("Младите хищници") ПОДРОБНОСТИ И ЖЕСТОВЕ
26.08.1996. На днешния ден през 1972-ра почина дядо. Не бях на погребението му, но най-хубавото стихотворение в книгата "Сутрин рано" от 1983-та е точна картина на прощаването ми с него. "Безплодна спечена земя..." и прочие.
Жизнен човек беше, корав, своенравен и силен дух. Как става то?
- Сирак от 12-годишен; - 16-годишен се отделя от своите и заживява сам; - краде мома от Перущица, по-голямата от две сестри и двама братя (Гълъб, Невена, Димитър, Цвета); - развърта дом, ражда челяд; взема при себе си по-сетне и остарялата си майка Елисавета; викали й баба Ветка.
- когато най-малката му щерка Виолета е тормозена от свекър и свекърва, хуква да се бие с ония хора в чуждата къща; и го помлели тримата: свекърът на Виолета и двамата му сина - известни бабаити от пазарджишкото село Крали Марко; - към 40-годишен, имал любовница, двайсетина години по-млада, та баба ми Невена носела на врата си отрова в кожена торбичка (Защо ли? Казват, мислела да се самоубива... Тя беше кротка жена, в съзнанието ми от дете е с образа на светица; майка Тереза ми напомняше за нея.);
- недоволен от сина си, вуйчо ми Любен, че е сгушен по нрав, че се снишава пред жена си, отива да го стреля с чифтето една сутрин пред кенефа в далечния ъгъл на двора; искал буен и сърцат син;
- подир Девети (септември 1944 г.) псувал и псуваше комунистите, но тия фанатици и мародери, доколкото разбирам, не са му посегнали: дали заради Методи Шатаров, дали заради ротативката или торбите с барут, които минавали през къщата му по царско време... Ами че той докъм 1960-та сам работеше на петте си градини, докато не довтасаха една сутрин да опишат всичкия му селскостопански инвентар; разхождаха се важно-важно като щъркели със зелена папка из двора, завираха се и душеха по всички ъгли и стопански постройки. Като си тръгнаха, отведоха коня и талигата, газовия мотор, помпата за поливане, даже маркучите. И срещу това му определиха земеделска пенсия от 10 (десет) лева месечно.
Като хлапе съм си играл с насипаните в големи консервни кутии сребърни монети от по 100 и 200 лева с лика на цар Борис ІІІ, които дядо - тъй преценил - беше набутал под изтърбушения креват, на който спяха двамата с баба.
- като по-млад, хем работил - чукал коноп, ужасно тежка работа, хем ходел в някои недели да се състезава с тренираните велосипедисти. И все последен бивал... Но за сметка на това подир години синът му става най-силният колоездач не само в Пазарджик и правеше шоу на колодрума сред Острова в града: въртеше педалите последен, докато другите се скапят от умора, и после ги биеше с голяма преднина. Пазарджиклии боготворяха вуйчо ми Любен Ненков, викаха му Малкия Дявол и му организираха страхотни овации на площада, носеха го на ръце,както си е върху велосипеда, с каската и ръкавиците за състезание. Нещо особено в обмяната на веществата открили лекарите у вуйчо ми: на многодневните изнурителни колокритериуми нормално всеки състезател губи 3-4 кг от теглото си, вуйчо - напротив: увеличавал... Което ще рече, че именно при големите натоварвания организмът му влизал в идеалния си жизнен ритъм. (В крайна сметка, вуйчо кръсти сина си именно Борислав, на името на буйния си и страховит баща.)
На 72 години, дядо ми имаше още магнетичното излъчване на човек с огромна жизнена енергия. Особено ми се е врязъл в съзнанието неговият пронизителен, пронизващ поглед. Просто не откривам по-подходящи думи да го изразя; такъв интензивен поглед има един руски актьор, Евгений Дворжецки (играеше главната роля във филма "Бяг"). Такъв поглед съм срещал у един избягал от Белене лагерист, Тодор, който се криеше в дома на братовчедка ми Нина и мъжа й, известния сред пловдивските вагабонти Пепо Мошеника, и това - под носа на милицията, току зад хотел "Тримонциум". Същия поглед от време на време имаше и майка ми: очите й почваха да искрят, когато беше ядосана, ставаше сприхава и нетактична...
27.08.1996. Вчера с R. пазарувахме в складовете на Брезовско шосе. Прави ми големи жестове, но такава й е природата. Аристократка!!! Ах, ще ме побърка това момиче...
Никой не се е отнасял така с мен; може би само донякъде Петър Анастасов, който през 1972-ра ме назначи на работа в "Комсомолска искра". От юли до декември с.г., избягал от Добруджа (по свое желание отидох, по свое желание си тръгнах от тамошното училище в с. Гурково), дращех статии за Пешовия вестник и за редакция "Икономика и време" в Радио Пловдив. На 23 декември Ася ми се появи бременна в осмия месец и хукнах да уреждам изследвания и документи, за да се оженим. На 25-ти, Коледа, ме вика Пешо в кабинета си: "Майна, вярно ли, че си без работа и ще се жениш?" Викам: да. И той, Пешката: "Отиваме при Вила!" Величка Самоукова тогава беше май и касиерка, и секретарка в "Искрата"... И ни назначи двамата с Николай Галов в един и същи ден - 26-ти, но със задна дата, от 1 декември, та на 29-ти получих първата си заплата като лит.сътрудник, цели 95 лева, кой ти ги дава!
Пак едновременно с Галов ни обсъждаха и приеха на събрание на пловдивските вестникари за членовена СБЖ. И двамата бяхме без роднини със звание или партийно членство, не каквито бяха останалите в тая редакция. Може би - и Николай Заяков, но той - по друга линия: като пръв приятел на Пешо, па и като добър познат на част от партийните шефове в Пловдив.
Подобен жест ми направи през пролетта на 1973-та Върба Чавдарова, колега от "Искрата", когато след една люта кавга с майка ми тръгнах да диря къде да се подслоним с жена ми. Ася стоеше с двумесечната Верка през това време в градската градина и идваше през час-два да пере бебешките пеленки на чешмата в редакцията, а аз ги простирах да съхнат върху парното в нашата канцелария. Та Върба ни приюти за седмица в тесничкия си апартамент, след като печената радиожурналистка и съпруга на шефа на местния клон на "Балкантурист" Елена Чакалова, на която по това време бях може би най-активният сътрудник, отказа да ми помогне. (Не съм я молил, Върба я уговаряше по телефона...) Достатъчно бе таз фина жена Елена само да си мръдне пръстчето, и щяхме да сме - поне временно, в някой от десетината полупразни хотели на Пловдив. "Не е законно - каза ми Елена, - понеже си пловдивчанин, а хотелите са направени за гостите на града."
И Иван Коджабашев се бе разтърчал тогава... Баща му беше домакин на ДНА, имаха хотелски стаи за офицери - но нищо не стана. Въпреки това, жестът си е жест!
Пак Върба през 1977-ма, ако не се лъжа, ме отърва от нещо, което за мен в оня момент беше повече от интерниране: от Толбухинския отдел "Народна просвета" се бяха амбицирали да ме връщат на учителското място в Гурково, замеряха ме със сърцераздирателно мили или със заплашителни циркулярни писма, получих дори призовка да се явя еди-къде си (на тяхна територия), в противен случай дължа на държавата сумата, употребена за моето висше образование със съответните убийствени лихви. Някой си Гичо Димитров, шефът на "толбухинските смешници" - просветни телета, беше се подписал под сълзливо писъмце-послание от страница и половина, дето се мъдреше "бисер" от рода на: "Докато Вие там, другарю Бояджиев, се наслаждавате на приятен живот в големия град, в село Гурково осемдесет и шест дечица страдат поради Вашето безотговорно отношение към образователната ни система". Идиот! Добре, че беше Върба, да ме отърве както от фамозния Гичо, така и от шефа на "Работна сила" в Пловдив Кою Брадинов, когото бях подразнил с интервю (лично го записах на магнетофон "UHER"), от което според собствените му глупави самопризнания ставаше ясно, че "Работна сила" нищо съществено не върши, ами само отчита дейност. Върба използва тогава връзката си с Георги Стойчев, свързан с раждането на "Искрата" висш функционер от "голямото добрутро", завеждащ отдел в ЦеКа на БеКаПето.
Сигурно има и други жестове от тоя род, но разликата е, че ужасно красивата и отчаяно мила R. го прави в момент на недоимък и не точно от приятелски чувства, а от нещо, много по-важно за мен.
28.08.1996. Пирински, според културтрегера известния траколог Иван Маразов, бил "по-дистанциран в отношенията си"... Тоест, казано в прав текст: държи се с вас, като че сте му изяли десерта.
-------------------- Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)
|