Въведение

Кеворк Кеворкян: "Забавно занимание е да наблюдаваш живота на еднодневките. Настървението, с което гледат да се натикат в очите на хората - които пък пет пари не дават за тях. Глупостите, които ръсят - и които дори не си правят труда да запомнят...
Слушай, какво значение има, че някой безпардонно унижава общото разбиране за приличие; че друг най-глупашки компрометира голямата кауза; че такъв извратен манастирски послушник говори за морал; че някаква безнадеждна душичка съчинява "законче". След време никой няма да се сеща за тях - колкото човек се сеща за използван презерватив".

_{В."24 часа"/18.06.2000, с.10 - вж."Диагнозите на Кеворкян".}

("Младите хищници") УЧИТЕЛИ НА НАЦИЯТА

03.03.1997. Сегашната българска интелигенция, хората от 30- до 60-годишна възраст, е продукт на условия, в които яко са подкопани етическите стойности. С ореол на добродетелта се лансираха качества - атрибути на чинопочитанието, сляпата преданост, всеотдайността към канона за сметка на човечността. Комунистическата съвест налагаше върховенството на партийната линия. Партията никога не греши. Грешат отделни нейни членове, и особено - бивши, свалени от постовете си ръководители; иначе Партията винаги е права...

Чудно как българската интелигенция: хора на науката, изкуството, образованието, тъй да се рече, елитът на нацията, бе омаломощен, подлъган, окован в мъртвата хватка на руския болшевизъм. Най-будното, най-любознателното далеч преди 1917-та само се бе обрекло да славослови една чужда на националния ни манталитет имперска сила. Защо?... Прекалено крехка е била тогавашната ни обществена култура; байганьовците гордо са веели байрака; забравени били предупрежденията на Левски и Стамболов да се прави разлика между руския интелигент и руския имперски канцеларист.

Националната ни митология носи белези на общение и противостоене с най-просветената държава на Ранното средновековие: Византия, съхранила респекта към древността, философските легенди, изяществото на човеколюбивото изкуство. С всички уговорки и неприятни за нас, българите, факти Византия ни е била пример за просветена държавност.

Накратко, нашият интелигент от Възраждането насам объркал две разнородни понятия - всеславянското роднинско чувство към руския народ и прехласването пред управленските метастази на мракобесието, които громят, задушават тоя сърцат, сърдечен и талантлив славянски народ. Русия... с присъщата й склонност да внушава водещото си място в развоя на съвременната цивилизация.

Ето основния аргумент за нашето русофилство - Освобождението!

"Освободителната" руско-турска война освободи българския орач и занаятчия от 80 процента територии, населявани от българи в течение на хилядолетие. Някогашният най-предприемчив поданик на Османската империя, който със самочувствие на стопанин шеташе из земите на три континента и имаше пазари за продукцията си, същият тоз мой прародител подир 1878-ма бе обграден с гранични полоси между билото на Стара планина и мочурищата край Дунава в мижава държавица без самостоятелно политическо право, подведомствена на руските царски чиновници и офицери.

Как да е вярно съждението, ако фриволно дадени са основни факти!

Доверчив и добродетелин по природа, българинът непременно е падал от клопка в клопка; следвайки идеала си, той все е използван като товарно муле за чуждия интерес. Няма безплатни обеди; даром в тоя свят нищо се не дава; политиката е форма на икономически сметки; а ако политикът призовава към чувства, то е за да ни манипулира, а не от драго сърце.

Романтическата представа за единство между ефимерния аромат на приятните настроения и блянове, от една страна, и материалният ни интерес като нация - от друга, е неувяхваща вече сто и двайсет години сред нас. Свято й вярваме ний, от пеленачето до президента на Републиката.

А колко любопитно е наивник да гледаш как точи зъби да се облажи нещо от глутницата професионални играчи на политическия световен хазарт! Нямам илюзии, че светът ще стане по-човечен, по-съвършен. Малко ли е, че съществуваме, че ни има! Аз тоя свят и така си го харесвам - безумно разпокъсван, лутащ се сред гигантската битка между Добро и Зло. Нима точно от искрите, дето изхвърчат из тая битка, от исполинските й мълнии във вечното противоречие не възниква, изобщо погледнато, енергията, зареждаща ни с жизнелюбие и мечти?

Нашите хора прегърнали с душа и сърце прекрасната утопия, не съзрели хищното лице под маската, увлякли значителна част от младите поколения. И ги предадоха като жертвени агнета в обятията на руските емисари от типа на Г. Димитров, Васил Коларов и цялата менажерия апаратчици от партийната йерархия.

И аз като милиони мои връстници от Източна Европа израснах с легендата за "историческия двубой с империализма"; детството, юношеството и младостта ми бяха стоплени от комунистическата световна революция", от "разобличаването на враговете". Павлик Морозов, предал родния си баща на извергите, бе и за мен образец, от него - напомняха ми - достойният пионер и комсомолец трябва да се учи.

Моето евангелие бяха фантасмагориите на Владимир Илич и Йосиф Сталин, "бащата на народите, вожда на световния пролетариат". И аз повярвах в тия лъжи, защото бяха огрени от туберкулозния лик на 25-годишния Христо Измирлиев от Кукуш, от крехката изнурена фигура на 34-годишния огняроинтелигент Никола Йонков от Банско, от чара на сладкодумния професор-химик Асен Златаров, от трагичната осанка на българския генерал Владимир Заимов, от изящните Христо Ясенов, Гео Милев, Сергей Румянцев, от разкошни артисти в литературата като Антон Страшимиров, Никола Фурнаджиев, Ангел Каралийчев... Из пепелака на Историята тия ми бяха водачи.

Естествено вината си е само моя. Но аз вярвах на моите учители, които в героически образи и сърцераздирателни сюжети славеха сияйния лик на "Партията-ръководителка", "Великия СССР" и "световното щастие да те прострелят смъртоносно на барикада". Вярвах, че победата в състезания по вдигане на тежести и на футболния терен е победа над Злото, т.е. - над империализма. Вярвах, че - изкачвайки пряко сили, самоубийствено най-високия връх на планетата, карловецът Христо Проданов - достоен партиен член, побеждава световната империалистическа хидра. О, как вярвях!

Цял живот, от пеленки, са ме учели да ненавиждам богатството. Мизерията бе моята майчица. Щастливец бях с мизерната си заплата на журналист и даскал. Гордеехме се да сме от бедно работническо или селско семейство. Преди българския трибагреник, и над националното ни самолюбие - набиваха ни в мозъците - длъжни сме да доказваме, че сме интернационалисти, верни чеда на Комсомола и родната БКП.

А може би нямам право да се чувствам излъган и предаден от свои?!

Имаме трески за дялане, то е несъмнено; но кога най-сетне ще се научим да уважаваме правилата? Нали да си цивилизован означава: да спазваш договорите, които поемаш с всичките им пасиви и активи!

Противна гледка са стремящите се с лакти и нокти да се доберат до благоденствие. Жалка паплач! Как да разбере, че животът е даден да го живееш с достойнство!

Внушават, че някой си ни освобождавал, воден от състрадание и добри намерения... Една война е предприятие с огромни залози. Всеки похарчен гологан, рубла или цент предварително се пресмята какъв приход ще реализира. Военното ведомство и на най-могъщата държава в никакъв случай не е в състояние да пренебрегне ония тънки калкулации и рекапитулации, които се правят в икономическите и финансовите държавни канцеларии. Тогава защо се лъжем, че - например, като рекъл Бенковски при вида на димящата в руини и пепелища Тракия: е, издълбах пропаст между българите и Османска Турция, да заповядат сега Европата и Русия... - та като рекъл тез думи нашият Гьорги и - видите ли, онез хора през глава хукнали да ни отърват и освобождават?!

Театро... То е само игра на въображението. Пък ние се вживяваме до степен да крещим като онез възрожденски нашенски свахи, що пустосвали актьора, изпълняващ ролята "враг многострадалную Геновеву".

Дълбоки и силни са ни корените. България не е някаква изнежена романтическа несретница. Бъдещето, и преди всичко настоящето й - най-много от нас зависят: от умението и трудолюбието, от предприемчивостта и старанието да работим добросъвестно като стопани на имота си. Така просперитетът на Иван и Драган става успех за цялата нация; защото който види успеха им, ще рече: тия са истински българи, следователно - европейци, порядъчни граждани на света.

Тук ни е мястото, тук - на корена. Да не забравяме кои сме, чий сме, да не се правим на джигитайци, руснаци или североамериканци, да уважаваме своето и да престанем да разчитаме на снизхождение отвън, желаем ли да ни ценят. Ако имаме неуспехи в едно или друго, причината помежду си първо да дирим; пък то важи както за изтеклите сто и двайсет години, така и за ставащото днес.

Глупаци ли сме, та все ни водят за носа с лакърдии за огнени мелници, килими от рози и вавилонски кули... утре, в неопределеното бъдеще!? Животът се живее днес, разделен на епизоди като зърна от броеница. Таз броеница има и бели, и черни, и всякакви зрънца, какъвто е изобщо светът. И тогава защо да ни учат какво следва! Защо сами не отберем от миналото си поуки, които настройват не как героично се мре, а как талантливо се живее за род и отечество!

Преклонението също може да пречи, а тук и сега няма нищо по-главно от нас - живите, оредяващите седем милиона българи.

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: