Всеки разполага там каквото ползва в битието си. Този форум не е университетски Cass нито ме интересува конкретния избор на съфорумците кой какво е у4ил, у4и и какви дипломи има
Или изпитваш носталгия, когато си у4ила философия!?
ПП: дамм..., сега е сезонът на портокалите и за мен сега са цитрусови плодове а примерно: преди да се родя, когато съм била все още в корема на майка ми, са били нищо
-------------------- Животът е такъв, какъвто сам си го направиш!!!
Винаги ми напомня Портланд, Мейн, МТВ в разцвета си, най-хубавия декадентски меден месец във вселената, клони и вятър в прозорците, вятъра в гласа на Хетфийлд, тъмнината, тъгата, радостта. Иска ми се да се върна там някой ден, в някогашния апартамент, в стария град с пристанището и магазинчетата около него. Иска ми се, а не бива
"не се връщайте назад, няма да намерите това, което търсите, не изравяйте монети със своите образи, някогашни и забравени - стойността на реликвите е преувеличена..."
Цитат: "не се връщайте назад, няма да намерите това, което търсите, не изравяйте монети със своите образи, някогашни и забравени - стойността на реликвите е преувеличена..."
Стефан Цанев
Много намясто стих Допада ми Стефан Цанев
Понякога и аз се връщам назад, но преоткривам пове4е от това, което ве4е съм преживяла...
-------------------- Животът е такъв, какъвто сам си го направиш!!!
Захвърлен в една неонова нощ на края на света, на границата между горния свят и долния между червения свят и белия
пред някакъв супермаркет, предлагащ в огромни количества всичко онова, от което аз нямах нужда
до онзи паркинг, където внезапно изскочи от мрака като лъскав метален хищник, изръмжа и се изтегна в локва от неон малък кабрио с цвят на любов и от него слязоха момиче и момче – непосилно красиви и достатъчни
а аз – едно стаено в отвъднеоновата пустота око – поглъщах телата им, движенията, смеха, любовта им, езика им, от който не разбирах нито дума
разбирах, че аз никога няма да бъда момчето, че ти никога няма да бъдеш момичето и бях готов да се отскубна от пустотата, да коленича пред тях и да целуна нозете им от завист –
не за това, че си имаха родина, а за това, че не им пукаше дали си имат родина или не
а аз стоях там и внезапно разбирах, че единствената ми родина е тази неонова нощ на края на света, на границата между света и пустотата, от която бях дошъл и която отново щеше да ме погълне – анонимен и отсъстващ
и неоновата светлина на супермаркета проблясва за миг, за да остане само тъгата по непостижимата родина –
онази прелестна захвърленост в здрача на края ная света, на границата между горния свят и долния, между червения свят и белия, между всички еднакво чужди светове
и дълго вървях в нощта с ръце в джобовете на якето
Отговори
Цитирай
