако не мърморят, ако не обвиняват, ако не осъждат някого и нещо си – циврят и заливат света със сълзи. Не ги разбирам.

Помниш ли как ми даде да покарам онова новичко пъркалце, оная „Явета”? Беше червена, тъкмо я бе купил и ми даде да се пофукам из махалата, по улица „Люлебургаз”. Бях в шести клас. Защо побърза да продадеш моторчето! Многобройните ти мотори след това никога повече не ми позволи да карам…

А твоят брат, най-големият от петимата харманлийски братя чичо Митко, дето има две дъщери, веднъж, като си бъбрехте и влязох при вас, рече: „Ей това е синът! Дето иде, все нещо ще донесе. Мъжкото внася, женското изнася”. Бях в трети клас, ходили бяхме от училището до целулозния завод на гара Септември, ако вече има такъв завод и такава гара, и за тебе бях донесъл крива медна тръбичка. Изрових я от боклуците край завода. И ти я дадох. А ти не й обърна внимание, запрати я в една от кутиите с метални джунджурии и продължихте да си бъбрите за вашите мъжки работи.

В шести клас, жестоко ме би за едни биелни лагери, шведски… Приготвил си ги бил за NSU-то; намерих ги в твоя шкаф увити в кафява намаслена хартия и си направих количка като другите момчета. Просто не открих по-големи и тия шведски лагери бързо се разбиха. И на другия ден, като се върна от работа и дойдох да ти се похваля, ти се ядоса. Би ме със салкъмова тояга; имаше по нея големи криви шипове, но не плаках, само виех като животно.

Мили мой татко, знаеш ли колко щастлив бях, когато се хвалех с тебе! Помниш ли ония състезания по Пещерско шосе – до Острова и обратно, покрай стълбичките на Бунарджика нагоре, до паметника Альоша… Валеше дъжд и на всички кросаджии лицата им бяха като на коминочистачи изкаляни, че залягаха ниско над резервоара, като смешно се дупеха. Ти единствен яздеше като на парад и отдалеч лицето ти грееше бяло и чисто.

"Бягаше" (състезаваше се) с номер "45" и Zundap-ът добре "грабеше", ама насред Острова, където е сега пловдивската Гребна база, на оня, преди тебе - на Байката, веригата му паднала и ти си спрял да му помогнеш; та завърши тогава пети, а Байката – четвърти. Че си преценил – по право му се полага да е преди тебе. Спомням си, донесе найлонова риза за награда, но тогава ли беше то или от друго състезание?... Спомняш ли си, мили мой мъртъв татко!

А като бях четиригодишен и живеехме под наем зад фурната на улица „Перущица”, на „Захари Стоянов” 17, смени строшеното колелце на дървения ми джип - оня, червения, дето Дядо Коледа ми го донесе. Вдигна покривката откъм ъгъла на масата и с голямата раш-пила заобли буково трупче…

И веднъж, като валеше... пак бе дъждовен денят – с майка дойдохме при тебе, край село Марково; военните те бяха "взели запас" и цял месец те нямаше. И като се заизкачвахме и се чудех как ще те познаем сред стотици еднакво облечени и остригани войници зад телените мрежи насред стръмна поляна, майка ми стисна ръката и каза: „Това е той! По походката го познах. Само той върви тъй и само неговото лице е толкова бяло”.


След година се роди сестра ми, която силно прилича на тебе… А аз никак не ти приличам!

Когато сте ме зачевали с майка, спомените от фронта са ти били пресни и нощем вероятно си имал кошмари. Няма начин да не е така; как иначе да си обясня тия картини от войната, които ме нападаха нощем - мене, петгодишния ти син? Не съм ходил на война. С карабина съм стрелял два или три пъти и бях най-непохватният сред момчетата. Пък ти си бил точен стрелец…

И си мислех снощи, като все не успявах да заспя… И си мислех за големите мъртви мъже – как лежат в пръстта тия големи мъртви мъже, как нежна зелена тревица спуска коренчета и пие дъждовна влага. И коренчетата се спускат все по-дълбоко и по-дълбоко, и по-дълбоко в земята, където е топло-топличко.





--------------------
Если нельзя, но очень хочется, то можно!


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
Jores
Tester Independent
***

Регистриран: 15.05.2012
Мнения: 1265
От: Пловдив, България
Re: Пловдивски приказки и разкази от tisss
    #2955336 - 21.09.2012 09:23 [Re: Jores]

7. МЕЛОДИИТЕ НА ДИНО




Ще ви издам една тайна: мелодиите. Те се появяват някъде дълбоко у мен и ме изпълват, изпълват като голяма черква; всичко започва да трепти, да запява, гърлото ми пресъхва, и ако ме срещнете в такъв момент, аз не ви познавам, нищо не бих ви казал, понеже очите ми са затворени за вас и за останалите наоколо.

Когато открай-докрай се изпълня от една мелодия, аз изпитвам най-сладко блаженство, аз съм на Седмото небе и всички хора с техните дребни грижи, и всички хора с техните дребни радости са ми чужди... защото – независим и от себе си – се издигам нагоре-нагоре, над всички, над всичко и... пея.

Те не могат да се чуят. Чувствам ги някъде вътре у мен, но не съм сигурен къде точно ги чувствам. Лошото е, че се появяват толкова рядко, а и живеенето изобщо е нещо прекалено угрижено.

Когато умря Дино... една седмица подир това си наложих да бъда добър, мил човек. Ставах преди останалите, измивах се тихо в банята и излизах от къщи. Опитах се никого да не безпокоя, светът да бъде доволен от мен. На тролейбусната спирка заставах мирно и кротко, обърнат към себе си; не се взирах в очите на хората, както правех преди, а гледах в нозете си, като се стараех да мисля безобидни неща, например, колко добре му стои вратовръзката на някой политик.

Всяка сутрин тролеят ме изсипваше на определено място – градската Чифте баня, постройка от ХV или ХVІ век. Оттук поемах пътя си. А пътят ми не бе сложен: първо минаваше през телефонната кабинка вдясно от тунела, просвредлен под Трихълмието. Влизах, вдигах телефона, набирах напосоки шест цифри, и когато мъжът или жената отсреща се обаждаше: „Ало, кой е на телефона?” – казвах тихичко: „Смилете се, моля ви! Дино умря”.

В най-добрия случай чувах гласа на някой възрастен човек: „Бог да го прости!” – но аз не съм набожен, не вярвам, че Бог съществува, и такъв отговор ме натъжаваше още повече. Такъв отговор е като сламка, за която се хваща удавникът, а знаем, че въпреки усилията му, удавникът все пак ще се удави; но е тъй сантиментален оня момент, когато обреченият посяга възрадван към нещо, дето изобщо го няма в света.

И тъй, хората до един (с изключение на някое старче) се дразнеха, заканваха се, обиждаха ме с фразички, които трябваше да докажат колко не им пука за моята мъка, колко малко ги интересува кой страда в тоя объркан свят, псуваха ме дори. Звучните псувни съпровождаха моите мелодии в Пловдив от най-ранно детство.

На втората сутрин някакъв тип ми рече: „Върви по дяволите с твоя мъртвец! Аз да съм жив, не ме интересува нищо друго”.

На четвъртата сутрин женски глас унило запротестира: „Защо настояваш и ние да страдаме!? Остави ме моля те, имам две дечица. Не ни безпокой. Достатъчно грижи си има всеки, достатъчно болка. Повече не безпокой останалите хора, умолявам те”...



Старинната Чифте баня в Пловдив



И аз понасях върху гърба си тъгата по Дино. Вървях бавничко по тротоара с надвисналата над него мека и гъста, почти непрогледна мъгла. И ми беше тежко. Чувствах се в плен на болезнена печал. Беше ми ужасно, понеже мисълта за един мъртвец е нищо в сравнение с мисълта за живите.

А те ме заобикаляха от всички страни. Вървяха задъхани с мен по улицата, задминаваха ме, избутваха ме от пътя си в някоя кална локва, без да се извинят, без дори да ме забележат. Тъй съсредоточени в своя мираж, в някоя своя особено важна цел! Сблъскваха се на някой остър ъгъл, със зъби и нокти воюваха помежду си. Случваше се да ги погледам как се налагат първом с думи, после с юмруци.

Повечето - запъхтени, опиянени от своята, според тях – чудесна идея, пресичаха срещу червените светлини на светофара. Леките коли, камионите и автобусите със свистене, със занасяне на колела върху влажния асфалт заковаваха муцуна насрещу им. Тия хора рискуваха живота си за някоя фантастична глупост, само понеже фантастичната глупост ще накара съседът им да се пукне от завист. Да-а, повечето рискуваха живота си при всяка непредпазлива стъпка, ала бяха доверчиви, вярваха, че има Господ над главата им, че Ангел Спасител е разперил широко красиви белоснежни крила, та не мислеха колко бързичко, колко рязко може да приключи това шоу животът.

Никой не мислеше защо сме на тоя свят. Може би единственият бях аз. Виждах как цялото това множество с хилядите си усти и бели дробове пъшка в тролея, мърмори или хленчи, докато чака да докарат вестниците сутрин, как бърза, как направо ще си строши нозете да препуска през живота, само и само да грабне трошица власт, богатство и слава преди врабците. И защо тича това множество? Закъде се е забързало и запъхтяло!

Ала тъгата по Дино не ми даваше да мисля дълго за тия неща; тя ме принуждаваше да се страхувам.



Времето на моя живот разделих на две: Слънчево детство и юношество до смъртта на Дино и Ерата на мъглите подир смъртта на Дино.

Когато съм се появил на белия свят, Дино бил възмъжал физически и някои плахо го наричали Истински мъж. Той ме вземал в ръце, разглеждал ме като ревлива, крехка... много крехка и чуплива вещ... опитвал да открие приличаме ли си. До това време успял да преживее раните от една война и да започне втора – войната за моя и неговия живот. От първата – Голямата война, се отървал с някои драскотини по душата и с купища кървави спомени, които ми разказваше с голяма неохота и отвращение понякога, подир настояване и обещания от моя страна да бъда верен и послушен син, такъв син, какъвто светът до тоя момент не е виждал.

Та ето една от тия истории.

Взводът на Дино трябвало да заеме позиция срещу известна с умението да воюва безмилостно немска част. Започнали атака срещу немците късно вечер край реката Драва и край селца с ей такива имена: Драва Чехи, Драва Соболч, Драва Полконя, с осем леки и две тежки картечници. Куршумите светели красиво като поток от новогодишни фойерверки.

Докато направи първите няколко крачки, изскачайки от калния окоп, всеки от ротата се страхувал да не загине; в разгара на сражението обаче, когато наистина били ранявани и убивани от куршумите и шрапнелите, страхът се изпарил. Да се чудиш как у плахия допреди миг човек се събужда разгневеният хищник, освирепял за кръв, ненаситен да убива всеки, оказал се насреща му.

Дино се увлякъл напред, направил онова, което канцеларските плъхове в тила, ония тъпи канцеларисти с по две и три звездички на пагона отразяват с изплезен език в Историята чрез фразата „пробив на локалния фронтови участък”. Нямаше да ме има, ако не бил прикладът на немската лека картечница "MGМ". Заблуден куршум уцелил приклада и го пръснал на късчета, понеже куршумът бил „дум-дум”, предназначен да троши и раздробява човешки кости.

Така започнало продължителното отстъпление на Дино, което външно никой от околните не усетил. Било като изтрезняване подир тежко пиянство.

Малката война се оказала не по-малко опасна. Тригодишен, у мене се появило твърдото намерение да се отърва веднъж-завинаги от пикливите пелени, както и веднъж-завинаги да престана да слушам как Дино щял да ме хвърли от прозореца, колко досадно ревливо и подло малко същество съм. Значи, преживял съм тоя мимолетен период на отчаяние от собствената си посредственост, докато Дино едвам преживял малария.

Спасили сме се по чудо. Впрочем, за миналото рядко говорехме. И не че сме се страхували, а простичко казано: много обичахме живота.

Когато навърших първите си десет години, Дино ми издаде голямата си тайна: мелодиите. Ето как стана това!

Той срещна една хубава жена. Хубавата жена вероятно също го хареса и необяснимо защо двамата се отдалечаваха от мен в някоя горска местност да се любуват един на друг, да се прегръщат, целуват, да се галят сред песните на щурците и сред лекия полъх от пеперудени крилца.

Губеше се с нея по цели дни и нощи. Отначало се правех, че нищо не забелязвам, но един ден ми стана непосилно да потискам самолюбието си и му казах: или нея, или мен. Тогава, като помълча два дена, за пръв път ми спомена за мелодиите.

Когато бил с Нея (присъствието й винаги да съм бележел с голяма буква, негово настояване, на Дино)... Та когато бил с Нея, мелодиите го изпълвали като параклис в планината, погледът му се отвръщал от дребните хорски грижи, той се издигал... все по-високо и по-високо, като хлапе се радвал на дъгата, на вятъра, който рошел косите му, на облачето, което му изглеждало очарователно, на небето, което му се струвало бездънно, на земята, която пред очите му се отваряла хем необятна, хем майчински ласкава със своите цветя, треви, птици, насекоми, влечуги. В такива моменти плачел от щастие.

Помъчих се да го разбера, но докато ги виждах двамата заедно с Нея, бягах и се криех и аз от тях в някой тъмен ъгъл, изплаквах пред мишленцата своето детско нещастие и самота.

За бъдещето не говорехме. Дино никога не каза: „Това ще направя”. Предпочиташе да върши нещо, вместо да мечтае на глас. Спомням си, веднъж отидохме на лов...

Тръгнахме да бием зайци, но край пенлив ручей съзряхме вълк и Дино рече: „Убием ли го, свършваме добро на тоя свят”. Съгласих се. Никой не беше ни учил как се убива вълк. Тръгвам към вълка, като си придавам безразличен вид. Бях примамката и ми бе трудно, а Дино трябваше да стори по-лесното: да стреля. А той трепереше, сякаш си преговаряше пристъпите на маларичната треска.

Противно на очакванията ни, вълкът подви опашка, избяга. „Не е бил вълк, а куче” – усмихваше се Дино. Лицето му в оня миг беше лъчезарно, мъжествено решително - няма как да забравя.

Той имаше и едно ловно куче. Двуцевката държеше окачена над миндера в кухничката, а кучето вечно дремеше пред вратата върху залъскана и проскубана ярешка кожа. Към това куче Дино бе милостив: носеше му храна от работническия стол наблизо, решеше го с кокален гребен и го наричаше Джон. Джон беше отличен едър пилчар. Расов хубавец, аристократ сред махленските помияри. Единствената му слабост, предполагам – достойнство в очите на Дино – бе, че не се заяждаше с крадливите цигани, с песовете зад оградата, лаеше рядко с дрезгаво дебел глас и обикновено дремеше замислено като древен философ.



И тъй, един ден Дино трябваше да умре. Почти всичките ни познати деликатно го подсещаха, че му е време да си ходи, тъй да се каже, да освободи място тук - на земята, за някой друг с набръчкана кожа, тъкмо изскочил от майчината утроба утрешен юнак над юнаците, най-малкото – плешив тарикат с нагла усмивка и халка на ухото. И Дино го стори това отпътуване кротко и тъжно, както бе направено всичко, от което се състоеше напоследък животът му.

Събраха се приятели и роднини. Настояваха да го погребем по-бързо, колкото се може по-бързо, за да не се вмирише трупът. Скръбта си е скръб, казваха ми, но има природни и разни други закони, които не се съобразяват с нашите чувства, нали! Тъй ми говореха хората, но аз не желаех да се разделя тъй бързо с Дино. Седях край трупа му и го гледах със синовна обич и признателност.

Мина седмица. Трупът стана грозен: подпухна ужасно, отвратително посивя. Тогава се уплаших от тоя него и казах на ония хора, че наистина е дошло времето да го погребем. Хората го вдигнаха от сандъка, угасиха свещите, почистиха восъка от пода и отидоха да го погребат, а аз всеки път при излизане от цветните си сънища тръгвах подир скромната катафалка сам да го изпращам до старото градско гробище. Вървях в мъгливото и печално време и се вслушвах в мелодиите, които ме изпълваха. Но това с всеки изтекъл ден, с всяка отминала във вечността седмица и година вършех все по-рядко и по-рядко. Докато една утрин окончателно се разделих с мисълта да приличам на Дино.

Започваха моите Малки войни.





--------------------
Если нельзя, но очень хочется, то можно!


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
Jores
Tester Independent
***

Регистриран: 15.05.2012
Мнения: 1265
От: Пловдив, България
Re: Пловдивски приказки и разкази от tisss
    #2956045 - 23.09.2012 06:09 [Re: Jores]

8. БУБАМАРА




И тогава братчедът измлати оня между очите. Оня се сви и скочи срещу Гьорги, за малко да му изкърти челюстта с глава, но братчед ми усети номера. Лошото е, че имаше още един – дребен, набит кат сачма, пък аз бех с детето на брата, по-мънинкото, а и в боя не ме бива.

Тоя, нисичкият, отде изскочи, удари Гьорги изотдолу, и Гьорги сякаш престана да вижда, прекрачи към фургона за билети, много смешно прекрачи: кракът му увисна във въздуха... Та почна с тия невиждащи очи да псува, а набитакът се затири към изхода на киното и изчезна. Мерна ми се фуражка, дръпнах детето да се смесим и ние с навалицата.

Стана меллето след концерта в Панаирните палати. Всички бехме за бой наежени, не знам що. Пък ония си го търсеха. Жалко, че братчедът не си пази нервите: види ли скинари, националисти, фашисти и друг боклук, не прощава. И на него не прощават. Има ги разни: каратисти, джудисти, садисти, наркоманчета. Къде ли ги учат тъй злобно като убийци да се млатят!

Чакаме го ний с детенцето при москвича. И ей го, иде и ми крещи:

- Да се омитаме, че от тез мазните михлюзи кифладжии са ми по петите.

Рекох:

- Дай аз да карам.

Той:

- Не.

Залетели сме се към Перущица. И по пътя, току при първите къщи на Йоаким Груево ни застигнаха. Викам на полицая:

- Малкият има чиш, моля те да свършим една работа.

Пусна ни полицаят и аз зарязах детето, хукнах през плетищата. И както тичам, взе, че наистина ми се приходи по нужда... По голяма нужда. Бре!

Набутах се в един строеж и в сумрака, гледам, почнали да коват дюшеме, а три метра под дюшемето – изба. Стъпих на некована дъска и стъкла некви, опрени до стената, се сурнаха с трясък долу. Големи стъкла, всеки случай. Пък строежът – лепнат за къщурка колко Дядовата ръкавичка, хем с коминче, и коминчето дими.

Откъм къщурката, чувам, някой сурка налъми към мене. Показах му се, тъкмо си вдигам гащите, и те ти го! - напреде ми мъж сто и двайсекилограмов, около метър и дивендисент, към петдесегодишен, в дамско кожено палто, бели бермудки на цветенца и със забрадка като същинска мома мюсюлманка.

- Кякво има? - вика.

- А – рекох, – аз така, случайно... Само минавам.

- Няма случайни работи в тоя живот - вика. - Не те питам що те води
насам, а за чий курец си клекнал да ми сереш баш тука.

- Виж - казвам, - с две голи ръце ти какво искаш? Мен полиция ме гони.

- Много си ситен - вика, - полицията с теб да се занимава.

- Не съм ситен, на двайс и една съм и съм почти метър и шеесе.

- А, тъй ли! Не ти личи. Я ела на светло да те видя!

И влязохме в съборетината. Пък вътре не аз, той взе да ми се изповядва.


Жена му - в Пловдив, той - тук. Деца нямат, че жена му не ще да ражда, да не й увиснат циците. Тъй рекла. И той кандисал.

- Децата - вика, - кат израстат и си вземат хляба в ръце, вече не са деца, щото дамара ти дирят и все: дай-дай-дай, доде ти вземат и душата най-подир.

- А къщата за кого градиш?

- За никого – вика. - За менека си я градя и за оназ мръсница. Ама тя едва ли ще се върне.

- Що да се не върне? Жените са като котките: връщат се, дето са яли и са се търкаляли.

- Няма да се върне, щото ги има трима тарикати, дето я наобикалят. С трамвай само не е лягала кучката, че в тоз византийски Пловдив само трамвай не са се сетили да прекарат.

- Ей, не ми се слушат глупости!

А къде да ида! Братовчеда го сгепцаха. Хлапето... то ще се върне при москвича. Що да ходя при москвича?! Да ме закопчеят и мен ли, да ме мъкнат по участъците?! Не съм се пердашил, не съм псувал на майка, чист съм, не съм се излагал на публично място, само рекох на оня педераст да остави момичето. Може всякаква да е, никой обаче не му дава право да й бие шамари.

- Да ти запаря чай? – вика. - Вървиш десетина минути през къра, и си в Царството на билките. Знаеш ли колко ми е дъхав чаят!

- Че прави. Що питаш!

- Ти – кай – си дошъл да ми сереш на мечтата... на къщата, дето с мерак я градя, аз чай ти правя.

- Ех, човече, що те заряза оназ! Че мрънкаш и намилаш ли?


Мълчи, гледа ме и мига-мига. Мъж, а на бузата – сълзичка.

- Е-е, таз хич не ми харесва! Ставам и си тръгвам! В Йоаким Груево всички ли сте таквиз чувствителни?

Пък той:

- А полицията...?!

- Ега си! - разкрещях се. - Как па налетях баш на теб!

Усмихва се, гледа ме, още малко, и ще стане да ме цуне.

- Около четирийсетте е - казва, - обаче изглежда по-млада, че е слабичка, стройничка, с високо дупе. Иска я животът, аз се уморих, не й смогвам на крачката. Две години бе жива реклама на Обувния завод, показваха я по телевизора в кожени ботушки до коляно и минижуп. Нямаш представа каква прелест.

- Хм, прелест! За чуждите мъже.

- Пробвах да се самоубия, като узнах първия път, че легнала с друг. Нагълтах се с хинин и каквото ми падна. Още ми горчи на небцето, като се сетя... Свикнах обаче. Хубавите ябълки кой ги яде?!

- Прасето. Че кой друг!

- Мъж на хубавица си има поне двамина ортаци-баджанаци. В очите ме лъже, и пак й вярвам. Не съжалявам обаче. Добре, че я има да грее като слънце и да омагьосва света.

- Не тя, ти си за трепане.

- Ох, да знаеш какви й се увъртат! На ресторант, на курорт в Китен, на Боровец с капитан Спасов от парашутните части, с общински съветник един наперен такъв, с доктор Машонов от ортопедията. Мотаеше се у дома и един чалнат художник, Колю Карамфила: предложи ми пари да я рисува как се изтяга гола в леглото. В изкуството да я изложи за вечни времена насред пловдивската Чифте баня.

- Кой знае каква е истината! – теша го. – Па и що ли за жена ти е таз? Какъв ли па мъж си й ти? А че бий се бе, човек. Като толкова си я обичаш, бий се. Я се виж какъв си як! Камък да стиснеш, вода ще пусне, а ти... Иди и се бий с онез мъжкари, белким се стресне кучката и се върне при теб.

Рони сълзи.

Мен братчедът ме изкефи, че се хвърли да отърве не само момичето, а и честта на кюнлията, де я блъскаше сред панаира в Пловдив. И Гьорги с юмрук рече да му изясни. Ще си ги отлежи сега Гьорги в шоколадената тия тукати, но си бе прав. Тоз тук... баба край оджак. Писана хурка му липсва и къделя овча вълна.

- Какво се окуми? - питам.

Бърше очи, усмихва ми се, както си е с черната забрадка пребраден:

- На кой ли будала къщата ще изгори Моичкото слънчице, ей това напоследък ми се върти в акъла.





--------------------
Если нельзя, но очень хочется, то можно!


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
Jores
Tester Independent
***

Регистриран: 15.05.2012
Мнения: 1265
От: Пловдив, България
Re: Пловдивски приказки и разкази от tisss
    #2959040 - 27.09.2012 12:54 [Re: Jores]

9. ТРИМАТА БРАТЯ И ЗЛАТНАТА ЯБЪЛКА




Една жена, пенсионерка, бивша учителка в разстояние на четирийсет усилни години, понастоящем с мизерна пенсия от 138 лева и 72 стотинки*, имала трима сина студенти, а пък мъжът й се запилял по чужбина, забравил да се върне в семейното гнездо, т.е. в скромната бетонна панелка от 54 квадрата, та за него няма какво да говорим, понеже интересните работи стават не по света, а в нашата китна Татковина. И тъй - случайно някак, от само себе си на двора пред закелявелия жилищен блок в самия край на града, току зад веселото циганско гето с течащата по улицата помия и овце на втория и третия етаж, тъкмо тук, да се не надяваш! - поникнало дърво, ама не какво да е дръвце, а от ония редки овошки, дето раждат златни плодове и ги има само в народното творчество. И дървото всяка година раждало по една-едничка златна ябълка - някъде около 800 (осемстотин) грама 22-каратова златна превъзходна, тип „мичуринка”. Птичката, която изакала семенцето, била яла нейде из ябълковите насаждения във великия братски Съветския рай. Не било то просто ябълка, а едва ли не миниатюрно тикве.

Е га ти!

Както се случва в живота, тъй и в приказките, хубавите работи никога не идат сами, та и в тоя случай - покрай златната ябълка завъртяла се тъдява някаква си мутреста Хала. Ама не досажда целогодишно, а само в оня сюблимен момент, кога в разстояние на двайсет и четири часа някакви си мичуринката узрява съвсем и става годна за консумация, т.е. за бране и продан. Та халата, съвсем като у дома си, долитала в тъмна доба и всяка година отнасяла богатството в гори тилилейски, демек – в своите вълшебни конаци.

Днес така, утре така, нашите хора – пенсионираната даскалица с тримата сина, хептен се озъбили от глад. Пък с мизерна учителска пенсийка за кое по-напреж! Тока ли да плащат? Топлата вода и парното ли? Телефонна такса ли? Таксата за университет на сина ли? Пък данъците и таксата за боклука в тая наша держава не са жълти стотинки за простолюдието; пак харно, че не се сетили данък „Диш парасъ” от турско време да възкресят за въздуха, дето го диша раята. Данък-сгради, застраховки разни, ето и личните карти трети път ще сменяме… И всяка от тия благини пари струва. Естествено, взели нашите хора сметка да правят как да се куртулисат от халата-приватизатор и реститут.

Рекъл един следобяд първородният любим син на госпожата: „Майче! Тури ми в туй чанте две-три кила орехи. Шъ ида да вардя златната ябълка, белки не взема да се одремя, шъ чукам орехи, шъ ям, шъ чукам орехи, шъ ям…” И тя му изпълнява, значи, желанието. Обаче през нощта синковецът тъй се отнесъл да лапа орехи, че не усетил кога халата дошла, кога си отишла…


Следната година по туй време, есенес демек, ей ти го иде средният син, дваж по-силен и буен: „Маминко! Ти ме знайш. Метнал съм се на тате, кожата съм му одрал на тоз хайдучага неден… Та с една хала ли няма да се справя! Бързо тургай в едно торбе орехи и само чакай да видиш какво ще й се случи на халата”. Госпожата и нему угодила. Обаче и нему очите се замрежили за сън някъде около полунощ. С пълен тумбак беден човек лесно заспива, лесно го и лъжат. Та халата – пак честита.

Е, писнало й на госпожата. Рекла си: „А бе, това си е съдба. Кога един даскал в таз наша България уважение е видял! Само се лъжем ний с таз ябълка. Майната й на ябълката! От душмани и простотия тоз народ няма да прокопса, та ний ли ще сме баш късметлиите! Нали и в лакърдиите го има туй: Красните ябълки... прасето ги руча”.

Накратко, отчаяла се женицата, но то си е нормално за нормален човек, българин при това, не човек от малцинството, да речем. Понеже онез от малцинството права имат и свободи, пък българинът в България права няма. За него Державата е от душманска по-душманска, да има как жив ще го одере, че се родил българин на тоя свят.

На третата година баш по гроздобер най-ситният, изтърсакът на мама, въси вежди, опитва и той да приказва издебело, пък гласецът му още мутира: „Ей, мамо! То се видяло, че хаир няма да видим поне още хилядо години, ами я дай касапския нож на дедо, оня нож, дето дедо едно време, преди Девети септември 1944-та, клал прасе по Коледа с него”. „Божке-е-е! – плеснала с ръце госпожата. – Ха си само одраскал халата, и ще довтасат поне четирма печени адвокати, троица следователи, дванайсет съдебни чиновници барабар с Главния прокурор на державата ще довтасат и ще те изкарат, че нарушаваш човешките права и свободи на халата. Зарежи я таз, сине! Хич не ти трябва да се захващаш. Не е то за таквиз като назе работа. Карай си кротко каручката, преглъщай, сине, и ще живееш дълго”.

Тъй ги наставяла майка му, бившата даскалица, ала кажете: кой син слуша какво му говорят родителите! Все вирят нос, все в облаците летят туй младите и неопитните. Боже мой, те ще ми оправят света! Не си виждат жълтото около клюна, тичат да катурнат някой властник от креслото, пък подир година-две властникът, дето с гръм и трясък катурнали, поглеж – пак край софрата седи, и хем се зашопарил, бузите му още по-издути, па и говори тежко-тежко, все едно дядо Боже за шлифера хванал, тарикатът му с тарикат. Пак лапа мръвки, а раята – на същия хал, опъва врат тоя народ и си трае.

И значи, дребосъкът се укрива в шумата без майчина благословия, дочаква със зорки очи Старата познайница и Старата познайница тъкмо да посегне към ябълката, Дребосъчко я ръгва - харт с ножа! И халата била тъй ошашавена от таз нечувана дързост, че някак ай-тъй на! - машинално някак отлетяла „хей там в поле широко”, както се пее в песента.

Бре-е-ей, какви работи се случват понякога в България! Също като в старите филми. Най-чудното обаче не е, че момъкът сполучил да опази имота си в тия хайдушки времена. Най-чудното, мили деца, е, че не се явил никой да защити човешките права и свободи на ранената Хала. Нещо повече: народът наизлязъл сънен и по бели гащи по площадите на державата, и както триел гурели от очи, същият тоя едва събудил се от мъртвешка дрямка народ завъртял кръшни народни хора и ръченица, мегданите по села и градища се преизпълнили изневиделица с борци за народна свобода и с всеотдайни родни дисиденти.

Дисидентите първом се заели да спорят кой е по-по-най-дисидент, списък размотавали, надпреваряли се да припомнят на целокупния Български народ кой повече страдал, кой по-яко мразел и ламята, и зулумите й. От най-високо място се чувало как и слугите на бившето Политберо на Це-Ка на Бе-Ка-Пе се радват, крещят и те: „Ха тъй! Дай! Дай, море моя майно льо, българска майка юнашка! Огън да го гори душманина и неговите малки душманчета!”

След едно късо време изяснило се, че "Демокрацията" дошла на тепсия поднесена и всеки, значи, може да си плямпа врели-некипели, какво му текне на ум, може да кълне на воля и самия господин Президент на Републиката, да се прави на велик, да посяга да удря, да залага взрив под портата или под колата на омразния конкурент, да се разхожда преспокойно по градските улици закичен с патлак, манлихера, гранатомет или артилерийски топ; ако ще, на жмичка да си играе с полицията, а господа министрите и самият Господин Главен прокурор на Републиката да си пият кайвето с по едно малко коняче в компания на топ-мафиотите. Въобще, настанало едно всенародно веселие, ум да ти зайде.

Боже, че кога па ний, българите, по-интересно сме си живели!

Малкият обаче, както всички дребни по ръст, решил да изпълни мисията си докрай: да издири къде е леговището на халата, след което естествено да се приключи цялата работа. Едва уговорил двамата по-стари братя. Гледали го те с внезапно задебелели зъркели: "Глей сеа кво, Малчо! Наясно ли си, баке, с международната политика? Ний мое и да сме от една майка раждани, обаче сме от разни партии – единият от нас е от Движението за права и свободи, другият - от Бе-Се-Пе. Ти партия нямаш ли си бе, будала? Хаос ли искаш ти? Как тъй ши заебем партийната линия, партийната дисциплина и нашия славен партиен вожд и ши я ударим на кестерме през просото, бееее? Едеот!”


Девет дни и девет нощи ги увещавал нашият човек, най-сетне ги кандърдисал да поемат задружно по кървавата диря. Вървели, що вървели тримцата, съглеждат насред полето рушнат кладенец от време оно, от Римско време, демек. Явно, халата, както вероятно вече се досещате, се била бухнала в кладенеца; дотам водела кръвта. То и кладенецът не бил един най-нормален кладенец, ами от него се слизало до По-долната земя.

Ха сега, гледай майтап!

Първородният син не бил баш навит, ама пък нали трябвало да сбира политически дивиденти в обществото, та се вързал през кръста с въже, дал наставления като как да бъде спуснат и като каква сигнализация ще се приложи, па храбро се хопнал в дупката. Харно, ала дострашало го, като останал насаме със себе си, със съвестта си, демек, та дал тутакси знак да го изтеглят обратно. Завтекъл се да ги прегръща с ей толкави зъркели и широко разперени обятия. „Братлета! – рекъл. – Няма смисъл да се хабим. Животът е пред нас, мили братя, животът е красив, а халата сто на сто трябва да е опнала търнаци, да е гиберясала. Ай да се махаме от туй кофти място, да ходим да строим животя нов... както се пей в песента. Капетализъм ще строим, мили братя, нема лабаво! Капетализъмът не ще молитва, иска мотика”.

Средният, и той подир малко запял същата песен: „Амче тя халата ще да е гушнала вече букетя. Вечна й памят! Да я забравим, братя. Да отгърнем нова страничка в славната наша Българска летопис и повече да не претакаме стари джибри. Тъй де, таз оклепана с кръв страница от Историята вече е затисната от нови световни събития. Отгърнали сме нова страничка, нъл тъй! Я глейте кво ясно бъдеще ни чака отпреде. Капетализъмът, братя, иска мотика, хем мотика с дебел сап!”

А Изтърсакът ги гледа ококорен, слуша какви ги усукват, клати глава: „Я, братя мили, и язека да се пробвам!” „Ма кво ще пробваш бе, Малчооо… Таз страничка вече не щем да я препрочитаме. Ай стига си се халосвал по ланския сняг!” Тъй един през друг мърморели братята, па накрая го изпсували цветисто и сочно, както само българин го може: „Ай, оди си по пътя, ахмак с ахмак. Оди си троши кокалите, кат си толкоз прозд, мамицата ти щурава да ебем!”

Пуснали го в дупката и наистина слязъл той на По-долната земя. Даже дворецът на халата първом му се набил в очи с високи триметрови зидове, ячки телохранители и фотокамери по ъглите. Пофлиртувал той с трите й щерки, особено с най-малечката, най-писана и най-дяволита. Ама па какво да меси женуря в отговорните мъжки дела! И значи, Малчо откомандировал трите хубавици при братята на Горния свят, да имат онез храбреци какво да делят, за какво да се джанкат. Досещате се навярно, че като видели как Писаната мома размята поли, как върти дупе, хлътнали до уши в романтични блянове, обзел ги един мерак, не ти е, майко, работа!


Към по-големшките трътлести двенки се отнасяли учтиво хладно, бетер английски лордове, сякаш онез двенките били не моми, ами две възглавници, натъпкани с перушина. Което пък изпълнило двете цоцоланки съвсем не с най-харни чувства… Но това, мили деца, е сюжет от друга – реалистична, бих казал, приказка, докато тая тук приказка е вълшебна приказка, нали!

Между другото, Изтърсакът се срещнал с Халата, и - като последица от таз тяхна среща „тет а тет” (както казват француците), халата предала – според легендата – Богу дух, въпреки че на щъркели и легенди дип не бива много да се вярва.

Какво обаче става по-нататък...

Улисани да угаждат на Хубавелката, двамата братя търчали назад-напред с изплезен език: берат китки, вафли й носят, предлагат й шам-сакъз, дъвка и швепс, бъркат й кафе, причакват я по ъглите, колкото да й рекат „дзак, моме!” – накратко, изпаднали в онова еуфорично състояние, което превръща обръгнали инак мъжаги в кашмер за махалата. Но и това, мили деца, е сюжет от друга – тоя път романтична! – приказка. А нашата приказка, да не забравяме – е въл-шеб-на.

Та батювците зарязали брата си и той, вече забравен от цялото общество, по всемирния Закон на гравитацията пропаднал още по-надолу. И понеже, падайки, не успял да се тръшне върху Белия Овен, насадил се – вай, завалла! – върху гърба на Черния Овен; и Черният Овен го смъква на Още по-долната земя, дето вече е такава мизерия и суша, че някаква си там простосмъртна бабка месела тестото с плюнки, моля ви се.

Ама че хигиена! Това на нищо не прилича!

И таз добра душа Изтърсакът, като научава от женицата, че и тук, съвсем на дъното на света, съществуват мракобеси, т.е. вече не просто хала, а съвсем Триглаво чудовище, дето се храни с прясно моминско месо… завтекъл се, значи, да помага на местния цар, по-точно – на неговата царска щерка, на която тъкмо й предстояло да бъде изядена. Ама от кого изядена? От Триглавото чудовище, естествено. И тогава то щяло да пусне топлина и ток, и вода за пиене, пране и поливане. Т.е. то било като нашенските монополни чудовища „Електроразпределение”, „Топлофикация”, „Газпром”, „Лукойл”, башка останалите по-дребни кожодери български.


ЛИРИЧЕСКО ОТСТЪПЛЕНИЕ:

Честно казано, луд съм по вълшебни приказки заради бързината, с която добрият герой извършва подвизи. Виж, светът на възрастния българин е далеч по-скучен точно защото в тоя наш възрастен свят, да го назовем: в това наше Подразделение адово на Международния валутен фонд, място за подвизи няма, всичко е логично разчетено до стотинка, до цент, предвидено до грам и милиметър. И ако простосмъртен българин си въобрази, че може да извърши подвиг, него просто го бият по лице с ритници да му докажат, че хич не е прав.

Ех, лошо, ех, лошо светът е устроен! А може, по-иначе може...** Що сега не съм дете!

Та нашият юнак тутакси се справил и с Триглавото чудовище. Извадил оназ чекийка от джобчето и клъц-клъц-клъц… куртулисал и тоя подземен народ от неговия душманин. За награда местният цар му обещал: каквото пожелае, да му го изпълни; и момъкът рекъл: „Помогни да се върна в бащино ми огнище, в мамини ми двори, че ми й домиляло, не ща вече да питам облачето бяло”.

Нали! В края на краищата, и най-големият храбрец изпитва носталгия по роден дом и отечество. Нищо, че обикновено в родния дом и отечество никой юнака го не бръсне за юнак; обратно – обикновено го гледат като рошавата гарга в рода и семейството. То и братята му да не би боб да хвърлят за него, я!

Мили деца! Това е приказка за приспиване в ледените зимни нощи, кога токът е скъп, а парното сами сме си го спрели. Нищо, че я разказвам малко по-особено! - таз приказка има здрава философска основа, която може да се изрази с една само дума: оптимизъм.

Оптимизъм е да вярваш, че Доброто накрая побеждава идиотите. Оптимизъм е да живееш с крепка надежда, че най-чаровното момиче от махалата ще се омъжи за най-достойния момък, а не за някой дърт морален урод с пари в швейцарска банка. Оптимизъм е да крачиш през лайната без чувство на страх и ужас от живота, да не се потиш, да не ти трепери гласът, кога застанеш лице в лице срещу подлеца и мародера. Оптимизъм е да обичаш дори гадината, която зад гърба гроб ти копае.

КРАЙ НА ЛИРИЧЕСКОТО ОТСТЪПЛЕНИЕ

По-нататък в приказката Изтърсакът отива да отдъхне на сянка под клонесто дърво. Представете си, отгоре имало гнездо с девет орлови яйца. И докато изнуреният от подвизите юнак кротко примлясквал насън, ето че Злото пак се появява, сега в образа на Триглав Змей. Докато Змеят с трите глави, съскайки, се вие и пълзи нагоре, орлетата тъкмо се излюпили и запищели. Ами че те веднага усетили, че проклетникът иде да ги изяде! Писъците събуждат юнака. Юнакът тутакси се ориентира, вади пак оназ чекийка и - хряс-хряс-хряс, оппала-а! – и това зло вече го няма.

Да, ала сега се появяват орлите-родители. Виж ти каква неблагодарност! Ще го накълват до смърт, с клюн ще го разкъсат него, Спасителя на техните рожби!... Животът му висял на косъм.

Притеснихте ли се?... Спокойно! Лошо няма да се случи. Доброто, сторено от момъка, върви подире му и го пази. Значи, разписукали се орлетата: „Мамо! Тате! Какво правите?! Тоя юнак ни спаси живота”.

Да-а-а, такива работи стават и в реалния живот: воюващите от предната фронтова линия да се втурнат един към друг, да се запрегръщат, да плачат с горещи сълзи от умиление. Това са красиви мигове, мили деца. Тия мигове са като върховете на Хималаите окъпани от Божествена светлина.

По-често обаче се случва непоправимото: по-бързият стрелец усмъртява най-верния си приятел, или убива любимата на приятеля… Но и това е сюжет от друга приказка, случила се в Сараево***. Нали! А приказката от Пловдив е вълшебна. И както е присъщо за вълшебните приказки, тя има щастлив край, „хепи енд” (както казват англичаните). Орлите изнасят Изтърсака на неговата си земя, казват му: „Чао, скъпи приятельо! Да знаехме, че си толкоз крехък и вкусен, да бяхме те одма излапали”, и отлитат от приказката.


Домът на младоженците срещу старата еврейска баня Орта Мезар
в Пловдив, където щастливо приключва приказката


А гузните по-големи братя, като не успяват да направят за Писаната мома дрехи самоткани, отстъпват нашият човек да се пробва. Той пък, между другото, си има пръстен, предназначен точно за таз тънка работица. Отде го има ли? Хитрушата му го даде още в предишния епизод, като усети, че е истински мъж.

И какво повече да разправям? Тя работата оттук-насетне от ясна по-ясна. Момчето едва погледнало пръстена, и самотканите дрехи сами се направили. Което автоматически води до сватба, води, да речем, право към пловдивския Дом на младоженците срещу старата еврейска баня Орта Мезар.

Както се казва във вълшебните приказки: и аз бях на сватбата. Ядох, пих и се веселих. По брадичката ми потече, в устата ми не влезе, но пак ми бе сладичко сватбеното мускатово вино от избата на село Първенец. А като си лягах вечерта, хич не си и помислих, че ми е самотно, мразовито в сърцето и противно в неотоплената стая, ами бодро си рекох на глас в тъмното: „Ей, какъв щастливец си, Гьорги, че имаш таквиз люде за приятели!”




_______________

* Когато е писана приказката, учителската пенсия бе толкоз.

** Из поемката "Песен за човека" на поета Никола Вапцаров (1909-1942).

*** Преди двайсет години Сараево се взриви в буквалния смисъл на думата. На 6 април 1992 година снайперисти на Радован Караджич откриват огън срещу мирен протест на местни хора с югославски знамена и портрети на Тито, наивно вярващи, че национализмът на сърби и други ще спре пред многоетническо и толерантно Сараево, коментира френският вестник "Монд" в статията "Оръжията в Сараево замлъкнаха, но разделението остава".

Войната започва на 6 април, обсадата на Сараево - на 2 май, когато артилерията на тогавашния командир на босненската сръбска армия Ратко Младич обстрелва железопътни и трамвайни линии, а сръбски пехотинци обкръжават града.


Бежанци по време на войната

Войната се води три години и половина. Към сто хиляди са убитите. Сараево е сред най-дълго обсажданите мирни градове в историята на света: в обсада е 1395 дни. Вж. http://www.dnes.bg/redakcia/2012/04/06/p...;if_height=366. Бел.м., Jores.


--------------------
Если нельзя, но очень хочется, то можно!


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
Jores
Tester Independent
***

Регистриран: 15.05.2012
Мнения: 1265
От: Пловдив, България
Re: Пловдивски приказки и разкази от tisss
    #2962461 - 03.10.2012 08:56 [Re: Jores]

10. ПЪТНИК С НИЩОЖЕН БАГАЖ




Братче, колко съм нещастен! Милион пъти започвам тази история и не мога да напиша нито ред. Отначало всичко е от ясно по-ясно, но седна ли с молив в ръка, все ще се случи нещо, дето ще ме отвлече в неизвестна посока: или ще ми се допие вода, че ми пресъхва гърлото, или ще ми се стори, че е ужасно студено, или раздавачът ще мине по улицата, и аз ще мръдна да видя какво е пуснал в пощенската кутия, не че някой ще се сети за мен, ама все пак, знае ли се… или някое пиле ще кацне на рамката на отворения прозорец отсреща и ще запее… Ужас!

И да речеш, че само аз се оплаквам от себе си – ами! Нямат чет недоволните от моята разсеяност и прочие. Например, отивам в кафенето и както си седя спокойно и си пафкам цигарката, изведнъж се хващам за китката на дясната ръка и за ужас на всички крещя: "Къде ми е часовникът? Хей, къде ми е часовникът! Никой ли не знай къде е шибаният часовник!"... и братче, ей тъй, плача и хълцам на глас.

Естествено, кой го е грижа за моя разбичкан часовник, но става подозрително, ще знаеш, и почват едни дълбокомислени съвети, едни успокояващи фразички, едни фиксиращи благосклонни погледи, едно надпреварване кой да си придаде по-угрижен вид… Ужас! И тогава, да речем, момичето отляво възкликва с чаровна любезност: "Но часовникът си е на ръката ти, миличък".

Много презирам тези фалшиви любезности. Понеже след това очаквай нещо да ти искат! И ми искат извинение, че съм си биел майтап с шибаното им достойнство, със спокойствието им, представи си! Ужасно презирам тези сноби. Впрочем, това е отделен въпрос, защото историята, която искам да ти разкажа, няма нищо общо с тези работи.

Всяка година на 22 декември имам навика да си бъда у дома. На 22 декември, ако те интересува, се е родила сестра ми Юлия. Помня я още от осмия й ден – едно такова джобно бебе с ужасно набръчкано старческо лице, зачервено като у алкохолик. На осмия ден тате отиде да ги посрещне двете с мама, и представи си: две кръшни дами във файтон, запрегнат с два бели арабски жребеца – майка носи букета с белите хризантеми, а тате прегърнал Юла. Тогава още не я познавах добре, пък и бях навършил едва преди четири и половина месеца моите шест години, та нищо не ми пречеше да бъда непосредствен и искрен.

- Чие е това бебе! – посрещнах ги на входната врата малко раздразнен, понеже никой не си бе направил труда да ме подготви за тази изненада.

По онова време живеехме под наем в една изба под земята, и хазайката ни също слезе от втория етаж да види какво става, каква е тази олелия в гадната дълбока изба. Боже, каква любопитна жена! Взе да разпитва файтонджията колко взема за превоз, като че и тя се готвеше да си докара някой червендалест копелдак; пък всички знаехме, че е бездетна и не може да има деца, обаче както и да е… Тази досадна женица дойде при мен, ощипа ме по бузата и ми рече с мазния си глас (ужасно я мразех):

- Хей, миличък, това е сестра ти! Вече си батко.

- Жорж! – нехайно ми кимна тате. – Тя ще спи на твоето легло, сине. Какво ще кажеш?

- Не го ща това бебе в леглото ми – извиках извън себе си от яд. Обаче после, като се успокоих и размислих трезво, реших да отстъпя и да си пренеса багажа в другата стая, там, при тезгяха на тате, при дърводелските му инструменти и едновременно – при тенджерите и паниците, демек – в готварната на мама.

Сковаха ми набързо едно грубо дървено легло, хвърлиха отгоре две педи талаш и стара черга и аз се нанесох. Не го крия, яд ме хвана на това бебе от самото му появяване на белия свят. Та всичко свърши една седмица след 22 декември, а на 22 декември се беше родила сестра ми Юлия. Минаха милион години от онзи ден, а аз все си спомням поне хиляда подробности. Не мога да забравя как скимтеше по цели нощи, докато свикне с обстановката вкъщи; не мога да забравя как смешно си бърчеше нослето, как произнасяше първите думи, как се усмихваше, как беше болна, как проходи с помощта на една макаричка за конци, как сладко произнасяше името ми: "Жо-жо". Изобщо, сладко бебе, какво да ви разправям!


Сестра ми в тринайсетата си година

Сега тя е на тринайсет, пък аз, значи – на деветнайсет*. Живея в София, тя с родителите ми – в Пловдив. Пишем си писма и си бъбрим понякога по телефона, то се знае, съвсем любезно, понеже – въпреки че ми е сестричка, аз и с нея съм малко неуверен. Обаче наближи ли 22 декември, чувствам нужда като птичките, дето отлитат на юг, да разперя крилца и да се понеса към моя роден Пловдив, мамка му! Друго си е у дома, мамка му стара! Баща ми е приготвил виното, то се знае – контрабандно, майка ще ми сготви милион ястия, а не като сега, да нагъвам лоени буламачи и разни океански риби в студентския стол.

Плюс това, ще подпитвам сестра ми да узная има ли си вече приятел… Ако те интересува, този въпрос много ме мъчи напоследък. Тя от година на година все по-хубавичка става, а момиче на нейната възраст, естествено, има милион кандидати, и между тия милион момци повечето са съвсем скапани типове – разни педеруги, културисти, претенциозни келемета и наркомани, от които тръпки ме побиват. Ето къде ми е грижата – да не й се случи нещо, което ще ме убие мо-мен-тал-но.

И тъй, всяка година на 22 декември гледам да съм си у дома. То и нейните рождени дни не ги честваме кой знае колко импозантно, но все пак не са чак дотам лоши. Майка прави торта… Впрочем, не: тортата си я купуваме, аз я купувам – такава мъничка, шоколадена торта с разните му гарнитури отгоре, чак смешно да ти стане. Идват няколко нейни съученици и съученички, за да си поднесат приветствията на наша Юла и да видят какво ново сме си купили; тате пуска грамофона, оня – с тенекиената фуния; понякога – ако се намери магнетофон назаем, пускаме и него и гостите танцуват и се веселят.


Като се уморят да танцуват и да се веселят, майка влиза в стаята, черпи ги, значи, с разни деликатеси – уж нейно производство, присяда на крайчето на дивана с ръце в скута и захваща да разправя все онези древни моменти от нейното детство преди сто хиляди години. Юлия само си мълчи и гледа надолу, да не си помисли някой, че е много горда или нещо от този сорт във връзка с празника. Тате си пие ракията, кусва си от мезенцето и си дава вид на застарял аристократ, уж не го интересува нищо на този грешен свят (пък е само един дърводелец и всичко го интересува до най-малка подробност).

В това време, докато гостите слушат прехласнати колко нерадостно било едно време детството за разлика от сега, аз също си придавам независим вид: пафкам си цигарката, значи, пия си ракията, но седя в моята стая. Вратата й е полуоткрехната и всичко виждам и чувам, обаче си трая, понеже всичко е наред.

Ето заради тези моменти на самоувереност зад вратата обичам да си бъда у дома на 22 декември всяка година. Всяка година й купувам подарък за рождения ден и тя много се радва, като й поднасям подаръка зад открехнатата врата на моята стая. Пустата му Юлия, дай й само подаръци да приема! Тази година получих стипендията наведнъж за два месеца и реших да й купя нещо по-така. Както обикалях магазините, погледът ми падна върху едно швейцарско часовниче и влязох да попитам колко струва… Отказах се най-напред, понеже идиотите ми поискаха цяло състояние за него, но после размислих, върнах се от средата на пътя и го купих. А купих го това бижу на тъпите му швейцарци ето защо…



Моят часовник ако изглежда разбичкан сега, това не значи, че винаги е изглеждал така. Имах си някога касичка, дето си събирах паричките от пеене по Коледа, Нова година и Васильовден; с тези пари ме даряваха най-различни хора, когато ходех да пея за тяхно здраве и берекет. Така че доходите ми нямаха край. Един ден обаче се разболях от жълтеница и ме откараха в болницата. И там една медицинска сестра казала на нашите, когато дошли на свиждане, че съм бълнувал насън за някаква касичка. Те, разбира се, се досетили за каква касичка става дума, върнали се вкъщи, отворили я, преброили парата. И вътре се оказали милион лева.

Питаха ме после какво ми е най-голямото желание на този свят и аз – понеже бях непрекъснато под ключ, затворен като престъпник в тая болница, а и преди това: все живеех някак под ключ и под карантина и броях с нетърпение лениво отминаващите часове в изгнание заради тази адски неприятна болест, която ми беше втръснала безкрайно – та казах: "Майко и татко! Най-голямото ми желание на този свят и в този мой живот е да си имам един точен часовник с черна лачена каишка".

Такава е историята на този часовник, ако ви интересува. Нищо, че изглежда разбичкан (какъвто е и в действителност, той си е моят часовник все пак!), обаче историята му е сантиментална и щура, и затова хубава.

Сестра ми Юлия тогава беше на три годинки, съвсем невръстно и невинно хлапе. Още със завръщането ми у дома тя заврещя: "Искам! Искам! Искам!" – и нямаше как, откопчах каишката, тържествено й подадох часовника, красивата осъществена мечта на целия ми дотогавашен живот... А тя първо го огледа от всички страни, близна го с езиче, опита да погледне през него, понеже го взе за някакво стъкълце… И тогава, като чу машинката му, швейцарското му кравешко и шоколадено сърчице да цъка, уплашено го метна настрани. Не се стърпях и светкавично й извъртях бая як шамар, а после коленичих да събирам чарковете – колелца, пружинки, милион нещица.

Ето това си спомних, преди да купя този подарък за рождения ден на наша Юла. Вървях по улиците и страхотна жал ме обземаше все повече и повече. Да те хваща жал към самия себе си е много приятно удоволствие, особено ако имаш добри причини за това; а аз останах без пукнат лев току преди Коледа. Някакви стотинки дрънкаха в джоба ми, колкото да си поръчам една шкембе-чорба и да легна да мра. Така и направих. Обаче не легнах да умирам. Нима ще взема да предавам Богу дух в навечерието на Юлкиния рожден ден! Чисто и просто, реших да си ходя на автостоп.

Обух си новите обувки от осемнайсет лева, огромни, чешки, с изкуствена подметка и чугунена катарама, саркафирах се с костюм, който взех назаем от едно приятелче, намазах си косата с шарлан и я сресах на път и си изпразних всичките джобове, понеже – когато са ми празни джобовете, имам якото чувство, че съвестта ми е кристално чиста. Швейцарското часовниче монтирах на дясната си ръка, тъй че за която и ръка да се пипна, да съм спокоен, че часовникът си е на мястото (моят или нейният).

Така, освободен от тефтерчета, писалки, употребявани пълнители, гумички, листчета с напомняне за тревожни дългове, полуизхабени бръснарски ножчета, запалки, неупотребявана кутийка с италиански презервати (три броя), копчета за ръкавели и няколко захабени кърпи за нос, разперих крилца и полетях, олекнал като птиче, към родното гнездо.

От Орлов мост се качих на рейс номер едно, купих си билет до Корабчето и блажено се отпуснах на меката седалка. Колко ли е часът, помислих си като някой млад денди, все пак моментът е исторически. Погледнах си часовника, после – нейния, и като ги видях, че сочат разлика от около шест-седем часа, първата ми мисъл беше да ги уеднаквя, но после се отказах: нека всеки часовник сочи само своето си Точно време!



Моторът на рейса бръмчеше равномерно, а затоплената седалка под задника ми и клюкарските приказки на пътниците наоколо съвсем ме размекнаха, та чак ми се доспа. Добре, че дойде време да слизам. Скочих на земята и… пак щях да се умъкна вътре в рейса. Такъв силен вятър ме издуха обратно към каросерията. Пресякох безлюдното поле и се озовах на бензостанцията.

Беше неделя. Надявах се някой интелигентен автомобилист да ме отнесе между пет и седем надвечер за към Пловдив. Излязох на пътя пред бензостанцията и взех да вдигам ръка срещу всяка профучаваща на югоизток кола. Уви! Милион еснафи профучаха и никой не спря, обаче аз все се надявах, че в последния момент преди да се откажа моят добър автомобилист ще се зададе откъм завоя, ще ми намигне приветливо отдалече с късите светлини, и очарователно усмихнат, ще отвори широко вратата за едно премръзнало сърце.

Към шест часа наоколо се завъртя още един стопаджия с огромна брезентова чанта и огромен сак, натъпкан сякаш с кренвирши. Що па точно с кренвирши, дявол знай, обаче точно крайчеца на кренвирш очаквах да зърна как се влачи подире му. Страшно момче! Отначало ме хвана яд на него, понеже ми се явяваше един вид конкуренция, и се престорих, че не го забелязвам. Стана адски мразовито, та си вдигнах яката на сакото и почнах да си въобразявам, че съм таен агент, който чака със зареден патлак барабанлия някой международен бандит.

Тогава моят конкурент с чадъра се приближи и ме попита имам ли огънче. Казах му, че нямам, и продължих да си трамбовам назад-напред по магистралата с ръце, дълбоко пъхнати в джобовете.

Взех да се заглеждам какви хора пътуват в колите, понеже между еснафите винаги се крият не един и двама международни бандити. Плюс това, тези бандюги никога не пътуват сами, ами обикновено движат с някоя сексапилна мадама - частна секретарка, вярна сподвижница в леглото или нещо от този род. И какво да ти кажа! Милион бандити със сексапилни мадами профучаха по магистралата. Жалко, че нямах зареден патлак, та да се справя с един-двама поне, пък ми беше и адски студено. Минаха десетина експресни контейнеровоза, но някакви съмнителни типове седяха до шофьорите и само ми се усмихваха и даже помахваха нагло за поздрав.

Братче, измръзна ми муцуната, омаляха ми ръцете да ги вдигам ту едната, ту другата, а никой не искаше да спира. Да речеш, че носех обемист багаж – разбирам, а то само едно нищо и никакво швейцарско часовниче. Да кажем, че съм възпълен, масивен, обемист и едър, тежа сто и шейсет кила, та да им изкривя ресорите – не съм нито пълен, нито едър, но на! – никой не искаше да ме вземе. Международните бандити се правеха, че не ме забелязват, а еснафите профучаваха ли, профучаваха.

Открих милион интересни работи. Един кара и се прегръща с мацката си, друг ми се ухилил, същински киноартист или рекламен агент на противната паста за зъби „Бленд-а-мед”… Разни педеруги пътуват понякога, ще знаеш, зад волана. Друг си пее, и така се прехласнал, че нищо не вижда около себе си, вперил се в хоризонта, сякаш магистралата са я опнали единствено, за да профучи той по нея. Срещаха се и облачни купесто-дъждовни натури – намусени, та се не траят, като пустите му редактори от шибаните пловдивски вестници.

Гледам, моят часовник показва „седем часа” – стана ми адски мразовито в това никакво време; поглеждам часовничето на Юла, а то показва своето си „точно време”: около дванайсет по обяд… Стана ми весело, като че обедното слънчице припича. Ей такива ми ти работи!

Стъмни се съвсем и запръска гаден дъждец. Моят конкурент опъна чадъра и се понесе към автобусната спирка за към София. А аз – понеже нямах ни билет, ни пари – свих към бензостанцията да се прибера на сушина.

Намерих хвърлено в канавката потрошено и поразплетено столче и кръстосах крак върху крак до една рекламна табела за газови турбини, тъй че някой да не помисли, че съм в беда, а да ме вземат, да речем, за млад избаран денди, който преживява един от скучните си периоди в живота, и въобще – нищо не е в състояние да го учуди, или дори нарани.

Стисках въображаемия патлак-барабанлия в джоба и се прозявах като таен агент на пост. Колонките за бензина ми бяха отляво, а лъскавите туловища на разни ферарита, мерцедеси и беемвета мързеливо се плъзгаха край мене в безпросветното пространство.

Една младичка, леко поувяхнала, донякъде интелигентна на вид мадама ги зареждаше и прибираше парата. Казвам, донякъде интелигентна на вид, понеже от опит знам, че колкото е по-грозноватичка една мацка, толкова е по-интелигентна, и значи, е в състояние да ти влезе в положението. Докато, братче, красавиците са по природа нафукани и глезени; такава ще ти мине с високите си токчета направо през лицето, без дори да забележи, че си топлокръвен кротък бозайник и мъж, дето не е за изпущане.

То се знае, в неделя вечер потокът от розовобузести клиенти оредява, понеже всеки бърза да отпердаши в пространството, да се прибере на топло, та да не пропусне нещо от страхотната предпразнична програма на нашата страхотна телевизия. И тогава само някакви смотаняци, някакви восъчни и разочаровани самотници остават да си блъскат ангелите по пътищата.

Чудя се дали имат часовници тези хора, и въобще – какво показва тяхното си точно време.

Та както си бройках безразлично как мадамата обслужва колите, взе, че ми се доспа. Като пясък да имах под клепачите. Зъркелите ми сами се затваряха. Тогава… понеже не ми оставаше друго, пък не знаех как ще прекарам нощта срещу 23-ти, реших да подремна малко, обаче ей така, с отворени очи. Реших да пробвам един сеанс, понеже все си има нужда и от тези чингиски хитрини.

И тъй, гледайки неподвижно в пространството пред себе си, представих си, че се намирам у дома. Баща ми си пие от контрабандното вино и се прави на такъв, какъвто не е, мамето разправя все същите вкиснали епизоди с дебела поука накрая, а сестра ми седи в компанията на няколкото си любопитни посредствени съученици и съученички и разплита и заплита крайчето на русата си плитка.

Пустата му Юла! Дай й само подаръци да получава!

Само мене ме няма. Но аз всъщност съм там. Наблюдавам иззад полуоткрехнатата врата, пафкам си цигарката, пийвам си от ракията и слушам някакъв ужасен реквием, да кажем, в ла-бемол, си-диез или нещо подобно, който се носи на талази – на талази от разбичканото радио. Така ми е добре, че съм отново сам със себе си и бдейки над този глупав допотопен свят на нашите, че хем ми се реве на глас, хем ми иде да запея.



Въобще, чувствах се едва ли не като онзи смахнат герой от онази книга**, дето все си слага и сваля червения ловджийски каскет и все му се фирка, и той все си пилее доларите из разни бардаци и проститутки в оня луксозен Ню Йорк, а пък сестричката му Джейни е такова очарователно хлапенце…

И в този миг усетих ацетоново-мазен гласец да диша в ухото ми:

- Хей, миличък! Какво правиш тук?

Тръснах глава, събудих се така, сякаш никога не съм заспивал, и хвърлих безчувствен поглед към полусимпатичната мадама от бензостанцията. Тя изглежда си беше адски остроумна, облечена от глава до пети в дебелия си бял кожен гащеризон с огромна жълта емблема на фирмата "Shell" върху циците, дотолкова беше в настроение, че повтори и потрети адски тъпия си въпрос. Уби ме това момиче! Какво ли толкова очакваше да чуе?

- Хайде, пич! Вдигай си чукалата. Прави движение! – намеси се в нашия чуден разговор двуметров мъжага с боне на танкист и огромна кожена яка на орангутанския си гащеризон. Имаше вид на човекоядец, на Кубрат Пулев или Слави Трифонов, само че без онези алуминиеви халки на ушите.

Все пак направих му уважение, изслушах и него… Поседях известно време, доколкото бе възможно да ме изтрае, поседях така, за тежест и самочувствие, и после – нямаше как! – ням и твърд като скала, вдигнах се и поех уверено към София.

Просто подчиних се на временното преимущество на врага. Понеже съм чувал, че и най-печените тайни агенти не рискуват авантюристично живота си, ами изчакват благоприятно развитие на ситуацията. Понеже ситуацията никога не се застопорява на едно място… И така, като назрее Моментът, с решителен, точно премерен скок се хвърлят на врата на престъпниците и ги обезоръжават мо-мен-тал-но.



Излязох от осветеното пространство край Корабчето. Продължих срещу разбеснелия се леден вятър нагоре по стръмнината. Крачех смело срещу хиенските очи на профучаващите еснафи и дотолкова се бях разсеял, разконцентрирал и прочие, че изведнъж се пипнах за дясната китка и изкрещях: „Майчице, къде ми е часовникът!”




_____________

* Когато писа тоя текст, дето въображаемо и действително се смесват, авторът наистина бе 19-годишен, живееше в София - кв. "Слатински редут" (над жп-гара Подуене), улица "Петър Митов" № 8, в единствената къща на възвишението, в чийто двор имаше кипариси, при двама много мили бездетни хазяи: леля Катя и чичо Гьорги.

** Персонажи от "Спасителят в ръжта" на Джеръм Селинджър. Бел.м., Jores.


--------------------
Если нельзя, но очень хочется, то можно!


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
Страници: 1 | 2 | 3 | 4 | 5 | 6 | >> (покажи всички)



Допълнителна информация
0 регистрирани и 2 анонимни потребители в момента разглеждат този форум.

Модератор:  nousha 

Изпечатай темата

Възможности в този форум:
Не можете да добавяте нови теми
Не можете да отговаряте на мненията
HTML - забранен
Псевдо-HTML - разрешен

Рейтинг: ***
Брой показвания: 17121

Мнението ти за темата:

Прехвърли се в



ALL.BG не носи отговорност за съдържанието на мненията, публикувани във форумите.

НАЧАЛОРЕКЛАМАВРЪЗКА С НАСКОНТАКТИЗА НАС

©1999-2015 ALL.BG Всички права запазени!

Generated in 0.142 seconds in which 0.127 seconds were spent on a total of 12 queries. Zlib compression enabled.