Порто Фино

ХІІ

И тъй, това е стара, стара
дълбока песен за греха,
що сторил някога комарът
с една изискана бълха.
След девет месеца и - ха! -
родило се едно прасе.
Горчив бил тоя свински хап...
- Кръчмарю, дай му да пасе!

ХІІІ

На нас - пържола за мезе,
че виното само не трай:
в корема кърпички везе.
- Пък и декември не е май,
сами сме, никой ни не знай
и пред залостени врати
ще погладуваме... Ти дай
пържолата! От нас пък - стих.

ХІV

И тъй, това е стара, стара
дълбока песен за греха,
за обичайната поквара,
която ходи по света.
- ...И прави бебетата тя,
та често майките не знаят
кого да нарекат баща.
- Но все един яде калая!

ХV

- А ний какво ли ще ядем?
Кръчмарят нещо се мотае.
- Какъв е оня тлъст корем?
Аха-а, кръчмарката това е.
- Щастливец, таткото си трае,
ни лук ял, ни лук мирисал;
излишно - съдията знае
отдавна неговия хал...

ХVІ

- И т.н... Ясно става,
че всичко сладко в тоя свят
влече отровната утайка
на непредвиден лош обрат.
- ...Кръчмарката, превила врат
над скарата, защо ли хълца?!
- ...Пържолите!!! Виж как горят
заради тия женски сълзи.

ХVІІ

Да ставаме, мой стар балтон!
Че мъката е лошо нещо.
Дори и Франсоа Вийон,
лице в подобни чувства вещо,
избягва изблици горещи,
и бяга доста надалеч...
Макар през смях да се усещат
сълзи в ехидната му реч.

ХVІІІ

Понеже себе си познавам
и в силата, и в слабостта,
не мога и да се надявам,
че ми е чужда глупостта,
а ясно ми е, че в пръстта
накрай ще легна като всички -
признавам, нямал съм честта
от себе си да се отричам.

ХІХ

Роден в четирисет и седма,
на 7 август като в пещ,
в семейство на работник беден
изкрясках своя вик горещ.
"Девети" още лъхал свеж
и майка ми - студентка крехка,
кърмяла мърдащата вещ
с усмивка от военно време.

ХХ

Не помня доста оттогаз,
пък и защо ли да се ровя!
На улица, по изгрев аз
се виждам жълт, като натровен.
Живеехме на "Ниш" най-скромно,
под наем при хазяи зли.
- И днес дочувам гаден тропот,
таванът цял се провали...

ХХІ

На тия хора завещавам
най-детската си мъка днес.
На двете дъщери и крави -
да дъвчат цял живот овес,
да пукнат някъде без вест,
а дъртите - в катран да киснат.
- ...Но големец им стана зет,
та клетвата не ще ги стигне.

ХХІІ

Живуркат си прекрасно те:
плодят се, даже не стареят,
та надвишиха и стоте
устите лакоми, що зеят.
Застанал на брега, от кея
на толкоз неспокойни дни,
не мога да не се разсмея -
все някога ще кипнеш, Нил!

ХХІІІ

О мой божествен Вавилон,
прости ми клетвите, прости
смеха ми, веселия тон
към твойте жители, но тих
съм бил до вчера; нека в стих
"достойнствата им" осветя...
- Та над света да заблести
букетче родна суета.

ХХІV

С ръце, поставени на кръста,
оправяше тя тоя Град:
Христос разпъна жив на кръста
и се изми като Пилат;
реши, че щом са кум и сват,
еснафите са най-чевръсти,
а най-добрият адвокат -
в меда оцапаните пръсти.

ХХV

С увисналите си меса
отплува старата хазяйка
в света на щедри чудеса
и днес като любяща майка
отглежда розовите хайти
на глезената дъщеря.
- ...То, впрочем, вече не е тайна
кой е подготвил тоя брак.

ХХVІ

Богатите, въшливи със пари,
живели до "Девети" във охолство,
не са глупаци, разбери,
щом щерките си женили за голи,
до вчера гладни, недоволни,
борци за нашта свобода.
- ...Но туй е истина отколе:
богатството отива при властта.

ХХVІІ

И други зная как със ум,
с преструвка тънка и кокетство
прескочиха без много шум
законите, и пак са честни.
- А неоправените сметки
и днес крещят до бога чак...
- На папата стани подметка,
и в Рим ще се намериш пак!

ХХVІІІ

Записвам всичко със тревога,
но весели са моите ръце:
това, което искам, мога -
посмей се с другите, сърце!
Че утре, знай се, без лице
и без душа ще ни остави
животът кратък... Без небце
език на мен не ми се нрави.

ХХІХ

...От детството какво остава
освен лицето на жена?!
Запомних някаква забрава
като мъглива пелена.
Тя тайно в свойте колена
носила ме е като плод,
червен отвътре като нар,
отвън пък - старческо чело.

ХХХ

На къси строфи разделен,
живях без паузи до днес,
а нещо профуча край мен...
Да бях го зърнал миг поне!
"Червени, кървави коне,
прекършен, мъртъв слънчоглед
и слънцето - в един панер
край чаша чай и чаша лед"...

ХХХІ

Това остава в оня склад,
наречен памет. Цял живот
баща си виждам - ясен, млад,
с ренде над някакво дърво.
Щастлив е, ала за какво,
щом само с мъка е богат!
- Един се мъчи като вол,
а друг се пъчи като ат.

ХХХІІ

Не искам аз да го повторя.
По-друг съм може би по-нрав,
а може би и по история...
Живей Световната война
в кръвта ми - зла като злина,
и никой в своя територия
не пущам без насрещен знак:
очите всичко ми говорят.

ХХХІІІ

И тъй, оръфан мой балтон,
да тръгнем пак със своя разказ
уж в стъпка "стил а ла Вийон",
но всъщност - доста безобразна.
...Кръчмарю, хей, светецо мазен,
пиши в големия тефтер:
лукът отдавна е прегазен,
започвам да садя пипер.

ХХХІV

Хикс Игрек*, моят пръв учител!
Любезен стих му завещавам.
На доста работи конците
научи ме да управлявам.
Наистина не ще забравя
как в дебрите на стих и ритъм
ни водеше с критичност здрава...
- Затуй на него - кокал гризан!

ХХХV

Надявам се, да бъде славно
на масата му тая вечер;
да вдигне тост за мое здраве,
че няма да се видим вече.
Забравям всички нежни речи,
когато падне люта зима.
- Спокойствието не е вечно,
учительо... И друго има!

ХХХVІ

Оклюмват всички звънки рими
и патосът унило спада,
когато куп кирливи ризи
съзреш да никнат по площада.
Най-хубавато на парада
е краят му, ще кажа аз, -
когато със усмивка млада
си вземат всички "добър час".

ХХХVІІ

Тогаз еснафът се прибира
в добрите четири стени:
кюфтета плюска, пие бира
и виц разправя за жени.
Тъй както някога - сменил
единствено цвета си, той,
въртейки се на вси страни,
на ветровете разни свой.

ХХХVІІІ

Пълзи в краката нещо сиво,
обвито, десет пъти свито;
настъпиш ли го, то се скрива
и чувай - тракат му зъбите:
"Послушен съм. И не умувам.
Когато кажат, викам УРА,
срещу реката пък да плувам
не е във моята натура.

ХХХІХ

Ценя спокойствието, кефа.
В гореща каша пръст не слагам
и пред осанката на шефа
прекланям се с покорност блага.
Аз никому не съм дотягал
със свое мнение и мисли,
затуй когато вечер лягам,
душата ми е чиста, чиста..."

ХL

Забравят се очи далечни,
но как Подлеца да подмина,
прикрит зад думички сърдечни!
И Подлизурко проси милост.
И грубата Надменност мига
зад очилата. И Простака -
кръстосал крак връз крак, ми смига.
Слухти Ушенце зад вратата...

ХLІ

Кой друг от тях да спомена
без страх, че може да се пукне
откъм гърди и рамена?!
Те всички бяха хора "будни,
във писането бързи, луди,
и всичко вършеха със страст".
...За мене дружно щом се чукнат**,
от гроба ще се вдигна аз.
(Следва)
_____________________________
_{* Н. Джоков, смятах го за мой учител...
** "Комс.искра" между 1972-81 година}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: