Въведение

"От мой приятел, който е студент във ІІ курс Славянска филология, разбрах, че на едно събиране у свой приятел Владимир Венцелов Райчев споделил пред свои колежки, че... Владимир е студент ІІ курс Славянска филология и изучава полски език. Имал нестабилни позиции по някои въпроси - на същото събиране споменал, че... Неговият приятел живее на ул."Хаджи Димитър" № 6 и работи като художник-декоратор в Музикалния театър. Споменал, че Солженицин му е любим писател."

Съобщава: агент "Алберт"; приел: ст. лейт. Димитров на 29.02.1980 г.; София, VІ управление на ДС, отдел 01

_{bubachko: "Изобщо не мога да разбера интереса на хората към подобни неща, случили се преди десетилетия. Стига сме гледали назад, а по-добре да вървим напред".

Morgan le Fay: "Всички идиоти, занимаващи ме с някакви Техни проблеми отпреди...както казва бубачко - 50-60 години, що не вземат да се усетят колко са демоде и че миришат на гробища вече и да престанат да се опитват да навират в очите на хората на моята възраст, които в момента правим икономиката на България, подобни никому ненужни помии!"}

("Младите хищници") МИШО, ЮЛИЯ И ДРУГИТЕ

13.03.1997. Бях по-луд, по-злобен от фанфароните наоколо, но то бе покрито с непроницаем пласт от свенливост и тишина. Михаил Берберов имаше слабост към това мое поведение. Въпреки разликата в годините (тринайсет), усещах го духом по-нежен, макар и много известен, и много повече преживял.

За първи път го разбрах в хотелчето на Стоб край град Рила, когато местната жрица на културата, изкуството и любовта се лепеше по мене, а Мишо вървеше по петите й, без да обръща внимание на прехласнатия от величайшето му внимание съпруг-рогоносец...

Още пет случаи поне ме водят до тоя извод.

1. Когато някакъв млад поет, горе-долу на моя възраст, му лепеше тапетите в антрето и кухничката, а аз долетях с колата от Пловдив да приказваме за мои си лични дертове и го усетих, че му е не особено приятно да го виждам в ролята на ухажвана особа.

2. На един Архангеловден, именния му ден, когато гостувах на семейството му в кв. Павлово, без да знам, че му е празник... Когато през цялата вечер му се обадиха само двама по телефона да му честитят и към девет той рече: "Сега ще поканя един човек да разнообразим компанията" и пак по същия телефон звънна на някого, а подир десетина минути на вратата цъфна Юлия. "Запознайте се!" - прави галантен жест Мишо, а Юлия се усмихва: "Та ние се познаваме отдавна".

И после се качих с нея на по-горния етаж да варим чай, един от шестнайсетте чешита чай, който имала, и подир час и половина, към полунощ, чух недоволния глас на Мишо в слушалката: "Слушай, решавай къде ще спиш тая нощ!"

Когато слязох, беше се понапил; излезе на терасата отзад - там като театрален прожектор светеше месечината - и говореше за човешката неблагодарност. И естествено разбирах, че говори за мен, но не почнах да му се извинявам, само го успокоявах, че нищо не се е случило там горе, приказвали сме си с моята колежка от университета за интересната картина на Владимир Щербак, която Юлия наскоро си купила.

А той продължи някакъв театрален монолог: "Това сме ние, българите! Даваш комат хляб на някого, и първата му работа е да ти захапе ръката"... След това, като посочи розовобузата месечина, мъдро рече: "Ти си социален поет. Добър си, обаче си социален. Пък аз съм транс-с-с-це-ден-тален поет"...

Като се върнах на другия ден у дома, първата ми работа беше да се хвърля към речника за чуждите думи в българския език що пък ще да означава това "трансцедентален".

3. На погребението на баща му, към когото не криеше неприязненото си чувство в разговорите ни подир смъртта. Тогава реши, че именно аз трябва да произнеса надгробното слово, въпреки че неговият баща ми бе почти непознат.

И тогава там, в пловдивските централни гробища, пред трийсетина души с интелигентно-печални физиономии казах пет приказки: за следите в росата, по която току-що е отминал човек, и които следи изчезват в слънчевия ден, както се стопяват спомените по отишлия си от живота. Но... Тук замълчах като артист, едва затаил ехидна усмивчица заради клишето, което предстои да изрече... Но остават децата на тоя човек, в чиито дела той продължава да живее.

4. На маса в кафенето на СБП, улица "Ангел Кънчев" 5 в София, когато пред пет-шестима зяпнали го в устата отчаяни поклонници-млади поети Мишо, доста фиркан, взе да ме сочи (Единствен не пиех, понеже колата ми бе паркирана наблизо, току край Американското посолство, даже се разбрахме с постовия да хвърля по едно око към моята безценна жигула.): "Виждате ли го тоя!... Аз го виждам на трибуната на писателския съюз как сече с думи като с меч, млад и красив"... Ирония ли бе, шега или чиста фанфаронщина?

5. Когато с Иван Сарандев в редакцията на "Народна култура", вестника на Тодор Абазов или на Иван Руж, обсъждаха дали да ходя учител в Добруджа и подир мнението на Иван, че не бива да оставам учител повече от година, понеже учителствуването е смърт за литературния талант, е-е, гледай Йовков(Пак някакво театро.)... Мишо го прекъсна: "Остави го! Да върви. Той знае какво върши. Имам чувството, че зад гърба му има много хора".

Никой не е стоял зад гърба ми, но милият приятел Мишо все пак е бил прав, сега го разбирам; защото вече зная: зад гърба ми е цялата злобна и непресъхваща памет на моя български корен: от изклания до крак през Април 1876-та заможен Хаджитрендафилов род в опожарена Перущица до рода на петима братя и четири сестри Керемидови, един от четирите рода, преселили се откъм Търново, за да вдигнат край Тополница манастир, веднага след като построили черквата сред селище с многозначителното име Калугерово.

07.04.1997. Почнах втората част на романа "Историйките на ученика Ламски". Значи, от една страна, това са бръщолевеници на 11-годишен хлапак, от друга - анекдотични сюжети за приятно убиване на времето, от трета - то си е философска проза за нещата от живота.

Пеньо Куков, колега и приятел, беше миналата седмица у дома; чете оттук-оттам и каза нещо в същия смисъл, оприличи сюжета на стълба, по която детето като читател остава на първото ниво, а колкото по-интелигентен е читателят, толкова по-високо ще се изкачва в тълкуването на безобидните уж историйки.

09.04.1997. За да усетиш истински вкуса на плода, трябва да го нараниш... Дали и с човека отсреща не е така?

Кой е правият? - Стоичков! - че не желае да играе в отбора на Батето (принца Иван Славков)? - или Христо Бонев (Зума), треньор на националния отбор?... Нито единият. Тук, мисля, спорът е на друга плоскост: да се остави ли талантът да го употребяват мафиотите или да ги прати по дяволите.

От гледна точка на личността второто, разбира се, е по-достойно.

Тоя народ най-сетне трябва да отбира кое е жито и кое - къклица. Пък ако не вижда разликата между иванславковци и България, нека страда. Хак му е!

С всичките си минуси Христо Стоичков е емблема на българския характер: борбен, суров, рязък, дълго мълчи, преди да избухне - уж преклонен, изпълнен с почит, а яростен и пламтящ, истински лъв отвътре, жив въглен в от три дни непаленото огнище.

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Редактирано от tisss (25.05.2006 07:18)

Екстри: