ALL.BG форуми
ALL.BG поща форуми чат стая обяви картички


Форуми » Хоби и Развлечения » Пътешествия

Страници: 1
Кой е?
ентусиаст
***

Регистриран: 10.10.2003
Мнения: 261
Минало, Бъдеще или Настояще?
    #3060519 - 09.06.2013 10:06

Тешово

едно от онези имена на селца върху картата на България, които едва успяваме да открием, та какво остава да познаваме.
На 25 километра южно от Гоце Делчев, в подножието на връх Свети Петър (1757м),
до него не се отива просто хей така, защото сте минавали наблизо!
За да пристигнете тук, трябва да сте се отправили с някаква определена цел. Защото то не се намира на някакъв важен кръстопът или да е някаква нова туристическа дестинация! Напротив - То е мъничко селце, само на няколко километра от Гръцката граница, където тесния (колкото един автомобил) живописен път, по който се изкачихме с миниван-а високо в най-южните склонове на красивия Пирин, свършва точно в центъра пред кметството.



Двуетажна сграда от първите години на комунизма, добре подържана и запазена, по чиито прозорци личи, че повечето стаи днес са необитавани. На терасата до една от тях обаче се веят Българското, и знамето на Европейския съюз, като доказателство, че все пак кмет има и хората работят. Читалището в съседство, е също толкова високо, но видимо с по-модерна архитектура. Чиста сграда, но заключена с голям катинар, като доказателство че вътре се пазят тайни запечатани на хартия, които трябва да бъде съхранявана надежно. Не е ясно за кого и за какво време.

Хотела ни (най-модерната сграда тук) се намира съвсем близо, но имаме багаж и водача ни ми казва да продължа с ван-а напред.




Излизаме от асфалтирания път и започвам бавно да се промушвам между дуварите на къщите.




Улици няма. Хората стигат до къщите си по пътечки нагоре в баира. Това по което се движа е просека колкото ван-а, от стърчащи камъни, направена при строежа на хотела, най-вероятно. Включил съм на първа, държа на полусъединител и бавно катеря стръмния път между къщите нагоре. Всичко минава успешно - без драскотини отстрани и отдолу.

В семейния хотел ни чакат.





Любезните домакини ни настаняват, и аз хуквам с фотоапарата обратно надолу за да не изпусна меката светлина от залязващите слънчеви лъчи падащи косо над баирите и къщите в селото.




На пътеката първа ме спира една бабка. Спря се, сякаш за да ми направи път, и ме пита : от къде съм, и дали си тръгвам, (по начин, по който едва я разбрах) явно учудена от бързината с която съм се запътил надолу.
Спрях. Обърнах се и осъзнах, че веднъж пристигнал ли си тук, то няма за къде повече да бързаш! Времето тук не съществува! Макар на камбанарията на единствената църква да има работещ и до днес часовник, който чуваш да известява с мек камбанен звук , отмерените 60 минути на всеки кръгъл час.
Тя поглежда якето, което съм преметнал през чантата и ме съветва да го облека, понеже става вечер, а те в балкана са студени. Каза и още много други неща, но тях не ги разбрах.





Разделям се с жената, като й пожелавам приятна вечер и с умерена крачка стигам до мегдана. Най-широкото място, където спокойно може да обърне камион. В единия му край е голямата стара черква с часовниковата кула и канбанария - – „Свети Димитър“ построена през 1843г, а в другия паметника на Атана Тешовски - хайдутин, революционер и войвода на ВМРО. До него - мраморна чешма с няколко чучура от които тече с пълен дебит бистрата вода от балкана, а до цялата тази каменна символкика, (която е единствения архитектурен паметник останал от годините на прехода), някой е оставил каруца претоварена със сено, поради липсата на път (най-вероятно) по който да я прибере в двора си.






Няколко баби, облечени като през зимата - с блузи, жилетки, сукмани с престилки и вълнени чорапи, седнали на седянка пред една от къщите до мегдана, спират разговорите си и ме оглеждат любопитно. Тогава се сещам, че аз съм единствения който не е облечен с шаячен панталон, обут в галоши човек и лесно се набивам на очи.
Поздравявам ги и ги оставям да мислят, кой съм и на кои съм. Спирам пред църквата, а до мен застава един дядо. Започва да ми говори, но почти нищо не мога да разбера. Говори на български, но диалекта му ме кара да се усмихна. Обясних му че съм на гости в хотела, а той започна да ми разказва за неговото село. Колко хора е имало, колко глави добитък. Усетих, че скоро няма да свърши, и понеже бързах да намеря най-хубавото място за снимки преди окончателно слънцето да се скрие зад високите върхове на Пирин, го оставям със здраве и продължавам.





Наблизо се вижда между къщите да стърчи средновековна каменна кула, която в последствие научавам, че е обявена за паметник на културата. Полуразрушена, и без да мога да отгатна предназначението и възраста й я подминавам, и се спирам пред залепената до нея сграда, като се зачитам в изтрития надпис на стената.





Упоритата работа в Хлебопродавницата очевидно отдавна е приключила, но дали са превърнали в дела решенията от ХIII конгрес на БКП, няма кого да попитам.
Не след дълго съм в края на селото. Воденицата, тепавицата, чешма и мостче над тясна, но бързо течаща река.




Понеже няма повече на къде да ходя, решавам да се изкача и да обиколя селото от горната му страна.





Кози пътечки и стърчащи камъни.





Това са основните пътеки между къщите.





Доста от къщите в тази част изглеждат необитаеми в по-голямата част от годината, съдейки от начина по който тревата и гората се опитва да си върнат завладяното.





Във въздуха се носи аромат на жар от дърва. Става хладно, а тук в балкана, печките горят и лятото! Не само за да осигурят топлина, но и като алтернативен начин за приготвяне и подгряване на храна. Което ме накара да си представя печени мръвки на скара, а то от своя страна ме подсеща, че съм гладен. Вечерята може и да почака, но слънцето не!





Правя още няколко снимки на окъпаните в златисто съседни върхове в далечината под селото.





Толкова е тихо, че освен песните на няколкото птички в клоните на дърветата около мен, единствения звук който нарушава спокойствието е този от прещракващия механизъм на затвора на фотоапарата.





Гледката е толкова красива, че ми е трудно да избера, какво, откъде и как да снимам.







По пътеката слиза мъж.
Щом ме видя и спря. Носи дълга тояга. Явно е овчар.
- "Ти от дек си бре"? Без да поздрави, (както и с останалите с които говорих) попита направо човека.
- От София - отговорих му усмихнато аз.
- "Сашо знаеш ли"? попита отново.
- Не! Учудено му отвръщам.
- "Он тука живее". И ми посочи къщата до която се бях спрял. "Не съм го видвал отдавна. Това лето си не е идвал." Човека говореше по още по-странен начин, който лично на мен ми бе много забавен. И той също се оказа много приказлив. Явно появата на някой такъв като мен, подканва хората на раздумка. На раздяла, той се обърна и подвикна:
- "хей, дек ти е тоягата бре"? Аз се усмихнах и казах, че не ми е нужна. А той отговори, да съм си пазел нозете, щото тук имало много ... И след като не намери точната дума, направи криволичещ знак с тоягата по земята.
Ето в този момент, престанах да снимам. Вече не гледах в простора над къщите надолу към селото и невероятните планински върхове в далечината, а във влажните от течащата вода от баира камъни по които вървях. Вече исках да съм ето там - в хотела и да се любувам на всичко това от терасата на стаята.






Пътя до там се оказа истинско приключение. Освен че стана по влажен, на места дори липсваше. Налагаше се да се държа за клоните за да прескоча и продължа. Там където пътеката я имаше, то свършваше внезапно пред портника на някоя къща.





Връщах се и пробвах по друга.








Пътеката най-накрая ме извежда на открито над селото.









Решавам да направя още няколко кадъра на красивата гледка, спокоен че съм открил нова пътека надолу към селото.











Върнах се в хотела поокалян, но доволен. Слънцето се беше скрило за върховете точно когато апарата ми каза, че паметта на картата се е напълнила.






Домакините бяха подредили масите и ни очакваха за вечеря.
Агнето се печеше, но домашно приготвените ястия и мезелъци, бяха сервирани и нямах търпение да опитам... Тешовски мушници – сушен боб на сянка с обезкостено свинско краче.





Освен мед, тук се прави и прочутото тешовско саламурено овче сирене. В комбинация с градинските домати и домашната ракия, прави приказките на масата по-весели и интересни.
Поглъщаме лакомо агнешката супа, а самото агне и плънката, които се бяха пекли повече от 5 часа в пещтта, бяха неустоими!





Домашното червено вино от мерло и каберне, правеше поглъщането на огромното количество храна сервирано в чинията ми, по-лесно и още по-вкусно.






За десерт предпочетох домашно приготвения от краве мляко и бита сметана крем брюле поръсен с орехи и боровинки, пред ягодите и динята, които също бяха на разположение.








Неусетно, в приказки за минало, бъдеще и настояще, за хубави спомени, моменти и събития, разбирам че е полунощ минава.

На сутринта, под дебелата завивка, гледам върховете през прозореца на стаята окъпани от първите слънчевите лъчи и се усмихвам на красивата картина.
Мъглата от вдигащите се изпарения на горите, стой като памук бяла и контарстира над изцяло зелените няколко била.

Чувам че домакините са се раздвижили вече и слизам да пия кафе.
Хладно е, но избирам маса отвън на терасата.






Трябва да си тръгваме, за това решавам да се насладя, колкото може по-дълго на този пейзаж. Докато пия кафето и чакам останалите, правя няколко снимки, които да ми напомнят за това, когато сутрин ставам за работа в града.
След час, закуската е готова, всички сме налице и нямаме търпение да опитаме поредната вкусотия на готвачката. Бухти и палачинки с мед и сладко от боровинки, както и домашното свежо сирене.






Взимаме си довиждане с домакините (знаем, че пак ще се върнем) и им благодарим за всичко.

На тръгване се отбиваме да посетим и отключим църквата.





Поверието гласи, че ако отключиш църква, отключваш късмета си.
Църквата е обявена за паметник на културата от национално значение през 1978 г.












Жената която се грижи за храма ни посреща на площада. Връчва ни ключа и ни развежда из нея чак до върха. До камбанарията и часовника.


















Показва ни и стая пълна с черги, които десетките хора идващи тук за Димитровден, ползват за постеля и завивка в двора на църквата. Димитровден е празник на селото. На този ден се чествува Св.Великомъченик Димитър Солунски, чието име носи и храма.

Оставяме запалени свешички със своите желания и молитви, и потегляме обратно. Към времето. Към действителността!

И друг път съм попадал на красиви места,
но те обикновено са умишлено направени такива - с еко пътеки, туристи, автомобили. Докато тук, тук няма нищо такова.
Място забравено от бога. Тишина. Пейзажи спиращи дъха. Красота!

в такива моменти си исля: Толкова да е красива тази държава, и толкова много хора да се опитват да я унищожат!!!

Стоян Асенов

Редактирано от Toi e! (09.06.2013 10:20)


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
Azalea
Alien
***

Регистриран: 19.10.2009
Мнения: 7991
От: from another planet
Re: Минало, Бъдеще или Настояще?
    #3060527 - 09.06.2013 11:15 [Re: Кой е?]

Каква красота!

Благодаря ти, че сподели.

Сякаш времето е спряло там....

--------------------
Cвобода - это отсутствие привязанности


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
Страници: 1



Допълнителна информация
0 регистрирани и 0 анонимни потребители в момента разглеждат този форум.

Модератор:  Мишо, Дон Кихот 

Изпечатай темата

Възможности в този форум:
Не можете да добавяте нови теми
Не можете да отговаряте на мненията
HTML - забранен
Псевдо-HTML - разрешен

Рейтинг:
Брой показвания: 1000

Мнението ти за темата:

Прехвърли се в



ALL.BG не носи отговорност за съдържанието на мненията, публикувани във форумите.

НАЧАЛОРЕКЛАМАВРЪЗКА С НАСКОНТАКТИЗА НАС

©1999-2015 ALL.BG Всички права запазени!

Generated in 0.032 seconds in which 0.016 seconds were spent on a total of 13 queries. Zlib compression enabled.