Въведение

"...когато си силен и съгласен със себе си, никой няма да те пренебрегва..."

("Младите хищници") БЪЛГАРИНЪТ И ЧОВЕЧНОСТТА

Встрани от пътуващите люлки и стрелбището със захарния памук една жена, не по-възрастна от четиридесетта, лежеше по гръб до пътеката и плачеше със затворени очи, а минаващите я заобикаляха отдалече... Жената тихо плачела и когато единственият човек, който спрял при нея, я попитал:
"Госпожо, зле ли ви е, има ли тук наблизо ваши приятели, да извикаме ли лекар?" - тя отвърнала: "Оставете ме, моля ви, искам да умра".
И когато тоя човек дойде при мен и предложи да извикаме "Бърза помощ", да идем да направим нещо, каквото и да е, защото това не е някой пияница, някоя пропаднала кикимора, а същество интелигентно на вид и силно отчаяно, аз, пишещият тия редове, казах: "И защо точно ние! Толкова народ минава оттам, най-малко две хиляди души са я видели, няма начин поне един вече да не е сторил необходимото; болницата е на две крачки, а ние - какво? - би трябвало да запалим колата, да отидем и да я уговаряме да дойде с нас, а пък тя сигурно ще се дърпа, ще повтаря своето "Оставете ме да умра", и хайде да си представим панаира, който ще се получи. Ще се натрупат зяпачи, ще коментират не само жената, но и нас, какви сме й ние, нали! И ще сме в центъра на вниманието, а ни знаят мнозина от тоя район на Пловдив и оттук нататък ще ни свързват един с друг и с тоя необикновен случай... Пък ние не желаем въобще да ни свързват с когото и да било, още повече един с друг.
Впрочем, "необикновен случай" ли казах?!

И тоя човек, на когото силно държа и комуто до голяма степен дължа това, което в момента съм, отпусна примирено ръце: "Добре, няма да ходим никъде". Но аз, обзет от мимолетната слабост на колебаещия се, раздвоен между желанието никъде да не мърдам и все пак изкушен да се представя в добра светлина поне пред собствените си очи, продължих да се развазвам: "Ако речеш, да отидем!" "Не - каза решително моят мил човек, - сега вече аз не желая да ходим." "Но защо! Ето, ще сляза, ще изкарам колата от гаража; имам малко бензин, колкото да я замъкнем тая нещастница до поликлиниката; ама тя... нали не искала никой да не й помага, нали сама казала, че желае да умре?" "Да-да!" - някак разсеяно, като ехо отвърна моят мил човек и сплете в скута си ръце, източени от тоновете минало през тях бебешко и всякакво пране и от умението да се свири на пиано.

Опитвам се да изясня колко важно е за един човек на изкуството как ще го възприеме не само светът, но преди всичко собствената му съвест. И значи, топката бе прехвърлена в моето поле и така пареше въздухът около тая лежаща на влажната пръст четиридесетгодишна нещастница, че решително я отстраних и си казах: "О-о не! Достатъчни са ми неприятностите в тоя свят, че да се товаря с още една". И не толкова със силата на ината, колкото с някакво вродено у всекиго (явно!) жизнеутвърждаващо любопитство, същото, което ни кара с облекчение и вътрешно задоволство да присъстваме на погребения или да слушаме за кървави драми, вътрешноотстранени, почти щастливи, че това, точно това не се е случило именно с нас, не ни се е стоварило върху собствената кратуна, т.е. продължаваме да живеем; за някого съдбата е отсякла: "Дотук!" - но ние продължаваме по-нататък.
И тъй направихме кафе, изпихме си кафето, говорихме за какво ли не и в тия разпилени приказки жената, която желаела да умре, изчезна, стопи се и престана да ме тревожи.

Обаче сутринта, като се събуждах, преди да съм се още разсънил съвсем, оная нещастница пак се появи. Припомних си незначителна подробност от снощното описание - косата й била леко къдрава, личало, че някога била боядисвана и поддържана, но занемарена вече коса. И с цялата си тежест върху ми се стовари тоя абсурден, ужасен въпрос: "Защо я осъдих на смърт тая жена? Защо не усетих жалост, състрадание, нито основание да й помогна, да й подам ръка, дори просто да се появя пред разплаканите й отчаяни очи с красивото си великодушие, с великолепната си жизнена вяра и оптимизъм за България?"

Всеки ден, всяка секунда, скъпи мои, ние сме на изпит пред онова велико нещо, което неясно назоваваме ту Живота, ту Бог, ту Собствената си съвест. Забелязвам нещо страшно, което неусетно се е случило с нас, с целия български народ, изпаднал в драмата на оцеляването - ние привикнахме с безразличието, ние почваме да губим имунната си енергия да се съпротивяваме на злото. Представям си гузно, че не съм само аз, че десетки и стотици хиляди сме заобикалящите... Какво ти безразличие, ние сме съучастници на тая гавра, която се извършва над самите нас, унижените и оскърбените осем милиона българи, турци, цигани.
Не за турците и циганите, за българите говоря. Защото тая държава не ни е само родина, тя е наш имот, наше наследство, парче пръст и камъни, прорязано от реки и ручеи, изпълнено днес с лепкава кал и вонящо безразличие. Някой се е появил в тоя момент на хоризонта във вътрешния пейзаж на душите ни - катедрално строг, висок и тъмен, и ни заповядва: "Стойте там, където сте си". Въпросът не опира вече до красивите жестове, а до нещо много по-рязко: ти трябва да оцелееш на всякаква цена, следователно - да не пилееш себе си. В крайна сметка, оная женица сама е пожелала: "Оставете ме, аз трябва да умра". Да върви по дяволите, нека върви при своя ангел, това е нейно право и следователно: не се намесвай там, където не са те викали! Тук вече място за съчувствие няма.

Това, скъпи мои, става на 1 март надвечер, три години преди да нахълтаме в двайсет и първото столетие след Христа. Днес Пловдив е един окаян град, живеем като бежанци в родината си...
(Следва)

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: