Въведение

"...една нощ на
секс и насилие
после...
ще се изсерат върху душата ми
ще се разтворят в кръвта ми
и ще си тръгнат със сутрешната пикня"

("Младите хищници") ПРОКЪЛНАТАТА КЪЩА

Приписка 1: Тоя цитат от изгряващ днескашен автор с красното име bokluk е чудна илюстрация за резултата от 16-те години усилна работа от страна на българската интелигенция.

Приписка 2: Колегата Мариета Николова по повод частта "БОРИС ДЯВОЛА": "Подобни неща и в моя род са се случвали. И аз бих могла да..." "Това ми е част от идеята - допълвам я, - всеки втори или трети българин, предвид т.нар. ни влизане в Европа, да се обърне към себе си, да си припомни кои са ония, дето с отворите на изгнилите си черепи са се вторачили именно в нас изпод земята".

Тия приписки писах яко разстроен в лето 2006-то от Христа, току преди Празника на св.св. Кирил и Методий (Г.Б.)

13.07.1996. Демокрация ли?! Нищо подобно. Просто берем плодовете на комунистическото възпитание.

14.07.1996. Надя (по-малката ми дъщеря) доведе приятеля си Дончо и брат му Ангел - автотенекеджия, към 23-годишен. Предлага ми тоя Ангел за двайсет хиляди, плюс евентуално още хилядарка-две отгоре, да изкърпи колата, стара жигула на 15 години, да й окачи новите прагове и калници и да я боядиса. Уговаряхме за 25-27 юли да му закарам колата оголена за ремонт, но тия пари са много според мене. Давам 20-22 хилядарки накуп и си решавам проблема, обаче тия пари са прекалено висока сума за моето дередже.

22.07.1006. Рожденият ден на мъртвия ми татко. Горя в тая жигула, вързан за предпазния колан, четиридесет дни след 61-ия си рожден ден и на 6 септември 1983-та почина в "Пирогов".

27.07.1996. Вчера по обяд се обади сестра ми: съпругът й Кирил бил на системи в клиниката на Пещерско шосе. През нощта на 25 срещу 26 юли за пръв път останал сам да нощува в къщата на улица "Янко Сакъзов" и почнал да повръща кръв. Както казва тя, литър и половина кръв повърнал... Целия ден преди това двамата лепили тапети.

Тая къща, струва ми се, е прокълната. Докато живеехме там с моите две дъщери и майка им, беше пълна с живот. За петнайсет години всички измряха или се изнесоха другаде да живеят. Най-напред горя баща ми. После се помина майка. Преди тях или подире им - Живка, щерката на старата госпожа Крумова. После самата Петра Крумова. После старият адвокат и бивш депутат от 1946-та Запрян Джонгов, от третия етаж. После старата Джонговица. Дочка, дето живееше сама в къщурката на двора, отиде да живее при майка си... И къщата опустя. Само паяци да искаш! В мазето, между дъските на пода забелязах да се появяват и скорпиони, едни такива непохватни, с жълтеникаво-прозрачни коремчета, но бойко вирнат отровен шип. От трите акации, под тротоара са се проточили като пипала на октопод под земята огромни и страшни, като си ги представиш на вид, корени. Имам чувството, че тия акациеви жили са в състояние някой ден да подигнат и катурнат цялата масивна триетажна сграда, строена през 1943-та.

Дали таз въображаема картинка не е метафора на самото проклятие!... Живка някога, като галено детенце, избола с вилица окото на баща си, проспериращия адвокат, автор на книга за Родопите Петър Крумов, който построил къщата. Отвън, върху тухлената неизмазана стена, помня, доскоро личеше още изрисуваното с баданарка и вар "Смъртъ на опозицията!" От семейството Крумови жив е останал единствено синът Асенчо, ядрен физик, ако се не лъжа, ерген, самотник и невротизиран чорлав образ. Косата му стърчи на фъндъци като непрана овча вълна... Идва си немил-нечакан откъм самодоволна София и разхожда надменната си физиономия нагоре-надолу по стълбището, мотае се по двора като сомнамбул. Все намира за какво да се джафка с госпожа скъпата ми сестра, води все някакви комисии да доказват нещо - което си е очевидно и без комисия! - че незаконно са му заграбили два квадратни метра от общото стълбище към избата, за да си разшири сестра ми клозета...

Таз сутрин по сателитния канал на "Дойче веле" в седем без десет показаха г-н Спас Гърневски, кмета на Пловдив. Около две минути беше на екрана и жизнерадостно ръкомахаше и говореше за житото и хляба на народа... Спас! Боже мой!

01.08.1996. Седем е. Пилците прехвърчат наоколо и въздухът е тръпчиво свеж. Това е моят месец в разкошния му образ на едничка сутрин от моя живот. Цигарата дими в лявата ръка, чаят от мента с лимонов сок и две лъжички захар бавно изстива в порцелановата чаша с лъскавичката лъжичка от остров Сардиния. Лято е... Тая нощ сънувах, че две коли край мен се блъснаха. Отзад беше стар червен москвич, пълен с мръсни, потни и шумни цигани. Не им позволих да ме изпреварят и се натресоха в задницата на колата пред тях. Заобиколих я тая кола и чух трясъка. Имаше кръстовище; поседях малко там, край светофара, и полекичка свих надясно. Бях объркан. Блъснаха се по моя вина - че не ги пуснах напред... Но и нещо весело-злобничко звънтеше у мен. После на кръстовището между "Янко Сакъзов" и булевард "Руски", преди да свия пак надясно, мръсносива ниса, която се спускаше откъм моста, удари спирачки, поднесе, завъртя се към мен и остърга предната ми лява врата и калника. Нямах вина, но ме удари... Събудих се и си мисля: и това е сън!... Но не ми стана по-весело.

Струва ми се, на 1 август 1974-та сестра ми се омъжи за Кирил Захариев. Бях дежурен по брой в печатницата и накарах линотиперът да ми набере от олово тая дата. Пъхнах пластината в джоба и дълго я разнасях с мен, три години поне, докато накрая хвърлих оловното парченце в кофата за боклук; беше ми прокъсало джоба... Като си помисля обаче, разбирам, че може и да е било 1976-та: защото сестра ми се омъжи на 21-22 години. Значи, двайсетгодишнина от сватбата им е днес.

Смътно си я спомням таз сватба. Седях на дълга маса встрани от прозорците към главната, в ресторант "Република", някогашния луксозен "Молле". Беше шумно, оживено, бъбриво - три от нещата, които не обичам. "Не обичам" не е най-точният израз - дразнят ме. Понякога и аз ставам бъбрив... Вкъщи, докато я гласяха в булченската премяна, сестра ми плака, повтаряше, че не иска да се жени. Помня и как в седмиците преди това крояха с майка ми дали да махнат бебето. Защото беше бременна и май затова се омъжи. Тогава Кирил й се виждаше възрастен, чужд, понеже бил с десет години по-възрастен. Всъщност, не й се напускаше бащиния дом. Повтаряше:" Не го обичам, защо трябва да се женя за него!" А преди това имаше кратка романтична история с някакъв турчин, някой си Октай от Истанбул, преминаващ чат-пат през България. Срещала се с него няколко пъти в кафенето на хотел "Марица", срещу панаира, и той й беше подарил златно пръстенче с гравирана под слой черен емайл стилизация на буквата "О". Като се омъжи, тоя пръстен сестра ми го остави на майка ми. Силно впечатление й направил Октай, че й показал кожена торба с пари: марки, долари, австрийски шилинги...

На сватбата майка ми и свекървата пак нещо за пари се сдърпали: кой платил повече. И двете се чувстваха излъгани, ощетени, гледаха се накриво през масата. Мизерия!

Тоя Октай в моите представи е слаб, височък, леко мургав и много красив. Кирил пък е русоляв, едър, улегнал. Октай й предложил да се оженят и да я отведе да живеят в Истанбул. Пътувал с кола, прекарвал контрабандно стоки през границата... Повече за него не се заговори, но сестра ми доста пъти ми е казвала, че е нещастна в брака. Имаше един период след смъртта на баща ни, когато Кирил я биеше жестоко. Веднъж си дойде за около седмица при майка. Къщата още беше в траур, а сестра ми беше цялата в синини. Онзи я ритал, блъскал я с юмруци само защото, като й поръчал да му сложи на масата второ шише вино, тя рекла: "Не бива толкова да пиеш"...

Миналото понякога е като стара, захабена от пране дреха; искаш да я запокитиш в кофата за боклук, а не успяваш да се разделиш - хем те боли, хем си свикнал с нея, станала ти е втора природа.

02.08.1996. А кой ни караше да вярваме в комунистите!

Дали смирението не е най-висша степен на човечността?

Народът ни бил млад, жизнен... Доказва го управляващата ни политическа детска градина.

Изкуственият подбор ни съсипа и сега щъкаме като механизирани комункулуси на комунизма. Да, грешката е вярна: комункулуси!

Най-силно се отричат от комунизма именно парвенютата, заслепени от амбиция най-после да се докопат и те до властта.

09.08.1996. Най-върлите тирании винаги са разчитали на всенародното въодушевление и театрализованите многолюдни шествия.

Предстоят президентски избори. Кандидатите са четирима: един ръмжащ с тенекиен глас противен апаратчик от Живковата номенклатура (Г. Пирински), един многознайко с вдъхновено опулени очи (П. Стоянов), един преструващ се на луд (Ж. Ганчев) и един плешивичък с брадавица и могъщ нос (Ал. Томов). Всъщност, избор няма, но на мен най-симпатичен ми е перкото.

Държавата се подиграва с учителите. Лесно му е на невежия да се глуми с тия, които не проумява!

Не че няма да ти подхвърлят някоя троха, но после ще настояват да им целуваш лапите, с които са те ограбили.

И богатите умеят да се оплакват, при това го правят романтично и с много парфюм, на уиски "Балантайн" с лед и на червени свещи с хаванска пура в ръка на меките фотьойли в луксозно заведение. Тук една жена (Славейка Новева от Кърджали) погреба мъжа си Васко (на 30 г.) и направо от гробищата отиде в завода, понеже там закъсали с плана и колежките й от цеха в "Чайка" рекли: "С тия три джарамета, сама, като и родата ти е чак в Кърджалейрос, мислиш ли как ще посрещаш новата учебна година, ако твоите момиченца нямат дрешки и тетрадки?! Парите да не са ти артък!"

Редактирано от tisss (18.05.2006 06:14)

Екстри: