Въведение

"...ако не ме лъже паметта..."

("Младите хищници") БОРИС ДЯВОЛА

11.07.1996. Завчера сглобих бюфета, правен от баща ми. Сестричката ми го държала цяла година на двора завит с черги и найлон и на места фурнирът се е подкожушил или е напукан и се рони като юфка... Най-после холът ми доби що-годе завършен вид, но има да се правят куп поправки по татковия бюфет.

...На 40-годишна възраст дядо ми Борис имал две колоездачни ателиета - в Перущица едното, другото - в центъра на Пазарджик. Имал и няколко градини, засети с лозя, череши, ябълки, ягоди, зеленчук. Понеже съм първият му внук, водеше ме със себе си да орем. Помня от 4-5-годишен чардака насред лозето, белия жребец със сивите петна красавецът Сивчо, бумтежа на газовия мотор за поливане, разпенената вода във вадите и дядо - с мотика в ръка, до колене запретнал крачолите, гази из калта, отваря път на водата ту към тая, ту към оная леха... Или - седнали на сянка край талигата, закусваме домашен хляб, сланина и чесън, а една чучулига трепка току над главите ни... във въздуха, и пее така звънливо, така сладичко, както само чучулигите край Пазарджик умеят да пеят напролет.

Сега си давам сметка, че тоя мой дядо е живял с всичка сила, обилно е гребял от живота: и хубавото му, и лошото - с мазолести, отрудени длани. И нищо - даром получено! Всичко... от иглата... е отвоювано с труд, труд и труд, с труда на цялата му челяд, като е правил най-тънки проекти как и къде да вложи парите си. Почнал 16-годишен от нищото, на 40-45 години, в най-усилното време на Втората световна война, вече е имал пълна къща с хора на главата си. Баба ми Вена перяла и готвела освен за петте си деца, на мъж, свекърва, но и на двамата калфи и неколцина приходящи, временно наети аргати. Единият от калфите, помня, се казваше Кръстю и дядо му помогна да си купи къща на съседната улица.

Насред Перущица, родния град на баба, дядо уредил колоездачна работилница, давал велосипеди на час под наем; в Пазарджик, на пъпа на чаршията - също. В Перущица на "ателието" през седмицата стояла баба ми, в Пазарджик - вуйчо ми Любо. През седмицата дядо търчал по лозята и бахчите на пазарджиклии, в неделите прескачал до Перущица повредените велосипеди да ремонтира. Освен това и търгувал с разни стоки, имал договор с немска фирма за електрически материали: грамофони, фенерчета, крушки...

Първи в тоя район на Пазарджик, някогашната Пич-махала, си прокарал чешма на двора. Първи се сдобил с радиоапарат и нощем развивали някаква гайка на пломбираното от властите радио, за да слушат с комшиите забранените радиостанции. В струпаните за градеж на новата къща камъни криел ротативна машинка за позиви, а вуйчо ми, 12-13-годишен, служил известно време за куриер на Методи Шатаров, нелегален от антифашистката съпротива, макар че вуйчо никога не стана партиец-комунист, и пак ей тъй, вече подир 1953-54-та, помня, от дядовия "Херц", сглобен от части "Made in USA", редовно се слущаше всяка вечер ВВС и "Гласът на Америка"...

Децата си обаче не е жалел никак, ползвал ги по-зле от аргати. Докато бъдещата ми майка била студентка в пловдивския учителски институт, а бъдещият ми баща чиракувал в мебелната работилница на Радичев, разменили си снимки според тогавашния адет да се флиртува. Та на нейната снимка е тя: в бяла рокля сред Цар Симеоновата градска градина, а в поленцето отдолу - ситничко изписано: "Млада бях, но младост не помня... На 17 години".

Майка ми е втората му дъщеря, както казват всички в рода - негово копие и любимката му. Родена е на Гергьовден 1925-та. Нея сложил на мотора за поливане, защото той ходеше и да полива по пазарджишките полски имоти. Децата му мъкнели на гръб чувалите с оборски тор да го разхвърлят из градините на дядо. Някъде около 1944-та бутнал старата съборетина и вдигнал къща на два етажа.

Вода от неговата чешма си наливала цялата махалица наоколо. Камък голям имало до чешмата и там - може би нарочно - той оставял скъпия си сребърен часовник като знак за доверие към света. Един ден обаче часовникът изчезнал... Без да каже думица, без да се вайка, мълчешката, тоя Дявол докарва десет коли тухли, материал колкото за още една къща, и огражда двора си със зид, висок над два метра и с керемидени стрехи отгоре. Двете крила на голямата дървена порта - това ясно си го спомням - се залостваха с дървена талпа отвътре и секретен катинар, който се отключваше с една особена, "пъпчива" пластина.

Нарочно ли го е направил или наистина някой му е откраднал часовника?... Не мога да кажа. Но като го знам що за човечище беше, не мога да си го представя в ролята на хитрец и егоист. Беше от тоя сорт хора, дето за едната чест могат да ти светят маслото, особено ако ги излъжеш или нараниш достойнството им. Правил е страхотни жестове... На един циганин, негов ратай - Хасан, къща му построи, кон и каруца му купи. И за благодарност - или за нещо друго, после в двора на същия тоз замогнал се Хасан го пребиха от бой циганите, но нямаше съд, нямаше нищо; дядо полежа около месец, налагаха натъртеното с прясно одрани ярешки кожи и му мина като на куче... Някаква любовна история като да беше; това ми иде на ум, като го знам що за чешит бе, но не съм се сетил да питам лелите.

Дворът му съм си го нарисувал по памет в бележника: не беше кой знае колко голям, но всяко нещо си знаеше мястото.

А къщата? Към втория етаж водеше външна стълба от дялан камък. Три стаи имаше горе. Между двете странични - по-големите, имаше дървена тераса. Под стрехите над терасата беше пълно с лястовичи гнезда. Лястовиците - от тия, с дългите опашки. По цяло лято се носеше из въздуха над двора тяхното ситно, тъничко цвърчене. Долитаха и гургулици, които тежко кацаха сред кокошките и пуйките или се мушеха на сянка между листата на голямата лозница, ако не префюфюкваха с крилата си ниско над двора. Камбаната на църквата "Света Богородица" в центъра на Пазарджик, до моста на Марица, тук звучеше особено мелодично... От терасата на горния етаж по стълба, подпряна на стената, можех да се покатеря на тавана. Там беше царството на ароматите. На дълги пръти есенно време дядо овесваше черки афуз, което с аромат на стафиди изпълваше цяла зима къщата. Чепки кехлибарено грозде имахме до началото на март.

Под големия навес в далечния край на двора, до портата, имаше отромна каца - "бадем", висока над човешки бой. В тоя бадем гроздето се насипваше с плетени кошове и после по стълба до трима-четирима мъже влизаха вътре да тъпчат гроздето с крака. Дядо ми продаваше и вино.

Спомням си как се връщаме с талигата от градините. Канатите са отметнати хоризонтално встрани, а отгоре в четири-пет реда - щайки с ягоди. Докато прекосим Пазарджик откъм отсрещния му край през центъра до къщи (улица "Тунджа" № 18), половината щайги с ягоди хората ги изкупуваха по улиците. Шестваме, целите облъхнати от аромат... И ето, наближаваме дома. Голямата двукрила порта тържествено се отваря и ний, уморени, гладни и щастливи с дядо, влизаме в двора, а баба и лелите ми уж се суетят около нас, но за кратко всичко си отива на място. Просто всеки си знаеше задълженията в тая къща. Отпред вече се струпваха махленските дечурлига и, покашляйки се, съседи идваха да питат останали ли са ягоди за продан.

До обора на коня беше кочината. По едно и две прасета се угояваха всяка година за Коледа. От най-ранно детство ми е останала таз картина... Клането на прасе!... Събират се мъжете от рода. Пристигат сваковците, тук е вуйчо, тук е и Спас, приятелят на дядо - скулптор, самотник и вечен ерген. Отваря се вратичката на кочината и прасето хуква по двора. Баба вече е наклала огъня, в големия казан ври вода. Върху снега край обора мъжете поставят дървена тарга и наоколо й нареждат наръчи слама. Касапинът си точи ножа, останалите пийват греяна ракия... И всички възбудени, очите им лъщят. Подгонват прасето. То се мята насам-натам, квичи пронизително и разхвърля буци кал с копитцата си. Докато го приклещят четирима-петима... И тогава колачът с дълга гумена престилка сяда отгоре му и забива ножа в гушата... до дръжката чак. Блъвва кръвта. Обезумяло от ужас, животното се извива наляво-надясно; изрината от копитцата му кал хвърчи и се лепи по дрехите и по лицата ни, докато от гърлото му с мазни хрипове почва да излита кървава пяна... После мятат трупа върху дървената скара с подгънати нозе и начева пърленето със стиски слама. Замирисва на печено. Дядо отрязва парченца от ухото и опашката, дава ми да опитам пърлена кожа. Преди това с горещата вода и широки ножове свинската козина вече е остъргана и почва отрязването на главата. Обръщат по гръб туловището, режат го на две. От дреболиите баба пържи мезето. Всички вече пият червено вино и посягат към дълбоката тава с пържените късове пресен черен дроб... Това е начало на царското угощение, което завършва късно вечерта с юнашки песни, пукотевица, облози и уговаряния за следващите дни.

Над масата в кухничката на първия етаж (той бе наравно със земята) висяха окачени две ловни двуцевки: по-старата - с хоризонтално разположени цеви, а по-новата, английската - тя беше надцевка. На същия гвоздей беше и патронташът, а пред вратата върху стара ярешка кожа лежеше вечното дядово ловно куче. Всъщност, дядо да е сменил към четири-пет кучета, но - едно, че бяха все от една и съща порода: бяло и черно на големи петна, с виснали уши и рунтава опашка, всеки дядов пес носеше все едно и също име - Джон. Зиме дядо ходеше със Спас и Джон за диви патици. Имаше си землянка някъде край Марица и там, в гюмето, прекарваха понякога по-два-три дни, докато дебнеха прелитащите от североизток над равнината тлъсти ята. Не е било да се върнат с празни ръце; все си идваше дядо с поне няколко патици на колана. Сред кокошките постоянно се разхождаше поне половин дузина мюрета. Патиците-мюрета се връзват пред гюмето да привличат с глупавите си крясъци гордо прелитащите в небето диви патици (Е-е, тук ми иде на ум Радичковият разказ "Нежната спирала".).

Пред вратата на стаята, дето беше зад каменната стълба, отдясно беше големият сандък за брашно. Вечер баба месеше тестото в дървено корито, завиваше го с кожа и черги да втаса и на сутринта правеше винаги по четири големи самуна - ни повече, ни по-малко. Подреждаше ги върху излъскана от употреба широка дъска, загърнати в синя ленена кърпа, и заедно ходехме на близката фурна. Към обяд отивахме пак и донасяхме опечения, още парлив, дъхав хляб.

Бил съм 4-5-годишен... На Василовден (Тогава се празнуваше на 14 януари.) ми подариха сурвачка, качиха ме на стол и аз сурваках дядо. Той бръкна в джоба си, рече: "Колкото хвана в шепата, твои са, Джоре..."

Пак около петгодишен... Дядо ме побутва да се пъхна под масата, докато той, облакътен на нея, си пуши цигарата. За да не видят жените - баба, майка и лелите - какво ме учи, дава ми отдолу, под масата да си шмръкна. Кашлям под масата, а той ме грабне - ръмжи като мечка, стисне ме здраво с мечешките си лапи и ми натърка лицето с небръснатите си бузи. Пищя. Дотичват жените. Баба почва да му се кара, обръща се и към мене: "Ами ти що стоиш, бре! Не знаеш ли, че това му е на дядо ти галата? (Галенето, значи.)
Издърпват ме от прегръдката му; лицето ми гори като нажулено с коприва; чувам, дядо с глас се смее, ама то и смехът му като мечешко ръмжене.

Дядо почина на 26 август 1972-ра. Не ходих на погребението му. Излязъл рано сутринта, към пет, когато слънцето огрява точно лицето на къщата. Стоял там опрян на рамката на вратата и като покосен се строполил по очи върху земята, която толкова обичаше. Така го сварила смъртта - с уста, пълна с пръст, разкривена в смях.

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: