Въведение

("Младите хищници") БАЩА МИ ДЪРВОДЕЛЕЦА

_{Продължение}

Обичал е живота. О, как го е обичал! Не мога да си го представя отпуснат, обезверен. Но неговата самоувереност не бе дразнеща. Казваше усмихнат като дете: "На стари години, ако не мога друго, семки ще продавам с ей това кантарче"... Кантарчето, с което планираше да поминува честит и в старостта си, и сега е долу, в избата на старата къща на улица "Янко Сакъзов".

Рекъл веднъж на майка ми: "Надке, не мога да си представя друг мъж да те прегръща. Ако се случи, двама ви ще убия, а после ще свърша и със себе си". И още - пак предадено от майка: как по цели нощи не я оставял да мигне, говорел й: "Надке, какво лошо сме сторили, моето момиче, че така се случи с нашия син!" (Т.е. - оженил съм се за Ася...)

Когато болките му бяха ужасни и вече полекичка умираше, десетина часа преди смъртта, в камионетката, с която го придружавахме по магистралата към софийската клиника "Пирогов", извръщаше се към стъклото да не видим сгърченото му лице. Докато майка и сестра ми нещо тихо си приказваха, виждах как оросен в кървава пот беззвучно мърда устни: без глас, само с устни крещеше: "Оле-ле, майчице!"

Издъхна изоставен, без близък, без чужд човек дори наоколо. От дъното на душата си намразих българските лекари и касапския им манталитет подир неговата смърт. Нечовешко бе, че го изолираха от нас - в пълно съзнание, но безпомощен, умиращ в някаква варосана клетка на ада.

До последния си дъх работи. Трудът за него в никакъв случай не бе тегоба, а привилегия на здравия и жизнен човек.

В деня, когато колата избухнала в пламъци, станали в четири сутринта, отишли във вилата на сестра ми над Белащица да завардят ред за водата, да полеят лехите с доматения разсад. В осем оставил майка сама, слязъл да обиколи адресите по подадените рекламации до мебелния магазин на бул. "Малчика". Само в бл.51 в район Тракия (срещу пощата) хората не си били вкъщи. Качил се пак на вилата; тоя път със себе си взел и Кирил, мъжа на сестра ми. Към един по обяд тримата слезли в Пловдив... Набрал кофа грозде от асмата над гаража и рекъл: "Надке, как да седна спокойно на масата, докато не видя какво им е на ония хора! Измий грозде, направи салата и ме чакай. Ще видя защо е тая рекламация и се връщам".

На втората година подир смъртта му заварих непознат едър и грубоват мъж на масата във всекидневната. Седеше на татковото място наметнат с татковото домашно сако, а майка ми тракаше с паниците край чешмата зад полуоткрехнатата врата на кухнята...

Мир на праха ти, мили мой мълчаливецо!

23.08.1997. Кога богатите имат време да мечтаят! Именно бедният мечтае; и колкото по-дълго, толкоз по-красиво.

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: