Порто Фино

ЕПИТАФИЯ (510 години след Франсоа Вийон)

LXVII

В земята коренът му гние,
а не в саксия за цветя:
наричан Георги Бояджиев,
той в нищо с нещо не блестя.
Смъртта с раззинала уста
посрещна, без да е герой.
Бе неизвестен на света
и неизвестен ще е той.

LXVIII

Под тежък камък спи нещастен,
макар спокоен най-подир;
ядат го червеи безгласни
и крехкото му тяло гний.
За корените сладък пир
са днес очите му прекрасни;
ти кожата му погледни,
и всичко ще ти стане ясно.

LXIX

Белеят костите отвън
и черепът учуден зее,
косите бухнали са сън
и ветрове из тях не веят.
За него птиците не пеят,
че той навеки е заспал;
във гроба слънцето не грее -
стори поклон, макар без жал.

LXX

И той е любил без насита,
и той е мразил и мечтал;
каквото в тоя свят изпита,
и ти ще го изпиташ сам.
Не бе лъжец. Не беше крал.
И вино пиеше със мяра.
...Стори поклон, макар без жал
пред гроба му, и се разкарай!

ЗА СМЪРТТА

LXXI

Безкрай суетна, пищна слава
изгнива в гробници и пръст.
Чела, окичвани със лаври -
днес кичени със дървен кръст,
не виждам ли как в тоя тлъст
и ненаситен чернозем
до нищия опъва ръст
и някой с титли украсен!

LXXII

Смъртта е най-демократична.
От всеки взема по веднъж
това, което е най-лично.
...И тъй, под цъфналата ръж
на любовта ту гние мъж,
ту пък жена. Кой знай защо?
- Тъй както пролетният дъжд
расте от някое блато...

LXXIII

Огромен, странен кръговрат,
ти шеметно ни тласкаш в тоз
тревожен, сложен, сладък свят...
Роден - живял - починал: мост,
по който тичаш, земна злост!
- Покой на мъртвите... Но знам,
над тях върви орачът прост
и хвърля голи семена...

LXXIV

И тук е моят оптимизъм:
макар усмихнат и жесток,
с ирония добра навлизай
на мъртвите в леса дълбок.
Те пазят не един урок
за младенеца горд, зелен
и дълго-дълго дават сок
на кълна, лудо устремен.

_______________________________
_{* Заради тая Ема за малко да се утрепя. Изправих се на ръба над една пропаст и... се разплаках, че не намерих сили у себе си за такваз решителна стъпка...

** Някогашният пъдарин Петър ме пердаши с огромна сопа баш на върха на Джендемтепе. Ама защо, и досега не знам.

*** Много унижения бяха и на "Ниш" 4 , и на "Люлебургаз" 17, понеже живеехме под наем, а майка ми не им цепеше басма на заядливите хазяи.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: