ALL.BG форуми
ALL.BG поща форуми чат стая обяви картички


Форуми » Хоби и Развлечения » Пътешествия

Страници: 1
COWBOY
the last
****

Регистриран: 21.12.2014
Мнения: 373
Роуд Трип Ю еС Ей
    #3313355 - 18.10.2015 10:37

Значи. Една прекрасна септемврийска утрин, аз и баджанака чекаме пред Ентерпрайс в Моунт Проспект да отворят и да си вземем резервирания вен. Дойде един сърдит индо-афро-американец и ми връчи ключа за неизчистен Крайслер Таун енд Кънтри.
- Наистина ли? - соча солети и салфетки по земята
- Сега ще я дам да я измият. До къде ще ходите?
- Калифорния.
- За колко време?
- 2 седмици.
(Тук приключвам с пряката реч за да сгъстя интензитета в повествованието)
Още половин час чакане. Изнервям се щото графика е доста стегнат. Баджанака и балдъзата, които са с тежка форма на туристическа алчност направиха един твърде амбициозен план, в който трябваше да се движим с около 235 мили в час, и който аз деформирах в по-реални скорости, от което на тях малко им поувиснаха носовете. Огледахме измития вен, натоварихме го с багажи, кулъри, деца и жени и се понесохме бавничко през трафика към 55-та магистрала. Първа спирка Понтиак Илинойс. Музея на Route 66 е поместен в старата общинска сграда. Има експозиция от вехтории и чудесна изложба на снимки из целия "Мадър роуд", от всички щати през които минава. Музея е безплатен, но пускаме по някой долар в гифт шопа и кутията за дарения, и отново се понасяме сред царевичните полета. Втора спирка Спрингфийлд, Илинойс. Обяд в Кози Дог Драйв Ин - родината на корн-дога. (кренвирш на клечка, потопен в гъсто царевично тесто и изпържен) Атмосферата е в стил 50-те години на миналия век и една от най-популярните спирки на Route 66 за авантюристите-самодейци с коли и мотори от ония години. Взимаме по 2 корн дога с превъзходни пържени картофки. Откриваме че във вена има Сириус сателитно радио. Неочаквана благодат. По-късно откриваме че Крайслер Таун енд Кънтри е сто пъти по-добре от брат си Додж Гранд Караван, който е в същия клас, от същия производител и който все ни се падаше до сега за предишните роуд-трипове. За в бъдеще изрично ще настоявам за Крайслер. Трета спирка - втори щат - Сейнт Луис Мисури. Паркираме в павираното корито на Мисисипи баш пред Арката. Ако си носехме ластик 35годишните кранти можеха да тропнат един ем-ай-ес-ес-ай-ес-ес-ай-о-пи-пи-ай на правилното място, но... слаба подготовка. Наоколо има от ония изгладени от водата клони и дървета, за които Керуак казва, че реката носи чак от Монтана. Четвърта спирка Спрингфийлд, Мисури. Вечеря в Хемингуей Блу Уотър Кафе, което се намира в Мола За Ловци Риболовци и Други Лъжци Bass Pro Shop. Менюто е морско, а атмосферата по хемингуейски замечателна. Лошото е че затварят в 10ПМ. От там в тъмницата гледаме да отхвърлим още няколо мили, и още няколко и айде само още няколко... та се докопахме до Джоплин Мисури - град на границата между Мисури, Канзас и Оклахома, център за пътешественици с хиляди мотели, бензиностанции и фаст фудове. Отсядаме в Мотел Сикс. Стаите са чисти има дисни ченъл за децата.
Ден 2. Тук в Джоплин е последния и най-добър шанс за евтини цигари и пури. Минавам през табако шопа на 4-ти изход. В Оклахома поспираме във втория най-токсичен град в света след Припят, Украйна. Пичър, Оклахома. Призрачен град, в който преди 2 години вече вилнееха багери и булдозери заличавайки го от лицето на Америка, но с все още останали призрачни сгради като музея на минното дело например. Тук е добита голямата част от оловото използвано в първата и втората световни войни. Крипи... Минавме транзит през Оклахома Сити и поспираме на една бензиностанция стопанисвана от Чероките близо до град Клинтън. Наслагали некви вигвами, два-три омърлушени бизона затворени в тесен осран двор и продават индиански сувенири мейд ин Чайна. Ветър и мъгла. Даже и мъгла немаше. От тук нататък градовете рязко се разреждат и царевичните полета отстъпват място на прерията. Влизаме в Тексас и след един час спираме на първата изпречила се тексаска рест-ерия. Тексаските рест-ерии са своеобразни лендмаркс в съзнанието ми и аз подхождам към тях с вълнение и положителни емоции, нищо че по същество са крайпътни тоалетни. Конкретно в тази можете да добиете знания за най-голямото ранчо в Тексас Екзит (~ 1 милион акра), и овладяването на вятърната енергия за изпомпване на вода за свободно пасящите крави. Следваща спирка Амарило, Тексас. Тексасците са горди хора - нещо като руснаците. Малко мислят, повече действат. Амарило е чудесна представителна извадка за духа на Тексас и ако не можете да видите Хюстън, Далас и Ел Пасо, тук ще съберете пропуснатите впечатления. В ресторанта Биг Тексан правим нещо като късен обяд или ранна вечеря. Каубойска атмосфера и полусурови меса. Ако искате да няма кръв в месото казвате че искате стейка Уел дан, но какво вие искате няма особено значение. Атракцията на Биг Тексан е безплатния 3-кг стейк, който трябва да изядете за 1 час пред погледите на всички посетители. На стената на славата няма нито едно българско име, но ние нямахме нужната подготовка за да измием от България този срамен факт. По залез слънце се снимахме в световноизвестния Кадилак Ранч. По забодените в земята кадилаци можете да графитствате ако си носите спрейове. Ние не знаехме и не можахме да напишем "Кур", както изисква българския национален интерес. Тук вече се отклонихме от следвания досега Route 66 и с 80мили в час се понесохме през тъмната дивотия по Route 60 и 70 към Розуел Ню Мексико. Градчетата по пътя са полуизоставени, мънички, редките светлинки са от голите крушки на ръждясали лампи окичени по хамбари и криви дървени диреци. Та така по тъмна доба се добрахме до Розуел, Ню Мексико и отседнахме в Роудуей ин, който отвън приличаше съвсем като ония мотели дето серийните убийци си вършат заниманията, но отвътре се оказа като погребано съкровище. Задния двор - добре озеленен и ефектно осветен предразполага към няколо уискита с пури преди лягане.
На сутинта посетихме Световния музей на извънземните. Сигурно знаете че тук в Розуел, във фермата на някъв отруден човечец, катастрофира най-обсъждания НЛО. Музея е пълен ташак, за 5-те долара вход, което довнася към еуфорията на скептичната ми натура. От там - газ към Уайт Сендс нешънъл монюмент. Там около тия бели пясъци е и изпитателния полигон на ВВС за ракетки(в т.ч. и ядрени) и от време на време затварят пътя. Предварително бяхме проучили че не се очакват такива дейности. Визитор центъра на Белите пясъци е с открояваща се, типична за района архитектура. Плоски покриви, мазилки, дърво, керамични керемиди където трябва...ярко испанско влияние. Изгледахме краткото филмче за формирането на белите пясъци и деформациите на флората и фауната. От там взехме под наем големи легени, с които да са суркат дяцата по дюните. Които дюни са нещо неописуемо. Пейзажите са уникални и понеже парка не се радва на особена посещаемост човек остава с усещането че е турист на съвсем скоро колонизирана от САЩ чужда планета. Да сме се мотали 2-3 часа и сред нетипични за Ню Мексико красиви горско-планински пейзажи се отправихме към Уйнслоу Аризона - малко градче за пътешественици които се готвят да атакуват околните щатски паркове сред които Питърфилд Форест - вкаменени дървета на хиляди години, и Девилс каньон в който индианците "Правели някви шашми с подхвърляне на пясък иззад скалите, та фотографите да правят зрелищни снимки" според проучването на баджанака. Там са снимани и сцените от родната планета на Люк Скайуокър. Ама пак се стъмни, по US 60 стана пусто, страшно и се втренчих притеснено в стрелката на горивото. Само диви животни претичваха пред фаровете колкото да ме изнервят допълнително. Часове каране без никаква светлинка наоколо. Разгеле на косъм се изпречи една безпризорна бензиностанция, на която успяхме да заредим с кредитна карта. Стана твърде късно и понеже преди няколко часа бяхме решили да се хакнем в първия мотел който ни се изпречи, се озовахме в Холбрук Аризона. Първия мотел беше стопанисван от индиец и недоверчиво поисках да видя някоя от стаите. Заведе ме, отвори ми една и като ме лъхна оная миризма на стопанисван от индиец мотел, казах Не, благодаря. Затова пък в Мотел Сикс, мениджъра гей-индианец от племето Апачи с фетиш към барбекютата ни направи "дийп дискаунт" само щото сме готини пичове. Басейна чист и подържан, а наоколо 60-70 хиляди барбекюта с типични дизайни от различни епохи на национални възходи и падения.
Та тая сутрешна гледка и остатъчната тревога от неизпълнения вчерашен план ни накараха да прескочим планетата на Люк Скайуокър и да зацепим към големия каньон. По пътя се отбихме през Метеор Кратер и научихме че на повърхноста му могат да се сложат 20 футболни игрища, а по "трибуните" да седнат 2 милиона човека. Което е малко вероятно да се случи ако трябва да платят по 18$. За децата е безплатно. Та така в ден 4 от роуд-трипа минахме транзит през очарователния с алпийския си дух Флагстаф, устремени към Гранд Каньон. Входа за парка е $20 на кола, а наоколо и МакДоналдсите са със завишени цени. Голяма навалица от блуждаещи аматьори като нас, организирани автобуси с китайци и баби с 10-метрови каравани. Паркирахме криво-ляво и по една пътечка между борчетата се затътрихме в посока на човекопотока. По едно време борчетата свършиха и понеже нали окото се храни първо от сетивата, ИЗВЕДНЪЖ толкова мощно преяде, че устите на 6-тима ганьовци излезе едно хорово, американско "Уауууу". Бяхме се озовали в нещо скалисто наречено Амфитеатъра с наседали пенсионери и снимащи се китайци. Децата се катереха и търчаха насам-натам, некви акробати се снимат опасно надвиснали над скалите, както може да се очаква - братушки и други кротки луди. Мозъка трудно се шокира от гледки, но мащабите в сучая са нещо отвъд всичко виждано до сега.
Намерихме си една скътана пейка с маса между борчетата и на разпънат вестник подредихме луканка, лютеница, кашкавал и хляб Добруджа та на се наядохме като великите български ханове пред завистливите погледи на заблудени китайци и наблюдавани зорко от гордите орли. После под типичния с ярките си цветове и форми аризонски залез дадохме газ по 40-та магистрала до Кингман, където по ЮеС 93 (най-самотния път в САЩ, но не в този участък) се насочихме към Лас Вегас. Някъде къде 9-10 вечерта се взирахме в осветеното от прожектори инженерно чудо Хувър Дам. Добре че ни се отдаде възможност да го видим без туристическите орди. Вечер е много мистериозен и даже малко плашещ. Особено ако сте чели историята за построяването му - пълна със страдания, експлоатация, амбиции платени с човешки животи и прочее несправедливости и решения взимани от едни по-корави от днешните мъже.
Следва Вегас. Архитектурното чудо. Изпаднали в немилост заради временното откъсване от "стрипа", хотелите Circus Circus и Stratosphere с гордо свалени гащи предлагат стаите си по $35. В Цирк Цирк има денонощен цирк и е подходящ за деца. Задължителната нощна разходка по стрипа с уискенце в ръка подобаващо затвори изпълнения със зрелища ден. В едно интервю Ваня ???, актрисата дето играеше съдийка в 7 часа разлика, и която е бачкала като мениджър на крупиетата в Луксор разказваше за нощната смяна започваща в 4 сутринта, която на сленга на крупиетата наричат "гробището". Това което професионалната етика не й позволи да каже е че в тази смяна наистина има умрели пред машинките хора. Магнетизма в атмосферата на града е в добре прикритите грях и поквара, обърнали безброй човешки съдби, но това не може да се усети с бегъл туристически поглед.
Сутринта, въпреки слабата заетост през седмицата в Цирк Цирк , чакахме асансьора 10 мин. за да слезем от 15-тия етаж. Пак се озовахме на Хувър дам като този път навалицата от стрипа се беше разгърнала и тук. Пофърчахме и с хеликоптер над него със спестените от нощувката пари и подкарахме към Доината на Смърта. Винету го немаше там. И този нешънъл парк не е от най-посещаваните сигурно защото във туристическите гайдове препоръчват да си посипете главата с горещ пясък и вече сте отхвърлили експириънса. Обаче това място също предлага пейзажи отвъд определените от Ганьо, балкански критерии за красиво, високо, цветно, горещо, сухо, дълбоко и т.н. Странен, неописуем магнетизъм има в това място където човека осъзнава какво крехко и нищожно създание е. Там ни свари залеза и след като направихме очакваните снимки, в т.ч. снимани до термометър изписващ числoто 114F на сянка - не че имаше сянка, препуснахме към Риджкрест - незабележително градче - пристан за атакуващите Секвоя Нешънъл Парк. Ама направихме грешката да минем от северната страна на Дед Вали. Пуст път. Дали се разминахме с 5 коли за 3 часа? По едно време асфалта свърши и поне 30 мин карахме в облак прах по ситен чакъл. Притесних се за гумите защото в тая дивотия пътна помощ едва ли ще можем да извикаме. Но асфалта пак се показа, пак диви животни и тарантули пред фаровете, пак мотел 6, размяна на впечатления с чешки туристи, няколко уискита, пура, душ, за децата Дисни ченъл, планиране, вечерен тоалет, бърз сън и бързо ставане, сутрешен тоалет, куфари във вена, лед в кулъра, закуска в МикиДи и като се започнаха едни завооиииииии... 2 часа, братче! По-зле от прохода Шипка, Кашана и пътя за нос Емине взети заедно. След един час катерене по завои тревистите баири станаха гористи, а в последния етап горите станаха великански. Млади Секвои гигантея на около 1000 години гордо се пърчат в небесата. Разбира се навалицата е за снимка пред Генерал Шърман - най-голямото по обем живо дърво в света. На ~1200 години тамън е в разцвета на силите си. Наистина внушителна гледка. Дали че дълго подгрявахме по завоите или малко ни дойде байгън от зрелища, а може би след плесканията по челата в предните дни, малко започнахме да омаловажаваме изпречилите ни се природни красоти. Тръгнахме към Сан Мигел за кратък, разсейващ винен туризъм. Но точно тук, в тази част на Калифорния която уж добре познавам ни връхлетя втората промяна в плана. Много се заплеснахме по завои и секвои, подцених мудното придвижване, та нуждата ни свари да търсим мотел в спаруженото село Коалинга, Калифорния. Макар селото да е напълно лишено от атракции, спонтанния пътешественик винаги рискува да се съревновава за стая в условия на планирания за утре селски парад на собствениците на ретро коли. Та съдбата ни нахака в едни от последните останали, смрадливи, по 79$ стаи на Травелодж, вместо в някоя винарска хасиенда в покрайнините на Пасо Роблес. Вътре намирисваше, но отвън вятъра довяваше мисли за индустриално свиневъдство. За сметка на тази преебавка от еър бнб си букнахме една морско-горска вила в Санта Круз.
Ден 8 от роуд-трипа започна под веселите галещи лъчи на есенното слънце, през тази очароваща и отрудена част на фермерската Калифорния описана надлежно от Стайнбек. Той казва че климата и съответно плодородието в долината на р. Салинас следва 13 годишен цикъл на възход и падение. Аз лично наблюдавам падението от 5 години насам и до колкото мога да смятам, мисля че тази година е дъното по време на което фермерите са най-отчаяни от сушата. За която суша, естествено винят правителството. Иначе в град Салинас аз съм си като у дома.
(Тук малко пряка реч, колкото да си прокарам политическите възгледи)
- Деца, виждате ли тази огромна сграда със 50-те камиона отпред?
- Да. Какво е то?
- Това е огромен хладилник. Всички плодове и зеленчуци от фермите идват в тези хладилници. Има хиляди такива хладилници в Калифорния. Тук ги пакетират, охлаждат и товарят на камиони. Камионите тръгват във всички посоки на Америка. Татко ви обикновенно носи витамини на хората в Бостън и Ню Йорк.
- Нима това е важно?
- Разбира се! Америка е като една голяма машина и всяко болтче в нея е много важно.
- Е някои са по-важни.
- Кои например?
- Ами войниците.
- Войниците получават заплата за да са войници. Не са там насила. А татко ти си рискува живота за да занесе храна на хората в далечните щати където храната е малко. Помниш ли урагана Санди в Ню Джърси?
- Да, казаха ни в училище.
- Е аз бях там, на Лонг Айлънд същия ден. Доставих един пълен камион със храна. На много места нямаше ток, бензиностанциите не работеха. Чичо ти Любчо закара един камион с агрегати за да имат ток хората, а чичо Митко задърпа един военен трейлър с одеала. На нас ни плащат за това и ние не очакваме благодарност. Защо на войниците да им благодарим?
Посещаваме Нешънъл Стайнбек Център - ташак - нищо впечатляващо. Не бях влизал, но едно от ревютата пуснато от англичанин гласеше: "Най-добре похарчените ми 10$ в Америка!" Курац! Хем и доларите бяха 15, но на информацията имаше една изкуфяла баба, която не ни каза и дума за Стайнбек, но ни разказа живота си откак е била мома в Айова сити та до днес.
- А вярно ли е че Айова сити е столица на литературата?
- Не съм чула за подобно нещо.
Три минути по-късно се върнахме за уточняващ въпрос, но тя не си ни спомняше милата. Та не бяха съвсем напразно кинтите, и още ме крепеше мисълта че рибените фабрики на улица консервна, които бях проверил с гугъл ърт, все още седят с потопени в морето опашки очаквайки риболовните кораби. Минахме през "фермерския" пазар на Марина, плажа на Марина с внушителните дюни, и се нахакахме в морско-горската ни вила в покрайнините на Санта Круз. Къщата е в алпийски стил с цяла една стъклена стена гледаща към тераса, зад която шурти кротко поточе. Прелест. Вехтичка, но за $370/ден толкоз. Комшията - типичен калифорниец - т.е. уайт траш в къща за полвин милион, с 20годишен Форд модел Awesome, изпафканяк, свирещ на китара вечер на плажа, дупи чилаути от Кафе Дел Мар 2004, квичи и псува като го цапне капака на форда по главата докат го ремонтира с голи ръце... Пичага. Осведоми се за семейните ни връзки и се ориентира по живо по здраво.
На другия ден сме в Монтерей право в рибните фабрики на Кенъри роу. Пък те се превърнали на молове, ръйш'и. Обядвахме бест ин таун фиш енд чипс в един ирландски пъб, поднесени от истински ирландец. Всъщност от славния град на пройдохите от улица Консервна няма и следа. Тоест един бездомник опитваше да продава намерени по плажа клони които с по-присвити очи можеха и да минат за скулптори на тема "голо тело". Иначе хиляди протегнати търговски ръчички към малкото туристи, абе... като на Несебър, но без лошите сканиращи погледи на батките. Баджанака и балдъзата се сетиха че не са карали каяк сред акули, морски лъвове и пеликани, та се втурнаха да поправят тоя пропуск. Вечерта мина в релакс на терасата. Ех, мама му стара... Кеф!
Ден 9 започнахме насочени към Сан Франциско по сочената за най-живописна магистрала на Америка -CA hwy 1. Парчето от Монтерей до Сан Фран не е точно най-живописното от нея, но има доста красиви гледки. Големи вълни и сърфисти по тях, морски фарове, петролни сонди, тук-там аромат на пържена риба, милиардерски палати, скалисти и гористи пейзажи. В Сан Франциско се снимахме под Голдън Гейт, разцъкахме из стръмните улички заблудени от убеждението, че по тях детектив Колумбо е гонил лошите и направихме неуспешен опит за трамваен туризъм по изпробваната ми в Ню Орлиънс и Мемфис технология. Стана 5 часа и се хакнахме в най-тегавия трафик да изтегляме към Рино, Невада. Рекламираните стаи в Буумтаун по $39 се оказаха по $129, а в Голдън Нъгет $100 вместо рекламираните 40 и пак прибегнахме до мотел 6, но нацелихме най-мизерния от всички 50-60 които съм виждал до сега.
Ден 10 шпоркаме вена из пустинята. Влизаме в Юта и се отбиваме в Уендоувър - големите солени равнини, на които са поставени всички рекорди за най-висока скорост на всякакви колесни машини. Нашия крайслер се представя скромно на отворени странични врати. Хубаво е. Едно такова... волно. Вечерта се докопваме до Покатело, Айдахо. 680 мили днес. Доволно. Мотел 6 - чист.
Ден 11. През едно малко ръбче на щата Монтана се вмъкваме в Йелоустоун. Там също се натъкваме на картини от чужи и недружелюбни планети. Гейзери, пара над водата, миризма на сяра и флегматично щъкащи бизони. Пред най-големия гейзер един рейнджър изнесе лекция за структурата, миналото и конспиративните теории около Йелоустоун, която завърши с ръкопляскане на публиката. Пейзажите тук са многотипни на сравнително малка територия, но разглеждането на този парк наистина може да отнеме седмици. Къмпинг местата са ограничени и резервирани 18месеца напред. В радиус от 150 мили няма нощувка под 100$ през септември, а по време на ваканцията е и по-скъпо. Гейзерът Олд Фейтфул е единствения с предвидими изригвания. Зрелището се случва на всеки ~90 минути. Затова и пейките за около 5-600 човека редовно се зареждат с китайски туристи насочили никони, айфони и... прочее. Ама докато чакахме Олд Фейтфул да еякулира взе полека да вали и китайците започнаха да се оттеглят обвзети от съмнения към вярноста на гейзера. Поваля ни доста, но видяхме и заснехме изригването. После престана, стъмни се и този път така зверски заваля, че нищо се не видеше по завоите надоле. Само светкавиците даваха ориентир за заобикалящата ни среда. И така по едно време пред нас един жълт дъждобран размета ръкави, до него мига на аварийни VW jeta. Спряхме. Един черен младеж и китайка от Ню Йорк, спукали гума, секретния болт се замазал - няма отвиване. Няма обхват Верайзън. АТ&T също няма. Да го свалим до най-близкото село да повика помощ. - Нека дойде и момичето. Няма да седи сама тук да я изядът гризлитата. - Не, няма страшно, тя ще се оправи. Убедихме се че нищо не можем да направим за гумата с голи ръце и го свалихме до първата хижа. Дъжда спря и много бързо излязохме от нелепата $100+/нощувка зона до нелепата и смрадлива $70 зона в Еконоин на Уорленд, Уайоминг. Индийци.
И тръгваме значи към Саут Дакота, през безлюдните и прекрасни планини, гори и езера на Уайоминг, но по пътя ни се изпречва табела за към Дяволската кула. Аз винаги съм смятал че тва е неква пародия, каквито има много в лишените от забележителности територии, но на останалата част от вена им стана интересно и се отклонихме. За щастие. Скалата наречена Девилс Тауър от 6 мили се е напърчила като мега-цирей, а от 300 метра е като творение на каменоделец хипер-великан. Всъщност легендата обяснява тия прецизни резки по следния начин: Седем индиански момичета бягали на една мечка и се покатерили на тая скала. Ама мечката и тя започнала да се катри. Те се помолили на боговете да ги спасят и скалата започнала да се издига към небето. Издигала се, издигала се, а мечката отдолу драскала с нокти. Обаче скалата толкова се издигнала че индианчетата станали на звезди и формирали Голямата мечка. Ти да видиш! От един изтърбушен фул сайз Додж Рам вен с проснато пране и денкове с багаж по тавана изскочиха трима катили-изпафканяци-хипи-слабоумници с ротвайлер и една мома почитателка на свободната любов, дето явно въртеше домакинството на катуна и с еуфорични крясъци и кикот се отправиха да щурмуват скалата обути в катерачески еспадрили. Три години по-рано по средата на друг роуд трип поемах слънце на една пейка пред шадраванчето в центъра на Мемфис, Тенеси, докато останалите от групата закусваха в съседния ресторант. На всички пейки наоколо имаше бездомници с колички и торби в които седеше цялото им съкровище. Гледаха безизразно и гуреливо-одремано. Аз бях единствения бял. Един даже ми предложи да ме снима. Любезно отказах. По едно време глъч и кикот изпълниха скучната утрин. Четирима дрипави изпафканяци с ротвайлер и една мома със скъсан на 8 места чорапогащник като вихрушка засноваха измежду бездомниците и оставяха кутии с храна - заводски опакована. Meals are not bombs подвикваха весело и се здрависваха с бездомниците. Даже имаха такива картонени табели. И... ей ги сега тия същите оръфляци ждрапат нагоре по дяволската кула. Някой ги видя и един рейнджър с мегафон им попари катераческия ентусиазъм като ги заплаши с арест. Следваща спирка е Маунт Ръшмор - изсечените в скалите велики президенти на Америка. Патриотизъм на едро, патриотизъм под аренда, радикален патриотизъм и наподобяващ, дори задминаващ в комерсиалноста си дебилния български хипер-патриотизъм, та чак позивите за повръщане стават неудържими. Толко ме е яд че това време не го похарчихме във винарната Red Ass или 1880 таун, които единствени забележителности на южна Дакота ни бяха в дневния обсег. Нощувка в Чембърлейн, мотелът естествено е Сикс, стаите чисти и спретнати.
Ден 13 от ТХЕ РОУД ТРИПА влизаме в Минесота, от уелком центъра взимаме лист със забележителностите по 90-та магистрала, спираме в музея на шунката SPAM и оставаме възхитени от майсторските американски похвати за превръщане на тривиални неща в незабравими атракции. Шунката SPAM е станала синоним за нежелана поща, а в Монти Пайтън обясняват как се е стигнало до това. После похапваме в един амишки ресторант, прекосяваме Мисисипи отново и влизаме в Уйскансин. Там на първата рест ерия някак заблуждаваме рояците от комари и правим хубави снимки по залез слънце на един от мисисипските ръкави. Децата за пръв път измрънкват че не им се вози повече.
-Ами добре - викам - след 5 часа сме в къщи.


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
plain

***

Регистриран: 06.05.2008
Мнения: 6404
От: 02467
Re: Роуд Трип Ю еС Ей
    #3314724 - 25.10.2015 04:09 [Re: COWBOY] Прикрепен файл (31 тегления)



Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
Suzzana

***

Регистриран: 21.05.2007
Мнения: 2841
От: Greater NYC Area
Re: Роуд Трип Ю еС Ей
    #3314807 - 25.10.2015 15:11 [Re: COWBOY]

COWBOY, страхотен пътепис. Мерси.

Само, ако може да има параграфи, че трудно се чете.


Екстри: Изпечатай мнението   Напомни ми!   Уведоми модератора  
Страници: 1



Допълнителна информация
0 регистрирани и 6 анонимни потребители в момента разглеждат този форум.

Модератор:  Мишо, Дон Кихот 

Изпечатай темата

Възможности в този форум:
Не можете да добавяте нови теми
Не можете да отговаряте на мненията
HTML - забранен
Псевдо-HTML - разрешен

Рейтинг: *****
Брой показвания: 1089

Мнението ти за темата:

Прехвърли се в



ALL.BG не носи отговорност за съдържанието на мненията, публикувани във форумите.

НАЧАЛОРЕКЛАМАВРЪЗКА С НАСКОНТАКТИЗА НАС

©1999-2015 ALL.BG Всички права запазени!

Generated in 0.008 seconds in which 0.002 seconds were spent on a total of 13 queries. Zlib compression enabled.