Благодаря за пожеланието, г-жо jiva! Смешното е в самоиронията и тъгата, струва ми се. Но може и да бъркам...
РОГАТА
Скрити в уютния здрач от погледи любопитни, мъж и млада жена разговарят в нощта. Те не знаят защо са си нужни, но греши, който си въобразява, че това е любов.
За какво му е тя? За какво й е той? Тя си има у дома своя Аполон. Той си има своето Разочарование и това е изворът на неговите страдания, поради което се налага тя да му звъни и да си мисли за него в почивните дни, когато няма как, ах! - когато няма как да му звънне тайно в полунощния мрак и да започне оная безкрайна верига от въздишки и думи, сякаш взети от книга.
Седнала по турски върху плюшения диван, за всичко, за всичко тя иска да му разкаже, от което пък той се чувства по-важен и въобще, мъничко поласкан.
Да, но когато съпругът е вкъщи, тя все намира за какво да се мръщи и щом го отпрати от семейния дом, като орел се спуска върху оня телефон и в слушалката - задъхана - съобщава нещо, от което на мъжа отсреща му става горещо и към небето очите си печални обърнал, той пита Господа с поглед посърнал:
"Боже! Какво става с нея? Какво става с мене? Какви са тия проблеми по никое време!? Тя не е моя. Тя, значи, е чужда, а аз от моето момиче си имам нужда... Но моето момиче с някакъв ръб ми изневерява и значи, ония двамата какво да ги правя, освен да си посипя главата със пепел и света да гледам свирепо и да грача във здрача, и да казвам, че нищо ми няма, когато свят ми се вие от тая измяна"...
------------
И авторът, като вижда така разклонени рогата му - боже! - ей такива големи, се пита: ще издържи ли мъжът и докога на оня съпруг да не сложи подобни рога?
-------------------- Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)
|