Порто Фино

LXXV

...И досега си спомнят често
как дядо ми, прострян в пръстта,
заровил нос, изглеждал весел,
ужасно весел пред Смъртта.
- Това е трайната черта
на целия ни род, у нас -
с добре раззинати уста,
усмихнати в коварен час.

LXXVI

На баба ми Невена искам
да поднеса надгробен стих,
че по душа ми бе най-близка -
измъчена, с характер тих.
Лицето й у мен блести
с най-кротка, тъжна доброта.
- Разцъфнал храст, расти! Расти
над страшната й самота.

LXXVII

И друга тук ще спомена:
старица със коси на кок.
На моя татко таз жена
дарила е живот широк...
Старешки, с архаичен слог -
от нея помня куп писма.
- ...Без близък влезе и без бог
край Лом* в скованата земя.

LXXVIII

От тоз, чието име нося -
чиновник дребен и миньор,
да беше жив, с два-три въпроса
разбрал бих как и с колко зор
човек престава да е горд
и губи своя ход напред...
- Но ето, следващият спор
очаква неспокойно ред.

СПОР ЗА ГОРДОСТТА

LXXIX

- Съдбата картите размесва -
кокетка дърта и без срам,
един погубва в неизвестност,
а друг въздига като храм.
До днес нечестно не играх
с валето, дамата и попа,
а виждам - козовете сбрал,
по масата друг някой хлопа.

LXXX

И му отварят - срамота! -
вред крепостите тежки порти,
Ахил подлага му пета
и с бойния си лък я чопли...
А аз със зъби съм се вкопчил
в сърцето си за своя пай.
- Жестоко плащат свойта гордост
бедняците, това се знай!

LXXXI

- Синът на Робов - Валентин,
синът на Зарев - Владимир
и тъй нататък всеки син
на татко с титла и пари
ще расне ведър в зной и мир!...
- А ти защо се мериш с тях?
Не виждаш ли, под теб гори.
Глупакът става тъй за смях!

LXXXII

- О! Те се мъчат като болни
и кръв струи от всеки ред
на разказите им доволни.
А аз не съм дори поет,
че нямам още ни куплет
наивни стихове в "Септември".
- И в "Пламък" ти не си приет,
че е старица твойта тема.

LXXXIII

За "Пулс" да не говорим. Виж
как мнозинството със пера
гръбнака си умело вий,
работника нарича "брат"
и кряска с мазен глас "Ура",
възпява, бие се в гърди...
- Тез гратисчии нямат срам,
не знам защо ги хвалиш ти.

LXXXIV

- Смири се. - Думи не губи!
- Поспри. - Не, никого не чакам!
- Главата си в стени не бий.
- Чекръкът на Историята трака...
- Затъваш в грижи с двата крака.
- Но нищо подличко не скрих.
- Описвай себе си, не - мрака!
- Треперя цял във тоя стих.

БАЛАДА

По дяволите, Франсоа Вийон,
неподходящ е тоя тон
и бръчките ти - некрасиви
сред толкова простаци мили.
Защо тъй стенеш и кълнеш?
Самотник нейде ще умреш
и никой няма да си спомня
за твоята сълза огромна.
И под плешивия ти лоб,
поете, ще копаят гроб
и ще те бесят из горите,
пред вилите си, над колите...

По дяволите, Франсоа Вийон!
Неподходящ е тоя тон.

LXXXV

О нежност, колко си ми нужна,
как скъп ми е унесеният лъх
на пловдивската вечер теменужена
с луна като опънат златен лък,
с Марица, сред която ромолят
небето и звездите - потопени,
когато чувствам - плът от мойта плът,
разтапя се в една въздишка времето.

LXXXVI

Но колко архаично е това,
по-зле и от нелепица звучи:
сантиментални някакви слова
на юноша със пламнали очи.
...Къде е - питам - тоя въздух чист?
А бистрата река къде е днес?
- Дори и тишината в мен бучи
тревожна като виетнамски лес.

LXXXVII

За мен седемдесет и втора
горчиви залци отреди -
със себе си да се преборя
тъй както никога преди.
Сега, и криво да седи,
знам: съвестта ми пак е чиста;
макар високо да градих
това, което беше низко...*

LXXXVIII

- Не са блажени никак тез,
които хвърлят за охолство
по пътищата свойта чест
и любовта използват подло.
Не е добра оная воля,
която прави те богат
с пари, с парцали и със роли
във нашия двуличен свят.

LXXXIX

- Колата, модният костюм,
виното, сластните жени
и облаците от тютюн...
Не може туй да не плени
младежа с румени страни.
- ...Но боже, колко мъка има
в човека, страстите сменил
със трезвост, хладна като зима!

БАЛАДА ЗА ЖЕНЕНИЯ МЪЖ

Ако за нея не шумя на глас,
суетно не въртя ръце
и не припадам, луд от страст,
със сгърчено от плач лице -
ще кажете, че без сърце
живея в безнадежден хлад.
...Макар без опит, доста млад,
готов съм да поспоря с вас:
щом с нея чувствам се богат,
нима не я обичам аз!

Година мина оттогаз,
едва си спомням всичко днес -
обиди, караници, мраз,
редица месеци без вест;
горчилката е като пес:
изгониш го, той пак търчи
към теб с невесели очи...
Но съм готов да споря с вас:
щом с нея чувствам се щастлив,
нима не я обичам аз!

Видяхме се в тревожен час.
Тя беше в осмия, с корем.
Извиках я. Дойде у нас,
готова да се съберем.
...Жената е добър ярем
за всеки мъж със кротък нрав.
Сега се чудя - бях ли прав?
Но съм готов със всички вас
да водя спор суров и здрав:
нима не я обичам аз!

Вали и грей - аз пак съм сам,
един улегнал тъжен ням,
разнасям своя дълг голям,
а тя над мен простира власт,
дете притиснала със плам...
...Дори грехът й да не знам,
нима не я обичам аз!

_________________________________________
* _{Господинка Б. от Харманли, заровена в старопиталище на другия край на България; за белег гробарите турили речен камък, понеже не се явил ни един от многолюдната, свързана кръвно с нея челяд от петима синове, снахи, внуци (сред които и пишещият тия редове).}
** _{Човекът} просто не желаеше да се жени и мятането на брачния хомот бе придружено с вой, къчове, сцени на гняв и следващи сцени - на покаяние!

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Редактирано от tisss (19.05.2006 08:25)

Екстри: