Познанието дори само на един човек включва познание върху цялото човечество. Биографията на всеки от нас, взета сама по себе си, е всъщност биография на отрязък от живота на цивилизацията. Нямаме дотолкова услужлив образ пред очи, който да представи колко силно сме зависими едни от други, как влюбването, разочарованието или смъртта на някого, за когото дори не си подозирал до последния момент, ти влияе -
и после се чудиш: защо днес нямам апетит, свят ми се вие и ми е болно! Според парадоксална хипотеза египетските пирамиди са изградени не с физическо, а... с психическото едновременно съсредоточаване на стотици хиляди човешки същества в мястото, откъдето да се повдигне 4-5-тонният каменен паралелепипед; и така хиляди базалтови паралелепипеди един по един кротко са се възнасяли до полагащото им се в общата пирамида разположение.
Действително космосът е нещото, достойно да съзерцава пирамидите. Ала има и неща, по-сърцераздирателно звучащи - едно от тях е собственото ни въображение, в което - подозирам - има участие божественото, богът (ако го има). Големите послания идат, просмукват се до нас през талазите на стотици отишли си от света на живите... поколения хора. Даже не са и подозирали какъв дар ни пренасят тия някогашни живи. И ние - също като тях, продължаваме пътя на огромните облаци познание, без да проумеем каква ценностна за човечеството информация пренасяме на гърба си. Е, проумяваме, успяваме криво-ляво да разкодираме нещичко, да го добавим към вече разкодираните енергии, които просвредляват хаотичния ни, сякаш мравешки, свят.
Не ми е присърце сляпата Вяра, Аксиомата - дето ни помага да разберем самите себе си. Присъствието на свръхразум над главата ми ме изпълва с бунт, точно когато искам трезво и смирено себе си да огледам... но с моите си очи, не през очите на някой Друг, който ни гледа от космоса. И като зная колко сме беззащитни, отбелязвам си: в уязвимостта ни е духовната ни сила. Вижте колко беззащитно е влюбеното сърце! Какви мъки, какви премеждия, докато изведеш флотилията си от океански платноходи из фиордите на невежеството в откритите слънчеви простори на познанието. И нищо не те застрахова, нищо не ти се притичва на помощ, нищо човеколюбиво и майчински не кърши ръце зарад тебе! Ти си сам, толкова беден и толкова щастлив, че устата ти може да изрича думи, важни за шест или осем милиарда такива самотни души като тебе. Наричат това "призвание", "да откриеш бога у себе си" или "откровение", но не е измислена все още точната формула на таланта; всеки, който има малко от малко усет, го усеща, но не успяваме да го определим, да го назовем точно, да го оковем в златна рамка - и това е чудесно като Любовта.
Как ще почувстваш любов, ако не си бил наранен: в кървенето на сърцето блясва Тя в цялото си великолепие. И дали съвършеното не се съдържа във факта, че сме създадени несъвършени, т.е. вечно стремящи се? Ужасно и хубаво е, че вселената няма край, че собственото ни въображение е свободно да моделира образи на непонятното, без да се притеснява, че има издигнати навред около нас дебели крепостни стени и издълбани ровове, пълни с отчаяние от крайното познание на света и живота.
За мен християнската религия не е нито основа, нито предел; тя може да ме съпътства, да ме държи за ръчица известно време, докато сам проходя, а после...? После да се завръщам към нея като в майчиния дом, за да й разказвам за подвизите и страданията си. Тогава защо така силно желаят да ме ограничават с религия! Та аз и без техните напътствени тревожни и назидаващи погледи съм си неин син... Но не! Те искат доказателства за вярност... Наивници! Това е най-тъпият начин да започна да ги пренебрегвам.
Та ето що! - Любовта и Свободата са сестри; биографията на разума произтича от това съчетание. Моята вяра е в моя скептицизъм. Желая да се обръщам към тоя дом на Исус Спасителя, когато наистина ми е нужно, а не по задължение, не и според календара на черковните празници и ограничения.
Поставиха птицата в изящна клетка и се чудят, че е забравила да лети. Всеки, правещ откритие, се е сблъсквал с необходимостта, с драмата да разчупва канони, ограждения и окопи да прескача, гранични стълбове да отмества с пот на чело. Не, това не е от тщеславие - самовлюбен ли ще наречете запретналия ръкави да оре нивата?! Не отчитат, правят се, че не забелязват очевидното: той откривателства не за себе си; иначе не би търпял да му се подиграват, присъди да му отправят, да понася оскъдицата на собствения си простодушен стил на живеене. Та вижте посредственото, убогото, кекавото в какъв разкош ни се представя!... То са накити, знаци на власт и слава, хермелинови кралски наметки, златни и диамантени скиптри... Ровнеш ли под лъскавичката повърхност обаче, няма никого освен зъзнеща, тракаща със зъби притеснена и гола мизерна душица. Не мисля, че Исус точно такива има предвид, когато е поемал пътя към Голгота. Над богочовека виждам звездното небе, не купола на богато изографисана черква.
Какво значение,че си пренебрегван, ако си силен и си в съгласие със себе си! Същественото, основното е да изнесеш Нещото от себе си, от личния си опит и наблюдения; пък ще дойде часът и за прочит, ако е важно написаното. Защо да дебна момента, когато ритъмът ми е в значително по-пространни периоди от време! Чувствам около масата си Сократ като жив човек - та той дори не си е правил труда да записва, просто - говорел, подреждал в разговорен стил онова, което виждал отвъд хоризонта на видимите повърхности.
Дали го приемали или отхвърляли с възмущение, не ми е ясно, но го наказали жестоко заради пренебрежението му към уюта на материалните стойности. Убили го... И си преставям как доволно потривали длани екзекуторите, а народът, по-точно изречено - простодушната тълпа, пеел дитирамби на местния сатрап: "ола-ола, няма го вече Смутителя, светът отново е двуизмерен и плосък като долната кора на хляба наш насъщен".
Триста години шепнешком се предавало изреченото от Сократ. Триста години креяло и християнството подир разпването на Исус... Ето в какви тактове, в какви отрязъци от време кълни великото! Струва ми се, триста години подир смъртта на Омир са записвани и 27-те хиляди стиха на "Илиада". Триста години са били необходими, докато се открие заровеното съкровище - това са дванайсет поколения; заслужава да се спомене тоя факт пред обвиняващите в тщеславие, на които творецът непрекъснато разбърква представите и ги кара от нерви да подскачат в креслата си.
Огюст Роден, създавайки поръчана от общинската управа на френския град Тулон групова скулптура на достойната отговорност да си гражданин - първо извайвал детайлно голите тела, а после ги загръщал в дрехи... с шеметната прецизност на твореца. Напразни усилия, ще кажете, защо да се трудиш над форми, които накрая ще скриеш!... Замислим ли се обаче, няма как да отречем - за да е вярно на повърхността, преди всичко маскираното под нея трябва да отговаря на истината за живота. Епигоните не проумяват таланта, наподобяват го: и в резултат - няма я магията, внушението липсва. Колко самотен е човекът, пожелае ли да чуе посланията на тревата, да пришие ромона на дъжда към ствола и клоните, да насели със стрелкащи се албатроси хоризонта над разбушувалото се море! Елементарното, посредствеността - те винаги се движат маршово, в стегнат строй: веят знамена, скандират лозунги, дисциплинирано и чинно носят плакати с големи червени букви. Но това не е празникът, а заместител на откровеното вдъхновение, форма на тържество за стоящия над главите им. И няма как да не видиш изнурените под бича, унижените да демонстрират привързаност и съпричастие. Уморително е така да се живее.
Редактирано от tisss (28.04.2006 11:30)
|
Въведение
Въведение
