Въведение

"животът е 10% каквото ни се случва и 90% как реагираме на това"

(Из "Младите хищници") ЩОМ ЛЮБОВ НЯМАМ, НИЩО НЕ СЪМ!*

Част 1.

Веднъж направих беля и жестоко ме биха. Помня, татко държеше тънка шперплатова лентичка, тя свистеше във въздуха; белезите от нея бяха дълбоки, кървави. Пък майка беше хванала метлата изотдолу, налагаше ме с дръжката, но от дръжката по не боли. Пълзях на колене и лакти в талаша, а те не спираха да бият; от зор се наврях в далечния ъгъл под дърводелския тезгях и те, и двамата, пак размахваха оръжията си, но бях недосегаем там: не, не уплашен, само изненадан, скимтящ от унижение.
Да съм бил, да съм бил не повече от деветгодишен.

На десетата година се разболях от жълтеница. Отначало помислиха, че е скарлатина, качиха ни с майка отзад в линейка, една кремавобяла шкода с два червени кръста на задните врати. После майка остана някъде, а мен ме поведоха като арестант из огромни хладни, полутъмни варосани коридори. Съблякоха ме чисто гол, накараха ме да прекрача в голямо фаянсово корито и сериозни лелки ме поливаха, сапунисваха, триха. Вонеше на гадно, чак ми лютеше на очите от хлорната вар. Воняха и дрехите, в които ме облякоха. Че са ме повели като арестант, сега си го мисля това. Не е логично, но е така! - минахме през отделение, където лежаха болните от коремен тиф, за да влезем при хепатитните.

Сложиха ме в стая с четири легла, до прозореца вдясно. Вляво лежеше беловлас, изсъхнал като стар китаец и със землистия цвят на умиращите дядо Гьорги... Изнесоха го на втората седмица, но името и снежнобелите му мустаци, кой знае защо, помня. До вратата, откъм жълтите нозе на дядо Гьорги, беше Наско - мъж, около трийсетте. С него играехме шах... Шаха сам си го бях направил от кутия за бисквити, фигурките нарисувах върху картонени квадратчета, които се местеха по синьо-белите шахматни полета. Наско беше тип майтапчия: биеше си шегички с всичката ни несрета; само когато се появяваше сестрата с инжекциите, лицето му ставаше напрегнато, а шегите бяха изричани с крива усмивчица: "Аман бе, сестро! Станал съм на решето. Сестро, мен вече могат да ме ползват за сито".

Четвъртият бе Яшара, циганин на неопределена възраст. Беше мълчаливец, та не съм го запомнил другояче освен с прегърбена кльощава фигура, когато се изсулва от завивките или когато се връща от тоалетната, притиснал корема си с две ръце, приведен, съсредоточен, сякаш търси нещо много ценно по пода.

Оня, който смени дядо Гьорги, ми се губи, не си го спомням, може би защото съм продължавал да виждам не новодошлия, а мъртвия като жив. Сядах в слънчевите пролетни предиобеди на прозоречния перваз на болничната стая. Големите си бъбреха, без особено да се съобразяват, че съм хлапе: от бъбрежа им научавах, че при нас, хепатитните, нищо не е - живот си живеем, виж, при тифозните всеки ден някой си отива почернял, изсъхнал като чироз, покрит през лицето с белия чаршаф.

Няколко пъти майка и татко ми идваха на свиждане. Все ми заръчваха да слушам сестрите и чичо доктор, да си лежа кротичко, да не тичам, да не обикалям по коридора, да си изяждам храната... Изобщо, лесно свикнах с отсъствието им; липсваха ми приятелите. Бате Наско не всякога беше на кеф да играем шах, пък с дядо Гьорги говоренето бе той да ме разпитва какво правим в училище, добри ли са учителите или лоши. Другият, който легна в неговото легло, него никак не си го спомням: вероятно е лежал, както някои от по-тежките случаи - по цели часове безжизнено, с празен поглед, забит в тавана.

Една сутрин, малко преди визитация, санитарката, дето ни чистеше стаята, тичешком излезе навън, в коридора. Дойде дежурният лекар. И две сестри се умъкнаха подир него. Тримата поседяха около леглото до вратата, нещо шепнешком си казаха, па си тръгнаха. Появи се възрастната санитарка, разстави параван около леглото на циганина. Понеже ръката на Яшара все изскачаше извън носилката изпод чаршафа (като да ни махаше за сбогом), вързаха с бинт двете му китки пред гърдите и така го изнесоха. Пък сетне махнаха паравана, накараха ни да излезем нас, двамата с бате Наско, и напръскаха пода и стените около вратата. Когато се върнахме след час, вътре светеше от чистота, миришеше на карбол, а леглото на Яшара бе застлано с чисто ново одеало.

Някъде другаде ще разкажа по-подробно за симпатичната сестра Колева, която като че ли ме обичаше. И аз я обикнах. Няколко пъти сестра Колева, дето ни биеше най-безболезнено инжекциите, ме води в стаята си на тавана на четириетажната сграда отсреща, в чието мазех разрязваха труповете. От оня квартал бях, около болницата; много набези сме предприемали да узнаем какво ги правят мъртвите там, зад белосаните отвътре стъкла, и нищо особено не бяха съзрели любопитните ни трескави очи. Особени бяха само разказите за внезапно възкръснали, които се събуждали голи сред циментовите корита на моргата и с картонче, вързано за палеца на десния крак... Сестра Колева ме гощаваше с ябълки, сушени сливи, грозде, бисквити; обръщаше се към двете си съквартирантки, и те медицински сестри: "Вижте, вижте го! Не е ли сладък, а? Не е ли сладичък?" И трите в унес следяха как се храня или просто се въртя на стола и си чопля носа.

Двайсет години по-късно, вече млад мъж, семеен, с две дъщери - гостувах на моята някогашна "любовна авантюра", пак в таванска стаичка. Само че сега - срещу моето основно училище"Сашо Димитров". И пак в компанията на съквартирантка ме посрещна една поуморена четиридесетгодишна женица с повяхнало личице. Но й беше останал още оня до болка познат хитровато-приятелски блясък в очите. Стаичката й беше цялата в дантелени покривчици и вазички с цветя... Две години по-късно тя се омъжи, струва ми се, за мъж "с материално положение", както се говореше из махалата, а малко по-късно върху тухлената колонка до вратичката на къщата срещу старото училище случайно зърнах снимката й върху некролог. Починала при раждане.

Имам, разбира се, доста сериозни обвинения за това и онова към родителите ми. Та аз израснах, непрекъснато сподирян от фразичката "От теб стока няма да стане!" И когато го споменах преди години в статия за местния областен вестник ("Отечествен глас"), и двамата се почувстваха засегнати, предадени. Същевременно не мога да престана да ги обичам. Колкото повече време ме дели от смъртта им, толкова по-близки на сърцето ги усещам. Милите ми! Съзнавали ли са, че няма по-добър начин да отгледаш млад Лъв от тоя - непрекъснато да го оскърбяваш и биеш по главата, да го ожесточаваш, да го отблъскваш... Така младият Лъв расте тонизиран от напрежението непрестанно да отстоява себе си, своята територия, своите ловни полета.
(Следва)
_____________________
_{* Ап.Павел, І посл. до коринтяни, 13:2}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: