Въведение

"Само този, който не е минал през дисциплината на духа, само той не знае колко сурово нещо е свободата."

Светлин РУСЕВ

("Младите хищници") БАЩА МИ ДЪРВОДЕЛЕЦА

22.07.1997. Баща ми днес щеше да навършва 3/4 век, да бе жив. Петдесетгодишнината в Стария завет я празнуват с юбилей, а 75-годишнината?...

Тоя мой баща така и не го разбрах докрай. Защото по времето, когато сме били заедно в множеството на живите, съм бил твърде хаотичен, каквато е изобщо младостта, неизяснен и за самия себе си, сподирян от пламенни желания, от всякакви бесове. А и понеже той, който отстрани изглеждаше плитък и елементарен като тиха река в зелена морава, всъщност е една глъбина в своето мълчание и външно спокойствие.

Какво ми е дал; какво към взел от него? Не си го спомням инак освен вдаден в работа.

Когато научил, че му се родил син, тоя тих, непонятен в много отношения човек за мен, противник на всякакъв род фукня и демонстрации... наел файтон през центъра на Пловдив, седнал не където се сяда, а на капрата, до файтонджията, размахвал бутилка, пеел. (Не съм го чул глас да повиши, пък да пее...!?)

Когато бях пет-шестгодишен, състезаваше се като кросаджия, но нямаше особени успехи. Другите се дупеха зад кормилото, той караше като поп на моторетка - изправен, вдървен в кръста, и с майка отдалеч го познавахме по бялото чисто лице сред оклепаните до уши мотоциклетисти.

Беше му драго да вдъхва живот на стари бракми. Придаваше им вид даже по-добър от оня вид, когато са били нови. Сам си измайстори електрическа планя. Повечето от нещата у дома бяха проектирани и изработени на дърводелския му тезгях.

Пушеше много рядко, за салтанат, за да си придава важност. Карти не играеше. Обичаше да играе шах: "Ела сега да те изпитам на шаха!" И като изгубя една-две игри, усмихне се кротко (Ехидниченето, ироничното заяждане, грандоманското самохвалство ги нямаше у него.): "Ей, ама ти никакъв кършалък (отпор) не ми даваш!"

Не одобряваше моята женитба, избора ми; лоша дума обаче не отрони. Насаме ми е казвал: "Това моме за себе си не умее да се грижи, ти си го взел къща да ти върти. Кой дявол те прати да се жениш в Добруджа! По-добре хич да не беше учил в София, да те бях направил един дърводелец".

Докато се състезаваше на мотокрос, в бараката за въглища на улица "Ниш" № 4 висяха окачени на гвоздей състезателните му номера, кръгли тенекии с цифри. Бягаше с номер 45. И в това има някакъв смисъл: през 1945-та е бил на фронта край Драва, под куршумите...

Имаше си кожено мотоциклетистко яке, ботуши с високи кончове специално за надбягванията. В ония години състезателното трасе обхващаше Трихълмието, Бунарджика до паметника на руските воини от 1877/78-ма, Пещерско шосе, из т.нар. Острова въртяха чак до река Дерменка, оттам покрай ресторант "Ловна среща", край Матинчеви градини, Сарайкъра и обратно по Пещерска в посока централната жп-гара и оттам по булевард "Руски" и улица "Иван Вазов". Финалната лента бе опъната над множеството зяпачи край Дома на народната армия.

Помня, в едно дъждовно и кално време как пердашеха по "Пещерска" покрай нашата уличка "Ниш". Бях най-гордото момченце, макар че ми е било неудобно да се хваля с баща си. Струпалите се от двете страни на шосето гадаеха, коментираха, мокри в противната киша. И точно в оня момент, когато съм се усещал огрян отвътре, щастлив с моя тъй смел и красив баща, ме перна с една копачка синчето на хазяите Видко Троплев. Едното рогче на мотичката се заби под окото ми (белегът стои), ще речеш: било е напомняне да не се възгордявам...

На един от състезателите - Баев, Байката - (Байката яздеше новичка "ява", чешките яви бяха по-бързите машини.) - нейде из калищата на Острова му пада веригата. Татко карал подир него; задминал го, но спрял, върнал се да му помогне...

Никога не е бил първи. Само веднъж беше втори и веднъж пети от трийсетината състезатели. От наградите една памучна риза бе спечелил.

Получавахме вестник "Патриот", местния "Отечествен глас", също и месечното издание "Авто-мото". В избата имаше вързопи от списания за наука и техника, пожълтели, умирисани на мухъл. Странни работи виждах на картинките - дирижабли, самолети с причудлива форма на галош, кораби, изстрелващи торпедо, подводници, танкове.

Една от последните му снимки, когато е вече 60-годишен, някъде из Родопите, го показва покачен върху магаре. Ръката - вдигната за поздрав. Най-хубавото на тая снимка обаче е усмивката му - усмивка на кротък човек. За тая снимка майка, вече подир смъртта му, рече веднъж: "Виж го! Не ти ли прилича на Христос? Същински Исус Христос".

Не беше набожен. "Набожен" и до днес за мен е смешна, иронична дума, нещо като думата "лицемерие", като думата "подъл". Но на дъното на дървена кутия с личните му документи под ордена за храброст, след като почина, открихме цветна картичка с изображението на Господ, пратена на фронта с послание от майка му през януари 1945-та. Носил я изглежда в джоба на войнишката си куртка, че бе сгъвана на четири и дрипава по краищата.

Никак не му се е ходило на война. От петима братя той, най-малкият, най-нежният, само е бил на фронтовата линия. Майка разправяше, че го предлагали за орден І степен, но в последния момент дали посмъртно тая І степен на ротния им командир...

За войната вкъщи не се говореше. Веднъж, като го подпитвах по-настойчиво, отряза ме: "Какво ме врънкаш? Това е касапница. Първата седмица от вонята на трупове само повръщах, нощем не можех да спя".

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: