Порто Фино

XLIX

Лети животът час след час
ту с бяла риза, ту във креп;
това, което казвам аз,
не трябва да умре у теб.
Доброто вино без мезе
не струва пукната пара;
ти, мой връстнико, малко взе.
Вземи си още, грях не грях.

L

Живей под синьото небе,
обичай себе си без страх,
че грижа щом те погребе,
ще се забрави твоят прах.
Припадай в пристъпи на смях,
до безсъзнание люби;
опитай всичко, грях не грях -
в безличност време не губи.

LI

- На другите съвети даваш,
а себе си не виждаш ти:
единственото твое право -
умри с отворени очи.
- Марица в Пловдив не бучи,
спокойна е като царица,
макар че в кока й стърчи
опашката на мъртва птица.

LII

...На Пловдив задника си завещавам,
и на Марица - босия си крак,
та с обич да ме споменават,
а не като свидлив простак.
На равнината със мерак
разпенено море обричам
и - връх Памир, потънал в сняг,
защото жега не обичах.

LIII

На хората с издути устни
дарявам верността си аз;
дано им служи най-изкусно
от днес до сетния им час.
На Джонгов*, милия, в захлас,
от мъдростта му очарован -
човек най-честен (адвокат!!!),
дарявам зъб... Не е отровен.

LIV

С достойнство, с титли е богат,
на пак е мил, макар и строг;
за стълбище до оня свят
накрай ще сключим нов облог.
...Това ще им е за урок
на мойта майка и баща!
- Не казвай, че е демагог.
- И да ме моли, пак не ща.

LV

На Марко Марков**, брат-поет,
дарявам патешко перо -
да пише с него всеки ред;
дано да бъде за добро.
А на Илия Зайков - рог,
та да пробива по-напред
и - може би! - в най-кратък срок
за него ще говорят вред.

LVI

На Владко Янев - одеало,
та кърпеното да смени,
че много-много се излага
при толкоз вино и жени.
Да не пропусна - кожени
и меки ръкавици за Мария;
за репортажите тревожни
й завещавам и ютия.

LVII

Ще станат утре те поети!
Пък аз бедняк ще си умра.
Над мене слънцето не свети,
дори си нямам и звезда.
Не искам никой да коря:
славеят пее като славей
и в светъл час, и във беда.
Затуй, Поезийо, прощавай!

LVIII

Със тебе бях щастлив юноша
и в дръзката ти сила вярвах -
от всички влюбени най-лоша
и непокорна като вятър.
- ...Не всеки клон за свирка става.
А свирката - свирач й трябва.
Свирачът някой го поправя
или пък му изяжда хляба.

LIX

А щом капризен ставам вече
и губя вкус дори към хляба,
та често ми се случва вечер -
разсеян - да си лягам гладен,
и щом усещам полъх хладен
в леглото си, дори навлечен,-
макар и млад, реших, че трябва
да завещая свойте вещи.

ОТСТЪПЛЕНИЕ

- И тъй, мой Франсоа, кажи ми,
на двадесет и четири години,
не съм ли по-наивен от преди?
- Да блъскаш със глава стени,
това ли ти е по вкуса?
- Бих искал да пробия.
- Ще пръсне твойта кръв червена,
а някой подлизурко ще се вмъкне
в процепа като хлебарка...
- Съкровища не търся, знаеш!
- Но се надяваш.
- Честолюбив съм: син на дърводелец -
ковчегът ми поне ще е безплатно.
- На оня свят!?...
- Не! В тоя свят.
- Това от мене си научил:
"Умирам? - Не! Борбата продължава".
- Да бъде тъй, ти както казваш...

____________________________
_{* Бивш депутат николапетковист, разправял ми е как седял коляно до коляно с Трайчо Костов някога си. Държеше се надменно с моите родители...
** М.Марков, И.Зайков, М.Широколийска, Вл.Янев - многообещаващи млади поети около 1965-70 година за еснафския Пловдив.}

LX

...На Ема* - пръстена от злато;
обичах я не на шега
и тя отвърна ми богато...
На Дида - плюшен див пегас
във знак на дружба. И сега
за нея често споменавам,
замислен плюя от брега
и с глупостта й се прощавам.

LXI

И за Джендемтепе скърбя.
На него - мойто свидно детство,
петте тояги по гърба**
и мръсните хлапашки песни.
Ако това е неуместно,
една любов му пожелавам
на коцкар стар с момиче честно.
- Наистина, досадна слава!

LXII

На улица "Люлебургаз"***
походката си смешна давам;
там всички бяха против нас
и аз вървях като в жарава.
В гимназията бях тогава,
мустаци смятах да си пусна,
бях луд като свещена крава
и бъбрех за мечти и чувства.

LXIII

Румяна, Пенка, Валентина -
къде сте вие в тоя миг,
по-стари с няколко години?
Не чувам шепот, нито вик.
Къде е детският ви лик!
Бях влюбен някога, но днес
не бих се писал мъченик
на строгата семейна чест.

LXIV

Старее кожата ви бавно
и панделки отдавна няма;
предадохте се най-безславно
на най-изтърканата драма.
Край вас дочувам вече "Мамо!" -
а сякаш снощи - ученички -
с повдигнато нагоре рамо
ви шепнех: "Много те обичам!"

LXV

На вас с усмивка завещавам
поле със рунтава овца;
за оня свят щом се отправя,
да блеят вашите сърца.
Завиждам ви и се виня...
Простете ми, че нямам сили
в ковьорчетата за стена
да видя образите мили.

LXVI

Ще си отида някой ден
и бос, и гол - без много яд.
За песни само бях роден,
но не да ставам по-богат.
Да скитам сам от град на град,
това бе моят земен рай.
- Ще те изпрати тоя свят
с "безследно свършил", то се знай.

Редактирано от tisss (17.05.2006 15:54)

Екстри: