Въведение

"От мой приятел, който е студент във ІІ курс Славянска филология, разбрах, че на едно събиране у свой приятел Владимир Венцелов Райчев споделил пред свои колежки, че(...) Владимир е студент ІІ курс Славянска филология и изучава полски език. Имал нестабилни позиции по някои въпроси - на същото събиране споменал, че(...) Неговият приятел живее на ул."Хаджи Димитър" № 6 и работи като художник-декоратор в Музикалния театър. Споменал, че Солженицин му е любим писател"

Съобщава: агент "Алберт"; приел: ст. лейт. Димитров на 29.02.1980 г., София, VІ управление на ДС, отдел 01

_{bubachko: "Изобщо не мога да разбера интереса на хората към подобни неща, случили се преди десетилетия. Стига сме гледали назад, а по-добре да вървим напред".

Morgan le Fay: "Всички идиоти, занимаващи ме с някакви Техни проблеми отпреди...както казва бубачко - 50-60 години, що не вземат да се усетят колко са демоде и че миришат на гробища вече и да престанат да се опитват да навират в очите на хората на моята възраст, които в момента правиме икономиката на България подобни никому ненужни помии!"}

("Младите хищници") МИШО, ИВАН, ЮЛИЯ И ДРУГИТЕ

13.03.1997. Бях по- луд и по-злобен от фанфароните около мен, но то бе покрито с непроницаем пласт от свенливост и тишина. Михаил Берберов имаше слабост към това мое поведение. Въпреки разликата в годините (тринайсет), усещах го духом по-нежен, макар и много известен, и много повече преживял.

За първи път го разбрах в хотелчето на село Стоб край град Рила, когато местната селска жрица на културата, изкуството и любовта се лепеше по мене, а Мишо вървеше по петите й, без да обръща внимание на прехласнатия от величайшето му внимание съпруг-рогоносец...

Поне още пет случая ме водят до тоя извод.

1. Когато някакъв млад поет, горе-долу на моя възраст, му лепеше тапетите в антрето и кухничката, а аз долетях с колата от Пловдив да приказваме за мои си лични работи и го усетих, че му е не особено приятно да го виждам в ролята на ухажвана особа.

2. На един Архангеловден, именния му ден, когато му гостувах, без да знам, че му е празник... когато през цялата вечер му се обадиха само двама приятели по телефона да му честитят и към девет той рече: "Сега ще поканя един човек да разнообразим компанията" и пак по същия телефон звънна на някого, а подир десетина минути на вратата цъфна Юлия. "Запознайте се!" - прави галантен жест Мишо, а Юлия се усмихва: "Та ние се познаваме отдавна". И после се качих с нея на по-горния етаж да правимч чай, един от шестнайсетте чешита чай, който имала, и подир час и половина, към полунощ, чух недоволния глас на Мишо в слушалката: "Слушай, решавай къде ще спиш тая нощ!" Когато слязох сам при него, беше се понапил; излезе на терасата отзад - там като театрален прожектор светеше месечината - и говореше за човешката неблагодарност; и естествено разбирах, че говори за мен, но не почнах да му се извинявам, само го успокоявах, че нищо не се е случило там горе, приказвали сме си с моята колежка от университета за интересната картина на Владимир Щербак, която Юлия наскоро си била купила. А той продължи някакъв театрален монолог: "Това е! Даваш комат хляб на някого, и първата му работа е да ти захапе ръката"... След това, като посочи розовобузата месечина, рече: "Ти си социален поет. Добър си, ама си социален. Пък аз съм трансцедентален поет"...

Като се върнах на другия ден у дома, първата ми работа беше да проверя какво ще да означава това "трансцедентален".

3. На погребението на баща му, към когото не криеше неприязненото си чувство в разговорите ни подир смъртта. Тогава реши, че именно аз трябва да произнеса надгробното слово, въпреки че неговият баща ми бе почти непознат. И тогава там, в пловдивските централни гробища, пред трийсетина души с интелигентно-печални физиономии казах пет изречения: за следите в росата, по която току-що е отминал човек, и които следи изчезват в слънчевия ден, както се стопяват спомените по отишлия си от живота. Но... Тук замълчах малко... Но остават децата на тоя човек, в чиито дела той продължава да живее.

4. На маса в кафенето на СБП, улица "Ангел Кънчев" 5 в София, когато пред пет-шестима зяпнали го в устата поклонници млади поети Мишо, доста фиркан, взе да ме сочи: "Виждате ли го тоя!... Аз го виждам на трибуната на писателския съюз да сече с думи като с меч, млад и красив"... Ирония ли бе, шега или чиста фанфаронщина?

5. Когато с Иван Сарандев в редакцията на "Народна култура", вестника на Тодор Абазов или на Иван Руж, обсъждаха дали да ходя учител в Добруджа и подир мнението на Иван, че не бива да оставам учител повече от година, понеже учителствуването е смърт за литературния талант, е-е, виж Йовков... Мишо го прекъсна: "Остави го! Да върви. Той знае какво върши. Имам чувството, че зад гърба му стоят много хора".

Никой не е стоял зад гърба ми, но милият приятел Мишо е бил прав, сега го разбирам, защото вече знам: зад гърба ми е цялата злобна и непресъхваща памет на моя български корен.

07.04.1997. Почнах втората част на романа "Историйките на ученика Ламски". Значи, от една страна, това са бръщолевениците на едининайсетгодишен хлапак, от друга - смешни, анекдотични сюжети за приятно убиване на времето, от трета - то си е философска проза за основни неща от живота.

Пеньо Куков, колега и приятел, беше миналата седмица у дома; дадох му да почете оттук-оттам и той каза нещо в тоя смисъл, само че го оприличи на стълба, по която детето като читател остава на първото ниво, а колкото по-интелигентен е читателят, толкова по-високо ще се изкачва в тълкуването на безобидните уж историйки.

09.04.1997. За да усетиш истински вкуса на един плод, трябва да го нараниш... Дали и с човека отсреща не е така?

Кой е правият? - Стоичков! - че не желае да играе в отбора на Батето (принца Иван Славков)? - или Христо Бонев (Зума), треньор на националния футболен отбор?... Нито единият. Тук спорът е на друга плоскост: да се остави ли талантът да го употребяват мафиотите или...???

От гледна точка на личността второто, разбира се, е по-честно.

Тоя народ най-сетне трябва да отбира кое е жито и кое - къклица. Пък ако не вижда разликата между иванславковци и България, нека страда. Хак му е!

С всичките си минуси Христо Стоичков е емблема на българския характер: борбен, суров, рязък, дълго мълчи, преди да избухне - уж преклонен, изпълнен с почит, а яростен и пламтящ, лъв отвътре, жив въглен в от три дни непалено огнище.

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: