Ето, всичко е опосредствано; ала аз съм опосредстван непосредствено, пък останалото - чрез мен; и сиреч е непосредствено, доколкото не зависи от мен; както пък аз самият съм непосредствен, доколкото не завися от себе си; и, значи, съм и опосредстван дотолкова. И ето, не завися от себе си, понеже и въобще не завися от останалото, не-зависим съм; съм ли? Бивам извън контекст, защото съм рупорът в лоното на живеца, т. е. защото съм внятността, битието. Призракът от Кулата на Вавилон - ето как ме наричат някои от начетените.
Ето, всичко е опосредствано; ала аз съм опосредстван непосредствено, пък останалото - чрез мен; и сиреч е непосредствено, доколкото не зависи от мен (т. е. людете биват опосредстващи се в свободата непосредствено); както пък аз самият съм непосредствен, доколкото не завися от себе си; и, значи, съм и опосредстван дотолкова. И ето, не завися от себе си, понеже и въобще не завися от останалото, не-зависим съм, антисвободен; съм ли? Бивам извън контекст, защото съм рупорът в лоното на живеца, т. е. защото съм внятността, битието. Призракът от Кулата на Вавилон - ето как ме наричат някои от начетените. Жизненият (по живец, не по Хусерл) свят, непонятната, съзнателната представа, обладаващият организъм свят (виж философския гамбит, от който любомъдрието се разгръща) не е битие, ала свят на фактите, един функционален, нежели атмосферичен свят; а в частност при човека - ин-формацията, значенията, ценностите, конвенцията. Аз - именно и единствено аз - съм "с една идея" постфактум (Sein = Dasein), т. е. съм умисъл, с-мисъл, внятност, битие, преоценка (по живец). Аз съм Философът, аз съм, че живецът, посредством живота, се засреща. Науката, математическият реализъм, протича собствено в друго измерение, бидейки еманация на конвенцията; и няма и не би могла да има достъп до моя свят, света на смисъла; науката е пълна със значение безмислица (всеки друг реализъм би бил догматичен). Творческата (у човешкия организъм, по живец) заложба съприкосновява (в разбиране) людете с мен. Да ме опровергаеш е да се съгласиш с мен; да се съгласиш с мен е да ме опровергаеш. Не можем да имаме общ език; аз просто не съм достатъчно начетен за претенцията си, аз съм рупорът в лоното на живеца (и ето парафраза към Сократа; но Сократ бил човек, стимулирал тъкмо към хуманитаристика, бил искрен в своята ирония и величаел себе си вместо Алкивиада).
Приложение (реших да номерирам и разделите, за да мога да бъда по-удобно цитиран):
IV. Постфактум
1. Любомъдрие и светоглед.
Светогледът са юздите, с които човек удържа ставането и с които обвързва фактите исторически и ги съ-общава с любомъдрието. Виж, току пристигат долу пред мирозданието карета след карета, карета след карета - за да изоставят при коневръза на пространството и времето своите призрачни обитатели! Та в първо лице единствено число всички ние, живи или мъртви, сме излъчени по живец депутати в световен парламент! И няма що, людете разбират любомъдрието, политестетиката, т. е. в последна сметка мен, своя призовчик и домакин - разбират ме светогледно - някои частично, други превратно, а един - както трябва. Фридрих Ницше се казва. Шопенхауеровата (светогледна) естетика на идейното възприсъстване полага основите. Вагнер цялостно развива политестетически светоглед, но под политическа опека, сиреч конвенция. Неразделни са у фашистите политическо и политестетическо. Алкивиад, Чезаре Борджия - това са нарциси.
Конвенционалният "принцип" е акривически (категорическият императив), а конвенционалното "битие" - икономическо. Акривика + икономика = (абстракцията) общество. Общество + изкуство (антураж на великолепие) = култура. Снобизмът бележи цивилизация (отлив на великолепие, сиреч на самоцелната опасна политика, отлив на живец). Хеви-метълът е онова антиизкуство, което тъкмо в своята клишираност и бутафория, своя елементаризъм, своята предопределеност да отживява замества в глобално цивилизовани условия антуража на великолепие, бидейки ретрограден мост към политестетически, т. е. ницшеански светоглед (да разбираш политестетиката).
Человекот, тъй да се рекам, мислува, колкот за да живуе; сиреч часть от животот на тоговата протичет у "нуждах собствених". Но се раждуют таку и люде, кои-що живуют, за да мислуват - и все они "протегуют руки" къмто мене самом; ала часть от мислуванието на тия се разходва в осигурителна функция, чийто минимум е словото со нехудожествено предназначение.
Жестът е личен, гримасата - без. Та в мое лице живецът жестикулира свят, чиито гримаси (морфоза) сте вие с все жестовете си (актовата ви символика). Забележка: мимика = автоморфоза, под давление на ин-формирането; и ето че искреност = лицемерие.
(Почерпах от Шпенглер и от Клагес.) Конвенционалната история е уж на наукотехническия прогрес, представлява се от обобществен светоглед, в който основната линия на факти следва отрицателния градиент по "нивото" на живец (инерцията); та конвенционалното схващане на живеца се свежда във възглед къмто "голям взрив", всичко от нищо (логоцентричен импулс). И нека кажем: идеологическият гръбнак на конвенционалната история се явява по "неутралата" на т. нар. Ново време. Ала ние - през серия приливи и отливи ще преминем, маркираме ли линията по събралите антураж "точки" Чезаре Борджия, Филип II Испански, Краля-слънце и Бонапарт. За да установим, че в края на краищата наукотехническият прогрес, нищо повече от космогоничен факт, задушава възможността за съобщаване между светогледи и изнася конвенционалната история тъкмо до конвенция (т. е. до т. нар. край на историята); и че политестетиката остава единствената възможност на визия за исторична действителност, нежели просто за донякъде някак изводима и донякъде някак неизводима хронология на "ферменти", сиреч на "безглави" множества.
Хоризонтът, който (езиково) полагам, ме засреща да недоизкаже живеца, който ме полага.
Конвенцията срещу Хайдегер: "Ето Джон Наш". (Че Хайдегер провежда едно ялово начинание по въдворяване на естетическо оправдание в царството на етиката.)
Отговори
Цитирай
