Въведение

(Из "Младите хищници") ГОЛЕМИЯТ ХАЙТОВ И... НИЕ, БЪЛГАРИТЕ

1.

Заговорихме завчера с Емил* за отиващите си от тоя свят напоследък значими за българската нация личности. Преди седмици, на 82 години, болен от рак, почина Николай Хайтов. В началото на седмицата бе погребението на актрисата Катя Паскалева. Снощи съобщиха по новините, че издъхнал поетът Христо Фотев. От три часа днес целия следобед (и досега) вали. Небето плаче.

С кончината на един политик или един мафиот драматично се разтърсва тъничка прослойка от общественото пространство, докато физическата смърт на един артист, на човек на изкуството - да го кажем, бележи началото на равносметки в сферата на масовото съзнание.
Живият актьор, писател, поет, литературен критик, музикант, художник в известен смисъл ни пречи да възприемем обективно творчеството му. Налепи от делничната врява, непремерени речи, самолюбиви изригвания на характера или - обратният случай: пози на скромност, пози - казвам, - а не естественото смирение на мъдрия простосмъртен... Все по някакъв начин това пречи на отношението ни. Ето го самия жалък факт: големите личности придобиват сред нас ореол едва след като буците пръст изтрополят върху капака на сандъка с мъртвото материално тяло, едва след като роднини и приятели изплакнат очи от сълзите и траурните речи отшумят.
Животът продължава, и значи, истинският (не набеденият) творец заживява в духа на нацията най-великолепен едва подир разпването му на кръста. Така е при нас, в България и на Балканите. А може би навсякъде е така.

- Бих поставил, да речем, името на Катя Паскалева до името на Георги Божилов върху мраморната плоча - казвам.
Пием си кафето, вали дъжд, по булеварда със свистене прелитат леки коли, неделя е; тъкмо време за равносметки.
- А Хайтов - продължавам, - бих отредил за Хайтов някое високо, усамотено място. Които отиват, да им се налага да се позадъхат от изкачването...
- Как никой не изрече, че е велик, докато беше жив! - възкликва Емил, докато си пали цигарата.
- Е, велик - дразня се, - това "велик" отдалечава. Другояче го усещам; много близък как да нарека велик!?

2.

Николай Хайтов е от оня тип големи автори на България, които са възможно най-неподходящи за адвокати на собственото си творчество. Колко остри сблъсъци, колко настървеност да смачкаш нищожеството, боже мой! Такъв вулканичен темперамент, и винаги убеден до крайност в определенията си. А естеството на живота е гъвкаво, измамно, на приливи и отливи, както е написано от древните мъдреци - има време за събиране на камъни, има време за разхвърляне на камъни...
Не виждам по-чувствителна, повече изпълнена с тревога и напрежение фигура сред писателите, доживели третото хилядолетие у нас. Чарът му е именно в неговата невъздържаност и предизвикателствата идат откъм оная страна на унижените и оскърбените, от чиято среда се втурна в идиличния следдеветосептемврийски, подреден строго йерархично пейзаж на родната култура. Можеш да не се съгласяваш с него, но не можеш да го пренебрегнеш, да го заобиколиш. Затънали до уши в това тържество на кукери, травестити, палячовци, насилващи се да говорят от името на българина, джуджета с пура в ръка, говорещи с изкусно задебелен глас, лъскави от ехидност и сарказъм все с циничен, сексуален намек, хора без домашно възпитание... Затънали до уши в хаоса от преобърнати нравствени стойности - сега разбирам, страшно ни е нужен Хайтов като духовно излъчване.

3.

В деня подир поклонението сврели сме се десетина колеги в хранилището на училищната библиотека. Ваканция... Отваря се дума за онова, дето са го излъчвали по националната телевизия (БНТ, бТВ) предната вечер и между другото госпожа на средна възраст се учудва, че не била забелязала официалните ръководители на държавата, ала виж, господин... (тук назова името на един от големите босове, някогашно борче, което днес може да купи, например, презокеански лайнер за рождения ден на благоверната си). Та тоя господин Голям Бос скромно се наредил в редичката опечалени, скромно положил букетче в ковчега на покойника, постоял мълчаливо със сведена главица и пак така мълчаливо излязъл от полезрението на тв-камерата.

- Каква работа има един кокошкар да се мотае на онова осветено пространство точно в такъв момент! - извиках; сам себе си изненадах. И веднага съжалих... Такава реакция от моя страна! Защо бе, викам си, господин даскале!!!
- Защо бе?! - изрече на глас колегата Митко Радев. - Представи си, човекът може наистина да уважава Хайтов. Защо да не отиде на поклонението? Какво като е бос и богат бандит, това си е негово човешко право. Кой си ти, че да му забраниш!
Нямаше къде да отстъпвам; повтарям - съжалявах още преди Митко Радев да ме засече. Така де, наистина кой съм! Нима е забранено мафиотският бос да няма право на съчувствие, съжаление, почит към писателя Николай Хайтов, човещина, лично пристрастие, тъга?! Чувал съм, че между бандитите имало истински, мъжки момчета. Пък и най-гледаните трилъри непрестанно утвърждават образа на симпатичното лошо момче...
Та ето по тоя повод се наложи да разправя, доколкото мога, сцена от класически трилър на САЩ с актьора Робърт де Ниро.

Значи, двама братя се срещат в гостната у майка си. Дошли са поотделно и случайно се засичат тук. По-малкият: отвратителен, лигав като охлюв, наконтен, мазен, хитрец на дребно, провален като човек - вече си сърба кафенцето, когато се появява големият. Големият (Робърт де Ниро) е могъща личност, дон, един от големите кръстници в престъпния свят. Майка му слага и на него кафенцето и значи, се прибира пак да трака нещо, да готви в омърлявената кухничка. Като фон, от съседното помещение едва чуто долита говор и сладникав шлагер от някаква местна, провинциална радиостанция... Абсолютно равна, непретенциозна, обикновена ситуация.
Какво ли толкова може точно в такава ситуация да се случи?
И така... Големият внимателно взема чашката с кафето и започва да си разбърква захарта, като бавно, много бавно крачи няколко стъпки наляво, няколко стъпки надясно по дължината на масата, където се е настанил малкият, кокошкарят. Две-три минути сигурно трае цялата сцена. Малкият разбойник се е появил пак да изкрънка нещо от брат си. Още не се е обадил, но то се разбира - гледа го с такъв един предан, кучешки топъл поглед, гледа крачещия из стаята, явно настръхнал брат. Звукът от лъжичката в кафената чашка, мълчанието... (Мен ме побиват тръпки, колкото пъти си спомня тоя епизод.) Тихо големият Робърт де Ниро произнася, сигурно ужасно неточно предаден от мен, своя великолепен монолог. Повтарям, всичко е казано с тих, равен тон, почти кротко сякаш:
"Братко! Ти си мой брат и аз не мога да променя това положение. Нищо, което и да си пожелал, не съм ти отказал досега. Защото си ми брат. Защото сме синове от една майка. Имал си, и ще имаш и занапред всичко, което си пожелаеш от мен. Пари? - Пари. Мацки? - Мацки. Екзотични пътешествия? - Да, всичко, което си пожелаеш. Лимузини, яхти, крайморски замъци, адвокати, висока длъжност в директорски бордове, банки, заводи. Всичко... Разбираш ли!... Едно обаче оттук-нататък да ти е ясно: не искам да те виждам, когато идвам при майка ни. Ще се обаждам да я предупредя, да ти каже кога ще идвам, за да те няма. Не искам да усещам дори миризмата от твоето тяло, дъха ти, приказките ти, парфюма ти, шегите ти, оплакванията ти. Нищо твое, ясно ли е! Каквото ти е нужно, обаждай се на моите хора, и ще го имаш... Но, предупреждавам те, за пръв и последен път те предупреждавам: видя ли те още веднъж да се мотаеш около майка ни, когато идвам да говоря с нея, ще те убия".

Пловдив, Юли 2002 година

_________
_{* Е. Калъчев.}
_{П.П.: Вж. в. "Артклуб" бр.6-8/2002 с гл. ред. Т. Биков}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: