Въведение

"Много е сурово, за да е истина..."

Из "Младите хищници": 15 юни 1996 година, петък.

Днес около 11 часа отидохме с колегата Дженев в павилиончето до училището да пием кафе. Дойде към 23-годишно момче и, както си седяхме, задърпа ме за лакътя: "Ставай! Ставай, ти казвам!!! Ела тука да се разберем"... Какво да правя, станах; нали ме дърпа! Пък не го познавам.

На отсрещната страна на улицата в червена лада, гледам, сяда моя ученичка от VІ клас, Иванка А. "Ти - крещи момчето - що си писал двойка на Ванчето?" Заплашва, че щял да ме прегази с колата, краката да ми строши и т.н... Щели да ме пречукат ония, с бухалките. "Това сега е само предупреждение - вика, - пък по-нататък ти му мисли! Ако й оставиш двойка, повече няма да си жив".

Връщам се на масата, ония като си тръгнаха с колата. А колата я кара един як и дебел, с бръсната тиква и някак добродушен, тъп, влажен поглед. Потичах подир колата, моля го: "Кажи си името бе, момче!" Но оня изфорсира газта и изчезнаха, цялата компания отиде, та се не видя...

Връщам се под навеса. Джени стои прав, а до него - човек униформен, в нов костюм, на пагоните - две големки звезди, фуражката - на масата, ще речеш, кацнал по поръчка. Разправям какво е врещял оня, ако не са чули крясъците, а човекът тежко-тежко рече: "Чух всичко и му видях номера. Ще го издиря и ще оправим таз работа. Не се притеснявай".

Е да, ама аз се притесних. На хора от полицията не са ме учили да вярвам. Наивен човек - дойде ми на ум да позвъня на господин кмета. Мисля си: правихме двамцата ний с него политически вестник след паметния Десети ноември, а той ми бе дясната ръка, тъй да се каже. Нали! Кой днес слуша подполковниците; виж, ако се намеси кметът, може и да го стреснат оня, дето ще ме трепе... Г-н кметът обаче си сменил домашния телефон. Щях да му се оплача, но човекът си сменил номера и се отказах.

Позвъних на Катя О. от Детската педагогическа стая към районното на МВР и по цифрите на ладата Катя след двайсетина минути ми съобщи, че колата е на едикой си, дето живее едикъде си, пък я кара синът му Стефан, т.е. моят мил кандидат-убиец. Само дето номера на гащите и кръвна му група не ми обадиха. Ама че момче, на двайсет и пет години мъж!

Обадих се после на следователя Е. Иванов от МВР - така ми се бе представил, без да го питам, веднъж като го карах на такси. Даже сам записа телефонния си номер: да съм го потърсел, ако ми правят мизерии катаджиите.

Бъбрим си, значи, с тоя Иванов. "Не съм вече на щат в полицията - казва, - сега работя към ВИС-2 пак същото..." Разправям какво ми се е случило; взе номера на оная кола, па рече: "Смятай въпроса за приключен!"

Ще избързам напред с тая история, да не я размазвам повече. Не знам случило ли се е нещо на симпатичния Стефчо, но неговото Ванче чинно си получи бележника с двойката по български език, а на поправителния изпит подир десетина дни майката и вуйчото ме черпиха кафе и кока-кола пак в онова павилионче... Каниха ме да ги посетя в собственото им заведение в района на Гребната база. "Ела, когато искаш - кипрят се.- Можете да си доведете и приятелката. Яжте-пийте и се веселете, колкото Ви душа сака... И извинявайте за главоболието, дето Ви причинихме!" "Извинявай-извинявай-извинявай..." - поне пет пъти я чух таз троица, десетина дни след като се канеха да ме трепят.

П.П.: Като не взе изпита и през септември, Ванчето се пресели в друго училище, на другия край на Пловдив. Ей-това е, госпожо jiva, животът е по-интересен и от най-развихреното въображение. Или и това не е истина?

Редактирано от tisss (01.05.2006 18:33)

Екстри: