Въведение

Благодаря за пожеланието, г-жо jiva! Смешното е в самоиронията и тъгата, струва ми се. Но може и да бъркам...

РОГАТА

Скрити в уютния здрач от погледи любопитни,
мъж и млада жена разговарят в нощта.
Те не знаят защо са си нужни,
но греши, който си въобразява, че това е любов.

За какво му е тя?
За какво й е той?
Тя си има у дома своя Аполон.
Той си има своето Разочарование
и това е изворът на неговите страдания,
поради което се налага тя да му звъни
и да си мисли за него в почивните дни,
когато няма как, ах! - когато няма как
да му звънне тайно в полунощния мрак
и да започне оная безкрайна верига
от въздишки и думи, сякаш взети от книга.

Седнала по турски върху плюшения диван,
за всичко, за всичко тя иска да му разкаже,
от което пък той се чувства по-важен
и въобще, мъничко поласкан.

Да, но когато съпругът е вкъщи,
тя все намира за какво да се мръщи
и щом го отпрати от семейния дом,
като орел се спуска върху оня телефон
и в слушалката - задъхана - съобщава нещо,
от което на мъжа отсреща му става горещо
и към небето очите си печални обърнал,
той пита Господа с поглед посърнал:

"Боже!
Какво става с нея?
Какво става с мене?
Какви са тия проблеми по никое време!?
Тя не е моя. Тя, значи, е чужда,
а аз от моето момиче си имам нужда...
Но моето момиче с някакъв ръб ми изневерява
и значи, ония двамата какво да ги правя,
освен да си посипя главата със пепел
и света да гледам свирепо
и да грача във здрача,
и да казвам, че нищо ми няма,
когато свят ми се вие от тая измяна"...

------------

И авторът, като вижда така разклонени
рогата му - боже! - ей такива големи,
се пита: ще издържи ли мъжът и докога
на оня съпруг да не сложи подобни рога?

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: