Въведение

"...когато си силен и съгласен със себе си, никой няма да те пренебрегва..."

("Младите хищници") БЪЛГАРИНЪТ И ЧОВЕЧНОСТТА

...Наоколо светът се тресе от катаклизми - бунтове, революции, земетресения, потоп, суша, СПИН, глад, генно инженерство. А тук е слънчево и еднообразно като в пустиня. По телевизията снощи въртяха документален запис на масова екзекуция някъде в Африка, може би в Уганда или Руанда; добре изглеждащи мъже с големи тояги блъскаха трудолюбиво по някакви вързопи от дрехи. И постепенно, с помощта на вариооптиката операторът ни приближава на някакви си два-три метра от вързопите. Но това са хора, боже мой! - мъже, жени, дечица с разбити черепи, с лица, захлупени върху земята, но кръвта и разхвърчалият се човешки мозък показваха какво точно се случи току-що, докато вечеряхме или се изтягахме сънливо на вехтичкия диван. Единият още помръдва пръстите на босите си нозе, полумъртъв, недоубит, разтърсван от конвулсии; ризата му - бяла, изскочила над колана на панталоните, леко захабена, опръскана с кръв около яката и по гърба.

Нас ни манипулират с тия кадри от избиването на племето тутси. Нас ни манипулират с това несекващо документиране на насилствената смърт, експлоатирайки естественото ни човешко любопитство към страданието и ужаса. Какво ли не са видели вече тия наши очи!... Дерайлирала влакова композиция и висящи човешки крайници, разпарцалосани трупове в локви кръв. Грамада от срутил се хотел и прашни, сплескани човешки същества, вече мъртви, които извличат с носилка или ги събират като смет в големи найлонови торби. Заледена магистрала, блестяща в сребърната светлина на прожекторите, и стенещи хора, които измъкват от нагърчените ламарини. Автобусна спирка в Сараево и пълзящи сред кървищата по разбития тротоар остатъци от човешки тела подир сполучливо изстрелян от героичната сръбска артилерия ракетен снаряд.

Това не са необикновени работи - нашепва телевизията, - това е част от живота. Длъжен си да я видиш, да узнаеш и да си правиш сметка за по-нататък как ще я караш. Трупове, трупове, трупове... Обгореното детско личице в едър план, с прехапаното езиче между щръкналите зъбки от смачканата с тояга главица не е просто епизод от избиването на някакво африканско племе, това нещо става част от домашния ни интериор, ние свикваме с него и децата ни не случайно гледат все по-равнодушно филмовите екшъни. Защото жестокостта в действителния живот е по-развихрена и от най-развинтената фантазия на холивудските и всякакви там западни и източни проститутки, които от тия работи правят пари.

Не е въпросът на посоченото по-горе да противопоставяме излъсканите образци охолен и разумно подреден бит. Въпросът е за нас, простосмъртните, които се люшкаме между тия два полюса на човешката природа, за нас, продължаващите да живеем с остатъците си от храброст в това блато от духовна мизерия, каквото е днес благопристойната и сдържана в чувствата си Европа - моделът на съвременната цивилизация. Децата ни виждат това. Децата ни свикват с това. Ето кое е страшното.

Няма черква, няма бог над нас, няма ги простичките правила, върху които се е крепяло човечеството през делничните дни на тия две хиляди и повече години. Има компютри, мениджмънт, стокови борси, лъскави лимузини, модни педерастки дефилета, автомати "Калашников", междупланетни сонди, сателитна телевизия, интернет, CNN, Al Djazira, състезания за някоя Голяма награда, тъпи приказчици по българските частни радиостанции и рекламки-рекламки-рекламки, които носят парички-парички-парички. Реклами за дамски превръзки с крилца и реклами за почистване на тоалетни чинии, реклами за превъзходни изобретения и за какво ли не. Но това не е вопъл срещу модата и техниката, да не си помислите, скъпи мои. Защото техниката си е техника, шаренията - шарения, но дали не забравихме вече, че точно ние, точно човекът е най-чудното и най-чудесното изобретение на тая планета и в тая необятна вселена!?

Какво ли ни казват политиците, тия така заети с благото на народа възпитани и културни мъже, жени, старци от сой! Казват ни разни работи, от които разбираме колко важно е обществото да е добре устроено и подредено, законите да са закони, всяко престъпление да е последвано от възмездие, всяка висока проява на човешкия дух и тяло да е достойно отличена. Да, това е много хубаво. Но къде сме ние сред тоя порой от престъпления, успехи, митове, демонстрации на самочувствието? Ние, скъпи мои, сме си все тук, на земята, при хляба и солта, сами - хляб и сол за идещите подире ни на тоя свят. Човекът продължава да зъзне в тъничката си човешка кожа с тоя възел от нерви, с тоя несекващ свой сърдечен пулс в дребните нещица. Искам да кажа, моите надежди за оцеляване нямат нищо общо нито с политиката, нито с международния валутен фонд или участието на българската войска в НАТО.

Като гледам тия добре поддържани лица с добре подредените коси и бръчици на угрижеността върху им, като се възхищавам, от една страна, на новите ни политици от типа и с реакциите на сегашния ни президент и сегашния ни министър-председател, от друга страна, се питам: А дали Злото не ни се явява точно иззад най-разкошните рекламни табели? Дали и това не е само отличен спектакъл, добре организирано представление, изпипано шоу за наивници? Защото, ако някой тип с противна физиономия посегне към хляба на детенцето ти, много по-лесно ще го пернеш през лапата, отколкото ако тия, които посягат, са симпатични, образовани и изглеждат човешки на екрана.

Аз лично предпочитам държавата да не се занимава с моите лични работи. Нека госпожа Държавата да си гледа своите работи, за да й имам доверие. Моят договор с тая госпожа е сключен, когато дори не съм разбирал за какво става реч. От първата глътка въздух, от първия ми писък на тоя свят искам да имам свободата да бъда баща или майка на децата си, да бъда това, което не пречи на другите, но и другите да не ми пречат да съм. А ето че прекрасната ни държава завира пипалата си чак в гърлото ми, за да измъкне оттам сухите залци хляб, да ги преброи и да ми остави толкова, колкото да не умра. Защо ми е тоя договор! Той мене не устройва. Устройва някого, но това не съм аз. А ето не мога да се отрека от държавата, да я отрежа с едно "Върви на майната си!" Защото тая държава е обсебила моето минало, не само настоящето ми, моите близки и мъртви предци са работили за тая държава и по същия договор с нея. Заради тях не мога да се наредя сред "щастливците", бленуващи Зелена карта за гражданин на Съединените американски щати. Карам раздрънканата си жигула, в която изгоря баща ми, и не мога да се отлепя от смрадливата родна кал, населена с Тарарчевци, Карамански, Барони, Чомбета, Цигански царе, продажни интелигенти и остроумни симпатяги с електронни мозъчета.

Е, добре, Държаво, не аз... ти си открила тая черна сметка и я рисуваш върху ребрата ми. Ти направи всичко възможно да те намразя. Ти постоянно предизвикваш добрия човек у мен. Натискаш ме с груби лапи по раменете, почукваш с костелив нокът по мозъка ми, самодоволна и самовлюбена. Питам се, не изпитваш ли страх, не ти ли минава през ум, че такива като мен са все повече и повече. Не в действията си... В мислите си, в мечтите, присъщи на всеки човек, ние лекичко и постепенно те отдалечаваме с досада от себе си. Договорът си е договор, но ти рано или късно ще трябва да си платиш за стореното с нас.

_{Вж. в. "Артклуб", бр.3/1998}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: