ALL.BG форуми
ALL.BG поща форуми чат стая обяви картички


Форуми » Култура и Изкуство » Фантастика и фентъзи

Страници: 1
Smokinbird
неориентиран


Регистриран: 30.01.2015
Мнения: 1
Паралелни вселени (част 1) - от моя милост
    #3249207 - 30.01.2015 14:57

Като начинаещ драскач ще се радвам да споделите впечатленията си.



ПАРАЛЕЛНИ ВСЕЛЕНИ
от Smokinbird


част I
Трите медальона



УВОД
Необятните снежни полета създаваха усещане за самота и отчужденост. Студеният сибирски вятър налагаше своето господство над света, а планината Алтай бе неговата непристъпна крепост, която всяваше страхопочитание през това време от годината. Проклети облаци, проклет вятър, проклето време. Дяволска работа – гърми, святка, а нищо!? Проклета зима! Проклета магистрала! Бог да благослови водката! Но не онзи монголски боклук, който се среща под път и над път по тези места, а истинската сибирска водка, която ти става най-добър приятел още след първата глътка. Проклета магистрала! И тези кратки срокове! Кой изобщо ги определяше? Някой дебел императорски чиновник, който си стоеше на топло в Кремъл, пиеше си московска водка, забавляваше се с хубави московчанки и само разписваше разни хартийки. Ах, колко е хубаво да си императорски чиновник! И да си вземеш отпуск, да отидеш в Испания на почивка, да пиеш коктейли… Абе рай!
Олег беше типичен руснак – среден на ръст, с рошава русолява коса, сини любопитни очи и зачервено от изпития алкохол лице. Патриотизмът му се изразяваше единствено към родната водка и родните жени. Винаги твърдеше, че от рускините по-хубави няма, макар през целия си живот да не бе пътувал никъде. Но виж – на тема алкохол бе експерт. Познаваше няколко търговеца, които пътуваха из Европа и Азия и му носеха екзотични (според него самия) алкохолни напитки. Опитал бе от френските и испански вина, от чешката и баварска бира, от българската ракия, от шотландското уиски... и от онзи китайски боклук - байжиу; но над всичко си бе любимата руска водчица, която топлеше в студените нощи по-добре от женски бедра. Всички знаеха, че той обичаше да пие повече от обикновено. А това, според руските стандарти, означаваше до фаза, в която количеството кръв и количеството алкохол в организма се изравняваха. С други думи – абсолютен алкаш. В надпиването бе главен претендент за световната титла, но за негово нещастие не съществуваше такъв шампионат – поне не официално. Винаги твърдеше, че само извънземно може да пие повече от него… и то при условие, че притежава повече от две гърла.
Олег Козлов – всички го познаваха и всички го обичаха. Въпреки, че се опитваше да спаси света от алкохолизъм като изпиеше всичкия алкохол, той бе добър човек. Душица. През целия си живот бе удрял само веднъж. Заради жена - неговата. Винаги веселеше хората (докато беше в състояние да говори), черпеше (когато имаше възможност) и работеше здраво (проклета магистрала!!). Вече цяла година се сдухваше на този железен път, който трябваше да свърже стара Европа със загадъчна Азия. Парите го устройваха, но работата сякаш отказваше да се свърши.
Олег и тази вечер подобряваше рекорди в местния бардак, в който се събираше алкохолния елит на Новониколаевск. Тази вечер темите (както всяка друга) бяха кримската война, Османската империя, фалшивата монголска водка, момичетата от столицата, транссибирската магистрала и император Николай II (не задължително в този ред).
- Момчета – извика провлачено Олег Козлов, - Бог да ви благослови всичките! Всички ви уважавам по-равно, защото знам, че и вие ме уважавате.
Разнесоха се подсвирквания, викове и ръкопляскания. Главния претендент за световната титла бавно и несигурно се изправи и на зиг-заг тръгна към изхода. Падна осем пъти! Дори и сибирският вятър, който се сблъска със злоба в лицето му, не успя да подейства като изтрезвител. Майка му стара и равновесие! Ах, защо земята не се въртеше по-бавно?! Ох, къде пък е сега пустата квартира? От утре ще се пие по-малко! Какво? Да не дава Господ отново такива помисли!
- Изв`н`вай, моойто момче! – измънка Козлов на човека, в който се блъсна. – Ще пр`щаваш, амааа пр`клетия алкохол на мен не можжжа да миии пр`сти.
Непознатият (поне такъв се струваше на Олег) мълчеше няколко секунди и отговори на чист, книжовен руски език:
- Грешката е моя, простете!
Столичанин! Дразнещо-възпитан столичанин! Какъв друг можеше да бъде? Сигурно е дошъл да види как върви работата? Ами нека си гледа! А ако иска и той самия да ходи да си троши ръцете в тоя студ!
- Ооот Москва ли си, дружее? – реши да полюбезничи Козлов.
- Моля?
Този май наистина е много сдухан! Или е ял нещо, което не трябва. Всички знаем какви щуротии се внасят от Индия и Китай.
- От столицата ли си, питам! – подвикна по-ясно Олег. От студения вятър поизтрезня малко.
Дразнещо-възпитаният господин отново мълчеше. Абе този май наистина е ял нещо! Алкохолът не действаше така на хората.
- Не - най-накрая реши да отговори непознатият. - От далече съм.
- Друже, тя и Москва не е много близо! - изсмя се Олег. - Май нещо не си много в час. Е, това и за мен важи, но ти наистина си изперкал.
- Кхон Рад - представи се непознатият и постави лявата си длан върху гърдите си.
- Олег Козлов! - възтържествува Олег. - Тук всички ме познават.
Странният тип се почувства неловко и свали ръката си долу. Явно бе срещнал доста видна личност.
- Какво те води в Новониколаевск, драги ми Конрад? - продължи да нахалства Олег.
- Кхон Рад - поправи го събеседникът му.
- Ее… аз какво казах? Конрад! Британец си нали? Или Американец? Все тая! Много добре знаеш руски, мой човек! Майка ти сигурна е рускиня. Сигурен съм, че е така. От рускините по-хубави няма да намериш никъде. Слушай мен! Аз ги разбирам тея работи.
- Какъв е социалният ви статус, господин Козлов?
- Какъв е… какво? - Олег започна да скляпа учудено. - Слушайте ме внимателно, господин Конрад. Аз съм прост човек. На всичкото отгоре съм пиян като мотика. Ако имате някакви високо-инт`л`ктуални питания, обърнете се към губернатора, който утре има приемен ден.
Козлов едва се държеше на краката си. Той не би стоял и секунда повече на това място, в това време, в това състояние. Размътеното му съзнание и дезориентиран мозък не успя да проумее какво се случваше в действителност с него. Но едва ли и ако беше в пълна кондиция щеше да види, да усети, да почувства конспирацията. Непознатият беше чужденец. Не от Британия, не от Америка и не от този свят. Докато разговаряше с него, в тялото му се просмукваше чужд организъм, който правеше опити за анализ. Анализираше структурата на клетките, ДНК информацията, настоящите и хипотетични възможности на организма, паметта и всичко, което го интересуваше; поправяше някои генетични грешки и абсорбираше малко по малко консумираното количество етанол. След това изпращаше по телепатичен път цялата информация до другия симбион, който живееше в организма на доктор Кхон алт Рад и я разшифроваше в съзнанието на своя приемник.
- Рджамахаас! Какво става тук? - помисли си докторът. - Ситуацията е много по-сложна, отколкото ми изглеждаше вчера.
- Получи се още едно усложнение - отвърна ноара. - Симбиозата с този бозайник за повече от десет свръх малки цикъла е невъзможна.
- Как невъзможна? - учуди се пришълецът. - Нали каза, че можеш да се свържеш с всеки един организъм!?
- Да, на Домът. Но тук не успявам да се синхронизирам с биологичния вид. Ако ноара остане в него за повече от десет СМЦ, ще умрат и двамата.
- Рджамахаас, нека излезе веднага!
- Уф, отвратителна работа! - прокашля се Олег Козлов. - От този студ съвсем изтрезнях. Но пък си спомних къде е квартирата. Беше ми приятно, друже. Бог да те пази.
- Бог?! - учуди се доктор Рад.
- Свръхестествено същество, създател на света им, на тях самите, върховен повелител - отвърна ноара.
- Има ли институция, която изучава този феномен?
- Според паметта на г-н Козлов, институцията се нарича „църква“, а учението „религия“.
- Съществува ли Бог?
- Според него или според мен?
- Според него!
- Да. Роден е преди хиляда и деветстотин „години“ във „Витлеем“.
- Години?
- Годината е пълния цикъл на въртене на планетата около звездата. Приблизително равна на един голям цикъл.
- Щом Бог им е създал света и той е роден преди хиляда и деветстотин ГЦ, значи цивилизацията им не е много стара.
- Недостатъчно информация. Олег Козлов не е от най-интелигентните представители на расата си.
- Ще проуча този въпрос! Институцията „църква“ може да изиграе огромна роля в мисията ни.
- Не забравяй, че ти си просто лекар! - напомни му ноара. - Това е работа на Ваг алт Нет и екипа му. Забрави ли за провала си на приемния изпит в прогресорския университет?
- Прогресор Нет ще бъде натоварен с други задачи. А докато вие сте в нашия организъм, аз няма да имам кой знае каква работа.
- В краен случай трябва да се съгласуваш на Висшия съвет. Защото и Палачите нямат „кой знае каква работа“.
- Можем да минем и без знанието на Генерала.
- Нали си даваш сметка, че ако ни спипат, ще екзекутират и мен?
- Няма да ни спипат. Освен ако не решиш да изпратиш информация на „Пътеводна светлина“.
- На предател ли ти изгледам?
- Времето на предателите вече настъпи, ноара. Наближава моментът, в който всеки ще разкрие истинската си същност.
- Козлов правилно си е помислил за теб!
- Какво си е помислил Козлов??!

Олег вече отдавна беше напуснал мястото на срещата си с тайнствения „Конрад“. Откачена работа! Сякаш въобще не беше близнал алкохол днес. Това означаваше ли, че вече може да пие двойно повече? Звучи добре.
Изтърси се от снега, преди да влезе в разхвърляната си квартира, пъхна ключа, вратата изскърца… Я? Я! Колко добре се виждало в мрака! Ама че откачени неща се случват. Съвсем побъркани.
Олег беше уморен за каквито и да е разсъждения. Той само заключи вратата, събу ботушите и с дрехите се строполи в топлото легло. Откачена работа!!

Глава I
Завръщане в детството

Топлото сутрешно слънце озаряваше Катуница и предвещаваше един чудесен ден. Във въздуха се носеше благоуханен мирис на пролетни цветя. Всичко наоколо бе обагрено в зелено, синьо, червено, розово... Ранобудните птички чуруликаха в клоните на огромните дървета и придаваха омайна атмосфера на живописното пролетно утро. Сякаш Вселената се бе събудила за един нов живот.
Онова, що започна тук, щеше да приключи тук. Мислеше си го собственикът на блестящия черен баварец, пълзящ бавно по лошите улички на малкото селце. Спомените го удряха болезнено в сърцето и му натрапваха мисли, нетипични за неговата двадесет и шест годишна възраст. Сякаш онова, което му се случи тук преди десетилетие бе някакъв блед и неясен сън, лишен от всякаква логика. Тук се криеше някаква тайна, по-древна от света, който го заобикаляше и по-страшна от всичко, срещу което някога се бе изправял. Дали наистина постъпваше правилно, че се връща в Катуница? Дали не гледаше смъртта по-близо от всеки друг? Черни мисли бяха пуснали корени в съзнанието му и той не можеше да се справи с тях. Беше опитвал какво ли не – психотерапия, хапчета, марихуана, хероин… Нищо не бе в състояние да му помогне. Но той не бе единствения, обсебен от миналото си. До него стоеше по-малката му сестра и мрачно наблюдаваше великолепието на пролетта.
Автомобилът удари спирачки. Двамата стояха безмълвно и не смееха да помръднат от местата си. Отдавна не различаваха радост от тъга или щастие от болка. Не знаеха какво изпитват в момента, но едно чувство се извисяваше над всичко останало. Едно чувство, което не им даваше покой през последните десет години и неведнъж ги бе спохождало в съня. Едно чувство на безумен страх ги подлудяваше и отчуждаваше от околните.
- Ето ни пак тук! – трепна гласа на момичето. – Не мислиш ли, че правим грешка?
Брат й не отговори. Изгаси автомобила, бавно отвори вратата и излезе навън. Сестра му го гледаше изплашено и не смееше да извърне глава встрани, за да види онова, което виждаше той – минало, дълг и безпокойство. Не знаеше дали съдбата може да бъде променяна. Вярваше силно в Бог, но вярваше и на очите си. Знаеше, че онова, що й се разкри някога, не беше божие дело.
Отдавна никой не обитаваше старата къща на дядо им и времето бе оставило своя отпечатък по мазилката, прозорците и керемидите. Двамата плахо огледаха разнебитения двор с очакването да се случи нещо, което да им даде отговори. Огромната мистерия, тегнеща над това място не можеше да бъде разгадана вече толкова дълго време.
Младежите не смееха да влязат тук, откъдето започваше най-незабравимия момент от техния живот. Но пък нещо друго привлече вниманието им и разпали искрица във всепоглъщащата тъмнина, обсебила съзнанието им. И двамата гледаха към съседната къща, тъй както корабокрушенец вижда своето спасение. Една и съща мисъл проблесна в главите им и без да кажат каквото и да е било, се запътиха към нея.
Минутка по-късно шумът от входния звънец наруши тягостната тишина. Може би това хората наричаха Дежа Вю, но дали наистина им се случваше за първи път? Пред очите им застана самото определение на понятието „красота”. Черните й коси се спущаха под раменете й, а небето завиждаше на безконечно сините й очи.
- С какво мога да ви помогна? – каза тя, пред чийто глас дори и ангелите свеждаха смирено глава. Двамата я гледаха и всички преживяни моменти се изсипаха пред тях като гигантски водопад. Не смееха да кажат нищо. Ето... отново я срещат – онази, която им отвори очите и им показа пътя в тъмнината.
Красивото момиче ги изгледа озадачено. Изтръпна.
- Но… но… това… сте вие?! – гласът й трепереше от вълнение.
- Силвия... – прошепна мъжът и я притисна силно до себе си. Сърцето й щеше да се пръсне от вълнение.
- Галя…, Миро… - едва говореше тя. – Защо сте тук?
- Недовършена работа! – каза плахо Галя и сведе глава. – Забрави ли?
Момичето отстъпи крачка назад и с ококорени очи си втренчи в тях. Не, не беше забравила. Искаше, но не успя. Посвети последните си години в търсене на отговори, но колкото и надълбоко да се ровеше, единствено стигаше до все повече и все по-трудни въпроси.
- Но… но… - все още Силвия не можеше да се съвземе от шока. – Необходимо ли е? Мислех, че всичко приключи още тогава.
- Не е – рече тъжно Мирослав. – Знаеш ли какво е да се събуждаш всяка сутрин без да знаеш кой си?
- Знам! – промърмори едва-едва Силвия. – Но вината е моя. Аз ви въвлякох в цялата тази лудница.
- Има само един начин да разберем чия е вината – каза Галя. – Знаеш, че трябва да се върнем. Знаеш, че трябва да изминем целия път докрай.
- Защо не влезете? – покани ги Силвия и въздъхна плахо. Двамата я последваха, без да подозират, че за тях кошмара едва сега започваше.
Тримата стояха във всекидневната и пиеха студена лимонада. Бяха повече от объркани, но знаеха къде могат ще получат отговорите на всичко.
- Връща ли се отново там? – попита Миро.
- Опитвах хиляди пъти – отвърна разочаровано Силвия. – Но мястото винаги беше различно. Видях зората на Шумерската цивилизация, видях краха на Египет и строенето на Китайската стена. Срещнах вдъхновяващи личности като Конфуций, Цезар, Шекспир, Нютон, Гай Фокс... Но онзи замък.... онзи човек... онзи конник... Не! Това място и това време сякаш бяха заключени за мен. Но не това ме притесняваше толкова, колкото неестествената природа на онези светове. Преди да ви срещна си мислех, че всичко това е истинско, че наистина си имаме таен проход, изкривяващ пространство-времето. Но после всичко се промени. Все повече обръщах внимание на детайлите и знаете ли какво? Лъжа е! Заговор! Конспирация! Някаква тъпа шега! Всичко е илюзия, игра на сетивата. Пътуването във времето е невъзможно.
- Как разбра? – замисли се Миро върху последните й думи. Сякаш ги беше чувал и преди.
- Опитах да променям! – каза Силвия. – Убих Да Винчи! Нямаше никакъв резултат в настоящето.
- Значи е симулация! – мина през ума на Галя. - Симулация на миналото. Страх ме е, но искам да стигна докрай.
Миро мълчеше.
- Точно от това се страхувах! - прошепна Силвия. - Във вас има нещо различно, което промени живота ми. Сякаш вие сте онзи ключ, който отваря буркана с меда. Ако наистина сте готови да опитаме, аз нямам нищо против. Огледалото е скрито добре.
- Скрито?! - ахна Галя.
- Какво очакваше? Да стои в онази къщичка на дървото?
Миро се усмихна иронично. Ето това беше онази Силвия, по която някога си изгуби ума.
- На сигурно място е в Пловдив – продължи тя. – Тръгваме ли?
Десет минути по-късно баварецът отново бе на път. Вълнението се покачваше. Силвия стоеше замислена на задната седалка и три думи се отрониха неудържимо от нея:
- Как започна всичко?
Миро и Галя се спогледаха. Те помнеха този ден, като че ли бе вчера.


Глава II
Началото на края

Катуница. Топлият юнски ден е към своя край. Слънчевите лъчи нежно галят равния хоризонт на запад. Малки облачета бавно плуват по червения небосклон. Тих, топъл вятър плъзва по полята и като невестулка се прокрадва между храстите. Сладките песни на славея и чучулигата придават омайна атмосфера на гаснещия летен ден.
Учебната година бе свършила и Миро и Галя заминаха на гости при дядо си. Влакът спря на малката гара в покрайнините на селцето. Дядо Тошо ги чакаше със старата си кобилка и още по-старата каруца. Галя сияеше от радост, но Миро, който мъкнеше целия багаж, изглеждаше леко недоволен.
- Сигурно нищо интересно няма да стане в това тъпо село! – мъмреше си той. Дядото го чу и с половин усмивка отвърна:
- Хубавите неща се случват, когато най-малко ги очакваме!
Това изтъркано клише се прокрадна едва доловимо в главата на момчето и той го чуваше като някое далечно ехо, повтарящо се хиляди пъти. Някакво странно гласче крещеше дълбоко в съзнанието му, но Мирослав не пожела да го чуе.
- Е, Гале – разсмя се дядото. – Много си пораснала и разхубавила. Станала си прекрасна мома. А ти, момчето ми, доста си позаякнал... Щом носиш и багажа на сестра си! Хайде, качвайте се, че денят преваля!
Двамата скочиха отзад в каручката, дядото подвикна на кобилката и потеглиха. Дядо Тодор от доста години живееше сам, но истинската причина знаеха малцина. Официалната версия беше, че съпругата му е починала, както дори смятаха и собствените му внуци. Истината беше съвсем друга, но е прекалено рано да се спираме на нея.
Миро беше на шестнайсет години, а сестра му Галя – на петнайсет. От много време те изпитваха странно влечение към това малко селце, намиращо се на дванайсет километра от Пловдив. Идваха за втори път тук, но при първото си посещение бяха много малки и не помнеха нищо. Баща им, Георги Живков, по необясними за тях причини, отказваше да ги прати на село в продължение на дълги години. Миро и Галя не подозираха за миналото на техния баща, но и така трябваше. Истината щеше да преобърне коренно живота им, а родителите им смятаха, че трябва да имат едно нормално детство. Двамата се чувстваха особено различни, но считаха, че това е нещо нормално за тийнейджъри на тяхната възраст и не даваха вид, че нещата не са както трябва.
След няколко минути каручката спря пред къщата. Дядото слезе, взе им багажа и рече:
- Знам, че сте ми изморени от пътуването, но обещах на съседското момиче да я запозная с вас, когато дойдете. Вчера ми помогна да ви приготвя стаята и много настояваше още като пристигнете да ви пратя при нея. Виждате ли онази бяла къща? Вървете!
- Каква ли ще е тази задръстена селянка!? – намръщи се Миро.
- Абе днес нещо си много заядлив – ядоса се сестра му. – Да вървим!
Дядото изгледа с вълнение тяхното отдалечаване и въздъхна тихо: „Започна се!”. После вдигна глава нагоре към смрачаващото се небе: „Надявам се, че сте доволни!” – промърмори той и отиде да разпрегне каручката и да сложи сено на вярното добиче.
Миро и Галя огледаха просторния двор и натиснаха звънеца. Едно чаровно чернокосо миньонче на шестнайсет годишна възраст се появи след минутка и тръгна към тях. Усмивката й грееше като изгряващото слънце, надигащо се зад далечния морски хоризонт.
Миро си глътна езика. Сърцето му заби някак странно, дъхът му секна. За първи път виждаше подобна красота, макар през последните две години да му се носеше лошата слава на женкар и доста момичета да бяха стигнали с него докрая. Не бе сигурен дали това е нещото, което хората наричат „любов от пръв поглед“, но от пръв поглед осъзна, че това ще бъде жената, която ще направлява неговия живот, но не днес и не сега.
- Задръстена селянка, а?! – прошепна Галя като видя блясъка в очите на брат си.
- Вие сте внуците на дядо Тодор, нали? – рече тя с топъл, приветлив глас.
- Ъ-ъ-ъ, д-да – заекна Миро, а сестра му го изгледа иронично. – Мн-ного ми е п-приятно! Казвам се Мирослав.
- На мен също! – усмихна се съседското момиче. – Силвия.
- Аз съм Галя – представи се сестрата на Миро.
- Радвам се изключително, че дойдохте да се запознаем! – подхвърли Силвето. – Ще си прекарате страхотно!
- Има ли тук хора на нашата възраст? – попита Галя.
- Намират се – отвърна момичето. – Особено сега през лятото се събираме голяма компания.
- Партита? Това-онова?
- Вече не. На този свят има места, които остават по-силни емоции у теб, отколкото няколко пияни момчета и силна музика!
- Кои са тези места? – засмя се Галя. – На реката за риба или в неделя на църква?
- Наистина ли искате да разберете? – отвърна Силвия с тих загадъчен глас.
- Ами да! Цялата тръпна да узная.
- Супер! Ще ви го покажа още днес! – възкликна съседското момиче и след това глуповато погледна Миро. - Брат ти да не онемя?!
Момчето се сепна:
- Напротив, даже много обичам да говоря! И очаквам да ми покажеш тези невероятни места!
- Добре! Сега идете до вас. Хапнете, а после си облечете някакви удобни дрехи като за... за поход. Вземете храна и вода. И кажете на дядо си, че ще сте с мен за няколко дни. Той ми има доверие и ще ви пусне. Ще дойда до вас след час.
Миро и Галя се спогледаха учудено, но не казаха нищо. Върнаха се при дядо си и говориха с него. Не възрази.
- Сигурно ще ви води на Хижата – рече дядо Тодор. – Ще си прекарате добре. Но след няколко дни да се върнете! Ще бера черешата и искам да ми помагате. Имате ли си пари? Давам ви по двайсет лева и на двамата, та ако отскачате до центъра да си купувате по нещо. А сега седнете да вечеряме.
Дядо Тошо бе спретнал една великолепна салата, която бе кръстил „Гордостта на дядо ви Тодор”. На пръв поглед не изглеждаше нищо особено, но на вкус бе божествена. Той не казваше на никой тайната съставка, но обеща да я каже на Галя, преди да си отиде от този свят. На масата стоеше огромна буца благоуханно краве сирене, печени наденички и топъл бял хляб. Тримата се навечеряха и дядо им ги разпита за това-онова. После децата се преоблякоха и нетърпеливо зачакаха Силвия.
Не се мина много време. Дядото ги изпрати и тримата изхвърчаха навън. Бавно затвори вратата след тях, с огорчение седна на масата и впери тъжните си очи в семейната черно-бяла снимка. „Правим голяма грешка!” – мислеше си той. – „Трябваше да си тръгнем още през хиляда деветстотин шейсет и първа. Кой взе идиотското решение да останем до началото на новия век, рджамахаас? На кой идиот изобщо му хрумна да изпрати внуците ми… кой знае къде!? И защо, рджамахаас, замесваме хората в нашите глупости? Горката Силвия, ако знаеше в какво ще се забърка… Бен алт Етоор ще си плати! Само да дойде момента, в който всички ще си тръгнем към вкъщи.”

Трите деца вървяха като призраци в сумрака.
- Къде е тази хижа? – попита Миро.
- Няма да ходим там – отвърна Силвия. – Ще ви заведа на място, което няма да забравите докрая на живота си.
Миро и Галя се спогледаха заинтригувано, но не казаха нищо. Силвия ги водеше по тясна, тъмна уличка, после покрай една малка чешма и накрая спряха пред градината на неприветлива, изоставена къща. Съседското момиче извади стар, очукан прожектор от раницата си, светна и ги поведе през мрака.
Не след дълго достигнаха голям орех, в чиято корона се спотайваше детска къщурка.
- Иво! – извика тихо Силвия. – Там ли си? Пс-с-с-с-ст! Ивайло!
Отгоре долетя глас:
- Силво, ти ли си, ма!?
- Да. Спусни стълбата веднага. Водя едни приятели.
Спусна се въжена стълба и тримата издрапаха до къщичката. Там ги очакваше пълничко момче с рошава, къдрава коса и пухкаво лице. Вътре светеше малка крушка, свързана със стар, мръсен акумулатор, имаше рафт с разни чудати предмети и цял куп щуротии. Но едно голямо огледало привлече вниманието им. Незнайно защо, Миро и Галя изпитаха необяснимо чувство на страхопочитание към него.
- Крушката едва свети! – отбеляза Силвия.
- Акумулаторът почти е изхабен – отвърна Иво. – Утре ще трябва да го заредим.
- Кой е утре на смяна?
- Жоро. Кои са тези с теб?
- Две комшийчета. Казват се Мирослав и Галя. Ще са тук цяло лято и реших да им разкрия тайната ни.
Иво я гледаше с укор в продължение на няколко секунди и не бе сигурен дали е редно да водят този разговор. После промърмори:
- Знаеш, че е рисковано. Пътуванията.... пътуванията през... Знаеш! Стават все по-непредвидими.
- Кажи си го направо! – укори го тя. – Времето!
- Какво?! – възкликна Миро. – Пътуване през времето... ли?!?
- Да – отвърна Ивайло. – И да не сте споменали на никого! Това е строго секретна тайна и ако се разчуе, спукана ни е работата.
- А вие сте агенти на ЦРУ? – закикоти се Миро. Получи силен удар в ребрата от Силвия.
- Ще ти трябва време да свикнеш с тъпите му коментарчета! – каза Галя. – Не му се връзвай особено!
Дебелото момче и Миро стояха смутени един до друг.
- Е, съгласни ли сте? – гледаше ги с неприкрит интерес Силвия. - Но трябва да ви предупредя, нямам и най-малка представа къде точно ще се озовем. Винаги е различно.
- Ама ти.... сериозно ли? – усмихна се иронично Галя. – Ако съществуваше машина на времето, много отдавна това щеше да се знае. В най-лошия случай щеше да бъде на първа страница дълго време в жълтата преса.
Силвия и Иво се спогледаха. Нямаха готов отговор за това. Те самите не знаеха как започна всичко, но и най-малко не подозираха как щеше да приключи.
- Без да видите, няма как да повярвате! – отвърна Иво. – Шантаво е!
- А какво трябва да направим, за да... пътуваме във времето? – попита скептично Галя.
Съседското момиче хвърли подканващ поглед към странното огледало и прошепна:
- Повърхността му не е твърда както изглежда. Врата е към друг свят.
- А връщането? – попита наивно Миро, който от пръв поглед бе склонен да вярва на всяка една нейна дума.
- Завръщането става от самосебеси – обясни Силвия. – На следващия ден, в същия час и минута, се озоваваме пак в тази къщурка. И ако не ни е достатъчно, правим още един тур.
- Наглеждай ги! – обърна се дебеланкото към Силвия. – Първият път винаги е малко... стресиращо!
Съседското момиче решително пристъпи напред и без да се замисля, прекрачи прага на този свят и изчезна от смаяните погледи на Миро и Галя. След само секунда колебание те я последваха през хладната повърхност на дяволското огледалото. След мълниеносно препускане в един многоцветен спираловиден тунел, те се озоваха на върха на една могила насред малка широколистна гора. Беше ден и беше лято. Зеленина обгръщаше цялата околност. Силвия стоеше недалеч от тях и гледаше неясния силует на замък в далечината.
- Интересно къде ли сме? – замисли се тя. – И коя година е?
Миро и Галя стояха като вцепенени.


Глава III
Капанът на времето

Тримата обходиха околността и с огромно любопитство се наслаждаваха на пейзажа. Намираха се сред красива зелена гора, стара като света. Насред малка полянка се издигаше нечия могила, върху която ги бе отвело Дяволското огледало. След кратко съвещание, решиха да тръгнат по малка, тясна пътечка, водеща на изток към висок хълм, върху който се издигаше древна крепост.
Постепенно пътеката се превърна в равен римски път с тесни канали от двата края. Миро, Галя и Силвия вървяха по него, докато не ги отведе пред вратите на масивна, двуетажна къща.
- Какво ще кажете да поразпитаме малко за мястото и времето?! – каза Силвия.
- Ти си шефа! – съгласи се Галя.
Тримата се повъртяха около къщата. По голямата табела с чук и наковалня, която висеше на портата, се досетиха, че е ковачница и влязоха вътре. Посрещна ги едър мъж с широки, мускулести ръце, леко плешив, с голям, гърбав нос. Пот се лееше по тялото му.
- С какво мога да ви помогна, деца? – попита той.
- Идваме от бъд... – започна Миро, но Силвия го сръчка.
- От много далеч и се изгубихме – продължи тя. – Ще ни кажете ли къде сме!?
- Това са владенията на царския болярин Руслан – отвърна ковачът. – Носят се слухове, че е магьосник, но аз много не вярвам на тези глупости!
- А кой е царят? – попита Галя. Ковачът я изгледа учудено:
- Как кой? Негово Величество цар Калоян. Но за жалост „величество” за момента е... неподходящо. През последно време болярите му се отцепват от него и правят своите владения в независими земи. Според мен, царят трябва да се намеси по-сериозно в тези вътрешни заговори, защото това разделение ще отслаби силно царството и една война с Византия може да има тежки последици. Но кой ме пита? Мен, простия ковач, който с честен труд си вади хляба.
- Цар Калоян ли?! – ахна Миро. – Коя година сме?
- Хиляда и двеста години от рождението на Исуса – отвърна ковачът и ги изгледа още по-учудено.
- Значи има още седем години – прошепна Галя.
- До кое? – учуди се мъжът.
- Няма значение! – отвърна Галя. – Ние да вървим! Благодаря ви за любезността!
Ковачът сви рамене и се зае отново с работата си. Тримата излязоха навън и продължиха своя път.
- Цар Калоян не беше ли убит през хиляда двеста и седма година? – рече Галя.
- Не гледай мен! – отвърна Миро. – Слаб съм по история.
- Мисля, че все още тук се използва Юлианския календар – каза Силвия. – Грегорианския все още не е въведен. Но едва ли ще има голяма разлика в годините.
- И ти си една пътешественичка във времето... – заяде се Миро и се засмя.
- Ако сега имах един учебник по историята на България – каза Галя, - нямаше да ни се налага да задаваме глупави въпроси на хората.
- Не е практично – обясни съседското момиче. – Можеше да попаднем и в австралийската пустиня. Тогава щеше да искаш материали за анатомията и поведението на кенгурото. Отпуснете се малко, утре се прибираме!
- Добре, шефе! – примири се Галя.
- Носите ли храна? – смени темата Силвия. – Напълнила съм раницата със Сникерси - оптималния вариант в подобни ситуации.
- Аз взех сирене, кашкавал и един хляб – отвърна Галя. – Няма да умрем от глад!
- Стахотно! – въкликна водачката им. – Имаме компас, запалка, въже, нож, спирт... Какво още? Взела съм бинт и три чифта резервни долни гащи – за всеки случай!
- Откачалка! – засмя се Галя. Вървяха още няколко часа. По груба тяхна преценка, часа беше около шест привечер.
- Имаме около три часа дневна светлина – заключи Миро. Но тъй като не бързаха за никъде, взеха единодушно решение, че е време да похапнат. Спряха се под сянката на огромен и леко странен дъб и тупнаха изморени в тревата. Миро бръкна в раницата си и напипа мекия хляб, предвкусвайки скромното пиршество.
Но нека се върнем на дъба – огромен и леко странен. Странен, защото сякаш уж бе дъб, но не съвсем. Имаше прозорци, врата и малко коминче. Но така се бяха улисали в аромата на мекия, домашен хляб с домашно сиренце и домашен кашкавал, че не забелязаха как вратата се отвори. От дървото излезе красива, млада девойка, със златисто руса коса, сини очи и странни, бели дрехи, сякаш от сатен. Изгледа ги изумено и изтръпна.
- Предсказанието! – извика тя и пътешествениците едва сега я забелязаха. Стреснаха се лекичко, но определено това не беше сериозен повод да прекратят угощението си. – „Три деца, които ще променят света, си почиват под огромен дъб. Три деца от друг свят ще имат пръст в съдбата на всички светове.“
Миро, Галя и Силвия я изгледаха учудено.
- Извинявай – рече Миро с пълна уста, - но ние не сме тези, за които говориш! Лек и успешен ден!
- Наследниците! – развълнува се непознатата. – Избраните! От друг, далечен свят!
- Ами... – изпруфтя отново Миро и от устата му полетяха трохи. – Бъркаш се! Ние не сме от друг свят, а от бъдещето.
Силвия стисна очи и едва се сдържа да не му забие юмрук в лицето.
- Не – отвърна непознатата жена и посочи с пръст Галя. – Вие двамата сте от друг свят.
- Ей! – извика Силвия. – Ние идваме от едно и също място. А то не е друг свят, а този след... след осемстотин години. А и за каква съдба на всички светове говориш? Аз съм пътувала много пъти през дяволското огледало и знам, че има един свят.
Силвия си пое дълбоко въздух, за да смекчи яда си и да усмисли нещата, които май не трябваше да казва.
- Дяволското огледало?! – ахна непознатата. – Влезте, влезте вътре. Не стойте отвън. Скоро ще се стъмни и няма къде да отидете.
Тя ги поведе в дома си и затвори вратата. Вътре не бе много широко, но със сигурност бе уютно. Две легълца, разделени от малка масичка, рафт с тенджери и паници, друг – с книги, чугунена печка и съндък, който вероятно служеше за гардероб. Сбъдната мечта за всеки малчуган, израснал през деведесетте години на двадесети век.
- Много искам да ви кажа цялата истина и как стоят нещата, но още е много рано – обясни им непознатата. – Ще ви кажа, че НАИСТИНА вие сте избраните, и че... не ще успеете да се върнете във вашето време.
- Да, сигурно! – изгледа я иронично Силвия. – Ще си говорим пак утре следобяд! Все едно за първи път пътувам с приятели...
- Но тогава те не бяха с вас – рече жената и посочи с пръст Миро и Галя. – Ти не знаеш кои са, а и се съмнявам и те да го знаят.
- Аз знам кой съм! – изперчи се Миро. – Миро. Живея в София. Ходя на тренировки по бокс и слушам рап. Хайде, кажи ми пак, че не знам кой съм!
Момичетата го изгледаха тъпо.
- Ще дойде време да разберете, господин Тодоров – намръщи се непознатата. – А и още сте малки за истината. А сега знам, че е рано за сън, но на вас сигурно ви се спи. Денят, предполагам, е бил дълъг. Сега лягайте по леглата, а утре ще ви запозная с един човек!
Миро понечи отново да възрази и да се направи на интересен, но сестра му го сръчка с лакът. Е, явно ще се спи. Да идва по-бързо утрешния ден, да се запознават с този „един човек“ и да се свършва с панаира. Момчето леко се разочарова, когато видя, че сестра му легна на леглото до Силвия, но не каза нищо. Тайничко се надяваше, че той ще заеме това място. Нищо.
На следващия ден тримата се събудиха по едно и също време. Бе малко преди обед и слънцето силно напичаше. На масата ги очакваше топла баница и по чаша студен сок от ябълка. Непознатата жена я нямаше. Те седнаха на три удобни, трикраки столчета и закусиха набързо.
Сякаш от нищото вратата на дървото се отвори и на прага застана добрата им домакиня, придружавана от непознат мъж. Беше облечен в рицарски доспехи, а шлема пречеше да се види лицето му. Само две издайнически очи ги огледаха старателно:
- Тези ли са?
- Да – отвърна жената. – Вчера ги намерих отвън.
- Слушайте! – подхвана рицарят. – Аз ще ви помогна да се върнете във вашето време, но ще се наложи да изложите живота си на риск. Последвайте ме без много излишни въпроси!
- Тези ли са? – промърмори Миро под носа си. – Последвайте ме без много излишни въпроси! Хвърлете се в реката!
Децата взеха раниците и тръгнаха след рицаря. Четиримата крачиха към хълма, на който се издигаше величествената крепост, към която предния ден бяха насочили своите сили. Рицарят водеше за юздите огромен, черен жребец и пристъпваше мълчаливо.
- Какво се изисква от нас? – попита Миро.
- Малко е прибързано – отвърна рицарят, - но ще ви кажа. Сега ще отидем в онзи замък, който виждате пред нас. Там живее магьосникът Руслан. Той ще ви изпрати един по един на съдбовно изпитание. Ако успеете да го преодолеете, ще получавате по един медальон. Когато всеки един от вас се сдобие с някой от Свещените медальони, ще успеете да се завърнете.
- Аха! И сигурно царската дъщеря ще се падне на мен? – измърмори Миро. – Заедно с половината царство.
Силвия го срита силно. Той изохка.
- Не разбирам шегата ви, господин Тодоров, но ще си спестите иронията, ако съзнавахте сериозността на положението, в което се намирате!
- Виждам, че фамилията ми е доста популярна тук – продължи Миро. – Започвам да се чувствам вече като Избрания. Ще мога ли да спирам куршуми с ръка и да ступвам по двайсет бота наведнъж?
- А на тези изпитания – Галя реши да прекъсне глупостите на брат си – има ли вероятност да пострадаме.
- Има вероятност дори да се разделите с живота си! – отвърна рицарят. – Но ако вие наистина сте Избраните, госпожице Тодорова, ще успеете да съберете медальоните!
- Да бях избрал синьото хапче – промърмори Миро. Получи нов ритник. Този път от сестра си. Силвия мълчаше. Тя почувства конспирацията. Почувства измамата. Почувства, че нещо не е както трябва. Сякаш се намираше в някоя банална приказка, в която героите изпълняваха с лекота задача, която никой преди тях не е изпълнявал, печелиха скъпоценен артефакт и ставаха легенди. Нещо имаше сбъркано тук. Лош сценарий, нескопосани актьори, некадърен режисьор. Евтина холивудска боза. Какво следваше? Отвлечена принцеса и огнедишащ дракон?
Наистина. Всичко беше различно. Силвия го чувстваше за първи път. Преди не беше така. Помнеше горящия Рим, помнеше заминаването на Мегелан, помнеше Микеланджело, помнеше обесването на Левски... Преди не забеляза детайлите. Не забеляза малките подробности. Но сега ги виждаше. Сякаш светът, който я заобикаляше, бе рисуван от бездарен художник. Уж същия, но нещо му липсваше. Слънцето грееше, но не блестеше; вятарът духаше, но не вееше косите й; птиците пееха, но песните им дразнеха ушите. Заслуша се. Не чуваше собствените си стъпки. Не чуваше тропота от копитата на коня. Какво се случваше? Къде бе попаднала? Какво е това място?
Унесена в собствените си мисли, Силвия не забеляза, че бяха достигнали до портите на крепостта. След като магьосникът бе уведомен, че четирима странници искат да се срещнат с него, той разпореди да ги пуснат незабавно.

Глава IV
Евтин театър или съдба

Руслан огледа четиримата внимателно и се обърна към рицаря:
- Знам за какво сте тук! Готов съм да ви помогна, но при условие, че ще задържа единият медальон след края на изпитанията!
- Така да бъде – съгласи се рицарят. – Единият от трите медальона ще остане при теб.
Ама че жалка сценка. Иронията беше изписана с големи букви върху лицето на Силвия. Магьосници, изпитания, артефакти... глупости. Миро и Галя не обърнаха внимание на изражението й. Те гледаха Руслан в очите и очакваха вдъхновяващи магически пиеси, огнени мечове и бляскави брони. Как може да са толкова наивни?
Магьосникът се изправи от мястото си, замахна със жезъла и всичко потъна в мъгла. След като светът се проясни, Силвия беше в сърцето на бурята. Дъжд се сипеше сърдито от почернялото небе, плющеше глухо по камънаците около нея и едва не я срази с лютата си ярост. Мълнии раздираха облаците, вятърът беснееше.
- Насам! – гласът на рицаря долетя отдалеч. Беше се скрил от дъжда на входа на малка пещера, но бе прогизнал не по-малко от момичето.
- Какво се случи? – водата се стичаше по крехкото й тяло, а раницата, с резервния кат дрехи, я нямаше.
- Магията на Руслан ни изпрати на прага на твоето изпитание – отвърна рицарят и се зае да събира сухия мъх от пещерата.
- Виж какво, пределно ясно ми е, че магии не съществуват, така че ми спести вълшебните си приказки.
Мъхът беше изсъхнал и с лекота се отделяше от скалите, по които беше изпъплил през последната година. Рицарят го струпа около импровизираното огнище, завещано им от някой незнаен обитател на този подслон и поръси мъха със странен черен прах. После добави нещо, силно наподобяващо на захар и нещо сиво.
- Съществуват! – каза рицарят. – Ще видиш....
Прокара пръсти през косата й и изтиска водата от нея. Само няколко капки бяха нужни, за да задими тайната му смес и бързо да премине в малък огън.
- Впечатли ме! – изненада се Силвия. – Не бях виждала някой да пали огън с вода.
- Стопли се! – подкани я рицарят. – Няма да гори дълго.
Момичето приседна до огъня и сгря мокрите си длани. Едва сега забеляза скритата врата в тъмната част на пещерата.
- Пътят ти минава през нея – обясни й рицарят, видял накъде гледа спътницата му. – Когато се почувстваш готова, върви. Ще те чакам на изхода.
- И естествено – аз трябва сама да се справя със задачата, защото е прекалено опасно за възрастен мъж с меч и броня, но е безопасно за малко момиче като мен, защото аз съм Избраната и ще ги разпилея като „стой и гледай“ – недоумяваше тя. – Вече се чувствам отегчена.
- Не – отвърна придружителят й. – Ще отидеш сама, защото ти и само ти трябва да чуеш и видиш това, което ти е предначертано от звездите. Ти и само ти ще вземеш решение как да постъпиш с остатъка от живота си. И не на последно място, ти и само ти ще можеш да излезеш жива от другата страна.
- А ако се случи нещо, което би могло да отнеме живота ми?! – възкликна Силвия.
- Непременно ще се случи такова нещо – рече рицарят. – Но ако наистина ти си тази, за която те смятаме, ще успееш.
Глупости от хиляда и една нощ. Този наистина е нещо мръднал. Силвия въздъхна. Надигна се с нежелание от огъня, отиде до масивната врата и лекичко я побутна. Отвори се. Пътят й бе осветен от факли и тя тръгна решително напред. След известно време момичето се озова пред нова врата. Над нея бе изписано: „Няма връщане назад”. Изпруфтя. Прекрачи прага и влезе в огромна зала, цялата изрисувана като гробница на древен египетски фараон, а по средата на малко столче стоеше сбръчкано зелено човече, приличащо на популярния герой от „Междузвездни войни”. Силвия го приближи и попита с неприкрита ирония:
- Здравейте! Ще ми кажете ли как мога да изляза от тук?
Човечето я погледна и се прокашля:
- Ще ти дам ключ, но само ако отговориш на една гатанка!
- Слушам! – рече с отегчение Силвето.
- Какво е това нещо, което сутрин ходи на четири крака, обед - на два, а вечер – на три? – попита то. – Имаш право на един отговор!
Не, това наистина е някакъв цирк. Не е възможно всички тук да са чак толкова елементарни.
- Загадката на Сфинкса, а!? Очаквах по-трудна гатанка! Верният отговор е „човекът”. Когато е бебе – той лази, когато порасне малко – започва да ходи на два крака, а когато остарее – си помага с бастун. Но какво съм седнала да ти го обяснявам!? Изглеждаш ми умно животно и сигурно това го знаеш по-добре от мен!
Съществото ахна от изумление, после бръкна в дрехата си и извади малък, ръждив ключ. Подаде го на Силвия и заспа на стола си.
Момичето продължи напред и не след дълго стигна до втора врата. На нея бе изписано следното: „Нищо не е вечно, освен вечността!” Момичето пъхна ключа в ключалката, завъртя го и вратата изскърца. Силвия я отвори и след няколко мига се озова във втора зала, малко по-голяма от предишната. Отново на едно столче стоеше малко зелено човече, но по-старо и по-сбръчкано от предишното.
- Ще ми помогнете ли да изляза оттук? – попита риторично тя. Все едно пък нямаше да й помогне. Нали за това са го сложили да събира прах в тая пещера?
Старчето я погледна и бавно отмести глава встрани.
- Какво!? – учуди се Силвия. – Нима ще ме оставите тук? Не искам да умра млада и зелена. Уф, ти пък си зелен! Извинявай, ако те обидих. Нямам нищо против зеления цвят.
Преигра малко, но сметна, че е забавно да вкара малко драматизъм в ситуацията. Човечето отново не каза нищо. Силвето въздъхна и огледа залата. Стените и таванът бяха обрисувани в много странни рисунки. Тя проследи с поглед сцените, изобразени навсякъде около нея и погледът й се спря върху рисунка на три медальона. На два от тях имаше звезда, а на третия - планетата Земя. Под тях бяха изрисувани три пеперуди, а още по-надолу – огромна гривна, изписана във загадъчни и непознати символи. Другите картини представяха сцени с войни между тайнствени раси, обитаващи най-потайните кътчета на човешкото въображение. Точно до вратата, от която трябваше да излезе Силвия, имаше каменна скулптура на роза. От едната й страна бе застанала портата на Рая, а от другата – преддверието на Ада.
- Коя си ти? – попита изведнъж старчето. Момичето се обърна изненадано и отвърна:
- Казвам се Силвия. Очевидно съм Избраната... каквото и да означава това, затова дай да си ходя по живо, по здраво.
- Знам коя си! Просто не схвана въпроса ми! Харесват ли ти рисунките?
- Твои ли са?
- Да. Разгледай ги още веднъж, защото ще изживееш повечето от събитията, описани по стените и тавана.
- Но не виждам никакъв смисъл в доста от тях! Даже в нито една, ако трябва да съм честна.
- Смисъл има във всяко едно нещо във Вселената.
- Кажи ми за хлебарките тогава?
Мистериозното същество отказваше да играе нейната игра.
- Като заговорихме за смисъл, ще ти дам ключ за вратата, ако ми кажеш какъв е смисъла на живота!?
- На този въпрос не са могли да отговорят едни от най-мъдрите хора на света, а как очакваш аз да ти дам отговор?!
- Убедил съм се, че никой не е дал точен отговор на този въпрос. Именно за това се обръщам към теб!
- Какво означава пък това?
- Тук съм, за да задавам въпроси, а не да отговарям на тях. Какъв е смисъла на живота?
Силвия се замисли. През главата й минаваха доста идеи, но верният отговор беше само един. Тя отново се вгледа в рисунките. Зеленото човече й бе казало, че тя ще изживее повечето от нещата, описани в залата. Та те бяха толкова много, че един човешки живот просто не бе достатъчен за това. И единствения начин да станеш съпричастен на всичко, бе да си безсмъртен. А на входа на предишната врата бе написано „Нищо не е вечно, освен вечността”. Значи би трябвало един живот да бъде продължен повече по някакъв начин. И Силвия стигна до заключението, че дори да изживее една малка част от събитията по стените, тя няма да може да надживее дори и половината. И нещо от нея, ако би могло да продължи по пътя й, то това биха били нейните деца.
Силвия се вгледа в очите на съществото пред нея. В тях горяха малки злокобни пламъчета. Момичето се усмихна иронично:
- Смисълът на живота е да създадеш нов живот и този нов живот да продължи да търси смисъла!
Човечето въздъхна доволно, бръкна в пазвата си и извади малко сребърно ключе и го подаде на Силвия. Тя радостно го взе и побърза да отключи вратата. Затича се по тясното коридорче.
Не след дълго се озова пред нова врата. Точно над нея бе изписано същото, което пишеше над портите на Дантевия Ад: „Надежда всяка тука оставете!” Силвия бутна вратата и влезе в третата зала. Гледката, която се разкри пред очите й, леко я обърка. Всъщност доста. Момичето стоеше на входа на огромно, мрачно и зловещо, обрасло в бурени гробище. Тънка мъгла се стелеше около надгробните плочи. Наоколо се чуваха писъци от отдавна отминали времена, долитаха ридания и злокобни смехове. „Колко клиширано“ – помисли си тя и тръгна уверено напред. На дърветата около нея още висяха скелети на хора и... и не се знаеше на какво още.
- Ти си втория човек, който стига чак дотук! – чу се нечий глас. Силвия светкавично се огледа на всички посоки и погледът й се спря върху висока, мрачна фигура. Груб, разпокъсан плат покриваше тялото му. Подпираше се на дебела тояга, извисяваща се малко над сухото му, изпито лице с дълга, бяла коса и един-единствен черен кичур, падащ пред лявото му око. Закрачи предпазливо към нея, стъпвайки внимателно между гробовете, изчезваше и се появяваше в мъглата, шепнеше. Застана пред Силвия, наведе си към лицето й и се взря в невинните й сини очи.
- И сега по сценарий трябва да попитам кой е първия? – сопна се тя и отстъпи крачка назад без ни най-малко да се трогне от страховития вид на съществото. – Нали така?
Домакинът й се изправи. Извисяваше се доста над най-високите хора, които някога беше виждала.
- Името му е Кхон алт Рад – отвърна спокойно той. - И ще ти кажа, че пътищата ви ще се пресекат в един изключително важен и съдбовен възел. А и мисля, че освен с него, ще се видим и с теб... Още веднъж... След доста години!
- Ахаа! – измърмори момичето. – Това значи, че ще си тръгна, нали? Щом ще се виждаме пак?
- Правилно, драга! Правилно!
Обърна се и изчезна.
- Кажи поне кой си! – извика Силвия. - Като се видим утре на улицата, да не се подминаваме като непознати!
- Колко съм нетактичен! – долетя самоукорителен глас. – Името ми е Криша. Вещер на тъмнината, некромант и бъдещ мрачен владетел. Скоро! Много скоро! Сега съм втори след богинята на смъртта. Това е изходът от нейните владения. Както забелязваш, много смелчаци са се опитвали да избягат... Е, то не е лошо да опитваш; лошо е като те хванат.
- Аз пък си мислех, че съм в Мордор! – ухили се Силвия, но реши да спре с хапливия тон.
- Сега сигурно очакваш да ти задам някаква тъпа гатанка – продължи той, - да отговориш, да ти дам ключа и да излезеш от пещерата. Защо ще си губя времето с някакви глупости. И двамата знаем, че ще отговориш правилно. Та ти си една от Избраните. Ето, вземай този ключ и ми се махай от главата. Планувам бляскаво завръщане и не ми се занимава на този етап с теб.
В краката й тупна малък, кафяв ключ. Силвия сви рамене. Грабна го. Какви пък грижи може да има някой с подобна визитка? Ама че жалка постановка!
- Тъкмо се чудех на каква глупост ще трябва да отговарям, но какъв късмет, че съм Избраната! – възкликна доволно тя. – Иначе можеше да остана завинаги тук, нищо че отвън има един брониран тип, който може да ви изнесе всички накуп... ама не иска!
Момичето продължи напред през гробището. Скоро се озова на изхода му. Пъхна ключа в огромната врата и го завъртя. Портата изскърца. Силвия стоеше на изхода на пещерата, а слънчевите лъчи нахално се тикаха в очите й. Бурята бе изчезнала. Пред нея с доволна усмивка стоеше рицарят:
- Виждаш ли? Не беше страшно?
- Не ми стана ясно само каква беше причината да не дойдеш с мен? – сопна се тя. – Един смахнат Йода; по-големия му брат художник и Саурон. Ще съжаляваш цял живот за пропуснатия шанс!
Трите ключа, които тя държеше, засияха в ослепителна пурпурна светлина и се сляха един в друг. След миг тя стискаше в ръка малък, платинен медальон, на който бе гравирана Земята. В съзнанието й изплува картината от втората зала. Това бе единия от трите медальона, които видя нарисувани там.
И тогава, когато момичето си мислеше, че няма какво друго да я изненада в този ден, абсолютен мрак погълна света около нея. Тя инстинктивно затвори очите си и когато ги отвори, пред нея стояха магьосникът и новите й приятели.
- Браво! – изликува Руслан. – Остават още две изпитания.



Глава V
Божествената земя

Денят се смени с нощ. Нощта се смени с ден. Магьосникът събра отново трите деца и им съобщи, че втората задача, трябва да бъде поета от Миро.
- Ще се озовеш на едно специално място – започна Руслан, - но никога през целия си живот не трябва да споменаваш къде си бил. Ти ще си първия смъртен, който отива там... Ще бъдеш и един от последните. Но това, може би, ще се случи след много-много години. От теб сега се изисква да отидеш до храма, който ще видиш и да откраднеш оттам същия медальон, който донесе вчера Силвия.
След тези думи той замахна с жезъла си и Миро изпадна в дълбока летаргия. Не знаеше колко време е минало, но когато светът отново изплува пред погледа му, той лежеше на брега на непознат остров, носещ се високо в облаците. Морските вълни леко докосваха лицето му, а няколко чайки бяха кацнали наблизо и го наблюдаваха с любопитство. Надигна се. Впери поглед във водната шир – към ръба на хоризонта. Там, където морето се стичаше от ръба и падаше надолу и все надолу в неизвестното, се издигаха очертанията на каменни великани. Уникално! Неповторимо! Сякаш бе достатъчно просто да протегне ръка и щеше да ги достигне.
Обърна се. Рицарят бе на няколко крачки от него и мълчаливо наблюдаваше храма, за който му бе споменал магьосника. На един хълм, недалече от него, се издигаше древна и величествена постройка. Небето над нея бе оцветено в кралско синьо и малки светлинки блуждаеха из въздуха.
- Красиво е, нали? – въздъхна рицарят. - Никога досега не съм виждал подобно великолепие.
Момчето пристъпи с възхищение до него, вперил поглед в неповторимата гледка.
- Виждал съм какво ли не – продължи загадъчния тип. – Виждал съм раждането на звезди, виждал съм и тяхната смърт. Виждал съм изгрев и залез в един и същи миг. Бил съм на места, които не можеш да си представиш и в най-смелите си мечти. Но това тук... това е божествено. Сила, която не разбирам. Красота, която не мога да възприема в пълното й великолепие.
- Там ли трябва да отида? – ахна Мирослав.
- Да, но това са само формалности. Всичко е театър, малкия. Всичко е фарс. Наблюдават ни през цялото време. Не си прави илюзии. Те искат просто да видят как ще постъпиш в дадена ситуация. Експериментират с ума ти.
Миро не разбираше. Не разбираше или отказваше да разбере.
- Вътрешния ти глас – продължи рицарят. – Чуваш го, нали? Чуваш го постоянно, рджамахаас. Не, това не е интуиция. Нарича се „ноара“. Но нямате синхронизация. Опасно е за теб все още. Има време, има. Всичко ще разбереш, всичко ще ти кажат. Сега върви, но бъди внимателен! Нещо ми подсказва, че това място не е толкова невинно, колкото ми се струва.
- Ти няма ли да дойдеш?
- Това е твоето изпитание, малкия, а аз не трябва да се меся. Ще те чакам тук, когато вземеш медальона.
Момчето въздъхна и тръгна към храма с цялата увереност, която криеше в себе си. Как, по дяволите, можеш да видиш изгрев и залез в един и същи миг? Каква ли е гледката на умиращата звезда? Ноара? Какво е „ноара“? Рджамахаас?
Портата на храма се изпречи на пътя му. Потропа. Броени секунди по-късно пред него застана висок старец с дълга прошарена брада и кърпа на главата.
- Добър ден! – поздрави Миро. – Бих искал да говоря със шефа ви!
- Това място не е за теб! – сопна се старецът. – Върви си, откъдето си дошъл и никога повече не се връщай!
След тези думи той тръшна портата пред носа му. Миро въздъхна и седна замислен върху близкия камък. Какво, за бога, бе това място?! Защо не го допуснаха вътре!?
- Защо си тук?! – чу се нечий глас зад него. – Това място не е за теб!
Миро рязко се обърна. Зад гърба му стоеше някакво красиво и ефирно същество. Носеше блестящи бели дрехи и държеше малък скиптър в ръка. С бавна и прецизна стъпка скъси дистанцията между тях и Миро успя да надникне в бездънните му очи, в които горяха черни пламъци, безсилни да стоплят нищо на този свят.
- Вече два пъти ми казват, че мястото не е за мен - промърмори момчето. - Кой си ти?
- Колко се нетактичен! – отвърна събеседникът му. - Казвам се Лу. Сигурно си чувал за мен. Преди милиарди земни години бях изгонен от Бог от Небесното царство и след това управлявах Ада. Готвих апокалипсис, но нещо се обърка. Ах, древна сила се пробуди. Дълбоко пазени тайни! Стар конфликт, от преди началото на времето. Криша Велеонорски ще се завърне! Картите са хвърлени, а боговете са слаби.
- Аз съм атеист! – рече иронично Миро.
- Кой си всъщност?
- Аз съм си Мирослав. Търся един медальон, който май се намира вътре в храма.
При споменаването на това име Лу изстръпна. Паника. Тих ужас. Самообладание.
- Ще ти помогна да вземеш този медальон, но само ако обещаеш никога, през целия си живот да не се връщаш тук на този остров! Нито ти, нито онези, които те пращат.
- И как ще се върна като не знам къде съм? Не бери грижа, давай да сключваме сделката и да си ходя, че дядо ще бере скоро черешата и искаше да му помагаме!
Лу го гледаше изпитателно. Колебаеше се. Знаеше нещо, но си премълча. Знаеше името му. Знаеше кой стои пред него. И това го плашеше.
- Нямам навика да сключвам неизгодни сделки – усмихна се лукаво Луцифер. – Но взаимната изгода ме кара да направя редица компромиси. Ти ще си вземеш медальона с уговорката, че няма да се върнеш никога повече тук. А аз ще чакам да ми свършиш мръсната работа.
Тоя Лу май наистина е изперкал. Дяволи, божества, на баба ми хвърчилото. Тайни, конфликти, сделки.....
- Къде е договора? – Миро започна да губи търпение. – Само не ми казвай, че трябва да си бода палеца и да подписвам с кръв!
- Простосмъртни! – отвърна отегчено дяволът и размаха скиптъра си във въздуха, описвайки дванайсет огнени кръга. Светът помръкна и всички цветове изчезнаха. Гробна тишина изпълни съзнанието на Миро. Падна мрак. И нямаше нищо.
- Ехо! – подвикна той, но отговор не получи. В краката му светеше стар фенер, който упорито се бореше с прииждащата тъмнина. Грабна го и го вдигна над главата си. Различаваше обектите, но беше трудно. Лу беше изчезнал.
Миро се приближи отново към портата и потропа. Отвори се, но не видя старецът, който стоеше пред него. Премина, без да разбере, че минава през някой.
Дворът бе доста просторен. Ниска тревица бе израсла по цялата полянка, а в средата бе построен приказен фонтан. Бледите слънчеви лъчи, минаващи през пръските на водата, се пречупваха в безцветна дъга. Черешово дърво се издигаше наблизо, а под него имаше голяма кръгла маса с дървени столчета. В далечния край на двора се издигаше същинския храм.
Миро стисна фенера си и се приближи към него. Вратата бе затворена. Тропаше. Блъскаше. Без резултат. Обезкуражи се. Само дано медальонът не беше вътре!
Миро се отправи към кръглата маса под черешата и седна на едно от столчетата. Забеляза безлични сенки, които влизаха в храма направо през заключената врата, сякаш там нямаше нищо. Каква ли древна и могъща сила пазеше тайните на божествения храм? Истина ли беше всичко или просто игра на въображението му?
Миро забеляза, че по масата са изрисувани загадъчни орнаменти. А точно в центъра й имаше златно кръгче, в което бе гравирана звезда. О, нима!? Това не бе просто орнамент, а Втория медальон, вграден в масата. Задраска с нокти. Подтисна болката. Не отдаде внимание и на кръвта по пръстите си. Със сетни сили извади безценния си артефакт и болката изчезна. Изчезна и кръвта. Изчезна фенерът. Върнаха се цветовете. Звуците.
Миро стоеше на брега на морето, а рицарят го гледаше с вълнение.
- Май не се радваш особено да ме видиш! – усмихна се иронично той. Миро не отговори. Той затвори очи и изгуби съзнание.


Глава VI
Мюсюлмански пирати

Мирослав Тодоров отвори очи. Намираше се в замъка на магьосника Руслан, а до него бяха сестра му и съседката.
- Най-накрая дойде в съзнание – промърмори разтревожено Галя. – Трябва моментално да идем при рицарят и магьосникът. Предстои последното изпитание.
Миро се надигна и се почеса по тила. Спомените бавно и болезнено изплуваха в главата му. Сделка? С дявола? Просто така? С условие никога повече да не се връща там! Ами добре... само веднъж да се върне при дядо си. Никакви огледала, никакви магьосници. Това е всичко!
- Ами отивай! – изпъшка Миро. – Само ти остана. Ние за какво сме ти?
Силвия леко се усмихна, но сестра му го изгледа строго.
- Ще говориш така пренебрежително на софийските си куклички, не на мен! Ясно ли ти е?
- Не му обръщай внимание! – намеси се Силвия. – Още не знае къде се намира. Върви при Руслан да видиш къде ще те прати и се връщай по-бързо. Тези игри започнаха леко да ми лазят по нервите.
Галя ги изгледа изпитателно, но не обели и дума повече. Остави ги сами. Момчето се изправи и огледа просторната зала. Ама че скучен замък. Винаги си беше представял древните замъци доста по-различно. Очакваше да види тълпи от хора, войници, благородници, големи картини, скъпоценности. Тук това липсваше. Все едно бе построено ей така, на бързо. Евтин декор в евтин албански филм. Рицарят го каза – всичко е театър. Наблюдават го. Експериментират с ума му. Като на опитна мишка.
- И ти го забелязваш, нали? – Силвия наруши мълчанието. – Толкова е безвкусно всичко.
- Рицарят ми каза нещо... – отвърна Миро. – Лежах там... на далеч бряг в непознат свят. Не беше Земята със сигурност. Но той не беше впечатлен от това, което виждах аз. Беше вперил очи в нещо божествено, което твърдеше, че не разбираше. А по думите му си личеше, че бе препатил доста. Та... каза ми, че всичко това е измама. Постановка. Че ни наблюдават през цялото време. Действат си по вече написан сценарий.
- Те? – недоумя Силвия. – Кои те?
- Не знам – сви рамене Миро. – Не пожела да ми разкрие нищо повече. Спомена „ноара“ – каквото и да означава това.
- Ноара?! – замисли се Силвия. – Не ми говори нищо. Но поне знаем, че е на наша страна и иска да ни помогне.
- Май и доста други са на наша страна. Трябваше да сключа сделка с Луцифер, за да се докопам до медальона си.
- Луцифер?
- Да, поне така ми се представи. Управлявал Ада, ама станало фал. Някакъв си Криша щял да се върне и всичко да се прецака!
- Даа, определено взе да става интересно. На моето изпитание, срещнах въпросния Криша. Каза ми, че съм Избраната и ме пусна да си ходя. Не му се занимавало сега с мен.
Миро въздъхна тежко. Или това бе някаква плоска шега, или бяха замесени в опасна игра. Каквото и да беше, не му се нравеше никак.

- Галя – започна магьосникът, - ти ще трябва да преодолееш третото изпитание и да донесеш Третия медальон. Ще се озовеш в един друг свят от друго време. Ще се представиш за магьосница и ще вземеш медальонът, който виси на врата на пиратът Лаяр. Този медальон забавя трансформацията му във вампир. Давам ти този еликсир. Дай му го, но в замяна искай медальона. И внимавай, той не би се поколебал да те убие, за да ти вземе еликсира.
Руслан замахна с жезъла си и мрак обгърна съзнанието на Галя. Някакъв безумен мрак скова сърцето и разума й, заличи спомените й, и всичко, което е обичала преди. Стори й се, че е минала цяла вечност, когато отново отвори очи.
Намираше се на пристанище в град от Третия свят. По нейна преценка епохата бе в рамките на Средновековието. Много кораби на английски и френски колонии бяха дебаркирали на пристанището и товареха злато и роби. Африканското слънце напичаше жарко и гореше безмилостно нажежения въздух. Около нея бе пълно с хора, които бързаха уплашено нанякъде, блъскаха се и неволно газеха премачканите злощастници.
Момичето плахо се огледа на всички посоки. Отвсякъде я срещаха недоброжелателни погледи. В тълпата се чуха виковете на рицаря, който я търсеше. Тя хукна по посока на гласа, но изведнъж две груби ръце я сграбчиха и я повлякоха към един от корабите, на който свободно се вееше пиратско знаме. За отрицателно време Галя бе изправена пред капитана - среден на ръст, слаб, със сини очи, облечен в дрехи на благородник, които незнайно откъде бе задигнал.
- Капитане! – извика човекът, който бе довлякъл Галя. – С очите си видях как това момиче се появява от нищото. Сигурно е магьосница, точно такава, каквато търсите.
Тя спря погледа си върху медальона, висящ на врата на капитана. Бе същия като този на брат й, с гравирана звезда.
- Знам за какво ти трябвам! – Галя го погледна самонадеяно в очите и по лицето й плъзна лека, презрителна усмивка. – Мога да те спася от вампирясване!
При тези думи целия екипаж, събрал се наоколо, ахна. Капитанът се изправи и се изкашля:
- Името ми е Лаяр, а този човек в дъното на каютата е Харун ал-Рашид, ловец на вампири.
Галя погледна към мястото, показано й от Лаяр. В тъмната сянка на каютата стоеше едър мъж с арабско излъчване. Спокоен и сдържан. Ал-Рашид се приближи до момичето и я изгледа сурово:
- Сигурна ли си, млада вещице, че можеш да спасиш капитана? Все още няма лек за вампирската чума.
– Оставете ни насаме с малката вещица! – извика капитанът.ю - Харун може да остане. Другите да излязат.
След секунди каютата се изпразни.
- Какво ще искаш в замяна? – попита капитан Лаяр. – Сигурно цената ще е голяма!
- Не искам много! – отвърна Галя. – Просто ми дай медальонът, който виси на врата ти и ще те избавя от проклятието.
Капитанът се замисли. Дилемата между медальонът и лекарството бе наистина голяма.
- Нали знаеш, че ако ме излъжеш, мога да те убия, без да ми мигне окото! – заплаши я Лаяр. – Убивал съм много такива като теб.
Галя затаи развълнувано дъха си.
- Вярвам ти! – отвърна тя.
- Аз съм мъж на честта – продължи капитанът. – Убивал съм много мъже. Ограбвал съм хиляди благородници. Плячкосвал съм, лъгал съм, предавал съм близки хора. Но никога не съм посягал на жена и това никога няма да се промени. Всичко, с което съм съгрешил през живота си, съм го направил, защото съм смятал, че така е редно. Пътят към ада е осеян с добри намерения, малка вещице. Запомни го. Не знам откъде си дошла и защо искаш този медальон, но едно нещо знам със сигурност.


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
Страници: 1



Допълнителна информация
0 регистрирани и 1 анонимни потребители в момента разглеждат този форум.

Модератор:  nousha 

Изпечатай темата

Възможности в този форум:
Не можете да добавяте нови теми
Не можете да отговаряте на мненията
HTML - забранен
Псевдо-HTML - разрешен

Рейтинг:
Брой показвания: 1184

Мнението ти за темата:

Прехвърли се в



ALL.BG не носи отговорност за съдържанието на мненията, публикувани във форумите.

НАЧАЛОРЕКЛАМАВРЪЗКА С НАСКОНТАКТИЗА НАС

©1999-2015 ALL.BG Всички права запазени!

Generated in 0.05 seconds in which 0.035 seconds were spent on a total of 12 queries. Zlib compression enabled.